Booklovers ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД НА ПЪРВАТА КНИГА ОТ ПОРЕДИЦАТА НА НАЛИНИ СИНГ - В РОБСТВО НА УСЕЩАНЕТО |
| | THE HOST / фен превод / | |
| | |
Автор | Съобщение |
---|
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Съб 29 Авг 2009 - 10:14 | |
| - В сърцето ти нямаше омраза, - прошепнах. – Твоето съществуване беше доказателство, че сме сгрешили. Нямахме право да отнема света ти от теб, Уолтър. Надявам се товите приказки да са истина. Надявам се да намериш твоята Глади. Оставих камъчетата да се изплъзнат от пръстите ми и чаках, докато не ги чух как меко тупнаха върху тялото на Уолтър, положено в дълбокия, черен гроб. Анди се захвана за работа веднага, щом Иън се отдалечи на крачка, загребвайки от купчината светла, прашна земя, струпана на няколко стъпки встрани от пещерата. Звукът ме накар да се свия от ужас. Арън ни подмина с друга лопата. Иън бавно се обърна и ме отнесе настрани, за да им направи място. Тежкото строполясване на падащата пръст отекваше зад нас. Чуваха се ниски главосе, които дърдореха. Чух стъпки, когато хората се завлачиха и се струпаха на едно място, за да обсъдят погребението. За пръв път истински погледнах Иън, когато той се върна при тъмния матрак, лежащ на открито, не на мястото си. Лицето му бе покрито със светъл прах, израцението му бе напрегнато. И преди бях виждала лицето му да изглежда по този начин. Не можех да определя точно кога, усетих се едва коато Иън ме положи на матрака и аз се разсеях за секунда. Какво точно се очакваше да правя под открито небе? Да спя? Док беше точно зад нас; двамата с Иън коленичиха в ясъка до мен. - Как се чувстваш? – попита Док, докато ме побутваше леко. Исках да седна, но Иън ме натисна за рамото, когато се опитах. - Добре съм. Мисля си, че бих могла да вървя… - Не е нуждо да насилваме нещата. Нека дадем няколко дни почивка на крака, става ли? – Док надигна левия ми клепач разсеяно, и насочи тънък лъч светлина към окото ми. Дясното ми око видя яркото отражение, което затанцува по лицето му. Той се отмести от пътя на светлината, и се спря на няколко сантиметра встрани. Ръката на Иън, лежаща на рамото ми, не се отдръпна. Това ме изненада. - Хм. Това не помага много на диагнозата, нали? Как се чувства главата ти? – попита ме Док. - Малко зашеметена. Мисля, че е от опиатите, които сте ми дали, а не от нараняванията. Не ми харесват – предпочитам да усещам болката. Док и Иън едновременно се намръщиха. - Какво? – поисках да разбера. - Ще трябва отново да те упоя, Скит. Съжалявам. - Но…защо? – прошепнах. – наистина, не съм чак толкова зле ранена. Не искам… - Трябва отново да те вкараме вътре, - каза Иън с нисък глас, като ме прекъсна, сякаш не искаше другите да го чуят. Чувах гласовете ад нас, ехото им се разнасяше тихо между скалите. – Обещахме, че няма да си в съзнание. - Заслепете ме отново. Док извади малката спринцовка от джоба си. Бе почти празна, останал бе само четвърт от морфина. Обърнах главата си към Иън. Ръката му притискаше рамото ми. - Вече познаваш добре пещерите, - мърмореше Док. – Не искат да ти се дава възможност да се досетиш… - Но къде ще отида? – шепнех с истеричен глас. – Дори и да знаех пътя за навън? Защо ми е да си тръгвам точно сега? - Ако ги успокоява… - каза Иън. Док хвана китката ми и аз не му се противих. Погледнах към Иън, когато иглата прободе кожата ми. Очите му изглеждаха тъмни като среднощно небе. Присвиха се, когато забеляза, че гледам на него като на предател. - Съжалявам, - измрънка. Бе последното нещо, което чух. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Съб 29 Авг 2009 - 16:43 | |
| ГЛАВА 35 Изпитана Изстенах. Усещах главата си замаяна и откъснаха. Стомахът ми се преобръщаше и ми се гадеше. - Нах – после, - някой измърмори облекчено. Иън. Разбира се. – Гладна ли си? Помислих за секунда и после неволно издадох звук, сякаш всеки момент щях да повърна. - О. Няма значение. Съжалявам. Отново. Трябваше да го направим. Всички хора бяха обзети от…параноя, когато те изведохме навън. - Няма проблем, - въздъхнах. - Искаш ли вода? - Не. Отворих очи, опитах да фокусирам образите, скрити в мрака. Виждах само две звезди през процепите над главата ми. Нощта не бе свършила. Или бе изминала една и това бе следващата нощ? - Къде съм? – попитах. Формата на пукнатините ми бе непозната. Можех да се закълна, че никога преди не бях се взирала в този таван. - В твоята стая, - отговори Иън. Потърсих лицето му в мрака, но видях само едно черно петно на мястото, където трябваше да се намира главата му. С пръсти изследвах повърхността, върху която лежах; беше истински матрак. Пог главата ми имаше възглавница. Претърсващите ми пръсти докоснаха неговите и преди да мога да ги отдръпна, той ги хвана. - Чия всъщност е стаята? - Твоя. - Иън… - Беше наша – на Кайл и на мен. Кайл ще бъде…държан в болничното крилоп, докато бъде взето решение. Мога да се преместя при Уес. - Няма да взема стаята ти. И какво искаш да кажеш с това „докато бъде взето решение”? - Казах ти, че ще бъде съден. - Кога? - Защо искаш да знаеш? - Защото ако наистина смятате да го съдите, аз трябва да присъствам. За да обясня. - За да излъжеш. - Кога? – попитах пак. - Когато първите лъчи на слънцето изгреят. Няма да те заведа. - Тогава сама ще се замъкна. Зная, че ще мога да вървя веднага, щом главата ми спре да се върти. - Ще го направиш, нали? - Да. Няма да е честно, ако не ми позволите да говоря. Иън въздъхна. Пусна ръката ми и бавно се изправи на крака. Чух как ставите му изпукаха, когато се надигна. Колко ли дълго бе стоял в тъмнината, чакайки ме да се събудя? - Скоро ще се върна. Ти може и да не си гладна, но аз умирам от глад. - Имал си дълга нощ. - Да. - Ако слънцето изгрее, няма да стоя тук и да те чакам. Той се засмя с глас. - Сигурен съм, че ще го направиш. Така че ще се върна преди това и ще ти помогна да идеш където и да е. Той плъзна една от вратите, закриващи входа на неговата пещера, заобиколи я, и после я върна на мястото й. намръщих се. Можеше да ми е трудно да се справя с вратата, подскачайки на един крак. Докато го чаках, се загледах в двете звезди и оставих главата ми да стои неподвижно. Наистина не харесвах човешките опиати. Ъх. Тялото ме болеше, но люшкането в главата бе по – лошо. Времето мианваше бавно, но не заспах. Бях проспала повечето от последните двадесет и четири часа. Май и аз бях изгладняла. Но трябваше да изчакам стомаха ми да се успокои, преди да съм сигурна. Иън се върна преди първите лъчи на слънцето, точно както обеща. - Чувстваш ли се по – добре? – попита ме, докато прекрачваше праг на стаята. - Мисля, че да. Не съм си мърдала скоро главата. - Мислиш ли, че ти реагираш по този начин на морфина, или усещането се дължи на реакцията на тялото на Мелани? - Заради Мелани е. Повечето обезболяващи не й понасят. Тя разбрала за това преди десет години, когато счупила ръката си. Той се замисли за момент. - Доста…странно. Да се справяш едновременно с двама души. - Странно, - съгласих се. - Вече гладна ли си? Усмихнах се. - Стори ми се, че надуших хляб. Да, мисля, че стомаха ми преодоля най – лошото. - Надявах се да го кажеш. Сянката му се разпростря над мен. После се протегна за ръката ми, отвори пръстите ми и постави познато овално парче в дланта ми. - Помогни ми да стана? – помолих го. Той постави внимателно ръце около раменете ми и ме повдигна, намалявайки болката ми. чувствах нещо чуждо на нараненото място, стегнато и твърдо. - Благодаря, - казах останала без дъх. Главата ми бавно се завъртя. Докоснах удареното място със свободната си ръка. Нещо беше залепено за кожата ми, под тениската. – Да не би ребрата ми да са счупени? - Док не е сигурен. Прави, каквото може. - Старае се много. - Така е. - Чувствам се зле, че…не го харесвах в началото, - признах си. Иън се засмя. - Разбира се, че не си го харесвала. Удивен съм как изобщо може да харесваш някой от нас. - Вие преобърнахте нещата, - измрънках, и забих зъби в твърдия хляб. Дъвчех механичко и преглъщах, чакайки да разбера как ще се почувства стомаха ми, когато хляба попадне вътре. - Не е много вкусно, знам, - каза Иън. Свих рамене. - Само пробвам – да видя дали гаденето е изчезнало наистина. - Може би ако вкусиш нещо по – привлекателно… Погледнах го любопитно, но не можех да видя лицето му. Чувах само пукане и звук, наподобяващ разкъсване…и когато успях да помириша въздуха, разбрах. -Чийтос? – проплаках. – Наистина? За мен? Нещо докосна устната ми и в същия момент захрупах деликатеса, който той ми предложи. - Мечтаех си за това, - въздишах, докато дъвчех. Реакцията ми го накара да се засмее. Бутна торбичката в ръцете ми. Бързо опразних малкото пликче от съдържанието му, и продължих с хляба, подправен от вкуса на сирене в устата ми. преди дори да попитам, ми подаде бутилка вода. - Благодаря ти. Не само за Чийтос – ите, нали знаеш. За толкова много неща съм ти благодарна. - Повече от добре дошла си, Скит. Загледах се в тъмните му сини очи, опитвайки се да дешифрирам всичко, което искаше да каже с това единствено изречение – в думите му присъстваше нещо повече от учтивост. Внезапно осъзнах, че мога да видя цвета на очите на Иън; хвърлих бърз поглед към пукнатините над нас. Звездите бяха изчезнали и небето придобиваше бледо сив цвят. Зазоряваше се. Първите слънчеви лъчи. - Сигурна ли си, че трябв да го правиш? – попита ме Иън, ръката му наполовина протегната към мен, готова да ме вдигне. Кимнах. - Не се налага да ме носиш. Краката ми се чувстват по – добре. - Ще видим. Помогна ми дастъпя на крака, като ме обгърна около кръста с едната си ръка, а моята постави около врата си. - Внимателно. Така как е? Куцайки, направих крачка напред. Болеше, но щях да се справя. - Страхотно. Да вървим. „Мисля, че Иън те харесва прекалено много”. „Прекалено много?” – бях изненадана да чуя Мелани, и то толкова ясно. Напоследък говореше по този начин само когато Джаред бе наоколо. „Ехо, и аз съм тук. На него изобщо пука ли му?” „Разбира се, че го е грижа. Той ни вярва повече от всички, като оставим настрани Джеб и джейми.” „Нямах предвид това”. „А какво искаше да кажеш?” Но тя бе изчезнала. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Съб 29 Авг 2009 - 16:44 | |
| Отне ни много време. Бях изненадана колко надалеч трябваше да отидем. Мислех си, че ще отидем ан големия площад или в кухнята – обичайните места за събирания. Но ние минахме през източното поле и продължихме да се движим, докато не стигнахме голямата, черна пещера, която джеб бе нарекъл стаята за игри. Не бях идвала тук от първата си обиколка. Парешият аромат, идващ от серния поток, ме приветства. За разлика от повечето пещери тук, залата за игра бе по – широка, отколкото висока. Сега виждах това, защото слабата лампа висеше от тавана, а не бе разположена на пода. Таванът бе само на няколко стъпки над главата ми, на височината на нормален таван в къща. Обаче не виждах стените, защото бяха много отдалечени от светлината. Не виждах миризливия поток, забутан в някой от отдалечените ъгли, но чувах как капе и тече. Кайл седеше на най – осветеното от лампата място. Дългите му ръце бяха увити около краката му. Лицето му бе застинало в непроницаема маска. Не погледна нагоре, дори когато Иън ми помагаше да докуцукам до мястото. От двете му страни седяха Джаред и Док, прави, и двамата с отпуснати отстрани на телата им ръце. Предположих, че изпълняват ролята на…пазачи. Джеб стоеше до Джаред с пушка на рамо. Изглеждаше ми спокоен, но знаех колко бързо може да промени настроението си. Джейми държеше свободната му ръка…не, Джеб държеше с ръка китката на Джейми, и Джейми не изглеждаше щастлив от факта. Когато ме видя да приближавам, се усмихна и опита да се освободи. Пое си дълбоко въздух и погледна многозначително към Джеб. Джеб пусна китката му. Шарън седеше до Док, а леля Маги бе о тдругата и страна. Иън ме бутна напред към мрака, заобграждащ живата картина. Не бяхме сами. Виждах формите на много други хора, но не виждах лицата им. Беше ми странно; докато минавахме през пещерите, Иън ме подкрепяше и поемаше част от теглото ми с лекота. Сега сякаш се бе уморил. Ръката му около кръста ми бе отпусната. Накланях се и подскачах напред колкото далеч можех, докато не стигнах до мястото, което той ми посочи. Настани ме на пода и седна до мен. - Ауч, - чух някой да шепне. Обърнах се и видях само Труди. Тя се намести по – близо до нас, Джофри и Хийт я последваха. - Изглеждаш отвратително, - поде тя. – Колко зле си наранена? Вдигнах рамене. - Добре съм. – Зачудих се дали Иън не ме бе оставил да се мъча така, само за да покаже колко зле съм наранена – да ме накара да свидетелствам срещу Кайл без думи. Намръщих се, като забелязах невинното му изражение. Точно тогава пристигнаха Уес и Лили и се присъединиха към малката му група съюзници. Брандт влезна само няколко секунди след тях, зад нехо вървеше Хейди, а зад нея Адни и Пейдж. Арън бе последен. - Това са всички, - каза той. – Лусина остана с децата си. Не иска да ги води тук – тя каза да започваме без нея. Арън седна до Анди, и внезапно настъпи кратък момент на мълчание. - Добре, тогава, - каза Джеб с висок глас, така че всички да го чуят. – Ето как ще протече. Мажоритарен вот. Както обикновено, ще взема собственото си решение накрая, ако имам несъгласие с мнозинството, защото това… - Е моята къща, - няколко гласа отвърнаха в хор. Някой се изхили, но бързо се осъзна и спря. Не беше смешно. Човек бе на съд, защото се бе опитал да убие извънземно. Денят сигурно бе ужасен за всички тях. - Кой ще говори против Кайл? – попита Джеб. Иън се опита да се изправи до мен. - Не! – прошепнах, и увиснах на лакъта му. Той ме избута настрани и се изправи на крака. - Просто е, - каза Иън. Искаше ми се да скоча и да притисна устата му с ръце, но не смятах, че ще мога да се изправя на крака без ничия помощ. – Брат ми бе предупреден. Не се и съмняваше, че Джеб ще изпълни заканата си. Скит е част от нашата общност – същите правила и предпазни мерки важат и за нея, както и за нас. Джеб разясни на Кайл ясно, че ако не може да живее тук с нея, трябва да се премести. Кайл реши да остане. Както сега, така и тогава му бе известно какво наказание ще последва за убийство в пещерите. - То е още живо, - изръмжа Кайл. - Точно затова не искам смъртта ти, - Иън му отвърна на секундата. – Но повече не може да живееш тук. Не и ако си убиец в сърцето си. Иън се загледа за момент в брат си, и отново седна на пода до мен. - Но той може да бъде хванат, а ние дори да не узнаем, - протестираше Брандт, ставайки на крака. – Той ще ги доведе обратно в пещерите и няма да има кой да ни предупреди. През стаята премина шепот. Кайл се обърна към Брандт. - Никога няма да ме хванат жив. - Тогава, в крайна сметка, присъдата е смърт, - някой каза точно в същия момент, в който Анди говореше: - Не може да го гарантираш. - Един по един, - предупреди ги джеб. - И преди съм оцелявал навън, - разгневено отвърна Кайл. Друг глас дойде от мрака. - Рисковано е. – Не можех да различа собствениците на гласовете – всички звучаха като съскане и шепот. И още един. - Какво грешно е сторил кайл? Нищо. Джеб направи крачка към гласа, ръмжейки. - Моите правила. - Тя не е една от нас, - някой друг протестираше. Иън отново се надигна. - Хей! – Джаред експлодира. Гласът му бе толкова силен, че всички подскочиха. – Тук не съдим Скит! Някой има ли формулирано обвинение срещу нея – срещу самат Скит? Ако е така, поискайте да насрочим друг трибунал. Но всички сме наясно, че тя не е наранила никого тук. Всъщност, тя дори спаси живота му. – Той посочи с един пръст гърба на Кайл. Раменете на Кайл се изгърбиха, сякаш почувства сръчкването. – Сам осекунда, след като то йсе опита да я хвърли в реката, тя рискува живота си, за да го спази от грозящата го болезнена смърт, която той искаше да й причини. Тя сигурно се е досетила, че ако го бе оставила да падне, пещерите щяха да се превърнат в безопасно място за нея. И въпреки това го спаси. Някой от вас щеше ли да направи същото – да спаси врага си? Той се опита да я убие, и дори сега, дали тя ще се изправи срещу него с обвинения? Почувствах как всички очи в тъмната стая се спряха на лицето ми, когато джаред протегна ръка към мен, с дланта нагоре и ме подкани. - Ще свидетелстваш ли срещу него, Скит? Втренчих се в него с широко отворени очи, зашеметена от факта, че говореше за мен, че гоовореше на мен, че използваше името ми. Мелани също изпадна в шок, разкъсана на парченца. Беше превъзбудена от добрината, изписана на лицето му, когато погледна към нас, от мекотата на очите му, която бе отсъствала толкова дълго. Но той произнесе моето име... Минаха няколко секунди, преди да мога да проговоря. - Това е едно голямо недоразумение, - прошепнах. – И двамат паднахме, когато подът се разруши. Нищо друго не се е случило. – Надявах се, че като шептях, щяха да различат по – трудно лъжата в гласа ми, но още щом приключих, Иън се изсмя. Сръчках го с лакът, но не успях да го накарам да спре. Всъщност и Джаред ми се усмихваше. - Виждате ли. Дори се опитва да лъже в негова защита. - ОПИТВА се е съществената дума, - добави Иън. - Кой казва, че лъже? Кой може да го докаже? – Маги попита грубо, пристъпвайки към празното място до Кайл. – Кой може да докаже, че това не е чистата истина, която звучи толкова фалшито от устните на това нещо? - Маг… - започна Джеб. - Млъквай, Джебедая – аз говоря. Няма причина да сме тук. Няма нападнати хора. Лукавият нарушител на границите ни не желае да подаде оплакване. Това е чиста загуба на време. - Подкрепям това, - каза Шарън с ясен и силен глас. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Съб 29 Авг 2009 - 16:44 | |
| Док й хвърли поглед, в който се четеше болка. Труди скочи на крака. - Не може да приютим убиец – и просто да чакаме един ден да успее в начинанието си. - „Убийство” е субективен термин, - изсъска Маги. – Считам за убийство само ако някой човек бъде убит. Почувствах ръката на Иън да се увивва около рамото ми. не осъзнавах, че треперя, докато не почувствах неподвижното му тяло до моето. - „Човек” също е субективен термин, Магнолия, - каза Джаред, втренчен в нея. – Мислех си, че дефиницията включва поне малка част състрадание, поне мъничко милост. - Нека гласуваме, - каза Шарън, преди майка й да успее да му отговори. – Вдигнете ръка, ако мислите, че на Кайл трябва да му бъде позволено да остане тук, без наказание за…недоразумението. – Тя хвърли поглед не точно към мен, но към Иън, седнал до мен, когато изрече думата, която аз използвах. Хората започнаха да вдигат ръце. Наблюдавах Джаред, чертите му бяха намръщени. Насилих се да вдигна ръка, но Иън стегна захвата си около ръцете ми и изръмжа раздразнено под носа си. надигнах дланта си толкова високо, колкото можах. Но в крайна сметка моят глас не бе необходим. Джеб започна да брои на глас: - Десет…петнадесет…двадесет…двадесет и три. Добре, това очевидно е мнозинство. Не се огледах, за да видя кой как бе гласувал. Беше достатъчно, че в малкото ъгълче около мен всички ръце здраво бяха скръстени пред гърдите и всички очи се бяха вперили в Джеб в очакване. Джейми се отдалечи от джеб, за да се промуши между мен и Труди. Той обви ръката си около мен, под тази на Иън. - Може би вия Душите имате право по отношение на нас, - каза той достатъчно силно, така че да може повечето от присъстващите да чуят високия му, твърд глас. – Мнозинството не са по – добри от… - Шшт! – изсъсках му. - Добре, - каза Джеб. Всички млъкнаха. Джеб погледна към Кайл, после към мен, а после и към Джаред. – Така, принуден съм да се съглася с мнозинството за това. - Джеб – Джаред и Иън извикаха едновременно. - Моята къща, моите правила, - напомни им Джеб. – Никога не го забравяйте. Чуй ме внимателно, Кайл. И мисля, че и ти трябва да ме чуеш какво ще кажа, Магнолия. Всеки, който се опита отново да нарани Скит, няма да има възможност съдбата му да се разисква на трибунал; единственото, което ще плучи, ще е погребение. – Той плясна приклада на оръжието си за по – голям ефект. Аз подскочих. Магнолия бе вперила пълен с омраза поглед в брат си. Кайл кимна, изглежда, че приемаше условията. Джеб огледа неравномерно разпределената публика, приковавайки погледа си върху всеки един член с изключение на малката група зад мен. - Съдът се закрива, - обяви Джеб. – Кой е навит за една игра? | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пон 31 Авг 2009 - 18:29 | |
| ГЛАВА 36 Уверẻн Сборището се успокои, и по – ентусиазирано дърдорене премина през полукръга. Погледнах Джейми. Той стискаше устни и надигаше рамене. - Джеб просто се опитва да върне нещата към нормалното им състояние. Последните няколко дни бяха ужасни. Погребението на Уолтър… Трепнах. Видях, че Джеб се хилеше на Джаред. След кратка съпротива, Джаред въздъхна и завъртя очи пред странния възрастен мъж. Обърна се и се запъти бързо към изхода на пещерата. - Джаред има нов топка? – попита някой. - Страхотно, - отговори Уес зад мен. - Играят си игрички, - мърмореше Труди и клатеше глава. - Ако успокоява напрежението, - Лили й отговори тихо, като вдигна рамене. Гласовете им бяха ниски, близо до мен, но чувах и други, по – силни гласове. - Леко с топката този път, - Арън казваше на Кайл. Той стоеше над него, предлагайки му ръка да се изправи. Кайл пое подадената ръка и бавно стана. Когато се изправи, главата му почти удари висящите фенери. - Последнат топка не ставаше, - отвърна Кайл, като се ухили на по – възрастния мъж. – Структурата й бе нарушена. - Номинирам Анди за капитан, - извика някой. - Аз номинирам Лили, - отговори Уес, стана на крака и се протегна. - Анди и Лили. - Да, Анди и Лили. - Аз искам Кайл, - бързо каза Анди. - Тогава аз вземам Иън, - отвърна Лили. - Джаред. - Брандт. Джейми се изправи на крака и застана на пръсти, опитваше се да изглежда по – висок. - Пейдж. - Хейди. - Арън. - Уес. Избирането продължи. Джейми се опули, когато Лили избра него преди половината по – възрастни да бъдат разпределени. Дори Маги и Джеб бяха избрани в отборите. Бройките бяха равни, но тогава Лусина дойде зюаедно с Джаред, а двете й малки момчета подскачаха въодушевено. Джаред държеше в ръцете си нова лъскава топка за футбол; той я протегна напред и Исая, по – голямото от децата, заподскача, опитвайки се да я измъкне от ръцете му. - Скит? – попита Лили. Поклатих глава и посочих крака си. - Вярно. Съжалявам. „Добра съм като футболист”, ръмжеше Мелани. „Е, поне преди бях”. „Едва вървя”, припомних й. - Мисля, че ще пропусна тази игра, - каза Иън. - Не, - заяви Уес. – Те имат на своя страна Кайл и Джаред. Без теб сме загубени. - Играй, - казах му. – Аз…аз ще отбелязвам резултата. Той ме погледна, устните му бяха свити в тънка изкривена линия. - Всъщност не съм в настроение да играя игрички. - Имат нужда от теб. Той изсумтя. - Хайде, Иън, - пришпори го Джейми. - Искам да гледам, - казах. – Но ще е…скучно, ако единия отбор има такова голямо предимство. - Скит. – Иън въздъхна. – Ти наистина си лнай – лошия лъжец, който някога съ мсрещал. Въпреки това стана и започна да разгрява с Уес. Пейдж отбеляза вратите с помощта на четири фенера. Опитах да се изправя – бях точно по средата на игралното поле. Никой не ме забелязваше на приглушената светлина. Настроението на всички бе приповдигнато, примесено с одобрение за взетото решение. Джеб беше прав. Това бе нещо, от което се нуждаеха, колкото и странно да ми се струваше. Успях да застана на четири крака, и тогава преместих здравия си крак, така че бях коленичила на болния. Исках да подскачам на здравия си крак. Равновесието ми бе нарушено, благодарение на неприятната тежест в контузения крак. Силни ръце ме хванаха, преди да падна на лицето си. Погледнах нагоре, леко разкаяна, за да благодаря на Иън. Думите заседнаха в гърлото ми, когато видях, че ръцете на Джаред ме прикрепяха. - Можеше просто да помолиш за помощ, - каза той, в настоение да говори. - Аз… – прочистих гърлото си. – Трябваше. Но не исках… - Да привличаш вниманието върху себе си? – изрече думите така, сякаш наистина изпитваше любопитство. В тях не се усещаше обвинение. Той ми помогна да се завлека до входа на пещерата. Поклатих глава. - Не исках да…карам някой да прави нещо, само от учтивост, при условие, че не иска да го прави. – Не го обясних много точно, но той исглеждаразбра какво исках да кажа. - Не мисля, че Джейми или Иън биха недоволствали, ако им поискаш помощ. Погледнах към тях през рамо. Заради слабата светлина още никой не бе забелязал, че съм се преместила. За сметка на това удряха топката с глави и се засмяха, когато тя се приземи върху лицето на Уес. - Но те се забавляват. Не бих искала да ги прекъсна. Джаред изучаваше лицето ми. осъзнах, че се усмихвам заради привързаността, която изпитвах към тях. - Хлапето те интересува много, нали, - каза той. - Да. Той кимна. - А мъжът? - Иън е…Иън ми вярва. Пази ме. Може да бъде много мил…за човек. – Почти толкова мил, колкото една Душа може да бъде, ми се прииска да добавя. Но това нямаше да прозвучи като комплимент за тези хора. Джаред изсумтя. - За човек. Това явно в много по – важно различие, което досега не бях осъзнал. Той ме спусна до ръба на входа. Мястото беше оформено като леко вдлъбната пейка, и беше много по – удобно за сядане от равния под. - Благодаря ти, - казах му. – Джеб постъпи правилно, и ти го знаеш. - Не съм съгласен. – Тонът на Джаред бе по – мек от думите му. - Благодаря ти и за преди. Не трябваше да ме защитаваш. - Всяка изречена дума беше самата истина. Загледах се в пода. - Вярно е, че никога не бих направила нещо, за да нараня обитателите на пещерите. Не и нарочно. Съжалявам, че те нараних, когато дойдох тук. И Джейми. Съжалявам. Той седна точно до мен, изглеждаше замислен. - Честно… - поколеба се. – Хлапето е по – добре, откакто ти се появи. Мога да кажа, че бях забравил как звучи смеха му. И двамата се заслушахме в смеха му, който точно в този момент отекваше по – силно от смеха на възрастните. - Благодаря, че ми каза това. Беше най – голямата ми…тревога. Надявам се, че не съм нанесла трайни вреди на някого или нещо. - Защо? Погледнах нагоре към него, объркана. - Защо го обичаш? – попита с любопитен глас, напрежението бе изчезнало. Прехапах устни. - Може да ми кажеш. Аз съм…аз… - Не можеше да намери точните думи, за да обясни. – Може да ми кажеш, - повтори. Загледах се в краката си, докато отговарях. - Отчасти защото Мелани го обича. – Не надзърнах, за да видя дали името й ще го накара да потръпне. – Да си спомням за него по начина, по който тя си спомняше…това е нещо могъщо. И после, когато лично го срещнах… - побиха ме тръпки. – Нямаше как да не го заобичам. Това е част от моето…заложено е в цялото ми същество, т.е. на Мелани, да го обичаме. Преди не бях осъзнала колко силно влияние има приемника ми върху мен. Може би се дължи само на човешките тела. Може би причинатае единствено Мелани. - Тя говори с теб? – запази гласа си равен, но усетих напрежението. - Да. - Колко често? - Когато иска. Когато е заинтригувана от нещо. - Ами днес? - Не много. Тя ми е…ядосана. Той се изсмя изненадано. - Тя ти е ядосана? Защо? - Заради… - Дали не бях изложена на двоен риск? – Нищо. Той чу лъжата и направи връзка. - О. Кайл. Искала е да си плати. – Отново се засмя. – Би могла да му отмъсти. - Тя може да е…зла, - съгласих се с него. Усмихнах се, за да смекча нанесената обида. За него не прозвуча като обида. - Наистина ли? Как? - Искаше да се отбранявам. Но аз…аз не можах да го направя. Не съм боец. - И сам виждам. – Докосна смачканото ми лице с един пръст. – Съжалявам. - Не. Всеки би направил същото. Предполагам какво си изпитал. - Ти не би… - Ако бях човек, щях. Освен това, не съм мислила по въпроса…Спомних си Търсача. Той настръхна. Аз се усмихна и той се поотпусна малко. - Мел искаше да я удуша. Тя наистина мрази този Търсач. И аз не мога да…я виня за това. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пон 31 Авг 2009 - 18:29 | |
| - Тя все още те търси. Изглежда, че поне ще се откаже от търсенето с хеликоптера. Затворих очи, стиснах юмруци и за няколко секунди се концентрирах върху дишането си. - Не би трябвало да се страхувам от нея, - прошепнах. – Не зная защо толкова много ме плаши. Къде е тя? - Не се тревожи. Вчера сновеше нагоре – надолу по магистралата. Няма да те открие. Кимнах, искаше ми се да му повярвам. - Можеш ли…можеш ли сега да чуеш Мел? – измърмори той. Не отворих очи. - Аз съм…далеч от нея. Тя се услушва постоянно. - Какво си мисли? – гласа му бе само шепот. „Ето шанса ти”, казах й. „Какво искаш да му кажеш?” За момент стана много предпазлива. Поканата я накара да се чувства несигурна. „Защо? Защо сега ти вярва?” Отворих очи и го сварих да се взира в лицето ми, без да диша. - Тя иска да знае какво се случи, за да си толкова…различен сега. Защо ни повярва? За момент се замисли. - Просто…събитията се натрупваха. Ти беше толкова…мила с Уолтър. Никога не бях виждал друг освен Док да изпитва такова състрадание. И спаси живота на Кайл, когато повечето от нас биха го оставили да падне, само за да спасят собствения си живот, като оставим настрана опита за убийство. А и си такава ужасна лъжкиня. – Той се засмя. – Продължавам да си мисля, че това са доказателства за някой голям заговор. Може би утре като се събудя, отново ще се чувствам по този начин. Мел и аз се отдръпнахме. - Но когато днес започнаха да те нападат…е, аз откачих. В тях виждах всичко, което не би трябвало дае част от мен. Осъзнах, че вече съм ти повярвал и до момента просто съм бил страшно заинатен. Жесток. Мисля, че ти вярвам откакто…ами, може би от онази първа вечер, когато ти се хвърли пред мен, за да ме защитиш от Кайл. – Засмя се така, като че ли не смяташе Кайл за опасен. – Но съм по – добър в лъжите от теб. Успях дори себе си да заблудя. - Те се надява, че няма да промениш мнението си. Страхува се, че може да го направиш. Той затвори очи. - Мел. Сърцето ми заби лудо в гърдите. Нейната радост ускори ритъма му. Сигурно бе отгатнал колко много го обичам. Сигурно е видял, след като ме попита а Джейми. - Кажи й…че няма да се случи. - Тя те чува. - Колко…директна е връзката? - Тя вижда това, което виждам аз, и чува това, което чувам. - И чувства нещата, които чувстваш и ти? - Да. Носът му се набръчка. Пак докосна лицето ми леко и нежно. - Не можеш да си представиш колко съжалявам. Където ме докосваше, кожата ми започваше да гори; топлината бе приятна, но думите му прогаряха по – дълбоко от допира му. Разбира се, че сежаляваше, задето я бе наранил. Разбира се. Неби трябвало да ме притеснява. - Хайде, джаред. Да вървим! Погледнахме нагоре. Кайл викаше Джаред. Изглеждаше абсолютно спокоен, все едно не бе присъствал преди минути на съдебен процес, от който зависеше живота му. Може би бе предполагал, че нещата ще се развият така. Може би просто искаше да забрави всичко. Имах усещането, че не забеляза, че седя до Джаред. Едвасега осъзнах обаче, че другите ни бяха забелязали. Джейми ни гледаше с доволна усмивка. За него разговора ни сигурно изглеждаше като нещо хубаво. „Дали наистина е така?” „Какво имаш предвид?” „Какво вижда, когато ни погледне? Семейството му, отново заедно?” „А не е ли така? Поне отчасти?” „С едно нежелано допълнение.” „Но е по – добре от вчера.” „Предполагам…” „Зная”, заяви тя. „Радвам се, че Джаред знае за съществуването ми…но въпреки това не ми е приятно да те докосва.” „А на мен ми харесва страшно много.” Лицето ми пламтеше, където пръстите на Джаред ме бяха погалили. „Съжалявам за това.” „Не те виня. Или, поне зная, че не би трябвало да те виня.” „Благодаря.” Джейми не бе единственият, който гледаше. Джеб бе любопитен, лека усмивка надигаше крайчетата на брадата му. Шарън и Маги наблюдаваха с горящи очи. Израженията им бяха толкова еднакви, че дори младежката кожа и ярката коса не можеха да направят така, че Шарън да изглежда по – млада от посивялата си майка. Иън изглеждаше притеснен. Очите му бяха присвити и бе на ръба да дойде и отново даме защити. Да се увери, че Джаред не ме разстройва. Усмихнах му се, за да му вдъхна увереност. Не ми отвърна с усмивка, само си пое дълбоко дъх. „Не мисля, че се държи така, защото е притеснен”, каза Мел. - Слушаш ли я в момента? – Джаред бе на крака, но продължаваше да гледа лицето ми. Въпросът му отвлече вниманието ми преди да успея да я попитам какво иска да каже. - Да. - И какво ти казва? - Забелязахме, че другите размишляват върху твоята…промяна на мнението. – Кимнах към лелята и братовчедката на Мелани. Двете едновременно, като по команда, ми обърнаха гръб. - Твърди глави, - потвърди той. - Добре, тогава, - избоботи Кайл, и се обърна към топката, която стоеше на най – ярко осветеното място. – Ще спечелим и без теб. - Идвам! – Джаред хвърли поглед, изпълнен с копнеж, към мен – към нас – и изтича да се включи в играта. Не бях най – подходяща за отбелязване на резултата. Бе прекалено тъмно, за да виждам топката от мястото, на което седях. Бе прекалено тъмно, за да различавам дори играчите, ако не стояха точно под светлината. Започнах да отброявам, водена от реакциите на Джейми. Викаше победоносно, когато неговия отбор отбелязваше гол, и стенеше, когато другия отбор бележеше. Стенанията надминаха възторжените викове. Всички играеха. Маги бе вратар за отбора на Анди, а Джеб бе вратар в отбора на Лили. И двамата се оказаха изненадващо добри. Виждах силуетите им на светлината, разпръсквана от лампите, служещи за очертания на вратите, как се придвижват с лекота, сякаш бяха десетилетия по – млади. Джеб не се страхуваше да падне на пода, за да спре гол, но Маги бе по – ефективна, без да прибягва до подобни екстремни движения. Тя бе като магнит за невидимата топка. Всеки път, когато Иън или Уес стреляха…и хоп! Топката падаше право в ръцете й. Труди и Пейдж приключиха с играта след около половин час и ме подминаха на излизане, бъбрейки въодушевено. Изглеждаше ми невероятно, че бяхме започнали сутринта с процес, но всъщност чувствах облекчение, че нещата се бяха променили така драстично. Жените не отсъстваха за дълго. Те се върнаха, като носеха много кутии. Шоколадови десертчета – с плодов пълнеж. Играта спря. Джеб каза, че първото полувреме е свършило, и всички побързаха да хапнат от закуската. Деликатесите се разпределяха до тъч линията. Всички се бяха струпали на едно място. - Ето, Скит, - каза Джейми, измъквайки се от групичката. Ръцете му бяха пълни с десертчета, я под мишници носеше бутилки вода. - Балагодаря. Забавляваш ли се? - Аха. Иска ми се и ти да можеше да играеш. - Следващият път, - казах аз. - Ето ти… - Иън пристигна, ръцете му бяха заети с десертчетата. - Изпреварих те, - отвърна му Джейми. - О, - каза Джаред, появявайки се от другата страна на Джейми. И той ми носеше много шоколадчета. Иън и Джаред си размениха свиреп поглед. - Къде изчезна всичката храна? – питаше Кайл. Стоеше над празните кутии, главата му оглеждаше стаята, търсейки виновника. - Хващай, - подвикна му Джаред, хвърляйки десертчетата едно по едно, грубо, като ножове. Кайл ги улавяше във въздуха с лекота, и бързо се обръщаше да види дали джаред няма да му подаде още някое. - Ето, каза Иън, тикайки половината от плячката си в ръцете на брат си, без да го погледне. – А сега върви. Кайл не му обърна внимание. За пръв път този ден погледна към мен надолу, където седях. Ирисите му изглеждаха черни заради светлината, идваща зад него. Не можах да разчета изражението му. Отдръпнах се и затаих дъх, а ребрата ме заболяха. Джаред и Иън застанаха един до друг пред мен като завеси на сцена. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пон 31 Авг 2009 - 18:30 | |
| - Чу го, - каза Джаред. - Може ли първо да кажа нещо, - попита Кайл. Той се взря надолу в пролуката между тях. те не отвърнаха. – Не съжалявам, - каза ми Кайл. – Все още съм на мнение, че това бе правилното нещо, което трябваше да направя. Иън сръчка брат си. кайл залитна назад, но после направи крачка напред. - Почакай. Не съм приключил. - Напротив, приключи, - каза Джаред. Ръцете му бяха обтегнати, кожата над кокалчетата му побеля. Сега всички ни гледаха. Стаята бе затихнала и веселието от играта се бе изпарило. - Не, не съм. – Кайл вдигна ръка пред него, като знак на отстъпване, и отново се обърна към мен. – Не мисля, че съм направил нещо грешно, но ти ми спаси живота. Не зная защо, но го направи. Така че реших – живот за живот. Няма да те убия. Така си плащам дълга. - Аз, ти, глупав задник, - каза Иън. - Кой си пада по червея, брато? И ти ме наричаш глупак? Иън вдигна юмрука си и се наведе напред. - Ще ти кажа защо, - гласът ми прозвуча по – силно, отколкото ми се искаше. Но постигнах ефекта, който търсех. Иън, Джаред и Кайл се обърнаха и се втренчиха в мен, за миг забравили за боя. Погледите им ме накараха да се почувствам нервна. Прочистих гърлото си. – Не те оставих да паднеш, защото…защото не съм като теб. Не казвам, че не съм…като хората. Защото тук има и други, които биха сторили същото като мен. Тук има мили и добри хора. Хора като брат ти, като Джеб, като Док…казвам, че не приличам на теб. Кайл се взираше минут в мен и после се изхили. - Ауч, - каза, като продължваше да се смее. Обърна се с гръб към нас, след като бе предал съобщението си, и отиде да си вземе вода. – Живот за живот, - подвикна през рамо. Не бях сигурна дали да му вярвам. Изобщо не бях сигурна. Хората бяха изкусни лъжци. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Сря 2 Сеп 2009 - 17:55 | |
| ГЛАВА 37 Желана Имаше точна схема, по която да се постигне победа. Ако Джаред и Кайл играеха заедно, щяха да спечелят. Ако Джаред играеше с Иън, техния отбор щеше да е победител. Струваше ми се, че Джаред не може да бъде надвит, но това трая докато не видях двамата братя да играят заедно. В началото ми изглеждаше напрегнато, особено за Иън, да е съотборник с Кайл. Но след няколко минути тичане в мрака, те потънаха в познатия си ритъм – ритъм, съществувал много преди аз да пристигна на Земята. Кайл знаеше какво ще нарправи Иън още преди Иън да го е направил и обратното. Без да се налага да говорят, си казваха всичко. Дори когато Джаред привлече най – добрите играчи на своя страна – Брандт, Анди, Уес, Аръм, Лили и Маги за вратар – Кайл и Иън бяха победителите. - Добре, добре, - каза Джеб, хващайки паса на Арън с една ръка и пъхайки топката под мишница. – Мисля, че всички знаем кой е победител. Сега, не искам да съм този, който ще развали купона, но ни чака работа…и, за да бъда честен, съм изтощен. Последваха няколко вяли протеста и няколко стенания, но повечето се смееха. Никой не изглеждаше разстроен от факта, че сложиха край на забавлението. От начина, по който няколко човека седнаха направо на земята, и поставиха глави между колената си, за да дишат, стана ясно, че не само Джеб беше изморен. Хората започнаха да се изнасяп по двама, по трима. Прилепих се към едната стена на входа за коридора, като им направих място да минават, най – вероятно запътили се към кухнята. Времето за обяд бе минало, въпреки че бе трудно да се отита времето в черната дупка. През редиците на развълнуваните хора, гледах Кайл и Иън. Когато играт приключи, Кайл вдигна ръка за „гепи”, но Иън го подмина, без да обърне внимание на жеста. Тогава Кайл хвана брат си за рамото и го завъртя. Иън отби настрани ръката на Кайл. Предположих, че ще се сбият – и точно така изглеждаше в началото. Кайл понечи да удари в стомаха Иън. Иън лесно отбягна удара, и тогава видях, че нямаше сила, вложена в замахването. Кайл се засмя и използва дългите си ръце, за да натрие юмрука си в главата на Иън. Иън отблъсна и тази ръка, но този пък почти се усмихна. - Добра игра, брато, - чух Кайл да казва. – Още те бива. - Такъв идиот си, - отвърна Иън. - Ти притежаваш мозъка; аз притежавам хубавата външност. Струва ми се честно. Кайл отново замахна леко да удари брат си. Този път Иън хвана ръката му и завъртя брат си, като му приложи хватка от борбата, стискайки главата му. Сега вече истински се засмя, а Кайл ругаеше и се смееше едновременно. Цялата сцена ми изглеждаше насилствена; очите ми стояха присвити, бях стресирана, докато гледах. Но в същото време в съзнанието ми изникна един от спомените на Мелани: три кученца се търкалят по тревата, хапят се ожесточено и забиват зъби, сякаш единствената им цел е да разкъсат гърлата на братята си. „Да, те играят,” потвърди мислите ми Мелани. „Братската връзка е много дълбока.” „Каквато би трябвало да бъде. Така е правилно. Ако Кайл наистина не ни убие, ще е добре.” „Ако”, повтори мрачно Мелани. - Гладна ли си? Погледнах нагоре и за един болезнен момент сърцето ми спря да бие. Изглежда Джаред още ми вярваше. Поклатих глава. Това ми даде минутка, за да се окопитя и да мога да говоря с него. - Не съм сигурна защо, след като не съм свършила нищо друго освенда седя тук, но съм изморена. Той ми подаде ръка. „Я се стегни”, предупреди ме Мелани. „Той просто се държи любезно.” „Мислиш, че не го зная ли?” Опитах се да накарам ръката ми да спре да трепери когато се пресегнах да го хвана. Внимателно ме изправи на крака – на крак, по – точно. Пазех равновесие на един крак и не бях сигурна какво да правя. И той бе объркан. Още държеше ръката ми, но помежду ни имаше голямо разстояние. Замислих се колко нелепо щях да изглеждам, подскачайки из пещерите, и усетих как се изчервих. Пръстите ми се увиха около неговите, но в действителност не го използвах само за упора. - Накъде? - Ах… - намръщих се. – Наистина не зная. Предполагам, че все още има един матрак пред дуп- - в склада. И той се смръщи, идеята не му допадаше, както и на мен, всъщност. И тогава усетих силна ръка да ме обгръща през кръста, подпирайки ме. - Аз ще я заведа, където има нужда да отиде, - каза Иън. Изражението на Джаред бе предпазливо, по същия начин, по който ме гледаше, когато не искаше да разбера за какво си мисли. Но сега гледаше към Иън. - Тъкмо обсъждахме къде точно да бъде това. Тя е уморена. Може би в болницата…? Тръснах глава, по едно и също време с Иън. След последните ужасяващи дни, прекарани там, не мислех, че ще мога да понеса стаята, от която преди безпричинно се страхувах. Особено с празното легло на Уолтър… - Имам по – добро място за нея, - каза Иън. – Кушетките не са по – меки от скала, а тя има много синини. Джаред продължаваше да държи ръката ми. Осъзнаваше ли колко силно я стискаше? Натискът бе неприятен, но той не забелязваше. И аз определено нямаше да се оплача. - Защо не идеш да обядваш? – Джаред предложи на Иън. – Изглеждаш ми гладен. Аз ще я отведа, където си планирал… Иън се изхили, ниско, мрачно. - Добре съм. И честно казано, Джаред, Скит има нужда от малко повече помощ от предложена ръка. Не съм сигурен дали ще ти е достатъчно…комфортно да й осигуриш подобна помощ. Виждаш ли… - Иън спря, наведе се и бързо ме вдигна на ръце. Въздъхнах, когато притисна ребрата ми. Джаред не пускаше ръката ми. Връхчетата на пръстите ми почервеняха. - …всъщност тя направи достатъчно упражнения за един ден. Ти върви право в кухнята. Те се втренчиха един в друг, а моите пръсти станаха лилави. - Мога да я мося, - накрая Джаред проговори с нисък глас. - Можеш ли? – предизвика го Иън. Той ме подаде напред, като ме отдалечи от тялото си. Предложение. За дълго проточила се минута Джаред гледаше лицето ми. После въздъхна и пусна ръката ми. „О, това заболя!” оплака се Мелани. Тя имаше предвид внезапно пронизалата гърдите ми болка, а не прилив на кръв към пръстите ми. „Съжалявам. Какво очакваш да сторя по въпроса?” „Той не е твой.” „Да. Зная това.” „Оо.” „Съжалявам.” - Мисля, че отлагах достатъчно дълго, - каза Джаред, докато Иън с лека, триумфална усмивка, едва доловима в крайчетат на устата му, се обърна и се отправи към изхода. – Има нещо, което искам да обсъдя с теб. - Заповядай. Джаред не обсъди нищо с Иън, докато вървяхме през тъмния тунел. Бе толкова мълчалив, че не бях сигурна дали още вървеше с нас. Но когато пристъпихме към светлината, изваща от царевичното поле, той бе точно до нас. Не проговори и докато минавахме през големия площад – не пророни нито дума, докато не останахме само тримата. - Какво мислиш за Кайл? – той попита Иън. Иън въздъхна. - Гордее се, че държи на думата си. Обикновено бих му повярвал, ако обещае нещо. В тази ситуация…няма да я изпускам от поглед. - Добре. - Всичко ще е наред, Иън, - уверих го. – Не се страхувам. - И не трябва. Обещах ти – няма да позволя на никой да ти причини отново подобно нещо. Тук ще си в безопасност. Бе трудно да погледна настрани от очите му, когато ме омайваше по този начин. Не се съмнявах в нито една негова дума. - Да, - съгласи се Джаред. – Ще бъдеш в безопасност. Той вървеше точно зад рамото на Иън. Не можех да видя изражението му. - Благодаря, - прошепнах. Никой не проговори, преди Иън да спре пред вратата в червено и сиво, затваряща входа на неговата пещера. - Имаш ли против да ми помогнеш? – каза Иън на Джаред, кимайки към вратата. Джаред не помръдна. Иън се обърна, така че и двамата да можем да го виждаме; изражението му отново бе станал;о предпазливо. - Твоята стая? Това е по – доброто място, което предлагаш? – гласът на Джаред бе изпълнен със скептицизъм. - Сега е нейната стя. Прехапах устни. Исках да кажа на Иън, че това, разбира се, не е моята стая, но нямах възможност, защото Джаред започна да го разпитва. - Къде ще остане Кайл? - Засега при Уес. - А ти? - Не съм съвсем сигурен. Гледаха се, преценявайки се един друг. - Иън, това е… - започнах да казвам. - О, - прекъсна ме той, сякаш тъкмо си бе спомнил за мен…сякаш теглото ми бе толкова незначително, че той бе забравил, че ме държи на ръце. – Изтощена си, нали? Джаред, би ли отворил вратата, ако обичаш? | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Сря 2 Сеп 2009 - 17:55 | |
| Без да продума, Джаред блъсна червената врата с малко повече сила и я пръплъзна върху сивара. За пръв път видях стаята на Иън, със следобедното слънце, процеждащо се през тесните процепи в тавана. Не бе толкова ярка като стаята на Джейми и Джаред, и бе по – ниска. Бе по – малка и пропорционална. Заоблена – нещо като моята дупка, само че десет пъти по – голяма. Имаше два матрака на пода, сложени до срещуположните стени, така че да се образува тясна пътека между тях. До задната стена имаше дълъг и нисък дървен шкаф; на лявата му страна имаше струпана купчина дрехи, две книги и тесте карти. Дясната страна бе напълно опразнена, въпреки че следите, оставени в прахта сочеха, че бе скорошно събитие. Иън ме положи снимателно на десния матрак, нагласяйки крака ми и пъхайки възглавница под главата ми. Джаред стоеше на прага, загледан в прохода. - Така добре ли е? – попита ме Иън. - Да. - Изглеждаш изморена. - Не би трябвало да съм – напоследък не правя нищо друго, освен да спя. - Тялото ти има нужда от сън, за да се излекува. Кимнах. Не можех да отрека, че ми бе трудно да държа клепачите си отворени. - По – късно ще ти донеса храна – не се притеснявай за нищо. - Благодаря ти. Иън? - Да? - Това е твоята стая, - измрънках. – И ти ще спиш тук, разбира се. - Не ти пречи? - Защо да ми пречи? - Вероятно е добра идея – най – добрият начин да те наглеждам. А сега поспи. - Добре. Очите ми вече бяха затворени. Потупа ръката ми и чух как се изправи. Няколко секунди по – късно дървената врата леко се плъзна по камъка. „Какво си мислиш, че правиш?” чудеше се Мелани. „Какво? Какво пък направих сега?” „Скит, ти си…в голяма степен човек. сигурно посъзнаваш, че Иън ще се замисли за поканата ти.” „Покана?” Виждах посоката на мислите й. „Не е вярно. Стаята е негова. Тук има две легла. Няма достатъчно спални, за да разполагам със собствено място. Разбира се, че ще делим помещенията. Иън е наясно с това.” „Дали? Скит, отвори очи. Той започва да…Как да ти обясня, за да ме разбереш правилно? Да изпитва същото към теб…каквото и ти изпитваш към Джаред. Не виждаш ли?” Два удара на сърцето ми, а аз още не можех да отговоря. „Невъзможно е”, казах накрая. - Мислиш ли, че случилото се тази сутрин ще повлияе на Брандт и Арън? – попита Иън с нисък глас от другата страна на вратата. - Имаш предвид Кайл да използва друг вариант? - Да. Не им се налагаше…да правят каквото и да било досега. Но ми се струва, че Кайл може да опита да ги използва. - Виждам накъде биеш. Ще говоря с тях. - Мислиш ли, че ще е достатъчно? – попита Иън. - Спасих живота и на двамата. Длъжници са ми. ако ги помоля нещо, ще го направят. - И ще заложиш живота й на една карта? Последва пауза. - Ще я наглеждаме, - най – накрая заяви Джаред. Още едно продължително мълчание. - Няма ли да ходиш да ядеш? – попита Джаред. - Мисля, че ще се помотая тук още малко…Ами ти? Джаред не отговори. - Какво? – попита Иън. – Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Джаред? - Момичето е там… - бавно започна Джаред. - Да? - Но това тяло не принадлежи на Скит. - Мисълта ти е? Джаред отговори с твърд глас. - Дръж ръцете си настрани от тялото. Иън тихо се подсмихна. - Ревнуваш ли, Хоуи? - Не в това е проблема. - Наистина. – Иън беше саркастичен. - Скит, много или малко, си сътрудничи с Мелани. Звучат така, сякаш са почти…приятелски настроени. Но очевидно Скит взема решенията. Ами ако беше ти? Как щеше да се чувствш, ако беше на мястото на Мелани? Какво ако ти беше…покореният? Какво ако беше хванат в капан, а някой друг казваше на тялото ти какво да прави? Ако не можеше да говориш сам? Нямаше ли да искаш желанията ти – доколкото могат да бъдат изречени – да бъдат уважавани поне от хората? - Добре, добре. Разбрах. Ще имам едно наум. - Какво искаш да кажеш с това „ще имам едно наум”? – продължаваше Джаред. - Имам предвид, че ще помисля по въпроса. - Няма какво да мислиш, - възрази Джаред. По гласа му можех да отгатна как изглежда в момента – със стиснати зъби и напрегната челюст. – Тялото и личността, заключена вътре, принадлежат на мен. - Сигурен ли си, че Мелани още изпитва… - Мелани винаги ще бъде моя. И аз винаги ще й принадлежа. Винаги. Мелани и аз внезапно се оказахме на двака срещуположни края на спектъра. Тя летеше, щастлива…Аз…бяхнещастна. Но и двете нетърпеливо чакахме да изчезне настъпилото пак мълчание. - А какво ако беше ти? – Иън попита шепнешком. – Какво ако беше заклещен в човешко тяло и захвърлен на тази планета, само за да откриеш, че си изгубен сред собствения си вид? Какво ако бе толкова добра…личност, че се опиташе да спасиш живота, който си отнел, почти самоубивайки се, докато търсиш начин да я върнеш при семейството й? И какво ако се бе озовал заобиколен от брутални извънземни, които те мразят и те нараняват, и се опитват да те убият, отново и отново, и отново? – Гласът му се извиси за секунда. – Какво ако бе продължил да вършиш всичко по силите си, за да спасяваш и лекуваш тези хора, независимо от отношението им? Нямаше ли да заслужаваш да имаш собствен живот? Нямаше ли да си заслужил поне това? Джаред не отговори. Усетих как очите ми се напълниха с влага. Наистина ли Иън мислеше по този начин за мен? Наистина ли мислеше, че съм заслужила правото на живот на тази планета? - Разбра ли? – притискаше го Иън. - Аз – аз ще трябва да го обмисля. - Направи го. - И все пак… Иън го прекъсна с въздишка. - Не се задълбочавай. Скит не е точно човек, независимо от тялото. Тя изглежда не отвръща на…физическия контакт по същия начин като хората. Сега Джаред се засмя. - Това ли е теорията ти? - Кое е смешното? - Тя е напълно способна да отвърне на физически контакт, - изформира го Джаред, гласът му внезапно посърна. – По отношение на това е сто процентов човек. Или тялото й, както и да е. Лицето ми пламна. Иън мълчеше. - Ревнуваш ли, О’Шиа? - Всъщност…да. Доста изненадващо. – Гласът на Иън звучеше напрегнато. – Откъде знаеш това? Сега Джаред се поколеба. - Беше нещо като… експеримент. - Експеримент? - Непротече по начина, по който предполагах. Мел ме удари. – Чувах как се хилеше на спомена, и видях в главата си малките бръчици около очите му. - Мелани…те е…ударила? - Със сигурност не беше Скит. Трябваше да видиш лицето й… Какво? Хей, Иън, полека, човече! - Замисли ли се дори за момент какво би й причинил експеримента ти? – съскаше Иън. - На Мел? - Не, глупако, на Скит! - Да съм причинил нещо на Скит? – попита Джаред, смутен от мисълта. - О, разкарай се от тук. Иди да хапнеш нещо. Стой далеч от мен за няколко часа. Иън не му даде шанс да отговори. Избута вратата от пътя си – грубо, но сота тихо, - плъзна се в стаята си и върн вратата на мястото й. Обърна се и срещна погледа ми. по изражението му разбрах, че бе изненадан да ме открие будна. Изненадан и разочарован. Огънят в очите му гореше, но бавно започна да загасва. Стисна устни. Наклони глава на една страна, ослушвайки се. И аз се заслушах, но не се чу нито звук от отдалечаващия се Джаред. Иън почака още малко, после въздъхна и приседна на ръба на матрака срещу мен. - Предполагам, че не сме били толкова тихи, колкото си мислихме, - каза той. - Звукът се разнася из пещерите, - прошепнах. Той кимна. - Е… - каза накрая. – Какво мислиш? | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пет 4 Сеп 2009 - 22:00 | |
| ГЛАВА 38 Докосвана - За кое какво да мисля? - За нашият…разговор отвън, - уточни Иън. Какво си мислех за разговора? Не знаех. Някак Иън бе способен да види нещата от моята гледна точка - на извънземна. Той си мислеше, че съм заслужила правото си на живот на Земята. Но в същото време…ревнуваше? От Джаред? Той бе наясно какво представлявам. Знаеше, че съм миниатюрно същество, сляло се с мозъка на Мелани. Червей, както се бе изразил Кайл. И въпреки това, дори Кайл бе на мнение, че Иън „си пада” по мен. По мен? Това беше невъзможно. Или той просто искаше да разбере какво мисля за Джаред? Какво съм почувствала по време на експеримента? Повече детайли за това как точно отвръщам на физически контакт? Потръпнах. Или какво си мислех за Мелани? Какво мислеше Мелани за техния разговор? Дали бях съгласна с Джаред за нейните права? Не знаех какво да мисля. За нищо от това. - Наистина не зная, - отвърнах. Той кимна. - Разбираемо е. - Само защото ти се отнасяш с разбиране. Той ми се усмихна. Чудно бе как очите му едновременно можеда да изгарят и да топлят. Особено с цвета им, по близък до лед, отколкото до огън. За момент излъчваха много топлина. - Много те харесвам, Скит. - Едва сега започнах да забелязвам. Предполагам, че съм малко по – бавна. - И за мен е изненада. - И двамата се замислихме. Той стисна устни. – И… предполагам… това е едно от нещата, за които не си сигурна какво да чувстваш? - Не. Искам да кажа да, аз… не зная. Аз – аз… - Всичко е наред. Нямаше достатъчно време на разположение, за да го обмислиш. И сигурно ти се струва… странно. Кимнах. - Да. Повече от странно. Невъзможно. - Кажи ми нещо, - каза след момент Иън. - Ако зная отговора. - Въпросът не е труден. Не ме попита направо. Вместо това, се протегна през тясното пространство и хвана ръката ми. За момент я притисна между дланите си, и след това прокара бавно пръсти по дясната ми ръка нагоре до рамото, после надолу към китката. Гледаше как кожата ми настръхва цялата, почувствала нежния му допир. - Приятно ли ти е или не? – попита. „Не”, настояваше Мелани. „Не ме заболя”, протестирах. „Не това те пита. Когато те попита харесва ли ти… Ох, все едно говоря на дете.” „Знаеш, че още нямам година. Или вече съм на годинка?” Отклоних се от въпроса, докато пресмятах годините си. Мелани обаче не се разсейваше. „Когато попита приятно ли ти е, имаше предвид дали се чувстваш така, както когато Джаред ни докосва.” Тя извика неин стар спомен в съзнанието ни. Намираше се в магическия каньон по залез слънце. Джаред седеше зад нея и проследяваше извивките на ръцете й, от раменете до пръстите. Лекото докосване ме накара да потръпна от удоволствие. „Точно така.” „Охо.” - Скит? - Мелани казва, че не е, - прошепнах. - А ти какво казваш? - Ами…не зная. Когато срещнах погледа му, очите му бяха по –разгорещени, отколкото очаквах. - Дори не мога да си преставя колко объркана се чувстваш. Утешително, че разбираше. - Да, объркана съм. Пръстите му отново погалиха ръката ми нагоре и надолу. - Искаш ли да спра? Поколебах се. - Да, - реших накрая. – Това…което правиш…ми пречи да мисля. И Мелани ми е…ядосана. Тя също ми пречи да мисля нормално. „Не съм ти ядосана. Кажи му да изчезва.” „Иън ми е приятел. Не искам да си отива.” - Не мисля, че ще ни даде минутка насаме, нали? - Съмнявам се, - засмях се. Иън наклони глава на една страна, изглежда размишляваше. - Мелани Страйдър? – попита той, обръщайки се към нея. И двете откликнахме на името. Иън продължи. - Бих искал да ми дадеш възможност да говоря със Скит насаме, ако не възразяваш. Има ли начин това да бъде уредено? „Къса ми нервите! Би ли му предала, че съм казала – Не, по дяволите! Не харесвам този мъж.” Сбръчках нос. - Какво каза тя? - Каза не. – Опитах се да предам думите й възможно най – меко. – И че не те харесва. Иън се усмихна. - Уважавам това. Уважавам и нея. Е, струваше си да опитам. – Той въздъхна. – Някакси ми се убива желанието за някои неща, когато имам публика. „Какви неща?” изръмжа Мелани. Намръщих се. Не ми харесваше да усещам гнева й. Бе много по – жесток от моя гняв. „Свиквай.” Иън постави ръка на лицето ми. - Ще те оставя да си помислиш за тези неща, става ли? За да може да решиш какво чувстваш. Опитах да съм обективна за ръката му. Чувствах я мека върху лицето си. Беше… приятно. Не както когато Джаред ме докосваше. Но доста по – различно от начина, по който се чувствах, когато Джейми ме прегръщаше. Нещо друго. - Може да отнеме известно време. Знаеш, че нищо от това няма смисъл, - отговорих. Той се ухили. - Зная. Когато се усмихна, осъзнах, че искам да ме харесва. За ръката върху лицето ми, за пръстите, докосващи кожата ми – още не бях напълно сигурна. Но исках той да ме харесва и да си мисли хубави неща за мен. Ето защо ми бе трудно да му кажа истината. - Нали знаеш, че не изпитваш това точно към мен, - прошепнах. – А към тялото… Тя е красива, нали? Той кимна. - Красива е. Мелани е много симпатично момиче. Дори бих казал красиво. – Ръката му докосна наранената ми буза и погали грубата, набръчкана кожа с нежните си пръсти. – Независимо от раните, които оставих по лицето й. Обикновено веднага бих отрекла думите му. Бих му напомнила, че раните по лицето ми не са по негова вина. Но бях толкова объркана, главата ми се въртеше и не можех да кажа нито едно свързано изречение. Защо ме притесняваше, че той мисли Мелани за красива? „Хвана ме на тясно.” Чувствата ми към нея не бяха по – ясни от тези към мен самата. Той отмести косата ми назад. - Но, колкото и красива да е, за мен е непозната. Тя не е тази, за която… ме е грижа. Думите му ме накараха да се почувствам по – добре. Което още повече ме обърка. - Иън, ти не…. Никой тук не ни разграничава по начина, по който би трябвало. Нито ти, нито Джейми, нито Джеб. – Истината се изплъзна от устните ми, без много да се замисля. – Не може да те е грижа за мен. Ако ме подържиш в ръка, МЕН, ще бъдеш отвратен. Ще ме хвърлиш на земята и ще ме стъпчеш. Бледото му чело се сбръчка, когато събра веждите си. - Аз… не и ако зная, че си ти. Засмях се, въпреки че не ми бе смешно. - Как би могъл да знаеш? Няма да успееш да ни различиш. Устата му се обърнаха надолу. - Харесваш само тялото, - повторих му. - Това изобщо не е вярно, - не бе съгласен с мен. – Не харесвам лицето, а изражението, изписано на него. Не харесвам гласа, а това, което казваш. Не ме интересува как изглеждаш в това тяло, а нещата, които правиш с него. ТИ си красива. Докато говореше, се придвижи напред и коленичи до леглото, на което лежах, като пак взе ръката ми в дланите си. - Никога не съм познавал някой като теб. Въздъхнах. - Иън, ами ако се бях появила тук в тялото на Магнолия? Той се намръщи и се засмя. - Аха. Добър въпрос. Не зная. - Или в тялото на Уес? - Но ти си женски индивид – сама го каза. - И винаги съм предявявала искане за всяка нова планета да съм в приемно тяло, еквивалент на женски организъм. Струвало ми се е… по – правилно. Но може да ме поставят в мъжко тяло и да функционирам нормално. - Но не си в тялото на мъж. - Видаш ли? Това искам да ти кажа. Тяло и Душа. В моя случай – две различни неща. - Не бих желал тялото без теб. - Не би ме желал без тялото. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пет 4 Сеп 2009 - 22:00 | |
| Той отново докосна бузата ми и остави ръката си върху нея, палеца му подпираше челюстта ми. - Но това тяло е част от теб. Част от това, което си. И, освен ако не размислиш и не ни издадеш, винаги ще си останеш такава. Ах, ето го и краят. Да, щях да умра в това тяло. Последната смърт. „И никога няма да живея пак в тялото си”, прошепна Мелани. „Не е, както сме си представяли бъдещето си, нали?” „Не. Никоя от нас не е планирала да няма бъдеще.” - Поредният вътрешен разговор? – предположи Иън. - Замислихме се за нашата тленност. - Може да живееш вечно, ако си тръгнеш оттук. - Да, бих могла. – Въздъхнах. – Знаеш ли, че хората имат най – краткия жизнен цикъл от всички видове, в които съм се въплъщавала, с изключение на Паяците. Разполагате с толкова малко време. - Тогава, не мисли ли… - Иън спря и се наведе към мен, така че да не мога да видя нищо освен лицето му, само сняг и сапфири и мастило. – Не мислиш ли, че би трябвало да се опиташ да изживееш оставащото ти време възможно най – пълноценно? Че би трябвало да живееш, докато си жива? Не разбрах какво ще последва, както се бе случило с Джаред. Не познавах така добре Иън. Мелани разбра какво ще направи преди мен, само секунда преди устните му да докоснат моите. „НЕ!” Не бе като да целувам Джаред. С Джаред не се замислях, оставях се на желанието. Без да се контролирам. Като искра върху бензин – резултата бе неизбежен. С Иън дори не бях наясно какво изпитвам. Всичко бе размътено и объркано. Устните му бяха меки и горещи. Притисна ги съвсем леко към моите, а после започна бавно да докосва цялата ми уста. - Хубаво или лошо? – прошепна срещу устните ми. „Лошо, лошо, лошо!” - Аз – аз не мога да мисля. – Когато отместих устата си, за да отговоря, и той помръдна неговата заедно с моята. - Това звучи…добре. Устата му се притисна към моята с малко повече сила. Хвана долната ми устна между неговите и леко я подръпна. Мелани искаше да го удари – много повече, отколкото й се бе искало да зашлеви Джаред. Искаше да го изблъска и да го ритне в главата. Изникналата картина беше ужасяваща. Рязко контрастираше с усещането от целувката на Иън. - Моля те, - прошепнах. - Да? - Моля те, спри. Не мога да мисля. Моля те. Изведнъж той седна назад, сключвайки ръце пред себе си. - Добре, - отвърна с предпазлив тон. Притиснах ръце към лицето си, исках да мога за изтикам гнева на Мелани от главата си. - Е, поне никой не ме зашлеви, - хилеше се Иън. - Тя искаше да направи нещо повече от това да те удари. Ъх. Не ми харесва, когато се разбеснее. Заболява ме главата. Гневът е толкова… грозно чувство. - И защо не го направи? - Защото аз не загубих контрол. Тя си пробива път само когато съм… завладяна. Гледаше ме, докато разтривах челото си. „Успокой се”, умолявах я. „Той не ме докосва.” „Да не би да бе забравил, че съм тук? Не му пука? Това съм аз, Аз съм!” „Опитах се да му обясня.” „Ами ти. Забрави ли за Джаред?” Връхлетя ме със спомени, както правеше в началото, само че този път бяха като залпове. Стотици образи на усмивката му, очите му, устните му върху моите, ръцете му върху кожата ми… „Разбира се, че не съм. А ти да не би да забрави, че не искаше да го обичам?” - Тя ти говори. - Крещи ми, - поправих го. - Сега мога да кажа със сигурност. Виждам как се концентрираш върху разговора. Преди не бях забелязал. - Не винаги е толкова гласовита. - Съжалявам, Мелани, - каза той. – Зная, че това е невъзможно за теб. Тя отново ми представи ясно как забива крака си в изваяния му нос, оставяйки г осчупен като носа на Кайл. „Кажи му, че не искам извиненията му.” Потрепнах. Иън се усмихна, почти намръщено. - Не приема извинението. Поклатих глава. - Значи може да си пробие път навън? Ако си завладяна? Свих рамене. - Понякога, ако ме изненада и в момента съм прекалено… емоционална. Емоциите ми пречат да се концентрирам. Но напоследък на нея й е по – трудно. Все едно вратата помежду ни е заключена. И не зная защо. Опитах се да я извикам навън, когато Кайл… - внезапно спрях да говоря, стискайки зъби. - Когато Кайл се опита да те убие, - независимо от това той завърши изречението ми. – Изкаше да я освободиш? Защо? Само се взирах в него. - За да се бие с него? – предполагаше той. Не отговорих. Той въздъхна. - Добре. Не ми казвай. Защо си мислиш, че вратата е… заключена? Намръщих се. - Не зная. Може би е минало прекалено много време…. И това ни тревожи. - Но преди успя да си пробие път и да зашлеви Джаред. - Да. – Потръпнах от спомена, как юмрука ми се забива в челюстта му. - Защото си била завладяна и емоционална? - Да. - Той какво направи? Само те целуна? Кимнах. Иън се отдръпна. Очите му се присвиха. - Какво? – попитах го. – Какво не е наред? - Когато Джаред те целува, си… завладяна от емоцията. Загледах се в него, притеснена от изражението, изписано на лицето му. Мелани се наслаждаваше. „Точно така!” Той въздъхна. - А когато аз те целувам… не си сигурна дали ти харесва. Не си… завладяна. - Ох, - Иън ревнуваше. Колко странен бе този свят. – Съжалявам. - Недей. Казах, че ще ти дам малко време и не възразявам да премислиш нещата. Изобщо не възразявам. - А против какво възразяваш? – защото със сигурност имаше нещо, което никак не му харесваше.
Той си пое дълбоко дъх и започна бавно. - Виждам как обичаш Джейми. Винаги ми е било пределно ясно. Предполагам, че трябваше да забележа, че обичаш и Джаред. Може би не исках. Има смисъл. Ти дойде тук заради тях двамата. Обичаш и двамата по същия начин, по който ги обича и Мелани. Джейми като брат. И Джаред… Той гледаше настрани, втренчен в стената зад мен. И аз отместих поглед. Загледах се в слънчевата светлиа, докосваща червената врата. - Колко от тази любов принадлежи на Мелани? – поиска да разбере. - Не зная. Има ли значение? Едва чух отговора му. - Да. Има значение. – Без да ме поглежда, Иън отново хвана ръката ми. За момент настъпи тишина. Дори Мелани се успокои. Определено се чувствах по – добре. И само след малко, Иън пак стана нормалния Иън, сякаш бе завъртян ключ и насторението му се промени. Усмихна се. - Времето е на моя страна, - каза, хилейки се. – Ще прекараме остакъка от живота си тук. Един ден ще се чудиш какво изобщо си видяла у Джаред. „Само в мечтите ти.” Засмях се с него, щастлива, че отново се шегува. - Скит? Скит, може ли да влезна? Гласът на Джейми се чуваше заедно със стъпките му, отекващи в коридора, докато приближаваше към вратата. - Разбира се, Джейми. Вече бях протегнала ръката си напред, за да го посрещна, още преди да е отместил вратата настрани. Напоследък почти не го бях виждала. В безсъзнание или наранена, нямах възможност да го потърся. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пет 4 Сеп 2009 - 22:01 | |
| - Здрасти, Скит! Здрасти, Иън! – Джейми бе ухилен до ушите, рощавата му коса подскачаше, когато се движеше. Наведе се да хване протегнатата ми ръка, но Иън стоеше на пътя му. Така че той се настани на ръба на матрака ми и сложи ръка върху крака ми. – Как се чувстваш? - По – добре. - Гладна ли си вече? Има телешко и царевични питки. Мога да ти донеса. - Засега не. Ти как си? Напоследък не съм те виждала. Джейми направи странна физиономия. - Шарън ме задържаше след часовете. Засмях се. - Какво си направил? - Нищо. Бях несправедливо обвинен. – Невинното му изражение бе пресилено, и той бързо смени темата. – Познай какво? На обяд Джаред каза, че няма да е честно спрямо теб да сменяш стаята си, след като вече си живяла в моята. Каза, че не сме добри домакини. Каза, че трябва да се преместиш пак при мен! Не е ли страхотно? Попитах го дали мога веднага да ти кажа, и той ми отговори, че идеята е добра. Каза, че ще те намеря тук. - Обзалагам се, че е, - измърмори Иън. - Е, какво мислиш, Скит? Пак ще сме съквартиранти! - Но Джейми, къде ще спи Джаред? - Чакай – нека отгатна, - прекъсна ме Иън. – Обзалагам се, че е казал, че стаята е достатъчно голяма за тримата. Прав ли съм? - Ъхъ. Как позна? - Налучках. - Хубаво е, нали, Скит? Ще бъде като едно време – преди да дойдем тук! Почувствах как бръснач разряза гръдния ми кош – твърде чисто и прецизно, така че болката не можеше да се сравни с удар или счупване. Джейми притеснено анализираше измъченото ми изражение. - О. Не, имах предвид, че и ти ще си с нас. Ще е приятно. Четиримата, нали? Опитах да се засмея през болката; и да не се смеех, пак щеше да ме боли. Иън стисна ръката ми. - Четиримата, - измрънках. – Страхотно. Джейми пропълзя по матрака около Иън, настани се до мен и обви врата ми с ръце. - Съжалявам. Не се натъжавай. - Не се тревожи. - Знаеш, че обичам и теб. Толкова остри, толкова пробождащи бяха емоциите на тази планета. Преди Джейми не ми бе казвал тези неща. Почувствах как внезапно цялото ми тяло се затопли с няколко градуса. „Толкова остри”, съгласи се Мелани, свивайки се заради собствената си болка. - Ще се върнеш ли? – Джейми ме умоляваше, опрян на рамото ми. Не можах веднага да му отговоря. - Какво иска Мел? – попита ме той. - Тя иска да живее с теб, - прошепнах. Нямаше смисъл да я питам, за да съм наясно с отговора й. - А ти какво искаш? - Ти искаш ли да живея с теб? - Знаеш, че искам, Скит. Моля те. Поколебах се. - Моля те! - Ако това е, което искаш, Джейми, добре. - Ихуу! – Джейми изкрещя в ухото ми. – Страхотно! Ще ида да кажа на Джаред! И ще ти донеса храна, става ли? – Вече се изправяше и така бутна матрака, че го усетих с наранените си ребра. - Добре. - Искаш ли нещо и за теб, Иън? - Сигурно, хлапе. Кажи на Джаред, че е безсрамник. - Ъх? - Няма значение. Иди и донеси обяда на Скит. - Разбира се. И ще помоля Уес да ми даде допълнителното си легло. Кайл може да се върне тук, и всичко ще се нареди така, както трябва да е! - Перфектно, - каза Иън и въпреки че не погледнах към него, знаех, че върти очи. - Перфектно, - прошепнах и аз и отново усетих режещото острие в гърдите. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Нед 6 Сеп 2009 - 13:35 | |
| ГЛАВА 39 Притеснена „Перфектно”, мърморех на себе си. „Просто перфектно.” Иън се приближаваше към мен, за да обядваме заедно, и лицето му бе разтегнато в огромна усмивка. Опитваше се да ме одобри – за пореден път. „Мисля, че напоследък прекаляваш със сарказма”, каза ми Мелани. „Ще имам едно наум.” Пред последните месеци не я бях чувала често. Нито една от нас в момента не бе добра компания. По – добре да избягвахме социалните контакти, било то и една с друга. - Здрасти, Скит, - поздрави ме Иън, настанявайки се на пейката до мен. В едната си ръка държеше купа доматена супа, която още вдигаше пара. Моята купа бе пред мен, наполовина пълна и изстинала. Играех си с едно хлебно рулце, късайки го на миниатюрни парченца. Не му отговорих. - О, стига де. – Той сложи ръката си на коляното ми. Мел реагира летаргично. Беше привикнала към подобни неща и вече не отвръщаше подобаващо. – Ще се върнат днес. Без съмнение, преди залез слънце. - Каза същото и преди три дни, и преди два дни, и отново вчера, - напомних му. - Имам добро предчувствие за днес. Не се цупи – толкова е човешко, - дразнеше ме той. - Не се цупя. – Не се мусех. Бях ужасно разтревожена, едва успявах да мисля нормално. Ня ми бе останала енергия за нищо друго. - Това не е първата обиколка на Джейми. - Накара ме да се почувствам много по – добре. – Отново саркастично. Мелани бе права – наистина прекалявах. - Джаред и Джофри, и Труди са с него. И Кайл е ТУК. – Иън се засмя. – Така че няма начин да си навлекат неприятности. - Не ми се говори за това. - Добре. Той обърна внимание на храната си и ме остави да се измъчвам. Иън се държеше много мило – винаги се опитваше да ми даде това, от което имах нужда, дори и понякога нещата, които исках, да не бяха съвсем ясни нито за мен, нито за него. С изключение на неговата настойчивост да ме разсее от загрижеността ми, разбира се. Бях наясно, че не желая точно това. Исках да се притеснявам; това бе единственото, което можех да правя. Бе минал месец, откакто се бях пренесла отново в стаята на Джейми и Джаред. За три от изминалите седмици четиримата живяхме заедно. Джаред спеше на матрак, закрепен до горната част на леглото, на което спяхме аз и Джейми. Поне бях свикнала с частта със спането; сега ми бе трудно да спя сама в празната стая. Липсваше ми звукът на двете дишащи тела. Не бях свикнала да се събуждам всяка сутрин и Джаред да е наоколо. Все още ми отнемаше секунда, преди даотвърна на поздрава му за добро утро. И на него не му беше лесно, но винаги се държеше учтиво. И двамата бяхме много учтиви. В това отношение се държахме почти като по сценарий. „Добро утро, Скит, как спа?” „Добре, благодаря, а ти?” „Добре, мерси. А… Мел?” „И тя спа добре, благодаря.” Постоянната еуфория на Джейми и непрекъснатото му бърборене пречеха нещата да станат твърде странни. Той говореше често за и на Мелани, докато дойде момента, в който името й не бе източник на стрес за Джаред. С всеки изминал ден ставаше малко по – комфортно, и посоката, в която поемаше живота ми, ставаше по – приемлива. Бяхме така да се каже… щастливи. Аз и Мелани. И тогава, преди седмица, Джаред бе заминал на поредната си кратка обиколка – предимно за да замени повредените инструменти – и бе взел Джейми с него. - Изморена ли си? – попита Иън. Осъзнах, че търках очите си. - Не съвсем. - Още ли не можеш да спиш добре? - Прекалено тихо е. - Мога да спя с теб – о, успокой се, Мелани. Знаеш какво имам предвид. Иън винаги забелязваше, когато враждебността на Мелани ме караше да се свия. - Мислех, че ще се върнат днес, - предизвиках го. - Права си. предполагам, че няма нужда да пренареждаме нещата. Въздъхнах. - Може би трябва да си починеш следобяд. - Не ставай глупав, - казах му. – Имам достатъчно енергия, за да работя. Той се усмихна, все едно бях казала нещо, което го зарадва. Нещо, което се бе надявал да спомена. - Добре. Не бих отказал малко помощ за един проект. - Какъв проект? - Ще ти покажа. Свърши ли тук? Кимнах. Поведе ме навън от кухнята и хваха ръката ми. И за пореден път действията му бяха дотолкова обичайни, че Мелани дори не протестираше. - Защо се движим по този път? – Източното поле нямаше нужда от наглеждане. Сутринта бяхме част от групата, която го напои. Иън не ми отговори. Още се хилеше. Поведе ме надолу по източния тунел, подминахме полето и се шмугнахме в коридора, който водеше към едно единствено място. Още щом се озовахме в тунела, чух гласове и периодично туп, туп, но ми отне известно време, преди да разбера. Застоялият, горчив серен мирис ми помогна да свържа чутия звук със спомените си. - Иън, не съм в настроение. - Каза, че имаш излишна енергия. - Да работя. Не да играя футбол. - Но Лили и Уес ще бъдат наистина разочаровани. Обещах им игра двама на двама. И двамата работиха много здраво сутринта, за да си освободят следобеда… - Не се опитвай да ме накараш да се чувствам виновна, - казах, докато заобикаляхме последния завой. Видях синята светлина, излъчвана от няколкото лампи, пред които пробягваха сенки. - Успях ли? – дразнеше ме той. – Хайде, Скит. Ще се разсееш малко. Той ме тикна в стаята за игра, която имаше нисък таван, където Лили и Уес си подава топката по цялата дължина на полето. - Здрасти, Скит. Здрасти, Иън. – Лили ни поздрави. - Тази игра е моя, О’Шиа, - предупреди го Уес. - Няма да ме оставиш да загубя от Уес, нали? – мърмореше Иън. - И сам можеш да ги победиш. - Ще загубя. Никога няма да го преживея. Въздъхнах. - Добре. Добре. Нека играем. Иън ме прегърна, както се изрази Мелани, с излишен ентусиазъм. - Ти си любимата ми личност в цялата позната вселена. - Благодаря, - измърморих сухо. - Готова ли си да бъдеш унижена, Скит? – присмиваше ми се Уес. – Може и да си завзела планетата, но ще изгубиш играта. Иън се засмя, но аз не отвърнах. Шегата ме накара да се чувствам неудобно. Как можеше Уес да се шегува с това? Хората винаги ме изненадваха. Включително и Мелани. И тя бе в същото нещастно настроение като мен, но внезапно се развълнува. „Последният път не играхме”, обясняваше тя. Чувствах копнежа й да тича – да тича за удоволствие, а не от страх. Тичането й харесваше. „И да бездействаме, те няма да се върнат вкъщи по – бързо. Малко разсейване може и да е от полза.” Вече обмисляше стратегия, преценяйки опонентите ни. - Знаеш ли какви са правилата? – попита ме Лили. - Спомням си ги, - кимнах в отговор. Разсеяно свих крака си в коляното и хванах глезена си зад гърба, дърпайки го, за да разтегна мускулите си. позата бе позната на тялото ми. Разтегнах и другия си крак и бях приятно изненадана, когато го почувствах здрав. Охлузванията на задната част на бедрото ми бяха бледо жълти, почти изчезнали. Наранената ми страна сега беше добре, което ме караше да си мисля, че ребрата ми никога не са били счупени. Бях видяла лицето си преди две седмицид, когато чистихме огледалата. Белегът, който се бе оформил на бузата ми, бе тъмно червен и голям колкото дланта ми, с много назъбени краища. Той притесняваше повече Мелани, отколкото мен. - Аз ще поема вратата, - каза ми Иън, докато Лили се отправи към тяхната, а Уес застана зад топката. Неравенство. На Мелани й харесваше. Съревнованието й допадаше. От момента, в който започна играта – Уес ритна назад топката към Лили и после спринтира напред, за да ме заобиколи и да хване паса й – имаше много малко време за мислене. Осланях се само на реакциите и на усещанията си. Видях Лили – как извива тялото си, премервайки разстоянието, на което щеше да отиде топката. Препречих пътя на Уес – ах, той наистина бе изненадан от бързината ми, - подадох топката на Иън и изтичах напред по полето. Лили играеше много назад. Изпреварих я, като стигнах до вратата, отбелязана с фенери. Иън ми подаде перфектен пас, и аз отбелязах първия гол. Почъвствах се добре: разтягането и напрягането на мускулите, потта, течаща заради усилието, а не заради непоносимата жега, работата в екип с Иън. Пасвахме си добре. Аз бях бърза, а неговата точност бе смъртоносна. Възбудата на Уес пресъхна още преди Иън да вкара третия гол. Лили обяви края на играта, когато вкарахме двадесет и един гола. Тя дишаше тежко. Аз пък не; чувствах се добре, мускулите ми бяха загряли и раздвижени. Уес поиска още една игра, но Лили бе изтощена. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Нед 6 Сеп 2009 - 13:36 | |
| - Приеми го, те са по – добри. - Бяхме измамени. - Никой никога не е споменавал, че тя не може да играе. - Никой никога не е споменавал също, че тя е професионалист. Това ми хареса – накара ме да се усмихна. - Не се вкисвай заради загубата, - каза Лили, протягайки се, за да смушка леко Уес в стомаха. Той хвана пръстите й и я приближи до него. Тя се смееше, дърпайки се настрани, но Уес я придърдпа и й залепи стабилна целувка по усмихнатата й уста. Иън и аз си разменихме бърз, учуден поглед. - За теб бих загубил с охота, - отговори й Уес и после я пусна. Гладката карамелена кожа на Лили бе придобила лек розов оттенък по бузите и врата. Тя надзърна към Иън и мен, за да види реакцията ни. - И сега, - продължи Уес, - спирам, за да се подкрепя с нещо за хапване. Ще видим как малката ти измамница ще се справи срещу Кайл. – Той метна топката към далечния тъмен ъгъл на пещерата , където я чух как цопна в потока. Иън се втурна, за да я извади, а аз продължавах любопитно да гледам Лили. Тя се засмя на изражението ми, но прозвуча смутена, нещо нетипично за нея. - Зная, зная. - От колко време… продължава това? – зачудих се. Тя направи гримаса. - Не е моя работа. Съжалявам. - Няма проблем. Не е тайна – как би могло нещо да остане в тайна тук? Просто е… ново за мен. Донякъде е по твоя вина, - добави тя и се усмихна, за да ми покаже, че само ме дразни. Въпреки това се почувствах виновна. И объркана. - Какво съм направила? - Нищо, - увери ме тя. – По – скоро… реакцията на Уес спрямо теб ме изненада. Не знаех, че има такава дълбока душевност. Преди дори не бях заинтригувана от него. Е, добре. Той е прекалено млад за мен, но има ли значение тук? – Тя пак се засмя. – Странно е как животът и любовта се развиват. Не съм го очаквала. - Мда. Забавно е как се случват нещата, - съгласи се Иън. Не бях чула кога се е върнал. Той плъзна ръката си около раменете ми. – Въпреки че е приятно. Знаеш, че Уес хлътна по теб още в първия миг, в който пристигна тук, нали? - Така каза и той. Не бях забелязала. Иън се засмя. - В такъв случай си била единствената. Е, Скит, какво ще кажеш за една игра един срещу друг, докато чакаме? Усещах безгласния ентусиазъм на Мелани. - Добре. Той ме остави първа да играя с топката, като отстъпи назад, пазейки вратата си. първият ми изстрел премина между него и „гредата”, и отбелязах гол. Пришпорих го, той ритна топката обратно и тя тупна в краката ми. пак отбелязах. „Иън ни оставя да победим”, изръмжа Мелани. - Хайде, Иън. Играй. - Играя. „Кажи му, че рита като момиче.” - Риташ като момиче. Той се засмя и аз пак му отмъкнах топката. Не ми бе достатъчно само да му се присмивам. Изведнъж ме изпълни вдъхновение и ритнах топката зад гол – линията, с ясното съзнание, че ще е последния път, в който ще се наложи да го правя. Мел възрази. „Не ми харесва идеята.” „и въпреки това се обзалагам, че ще проработи.” Поставих топката обратно в центъра на игрището. - Печелиш и може да спиш в стаята ми, докато се върнат. Имах крещяща нужда от здрав сън. - Ще играем до десет. – Изръмжа и изрита топката покрай мен толкова силно, че тя рикушира в невидимата стена зад моята гол – линия и се върна обратно при нас. Погледнах към Лили. - Това случайност ли беше? - Не, според мен беше центриране. - Едно на три, - обяви Иън. Отне му петнадесет минути, за да спечели, но поне наистина ми се наложи да играя. Дори отбелязах още един гол, и се гордеех със себе си. задъхвах се, когато той открадна топката за последен път от мен и я заби през вратата, вкарвайки победния гол. Не беше задъхан. - Дест на четири. Аз печеля. - Добра игра, - изпухтях. - Изморена ли си? – попита прекалено невинно. Беше забавен. Протегна се. – Мисля, че съм готов да си лягам. – Погледна ме дяволито. Подскочих. - Ау, Мел, знаеш, че се шегувам. Бъди добричка. Лили ни погледна озадачена. - Мелани на Джаред възразява срещу мен, - каза Иън и й смигна. Веждите й се надигнаха. - Това е… интересно. - Чудя се какво ли задържа Уес толкова дълго? – мърмореше Иън, без да обръща голямо внимание на реакцията й. - Да идем ли да проверим? Не бих отказала малко вода. - И аз, - съгласих се. - Донесете малко, - Лили не помръдна от мястото си, полуизлегната на пода. Когато пристъпихме в тесния тунел, Иън леко сложи едната си ръка около кръста ми. - Знаеш ли, - започна той, - наистина не е честно от страна на Мелани да те кара да страдаш, когато ми е ядосана. - И откога хората постъпват честно? - Добре отбелязано. - Освен това, тя би се радвала да те накар да страдаш, ако й позволя. Той се засмя. - Това с Лили и Уес е хубаво, не мислиш ли? – каза той. - Да. Идвамата изглеждат много щастливи. Харесва ми. - И на мен ми харесва. Уес най – после получи момичето. Дава ми надежда. – Намигна ми. – Мислиш ли, че Менали ще те накара да се чувстваш много неудобно, ако точно сега те целуна? За секунда се стъписах, но после поех дълбоко дъх. - Вероятно. „О, да.” - Определено. Иън въздъхна. В същият момент чухме Уес да вика. Гласът му идваше от края на тунела и се приближаваше с всяка изречена дума. - Върнаха се! Скит, върнаха се! Отне ми по – малко от секуна да разбера какво ми казваше и усетих да се затичах. Зад мен чух Иън да мърмори нещо за напразни усилия. Почти повалих на земята Уес. - Къде? – издишах. - На площада. И отново се затичах. Излетях към голямата пещера с градината, очите ми търсеха. Не бе трудно да ги открия. Джейми стоеше пред група хора близо до изхода към южния тунел. - Здрасти, Скит! – извика той и ми махна. Труди държеше ръката му, докато бягах по края на полето, сякаш го удържаше да не се затича към мен да ме пресрещне. Сграбчих раменете му с двете си ръце и го притиснах към мен. - О, Джейми! - Липсвах ли ти? - Мъничко. Къде са останалите? Всички ли се върнаха? Всички ли са добре? – Освен джейми, Труди бе единствената от завърналите се, която видях на площада. Всички останали – Лусина, Рут Ан, Кайл, Травис, Виолета, Рийд – ги приветстваха за добре дошли. - Всичкисе върнаха и са добре, - увери ме Труди. Очите ми обиколиха голямата пещера. - Къде са? - Ъ… почистват се, разтоварват… Изках да предложа помощта си – всичко, което би ме отвело там, където е Джаред, за да се уверя със собствените си очи, че е в безопасност – но знаех, че няма да ми пшозволят да видя откъде вкарваха провизиите. - Изглежда имаш нужда от баня, - казах на Джейми и разроших мръсната му, сплетена коса, без да го пускам. - Трябва да отиде да си легне, - отвърна Труди. - Труди, - измърмори Джейми и й хвърли мрачен поглед. Труги ме погледна бързо и после отмести очи встрани. - Да легне…? – Втренчих се в Джейми и се отдръпнах назад, за да мога добре да го огледам. Не ми изглеждаше уморен – очите му искряха, и бузите му бяха зачервени. Очите ми преминаха по цялото му тяло и замръзнаха върху десния му крак. Имаше назъбена дупка на джинсите му само на няколко сантиметра под коляното. Платът около дупката беше оцветен в тъмно червеникаво – кафяво и зловещото петно се разпростираше надолу чак до прасеца. „Кръв”, с ужас разбра Мелани. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Нед 6 Сеп 2009 - 13:36 | |
| - Джеми! Какво се случи? - Благодаря, Труди. - Скоро щеше сама да забележи. Ще говорим, докато куцукаш към стаята си. Труди пухна ръка под неговата и му помагаше да върви крачка по крачка, опитвайки се да прехвърли тежестта му върху левия крак. - Джейми, кажи ми какво стана! – поставих ръка около него от другата страна и се опитах да поема колкото мога от теглото му. - Наистина е глупаво. И изцяло по моя вина. И можеше да се случи и тук. - Кажи ми. Той въздъхна. - Подхлъзнах се с нож в ръката. Потръпнах. - Не трябва ли да те отведем на друго място? Имаш нужда Док да те прегледа. - Оттам идвам. Първо се отбихме в болницата. - И какво каза Док? - Добре съм. Почисти раната, превърза я и каза да си легна. - И ти измина целия този път? Защо не остана в болницата? Джейми изкриви лице и погледна към Труди, сякаш търсеше отговора е нейните очи. - Джейми ще се чувства по – удобно в неговото легло, - предположи Труди. - Да, - бързо се съгласи той. – Кой иска да лежи на някоя от онези ужасни кушетки? Погледнах към тях и после зад мен. Тълпата се бе разотишла.чувха гласовете им да отеква надолу в южния коридор. „За какво беше това?” притеснено ме попита Мелани. Стори ми се, че Труди не е по – добра лъжкиня от мен. Когато обясняваше, че останалите разтоварват и се почистват, чух фалшива нотка в гласа й. спомних си, че видях как очите й трепнаха и се отместиха за части от секундата към тунела. - Хей, хлапе! Здрасти, Труди! – Иън ни настигна. - Здравей, Иън, 0 и двамата го поздравиха едновременно. - Какво е станало тук? - Паднах върху един нож, - избоботи Джейми и наведе глава. Иън се засмя. - Не мисля, че е смешно, - казах с твърд глас. Мелани, побесняла от тревога в главата ми, си представи как го зашлевява. Не й обърнах внимание. - Може да се случи на всеки, - отговори Иън и леко удари с юмрук Джейми по рамото. - Точно така, - измрънка Джейми. - Къде са всички? Наблюдавах Труди с ъгълчето на окото си, докато му отговаряше. - Те, ъ, имат още малко за разтоварване. – Този път очите й се преместиха към южния тунел много предпазливо, и изражението на Иън изведнъж стана твърдо, за секунда дори свирепо. И тогава Труди се обърна към мен и ме хвана да ги наблюдавам. „Разсей ги”, прошепна Мелани. Бързо погледнах към Джейми. - Гладен ли си? – попитах го. - Да. - Кога ли не си гладен? – подразни го Иън. Лицето му отново бе спокойно. Той бе по – добър в заблуждаването от Труди. Когато пристигнахме в стаята ни, Джейми блажено потъна в големия матрак. - Сигурен ли си, че си добре? – проверих отново. - Не е нищо сериозно. Наистина. Док каза, че ще се оправя след няколко дни. Кимнах, въпреки че не успя да ме убеди. - Отивам да се изкъпя, - измърмори Труди, докато си тръгваше. Иън се облегна на стената; нямаше намерение да ходи никъде. „Дръж лицето си надолу, когато лъжеш”, предложи ми Мелани. - Иън? – бях се втренчила напрегнато в окървавения крак на Джейми. – Имаш ли нещо против да ни донесеш малко храха? И аз изгладнях. - Да. Донеси нещо за хапване. Усетих погледа на Иън върху мен, но не помръднах. - Добре, - съгласи се той. – Ще се върна след секунда. – Той наблегна на краткото време. Задържах погледа си сведен, сякаш изучавах раната, и изчаках да чуя как се отдалечава. - Не си ли ми ядосана? – попита Джейми. - Разбира се, че не. - Знаех, че не искаш да отивам. - Сега си в безопасност; само това има значение. – Разсеяно потупах ръката му. Изправих се и оставих косата си, вече пораснала до брадичката, да скрие лицето ми. – Веднага се връщам – забравих, че искам да кажа нещо на Иън. - Какво? – попита той, объркан от тона ми. - Ще се оправиш ли сам? - Разбира се, - отвърна автоматично. Проврях се под мрежта, преди да успее да ме попита нещо друго. Коридорът бе празен, Иън не се виждаше. Трябваше да побързам. Знаех, че вече подозира нещо. Той бе забелязал, че аз бях обърнала внимание на странното и изкъствено обяснение на Труди. Нямаше да се забави много. Закрачих по – бързо, но не тичах, докато не минах през големия площад. Целеустремена, изглеждах сякаш изпълнявам поръчка. На площада имаше само няколко човека – Рийд, запътил се по коридора, водещ към банята; Рут Ан и Хейди, поспрели до източния коридор, бърбореха; Лили и Уес бяха с гръб към мен и се държаха за ръце. Никой не ми обърна внимание. Отправих се напред, все едно не бях фокусирана върху южния тунел, и завих чак в последния момент. В мига, в който се озовах в катранено – черния коридор, се затичах по познатия път. Някакъв скрит инстинкт ми казваше, че се случва същото нещо – че беше повторение на последния път, в който Джаред и останалите се бяха върнали от обиколка, и всички бяха тъжни, и Док се беше напил, и никой не искаше да отговаря на въпросите ми. Случваше се пак, въпреки че аз не трябваше да узнавам. Според Иън бе нещо, за което не искам да научавам. Почувствах как тръпки преминаха по гърба ми. Може би наистина не исках да зная. „Да, искаш. И двете искаме.” „Уплашена съм”. „Аз също.” Затичах колкото се може по – тихо надолу по тъмния тунел. | |
| | | Sponsored content
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / | |
| |
| | | | THE HOST / фен превод / | |
|
Similar topics | |
|
| Права за този форум: | Не Можете да отговаряте на темите
| |
| |
| |
|