Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!

Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!

Booklovers
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Booklovers

ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД НА ПЪРВАТА КНИГА ОТ ПОРЕДИЦАТА НА НАЛИНИ СИНГ - В РОБСТВО НА УСЕЩАНЕТО

 
ИндексПоследни снимкиТърсенеРегистрирайте сеВход

 

 THE HOST / фен превод /

Go down 
3 posters
Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 8, 9, 10, 11, 12  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeНед 13 Сеп 2009 - 20:36

ГЛАВА 44
Излекувана

- Скит...
- Нямаме време. И сама бих го направила, но няма да улуча ъгъла. Няма друг начин.
- Не мисля, че мога... да го направя.
- Дори и за Джейми ли? – притиснах здравата част на лицето си към облеглката на пасажерското място и затворих очи.
Джаред стискаше каъка с големината на юмрук, който бях открила. И това продължаваше вече пет минути.
- Трябва просто да разцепиш няколко слоя кожа. Това е всичко – да скриеш белезите. Хайде, Джаред, трябва да побързаме. Джейми...
„Предай му, че съм казала да го направи сега. И да го направи както трябва.”
- Мел каза да го направиш сега. И да се погрижиш да е достоверен. И да се справиш с един удар.
Мълчание.
- Направи го, Джаред!
Той вдиша дълбоко и изпъшка. Усетих въздуха да се раздвижва и стиснах по – силно очи. Чух размазващия звук от удара – първо това забелязах – след това шока от удара премина и усетих болката.
- Агрх, - изстенах. Не исках да издавам нито звук. Защото бях наясно, че той ще се почувства по – зле. Но голяма част от реакциите на тялото ми бяха неволни. Сълзи напълниха очите ми и се наложи да се изкашлям, за да прикрия риданието. Главата ми кънтеше и вибрираше след шока.
- Скит? Мел? Съжалявам!
Ръцете му се обвиха около нас и ни придърпаха към гърдите му.
- Всичко е наред, - хлипах. – Добре сме. Улучи ли точно?
Ръката му докосна бузата ми и завъртя главата ми.
- Ах, - въздъхна отвратен. – Отнесох половината ти лице. Толкова съжалявам!
- Не, така е добре. Добре е. Да вървим.
- Правилно. – Гласът му беше слаб, но той леко ме наклони назад към седалката, настани ме внимателно и колата заръмжа под нас.
Ледено – студеният въздух брулеше лицето ми и щипеше разкъсаната ми буза. Бях забравила какво е усещането да имаш климатик. Отворих очи. Движехме се по гладка пътека – по – гладка, отколкото би трябвало да е, грижливо променена, за да изглежда по този начин. Отдалечаваше се от нас и се виеше между храстите. Не можех да я виждам много напред. Свалих сенника и отворих огледалото на гърба му. На призрачната лунна светлина лицето ми бе придобило черно – бели нюанси. Черно, преминаващо през дясната страна, сълзящо надолу към брадата ми, стичащо се по врата ми, и просмукващо се в яката на новата ми, чиста тениска. Стомахът ми се преобърна.
- Добра работа, - прошепнах.
- Боли ли те много?
- Не много, - излъгах го. – Както и да е, няма да ме боли още дълго. На какво разстояние от Туксон сме?
Точно в този момент стигнахме пътната настилка. Чудно как гледката на асфалта накара сърцето ми да запрепуска панически. Джаред спря колата на скрито зад храстите. Слезна и откачи веригите и покривалата от бронята, набутвайки ги в багажника. Върна се обратно и потегли бавно, като внимателно провери дали магистралата е празна. Протегна се да включи фаровете.
- Почакай, - прошепнах. Не можех да говоря високо. Чувствах се на показ. – Нека да карам.
Погледна ме.
- Не трябва да изглежда така, сякаш съм вървяла пеша до болницата. Ще шпоследват твърде много въпроси. Трябва да шофирам. Ти се скрий отзад и ме напътствай откъде да мина. Има ли под какво да се скриеш?
- Добре, - каза той бавно. Даде колата на заден и отново се заби дълбоко в храстите. – Добре. Ще се скрия. Но ако ни закараш някъде, където не съм ти казал да ходиш...
„Ох!” Мелани почувства жегване заради липсата на доверие, аз също.
Гласът ми прозвуча равен.
- Застреляй ме!
Той не отговори. Слезна от колата, оставяйки двигателя на обороти. Плъзнах се над поставките за чаши и се настаних на неговата седалка. Чух как багажника се трясна. Джаред се качи на задната седалка с дебело одеало в шотландско каре под мишница.
- Завий надясно по пътя, - нареди ми.
Колата бе с автоматични скорости, но отдавна не бях шофирала и се чувствах несигурна зад волана. Придвижвах се бавно напред и със задоволство открих, че си спомням как да управлявам колата. Магистралата още бе пуста. Качих се на шосето и сърцето ми пак заби неравномерно.
- Фарове, - каза джаред. Гласът му идваше откъм ниската част на седалката.
Разтършувах се, открих ключа и запалих фаровете. Сториха ми се ужасяващо ярки. Не бяхме далеч от Туксон – виждах жълтеникав отблясък в небето пред мен. Светлините на града блещукаха.
- Може да караш малко по – бързо.
- Точно на позволената граница съм, - протестирах.
Той се замисли за миг.
- Душите не карат с превишена скорост?
Засмях се. Звукът бе само на косъм от истерия.
- Спазваме всички закони, включително и тези за движение по пътя.
Вече можех да различа отделните светлини. Зелени знаци на пътя ме информираха за възможните посоки.
- Поеми по Айна Роуд.
Последвах инструкциите му. Той запази гласа си нисък, въпреки че както бяхме изолирани, можеше и двамата да крещим. Трудно ми бе да се озова в непознатия град. Да видя къщите и апартаментите, и складовете със светещи табели отпред. Да зная, че съм заобиколена, че те имат числено превъзходство. Представих си как ли се чувстваше Джаред. Гласът му бе видимо спокоен. Но той се беше изправял пред тази ситуация и преди, и то много пъти. На шосето се появиха и други коли. Когато светлините им обливаха предното стъкло на моята кола, потрепервах от ужас.
„Не се пречупвай точно сега, Скит. Трябва да си силна заради Джейми. Няма да успеем, ако ти не можеш да се справиш.”
„Мога. Мога да го направя.”
Концентрирах се върху Джейми, и ръцете ми се успокоиха върху волана. Джаред ме направляваше през заспалия град. Лечебният център бе съвсем малка сграда. Сигурно преди е бил медицинска сграда – с лекарски офиси, а не като обикновените болници. Светлините светеха ярко през повечето от прозорците, и осветяваха стъкленото фоайе. Виждах една жена, седнала зад бюрото на рецепцията. Тя не обърна поглед към приближаващите светлини на колата ми. карах към най – тъмния ъгъл на паркинга.
Пъхнах ръце през презрамките на раницата. Не беше нова, но пък за сметка на това се намираше в много добро състояние. Перфектно. Оставаше да направя само още едно нещо.
- Бързо, дай ми ножа.
- Скит... Зная, че обичаш Джейми, но наистина мисля, че не виждаш нещата ясно. Ти не си боец.
- Не за тях, Джаред. Нужна ми е още една рана.
Той въздъхна.
- Имаш рана. Напълно достатъчна е!
- Трябва ми такава, която да прилича на раната на Джейми. Не съм много наясно с Лекуването. Трябва да видя както точно да правя. Щях да се порежа по – рано, но не бях сигурна дали ще мога да карам.
- Не. Не отново.
- Дай ми го веднага. Някой ще забележи, ако скоро не влезна в сградата.
Джаред го обмисли бързо. Той беше най – добрият, както казваше Джеб, защото можеше да види какво е нужно да се направи и бързо да вземе решение. Чух стържещия звук на стоманения нож, докато излизаше от канията.
- Бъди много внимателна. Не режи много дълбоко.
- Искаш ли ти да го направиш?
Той вдиша остро.
- Не.
- Добре.
Поех грозния нож. Имаше тежка дръжка и бе много остър; върха му бе изключително заострен. Не се оставих да се замисля. Не исках да си позволявам да се държа като страхливка. Спрях само за секунда, за да реша дали да порежа ръката или крака си. Коленете ми трепереха. Не исках да ми се налага да крия и това. Протегнах лявата си ръка; дланите ми трепереха. Опрях я на вратата и извърнах глава, така че да мога да захапя облегалката за главата. С дясната си ръка държах непохватно, но стабилно, дръжката на ножа. Натиснах острието към премишницата си, така че да не пропусна точното място. После затворих очи. Джаред дишаше тежко. Трябваше да съм бърза или той щеше да ме спре.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeНед 13 Сеп 2009 - 20:36

„Само си представи, че е лопата, с която разравяш земята”, казах на себе си.
Забих ножа в ръката си. Облекалката заглуши писъка ми, но въпреки това се чу доста високо. Ножът се изплъзна от ръката ми – като се изтласка отвратително от мускула – и тупна на пода.
- Скит! – каза със стържещ глас Джаред.
Още не можех да отговоря. Опитах се да подтисна другите крясъци, които напираха в гърлото ми. Права бях да не върша това, преди да се кача да шофирам.
- Дай да видя!
- Стой там, - изпъшках. – Не мърдай.
Чух одеалото да се надига зад мен независимо от предупреждението ми. притиснах лявата си ръка към тялото и изблъсках вратата с дясната. Ръката на Джаред погали гърба ми, когато бях наполовина слязла от колата. Не за да ме спре, а за да ме утеши.
- Веднага се връщам, - изкашлях се и после ритнах вратата да се затвори зад мен.
Запрепъвах се, докато пресичах паркинга, борейки се с гаденето и паниката. Те сякаш се уравновесяваха – едното чувство пречеше на другото за вземе надмощие над тялото ми. болката не бе чак толкова силна – или не, вече не я усещах. Бях изпаднала в шок. От твръде многото видове болка, събрани едновременно в тялото ми. гореща течност се стичаше надолу по пръстите ми и капеше на асфалта. Зачудих се дали мога да движа пръстите си. Страхувах се да опитам.
Жената зад бюрото на рецепцията – на средна възраст, с тъмна шоколадова кожа и няколко бели кичура в черната коса – скочи от мястото си, когато връхлетях през автоматичната врата.
- О, не! О, скъпа! – Тя грабна микрофона и думите й се отразиха в тавана. – Лечител Шиеща! Нужна сте ми на рецепцията! Има спешен случай!
- Не. – Опитах да говоря спокойно, но се олюлях на място. – Добре съм. Просто инцидент.
Тя остави микрофона и побърза да дойде до мен, защото продължавах да се олюлявам. Ръцете й обгърнаха кръста ми.
- О, мила, какво ти се е случило?
- Толкова съм небрежна, - измърморих. – Бях на туристически поход... и паднах от скалите. Почиствах... след вечеря. Ножът беше в ръката ми...
Колебанито ми й се стори като част от шока. Не ме погледна с подозрение – или присмех, както правеше Иън понякога, когато лъжех. В погледа й се четеше само притеснение.
- Горката ти! Как се казваш?
- Стъклено Острие, - отговорих, използвайки често срещано име сред стадата на планетата на Мечките.
- Добре, Стъклено Острие. Лечителката идва. Само след момент ще си добре.
Вече не усещах паника. Милата жена потупваше гърба ми. толкова нежно, толкова грижовно. Никога нямаше да ме нарани. Лечителката бе млада жена. Косата, кожата и очите й бяха един и същ оттенък на кафявото. Това я правеше да изглежда необикновено едноцветна. Тя носеше жълто – кафяви дрехи, които само допълваха едноцветното й излъчване.
- Олеле, - поде тя. – Аз съм Лечител Шиеща Пламенно. Ще се оправя веднага. Какво се случи?
Разказах историята си отново, докат одвете жени ме поведоха по коридора и влезнахме през първата врата. Настаниха ме легнала на леглото, покрито с хартия. Стаята изглеждаше познато. Бях се озовавала само веднъж на подобно място, но детството на Мелани бе изпълнено с такива спомени. Двойните шкафове, мивката, в която Лечителя миеше ръцете си, ярките и чисти бели стени...
- Да започнем с първото, - каза Шиеща Пламенно. Отвори един от шкафовете. Стараех се да фокусирам погледа си, знаейки, че е важно да видя всичко. Шкафът бе пълен с редици подредени бели цилиндри. Тя свали един, без да търси; знаеше какво точно й трябва. Малкият контейнер имаше етикет, но не можех да го прочета. – Малко „Без болка” ще помогне, не мислиш ли?
Видях етикета отново, когато тя завъртя капачката на цилиндъра. Две кратки думи. Без болка. Дали бе това, което казваха думите?
- Отвори уста, Стъклено острие.
Подчиних се. Тя взе малък, тънък квадрат – изглеждаше като хартиена кърпичка – и го постави на езика ми. Той се разтвори веднага. Нямаше вкус. Автоматично преглътнах.
- По – добре ли си? – попита Лечителката.
Бях. Вече. Главата ми се проясни – без усилие се концентрирах. Болката се бе разтопила заедно с тънкото квадратно парченце. Бе изчезнала. Премигнах шокирано.
- Да.
- Зная, че сега се чувстваш по – добре, но те моля да не се движиш. Нараняванията ти още не са излекувани.
- Разбира се.
- Небесносиня, би ли ни донесла малко вода? Устата й изглежда суха.
- Веднага, Лечител Шиеща.
По – възрастната жена напусна стаята. Лечителката се обърна кън шкафовете си и този път отвори различен. И той бе пълен с бели контейнери.
- Ето това, което ми трябва. – Тя издърпа един на върха на купчината и после взе друг от сеседния шкаф. Сякаш почти се опитваше да ми помогне да изпълня мисията си – започна да изрежда имената на лекарствата, докато се протягаше да ги вземе. – Почистване – вътрешно и външно приложение... Лекуване... Затваряне... И, къде е... аха, Заглаждане. Не искаме на това красиво лице да остане белег, нали?
- Ъ... не.
- Не се притеснявай. Пак ще си в перфектна форма.
- Благодаря ви.
- Добре си дошла.
Тя се наведе над мен с друг бял цилиндър. Капачката ми се натискаше и от нея излезна някакъв спрей. Тя напръска първо предмишницата ми, покривайки раната с чиста пяна без мирис.
- Лекуването сигурно е удовлетворяваша професия. – Гласът ми прозвуча правилно. Заинтересовано, но не прекалено. – Не съм стъпвала в Лечебен център от имплантирането. Това е много интересно.
- Да, харесва ми. – Тя започна да пръска лицето ми.
- Сега какво правите?
Тя се усмихна. Предположих, че не съм първата Душа, проявяваща любопитство.
- Това е Почистване. То ще помогне никакво чуждо тяло да не остане в раната. Също избива всички микроби, които може да инфектират раната.
- Почистване. – Повторих на себе си.
- И Вътрешно Почистване, за всеки случай, ако нещо се е просмукало в имунната ти система. Вдишай това, ако обичаш.
В ръката си държеше друг бял цилиндър, тънка бутилка, която отгоре имаше помпичка. Тя пръсна облак от съставката пред лицето ми. Вдишах. Облакът от лекарството имаше вкус на мента.
- А това е Лекуване, - Шиеща Пламенно продължи, завъртайки капачката на следващата кутийка, разкривайки течността. – Това помага на тъканите да се съединят по номалния начин.
Тя капна съвсем мъничко от чистата течност върху широкия разрез на ръката ми, и притисна ръбовете на раната един към друг. Усещах докосването й, но нямаше и следа от болка.
- Ще затворя това, преди да продължа към лицето ти. – Тя отвори една гъвкава тубичка и изстиска дебела линия чисто желе върху пръста си. – Като лепило, - обърна се към мен. – Задържа всичко залепено и позволява на Лекуване да свърши работата си. – Размаза го върху ръката ми с бързо движение. – Добре, сега вече може да я движиш. Ръката ти е добре.
Надигнах я, за да я огледам. Под лъскавия гел се виждаше само бледа розова линия. Кръвта още не бе засъхнала по ръката ми, но вече нямаше рана, от която да изтича. Докато гледах, Лечителката избърса ръката ми бързо с влажна кърпа.
- Обърни лицето си насам, ако обичаш. Хм, много лошо си улучила скалите. Каква каша.
- Да. Паднах много лошо.
- Е, слава богу, че си била способна да караш до тук съвсем сама.
Тя леко капеше Лекуване върху бузата ми, разпределяйки го с върха на пръстите си.
- Ех, харесва ми да гледам как работи. Вече изглежда много по – добре. Добре... около ръбовете. – Усмихна се на себе си. – Може би още един слой. Искам това да бъде заличено. – тя поработи още минута. – Много добре.
- Ето и водата, - каза възрастната жена, като влезна през вратата.
- Благодаря ти, Небесносиня.
- Уседомете ме, ако се нуждаете от нещо друго. Ще бъда отпред.
- Благодаря.


Последната промяна е направена от wentlee на Пон 14 Сеп 2009 - 18:02; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeНед 13 Сеп 2009 - 20:37

Небесносиня излезна. Запитах се дали не идва от Планетата на Цветята. Сините цветя бяха рядкост – може от там да е получила името си.
- Може да седнеш. Как се чувстваш?
Изправих се.
- Перфектно. – Беше истина. Отдавна не бях се чувствала толкова здрава. Рязкото преминаване от болка мкъм облекчение засили прекрасното усещане.
- - Така и трябва да бъде. Добре, нека те напудрим с малко Заглаждане.
Тя завъртя капачката на последния цилиндър и изтърси от пудрата с цветовете на дъгата в шепата си. Натупа я върху бузата ми, а после натупа и ръката ми с още една шепа пудра.
- На ръката ти завинаги ще остане малка линия, - каза ми извинително. – Като на врата ти. Раната бе дълбока... – Вдигна рамене. Разсеяно отмести косата от врата ми и разгледа белега. – Този е направен качествено. Кой беше Лечителят ти?
- Ъм... Обърнат с Лице към Слънцето, - изрекох името на един от старите ми студенти. – Бях в Еурека, Монтана. Не ми харесваше студа. Затова се преместих на юг.
Толкова много лъжи. Усетих как стомаха ми се сви тревожно.
- Аз започнах в Мейн, - каза тя, без да забележи нищо нередно в гласа ми. Докато говореше, се бе заела да почисти кръвта от врата ми. – И за мен бе прекалено студено. Какво е Призванието ти?
- Ъм... сервирам храна. В Мексикански ресторант... във Финикс. Обичам пикантната храна.
- И аз. – Не ме гледаше с насмешка. Забърсваше бузата ми. - Много добре. Не се притеснявай, Стъклено Острие. Лицето ти изглежда страхотно.
- Благодаря ви, Лечителко.
- Няма защо. Искаш ли малко вода.
- Да, моля. – Стиснах чашата и я пресуших на един дъх. Получи се точно както исках. Нямаше връщане назад. Трябваше да довърша започнатото. Освен това водата имаше приятен вкус.
- Искаш ли още?
- Аз... да, би било добре. Благодаря ви.
- Веднага се връщам.
Секунда, след като тя излезна през вратата, скочих на крака. Хартията изскърца, и ме накара да замръзна на място. тя не връхлетя обратно в стаята. Имах само секунди на разположение. На Небесносиня й бе отнело няколко минути, за да донесе водата. Може би и на Лечителката щеше да й отнеме същото време. Може би студената, чиста вода се намираше далеч от тази стая. Може би. Свалих раницата от гърба си и отворих циповете. Започнах да вадя контейнери от втория шкаф. Там се намираха купчините Лекуване. Грабнах цяла колонка и я пуснах на дъното на раницата. Ами ако ме хванеше? Каква лъжа щях да измисля? После взех от двата вида Почистване от съседния шкаф. Зас първата купчина имаше втора и аз реших да взема половината и от нея. После две кутии Без болка. Щях да взема Затваряне, когато етикетите на задната редица контейнери привлякоха вниманието ми. Охлаждане. За треска? Нямаше инструкции, само етикет. Взех една кутия. Нито едно от тези лекарства не би навредило на човешкото тяло. Бях сигурна. Грабнах всичкият Затваряне и два контейнера Заглаждане. Не можех да насилвам късмета си. Тихо затворих шкафовете и пъхнах ръце в презрамките на раницата. Облегнах се на леглото, чието покритие изшумоля за пореден път. Стараех се да изглеждам отпусната.
Тя не се върна. Погледнах часовника си. беше минала минута. Колко далеч се намираше водата? Две минути. Три минути. Дали лъжите ми не бяха очевидни както за мен, така и за нея? По челото ми изби пот. бързо я избърсах. Ами ако тя доведеше Търсач? Сетих се за малкото хапче в джоба си и ръцете ми се разтрепераха. И въпреки това бях способна да го направя. За Джейми.
Точно тогава чух тихите стъпки на две същества, крачещи по коридора.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeПон 14 Сеп 2009 - 21:55

ГЛАВА 45
Успяла

Лечител Шиеща Пламенно и Небесносиня влезнаха заедно през вратата. Лечителката ми подаде висока чаша с вода. Пръстите ми бяха изстинали от връхлетелия ме страх и този път водата м исе стори по – топла от предната чаша. И тъмнокожата жена носеше нещо за мен. Тя ми подаде плосък правоъгълник с дръжка.
- Помислих си, че ще искаш да видиш, - заговори Шиеща Пламенно с топла усмивка.
Тялото ми се освободи от напрежението. Нямаше следа от страх или подозрителност. Само нежност, която Душите, посветили живота си на Лекуването, раздаваха. Небесносиня ми бе подала огледало. Надигнах го и едва успях да подтисна въздишката. Лицето ми изглеждаше по същия начин, като в спомените ми от Сан Диего. Лицето, което там приемах за даденост. Кожата на дясната ми буза бе гладка и прасковена. Ако се вгледах внимателно, на мяста можех да видя малко по – светли и по – розови петна, леко различаващи се от тена на другата ми буза. Това лице принадлежеше на Скитница – Душата. То принадлежеше на това цивилизовано място, където не познаваха насилието и ужаса. Разбрах защо ми бе толкова лесно да излъжа тези нежни същества. Защото ми се струваше редно да говоря с тях, защото бях наясно с приетия начин на общуване и с техните правила. Лъжите биха могли... можеше да са истина. Можеше да изпълнявам Призванието си навсякъде, било то преподаване в университет или сервиране на храна в ресторант. Можеше да водя мирен и простичък живот, отдаден на всеобщото благо.
- Какво мислиш? – попита ме Лечителката.
- Изглежда перфектно. Благодаря ви.
- За мен бе удоволствие да те излекувам.
Погледна хсе отново и видях подробностите зад перфектното лице. Косата ми бе сплъстена – мръсна, с неравни краища. Нямаше блясък – дължеше се на домашния сапун и липсата на витамини. Въпреки че Лечителката бе почистила кръвта от врата ми, по него още си личаха следи от виолетовата пръст.
- Мисля, че е време да приключа с походите и лагеруването на открито. Трябва да се изкъпя, - измърморих.
- Често ли лагеруваш?
- Напоследък оползотворявам цялото си свободно време. Аз... не виждам начин да стоя далеч от пустинята.
- Сигурно си смела. Намирам града за много по – приветлив.
- Не смела – просто различна.
Огледалото отразяваше очите ми в познатия лешников цвят. Тъмно сиви в края, мъхесто зелени по средата, и най – вътре – кръг от карамелено кафяво. Блед отблясък на сребърно подчертаваше цветовете и отразяваше светлината, като я разпръскваше и увеличаваше.
„Джейми?” попита ме нетърпеливо Мел; усетих, че бе започнала да нервничи. Тук се чувствах удобно. Тя виждаше логика в различния път, който лежеше пред мен, и това я плашеше.
„Зная коя съм”, казах й.
Мигнах и погледнах пак към приятелските лица пред мен.
- Благодаря ви, - отново се обърнах към Лечителката. – Предплагам, че е по – добре да потеглям.
- Много е късно. Може да спиш тук, ако искаш.
- Не съм изморена. Чувствам се... перфектно.
- Причината се крие в Без болка. – Лечителката се усмихна.
Небесносиня ме изпроводи до рецепцията. Тя постави ръка на рамото ми, докато прекрачвах навън. Сърцето ми заби по – бързо. Дали бе забелязала, че раницата ми – на влизане празна, сега се пръскаше по шевовете?
- Бъди по – внимателна, скъпа, - посъветва ме и потупа ръката ми.
- Ще бъда. Без повече лагеруване по тъмно.
Усмихна се и седна зад бюрото си. Стараех се да запазя лицето си равнодушно, докато пресичах паркинга. Исках да бягам. Ами ако Лечителката огледаше шкафовете си? Колко скоро щеше да осъзнае, че са наполовина празни?
Колата още бе там, в тъмната пролука между две улични лампи. Изглеждаше празна. Дишането ми се учести. Разбира се, че трябваше да изглежда празна. Това беше целта. Но дробовете ми не се успокоиха, докат оне зърнах неясната фигура под одеалото на задната седалка. Отворих вратата и поставих раницата на пасажерската седалка – разклати се за кратко, докато се намести, - после седнах вътре и тръшнах вратата. Нямаше причина да щракна ключалките; опитах да не обръщам внимание на моментния си порив.
- Добре ли си? – прошепна Джаред веднага, след като затвори вратата. Гласът му прозвуча неестествено и разтревожено.
- Шшт, - постарах се да не движа устни. – Почакай.
Подкарах към осветения изход на паркинга и отвърнах на Небесносиня, която ми махаше за сбогом.
- Създаваш приятелства?
Озовахме се на тъмния път. Вече никой не ме гледаше. Потънах в седалката. Ръцете ми затрепериха. Сега, когато всичко бе свършило, можех да си го позволя. Сега, когато бях успяла.
- Всички Души са приятели, - отговорих ми, използвайки нормалния си тон.
- Добре ли си? – попита не нетърпеливо за втори път.
- Излекувана съм.
- Нека да видя.
Протегнах лявата си ръка пред тялото, така че той да може да види тъкната розова линия. Той вдиша дълбоко от изненада. Одеалото се раздвижи; той се изправи и се провря между седалките. Отмести раницата, настани се отпред, и после я сложи в скута си, претегляйки я.погледна към мен точно когато минавахме под една улична лампа и отново ахна.
- Лицето ти!
- И то е излекувано. Естествено.
Той вдигна ръката си и я задържа във въздуха до бузата ми, неуверен.
- Боли ли?
- Разбира се, че не. Усещането е все едно нищо не се е случило.
Пръстите му погалиха новата кожа. Мястото пламна като реакция от докосването му. Внезапно се върна към мисията ни.
- Заподозряха ли нещо? Мислиш ли, че ще докладват на Търсачите?
- Не. Казах ти, че няма да са подозрителни. Дори не провериха очите ми. бях ранена и те ме излекуваха. – Вдигнах рамене.
- Какво взе? – попита той, развързвайки шнуровете на раницата.
- Необходимите неща за Джейми... ако се върнем навреме... – Автоматично се загледах в часовника на таблото, независимо че часовете, които отчиташе, бяха безсмислени. – И достатъчно за в бъдеще. Взех само от нещата, които разбирам.
- Ще се върнем навреме, - обеща той. Започна да разглежда белите контейнери. – Заглаждане?
- Не е от първа необходимост. Но зная какво върши, така че...
Той кимна, ровейки в раницата. Мърмореше имената на себе си.
- Без болка? Върши ли работа?
Засмях се.
- Удивително е. Ако се намушкаш, мога да ти покажа... Шегувам се.
- Зная.
Гледаше ме с изражение, което не разбирах. Очите му се бяха разширили, сякаш нещо дълбоко го бе удивило.
- Какво? – не вярвах шегата ми да е била чак толкова зле.
- Ти го направи. – Гласът му бе изпълнен с почуда.
- Не беше ли това идеята?
- Да, но... Предполагам, че не вярвах много, че ще се справим.
- Не си вярвал? Тогава защо...? Защо ме остави да пробвам?
Той отговори меко, почти шепнеше.
- Предположих, че е по – добре да умрем опитвайки се, отколкото да живеем без хлапето.
За момент в гърлото ми заседнаха толкова много емоции. Мел се чувстваше твърде завладяна, за да може да говори. В този миг бяхме едно семейство. Всички заедно. Изкашлях се. Нямаше нужда да изпитвам неща, които нямаше да доведат до нищо.
- Беше много лесно. Вероятно всеки о твас би се справил, ако се държите естествено. Погледна врата ми. – Докоснах го по навик. – Твоят белег си личи, че е правен в домашни условия, но с лекарствата, които взех, Док може да го поправи.
- Съмнявам се някой от нас да успее да се държи толкова естествено.
Кимнах.
- Да. За мен е лесно. Зная какво очакват. – За кратко се засмях на себе си. – Аз съм една от тях. Ако ми се доверите, мога да ви снабдя с всичко на света, което поискате. – Пак се засмях. Реакция от отминаващия стрес. Но ми бе смешно. Дали осъзнаваше, че бих направила точно това за него? Да му доставя всичко, което поиска.
- Аз ти вярвам, - прошепна. – Заклевам се в живота на всички, че ти вярвам.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeПон 14 Сеп 2009 - 21:56

И той наистина би ми поверил живота на всеки един от хората. Неговият, на Джейми, и на всички останали.
- Благодаря ти, - отвърнах шепнешком.
- Ти го направи, - повтаряше удивен.
„Джейми ще живее”, Мел ликуваше. „Благодаря ти, Скит.”
„Всичко за тях”, отвърнах и въздъхнах, защото бе истина.
След като прикачи отново платнищата, когато достигнахме храсталака, Джаред пое управлението на колата. Пътят му бе познат, и той караше по – бързо от мен. Накара ме да слезна, преди да паркира колата в невъзможно малкото скривалище под скалния навес. Очаквах да чуя как скалата ще се отърка в метала, но Джаред успя да я вкара вътре. После се прехвърлихме на джипа и полетяхме през нощта. Джаред се смееше триумфиращо, докато прекосявахме пустинята, и вятъра разнасяше гласа му надалеч.
- Къде е превръзката за очи? – попитах.
- Защо?
Погледнах го.
- Скит, ако искаше да ни предадеш, имаше шанс. Сега никой не може да отрече, че си една от нас.
Замислих се върху думите му.
- Мисля ,че все ще се намери някой, който да оспори казаното. Освен това, ако нося превръзката, ще се почувстват по – добре.
- Тези някои ще трябва да преодолеят предразсъдъците си.
Клатех глава, представяйки си как щяха да ни посрещнат.
- Няма да е лесно да влезнем вътре. Помисли какво си мислят точно в момента. Какво очакват...
Не отговори. Очите му се присвиха.
- Джаред... ако те... ако не искат да ни изслушат... ако не почакат... – Внезапно заговорих по – бързо, почувствала натиск, опитвах се да му предам цялата информация, преди да е станало твърде късно. – Първо дай на Джейми Без болка – постави едно парченце на езика му. После използвай спрея Вътрешно Почистване – просто трябва да го вдиша. Ще имаш нужда от Док, за да...
- Хей, хей! Ти ще си тази, която ще дава напътствията.
- Остави ме да ти кажа как...
- Не, Скит. Нещата няма да пропаднат. Ще застрелям всеки, който се опита да те докосне.
- Джаред...
- Не се паникьосвай. Ще се целя ниско, а после ще може да използваш лекарствата, за да ги излекуваш.
- Ако се опитваш да се шегуваш знай, че не е смешно.
- Не се шегувам, Скит.
- Къде е превръзката за очи?
Той стисна устни. Но аз се сетих за старата си тениска – евтина и надупчена, която Джеб ми даде. И тя щеше да свърши добра работа.
- Това ще ги успокои малко и по – лесно ще ни пуснат да влезнем, - казах, докато я завързвах здраво над очите си. – А това означава да стигнем по – бързо при Джейми.
Известно време мълчахме. Джипът подскачаше по неравния терен. Спомних си подобни нощи, в които Мелани е била само пътник...
- Карам право към пещерите. Има място, където джипът може да бъде скрит достатъчно добре за ден или два. Ще си спестим време.
Кимнах. Времето беше ключовата дума.
- Почти пристигнахме, - каза той след минута. Издиша. – Чакат ни.
Чух шумолене до мен, след това метала изтрака, когато той вдигна оръжието от задната седалка.
- Не стреляй по никого.
- Не обещавам.
- Стоп! – изкрещя някой. Звукът се разнесе из пустинята.
Джипът забави и спря.
- Само ние сме, - каза Джаред. – Да, да, погледнете. Виждате ли? Все още съм си аз.
От другата страна се колебаеха.
- Вижте, карам джипа, за да го скрием, става ли? Донесохме лекарства за Джейми и бързаме. Не ме интересува какво мислите, тази вечер няма да заставате на пътя ми.
Джипът се придвижи напред и когат остигна укритието, звукът отекна в стените.
- Добре, Скит, всичко е наред. Да вървим.
Вече бях метнала раницата на рамо. Внимателно излезнах от джипа, не бях сигурна на какво разстояние са стените. Джаред хвана търсещите ми ръце.
- Вдигам те, - каза той и ме метна през рамо.
Не се чувствах сигурна като преди. Той ме прикрепяше само с една ръка. Другата държеше оръжието. Не ми харесваше. Но се тревожех толкова, че когато чух приближаващите стъпки на някой, който тичаше, се зарадвах, че Джаред държеше пушката.
- Джаред, идиот такъв! – крещеше Кайл. – Какво си мислеше?
- По – спокойно, Кайл, - каза Джеб.
- Ранена ли е? – попита Иън.
- Разкарайте се от пътя ми, - каза Джаред със спокоен глас. – Бързам. Скит е в перфектна форма, но настоя да сложа превръзка на очите й. Как е Джейми?
- Гори, - отговори Джеб.
- Скит носи това, от което се нуждаем. – Сега се движеше по – бързо, като се спускаше надолу.
- Аз мога да я нося. – Иън, разбира се.
- И при мен е добре.
- Наистина съм добре, - казах на Иън, гласа ми трепереше с всеки подскок, който Джаред правеше.
Изкачвахме се пак, усетих равномерното му тичане независимо от теглото ми. чувах другите да тичат зад нас. Знаех кога бяхме в главната пещера – ядосаното съскане се завъртя около нас и се превърна в шумотевица.
- Встрани от пътя ми, - Джаред изрева по – силно от шумотевицата. – Док при Джейми ли е?
Не разбрах отговора. Джаред можеше да ме свали на земята, но бързаше прекалено много, за да губи дори една ценна секунда. Гневните гласове се чуваха зад нас, звука заглъхваше в малкия тунел. Сега можех да усетя къде сме, проследявайки завоите в главата си, докато се движехме към разклонението със спалните помещения. Почти можех да предброя вратите, които задминавахме и които оставаха невидими за мен.
Джаред спря внезапно и ме остави да се плъзна от рамото му. Краката ми се удариха в пода. Той свали превръзката от очите ми. стаята ни бе осветена от няколко мъгляви сини фенера. Док стоеше в строга позиция, сякаш току – що се бе изправил на крака. Коленичила до него, ръката й държеше мокър парцал на челото на Джейми, беше Шарън. Лицето й бе неузнаваемо, изкривено от ярост. Маги се поклащаше права от другата страна на леглото. Джейми още лежеше отпуснат и червен, със затворени очи, гърдите му едва се повдигаха, когато поемаше въздух.
- Ти! – изплю Шарън, като внезапно се изправи. Като котка се нахвърли върху Джаред, ноктите й бяха устремени към лицето му.
Джаред улови ръцет й и ги изви зад гърба й, като я избута настрани. Маги гледаше така , сякаш всеки момент щеше да се присъедини към дъщеря си, но джеб пристъпи към борещите се Шарън и Джаред и застана нащрек до нея.
- Пусни я! – проплака Док.
Джаред не му обърна внимание.
- Скит – излекувай го!
Док застана между Джейми и мен.
- Док, - възмутено извиках. Насилието в стаята, разиграващо се около неподвижното тяло на Джейми, ме плашеше. – Имам нужда от помощта ти. Моля те. Заради Джейми.
Док не помръдна, погледа му бе спрян върху Шарън и Джаред.
- Хайде, Док, - каза Иън. Малката стая бе пренаселена и съвсем отесня, когато Иън се приближи и постави ръка на рамото ми. – Ще оставиш детето да умре заради потъпканата си гордост?
- Не е заради гордостта ми. Не знаеш какво биха му причинили тези чужди субстанции!
- Не може да стане по – зле, нали?
- Док, - обърнах се към него отново. – Погледни лицето ми.
Не само Док реагира на думите ми. Джеб, Иън и дори Маги погледнаха и ефекта беше двоен. Маги бързо отмести поглед, разгневена, че бе проявила интерес.
- Как? – питаше се Док.
- Ще ти покажа. Моля те. Няма нужда Джейми да страда повече.
Док се поколеба, взирайки се в лицето ми, и после изпусна дълбока въздишка.
- Иън е прав – няма да стане по - зле. А ако това го убие... – Потръпна и се прегърби. Направи крачка назад.
- Не, - проплака Шарън.
Никой не й обърна внимание. Коленичих до Джейми, свалих раницата от раменете си и я отворих. Започнах да рова, докато не открих Без болка. Ярка светлина проблесна покрай мен и се насочи към лицето на Джейми.
- Вода, Иън?
Отворих капака и измъкнах едно от хартиените парченца. Когато натиснах челюстта на Джейми надолу, кожта му изгори ръката ми. поставих квадратчето на езика му и протегнах ръка, без да поглеждам. Иън постави чашата с вода върху дланта ми. внимателно изсипах достатъчно вода в устата му, така че лекарството да премине надолу по гърлото му. Преглътна сухо и болезнено.
Обезумяло започнах да търся по – тънката бутилка със спрея. Когат оя открих, махнах капака и пръснах облак от лекарството във въздуха над него с бързо движение. Зачаках, гледайки гърдите му, докато най – после вдиша. Докоснах лицето му – гореше! Разбърках раницата, търсейки Охлаждане, и се молех да е лесно за използване. Капакът се отвори и открих, ч цилиндъра бе пълен със светлосини квадратни парченца. Въздъхнах облекчено и поставих едно на езика на Джейми. Вдигнах купата и излях още една глътна вода през напуканите му устни. Този път преглътна по – бързо, с по – малко усилия. Друга ръка докосна лицето на Джейми. Разпознах дългите кокалести пръсти на Док.
- Док, имаш ли остър нож?
- Имам скалпел. Искаш да отворя раната?
- Да, за да я почистя.
- Мислих да опитам и това... да я дренирам, но болката...
- Сега няма да усети нищо.
- Погледни лицето му, - Иън се наведе към мен и ми прошепна.
Лицето на Джейми вече не беше червено. Беше си върнало естествения здрав тен. Потта още лъщеше по веждите му, но знаех, че е останала от високата температура. Док и аз докоснахме челото му едновременно.
„Проработи. Да!” През мен и Мелани премина радостна вълна.
- Забележително, - въздъхна Док.
- Треската изчезна, но инфекцията в крака му може да остане. Помогни ми с раната му, Док.
- Шарън, би ли ми подала.... – започна той разсеяно. После се осъзна и погледна нагоре. – О, ъ, Кайл, имаш ли нещо против да ми подадеш торбата, точно до крака ти е?
Придвижих се над червения подут разрез. Иън пренасочи светлината, така че да го виждам ясно. Док и аз едновременно започнахме да ровим в чантите си. той извади сребърен скалпел, гледка, която изпрати тръпки на безпокойство надолу по гръбнака ми. Игнорирах видяното и приготвих големия флакон със спрей Почистване.
- Няма да усети нищо? – Док провери колебливо.
- Хей, - изграчи Джейми. Очите му бяха широко отворени, изследвайки стаята, докато не откриха лицето ми. – Здрасти, Скит. Какво става? Какво правят всички тук?
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeВто 15 Сеп 2009 - 20:13

ГЛАВА 46
Обградена

Джейми се опита да седне.
- По – полека хлапе. Как се чувстваш? – Иън се премести и натисна рамото на Джейми към матрака.
- Чувствам се... наистина добре. Защо всички са тук? Не си спомням...
- Беше болен. Стой неподвижен, за да те оправим.
- Може ли малко вода?
- Разбира се, хлапе. Ето.
Док се взираше в Джейми невярващо. Аз едва говорех, гърлото ми бе свито от радост.
- Заради парченцето Без болка е, - измърморих. Кара те да се чувстваш страхотно.
- Защо Джаред е приложил хватка на Шарън? – Джейми прошепна на Иън.
- Тя е в много лошо настроение, - заговорничести тихо му отвърна Иън.
- Стой абсолютно неподвижен, Джейми, - предупреди го Док. – Ще... почистим нараняванията ти, става ли?
- Добре, - съгласи се Джейми с тих гласец. Забеляза скалпела в ръката на Док. В очите му се четеше тревога.
- Кажи ми, ако усетиш нещо, - профължи Док.
- Ако те заболи, - коригирах го.
Док плъзна умело скалпела с леко движение по болната кожа. И двамата се обърнахме към Джейми. Той гледаше право нагоре в тъмния таван.
- Усещането е странно, - каза Джейми. – Но не боли.
Док кимна на себе си и насочи скалпела надолу. Правейки кръстосан разрез. Червена кръв и тъмножълта гной текнаха от дълбоката отворена рана. Докато Док миеше ръцете си, аз започнах да пръскам обилно кървавия разрез с Почистване. Когато лекарството достигна мястото, от което изтичаше секрета, нездраво – жълтата течност тихо изцвърча и започна да изчезва. Почти като пяна, разпръсната от водата. Просто се разтопи. Док дишаше учестено до мен.
- Погледни това.
Напръсках мястото два пъти за по – сигурно. И тъмната кръв бе изчезнала от кожата на Джейми. На мястото остана само нормалната червена човешка кръв, която течеше от раната.
- Добре, Лекуване, - измърморих. Намерих подходящата кутия и излях лека струя над отворите по кожата му. Чистата течност се процеди бавно, покривайки отворената плът, и заблестя. Където Лекуване се разля, кървенето мигновено спря. Излях половината контейнер – сигурно двойно повече от необходимото – в раната. – Добре, долепи краищата един до друг, Док.
Док нямаше думи, въпреки че устата му бе широко отворена. Той направи каквото му наредих, като използва двете си ръце, за да прикрепи разреза. Джейми се усмихна.
- Това гъделичка.
Очите на Док изскочиха. Размазах Затваряне около Х – образни разрез, гледайки с дълбоко задоволство как краищата се свързаха и придобиха бледо – розов цвят.
- Може ли да видя? – попита Джейми.
- Помогни му да се изправи, Иън. Почти приключихме.
Джейми се повдигна на лакти, очите му искряха от любопитство. Потната му, мръсна коса бе залепнала за челото му. Сега не изглеждаше на мястото си, в сравнение със здравата му, лъскава кожа.
- Погледни, слагам това, - намазах цяла шепа от бляскавото вещество около среза, - и белезите стават едва забележими. Ето така. – Показах му линията на ръката си.
Джейми се засмя.
- Момичетата не се ли впечатляват от белезите? Откъде взе тези неща, Скит? Като вълшебни са.
- Джаред ме изведе на обиколка.
- Сериозно? Това е страхотно.
Док докосна блестящата пудра, останъла по ръката ми, и доближи пръсти до носа си.
- Трябваше да я видиш, - каза Джаред. – Беше невероятна.
Бях изненадана да чуя гласа му толкова близо до мен. Огледах се за Шарън и видях само част от огнените й коси, докато напускаше стаята. Маги вървеше плътно зад нея. Колко тъжно. Колко плашещо. Да си изпълнен с толкова омраза, че дори да не си способен да се зарадваш от бързото оздравяване на едно дете... Как изобщо някой би могъл да стигне до подобно състояние?
- Тя влезе право в болницата, директно при извънземните, и ги накара да излекуват раните й, смела като никой друг. Тогава, когато й обърнаха гръб само за миг, тя ги ограби! – Джаред издаваше развълнувани звуци. Джейми също се забавляваше и устата му бе разтегната в огромна усмивка. – И после излезна от болницата с лекарства, които ще стигнат за всички ни за дълго време. Тя дори помаха на гадината зад рецепцията за довиждане, докато излизахме от паркинга. – Джаред се усмихна.
„Аз не бих могла да сторя същото за тях”, каза Мелани, внезапно огорчена. „Ти си по – ценна за тях, отколкото аз бих била.”
„Шшшт”, отговорих. Не беше моментът да се натъжава и да ревнува. Трябваше да се радва. „Нямаше да съм тук и да им помагам без теб. И ти помогна да го спасим.”
Джейми се бе ококорил и ме зяпаше.
- Не беше чак толкова вълнуващо, наистина, - казах. Той взе ръката ми и аз стиснах пръстите ми, а сърцето ми се изпълни с благодарност и любов. – Всъщност бе много лесно. И аз съм от гадинките, в крайна сметка.
- Не исках... – Джаред започна да се извинява.
Махнах му да спре и се усмихнах.
- Как обясни откъде си получила белезите по лицето си? – попита ме Док. – Не се ли зачудиха защо нямаш...
- Разбира се, трябваше да имам пресни наранявания. Внимавах да не им дават повод да заподозрат нещо. Казах им, че съм паднала с нож в ръката. – Сръчках Джейми с лакът. – Може да се случи на всеки.
Наистина летях от щастие. Имах усещането, че всичко блести – платовете, лицата, дори и стените. Тълпата вътре и извън стаята бе започнала да дърдори и да разпитва, но шумът звучеше само като дрънчене в ушите ми – като затихващия звук на ударен звънец. Потрепване във въздуха. Нищо друго не ми се струваше истинско – само малкия кръг от хора, които истински обичах. Джейми, Джаред, Иън и Джеб. Дори Док бе част от перфектния момент.
- Пресни наранявания? – попита Иън с равен глас.
Погледнах го, изненадана от гнева, който се четеше в очите му.
- Необходимост. Трябваше да скрия белезите си. И да разбера как да излекувам Джейми.
Джаред вдигна лявата ми китка и заби пръст върху бледата розова линия няколко сантиметра по – горе.
- Беше ужасно, - и усмивката внезапно се изпари от опияненото му лице. – Тя почти откъсна ръката си. помислих си, че никога повече няма да може да си служи с нея.
Очите на Джейми се разшириха ужасено.
- Порязала си се?
Отново стиснах ръката му.
- Не се притеснявай – не беше чак толкова зле. Знаех, че бързо ще ме излекуват.
- Трябваше да я видиш, - повтаряше Джаред с нисък глас, като още сочеше ръката ми.
Пръстите на Иън погалиха бузата ми. Чувството бе приятно и аз положих глава върху дланта му, която той остави допряна до бузата ми. зачудих се дали Без болка или просто радостта от спасяването на Джейми ме караха да усещам горещина и да виждам всичко да блести.
- Без повече обиколки за теб, - измърмори Иън.
- Разбира се, че ще излиза навън, - каза Джаред и повиши глас. – Иън, тя бе абсолютно феноменална. Трябва да я видиш, за да разбереш наистина. Едва сега започвам да виждам всички възможности...
- Възможности? – Ръката на Иън се плъзна по врата ми надолу към рамото. Придърпа ме по – близо до него, отдалечавайки ме от Джаред. – А какво й струва на нея? Оставил си я почти да откъсне собствената си ръка? – Пръстите му се свиха около рамото ми.
Гневът не се вписваше в блясъка, който виждах наоколо.
- Не, Иън, не беше така, - казах. – Идеята бе моя. Трябваше да го направя.
- Разбира се, че идеята е била твоя, - изръмжа Иън. – Би направила всичко... Нямаш граници, когат остава въпрос за тези двамата. Но Джаред не е трябвало да ти позволява...
- Каква друга възможност ни оставаше, Иън? – противопостави се Джаред. – Ти имаше ли по – добър план? Мислиш ли, че тя щеше да е по – щастлива, ако не бе наранена, но Джейми бе умрял?
Потръпнах при ужасната мисъл. В гласът на Иън се чуваше по – малко враждебност, когато отговори.
- Не. Но не разбирам как си могъл да стоиш там и да гледаш как си причинява това. – Иън поклати отвратено глава и Джаред сви рамене в отговор. – Какъв човек...
- Практичен, - прекъсна го Джеб.
Всички погледнахме нагоре. Джеб стоеше над нас, с огромен кашон в ръце.
- Нали точно затова Джаред е най – добрият, ако трябва да се набави нещо, от което имаме нужда? Защото може да направи това, което трябва да бъде направено. Или да гледа това, което трябва да се направи. Дори когато гледането е по – трудно от вършенето. Сега, зная, че наближава време за закуска, но ми се струва, че някои от вас не са яли от доста време, - продължи Джеб, сменяйки темата изтънчено. – Гладен ли си, хлапе?
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeВто 15 Сеп 2009 - 20:13

- Ъх... не съм сигурен, - поколеба се Джейми. – чувствам стомаха си празен, но не усещам дискомфорт.
- Дължи се на Без болка, - отговорих. – Трябва да хапнеш.
- И да пиеш, - допълни Док. – Имаш нужда от течности.
Джеб пусна тежкия кашщон на матрака.
- Мисля, че имаме сериозен повод за празнуване. Нападайте.
- Уоу, вкусно! – извика Джейми, разбутвайки в кутията пакетите от дехидратирани храни, които летовниците използваха. – Спагети. Прекрасно.
- Пари давам за пилето с чесън, - каза Джеб. – Чесънът ми липсва много, въпреки че предполагам, всички са доволни, че не усещат чесновия ми дъх. – Усмихна се широко.
Джеб бе подготвен – носеше бутилки вода и няколко свещника. Хората започнаха да се натискат в малката стая. Бях заклещена между Джаред и Иън, и държах Джейми в скута си. въпреки че бе голям за това, той не се противопостави. Може би бе усетил колко много и двете се нуждаем от това – Мел и аз имахме нужда да го чувстваме жив и здрав в прегръдката си.
Трептящият кръг се разшири, включвайки към среднощното парти и останалите обтатели на пещерите и тази вечер всички бяхме едно голямо семейство. Всеки изчакваше търпеливо Джеб да приготви неочакваното угощение, без да бърза. Страхът бе заместен от облекчение и радостни новини. Дори Кайл, притиснат в малкото пространство до брат си, бе желана компания. Мелани въздъхна доволно. Тя трептеше от вълнение и почти не усещаше топлината на момчето и докосването на мъжа, който все още стискаше китката ми. дори не бе разстроена заради ръката на Иън, лежаща около раменете ми.
„И ти усещаш действието на Без болка”, започнах да я дразня.
„Не мисля, че чувствам Без болка. Нито ти, нито аз.”
„Права си. това е повече от всичко, което някога съм имала.”
„Това е голяма част от нещата, които аз изгубих.”
Какво ме караше да желая толкова много човешката любов и да не се интересувам от любовта на моите събратя? Дали защото бях изключителна и своенравна? Душите предлагаха любов и разбиране на всички. Дали не жадувах по – голямо предизвикателство? Тази любов бе сложна; нямаше ясно установени правила – можеше да бъде безусловна, както бе с Джейми, или да бъде извоювана с времето – като с Иън, или да бъде завършена и сърцераздирателно недостижима като любовта към Джаред. Или просто бе по – добра по някакъв необясним начин. Дали защото хората можеха да мразят с такава ярост, бяха способни и на напълно противоположни чувства – да обичат от сърце, ревностно и пламенно? Не знаех защо бях жадувала тази любов толкова отчаяно. Всичко, което знаех сега, когато я имах пред себе си, бе, че си струваше всяка капка риск и агония, които бях преживяла. Чувството бе по – приятно, отколкото някога си представях. БЕШЕ ВСИЧКО.
Докато храната бе приготвена и изядена, късния – или по – скоро ранния час – си оказа влиянието. Хората се запътиха навън от претъпканата стая към леглата си. Когато си тръгнаха, с помещението стана по – просторно. Тези, които останахме, се смъкнахме на пода, когато стаята се освободи. Буквално се разтопихме по местата си, докато всички не се озовахме в хоризонтално положение. Главата ми се оказа полегнала на корема на Джаред; ръката му галеше косата ми постоянно. Лицето на Джейми бе залепено върху гърдите ми и ръцете му бяха обвити около врата ми. Едната ми ръка бе прегърнала раменете му. Главата на Иън бе положена върху корема ми, и той хвана китката ми и постави дланта ми върху лицето си. Усещах дългите крака на Док, проснати върху моите, обувката му опряна на бедрото ми. док спеше – чувах как хърка. Дори може би с някоя част от тялото си докосвах Кайл. Джеб бе проснат на леглото. Той се уригна и Кайл се изхили.
- Нощта е по – хубава, отколкото я бях планирал. Харесва ми когато песимизма остане невъзнаграден, - размишляваше Джеб.
- Благодаря, Скит.
- Ммм, - въздъхнах, полузаспала.
- Следващият път когато тя е на обиколка... – каза Кайл някъде от другата страна на Джаред. Голяма прозявка прекъсна изречението му. – Следващият път, когато тя излезне на обиколка, идвам и аз.
- Тя няма да излиза повече навън, - отговори Иън и тялото му се напрегна. Погалих лицето му, опитвайки се да го успокоя.
- Разбира се, че няма, - измрънках. – Няма нужда да ходя където и да е, освен ако не се налага. Нямам нищо против да стоя тук.
- Не говоря за това да те държим като зюатворник, Скит, - обясни раздразнено Иън. – Може да ходиш където поискаш, независимо че аз ще съм притеснен. Може да тичаш по магистралата, ако така ти харесва. Но няма да ходиш на обиколки. Искаш да кажа, че ще се постарая повече да не пострадаш.
- Имаме нужда от нея, - каза Джаред с по – твърд глас, отколкото ми се искаше да чуя.
- И преди се справяхме добре без нея.
- Добре? Джейми можеше да умре без нейната намеса. Тя може да ни набавя неща, които никой друг не би могъл.
- Т яе личност, Джаред, не инструмент.
- Зная. Не съм каал това...
- Всичко зависи от Скит, казвам аз. – Джеб прекъсна спора точно когато аз се канех да го сторя. Ръката ми притискаше Иън надолу и усещах как тялото на Джаред се раздвижва под главата ми, всеки момент готово да се изправи. Думите на Джеб ги накараха да замръзнат на място.
- Не може да оставиш решението на нея, Джеб, - протестираше Иън.
- Защо не? Явно тя има собствена представа. Ти ли трябва а вземаш решенията вместо нея?
- Ще ти кажа защо, - изръмжа Иън. – Скит?
- Да, Иън.
- Искаш ли да ходиш на обиколки с останалите?
- Ако мога да помогна, разбира се, че бих искала.
- Не това е попитах, Скит.
Умълчах се за момент, опитвайки да си припомня въпроса му и къде сбърках в отговора.
- Виждаш ли, Джеб? Тя никога не взема под внимание собствените си желание – собственото си щастие, здравето си дори. Тя би направила всичко, което я помолим, дори и то да я убие. Не е честно да я молим за такива неща. Защото ние спираме и се замисляме за себе си първо. Докато тя не го прави.
Настъпи тишина. Никой не отговори на Иън. Тишината продължаваше, но аз усетих, че имам готов отговор и отвърнах.
- Не е вярно, - започнах. – Мисля за себе си през цялото време. И аз... аз искам да помагам. Не се ли брои? Тази нощ се чувствам толкова щастлива, че успях да помогна на Джейми. Не мога ли да откривам щастието по начина, по който ми харесва?
Иън въздъхна.
- Виждаш ли какво имам предвид?
- Добре, не мога да й кажа да не ходи, ако иска да отиде, - каза Джеб. - Тя вече не е затворник.
- Обаче не трябва да я питаме.
Джаред мълчеше през цялото време. И Джейми бе притихнал, но бях доста сигурна, че е заспал. Знаех обаче, че Джаред е буден; ръката му галеше цялото ми лице. И оставяше огнени следи по него.
- Не се налага да ме питате, - казах. – Аз съм доброволка. Наистина не беше... страшно. Изобщо. Другите Души са много мили. Не ме е страх от тях. Беше почти прекалено лесно.
- Лесно? Да порежеш своята...
Бързо прекъснах Иън.
- Това беше спешен случай. Няма да ми се наложи да го повторя. – Спрях за секунда. – Нали?
Иън изръмжа.
- Ако тя ще ходи на обиколка, и аз съм там, - каза той сурово. – Някой трябва да я пази от нея самата.
- А аз ще съм там, за да защитавам всички останали от нея, - каза Кайл и се подсмихна. Веднага след това изрева: - Ох.
Бях прекалено изморена, за да вдигна глава и да видя кой бе ударил Кайл сега.
- А аз ще съм там, за да ви върна всички обратно живи, - измърмори Джаред.
Върнете се в началото Go down
ioan_3




Брой мнения : 1
Join date : 15.06.2009

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeЧет 17 Сеп 2009 - 8:48

Продължавай , моля те ............
Върнете се в началото Go down
maciiito

maciiito


Брой мнения : 181
Join date : 25.01.2009
Age : 28
Местожителство : Някъде из Аляска....

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeЧет 17 Сеп 2009 - 10:55

ioan_3 ти правила не четеш ли? Neutral Има си отделна тема за коментари!! Mad

П.П. Съжалявам за флууда wentlee ,но не се сдържах.Продължавай със страхотната работа.
П.П.2 Когато някой от модераторите премести мнението на другия потребител, да изтрие това. Smile
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeЧет 17 Сеп 2009 - 20:31

ГЛАВА 47
Наета

- Прекалено лесно е. Вече дори не е забавно, - заяви Кайл.
- Ти поиска да дойдеш, - припомни му Иън.
Той и Иън седяха в задната част на микробуса, където нямаше прозорци, и сортираха продуктите от бакалията и тоалетните принадлежности, които току – що бях набавила. Беше средата на деня и слънцето грееше над Уичита. Не се усещаше същата жега като в пустинята на Аризона, но бе по – влажно. Във въздуха летяха рояци миниатюрни буболечки. Джаред караше по магистралата извън града, като внимаваше да се придържа към ограничението на скоростта. Въпреки че бавното каране го дразнеше.
- Измори ли се от пазаруването, Скит? – попита ме Иън.
- Не. Нямам нищо против да пазарувам.
- Винаги казваш така. Има ли нещо против което да се?
- Не ми харесва... когато съм далеч от Джейми. И съм мъничко против, когато съм навън. Особено през деня. То е нещо като противоположното на клаустрофобия. Всичко е прекалено открито. Теб нете ли притеснява?
- Понякога. Не излизаме много през деня.
- Поне може да си опъне краката, - мърмореше Кайл. – Не зная защо искаш да слушаш обясненията й.
- Защото са необичайни. Което е приятна промяна и не се налага да слушам твоите обяснения.
Изключих ги. Веднъж започнали да спорят, Иън и Кайл нямаше скоро да спрат. Заразглеждах картата.
- Следва Оклахома? – попитах Джаред.
- И няколко по – малки градчета по пътя, ако си навита, - отговори той, очите му следяха пътя.
- Добре.
Джаред рядко губеше концентрация по време на обиколките. Не се отпускаше и не се шегуваше, както Иън и Кайл правеха всеки път, когато завършвах успешно поредната мисия. Всъщност, когато използваха думата „мисия”, се усмихвах. Звучеше като нещо мащабно. В действителност се състоеше от обикновено пазаруване. Точно както бях ходила до магазина стотици пъти в Сан Диего, когато мислех единствено за собствената си прехрана.
Както се изрази Кайл, беше прекалено лесно, за да е вълнуващо. Бутах количката си между редовете нагоре – надолу. Усмихвах се на Душите, които ме поздравяваха, и пълнех количката си с продукти, които щяха да издържат дълго. Обикновено грабвах и по нещо нетрайно – специално за мъжете, натъпкани в задната част на вана. Избирах готови сандвичи от деликатеси. Случваше се да взема и едно – две лакомства. Иън бе привързан към ментовия сладолед с шоколадови парченца. На Кайл най – много му харесваха карамелените бонбони. Джаред ядеше всичко, което му се предложеше; изглежда, че се бе отказал от глезотиите преди много години, отдавайки се на живот, в който желанията не се толерират и дори нуждите са внимателно преценявани, преди да бъдат посрещнати. Още една причина, поради която той се справяше добре със сегашния си живот – виждаше приоритетите, без да я заслепен от личните желания.
От време на време в малките градове се случваше някой да ме забележи и да ме заговори. Бях наизустила репликитеси толкова добре, че вероятно на този етап бих могла да заблудя дори човек.
- Здравей. Нова ли си в града?
- Да. Съвсем нова.
- Какво те води в Байърс?
Винаги проверявах внимателно картата, преди да слежна от микробуса, за да запомня името на града.
- Партньорът ми пътува много. Той е фотограф.
- Чудесно! Артист. Може да се каже, че наоколо има много красиви земи.
Отначало представях себе си за фотограф. Но открих, че когато подхвърля, че вече имам партньор, ми спестява част разговорите с мъжете.
- Благодаря ви много за помощта.
- Добре сте дощла. Върнете се скоро.
Веднъж ми се наложи да говоря с един аптекар в Солт Лейк Сити; след това знаех какво да търся. Усмихвах му се смутено.
- Не съм сигурна, че приемам правилните витамини. Не виждам как да избегна приемането на вредни храни. Това тяло е ревностен любител на сладките неща.
- Трябва да си мъдра, Хиляди Венчелистчета. Зная, че е лесно да се поддадеш на желанията си, но се опитай да се замислиш с какво точно се храниш. Междувременно може да вземаш добавки.
Здраве. Такова очевидно заглавие на бутилката, че направо се почувствах като глупачка, задето попитах.
- Искаш ли такива с вкус на ягоди, или предпочиташ тези с вкус на шоколад?
- Може ли да опитам и от двата вида?
И любезната Душа на име Роден на Земята ми даде две големи бутилки. Не представляваше особено предизвикателство. Единственият страх и усещане за опасност почувствах, когато се сетих за малкото хапче цианкалий, което винаги държах в някой леснодостъпен джоб. За всеки случай.
- В следващият град трябва да се снабдиш с нови дрехи, - каза Джаред.
- Отново?
- Тези изглеждат малко измачкани.
- Добре, - съгласих се. Не ми харесваше да прекалявам, но разтящата купчина мръсни дрехи нямаше да отиде на вятъра. Лили, Хайди и Пейдж бяха моя размер и щяха да се радвах, ако имаха нещо ново, което да облекат. Мъжете рядко се тревожеха за неща като дрехите по време на обиколка. Всеки набег беше на живот и смърт – дрехите не бяха приоритет. Нито нежните сапуни и шампоани, които набавях от всеки магазин.
- И може би трябва да се почистиш, - каза Джаред с въздишка. – Предполагам, че това означава, че трябва да наемем хотелска стая тази вечер.
Преди не беше им се налагало да се притесняват от появата на публични места. Разбира се, аз бях единствената, която се представяше като част от цивилизацията. Мъжете носеха джинси и тъмни тениски, все неща, по които не си личеше мръсотията и не привличаха внимание, ако случайно закратко някой ги видеше. Те мразеха да прекарват нощта в крайпътните мотели – да спят с устата на врага. Плашеше ги повече от всичко, което правехме. Иън казваше, че предпочита да атакува въоръжен Търсач. Кайл просто отказваше. Той обикновено спеше във вана през деня, а нощно време стоеше на пост. За мен беше лесно като пазаруването. Регистрирах ни и разговарях със служителя в хотела. Разказвах историята за моя партньор – фотограф и за приятеля, който пътува с нас (в случай че някой види трима ни да влизаме в стаята). Използвах общи имена от обикновените планети. Понякога бяхме Прилепи: Пазител на Думите, Пееща Песента на Яйцата и Небесен Петел. Понякога бяхме Морски Водорасли: Въртящи Очи, Гледащ към Повърхността и Втори Изгрев. Всеки път сменях имената, не че някой щеше да се опита да ни проследи. Просто Мелани се чувстваше по -сигурна, когато го правех. Цялото това криене я караше да се чувства като героиня от някой човешки шпионски филм.
Най – трудната част, тази, която наистина не беше по вкуса ми, – не че щях да го кажа пред Кайл, който веднага щеше да постави под съмнение намеренията ми – бе цялото това вземане, без да давам нищо насреща. Никога не бях се притеснявала да пазарувам в Сан Диего. Вземах само това, от което имах нужда, и нищо повече. После прекарвах дните си в университета, давайки на обществото познанията си. Призванието ми не беше тежко, но го вземах присърце. Допълвах заниманията си с най – нежеланите задължения. Прекарвах някои от дните в събиране на бокллучи и чистене на улиците. Всъщност всички го правехме. А сега вземах много повече и не давах нищо в замяна. Чувствах се егоист, струваше ми се грешно.
„Не е за теб. За другите е.” Мелани ми припомняше, когато изпадах в мрачно настроение.
„И въпреки това ми се струва погрешно. Дори и ти го усещаш, нали?”
„Тогава не мисли за това”, тя ми предлагаше решение.
Изпълваше ме щастие, че бяхме на последната права от дългата ни обиколка. Утре щяхме да посетим нарастващите ни провизии – камион, който държахме скрит на около ден разстояние от пътя ни – и щяхме да опразним вана за последен път. Само още няколко града, още няколко дни, надолу през Оклахома, после Ню Мексико, и след това право през Аризона без да спираме. Отново вкъщи. Най – после. Когато спяхме в хотели, обикновено се регистрирахме след здрачаване и се изнасяхме преди да пукне зората, като се пазехме да не би случайно Душите да решат да ни огледат по – подробно. В действителност не беше наложително. Джаред и Иън започваха да го осъзнават. Тази вечер, защото имахме много плодотворен ден – микробусът бе препълнен; за Кайл бе останало съвсем мъничко място – и защото Иън изглеждаше изморен, решихме да спрем по – рано. Слънцето не бе залязло, когато се върнах в колата с пластмасовата карта за вратата на стаята.
Малкият мотел не беше много зает. Паркирахме близо до нашата стая, и Джаред и Иън влезнаха направо от вана в стаята с пет – шест бързи крачки, забили поглед в земята. На вратовете им, малки, бледи розови линийки се виждаха за заблуда. Джаред носеше полупразен куфар. Никой не гледаше към тях или към мен.
Вътре в стаята пердетата веднага бяха спуснати и двамата мъже се отпуснаха малко. Иън се просна на леглото, което той и Джаред щяха да използват, и пусна телевизора. Джаред сложи куфара на масата, извади вечерята ни – охладени пържени панирани пилешки гърди, които бях поръчала от щанда за готови храни в последния магазин и ги раздаде. Аз седнах до прозореца, хвърляйки по един поглед към залязващото слънце, докато се хранех.
- Трябва да признаеш, Скит, че хората имат по – интересни забавления, - дразнеше ме Иън.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeЧет 17 Сеп 2009 - 20:31

На екрана две Души изговаряха ясно репликите си, телата им застанали в идеалните пози. Не беше трудно да се разбере за какво се говори в историята, защото Душите нямаха голямо разнообразие от сценарии. В тази история две Души се събираха отново след дълга раздяла. Мъжът неохотно се беше отказал от Морските Водорасли и бе решил да стане човек, защото предполагаше, че неговата партньорка от Мъгливата Планета щеше да бъде настанена в някой от топлокръвните гостоприемници. И, чудо на чудесата, той я бе открил на тази планета. Всички истории имаха щастлив край.
- Трябва да вземеш под внимание подбраната публика.
- Вярно. Ще ми се отново да дават старите човешки шоу – програми. – Той прегледа каналите и се намръщи. – Имаше няколко останали.
- Бяха прекалено тревожни. Налагаше се да бъдат заменени с неща, които не показват толкова... насилие.
- „Семейство Брейди” и насилие?
Засмях се. Бях гледала този сериал в Сан Диего и Мелани го знаеше от детството си.
- Сериалът представя агресията като нещо обичайно. Спомням си една серия, в която малко момченце удари един побойник и това беше представено за правилно. Имаше кръв.
Иън клатеше глава, отказвайки да повярва, но се върна към предаването с бившето Морско Водорасло. Смееше се на грешните части, тези, които трябваше да бъдат затрогващи. Аз зяпах през прозореца, наблюдавайки нещо много по – интересно от историята с предвидим край по телевизията. Срещу мотела, от другата страна на шосето, имаше малък парк, заграден от училище от едната страна, и тучно поле, където пасяха крави, от другата. В парка имаше няколко млади дървета и старомодна площадка за игра с пясъчник, пързалка, няколко катерушки и една от онези въртележки, които завърташ с ръка. Разбира се, имаше и люлка, която бе единствения уред, използван в момента. Младо семейство се възползваше от хладния вечерен въздух. Бащата имаше сребърни кичури в косата около слепоочието; майката изглеждаше много по – млада от него. Червеникаво – кафявата й коса бе вързана назад в дълга конска опашка, която пружинираше, когато жената се движеше. Имаха малко момченце, на не повече от годинка. Бащата буташе детето в люлката отзад, а майката стоеше отпред, и се навеждаше да целуне челото на момченцето, когато то долиташе до нея, а то се кикотеше толкова силно, че малкото му топчесто лице бе почервеняло. И тя се смееше, като го гледаше – виждах как тялото й се тресе, а косата й танцуваше.
- Ккаво гледаш, Скит?
Усмихвах се нежно на изненадващата сцена, затова във въпроса на Джаред не се усещаше тревога.
- Нещо, което никога не съм виждала – през нито един от животите си. Гледам към... надеждата.
Джаред застана зад мен и надникна над рамото ми.
- Ккаво искаш да кажеш? – Погледът му премина по сградите и пътя, без да се спре върху семейството, което се забавляваше в малкия парк.
Хванах брадичката му и насочих лицето му в правилната посока. Обикновено се дърпаше, когато го докоснех неочаквано, но този път не помръдна и усетих как странна топлина се разля в стомаха ми.
- Погледни.
- Какво да гледам?
- Единствената надежда за оцеляване на приемните видове, която някога съм виждала.
- Къде? – продължаваше да пита объркано.
Не бях забелязала кога Иън се бе приближил, внимателно заслушан.
- Виждаш ли? – посочих майката, която се смееше. – Виждаш ли колко обича човешкото си дете?
В същият момент жената грабна сина си от люлката и го прегърна силно, покривайки лицето му с целувки. То гукаше и махаше с ръчички – истинско бебе. А не миниатюрен възрастен, какъвто щеше да е, ако носеше в себе си някой от моя вид. Джаред ахна.
- Бебето е човек? Как? Защо? За колко време?
Вдигнах рамене.
- Никога преди не въм виждала нещо подобно – не зная. Тя е решила да не го предлага за гостоприемник. Не мога да си представя, че някой би могъл да я... принуди. Майчинството е боготворено сред моя вид. Ако тя не е склонна... – Поклатих глава. – Нямам идея как ще бъде прието това. Не се е случвало на никое друго място. Емоциите, завладяващи вашитетела, са много по – силни от логиката.
Вгледах се в Джаред и Иън. И двамата се бяха втренчили със запнали уста към смесеното семейство в парка.
- Не, - мърморех на себе си. – Никой не би притиснал родителите, ако искат детето. И само ги погледнете.
Бащата бе обвил с ръце едновременно майката и детето. Гледаше надолу към сина си с изумителна нежност.
- Настрана от нас, това е първата планета, която сме открили, където женскитеиндивиди раздат живи бебета. Вашите организми не са от най – плодовитите и лесно развиващи се. Чудя се дали на това се дължи разликата... или на безпомощното състояние на новородените ви. Навсякъде другаде възпроизвеждането става под формата на яйца или семена. Дори много от родителите никога не виждат поколението си. чудя се... – Отнесох се, мислите ми се изпълниха с предположения.
Майката вдигна лице към партньора си и той целуна устните й. човешкото дете гукаше от удоволствие.
- Хмм. Може би някой ден някой от вашия вид и някой от моя вид ще успеят да живеят мирно. Няма ли да е... странно?
Нито един от мъжете не можеше да откъсне очи от чудото пред тях. Семейството си тръгваше. Майката изтупваше пясъка от джинсите си, а бащата държеше детето. После, хванати за ръце, които се полюшваша между тях, Душите се отправиха към апартамента си с човешкото си дете. Иън преглътна шумно. Не проговорихме през останалатачаст от вечерта, всички се бяхме замислили за видяното. Легнахме си рано, за да може да станем навреме и пак да се заловим за работа. Аз спах сама на отдалеченото от вратата легло. Чувствах се неудобно. Двамата големи мъже едва се побираха на другото легло; Иън се разпростираше, когато заспеше дълбоко, а Джаред го ръчкаше, когато това се случваше. И на двамата щеше да им е по – удобно, ако деляха легло с мен. Спях свита на малка топка; може би прекалено откритите места, които посещавах през деня, бяха причината нощно време да се свивах в себе си, или може би просто бях свикнала да спя сгъната в малкото пространство зад пасажерското място на пода на микробуса, че бях забравила как да спя изпъната. Но бях наясно защо никой не ме питаше дали искам да деля леглото с него. Първата вечер, в която мъжете осъзната с нежелание, че се нуждая от душ в някоя хотелска стая, чух Иън и Джаред да говорят за мен през бръмченето на вентилатора в банята.
- ... не е честно да я караме да избира, - казваше Иън. Той говореше ниско, но вентилатора не беше достатъчно шумен, за да заглуши думите му. Хотелската стая бе много малка.
- Защо не? А по – честно ли е да й кажем къде да спи? Не мислиш ли, че е по – учтиво...
- Ако става въпрос за някой друг. Но Скит ще започне да се извинява. Ще се старае да ни угоди толкова упорито, че самата тя ще бъде нещастна.
- Пак ли ревнуваш?
- Не и този път. Просто зная как мисли тя.
Последва тишина. Иън беше прав. Наистина знаеше как мисля. Той сигурно вече беше предвидил, че ако ми се дадеше възможност да избирам, бих предпочела да спя до Джаред, и съответно щях да стоя будна през цялата нощ, тревожейки се, че правя Джаред нещастен със самото си присъствие и в крайна сметка наранявам чувствата на Иън.
- Добре, - отсече Джаред. – Но ако довечера се опиташ да се сгушиш в мен... Бог да ти е на помощ, О’Шиа.
Иън се ухили.
- Да не прозвучи много арогантно, но за да съм напълно честен, Джаред, но ако се наклоня достатъчно към теб, мога да се справя и по – добре.
Независимо от вината, която изпитвах заради хабенето на толкова много пространство, вероятно най – добре щях да се чувствам, ако спях сама.
Не ни се наложи да спим в хотел отново. Дните започнаха да минават по – бързо, сякаш дори секундите ни доближаваха до дома. Чувствах как нещо странно привличаше тялото ми на запад. Всички бяхме нетърпеливи да се върмен в нашата мрачно, пренаселено убежище. Дори Джаред бе обхванат от безгрижие.
Беше късно и нито лъч светлина не се виждаше зад планините на запад. Зад нас, Иън и Кайл се сменяха зад волана на големия камион, натоварен с провизиите ни, същото правехме аз и Джаред с вана. На тях им се налагаше да карат по – внимателно тежкото возило, отколкото на Джаред, който управляваше вана. Лъчите на фаровете бавно изчезваха в далечината, докато се скриха напълно зад един голям завой на пътя. Бяхме се отправили към вкъщи. Туксон беше останал зад нас. Самослед няколко кратки часа щях да видя Джейми. Щяхме да рзтоварим доре дошлите провизии, заобиколени от усмихнати лица. Истинско посрещане. Моето първо истинско посрещане. За пръв път завръщането ми щеше да донесе само радост. Този път не водехме обречени заложници. Не обръщах внимание на нищо освен очакването. Не ми се струваше, че пътя лети под нас прекалено бързо; докато бях ангажирана с мислите си, ми се струваше, че не се движим достатъчно бързо. Светлината от фаровете на камиона отново се появи зад нас.
- Сигурно кара Кайл, - измърморих. – Опитват се да наваксат.
И тогава изведнъж в тъмната нощ зад нас изскочиха червени и сини светлини. Те се отразиха в огледалата, цветни петна затанцуваха по покрива, по седалките, върху смразените ни лица, и по таблото, където стрелката на километража показваше, че се движим с близо тридесет километра над допустимата скорост.
Звукът на сирените раздра тишината, обгърнала пустинята.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeСъб 19 Сеп 2009 - 20:50

ГЛАВА 48
Задържана

Червените и сини светлини се въртяха едновременно с воя на сирената. Преди Душите да пристигнат на планетата, тези светлини и звуци имаха едно единствено предназначение. Законът, пазителите на мира, наказателите на нарушителите. Сега отново проблясващите цветове и гневния шум значеха само едно. Все още сигнализираха, че това са закрилниците на мира, палачите за престъпниците и нарушителите на закона.
Търсачи.
Сега гледката бе необичайна, не като преди много време. Полицейските служби се намесваха само когато имаше инцидент или спешен случай, но не бе необходимо да прилагат законите. Повечето цивилни служители нямаха коли със сирени; с такива разполагаха само линейките и пожарните коли.
Но ниската, лъскава кола зад нас не беше предвидена да се отзовава на инциденти. Возилото бе предназначено за преследване. Преди не бях виждала нищо подобно, но знаех какво точно означава. Джаред замръзна, кракът му продължаваше тежко да натиска педала на газта. Виждах, че се опитва да намери решение, начин да ги надбяга с грохналия микробус, или да им се изплъзне – да скрие белите ни очертания сред ниските, слаби пустинни храсти – без да ги отведе при останалите хора. Без да предаде никого. Бяхме твърде близо до пещерите. Хората там спяха, несъзнаващи... Той въздъхна дълбоко, когато след две секунди на трескав размисъл се предаде.
- Толкова съжалявам, Скит, - прошепна. – Прецаках всичко.
- Джаред?
Той хвана ръката ми и отпусна педала на газта. Колата постепенно забави.
- Носиш ли хапчето? – задавено измърмори.
- Да, - прошепнах в отговор.
- Мел може ли да ме чуе?
„Да”, ридаеше тя.
- Да. – И моят глас бе на косъм да прозвучи като ридание.
- Обичам те, Мел. Съжалявам.
- И тя те обича. Повече от всичко.
Кратка, болезнена тишина.
- Скит, и ти не си ми... безразлична. Ти си добро същество, Скит. И заслужаваш повече от това, което ти дадох. Много повече.
Той държеше нещо малко - прекалено миниатюрно, за да е смъртоносно, - между пръстите си.
- Чакай, - прегракнала му казах.
Той не можеше да умре.
- Скит, не трябва да пропускаме възможността. Не можем да ги изпреварим, не и с това. Ако се опитаме да бягаме, хиляди от тях ще тръгнат по петите ни. Помисли за Джейми.
Ванът забавяше ход, отбивайки в банкета на пътя.
- Дай ми един опит, - умолявах го. Бързо претърсих джоба си за хапчето. Защипах го между палеца и показалеца си и го вдигнах. – Нека се опитам да ни измъкна от кашата. Ако нещо се обърка, веднага ще го погълна.
- Никога няма да узпееш да заблудиш Търсачите!
- Нека опитам. Бързо! – откопчах колана си и се пресегнах да разкопчея и неговия. – Да си разменим местата. Бързо, преди да са приближили много и да ни видят.
- Скит...
- Един опит. Побързай!
Той беше изключителен при вземането на мигновени решения. Леко и бързо стана от шофьорското място и застана над наклоненото ми тяло. Аз се претърколих на неговото място, докато той заемаше моето.
- Колана, - наредих кратко. – Затвори очи. Обърни глава настрани.
Направи каквото му казах. Беше много тъмно, за да се забележи, но новия му бледорозов белег можеше да се види от този ъгъл. Закопчах предпазния колан и отпуснах глава назад. Да лъжа с езика на тялото си – това беше ключът. Въпрос на правилни движения. Имитация. Като актьорите в телевизионните програми, дори по – добре. Като човек.
- Помогни ми, Мел, - измрънках тихичко.
„Не мога да ти помогна да бъдеш по – добра Душа, Скит. Но ти можеш да се справиш. Спаси го. Зная, че можеш.”
По – добра Душа. Трябваше да бъда единствено себе си. беше късно. Чувствах се изморена. Не ми се налагаше да разигравам тази част. Затворих очи и оставих тялото ми да потъне в седалката. Маскарад. Можех да изиграя този маскарад. Вече го усещах. Устата ми провисна надолу, исках да изглеждам, сякаш се унасям.
Колата на Търсачите не паркира зад нас, както предполагаше Мел. Спря напречно на пътя, в банкета, обърната към платното за насрещно движение. Зашеметяваща светлина проблясна пред прозореца на другата кола. Примигнах и повдигнах ръка, за да засенча очите си с престорено бавни движения. Слабо, през лъча на прожектора, видях отблясъците, които очите ми хвърляха по пътя. Вратата на колата се тръшна. Чу се ниско потропване, докато някой пресичаше настилката. Не се чуваше скърцане на пясък и камъчета, така че Търсачът ме изненада, като се появи до пасажерското място. Бяха поне двама, но само единия се приближи, за да ме разпита. Това беше добър знак – почувствах се успокоена и уверена.
Искрящите ми очи бяха същински талисман. Компас, който не може да сгреши – като Полярната звезда, несъмнено. Ключът не беше в това да лъжа с тялото си. достатъчно бе, че то показваше без думи истината. Имах нещо общо с човешкото бебе в парка: никога преди не беше съществувало нещо като мен. Тялото на Търсача блокира лъча светлина и аз отново можех да виждам нормално. Беше мъж. Вероятно на средна възраст – чертите му не си подхождаха и затова ми бе трудно да определя; цялата му коса беше бяла, но лицето му бе гладко и без бръчки. Носеше тениска и къси панталони, кобура на оръжието ясно се виждаше, закачен на колана. Едната му ръка лежеше върху спусъка на оръжието. В другата си ръка държеше прожектор, но не го включи.
- Проблеми ли имате, госпожице? – каза и застана на няколко стъпки от нас. – Карахте с много по – голяма скорост от безопасната.
Очите му бяха неспокойни. Внимателно изучаваха изражението ми – което, надявах се, изглеждаше заспало – а после обходиха вана по цялата му дължина, огледаха мрака зад нас, обърнаха се напред към магистралата, осветена от фаровете ни, и се върнаха към лицето ми. След това повториха огледа още веднъж.
Той беше обезпокоен. Ззнаейки това, дланите ми е изпотиха, но се опитах да изтрия паниката от гласа си.
- Толкова съжалявам, - извиних се тихо. Погледнах към Джаред, сякаш исках да проверя дали думите ни не са го събудили. – Мисля си... да, мисля, че съм заспала. Не бях осъзнала, че съм толкова изморена.
Опитах да придам на усмивката си разкаян вид. Обаче ми се струваше, че звуча сковано, като актьорите по телевизията, които внимаваха прекалено много да не объркат репликите си. Очите на Търсача отново огледаха навсякъде, но този път се задържаха върху Джаред. Сърцето ми болезнено заподскача срещу ребрата ми. стиснах хапчето по – здраво.
- Безотговорно бе от моя страна да шофирам толкова дълго, без да поспя, - казах бързо и отново опитах да се усмихна леко. – Мислех си, че ще пристигнем във Финикс, преди да изпитам нужда да се почина. Много съжалявам.
- Как се казвате, госпожице?
Гласът му не бе суров, но не звучеше и топло. Беше нисък, сякаш следваше моя пример да говори тихо.
- Листа Нагоре, - казах, използвайки името от последния хотел. Не знаех дали нямаше да иска да провери историята ми. Можеше да се наложи да го насоча към някое място.
- От растенията с главата надолу? – предположи той. Очите му продължаваха да оглеждат наоколо.
- Да, бях.
- И моят партньор. На остров ли живеехте?
- Не, - отвърнах бързо. – На сушата. Между великите реки.
Той кимна, изглеждаше малко разочарован.
- Трябва ли да се върна обратно в Туксон? – попитах. – Мисля, че вече се разсъних. Или може би първо трябва да дремна още тук...
- Не! – прекъсна ме той с по – висок глас.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeСъб 19 Сеп 2009 - 20:50

Подскочих, стресната, и малкото хапче се изплъзна от пръстите ми. То падна на металния под седва доловимо дрънчене. Усетих как кръвта се дръпна от лицето ми, сякаш някой беше изключил притока й към тялото ми.
- Не исках да ви стряскам, - моментално се извини той, а очите му продължаваха да обхождат околността. – Но не трябва да се задържате тук.
- Защо? – успях да прошепна. Пръстите ми потръпваха притеснено в празното пространство.
- Напоследък има поредица от... изчезвания.
- Не разбирам? Изчезвания?
- Може да са само инциденти... но може да са и... – той се поколеба, и с нежелание продължи. – В този район може да има останали хора.
- Хора? – изквичах прекалено високо. Той чу страха в гласа ми и го интерпретира по единствения възможен начин, по който можеше.
- Няма доказателства, Листа Нагоре. Няма следи, нито друго. Не се тревожете. Но трябва да продължите към Финикс без излишно забавяне.
- Разбира се. Или може би към Туксон? По – близо е.
- Няма опасност. Може да продължите по маршрута си.
- Ако сте сигурен, Търсач...
- Съвсем сигурен съм. Само не се скитайте из пустинята, Цвете. – Той се усмихна. Лицето му придоби по – топло, почти мило изражение. Точно като всички останали Души, с които ми се налагаше да се справям. Не аз го притеснявах, по – скоро се притесняваше за мен. Не се ослушваше за лъжи. А вероятно нямаше и да ги разпознае. Защото беше само една Душа.
- Нямам намерение. – И аз му отвърнах с усмивка. – Ще съм по – внимателна. Зная, че сега няма да заспя. – Погледнах през прозореца на Джаред с разтревожено изражение, така че Търсача да си помисли, че страха ще ме направи по – предпазлива. Лицето ми се покри с неестествена маска, когато в огледалото за странично виждане видях отражението на чифт светлини.
В същият момент Джаред настръхна, но запази положението си, без да помръдне. Изглеждаше толкова напрегнат. Погледът ми се върна на лицето на Търсача.
- Мога да ви помогна за това, - каза той, гледайки надолу, докато ровеше из джоба си, за да извади нещо от него.
Не беше забелязал промяната в изражението ми. Полагах усилия да контролирам мускулите на бузите си, да ги накарам да се отпуснат, но не можех да се концентрирам, за да ги накарам да спрат да потрепват. Гледах в огледалото за задно виждане как фаровете се приближават.
- Не трябва да използвате това често, - продължи Търсачът, претърсвайки другия си джоб. – Не е вредно, разбира се, и Лечителите не биха ни принудили да се откажем от него. Но ако го употребявате постоянно, ще наруши цикъла ви на спане... А, ето го и него. Събуждане.
Светлините се забавиха, щом наближиха.
„Просто отмини”, умолявах го в главата си. „Не спирай, не спирай, не спирай.”
„Дано Кайл да е зад волана”, добави Мелани, повтаряйки думите като молитва.
„Не спирай. Просто карай. Не спирай. Просто карай.”
- Госпожице?
Примигнах, за да фокусирам погледа си.
- Ъ, Събуждане?
- Просто вдишайте, Листа Нагоре.
В ръката си държеше тънък бял флакон аерозол. Пръсна облак от спрея пред мен. Наведох се напред и смръкнах, в същото време не изпусках от очи огледалото.
- С аромат на грейпфрут, - каза Търсачът. – Приятно е, не мислите ли?
- Много приятно. – Внезапно вниманието ми се изостри и можех да се фокусирам.
Големият камион намали зад нас и отби леко встрани, но двигателя продължаваше да работи.
„Не!” Мел и аз изкрещяхме едновременно. За половин секунда претърсих тъмния под, надявайки се на чудо – малкото хапче да се вижда. Дори не усещах краката си.
Търсачът погледна разсеяно към камиона и после му помаха да продължава напред. И аз погледнах назад, пресилена усмивка разтегна лицето ми. Не можех да видя кой кара. Оите ми отразиха фаровете, пръскайки бледи искри. Камионът се поколеба. Търсачът махна пак, този път по – настойчиво.
- Продължавай, - измърмори на себе си.
„Карай! Карай! Карай!”
Зад мен ръката на Джаред се бе свила в юмрук. Бавно, големият камион превключи на първа и бавно потегли от мястото между нашата кола и тази на Търсачите. Прожекторът на Търсача освети очертанията на две фигури, два черни силуета, вперили поглед право напред. Този на шофьорското място имаше счупен нос. Мел и аз въздъхнахме облекчено.
- Как се чувствате?
- Нащрек, - казах на Търсача.
- Действието ще изчезне след около четири часа.
- Благодаря Ви.
Търсачът се усмихна.
- Аз Ви благодаря, Листа Нагоре. Когато ви видяхме да карате по пътя, помислихме, че може да сме спипали хората. Аз започнах да се изпотявам, но не от жегата!
Тръпки минаха през тялото ми.
- Не се тревожете. Ще сте добре. Ако искате, може да ви последваме до финикс.
- Добре съм. Няма нужда да си създавате грижи.
- Беше ми приятно да ви срещна. Ще се радвам, когато смяната ми свърши, защото ще се прибера у дома и ще разкажа на партньорката си, че съм срещнал друго зелено Цвете. Тя ще бъде толкова развълнувана.
- Ъм... кажете й „Най – ярко слънце, най – дълъг ден” от мен, - отговорих, давайки му най – подходящия земен превод на приветствията и пожеланията на Планетата на Цветята.
- Непременно. Приятно пътуване.
- Лека вечер.
Той отстъпи и прожектора освети очите ми отново. Премигнах яростно.
- Изгаси го, Ханк, - каза Търсача, засенчвайки очите си, когато се обърна и се запъти към колата. Нощта отново стана черна, и аз се насилих да се усмихна към невидимия от мястото ми Търсач, наречен Ханк.
Запалих двигателя с разтреперани ръце. Търсачите бяха по – бързи. Малката черна кола със смесените светлини отгоре замърка. Направи остър V – образен завой и потегли, като последното, което видях от колата бяха стоповете. Бързо изчезнаха в нощта. Качих се на пътя. Сърцето ми изпомпваше кръвта във вените с бърз темп, и имах чувството, ч еще се пукнат. Усещах учестения ми пулс дори във върховете на пръстите.
- Отидоха си, - прошепнах и зъбите ми внезапно затракаха.
Чух Джаред да преглъща.
- Беше... близо, - каза той.
- Помислих, че Кайл ще спре.
- И аз.
Никой от нас не можеше да говори нормално, само шепнешком.
- Търсачът ти повярва. – Зъбите му още бяха стиснати от напрежение.
- Да.
- Аз нямаше. Актьорската ти игра не се е подобрила много.
Вдигнах рамене. Тялото ми бе така сковано, че помръднах цялата.
- Няма как да не ми повярват. Това, което съм... ами, то е нещо невъзможно. Нещо, което неби трябвало да съществува.
- Нещо невероятно, - съгласи се той. – Нещо прекрасно.
Неговата похвала разтопи част от леда във стомаха и вените ми.
- Търсачите не са много по – различни от останалите, - измърморих по – скоро на себе си. – Не притежват нещо специално, от което да се страхуваме.
Той бавно поклати глава.
- Наистина няма нещо, с което да не можеш да се справиш, нали?
Не бях сигурна как да отговоря на думите му.
- Да те имаме до нас – ето това ще промени всичко, - продължи той под носа си, като говореше на себе си.
Усещах как думите му карат Мелани да се натъжи, но този път поне не беше ядосана. Сега беше примирена.
„Може да им помагаш. Може да ги защитаваш по – добре, отколкото аз бих могла.” Тя въздъхна.
Бавно движещите се светлини настоповете не ме изплашиха, когато се появиха на пътяпред мен. Бяха ми познати, носеха ми облекчение. Ускорих – съвсем малко, но все пак останах няколко километра под границата – за да ги задмина. Джаред извади прожектор от жабката. Разбрах какво прави: подсигурява ни. Насочи светлината към очите си, докато преминавахме покрай кабината на камиона. Погледнах зад него към прозореца на камиона. Кайл кимна веднъж на Джаред и си пое дълбоко дъх. Иън нервно се беше навел до него, очите мъ фокусирани върху мен. Помахах му и той направи гримаса.
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeСъб 19 Сеп 2009 - 20:51

Приближавахме към скрития изход от магистралата.
- Дали да не измина целия път до Финикс?
Джаред го обмисли бързо и отговори.
- Не. Може да ни видят навръщане и пак да ни спрат. Не мисля, че ще ни последват. Фокусирани са върху пътя си.
- Наистина няма да ни последват, - бях сигурна в това.
- Тогава да се прибираме у дома.
- Към къщи, - съгласих се от все сърце.
Загасихме фаровете, същото направи и Кайл зад нас. Щяхме да закараме и двете превозни средства направо в пещерите и да разтоварим бързо, така че да бъдат скрити преди да настъпи утрото. Малкото платнище, висящо на входа, нямаше да може да ги скрие от поглед. Завъртях очи, като си помислих за пътя навътре и навън от пещерите. Това беше голямата мистерия, която сама не можех да разреша. Джеб беше много хитър. Хитър – точно като указанията, които беше дал на Мел, онези линии, начертани на гърба на албума й със снимки. Те изобщо не водеха към към неговото убежище сред пещерите. Наместо това караха човек да ги следва напред – назад точно пред неговото тайно местенце, давайки му достатъчно възможности да реши дали да покани бедното объркано същество вътре или не.
- Какво мислиш, че се е случило? – попита ме Джаред, прекъсвайки размислите ми.
- Какво имаш предвид?
- Скорошните изчезвания, които Търсача спомена.
Загледах се безизразно напред.
- Дали не ставаше въпрос за мен?
- Не мисля, че твоето изчезване може да се брои като скорошно, Скит. Освен това, те не следяха магистралата, преди да си тръгнем. Това е новото. Те търсеха нас. Тук.
Очите му се присвиха, а моите се разшириха.
- Какви ли са ги свършили? – Джаред внезапно избухна, и удари шумно таблото. Подскочих.
- Мислиш, че Джеб и другите са направили нещо?
Не ми отговори; просто прекоси с разярен поглед огряната от звездите пустиня. Не разбирах. Защо Търсачите ще оглеждат за хора само защото някой е изчезнал насред пустинята? Случваха се инциденти. Защо се бяха захванали точно с тази случка? И защо Джаред беше ядосан? Смейството ни в пещерите не би направило нищо, за да привлече внимание. Знаеха го много добре. Небиха излезнали, освен ако нямаше спешен случай или нещо подобно. Или беше изникнал спешен случай. Бяха изпаднали в нужда? Дали Док и Джеб не се възползваха от моето отсъствие? Джеб се беше съгласил да спрат с кълцането на хора и Души под един покрив с мен. Такъв компромис ли бяха направили?
- Добре ли си? – попита Джаред.
Гърлото ми беше свито и не можех да отговоря. Тръснах глава. Сълзите се търкулнаха надолу по бузите ми и започнаха да капят от брадичката ми в скута.
- Може би е по – добре да карам аз.
Пак тръснах глава. Виждах достатъчно добре. Той не посмя да спори с мен. Все още плачех, когат остигнахме малката планина, която криеше просторната ни пещерна система. Всъщност беше само хълм – незначителна купчина вулканични скали, като много други, рядко покрит с тънки дълги креозотни храсти и бодливи круши с плоски листа. Стотиците малки отвори бяха невидими, скрити сред бъркотията от пурпурни скали. Някъде сигурно се издигаше дим, черен на черния фон. Слезнах от вана и облегната на вратата избърсах очите си. Джаред застана до мен. Поколеба се, но после постави ръка на рамото ми.
- Съжалявам. Не знаех, че планират това. Нямах представа. Не трябваше...
Но той мислеше така, само защото те по някакъв начин бяха успели да хванат някого. Камионът спря зад нас. Двете врати се тръшнаха и чух как се затичаха към нас.
- Какво стана? – попита Кайл, пристигнал пръв.
Иън бе точно зад него. Той видя изражението ми, сълзите, стичащи се по бузите ми, ръката на Джаред на рамото ми, стрелна се напред и ме обгърна с ръце. Притисна ме към гърдите си. не разбрах защо това ме накара да заплача по – силно. притиснах се към него и сълзите ми измокриха тениската му.
- Няма нищо. Справи се страхотно. Всичко свърши.
- Не Търсача е проблема, Иън, - каза Джаред с твърд глас, ръката му още ме докосваше, въпреки че му се наложи да се наведе, за да може да остане в контакт е мен.
- А?
- Имаха причина да наблюдават пътя. По думите им разбрах, че Док изглежда... работи в наше отсъствие.
Разтреперих се и за момент имах усещането, че усещам вкуса на сребристата кръв в гърлото си.
- Защо, тези...! – Яростта на Иън не му позволяваше да говори. Не можеше да довърши изречението си.
- Страхотно, - каза Кайл с отвращение в гласа. – Идиоти. Няма ни само няколко седмици и те се сдобиват с патрулиращи Търсачи. Не можаха ли просто да ни помолят...
- Млъквай, Кайл, - каза грубо Джаред. – Нито ми е времето, нито мястрото. Трябва бързо да разтоварим всичко. Кой знае колко Търсачи ни издирват? Да вземем част от товара и да извикаме още ръце на помощ.
Избутах Иън, за да мога да помогна. Сълзите не спираха да се стичат. Иън стоеше близо до мен и пое от ръцете ми тежкия кашон с консервирана супа, замествайки го с голяма, но лека кутия с макарони. Спускахме се надолу по пътеката, водеше ни Джаред. Непрогледният мрак не ме притесняваше. Още не бях разучила добре пътя, но спускането не беше трудно. Право надолу, после право нагоре. Бяхме на половината път, когато познат глас ни зовеше от разстояние. Отекваше в тунела и имах усещането, че щеше да пропука стените всеки момент.
- Те се върнаха... наха... върнаха! – крещеше Джейми.
Опитах да избърша сълзите си в рамото, но не можах да изтрия всичките. Появи се синя светлина, която подскачаше с всяка крачка. Джейми изскочи пред нас. Лицето му ме разтърси. Стараех се да се съвзема, за да го поздравя, предполагайки, че той ще се зарадва, но няма да се разстрои. Но Джейми вече бе натъжен. Лицето му беше бяло и напрегнато, очите му бяха зачервени. По мръсните му бузи, изцапани с прахоляк, личаха следи от сълзи.
- Джейми? – казахме едновременно аз и Джаред, пускайки кащоните на пода.
Джейми изтича право към мен и ме прегърна през кръста.
- О, Скит! О, Джаред! – хлипаше той. - Уес е мъртъв! Мъртъв е! Търсачът го уби!
Върнете се в началото Go down
wentlee
Администратор



Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven

THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitimeНед 20 Сеп 2009 - 20:12

ГЛАВА 49
Разпитвана

„Убих Уес.”
Ръцете ми, сега изподрани и натъртени, и изцапани с виолетова пръст от бързане да разтоварим, можеше да бъдат изцапани с неговата кръв. Уес беше мъртъв и аз носех толкова вина, колкото ако сама бях дръпнала спусъка. Всички с изключение на петима бяхме събрани в кухнята, където разтоварихме камиона, и сега ядяхме част от нетрайните продукти, с които се сдобихме по време на последната обиколка – сирене и пресен хляб с мляко – докато слушахме Джеб и Док, които обясняваха всичко на Джаред, Иън и Кайл.
Бях застанала настрани от останалите, с глава, забита в ръцете, прекалено вцепенена от скръб и вина, за да задавам въпроси, както правеха останалите. Джейми седеше до мен. От време на време леко ме потупваше по гърба. Уес вече бе погребан в тъмната ниша до Уолтър. Беше умрял преди четири дни, в същата нощ, в която Джаред, Иън и аз наблюдавахме семейството в парка. Никога вече нямаше да видя моя приятел, никога нямаше да чуя гласа му... Сълзите закапаха на камъка под мен, а Джейми се стараеше да ме успокои. Анди и Пейдж отсъстваха. Те бяха отишли да закарат камиона и вана до скривалището им. От там щяха да вземат джипа до обичайния му гараж в скалния процеп, а след това щяха да се приберат в пещерите пеша. Трябваше да се върнах преди изгрев. Лили също я нямаше.
- Тя не се справя... много добре, - каза ми Джейми, когато забеляза, че претърсвам стаята с очи, за да видя дали е там. Не исках да зная нищо повече. Можех да си представя как се чувстваше.
И Арън и Брандт не се виждаха. Брандт се беше сдобил с гласък, розов, кръгъл белег точно във вдлъбнатината до ключицата. Куршумът бе минал покрай сърцето и дроба му на косъм, а след това бе изминал половината път до лопатката му, опитвайки се да излеза. Док бе използвал повечето от Лекуване, за да извади куршума от него. Сега Брандт беше вече добре. Куршумът, предназначен за Уес, бил по – добре насочен. Пробил маслинената кожа на челото му и се пръснал в задната част на главата му. Док нямало какво да направи, дори да е бил до него, с галон от Лекуване под ръка.
Брандт, който сега носеше в кобур, закачен до бедрото си, тежък трофей от сблъсъка, беше с Арън. Те бяха в тунела, в който трябваше да складираме плячката, ако не беше зает. Защото отново бе превърнат в затвор. Сякаш загубата на Уес не беше достатъчна. Струваше ми се нелепо, че бройката се беше запазила. Тридесет и пет живи тела, точно толкова, колкото са били преди аз да се появя. Уес и Уолтър си бяха отишли, но аз бях тук. А сега и Търсачът. Моят Търсач. Само ако бях продължила право към Туксон. Или ако просто бях останала в Сан Диего. Ако бях пропуснала тази планета и бях отишла на някоя съвсем различна. Ако бях дала живота си, за да стана Майка, както правеха много от моя вид, които бяха живели на пет – шест различни планети. Ако, ако, ако... Ако не бях дошла тук, ако не бях дала на Търсача следите, които да следва, Уес все още щеше да е жив. Беше й отнело повече време, за да ги разгадае, но когато успя, не й се налагаше да ги следва предпазливо. Просто бе карала бързо през пустинята със своя джип, оставяйки ясни следи по пустинната повърхност, приближавайки се с всеки изминат метър.
„Трябваше да направят нещо. Трябваше да я спрат.”
„Аз убих Уес.”
„Те пак щяха да ме хванат, Скит. Аз ги доведох тук, не ти.”
Бях потънала в нещастието си и не можах да й отговоря.
„Освен това, ако не бяхме дошли тук, Джейми щеше да е мъртъв. Щеше да умре онази нощ, без твоята намеса.”
Смърт от всяка страна. Смърт накъдето и да погледна.
„Защо тя ме последва?” изстенах. „С присъствието си тук не съм наранила нито една Душа, наистина. Дори успях да спася живота на някои от тях, като не позволявах на Док да полага обречените си на провал усилия. Защо й трябваше да ме следва?”
„Защо са я оставили жива?” изсъска Мел. „Защо веднага не са я убили? Или защо не са я убили бавно – без значение как! Защо е още жива?”
Стомахът ми се преобърна от ужас. Търсачът бе жива; Търсачът бе тук. Не биваше да се страхувам от нея. Разбира се, трябваше да се страхувам, че изчезването й ще поведе другите Търсачи след нас. Всеки се плашеше от това. Докато бяха шпионирали процеса по издирване на моето тяло, хората бяха видели колко ясно даваше израз на убежденията си. Тя се бе опитала да убеди другите Търсачи, че сред пустинните земи се крият хора. Тогава никой не я бе приел на сериозно. Всички се бяха разотишли по домовете си; само тя бе продължила да претърсва пустинята.
И ето че сега бе изчезнала по средата на издирването. Това променяше всичко. Колата й била преместена далеч, изоставена в пустинята от другата страна на Туксон. Изглеждаше така, сякаш беше изчезнала на същото място, на което и аз: откъснати парчета от чантата й били намерени наблизо, снакса, който носела, бил оставен отворен и натрошен. Дали другите Души щяха да приемат съвпадението?
Вече знаехме, че не бяха го приели като съвпадение. Не съвсем. Продължаваха да оглеждат. А дали претърсването щеше да стане по – сериозно?
Но да се страхувам от Търсача... Нямаше логика. Тя бе физически дребна, може би по –малка от Джейми. Бях по – силна и бърза от нея. Аз бях заобиколена от приятели и съюзници, а тя, в средата на пещерния комплекс, бе съвсем сама. Две оръжия – пушката и нейния Глок – този, за който Иън бе завидял, оръжието, убило моя приятел Уес – бяха постоянно насочени към нея. Само едно нещо я беше запазило жива досега, но нямаше да продължи дълго. Просто Джеб бе помислил, че ще искам да говоря първо с нея. Това беше всичко.
Сега, когато се бях върнала, тя беше обречена да умре до няколко часа, независимо дали щях да разговарям с нея или не. Тогава защо се чувствах така, сякаш аз бях в неизгодната позиция? Защо имах странното предчувствие, че тя щеше да е тази, която да се измъкне невредима от сблъсъка ни? Не бях решила дали искам да говоря с нея или не. Това поне казах на Джеб. Без съмнение, не исках да говоря с нея. Бях ужасена дори от мисълта, че пак ще видя лицето й – лице, което колкото и да се опитвах, не можех да си представя да изглежда изплащшено. Но ако им кажеш, че няма желание да разговаряме, Арън щеше да я застреля. Сякаш сама щях да му дам заповед да открие огън по нея. Все едно аз щях да натисна спусъка. Или по – лошото – Док щеше да се опита да я изреже от човешкото тяло. Подскочих при спомена за сребристата кръв, размазана по целите ръце на моя приятел. Мелани се въртеше в главата ми, и се опитваше да избегне мъчителните ми мисли.
„Скит? Те просто ще я застрелят. Не се паникьосвай.”
„Трябва ли факта да ме успокои?” Не можех да избегна представите си за картината. Арън, оръжието на Търсача в ръката му; тялото на Търсача бавно се свлича на каменния под, червената кръв се стича около нея...
„Не се налага да гледаш.”
„Това няма да го предотврати.”
Мислите на Мелани започнаха да звучат малко безумно.
„Но ние искаме тя да умре. Нали? Тя уби Уес! Освен това, не може да остане жива. Независимо от всичко.”
Беше права за абсолютно всичко, разбира се. Беше истина, че нямаше начин Търсачът да остане жива. Дори и затворена, щеше да продължи да работи упорито върху плана си за бягство. Ако бъде освободена, щеше да донесе бърза смърт за цялото ми семейство. Вярно, че бе убила Уес. Той беше толкова млад и влюбен. Смъртта му бе оставила след себе си изгаряща агония. Разбирах желанието за справедливост на хората – разбирах, че искат нейния живот в замяна. Вярно бе, че и аз исках смъртта й.
- Скит? Скит?
Джейми разтърс ръката ми. Отне ми известно време да осъзная, че някой викаше името ми. Може би дори бях повикана много пъти.
- Скит? – чух гласа на Джеб.
Погледнах нагоре. Той стоеше над мен. Лицето му бе безизразно, празно, което означаваше, че е обхванат от някаква силна емоция. Неговата маска.
- Момчетата искат да знаят имаш ли някакви въпроси към Търсача?
Поставих ръка на челото си, опитвайки се да блокирам картините в главата си.
- Ако нямам?
- Готови са да приключат с охраняването. Задачата никак не е приятна. Точно в момента биха искали да са с приятелите си.
Кимнах.
- Добре. Предполагам, че е по – добре да... отида и да се видя с нея, тогава. – Изтласках се от стената и се изправих на крака. Ръцете ми трепереха, затова ги свих в юмруци.
„Нямаш никакви въпроси.”
„Ще измисля някакви.”
„Защо проточваш неизбежното?”
„Нямам представа.”
„Опитваш се да я спасиш”, обвини ме Мелани, изпълнена с отвращение.
„Няма как да го сторя.”
„Не. Няма. А ти и без това я искаш мъртва. Така че ги остави да я застрелят.”
Потръпнах.
- Добре ли си? – попита Джейми.
Кимнах, защото не можех да се доверя на гласа си, че няма да трепери, когато отговоря.
- Не се налага да го правиш, - каза ми Джеб, очите му ме пронизваха.
- Няма проблем, - прошепнах.
Ръката на Джейми се уви около моята, но аз се отдръпнах.
- Стой тук, Джейми.
- Ще дойда с теб.
Гласът ми прозвуча по -силно.
- О, не, няма да дойдеш.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content





THE HOST / фен превод / - Page 9 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   THE HOST / фен превод / - Page 9 I_icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Върнете се в началото 
Страница 9 от 12Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 8, 9, 10, 11, 12  Next
 Similar topics
-
» Търся превод
» Коментари относно превода /Братството на Черния Кинжал 5 - Освободена любов/
» Вампирски целувки I-VIII - превод на български /каталог на главите/

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Booklovers :: Книги :: Преводи-
Идете на: