Twilight
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Twilight

ГЛАСУВАЙТЕ ЗА НАС В БГ ТОП НА ВСЕКИ 24 ЧАСА!

 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 THE HOST / фен превод /

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: THE HOST / фен превод /   Вто 02 Юни 2009, 16:56

От къде да започна. Видях, че в раздел книги има направена тема, в която да се обсъжда The Host и решиха да пусна превод само на Пролога. Галчето е видяла превода ми и предложи да направя тема тук и да пускам главите. Да, зная, че е започнат превод в друг форум, но го научих от вашите коментари и честно казано, дори не зная кой е този форум, а и не ме интересува. Така че днес пускам пролога и глава първа, а следващи глави ще има до няколко дни, защото като всички по - възрастни и аз съм заета с ходене на работа и други такива. Очаквам коментарите ви.

_________________


Последната промяна е направена от wentlee на Пет 21 Май 2010, 21:23; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 02 Юни 2009, 16:57

ВЪПРОС
Тяло - мой дом
Мой кон, моя хрътка
Какво ли ще правя
Когато загинеш
Къде ли ще спя
Как ли ще яздя
Какво ще ловувам
Къде ще отида
Без моя кон оседлан
Бърз и нетърпелив
Как ли ще знам
Дали в гъсталака отпред
Опасност или съкровище има
Когато Тялото - моето добро
Вярно куче е мъртво
Какво ли ще е да лежа на небето
Без покрив и без врата
И вятър наместо очи
С облак наместо премяна
Как ще се скрия?
- Мей Свенсън


ПРОЛОГ
Имплантиране

Името на Лечителят беше Брод през Дълбоки Води.
Защото той беше Душа, в природата му беше да е добър: състрадателен, търпелив, честен, добродетелен и изпълнен с любов. Безпокойството беше необичайно чувство за
Брод през Дълбоки Води. Раздразнителността беше още по – рядко изпитвана. Обаче, тъй като Брод през Дълбоки Води живееше в човешко тяло, раздразнителността беше нещо, от което не можеше да избяга.
Когато шепотът на учениците на Лечителя зажужа в отдалечения ъгъл на операционната зала, той стисна здраво устни. Изражение, което устата му приемаше много по – често, отколкото се усмихваше.
Дарън, неговият постоянен асистент, видя гримасата и го потупа по рамото.
- Те са просто любопитни, Брод, – каза той тихо.
- Имплантиранетоедва ли е интересна или предизвикателна процедура. Всяка Душа, хваната от улицата, може да го направи в спешно отделение. Те няма какво да научат от днешното си наблюдение. – Брод беше изненадан да чуе как острата нотка се съчетава с иначе спокойния му глас.
- Никога преди не са виждали пораснал човек, - каза Дарън.
Брод повдигна вежда:
- Нима са слепи, та не виждат лицата на хората около тях? Нямат ли огледала?
- Знаеш какво имам предвид – див човек. Все още без Душа. Един от бунтовниците.
Брод погледна към тялото на момичето, в безсъзнание, лежащо с лице надолу на операционната маса. Състраданието се надигна в сърцето му, когато си спомни състоянието, в което нейното бедно, потрошено тяло беше, когато Търсачите я донесоха в Лечебницата. Колко болка е трябвало да понесе….
Естествено сега беше в перфектно състояние – напълно излекувана. Брод виждаше това.
- Тя изглежда съвсем като нас, - Брод промърмори на Дарън. – Всички ние имаме човешки лица. И когато тя се събуди, ще бъде една от нас.
- Просто за студентите е вълнуващо, това е всичко.
- Душата, която ще имплантираме днес, заслужава повече уважение от това тялото на гостоприемника й да бъде зяпано по този начин. Вече й се струпа твърде много, с което ще трябва да се справи, докато се приспособи. Не е честно да я караме да премине през това. – под това, той нямаше предвид зяпането. Брод усети острата нотка да се завръща в гласа му.
Дарън го потупа отново по рамото.
- Ще се справи. Търсачите имат нужда от информация и, – като чу думата Търсачи, Брод хвърли на Дарън поглед, който можеше да бъде описан само като свиреп. Дарън замига шокирано.
- Съжалявам, - Брод веднага се извини. – Не исках да реагирам толкова негативно. Просто се страхувам за тази Душа.
Очите му се преместиха на крио – камерата, който стоеше до масата. Светлината беше спокойната, матово червена, показваща, че камерата е заета и в режим на замразяване.
- Тази душа беше специално избрана за целта, - Дарън каза успокоително. – Тя е изключение сред нашия вид – по – смела от повечето. Животът й говори сам за себе си. Мисля, че тя щеше да стане доброволка, ако беше възможно да я попитаме.
- Кой от нас не би станал доброволец, ако бъде помолен да го направи в името на великото добро? Но такъв ли е наистина този случай? Това ли служи на великото добро? Въпросът е не нейната готовност, а дали е правилно да молим която и да е душа да търпи това.
Студентите на Лечителя също обсъждаха замразената Душа. Брод можеше да чуе техния шепот ясно; гласовете им постепенно се издигаха, ставаха по – силни с нарастващото вълнение.
- Живяла е на шест планети.
- Аз чух седем.
- Чух, че не е живяла два поредни пъти в гостоприемници от един вид.
- Това възможно ли е?
- Тя е била почти всичко. Цвете, Мечка, Паяк…
- Водорасло, Прилеп….
- Дори Дракон!
- Не вярвам – не и за седемте планети.
- Поне седем. Започнала на Извора (пояснение от преводача - струва ми се подходящо името на тази планета да бъде преведено като Извора) .
- Наистина? На Извора?
- Тишина, моля. – Брод ги прекъсна. – Ако не можете да наблюдавате професионално и мълчаливо, тогава ще трябва да помоля да напуснете залата.
Засрамени, шестимата студенти станаха тихи и се отдалечиха един от друг.
- Нека да започваме с това, Дарън.
Всичко беше приготвено. Нужните лекарства бяха положени до човешкото момиче. Дългата й, тъмна коса беше прибрана в хирургическа шапка, откривайки тънкия й врат. Дълбоко упоена, тя вдишваше и издишваше бавно. По нейната загоряла от слънцето кожа едва личаха следите от нейния…инцидент.
- Започни размразяването сега, ако обичаш. Дарън.
Посивелият асистент вече чакаше до крио – камерата, с ръка опряна на циферблата. Той отмести предпазителя и завъртя циферблата. Червената светлина на върха на малкия сив цилиндър започна да пулсира, проблясвайки по – бързо, отколкото се сменят секундите, променяйки цвета си.
Брод се концентрираше върху безжизненото тяло; той прокара скалпела по кожата в основата на черепа на субекта с малки, прецизни движения, и после напръска мястото с лекарство, което трябваше да спре внезапния приток на кръв, преди да разшири пролуката. Брод ровеше деликатно около мускулите на врата, внимавайки да не ги нарани, разкривайки бледите кости на върха на гръбначния стълб.
- Душата е готова, Брод, - Дарън го информира.
- Аз също. Донеси я.
Брод усещаше Дарън с лакътя си и знаеше, без да поглежда, че неговия асистент ще бъде подготвен, с протегнати ръце в очакване; те бяха работили заедно от много години насам. Брод остави дупката отворена.
- Изпрати я у дома, - прошепна той.
Ръцете на Дарън се придвижиха напред, със събрани длани, а сребристата блещукаща Душа се пробуждаше в тях. Винаги когато видеше открита Душа, Брод оставаше поразен от красотата й. Душата блестеше на брилянтните светлини в операционната зала, по – ярка от сребризтия инструмент в ръката му. Като жива панделка, тя се въртеше и извиваше като вълна, протягаше се, щастлива да бъде извън крио – камерата. Нейните тънки, подобни на перца приспособления, почти хиляда от тях, се движеха вълнообразно като бледа сребриста коса. Въпреки че всички Души бяха прекрасни, тази точно изглеждаше за Брод през Дълбоки Води изящна. Не само той реагира така. Той чуваше тихата въздишка на Дарън, чуваше и възхищението в гласовете на студентите си. Внимателно, Дарън постави малкото искрящо създание в отвора, който Брод направи на врата на човека. Душата се настани внимателно в предложеното пространство, вплитайки се в анатомията на пришълеца (човека). Брод се възхищаваше на умението, с което тя изучаваше новия си дом. Нейните приспособлени, подобни на коса, се увиха около нервните центрове, някои се удължиха достигайки толкова дълбоко, където той не можеше да види, под и над мозъка, около зрителните нерви, в ушните канали. Тя беше много бърза, много уверена в движенията си. Скоро само малка част от блещукащото й тяло остана видима.
- Справи се чудесно, - той й прошепна, знаейки, че тя няма да го чуе. Човешкото момиче беше това с ушите и все още спеше дълбоко. Завършването на процедурата беше рутинно. Той почисти и излекува мястото, като го намаза с мехлем, който затвори раната зад Душата, и после нанесе омекотяваща пудра върху линията на белега на врата й.
- Перфектно, както обикновено, - каза асистентът, който, по неразбираема за Брод причина, никога не реши да промени името си и остана с името на гостоприемника си, Дарън.
- Съжалявам за днешната си работа, - Брод въздъхна.
- Ти само си вършиш работата като Лечител.
- Това е рядък случай, при който лечението предизвиква наранявания.
Дарън започната да чисти работното място. Не знаеше как да отговори на това. Брод беше изпълнил своето Призвание. Това беше достатъчно за Дарън.
Но недостатъчно за Брод през Дълбоки Води, който беше истински Лечител до ядрото на своето съществувание. Той се беше втренчил разтревожено в човешкото женско тяло, отмаряйки, знаейки че това спокойствие ще бъде разкъсано веднага щом Тя се събуди. Всичкият ужас, който тази млада жена беше преживяла накрая, щеше да се възроди в тази невинна Душа, която той току – що постави в нея.
Навеждайки се над тялото на жената и прошепвайки в ухото й, Брод страстно се надяваше Душата вътре да може да го чуе.
- Късмет, малка скитнице, късмет. Как ми се искаше да не се нуждаеше от това.

_________________


Последната промяна е направена от wentlee на Сря 14 Окт 2009, 21:42; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 02 Юни 2009, 17:04

ГЛАВА ПЪРВА
Припомняне

Знаех, че ще започне с края, а краят в тези очи ще изглежда като смъртта. Бях предупредена.
Не тези очи. Моите очи. Мои. Това бях Аз сега.
Езикът, който използвах сега беше чудат, но смислен. Променлив, затворен, безразборен, линеен. Невъзможно осакатен в сравнение с другите езици, които бях използвала, въпреки това все още способен да намери лекота и изразност. Понякога дори красота. Сегашният ми език. Моят роден език. С най – точния инстинкт на моя вид, оградих мисловния център на тялото, увих се необратимо около всяко негово вдишване и рефлекс, докато вече не съществуваше като отделно същество. Това бях аз.
Не тялото, моето тяло.
Усетих как действието на опиатите намалява и всичко отново започна да се прояснява. Събрах сили за яростната атака на първия спомен, който в действителност беше последния спомен – последният момент, който това тяло беше преживяло, споменът за края. Бях старателно предупредена какво ще се случи сега. Тези човешки емоции щяха да са по – силни, по – живи от чувствата на всеки друг вид, под чиято форма съм съществувала. Опитвах се да се подготвя.
Споменът дойде. И, както бях предупредена, не беше нещо, за което някога може да бъдеш подготвен. Беше обгърнат от остри цветове и кънтящ звук. Студът обгърна кожата й, болката скова крайниците й, изгаряше ги. Вкусът в устата й беше противен, металически. Появи се и ново, пето сетиво, което никога не съм притежавала, вземащо частици от въздуха и превръщащо ги в обонятелния център на мозъка й в странни послания – приятни или предупреждаващи. Това сетиво беше разсейващо, объркващо за мен, но не и за нейния спомен. Паметта нямаше време за разпознаване на нови миризми. Споменът беше само страх. Страхът я беше стиснал като в менгеме, подтикващ тромавите й крайници напред, същевременно дърпайки ги назад. Да побегне, да избяга – това беше всичко, което можеше да направи.
Провалих се!
Споменът, който не беше мой, беше толкова плашещ, силен и ясен, че проряза самоконтрола ми – надвивайки безпристрастието, знанието, че това е само спомен, и че това не съм аз. Погълната от ада, който е била последната минута от живота й, Аз бях нея, и ние бягахме.
Толкова е тъмно. Не мога да виждам. Не мога да видя пода. Не мога да видя ръцете си, протегнати право пред мен. Бягам слепешката, опитвайки се да чуя преследвача, който усещам зад себе си, но пулсът в ушите ми е толкова силен, че заглушава всичко останало.
Студено е. Не би трябвало да е от значение сега, но боли. Толкова ми е студено.
Въздухът, който преминаваше през ноздрите й, беше неприятен. Лош. Противна миризма. За секунда неприятното усещане от миризмата ме откъсна от спомена. Но беше само за секунда, след това пак бях повлечена от спомена, и очите ми се напълниха със сълзи от ужас.
Загубена съм. Ние сме загубени. Всичко свърши.
Сега те са точно зад мен, шумно приближават. Чуват се толкова много стъпки! А аз съм сама. Провалих се. Търсачите ме приканват. Звукът от гласовете им кара стомаха ми да се преобърне. Ще се разболея.
„Всичко е наред, всичко е наред” лъжеше една, опитвайки се да ме успокои, да ме забави. Гласът и звучеше развълнувано заради усилието, което полагаше да диша.
„Бъди внимателна!” – друг изкрещя предупредително.
„Не се самонаранявай”, един от тях умоляваше. Дълбок глас, звучащ загрижено.
Загриженост!
Горещина се изстреля през вените ми, и яростната ненавист почти ме задуши.
Никога не бях чувствала такива емоции през всичките си животи. За секунда моето отвращение ме измъкна от спомена. Висок, писклив звук прониза ушите ми и започна да пулсира в главата ми. Звукът стържеше през ушните ми канали. Почувствах слаба болка в гърлото.
Крещиш, обясняваше моето тяло. Ти крещиш.
Замръзнах шокирана и звукът внезапно секна.
Това не беше спомен.
Моето тяло – тя мислеше! Говореше ми!
Но в този момент споменът надделя над моето удивление.
„Моля те!” – те плачеха. „Продължиш ли напред, те очаква опасност!”
Опасността е зад мен! – крещях наум. Но виждах какво имат предвид. Неясен поток светлина, идващ незнайно откъде, светеше в края на коридора. Смъртоносният край, от който се страхувах и който очаквах, щеше да е равна стена без пролуки или заключена врата. Но това беше черна дупка. Асансьорна шахта. Изоставена, празна, разрушена, като тази сграда. Преди сигурно е била скривалище, сега беше гробница. Вълна на облекчение се разля в мен, когато продължих напред. Има начин. Не начин да оцелея, но може би начин да спечеля.
Не, не, не! – тези мисли бяха мои, и аз започнах да се боря да се отделя от нея, но бяхме съединени. И тичахме към ръба, към смъртта.
„Умоляваме те!” – крясъците звучаха отчаяно.
Имах чувството, че се смея, когато осъзнах, че съм достатъчно бърза. Представях си как техните ръце обгръщат празното пространство само на сантиметри зад мен, опитвайки се да ме хванат. Но аз съм толкова бърза, колкото се нуждая. Дори не поспрях на края на пода. Дупката се увеличи, докато я приближавах крачка по крачка.
Празнината ме погълна. Краката ми се мятаха безполезно. Ръцете ми се вкопчваха във въздуха, раздираха го с нокти, търсейки нещо стабилно, за което да се хванат. Студът фучеше покрай мен като торнадо.
Чух тупването, преди да го усетя… Вятърът си отиде…
И болката е навсякъде… Болката е всичко.
Накарайте я да спре.
Не достатъчно високо, прошепнах на себе си през болка.
Кога ще спре болката? Кога…?
Тъмнината погълна агонията, и аз отмаляла усетих облекчение, че споменът най – после достигна своя край. Тъмнината превзе всичко, и аз бях свободна. Поех дъх, опитвайки се да се успокоя, по навик, взет от тялото. Моето тяло.
Но точно тогава цветовете се завърнаха, споменът се надигна и ме погълна отново.
Не! – паникьосах се, боейки се, че студът, болката и всеки страх ще се върнат.
Но това не беше същият спомен. Това беше спомен в споменът – финален спомен, като последна глътка въздух – и въпреки това, някак си дори по – силен от първия.
Тъмнината обгърна всичко освен едно: лице.
Лицето беше толкова чуждо за мен, колкото чужди биха били безликите извити пипала на последното ми приемно тяло за това ново тяло. Бях виждала такова лице на изображенията, които ми бяха дадени, когато се подготвях за този свят. Беше трудно да се различат, да се видят малките вариации в цвета и формата, които бяха единствените отличителни белези на всеки индивид. Толкова много си приличаха всички. Ноздрите в центъра на сферата, очите над тях и устата отдолу, ушите отстрани. Съвкупност от чувства, всички без допирът, концентрирани на едно място. Кожа над костите, коса, растяща като корона, и странни космати линии над очите. Някои имаха повече козина надолу по брадата; те винаги бяха мъжки индивиди. Цветовете варираха от кафявата гама през бледо – кремаво до дълбоко почти – черно. Като изключим това, как да ги различиш един от друг?
Това лице бих различила сред милион.
Това лице беше имаше твърда четвъртита форма, ясно изпъкваща под кожата. На цвят беше светло златисто кафяво. Кожата беше само няколко нюанса по – тъмна от косата, с изключение на местата, където беше набраздена от светложълти линии, които бяха набраздили само главата и челото над чудатите космати черти над очите. Кръглите ириси, разположени върху очните ябълки, бяха по – тъмни от косата, но също като нея бяха нашарени със светли ивици. Имаше малки линии около очите, и паметта й ми подсказа, че линиите са от усмихване или мръщене срещу слънцето.
Не знаех кое тези странници намираха за красиво, но въпреки това знаех, че това лице беше красиво. Исках да продължавам да го гледам. Тъкмо осъзнах това, и то изчезна.
Мое, говореше непознатият, въпреки че си мислех, че не би трябвало да съществува.
Отново, аз замръзнах шокирана. Тук не би трябвало да има никой друг освен мен. И отново, както и предните, така и тази мисъл се оказа толкова силна и осезаема!
Невъзможно. Как така тя беше още тук? Това бях аз сега.
Мое, - смъмрих я аз, като вложих цялата сила на авторитета ми в думите. – Всичко е мое.
Тогава защо говоря с нея? – зачудих се, когато гласът прекъсна мислите ми.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 04 Юни 2009, 23:22

ГЛАВА ВТОРА
Дочуто

Гласовете звучаха меко и наблизо, и въпреки че едва сега ги долових, очевидно бяха по средата на разговор, като се опитваха да шептят.
- Страхувам се, че това ще и дойде твърде много, - каза единият. Гласът беше мек и дълбок, определено принадлежеше на мъж. – Това е твърде много за когото и да било. Такова насилие! – в думите звучеше отвращение.
- Тя изкрещя само веднъж, - каза висок, писклив, женски глас, чиито думи прозвучаха като думи на човек, който ликува, че току – що е спечелил важен спор.
- Знам, - съгласи се мъжът. – Тя е много силна. Други са били много по – травмирани след процедурата, без да са имали сериозна причина за това.
- Сигурна съм, че тя ще се оправи, точно както ви казах.
- Може би си объркала призванието си, - мъжкият глас прозвуча остро.
Сарказъм - паметта ми припомни.
- Може би е трябвало да станеш Лечител като мен.
Жената се развесели. Заливаше се от смях.
- Съмнявам се. Ние Търсачите предпочитаме различен тип диагностициране.
Моето тяло различи тази дума, това наименование: Търсач. Тя изпрати ужасяваща тръпка през гръбнака ми. Остатъчна реакция. Естествено, Аз нямах причина да се страхувам от Търсачите.
- Понякога се чудя дали покварата на твоята човечност не се е предала и на професията ти, - каза мъжът размишлявайки, а гласа му звучеше кисело и раздразнено. – Насилието е част от избрания от теб живот. Дали част от вродения ти нрав не те кара да изпитваш удоволствие от ужаса?
Бях изненадана от обвинителния му тон. Този разговор повече приличаше на …спор - нещо, с което гостоприемник беше запознат, а аз никога не бях преживявала.
Жената се защитаваше: - Ние не избираме насилието. Само се изправяме срещу него, когато е необходимо. И за повечето от вас е добре, че има такива като нас, които да се изправят срещу нещо толкова неприятно. Вашият мир ще бъде разрушен без нашата работа.
- Имало едно време. Не е далеч моментът, в който вашата професия ще бъде отживелица. Така мисля.
- Грешиш като твърдиш това и доказателството лежи на леглото, както виждаш.
- Едно човешко момиче, само и невъоръжено! Да, наистина е огромна заплаха за нашия крехък мир.
Жената издиша тежко и въздъхна: - Но откъде тогава дойде тя? Как се появи в центъра на Чикаго, град отдавна цивилизован, на стотици мили от действията на бунтовниците? Дали го е планирала сама?
Тя изброи въпросите, като очевидно не търсеше отговори, сякаш вече ги беше задавала много пъти.
- Това е твой проблем, не мой, - каза мъжът. – моята работа е да помогна на тази душа да се адаптира по – лесно към тялото на новия си гостоприемник без да й бъдат нанесени излишна болка или травми. А ти си тук само за да пречиш на работата ми.
Все още бавно изплувайки на повърхността, опитвайки се да свикна с целия нов свят от усещания, разбрах, че аз бях обект на разговора. Аз бях Душата, за която те говореха. Думата придоби допълнително значение, освен тези, които бяха познати на моя гостоприемник. На всяка планета ние приемахме различни имена. Душа. Предполагам, това беше подходящо описание за тази планета. Невижданата сила, която води тялото.
- Отговорите на моите въпроси са също толкова важни, колкото и твоите отговорности към Душата.
- Може да поспорим по въпроса.
Чух звук от придвижване и гласът й внезапно се превърна в шепот. – Тя кога ще започне да реагира? Като че ли действието на упойката преминава?
- Когато е готова. Оставете я на спокойствие. Тя си е заслужила правото да се справи със ситуацията както намери за добре. Представи си шокът й, когато се събужда – вътре в тялото на бунтовник, наранен до смърт в опита си да избяга! На никого не трябва да се налага да понесе такава травма във времена на мир, - в гласа му се усетиха надигащи се емоции.
- Тя е силна, - тонът на жената беше уверен. – Виж колко добре се справи с първия спомен, най – лошия спомен. Каквото и да е очаквала, преодоля го.
- Защо изобщо и се наложи? – измърмори мъжът, без да очаква отговор.
Въпреки това жената отговори: - Ако получим информацията, която ни трябва…
- Трябва явно е любимата ти дума. Можеше да използваш искам.
- Тогава някой ще се занимае с инцидента, - тя продължи, сякаш не беше прекъсната. – И доколкото я познавам, тя би приела предизвикателството да ни разкаже какво се е случило, ако има как да я попитаме. Как я наричаш?
Мъжът дълго време не пророни дума. Жената чакаше.
- Скитница, - най – накрая неохотно отговори той.
- Подходящо, - каза тя. – Нямам официална статистика, но тя е една от малкото, може би дори единствената, която е скитала досега. Да, Скитница ще и пасне добре, докато не си избере ново име.
Той не каза нищо.
- Естествено, тя може да приеме името на гостоприемника си…Всъщност в досиетата не открихме съвпадение на пръстовите й отпечатъци и скенера на ретината. Не мога да кажа какво е било името й преди това.
- Тя няма да приеме човешко име, - промърмори мъжът.
Тя отстъпи: - Всеки трябва спокойно да намери пътя си.
- Тази Скитница ще има нужда от повече спокойствие от останалите, благодарение на методите ви на Търсене.
Чу се остър звук – насечени стъпки по твърдия под. Когато жената заговори отново, гласът й идваше от другия край на залата.
- В началото на окупацията едва ли би реагирал толкова лошо, - каза тя.
- Може би ти реагираш лошо спрямо мира.
Жената се засмя престорено – не и беше забавно. Моят ум изглежда беше способен да си прави заключения за истинското значение на думите по тембъра и интонацията, с която биват казани.
- Нямаш ясна представа какво изисква моето Призвание. Дълги часове да стоиш прегърбен над архиви и карти. Предимно работа зад бюрото. И конфликтите и насилието не са толкова често намесени, колкото си мислиш.
- Преди десет дни беше въоръжена със смъртоносни оръжия, преследвайки и залавяйки това тяло.
- Мога да те уверя, че това е изключение, а не правило. Не забравяй, че оръжията, които толкова те отвращават, са опазили нашия вид когато ние, Търсачите, не сме били толкова бдителни. Човеците са ни избивали спокойно всеки път, когато са имали възможност. Тези, чиито животи са се сблъскали с враждебността, започнаха да ни виждат като герои.
- Говориш така, като че ли са се водили яростни битки.
- За останалите от човешката раса всичко изглежда точно така.
Тези думи звучаха силно в ушите ми. Тялото ми реагира на тях; дишането ми се ускори, чувах как сърцето ми бие много по – шумно от обикновено. До леглото, на което бях, мониторите отчетоха учестения ми пулс като забибкаха. Лечителят и Търсачът бяха прекалено заети със спора си, за да забележат това.
- Но тe не осъзнаха, че най – важната битка е отдавна изгубена. Нямат числено превъзходство. Да не би един да може да се справи с милион? Мислех, че ти ще знаеш това.
- Считаме, че предимствата са изцяло в наша полза, - тя призна неохотно.
Лечителят беше съгласен да приключи спора с това. Стана тихо за момент. Използвах тишината, за да оценя положението си. Повечето беше очевидно.
Бях в Лечебница, възстановявайки се от необичайно травматично имплантиране. Сигурна бях, че тялото, което беше моя гостоприемник, беше напълно излекувано, преди да ми бъде предоставено. Ако приемното тяло беше повредено, досега да се бяха отървали от него. Взех под внимание противопоставящите се мнения на Лечителя и Търсача. Съпоставено с информацията, която бях получила преди да взема решение да дойда тук, Лечителят беше прав. Враждебността срещу малкото останали човешки същества беше изчезнала. Планетата, наречена Земя, беше мирна и спокойна, погледната от космоса - приканващо зелена и синя, обвита с безобидни бели изпарения.
Словесните пререкания между Лечителя и Търсача вече нямаха никакво значение. Звучаха странно агресивно за нашия вид. Накараха ме да се зачудя. Дали бяха истина, прошепнати слухове, преминали като вълни през мислите на…на….

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 04 Юни 2009, 23:23

Бях затруднена, опитвайки се да намеря точната дума, с която беше обозначен предишния ми приемен вид. Зняех, че имаме име. Но след като вече не бях свързана с този гостоприемник, не можех да си спомня думата. Използвахме много по – простичък език от този, беззвучен мисловен език, който свързваше мислите ни в едно общо съзнание. Необходимо удобство, когато си вкоренен завинаги в мократа черна почва. Можех да опиша нашия вид с помощта на новия си човешки език. Ние живеехме на дъното на огромен океан, който покриваше целия ни свят – свят, който също имаше име, и което също беше заличено от паметта ми. Всеки от нас имаше стотици ръце, и всяка ръка имаше хиляди очи, и това заедно с мисловната ни връзка, не позволяваше да остане нещо скрито в обширните води. Нямаше нужда да издаваме звуци, нямаше нужда и да чуваме такива. Опитвахме водата и нашето зрение ни казваше всичко, което трябваше да знаем. Опитвахме слънцето, което грееше на много левги над водата, и превръщахме вкусеното в храната, от която се нуждаехме. Можех да опиша предишния си гостоприемник, но не можех да го назова. Въздъхнах със съжаление за изгубените познания, и отново се насочих към размишленията си върху дочутото. Душите, по правило, не говорят нищо друго освен истината. Търсачите, от своя страна спазваха условията на Призванието си, но между Душите никога не съществуваше причина за лъжа. С мисловния език, който използваше последния ми приемен вид, би било невъзможно да излъжеш, дори и да искаш. Обаче, закотвени така, ние си разказвахме истории, за да облекчим отегчението си. Разказването на истории беше най – почитания талант, всеки разказвач получаваше облаги от това. Понякога фактите така се смесваха с измислиците, че макар да не бяха изричани лъжи, беше трудно да запомниш кое точно е истина. Когато мислехме за новата планета – Земята, толкова суха, толкова променлива, и населена с толкова буйстващи обитатели, разрушаващи всичко, които едва можехме да си представим – често се случваше ужасът ни да вземе превес над въодушевлението ни. Историите ни бързо се завъртяха около новия вълнуващ обект – войните. Войни! Нашият вид трябва да води войни! – в началото беше съобщено точно, а след това започнаха да се преразказват доукрасени и смесени с измислици истории. Когато забелязах, че те започнаха да противоречат на официалната информация, повярвах на първоначално съобщеното. Но се носеха слухове: за човешки гостоприемници, които се оказали толкова силни, че Душите били принудени да ги напускат. Гостоприемници, чиито мисли не можели да бъдат изцяло подтиснати. Души, които приемали самоличността на тялото, а не обратното, както би трябвало да бъде. Истории. Безумни слухове. Лудост.
Изглежда, че обвиненията на Лечителя бяха свързани точно с това…
Пропъдих тази мисъл. Имаше голяма вероятност неговото неодобрение да е свързано с отвращението, което повечето от нас изпитваха към Призванието на Търсачите. Кой би избрал живот в постоянен конфликт и преследване? Кой би бил привлечен от неприятното задължение да проследява и да залавя неохотни гостопривмници? Кой би имал толкова здрав стомах, че да се изправи срещу насилието, причинено от този конкретен биологичен вид, приемните човеци, които убиваха толкова лесно, толкова безсмислено? Тук, на тази планета, Търсачите практически се бяха превърнали в милиция – новият ми мозък предложи този термин, като обяснение на новото понятие. Повечето вярваха, че само най – слабо цивилизованите Души, най – слабо развилите се, които бяха сравнително малка част сред нас, биха били привлечени от пътя на Търсача. Безмълвно, Търсачите бяха си спечелили ново обществено положение на Земята. Никога преди окупацията работата им не беше завивала в толкова грешна посока. Никога преди не се беше превръщала в зловеща, кървава битка. Никога преди не са били жертвани животите на толкова много Души. Търсачите бяха като могъщ щит, а Душите, населяващи този свят, им бяха тройно по – задължени: заради сигурността, която бяха издълбали в хаоса; заради риска от последната смърт, който бяха склонни да поемат всеки ден; и заради новите тела, които продължаваха да доставят.
Сега, когато опасността беше практически минало, изглежда благодарността към Търсачите започваше да избледнява. И за този Търсач поне промяната не беше особено приятна. Беше лесно да си представя какви щяха да са въпросите й към мен. Въпреки че Лечителят се опитваше да ми спечели допълнително време, за да се приспособя към новото тяло, знаех, че ще направя всичко по силите си да помогна на Търсача. Съвестното гражданско поведение беше типично за всяка Душа. Така че си поех дълбоко дъх, за да се подготвя. Мониторът отбеляза промяната. Умишлено се бавех. Мразех да го призная, но се страхувах. За да дам на Търсача информацията, която й е нужна, трябваше да изследвам спомените за насилието, които по – рано ме караха да крещя от ужас. И още повече се страхувах от гласа, който чувах толкова ясно в главата си. Но Тя мълчеше в момента, което беше добре. Тя също беше само спомен. Не би трябвало да се страхувам. Освен това, вече ми бяха дали има – Скитница. И аз си заслужавах името. Отново поех дълбоко въздух, като се разрових из спомените, които толкова ме плашеха, и се изправих срещу тях със стиснати зъби. Можех без проблем да пропусна края – сега вече не ми действаше съкрушително. Бързо притичах назад в тъмнината, потрепвайки, като се опитвах да подтисна всякакви чувства. Всичко приключи бързо. Веднъж преминала тази бариера, не се затруднявах да блуждая из по – малко тревожни неща и места, преглеждайки ги бегло за информацията, която исках. Видях как тя е пристигнала в този студен град, карайки през нощта крадена кола, избрана заради трудно описаемата и външност. Тя се движеше по улиците на Чикаго в мрака, потрепервайки под палтото си. Самата тя търсеше. Търсеше улики за присъствието на други като нея в този град, или поне се надяваше да открие такива. Искаше по – точно да намери един определен човек. Приятел…не, роднина. Не сестра…братовчед.
Думите идваха по – бавно и по – бавно, и отначало не разбирах защо. Дали беше забравено? Изгубено от нанесените почти до смърт наранявания? Дали мислите ми се бавеха заради безсъзнанието, в което бях? Направих усилие да проясня мислите си. Това усещане беше непознато за мен. Дали тялото ми беше още под упойка? Чувствах се доататъчно будна, но съзнанието ми полагаше напразни усилия да намери отговорите, които исках. Опитах друг начин на търсене, като се надявах да получа по – ясни отговори. Каква беше целта й? Тя ще намери…Шарън – изтръгнах името – и те ще…
Ударих на камък. Празнота, нищо. Опитах да проникна в нея, но не открих начин да освободя празнината. Имах усещането, че инфорнацията, която търсех, е изтрита. Все едно мозъкът беше увреден. Гняв премина внезапно през мен, изгарящ и див. Ахнах изненадана от неочакваната реакция. Бях слушала за емоционалната нестабилност на тези тела, но това беше отвъд възможностите ми да го предвидя. За осем цели живота, никога емоция не ме беше докосвала с такава сила. Усетих пулса си във врата, биещ силно зад ушите ми. Ръцете ми се свиха в юмруци. Монитора до мен отбеляза ускорения ми сърдечен ритъм. В стаята се раздвижиха: Търсача потропваше остро с обувки, докато се приближаваше към мен, след него по – тихо се влачеше Лечителя.
- Добре дошла на Земята, Скитнице, - каза ми женски глас.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 05 Юни 2009, 22:58

ГЛАВА 3
Устояване

-Тя няма да разпознае новото име, - промърмори Лечителят.
Вниманието ми беше привлечено от ново усещане. Нещо приятно промени въздуха, когато Търсача застана до мен. Благоухание, осъзнах аз. Нещо различно от стерилната стая, в която не се усещаше никаква миризма. Парфюм, ми подсказа съзнанието. Флорален, сочен…
- Можеш ли да ме чуеш? – попита Търсача, прекъсвайки анализа ми. – Разбираш ли ме?
- Не се притеснявай, - Лечителя наблегна на думите с глас, който звучеше по – меко от гласа, използван по време на спора.
Не отворих очи. Не исках да бъда разсейвана. Съзнанието ми изпращаше нужните думи и тона, с който да изразя това, което не бих могла да кажа, без да използвам много думи.
- Да не би да съм въведена в увреден гостоприемник, само за да получите информацията, от която се нуждаете, Търсачо?
Някой ахна – изненадано и примесено с възмущение – и нещо топло докосна кожата ми, като покри ръката ми.
- Разбира се, че не, Скитнице, - каза мъжът в уверение. – Дори Търсачите се спират пред някои неща.
Търсачът ахна отново. Подсвирнах и сама се смъмрих.
- Тогава защо този мозък не работи правилно?
Последва пауза.
- Снимките от скенера бяха перфектни, - каза Търсачът. Думите й не бяха предназначени да вдъхнат увереност, а се основаваха на факти. Да не би да имаше намерение да се скара с мен? – Тялото е напълно излекувано.
- Излекувано от опит за самоубийство, който бе опасно близо до успех, - тонът ми стана твърд, все още звучеше сърдито.
Не бях привикнала към гнева. Трудно ми беше да се въздържам.
- Всичко е в пълна изправност…
Лечителят я прекъсна: - Какво липсва? – попита той. – Несъмнено усвояваш речта.
- Спомен. Опитвам се да открия това, което иска Търсача.
Въпреки че не чух нкакъв звук, почувствах промяната. Атмосферата, която бе нажежена от моето обвинение, се поуспокои. Чудех се откъде знаех това. Имах странното усещане, че някак получавам повече информация от тази, която можеха да ми дадат моите пет сетива – почти чувствах, че притежавам още едно сетиво, допълнително, необуздано. Интуиция? Като че ли това беше почти точната дума. Сякаш което и да е същество имаше нужда от повече от пет сетива.
Търсачът прочисти гърлото си, но отговорът дойде от Лечителя.
- А, - каза той. – Не се тревожи, ако изпитваш затруднение с припомнянето на отделни моменти. Не е точно това, което очаквахме, но не ни изненадва.
- Не разбирам какво имаш предвид.
- Този гостоприемник беше част от човешката съпротива, - сега гласът на Търсача прозвуча развълнувано. – Тези човеци, които са знаели за нас преди имплантирането, са по – трудни за подчиняване. Този например все още се съпротивлява.
Последва момент на мълчание, докато всички очакваха моята реакция.
Съпротивление? Гостоприемникът блокираше моят достъп? Отново, горещината, която ме заля в пристъп на гняв, ме изненада.
- Правилно ли съм въведена? – попитах, а гласът ми звучеше изкривено, процеждайки се през зъбите ми.
- Да, - каза Лечителят. – Всичките 827 окончания са закрепени сигурно на най – благоприятните позиции.
Този мозък използваше повече от моите умения от който и да било друг гостоприемник преди, оставяйки ми свободни само 801 окончания. Вероятно намаления брой беше причината емоциите да изглеждат толкова живи. Реших да отворя очи. Почувствах нужда да се уверя лично в казаното от Лечителя и да проверя дали останалите части на тялото ми работят. Светлината беше много ярка и болезнена. Отново затворих очи. Последната светлина, която бях видяла, проникваше през стотици метри дълбочина в океана. Но тези очи бяха виждали по – ярки неща и можеха да се справят. Отворих ги отново едва – едва, като държах клепачите си присвити.
- Искаш ли да намаля осветлението?
- Не, Лечителю. Очите ми ще се адаптират.
- Много добре, - каза той одобрително и разбрах, че съвсен непринудено говорех за тялото като за мое; моето тяло.
Двамата зачакахме мълчаливо, докато очите ми бавно се отваряха по – широко. Съзнанието ми разпозна обикновена стая в медицинско заведение. Болница. Облицовката на тавана беше бяла, изпъстрена с по – тъмни петънца. Лампите бяха правоъгълни, големи колкото плочите на таванската облицовка, и ги заместваха на равни разстояния. Стените бяха светло зелени – успокояващ цвят, който същевременно се свързваше с боледуване. Лош избор, беше моето набързо формирано мнение. Хората срещу мен бяха по – интересни от стаята. Думата доктор прозвуча в съзнанието ми в момента, в който погледнах Лечителя. Той носеше свободни синьо – зелени дрехи, които оставяха ръцете му непокрити. Дребен човек. Той имаше коса по лицето в странен цвят, който съзнанието ми определи като червен. Червен! Брада! Бях живяла в три различни свята, преди отново да мога да различавам цветове. Дори тази червеникава брада ме изпълваше с носталгия. Лицето му ми се струваше по човешки великодушно, но познанието от моите спомени предложи думата добродушен. Нетърпеливо въздишане насочи вниманието ми към Търсача. Тя беше много малка. Ако стоеше неподвижно, щеше да ми отнеме повече време да я забележа, застанала до Лечителя . Тя не отмести очи, беше като черно петно в светлата стая. От брадата до върха на пръстите носеше черно – консервативен костюм с копринено поло под него. Косата й също беше черна – с дължина до брадичката и дръпната зад ушите. Кожата й бе по – тъмна от тази на Лечителя – маслинена. Леките промени в човешкото изражение бяха едва доловими и много трудни за разгадаване. Мисля, че съзнанието ми можеше да нарече с точна дума изражението на женското лице. Черните вежди, сключени над леко изпъкналите очи, описваха познато чувство. Не точно гняв, по – скоро напрегнатост, раздразнителност.
- Колко често се случва това? – попитах отново, като погледнах Лечителя.
- Не много често, - призна той. – Вече имаме толкова напълно порастнали гостоприемници на разположение. Незрелите гостоприемници са изключително сластолюбиви. Но ти си отбелязала, че предпочиташ да започнеш живота си като възрастна…
- Да.
- Повечето искат точно обратното. Продължителността на човешкия живот е много по – кратка, отколкото си свикнала да бъде.
- Изяснени са ми всички факти, Лечителю. Налагало ли ти се е да се справяш с тази…съпротива преди.
- Само веднъж, сам.
- Разкажи ми подробно, - направих пауза. – Моля те, - добавих, осъзнавайки, че изразих желанието си по не много любезен начин.
Лечителят въздъхна. Търсачът започна да барабани с пръсти по ръката си. Знак за нетърпение. Не й се искаше да чака, за да получи желаното.
- Това се случи преди четири години, - започна Лечителят. – Замесената Душа беше поискала възрастен мъжки индивид. Първият гостоприемник в наличност беше живял в центъра на съпротивата от ранните години на окупацията. Човекът знаел какво ще му се случи, когато го заловили.
- Точно както моят гостоприемник.
- Ъ, да. – той прочисти гърлото си. – Това бил едва втория живот на Душата. Той дошъл от Слепият Свят.
- Слепият Свят? – попитах аз, като инстинктивно наклоних глава.
- Извинявай, едва ли знаеш наименованията. Това бе един от твоите светове също, нали? – той извади компютър от джоба си и провери набързо. – Да, твоята седма планета, в осемдесет и първи сектор.
- Слепият Свят? – повторих аз с неодобрение в гласа.
- Да, добре, тези, които са живели там, предпочитат да го наричат Пеещият Свят.
Бавно кимнах. Това ми харесваше повече.
- А тези, които никога не са били там, я наричат Планетата на Прилепите, - промърмори Търсача.
Обърнах очи към нея, присвивайки ги докато съзнанието ми се ровеше за точното изображение на грозния летящ гризач, който тя спомена.
- Допускам, че ти никога не си живяла там, Търсачо, - каза несериозно Лечителя. – Наричахме тази Душа Звънтяща Песен, преди да си спомни как е звучало името му в…Пеещия Свят. Но скоро той избра да приеме името на гостоприемника си, Кевин. Въпреки, че неговото Призвание беше Музиката, той заяви, че ще се почувства по – удобно, ако продължи да се занимава с предишната работа на своя домакин, която беше механик.
- Тези знаци бяха обезпокоителни за назначения му Утешител, но се намираха в границите на допустимото. Тогава Кевин започна да се оплаква, че на моменти се чувства объркан. Доведоха го отново при мен и започнахме серия от тестове, за да се уверим, че в мозъка на гостоприемника няма скрити недостатъци. По време на тестовете няколко Лечителя забелязаха съществени разлики в неговото поведение и идентичност. Когато го попитахме за това, той твърдеше, че няма спомени за предишни изказвания или постъпки. С неговия Утешител продължихме да го наблюдаваме и в края на краищата открихме, че гостоприемникът периодично поема контрола над тялото на Кевин.
- Поема контрол? – очите ми се разшириха. – Без Душата да разбере? Гостоприемникът си взема тялото обратно?
- Тъжно, но факт. Кевин не беше достатъчно силен, за да подтисне този гостоприемник.

_________________


Последната промяна е направена от wentlee на Нед 14 Юни 2009, 09:51; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 05 Юни 2009, 23:00

Не достатъчно силен. И мен ли смятаха за слаба? Бях ли слаба, затова, че не можех да накарам този ум да отговаря на въпросите ми? Все пак по – слаба, защото нейните мисли приживе съществуваха в главата ми, където трябваше да бъдат само спомен. Винаги съм се мислила за силна. Мисълта за слабост ме накара да потръпна. Накара ме да се засрамя. Лечителят продължи:
- Случиха се определени неща и беше взето решение…
- Какви неща?
Лечителят погледна надолу, без да отговори.
- Какви неща? – поисках да узная отново. – Вярвам, че имам правото да знам.
Лечителят въздъхна.
- Имаш право. Кевин…физически атакува Лечител докато не беше…на себе си, - той трепна. – Той повали Лечителя в безсъзнание с един удар на юмрука си и насочи скалпел към нея. Намерихме Кевин в несвяст. Беше се опитал да изтръгне Душата от тялото си.
Отне ми минута, преди отново да мога да проговоря. Дори тогава, гласът ми беше само дихание: - Какво се случи с тях?
- За щастие гостоприемникът не беше в състояние да остане в съзнание достатъчно дълго, за да нанесе истински поражения. Кевин беше преместен в тялото на незрял човек. Проблемният гостоприемник трудно се възстановяваше и решихме, че няма голяма надежда за него. Сега Кевин е седемгодишен напълно нормален човек… като изключим факта, че той запази името Кевин, това е. Неговите пазители се грижат добре за него, като музиката все повече присъства в живота му и всичко се развива нормално… - последното беше добавено, сякаш беше добрата новина, която ще заличи казаното преди това.
- Защо? – прочистих гърло, за да може гласът ми да звучи по – силно. – Защо възможните рискове не са споделяни с никого?
- Всъщност, - Търсачът се намеси, - това е много ясно отбелязано в пропагандирането, че усвояването на възрастните човешки приемници е много по – предизвикателно от асимилирането на деца. Незрелите гостоприемници са силно препоръчвани.
- Думата предизвикателно не описва точно историята с Кевин, - прошепнах.
- Да, добре, ти предпочете да игнорираш препоръките, – тя направи мирен жест с ръце, когато тялото ми се напрегна, карайки твърдия чаршаф на тясното легло да заскърца под мен. – Не че те обвинявам. Детството е необичайно досадно и скучно. А ти определено не си обикновена Душа. Напълно уверена съм, че е в способностите ти да се справиш с това. Това е просто поредният гостоприемник. Сигурна съм, че скоро ще имаш пълен достъп и контрол над тялото и ума.
На този етап от наблюдението ми върху Търсача, бях изненадана, че тя има търпението за изчака всяко закъснение, дори личното ми приспособяване. Усетих, че е разочарована от малкото информация и това отново докара непознатото чувство на гняв.
- Не ти ли хрумна, че може да получиш отговорите, които търсиш, като самата ти бъдеш въведена в това тяло? – попитах аз.
Тя се вцепени: - Аз не съм от тези, които пропускат.
Веждите ми автоматично се повдигнаха.
- Друго наименование, - обясни Лечителят. – С него описваме тези, които не завършват живота си в гостоприемника, в който са го започнали.
Кимнах с разбиране. В другия ми свят имахме име за тях. Но никъде не се гледаше с добро око на това. Затова спрях да разпитвам Търсача и й дадох, каквото можах.
- Името й е било Мелани Страйдър, родена в Албакърки, Ню Мексико. Тя е била в Лос Анжелис когато мълвата за окупацията достига до нея и за няколко години тя се покрила в пустошта, преди да намери…Съжалявам, ще опитам да си спомня това по – късно. Тялото било на около двадесет години. Карала е към Чикаго от… - разтърсих глава. – Преминала е през няколко периода. Не винаги е била сама. Колата е била открадната. Търсела е своя братовчедка на име Шарън, за която имала причина да се надява, че все още е човек. Не е открила никого и не е контактувала с никого, преди да бъде забелязана. Но… - напрегнах се да си пробия път през още една гладка стена. – Мисля, не съм сигурна, че тя е оставила бележка…някъде.
- Значи очаква някой да я потърси? – нетърпеливо попита Търсачът.
- Да. Тя ще…липсва на някого. Ако не се срещне с… - скръцнах със зъби, истински се борех. Стената беше черна и не можех да кажа колко е дебела. Блъсках срещу нея, пот изби по челото ми. Търсачът и Лечителят бяха много тихи, позволявайки ми да се концентрирам. Опитах се да мисля за нещо друго – за силния, непознат звук, който издава двигателя на колата, за нервния прилив на адреналин всеки път, когато фаровете на друга кола пробягваха по пътя покрай мен. Вече си бях спомнила това и нищо не ме спираше. Оставих се на споменът да ме води през студения град, подслонена от мрака на нощта, нека ме отнесе по пътя до сградата, където ме намериха. Не мен, нея. Побиха ме тръпки.
- Не се разпростирай отвъд възможностите си… - започна Лечителят.
Търсачът му изшътка. Аз задържах съзнанието си върху ужаса от откритието, че изгарящата ненавист към Търсачите надвива почти всичко. Омразата беше зло, беше болка. Едва я понасях. Но я оставих да продължи посоката си, надявайки се да разсее съпротивата, да отслаби защитата. Гледах внимателно, как тя се опитва да се скрие и вече знаех, че няма да успее. Бележка, надраскана върху отломка със счупен молив, бутната бързо под вратата. Не коя да е врата.
- Схемата е петата врата по петия коридор на петия етаж. Там е свръзката й.
Търсачът държеше малък телефон в ръката си; бързо промърмори нещо в слушалката.
- Предполагали се, че сградата е сигурна, - продължих аз. – Те са знаели, че мястото е изоставено. Тя е нямала никаква идея как са я открили. Намерили ли са Шарън?
Студен ужас нахлу в ръцете ми. Не аз зададох последния въпрос. Не беше мой въпрос, но излезна толкова естествено от устата ми, като че го задавах аз. Търсачът не забеляза нищо нередно.
- Братовчед? Не, не са открили друг човек, - отговори тя, и тялото ми се отпусна в отговор. – Гостоприемникът беше забелязан да влиза в сградата. Откакто се разбра, че сградата е изоставена, гражданинът, който я наблюдаваше, започна да се безпокои. Той ни се обади и ние започнахме наблюдение на сградата с намерение да хванем още някого, и когато това се оказа малко вероятно, влязохме. Може ли да разбереш къде е било уговореното място за срещата?
Опитах се. Толкова много спомени, всичките обагрени с ярки цветове. Видях стотици места, където никога не съм била, чух имената им за пръв път. Къща в Л.А., оградена от високи палмови дървета. Поляна в гората, с палатка и лагерен огън, някъде около Уинслоу, Аризона. Пустинен каменист плаж в Мексико. Пещера, чийто вход беше закрит от водна пелена, някъде в Орегон. Палатки, хижи, груби подслони. С напредване на времето имената ставаха по – малко точни и определящи. Тя не знаеше къде е, и не се интересуваше. Сега моето име беше Скитница, и нейните спомени пасваха на името толкова добре, колкото и моите лични. Като изключим това, че скитничеството беше мой избор. Тези моментни проблясъци винаги кънтяха от ужаса да бъде заловена. Не скиташе, а бягаше. Опитах се да не изпитвам съжаление. Вместо това се фокусирах върху спомените. Нямаше нужда да виждам къде е била, а само къде е щяла да отиде. Сортирах картините, свързани с думата Чикаго, но никоя не беше повече от случайно видяно изображение. Разширих обсега на търсене. Как беше извън Чикаго? Студено, помислих си. Беше студено и това ме тревожеше. Къде? Насилих се да си спомня и стената отново изникна пред мен. Издишах шумно.
- Извън града, в пущинака…е разположен парк, далеч от всякакви жилища. Тя не е била на това място никога преди, но знае как да стигне там.
- Колко скоро? – попита Търсачът.
- Скоро, - отговорът дойде автоматично. – Откога съм тук?
- Оставихме приемникът да се възстановява девет дни, само за да сме напълно сигурни, че е здрава, - ми каза Лечителят. – Въвеждането беше днес, на десетия ден.
Десет дни. Тялото ми почувства зашеметяваща вълна на облекчение.
- Твърде късно е, - казах аз. – За мястото на срещата…или дори за бележката. – Можех да усетя реакцията на приемника толкова силно. Тя беше почти…самодоволна. Позволих думите, които си мислеше, да бъдат изречени, така че да науча нещо повече от тях. – Той няма да бъде там.
- Той? – Търсачът наблегна на местоимението. – Кой?
Черната стена се спусна пред мен с повече сила от когато и да било. Секунда по – късно тя беше най – малката частица. Лицето отново изпълни съзнанието ми. Красивото лице със златист загар и изпъстрени със светни петънца очи. Лицето, което надигаше странно, дълбоко задоволство в мен, виждайки го ясно в съзнанието си. Въпреки, че стената се затръшна пред мен, съпроводена от усещането за яростно негодуване, не беше достатъчно бързо.
- Джаред, - отговорих. Бързо, като че идваше от мен, мисълта, която не беше моя, последва името през устните ми. – Джаред е в безопасност.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 07 Юни 2009, 22:44

ГЛАВА 4
Съновидение

„Твърде мрачно е, за да е толкова горещо, или може би е твърде горещо, за да е толкова мрачно. Едно от двете е не на място.
Присвивам се в мрака зад слабото прикритие на креозотен храст, потейки се така, че в тялото ми почти не остава капка вода. Петнадесет минути вече, откакто колата излезе от гаража и нито една лампа не светва. Плъзгащата се врата е отворена два инча, оставяйки нахлуващия въздух да разхлади помещението. Мога да си представя чувството от влажния, студен въздух, полъхващ през мрежата на вратата. Иска ми се да го усетя оттук. Стомахът ми къркори, и аз свивам коремните си мускули, за да подтисна звука. Прекалено тихо е, и шукът се разнася навсякъде.
Толкова съм гладна.
Съществува друга нужда, която е по – силна – друг гладен стомах, скрит на безопасно място далеч от тук в мрака, чакайки в пещерата, която сега бе наш временен дом. Тясно място, назъбено от вулканични скали. Какво ли ще направи той, ако не се върна? Изпитах върху себе си цялата тежест на майчинството, лишена от знания или опит. Почувствах се отвратително безпомощна. Джейми е гладен.
Наблизо няма други къщи, освен тази. Наблюдавам я, откакто слънцето се издигна високо в небето, и мисля, че няма куче пазач. Леко се надигам, прасците ми са схванати и болят, но все още сотя леко прегърбена, снишена зад храста. Пътят напред е покрит с гладък пясък, бледа пътечка под светлината на звездите. По улицата не се чуват коли.
Зная, че като се върнат ще разберат, тези чудовища, които изглеждат като симпатична двойка, на около петдесет години. Ще разберат точно какво съм аз и търсенето ще започне веднага. Дотогава трябва да съм далеч. Наистина се надявам, че са отишли в града да се забавляват. Мисля, че е петък. Толкова добре се стараят да запазят навиците ни, че е трудно да ги различиш от истинските хора. В началото точно това им помогна да спечелят.
Оградата около двора е с височина до кръста. Прескачам я лесно, безшумно. Дворът е настлан с чакъл, и все пак внимавам как стъпвам – теглото ми може да остави следи. Стигам до плочките на вътрешния двор.
Затъмнените прозорци са отворени. Светлината на звездите е достатъчна, за да видя, че в стаите няма движение. Изглежда тази двойка живее спартански, за което съм благодарна. Така е по – трудно за някого да се скрие. Естествено, и аз няма къде да се скрия, но ако Аз трябва да се крия, във всеки сдлучай е твърде късно.
Първо отварям мрежестата врата, а след нея и стъклената. И двете се плъзват тихо. Внимателно пристъпвам по теракота, това не е сред навиците ми. Тук никой не ме причаква. Стъденият въздух ме кара да се чувствам като в рая. Кухнята е отляво. Мога да видя отблясъците по гранитния плот. Свалям брезентената торба от рамото си и започвам с хладилника. Безпокойство ме връхлита за момент, когато отварям вратата му, но намирам копчето на осветлението и го натискам с пръст. Очите ми са заслепени. Нямам време да ги оставя да се приспособят. Работя с напипване. Мляко, парчета сирене, остатъци в пластмасова кутия. Надявам се да е пиле с ориз – видях мъжът да готви такова за вечеря. Тази вечер ще ядем това. Сок, торбичка ябълки, млади морковчета – тези ще останат свежи до сутринта. Побързах към килера. Трябват ми неща, които да се издържат по – дълго. Започвам да виждам по – добре, докато събирам колкото се може повече провизии, които да отнеса. Ммм, шоколадови бисквити. Умирам си да отворя торбата веднага, но скръцвам със зъби и пренебрегвам преобръщането на празния ми стомах. Торбата бързо става тежка за носене. Това ще ни стигне само за седмица, дори ако пестим. И аз не искам да пестя – искам да преям. Набутвам десертчета в джобовете си. Още нещо. Изтичвам до мивката, за да напълня манерката си. После пъхам глава под течащата вода и гълтам направо от чешмата. Водата издава странни звуци, когато се разбива в празния ми стомах.
Започвам да чувствам паника, след като съм приключила с работата тук. Изкам да излезна. Цивилизацията е смъртоносна. Гледам пода по пътя си навън, притеснявайки се да не се спъна с тежката торба, затова не виждам черния силует във вътрешния двор, докато не посягам да отворя вратата. Чувам проклятията, които отправя точно в момента, в който глупаво изпускам през зъби писък от страх. Завъртам се да спринтирам към предната врата, надявам се резетата да не са спуснати, или поне да не се отварят трудно. Не успявам да направя дори две крачки, преди груби, твърди ръце да сграбчат раменете ми и да ме придърпат рязко срещу тялото Му. Твърде голямо и силно, за да бъде жена. Басовият глас го доказва.
- Само звук и си мъртва – заплашва ме грубо.
Шокирана съм да усетя тънкото острие, притиснато до кожата под челюстта ми. Не разбирам. Не би трябвало да имам избор. Кое е това чудовище? Не съм чувала някое да е нарушавало правилата. Отговарям по единствения начин, по който мога.
- Направи го, - процеждам през зъби. – Просто го направи. Не желая да съм мръсен паразит.
Чакам да усетя ножа и сърцето ме боли. Всеки негов удар има име. Джейми, Джейми, Джейми. Какво ще стане с теб сега?
- Умно, - мърмори мъжът, и не звучи така, сякаш говори на мен. – Трябва да е Търсач. А това означава капан. Откъде са разбрали? – стонанетото острие изчезва от гърлото ми, само за да бъде заменено от ръка, твърда като желязо.
Едва дишам под здравата му хватка.
- Къде са останалите? – процеждайки през зъби, пожелава да узная той.
- Само аз съм! – дрезгаво отговарям. Не мога да го отведа при Джейми. Какво ще направи Джейми, когато не се завърна?
Джейми е гладен!
Удрям го с лакът в корема и наистина ме заболява. Мускулите на стомаха му са също толкова твърки, колкото и ръката му. Което е много странно. Такива мускули са продукт на труден живот или мания, а паразитите нямат нито едното, нито другото. Дори не издиша при удара ми. Отчаяна, забивам пета в пръстите на крака му. Това го хваща неподготвен и той се залюлява. Завъртам се, но той сграбчва чантата ми, дърпайки ме рязко към тялото си. Ръцете му притискат гърлото ми отново.
- Доста си откачена за миролюбив крадец, нали?
Думите му са без смисъл. Мислех, че пришълците са еднакви. Въпреки всичко, те също имаха откачени занимания. Завъртам се и го дера в опита си да се освободя от хватката му. Ноктите ми се докопват до ръката му, н само го карат да затегне захвата около гърлото ми.
- Ще те убия, безполезен крадец на тела. Не се шегувам.
- Направи го тогава!
Внезапно той ахва, и аз се чудя дали вършеещите ми крайници са го засегнали. Не усещам нови охлузвания. Той пуска ръцете ми и сграбчва косата ми. Това е. ще ми пререже гърлото. Стегнах се да посрещна острието на ножа.
Но ръката около гърлото ми охлаби хватката си, и пръстите му опипват задната част на врата ми, груби и горещи върху кожата ми.
- Невъзможно, - въздъхва той.
Нещо удря о пода с тъп звук. Той изтърва ножа? Започвам да мисля за начин да го взема. Може би ако падна. Ръката на врата ми н еме държи достатъчно здраво и мога да се освободя. Мисля, че чух къде се приземи острието.
Внезапно той ме завърта. Чувам щракване и светлина заслепява очите ми. Ахвам и автоматично се опитвам да се извъртя настрани. Ръцете му се стягат в косата ми. Светлината проблясва по дясното ми око.
- Не мога да повярвам, - шепне той. – Ти Все Още Си Човек.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 07 Юни 2009, 22:45

Ръцете му хващат лицето ми от двете страни, и преди да мога да се освободя, неговите устни грубо докосват моите. За половин секунда се смразявам. Никой не ме е целувал през целия ми живот. Не и с истинска целувка. Само моите родители ме целуваха леко по бузите или челото преди толкова много години. Това е нещо, което си мислех, че никога няма да почуствам. Въпреки че не съм сигурна какво точно е усещането. Смес от паника, насилие, много адреналин. Рязко вдигам коляното си и го забивам в него. Той издава хриптящ звук и съм свободна. Вместо отново да побягна към преднат ачаст на къщата, както той очаква, аз се промушвам под ръката му и скачам през отворената врата. Мисля, че мога да го надбягам, дори с товара ми. Имам преднина, а той продължава да издава болезнени звуци. Зная къде отивам – няма да оставя следа, която той да види в мрака. Не изпускам храна, и това е добре. Все пак мисля, че изгубих десертчетата.
- Чакай! – крещи той.
Млъквай, си мисля, но не отвръщам. Той тича след мен. Чувам гласа му все по – близо.
- Не съм един от тях!
Сигурно. Държа очите си на пясъка и се спринтирам. Баща ми казваше, че бягам като гепард. Бях най – бързата в отбора за проследяване, щатски шампион, преди да дойде края на света.
- Изслушай ме! – той все още крещи с пълен глас. – Погледни! Ще го докажа. Само спри и ме погледни!
Едва ли. Оттласквам се от настилката и прескачам мескитовите храсти.
- Не знаех, че има и други останали! Моля те, трябва да говоря с теб! – гласът му ме изненада. Твърде близо е.
- Съжалявам, че те целунах! Беше глупаво! Просто от толкова време съм сам!
- Млъквай! – не го изрекох силно, но зная, че той чу. Дори се приближи още повече. Преди не съм била надбягвана. Насилвам краката си да се движат по – бързо.
Той се задъхва леко докато ускорява. Нещо голямо хвърчи към гърба ми, и аз падам. Усешам вкуса на пръстта в устата си и съм притисната от нещо толкова тежко, че едва дишам.
- Почакай. За. Минута. – заплашва ме той.
Разпределя теглото си и ме завърта. Възсяда гърдите ми, приклещва ръцете ми под краката си. Той СМАЗВА ХРАНАТА ми. Изръмжавам и се опитвам да се измъкна изпод него.
- Виж, виж, виж! – казва той. Вади малък цилиндър от джоба на панталоните си и завърта върха му. Сноп светлина излиза от единия край. Обръща фенера към лицето си. Светлината кара кожата му да изглежда жълта. Виждам изпъкналите му скули, дългия тънък нос и острата четвъртита челюст. Устните му са разтегнати в усмивка, но виждам, че са нетипично пълни за устни на мъж. Веждите и миглите му са изсветлели от слъцето.
Но не това иска да ми покаже. Очите му, чиста течна охра, греят с човешко отражение. Той мести светлината от едното на другото.
- Виждаш ли? Виждаш ли? Аз съм точно като теб.
- Нека видя врата ти. – гласът ми е подозрителен. Няма да се оставя да повярвам, че това не е номер. Не разбирам смисъла на това драматизиране, но съм убедена, че има такъв. Повече няма надежда.
Устните му се раздвижват.
- Добре…Това едва ли ще помогне за него. Очите не са ли достатъчни? Знаеш, че не съм един от тях.
- Защо не ми покажеш врата си?
- Защото там имам белег, - отбелязва той.
Опитвам да се измъкна изпод него, и ръцете му притискат раменете ми надолу.
- Сам си го направих, - обяснява той. – Мисля, че свърших доста добра работа, въпреки че адски болеше. Поддържам тази красива коса, само за да скрива врата ми. Белегът ми помага да се смеся с тях.
- Махни се от мен.
Той се колебае, изправя се на крака с леко движение, без да използва ръцете си. подава дланта си към мен.
- Моля те, не бягай. И предпочитам да не ме риташ отново.
Не помръдвам. Знам, че може да ме хване, ако се опитам да побегна.
- Кой си ти? – прошепвам.
Усмихва се широко.
- Името ми е Джаред Хоуи. Не съм разговарял с друго човешко същество повече от две години, така че съм убеден, че ти изглеждам…малко откачен. Моля да ми простиш и между другото, да ми кажеш името си.
- Мелани, - прошепвам.
- Мелани, - повтаря той. – Не мога да ти опиша колко съм възхитен да те срещна.
Хващам здраво чантата си, държейки очите си върху него. Той бавно протяга ръка надолу към мен. И аз я поемам. Осъзнавам, че му вярвам едва когато ръката ми се увива около неговата. Помага ми да се изправя и не пуска ръката ми, след като съм вече на крака.
- Сега какво? – питам предпазливо.
- Ами, не можа да останем тук задълго. Ще дойдеш ли с мен в къщата? Оставих чантата си там. Ти ме нападна до хладилника.
Разтърсих глава. Изглежда разбираше колко чувствителна съм, колко близо съм до момента, в който ще се пречупя.
- Тогава ще ме изчакаш ли тук? – помоли той с нежен глас. – Ще съм много бърз. Нека набавя още малко храна за нас.
- Нас?
- Наистина ли мислиш, че ще те оставя да изчезнеш? Ще те последвам, дори да ми кажеш да не го правя.
Не исках да бягам от него.
- Аз… - как да не се доверя на друг човек напълно? Ние сме семейство – и двамата принадлежим на братството на изчезващите. – Нямам време. Трябва да стигна много далеч и…Джейми чака.
- Не си сама, -осъзна той. Изражението му стана несигурно за момент.
- Брат ми. Той е само на девет, и много се страхува, когато отсъствам. Ще ми отнеме половината нощ, за да се прибера при него. Няма да знае, ако ме заловят. Толкова е гладен. – стомахът ми изкъркори като потвърждение.
Усмивката на Джаред се връща, по – ярка от преди.
- Ще помогне ли, ако ти предоставя возило?
- Возило? – повтарям като ехо.
- Предлагам ти сделка. Чакай тук, докато набавя още храна, и ще те откарам където поискаш с моя джип. По – бързо е от тичането – дори по-бързо, отколкото ти тичаш.
- Имаш кола?
- Разбира се. Да не мислиш, че просто се разхождам наоколо?
Замислих се за шетте часа, които ми отне пътя до тук, и челото ми се сбърчи.
- За нула време ще се върнем при брат ти, - обеща той. – Не мърдай от мястото си, става ли?
Кимнах.
- И хапни нещо, моля те. Не искам стомаха ти да ни издаде. – той се ухили и очите му станаха закачливи. Сърцето ми изтупка силно и вече знаех, че ще чакам тук, дори да му отнеме цялата нощ.
Още държи ръката ми. Бавно се отдръпва, очите му не се откъсват от моите. Прави крачка назад, след това спира.
- Моля те, не ме ритай, - умолява ме той, накланя се напред и сграбчва брадичката ми. Целува ме отново, и този път го усещам. Устните му са по – меки от ръцете му, и топли, дори на фона на горещата пустинна нощ. Рояк пеперуди пърхат в стомаха ми и спират дъха ми. Ръцете ми инстинктивно се протягат към него. Докосвам горещата кожа на бузата му, грубата коса на врата му. Пръстите ми се плъзват по линията на сбръчната кожа, надигната като ръб точно зад линията на косата.”
Крещя.
Събудих се плувнала в пот. Преди още да съм се събудила напълно, пръстите ми опипаха задната част на врата ми, проследявайки късата линия, останала от изплантирането. Едва можех да напипам малкия розов белег с върха на пръстите си. Лекарствата, които беше използвал Лечителят, бяха свършили своята работа. Зле зарастналия белег на Джаред не беше повече от прикритие. Свих се на светлината до леглото ми, чакайки дишането ми да се забави, с вени, изпълнени с адреналин от реалистичния сън. Нов сън, но по същество почти същия като многото други, които ме тормозеха през последните месеци.
Не, не беше сън. По – скоро спомен.
Все още усещах топлите устни на Джаред, притиснати към моите. Ръцете ми се протегнаха без разрешение, претърсвайки смачканите чаршафи за нещо, което не откриха. Сърцето ми се сви, когато се отказаха., падайки на леглото изтощени и празни.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 07 Юни 2009, 22:46

Премигнах, за да премахна нежеланата влага в очите си. Не знаех колко още от това мог ада понеса. Как някой може да оцелее в този свят, с тяло, чиито спомени не искат да останат в миналото, където им е мястото? С тези емоции, толкова силни, че вече не можех да кажа какво точно изпитвам? Утре щях да съм изтощена, но бях толкова далеч от заспиване, че щеше да ми отнеме часове, преди дасе отпусна. Можех поне да изпълня дълга си и да приключа с това. Може да ми помогне да спра да мисля за нещата, за които не искам да мисля.
Изтъркулих се от леглото и се запрепъвах към компютъра на иначе празното бюро. Отне няколко секунди на екрана да светне, и още няколко секунди, за да отворя пощата си. Не беше трудно да открия адреса наТърсача; имах само четири адреса в списъка с контакти: Търсачът, Лечителят, новия ни работодател и жена му (моя Утешител).
„Имало е друг човек с моя приемник, Мелъни Страйдър.” Започнах да пиша, без да се притеснявам какво разкривам. „Името му е Джейми Страйдър, неин брат.” За момент се зачудих на самоконтрола й. През цялото време нито веднъж не се досетих за съществуването на момчето – не защото не значеше нищо за нея, но защото го защитаваше по – ожесточено от всички други тайни, които бях разкрила. Дали има още такива тайни, толкова големи, толкова важни? Толкова свещени, че ги пази дори от сънищата ми? Толкова ли е силна? Пръстите ми трепереха, докато пишех останалата информация. „Мисля, че сега е младеж. Може би на тринадесет. Живели са във временен лагер, и мисля, че е бил на север от град Кейв Крийк, щата Аризона. Било е преди няколко години, все пак. Все още може да навържете това с нещата, които си припомних неотдавна. Както обикновено, че ви иведомя, ако науча нещо повече.”
Изпратих го. Щом го направих, ужас премина през мен.
Не Джейми!
Нейният глас звучеше в главата ми толкова ясно, сякаш слушах моя собствен глас. Потръпнах ужасена. Въпреки че се борех със страха от това какво ще се случи, изпитах откаченото желание да напиша ново писмо на Търсача, в което да се извиня, че съм й изпратила лудите си сънища. Да й кажа, че съм била полу-заспала и да не обръща внимание на глупавото съобщение, което й пратих.
Това желание не беше мое.
Изключих компютъра.
„Мразя те”, изръмжа гласът в главата ми.
- Тогава може би трябва да си тръгнеш, - отвърнах. Звукът от гласа ми, отговарящ силно на думите й, отново ме накара да потреперя. Не ми беше проговаряла от момента, когато дойдох тук. Също като сънищата.
И нямаше съмнение, че щях да посетя Утешителя ми утре. Сълзи на разочарование и унижение напълниха очите ми при тази мисъл.
Върнах се в леглото, покрих лицето си с възглавница и се опитах да не мисля за нищо.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 09 Юни 2009, 20:55

ГЛАВА 5
Неутешена

- Здравей, Скитнице! Сядай и се настанявай като у дома си.
Поколебах се на прага на офиса на моята Утешителка, пристъпила с единия крак вътре, а другия все още навън. Тя се усмихна с едва забележимо движение на ъгълчетата на устата й. Сега беше много по – лесно да разчитам израженията на лицата; потрепванията и промените в малките мускулчета беха ми станали познати през месеците на изучаване. Можех да видя, че Утешителят намира съпротивата ми за доста забавна. В същото време, усещах неудовлетворението й от това, че все още се притеснявах да я посещавам. С тиха въздишка на примирение, влезнах в малката ярко – оцветена стая и заех обичайното си място – мекия червен стол, най – отдалечения от нея. Тя сви устни. За да избегна втренчения й поглед, се загледах право през отворения прозорец към пробягващите пред слънцето облаци. Слабата миризма на солената океанска вода се разнасяше из стаята.
- И така, Скитнице. Мина доста време, откакто ме посети за последно.
Очите ми срещната нейните и се почувствах виновна.
- Оставих съобщение за последната уговорена среща. Имах студент, който имаше нужда да му отделя малко от времето си…
- Да, зная. – отново се усмихна с леката си усмивка. – Получих съобщението ти.
Гостоприемникът и беше по – възрастен и въпреки това, тя беше привлекателна за възрастта си дама. Беше оставила косата си с естествената й сивота – мек цвят, клонящ по – скоро към бяло, отколкото към сребристо; носеше я дълга, вързана отзад на свободна конска опашка. Очите й бяха в интересен зелен цвят – не бях виждала други толкова зелени.
- Съжалявам, - казах в отговор на думите й.
- Няма нищо. Разбирам. За теб е трудно да дойдеш тук. Толкова много ти се иска това да не беше необходимо. Никога преди не съм ти била нужна. Това те плаши.
- Да, Утешителю, - казах аз, загледана в дървения под.
- Помолих те да ме наричаш Кати.
- Да…кати.
Тя се засмя леко.
- Не си привикнала към човешките имена, нали, Скитнице?
- Не. Ако трябва да съм честна…по – скоро се предадох. – Погледнах нагоре и я видях да кима бавно.
- Да, мога да разбера защо ти по – специално се чувстваш така.
Преглътнах шумно, когато тя изрече това, и отново се втренчих в пода.
- Нека за момент поговорим за нещо по – лесно, - предложи Кати. – Продължаваш ли да се наслаждаваш на Призванието си?
- Да. – това беше по – лесно за обсъждане. – Започнах нов семестър. Чудих се дали ще стане отегчително да повтарям един и същ материал, но засега не е. С новите ми уши историите звучат по нов начин.
- Чувам добри отзиви за теб от Кърт. Той казва, че класът ти е сред най – желаните в университета.
Бузите ми се затоплиха много при тази похвала.
- Радвам се да го чуя. Как е партньора ти?
- Кърт е в отлично здраве, благодаря. Гостоприемниците ни са в изключителна форма за годините си. Мисля, че имаме още много години пред нас.
Любопитно ми беше дали тя би останала в този свят, би ли се преместила в друго човешко същество, когато дойде момента, или би напуснала планетата. Но не исках да задавам каквито и да било въпроси, които биха ни насочили към област, по – трудна за обсъждане.
- Харесва ми да преподавам, – казах вместо това. – Някакси е свързано с миналото ми Призвание, когато бях водорасло, така че го прави по – лесно от нещо напълно непознато. Задължена съм на Кърт, че ме препоръча.
- Щастливци са, че те имат в редиците си, - Кати се усмихна топло. – Знаеш ли колко рядко се случва Професор по История да натрупа опит дори на две планети през съществуването си. А ето че ти си живяла на почти всички планети. И Извора, в добавка! Няма училище на тази планета, което не би се възползвало от възможността да те открадне от нас. Кърт планира начини да те държи заета, така че да нямаш свободно време да обмисляш преместване.
- Почетен Професор, - поправих я аз.
Кати се усмихна и пое дълбоко въздух, а усмивката й повяхна.
- От толкова време не си ме навестявала, че започнах да се чудя дали проблемите ти не са се саморазрешили. Но после се появи мисълта, че може би причината за твоето отсъствие е тяхното задълбочаване.
Загледах се надолу към ръцете си и не казах нищо.
Ръцете ми бяха светло кафяви – тен, който никога не изчезваше, независимо дали се показвах на слънце или не. Едно тъмно петно бележеше кожата ми точно над лявата китка. Ноктите ми бяха изрязани късо. Не харесвах усещането от носене на дълги нокти. Неприятно беше, когато по невнимание деряха кожата ми. А и пръстите ми бяха толкова дълги и тънки – добавената дължина от маникюра ги правеше да изглеждат странни, дори за човек.
След минута мълчание тя се прокашля.
- Предполягам интуицията не ме е излъгала.
- Кати, - казах името й бавно. Увъртах. – Защо запази човешкото си име? Кара ли те да се чувстваш повече като …едно цяло? С твоя приемник, имам предвид. – естествено исках да разбера нещо повече и за избора на Кърт, но това беше твърде личен въпрос. Би било грешно да питам когото и да е, освен Кърт, било то и партньорката му. Притесних се, че вече се държа твърде неучтиво, но тя се усмихна.
- За Бога, не, Скитнице. Не съм ли ти разказвала? Хм. Може би не, тъй като работата ми не е да говоря, а да слушам. Повечето от Душите, с които разговарям, нямат нужда от толкова окуражаване, колкото теб. Знаеш ли, е пристигнах на Земята с едно от първите назначения, преди хората да имат каквато и да било идея, че сме тук? Имах съседи хора от двете страни. За няколко години Кърт и аз трябваше да се преструваме, че сме хората, чиито тела заехме. Дори когато се установихме в най – близката зона, не се знаеше дали наблизо няма човек. Така Кати стана част от мен. Освен това, предишното ми име, преведено беше дълго четиринадесет думи и съкратено не звучеше добре. – Тя се ухили. Слънчевата светлина, спускаща се през прозореца, освети очите й и накара сребристо – зеленото им отражение да танцува по стената.
За момент смарагдовите ириси заблестяха в цветовете на дъгата. Нямах идея, че тази приятна, крахка жена е била част от предните редици. Отне ми минута да анализирам това. Втренчих се в нея изненадана и изведнъж по - респектирана. Никога не бях приемала Утешителите на сериозно – не съм имала нужда от такъв досега. Те бяха предназначени за тези, които се борят, за слабите, и се срамувах, че съм тук. Да науча изторията на Кати ме караше да се чувствам по – малко неловко с нея. Тя разбираше съпротивата ми.
- Притесняваше ли те? – попитах. - Да се преструваш, че си една от тях?
- Не, не съвсем. Разбираш ли, този приемник имаше много неща, с които да свиква – съвсем нови неща. Сетивно претоварване. Следването на установените порядки също беше твърде много за мен в началото.
- А Кърт…Избрала си да останеш с брачния партньор на гостоприемника си? След като всичко е приключило?
Този въпрос беше целенасочен и Кати схвана това на мига. Тя се завъртя в креслото, свивайки крака под себе си. Тя се загледа с умиление в една точка над главата ми, фокато отговаряше.
- Да, избрах Кърт и той избра мен. Отначало нямаше гаранция, беше само назначение. Ние изградихме естествена връзка през времето, прекарано заедно, споделяйки опасна мисия. Както виждаш, като ректор на университета, Кърт има много контакти. Нашата къща беше пригодена за извършване на имплантации. Често канехме гости. През вратата ни излизаха хора, а излизаха същества от нашия вид. Всичко трябваше да става много бързо и тихо – знаеш към какво насилие са склонни тези гостоприемници. Всеки ден живеехме със знанието, че настоящия момент можа да ни бъде последен. Имаше постоянно въодушевление и чест страх. Това бяха добри причини аз и Кърт да създадем зависимост един от друг и да решим да останем заедно дори когато вече не беше нужна потайност. И мога да те излъжа, да смекча страховете ти, като ти кажа, че това бяха причините, но… - тя разтърси глава и сякаш потъна дълбоко в стола си, очите й отегчено ме гледаха. – За толкова хилядолетия хората не са успели да разгадаят любовта. Каква част е физическа, каква е съзнателна? Колко случайности и колко вяра? Защо перфектните двойки се разпадат, а невъзможните успяват да заздравят връзката си? Едва ли отговорите на тези въпроси са ми по – ясни, отколкото на тях. Любовта просто е там, където трябва да бъде. Моят Гостоприемник обичал приемника на Кърт, и тази любов не умряла, когато владетелите на съзнанието се сменили.
Тя ме гледаше предпазливо и се смръщи, когато се отпуснах на мястото си.
- Мелани още скърби за Джаред, - отбеляза тя.
Усетих как главата ми кимна, без да желая.
- Ти скърбиш за него.
Затворих очи.
- Сънищата продължават?
- Всяка нощ, - промърморих.
- Разкажи ми за тях, - гласът й беше мек, убедителен.
- Не желая да мисля за тях.
- Зная. Опитай. Може и да помогне.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 09 Юни 2009, 20:55

- Как? Как ще помогне, ако ти кажа, че виждам лицето му всеки път, когато затворя очи? Че се събуждам и като осъзная, че го няма, започвам да плача? Че спомените са толкова силни, че ми е трудно вече да отделям нейните от моите?
Спрях внезапно, стискайки зъби. Кати извади бяла носна кърпичка от джоба си и ми я предложи. Не помръднах, тя стана, приближи и я пусна в скута ми. Седна на облегалката на стола ми и зачака. Упорството ми продължи само половин минута. Грабнах малкото квадратно парче плат и избърсах очите си.
- Мразя това.
- Всички плачат през първите си години. Емоциите са непосилни. Всички сме деца за кратко, без значение дали го искаме или не. Аз плашех всеки път, когато видех красив залез. Вкусът на фъстъчено масло също можа да предизвика плач понякога. – тя погали върха на главата ми, и прокара нежно пръсти по кичура коса, който винаги беше затъкнат зад ухото ми.
- Такава красива, бляскава коса, - отбеляза тя. – Всеки път като те видя, е по – къса. Защо я поддържаш такава?
Обляна в сълзи, усещах, че нямам достатъчно достойнство, за да се защитя. Защо обикновено ми беше по – лесно да се справя с порицаването? Все пак, дойдох тук да призная и да получа помощ – може поне да се справя с това.
- Късата коса Я притеснява. Харесва Я повече дълга.
Тя не ахна учудено, почти оправда очакванията ми. Кати еше добра в работата си. Отговорът и дойде секунда по – късно и прозвуча леко несвързано.
- Ти…Тя…тя още… присъства тук?
Ужасяващата истина се изтърколи през устните ми.
- Само когато иска. Историята я отегчава. Тя е по – прикрита, когато работя. Но е там, навярно. Понякога имам чувството, че присъствието й е наравно с моето. – Гласът ми заглъхна и се превърна в шепот.
- Скитнице! – Кати възкликна, ужасена. – Защо не ми каза, че е толкова зле? От колко време е така?
- Става по – зле. Вместо да изчезва, Тя като че ли става по – силна. Не е толкова зле, колкото със случая на Лачителя – говорихме за Кевин, спомняш ли си? Тя не е взела контрола в свои ръце. Няма да може. Няма да й позволя! – гласът ми се повиши.
- Разбира се, че няма да се случи, - увери ме тя. – Разбира се, че не. Но ако си толкова…нещастна, трябваще а споделиш по – рано. Ще отидем при Лечителя.
Бях емоционално дезопиентирана и ми отне момент, за да вникна в думите й.
- Лечител? Искаш да прескоча?
- Никой няма да си помисли нищо лошо за такъв избор, Скитнице. Разбираемо е, ако приемника е дефектен.
- Дефектна? Тя не е дефектна. Аз съм. Твърде слаба съм за този свят! – главата ми падна в ръцете ми, когато унижението ме заля. Нови сълзи изпълниха очите ми.
Ръцете на Кати се обвиха около рамената ми. Борех се с такова усърдия да овладея дивите си емоции, че не се отдръпнах, въпреки че намирах докосването й за твърде интимно. Това притесни и Мелани. Не й харесваше да бъде прегръщана от извънземен. Естествено, присъствието на Мелани беше доминиращо в момента и нетърпимо самодоволно, и накрая се предадох под натиска на силата й. Тя ликуваше. Винаги ми беше по – трудно да я контролирам, когато такива емоции ме разсейваха. Опитах да се успокоя, за да мога да я поставя на мястото й.
ТИ СИ НА МОЕТО МЯСТО. Мислите й бяха слаби, но разбираеми. Колко по – сле ще става; беше достатъчно силна, з да ми говори, когато пожелае. Усещането напомняше на първата минута, в която бях в съзнание – много неприятно.
МАХАЙ СЕ. СЕГА ТОВА МЯСТО Е МОЕ.
НИКОГА.
- Скитнице, скъпа, недей. Не си слаба и двете го знаем.
- Хм.
- Изслушай ме. Ти си силна. Изненадващо силна. Повечето от нашия вид си приличат, но ти превъзхождаш всички стандарти. Тоолкова си смела, че ме учудваш. Предишните ти превъплъщения са свидетелство за това.
Предишните ми животи може би, но този? Къде се изпари силата ми сега?
- Но хората са повече индивидуалисти от нас, - Кати продължи. – Обхвата е голям, и някои от тях са много по – силни от другите. Искрено вярвам, че ако някой друг беше настанен в твоя приемник, досега Мелани да го беше пречупила. Можа да е случайност, може да е вяра, но ми се струва, че най – силния от нашия вид е въплътен в най – силния от техния вид.
- Не е много показателно за вида ни, нали?
Тя усети намека в думите ми.
- Тя няма да спечели, Скитнице. Ти си тази прекрасна личност до мен. Тя е само сянка в ъгъла на съзнанието ти.
- Тя ми говори, Кати. Все още разсъждава със собствени мисли. Все още пази собствените си тайни.
- Но не говори вместо теб, нали? Съмнявам се да мога да кажа нещо повече на твое място.
Не отговорих. Чувствах се толкова нещастна.
- Мисля, че трябва да обмислиш реимплантиране.
- Кати, ти току – що каза, че Тя ще пречупи всяка друга Душа. Не съм сигурна дали да вярвам на това или не – може би просто се опитваш да си вършиш работата и да ме утешиш. Но ако Тя е толкова силна, няма да е честно да я предоставя на някой друг, само защото не мога да я подчиня. Кого би избрала да бъде въплътен в нея?
- Не казах това, за да те утеша, скъпа.
- Тогава какво…
- Не мисля, че този гостоприемник ще бъде предложен за повторно ползване.
- О!
Тръпка на ужас премина надолу по гръбнака ми. И не бях единствената, зашеметена от идеята. Отвратих се. Не бях от тръшкачите. По време да дългите революции около слънцата на предишната ми планета – Света на морските водорасли, както е познат тук – чаках. При все, че неизменността да бъдех вкоренен започна да ми тежи много преди да си помисля,че ще стане така, въпреки че продължителността на живота на водораслите се измерваше с векове на Земята, не прескочих живота си там. Да го направя би било прахосничество, грешно, неблагодарно. Би било надсмиване над самата ни същност като Души. Ние превръщахме световете ни в по – добри места; това бе абсолютно съществено – в противен случай не ги заслужавахме.
Но ние не бяхме прахосници. Ние превръщахме това, което получавахме, в по – добро, мирно и красиво място. Хората бяха животински необуздани. Те се избиваха един друг толкова често, че убийствата се приемаха спокойно като част от битието. Различните мъчения, усъвършенствали през хилядолетията, ми идваха в повече; не бих могла да понеа дори официалните извадки. Войни бях вилняли на почти всеки континент. Одобрени убийства, заповядани и порочно ефективни. Тези, които живеели в мирни общества, гледали как други членове на други общества гладуват пред очите им. Нямало разномерно разпределение на благата по света. Повечето вече се бяха превърнали в подлеци, потомците им – следващото поколение, които моят бид почиташе заради дадените обещания – често ставаха жертви на гнусни престъпления. И не само от ръцете на непознати, но и от ръцете, на които били поверени. Дори огромната атмосфера на планетата беше изложена на риск заради безхаберието и грешките им, предизвикани от алчност. Никой не може да сравнява това, което заварихме, и това, което е сега, и никой не може да отрече, че Земята е по – добро място благодарение на нас.
ВИЕ ИЗБИХТЕ ЦЕЛИ ВИДОВЕ И СЛЕД ТОВА СЕ ПОТУПВАХТЕ ПО ГЪРБА.
Ръцете ми се свиха в юмруци.
МОГА ДА ТЕ ЛИКВИДИРАМ, - напомних й.
ДАВАЙ. НАПРАВИ УБИЙСТВОТО МИ ОФИЦИАЛНО.
Блъфирах, Мелани също. Тя си мисли, че иска да умре. Все пак се хвърли в асансьорна шахта. Но това беше в момент на паника, за да се защити. Да го обмисля спокойно от удобния стол беше нещо съвсем различно. Чувствах адреналина, предизвикан от Нейния страх, да се стралва през крайниците ми, когато обявих намерението си да премина в по – податливо тяло.
Ще е прекрасно отново да бъда сама. Да имам съзнанието си само на мое разположение. Този свят беше много приятен по толкова непознати досега начини, и щях да съм благодарна да мога да го оценя без да бъда разсейвана от гневно, прогонено нищожество, което би трябвало да притежава по – добър усет, вместо да ме бави нежелано по пътя ми.
Мелани изпита смущение, докато се отдръпваше от главата ми, а аз се опитвах да обмисля всичко рационално.
Може би трябва дасе предам…
Думите сами по себе си ме накараха да потръпна. Аз, Скитница, да се предам? Да напусна? Да призная поражението и да опитам отново със слаб, безгръбначен гостоприемник, който няма да ми създава неприятности?
Разтърсих глава. Едва издържах мисълта за това.
И…това беше Моето тяло. Свиквах с него. Харесваше ми начинът, по който мускулите и костите се движеха, огъването на ставите и сухожилията. Познавах отражението в огледалото. Загорялата кафеникава кожа, високите, остри извивки на лицевите ми кости, късоподстриганата махагонов коса, замъгленото зелено – кафяво – лешниково на очите ми; това всичко беше Мое.
Исках Себе си. нямаше да позволя това, което беше мое, да бъде унищожено.



БЛАГОДАРЯ МНОГО НА МОМИЧЕТАТА, КОИТО ПУСНАХА ПО ЕДИН КОМЕНТАР ЗА ПРЕВОДА. ОЦЕНЯВАМ ГО. ЗА МЕН Е ВАЖНО ДА ЗНАЯ КАКВОЕ МНЕНИЕТО НА ХОРАТА, КОИТО ЧЕТАТ ГЛАВИТЕ

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 11 Юни 2009, 22:15

ГЛАВА 6
Следена

Най – накрая светнината навън чезнеше. Денят, твърде горещ за месец март, се проточваше още и още, сякаш не искаше да си отиде и да ме освободи. Въздишах и връзвах на възел мократа кърпичка.
- Кати, сигурно имаш други задължения. Кърт ще се чуди къде си.
- Ще разбере.
- Не мога да остана тук завинаги. И не сме по – близо до търсения отговор, отколкото преди.
- Бързото определяне на проблема не е моята специалност. Ти вече си решила, че не желаеш нов гостоприемник…
- Да.
- Значи справянето с твоята ситуация ще отнеме известно време.
Разочаровано стиснах зъби. Тя продължи:
- И ще стане по – бързо и по – гладко, ако приемеш малко помощ.
- Обещавам, че ще спазвам уговорите за срещите ни.
- Не това имах предвид, въпреки че ще се развам, ако спазиш обещанието си.
- Имаш предвид помощ … от някой друг освен теб? – свих се при мисълта да преживея отново днешните мъки с някой непознат. – Сигурна съм, че си достаъчно квалифицирана, дори повечe от другите Утешители.
- Не си мислех за друг Утешител. – Тя се надигна от стола и се протегна. – Колко приятели имаш, Скитнице?
- Имаш предвид хора от работата? Виждам се с няколко от другите преподаватели почти всеки ден. В аудиторията разговарям с още няколко студенти….
- Извън университета?
Втренчих се в нея беизразно.
- Човешките приемници имат нужда от взаимоотношения. Не си създадена да живееш уединено, скъпа. Споделяла си мислите на цяла планета…
- Не сме излизали много, - шегата ми прозвуча плоско.
Тя се усмихна и продължи.
- Толкова упорито се бориш с проблема си, че той се е превърнал в единственото, върху което се концентрираш. Може би един от отговорите е да не се концентрираш толкова силно. Казваш, че Мелани се отегчава по време на часовете ти…че е по – летаргична. Може би ако установиш някакви постоянни контакти с други хора, те също биха я отегчили.
Извих устни в благодарна усмивка. Мелани, бездействаща цял ден поради опитите да бъда утешена, изглеждаше доста неентусиазирана от идеята. Кати кимна.
- Забърквай се повече във живота, отколкото с нея.
- Това има смисъл.
- Да не забравяме и физиологичните нужди, които тези тела имат. Не съм виждала или чувала да имат равни. Едно от най – трудните неща, които ние от първата вълна трябваше да превъзмогнем, е инстинкта им да се чифтосват. Повярвай ми, хората забелязват, когато не го правиш. – Тя се засмя и завъртя очи в отговор на някакъв спомен. Когато не реагирах според очакванията й, тя въздъхна и закърши ръце нетърпеливо. – О, хайде, Скитнице. Трябва да си забелязала.
- Да, разбира се, че съм, - промърморих аз. Мелани се размърда неспокойно. – Очевидно. Разказах ти за сънищат си…
- Не, не визирам само спомените. Не си ли попадала на някого, към когото твоето тяло да изпитва влечение – на чисто химично ниво?
Премислих внимателно въпроса й.
- Не мисля. Не съм забелязала.
- Повярвай ми, - каза сухо Кати. – Ще забележиш. – Тя раздруса глава. – Може би трябва да отвориш очи и да се огледаш наоколо точно за това. Може да ти е от голяма полза.
Тялото ми се отдръпна при мисълта. Усетих отвращението на Мелани като отражение на моето собствено отвращение. Кати разчете изражението ми.
- Не й позволявай да контролира взаимоотношенията ти с твоя нов вид, Скитнице. Не й позволявай да ТЕ контролира.
Ноздрите ми се разшириха. Изчаках за момент, преди да отговоря, опитвайки се да обуздая гнева, който никога преди не бях изпитвала.
- ТЯ НЕ МЕ контролира.
Кати вдигна веждата си. Гневът стисна гърлото ми.
- Не изглеждаш така, сякаш стоиш настрана от партньора си. Това контролиран избор ли е?
Тя пренебрегна гнева ми и осмисли намека зад думите ми.
- Може би, - каза най – накрая. – Трудно е да се разбере. Но ти имаш право. – Заигра се с конец от подгъва на блузата си, и когато осъзна, че отбягва втренчения ми поглед, преплете ръце решително и обгърна раменете си. – Кой може да каже колко от желанията са присъщи за определен гостоприемник и колко са разпространени по цялата планета? Както казах, може би времето е твоят отговор на проблема. Или тя постепенно ще приеме начина ти на живот равнодушно и мълчаливо, като ти позволи да избираш и други мъже освен този Джаред, или…добре, Търсачите са много добри. Те вече го търсят и може би ще си спомниш нещо, което да им е от полза.
Не помръднах, когато значението на думите й достигна съзнанието ми. Тя не забелязваше, че съм замръзнала на място.
- Може би ще открият любовта на Мелани и тогава ще бъдете заедно. Ако неговите чувства са горещи колкото нейните, новата Душа може би ще бъде послушна в тялото му.
- Не! – не бях сигурна кой изкрещя. Можеше да съм Аз. Аз също бях изпълнена с ужас. Изправих се на крака, треперейки. Сълзите, досега липсващи, изведнъж бликнаха от очите ми и ръцете ми трепереха, свити в юмруци.
- Скитнице?
Обърнах се и побягнах към вратата, борейки се с думите, които искаха да излезнат от устата ми. Думи, които не бяха мои. Думи, които нямаха никакъв смисъл, освен ако не бяха нейни, но имах чувството, че са мои. Не можеше да са мои. Не трябваше да ги изричам.
ТОВА ЩЕ ГО УБИЕ! ТОЙ ЩЕ ПРЕСТАНЕ ДА СЪЩЕСТВУВА! НЕ ИСКАМ ДРУГ! ИСКАМ ДЖАРЕД, НЕ НЕПОЗНАТ В ТЯЛОТО МУ! ТЯЛОТО Е НИЩО БЕЗ НЕГО!
Чух Кати да вика името ми зад мен, докато тичах по пътя. Не живеех далеч от офиса на Утешителя, но мрака на улицата ме дезориентира. Минах две пресечки, преди да осъзная, че тичам в грешната посока. Хората ме зяпаха. Не бях облечена подходящо за упражнения, не тичах за здраве, бягах да се спася. Но никой не ме обезпокои; те учтиво оклоняваха поглед. Досещаха се, че скоро съм импалнтирана в приемника. Държах се така, както би се държало дете. Намалих скоростта, завивайки на север, така че да избегна повторно минаване пред офиса на Кати. Вървежът ми беше малко по – бавен от тичане. Чувах как краката ми удряха по тротоара толкова бързо, сякаш се опитваха да налучкат темпото на танцувална песен. Шляп, шляп, шляп, чуваше се срещу бетона. Не, не беше като барабанен ритъм, а много по – яростно. Насилствено. Шляп, шляп, шляп. Някой удря някого. Потреперих от изникналата в съзнанието ми картина. Вече можех да видя лампата над вратата на апартамента ми. Нямаше да ми отнеме много, за да премина разстоянието. Въпреки това, не пресякох пътя. Почувствах се зле. Спомних си какво е усещането да повръщаш, въпреки че никога не бях го правила. Студена пот изби по челото ми, ушите ми започнаха да кънтят. Бях убедена, че ще преживея нещо ново за мен. До пътеката имаше тревна площ. Около уличната лампа имаше поддържан плет. Нямах време да търся по – добро място. Запрепъвах се към осветлението и се хванах за стълба за опора. Гаденето ме караше да се чувствам зашеметена. Определено щях да изпитам повръщането.
- Скитнице, това ти ли си? Скитнице, болна ли си?
Трудно ми беше да се концентрирам върху неясния познат глас. Това направи нещата още по – лоши, след като знаех, че имам публика, докато навеждах лице близо до храстите и силно се давех, изхвърляйки последното си ястие.
- Кой е тукашния ти Лечител? – попита гласът. Звучеше далечен поради бръмченето в ушите ми. Ръка докосна превития ми гръб. – Трябва ли ти линейка?
Прокашлях се два пъти и разтърсих глава. Сигурна бях, че свърши; стомахът ми беше празен.
- Не съм болна, - казах, като се изправих, използвайки стълба на лампата за опора. Погледнах нагоре, за да видя кой беше наблюдавал позора ми. Търсачът от Чикаго държеше мобилен телефон в ръка, опитвайки се да реши на кого да се обади. Огледах я добре и отново повърнах върху листата. С празен стомах или не, тя беше последния човек, който имах нужда да видя сега. И докато стомаха ми се преобръщаше безполезно, осъзнах, че най – вероятно има причина за присъствието й тук.
О, НЕ! О, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ!
- Защо? – задъхах се аз, паниката и болестта отнеха силата на гласа ми. – Защо си тук? Какво се е случило? – много неутешителните думи на моя Утешител се блъскаха в главата ми.
Загледах се в ръцете, стиснали яката на черното сако на Търсача за две секунди, преди да осъзная, че са моите ръце.
- Спри! – каза тя и на лицето й се изписа оскърбление. Гласът й ме смути.
Аз я разтърсвах. Ръцете ми рязко се отвориха и покриха лицето ми.
- Извини ме! – сърдито отговорих. – Съжалявам. Не зная какво ме прихвана.
Търсачът намръщено ме погледна и приглади предната част на сакото си.
- Не си добре и предполагам, че те сепнах.
- Не очаквах да те видя? – прошепнах. – Защо си тук?
- Нека те заведем в Лечебница, а после ще говорим. Ако имаш грип, трябва да се лекуваш. Няма смисъл да му позволиш да повали тялото ти на легло.
- Нямам грип, не съм болна.
- Да не си яла развалена храна. Трябва да съобщиш, откъдето си я взела.
Любопитството й беше много дразнещо.
- Не съм яла развалена храна. Здрава съм.
- Защо не се прегледаш? Бързо сканиране – не трябва да занемаряваш приемника си. Подобно поведение е лишено от отговорност. Особено когато грижите за здравето са толкова лесни и ефективни.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 11 Юни 2009, 22:19

Поех дълбоко дъх и устоях на желанието отново да я раздрусам. Тя беше цяла глава по – ниска от мен. Щях да спечеля боя. Бой? Извърнах се от нея и закрачих бързо към къщи. Бях опасно емоционална. Трябваше да се успокоя, преди да направя нещо непростимо.
- Скитнице? Почакай! Лечителят…
- Нямам нужда от лечител, - казах, без да се обръщам. – Това беше просто…емоционален дисбаланс. Сега съм добре.
Търсачът не отговори. Зачудих се дали вникна в отговора ми. Можех да чуя обувките й на висок ток да тракат след мен, затова оставих вратата отворена, знаейки, че ще ме последва вътре. Отидох до мивката и напълних чаша вода. Тя изчака мълчаливо, докато изплаквах устата си и изплюх. Когато приключих, се облегнах на плота и се загледах в басейна. Скоро тя започна да се отегчава.
- Та, Скитнице…още използваш това име, нали? Не искам да бъда груба, като те наричам така.
- Още го използвам, - казах, без да я поглеждам.
- Интересно. Обзалагах се, че ще избереш нейното име.
- Аз избрах. ИЗБРАХ Скитница.
Отдавна ми беше станало ясно, че злобните клевети, които подслушах първия ден, когато се събудих в Лечебницата, бяха по вина на Търсача. Търсачът беше най – конфликтната душа, която съм срещала през деветте ми живота. Моят пръв Лечител, Брод през Дълбоки Води, беше спокоен, мил, и мъдър, дори за Душа. И въпреки това не беше способен да овладее реакциите си спрямо нея. Това ме караше да се чувствам по – добре заради начина, по който аз самата реагирах. Обърнах се лице с лице към нея. Беше на малкото ми диванче, настанена удобно, сякаш се канеше да остане дълго. Изражението й бе почти доволно, изпъкналите й очи развеселени. Контролирах желанието си да се намръщя.
- Защо си тук? – попитах отново. Гласът ми беше равен. Въздържан. Няма да загубя отново контрол пред тази жена.
- Мина доста време, откакто чух последно новини за теб, и реших лично да те проверя. Още нямаме напредък по твоя случай.
Ръцете ми стискаха ръба на плота зад мен, но успявах да освободя гласа си от дивия инстинкт.
- Това ми се струва…фанатично. Освен това, снощи ти изпратих съобщение.
Веждите й се сключиха по начин, който я караше да изглежда едновременно гневно и раздразнено, сяках ти, а не тя, си виновен за гнева й. Тя извади джобния си компютър и докосна екрана няколко пъти.
- О, - каза тя твърдо. – Днес не съм си проверявала пощата.
За момент затихна, докато погледа й пробягваше по написаното.
- Изпратих го рано сутринта, - казах. – Бях почти заспала в него момент. Не съм сигурна каква част от написаното е спомен и каква сън, или писано в просъница, може би. – Изрекох думите – думите на Мелани – и те излезнаха толкова лесно от устата ми; дори добавих свой лъчезарен смях накрая. Беше нечестно от моя страна. Срамно поведение. Но нямаше да позволя на Търсача да разбере, че съм по – слаба от гостоприемника си. За момент Мелани не изпитваше самодоволство, че ме е накарала да дам най – доброто от себе си и да лъжа. Тя беше твърде облекчена, твърде благодарна (въпреки че аз не бях по разбираеми причини), че не съм я издала.
- Интересно, - промърмори Търсачът. – Още един на свобода. – разтърси глава. - Мирът продължава да ни се изплъзва. – Не изглеждаше никак разтревожена от идеята за крехко примирие – дори й се наслаждаваше.
Прехапах здраво устни. Мелани искаше отчаяно да направи още едно опровержение – че момчето е било само сън. НЕ СТАВАЙ ГЛУПАВА, - казах й. – ТОВА ЩЕ Е ПОВЕЧЕ ОТ ОЧЕВИДНО. Казаното от Търсача говореше много за отвратителния й характер, което постави мен и Мелани от една и съща страна.
МРАЗЯ Я, - шепотът на Мелани беше остър, болезнен като разрез.
ЗНАЯ, ЗНАЯ. Искаше ми се да мога да отрека, че се чувствам…по подобен начин. Омразата беше непростима емоция.
Но трудно можеше да харесаш Търсачът. Невъзможно.
Търсачът прекъсна вътрешния ми разговор.
- Значи, освен новото местоположение, което ще проверим, не можеш да ми помогнеш с картите на пътищата?
Усетих тялото ми да реагира на критичния й тон.
- Никога не съм твърдяла, че има очертани линии на картата на пътищата. Това е твое предположение. И не, няма какво повече да добавя.
Тя зацъка с език.
- Но ти каза, че съществуват посоки.
- Мислих си, че са посоки. Не съм получила никаква друга информация.
- Защо не? Още ли не си подчинила човека? – тя се изсмя шумно. Присмиваше ми се.
Обърнах й гръб и се опитах да се успокоя. Стараех се да си представям, че тя не е на дивана. Че съм сам сама в просто подредената ми кухня, вторачена през прозореца към нощното небе и трите ярки звезди. Сама както никога преди. Докато се взирах в мъничките точици светлина, прозиращи през тъмнината, линиите, които бях виждала отново и отново в сънищата си и в повредените си спомени, изникваха ненадейно като странни, несвързани моментни проблясъци в главата ми. Първата: лека извивка, остър завой на север, още един остър завой в обратна посока, после продължаваща на север отново на по – голямо разстояние, и после внезапно отклонение на юг, което заемаше отново хоризонтално положение с още една незначителна извивка. Втората: разпокъсан зиг – заг, четири тесни стръмни шосета с остри завои, петото платно странно изглеждащо – сякаш е разбито… Третата: гладка вълна, накъсана от хребети, виещи своите дълги пръсти на север и обратно. Неразбираемо, изглеждаха безсмислено. Но знаех, че това е важно за Мелани. От самото начало бях наясно. Тя пазеше тайната по – яростно от всяка друга, защото се отнасяше за момчето, за нейния брат. Нямах представа, че той съществува, преди да го видя в съня си миналата нощ. Зачудих се какво би я пречупило. Може би ако расте по – силно в главата ми, ще изтърве повече от тайните си пред мен. Може би ще се подхлъзне и ще разбера какво означават тези странни линии. Знаех, че означават нещо. Че водят някъде.
И в този момент, с ехото от смеха на Търсача, носещо се във въздуха, внезапно осъзнах защо бяха толкова важни. ТЕ ВОДЕХА ДО ДЖАРЕД, разбира се. Обратно при двамата – ДЖАРЕД И ДЖЕЙМИ. Къде другаде? Кое друго място вероятно би имало значение за нея? Едва сега видях, че те не са ОБРАТНО, защото никой от двамата не беше следвал тези линии преди. Линии, които бяха мистерия както за нея, така и за мен, докато…
Стената беше слаба, за да ме спре. Тя беше разсеяна, обръщайки повече внимание на Търсача от мен. Тя се носеше в главата ми като звук зад мен и това беше първото, което ми стана ясно, когато Търсачът се приближи.
Търсачът въздъхна.
- Очаквах повече от теб. Сведенията ти за следите изглеждаха толкова обещаващи.
- Жалко, че не си свободна за това назначение. Сигурна съм, че за теб би било като детска игра, ако се наложи да се справиш със съпротивляващ се гостоприемник. – Не се обърнах да я погледна. Гласът ми остана на висота.
Тя подсмръкна.
- Ранните вълни бяха достатъчно предизвикателни дори без съпротивата на приемниците.
- Да, самата аз съм преживяла няколко колонизирания.
Търсачът изпухтя.
- Където Морските Водорасли са били трудни за опитомяване? Те бягаха ли?
Запазих гласа си спокоен.
- Нямахме проблеми на Южния полюс. Разбира се, Северният беше съвсем друг въпрос. Беше зле подхванат. Загубихме цялата гора. – Тъгата по миналото време отекна в думите ми. Хиляди съзнателни същества, предпочели да затворят очи завинаги вместо да ни приемат. Те бяха извърнали листата си от слънцето и гладуваха.
БРАВО НА ТЯХ, прошепна Мелани. Мисълта бе лишена от отрова, само одобрение, приветстващо трагедията в спомена ми.
ТАКАВА ЗАГУБА. Оставих агонията на познанието да премине през главата ми, усещането от умиращите мисли, мъчението от спомена за болката на нашата сестра гора.
И В ДВАТА СЛУЧАЯ БЕ СМЪРТ.
Търсачът проговори и аз се опитах да се концентрирам само върху разговора.
- Да, - гласът й беше неспокоен. – Беше лошо изпълнение.
- Никога не може да си твърде предпазлив, когато става въпрос за използване на сила. Но някои наистина са по – непредпазливи.
Тя не отговори и чух как отстъпи назад. На всички беше известно, че зад масовите самоубийства стоят Търсачите, които, поради неспособността на Морските Водорасли да „тичат”, подцениха тяхната способност да „избягат”. Те подходиха безразсъдно, като започнаха първото заселване преди да сме станали адекватен брой и да ги асимилираме напълно. С времето разбраха, на какво Морските Водорасли са способни, какво са готови да направят, но беше твърде късно. Следващата доставка от замразени Души беше твърде далеч и докато те пристигнат, северната гора беше загубена.
Изправих се срещу Търсача, любопитна да отсъдя влиянието, което оказаха думите ми. Тя стоеше невъзмутимо, взирайки се в празното пространство към стената в края на стаята.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 11 Юни 2009, 22:19

- Съжалявам, че не мога да ти помогна по – нататък, - казах решително, с намек, че е време да си върви. Бях готова отново да имам само на мое разположение къщата си. НА НАШЕ РАЗПОЛОЖЕНИЕ, добави сприхаво Мелани. Въздъхнах. Присъствието й в момента беше сто – процентово. – Наистина не трябваше да си правиш труда да идваш чак дотук.
- Такава ми е работата, - каза Търсачът, свивайки рамене. – Ти си моето единствено назначение. Докато не намеря останалите, е по – добре да се навъртам около теб и да се надявам да извадя късмет.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 14 Юни 2009, 14:34

ГЛАВА 7
Противопоставена

- Да. Обърнат С Лице Към Слънцето? – отвърнах, благодарна на вдигнатата ръка, която прекъсна лекцията ми. За разлика от обикновено, не се чувствах толкова удобно зад катедрата. Най – голямата ми сила, единствената ми отличителна черта – защото тялото на приемника ми беше много далеч от строгото обучение, заето с бягане от ранна възраст – беше личния ми опит, от който вземах примери, за да преподавам. Този семестър представях първата световна история, за която нямах лични спомени, от които да извлека поуки и примери. Сигурна бях, че студентите ми усещаха разликата.
- Съжалявам за прекъсването, но… - каза белокосият мъж, напрягайки се да формулира въпроса си. – Не съм сигурен, че съм разбрал правилно. Всъщност Опитващите Огън…поглъщат дима от изгорелите Ходещи Цветя? Като храна? – той се опитваше да сподави ужаса в гласа си. Една Душа нямаше превото да съди друга Душа. Но не бях учудена, имайки предвид миналото му на Планетата на Цветята, от силната му реакция към съдбата на сходната форма на живот в другия свят.
Винаги ме е учудвало как някои Души се заравят в делата на света, който обитават, и забравят за останалата част от Вселената. Но, ако трябва да бъда честна, най вероятно Обърнат С Лице Към Слънцето е бил в хибернация, когато Огнения Свят стана печално известен.
- Да, те извличали хранителни вещества от този дим. И на това място стои основната дилема и спор на Огнения Свят – и причината, поради която планетата не е била затворена, въпреки че определено е имало подходящо време, когато да бъде напълно заселена. А също и това, че голям процент от населението се преместили. Когато Огнения Свят бил открит, се предполагало, че Опитващите Огън са доминиращи – единствената интелигентна форма на живот. Опитващите Огън не считали Ходещите Цветя за равни – заради културни предразсъдъци – и минало известно време, дори след като първата вълна заселници се били установили, преди да осъзнаят, че на планетата се избиват интелигентни същества за храна. Тогава учените от Огнения Свят насочили усилията си, в опит да намерят заместители на обичайната хранителна диета на Опитващите Огън. Паяците са пратени там на помощ. Но планетите се намират на стотици светлинни години. Когато това препятствие бъде преодоляно, което ще стане скоро, съм сигурна, че има надежда Ходещите Цветя също да бъдат асимилирани. Междуувременно, голяма част от жестокостта е премахната от уравнението. Като изгарянето на живи същества и други подобни.
- Как са могли… - Обърнат С Лице Към Слънцето се отдръпна, неспособен да довърши.
Друг глас довърши мисълта на Обърнат С Лице Към Слънцето:
- Изглежда, това е много жестока екосистема. Защо планетата не е била изоставена?
- Естествено, това е било обсъдено, Робърт. Но ние не изоставяме лесно планетите. За много Души Огнения Свят е като роден дом. И те няма да бъдат изкоренени против волята им. – Отново погледнах към записките си, с намерението да сложа край на дискусията.
- Но това е Варварство!
Физически Робърт беше по – млад от другите гостоприемници – по – близо до моите години, всъщност, отколкото някой друг. И същинско дете в някои важни насоки. Земята беше неговия първи дом – Майката в неговия случай беше всъщност Земен жител, преди да се предаде – и изглежда той нямаше погледа на по – стара, пътувала много Душа. Зачудих се, какво ли е да се родиш сред съкрушителните усещания и емоции на тези приемници без предимството на чувството за баланс. Трудно би било да си обективен. Опитах се да си припомня това и да бъда особено търпелива, докато му отговарям.
- Всеки свят ни предоставя уникални преживявания. Докато си живял само в този свят, е невъзможно наистина да разбереш…
- Но Вие никога не сте живели в Огнения Свят, - той ме прекъсна. – Би трябвало да се чувствате по същия начин…Освен ако не сте имала друга причина да прескочите тази планета? Била сте почти навсякъде.
- Изборът на планета е много индивидуален и личен, Робърт, и един ден ще го преживееш. – Тонът ми сложи край на темата категорично.
„Защо не им каза? Ти също мислиш, че е варварско, и жестоко, и грешно. Което е доста иронично, ако ме питаш – не че някога го правиш. Какъв е проблемът? Да не би да се срамуваш, че се съгласи с Робърт? Защото той е в по – голяма степен човек от другите?” – Мелани, надигнала глас, беше станала крайно нетърпима. Как мога да се концентрирам в работата си, чувайки непрестанно мненията й да звучат в главата ми?
На седалката зад Робърт се размърда тъмна сянка. Търсачът, облечена както винаги в черно, се наведе напред, за пръв път заинтригувана от темата на разговор. Устоях на желанието да я погледна намръщено. Не исках Робърт, който изглеждаше смутен, да си помисли, че изражението ми е предназначено за него. Мелани мърмореше. Щеше й се да не се бях сдържала. Да имаш Търсача по петите си при всяка стъпка беше поучително за Мелани; тя започна да си мисли, че не би могла да мрази нещо или някого повече, отколкото мрази мен.
- Времето ни почти изтече, - обявих облекчено. – Искам да Ви информирам, че другия вторник ще имаме гост – лектор, който ще навакса пропуснатото от мен по темата. Нежен Пламък, наскоро присъединил се към нашата планета, ще бъде тук, за да ни представи личния си разказ за колонизирането на Огнения Свят. Надявам се да му отдадете цялото внимание, което проявявате към мен, и да се държите с уважение към младостта на приемника му. Благодаря ви за отделеното време.
Класът бавно се разпръсна, много от студентите се спираха за минута да поговорят с колегите си, докато си събират нещата. Това, което Кати каза за завързването на приятелства, премина през главата ми, но не изпитах желание да се присъединя към никой от тях. Те бяха непознати. Това ли бе начинът, по който се чувствах? Начинът, по който Мелани се чувстваше? Трудно бе да се каже. По природа бях необщителна. Личната ми история поддържаше тази теория, предполагам. Никога не бях осъществявала достатъчно силна връзка, която да ме задържи на една и съща планета за повече от един живот.
Забелязах, че Робърт и Обърнат С Лице Към Слънцето се влачат към вратата на класната стая, погълнати от оживен спор. Можех да позная обекта на обсъждане.
- Историите за Огнения Свят ме вадят от кожата ми.
Трепнах леко. Търсачът стоеше до мен. Жената обикновено обявяваше появяването си с потропване на твърдите си обувки. Погледнах надолу и забелязах, че тя носи гуменки за пръв път – черни, естествено. Беше дори по – миниатюрна без допълнителните сантиметри, давани й от токчетата.
- Не е любимият ми предмет, - казах с любезен глас. – Предпочитам да имам насреща преживявания от първа ръка.
- Неочаквана реакция от страна на студентите.
- Да.
Тя ме погледна в очакване да кажа още нещо. Аз събрах бележките си и се обърнах да ги прибера в чантата си.
- Ти изглежда отвърна както би трябвало.
Внимателно пъхнах листите в чантата си, без да се обръщам.
- Питам се защо не отговори на въпроса на студента?
Настъпи кратка пауза, докато тя чакаше да й отговоря. Не го направих.
- Та, … защо не отговори на зададения въпрос?
Завъртях се, без да се опитам да прикрия нетърпението, изписано на лицето ми.
- Защото не се отнасяше за урока, защото Робърт трябва да се научи на обноски, и защото не влиза в работата на никого.
Преметнах чантата на рамо и се запътих към вратата. Тя стоеше точно зад мен, подтичвайки, за да изравни крачка с моята. Вървяхме надолу по коридора мълчаливо. Когато стигнахме навън, следобедното слънце огряваше прашинките, носещи се в соления въздух, тя проговори отново.
- Мислиш ли, че някога ще се установих на едно място, Скитнице? На тази планета, може би? Изглежда, че имаш влечение към чувствата на местните.
Сдържах се, върпеки скритото оскърбление в тона й. дори не бях сигурна как точно ще ме оскърби, но знаех, че се опитва. Мелани се раздвижи.
- Не съм сигурна какво имаш предвид.
- Кажи ми нещо, Скитнице. Изпитваш ли съжаление към тях?
- Към кои? – попитах безразлично. – Към Ходещите Цветя?
- Не, към хората.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 14 Юни 2009, 14:35

Спрях, и тя застана до мен. Бяхме на няколко блока разстояние от апартамента ми, и аз бързах с надеждата да се отърва от нея, освен ако тя не се самопокани в дома ми. Но въпросът й ме хвана неподготвена.
- Към хората?
- Да. Изпитваш ли съжаление към тях?
- А ти не изпитваш ли?
- Не. Те са доста жестока раса. Късметлии са, че са успели да оцелеят досега.
- Не всички са лоши.
- Заложено им е генетично. Жестокостта е част от техния вид. Но изглежда, ти ги съжаляваш.
- Имат много за губене, не мислиш ли? – с ръка посочих всичко, което ни заобикаляше. Бяхме застанали е подобно на парк пространство, междъ две покрити с бръшлян спално помещения. Наситеното зелено на бръшляна беше приятно за очите, особено в контраст с избледнялото червено на старите тухли. Въздухът беше златист и мек, а ароматът от океана засилваше медено – сладкото ухание на цветята между храстите. Бризът галеше голата кожа на ръцете ми. – В другите си животи не си изпитвала нищо толкова живо. Бихте ли съжалявала някой, на когото е отнето всичко това? – изражението й остана непроменено, безчувствено. Имах намерение да я повлека още по – навътре в темата. – Кои други светове си обитавала?
Тя се поколеба и вдигна рамене.
- Живяла съм само на Земята.
Това ме изненада. Тя беше също толкова дете, колкото и Робърт.
- Само една планета. И още в първия си живот си избрала да бъдеш Търсач?
Тя кимна веднъж. Брадичката й се наведе.
- Добре. Това си е твоя работа. – Продължих напред. Може би ако уважа личното й пространство, ще ми върне услугата.
- Говорих с Утешителя ти.
„А МОЖЕ БИ НЕ”, Мелани си помисли с горчивина.
- Какво? – ахнах.
- Разбрах, че имаш повече неприятности от това да получиш желаната от мен информация. Обмисляла ли си да пробваш с по – податлив гостоприемник? Тя също ти предложи това, нали?
- Кати не би трябвало да ти казва каквото и да било!
Задоволство се изписа на лицето на Търсача.
- Не беше нужно да ми отговаря. Доста съм добра в четенето на човешките изражения. Мога да кажа кога въпросите ми засягат болезнена тема.
- Как се осмеляваш! Отношенията между Душа и Утешител….
- Са неприкосновени, да; зная теорията. Но приетият начин на разследване изглежда не дава резултат в твоя случай. Трябва да съм изобретателна.
- Мислиш, че крия нещо от теб? – отбелязах, твърде ядосана, за да скрия отвращението в гласа си. – Мислиш, че съм споделила нещо с Утешителя си?
Гневът ми не я развълнува. Може би, вземайки под внимание странната й личност, беше привикнала към такива реакции.
- всъщност мисля, че ми казваш само това, което искаш…А също мисля, че не търсиш така усърдно, както би могла. Виждала съм го и преди. Симпатиите ти към приемното ти тяло растат. Оставяш спомените й несъзнателно да направляват желанията ти. Може би е твърде късно от тази гледна точка. Мисля, че ще се чувстваш по – добре, ако се преместиш и я оставиш в ръцете на някой, който би имал по – голям късмет с нея.
- Ха! – извиках. – Мелани живи ще ги изяде!
Изражението й замръзна. Нямаше бегла представа, независимо от това какво си мислеше, че е разчела в изражението на Кати. Мислеше си, че присъствието на Мелани е само на ниво спомени, че е несъзнателно.
- Намирам за интересно как говориш за нея в сегашно време.
Не обърнах внимание на думите й, преструвайки се, че не съм се издала с думите, които изрекох.
- Ако си мислиш, че някой друг би имал по – голям късмет да разгадае тайните й, грешиш.
- Има само един начин да разберем това.
- Имаш ли някого наум? – подметнах с леден глас.
Тя се усмихна.
- Имам разрешение да опитам. Няма да отнеме много. Ще запазят сегашния ми приемник, докато приключа.
Трябваше да дишам дълбоко. Треперех, а Мелани беше така изпълнена с омраза, че изгуби дар слово. Идеята Търсачът да бъде вътре в мен, независимо че няма да съм там, ми се стори толкова противна, че почувствах същото гадене като миналата седмица.
- Наистина жалко за разследванията ти, защото не прескачам.
Очите на Търсача се присвиха.
- Това определено ще проточи изпълнението на задачата. Историята никога не е представлявала интерес за мен, но изглежда ще изкарам целия курс.
- Току що каза, че най – вероятно е твърде късно да получим нещо повече от спомените й, - напомних й, насилвайки се гласът ми да звучи спокойно. – Защо не се върнеш там, където принадлежиш?
Тя повдигна рамене и се усмихна леко.
- Сигурна съм, че е твърде късно за доброволно получаване на информация. Но ако ти не ми съдействаш, може би тя ще ме отведе до тях.
- Да те отведе?
- Когато тя вземе контрола в ръце, няма да си по – добра от хилавия Звънтяща Песен, сега Кевин. помниш ли го? Този, който нападнал Лечителката си?
Втренчих се в нея с широко отворени очи и разширени ноздри.
- Да, може би е само въпрос на време. Твоят Утешител не ти е казала за статистиките, нали? Дори и да е, едва ли е имала достъп до последната информация, с която ние сме запознати. Успехът в дългосрочен план при ситуации като твоята – когато ховечкия приемник започва да се съпротивлява – е под двадесет процента. Имаше ли представа, че е толкова зле? Информацията се обновява при всеки нов заселник. Вече няма да се предлагат възразтни индивиди за гостоприемници. Рисковете са твърде много. Губим Души. Няма да е далеч моментът, в който тя ще започна да ти говори, да говори чрез теб, да направлява решенията ти.
Не помръднах, не отпуснах нито един мускул. Търсачът се наведе напред, повдигайки се на пръсти, за да прилижи лицето си до моето. Понижи глас, за да звучи по – убедително.
- Това ли е, което искаш, Скитнице? Да загубиш? Да се изпариш, заличена от друго съзнание? Да не бъдеш нищо повече от приемно тяло?
Не можех да дишам.
- Ще става по – лошо. Вече няма да си себе си. Тя ще те победи и ти ще изчезнеш. Може би някой ще се намеси…Може би ще те преместят, както направиха с Кевин. И ще се превърнеш в дете на име Мелани, които препочита да си играя с колички, отколкото да композира музика. Или каквото и друго да е заниманието й.
- Процентите на успех са под двадесет? – прошепнах.
Тя кимна, опитвайки се да подтисне усмивката си.
- Погубваш се, Скитнице. Всички светове, които си видяла, всички преживявания, които си натрупала, ще са били напразно. Видях в досието ти, че имаш потенциал в Майчинството. Ако се отдадеш на заниманието да бъдеш Майка, може би не всичко ще бъде изгубено. Защо да пропиляваш таланта си? Обмисляла ли си да опиташ друго призвание, като Майчинството?
Извърнах се от нея, лицето ми се обля с руменина.
- Съжалявам, - промърмори, и лицето й също помръкна. – Това беше неучтиво. Забрави, че съм го казала.
- Прибирам се. Не ме следвай.
- Трябва, Скитнице. Това е работата ми.
- Защо те е грижа толкова за няколко човека на свобода? Защо? Как ще оправдаваш призванието си след като ги заловиш? Ние спечелихме! Време ти е да се присъединих към обществото и да бъдеш продуктивна!
Въпросите ми и отправените азвителни забележки не я трогнаха.
- Когато наченки от техния свят се докоснат до нащия, неминуемо се стига до смърт. – Тя промълви думите мирно и за момент съзрях друга личност зад лицето й. изненадах се като осъзнах, че тя дълбоко вярва в това, което е Призванието й. Част от мен предполагаше, че тя се е насочила към търсачеството, защото болезнено жадува насилие. – Дори само едн Душа да бъде загубена заради Твоя Джаред или Твоя Джейми, ще бъде прекалено. Докато на планетата царува пълен мир, работата ми ще бъде оправдана. Докато съществуват оцелелли Джаредовци, съм нужна за защита на вида ни. Докато има Меланита, които да водят Душите за носа…
Обърнах й гръб и се запътих към апартамента ми с такива големи крачки, че щеше да й се наложи да тича след мен, за да ме настигне.
- Не се погубвай, Скитнице! – извика след мен. – Времето ти изтича! – прекъсна, а след това изкрещя още по – силно. – Информирай ме кога да започна да те наричам Мелани!
Гласът й избледняваше с нарастващото разстояние между нас. Знаех, че ще ме последва на собствена отговорност. Тази последна неудобна седмица – да виждам лицето й на всяка лекция, да чувам стъпките й зад мен по пътеката всеки ден – беше нищо в сравнение с предстоящото. Щеше да превърне живота ми в страдание.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 14 Юни 2009, 14:36

Имах чувството, че Мелани се блъска ожесточено срещу черепа ми.
„ДА Я ЗЛЕПОСТАВИМ. КАЖИ НА ВИСШЕСТОЯЩИТЕ, ЧЕ Е НАПРАВИЛА НЕЩО НЕПРИЕМЛИВО. УПОТРЕБИЛА Е НАСИЛИЕ СПРЯМО НАС. НЕЙНАТА ДУМА СРЕЩУ НАШИТЕ…”
„В човешкия свят, - напомних на Мелани, почти натъжена, че нямам достъп до такъв сорт привилегии, - няма висшестоящи в този смисъл на думата. Всички работят заедно като равни. Има такива, които докладват, само с цел информацията да се запази организирано, и съвет, който взема решения във връзка със събраните данни, но те няма да я отстранят от задача, която самата тя е пожелала. Виждаш ли, работата е там, че…”
„НА КОГО МУ ПУКА КАКВА Е СИСТЕМАТА, АКО НЕ НИ Е ОТ ПОЛЗА? СЕТИХ СЕ – ДА Я УБИЕМ!”
Безпричинно изображение на ръцете ми, стегнати около врата на Търсача, изникна в съзнанието ми.
„Точно заради такива мисли моят вид командва на тази планета”
„НЕ СЕ ПРАВИ НА СВЕТА ВОДА НЕНАПИТА. И ТИ СЕ ЗАБАВЛЯВАШ, КОЛКОТО БИХ СЕ ЗАБАВЛЯВАЛА И АЗ.”
Образът се завърна, лицето на Търсача посиня в представите Ни, но тоз път беше придружено от свирепа вълна на удоволствие.
„Това си ти, не аз, Мелани.” – Заключението ми беше вярно – гледката ме караше да се чувствам зле. Но също беше опасно близо до лъжа – наистина бих се зарадвала, ако никога повече не видя Търсача.
„КАКВО ЩЕ ПРАВИМ СЕГА? НЯМА ДА СЕ ПРЕДАМ. ТИ НЯМА ДА СЕ ПРЕДАДЕШ. И ОПРЕДЕЛЕНО ОТВРАТИТЕЛНАТА ТЪРСАЧКА НЯМА ДА СЕ ПРЕДАДЕ!
Не й отговорих. Нямах готов отговор. За кратък момент настъпи тишина в главата ми. Беше прекрасно. Искаше ми се тишината да продължи. Но имаше само един начин да си откупя свободата. Дали бях готова да платя цената? Дали все още имах избор?
Мелани бавно се успокои. Докато премина през входната врата, залоствайки зад мен всички резета както никога преди – човешко проспособление, ненужно в мирен свят като нашия – тя се отдаде на мислите си.
„НЕ СЕ БЯХ ЗАМИСЛЯЛА КАК ВСИЧКИ ВИЕ РЪКОВОДИТЕ ВИДА СИ. НЕ ЗНАЕХ, ЧЕ СТАВА ТАКА”.
„Приемаме го много сериозно, както може да си представиш. Благодаря за загрижеността ти.” – Острата нотка в думите ми не я притесни.
Тя все още размишляваше над откритието си, когато включих компютъра и започнах да разглеждам разписанието за полети на совалките. Тя все още бе далеч от намеренията ми.
„КЪДЕ ОТИВАМЕ?” – мисълта проблесна в пристъп на паника. Почувствах съзнанието й да се разлива в главата ми, докосвайки ме като меки пера, търсейки нещо, което евентуално съм скрила от нея.
Реших да й спестя претърсването: „Отивам в Чикаго”.
Паниката се превърна в нещо повече от проблясък:”ЗАЩО?”
„Отивам да се видя с първия ми Лечител. Не й вярвам. Искам да разговарям с него, преди да взема решение”.
Последва кратко мълчание, преди тя да заговори отново.
„РЕШЕНИЕТО ДА МЕ УБИЕШ?”
Да, точно това.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 16 Юни 2009, 21:34

Глава 8 е малко по - дълга и затова ще я пусна на два пъти. Просто нямам много време да я преведа на един дъх.

ГЛАВА 8
Обичана

- Страхуваш се да летиш? – Търсачът невярващо ми се присмя. – Пътувала си през дълбокия космос осем пъти и се страхуваш да вземеш совалка до Туксон, Аризона?
- Първо, не се страхувам. Второ, когато пътувах през дълбокия космос, не осъзнавах точно къде се намирам, причина за което бе съхраняването ми в хибернационна камера. И трето, на този приемник му призлява от пътуването със совалки.
Търсачът възмутено извъртя очи.
- Тогава вземи лекарство! Какво щеше да правиш, ако Лечител Брод не се бе прехвърлил в Света Мария? Щеше да шофираш до Чикаго?
- Не. Но след като варианта с шофирането е разумен, ще го приема. Би било чудесно да видя повече от този свят. Пустинята понякога е зашеметяваща…”
- Пустинята е скучна до смърт.
- …а и не бързам. Имам да премислям много неща и бих оценила, ако имам на разположение малко време насаме. – Погледнах я многозначително, като наблегнах на последните думи.
- Въпреки всичко не разбирам какъв е смисълът от посещението ти при стария ти Лечител. Има много компетентни Лечители тук.
- Чувствам се удобно с Лечител Брод. Той има опит с такива случаи и не ми се вярва аз да разполагам с цялата информация, която ми е нужна, - отново я погледнах многозначително.
- Трябва да побързаш, Скитнице. Разпознавам признаците.
- Прости ми, но не считам информацията, получена от теб, за безпристрастна. Достатъчно добре съм запозната с човешкото поведение, за да мога да различа опитите за манипулиране.
Тя ме изгледа гневно. Започнах да подреждам в колата под наем малкото неща, които планирах да взема със себе си. имах достатъчно дрехи, за да изкарам цяла седмица, преди да ми се наложи да пера, както и най – необходимите хигиенни продукти. Въпреки че не носех много със себе си, оставях дори по – малко зад мен. Бях натрупала много малко лични вещи. След всичките месеци, прекарани в малкия ми апартамент, стените все още бяха голи, етажерките – празни. Може би не съм обмисляла да се установя тук. Търсачката се бе настанила на пътеката до отворения багажник, обсипвайки ме с злонамерени въпроси и коментари всеки път, когато се приближах достатъчно, за да я чуя. Поне бях сигурна, че ням търпението да ме последва по пътя. Щеше да хване полет до Туксон и щеше да ме накара да се срамувам, че не съм направила същото. Почувствах огромно облекчение. Представих си я как се присъединява към мен всеки път, когато спирам да се храня, как се навърта пред тоалетните на някоя газ – станция, неизчерпаемите й разпити да ме очакват всеки момент, когато спра, за да се ориентирам. Ако ново тяло означаваше да се освободя от присъствието на Търсача…да, наистина звучи примамливо.
Имах и друг избор. Можех да изоставя този свят като провал и да се преместя на десет планета. Можех да поработя върху това да забравя цялото преживяване. Земята щеше да бъде само кратка забележка в иначе безупречното ми досие.
Но къде щях да отида? Планета, на която вече съм била? Пеещият свят беше сред любимите ми, но да заменя прекрасните гледки за слепота? Планетата на Цветята бе прекрасна…А и базираните на хлорофил форми на живот имат толкова малък диапазон от емоции. Щеше да ми се стори несравнимо бавно пред темпото на човешкия живот. Нова планета? Имаше няколко неотдавнашни завоевания – тук на Земята, наричаха новите приемници Делфини поради липса на по – добро сравнение, въпреки че приличаха повече на водни кончета, отколкото на бозайници. Високо развити индивиди, и определено подвижни, но след дългия ми престой при Морските Водорасли, мисълта за друга водна планета беше неприятна.
Не, имаше какво още да преживея на тази планета. Никое друго място в познатата Вселена не ме привличаше както сенчестия малък зелен двор на тихата улица. И никъде другаде не съществуваше обаянието на празното пустинно небе, което бях виждала само в спомените на Мелани.
Мелани не сподели мнението си за обмисляните от мен варианти. Беше много тиха, откакто взех решение да посетя първия ли Лечител, Брод през Дълбоки Води. Не бях сигурна какво означава отдръпването й. Дали се опитваше да изглежда по – малко опасна, по – малко обременяваща? Дали се подготвяше за нашествието на Търсача? За смъртта? Или се подготвяше за борба с мен? Да се опита да вземе надмощие? Какъвто и да беше плана й, тя се държеше настрана. Усещах я само като слабо, наблюдателно присъствие зад собствените си мисли.
Още веднъж огледах къщата да не забравя нещо. Апартаментът изглеждаше празен. Имаше само основна мебелировка, останала от предишния обитател. Същите чинии в шкафа, същите възглавници на леглото, същите лампи по масите; ако не се завърнех, следващият наемател щеше да има много малко за разчистване.
Излизах навън, когато телефонът иззвъня, и се обърнах да го вдигна, но се забавих. Вече бях програмирала телефонния секретар да се включва на първото позвъняване. Знаех, че човекът отсреща ще чуе: моето неясно обяснение, че ще отсъствам до края на семестъра, и че часовете ми ще бъдат анулирани, докато не ми намерят заместник. Без да съм дала точна причина. Погледнах към часовника над телевизора. Едва минаваше осем сутринта. Сигурна бях, че на телефона е Кърт, току – що получил малко по – подробния и-мейл, който му бях пратила предната вечер. Чувствах се виновна, че не спазих ангажимента си към него, все едно прескачах. Може би тази стъпка, това напускане, бе прелюдия към следващото ми решение, моят най – голям срам. Мисълта ме караше да се чувствам неудобно. Нямах желание да чуя какво се казва в съобщението, въпреки че не бързах особено да тръгна. Още веднъж огледах празния апартамент. Нямах усещането, че оставям нещо зад себе си, липсваше привързаност към тези стаи. Имах странното чувство, че светът – не само Мелани, но цялото земно кълбо – не ме иска, без значение колко аз го желаех. Просто не виждах как да пусна корени тук. Усмихнах се иронично при мисълта за корените. Всичко това бях само суеверни глупости. Досега не бях имала приемник, който да е суеверен. Интересно усещане. Като да знаеш, че си наблюдаван, без да си способен да откриеш наблюдателя. Мисълта накара тила ми да настръхне. Тръшнах вратата зад себе си, но не щракнах остарелите ключалки. Никой нямаше да се натрапи на това място докато се завърна, или поне докато не го предоставят на някой нов.
Без да поглеждам Търсача, се покатерих в колата. Не бях шофирала много, нито пък Мелани, и товамалко не изнервяше. Но бях уверена, че скоро ще свикна.
- Ще те чакам в Туксон, - каза Търсачът, облягайки се на пасажерския прозорец, докато палех колата.
- Не се и съмнявам, - промърморих.
Открих копчетата на панела на вратата. Опитвайки се да скрия усмивката си, натиснах това за затваряне на прозореца и я гледах как отскача назад.
- Може би…, каза тя, като извиси гласа си почти до крясък, така че да мога да я чуя през шума от ръмжащия двигател и затворения прозорец, - може и да опитам по твоя начин. Да те последвам по пътя.
Усмихна се и сви рамене. Каза го само за да ме разстрои. Опитах се да скрия от погледа й това, че бе успяла. Фокусирах очи на пътя и бавно освободих спирачката.
Беще лесно да открия магистралата и да следвам знаците до Сан Диего. Скоро не останаха знациза следене, без възможност за погрешен завой. След осем часа щях да съм в Туксон. Не беше достатъчно дълго. Можеше да прекарам нощта в някой малък град край пътя. Ако можех да съм сигурна, че Търсачът ще ме изпревари и нетърпеливо ще чака пристигането ми, спирането за нощта би било чудесно закъснение.
Хванах се да гледам често в огледалото за задно виждане, търсейки знаци, че съм преследвана. Карах по бавно от останалите, с не особено голямо желание да стигна набелязаното място, и колите ме задминаваха, без да намалят. Не виждах познати лица, когато ме подминаваха. Нямаше да позволя насмешката на Търсача да ме притеснява; от ясно по – ясно бе, че тя нямаше търпението да се придвижва бавно.
И въпреки това, продължих да се оглеждам за нея.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 16 Юни 2009, 22:06

Била съм на запад към океана, на север и на юг, нагоре и надолу по красивото крайбрежие на Калифорния, но никога не съм ходила толкова на изток. Цивилизацията бързо изостана зад мен, и скоро бях обградена от голи хълмове и скали, предшественици на празните пустинни земи. Беше отпускащо да съм далеч о цивилизацията и това ме притесняваше. Не би трябвало да намирам самотата толкова примамлива. Душите бяха общителни. Живеехме, работихме и растяхме заедно в хармония. Всички бяхме еднакви: дружелюбни, миролюбиви, честни. Защо се чувствах по – добре далеч от моя вид? Дали Мелани ми причиняваше това?
Потърсих я и я открих усамотена, мечтаейки на заден план в главата ми.
Това бе най – доброто положение, откакто започна пак да ми говори.
Разстоянието се стопяваше бързо. Тъмните, груби скали и прашните равнини, покрити с дребни храсталаци, прелитаха монотонно покрай мен. Осъзнах, че карам по – бързо, отколкото възнамерявах. Нямаше с какво да държа съзнанието си заето, така че ми бе по – трудно да се мотая. Разсеяно се замислих защо пустинята от спомените на Мелани бе много по – цветна, много по – завладяваща. Оставих мислите ми да се слеят с нейните, надявайки се да разбера кое правеше това свободно пространство толкова специално. Но тя не виждаше разпилянаат мъртва земя, която ни заобикаляше. Тя сънуваше друга пустиня, червена, с каньони, магическо място. Не се опита да ме пропъди. Изглежда почти не уещаше присъствието ми. Отново се запитах на какво ли се дължи отдръпването й. Не усещах обмисляне на атака. По – скоро бе като подготовка за края.
Опитваше се отново да се пренесе на най – щастливото място от спомените си, сякаш казваше сбогом. Беше място, което не ми позволяваше да видя преди. Имаше колиба, хитро закътана сред червените пясъчници, опасно близо до линията, отбелязваща последното наводнение. Неприятно място, далече от всяка пътека или път, с постройка, изградена на на пръв поглед безсмислено място. Сурово място, без никакви придобивки от модерния свят. Тя се засмя на спомена как е трябвало да помпи вода от земята, за да използва мивката.
„- Липсват тръби, - казва Джаред, гънката между очите му става по – дълбока, когато събира веждите си.
Изглежда притеснен от смеха ми. Да не би да се страхува, че не ми харесва?
- Нищо за проследяване, без доказателства, че сме тук.
- Харесва ми, - казвам бързо. – Като в старите филми. Префектна е.
Усмихва се с онази усмивка, която никога не напуска лицето му и която се разширява дори когато спи.
- Никога не ти показват най – лошото във филмите. Хайде, ще ти покажа къде е отходното място.
Чувам смеха на Джейми, промъкващ се през каньона, тичайки срещу нас. Черната му коса подскача в едно с тялото му. Целият подскача – слабичко момче със потъмняла от слънцето кожа. Не бях осъзнала колко тежест носят тези мънички рамене. С Джаред наблизо той се държеше на повърхността, без да пада духом. Тревожното изражение бе заместено от хихикане. Двамата бяхме много по – издръжливи, отколкото предполагах.
- Кой е построил това място?
- Баща ми и по – големите ми братя. Аз помагах, всъщност по – скоро се пречках. Баща ми обичаше да се откъсва от всичко. И не му пукаше много за условностите. Никога не се притесни, че трябва да разбере на кого всъщност принадлежи земята и да поиска разрешение, или каквото и да е от тези досадни неща. – Джаред се усмихва, отмятайки глава назад. Слънцето танцува по изсветлелите кичури в косата му. – Официално това място не съществува. Подходящо, нали? – без да се замисля, се протяга и взема ръката ми.
Моята кожа гори при допира с неговата. Усещането е повече от добро, но отключва странна болка в гърдите ми. Винаги ме докосва по този начин, винаги изглежда се нуждае от уверение, че съм тук. Осъзнава ли какво ми причинява простичкия натиск на дланта му срещу моята? Дали пулсът му подскача във вените, също като моя? Или просто е щастлив, че вече не е сам?
Люлеем ръцете си, докато се разхождаме покрай малка площ, обрасла с канадски тополи, свежата им зеленина в контраст е червеното си прави номера с очите ми, обърква фокуса ми. Той е щастлив тук, по – щастлив, отколкото ако бе на друго място. Чувството все още е непознато. Не ме е целувал от онази първа нощ, когато изпищях, намирайки белега на врата му. Дали не иска да ме целуне отново? Дали да го целуна аз? Какво ако не му хареса?
Поглежда надолу към мен и се усмихва, линиите около очите му се преплитат в мрежа. Чудя се дали наистина е толкова красив, колкото си мисля, че е, или е просто това, че той е единственият човек, останал на този свят, освен мен и Джейми. Не, не мисля, че е това. Той е истински красив.
- За какво си мислиш, Мел? – пита. – Сякаш се концентрираш върху нещо много важно, - усмихва се.
Вдигам рамене и стомаха ми се вълнува.
- Тук е прекрасно.
Той се оглежда наоколо.
- Да. Но домът винаги е красив, нали?
- Дом, - повтарям думата тихичко. – Дом.
- Това е и твоят дом, ако го искаш.
- Искам го. – Сякаш всяка миля, която съм изминала през последните три години, е водила към това място. Не ми се иска да го напускаме, въпреки че се налага. Храната не расте по дърветата. Поне не в пустинята.
Той стиска ръката ми и сърцето ми се опитва да изскочи изпод гръдния кош. Удоволствието е досущ като болка.
Последваха няколко неясни момента, когато Мелани крачеше напред, а мислите й танцуваха през горещия ден до часовете, след като слънцето бе залязло зад червените стени на каньона. Продължавам нататък, почти хипнотизирана от безкрайния път, простиращ се пред мен, а трънливите храсти прелитат с умопомрачителна монотонност.
Надзъртам в тясната малка спалня. Големият матрак е само на няколко инча отдалечен от грубите каменни стени. Дълбоко, радостно усещане ме изпълва като видя Джейми заспал на истинско легло, главата му полегнала на мека възглавница. Дългите му ръце и крака се разпростират извън леглото, като ми оставят мъничко местенце, където да полегна. В действителност е много по – голям, отколкото го виждам в главата си. Почти на десет – скоро вече няма да бъде дете. Като изключим това, че за мен винаги ще остане дете. Джейми диша равномерно, докато спи. Не сънува кошмари, поне не в момента. Затварям вратата тихо и се връщам на малкото канапе, където ме чака Джаред.
- Благодаря ти, - прошепвам, въпреки да знам, че и да изкрещя думите, Джейми няма да се събуди. – Чувствам се зле. Канапето е твърде късо за теб. Може би трябва да се поделите леглото с Джейми.
Джаред се усмихва.
- Мел, ти си само няколко сантиметра по – ниска от мен. Поне веднъж се опитай да поспиш удобно. Следващият път ще съм навън – ще си открадна походно легло или нещо подобно.
Това не ми харесва по много причини. Скоро ли заминава? Ще ни вземе ли с него, когато тръгне? Дали си мислеше, че случващото се в тази стая ще стане нещо постоянно?
Той обгръща раменете ми с ръка, като ме придърпва към него. Свивам се по – близо, въпреки че топлината от допира му кара сърцето отново да ме заболи.
- Защо си начумерена? – пита той.
- Ти кога ще…ние кога ще трябва да си тръгнем оттук?
Той вдига рамене.
- Успяхме да съберем достатъчно храна по пътя насам, така че сме подсигурени за няколко месеца. Мога да направя няколко кратки обиколки, ако ти се иска да останеш за известно време на едно място. Сигурен съм, че си уморена да бягаш.
- Да, уморена съм, - съгласявам се. Поемам дълбоко дъх, за да добия кураж. – Но ако ти тръгнеш, и аз идвам.
Прегръща ме по – силно.
- Признавам, че предпочитам това. Мисълта да бъдем разделени…. – той се усмихва тихо. – Ще прозвучи ли откачено, ако кажа, че предпочитам да умра? Твърде мелодраматично ли е?
- Не, зная точно какво искаш да кажеш.
Той трябва да се чувства по същия начин като мен. Дали би казал тези неща, ако мислеше за мен само като за друг човек, а не като за жена? Осъзнах, че това е първият път, в който оставаме наистина насаме, от онази нощ, в която се срещнахме – за пръв път има врата, която да затворя между спящия Джейми и нас двамата. Толкова нощи стояхме будни, говорехме си шепнейки, разказвахме си историите си – щастливите и кошмарните, а главата на Джейми се полюшваше в скута ми. Незначителната затворена врата накара дишането ми да се учести.
- Не мисля, че трябва да си търсиш походно легло, не още.
Чувствам очите му върху мен, но не смея да срещна погледа му. Твърде късно е, вече съм засрамена. Губя способност да говоря.
- Ще останем тук, докато храната свърши, не се тревожи. Спал съм на по – лоши неща от този диван.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 17 Юни 2009, 22:01

- Не това исках да кажа, - промълвявам, все още свела поглед.
- Получаваш леглото, Мел. Няма да се пазаря за него.
- И това нямах предвид, - шепотът ми едва се чува. – Казвам, че канапето е достатъчно голямо за Джейми. Няма да му отеснее още известно време. Може да споделям леглото…с теб.
Последва пауза. Искам да погледна нагоре, да разчета изражението на лицето му, но съм прекалено унижена. Ами ако е отвратен? Как ще го понеса? Дали ще ме накара да се махна? Горещите му мазолести пръсти повдигат брадичката ми. Сърцето ми препуска, когато очите ни се срещат.
- Мел, аз… - лицето му за пръв път е без постоянната усмивка.
Опитвам се да погледна настрани, но той птодължава да държи брадичката ми, така че втренчения ми поглед не може да избегне неговия. Не усеща ли огъня между моето тяло и неговото? Дали си въобразявам? Как може само аз да чуствам привличане? Сякаш слънцето е хванато в капан между телата ни – притиснато като цвете между страниците на дебела книга, изгаряйки хартията. Дали усеща нещата по различен начин? Като нещо лошо?
След секунда лицето му се извръща; сега той е този, който гледа встрани, все още задържайки хвата си върху брадичката ми. Гласът му е тих.
- Не ми дължиш това, Мелани. Изобщо не ми дължиш нищо.
Преглъщам трудно.
- Не казвам…нямам предвид, че се чувствам задължена. И…ти също не трябва. Забрави, че съм казала нещо.
- Няма начин, Мел.
Той въздъхва и ми се иска да изчезна. Да се предам – да изгубя разсъдъка си в ръцете на нашествениците, ако това ще помогне да изтрия огромния гаф. Да изтъргувам бъдещето си, само за да изтрия последните две минути. Каквото и да е.
Джаред поема дълбоко дъх. Погледът му шари по пода, очите и челюстта му са напрегнати.
- Мел, не трябва да бъде по този начин. Само защото сме заедно, само защото сме последните мъж и жена на Земята… - напряга се да намери точните думи, нещо, което преди не бях виждала да прави. – Това не означава, че трябва да правиш нещо, което не искаш да правиш. Не съм такъв тип мъж, който би очаквал…Не трябва да…
Изглежда толкова разстроен, все още намръщен, и съм учудена, че заговарям, при все да знам че е грешка, още преди да съм започнала.
- Не това беше идеята ми, - промърморвам. – „ТРЯБВА” не е това, за което говоря, и не мисля, че си „ТАКЪВ ТИП МЪЖ”. Не. Разбира се, че не. Само това, че…
Само това, че го обичам. Стискам зъби, преди да съм се унижила още повече. Трябва да си отхапя езика още сега, преди да е съсипал нещо друго.
- Само това…? – пита той.
Опитвам се да разтърся глава, но той продължава да държи брадичката ми здраво между пръстите си.
- Мел?
С рязко движение се освобождавам и тръсвам яростно глава. Навежда се по – близо до мен, и внезапно лицето му изглежда различно. Изражението му е противоречиво, и въпреки че не го разбирам напълно, заличава чувството на отхвърляне, което накара очите ми да парят.
- Ще разговаряш ли с мен? Моля те? – мърмори той. Усещам дъха му върху бузата си секунди преди да спра да мисля. Очите му ме карат да забравя, че съм унижена. Че не желая никога повече да продумвам.
- Ако изобщо бих взела някого със себе си, с когото да бъда изоставена на пустинна планета, това ще бъдеш ти, - прошепвам. Слънцето между нас се разгаря. – Винаги съм искала да бъда с теб. И не само…не само да си говорим. Когато ме докосваш… - Усмелявам се да прокарам леко пръсти по горещата кожа на ръката му, и сякаш пламъците се промъкват през връхчетата им. Ръката му се стяга около мен. Дали усеща огъня? - …не искам да спираш. - Искам да се изразя по – точно, но не мога да намеря думи. И така е добре. Твърде лошо е, че си признах толкова много. – Ако не се чувстваш по същия начин, ще разбера. Може би не е същото за теб. Няма проблем. – Лъжи.
- О, Мел, - въздиша в ухото ми и завърта лицето ми, за да срещне неговото.
Устните му изгарят с пламъци, по – жестоки от другите. Не зная какво правя и изглежда няма значение. Ръцете му се вплитат в косата ми, сърцето ми ще се взриви. Не мога да дишам. Не искам да дишам. Но устните му се придвижват по ухото ми, и той хваща лицето ми, когато се опитвам да ги намеря отново.
- Беше чудо – повече от чудо – когато те намерих, Мелани. Точно сега, ако ми се даде възможност да си върна света обратно или да остана с теб, няма да съм способен да те изоставя. Не и при възможността да спася пет милиарда живота.
- Това е погрешно.
- Много грешно, но много вярно.
- Джаред, - въздъхвам. Опитвам се отново да достигна устните му. Той се дръпва, гледайки встрани, сякаш има нещо да каже. Какво ли още има?
- Но…
- Но? – Как може да има ограничение? Какво вероятно би последвало целия огън, което да започва с ограничение?
- Но ти си на седемнадесет, Мелани. А аз съм на двадесет и шест.
- Какво общо има това?
Той не отговаря. Ръцете му бавно милват моите, покривайки ги с пламъци.
- Шегуваш се с мен. – Облягам се назад, за да потърся лицето му. – Ще се притесняваш за условности, когато сме преживели края на света?
Преглъща шумно, преди да проговори.
- Повечето условия съществуват поради разумна причина, Мел. Ще се чувствам като лош човек, сякаш се възползвам. Ти си много млада.
- Вече никой не е млад. Всеки, оцелял досега, е древен.
Ъгълчето на устата му се надига в усмивка.
- Може би си права. Но това не е нещо, което да пришпорваме.
- Има ли за какво да чакаме? – поисках да узная.
За един дълъг момент той се двоуми, мислейки.
- Ами, за едно нещо, има някои…практически неща за обсъждане.
Чудя се дали търси с какво да ме разсее, за да спечели време. Така ми изглежда. Вдигам вежда. Не мога да повярвам в каква посока пое разговорът. Ако наистина ме иска, това е безсмислено.
- Виждаш ли, - обяснява ми колебливо. Дълбоко под златистия загар на кожата му изглежда така, сякаш се изчервява. – Когато заех мястото, не планирах да имам…гости. Имам предвид…- следващото излиза от устата му на един дъх. – Контролирането на раждаемостта беше последното нещо в главата ми.
Челото ми се сбръчква.
- О!
Усмивката изчезва от лицето му и за момент на мястото й проблясва гняв, какъвто не съм виждала преди. Това го кара да изглежда опасен по начин, който не съм си представяла.
- Това не е светът, на който искам да се появи едно дете.
Думите достигат до съзнанието ми и се свивам при мисълта за мъничко, невинно бебе, отварящо очи за това място. Достатъчно лошо е да гледам очите на Джейми, да съм наясно какво ще му донесе този живот, дори и при най – добрите възможни обстоятелства.
Внезапно Джаред става познатия Джаред. Кожата около очите му се сбръчква.
- Освен това, имаме достатъчно време да…помислим върху това. – Подозирам, че пак печели време. – Осъзнаваш ли колко малко, ама наистина малко време сме прекарали заедно? Изминаха само четири седмици, откакто се натъкнахме един на друг.
Запуши ми устата.
- Не може да бъде.
- Двадесет и девет дни. Броя ги.
Отново се замислям. Не може да са минали само двадесет и девет дни, откакто Джаред промени живота ни. Имах усещането, че Джейми и аз сме били с Джаред през цялото време, докато в действителност бяхме сами. Две или три години, може би.
- Имаме време, - повтаря Джаред.
Внезапна паника, като изгарящо предчувствие, ме прави неспособна да говоря за доста дълго време. Той гледа как лицето ми се променя с тревога в очите.
- Не знаеш със сигурност. – Отчаянието, смекчило се когато той ме намери, удряше като с камшик. – Не може да знаеш с колко време разполагаме. Не знаеш дали трябва да броим месеците, или дните, или часовете.
Той се усмихва топло, докосвайки с устни мястото, където се събират веждите ми.
- Не се тревожи, Мел. Чудесата не стават по този начин. Никога няма да те изгубя. Няма да те пусна да си тръгнеш никога от мен.”

Тя ме върна в реалността – към тясната лента на магистралата, лъкатушеща през Аризонската пустош, пареща под жаркото следобедно слънце – без аз да съм искала. Загледах се в празното пространство пред мен и почувствах празнина отвътре.
Една нейна мисъл като немощно стенание се носеше в главата ми: НИКОГА НЕ ЗНАЕШ КОЛКО ВРЕМЕ ЩЕ ИМАШ.
Сълзите, течащи от очите ми, принадлежаха и на двете ни.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 20 Юни 2009, 19:02

ГЛАВА 9
Открита

Карах бързо през кръстовището И-10, докато слънцето залязваше зад мен. Не виждах много освен белите и жълтите линии на настилката, и случаен голям зелен знак, насочващ ме по – нататък, на изток. В момента бързах.
Въпреки, че не бях съвсем сигурна защо точно бързам. За да се отдалеча от това, предполагам. Далеч от болката, далеч от мъката, далеч от копнежа по изгубената и безнадеждна любов. Означава ли да съм далеч от това тяло? Не можех да измисля никакъв друг отговор. Пак щях да задам въпросите си на Лечителя, но имах чувството, че вече съм взела решение. Да пропусна живот. Да се откажа. Повтарях си думите наум, за да се примиря с тях.
Ако можех да намеря начин, щях да държа Мелани далеч от ръцете на Търсача. Щеше да е много трудно. Не, щеше да е невъзможно. Трябваше да опитам. Обещах й точно това, но тя не пожела да ме чуе. Все още сънуваше. Предава се, помислих си, въпреки че сега бе твърде късно и да се предаде нямаше да е от полза.
Опитвах се да стоя настрана от червения каньон в главата й, но и аз бях там. Независимо от усърдието ми да се фокусирам върху преминаващите бързо покрай мен коли, върху плъзгащите се по близкото летище совалки, въху няколкото симпатични облачета, плаващи в небето над мен, не можех изцяло да се освободя от сънищата и спомените й. Припомнях си лицето на Джаред от хиляди различни ъгли. Гледах Джейми, който израстна внезапно, като остана слаб и кокалест. Ръцете ми копнееха за тях двамата – не, чувството беше по – остро от копнеж, разкъсващо и стихийно. Бе нетърпимо. Трябваше да се махна.
Карах слепешката по тесния път, само с две платна. Пустинята беше, ако е възможно, по – монотонна и мъртва от преди. По – равна, безцветна. Щях да пристигна с Туксон много преди обяд. Обяд. Не бях яла нищо от сутринта и стомаха ми закъркори, щом го осъзнах. Търсачът щеше да ме чака там. Стомахът ми се завъртя, гладът моментално бе заместен от гадене. Автоматично кракът ми се отдръпна от педала на газта.
Погледнах картата, разположена на пасажерското място. Скоро щях да стигна до малък сервиз, близо до място, наречено Връх Пикачо. Може би щях да поспра там и да похапна нещо. Да отложа срещата с Търсача още няколко безценни мига. Като се сетих за непознатото име – Връх Пикачо – последва странна, сподавена реакция от страна на Мелани. Не можах да я подмина. Била ли е тук преди? Потърсих спомен, съответна гледка или миризма, но не открих нищо. Връх Пикачо. И отново, пробождащ интерес, който Мелани старателно подтискаше. Какво значеха думите за нея? Тя се оттегли в далечните си спомени, избягвайки ме. Това разпали любопитството ми. Подкарах малко по – бързо, чудейки се дали гледката на мястото ще събуди спомени.
Самотен планински връх – не беше внушителен според нормалните стандарти, но се издигаше над ниските, сурови хълмове в близост до мен – започна да придобива форма на хоризонта. Имаше необичаен, отличителен контур. Мелани го гледаше как расте, докато го наближаваме, като се преструваше, че не я интересува. Защо се преструва, че не й пука, след като очевидно не е така? Бях притеснена с каква сила брани спомените си, когато се опитах да разбера защо проявява интерес. Не можех да заобиколя старата празна стена. Усетих я по – тънка от обикновено, въпреки че мислех, че е изчезнала. Опитах се да я игнорирам, като не мисля за това – за факта, че става по – силна. Вместо това наблюдавах върха, проследявайки формите му, изправени срещу бледото, нагорещено небе. Имаше нещо познато в него. Нещо, което разпознах, въпреки че бях напълно убедена, че нито една от двете ни не е била на това място преди.
Почти опитвайки се да ме разсее, Мелани се потопи в ярък спомен за Джаред, което ме изненада. Потреперих в якето си, присвивайки очи, за да видя ослепителния безмълвен блясък на слънцето, залязващо зад дебелите, покрити с мъх дървета. Повтарях си, че не е чак толкова студено, колкото си мисля, че е. Тялото ми просто не бе привикнало.
„Ръцете, внезапно озовали се на рамената ми, не успяват да ме стреснат, при все че се страхувам от непознатото място и не съм чула безшумното му приближаване. Тежестта им е добре позната.
- Лесно се промъквам покрай теб.
Дори сега в гласа му се усеща усмивка.
- Видях те да приближаваш още преди да си направил първата крачка, - казвам, без да се обръщам. – Имам очи на тила си.
Горещите пръсти погалват лицето ми от слепоочието до брадичката, оставяйки огнени линии по кожата ми.
- Изглеждаш като горска нимфа, скрита сред дърветата, - прошепва в ухото ми. – Като една от тях. Толкова красива, че трябва да си въображаема.
- Трябва да засадим още дървета около бараката.
Той се кикоти и звукът кара очите ми да се затворят и устните ми да се разтеглят в усмивка.
- Не е необходимо, - казва той. - Ти винаги изглеждаш по този начин.
- Каза последният мъж на Земята на последната жена на Земята в навечерието на тяхната раздяла.
Усмивката ми се изпарява, докато говоря. Днес усмивките не се задържат дълго.
Той въздиша. Дъхът му върху бузата ми е горещ в сравнение с хладния горски въздух.
- Джейми може да се засегне от това заключение.
- Джейми е още момче. Моля те, моля те да го пазиш.
- Да направим сделка, - предлага Джаред. – Ти ще се пазиш, и аз ще направя всичко по силите си. Ако ли не, няма сделка.
Само шега, но не мога да я приема леко. Веднъж разделим ли се, няма гаранции.
- Без значение какво може да се случи, - настоявам аз.
- Нищо няма да се случи. Не се притеснявай. – Думите са почти безсмислени. Напразно усилие. Но си струва да чуеш гласа му, независимо какво послание носи.
- Добре.
Завърта ме с лице към него, и аз полагам глава на гърдите му. Не зная с какво да сравня аромата му. Той е само негов, личен, уникален като мириса на хвойна или на пустинен дъжд.
- Ти и аз няма да се изгубим един друг, - обещава той. – Винаги ще те намирам отново. – Характера на Джаред е такъв, че не може да бъде сериозен за по – дълго от един – два удар на сърцето. – Без значение колко добре си се скрила. Не се спирам пред нищо в играта на криеница.
- Може ли да броя до десет?
- Без да надничаш.
- Ти си наред, - промърморвам, опитвайки се прикрия факта, че сълзи напират в гърлото ми.
- Не се страхувай. Ще си добре. Ти си силна, ти си бърза, ти си умна. – Опитва се сам да се убеди.
Защо го оставям? Има толкова малка вероятност Шарън все още да е човек. Но като видях лицето й по новините, бях толкова сигурна. Бе нормално нахлуване в дом, едно от хилядите. Както обикновено, когато се чувствахме достатъчно изолирани, достатъчно предпазени, пускахме телевизора докато опразвахме килера с провизии и хладилника. Само за да чуем прогнозата за времето; иначе няма много развлекателни предавания в скучните до смърт репортажи „всичко – е – наред”, които минават за новини сред паразитите. Точно косата грабна погледа ми – проблясък на дълбоко, почри розово червено, което съм виждала само върху главата на един човек. Все още виждам изражението на лицето й, докато наднича в камерата с ъгълчето на окото си. Изражение, което казва: опитвам се да бъда невидима, недейте да ме виждате. Тя върви недостатъчно бавно, усилено поддържа небрежната си походка. Отчаяно се опитва да се слее с тълпата. Нито един крадец на тела не би почувствал тази нужда. Какво прави Шарън, разхождайки се сред хора в голям град като Чикаго? Има ли и други? Наистина, да се опитам да я открия не е въпрос за обсъждане – избора е ясен. Ако има шанс навън да се намират още хора, трябва да ги потърсим. И трябва да отида сама. Шарън ще побегне от всеки друг, освен от мен – разбира се, ще побегне и от мен, но може би ще спре за достатъчно време, в което да мога да обясня. Сигурна съм, че зная къде се намира тайното й място.
- А ти? – питам го с мрачен глас. Не съм съвсем сигурна, че мога да понеса задаващото се Сбогом. – Ти ще бъдеш ли в безопастност?
- Нито рая, нито ада могат да ме държат далеч от теб, Мелани.”
Без да ми даде шанс да си поема дъх или да изтрия бликналите сълзи, тя ми подхвърля друг спомен.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 20 Юни 2009, 19:02

„Джейми се сгушва под ръката ми – но не по обичайния начин. Трябва да се свие, дългите му крайници стърчат като остри ъгли. Ръцете му са започнали да стават твърди и мускулести, но в момента е дете, разтреперано от студ. Джаред товари колата. Джейми не би показал страха си, ако той бе тук. Джейми иска да е смел, да бъде като Джаред.
- Страх ме е, - шепме той.
Целувам тъмната му като нощта коса. Дори тук, сред тънките смолисти дървета, тя мирише на прах и слънце. Имам чувството, че той е част от мен и ако се разделим, ще разкъсаме кожата, с която сме свързани.
- Ще си добре при Джаред, - трябва да звуча смело, без значение дали е така или не.
- Зная това. Страх ме е за теб. Страхувам се, че няма да се върнеш. Като татко.
Потрепервам. Когато татко не се завърна – въпреки че тялото му в края на краищата го направи, опитвайки се да доведе Търсачите при нас – бе най – ужасното, най – страшното и най – болезнено преживяване за мен. Какво ще стане, ако причиня това отново на Джейми?
- Ще се върна. Винаги се връщам.
- Страх ме е, - повтаря той отново.
Трябва да съм смела.
- Обещавам, че всичко ще бъде наред. Ще се завърна. Обещавам. Знаеш, че няма да наруша обещанието си, Джейми. Особено даденото на теб.
Треперенето се забавя. Той ми вярва. Той ми се доверява.”
И друг спомен:
„Чувам стъпките им на долния етаж. Ще ме намерят след минути, или секунди. Надрасквам думите на късче вестникарска хартия. Почти нечетливо е, но ако ги намери, ще разбере: НЕ ДОСТАТЪЧНО БЪРЗО; ОБИЧАМ ТЕ ОБИЧАМ ДЖЕЙМИ; НЕ СЕ ВРЪЩАЙ ВКЪЩИ. Не само разбих сърцата им, но отнех и подслона им. Представих си малкото жилище в каньона изоставено, каквото ще бъде завинаги. Или ако не е изоставено, превърнато в гробница. Виждам тялото ми да води Търсача до него. Лицето ми се усмихва, когато ги хващаме…”
- Достатъчно, - изкрещях, свивайки се от връхлитащата остра болка. – Достатъчно! Разбрах намека ти! Дори сега не мога да живея без тях. Това прави ли те щастлива? Защото не ми остават много възможности, нали? Само една – да се отърва от теб. Искаш ли Търсача в тялото си? Ъх! – отвратих се от мисълта, сякаш аз щях да съм тази, която да я приюти в тялото си.
„Има и друг начин,” - Мелани предложи внимателно.
- Наистина? – отбелязах саркастично. – Покажи ми поне един.
„Гледай и ще видиш.”
Все още се взирах в планинския връх. Той преобладаваше в пейзажа, ненадейно издигаща се масивна скала, заобиколена от полупустинна местност. Интересът й насочи очите ми към очертанията на неправилния раздвоен хребет. Лека, неравна крива, остър завой на север, още един внезапен завой обратно по другия път, обръщане на север по дългата права отсечка, и после рязко отклонение на юг, което се изравнява с друг незначителен завой. Откъслечните й спомени не разграничаваха посоките като север и юг, а като горе и долу. ФОРМАТА НА ПЛАНИНСКИЯ ВРЪХ – нагоре, надолу, нагоре, надолу. Линиите, които водят до Джаред и Джейми. Това бе първата линия, отправната точка. Можех да ги намеря.
„Ние може да ги намерим”, - ме поправи тя. – „Не знаеш точната посока. Също като с бараката, не ти давам пълни указания.”
- Не разбирам. Накъде води хребетът? Как може планина да ни води? – пулса ми се ускори, когато се замислих, че Джаред е някъде наблизо, и мога да се пресегна и да докосна Джейми.
Тя ми показа отговора.
„ - Това са просто драсканици. И чичо Джеб е само стар лунатик. Откачалка, като цялото семейство от страна на баща ми. – Опитвам се да изтръгна книгата от ръцете на Джаред, но той едва ли забелязва усилието ми.
- Откачалка като майката на Шарън? – отбелязва той, все още изучава тъмните следи от молив, обезобразили задната корица на стария албум със снимки. Единственото нещо, което не загубих, докато бягах. Дори смахнатите драсканици на чичо Джеб, които той направи при последното си посещение, бяха придобили сантиментална стойност в момента.
- Разбирам какво имаш предвид. – Ако Шарън беше жива, щеше да е защото смахнатата леля Маги определено можеше да се състезава със смахнатия чичо Джеб за титлата Най – Луд сред Лудите Роднини на Страйдър. Баща ми бе едва докоснат от лудостта на Страйдър – нямаше таен бункер в задния двор или нещо подобно. Останалите му братя и сестри – леля Маги, чичо Джеб и чичо Гай, бяха напълно отдадени на теорията на конспирацията. Чичо Гай почина, преди другите да изчезнат по време на нашествието, в толкова обикновена катастрофа с кола, че дори Маги и Джеб направиха огромно усилие, за да превърнат случката в интрига. Баща ми винаги прочувствено се обръщаше към тях с Луди: „Мисля, че е време да посетим Лудите” – би казал татко, и тогава мама би изпъшкала и поради тази причина подобни изявление се правеха рядко. По време на едно от редките посещения в Чикаго, Шарън ме замъкна в скривалището на майка си. Хванаха ни – жената имаше невероятни капани навсякъде. На Шарън й се накараха шумно и въпреки че се заклех да пазя пълна тайна, имах чувството, че леля Маги ще си построи ново убежище. Но си спомням къде се намираше първото. Представям си Шарън там, живееща като Ане Франк в центъра на вражеския град. Трябва да я намерим и да я доведем вкъщи.
Джаред прекъсва припомнянето на стари събития.
- Откачалките са точно типа хора, които би трябвало да оцелеят. Хората, които виждат Големия Брат дори когато той не е там. Хората, които подозират останалото човечество, преди останалото човечество да стане опасно. Хората с готови места за криене. – Джаред се ухилва, все още изучава драсканиците. Гласът му става по – тежък. – Хората като баща ми. Ако той и братята ми се бяха скрили, наместо да се бият…щяха още да са точно тук.
Тонът ми е по – мек, усещам болката в неговия.
- Добре, съгласна съм с теорията. Но тези драсканици не значат нищо.
- Кажи ми отново какво каза той, когато ги рисуваше.
Въздъхнах.
- Те спореха – чичо Джеб и баща ми. Чичо Джеб се опитваше да го убеди, че нещо не е наред, че не трябва да се доверява на никого. Татко му се присмя. Джеб грабна албума със снимки от масата и започна…почти да издълбава линиите върху задната корица с молив. Татко се ядоса и каза, че мама ще бъде разгневена. Джеб каза: „Майката на Линда ви покани всички на гости, нали? Някак странно, ненадейно? И малко се разстрои, когато дойде само Линда? Да ти кажа честно, Трев, не мисля, че Линда би имала нещо против, когато се върне. Е, ще се държи така, сякаш има, но ти ще забележиш разликата.” Нямаше никакъв смисъл, но това, което каза, разстрои баща ми. Той изгони чичо Джеб от къщата. Джеб не си тръгна веднага. Продължи да ни предупреждава, без да чака да стане прекалено късно за това. Той сграбчи рамото ми и ме придърпа към него: „Не им позволявай да те хванат, мила, - прошепна. Следвай линиите. Тръгни от началото и ги следвай. Чичо Джеб е запазил скришно място за теб.” Тогава татко го избута през вратата.
Джаред кимна разсеяно, продължавайки да изучава надрасканите линии.
- Началото…началото…трябва да означава нещо.
- Дали? Те са просто завъртулки, Джаред. Не е като карта – дори не са свързани.
- Име нещо свързано с първата, предполагам. Нещо познато. Мога да се закълна, че съм я виждал някъде и преди.
Въздъхнах.
- Може би е казал на леля Маги. Може би тя има по – добри указания за посоката.
- Може би, - каза той, и продължи да се взира в завъртулките на чичо Джеб.”
Тя ме повлича назад към много, много по – стар спомен – спомен, който й убягваше от доста време. Бях изненадана да разбера, че едва наскоро тя е успяла да направи връзка между спомените си – старите и пресните. Едва след като аз се нанесох в тялото й. Ето защо линиите се бяха изплъзнали през внимателния й самоконтрол, независимо от факта, че бяха една от най – ценните й тайни, заради неотложността на нейното откритие. В този мъгляв ранен спомен Мелани седи в скута на баща си със същия албум – не толкова раздърпан тогава – разтворен пред нея. Ръцете й бяха тънки, пръстите късички. Беше много странно да си припомня какво бе усещането да си дете в това тяло. Бяха отворили на първата страница.
„- Помниш ли къде се намира това? – пита татко, сочейки към старата посивяла снимка най – отгоре на страницата. Хартията изглежда по – тънка в сравнение с другите фотографии, сякаш някой пра – пра – прадядо я е държал и милвал, и милвал, и милвал.
- Това е мястото, откъдето ние, Страйдър, идваме. – Отговарям аз, повтаряйки това, на което съм научена.
- Точно така. Това е старото ранчо на Страйдър. Ходила си там веднъж, но се обзалагам, че не си спомняш. Мисля, че беше на около осемнадесет месеца. – Татко се засмива. – Земята е била на Страйдър от самото НАЧАЛО…”
Последва спомен как изглежда самата снимка. Снимка, която тя е гледала хиляди пъти, без дори да я види. Беше черно – бяла, избеляла на места до сиво. Малка, грубо изработена дървена къща, далеч на другия край на пустинно поле; отпред оградата от разцепени греди; няколко фигури на коне между къщата и оградата. И зад всичко яркия, познат профил…

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 20 Юни 2009, 19:03

Имаше няколко думи, надпис, надраскан с молив върху горната бяла рамка:
Ранчо Страйдър, 1904, в утринната сянка на…
- Връх Пикачо, - промълвих тихо.
И той трябва скоро да го разгадае, дори никога да не намерят Шарън. Знаех, че Джаред ще открие свързващите елементи. Той е по – умен от мен и разполага със снимката; вероятно е видял отговора много преди мен. Може да е толкова близо…
Мисълта я изпълни с такъв копнеж и вълнение, че празната стена в главата ми напълно изчезна. Сега можех да видя цялото пътуване, видях нея и Джаред, и Джейми, как предпазливо се придвижват бавно и мъчително през страната, винаги през нощта в тяхното незабележимо откраднато возило. Отнело бе седмици. Виждах къде ги е оставила – в защитеното от дървета място извън града, толкова различно от празната пустиня, с която са свикнали. Хладната гора, където Джаред и Джейми можеше да се скрият, по няккъв начин изглеждаше по – сигурна – защото дебелите клони осигуряваха прикритие, за разлика от тънката пустинна шума, която бе лошо скривалище, но същевременно бяха и по – опасни заради непознатите миризми и звуци.
После раздялата ме сепна - толкова болезнен спомен, че го прескочихме. Последва изоставената сграда, в която тя се укриваше, наблюдавайки къщата отсреща на улицата, чакайки удобен момент. Там, скрита между стените или в тайното мазе, тя се надяваше да открие Шарън.
„Не трябваше да ти позволя да видиш това”, помисли си Мелани. Отмалелият й глас издаде колко е уморена. Пристъпът от спомени, убеждаването и насилието, я бяха изтощили. „Ти ще им кажеш къде да я намерят. Ще убиеш и нея.”
- Да, - размишлявах на глас. – Трябва да изпълня дълга си.
„Защо? – мърмореше тя, почти заспала. – Ще ти донесе ли щастие?”
Не исках да споря с нея, затова не казах нищо.
Планината постепенно приемаше застрашителни размери пред нас. След миг щяхме да сме под нея. Можех да различа малката отбивка за почивка – щеше да е убодно да попълня запасите си в магазинчето, имаше и бърза закуска, граничеща от едната страна с равна, покрита с бетон площ, предназначена за подвижни къщи, т.е. каравани. Имаше няколко пребиваващи в момента, неуютни за живеене заради летните жеги.
А сега какво? – зачудих се. – Отбивка за късен обяд или ранна вечеря? Да напълня резервоара с газ и да продължа към Туксон с намерението да споделя пресните си разкрития с Търсача?
Мисълта ми се стори толкова отблъскваща, че стиснах зъби в отговор на внезапното повдигане в празния ми стомах. Натиснах спирачката, подтикната от рефлекс, и колата заскърца, като спря по средата на пътя. Бях щастливка; зад мен нямаше коли, които да ме ударят. Нямаше и шофьори, които да спрат, да предложат помощта си и да изразят загриженост. В този момент магистралата беше празна. Слънцето удряше по настилката, караше я да трепти и да изглежда така, сякаш изчезва на места. Не трябваше да я чувствам като предателство – идеята да продължа по правия, начертан път. Моят първоначален език, истинският език на Душите, който се говореше само на родната ни планета, не притежаваше дума, с която да обозначи предателство или предател. Или дори лоялност – защото без съществуването на противоположното, понятието няма смисъл. И отново почувствах извираща от дълбоко вина само при мисълта за Търсача. Би било погрешно да й разкажа какво съм научила. Погрешно,… но как? Отблъснах ожесточено собствената си мисъл. Ако спра тук и се заслушам в прелъстителните предложения на моя гостоприемник, наистина ще стана предател. Това бе невъзможно. Аз бях Душа. И въпреки това знаех какво искам, много по – мощно и ясно от което и да е нещо, което съм искала през всичките си осем живота. Изображението на лицето на Джаред затанцува зад клепачите ми, когато примижах срещу слънцето – този път не бе спомен на Мелани, а мой собствен спомен, базиран на нейните. Тя не ме атакуваше с нищо в момента. Едва я усещах в главата си, докато изчакваше – представих си я да задържа дъха си, ако изобщо е възможно – за да мога да взема решение.
Не можех да се разгранича от нуждите на това тяло. Бях аз, повече отколкото някога ми се е искало. Дали аз съм искала или то е искало? Дали фактът има изобщо някакво значение сега?
В огледалото за обратно виждане, отблясък върху далечна кола прикова вниманието ми. Придвижих крака си върху педала на газта, като потеглих бавно към близкото магазинче в сянката на върха. Наистина имаше само едно нещо, което да направя.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 21 Юни 2009, 14:51

ГЛАВА 10
Променена

Електрическият звънец извести пристигането на друг посетител в малкото магазинче до отбивката. Трепнах виновно и заврях глава зад щанда със стоки, които двете изучавахме.
„Спри да се държиш като престъпник”, посъветва ме Мелани.
„Не преигравам”, отвърнах й кратко.
Дланите на ръцете ми бяха студени под тънкия слой пот, въпреки че в малкото помещение беше доста горещо. Широко отворените прозорци пропускаха вътре твърде много слънце, за да може шумния задъхан климатик да охлади достатъчно помещението.
„Кой?” – поисках да узная.
„Големият”, отвърна тя.
Грабнах по – големия от двата налични пакета – брезентена раница, която изглеждаше способна да носи много повече неща, с които аз не бих се справила. После завих към щанда, където бе подредена бутилираната вода.
„Може да носим 15 литра”, реши тя. Това ни даваше три дни време, за да ги намерим.
Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да убедя си, че няма да продължа по – нататък с това. Просто се опитвах да получа още координати от нея, това е всичко. Когато науча цялата история, щях да намеря някой – различен Търсач, може би, по – малко отблъскващ от този, чиято задача бях аз – и да му предам цялата информация. Просто исках да бъда изчерпателна, обещах си сама. Странният ми опит да се самозалъжа беше толкова трогателен, че Мелани дори не му обърна внимание, без да се разтревожи за секунда. Сигурно е твърде късно за мен, както ме предупреди Търсача. Може би трябваше да се кача на совалката.
„Твърде късно? Иска ми се!”, измрънка Мелани. „Не мога да те накарам да направиш каквото и да е, без сама да го искаш. Дори не мога да вдигна ръка!”, мислите й бяха разочаровано стенание.
Погледнах надолу към ръката си, отпусната до бедрото ми, вместо да се протегне към водата, както тя искаше отчаяно. Можех да усетя нетърпението й, почти отчаяното й желание да е в движение. Отново да бяга, сякаш моето съществуване не е било нищо повече от кратко прекъсване, пропилян сезон, останал зад нея. Тя успя да намери мисловен еквивалент на пръхтене, за да изрази мнението си, и после продължи с работата.
„Хайде”, спореше с мен. „Нека да тръгваме! Скоро ще се стъмни!”
С въздишка, вдигнах най – големия опакован стек с вода от витрината. Почти се удари в пода, преди да успея да го уловя отново до най – долния рафт. Ръцете ми се отпуснаха надолу, сякаш се бяха измъкнали наполовина от ставите си.
- Сигурно се шегуваш! – възкликнах шумно.
„Млъквай!”
- Извинете?, - нисък, прегърбен мъж, вероятно клиент, попита от другата пътека между рафтовете.
- Ъ, нищо, - измрънках, без да срещам втренчения му поглед. – Това е по – тежко, отколкото очаквах.
- Да ви помогна ли? – предложи той.
- Не, не, - отговорих набързо. – Просто ще взема по – малък стек.
Той отново се обърна към секцията с картофени чипсове.
„Не, няма”, увери ме Мелани. „Носила съм и по – тежки товари от този. Ще вземеш да ни размекнеш, Скитнице”, добави тя раздразнено.
„Съжалявам”, отговорих й разсеяно, изумена от факта, че тя бе използвала името ми за пръв път.
„Повдигни го с краката си”.
Борех се със стека вода, чудейки се колко далеч се очаква от мен да го нося. Поне успях да го замъкна до касата. С огромно облекчение прехвърлих тежестта му върху тезгяха. Поставих раницата над водата, после добавих кутия шоколадови десертчета, пакет понички и торба чипс, изложен на близкия рафт.
„Водата е в пъти по – важна от храната в пустинята, и затова се налага да носим толкова много…”
„Гладна съм”, прекъснах я. „И тези са леки”.
„Това е твоят гръб, все пак”, тя промълви неохотно и после нареди, „Вземи карта”.
Поставих тази, която искаше – топографска карта на страната – на тезгяха, заедно с останалото. Не бе нищо повече от реквизит за представлението й.
Касиерът, белокос мъж с постоянна усмивка, сканираше бар – кодовете.
- Туристическа обиколка? – попита той вежливо.
- Планината е много красива.
- Пътечката е точно там…, - каза той, сочейки с ръка.
- Ще я намеря, - обещах бързо, вдигайки тежкия, зле балансиран товар от тезгяха.
- Връщай се обратно, преди да се стъмни, мила. Не искаш да се загубиш.
- Разбира се.
Мелани си представяше сатанински неща за милия старец.
„Беще просто учтив. Той е искрено разтревожен за моята безопасност”, напомних.
„Много си отвратителна”, каза ми тя язвително. „Никой ли не ти е казвал да не разговаряш с непознати?”
Изпитах силно чувство на вина, когато отговорих. „Сред моя вид няма непознати”.
„Не мога да свикна с факта, че не се налага да плащаш за нещата”, каза тя, сменяйки темата. „Какъв е смисълът да ги сканират?
„Опис, разбира се. Да не е длъжен да помни всичко, което вземаме, ако му се наложи да поръча още? Освен това, какъв е смисълът от парите, когато всички са абсолютно честни?” Отново направих пауза, като този път чувството за вина беше толкова силно, че почти го усещах като действителна болка. „Всички освен мен, разбира се.”
Мелани се дръпна настрана от чувствата ми, опасявайки се, че може да размисля. Вместо това тя се фокусира върху бушуващото желание да бъде далеч от тук, да се движи към конкретната цел. Нетърпението й се просмукваше през мен и аз усилих крачка. Занесох багажа до колата и го поставих на земята до пасажерската седалка.
- Нека ти помогна с това.
Вдигнах рязко глава и видях ниския мъж от магазинчето, застанал до мен с найлонова торба в ръце.
- Ъ…благодаря, - отсякох най – накрая, пулсът ми бясно препускаше зад ушите.
Чакахме, Мелани изопната, сякаш всеки момент ще побегне, докато той постави придобивките ни в колата.
„Няма от какво да се страхувам. Той просто е любезен.”
Тя продължи да го гледа недоверчиво.
- Благодаря, - казах отново, когато той затвори вратата.
- Удоволствието е мое.
Той тръгна към своята кола, без да хвърли поглед назад към нас. Качих се на седалката и грабнах пакет с чипс.
„Разглеждай картата”, каза тя. „Изчакай, докато мъжът се изгуби от поглед”.
„Никой не ни наблюдавах”, увещавах я. но с въздишка разгънах картата и заядох с една ръка. Може би бе добра идея да имам представа накъде отиваме.
„Къде отиваме?”, я попитах. „Открихме началната точка, сега какво?”
„Огледай се”, изкомандва ме. „Ако не може да го видим от тук, да опитаме от южната страна на върха.”
„Да видим какво?”
Тя съживи изображението от спомена си пред мен: назъбена зигзагообразна линия, четири обтегнати завоя, петият странно притъпен, като че ли пречупен. Сега видях образа както би трябвало – назъбена територия от четири планински върха и изглеждащия като пречупен пети…
Обходих хоризонта, от изток на запад, като хвърлих поглед и на север. Бе толкова лесно, сякаш не бе реално, въпреки че проумях какво представлява изображението, едва когато видях силуета на планината, който образуваше линията на хоризонта на север.
„Това е”, Мелани почти запя от вълнение. „Да вървим!”. Искаше да излезна от колата, и да потегля пеша.
Разтърсих глава и отново хвърлих поглед на картата. Планинската верига бе толкова далеч, че не можех да определя колко километра е разстоянието между нея и нас. Нямаше начин да напусна паркинга и да тръгна пеша през пустинята, трябваше да има друго решение.
„Нека бъдем рационални”, предложих, проследявайки с пръст тясна ивица на картата, неназован път, който се свързваше с магистралата на няколко километра източно и след това продължаваше направо към планинската местност.
„Добре”, съгласи се тя напълно. „Колкото по – бързо, толкова по – добре.”

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Today at 02:08

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 7Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next
 Similar topics
-
» THE HOST / фен превод /

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Twilight :: Книги :: Преводи-
Идете на: