Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!

Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!

Booklovers
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Booklovers

ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД НА ПЪРВАТА КНИГА ОТ ПОРЕДИЦАТА НА НАЛИНИ СИНГ - В РОБСТВО НА УСЕЩАНЕТО

 
ИндексПоследни снимкиТърсенеРегистрирайте сеВход

 

 THE HOST / фен превод /

Go down 
3 posters
Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 7, 8, 9, 10, 11, 12  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeПон 31 Авг 2009 - 18:29

- Тя все още те търси. Изглежда, че поне ще се откаже от търсенето с хеликоптера.
Затворих очи, стиснах юмруци и за няколко секунди се концентрирах върху дишането си.
- Не би трябвало да се страхувам от нея, - прошепнах. – Не зная защо толкова много ме плаши. Къде е тя?
- Не се тревожи. Вчера сновеше нагоре – надолу по магистралата. Няма да те открие.
Кимнах, искаше ми се да му повярвам.
- Можеш ли…можеш ли сега да чуеш Мел? – измърмори той.
Не отворих очи.
- Аз съм…далеч от нея. Тя се услушва постоянно.
- Какво си мисли? – гласа му бе само шепот.
„Ето шанса ти”, казах й. „Какво искаш да му кажеш?”
За момент стана много предпазлива. Поканата я накара да се чувства несигурна.
„Защо? Защо сега ти вярва?”
Отворих очи и го сварих да се взира в лицето ми, без да диша.
- Тя иска да знае какво се случи, за да си толкова…различен сега. Защо ни повярва?
За момент се замисли.
- Просто…събитията се натрупваха. Ти беше толкова…мила с Уолтър. Никога не бях виждал друг освен Док да изпитва такова състрадание. И спаси живота на Кайл, когато повечето от нас биха го оставили да падне, само за да спасят собствения си живот, като оставим настрана опита за убийство. А и си такава ужасна лъжкиня. – Той се засмя. – Продължавам да си мисля, че това са доказателства за някой голям заговор. Може би утре като се събудя, отново ще се чувствам по този начин.
Мел и аз се отдръпнахме.
- Но когато днес започнаха да те нападат…е, аз откачих. В тях виждах всичко, което не би трябвало дае част от мен. Осъзнах, че вече съм ти повярвал и до момента просто съм бил страшно заинатен. Жесток. Мисля, че ти вярвам откакто…ами, може би от онази първа вечер, когато ти се хвърли пред мен, за да ме защитиш от Кайл. – Засмя се така, като че ли не смяташе Кайл за опасен. – Но съм по – добър в лъжите от теб. Успях дори себе си да заблудя.
- Те се надява, че няма да промениш мнението си. Страхува се, че може да го направиш.
Той затвори очи.
- Мел.
Сърцето ми заби лудо в гърдите. Нейната радост ускори ритъма му. Сигурно бе отгатнал колко много го обичам. Сигурно е видял, след като ме попита а Джейми.
- Кажи й…че няма да се случи.
- Тя те чува.
- Колко…директна е връзката?
- Тя вижда това, което виждам аз, и чува това, което чувам.
- И чувства нещата, които чувстваш и ти?
- Да.
Носът му се набръчка. Пак докосна лицето ми леко и нежно.
- Не можеш да си представиш колко съжалявам.
Където ме докосваше, кожата ми започваше да гори; топлината бе приятна, но думите му прогаряха по – дълбоко от допира му. Разбира се, че сежаляваше, задето я бе наранил. Разбира се. Неби трябвало да ме притеснява.
- Хайде, джаред. Да вървим!
Погледнахме нагоре. Кайл викаше Джаред. Изглеждаше абсолютно спокоен, все едно не бе присъствал преди минути на съдебен процес, от който зависеше живота му. Може би бе предполагал, че нещата ще се развият така. Може би просто искаше да забрави всичко. Имах усещането, че не забеляза, че седя до Джаред.
Едвасега осъзнах обаче, че другите ни бяха забелязали. Джейми ни гледаше с доволна усмивка. За него разговора ни сигурно изглеждаше като нещо хубаво.
„Дали наистина е така?”
„Какво имаш предвид?”
„Какво вижда, когато ни погледне? Семейството му, отново заедно?”
„А не е ли така? Поне отчасти?”
„С едно нежелано допълнение.”
„Но е по – добре от вчера.”
„Предполагам…”
„Зная”, заяви тя. „Радвам се, че Джаред знае за съществуването ми…но въпреки това не ми е приятно да те докосва.”
„А на мен ми харесва страшно много.” Лицето ми пламтеше, където пръстите на Джаред ме бяха погалили. „Съжалявам за това.”
„Не те виня. Или, поне зная, че не би трябвало да те виня.”
„Благодаря.”
Джейми не бе единственият, който гледаше. Джеб бе любопитен, лека усмивка надигаше крайчетата на брадата му. Шарън и Маги наблюдаваха с горящи очи. Израженията им бяха толкова еднакви, че дори младежката кожа и ярката коса не можеха да направят така, че Шарън да изглежда по – млада от посивялата си майка. Иън изглеждаше притеснен. Очите му бяха присвити и бе на ръба да дойде и отново даме защити. Да се увери, че Джаред не ме разстройва. Усмихнах му се, за да му вдъхна увереност. Не ми отвърна с усмивка, само си пое дълбоко дъх.
„Не мисля, че се държи така, защото е притеснен”, каза Мел.
- Слушаш ли я в момента? – Джаред бе на крака, но продължаваше да гледа лицето ми.
Въпросът му отвлече вниманието ми преди да успея да я попитам какво иска да каже.
- Да.
- И какво ти казва?
- Забелязахме, че другите размишляват върху твоята…промяна на мнението. – Кимнах към лелята и братовчедката на Мелани. Двете едновременно, като по команда, ми обърнаха гръб.
- Твърди глави, - потвърди той.
- Добре, тогава, - избоботи Кайл, и се обърна към топката, която стоеше на най – ярко осветеното място. – Ще спечелим и без теб.
- Идвам! – Джаред хвърли поглед, изпълнен с копнеж, към мен – към нас – и изтича да се включи в играта.
Не бях най – подходяща за отбелязване на резултата. Бе прекалено тъмно, за да виждам топката от мястото, на което седях. Бе прекалено тъмно, за да различавам дори играчите, ако не стояха точно под светлината. Започнах да отброявам, водена от реакциите на Джейми. Викаше победоносно, когато неговия отбор отбелязваше гол, и стенеше, когато другия отбор бележеше. Стенанията надминаха възторжените викове.
Всички играеха. Маги бе вратар за отбора на Анди, а Джеб бе вратар в отбора на Лили. И двамата се оказаха изненадващо добри. Виждах силуетите им на светлината, разпръсквана от лампите, служещи за очертания на вратите, как се придвижват с лекота, сякаш бяха десетилетия по – млади. Джеб не се страхуваше да падне на пода, за да спре гол, но Маги бе по – ефективна, без да прибягва до подобни екстремни движения. Тя бе като магнит за невидимата топка. Всеки път, когато Иън или Уес стреляха…и хоп! Топката падаше право в ръцете й.
Труди и Пейдж приключиха с играта след около половин час и ме подминаха на излизане, бъбрейки въодушевено. Изглеждаше ми невероятно, че бяхме започнали сутринта с процес, но всъщност чувствах облекчение, че нещата се бяха променили така драстично. Жените не отсъстваха за дълго. Те се върнаха, като носеха много кутии. Шоколадови десертчета – с плодов пълнеж. Играта спря. Джеб каза, че първото полувреме е свършило, и всички побързаха да хапнат от закуската. Деликатесите се разпределяха до тъч линията. Всички се бяха струпали на едно място.
- Ето, Скит, - каза Джейми, измъквайки се от групичката. Ръцете му бяха пълни с десертчета, я под мишници носеше бутилки вода.
- Балагодаря. Забавляваш ли се?
- Аха. Иска ми се и ти да можеше да играеш.
- Следващият път, - казах аз.
- Ето ти… - Иън пристигна, ръцете му бяха заети с десертчетата.
- Изпреварих те, - отвърна му Джейми.
- О, - каза Джаред, появявайки се от другата страна на Джейми. И той ми носеше много шоколадчета.
Иън и Джаред си размениха свиреп поглед.
- Къде изчезна всичката храна? – питаше Кайл. Стоеше над празните кутии, главата му оглеждаше стаята, търсейки виновника.
- Хващай, - подвикна му Джаред, хвърляйки десертчетата едно по едно, грубо, като ножове.
Кайл ги улавяше във въздуха с лекота, и бързо се обръщаше да види дали джаред няма да му подаде още някое.
- Ето, каза Иън, тикайки половината от плячката си в ръцете на брат си, без да го погледне. – А сега върви.
Кайл не му обърна внимание. За пръв път този ден погледна към мен надолу, където седях. Ирисите му изглеждаха черни заради светлината, идваща зад него. Не можах да разчета изражението му. Отдръпнах се и затаих дъх, а ребрата ме заболяха. Джаред и Иън застанаха един до друг пред мен като завеси на сцена.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeПон 31 Авг 2009 - 18:30

- Чу го, - каза Джаред.
- Може ли първо да кажа нещо, - попита Кайл. Той се взря надолу в пролуката между тях. те не отвърнаха. – Не съжалявам, - каза ми Кайл. – Все още съм на мнение, че това бе правилното нещо, което трябваше да направя.
Иън сръчка брат си. кайл залитна назад, но после направи крачка напред.
- Почакай. Не съм приключил.
- Напротив, приключи, - каза Джаред. Ръцете му бяха обтегнати, кожата над кокалчетата му побеля.
Сега всички ни гледаха. Стаята бе затихнала и веселието от играта се бе изпарило.
- Не, не съм. – Кайл вдигна ръка пред него, като знак на отстъпване, и отново се обърна към мен. – Не мисля, че съм направил нещо грешно, но ти ми спаси живота. Не зная защо, но го направи. Така че реших – живот за живот. Няма да те убия. Така си плащам дълга.
- Аз, ти, глупав задник, - каза Иън.
- Кой си пада по червея, брато? И ти ме наричаш глупак?
Иън вдигна юмрука си и се наведе напред.
- Ще ти кажа защо, - гласът ми прозвуча по – силно, отколкото ми се искаше. Но постигнах ефекта, който търсех. Иън, Джаред и Кайл се обърнаха и се втренчиха в мен, за миг забравили за боя. Погледите им ме накараха да се почувствам нервна. Прочистих гърлото си. – Не те оставих да паднеш, защото…защото не съм като теб. Не казвам, че не съм…като хората. Защото тук има и други, които биха сторили същото като мен. Тук има мили и добри хора. Хора като брат ти, като Джеб, като Док…казвам, че не приличам на теб.
Кайл се взираше минут в мен и после се изхили.
- Ауч, - каза, като продължваше да се смее. Обърна се с гръб към нас, след като бе предал съобщението си, и отиде да си вземе вода. – Живот за живот, - подвикна през рамо.
Не бях сигурна дали да му вярвам. Изобщо не бях сигурна. Хората бяха изкусни лъжци.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeСря 2 Сеп 2009 - 17:55

ГЛАВА 37
Желана

Имаше точна схема, по която да се постигне победа. Ако Джаред и Кайл играеха заедно, щяха да спечелят. Ако Джаред играеше с Иън, техния отбор щеше да е победител. Струваше ми се, че Джаред не може да бъде надвит, но това трая докато не видях двамата братя да играят заедно. В началото ми изглеждаше напрегнато, особено за Иън, да е съотборник с Кайл. Но след няколко минути тичане в мрака, те потънаха в познатия си ритъм – ритъм, съществувал много преди аз да пристигна на Земята. Кайл знаеше какво ще нарправи Иън още преди Иън да го е направил и обратното. Без да се налага да говорят, си казваха всичко. Дори когато Джаред привлече най – добрите играчи на своя страна – Брандт, Анди, Уес, Аръм, Лили и Маги за вратар – Кайл и Иън бяха победителите.
- Добре, добре, - каза Джеб, хващайки паса на Арън с една ръка и пъхайки топката под мишница. – Мисля, че всички знаем кой е победител. Сега, не искам да съм този, който ще развали купона, но ни чака работа…и, за да бъда честен, съм изтощен.
Последваха няколко вяли протеста и няколко стенания, но повечето се смееха. Никой не изглеждаше разстроен от факта, че сложиха край на забавлението. От начина, по който няколко човека седнаха направо на земята, и поставиха глави между колената си, за да дишат, стана ясно, че не само Джеб беше изморен.
Хората започнаха да се изнасяп по двама, по трима. Прилепих се към едната стена на входа за коридора, като им направих място да минават, най – вероятно запътили се към кухнята. Времето за обяд бе минало, въпреки че бе трудно да се отита времето в черната дупка. През редиците на развълнуваните хора, гледах Кайл и Иън. Когато играт приключи, Кайл вдигна ръка за „гепи”, но Иън го подмина, без да обърне внимание на жеста. Тогава Кайл хвана брат си за рамото и го завъртя. Иън отби настрани ръката на Кайл. Предположих, че ще се сбият – и точно така изглеждаше в началото. Кайл понечи да удари в стомаха Иън. Иън лесно отбягна удара, и тогава видях, че нямаше сила, вложена в замахването. Кайл се засмя и използва дългите си ръце, за да натрие юмрука си в главата на Иън. Иън отблъсна и тази ръка, но този пък почти се усмихна.
- Добра игра, брато, - чух Кайл да казва. – Още те бива.
- Такъв идиот си, - отвърна Иън.
- Ти притежаваш мозъка; аз притежавам хубавата външност. Струва ми се честно.
Кайл отново замахна леко да удари брат си. Този път Иън хвана ръката му и завъртя брат си, като му приложи хватка от борбата, стискайки главата му. Сега вече истински се засмя, а Кайл ругаеше и се смееше едновременно. Цялата сцена ми изглеждаше насилствена; очите ми стояха присвити, бях стресирана, докато гледах. Но в същото време в съзнанието ми изникна един от спомените на Мелани: три кученца се търкалят по тревата, хапят се ожесточено и забиват зъби, сякаш единствената им цел е да разкъсат гърлата на братята си.
„Да, те играят,” потвърди мислите ми Мелани. „Братската връзка е много дълбока.”
„Каквато би трябвало да бъде. Така е правилно. Ако Кайл наистина не ни убие, ще е добре.”
„Ако”, повтори мрачно Мелани.
- Гладна ли си?
Погледнах нагоре и за един болезнен момент сърцето ми спря да бие. Изглежда Джаред още ми вярваше. Поклатих глава. Това ми даде минутка, за да се окопитя и да мога да говоря с него.
- Не съм сигурна защо, след като не съм свършила нищо друго освенда седя тук, но съм изморена.
Той ми подаде ръка.
„Я се стегни”, предупреди ме Мелани. „Той просто се държи любезно.”
„Мислиш, че не го зная ли?”
Опитах се да накарам ръката ми да спре да трепери когато се пресегнах да го хвана. Внимателно ме изправи на крака – на крак, по – точно. Пазех равновесие на един крак и не бях сигурна какво да правя. И той бе объркан. Още държеше ръката ми, но помежду ни имаше голямо разстояние. Замислих се колко нелепо щях да изглеждам, подскачайки из пещерите, и усетих как се изчервих. Пръстите ми се увиха около неговите, но в действителност не го използвах само за упора.
- Накъде?
- Ах… - намръщих се. – Наистина не зная. Предполагам, че все още има един матрак пред дуп- - в склада.
И той се смръщи, идеята не му допадаше, както и на мен, всъщност. И тогава усетих силна ръка да ме обгръща през кръста, подпирайки ме.
- Аз ще я заведа, където има нужда да отиде, - каза Иън.
Изражението на Джаред бе предпазливо, по същия начин, по който ме гледаше, когато не искаше да разбера за какво си мисли. Но сега гледаше към Иън.
- Тъкмо обсъждахме къде точно да бъде това. Тя е уморена. Може би в болницата…?
Тръснах глава, по едно и също време с Иън. След последните ужасяващи дни, прекарани там, не мислех, че ще мога да понеса стаята, от която преди безпричинно се страхувах. Особено с празното легло на Уолтър…
- Имам по – добро място за нея, - каза Иън. – Кушетките не са по – меки от скала, а тя има много синини.
Джаред продължаваше да държи ръката ми. Осъзнаваше ли колко силно я стискаше? Натискът бе неприятен, но той не забелязваше. И аз определено нямаше да се оплача.
- Защо не идеш да обядваш? – Джаред предложи на Иън. – Изглеждаш ми гладен. Аз ще я отведа, където си планирал…
Иън се изхили, ниско, мрачно.
- Добре съм. И честно казано, Джаред, Скит има нужда от малко повече помощ от предложена ръка. Не съм сигурен дали ще ти е достатъчно…комфортно да й осигуриш подобна помощ. Виждаш ли… - Иън спря, наведе се и бързо ме вдигна на ръце. Въздъхнах, когато притисна ребрата ми. Джаред не пускаше ръката ми. Връхчетата на пръстите ми почервеняха. - …всъщност тя направи достатъчно упражнения за един ден. Ти върви право в кухнята.
Те се втренчиха един в друг, а моите пръсти станаха лилави.
- Мога да я мося, - накрая Джаред проговори с нисък глас.
- Можеш ли? – предизвика го Иън. Той ме подаде напред, като ме отдалечи от тялото си.
Предложение. За дълго проточила се минута Джаред гледаше лицето ми. После въздъхна и пусна ръката ми.
„О, това заболя!” оплака се Мелани. Тя имаше предвид внезапно пронизалата гърдите ми болка, а не прилив на кръв към пръстите ми.
„Съжалявам. Какво очакваш да сторя по въпроса?”
„Той не е твой.”
„Да. Зная това.”
„Оо.”
„Съжалявам.”
- Мисля, че отлагах достатъчно дълго, - каза Джаред, докато Иън с лека, триумфална усмивка, едва доловима в крайчетат на устата му, се обърна и се отправи към изхода. – Има нещо, което искам да обсъдя с теб.
- Заповядай.
Джаред не обсъди нищо с Иън, докато вървяхме през тъмния тунел. Бе толкова мълчалив, че не бях сигурна дали още вървеше с нас. Но когато пристъпихме към светлината, изваща от царевичното поле, той бе точно до нас. Не проговори и докато минавахме през големия площад – не пророни нито дума, докато не останахме само тримата.
- Какво мислиш за Кайл? – той попита Иън.
Иън въздъхна.
- Гордее се, че държи на думата си. Обикновено бих му повярвал, ако обещае нещо. В тази ситуация…няма да я изпускам от поглед.
- Добре.
- Всичко ще е наред, Иън, - уверих го. – Не се страхувам.
- И не трябва. Обещах ти – няма да позволя на никой да ти причини отново подобно нещо. Тук ще си в безопасност.
Бе трудно да погледна настрани от очите му, когато ме омайваше по този начин. Не се съмнявах в нито една негова дума.
- Да, - съгласи се Джаред. – Ще бъдеш в безопасност.
Той вървеше точно зад рамото на Иън. Не можех да видя изражението му.
- Благодаря, - прошепнах.
Никой не проговори, преди Иън да спре пред вратата в червено и сиво, затваряща входа на неговата пещера.
- Имаш ли против да ми помогнеш? – каза Иън на Джаред, кимайки към вратата.
Джаред не помръдна. Иън се обърна, така че и двамата да можем да го виждаме; изражението му отново бе станал;о предпазливо.
- Твоята стая? Това е по – доброто място, което предлагаш? – гласът на Джаред бе изпълнен със скептицизъм.
- Сега е нейната стя.
Прехапах устни. Исках да кажа на Иън, че това, разбира се, не е моята стая, но нямах възможност, защото Джаред започна да го разпитва.
- Къде ще остане Кайл?
- Засега при Уес.
- А ти?
- Не съм съвсем сигурен.
Гледаха се, преценявайки се един друг.
- Иън, това е… - започнах да казвам.
- О, - прекъсна ме той, сякаш тъкмо си бе спомнил за мен…сякаш теглото ми бе толкова незначително, че той бе забравил, че ме държи на ръце. – Изтощена си, нали? Джаред, би ли отворил вратата, ако обичаш?
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeСря 2 Сеп 2009 - 17:55

Без да продума, Джаред блъсна червената врата с малко повече сила и я пръплъзна върху сивара. За пръв път видях стаята на Иън, със следобедното слънце, процеждащо се през тесните процепи в тавана. Не бе толкова ярка като стаята на Джейми и Джаред, и бе по – ниска. Бе по – малка и пропорционална. Заоблена – нещо като моята дупка, само че десет пъти по – голяма. Имаше два матрака на пода, сложени до срещуположните стени, така че да се образува тясна пътека между тях. До задната стена имаше дълъг и нисък дървен шкаф; на лявата му страна имаше струпана купчина дрехи, две книги и тесте карти. Дясната страна бе напълно опразнена, въпреки че следите, оставени в прахта сочеха, че бе скорошно събитие. Иън ме положи снимателно на десния матрак, нагласяйки крака ми и пъхайки възглавница под главата ми. Джаред стоеше на прага, загледан в прохода.
- Така добре ли е? – попита ме Иън.
- Да.
- Изглеждаш изморена.
- Не би трябвало да съм – напоследък не правя нищо друго, освен да спя.
- Тялото ти има нужда от сън, за да се излекува.
Кимнах. Не можех да отрека, че ми бе трудно да държа клепачите си отворени.
- По – късно ще ти донеса храна – не се притеснявай за нищо.
- Благодаря ти. Иън?
- Да?
- Това е твоята стая, - измрънках. – И ти ще спиш тук, разбира се.
- Не ти пречи?
- Защо да ми пречи?
- Вероятно е добра идея – най – добрият начин да те наглеждам. А сега поспи.
- Добре.
Очите ми вече бяха затворени. Потупа ръката ми и чух как се изправи. Няколко секунди по – късно дървената врата леко се плъзна по камъка.
„Какво си мислиш, че правиш?” чудеше се Мелани.
„Какво? Какво пък направих сега?”
„Скит, ти си…в голяма степен човек. сигурно посъзнаваш, че Иън ще се замисли за поканата ти.”
„Покана?” Виждах посоката на мислите й. „Не е вярно. Стаята е негова. Тук има две легла. Няма достатъчно спални, за да разполагам със собствено място. Разбира се, че ще делим помещенията. Иън е наясно с това.”
„Дали? Скит, отвори очи. Той започва да…Как да ти обясня, за да ме разбереш правилно? Да изпитва същото към теб…каквото и ти изпитваш към Джаред. Не виждаш ли?”
Два удара на сърцето ми, а аз още не можех да отговоря.
„Невъзможно е”, казах накрая.
- Мислиш ли, че случилото се тази сутрин ще повлияе на Брандт и Арън? – попита Иън с нисък глас от другата страна на вратата.
- Имаш предвид Кайл да използва друг вариант?
- Да. Не им се налагаше…да правят каквото и да било досега. Но ми се струва, че Кайл може да опита да ги използва.
- Виждам накъде биеш. Ще говоря с тях.
- Мислиш ли, че ще е достатъчно? – попита Иън.
- Спасих живота и на двамата. Длъжници са ми. ако ги помоля нещо, ще го направят.
- И ще заложиш живота й на една карта?
Последва пауза.
- Ще я наглеждаме, - най – накрая заяви Джаред.
Още едно продължително мълчание.
- Няма ли да ходиш да ядеш? – попита Джаред.
- Мисля, че ще се помотая тук още малко…Ами ти?
Джаред не отговори.
- Какво? – попита Иън. – Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Джаред?
- Момичето е там… - бавно започна Джаред.
- Да?
- Но това тяло не принадлежи на Скит.
- Мисълта ти е?
Джаред отговори с твърд глас.
- Дръж ръцете си настрани от тялото.
Иън тихо се подсмихна.
- Ревнуваш ли, Хоуи?
- Не в това е проблема.
- Наистина. – Иън беше саркастичен.
- Скит, много или малко, си сътрудничи с Мелани. Звучат така, сякаш са почти…приятелски настроени. Но очевидно Скит взема решенията. Ами ако беше ти? Как щеше да се чувствш, ако беше на мястото на Мелани? Какво ако ти беше…покореният? Какво ако беше хванат в капан, а някой друг казваше на тялото ти какво да прави? Ако не можеше да говориш сам? Нямаше ли да искаш желанията ти – доколкото могат да бъдат изречени – да бъдат уважавани поне от хората?
- Добре, добре. Разбрах. Ще имам едно наум.
- Какво искаш да кажеш с това „ще имам едно наум”? – продължаваше Джаред.
- Имам предвид, че ще помисля по въпроса.
- Няма какво да мислиш, - възрази Джаред. По гласа му можех да отгатна как изглежда в момента – със стиснати зъби и напрегната челюст. – Тялото и личността, заключена вътре, принадлежат на мен.
- Сигурен ли си, че Мелани още изпитва…
- Мелани винаги ще бъде моя. И аз винаги ще й принадлежа.
Винаги.
Мелани и аз внезапно се оказахме на двака срещуположни края на спектъра. Тя летеше, щастлива…Аз…бяхнещастна. Но и двете нетърпеливо чакахме да изчезне настъпилото пак мълчание.
- А какво ако беше ти? – Иън попита шепнешком. – Какво ако беше заклещен в човешко тяло и захвърлен на тази планета, само за да откриеш, че си изгубен сред собствения си вид? Какво ако бе толкова добра…личност, че се опиташе да спасиш живота, който си отнел, почти самоубивайки се, докато търсиш начин да я върнеш при семейството й? И какво ако се бе озовал заобиколен от брутални извънземни, които те мразят и те нараняват, и се опитват да те убият, отново и отново, и отново? – Гласът му се извиси за секунда. – Какво ако бе продължил да вършиш всичко по силите си, за да спасяваш и лекуваш тези хора, независимо от отношението им? Нямаше ли да заслужаваш да имаш собствен живот? Нямаше ли да си заслужил поне това?
Джаред не отговори. Усетих как очите ми се напълниха с влага. Наистина ли Иън мислеше по този начин за мен? Наистина ли мислеше, че съм заслужила правото на живот на тази планета?
- Разбра ли? – притискаше го Иън.
- Аз – аз ще трябва да го обмисля.
- Направи го.
- И все пак…
Иън го прекъсна с въздишка.
- Не се задълбочавай. Скит не е точно човек, независимо от тялото. Тя изглежда не отвръща на…физическия контакт по същия начин като хората.
Сега Джаред се засмя.
- Това ли е теорията ти?
- Кое е смешното?
- Тя е напълно способна да отвърне на физически контакт, - изформира го Джаред, гласът му внезапно посърна. – По отношение на това е сто процентов човек. Или тялото й, както и да е.
Лицето ми пламна. Иън мълчеше.
- Ревнуваш ли, О’Шиа?
- Всъщност…да. Доста изненадващо. – Гласът на Иън звучеше напрегнато. – Откъде знаеш това?
Сега Джаред се поколеба.
- Беше нещо като… експеримент.
- Експеримент?
- Непротече по начина, по който предполагах. Мел ме удари. – Чувах как се хилеше на спомена, и видях в главата си малките бръчици около очите му.
- Мелани…те е…ударила?
- Със сигурност не беше Скит. Трябваше да видиш лицето й… Какво? Хей, Иън, полека, човече!
- Замисли ли се дори за момент какво би й причинил експеримента ти? – съскаше Иън.
- На Мел?
- Не, глупако, на Скит!
- Да съм причинил нещо на Скит? – попита Джаред, смутен от мисълта.
- О, разкарай се от тук. Иди да хапнеш нещо. Стой далеч от мен за няколко часа.
Иън не му даде шанс да отговори. Избута вратата от пътя си – грубо, но сота тихо, - плъзна се в стаята си и върн вратата на мястото й.
Обърна се и срещна погледа ми. по изражението му разбрах, че бе изненадан да ме открие будна. Изненадан и разочарован. Огънят в очите му гореше, но бавно започна да загасва. Стисна устни. Наклони глава на една страна, ослушвайки се. И аз се заслушах, но не се чу нито звук от отдалечаващия се Джаред. Иън почака още малко, после въздъхна и приседна на ръба на матрака срещу мен.
- Предполагам, че не сме били толкова тихи, колкото си мислихме, - каза той.
- Звукът се разнася из пещерите, - прошепнах.
Той кимна.
- Е… - каза накрая. – Какво мислиш?
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeПет 4 Сеп 2009 - 22:00

ГЛАВА 38
Докосвана

- За кое какво да мисля?
- За нашият…разговор отвън, - уточни Иън.
Какво си мислех за разговора? Не знаех. Някак Иън бе способен да види нещата от моята гледна точка - на извънземна. Той си мислеше, че съм заслужила правото си на живот на Земята. Но в същото време…ревнуваше? От Джаред? Той бе наясно какво представлявам. Знаеше, че съм миниатюрно същество, сляло се с мозъка на Мелани. Червей, както се бе изразил Кайл. И въпреки това, дори Кайл бе на мнение, че Иън „си пада” по мен. По мен? Това беше невъзможно. Или той просто искаше да разбере какво мисля за Джаред? Какво съм почувствала по време на експеримента? Повече детайли за това как точно отвръщам на физически контакт? Потръпнах. Или какво си мислех за Мелани? Какво мислеше Мелани за техния разговор? Дали бях съгласна с Джаред за нейните права? Не знаех какво да мисля. За нищо от това.
- Наистина не зная, - отвърнах.
Той кимна.
- Разбираемо е.
- Само защото ти се отнасяш с разбиране.
Той ми се усмихна. Чудно бе как очите му едновременно можеда да изгарят и да топлят. Особено с цвета им, по близък до лед, отколкото до огън. За момент излъчваха много топлина.
- Много те харесвам, Скит.
- Едва сега започнах да забелязвам. Предполагам, че съм малко по – бавна.
- И за мен е изненада. - И двамата се замислихме. Той стисна устни. – И… предполагам… това е едно от нещата, за които не си сигурна какво да чувстваш?
- Не. Искам да кажа да, аз… не зная. Аз – аз…
- Всичко е наред. Нямаше достатъчно време на разположение, за да го обмислиш. И сигурно ти се струва… странно.
Кимнах.
- Да. Повече от странно. Невъзможно.
- Кажи ми нещо, - каза след момент Иън.
- Ако зная отговора.
- Въпросът не е труден.
Не ме попита направо. Вместо това, се протегна през тясното пространство и хвана ръката ми. За момент я притисна между дланите си, и след това прокара бавно пръсти по дясната ми ръка нагоре до рамото, после надолу към китката. Гледаше как кожата ми настръхва цялата, почувствала нежния му допир.
- Приятно ли ти е или не? – попита.
„Не”, настояваше Мелани.
„Не ме заболя”, протестирах.
„Не това те пита. Когато те попита харесва ли ти… Ох, все едно говоря на дете.”
„Знаеш, че още нямам година. Или вече съм на годинка?” Отклоних се от въпроса, докато пресмятах годините си.
Мелани обаче не се разсейваше.
„Когато попита приятно ли ти е, имаше предвид дали се чувстваш така, както когато Джаред ни докосва.” Тя извика неин стар спомен в съзнанието ни. Намираше се в магическия каньон по залез слънце. Джаред седеше зад нея и проследяваше извивките на ръцете й, от раменете до пръстите. Лекото докосване ме накара да потръпна от удоволствие. „Точно така.”
„Охо.”
- Скит?
- Мелани казва, че не е, - прошепнах.
- А ти какво казваш?
- Ами…не зная.
Когато срещнах погледа му, очите му бяха по –разгорещени, отколкото очаквах.
- Дори не мога да си преставя колко объркана се чувстваш.
Утешително, че разбираше.
- Да, объркана съм.
Пръстите му отново погалиха ръката ми нагоре и надолу.
- Искаш ли да спра?
Поколебах се.
- Да, - реших накрая. – Това…което правиш…ми пречи да мисля. И Мелани ми е…ядосана. Тя също ми пречи да мисля нормално.
„Не съм ти ядосана. Кажи му да изчезва.”
„Иън ми е приятел. Не искам да си отива.”
- Не мисля, че ще ни даде минутка насаме, нали?
- Съмнявам се, - засмях се.
Иън наклони глава на една страна, изглежда размишляваше.
- Мелани Страйдър? – попита той, обръщайки се към нея.
И двете откликнахме на името. Иън продължи.
- Бих искал да ми дадеш възможност да говоря със Скит насаме, ако не възразяваш. Има ли начин това да бъде уредено?
„Къса ми нервите! Би ли му предала, че съм казала – Не, по дяволите! Не харесвам този мъж.”
Сбръчках нос.
- Какво каза тя?
- Каза не. – Опитах се да предам думите й възможно най – меко. – И че не те харесва.
Иън се усмихна.
- Уважавам това. Уважавам и нея. Е, струваше си да опитам. – Той въздъхна. – Някакси ми се убива желанието за някои неща, когато имам публика.
„Какви неща?” изръмжа Мелани.
Намръщих се. Не ми харесваше да усещам гнева й. Бе много по – жесток от моя гняв.
„Свиквай.”
Иън постави ръка на лицето ми.
- Ще те оставя да си помислиш за тези неща, става ли? За да може да решиш какво чувстваш.
Опитах да съм обективна за ръката му. Чувствах я мека върху лицето си. Беше… приятно. Не както когато Джаред ме докосваше. Но доста по – различно от начина, по който се чувствах, когато Джейми ме прегръщаше. Нещо друго.
- Може да отнеме известно време. Знаеш, че нищо от това няма смисъл, - отговорих.
Той се ухили.
- Зная.
Когато се усмихна, осъзнах, че искам да ме харесва. За ръката върху лицето ми, за пръстите, докосващи кожата ми – още не бях напълно сигурна. Но исках той да ме харесва и да си мисли хубави неща за мен. Ето защо ми бе трудно да му кажа истината.
- Нали знаеш, че не изпитваш това точно към мен, - прошепнах. – А към тялото… Тя е красива, нали?
Той кимна.
- Красива е. Мелани е много симпатично момиче. Дори бих казал красиво. – Ръката му докосна наранената ми буза и погали грубата, набръчкана кожа с нежните си пръсти. – Независимо от раните, които оставих по лицето й.
Обикновено веднага бих отрекла думите му. Бих му напомнила, че раните по лицето ми не са по негова вина. Но бях толкова объркана, главата ми се въртеше и не можех да кажа нито едно свързано изречение. Защо ме притесняваше, че той мисли Мелани за красива?
„Хвана ме на тясно.” Чувствата ми към нея не бяха по – ясни от тези към мен самата.
Той отмести косата ми назад.
- Но, колкото и красива да е, за мен е непозната. Тя не е тази, за която… ме е грижа.
Думите му ме накараха да се почувствам по – добре. Което още повече ме обърка.
- Иън, ти не…. Никой тук не ни разграничава по начина, по който би трябвало. Нито ти, нито Джейми, нито Джеб. – Истината се изплъзна от устните ми, без много да се замисля. – Не може да те е грижа за мен. Ако ме подържиш в ръка, МЕН, ще бъдеш отвратен. Ще ме хвърлиш на земята и ще ме стъпчеш.
Бледото му чело се сбръчка, когато събра веждите си.
- Аз… не и ако зная, че си ти.
Засмях се, въпреки че не ми бе смешно.
- Как би могъл да знаеш? Няма да успееш да ни различиш.
Устата му се обърнаха надолу.
- Харесваш само тялото, - повторих му.
- Това изобщо не е вярно, - не бе съгласен с мен. – Не харесвам лицето, а изражението, изписано на него. Не харесвам гласа, а това, което казваш. Не ме интересува как изглеждаш в това тяло, а нещата, които правиш с него. ТИ си красива.
Докато говореше, се придвижи напред и коленичи до леглото, на което лежах, като пак взе ръката ми в дланите си.
- Никога не съм познавал някой като теб.
Въздъхнах.
- Иън, ами ако се бях появила тук в тялото на Магнолия?
Той се намръщи и се засмя.
- Аха. Добър въпрос. Не зная.
- Или в тялото на Уес?
- Но ти си женски индивид – сама го каза.
- И винаги съм предявявала искане за всяка нова планета да съм в приемно тяло, еквивалент на женски организъм. Струвало ми се е… по – правилно. Но може да ме поставят в мъжко тяло и да функционирам нормално.
- Но не си в тялото на мъж.
- Видаш ли? Това искам да ти кажа. Тяло и Душа. В моя случай – две различни неща.
- Не бих желал тялото без теб.
- Не би ме желал без тялото.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeПет 4 Сеп 2009 - 22:00

Той отново докосна бузата ми и остави ръката си върху нея, палеца му подпираше челюстта ми.
- Но това тяло е част от теб. Част от това, което си. И, освен ако не размислиш и не ни издадеш, винаги ще си останеш такава.
Ах, ето го и краят. Да, щях да умра в това тяло. Последната смърт.
„И никога няма да живея пак в тялото си”, прошепна Мелани.
„Не е, както сме си представяли бъдещето си, нали?”
„Не. Никоя от нас не е планирала да няма бъдеще.”
- Поредният вътрешен разговор? – предположи Иън.
- Замислихме се за нашата тленност.
- Може да живееш вечно, ако си тръгнеш оттук.
- Да, бих могла. – Въздъхнах. – Знаеш ли, че хората имат най – краткия жизнен цикъл от всички видове, в които съм се въплъщавала, с изключение на Паяците. Разполагате с толкова малко време.
- Тогава, не мисли ли… - Иън спря и се наведе към мен, така че да не мога да видя нищо освен лицето му, само сняг и сапфири и мастило. – Не мислиш ли, че би трябвало да се опиташ да изживееш оставащото ти време възможно най – пълноценно? Че би трябвало да живееш, докато си жива?
Не разбрах какво ще последва, както се бе случило с Джаред. Не познавах така добре Иън. Мелани разбра какво ще направи преди мен, само секунда преди устните му да докоснат моите.
„НЕ!”
Не бе като да целувам Джаред. С Джаред не се замислях, оставях се на желанието. Без да се контролирам. Като искра върху бензин – резултата бе неизбежен. С Иън дори не бях наясно какво изпитвам. Всичко бе размътено и объркано.
Устните му бяха меки и горещи. Притисна ги съвсем леко към моите, а после започна бавно да докосва цялата ми уста.
- Хубаво или лошо? – прошепна срещу устните ми.
„Лошо, лошо, лошо!”
- Аз – аз не мога да мисля. – Когато отместих устата си, за да отговоря, и той помръдна неговата заедно с моята.
- Това звучи…добре.
Устата му се притисна към моята с малко повече сила. Хвана долната ми устна между неговите и леко я подръпна. Мелани искаше да го удари – много повече, отколкото й се бе искало да зашлеви Джаред. Искаше да го изблъска и да го ритне в главата. Изникналата картина беше ужасяваща. Рязко контрастираше с усещането от целувката на Иън.
- Моля те, - прошепнах.
- Да?
- Моля те, спри. Не мога да мисля. Моля те.
Изведнъж той седна назад, сключвайки ръце пред себе си.
- Добре, - отвърна с предпазлив тон.
Притиснах ръце към лицето си, исках да мога за изтикам гнева на Мелани от главата си.
- Е, поне никой не ме зашлеви, - хилеше се Иън.
- Тя искаше да направи нещо повече от това да те удари. Ъх. Не ми харесва, когато се разбеснее. Заболява ме главата. Гневът е толкова… грозно чувство.
- И защо не го направи?
- Защото аз не загубих контрол. Тя си пробива път само когато съм… завладяна.
Гледаше ме, докато разтривах челото си.
„Успокой се”, умолявах я. „Той не ме докосва.”
„Да не би да бе забравил, че съм тук? Не му пука? Това съм аз, Аз съм!”
„Опитах се да му обясня.”
„Ами ти. Забрави ли за Джаред?”
Връхлетя ме със спомени, както правеше в началото, само че този път бяха като залпове. Стотици образи на усмивката му, очите му, устните му върху моите, ръцете му върху кожата ми…
„Разбира се, че не съм. А ти да не би да забрави, че не искаше да го обичам?”
- Тя ти говори.
- Крещи ми, - поправих го.
- Сега мога да кажа със сигурност. Виждам как се концентрираш върху разговора. Преди не бях забелязал.
- Не винаги е толкова гласовита.
- Съжалявам, Мелани, - каза той. – Зная, че това е невъзможно за теб.
Тя отново ми представи ясно как забива крака си в изваяния му нос, оставяйки г осчупен като носа на Кайл.
„Кажи му, че не искам извиненията му.”
Потрепнах. Иън се усмихна, почти намръщено.
- Не приема извинението.
Поклатих глава.
- Значи може да си пробие път навън? Ако си завладяна?
Свих рамене.
- Понякога, ако ме изненада и в момента съм прекалено… емоционална. Емоциите ми пречат да се концентрирам. Но напоследък на нея й е по – трудно. Все едно вратата помежду ни е заключена. И не зная защо. Опитах се да я извикам навън, когато Кайл… - внезапно спрях да говоря, стискайки зъби.
- Когато Кайл се опита да те убие, - независимо от това той завърши изречението ми. – Изкаше да я освободиш? Защо?
Само се взирах в него.
- За да се бие с него? – предполагаше той.
Не отговорих. Той въздъхна.
- Добре. Не ми казвай. Защо си мислиш, че вратата е… заключена?
Намръщих се.
- Не зная. Може би е минало прекалено много време…. И това ни тревожи.
- Но преди успя да си пробие път и да зашлеви Джаред.
- Да. – Потръпнах от спомена, как юмрука ми се забива в челюстта му.
- Защото си била завладяна и емоционална?
- Да.
- Той какво направи? Само те целуна?
Кимнах. Иън се отдръпна. Очите му се присвиха.
- Какво? – попитах го. – Какво не е наред?
- Когато Джаред те целува, си… завладяна от емоцията.
Загледах се в него, притеснена от изражението, изписано на лицето му. Мелани се наслаждаваше.
„Точно така!”
Той въздъхна.
- А когато аз те целувам… не си сигурна дали ти харесва. Не си… завладяна.
- Ох, - Иън ревнуваше. Колко странен бе този свят. – Съжалявам.
- Недей. Казах, че ще ти дам малко време и не възразявам да премислиш нещата. Изобщо не възразявам.
- А против какво възразяваш? – защото със сигурност имаше нещо, което никак не му харесваше.

Той си пое дълбоко дъх и започна бавно.
- Виждам как обичаш Джейми. Винаги ми е било пределно ясно. Предполагам, че трябваше да забележа, че обичаш и Джаред. Може би не исках. Има смисъл. Ти дойде тук заради тях двамата. Обичаш и двамата по същия начин, по който ги обича и Мелани. Джейми като брат. И Джаред…
Той гледаше настрани, втренчен в стената зад мен. И аз отместих поглед. Загледах се в слънчевата светлиа, докосваща червената врата.
- Колко от тази любов принадлежи на Мелани? – поиска да разбере.
- Не зная. Има ли значение?
Едва чух отговора му.
- Да. Има значение. – Без да ме поглежда, Иън отново хвана ръката ми.
За момент настъпи тишина. Дори Мелани се успокои. Определено се чувствах по – добре. И само след малко, Иън пак стана нормалния Иън, сякаш бе завъртян ключ и насторението му се промени. Усмихна се.
- Времето е на моя страна, - каза, хилейки се. – Ще прекараме остакъка от живота си тук. Един ден ще се чудиш какво изобщо си видяла у Джаред.
„Само в мечтите ти.”
Засмях се с него, щастлива, че отново се шегува.
- Скит? Скит, може ли да влезна?
Гласът на Джейми се чуваше заедно със стъпките му, отекващи в коридора, докато приближаваше към вратата.
- Разбира се, Джейми.
Вече бях протегнала ръката си напред, за да го посрещна, още преди да е отместил вратата настрани. Напоследък почти не го бях виждала. В безсъзнание или наранена, нямах възможност да го потърся.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeПет 4 Сеп 2009 - 22:01

- Здрасти, Скит! Здрасти, Иън! – Джейми бе ухилен до ушите, рощавата му коса подскачаше, когато се движеше. Наведе се да хване протегнатата ми ръка, но Иън стоеше на пътя му. Така че той се настани на ръба на матрака ми и сложи ръка върху крака ми. – Как се чувстваш?
- По – добре.
- Гладна ли си вече? Има телешко и царевични питки. Мога да ти донеса.
- Засега не. Ти как си? Напоследък не съм те виждала.
Джейми направи странна физиономия.
- Шарън ме задържаше след часовете.
Засмях се.
- Какво си направил?
- Нищо. Бях несправедливо обвинен. – Невинното му изражение бе пресилено, и той бързо смени темата. – Познай какво? На обяд Джаред каза, че няма да е честно спрямо теб да сменяш стаята си, след като вече си живяла в моята. Каза, че не сме добри домакини. Каза, че трябва да се преместиш пак при мен! Не е ли страхотно? Попитах го дали мога веднага да ти кажа, и той ми отговори, че идеята е добра. Каза, че ще те намеря тук.
- Обзалагам се, че е, - измърмори Иън.
- Е, какво мислиш, Скит? Пак ще сме съквартиранти!
- Но Джейми, къде ще спи Джаред?
- Чакай – нека отгатна, - прекъсна ме Иън. – Обзалагам се, че е казал, че стаята е достатъчно голяма за тримата. Прав ли съм?
- Ъхъ. Как позна?
- Налучках.
- Хубаво е, нали, Скит? Ще бъде като едно време – преди да дойдем тук!
Почувствах как бръснач разряза гръдния ми кош – твърде чисто и прецизно, така че болката не можеше да се сравни с удар или счупване. Джейми притеснено анализираше измъченото ми изражение.
- О. Не, имах предвид, че и ти ще си с нас. Ще е приятно. Четиримата, нали?
Опитах да се засмея през болката; и да не се смеех, пак щеше да ме боли. Иън стисна ръката ми.
- Четиримата, - измрънках. – Страхотно.
Джейми пропълзя по матрака около Иън, настани се до мен и обви врата ми с ръце.
- Съжалявам. Не се натъжавай.
- Не се тревожи.
- Знаеш, че обичам и теб.
Толкова остри, толкова пробождащи бяха емоциите на тази планета. Преди Джейми не ми бе казвал тези неща. Почувствах как внезапно цялото ми тяло се затопли с няколко градуса.
„Толкова остри”, съгласи се Мелани, свивайки се заради собствената си болка.
- Ще се върнеш ли? – Джейми ме умоляваше, опрян на рамото ми.
Не можах веднага да му отговоря.
- Какво иска Мел? – попита ме той.
- Тя иска да живее с теб, - прошепнах. Нямаше смисъл да я питам, за да съм наясно с отговора й.
- А ти какво искаш?
- Ти искаш ли да живея с теб?
- Знаеш, че искам, Скит. Моля те.
Поколебах се.
- Моля те!
- Ако това е, което искаш, Джейми, добре.
- Ихуу! – Джейми изкрещя в ухото ми. – Страхотно! Ще ида да кажа на Джаред! И ще ти донеса храна, става ли? – Вече се изправяше и така бутна матрака, че го усетих с наранените си ребра.
- Добре.
- Искаш ли нещо и за теб, Иън?
- Сигурно, хлапе. Кажи на Джаред, че е безсрамник.
- Ъх?
- Няма значение. Иди и донеси обяда на Скит.
- Разбира се. И ще помоля Уес да ми даде допълнителното си легло. Кайл може да се върне тук, и всичко ще се нареди така, както трябва да е!
- Перфектно, - каза Иън и въпреки че не погледнах към него, знаех, че върти очи.
- Перфектно, - прошепнах и аз и отново усетих режещото острие в гърдите.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeНед 6 Сеп 2009 - 13:35

ГЛАВА 39
Притеснена

„Перфектно”, мърморех на себе си. „Просто перфектно.”
Иън се приближаваше към мен, за да обядваме заедно, и лицето му бе разтегнато в огромна усмивка. Опитваше се да ме одобри – за пореден път.
„Мисля, че напоследък прекаляваш със сарказма”, каза ми Мелани.
„Ще имам едно наум.”
Пред последните месеци не я бях чувала често. Нито една от нас в момента не бе добра компания. По – добре да избягвахме социалните контакти, било то и една с друга.
- Здрасти, Скит, - поздрави ме Иън, настанявайки се на пейката до мен. В едната си ръка държеше купа доматена супа, която още вдигаше пара. Моята купа бе пред мен, наполовина пълна и изстинала. Играех си с едно хлебно рулце, късайки го на миниатюрни парченца.
Не му отговорих.
- О, стига де. – Той сложи ръката си на коляното ми. Мел реагира летаргично. Беше привикнала към подобни неща и вече не отвръщаше подобаващо. – Ще се върнат днес. Без съмнение, преди залез слънце.
- Каза същото и преди три дни, и преди два дни, и отново вчера, - напомних му.
- Имам добро предчувствие за днес. Не се цупи – толкова е човешко, - дразнеше ме той.
- Не се цупя. – Не се мусех. Бях ужасно разтревожена, едва успявах да мисля нормално. Ня ми бе останала енергия за нищо друго.
- Това не е първата обиколка на Джейми.
- Накара ме да се почувствам много по – добре. – Отново саркастично. Мелани бе права – наистина прекалявах.
- Джаред и Джофри, и Труди са с него. И Кайл е ТУК. – Иън се засмя. – Така че няма начин да си навлекат неприятности.
- Не ми се говори за това.
- Добре.
Той обърна внимание на храната си и ме остави да се измъчвам. Иън се държеше много мило – винаги се опитваше да ми даде това, от което имах нужда, дори и понякога нещата, които исках, да не бяха съвсем ясни нито за мен, нито за него. С изключение на неговата настойчивост да ме разсее от загрижеността ми, разбира се. Бях наясно, че не желая точно това. Исках да се притеснявам; това бе единственото, което можех да правя.
Бе минал месец, откакто се бях пренесла отново в стаята на Джейми и Джаред. За три от изминалите седмици четиримата живяхме заедно. Джаред спеше на матрак, закрепен до горната част на леглото, на което спяхме аз и Джейми. Поне бях свикнала с частта със спането; сега ми бе трудно да спя сама в празната стая. Липсваше ми звукът на двете дишащи тела. Не бях свикнала да се събуждам всяка сутрин и Джаред да е наоколо. Все още ми отнемаше секунда, преди даотвърна на поздрава му за добро утро. И на него не му беше лесно, но винаги се държеше учтиво. И двамата бяхме много учтиви. В това отношение се държахме почти като по сценарий.
„Добро утро, Скит, как спа?”
„Добре, благодаря, а ти?”
„Добре, мерси. А… Мел?”
„И тя спа добре, благодаря.”
Постоянната еуфория на Джейми и непрекъснатото му бърборене пречеха нещата да станат твърде странни. Той говореше често за и на Мелани, докато дойде момента, в който името й не бе източник на стрес за Джаред. С всеки изминал ден ставаше малко по – комфортно, и посоката, в която поемаше живота ми, ставаше по – приемлива. Бяхме така да се каже… щастливи. Аз и Мелани.
И тогава, преди седмица, Джаред бе заминал на поредната си кратка обиколка – предимно за да замени повредените инструменти – и бе взел Джейми с него.
- Изморена ли си? – попита Иън.
Осъзнах, че търках очите си.
- Не съвсем.
- Още ли не можеш да спиш добре?
- Прекалено тихо е.
- Мога да спя с теб – о, успокой се, Мелани. Знаеш какво имам предвид.
Иън винаги забелязваше, когато враждебността на Мелани ме караше да се свия.
- Мислех, че ще се върнат днес, - предизвиках го.
- Права си. предполагам, че няма нужда да пренареждаме нещата.
Въздъхнах.
- Може би трябва да си починеш следобяд.
- Не ставай глупав, - казах му. – Имам достатъчно енергия, за да работя.
Той се усмихна, все едно бях казала нещо, което го зарадва. Нещо, което се бе надявал да спомена.
- Добре. Не бих отказал малко помощ за един проект.
- Какъв проект?
- Ще ти покажа. Свърши ли тук?
Кимнах. Поведе ме навън от кухнята и хваха ръката ми. И за пореден път действията му бяха дотолкова обичайни, че Мелани дори не протестираше.
- Защо се движим по този път? – Източното поле нямаше нужда от наглеждане. Сутринта бяхме част от групата, която го напои.
Иън не ми отговори. Още се хилеше. Поведе ме надолу по източния тунел, подминахме полето и се шмугнахме в коридора, който водеше към едно единствено място. Още щом се озовахме в тунела, чух гласове и периодично туп, туп, но ми отне известно време, преди да разбера. Застоялият, горчив серен мирис ми помогна да свържа чутия звук със спомените си.
- Иън, не съм в настроение.
- Каза, че имаш излишна енергия.
- Да работя. Не да играя футбол.
- Но Лили и Уес ще бъдат наистина разочаровани. Обещах им игра двама на двама. И двамата работиха много здраво сутринта, за да си освободят следобеда…
- Не се опитвай да ме накараш да се чувствам виновна, - казах, докато заобикаляхме последния завой. Видях синята светлина, излъчвана от няколкото лампи, пред които пробягваха сенки.
- Успях ли? – дразнеше ме той. – Хайде, Скит. Ще се разсееш малко.
Той ме тикна в стаята за игра, която имаше нисък таван, където Лили и Уес си подава топката по цялата дължина на полето.
- Здрасти, Скит. Здрасти, Иън. – Лили ни поздрави.
- Тази игра е моя, О’Шиа, - предупреди го Уес.
- Няма да ме оставиш да загубя от Уес, нали? – мърмореше Иън.
- И сам можеш да ги победиш.
- Ще загубя. Никога няма да го преживея.
Въздъхнах.
- Добре. Добре. Нека играем.
Иън ме прегърна, както се изрази Мелани, с излишен ентусиазъм.
- Ти си любимата ми личност в цялата позната вселена.
- Благодаря, - измърморих сухо.
- Готова ли си да бъдеш унижена, Скит? – присмиваше ми се Уес. – Може и да си завзела планетата, но ще изгубиш играта.
Иън се засмя, но аз не отвърнах. Шегата ме накара да се чувствам неудобно. Как можеше Уес да се шегува с това? Хората винаги ме изненадваха. Включително и Мелани. И тя бе в същото нещастно настроение като мен, но внезапно се развълнува.
„Последният път не играхме”, обясняваше тя. Чувствах копнежа й да тича – да тича за удоволствие, а не от страх. Тичането й харесваше. „И да бездействаме, те няма да се върнат вкъщи по – бързо. Малко разсейване може и да е от полза.” Вече обмисляше стратегия, преценяйки опонентите ни.
- Знаеш ли какви са правилата? – попита ме Лили.
- Спомням си ги, - кимнах в отговор.
Разсеяно свих крака си в коляното и хванах глезена си зад гърба, дърпайки го, за да разтегна мускулите си. позата бе позната на тялото ми. Разтегнах и другия си крак и бях приятно изненадана, когато го почувствах здрав. Охлузванията на задната част на бедрото ми бяха бледо жълти, почти изчезнали. Наранената ми страна сега беше добре, което ме караше да си мисля, че ребрата ми никога не са били счупени. Бях видяла лицето си преди две седмицид, когато чистихме огледалата. Белегът, който се бе оформил на бузата ми, бе тъмно червен и голям колкото дланта ми, с много назъбени краища. Той притесняваше повече Мелани, отколкото мен.
- Аз ще поема вратата, - каза ми Иън, докато Лили се отправи към тяхната, а Уес застана зад топката. Неравенство. На Мелани й харесваше. Съревнованието й допадаше.
От момента, в който започна играта – Уес ритна назад топката към Лили и после спринтира напред, за да ме заобиколи и да хване паса й – имаше много малко време за мислене. Осланях се само на реакциите и на усещанията си. Видях Лили – как извива тялото си, премервайки разстоянието, на което щеше да отиде топката. Препречих пътя на Уес – ах, той наистина бе изненадан от бързината ми, - подадох топката на Иън и изтичах напред по полето. Лили играеше много назад. Изпреварих я, като стигнах до вратата, отбелязана с фенери. Иън ми подаде перфектен пас, и аз отбелязах първия гол. Почъвствах се добре: разтягането и напрягането на мускулите, потта, течаща заради усилието, а не заради непоносимата жега, работата в екип с Иън. Пасвахме си добре. Аз бях бърза, а неговата точност бе смъртоносна. Възбудата на Уес пресъхна още преди Иън да вкара третия гол. Лили обяви края на играта, когато вкарахме двадесет и един гола. Тя дишаше тежко. Аз пък не; чувствах се добре, мускулите ми бяха загряли и раздвижени. Уес поиска още една игра, но Лили бе изтощена.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeНед 6 Сеп 2009 - 13:36

- Приеми го, те са по – добри.
- Бяхме измамени.
- Никой никога не е споменавал, че тя не може да играе.
- Никой никога не е споменавал също, че тя е професионалист.
Това ми хареса – накара ме да се усмихна.
- Не се вкисвай заради загубата, - каза Лили, протягайки се, за да смушка леко Уес в стомаха. Той хвана пръстите й и я приближи до него. Тя се смееше, дърпайки се настрани, но Уес я придърдпа и й залепи стабилна целувка по усмихнатата й уста. Иън и аз си разменихме бърз, учуден поглед.
- За теб бих загубил с охота, - отговори й Уес и после я пусна.
Гладката карамелена кожа на Лили бе придобила лек розов оттенък по бузите и врата. Тя надзърна към Иън и мен, за да види реакцията ни.
- И сега, - продължи Уес, - спирам, за да се подкрепя с нещо за хапване. Ще видим как малката ти измамница ще се справи срещу Кайл. – Той метна топката към далечния тъмен ъгъл на пещерата , където я чух как цопна в потока.
Иън се втурна, за да я извади, а аз продължавах любопитно да гледам Лили. Тя се засмя на изражението ми, но прозвуча смутена, нещо нетипично за нея.
- Зная, зная.
- От колко време… продължава това? – зачудих се.
Тя направи гримаса.
- Не е моя работа. Съжалявам.
- Няма проблем. Не е тайна – как би могло нещо да остане в тайна тук? Просто е… ново за мен. Донякъде е по твоя вина, - добави тя и се усмихна, за да ми покаже, че само ме дразни.
Въпреки това се почувствах виновна. И объркана.
- Какво съм направила?
- Нищо, - увери ме тя. – По – скоро… реакцията на Уес спрямо теб ме изненада. Не знаех, че има такава дълбока душевност. Преди дори не бях заинтригувана от него. Е, добре. Той е прекалено млад за мен, но има ли значение тук? – Тя пак се засмя. – Странно е как животът и любовта се развиват. Не съм го очаквала.
- Мда. Забавно е как се случват нещата, - съгласи се Иън. Не бях чула кога се е върнал. Той плъзна ръката си около раменете ми. – Въпреки че е приятно. Знаеш, че Уес хлътна по теб още в първия миг, в който пристигна тук, нали?
- Така каза и той. Не бях забелязала.
Иън се засмя.
- В такъв случай си била единствената. Е, Скит, какво ще кажеш за една игра един срещу друг, докато чакаме?
Усещах безгласния ентусиазъм на Мелани.
- Добре.
Той ме остави първа да играя с топката, като отстъпи назад, пазейки вратата си. първият ми изстрел премина между него и „гредата”, и отбелязах гол. Пришпорих го, той ритна топката обратно и тя тупна в краката ми. пак отбелязах.
„Иън ни оставя да победим”, изръмжа Мелани.
- Хайде, Иън. Играй.
- Играя.
„Кажи му, че рита като момиче.”
- Риташ като момиче.
Той се засмя и аз пак му отмъкнах топката. Не ми бе достатъчно само да му се присмивам. Изведнъж ме изпълни вдъхновение и ритнах топката зад гол – линията, с ясното съзнание, че ще е последния път, в който ще се наложи да го правя. Мел възрази.
„Не ми харесва идеята.”
„и въпреки това се обзалагам, че ще проработи.”
Поставих топката обратно в центъра на игрището.
- Печелиш и може да спиш в стаята ми, докато се върнат.
Имах крещяща нужда от здрав сън.
- Ще играем до десет. – Изръмжа и изрита топката покрай мен толкова силно, че тя рикушира в невидимата стена зад моята гол – линия и се върна обратно при нас.
Погледнах към Лили.
- Това случайност ли беше?
- Не, според мен беше центриране.
- Едно на три, - обяви Иън.
Отне му петнадесет минути, за да спечели, но поне наистина ми се наложи да играя. Дори отбелязах още един гол, и се гордеех със себе си. задъхвах се, когато той открадна топката за последен път от мен и я заби през вратата, вкарвайки победния гол. Не беше задъхан.
- Дест на четири. Аз печеля.
- Добра игра, - изпухтях.
- Изморена ли си? – попита прекалено невинно. Беше забавен. Протегна се. – Мисля, че съм готов да си лягам. – Погледна ме дяволито.
Подскочих.
- Ау, Мел, знаеш, че се шегувам. Бъди добричка.
Лили ни погледна озадачена.
- Мелани на Джаред възразява срещу мен, - каза Иън и й смигна.
Веждите й се надигнаха.
- Това е… интересно.
- Чудя се какво ли задържа Уес толкова дълго? – мърмореше Иън, без да обръща голямо внимание на реакцията й.
- Да идем ли да проверим? Не бих отказала малко вода.
- И аз, - съгласих се.
- Донесете малко, - Лили не помръдна от мястото си, полуизлегната на пода.
Когато пристъпихме в тесния тунел, Иън леко сложи едната си ръка около кръста ми.
- Знаеш ли, - започна той, - наистина не е честно от страна на Мелани да те кара да страдаш, когато ми е ядосана.
- И откога хората постъпват честно?
- Добре отбелязано.
- Освен това, тя би се радвала да те накар да страдаш, ако й позволя.
Той се засмя.
- Това с Лили и Уес е хубаво, не мислиш ли? – каза той.
- Да. Идвамата изглеждат много щастливи. Харесва ми.
- И на мен ми харесва. Уес най – после получи момичето. Дава ми надежда. – Намигна ми. – Мислиш ли, че Менали ще те накара да се чувстваш много неудобно, ако точно сега те целуна?
За секунда се стъписах, но после поех дълбоко дъх.
- Вероятно.
„О, да.”
- Определено.
Иън въздъхна. В същият момент чухме Уес да вика. Гласът му идваше от края на тунела и се приближаваше с всяка изречена дума.
- Върнаха се! Скит, върнаха се!
Отне ми по – малко от секуна да разбера какво ми казваше и усетих да се затичах. Зад мен чух Иън да мърмори нещо за напразни усилия. Почти повалих на земята Уес.
- Къде? – издишах.
- На площада.
И отново се затичах. Излетях към голямата пещера с градината, очите ми търсеха. Не бе трудно да ги открия. Джейми стоеше пред група хора близо до изхода към южния тунел.
- Здрасти, Скит! – извика той и ми махна.
Труди държеше ръката му, докато бягах по края на полето, сякаш го удържаше да не се затича към мен да ме пресрещне. Сграбчих раменете му с двете си ръце и го притиснах към мен.
- О, Джейми!
- Липсвах ли ти?
- Мъничко. Къде са останалите? Всички ли се върнаха? Всички ли са добре? – Освен джейми, Труди бе единствената от завърналите се, която видях на площада. Всички останали – Лусина, Рут Ан, Кайл, Травис, Виолета, Рийд – ги приветстваха за добре дошли.
- Всичкисе върнаха и са добре, - увери ме Труди.
Очите ми обиколиха голямата пещера.
- Къде са?
- Ъ… почистват се, разтоварват…
Изках да предложа помощта си – всичко, което би ме отвело там, където е Джаред, за да се уверя със собствените си очи, че е в безопасност – но знаех, че няма да ми пшозволят да видя откъде вкарваха провизиите.
- Изглежда имаш нужда от баня, - казах на Джейми и разроших мръсната му, сплетена коса, без да го пускам.
- Трябва да отиде да си легне, - отвърна Труди.
- Труди, - измърмори Джейми и й хвърли мрачен поглед.
Труги ме погледна бързо и после отмести очи встрани.
- Да легне…? – Втренчих се в Джейми и се отдръпнах назад, за да мога добре да го огледам. Не ми изглеждаше уморен – очите му искряха, и бузите му бяха зачервени. Очите ми преминаха по цялото му тяло и замръзнаха върху десния му крак. Имаше назъбена дупка на джинсите му само на няколко сантиметра под коляното. Платът около дупката беше оцветен в тъмно червеникаво – кафяво и зловещото петно се разпростираше надолу чак до прасеца.
„Кръв”, с ужас разбра Мелани.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeНед 6 Сеп 2009 - 13:36

- Джеми! Какво се случи?
- Благодаря, Труди.
- Скоро щеше сама да забележи. Ще говорим, докато куцукаш към стаята си.
Труди пухна ръка под неговата и му помагаше да върви крачка по крачка, опитвайки се да прехвърли тежестта му върху левия крак.
- Джейми, кажи ми какво стана! – поставих ръка около него от другата страна и се опитах да поема колкото мога от теглото му.
- Наистина е глупаво. И изцяло по моя вина. И можеше да се случи и тук.
- Кажи ми.
Той въздъхна.
- Подхлъзнах се с нож в ръката.
Потръпнах.
- Не трябва ли да те отведем на друго място? Имаш нужда Док да те прегледа.
- Оттам идвам. Първо се отбихме в болницата.
- И какво каза Док?
- Добре съм. Почисти раната, превърза я и каза да си легна.
- И ти измина целия този път? Защо не остана в болницата?
Джейми изкриви лице и погледна към Труди, сякаш търсеше отговора е нейните очи.
- Джейми ще се чувства по – удобно в неговото легло, - предположи Труди.
- Да, - бързо се съгласи той. – Кой иска да лежи на някоя от онези ужасни кушетки?
Погледнах към тях и после зад мен. Тълпата се бе разотишла.чувха гласовете им да отеква надолу в южния коридор.
„За какво беше това?” притеснено ме попита Мелани.
Стори ми се, че Труди не е по – добра лъжкиня от мен. Когато обясняваше, че останалите разтоварват и се почистват, чух фалшива нотка в гласа й. спомних си, че видях как очите й трепнаха и се отместиха за части от секундата към тунела.
- Хей, хлапе! Здрасти, Труди! – Иън ни настигна.
- Здравей, Иън, 0 и двамата го поздравиха едновременно.
- Какво е станало тук?
- Паднах върху един нож, - избоботи Джейми и наведе глава.
Иън се засмя.
- Не мисля, че е смешно, - казах с твърд глас. Мелани, побесняла от тревога в главата ми, си представи как го зашлевява. Не й обърнах внимание.
- Може да се случи на всеки, - отговори Иън и леко удари с юмрук Джейми по рамото.
- Точно така, - измрънка Джейми.
- Къде са всички?
Наблюдавах Труди с ъгълчето на окото си, докато му отговаряше.
- Те, ъ, имат още малко за разтоварване. – Този път очите й се преместиха към южния тунел много предпазливо, и изражението на Иън изведнъж стана твърдо, за секунда дори свирепо. И тогава Труди се обърна към мен и ме хвана да ги наблюдавам.
„Разсей ги”, прошепна Мелани.
Бързо погледнах към Джейми.
- Гладен ли си? – попитах го.
- Да.
- Кога ли не си гладен? – подразни го Иън. Лицето му отново бе спокойно. Той бе по – добър в заблуждаването от Труди.
Когато пристигнахме в стаята ни, Джейми блажено потъна в големия матрак.
- Сигурен ли си, че си добре? – проверих отново.
- Не е нищо сериозно. Наистина. Док каза, че ще се оправя след няколко дни.
Кимнах, въпреки че не успя да ме убеди.
- Отивам да се изкъпя, - измърмори Труди, докато си тръгваше.
Иън се облегна на стената; нямаше намерение да ходи никъде.
„Дръж лицето си надолу, когато лъжеш”, предложи ми Мелани.
- Иън? – бях се втренчила напрегнато в окървавения крак на Джейми. – Имаш ли нещо против да ни донесеш малко храха? И аз изгладнях.
- Да. Донеси нещо за хапване.
Усетих погледа на Иън върху мен, но не помръднах.
- Добре, - съгласи се той. – Ще се върна след секунда. – Той наблегна на краткото време.
Задържах погледа си сведен, сякаш изучавах раната, и изчаках да чуя как се отдалечава.
- Не си ли ми ядосана? – попита Джейми.
- Разбира се, че не.
- Знаех, че не искаш да отивам.
- Сега си в безопасност; само това има значение. – Разсеяно потупах ръката му. Изправих се и оставих косата си, вече пораснала до брадичката, да скрие лицето ми. – Веднага се връщам – забравих, че искам да кажа нещо на Иън.
- Какво? – попита той, объркан от тона ми.
- Ще се оправиш ли сам?
- Разбира се, - отвърна автоматично.
Проврях се под мрежта, преди да успее да ме попита нещо друго.
Коридорът бе празен, Иън не се виждаше. Трябваше да побързам. Знаех, че вече подозира нещо. Той бе забелязал, че аз бях обърнала внимание на странното и изкъствено обяснение на Труди. Нямаше да се забави много. Закрачих по – бързо, но не тичах, докато не минах през големия площад. Целеустремена, изглеждах сякаш изпълнявам поръчка. На площада имаше само няколко човека – Рийд, запътил се по коридора, водещ към банята; Рут Ан и Хейди, поспрели до източния коридор, бърбореха; Лили и Уес бяха с гръб към мен и се държаха за ръце. Никой не ми обърна внимание. Отправих се напред, все едно не бях фокусирана върху южния тунел, и завих чак в последния момент. В мига, в който се озовах в катранено – черния коридор, се затичах по познатия път. Някакъв скрит инстинкт ми казваше, че се случва същото нещо – че беше повторение на последния път, в който Джаред и останалите се бяха върнали от обиколка, и всички бяха тъжни, и Док се беше напил, и никой не искаше да отговаря на въпросите ми. Случваше се пак, въпреки че аз не трябваше да узнавам. Според Иън бе нещо, за което не искам да научавам. Почувствах как тръпки преминаха по гърба ми. Може би наистина не исках да зная.
„Да, искаш. И двете искаме.”
„Уплашена съм”.
„Аз също.”
Затичах колкото се може по – тихо надолу по тъмния тунел.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeПон 7 Сеп 2009 - 22:15

ГЛАВА 40
Ужасена

Забавих, когато чух гласове. Не бях доближила достатъчно болницата, затова не можеше да е главът на Док. Други се връщаха оттам. Притиснах се в скалната стена и започнах да се промъквам напред колкото се може по – тихо. Дишах накъсано заради пробяганото разстояние. Покрих устата си с ръка, за да заглуша звука.
- ...защо продължаваме да правим това, - някой недоволстваше.
Не бях сигурна на кого принадлежеше гласа. На някого, когото не познавах добре. Може би Виолета? Усещаше се същият депресиран тон, който бях чула и преди. Това изтри всички съмнения, които имах, защото за момент си бях помислила, че си въобразявам.
- Док не искаше. Този път предложението дойде от Джаред.
Сега бях сигурна, че говореше Джофри, въпреки че гласа му звучеше леко променен заради подтисканото отвращение. Джофри, разбира се, беше заедно с Труди на обиколката. Те вършеха всичко заедно.
- Мислих, че той е най – големият противник на цялата тази работа.
Предположих, че дтова бе Травис.
- Сега е... по – мотивиран, - отговори Джофри. Гласът му бе тих, но бях почти убедена, че е ядосан за нещо.
Минаха само на двайсетина сантиметра от мястото, където се бях прилепила до скалите. Замръзнах и задържах дъха си.
- Според мен е извратено, - мърмореше Виолета. – Отвратително. Никога няма да се получи.
Пристъпваха бавно и отчаяно. Нокой не й отговори. Никой не продума нито думичка. Стоях неподвижно докато стъпките им едва се чуваха в далечината, но не можах да изчакам да се отдалечат достатъчно. Иън вече сигурно ме следваше.
Промъкнах се напред много тихо и когато реших, че е безопасно, хукнах да бягам. Видях първите бледи лъчи на дневната светлина да обливат тунела при завоя, намалих хода си и опитах да бъда по – тиха, но въпреки това продължавах да се движа достатъчно бързо. Знаех, че стигна ли веднъж до завоя, ще мога да видя вратата, водеща към царството на Док. Завих и светлината стана по – ярка. Придвижвах се внимателно, стъпка по стъпка. Беше много тихо. За момент се замислих дали не съм се объркала и дали тук изобщо има някой. И тогава пред очите ми изникна назъбения вход, отразяващ сноп бяла слънчева светлина към отсрещната стена, а вътре в стаята чух как някой тихо ридаеше. Застанах на пръсти и леко надникнах иззад ъгъла, и се заслушах. Ридаенето продължаваше. Друг звук – меко, ритмично тупане, - се чуваше в синхрон с хлипането.
- Така, така. – Чух гласът на Джеб, преливащ от емоция. – Всичко е наред. Всичко е наред, Док. Не го приемай толкова тежко.
Тихи стъпки, на повече от един човек, се чуваха в стаята. Шумолеше плат. Чуваше се четкане. Звуците ми напомняха на шума, който се вдигаше, когато почиствах нещо. Усетих миризма, която не трябваше да се усеща в пещерите. Странна... не точно метална, но не приличаше и на никоя друга. Не ми беше позната – бях сигурна, че никога преди не я бях подушвала – и въпреки това имах странното усещане, че ми е позната. Беше ме страх да се покажа иззад ъгъла.
„Какво може да е най – лошото, което да ни сторят?” отбеляза Мелани. „Да ни пуснат да си ходим?”
„Права си.”
Положението определено се беше променило, след като това бе най – страшното, което очаквах да ми причини някой човек. Поех дълбоко дъх – пак усетих странната, погрешна миризма, - и заобиколих назъбената скала пред болницата. Никой не ме забеляза. Док бе коленичил на пода, с лице заровено в ръцете му, рааменете му трепереха. Джеб се беше навел над него и го потупваше по гърба. Джаред и Кайл поставяха груба носилка до една от кушетките по средата на стаята. Лицето на Джаред изглеждаше сурово – явно маската се бе завърнала по време на последната обиколка. Кушетките не бяха празни както обикновено. Нещо бе разположено върху две от тях, скрито под тъмнозелените одеала. Дълго и неправилно, с познати извивки.... Ръчно сглобената маса на Док бе поставена между двете кушетки, точно под най – ярката слънчева светлина. Масата блестеше в сребърно – лъскави скалпели и комплект остарели медицински инструменти, чиито имена не знаех.
Но освен тези имаше и други, по – ярки сребърни неща. Блещукащи парченца от сребро бяха разпръснати в усукани, измъчени форми по цялата маса... миниатюрни сребърни песъчинки, оскувани, оголени и разпиляни... петна от сребриста течност, размазани по масата, по одеалата, по стените...
Викът ми раздра тишината в помещението. Цялата стая се разтроши. Завъртя се и се разтресе от звука, и като вихрушка запрепуска около мен, а аз не успявах да намеря изхода. Стените, опръсканите със сребърно стени, се издигаха и блокираха пътя ми, накъдето и да се обърнех. Някой извика името ми, но не разбрах чий беше гласът. Писъкът бе прекалено силен. Ушитеме заболяха. Каменната стена, покрита със сребърни сълзи, ме удари и аз паднах на пода. Силни ръце ме дърпаха надолу.
- Док, помощ!
- Какво й стана?
- Припадна ли?
- Какво е видяла?
- Нищо – нищо. Телата бяха покрити!
Лъжа! Телата бяха противно открити, пръснати извратено, осквернени върху блестящата маса. Осакатени, разчленени, измъчвани тела, разкъсани, приличащи на уродливи парцали... Ясно виждах закърнелите пипалца, все още прикрепени към разсеченото телце на детето. Просто дете! Бебе! Бебче, хвърлено наслуки на осакатени парченца по масата, потънало в собствената си кръв.... Стомахът ми се завъртя, както се въртяха стените, и киселини се закатериха нагоре към гърлото ми.
- Скит? Чуваш ли ме?
- В съзнание ли е?
- Мисля, че ще повърне.
Последният глас позна. Здрави ръце държаха главата ми, когато киселината в стомаха ми започна да прелива.
- Какво ще правим, Док?
- Дръж я – не й позволявай да се нарани!
Кашлях и се усуквах, опитвайки се да избягам. Гърлото ми се прочисти.
- Пусни ме! – най – накрая бях способдна да изкрещя. Подбрах думите си много внимателно. – Махнете се от мен! Махнете се; чудовища! Мъчители!
Отново запищях безмълвно, извивайки се в опит да се отскубна от ръцете, които ме удържаха.
- Успокой се, Скит! Шшш! Всичко е наред! – чух гласът на Джаред. За пръв път нямаше значение, че ми говореше точно Джаред.
- Чудовище! – изкрещях му.
- Изпада в истерия, - каза му Док. – Изчакай.
Усетих рязък, парещ удар върху лицето си. Чух въздишка, надалеч от настъпилия хаос.
- Какво правиш? – изрева Иън.
- Изпадна в криза или нещо подобно, Иън. Док се опитва да я свести.
Ушите ми звъняха, но не от шамара. Заради миризмата – миризмата на сребристата кръв, стичаща се надолу по стените – миризмата на кръвта на Душите. Стаята се въртеше около мен, сякаш беше жива. Светлината проблясваше по странен начин, като очертаваше извивките на чудовищата от миналото ми. Лешояд разгъваше крилата си... Звяр с нокти размахваше тежките си бръсначи пред лицто ми... Док ми се усмихваше и се протягаше към мен, а среброто се процеждаше по върховете на пръстите му...
Стаята се завъртя още веднъж бавно и после стана черна. Безсъзнанието ми не продължи дълго. Може би секунда по – късно главата ми се проясни. Умът ми се изостри; щеше ми се да остана в безсъзнание по – дълго. Движех се, люлеех се напред – назад, но бе прекалено тъмно, за да различа нещо. Точно навреме ужасната мизирма бе изчезнала. Застоялият, влажен въздух в пещерите бе като парфюм. Чувството да бъда носена, да бъда люляна, ми бе познато. Първата седмица, след като Кайл ме бе наранил, бях пропътувала дълги разстояния, сгушена в ръцете на Иън.
- ...помислих си, че се е досетила какво вършим. Явно съм сгрешил, - мърмореше Джаред.
- Мислиш, че е станало това? – Гласът на Иън прозвуча рязко в тихия тунел. – Че е била уплашена, защото Док се е опитвал да извади другите Души? Че се е страхувала за себе си?
Джаред отговори след минута.
- А ти не мислиш ли така?
От гърлото на Иън излезна ръмжащ звук.
- Не. Не мисля. Колкото и да съм отвратен, че сте довели пак нови... жертви за Док, и сте ги довели сега, колкото и това да кара стомаха ми да се обърне, не мисля, че затова е разстроена. Как може да си такъв слепец? Можеш ли даси представиш като какво е изглеждала болницата за нея?
- Зная, че бяхме покрили телат преди...
- Грешните тела, Джаред. О, сигурен съм, че Скит би се разстроила, ако види мъртво човешко тяло – тя е толкова нежна; насилието и смъртта не са част от нормалния й свят. Но си помисли какво ли са означавали за нея нещата, които е видяла на масата?
Отне му още една минута да проумее.
- Оо.
- Да. Ако ти или аз бяхме се озовали в морга, с разпръснати части от човешки тела, и всичко наоколо оплискано с кръв, нямаше да е толкова неприятно за нас, колкото е за нея. И преди сме виждали всичко това – ако не по време на нашествието, то поне във филмите на ужасите. Обзалагам се, че никога не е била подлагана на нещо подобно през всичките си животи.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeПон 7 Сеп 2009 - 22:16

Отново ми прилошаваше. Думите му върнаха обратно всичко. Гледката. Миризмата.
- Пусни ме, - прошепнах. – Остави ме долу.
- Не исках да те събуждам. Съжалявам. – Последната дума бе изречена ревностно, извиняваше се за нещо повече от факта, че току – що ме бе събудил.
- Пусни ме.
- Не си добре. Ще те отнеса в стаята ти.
- Не. Пусни ме на земята веднага.
- Скит...
- Веднага! – изкрещях. Изтласках се от гърдите на Иън и освободих краката си. свирепото му усилие го изненада. Той изпусна захвата си около мен и аз почти паднах превита на пода. Изведнъж се изправих и хукнах.
- Скит!
- Остави я да върви.
- Не ме докосвай! Скит, върни се!
Стори ми се, че се сбиха зад гърба ми, но не забавих крачка. Разбира се, че се биеха. Нали бяха хора. Насилието им доставяше удоволствие. Не се спрях, когато се озовах на светло. Пробягах през голямата пещера, без да погледна към никое от чудовищата, които се намираха там. Усещах очите им върху мен, но не ме интересуваше. Не ме бешегрижа къде отивам. Исках просто да съм някъде, където да остана сама. Избягвах тунелите, които обикновено бяха пълни с хора, и се затичах по първия празен, който видях. Беше източният тунел. За втори път днес спринтирах по този коридор. Предният път, изпълнена с радост, този път погълната от ужас. Беше ми трудно да си спомня как се чувствах следобеда, току – що научила, че хората, излезнали на обиколка, се бяха завърнали. Сега всички бе мрачно и страховито, включително и тяхното завръщане. Дори и камъните ми изглеждаха зли. И въпреки това пътят, който бях поела,. Бе правилният. Никой нямаше причина да дойде и да ме търси точно тук, освен това беше празно. Тичах до края на тунела към дълбоката нощ, властваща в пустата стая за игри. Наистина ли бях играла игри с тях преди толкова кратко време? Бях повярвала на усмивките, изписани на лицата им, без да видя зверовете, скрити под тях...
Вървях напред, докато не нагазих до глезените в мазната вода на тъмния поток. Отстъпих, ръцете ми бяха протегнати, търсейки стената. Когато усетих грубата повърхност на острите назъбени скали под пръстите си, се свлякох зад издатината и се свих на топка право на земята.
„Не се оказа това, което си помислихме в първия момент. Док не нараняваше някой нарочно; просто се опитваше да спаси...”
„РАЗКАРАЙ СЕ ОТ ГЛАВАТА МИ!” изкрещях.
Когато я изтиках навън от мен – като запуших устата й, така че да не ми се налага да се съобразявам с преценките й, - осъзнах колко слаба бе станала през всичките месеци на приятелство. Колко много ми бе позволено. Подейства ми окуражаващо. Беше прекалено лесно дая накарам да замълчи. Толкова лесно, колкото трябваше да е от самото начало. Сега бях само аз. Само аз и болката, и ужаса, от които никога нямаше да избягам. Никога нямаше да изтрия образа от съзнанието си. Никога нямаше да се освободя от него. Завинаги щеше да остане част от мен.
Не знаех как да скърбя. Не можех да скърбя по човешкия начин за тези изгубени Души, чиито имена никога нямаше да узная. За разкъсаното дете на масата. Никога не ми се бе налагало а скърбя, докато живеех на Извора. Не бях наясно как се правеше там, в истинския дом за моя вид. Така че реших да се придържам към обичаите на Прилепите. Стори ми се подходящо – точно тук, в черната зала, където се чувствах така, сякаш съм сляпа. Прилепите скърбяха в мълчание – без да пеят седмици наред, докато не почувстват, че болката от липсата на тяхната музика е по – непоносима от болката по загубената Душа. Там бях познала загубата. Имах приятел, който загина при нелеп инцидент от падащо дърво посред нощ – бе осъзнал прекалено късно какво се случва, за да има време да се спаси от размазаното тяло на гостоприемника си. Спираловиден... Отиващ нагоре... Хармония; тези думи най – точно писваха името му на човешкия език. Не съвсем точно, но достатъчно близко. Смъртта му не бе съпроводена от ужас, а само от скръб. Защото бе инцидент.
Бълбукането на потока бе твърде неритмично, за да ми напомни за нашите песни. И въпреки това можех да скърбя независимо от лишеното от хармония клокочене. Здраво увих ръце около раменете си и започнах да оплаквам детето и другите Души, загинали заедно с него. Моито братя и сестри. Моето семейство. Ако бях намерила начин да се измъкна от това място, ако бях предупредила Търсача, техните останки нямаше да са небрежно разпръснати и смесени в напоената с кръвта им стая. Исках да плач, да се чувствам нещастна. Но това бе човешкият начин. Затова стиснах устни и се прегърбих, потънала в мрака, задържайки болката дълбоко в себе си.
Мълчанието ми и оплакването бяха прекъснати. Чух ги да търсят, чух гласовете им да отекват във въздуха, изпълващ дългите тунели. Чикаха ме и очакваха да им отвърна. Когато не получиха отговор, донесоха светлина. Не мъгливите сини фенери, които можеше никога да не разкрият убежището ми, а ярките, светещи със жълта светлина джобни фенерчета. Движеха ги наляво – надясно, като махало от светлина. Дори и с помощта на джобните фенери, не успяха а ме открият преди третото претърсване на стаята. Защо не можеха да ме оставят намира? Когато снопа лъчи най – после ме освети, чух въздишки на облекчение.
- Открих я! Кажи на другите да се връщат обратно! В кайна смета се оказа тук!
Разпознах гласа, но не исках да го свързвам с името. Просто поредното чудовище.
- Скит? Скит? Добре ли си?
Не вдигнах глава, нито отворих очи. Скърбях.
- Къде е Иън?
- Да доведем ли Джейми?
- Не би могъл да върви с този крак.
Джейми. Потръпнах при споменаване на името му. Моят Джейми. И той беше чудовище. И той бе точно като останалите. Моят Джейми. Изпитвах физическа болка, когато си мислех за него.
- Къде е тя?
- Тук, Джаред. Тя не... отговаря.
- Не сме я докосвали.
- Тук, дайте ми фенера, - каза Джаред. – А сега, останалите се махайте оттук. Спешната ситуация се разреши. Дайте й малко пространство, става ли?
Чух шумолене на стъпки, които не се отдалечиха много.
- Сериозюно, хора. Не помагате. Изчезвайте. Всички навън.
Шумоленето отначало бе бавно, но после се усили. Чух много стъпки да излизат от стаята и да изчезват в далечината. Джаред изчака, докато отново не настъпи тишина.
- Добре, Скит, сега сме само ти и аз.
Зачака да му отговоря.
- Виж, предполагам, че случилото се е много... лошо. Никога не сме искали да видиш всичко това. Съжалявам.
Съжалява? Джофри каза, че идеята е била на Джаред. Той искаше да ме прекърши, да ме разреже на малки парченца, да опръска стените с кръвта ми. Бавно би ме разкъсал на милиони парченца, ако можеше да открие начин да запази чудовището си живо. Би насякъл всички ни на тресчици. Умълча се доста дълго, още очакваше да реагирам.
- Изглежда искаш да си сама. Добре. Мога да ги държа настрана, ако това е, което искаш.
Не помръднах. Нещо докосна рамото ми. Отдръпнах се от него и се притиснах към острите камъни.
- Съжалявам, - измрънка той.
Чух го да става и светлината – червена зад клепачите ми – започна да избледнява, докато се отдалечаваше. На входа на пещерата срещна някого.
- Къде е тя?
- Иска да е сама. Остави я.
- Не заставай на пътя ми за пореден път, Хоуи.
- Мислиш ли, че иска точно ти да я утешаваш? Да я утешава човек?
- Не бях част от това...
Джаред отговори с нисък глас, но въпреки това успях да чуя ехото.
- Този път не. Ти си един от нас, Иън. Неин враг. Чу ли я какво каза там? Тя крещеше „чудовища”. Така ни вижда. Едва ли иска да я утешаваш.
- Дай ми фенера.
Не проговориха отново. Минутите минаваха и чух стъпки, придвижващи се по края на стаята. За момент светлината мина по мен и клепачите ми отново станаха червени. Свис се още повече, очаквах той да ме докосне. Чух само тиха въздишка, а после той седна на камъните, но не толкова близко до мен, колкото бях очаквала. С едно щракване светлината изчезна. Дълго чаках той да проговори, но и двамата мълчахме. Най – накрая, спрях да очаквам думите му и се върнах към оплакването. Иън не ме прекъсна. Седях на земята в катранено черната пещера и скърбях за изгубените Души с човек, приседнал до мен.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeСря 9 Сеп 2009 - 19:51

ГЛАВА 41
Изчезнала

Три дни Иън стоеше с мен в мрака. Само на няколко пъти за излизаше за кратко, за да ни донесе храна и вода. Отначало Иън ядеше, въпреки че аз не докосвах храната. После, след като разбра, че подноса ми оставаше пълен не защото бях загубила апетит, и той спря да се храни. Използвах кратките му отсъствия, за да облекча физическите си нужди, които нямаше как да пренебрегна, и бях благодарна, че миризливия поток бе наблизо. Когато постите ми се удължиха, нуждите ми изчезднаха. Не можех да не спя, но се чувствах неудобно. Първата сутрин се събудих и открих, че главата ми лежи в скута му. Отдръпнах се от него и започнах така да треперя, че той повече не повтори жеста. След това се свлякох до камъните, и когато се събудих, отново се свих като мълчалива топка.
- Моля те, - прошепна Иън на третия ден – или поне си мислех, че е третия ден; нямаше как да съм сигурна колко време е минало в това тъмно, тихо място. Проговори за пръв път, откакто бяхме тук. Знаех, че подноса с храна е пред мен. Той го побутна по – близо, докато не докосна крака ми. Аз подскочих настрани. – Моля те, Скит. Моля те, хапни нещо.
Той постави ръката си върху моята, но бързо я дръпна, защото се измъкнах изпод нея.
- Моля те не ме мрази. Толкова съжалявам. Ако знаех... щях даги спра. Няма да позволя да се случи отново.
Никога нямаше да ги спре. Беше сам срещу всички. И, както бе казал Джаред, той не е възразявал преди. Аз бях врагът. Дори и при най – състрадателните от човешкия вид, обсега на милосърдие стигаше единствено за тях самите. Знаех, че Док никога не би причинил нарочно болка на друг човек. Съмнявах се дори дали би могъл да изтърпи подобна гледка, като знаех колко е чувствителен и нежен. Но що се отнасяше до червей, до стоножка? Защо би се притеснявал, че някое странно извънземно същество ще агонизира? Защо да се тревожи, че е убил бебе, – бавно, разрязвайки го парче по парче – след като то не притежаваше човешка уста, с която да крещи?
- Трябваше да ти кажа, - чух шепота на Иън.
Имаше ли значение ако просто ми бяха казали, без да видя измъчените останки от моя вид? Щеше ли болката да е по – слаба?
- Моля те, яж.
Тишината се завърна. Стояхме така доста дълго, може би почти час. Иън стана и се отдалечи тихо. Не виждах смисъла в чувствата, които изпитвах. Точно в този момент мразех тялото, за което бях прикрепена. Тогава защо неговото заминаваме ме караше да се чувствам депресирана? Защо ме болеше, след като най – после получих усамотението, за което жадувах? Исках чудовището да се върне, и желанието ми беше абсолютно нередно. Не останах сама задълго. Не знаех дали Иън беше отишъл да го доведе, или той бе чакал Иън да излезне, но разпознах неритмичното свирукане на Джеб, докато приближаваше през гъстия мрак. Свиркането спря на няколко крачки от мен, и последва шумно щракване. Сноп жълта светлина изгори очите ми. Примигнах срещу светлината. Джеб отмести фенера и го насочи нагоре. Той хвърли кръг от светлина към ниския таван, който се разшири като голяма сфера, осветявайки всичко около нас. Джеб приседа до стената срещу мен.
- Смяташ да се умориш от глад, а? Такъв ли е планът?
Загледах се в каменния под. ако трябваше да бъда честна към себе си, оплакването ми бе приключило. Достатъчно скърбих. Не познавах детето или другите Души от пещерата на ужасите. Не можех вечно да жалея за непознатите. Не, сега бях разгневена.
- Ако искаш да умреш, има по – лесни и бързи начини.
Сякаш не бях наясно.
- Ами тогава ме дайте на Док, - играчих.
Джеб не се изненада, когато му отговорих. Той кимна на себе си, сякаш знаеше със сигурност, че ще кажа точно това.
- Да не би да очакваш просто да се предадем, Скитнице? – Гласът на Джеб беше суров и по – сериозен от преди. – Имаме по – силно развит инстинкт за оцеляване, отколкото си представяш. Естествено, че искаме да открием начин, за да си върнем обратно умовете. Някой ден може да се случи на всеки от нас. Толкова много от хората, които обичаме, вече са изгубени безвъзвратно.
За пръв път Джеб разговаряше с мен като с Душа, а не като с човек. имах усещането, че винаги е правил ясно разграничение, независимо от поведението му. Той бе просто едно вежливо чудовище. Не можех да отрека истината, звучаща в думите му, или техния смисъл. Шокът бе преминал и отново бях на себе си. По природа бях справедлива.
Някои от тези човеци можеха да погледна на нещата от моята страна; Иън поне можеше. Аз също можех да взема под внимание тяхната гледна точка. Те бяха чудовища, но може би чудовища, убедени в правотата на действията си. Естествено, че смятаха насилието за отговор. Не бяха способни да си представят никакво друго решение. Можех ли да ги виня, че генетичното им програмиране бе ограничило по този начин спсобностите им за разрешаване на проблемите? Прочистих гърлото си, но гласът ми още бе дрезгав от дългото мълчание.
- Разсичането на бебета няма да спаси никого, Джеб. Сега всички са мъртви.
Той запази мълчание за момент.
- Не можем даразличаваме възрастните ви индивиди от младите.
- Наясно съм.
- Вие не щадите нашите бебета.
- Но и не ги измъчваме. Никога не причиняваме преднамерено болка на хората.
- Вие правите по – лоши неща от това. Заличавате ги.
- А вие правите и двете.
- Да, правим го – защото трябва да опитаме. Трябва да продължаваме да се борим. Единствения начин, който познаваме – да продължаваме да опитваме или да обърнем лица към стената и да умрем. – Той повдигна едната си вежда.
Сигурно така изглеждаше това, което правя. Въздъхнах и взех бутилката вода, която Иън бе оставил близо до краката ми. Пресуших я на един дъх и отново се прокашлях.
- Никога няма да се получи, Джеб. Може да продължавате да ни кълцате на парченца, но така само ще убивате повече и повече съзнаващи същества и от двата вида. Ние не убиваме с желание, нито пък телата ни са слаби. Антенките ни може и да изглеждат като мека сребърна коса, но в действителност са по – силни от вашите органи. Това се случва, нали? Док реже семейството ми, а техните крайници разрязват мозъците на хората.
- Като сирене, намачкано с вилица, - съгласи се той.
Гадеше ми се и потръпнах, като си представих картината.
- И мен ме отвращава, - отбеляза той. – Док е много напрегнат и не е във форма. Всеки път, когато си мисли, че е разгадал тайната, всичко се срива. Опитва всичко, което може да измисли, но не може да ги спаси и те заприличват на овесена каша. Вашите Души не реагират на упойка или на... отрова.
Гласът ми прозвуча сурово, изпълнен с ужас.
- Разбира се, че няма да реагират. Химичният ни състав е съвсем различен.
- Случи се така, че веднъж един от вашите явно разбра какво ще последва. И преди Док да успее да упои човека, сребристото същество разкъса мозъка му отвътре. Разбира се, открихме това едва когато Док го отвори. Мъжът просто изпадна в безсъзнание.
Бях изненадана и странно впечатлена. Тази Душа сигурно е била много смела. Аз не бих имала смелостта да предприема тази стъпка, дори и в началото, когато бях убедена, че ще се опитат да ме изтезават и насила да получат информация от мен. Не си представях, че са способни да изтръгнат отговорите и да ги използват за себе си; тази посока на действие бе обречена на провал и затова не бях се сещала.
- Джеб, ние сме сравнително миниатюрни същества, напълно зависими от неохотните гостоприемници. Не бихме оцелели толкова дълго, ако не разполагахме с някакъв защитен механизъм.
- Не отричам, че вашият вид има право на такава защита. Прост ти казвам, че ще продължим да се борим с всички сили. Не сме искали да причиним болка на никого. Просто така стоят нещата. И ще продължаваме да се борим.
Загледахме се един в друг.
- Тогава може би трябва да накарате Док да ме разреже. За какво друго ставам?
- Недей така. Не ставай глупава, Скит. Ние, хората, не мислим чак толкова логично. Но имаме много по – обширни представи за това кое е добро и кое е лошо. Въпреки че лошото обикновен преобладава.
Кимнах в съгласие, но той продължи, без да ми обърне внимание.
- Оценяваме отделната личност. Може би дори наблягаме прекалено много на отделните индивиди, ако нещата се сведат до това. Колко човека, примерно, биха... да кажем Пейдж... колко чвешки същества би жертвала тя, за да запази Анди жив? Отговорът не би имам смисъл, ако гледаш на всички хора като на равни. Начинът, по който те цянят тук... Е, и това няма особен смисъл, ако го погледнеш от хуманна гледна точка. Но има някои хора, за които си по – ценна от друго човешко същество. Трябва да призная, че включвам себе си в групата. Считам те за приятелка, Скит. Разбира се, това нямаше да проработи, ако ти ме мразеше.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeСря 9 Сеп 2009 - 19:52

- Не те мразя, Джеб. Но...
- Да?
- Просто не виждам как бих могла да продължавам да живея тук. Не и ако продължаваше да проливате кръвта на семейството ми в съседната стая. Очевидно е, че не мога просто да си тръгна. Така че разбираш ли какво имам предвид? Какво друго ми остава, освен Док безсмислено да ме разреже? – тръпки преминаха през тялото ми.
Той кимна сериозно.
- Това наистина е от значение. Не е честно спрямо теб да те молим да живееш тук, при условие, че си наясно какво ще се случва.
Стомахът ми се преобърна.
- Всъщност, ако имам право на избор, бих предпочела даме застреляш, - прошепнах.
Джеб се засмя.
- Забави малко, скъпа. Никой няма право да стреля по приятелите ми или да ги разсича. Зная, че не лъжеш, Скит. Ако казваш, че нещата няма да проработят по начина, по който ние искаме, значи трябва да ги премислим. Ще кажа на момчетата засега да не водят повече Души в пещерите. Освен това мисля, че нервите на Док са прегрели. Едва ли ще може да понесе още от тази касапница.
- Може просто да ме заблуждаваш, - напомних му. – Знаеш, че не бих могла да кажа дали ме лъжеш или не.
- Тогава се налага да ми се довериш. Защото нямам намерение да те застрелям. И няма да те оставя да умреш от глад. Яж нещо, хлапе. Това е заповед.
Поех си дълбоко въздух, опитвах се да мисля. Не бях сигурна дали достигнахме до компромисно решение или не. Нищо не изглеждаше смислено, откакто обитавах това тяло. Много харесвах хората, живеещи в пещерите. Те ми бяха приятели. Чудовищни приятели, които не можех да видя в подходящата им светлина, когато бях заслепена от емоции.
Джеб вдигна парче царевичен хляб, напоен с мед, и го бутна в ръката ми. Всичко стана на каша, и хляба се раздроби на хапки, които полепнах по пръстите ми. отново въздъхнах и започнах да ги чистя с език.
- Това е моето момиче! Ще превъзмогнем болното място. Животът тук ще потръгне, ще видиш. Опитай се да мислиш позитивно.
- Да мисля позитивно, - измърморих с пълна уста, и поклатих невярващо глава. Само Джеб...
Точно тогава Иън се върна. Когато прекрачи в осветения от фенера кръг и видя храната в ръката ми, направи такава физиономия, че ме накара да се почувствам виновна. Гледаше с радостно облекчение в очите. Не, наистина не бях причинявала нарочно физическа болка на някого през целия си живот, но сега осъзнах, че съм наранила дълбоко Иън, причинявайки страдание на самата себе си. Човешкото съществуване беше невъзможно заплетено. Пълна каша.
- Ето къде си бил, Джеб, - каза той с унил глас, докато се настаняваше срещу нас, съвсем малко по – близо до Джеб. – Джаред предположи, че може да си тук.
Преместих се половин стъпка към него, ръцете ме боляха от стояне неподвижно толкова дълго време, и поставих длан върху неговата.
- Съжалявам, - прошепнах му.
Той обърна ръката си и хвана моята.
- Не се извинявай на мен.
- Трябваше да съм наясно. Джеб беше прав. Разбира се, че ще се борите. Как бих могла да ви виня?
- Но с твоето присъствие тук нещата са различни. Цялата история с опитите на Док трябваше да приключи.
Но в крайна сметка пребиваването ми тук само направи търсенето на решение на проблема по – наложащо. Как да ме изтръгнат и да запазят живота на Мелани. Как да ме заличат и да върнат нея.
- Във войната всичко е позволено, - измрънках, с лека усмивка на уста.
Той ми се усмихна неохотно.
- И в любовта. Забравяш тази част.
- Добре, стига, - недоволстваше Джеб. – Още не съм приключил тук.
Погледнах го любопитно. Какво още имаше да казва?
- Сега. – Пое си дълбоко дъх. – Опитай се да не откачаш, става ли? – попита той и погледна към мен. Замръзнах и стиснах по – здраво ръката на Иън.
Иън хвърли загрижен поглед към Джеб.
- Ще й кажеш, така ли? – попита Иън.
- Какво? – задъхах се. – Какво да ми каже?
Джеб покри лицето си с беизразната маска.
- Става дума за Джейми.
Думите му обърнаха света с главата надолу. За три дълги сни аз бях Скитница, Душа сред хората. Внезапно пак се превърнах в Скит, много объркана Душа с човешки емоции, които бяха прекалено силни, за да бъдат контролирани. Скочих на крака - повлякох и Иън с мен, ръката ми бе стиснала здраво неговата като менгеме, - и се олюлях, а главата ми се завъртя.
- Ехей. Казах ти да не откачаш, Скит. Джейми е добре. Просто е наистина разтревожен за теб. Чу какво се бе случило и питаше за теб – безумно разтревожен, такова е хлапето, - но не мисля, че е добре за него да се тревожи. Дойдох тук, за да те помоля да отидеш да го видиш. Но не може да отидеш в този вид. Изглеждаш ужасно. Само излишно ще го разстроиш. Седни и хапни още малко.
- А кракът му? – исках да разбера.
- Има малка инфекция, - измърмори Иън. – Док му нареди да си почива, иначе отдавна щеше да е дошъл да те посети. Ако Джаред на практика не го държеше закован за леглото, щеше да дойде при всички случаи.
Джеб кимна.
- Джаред почти щеше да дойде и да те отведе насила оттук, но го помолих първо аз да поговоря с теб. Нямаше да е от полза за хлапето, ако те видеше безжизнена.
Имах чувството, че кръвта ми се превърна в ледена вода. Със сигурност бе плот само на въображението ми.
- Какво може да се направи?
Джеб вдигна рамене.
- Нищо. Хлапето е силно. Ще пребори инфекцията.
- Нищо не може да се направи? Какво искаш да кажеш?
- Инфекцията е бактериална, - добави Иън. – А вече не разполагаме с антибиотици.
- Защото не вършат работа – бактериите са по – умни от лекарствата ви. Трябва да има по – добро решение.
- Е, не разполагаме с нищо, - каза Джеб. – Той е здраво хлапе. Просто ще се оставим на течението.
- Ще се... оставим... на течението. – Изрекох думите замаяна.
- Хапни нещо, - припираше ме Иън. – Ще го разтревожиш, ако те види в това състояние.
Потърках очи, опитвайк се да мисля трезво. Джейми беше болен. Тук нямаше нищо, с което да го лекуват. Нямаше друга възможност, освен да се чака, за да видим дали тялото му ще може само да се излекува. А ако не можеше...
- Не, - въздъхнах. Чувствах се така, сякаш отново стоях на ръба на гроба, в който бе положен Уолтър, и слушах как пясъка се свлича в черната дупка. – НЕ, - изстенах, борейки се да изтрия спомена.
Механичко се обърнах и закрачих сковано към изхода.
- Чакай, - каза Иън, но се откъсна от ръката, която продължаваше да го вържи. Закрачи заедно с мен.
Джеб се доближи от другата ми страна и продължи да тика храна в ръката ми.
- Яж заради детето, - каза той.
Захапвах храната, без да усещам вкуса й, дъвчех, без да мисля, преглъщах, без да чувствам храната да слиза надолу.
- Знаех, че ще реагира пресилено, - избоботи Джеб.
- Тогава защо й каза? – попита Иън, разочарован.
Джеб не отговори. Зачудих се защо ли наистина не отвърна. Дали Джейми бе по – зле, отколкото си представях?
- Той в болницата ли е? – попитах с пречупен глас, лишен от емоции.
- Не, не, - бързо ме увери Иън. – Той е в стаята ви.
Дори не почувствах облекчение. Бях прекалено вцепенена. За Джейми бях способна пак да влезна в болницата, дори още да вонеше на кръв. Вървяхме, но не виждах почти нищо. Едва забелязах, че е ден. Не можех да срещна погледа на никой от хората, които спираха покрай нас, за да ме загледат. Можех единствено да местя крак пред крак, докато не стигнахме до коридора.
Имаше няколко човека, струпани пред входа на седмата пещера. Копринената завеса бе отместена настрани, и те проточваха вратове, за да надникнат в стаята на Джаред. Всички бяха мои познати, хора, които числях към приятелите си. И към приятелите на Джейми. Но защо бяха тук? Дали състоянието му бе толкова нестабилно, че се налагаше често да го наглеждат?
- Скит, - каза някой. Хейди. – Скит е тук.
- Пуснете я да мине, - продължи Уес. Той плясна Джеб по гърба. – Добра работа.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitimeСря 9 Сеп 2009 - 19:52

Минах през малката група, без да ги поглеждам. Те се отдръпнаха, за да ми направят път; можеше да мина върху тях, ако не бяха се отместили. Не можех да се концентрирам върху нищо друго, освен да се движа напред.
В стаята с високия таван беше много светло. Самата стая не бе пренаселена. Док или Джаред успяваха да задържат всички отвън. Мярнах Джаред, облегнат на далечната стена, ръцете му преплетени зад него – поза, която заемаше само когато бе много притеснен. Док бе коленичил до голямото легло, на което лежеше Джейми, точно където бях оставила хлапето. Защо го бях изоставила? Лицето на Джейми бе червено и потно. Десният крачол на джинсите му бе отрязан и превръзката беше отместена от раната му. Оказа се по – малка, отколкото си я бях представяла. И не толкова ужасяваща. Просто разрез – около пет сантиметра – с назъбени краища. Но ръбовете бяха в ужасяващ оттенък на червеното, а кожата около порязаното беше подута и лъскава.
- Скит, - въздъхна Джейми, когато не видя. – О, ти си добре. Ауч. – Пое си дълбоко дъх.
Препънах се и паднах на колене до него, повличайки Иън след мен. Докоснах ръката на Джейми и усетих кожата му да изгаря моята. Сръчках с лакът Док без да искам, но не обърнах голямо внимание. Той се отдръпна, но не го погледнах, за да видя какво чувство бе изписано на лицето му – отвращение или вина.
- Джейми, миличък, как си?
- Глупаво, - каза той и се ухили. – Просто се чувствам като пълен глупак. Можеш ли да повярваш? – Той посочи към крака си. – Страшен късмет имам.
Открих мокър парцал на възглавницата и избърсам лицето му.
- Ще се оправиш, - обещах му. Изненадах се колко пламенно прозвуча гласа ми.
- Разбира се. Не е кой знае какво. Но Джаред не искаше да ме пусне при теб. – Лицето му внезапно придоби разтревожено изражение. – Чух за... и Скит, знаеш, че аз...
- Шшш. Дори не си мисли за това. Ако имах представа, че си болен, щях да се появя по – рано.
- Не съм наистина болен. Просто тази глупава инфекция. Въпреки това се радвам, че си тук. Мразя да не знам как си.
Не можех да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми. чудовище? Моят Джейми? Никога.
- Чух, че си дала урок на Уес в деня, в който се завяърнахме, - каза Джейми, сменяйки темата с широка усмивка. – Човече! Искаше ми се да видя това! Обзалагам се, че на Мелани й е харесало.
- Да, хареса й.
- Тя добре ли е? Не е много притеснена, нали?
- Разбира се, че е притеснена, - измърморих, гледайки как мокрия плат минава по челото му, сякаш ръката, която го движеше, принадлежеше на някой друг.
Мелани. Къде беше тя? Започнах да търся из главата си за познатия й глас. Нямаше нищо друго освен тишина. Защо не беше тук? Кожата на Джейми гореше, където я докосвах. Чувството от изгарящата топлина би трябвало да я хвърли в паника така, както и мен.
- Добре ли си? – попита Джейми. – Скит?
- Аз... изморена съм. Джейми, съжалявам. Просто съм... изтощена.
Той ме разгледа внимателно.
- Не изглеждаш добре.
Какво направих?
- Не съм се мила от известно време.
- Аз съм добре, нали знаеш. Трябва да хапнеш нещо. Много си бледа.
- Не се тревожи за мен.
- Ще ви донеса някаква храна, - каза Иън. – Гладен ли си, хлапе?
- Ах.. не, не съвсем.
Очите ми пробляснаха към Джейми. Той винаги беше гладен!?
- Изпрати някой друг, - обърнах се към Иън, стискайки още по – здраво ръката му.
- Добре. – Лицето му беше гладко, но усетих как едновременно се бори с тревогата и изненадата. – Уес, би ли могълда донесеш малко храна? И нещо за Джейми. Сигурен съм, че апетита му ще се отвори още преди да се върнеш.
Преценявах изражението на Джейми. Лицето му гореше, но очите му бяха ярки. Ако го оставех за няколко минути, нямаше да се почувства по – зле.
- Джейми, имаш ли нещо против, ако отида да си измия лицето? Чувствам се... мръсна.
Той се намръщи, усетил фалшивата нотка в гласа ми.
- Разбира се, че нямам.
Като се изправих, отново издърпах Иън след мен.
- Веднаг се връщам. И този път наистина го мисля.
Той се засмя на глупавата ми шега. Докато излизах от стаята, усетих нечии очи върху мен. На Джаред или на Док, не бях сигурна. И не ме интересуваше. Сега само Джеб продължаваше да стои в коридора; другите бяха изчезнали, вероятно след като се бяха убедили, че Джейми е добре за момента. Главата на Джеб бе наклонена настрани, изглежда бях събудила любопитството му и той се опитваше да разгадае какво бях намислила. Беше изненадан да ме види да напускам стаята на Джейми толкова скоро и така внезапно. Той също бе чул престореното ми извинение.
Побързах да избягам от любопитния му поглед, влачейки Иън след мен. Издърпах Иън към мястото, където всички тунели, които водеха към стаите за живеене, се преплитаха. Вместо да продължа напред към големия плошад, го бутнах към един от тъмните коридори, избран напосоки. Коридорът бе пуст.
- Скит, какво...
- Имам нужда от помощта ти, Иън. – Гласът ми звучеше неестествен, обезумял.
- От каквото и да се нуждаеш, знаеш, че съм насреща.
Сложих ръцете си от двете страни на лицето му, взирайки се в очите му. Едва виждах синия им отблясък в мрака.
- Трябва да ме целунеш, Иън. Сега. Моля те.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content





THE HOST / фен превод / - Page 8 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 8 I_icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Върнете се в началото 
Страница 8 от 12Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 7, 8, 9, 10, 11, 12  Next
 Similar topics
-
» Търся превод
» Коментари относно превода /Братството на Черния Кинжал 5 - Освободена любов/
» Вампирски целувки I-VIII - превод на български /каталог на главите/

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Booklovers :: Книги :: Преводи-
Идете на: