Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Booklovers

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД! ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ ФЕН ПРЕВОД НА КНИГА 15 И 16 ОТ ПОРЕДИЦАТА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ!

 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 THE HOST / фен превод /

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 9, 10, 11, 12  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 17 Сеп - 20:31

На екрана две Души изговаряха ясно репликите си, телата им застанали в идеалните пози. Не беше трудно да се разбере за какво се говори в историята, защото Душите нямаха голямо разнообразие от сценарии. В тази история две Души се събираха отново след дълга раздяла. Мъжът неохотно се беше отказал от Морските Водорасли и бе решил да стане човек, защото предполагаше, че неговата партньорка от Мъгливата Планета щеше да бъде настанена в някой от топлокръвните гостоприемници. И, чудо на чудесата, той я бе открил на тази планета. Всички истории имаха щастлив край.
- Трябва да вземеш под внимание подбраната публика.
- Вярно. Ще ми се отново да дават старите човешки шоу – програми. – Той прегледа каналите и се намръщи. – Имаше няколко останали.
- Бяха прекалено тревожни. Налагаше се да бъдат заменени с неща, които не показват толкова... насилие.
- „Семейство Брейди” и насилие?
Засмях се. Бях гледала този сериал в Сан Диего и Мелани го знаеше от детството си.
- Сериалът представя агресията като нещо обичайно. Спомням си една серия, в която малко момченце удари един побойник и това беше представено за правилно. Имаше кръв.
Иън клатеше глава, отказвайки да повярва, но се върна към предаването с бившето Морско Водорасло. Смееше се на грешните части, тези, които трябваше да бъдат затрогващи. Аз зяпах през прозореца, наблюдавайки нещо много по – интересно от историята с предвидим край по телевизията. Срещу мотела, от другата страна на шосето, имаше малък парк, заграден от училище от едната страна, и тучно поле, където пасяха крави, от другата. В парка имаше няколко млади дървета и старомодна площадка за игра с пясъчник, пързалка, няколко катерушки и една от онези въртележки, които завърташ с ръка. Разбира се, имаше и люлка, която бе единствения уред, използван в момента. Младо семейство се възползваше от хладния вечерен въздух. Бащата имаше сребърни кичури в косата около слепоочието; майката изглеждаше много по – млада от него. Червеникаво – кафявата й коса бе вързана назад в дълга конска опашка, която пружинираше, когато жената се движеше. Имаха малко момченце, на не повече от годинка. Бащата буташе детето в люлката отзад, а майката стоеше отпред, и се навеждаше да целуне челото на момченцето, когато то долиташе до нея, а то се кикотеше толкова силно, че малкото му топчесто лице бе почервеняло. И тя се смееше, като го гледаше – виждах как тялото й се тресе, а косата й танцуваше.
- Ккаво гледаш, Скит?
Усмихвах се нежно на изненадващата сцена, затова във въпроса на Джаред не се усещаше тревога.
- Нещо, което никога не съм виждала – през нито един от животите си. Гледам към... надеждата.
Джаред застана зад мен и надникна над рамото ми.
- Ккаво искаш да кажеш? – Погледът му премина по сградите и пътя, без да се спре върху семейството, което се забавляваше в малкия парк.
Хванах брадичката му и насочих лицето му в правилната посока. Обикновено се дърпаше, когато го докоснех неочаквано, но този път не помръдна и усетих как странна топлина се разля в стомаха ми.
- Погледни.
- Какво да гледам?
- Единствената надежда за оцеляване на приемните видове, която някога съм виждала.
- Къде? – продължаваше да пита объркано.
Не бях забелязала кога Иън се бе приближил, внимателно заслушан.
- Виждаш ли? – посочих майката, която се смееше. – Виждаш ли колко обича човешкото си дете?
В същият момент жената грабна сина си от люлката и го прегърна силно, покривайки лицето му с целувки. То гукаше и махаше с ръчички – истинско бебе. А не миниатюрен възрастен, какъвто щеше да е, ако носеше в себе си някой от моя вид. Джаред ахна.
- Бебето е човек? Как? Защо? За колко време?
Вдигнах рамене.
- Никога преди не въм виждала нещо подобно – не зная. Тя е решила да не го предлага за гостоприемник. Не мога да си представя, че някой би могъл да я... принуди. Майчинството е боготворено сред моя вид. Ако тя не е склонна... – Поклатих глава. – Нямам идея как ще бъде прието това. Не се е случвало на никое друго място. Емоциите, завладяващи вашитетела, са много по – силни от логиката.
Вгледах се в Джаред и Иън. И двамата се бяха втренчили със запнали уста към смесеното семейство в парка.
- Не, - мърморех на себе си. – Никой не би притиснал родителите, ако искат детето. И само ги погледнете.
Бащата бе обвил с ръце едновременно майката и детето. Гледаше надолу към сина си с изумителна нежност.
- Настрана от нас, това е първата планета, която сме открили, където женскитеиндивиди раздат живи бебета. Вашите организми не са от най – плодовитите и лесно развиващи се. Чудя се дали на това се дължи разликата... или на безпомощното състояние на новородените ви. Навсякъде другаде възпроизвеждането става под формата на яйца или семена. Дори много от родителите никога не виждат поколението си. чудя се... – Отнесох се, мислите ми се изпълниха с предположения.
Майката вдигна лице към партньора си и той целуна устните й. човешкото дете гукаше от удоволствие.
- Хмм. Може би някой ден някой от вашия вид и някой от моя вид ще успеят да живеят мирно. Няма ли да е... странно?
Нито един от мъжете не можеше да откъсне очи от чудото пред тях. Семейството си тръгваше. Майката изтупваше пясъка от джинсите си, а бащата държеше детето. После, хванати за ръце, които се полюшваша между тях, Душите се отправиха към апартамента си с човешкото си дете. Иън преглътна шумно. Не проговорихме през останалатачаст от вечерта, всички се бяхме замислили за видяното. Легнахме си рано, за да може да станем навреме и пак да се заловим за работа. Аз спах сама на отдалеченото от вратата легло. Чувствах се неудобно. Двамата големи мъже едва се побираха на другото легло; Иън се разпростираше, когато заспеше дълбоко, а Джаред го ръчкаше, когато това се случваше. И на двамата щеше да им е по – удобно, ако деляха легло с мен. Спях свита на малка топка; може би прекалено откритите места, които посещавах през деня, бяха причината нощно време да се свивах в себе си, или може би просто бях свикнала да спя сгъната в малкото пространство зад пасажерското място на пода на микробуса, че бях забравила как да спя изпъната. Но бях наясно защо никой не ме питаше дали искам да деля леглото с него. Първата вечер, в която мъжете осъзната с нежелание, че се нуждая от душ в някоя хотелска стая, чух Иън и Джаред да говорят за мен през бръмченето на вентилатора в банята.
- ... не е честно да я караме да избира, - казваше Иън. Той говореше ниско, но вентилатора не беше достатъчно шумен, за да заглуши думите му. Хотелската стая бе много малка.
- Защо не? А по – честно ли е да й кажем къде да спи? Не мислиш ли, че е по – учтиво...
- Ако става въпрос за някой друг. Но Скит ще започне да се извинява. Ще се старае да ни угоди толкова упорито, че самата тя ще бъде нещастна.
- Пак ли ревнуваш?
- Не и този път. Просто зная как мисли тя.
Последва тишина. Иън беше прав. Наистина знаеше как мисля. Той сигурно вече беше предвидил, че ако ми се дадеше възможност да избирам, бих предпочела да спя до Джаред, и съответно щях да стоя будна през цялата нощ, тревожейки се, че правя Джаред нещастен със самото си присъствие и в крайна сметка наранявам чувствата на Иън.
- Добре, - отсече Джаред. – Но ако довечера се опиташ да се сгушиш в мен... Бог да ти е на помощ, О’Шиа.
Иън се ухили.
- Да не прозвучи много арогантно, но за да съм напълно честен, Джаред, но ако се наклоня достатъчно към теб, мога да се справя и по – добре.
Независимо от вината, която изпитвах заради хабенето на толкова много пространство, вероятно най – добре щях да се чувствам, ако спях сама.
Не ни се наложи да спим в хотел отново. Дните започнаха да минават по – бързо, сякаш дори секундите ни доближаваха до дома. Чувствах как нещо странно привличаше тялото ми на запад. Всички бяхме нетърпеливи да се върмен в нашата мрачно, пренаселено убежище. Дори Джаред бе обхванат от безгрижие.
Беше късно и нито лъч светлина не се виждаше зад планините на запад. Зад нас, Иън и Кайл се сменяха зад волана на големия камион, натоварен с провизиите ни, същото правехме аз и Джаред с вана. На тях им се налагаше да карат по – внимателно тежкото возило, отколкото на Джаред, който управляваше вана. Лъчите на фаровете бавно изчезваха в далечината, докато се скриха напълно зад един голям завой на пътя. Бяхме се отправили към вкъщи. Туксон беше останал зад нас. Самослед няколко кратки часа щях да видя Джейми. Щяхме да рзтоварим доре дошлите провизии, заобиколени от усмихнати лица. Истинско посрещане. Моето първо истинско посрещане. За пръв път завръщането ми щеше да донесе само радост. Този път не водехме обречени заложници. Не обръщах внимание на нищо освен очакването. Не ми се струваше, че пътя лети под нас прекалено бързо; докато бях ангажирана с мислите си, ми се струваше, че не се движим достатъчно бързо. Светлината от фаровете на камиона отново се появи зад нас.
- Сигурно кара Кайл, - измърморих. – Опитват се да наваксат.
И тогава изведнъж в тъмната нощ зад нас изскочиха червени и сини светлини. Те се отразиха в огледалата, цветни петна затанцуваха по покрива, по седалките, върху смразените ни лица, и по таблото, където стрелката на километража показваше, че се движим с близо тридесет километра над допустимата скорост.
Звукът на сирените раздра тишината, обгърнала пустинята.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 19 Сеп - 20:50

ГЛАВА 48
Задържана

Червените и сини светлини се въртяха едновременно с воя на сирената. Преди Душите да пристигнат на планетата, тези светлини и звуци имаха едно единствено предназначение. Законът, пазителите на мира, наказателите на нарушителите. Сега отново проблясващите цветове и гневния шум значеха само едно. Все още сигнализираха, че това са закрилниците на мира, палачите за престъпниците и нарушителите на закона.
Търсачи.
Сега гледката бе необичайна, не като преди много време. Полицейските служби се намесваха само когато имаше инцидент или спешен случай, но не бе необходимо да прилагат законите. Повечето цивилни служители нямаха коли със сирени; с такива разполагаха само линейките и пожарните коли.
Но ниската, лъскава кола зад нас не беше предвидена да се отзовава на инциденти. Возилото бе предназначено за преследване. Преди не бях виждала нищо подобно, но знаех какво точно означава. Джаред замръзна, кракът му продължаваше тежко да натиска педала на газта. Виждах, че се опитва да намери решение, начин да ги надбяга с грохналия микробус, или да им се изплъзне – да скрие белите ни очертания сред ниските, слаби пустинни храсти – без да ги отведе при останалите хора. Без да предаде никого. Бяхме твърде близо до пещерите. Хората там спяха, несъзнаващи... Той въздъхна дълбоко, когато след две секунди на трескав размисъл се предаде.
- Толкова съжалявам, Скит, - прошепна. – Прецаках всичко.
- Джаред?
Той хвана ръката ми и отпусна педала на газта. Колата постепенно забави.
- Носиш ли хапчето? – задавено измърмори.
- Да, - прошепнах в отговор.
- Мел може ли да ме чуе?
„Да”, ридаеше тя.
- Да. – И моят глас бе на косъм да прозвучи като ридание.
- Обичам те, Мел. Съжалявам.
- И тя те обича. Повече от всичко.
Кратка, болезнена тишина.
- Скит, и ти не си ми... безразлична. Ти си добро същество, Скит. И заслужаваш повече от това, което ти дадох. Много повече.
Той държеше нещо малко - прекалено миниатюрно, за да е смъртоносно, - между пръстите си.
- Чакай, - прегракнала му казах.
Той не можеше да умре.
- Скит, не трябва да пропускаме възможността. Не можем да ги изпреварим, не и с това. Ако се опитаме да бягаме, хиляди от тях ще тръгнат по петите ни. Помисли за Джейми.
Ванът забавяше ход, отбивайки в банкета на пътя.
- Дай ми един опит, - умолявах го. Бързо претърсих джоба си за хапчето. Защипах го между палеца и показалеца си и го вдигнах. – Нека се опитам да ни измъкна от кашата. Ако нещо се обърка, веднага ще го погълна.
- Никога няма да узпееш да заблудиш Търсачите!
- Нека опитам. Бързо! – откопчах колана си и се пресегнах да разкопчея и неговия. – Да си разменим местата. Бързо, преди да са приближили много и да ни видят.
- Скит...
- Един опит. Побързай!
Той беше изключителен при вземането на мигновени решения. Леко и бързо стана от шофьорското място и застана над наклоненото ми тяло. Аз се претърколих на неговото място, докато той заемаше моето.
- Колана, - наредих кратко. – Затвори очи. Обърни глава настрани.
Направи каквото му казах. Беше много тъмно, за да се забележи, но новия му бледорозов белег можеше да се види от този ъгъл. Закопчах предпазния колан и отпуснах глава назад. Да лъжа с езика на тялото си – това беше ключът. Въпрос на правилни движения. Имитация. Като актьорите в телевизионните програми, дори по – добре. Като човек.
- Помогни ми, Мел, - измрънках тихичко.
„Не мога да ти помогна да бъдеш по – добра Душа, Скит. Но ти можеш да се справиш. Спаси го. Зная, че можеш.”
По – добра Душа. Трябваше да бъда единствено себе си. беше късно. Чувствах се изморена. Не ми се налагаше да разигравам тази част. Затворих очи и оставих тялото ми да потъне в седалката. Маскарад. Можех да изиграя този маскарад. Вече го усещах. Устата ми провисна надолу, исках да изглеждам, сякаш се унасям.
Колата на Търсачите не паркира зад нас, както предполагаше Мел. Спря напречно на пътя, в банкета, обърната към платното за насрещно движение. Зашеметяваща светлина проблясна пред прозореца на другата кола. Примигнах и повдигнах ръка, за да засенча очите си с престорено бавни движения. Слабо, през лъча на прожектора, видях отблясъците, които очите ми хвърляха по пътя. Вратата на колата се тръшна. Чу се ниско потропване, докато някой пресичаше настилката. Не се чуваше скърцане на пясък и камъчета, така че Търсачът ме изненада, като се появи до пасажерското място. Бяха поне двама, но само единия се приближи, за да ме разпита. Това беше добър знак – почувствах се успокоена и уверена.
Искрящите ми очи бяха същински талисман. Компас, който не може да сгреши – като Полярната звезда, несъмнено. Ключът не беше в това да лъжа с тялото си. достатъчно бе, че то показваше без думи истината. Имах нещо общо с човешкото бебе в парка: никога преди не беше съществувало нещо като мен. Тялото на Търсача блокира лъча светлина и аз отново можех да виждам нормално. Беше мъж. Вероятно на средна възраст – чертите му не си подхождаха и затова ми бе трудно да определя; цялата му коса беше бяла, но лицето му бе гладко и без бръчки. Носеше тениска и къси панталони, кобура на оръжието ясно се виждаше, закачен на колана. Едната му ръка лежеше върху спусъка на оръжието. В другата си ръка държеше прожектор, но не го включи.
- Проблеми ли имате, госпожице? – каза и застана на няколко стъпки от нас. – Карахте с много по – голяма скорост от безопасната.
Очите му бяха неспокойни. Внимателно изучаваха изражението ми – което, надявах се, изглеждаше заспало – а после обходиха вана по цялата му дължина, огледаха мрака зад нас, обърнаха се напред към магистралата, осветена от фаровете ни, и се върнаха към лицето ми. След това повториха огледа още веднъж.
Той беше обезпокоен. Ззнаейки това, дланите ми е изпотиха, но се опитах да изтрия паниката от гласа си.
- Толкова съжалявам, - извиних се тихо. Погледнах към Джаред, сякаш исках да проверя дали думите ни не са го събудили. – Мисля си... да, мисля, че съм заспала. Не бях осъзнала, че съм толкова изморена.
Опитах да придам на усмивката си разкаян вид. Обаче ми се струваше, че звуча сковано, като актьорите по телевизията, които внимаваха прекалено много да не объркат репликите си. Очите на Търсача отново огледаха навсякъде, но този път се задържаха върху Джаред. Сърцето ми болезнено заподскача срещу ребрата ми. стиснах хапчето по – здраво.
- Безотговорно бе от моя страна да шофирам толкова дълго, без да поспя, - казах бързо и отново опитах да се усмихна леко. – Мислех си, че ще пристигнем във Финикс, преди да изпитам нужда да се почина. Много съжалявам.
- Как се казвате, госпожице?
Гласът му не бе суров, но не звучеше и топло. Беше нисък, сякаш следваше моя пример да говори тихо.
- Листа Нагоре, - казах, използвайки името от последния хотел. Не знаех дали нямаше да иска да провери историята ми. Можеше да се наложи да го насоча към някое място.
- От растенията с главата надолу? – предположи той. Очите му продължаваха да оглеждат наоколо.
- Да, бях.
- И моят партньор. На остров ли живеехте?
- Не, - отвърнах бързо. – На сушата. Между великите реки.
Той кимна, изглеждаше малко разочарован.
- Трябва ли да се върна обратно в Туксон? – попитах. – Мисля, че вече се разсъних. Или може би първо трябва да дремна още тук...
- Не! – прекъсна ме той с по – висок глас.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 19 Сеп - 20:50

Подскочих, стресната, и малкото хапче се изплъзна от пръстите ми. То падна на металния под седва доловимо дрънчене. Усетих как кръвта се дръпна от лицето ми, сякаш някой беше изключил притока й към тялото ми.
- Не исках да ви стряскам, - моментално се извини той, а очите му продължаваха да обхождат околността. – Но не трябва да се задържате тук.
- Защо? – успях да прошепна. Пръстите ми потръпваха притеснено в празното пространство.
- Напоследък има поредица от... изчезвания.
- Не разбирам? Изчезвания?
- Може да са само инциденти... но може да са и... – той се поколеба, и с нежелание продължи. – В този район може да има останали хора.
- Хора? – изквичах прекалено високо. Той чу страха в гласа ми и го интерпретира по единствения възможен начин, по който можеше.
- Няма доказателства, Листа Нагоре. Няма следи, нито друго. Не се тревожете. Но трябва да продължите към Финикс без излишно забавяне.
- Разбира се. Или може би към Туксон? По – близо е.
- Няма опасност. Може да продължите по маршрута си.
- Ако сте сигурен, Търсач...
- Съвсем сигурен съм. Само не се скитайте из пустинята, Цвете. – Той се усмихна. Лицето му придоби по – топло, почти мило изражение. Точно като всички останали Души, с които ми се налагаше да се справям. Не аз го притеснявах, по – скоро се притесняваше за мен. Не се ослушваше за лъжи. А вероятно нямаше и да ги разпознае. Защото беше само една Душа.
- Нямам намерение. – И аз му отвърнах с усмивка. – Ще съм по – внимателна. Зная, че сега няма да заспя. – Погледнах през прозореца на Джаред с разтревожено изражение, така че Търсача да си помисли, че страха ще ме направи по – предпазлива. Лицето ми се покри с неестествена маска, когато в огледалото за странично виждане видях отражението на чифт светлини.
В същият момент Джаред настръхна, но запази положението си, без да помръдне. Изглеждаше толкова напрегнат. Погледът ми се върна на лицето на Търсача.
- Мога да ви помогна за това, - каза той, гледайки надолу, докато ровеше из джоба си, за да извади нещо от него.
Не беше забелязал промяната в изражението ми. Полагах усилия да контролирам мускулите на бузите си, да ги накарам да се отпуснат, но не можех да се концентрирам, за да ги накарам да спрат да потрепват. Гледах в огледалото за задно виждане как фаровете се приближават.
- Не трябва да използвате това често, - продължи Търсачът, претърсвайки другия си джоб. – Не е вредно, разбира се, и Лечителите не биха ни принудили да се откажем от него. Но ако го употребявате постоянно, ще наруши цикъла ви на спане... А, ето го и него. Събуждане.
Светлините се забавиха, щом наближиха.
„Просто отмини”, умолявах го в главата си. „Не спирай, не спирай, не спирай.”
„Дано Кайл да е зад волана”, добави Мелани, повтаряйки думите като молитва.
„Не спирай. Просто карай. Не спирай. Просто карай.”
- Госпожице?
Примигнах, за да фокусирам погледа си.
- Ъ, Събуждане?
- Просто вдишайте, Листа Нагоре.
В ръката си държеше тънък бял флакон аерозол. Пръсна облак от спрея пред мен. Наведох се напред и смръкнах, в същото време не изпусках от очи огледалото.
- С аромат на грейпфрут, - каза Търсачът. – Приятно е, не мислите ли?
- Много приятно. – Внезапно вниманието ми се изостри и можех да се фокусирам.
Големият камион намали зад нас и отби леко встрани, но двигателя продължаваше да работи.
„Не!” Мел и аз изкрещяхме едновременно. За половин секунда претърсих тъмния под, надявайки се на чудо – малкото хапче да се вижда. Дори не усещах краката си.
Търсачът погледна разсеяно към камиона и после му помаха да продължава напред. И аз погледнах назад, пресилена усмивка разтегна лицето ми. Не можех да видя кой кара. Оите ми отразиха фаровете, пръскайки бледи искри. Камионът се поколеба. Търсачът махна пак, този път по – настойчиво.
- Продължавай, - измърмори на себе си.
„Карай! Карай! Карай!”
Зад мен ръката на Джаред се бе свила в юмрук. Бавно, големият камион превключи на първа и бавно потегли от мястото между нашата кола и тази на Търсачите. Прожекторът на Търсача освети очертанията на две фигури, два черни силуета, вперили поглед право напред. Този на шофьорското място имаше счупен нос. Мел и аз въздъхнахме облекчено.
- Как се чувствате?
- Нащрек, - казах на Търсача.
- Действието ще изчезне след около четири часа.
- Благодаря Ви.
Търсачът се усмихна.
- Аз Ви благодаря, Листа Нагоре. Когато ви видяхме да карате по пътя, помислихме, че може да сме спипали хората. Аз започнах да се изпотявам, но не от жегата!
Тръпки минаха през тялото ми.
- Не се тревожете. Ще сте добре. Ако искате, може да ви последваме до финикс.
- Добре съм. Няма нужда да си създавате грижи.
- Беше ми приятно да ви срещна. Ще се радвам, когато смяната ми свърши, защото ще се прибера у дома и ще разкажа на партньорката си, че съм срещнал друго зелено Цвете. Тя ще бъде толкова развълнувана.
- Ъм... кажете й „Най – ярко слънце, най – дълъг ден” от мен, - отговорих, давайки му най – подходящия земен превод на приветствията и пожеланията на Планетата на Цветята.
- Непременно. Приятно пътуване.
- Лека вечер.
Той отстъпи и прожектора освети очите ми отново. Премигнах яростно.
- Изгаси го, Ханк, - каза Търсача, засенчвайки очите си, когато се обърна и се запъти към колата. Нощта отново стана черна, и аз се насилих да се усмихна към невидимия от мястото ми Търсач, наречен Ханк.
Запалих двигателя с разтреперани ръце. Търсачите бяха по – бързи. Малката черна кола със смесените светлини отгоре замърка. Направи остър V – образен завой и потегли, като последното, което видях от колата бяха стоповете. Бързо изчезнаха в нощта. Качих се на пътя. Сърцето ми изпомпваше кръвта във вените с бърз темп, и имах чувството, ч еще се пукнат. Усещах учестения ми пулс дори във върховете на пръстите.
- Отидоха си, - прошепнах и зъбите ми внезапно затракаха.
Чух Джаред да преглъща.
- Беше... близо, - каза той.
- Помислих, че Кайл ще спре.
- И аз.
Никой от нас не можеше да говори нормално, само шепнешком.
- Търсачът ти повярва. – Зъбите му още бяха стиснати от напрежение.
- Да.
- Аз нямаше. Актьорската ти игра не се е подобрила много.
Вдигнах рамене. Тялото ми бе така сковано, че помръднах цялата.
- Няма как да не ми повярват. Това, което съм... ами, то е нещо невъзможно. Нещо, което неби трябвало да съществува.
- Нещо невероятно, - съгласи се той. – Нещо прекрасно.
Неговата похвала разтопи част от леда във стомаха и вените ми.
- Търсачите не са много по – различни от останалите, - измърморих по – скоро на себе си. – Не притежват нещо специално, от което да се страхуваме.
Той бавно поклати глава.
- Наистина няма нещо, с което да не можеш да се справиш, нали?
Не бях сигурна как да отговоря на думите му.
- Да те имаме до нас – ето това ще промени всичко, - продължи той под носа си, като говореше на себе си.
Усещах как думите му карат Мелани да се натъжи, но този път поне не беше ядосана. Сега беше примирена.
„Може да им помагаш. Може да ги защитаваш по – добре, отколкото аз бих могла.” Тя въздъхна.
Бавно движещите се светлини настоповете не ме изплашиха, когато се появиха на пътяпред мен. Бяха ми познати, носеха ми облекчение. Ускорих – съвсем малко, но все пак останах няколко километра под границата – за да ги задмина. Джаред извади прожектор от жабката. Разбрах какво прави: подсигурява ни. Насочи светлината към очите си, докато преминавахме покрай кабината на камиона. Погледнах зад него към прозореца на камиона. Кайл кимна веднъж на Джаред и си пое дълбоко дъх. Иън нервно се беше навел до него, очите мъ фокусирани върху мен. Помахах му и той направи гримаса.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 19 Сеп - 20:51

Приближавахме към скрития изход от магистралата.
- Дали да не измина целия път до Финикс?
Джаред го обмисли бързо и отговори.
- Не. Може да ни видят навръщане и пак да ни спрат. Не мисля, че ще ни последват. Фокусирани са върху пътя си.
- Наистина няма да ни последват, - бях сигурна в това.
- Тогава да се прибираме у дома.
- Към къщи, - съгласих се от все сърце.
Загасихме фаровете, същото направи и Кайл зад нас. Щяхме да закараме и двете превозни средства направо в пещерите и да разтоварим бързо, така че да бъдат скрити преди да настъпи утрото. Малкото платнище, висящо на входа, нямаше да може да ги скрие от поглед. Завъртях очи, като си помислих за пътя навътре и навън от пещерите. Това беше голямата мистерия, която сама не можех да разреша. Джеб беше много хитър. Хитър – точно като указанията, които беше дал на Мел, онези линии, начертани на гърба на албума й със снимки. Те изобщо не водеха към към неговото убежище сред пещерите. Наместо това караха човек да ги следва напред – назад точно пред неговото тайно местенце, давайки му достатъчно възможности да реши дали да покани бедното объркано същество вътре или не.
- Какво мислиш, че се е случило? – попита ме Джаред, прекъсвайки размислите ми.
- Какво имаш предвид?
- Скорошните изчезвания, които Търсача спомена.
Загледах се безизразно напред.
- Дали не ставаше въпрос за мен?
- Не мисля, че твоето изчезване може да се брои като скорошно, Скит. Освен това, те не следяха магистралата, преди да си тръгнем. Това е новото. Те търсеха нас. Тук.
Очите му се присвиха, а моите се разшириха.
- Какви ли са ги свършили? – Джаред внезапно избухна, и удари шумно таблото. Подскочих.
- Мислиш, че Джеб и другите са направили нещо?
Не ми отговори; просто прекоси с разярен поглед огряната от звездите пустиня. Не разбирах. Защо Търсачите ще оглеждат за хора само защото някой е изчезнал насред пустинята? Случваха се инциденти. Защо се бяха захванали точно с тази случка? И защо Джаред беше ядосан? Смейството ни в пещерите не би направило нищо, за да привлече внимание. Знаеха го много добре. Небиха излезнали, освен ако нямаше спешен случай или нещо подобно. Или беше изникнал спешен случай. Бяха изпаднали в нужда? Дали Док и Джеб не се възползваха от моето отсъствие? Джеб се беше съгласил да спрат с кълцането на хора и Души под един покрив с мен. Такъв компромис ли бяха направили?
- Добре ли си? – попита Джаред.
Гърлото ми беше свито и не можех да отговоря. Тръснах глава. Сълзите се търкулнаха надолу по бузите ми и започнаха да капят от брадичката ми в скута.
- Може би е по – добре да карам аз.
Пак тръснах глава. Виждах достатъчно добре. Той не посмя да спори с мен. Все още плачех, когат остигнахме малката планина, която криеше просторната ни пещерна система. Всъщност беше само хълм – незначителна купчина вулканични скали, като много други, рядко покрит с тънки дълги креозотни храсти и бодливи круши с плоски листа. Стотиците малки отвори бяха невидими, скрити сред бъркотията от пурпурни скали. Някъде сигурно се издигаше дим, черен на черния фон. Слезнах от вана и облегната на вратата избърсах очите си. Джаред застана до мен. Поколеба се, но после постави ръка на рамото ми.
- Съжалявам. Не знаех, че планират това. Нямах представа. Не трябваше...
Но той мислеше така, само защото те по някакъв начин бяха успели да хванат някого. Камионът спря зад нас. Двете врати се тръшнаха и чух как се затичаха към нас.
- Какво стана? – попита Кайл, пристигнал пръв.
Иън бе точно зад него. Той видя изражението ми, сълзите, стичащи се по бузите ми, ръката на Джаред на рамото ми, стрелна се напред и ме обгърна с ръце. Притисна ме към гърдите си. не разбрах защо това ме накара да заплача по – силно. притиснах се към него и сълзите ми измокриха тениската му.
- Няма нищо. Справи се страхотно. Всичко свърши.
- Не Търсача е проблема, Иън, - каза Джаред с твърд глас, ръката му още ме докосваше, въпреки че му се наложи да се наведе, за да може да остане в контакт е мен.
- А?
- Имаха причина да наблюдават пътя. По думите им разбрах, че Док изглежда... работи в наше отсъствие.
Разтреперих се и за момент имах усещането, че усещам вкуса на сребристата кръв в гърлото си.
- Защо, тези...! – Яростта на Иън не му позволяваше да говори. Не можеше да довърши изречението си.
- Страхотно, - каза Кайл с отвращение в гласа. – Идиоти. Няма ни само няколко седмици и те се сдобиват с патрулиращи Търсачи. Не можаха ли просто да ни помолят...
- Млъквай, Кайл, - каза грубо Джаред. – Нито ми е времето, нито мястрото. Трябва бързо да разтоварим всичко. Кой знае колко Търсачи ни издирват? Да вземем част от товара и да извикаме още ръце на помощ.
Избутах Иън, за да мога да помогна. Сълзите не спираха да се стичат. Иън стоеше близо до мен и пое от ръцете ми тежкия кашон с консервирана супа, замествайки го с голяма, но лека кутия с макарони. Спускахме се надолу по пътеката, водеше ни Джаред. Непрогледният мрак не ме притесняваше. Още не бях разучила добре пътя, но спускането не беше трудно. Право надолу, после право нагоре. Бяхме на половината път, когато познат глас ни зовеше от разстояние. Отекваше в тунела и имах усещането, че щеше да пропука стените всеки момент.
- Те се върнаха... наха... върнаха! – крещеше Джейми.
Опитах да избърша сълзите си в рамото, но не можах да изтрия всичките. Появи се синя светлина, която подскачаше с всяка крачка. Джейми изскочи пред нас. Лицето му ме разтърси. Стараех се да се съвзема, за да го поздравя, предполагайки, че той ще се зарадва, но няма да се разстрои. Но Джейми вече бе натъжен. Лицето му беше бяло и напрегнато, очите му бяха зачервени. По мръсните му бузи, изцапани с прахоляк, личаха следи от сълзи.
- Джейми? – казахме едновременно аз и Джаред, пускайки кащоните на пода.
Джейми изтича право към мен и ме прегърна през кръста.
- О, Скит! О, Джаред! – хлипаше той. - Уес е мъртъв! Мъртъв е! Търсачът го уби!

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 20 Сеп - 20:12

ГЛАВА 49
Разпитвана

„Убих Уес.”
Ръцете ми, сега изподрани и натъртени, и изцапани с виолетова пръст от бързане да разтоварим, можеше да бъдат изцапани с неговата кръв. Уес беше мъртъв и аз носех толкова вина, колкото ако сама бях дръпнала спусъка. Всички с изключение на петима бяхме събрани в кухнята, където разтоварихме камиона, и сега ядяхме част от нетрайните продукти, с които се сдобихме по време на последната обиколка – сирене и пресен хляб с мляко – докато слушахме Джеб и Док, които обясняваха всичко на Джаред, Иън и Кайл.
Бях застанала настрани от останалите, с глава, забита в ръцете, прекалено вцепенена от скръб и вина, за да задавам въпроси, както правеха останалите. Джейми седеше до мен. От време на време леко ме потупваше по гърба. Уес вече бе погребан в тъмната ниша до Уолтър. Беше умрял преди четири дни, в същата нощ, в която Джаред, Иън и аз наблюдавахме семейството в парка. Никога вече нямаше да видя моя приятел, никога нямаше да чуя гласа му... Сълзите закапаха на камъка под мен, а Джейми се стараеше да ме успокои. Анди и Пейдж отсъстваха. Те бяха отишли да закарат камиона и вана до скривалището им. От там щяха да вземат джипа до обичайния му гараж в скалния процеп, а след това щяха да се приберат в пещерите пеша. Трябваше да се върнах преди изгрев. Лили също я нямаше.
- Тя не се справя... много добре, - каза ми Джейми, когато забеляза, че претърсвам стаята с очи, за да видя дали е там. Не исках да зная нищо повече. Можех да си представя как се чувстваше.
И Арън и Брандт не се виждаха. Брандт се беше сдобил с гласък, розов, кръгъл белег точно във вдлъбнатината до ключицата. Куршумът бе минал покрай сърцето и дроба му на косъм, а след това бе изминал половината път до лопатката му, опитвайки се да излеза. Док бе използвал повечето от Лекуване, за да извади куршума от него. Сега Брандт беше вече добре. Куршумът, предназначен за Уес, бил по – добре насочен. Пробил маслинената кожа на челото му и се пръснал в задната част на главата му. Док нямало какво да направи, дори да е бил до него, с галон от Лекуване под ръка.
Брандт, който сега носеше в кобур, закачен до бедрото си, тежък трофей от сблъсъка, беше с Арън. Те бяха в тунела, в който трябваше да складираме плячката, ако не беше зает. Защото отново бе превърнат в затвор. Сякаш загубата на Уес не беше достатъчна. Струваше ми се нелепо, че бройката се беше запазила. Тридесет и пет живи тела, точно толкова, колкото са били преди аз да се появя. Уес и Уолтър си бяха отишли, но аз бях тук. А сега и Търсачът. Моят Търсач. Само ако бях продължила право към Туксон. Или ако просто бях останала в Сан Диего. Ако бях пропуснала тази планета и бях отишла на някоя съвсем различна. Ако бях дала живота си, за да стана Майка, както правеха много от моя вид, които бяха живели на пет – шест различни планети. Ако, ако, ако... Ако не бях дошла тук, ако не бях дала на Търсача следите, които да следва, Уес все още щеше да е жив. Беше й отнело повече време, за да ги разгадае, но когато успя, не й се налагаше да ги следва предпазливо. Просто бе карала бързо през пустинята със своя джип, оставяйки ясни следи по пустинната повърхност, приближавайки се с всеки изминат метър.
„Трябваше да направят нещо. Трябваше да я спрат.”
„Аз убих Уес.”
„Те пак щяха да ме хванат, Скит. Аз ги доведох тук, не ти.”
Бях потънала в нещастието си и не можах да й отговоря.
„Освен това, ако не бяхме дошли тук, Джейми щеше да е мъртъв. Щеше да умре онази нощ, без твоята намеса.”
Смърт от всяка страна. Смърт накъдето и да погледна.
„Защо тя ме последва?” изстенах. „С присъствието си тук не съм наранила нито една Душа, наистина. Дори успях да спася живота на някои от тях, като не позволявах на Док да полага обречените си на провал усилия. Защо й трябваше да ме следва?”
„Защо са я оставили жива?” изсъска Мел. „Защо веднага не са я убили? Или защо не са я убили бавно – без значение как! Защо е още жива?”
Стомахът ми се преобърна от ужас. Търсачът бе жива; Търсачът бе тук. Не биваше да се страхувам от нея. Разбира се, трябваше да се страхувам, че изчезването й ще поведе другите Търсачи след нас. Всеки се плашеше от това. Докато бяха шпионирали процеса по издирване на моето тяло, хората бяха видели колко ясно даваше израз на убежденията си. Тя се бе опитала да убеди другите Търсачи, че сред пустинните земи се крият хора. Тогава никой не я бе приел на сериозно. Всички се бяха разотишли по домовете си; само тя бе продължила да претърсва пустинята.
И ето че сега бе изчезнала по средата на издирването. Това променяше всичко. Колата й била преместена далеч, изоставена в пустинята от другата страна на Туксон. Изглеждаше така, сякаш беше изчезнала на същото място, на което и аз: откъснати парчета от чантата й били намерени наблизо, снакса, който носела, бил оставен отворен и натрошен. Дали другите Души щяха да приемат съвпадението?
Вече знаехме, че не бяха го приели като съвпадение. Не съвсем. Продължаваха да оглеждат. А дали претърсването щеше да стане по – сериозно?
Но да се страхувам от Търсача... Нямаше логика. Тя бе физически дребна, може би по –малка от Джейми. Бях по – силна и бърза от нея. Аз бях заобиколена от приятели и съюзници, а тя, в средата на пещерния комплекс, бе съвсем сама. Две оръжия – пушката и нейния Глок – този, за който Иън бе завидял, оръжието, убило моя приятел Уес – бяха постоянно насочени към нея. Само едно нещо я беше запазило жива досега, но нямаше да продължи дълго. Просто Джеб бе помислил, че ще искам да говоря първо с нея. Това беше всичко.
Сега, когато се бях върнала, тя беше обречена да умре до няколко часа, независимо дали щях да разговарям с нея или не. Тогава защо се чувствах така, сякаш аз бях в неизгодната позиция? Защо имах странното предчувствие, че тя щеше да е тази, която да се измъкне невредима от сблъсъка ни? Не бях решила дали искам да говоря с нея или не. Това поне казах на Джеб. Без съмнение, не исках да говоря с нея. Бях ужасена дори от мисълта, че пак ще видя лицето й – лице, което колкото и да се опитвах, не можех да си представя да изглежда изплащшено. Но ако им кажеш, че няма желание да разговаряме, Арън щеше да я застреля. Сякаш сама щях да му дам заповед да открие огън по нея. Все едно аз щях да натисна спусъка. Или по – лошото – Док щеше да се опита да я изреже от човешкото тяло. Подскочих при спомена за сребристата кръв, размазана по целите ръце на моя приятел. Мелани се въртеше в главата ми, и се опитваше да избегне мъчителните ми мисли.
„Скит? Те просто ще я застрелят. Не се паникьосвай.”
„Трябва ли факта да ме успокои?” Не можех да избегна представите си за картината. Арън, оръжието на Търсача в ръката му; тялото на Търсача бавно се свлича на каменния под, червената кръв се стича около нея...
„Не се налага да гледаш.”
„Това няма да го предотврати.”
Мислите на Мелани започнаха да звучат малко безумно.
„Но ние искаме тя да умре. Нали? Тя уби Уес! Освен това, не може да остане жива. Независимо от всичко.”
Беше права за абсолютно всичко, разбира се. Беше истина, че нямаше начин Търсачът да остане жива. Дори и затворена, щеше да продължи да работи упорито върху плана си за бягство. Ако бъде освободена, щеше да донесе бърза смърт за цялото ми семейство. Вярно, че бе убила Уес. Той беше толкова млад и влюбен. Смъртта му бе оставила след себе си изгаряща агония. Разбирах желанието за справедливост на хората – разбирах, че искат нейния живот в замяна. Вярно бе, че и аз исках смъртта й.
- Скит? Скит?
Джейми разтърс ръката ми. Отне ми известно време да осъзная, че някой викаше името ми. Може би дори бях повикана много пъти.
- Скит? – чух гласа на Джеб.
Погледнах нагоре. Той стоеше над мен. Лицето му бе безизразно, празно, което означаваше, че е обхванат от някаква силна емоция. Неговата маска.
- Момчетата искат да знаят имаш ли някакви въпроси към Търсача?
Поставих ръка на челото си, опитвайки се да блокирам картините в главата си.
- Ако нямам?
- Готови са да приключат с охраняването. Задачата никак не е приятна. Точно в момента биха искали да са с приятелите си.
Кимнах.
- Добре. Предполагам, че е по – добре да... отида и да се видя с нея, тогава. – Изтласках се от стената и се изправих на крака. Ръцете ми трепереха, затова ги свих в юмруци.
„Нямаш никакви въпроси.”
„Ще измисля някакви.”
„Защо проточваш неизбежното?”
„Нямам представа.”
„Опитваш се да я спасиш”, обвини ме Мелани, изпълнена с отвращение.
„Няма как да го сторя.”
„Не. Няма. А ти и без това я искаш мъртва. Така че ги остави да я застрелят.”
Потръпнах.
- Добре ли си? – попита Джейми.
Кимнах, защото не можех да се доверя на гласа си, че няма да трепери, когато отговоря.
- Не се налага да го правиш, - каза ми Джеб, очите му ме пронизваха.
- Няма проблем, - прошепнах.
Ръката на Джейми се уви около моята, но аз се отдръпнах.
- Стой тук, Джейми.
- Ще дойда с теб.
Гласът ми прозвуча по -силно.
- О, не, няма да дойдеш.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 20 Сеп - 20:13

Втренчихме се за момент един в друг и за пръв път аз спечелих спора. Той издаде брадичката си напред заинатено, но се подпря на стената и остана на място. изглежда, и Иън мебе последвал на излизане от кухнята, но аз го спрях само с един поглед. Джаред ме гледаше как се отдалечавам с неразгадаемо изражение.
- Тя се оплаква постоянно, - ми каза Джеб с нисък глас, докат овървяхме към дупката. – Съвсем не прилича на теб. Постояннно иска нещо – вода, храна, възглавници... Обича много да заплашва – „Търсачите ще ви изловят всичките!” – все неща от тоя сорт. На Брандт му е много трудно. Тя е опънала нервите му до скъсване.
Кимнах. Изобщо не бях изненадана.
- Въпреки това не се опита да избяга. Говори много, но не предприема никакви действия. Насочат ли оръжията към нея, се дърпа назад.
Ужасих се.
- Предполагам, че иска да живее по - дълго, - измърмори на себе си Джеб.
- Убеден ли си, че това е... най – сигурното място, където да я държите? – попитах, когато поехме по черния, извит тунел.
Джеб се усмихна.
- Ти не успя да намериш изхода, - напомни ми той. – Понякога най – доброто скривалище е това, което е очевидно.
Отговорих равнодушно.
- Тя е по – мотивирана от мен.
- Момчетата я следят непрестанно. Няма за какво да се безпокоим.
Почти бяхме пристигнали. Тунелът завиваше V-образно. Колко ли пъти бях завивала около този ъгъл, колко ли пъти ръцете ми бяха проследявали извивката на вътрешната стена, както сега? Никога не бях заобикаляла, допряна до външната стена. Тя бе неравна, с изпъкнали скални парчета, които щяха да ми оставят синини, или щях да се препъвам в тях. И без това пътя до вътрешната стена беше по – кратък. Когато за пръв път ми показаха, че V – образния завой всъщност не беше V, a Y-образен – и всъщност две разклонения излизаха от един друг тунел, който всъщност беше изхода – се почувствах много глупаво. Както бе казал Джеб, да криеш неща на най – очевидните места беше изключително хитро и умно решение. В моментите, в които бях достатъчно отчаяна, че да се замисля за бягство от пещерите, съзнанието ми прескачаше това място, докато правеше предположения. Това беше дупката, затвора. В главата ми тя бе най – мрачното и забутано в дълбините на пещерите място. Тук ме бяха заровили. Дори Мел, много по – хитрата от мен Мел, не беше предполагала, че ме държат в плен само на няколко крачки от изхода. И това не бе единственият изход. Другите изходи представлява малки, тесни и труднопроходими процепи. Не бях открила изхода, защото вървях изправена през тунелите. Не бях се оглеждала за подобен тунел. Освен това, никога не бях изучавала краищата на болницата на Док; избягвах я от началото. Познатият глас, въпреки че изглеждаше като част от един друг живот, прекъсна мислите ми.
- Чудя се как още сте живи, след като ядете това. Ъх!
Нещо пластмасово се удари в скалите. Когато завихме зад последния ъгъл, видях синята светлина.
- Не рзбирам как хората имат търпението да уморят някого от глад. Струва ми се като прекалено сложен план, който късогледи същества като вас биха могли да измислят.
Джеб се подсмихна.
- Трябва да кажа, че съм впечатлен от момчетата. Изненадан съм, че издържаха толкова дълго.
Завихме към осветения еднопосочен тунел. Брандт и Арън, и двамата застанали възможно най – далеч от тунела, в който крачеше напред – назад Търсача, и двамата с оръжие в ръцете си, въздъхнаха облекчено, когато ни видяха да се приближаваме.
- Най – после, - измърмори Брандт. Лицето му бе набраздено от линии, описващи скръбта ми.
Търсачката спря да крачи. Бях изненадана да видя, че се намира в такова добро състояние. Не беше притисната в малката дупка, а се разхождаше свободно, крачейки по ширина на тунела. На пода, до стената, където свършваше тунела, имаше матрак и възглавница. Пластмасовият поднос беше захвърлен срещу стената някъде от средата на пещерата; няколко корена джикама (бобово разтение, подобно на соята) лежаха до него, заедно с купичка супа. Малко от супата бе разлята. Това обясняваше шума, който бях чула преди броени секунди – тя бе хвърлиха храната си. Въпреки че по остатъците ми се стори, че първо бе изяла по – голямата част. Загледах се в картинката, прилягаща повече на някой човек, и почувствах странна болка в стомаха.
„Кого ще убием?” Мелани мърмореше мрачно. И тя бе измъчвана от терзания.
- Искаш ли минута насаме с нея? – попита ме Брандт и болката ме прониза отново. Защо Брандт никога не се бе обръщал към мен като към същество от женски пол? Не бях изненадана, че Джеб бе направил всичко това заради Търсача, но останалите?
- Да, - прошепнах.
- Внимавай, - предупреди ме Арън. – Тя е разгневено малко същество.
Кимнах. Другите останаха по местата си. аз продължих навътре в тунела сама. Беше ми трудно да вдигна очи и да срещна погледа, който щях да почувствам дкато ледени пръсти, притиснати към лицето ми. Търсачката се взираше в мен, гурба подигравателна усмивка бе изкривила чертите на лицето й.
- Е, здравей, Мелани, - присмя мисе тя. – Защо се забави толкова, и не дойде по – рано да ме посетиш?
Не отговорих. Закрачих бавно към нея, като сама се убеждавах, че омразата, разкъсваща тялото ми, не принадлежи на мен.
- Да не би жалките ти приятелчета да си мислят, че ще разговарям с теб? Че ще разкрия всичките ни тайни, само защото носиш повредена и оглупяла Душа в главата си, отразяваща се в очите ти? – Тя се засмя подигравателно.
Спрях се на две дълги крачки от нея, тялото ми напрегнато, всеки момент готово да побягне. Тя не предприе агресивни движения спрямо мен, но аз не можех да отпусна мускулите си. Не беше като да срещна Търсача на магистралата – нямах обичайното усещане за безопасност, заобиколена от нежните същества от моя вид.
„Не ставай смешна. Задай й въпросите си. Измисли ли изобщо някакви?”
- Та, какво искаш? Да не би да дойде, за да ме убиеш собственоръчно, Мелани? – изсъска Търсача.
- Тук ме наричат Скит, - отговорих.
Тя леко се отдръпна, когато отворих уста, за да говоря, сякаш очакваше да се развикам. Ниският ми, равен глас я разстрои повече от писъка, който си бе представяла. Изследвах лицето й, докато тя ме зяпаше с изпъкналите си очи. То беше мръсно, покрито с лилава пръст и засъхнала пот. Настрана от това, по него нямаше никакви отличителни белези. Отново почувствах странната болка.
- Скит, - повтори тя с равен глас. – Е, какво чакаш? Не ти ли дадоха разрешение? Какво си намислила да използваш – ръцете си или оръжието ми?
- Не съм тук, за да те убивам.
Тя се усмихна горчиво.
- Тогава да ме разпитваш? Къде са инструментите ти за мъчения, човеко?
Тръпки полазиха по гърба ми.
- Няма да те нараня.
За секунда по лицето й се изписа несигурност, но после се скри зад подигравателната й усмивка.
- Тогава защо ме държат? Да не си мислят, че мога да бъда опитомена, като твоята Душа – домашен любимец?
- Не. Те просто... не искаха да те убиват, преди да се... посъветват с мен. В случай, че първо искам да говоря с теб.
Клепачите й се присвиха, скривайки изпъкналите й очи.
- Имаш ли нещо да ми кажеш?
Преглътнах.
- Чудих се... – Имах само един въпрос, същият, на който аз самата не бях способна да отговоря. – Защо? Защо не ме сметна за мъртва, като всички останали? Защо беше толкова решена да ме заловиш? Не исках да нараня никого. Исках само... да вървя по собствения си път.
Тя се повдигна на пръсти, натиквайки лицето си пред моето. Някой се раздвижи зад мен, но не можех да чуя нищо повече, защото тя ми крещеше.
- Защото бях права! – пищеше тя. – Повече от права! Погледни ги всичките! Мръсно гнездо на убийци, дебнещи в засада! Точно какт оси мислех, само че много по – лошо! Знаех, че си тук заедно с тях! Че си една от тях! ПРедипредих ги, че съществува опасност! Предупредих ги!
Тя спря задъхана и отстъпи крачка назад, взирайки се над рамото. Не се огледах, за да видя какво я беше накарало да отстъпи. Предположих, че има нещо общо с думите на Джеб – веднъж оръжието да бъде насочено към нея, и тя се укротява. За момент анализирах изражението й, а тежкото й дишане се забавяше.
- Но те не те послушаха. И ти реши да дойдеш и да ни заловиш сама.
Търсачката не отговори. Направи още една крачка назад, съмнение бе изписано на лицето й. за секунда ми изглеждаше странно уязвима, сякаш думите ми бяха пробили щита, зад който тя се криеше.
- Ще те търсят, но в края на краищата, никога няма да ти повярват, нали? – казах, наблюдавайки как всяка моя дума се потвърждава от отчаяния поглед в очите й. почувствах се сигурна. – Така че няма да разширят търсенето повече от сега. Когато не те намерят, интереса им ще се изпари. Ние ще внимаваме, както обикновено. Те няма да ни открият.
Сега за пръв път забелязах истински страх в очите й. Ужасяващото за нея знание, че аз бях права. И се почувствах по – добре заради гнездото с хора, заради моето малко семейство. Бях права. Те щяха да са в безопасност. Да, и нелепото в случая бе, че не бях се чувствала толкова добре, когато мислех само за себе си. нямах повече въпроси към Търсача. Когато си заминех, тя щеше да умре. Дали щяха да изчакат да се отдалеча достатъчно, за да не чуя изстрела? Дали имаше място в пещерите, достатъчно отдалечено, където да не се чуе силния шум? Гледах гневното й, ужасено лице, и бях наясно колко дълбоко я мразех. Колко много исках никога повече през останалите си животи да не виждам лицето й. И омразата ми ми пречеше да позволя да умре.
- Не зная как да те спася, - прошепнах много ниско, така че хората да не ме чуят. Защо ли думит ми прозвучаха в ушите ми като лъжа? – Не мога да измисля начин.
- Защо би искала да ме спасиш? Ти си една от тях! – Но искрица надежда проблясна в очите й. Джеб се оказа прав. Цялот овилнеене, всичките заплахи... Тя искаше с цялото си същество да остане жива.
Кимнах й леко разсеяно, защото трескаво мислех.
- Но още съм си аз, - измърморих. – Не искам... не искам...
Как трябваше да довърша изречението? Не исках... ТЪрсача да умира? Не. Това не беше вярно. Не исках... да мразя Търсача? Да я мразя толкова силно, че да искам смъртта й. Да я гледам как умира, докат оя мразя. Почти като тя да умреше заради омразата ми. Ако наистина не исках да умира, бях ли способнада измисля начин как да я спася? Дали моята омраза не блокираше отговора? Щях ли да съм отговорна, ако тя умреше?
„Да не си откачила?” протестираше Мелани.
„Тя уби моя приятел, застреля го насред пустинята, разби сърцето на Лили. Тя поставя семейството ми в опасност. Докато живее, ще е заплаха за тях. за Иън, за Джейми, за Джаред. Би направила всичко по силите си, за да ги види всичките мъртви.”
„Така повече ми харесваш.” Мелани одобри посоката на мислите ми.
„Но ако тя умре, а аз съм имала възможността да я спася, ако поискам... тогава коя съм аз?”
„Трябва да си практична, Скит. Това е война. На чия страна си?”
„Знаеш отговора ми.”
„Да. И това си ти, Скит.”
Но... но какво ако можех да направя и двете? Какво ако бях способна да спася живота й и да запаза сигурността на всичките хора едновременно? Повдигна ми се, когато видях отговора, който се опитвах да се убедя, че не съществува. Единствената стена, която бях изградила между Мелани и мен, се разпадна на парченца.
„Не!” изстена Мелани. А после изкрещя, „НЕ!”
Трябваше да съм наясно, че ще открия точно този отговор. Разбира се, че щях. Естествено, щях да заплатя цената. Размяна. Какво беше казал Кайл? Живот за живот.
Търсачката се взираше в мен, тъмните й очи изпълнени със злъч.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 21 Сеп - 16:27

ГЛАВА 50
Пожертвана

Търсачката внимателно разглеждаше лицето ми, докато Мелани и аз водехме борба.
„Не, Скит, не!”
„Не ставай глупава. Мел. От всички хора точно ти би трябвало да видиш потелциала, скрит в избора ми. Не е ли точно това, което искаш?”
Но дори и да се опитвах да видя щастливия край, не можех да избегна ужаса, който ме връхлетя, когато направих избора си. Тази тайна трябваше да пазя с цената на живота си. Тази информация трябваше отчаяно да пазя, без значение на какви мъчения щях да съм подложена. Само че се оказа, че изобщо не бях подготвена за такъв вид мъчение: личностна криза на съзнанието, объркване и усложнения, породени от любовта ми към моето човешко семейство. И въпреки, че не беше физическо мъчение, силната болка ме разкъсваше.
Ако предприемех тази стъпка, нямаше как да твърдя, че съм изгнаник. Не, щях да бъда чисто и просто предател.
„Не и заради нея, Скит! Не заради нея!” ревеше Мел.
„Трябва лида чакам? Да чакам, докато не заловят някоя друга Душа? Невинна Душа, която нямам причина да мразя? Все някога трябва да направя всоя избор.”
„Не и сега! Почакай! Помисли си!”
Стомахът ми се преобърна пак, и се наложи да наведа тялото си напред и да си поема дълбоко въздух. Едва успях да спра повдигането.
- Скит? – притеснено ме извика Джеб.
„Мога да го направя, Мел. Щях да се оправдавам, оставяйки я да умре, ако беше една от онези невинни Души. И щях да ги оставя да я убият. Щях да се доверя на себе си, че съм взела обективното решение.”
„Но тя е ужасна, Скит! Ние я мразим!”
„Точно. Затова не мога да имам доверие на себе си. Виж как почти щях да пропусна и да не видя отговора...”
- Скит, добре ли си?
Търсачът се взираше през мен към посодката, от която идваше гласа на Джеб.
- Добре съм, Джеб, - изпъшках. Гласът ми звучеше задъхано, на пресекулки. Изненадах се колко зле ми прозвуча.
Тъмните очи на Търсача прескачаха между нас, изпълнени с несигурност. Тя се отдръпа от мен и се притисна към стената. Спомних си тази поза – припомних си точно какво беше чувството да стоиш по този начин. В същия момент нежна ръка докосна леко рамото ми и ме завъртя.
- Какво ти става, скъпа? – попита ме Джеб.
- Имам нужда от минута, - отговорих задъхано. Погледнах право в очите му с цвят на избелял деним и му казах нещо, което, погледнато като цяло, не беше лъжа. – Имам още един въпрос. Но наистина имам нужда от минута насаме със себе си. Можеш ли... да ме почакаш?
- Разбира се, може да те почакаме още малко. Отдъхни си.
Кимнах и излезнах възможно най – бързо от затвора. Отначало краката ми се бяха сковали от ужас, но пшостепенно влезнах в крачка. И в момента, в който минах покрай Арън и Брандт, вече почти тичах.
- Какво стана? – чух Арън да шепне на Брандт озадачено.
Не бях сигурна къде да се скрия, за да помисля. Краката ми автоматично ме поведоха по коридорите към спалнята ми. Можех само да се надявам, че ще е празна. Беше тъмно, през процепите в тавана едва влизаше бледата светлина от звездното небе. Видях Лили едва когато се препънах в нея. Едва познах подпъхналото й от сълзи лице. Тя беше свита на топка по средата на коридора. Очите й бяха разширени, но едва ли различаваше с кого точно разговаря.
- Защо? – попита ме тя.
Вгледах се в нея, без да пророня дума.
- Бях казала, че любовта и живота вървят ръка за ръка. Но защо? Не би трябвало. Вече не. Какъв е смисълът?
- Не зная, Лили. Не съм сигурна къде се крие смисъла.
- Защо? – попита пак, но този път не говореше на мен. Стъклените й очи гледаха право през мен.
Внимателно я прескочих и побързах към стаята ми. имах си мои въпроси, на които трябваше да намеря отговора. За мое огромно облекчение стаята беше празна. Хвъплих се по лице на матрака, на който Джейми и аз спяхме. Когато казах на Джеб, че имам още един въпрос, му казах истината. Но въпросът ми не се отнасяше за Търсача. А за мен. Въпросът бе не дали бих могла да го направя, а дали ЩЯХ да го направя? Можех да спася живота на Търсача. Знаех как. Нямаше по ниаккъв начин да застраша живота на никой тук. Освен моя собствен. Щях просто да го разменя.
„Не.” Мелани не опитваше да бъде твърда, независимо от завладялата я паника.
„Моля те, остави ме да помисля.”
„Не.”
„Това е начинът, Мел. Неизбежно е, така или иначе. Трябваше да видя отговора преди много време. Толкова е очевиден.”
„Не, не е.”
Спомних си разговора ни, когато Джейми бе болен. Когато си изяснявахме чувствата една към друга. Тогва й бях дказала, че не мога да я залича, и че съм нещастна, защото не мога да й предоставя повече от това. Тогава не я излъгах, просто не довърших изречението си. наистина не мжех да й дам повече от това същевременно да остана жива. Същинската лъжа бях пробутала на Джаред. Секунди по – късно му бях казала, че не зная как да направя така, че да не съществувам. В контекста на разговора ни беше вярно. Не знаех как да изчезна, вътре в Мелани. Но бях изненадана, че още тогава не съм видяла очевидната лъжа, че не съм видяла отговора още в онзи момент, както го виждам сега. Естествено че знаех как да направя така, че да не съшествувам. Просто досега не бях мислила за тази възможност като за осъщяствима, защото това беше върховното предателство, което можеше да извърши някоя Душа на тази планета. Веднъж разбрали, че зная отговора, хората щяха да припишат всичките си убийства на мен.
„Не, Скит!”
„Не искаш ли да си свободна?”
Последва дълга пауза.
„Не те моля за това”, най – накрая каза тя. „И не бих го направила за теб. И ОПРЕДЕЛЕНО не бих го направила за Търсача!”
„Не се налага да ме молиш. Мисля, че евентуално бх станала... доброволка.”
„Защо мислиш по този начин?” разпитваше ме тя, почти ридаейки. Тонът й ме разчувства. Очакваш, че ще бъде въодушевена.
„Отчасти заради тях. Джейми и Джаред. Мога да им дам целия свят, всичко, което поискат. Мога да им дам теб. Вероятно щях да го осъзная... един ден. Кой знае? Може би Джаред щеше да пожелае. Знаеш, че не бих могла да кажа не.”
„Иън е прав. Готова си да се пожертваш. Нямаш граници. Трябват ти граници, Скит!”
„Ах, Иън”, изстенах. Нова болка прободе тялото ми, този път учудващо близо до сърцето ми.
„Ще отнемеш целият му свят. Всичко, което желае.”
„С Иън никога нямаше да се получи. Не и в това тяло, независимо че той го обича. То не го обича.”
„Скит, аз...” Мелани се бореше да намери точните думи. Радостта, която очаквах да се събуди в нея, още не идваше. Пак се разчувствах. „Не мисля, че мога да ти позволя да направиш това. Ти си много по – важна от това. Ако погледнеш цялата картидна, ти си много по – значима за тях от мен. Може да им помагаш; може да ги спасиш. Аз не мога да направя нищо от това, което ти ще направиш. Ти трябва да останеш.”
„Не виждам друг начин, Мел. Чудя се как не съм го осъзнала по – рано. Напълно очевидно е. Разбира се, че трябва да го направя. Разбира се, че трябва да ти върна тялото. Вече зная, че ние, Душите, направихме грешка с изването си на планетата. Така че сегане ми остана друг избор, освен да постъпя правилно и да си ида. Всички вие сте оцелели, преди да се появя аз; ще оцелеете и след като вече ме няма. Научи толкова много за Душите от мен – ти ще им помагаш. Не виждаш ли? Това е щастливият край. Това е краят на историята, от който всички имат нужда. Мога да им дам надежда. Мога да им дам... не бъдеще. Не толкова много. Но колкото успея. Всичко, което мога.”
„Не, Скит, не.”
Тя заплака, неспособна да говори. Мъката й напълни очите ми със сълзи. Нямах представа, че се интересуваше чак толкова от моето съществуване. Беше я грижа за мен почти колкото аз се притеснявах за нея. Не бях осъзнала, че се обичаме. Дори и Джаред никога да не ме бе помолил за това, дори Джаред да не съществуваше... Веднъж появил се пред мен, трябваше да последвам пътя. Обичах я толкова много. Не е чудно, че успеха сред съпротивляващите се гостоприемници на Земята беше толкова нисък. Веднъж научили се да обичаме човешките си приемници, каква надежда ни оставаше – на нас, Душите? Не можехме да съществуваме за сметка на тези, които обичаме. Не и Душите. Една Душа не можеше да живее по този начин.
Преобърнах се на леглото и огледах тялото си на звездната светлина. Ръцете ми бяха мръсни и изподрани, но под повърхностните недостатъци изглеждаха красиви. Кожата ми бе с красив кафяв тен; дори и бледа на слабата светлина, пак беше красива. Ноктите ми бяха късо изгризани, но останаха здрави и гладки, са малки полукръгове в основата. Раздвижих пръстите си, гледайки как мускулите извиват костите в красиви движения. Оставих ги да танцуват над мен, гледайки как се превръщат в черни течни форми под звездите. Прокарах ги през косата си. сега тя стигаше почи до раменете ми. на Мел й харесваше. След няколкото седмици, в които бях използвала шампоаните в хотелските бани, и след приемането на витамините Здраве, косата ми отнво бе придобила блясък и мекота. Протегнах ръце колкото можах, разпъвайки сухожилията си, и чух как някои от ставите ми изпукаха. Почувствах ръцете си силни. Можеха да ми помогнат да изкатеря някой планински склон, можеха да носят тежък товар, можеха да орат полето. Но същевременно бяха меки. Можеха да прегръщат дете, можеха да утешават приятел, можеха да обичат... но това не беше за мен. Поех дълбоко дъх, сълзите се търкулнаха от ъгълчетата на очите ми надолу по слепоочията ми към косата. Напрегнах мускулите на краката си, силни и бързи. Исках да тичам, да имам пред себе си огромно поле, през което да притичам, само за да видя колко бързо мога да измина разстоянието. И исках да го направя боса, за да почувствам пръстта под ходилата си. Исках да усещях вятъра в косите си. Исках да вали и да вдишам аромата на дъжда, докато тичам. Краката ми се разпънаха и започнаха да се движат бавно напред – назад в ритъма на сърцето ми. Сгъване и разгъване. Прокарах пръсти по лицето си. Почувствах ги горещи върху гладката си, красива кожа. Радвах се, че бях успяла да върна на Мелани старото й лице. Затворих очи и погалих с ръка клепачите си.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 21 Сеп - 16:27

Бях живяла в много тела, но никога в някое, което да обичам толкова много. Никога не бях жадувала да съм в някое по този начин. И разбира се, това щеше да е тялото, от което да се откажа. Иронията ме накара да се засмея и се концентрирах върху малките мехурчета въздух, които излизаха от гърдите ми и се отправяха към гърлото ми. Смехът беше като свеж бриз – проправяше пътя си през тялото, карайки го да се чувства прекрасно. Дали някой от другите видове разполагаше с толкова просто лекарство? Не можех да си спомня някой да притежаваше това чудо.
Докоснах устните си и си припомних какво бе усещането да целувам Джаред и какво – когато целувах Иън. Не на всеки се отдаваше възможността да целува толкова много красиви тела. А аз бях се сдобила с повече от едно, дори и за краткото си време, прекарано тук. Наистина много кратко! Може би около година, не бях съвсем сигурна. Една бърза революция на синьо – зелената планета, обикаляща около обикновената жълта звезда. Най – краткият живот, който някога бях живяла. Най – краткият и най – важният, и най – сърцераздирателният от всички животи. Този живот завинаги щеше да ме бележи. Животът, най – накрая успял да ме привърже към една планета, към едно малко семейство от непознати.
„Още мъничко време... няма да е погрещно, нали?”
„Не”, прошепна Мелани. „Вземи си още малко време.”
„Никога не знаеш колко време ти остава”, прошепнах в отговор.
Но аз знаех. Знаех точно с колко време разполагам. Не можех да си позволя да използвам повече от определеното ми. моето време изтече. Така или иначе си отивах. През оставащото ми време трябваше да постъпя правилно, да бъда истинското си аз. С въздихка, която сякаш се изтръгна от цялото ми тяло – от ходилата на краката ми до дланите на ръцете ми – аз се изправих. Арън и Брандт нямаше да чакат вечно. А аз се бях сдобила с още няколко въпроса, които чакаха отговор. Този път въпросите бяха предназначени за Док.
Пещерите бяха изпълнени с тъжни, унили погледи. Беше лесно дасе промъкнеш незабелязано покрай тях. никой не се интересуваше къде отивах в момента, може би с изключение на Джеб, Арън и Брандт, но те не бяха тук. Пред себе си нямах открито, засипвано от дъжда поле, но поне разполагах с дългия южен тунел. Беше прекалено тъмно, за да тичам с бясна скорост, както ми се искаше, но поне можех даподдържам равномерно темпо. Почувствах се добре, когато мускулите ми загряха. Очаквах, че ще намеря Док там, но ако се налагаше, щях да почакам. Щеше да е сам. Горкият Док – напоследък не беше добре. Той спеше сам в болницата от нощта, в която спасихме живота на Джейми. Шарън бе взела нещата си от стаята им и ги бе пренесла в спалнята на майка си, а Док не можеше да спи в празната стая. Такава неприязън. Шарън предпочиташе да унищожи собственото си щастие и това на Док, вместо да му прости, че ми бе помогнал да излекувам Джейми. Шарън и Маги рядко се мяркаха в пещерите. Сега подминаваха всички, както подминаваха мен в началото. Зачудих се дали това ще се промени, когато вече ме няма, или и двете дотолкова са се вкочанили от злоба, че ще е твърде късно да се променят. Какъв изключително глупав начин да си пропиляват времето.
За пръв път южния тунел ми се стори по – къс. Преди да си помисля, че вече съм изминала половината разстояние, видях светлините на болницата да проблясват слабо през арката пред входа. Той беше вътре. Забавих крачка, преди да го обезпокоя. Не исках да го плаша и да го карам да си мисли, че има спешен случай. И въпреки това той изглеждаше леко притеснен, когато се появих дна вратата, останала без дъх от тичането. Той скочи от бюрото си. книгата, кото четеше, падна от ръцете му.
- Скит, нещо не е наред ли?
- Не, Док, - опитах се да го убедя. – Всичко е наред.
- Да не би някой да се нуждае от мен?
- Само аз. – Усмихнах му се неуверено.
Той заобиколи бюрото си, за да ме посрещне, а очите му се разшириха от любопитство. Спря се след полочин крачка и повдигна едната си вежда. Дългото му лице беше нежно, пълна противоположност на тревожното. Трудно можех да си спомня защо отначало ми изглеждаше като чудовище.
- Ти държиш на думата си, - започнах аз.
Той кимна и отвори уста, за да отговори, но аз вдигнах едната си ръка, за да го накарам да замълчи.
- И никой няма да подложи честта ти на такова изпитание, на каквото ще я подложа аз сега, - предупредих го.
Той чакаше, в очите му се четеше объркване и тревога. Поех дълбоко въздух и усетих как дробовете ми се разшириха.
- Зная как се прави това, което се опитвахте да откриете и заради което сложихте край на живота на толкова мног осъщества. Зная как да извадя Душите от телата ви, без да нараня никой. Разбира се, че зная. Всички трябва да се научим, в случай на нужда. Дори веднъж ми се наложи по спешност да направя процедурата, когато бях Мечка.
Загледах се в него, чакайти да реагира. Отне му доста време и с всяка изминала секунда очите му придобиваха по – свиреп вид.
- Защо ми казваш това? – най – накрая задъхано ме попита.
- Защото аз... аз ще ти предоставя знанията, от които се нуждаеш. – Пак вдигнах ръка, за да го накарам да мълчи. – Но само ако в замяна ми дадеш това, което поискам. Предупреждавам те още сега, че няма дати е по – лесно да ми дадеш това, което поискам, отколкото на мен ще ми е да ти предам знанията, от които имаш нужда.
Лицето му бе придобило свиреп вид – не го бях виждала такова досега.
- Да чуя условията ти.
- Не трябва да ги убиваш – Душите, които ще вадиш. Трябва да ми дадеш думата си – да ми обещаеш, да се заречеш, да се закълнеш – че ще им осигуриш безопасно пътуване към следващия им живот. Това е свързано с опасност; ще трябва да се сдобиеш с крио - капсули и да се увериш, че Душите ще бъдат качени на совалките, които излитат от Земята. Ще трябва да ги пращаш на други планети, където да живеят. Те няма да са способни да те наранят. Докато достигнат следващата планета, твоите внуци ще са мъртви.
Дали условията, които му поставях, щяха да смекчат вината ми? само ако можех да вярвам на Док. Той размишляваше задълбочено, докато му обяснявах. Наблюдавах лицето му, за да видя как ще приеме условията ми. не изглеждашеразгневен, но в очите му още се четеше див и свиреп поглед.
- Не искаш да убиваме Търсача? – предположи той.
Не отвърнах на въпроса му, защото нямаше да разбере отговора; не исках дая убиват. В това беше проблема. Сместо това, продължихда обяснявам.
- Тя ще е първата, върху нея ще ти покажа. Искам да се уверя, докато още съм тук, че ще последваш инструкциите ми. Аз ще извърша разделянето. Когато тя е в безопасност, ще те науча как да го правиш.
- Върху кого?
- Отвлечени Души. Както преди. Не мога да гарантирам, че съзнанието на хората ще се възвърне. Не зная дали заличените могат да се върнат. Ще видим какво ще се получи с Търсача.
Док примигна, обмисляйки нещо.
- Какво искаш да кажеш с това ‘Докато съм още тук’? да не би да си тръгваш?
Загледах се в него, очаквайки да бъде ударен от осъзнатата истина. Той се втренчи в мен, неразбиращо.
- Не осъзнаваш ли какво ти предлагам? – прошепнах.
Най – накрая схвана и изражението му се изкриви. Заговорих бързо, преди той да се съвземе.
- Има и още нещо, за което ще те помоля, Док. Аз не искам... няма да ме изпращате на друга планета. Това е моят истински дом. И въпреки това, за мен няма място тук. Така че... зная че може... да засегне някои от другите. Не им казвай, ако мислиш, че няма да ти позволят. Излъжи ги, ако се налага. Но искам да бъда погребана до Уолт и Уес. Можеш ли да направиш това за мен? Няма да заема много място. – Усмихнах се неловко.
„Не!” ревеше Мелани. „Не, не, не, не....”
- Не, Скит, - възрази Док, с шокирано изражение.
- Моля те, Док, - поршепнах, потрепвайки от виковете в главата ми, които ставаха по – силни и по – силни. – Не мисля, че Уес или Уолт биха имали нещо против.
- Не това исках да кажа! Мога да те убия, Скит! Ъх! Писнало ми е от смъртта, писнало ми е да убивам приятелите си, - захлипа Док.
Погалих ръката му.
- Хората умират тук. Случва се. – Кайл беше казал нещо подобно. Смешното беше, че от всички хора аз успях а цитирам Кайл два пъти за една вечер.
- Ами Джейми и Джаред? – попита Док задавено.
- Те ще си имат Мелани. Ще се оправят.
- Иън?
Процедих през зъби.
- Ще е по – добре без мен.
Док поклати глава и изтри очите си.
- Трябва да си помисля, Скит.
- Нямаме много време. Няма да чакат вечно, преди да решат да убият Търсача.
- Нямам предвид тази част. Съгласен съм с тези условия. Но не мисля, че ще мога да те убия.
- Всичко или нищо, Док. Трябва да решиш веднага. И... – Осъзнах, че имам още едно изискване. – И нямаш право да казваш на никого за последната част от споразумението ни. На никого. Това са условията ми, приеми ги или забрави. Искаш ли да научиш как да изваждаш Душите от човешките тела?
Док поклати глава отново.
- Нека помисля.
- Вече знаеш отговора, Док. Точно това търсеше през цялото време.
Той продължи само да клати наляво – надясно главата си. Пренебрегнах опита му да отрече, защото и двамата бяхме наясно, че той вече в направил избора си.
- Ще взем Джаред, - казах. – Ще направим една бърза обиколка, за да се набавим крио – капсули. Задръж другите. Кажи им... кажи им истината. Кажи им, че ще ти помогна да извадиш Търсача от това тяло.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 22 Сеп - 15:30

ГЛАВА 51
Подготвена

Открих Джаред и Джейми в нашата стая да ме чакат, с тревога, изписана на лицата и на двамата. Джаред сигурно бе разговарял с Джеб.
- Добре ли си? – попита ме Джаред, в същото време Джейми скочи и се хвърли върху мен, като мепрегърна силно през кръста.
Не бях сигурна как да отговоря на въпроса му. Не знаех отговора.
- Джаред, имам нужда от помощта ти.
Джаред скочи на крака, преди още да спра да говоря. Джейми се наведе назад, за да погледне лицето ми. Избегнах погледа му. Не знаех дали в момента ще мога да го понеса.
- От какво имаш нужда? – попита Джаред.
- Отивам на обиколка. Ще имам нужда от малко допълнителни... мускули.
- Какво ще търсим? – беше напрегнат, почти навлязъл в ролята си на водач на поредната мисия.
- Ще ти обясня по пътя. Не разполагаме с много време.
- Мога ли да дойда? – попита Джейми.
- Не! – едновременно почти извикахме с Джаред.
Джейми се намръщи и ме пусна, потъна в матрака и кръстоса крака. Закри лицето си с ръце и се нацупи. Не можах да погледна право към него, преди да се измъкна от стаята. Защото вече копнеех да седна до него, да го прегърна силно и да забравя цялата тази каша. Джаред ме последва, когато внезапно завих по южния тунел.
- Защо се движим по този път? – попита той.
- Аз... – Щеше да разбере, ако се опитах да избегна въпроса или да излъжа. – Не искам да налетя на някого. Особено на Джеб, Арън или Брандт.
- Защо?
- Не искам да ми се налага да им обяснявам поведението си. Не още.
Той замълча, опитвайки се да открие смисъла в отговора ми. Аз смених темата.
- Знаеш ли къде е Лили? Не мисля, че трябва дае сама. Тя изглежда...
- Иън е с нея.
- Това е добре. Той е най – милият.
Иън щеше да помогне на Лили – той беше точно това, от което тя се нуждаеше в момент. А кой ли щеше да помогне на Иън, когато...? Тръснах глава, отпращайки мрачните мисли далеч.
- С какво трябва да се сдобием толкова спешно? – попита ме Джаред.
Поех дълбоко дъх, преди да му отговоря.
- Крио – капсули.
Южният тунел беше черен. Не можех да видя лицето му. Стъпките му не се забавиха, продължи да крачи до мен и в продължение на няколко минути не пророни дума. Когато проговори пак, беше се фокусирал върху обиколката – оставил настрана любопитството, което бе изпитал преди да планира мисията.
- Откъде ще ги вземем?
- Празните крио – капсули се складират отвън до Лечебните заведения, докато не потрябват. С повече пристигащи, отколкото заминаващи Души, ще са в излишък. Никой няма да ги охранява; никой няма да забележи, ако липсват няколко.
- Сигурна ли си? Откъде имаш тази информация?
- Видях ги в Чикаго – купища. Дори и малката Лечебница, която посетихме в Туксон, разполагаше с малък запас от тях, струпани отвън до рампата за доставки.
- Ако са били подредени в кашони, как би могла да си сигурна...
- Не си ли забелязал, че имаме склонност да поставяме етикети на всичко?
- Не се съмнявам в теб, - каза той. – Просто искам да съм сигурен, че си премислила всичко.
Усетих двойното значение на думите му.
- Направих го.
- Тогава, нека да приключваме с това.
Док вече го нямаше – бе отишъл при Джеб, и явно ни бе изпреварил, защото не се разминахме в коридора. Сигурно бе тръгнал веднага след мен. Зачудих се как ли са били прити новините му. Надявах се, че не са прекалено глупави, за да го обсъждат пред Търсача. Дали тя щеше да разкъса на парчета мозъка на човепкия си приемник, ако откриеше какво се готвех да направя? Щеше ли да осигури пълното ми превръщане в предател? Дали щях да дам на хората това, от което имаха нужда, без никакви ограничения?
И въпреки всичко, не бях ли на път да сторя точно това? Когато си отидех, дали Док щеше да спази думата си? Да, той ЩЕШЕ да се опита. Вярвах. Налагаше се да вярвам. Но той нямаше да се справи сам. И кой щеше даму помага?
Изкатерихме се по тесния черен процеп, разположен в южната част на скалист хълм, на половината път до нислия връх. Източния хоризонт добиваше сив оттенък, с бледа следа от розово, точно на линията между небето и скалите. Докато се спусках надолу, очите ми бяха фокусирани върху краката. Беше нужно; нямаше път, а разклатените скали криеха опасност при всяко стъпване. Но дори и пътя да беше покрит с паваж и гладък, се съмнявам, че щях да съм способна да вдигна поглед от земята. И раменете ми стояха приведени. Предател. Не можех да бъда наречена скитница, нито попадах в графата на неуспелите да се приспособят. Бях просто предател. Поставях живота на нежните си братя и сестри в гневните, мотивирани ръце на осиновеното ми човешко семейство. Моите човеци имаха пълното право да мразят Душите. А във време на война аз им давах оръжие. Начин да убиват безнаказано.
Пресметнах, че ако тичахме през пустинята под лъчите на зората – а щяхме да тичаме заради ърсачите, които наблюдаваха местността, то трябваше да избегнем дневната светлина. Погледнато от този ъгъл – избора ми да бъде приет не като саможертва, а като въоръжаване на хората в замяна на живота на Търсача – ми се струваше нередно. И ако се опитвах да спася само Търсача, точно в този момент щях да размисля и да се върна обратно. Тя не струваше колкото живота на всички останали. Дори и тя самата щеше да се съгласи с това. Или не? Внезапно се разколебах. Търесачката изглежда не беше... каква дума употреби Джаред? Алтруист. Лишена от егоизъм кто всички нас. Може би собствения й живот й беше по – скъп от живота на мнозинството. Но бе прекалено късно да променям решението си. вече обмислях нещата далеч след като спасях Търсача. Едно беше сигурно – щеше да се случи отново; хората щяха да убият всяка Дудша, дръзнала да прекоси пустинята, докато не им дадях друга възможност. Освен това щях да спася Мелани, а това си струваше саможертвата. Щях също да спася Джейми и Джаред. И докато съм затънала дълбоко в тази каша, можеше поне да спася и противната Търсачка.
Душите не трябваше да бъдат тук. Моите хора заслужваха да живеят в собствения си свят. А аз не можех да им го върна. Но можех да им предоставя поне това. Само ако можех да съм сигурна, че няма да проявят жестокост. Просто трябваше да седоверя на Док и да се надявам. А за всеки случай може би щях да изкопча насила обещание от някои от останалите си приятели. Зачудих се колко ли човешки животя щях да спася. А колко ли Души щях да живеят поредния живот благодарение на мен? Единственият живот, който не можех да запазя сега, беше моят собствен. Въздъхнах тежко. Дори и през заглушителния звук на запъхтяното ни дишане Джаред ме чу. С периферното си зрение видях лицето м уда се обръща, усетих как очите му ме пронизват, но не вдигнах глава, за да не срещна втренчения му поглед. Просто продължих да гледам в краката си.
Пристигнахаме в скривалището, където стоеше джипа, преди слънцето да се изкачи над източните възвишения, въпреки че небето вече бе станало светлосиньо. Вмъкнахме се в плитката пещера точно в момента, когато първите лъчи осветиха пустинния пясък в златно. Джаред грабна две бутилки вода от задната седалка, подхвърли ми едната и се облегна на стената. Изгълта половината бутилка и избърса устата си с опакото на ръката, преди да проговори.
- Сигурен съм, че бързаше да се измъкнеш оттам, но въпреки това ще се наложи да почакаме, докато мръкне, ако си намислила да разбиваме и ограбваме.
Преглътнах водата.
- Това е добре. Сега вече съм сигурна, че ще ни изчакат.
Очите му огледаха лицето ми.
- Видях твоята Търсачка, - каза, наблюдавайки реакцията ми. – Тя е... енергична.
Аз кимнах.
- И гласовита.
Той се усмихнаи извъртя очи.
- Изглежда не й допадат условията на живот, които предлагаме.
Забих погледа си в земята.
- Можеше да е по – зле, - измрънках. Странната болезнена ревност, която изпитах, се изплъзна несъзнателно в гласа ми.
- Вярно е, - съгласи се той със смекчен тон.
- Защо са толкова мили с нея? – прошепнах. – Тя уби Уес.
- Ами, вината е твоя.
Втренчих се в него и с изненада видях леката извивка на устните му; дразнеше ме.
- Моя?
Усмивката му се разколеба.
- Те не искат да се чувстват като чудовища. Вече не. Опитват да се реваншират за преди, само че е малко късно – и с неподходящата Душа. Не осъзнавах, че чувствата ти... може да са наранени. Бих си помислил, че ще предпочетеш всичко дае по този начин.
- Така е. – Не искахда нараняват никого. – Винаги е по – добре да си мил. Аз просто... – Вдишах дълбоко. – Радвам се, че разбрах защо се държат по този начин.
Тяхната любезност беше заради мен, не заради нея. Олекна ми.
- Усещането не е приятно – дълбоко в себе си да знаеш, че заслужаваш титлата ‘чудовище’! По – добре да се държим мило, отколкото да изпитваме вина. – Пак се усмихна и се прозя. И аз се прозинах. – Нощта беше дълга, - заяви той. – И ни чака още една такава. Трябва да поспим.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 22 Сеп - 15:31

Зарадвах се на предложението му. Знаех, че имаше много въпроси защо точно предприемахме обиколката. И бях наясно, че е навързал някои от парченцата. Но н еисках да го обсъждам. Опънах се на гладкия пясък отстрани на джипа. Останах шокирана, когато Джаред легна до мен, точно до мен. Той се притисна плътно към гърба ми.
- Ето, - каза и се протегна, за да плъзне пръстите си под лицето ми. повдигна главата м иот земята, и пъхна ръката си под нея, за да я използвам дкато възглавница. Другата си ръка уви около кръста ми. Отне ми няколко секунди, преди да мога да отговоря.
- Благодаря.
Той се прозя. Дъхът му опари врата ми.
- Почини си, Скит.
Държейки ме така – можеше да се нарече прегръдка, Джаред заспа бързо, винаги беше способен да го направи. Опитах да се отпусна, чувствайки горещата му ръка около мен, но ми отне доста време. Прегръдката му ме караше да се питам за колко от нещата се бе досетил вече. Уморените ми мисли се заплитаха и изкривяваха. Джаред бе прав – нощта беше дълга. Въпреки че дори наполовина не беше достатъчна. Оставащите ми дни и нощи щяхада отлетят като минути.
Осъзнах се, когато усетих, че Джаред ме раздрусва, за да ме събуди. Светлината в малката пещера беше бледа и оранжева. Залез. Джаред ме изправи на крака и ми подаде едно пакетче храна, от тези, които използваха лагеруващите – такива запаси държаха в джипа. Мълчаливо се нахранихме и изпихме останалата вода. Лицето на Джаред изглеждаше сериозно и фокусирано.
- Още ли бързаш? – попита, докато се качвахме в джипа.
Не. Изках момента да продължи вечно.
- Да. – Какъв беше смъсълът да отлагам? Търсача и тялото й щяха да загинат, ако се забавехме прекалено, а аз пак трябваше да направя същия избор.
- Тогава ще направим удара във Финикс. Лочигно е да не забележат нападението ни. Няма смисъл хората да крадат вашите резервоари за студено съхранение. Какво приложение бухме им намерили? – Въпросът не прозвуча риторично и аз усетих, че отново ме гледа. Но продължих да се взирам в скалите пред нас, без да отроня нито дума.
Беше се стъмнило, докато разменим колите и поемем към магистралата. Джаред предпазливо изчака няколко минути в седана, който не привличаше внимание, без да включи светлините. Преброих десет коли, които ни подминаха. Последва промеждутък от мрак, когато не се виждаха приближаващи фарове, и Джаред се качи на магистралата. Пътуването до Финикс беше кратко, въпреки че той поддържаше съвестно скоростта под разрешената граница. Времето течеше по – бързо, сякаш Земята се въртеше с по – голяма скорост. Наместихме се в трафика и се сляхме с потока коли, движещи се по магистралата, заобикаляща разпрострелия се в равнината град. Забелязах болницата от пътя. Последвахме друга кола, която отби по наклонената пътека към входа, без да бързаме. Джаред спря на главния паркинг.
- Сега накъде? – попита напрегнато.
- Виж дали алеята продължава към гърба на сградата. Капсулите ще бъдат до вратата, където се рзтоварват медикаментите.
Джаред подкара бавно. Имаше много Души, които влизаха или излизаха от Лечебницата, някои от тях носеха престилки. Лечители. Никой не ни обърна внимание. Последвахме алеята, коят озавиваше зад северната част на комплекса от сгради.
- Виж. Камиони за доставки. Карай натам.
Минахме между крилото с ниски сгради и гаражите. Няколко камиона, които без съмнение доставяха лекарства и материали, бяха паркирани до задните изходи на сградите. Забелязах сандъците на рампата, всички имаха залепени етикети.
- Продължавай... въпреки че мисля да вземем част от тези на връщане. Виж – Лекуване... Охлаждане... Успокояване? Чудя се за какво ли се използва това?
Харесваше ми, че тези доставки бяха надписани и оставени без охрана. Семейството ми нямаше да се справи без нужните им неща, когато вече нямаше да ме има. Когато нямаше да ме има; израра бе закован за всяка моя мисъл. Заобиколихме още една сграда. Джаред караше малко по – бързо и караше право напред – там имаше четирима мъже, които разтоварваха камион на рампата. Точните им движения приковаха вниманието ми. не си подава безразборно малкитекутии; точно обратното – поставяха ги грижливо на бетона с височина до кръста. Нямаше нужда да чета етикетите за потвърждение, но точно тогава един от товарачите обърна кутията си така, че черните букви се набиха в очите ми.
- Това място търсихме. Сегаразтоварват заетите капсули. Празните едва ли са далеч... Ах! Ето там, от другата страна. Депото е наполовина пълно с тях. обзалагам се, че затворените депа са пълни догоре с празни капсули.
Джаред продължи да кара със същата предпазлива скорост, завивайки покрай сградата. Тихо изпухтя.
- Какво? – попитах.
- Фигури. Виждаш ли?
Той насочи брадичката си към знака пред сградата. Там се намираше родилното отделение.
- Аха, - казах. – Е, винаг изнаеш накъде да погледнеш, нали?
Очите му се стрелнаха към лицето ми, когато казах това, а после отново се заковаха на пътя.
- Ще трябва да изчакаме малко. Изглежда че са почти на привършване.
Джаред заобиколи още веднъж болницата и после паркира на гърба на големия паркинг, далеч от осветлението. Той изгаси двигателя и се натисна към седалката. Пресегна се да хване ръката ми. знаех какво щеше да ме попита, затова се опитах да се подготвя.
- Скит?
- Да.
- Ще спасиш Търсача, нали?
- Да.
- Защото така е правилно да постъпиш? – предположи той.
- Това е едната причина.
За момент се умълча.
- Знаеш как да изваждаш Душите, без да нараняваш телата?
Сърцето м изаби толова силно, че трябваше да преглътна, преди да мога да отговоря.
- Да. Правила съм го преди. По спешност. Не тук.
- Къде? – попита той. – Какъв беше спешният случай?
Това беше една от историите, които никога не бях им разказвала по очевидни причини. И същевременно бе една от най – интересните. С много екшън. Джейми щеше да я хареса. Въздъхнах и започнах разказа си с нисък глас.
- На Планетата на Мъглите. Бях с моя приятел Впрегната Светлина и един водач. Не си спомням името на водача. Там ме наричаха Живот сред Звездите. Вече имах известна репутация.
Джаред се усмихна.
- Бяхме тръгнали на дълъг път през четвъртото велико ледено поле, за да видим един от най – прочутите кристални градове. Пътят трябваше да е безопасен – ето защо бяхме само тримата. Зверовете с нокти обичат да копаят бърлоги и да се заравят в тях под снега. Да се маскират, нали се сещаш. Да дебнат в засада. В един момент не се виждаше нищо друго освен плоския, безкраен сняг. В следващия изглеждаше така, сякаш цялото снежно поле се разпръсна в небето. Мечка на средна възраст беше се надвесила над трупа на бивол. Възрастен индивид от Зверовете с Нокти стоеше близо до тялото на син кит. Звярът беше по – голям от нормалното. Не можех давидя водача. Звяра с Нокти бе скочил между нас, и гледаше към мястото, където аз и Впрегната Светлина стояхме. Мечките са по – бързи от Зверовете с Нокти, но този имаше предимстовото на засадата. Огромните му като камъни щипци се стовариха надолу и разполовиха Впрегната Светлина преди да разбера какво точно се случваше.
Една кола тихо премина покрай нас на паркинга. И двамата стояхме мълчаливо, докато не се отдалечи.
- Поколебах се. Трябваше да хукна, но... моя приятел умираше там, на леда. И заради колебанието ми и аз щях да умра, ако Звяра с Нокти не се беше разсеял. По – късно разбрах, че нашия водач – щеше ми се да мога да си спомня името му! – беше атакувал опашката на Звяра, надявайки се да ни осигури възможност да побегнем. Атаката на Звяра с Нокти беше вдигнала толкова сняг, че имах чувството, че се е разразила виелица. Малката видимост щеше да ни помогне да избягаме. Но водача не знаеше, че бе прекалено късно за Впрегната Светлина. Звярът с Нокти се обърна към водача, втория му ляв крак ни изрита и аз полетях. Разполовеното тяло на Впрегната Светлина се строполи до мен. Кръвта му разтопи снега.
Спрях за момент от внезапно преминлата тръпка през гръбнака ми.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 22 Сеп - 15:31

- Последвалите ми действия нямаха смисъл, защото не разполагах с тяло за Впрегната Светлина. Бяхме по средата между двата града, и нямаше време да дотичам до който и да било. Сигурно беше жестоко от моя страна да го извадя без обезболяващи. Но не можех да понеса да го оставя, умиращ в половината от Мечешшкото си приемно тяло. Използвах гърба на ръката си – онази част с резжите, които извайваха леда. Беше много по – широка от острие... Причини много поражения. Единствено се надявах, че Впрегната Светлина ще е изпаднал дълбоко в безсъзнание и няма да усети допълнителната болка. Използвайки меките си вътрешни пръсти, аз отлепих Впрегната Светлина от мозъка на Мечката. Той беше все още жив. За миг забелязах това, но нямах време да спирам. Пухнах го в торбата за яйцата в средата на тялото ми, точно между двете горещи сърца. Това щеше да го предпази от замръзване, но той щеше да оцелее само няколко минути без гостоприемно тяло. А къде щях да намеря приемник в тази пустош? Помислих си дасе опитам да поделя моето тяло с него, но се съмнявах, че ще остана в съзнание по време на процедурата – докато го имплантирам в собствената си глава. И тогава, без Лекуване под ръка, щях бързо да умра. С всичките тези сържа, кръвта на Мечките изтича много бързо. Звярът с Нокти изрева и аз усетих как земята се разтресе сякаш големите му лапи се сгромолясваха с всичка сила. Не знаех къде е водача ни, и дали изобщо е жив. Не знаех колко време щеше да отнеме на Звяра да ни открие наполовина заровени в снега. Бях точно зад прерязаната Мечка. Ярката кръв щеше да привлече очите на чудовището. И тогава ми хрумна тази щура идея.
Спрях и тихо се засмях на себе си.
- Не разполагах с Мечка – гостоприемник за Впрегната Светлина. Не можех да използвам и моето тяло. Водачът беше мъртъв или беше избягал. Но на леденото поле имаше още едно тяло. Беше лудост, но единственото, за което можех да мисля в момента, бе Впрегната Светлина. Не бяхме дори близки приятели, но знаех, че умира бавно точно между двете ми сърца. И не можех даго понеса. Чух гневния рев на Звяра с Нокти и хукнах по посока на звука. Скоро можех да видя дебелата му бяла козина. Хукнах право към третия му ляв крак и се захванах колкото можах по – високо за него. Бях добра скачачка. Използвах всичките си шест ръце откъм режещата страна, за да се изкача на гърба на Звяра. Той ревеше и се въртеше, но това не му помогна. Представи си куче, което гони опашката си. Зверовете с Нокти имат много малки мозъци – и не са особено интелигентни. Веднъж качила се на гърба на Звяра, се придвижих до двойния гръбнак, забивайки здраво остриетата на лапите си, ртака че да не ме изтръска от гърба си. Отне ми секунда да се добера до главата на Звяра. Но точно там ме чакаше най – голямото предизвикателство. Моите остриета бяха дълги само колкото твоята ръка от лакътя до китката, може би. Кожата на Звяра с Нокти бе двойно по – дебела. Забих ръката си надолу колкото можах, премазвайки първия плас козина и мембрана. Звярът с Нокти изпищя и се изправи на най – задните си крака. Почти паднах. Забих четири от ръцете си в кожата му – той пищеше и се мяташе. В другите две започнах да дълбая разреза, който ми бе нужен. Когата беше толкова дебела и груба, че не бях сигурна дали ще успея да я пробия. Звярът с Нокти изпадна в дива ярост. Разтресе се толкова силно, че за момент единственото, което можех да направя, бе да се държа здраво. Но времето на Впрегната Светлина изтичаше. Пъхнах ръце в дупката и се опитах да я разтворя. Точно в този миг Звярът се хвърли по гръб на леда. Ако не бяхме точно над бърлогата му, над дупката, която бе изкопал, за да се скрие, ударът щеше да ме премаже. Падането, въпреки че беше глупаво, всъщност ми помогна. Остриетата ми вече бяха забиви във врата на Звяра. Когато ударих земята, тежестта на чудовището заби дълбоко моите резачи в кожата му. По – дълбоко, отколкото се нуждаех. И двамата бяхме зашеметени; аз лежах почти задушена. Знаех, че трябва веднага да направя нещо, но не си спомянх какво. Звярът започна да се претъркулва дезориентирано. Свежият въздух прочисти главата ми и аз си спомних Впрегната Светлина. Предпазвайки го колкото успях от студа с помощта на меката част на ръцете ми, аз го преместих внимателно от джоба с яйцата във врата на Звяра. Звярът се изправи на крака и отново се замята. Този път паднах. Бях пуснала захвата си, за да имплантирам Впрегната Светлина. Звярът с Нокти беше разярен. Раната на главата му не беше достатъчно сериозна, за даго убие – а само да го раздразни. Снегът се бе слегнал и аз се виждах достатъчно добр, особено покрита с кръвта на Звяра. Тяхтата кръв е много ярка, с цвят, който нямате тук. Той вдигна щипците си и се насочи към мен. Помислих си, че това е краят, но малко се успокоих, че поне ще умра, опитвайки се. И точно в този момент щипците удариха снега до мен. Не можех да повярвам, че пропусна! Загледах се в огромното, смешно лице и едва се сдържах да... не се изсмея. Мечките не се смеят. Но такова беше усещането. Защото грозното лице беше объркано, изненадано и раздразнено. Никой Звяр с Нокти не беше се сдобивал с такова изражение преди. На Впрегната Светлина му бе отнело няколко минути, за да се слее със Звяра – площта бе огромна и той наистина трябваше да се разтегне. Но тогава бе овладял чудвището. Беше объркан и реакциите му бяха забавени – не разполагаше с много мозък, с който да работи, но беше достатъчен, за да разбере, че съм негова приятелка. Наложи се да го яздя до кристалния град – за да мога да държа раната на врата му затворена, докато намерим Лечител. Появата ни предизвика голямо раздвижване. За кратко ме наричаха Яздеща Зверовете. Не ми харесваше. Накарах ги да използват старото ми име.
Гледах напред към светлините на болницата и фигурите на Душите, преминаващи пред осветлението, докато разказвах историята. Сега погледнах към Джаред. Той ме зяпаше с отворена уста и разширени очи. Наистина беше една от най – добрите ми истории. Трябваше да накарам Мелани да ми обещае, че ще я разкаже на Джейми когато аз...
- Сигурно са приключили с разтоварването, не мислиш ли? – казах бързо. – Нека да приключваме с това и да се връщаме вкъщи.
Той продължи да ме гледа още известно време, а после бавно поклати глава.
- Да, нека да приключваме с това, Скитнице, Живот сред Звездите, Яздеща Зверовете. Краденето на няколко неохранявани сандъка няма дати представлява голямо предизвикателство, нали?

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 24 Сеп - 20:47

ГЛАВА 52
Отделена

Внесохме плячката си през южния отвор, което означаваше, че джипа ще трябва да бъде преместен преди зазоряване. Лавното ми притеснение, поради което не използвахме главния вход беше, че Търсача може да чуе шумотевицата, която нашето пристигане щеше да предизвика. Не бях сигурна дали тя има някаква представа какво се готвех да направя, но не исках да й давам повод да убие приемника и себе си. Историята, която Джеб ми бе разказал за един от пленниците им – мъж, който просто колабирал, без да оставя външни доказателства за причиненото опустошение вътре в черепа му – улови мислите ми.
Болницата не беше празна. Когто се промуших през малкото свободно пространство към стаята, открих Док да се приготвя за операцията. Бюрото му беше преместено; на него стоеше пропанов фенер – най – яркото осветление, с което разполагахме – и чакаше да бъде запален. Скалпелите проблясваха на приглушената синя светлина, разпръсквана от лампата, която се зареждаше със слънчева светлина. Знаех, че Док ще се съгласи с условията ми, но да го видя зает с подготовката изпрати през тялото ми невротична вълна и ми се повдигна. Или може би просто в главата ми изникна спомена от онзи ден – деня, в който го видях с изцапаните с кръвта на събратята ми ръце.
- Върнахте се, - каза той облекчено. Осъзнах, че се тревожеше за нас точно толкова, колкото се тревожеше и за другите, когато напуската безопасните пещери.
- Донесохме ти подарък, - каза Джаред, разбутвайки хората, и застана до мен. Той се изправи и се пресегна за кутията. Размаха я високо, показвайки етикета отстрани.
- Лекуване! – ликуваше Док. – Колко взехте?
- Две кутии. И открихме много по – добър начин да попълваме запасите си, без да се налага повече Скит да се намушква сама.
Док не се засмя на шегата на Джаред. Вмест отова се обърна и ме прободе с поглед. Сигурно и двамата си мислехме едно и също: ‘Удобно, след като Скит няма да е наоколо’.
- Взехте ли крио – капсули? – попита той унило.
Джаред забеляза погледа му и напрежението. Погледна към мен – беше невъзможно да разчета изражението му.
- Да, - отговорих. – Десет броя. Само толкова можеше да побере колата.
Докато отговарях, Джаред дръпна въжето зад него. Втората кутия Лекуване, заедно с капсулите, изтрополи на пода до него. Резервоарите издаваха звука като метал, който се удря в скалите, въпреки че бяха направено от елемент, който не се срещаше на планетата. Казах му, че няма проблем, ако подмята малко по – грубо празните крио – капсули; бяха изградени така, че да издържат много по – жестоко отношение от това да бъдат влачени през каменния тунел. Сега лежаха на пода и изглеждата лъскави и чисти. Док вдигна една капсула, освободи я от въжето и я завъртя в ръцете си.
- Десет? – бройката изглежда го изненада. Дали мислеше, че са прекалено много? Или са недостатъчни? – Трудни ли са за използване?
- Не. Изключително лесни. Ще ти покажа как.
Док кимна, очите му изучаваха извънземната конструкция. Усетих, че Джаред ме наблюдава, но продължих да гледам към Док.
- Какво казаха Джеб, Брандт и Арън?
Док поглена нагоре и прикова очите си върху моите.
- Те са... съгласни с условията ти.
Кимнах, без да съм убедена в думите му.
- Няма да ти покажа, докато не повярвам на казаното.
- Така ще е честно.
Джаред се зазяпа в нас объркан и раздразнен.
- Какво си му казала? – попита ме предпазливо Док.
- Само това, че се каня да спася Търсача. – Обърнах се и погледнах право към Джаред, без да срещам погледа му. – Док ми обеща, че ако му покажа как да извърши операцията, ще осигурите на освободените Души безопасно пътуване към друг живот на друга планета. Без да ги убивате.
Джаред кимна многозначително и погледа му отново се спря на Док.
- Мога да се съглася с тези условия. И мога да ви уверя, че другите ще ги спазят. Предполагам, че имаш план как да ги изпратим далеч от нашата планета?
- Няма да е по – опасно от това, което направихме тази вечер. Ще бъде обратното – просто капсулите ще бъдат добавени към купчината, вместо да бъдат вземани.
- Добре.
- Имаш ли вече... определено време, график? – попита Док. Опита се да звучи непринудено, но усетих нетърпеливостта му.
Той просто изкаше да научи отговора, който толкова дълго му убягваше, опитвах да се убедя. Не бързаше да ме убие.
- Трябва да откарам джипа до скривалището – може ли да почакате? Бих искал да гледам процедурата.
- Разбира се, Джаред, - съгласи се Док.
- Няма да ми отнеме много време, - обеща Джаред, докато се промъкваше през изхода.
В това и аз бях убедена. Изобщо нямаше да отнеме много време. Док и аз не проговорихме, докато звука от катеренето на Джаред през изхода не изчезна.
- Не сте говорили за... Мелани? – попита той меко.
Поклатих глава.
- Мисля, че той вижда накъде отиват нещата. Предполагам се е досетил за плана ми.
- Но не за целия. Той няма да позволи...
- Той няма думата, - прекъснах го грубо. – Всичко или нищо, Док.
Док въздъхна. След минута мълчание, той се протегна и отправи поглед към главния изход.
- Отивам да говоря с Джеб, да подготви нещата.
Пресегна се да вземе бутилка от масата. Хлороформ. Бях сигурна, че Душитеимат нещо по – добро, което да бъде използвано. Трябваше да се опитам да открия лекарството за Док, преди да си отида.
- Кой знае за плановете ни?
- Все още само Джеб, Арън и Брандт. И тримата искат да гледат.
Не се изненадах; Арън и Брандт щяха да подозират.
- Не казвай на никой друг. Не и тази вечер.
Док кимна и изчезна в черния коридор. Седнах до стената – възможно най – далеч от подготвената кушетка. Съвсем скоро и аз щях да се озова на нея. Опитвайки се да мисля за нещо друго, освен за зловещите факти осъзнах, че не бях чувала Мелани от... Кога за последно бе разговаряла с мен? Когато се споразумях с Док? Бях изключително изненадана, че следобедния ни сън покрай джипа днес не беше предизвикал никаква реакция от нейна страна.
„Мел?”
Никакъв отговор. Ситуацията не беше като предишната, така че не изпаднах в паника. Определено я чувствах в главата си, но сега тя ме... пренебрегваше? Какво правеше?
„Мел? Какво става?”
Не последва отговор.
„Ядосана ли си ми? Съжалявам за случилото се до джипа. Не съм направила нищо и ти го знаеш, така че не мисля, че е честно...”
Тя ме прекъсна вбесена.
„О, я стига. Не съм ти ядосана. Остави ме на мира.”
„Защо не ми говориш?”
Мълчание. Притиснах я малко по – силно, надявайки се да хвана посоката на мислите й. тя се опита да ме държи настрана, да вдигне отново стената между нас, но не успя, защото бяхме отвикнали да я използваме. Видях плана й. Опитах се да запазя мисловния си тон равен.
„Да не си изгубила ума си?”
„В известен смисъл”, подразни ме вяло.
„Мислиш си, че ако успееш да направиш така, че да изчезнеш, ще ме спреш?”
„Какво друго да направя, за да те накарам да спреш? Ако имаш по – добра идея, може да я споделиш.”
„Не разбирам, Мелани. Не искаш ли да си ги вършен? Не искаш ли отново да си с Джаред? С Джейми?”
Тя се преви от болка, борейки се с очевидния отговор.
„Да, но... не мога...” Спря за миг, за да се успокои. „Не мисля, че съм способна да причиня смъртта ти, Скит. Няма да го понеса.”
Видях колко дълбока беше болката й и сълзи напълниха очите ми.
„И аз те обича, Мел. Но няма място и за двете ни. В това тяло, в тези пещери, в техния живот...”
„Не съм съгласна.”
„Виж, просто спри да се самоунищожаваш, разбра ли? Защото ако разбера, че може да се заличиш, ще накарам Док да ме извади още днес. Или ще кажа на Джаред. Само си представи какво ще направи той.”
Представих си какртинката вместо нея, усмихвайки се леко през сълзи.
„Спомни ли си? Той каза, че не гарантира какво би или не би направил, за да те задържи тук.” Припомних си онези изгарящи целувки в коридора... припомних си другите целувки и другите нощи от спомените й. Изчервих се.
„Не играеш честно.”
„Може да се обзаложиш, че ще продължа.”
„Няма да се предам.”
„Предуредих те. Не искам повече да мълчиш.”
Тогава решихме да мислим за неща, които няма да ни наранят. Като например къде да пратим Търсача. Мел беше изцяло за Планетата на Мъглите след като чу историята ми тази вечер, но аз смятах, че Планетата на Цветята ще й пасне повече. Нямаше по – подходяща планета в цялата вселена. Търсачката се нуждаеше от дълъг живот, хранейки се със слънчева светлина. После се замислихме за хубавите ми спомени. Ледените замъци, нощната музика и цветните слънца. Всичко й изглеждаше като приказка. Тя също ми разказа нейните приказки. Стъклени пантофки, отровни ябълки, русалки, които искат да имат душа... Разбира се, нямахме време да си разкажем много истории.
Всички се върнаха едновременно. Джаред дойде откъм главния вход. Беше му отнело съвсем малко време – сигурно бе закарал джипа до северната страна и го бе скрил под козирката там. Набързо. Чух приближаващите им гласове – унили, сериозни, ниски, и по тона им разбрах, че Търсача беше с тях. Ето че бе настъпил моментът, в който щях да направя първата крачка към смъртта си.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 24 Сеп - 20:48

„Не.”
„Внимавай. Ще се наложи да им помагаш за процедурата, когато аз...”
„Не!”
Но тя не протестираше срещу инструкциите ми, не й харесваше посоката на мислите ми.
Джаред внесе Търсачката в стаята. Другите влезнаха след него. Арън и Брандт държаха заредените оръжия – в случай, че тя само се преструва на изпаднала в безсъзнание и в един момент реши да скочи и да ги нападне с тънките си ръчички. Джеб и Док пристигнаха последни, и знаех, че необикновените очи на Джеб ще се спрат върху мен. Каква част беше разгадал вече с откачения си, проницателен ум?
Останах фокусирана върху задачите. Джаред положи отпуснатото тяло на Търсача върху кушетката с изключителна нежност. Преди поведението му щеше да ме притесни, но сега ме разчувства. Разбрах, че прави това заради мен и че му се иска да се бе държал по същия начин с мен в началото.
- Док, къде е Без Болка?
- Ще ти го подам, - измърмори той.
Загледах сев лицето ан Търсача, чудейки се как ли ще изглежда, когато гостоприемничката й бъде свободна. Щеше ли да е останало нещо? Дали тялото щеше да е празно или пълноправната собственичка щеше да заяви претенциите си? Дали лицето щеше да ми изглежда по – малко противно, когато в очите му нямаше а има и следа от сегашното съзнание?
- Ето го, - Док пъхна връката ми метална кутия.
- Благодаря.
Извадих едно малко хартиено квадратче и му подадох обратно кутията. Нямах желание да докосвам Търсача, но принудих ръцете си да се движат умело и целенасочено, натиснах надолу брадата й и поставих върху езика й Без Болка. Лицето й бе много дребничко – ръцете ми изглеждаха големи в сравнение с него. Миниатюрните й размери винаги ме разтърсваха. Струваха ми се много неподходящи. Затворих устата й. имаше доста слюнка, така че лекарството щеше да се разтвори бързо.
- Джаред, би ли могъл, ако обичаш, да я обърнеш по корем? – помолих.
Той изпълни точно нарежданията ми – за пореден път изключително нежно. Едва тогава пропановия фенер беше запален. Внезапно пещерата бе залята от силна светлина и вътре в стаята стана светло като ден. Инстинктивно погледнах нагоре и видях, че Док бе покрил процепите с платнища, така че светлината да не се вижда от вън. Беше приготвил доста неща, докато отсъствахме.
В стаята цареше тишина. Чувах равномерното дишане на Търсача. А също и учестеното, напрегнат одишане на мъжете в стаята. Някой пристъпваше от крак на крак и пясъка и скалите скърцаха под петите му. Усещах погледите им почти физически да тежат върху мен. Преглътнах с надеждата, че гласът ми ще звучи нормално.
- Док, имам нужда от Лекуване, Почистване, Затваряне и Заглаждане.
- Веднага.
Отместих гъстата черна коса на Търсачката настрани, откривайки малкия розов белег в основата на черепа й. Загледах се в маслиновата й кожа и за миг се поколебах.
- Док, би ли направил разреза? Аз не... аз не искам.
- Няма проблем, Скит.
Когато той застана срещу мен, виждах само ръцете му. Той подреди няколко бели цилиндъра на кушетката, близо до рамото на Търсача. Скалпелът проблясна на ярката светлина и отражението пробягна по лицето ми.
- Дръж косата й настрани.
Използвах и двете си ръце, за да открия врата й.
- Иска ми се да почистя мястото, - Док мърмореше под носа си, очевидно се чувстваше неподготвен.
- Не е нужно. Имаме Почистване.
- Зная. – Той въздъхна. Всъщност искаше минута, за да прочисти съзнанието си – стар навик, от който не се беше отказал. – Колко голям да е разреза? – попита той, ръката му държеше колебливо скалпела на сантиметър от кожата й.
Усещах топлината от другите тела зад мен, които се натискаха едно в друго, за да виждат по – добре. И въпреки това много внимаваха да не докоснат никой от нас.
- Точно колкото е дълъг белега. Ще стигне.
Не му се стори достатъчно.
- Сигурна ли си?
- Да. Ох, чакай!
Док се отдръпна. Осъзнах, че правя всичко отзад напред. Не бях Лечителка. Не бях подходяща за това. Ръцете ми трепереха. Не можех да погледна встрани от тялото на Търсача.
- Джаред, би ли ми подал една капсула?
- Разбира се.
Чухкак се отдалечи на няколко стъпки, а после капсулата, която бе избрал, изтрака с тъп, металически звук, удряйки се в другите.
- Сега какво?
- На върха на капака има кръг. Натисни го.
Чух ниското бучене на крио – капсулата, докато се включваше. Мъжете с негодуване се отдръпнаха далеч от Джаред.
- Добре, острани трябва да има нещо като ключ... по – скоро прилича на телефонна шайба. Виждаш ли го?
- Да.
- Завърти го надолу целия.
- Добре.
- Какъв цвят е светлината отгоре на капсулата?
- В момента преминава от виолетова в... ярко синя. Сега е светло синя.
Поех дълбоко дъх. Поне капсулите функционираха.
- Страхотно. Отвори капака и ме чакай.
- Как?
- Използвай ключалката под ръба.
- Открих я. – Чух щракването на ключалката, а после механизма се задвижи. – Студено е!
- Донякъде това е смисъла.
- Как работи? Какъв източник на енергия използва?
Въздъхнах.
- Когато бях Паяк, знаех отговора. Сега не го разбирам. Док, може да продължаваш. Готова съм.
- Да започваме, - прошепна Док, докато плъзгаше острието на скалпела сръчно, дори може да се каже грациозно, по кожата. Кръвта потече надолу по врата й, попивайки в кърпата, която Док беше сложил под нея.
- Малко по – дълбоко. Точно под ръба...
- Да, виждам. – Док дишаше учестено и развълнувано.
Под кръвта проблясна нещо сребрито.
- Така е добре. Сега ти дръж косата.
Док и аз разменихме бързо и плавно местата си. Той беше добър в Призванието си. Щеше да е прекрасен Лечител. Не се опитах да скрия нищо от това, което правех. Движенията ми бяха много бързи, и той нямаше как да види всичко. Естествено, нямаше да е способен да извърши манипулацията, преди да му обясня подробно.
Плъзнах внимателно един пръст по задната изпъкнала ивица на миниатюрното сребристо същество, докато не потъна почти целия в топлия отвор, разположен в основата на врата на гостоприемника. Придвижих се бавно до предното пипалце, усещайки как всичките други антенки бяха разтегнати и опънати като струните на арфа към най – отдалечените местенца на главата й. Завъртях пръста си под тялото на Душата, минах покрай останалите разклонения, гъсти и плътни като космите на четка, и нежно погладих първия сегмент. Опипах внимателно положението на обтегнатите струни, а после и мъничките съединения, не по – големи от главата на карфица. Бях изминала почти една трета от разстоянието навътре. Можеше да броя, но щеше да ми отнеме прекалено много време. Това беше двеста и седемнадесетата връзка, но имаше и друг начин да разбера със сигурност. Там имаше малък ръб, който правеше съединението мъничко по – голямо от останалите – не като главата на карфица, а по – скоро като дребен бисер. Усетих го гладко под пръста си. Натиснах нежно съединението и започнах леко да го масажирам. Внимателното отношение винаги беше правилният път за Душите. Насилие не се допускаше.
- Успокой се, - издишах.
И въпреки че Душата не можеше да ме чуе, се подчини. Струните на арфата се отпуснаха и се разхлабиха. Усещах плъзгането, докато се отдръпваха, почувствах как телцето се разду, докато засмукваше в себе си пипалцата. Целият процес не отне повече от няколко удара на сърцето ми. Задържах дъха си, докато не усетих как Душата се нагъна под допира ми. Секунда по – късно се раздвижи свободно. Оставих я малко по – дълго да се мята и усуква, а после внимателно обвих пръсти около миниатюрното, чупливо телце. Повдигнах го – сребристо и искрящо, мокро от кръвта, която бързо се отцеждаше от гладката обвивка, и го поставих в шепата си.
Беше красиво. Душата, чието име никога не узнах, се носеше като сребърна вълна в ръката ми... като покрита с перца, красива панделка. Не можех да мразя Търсачката в тази й форма. Бях погълната от почти майчина обич към малкото същество.
- Приятни сънища, мъниче, - прошепнах нежно.
Обърнах се към тихото бръмчене на крио – капсулата отляво. Джаред я държеше ниско и под ъгъл, така че направих само едно просто движение, с което пуснах Душата в шокиращо студения въздух, който се изпаряваше през отвора. Изчаках я да се плъзне в малкото пространство и после внимателно заключих капака. Взех капсулата от Джаред - не ми се наложи да я изтръгна от ръцете ми, - изправих я вертикално и я притиснах към гърдите си. Външната страна на капсулата имаше същата температура като въздуха с горещото помещение. Залюлях я в скута си, чувствах се длъжна да я защитавам – като всяка майка. Погледнах назад към странницата, която лежеше на операжионната маса. Док вече поръсваше Заглаждане над затворената рана. Бяхме добър отбор: единия внимаваше за Душата, другия за тялото. Всички получаваха нужните грижи. Док погледна учудено към мен, очите му бяха оживени.
- Изумително, - възкликна той. – Това беше невероятно.
- Добра работа, - прошепнах му в отговор.
- Кога мислиш, че тя ще се събуди? – попита Док.
- Зависи колко хлороформ е вдишала.
- Не много.
- И дали още е там. Ще трябва да почакаме.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 24 Сеп - 20:48

Преди още да помоля, Джаред грижовно вдигна безименната жена от леглото, обърна я с лицето нагоре, и я положи на друго, по – чисто легло. Този път топлотата му не ме трогна. Тя беше предназначена за човека, за Мелани... Док се премести с него, проверяваше пулса й, гледаше под клепачите й. Светна с фенерче към несъзнаващите й очи и се загледа в зениците, които се свиха. Никаква светлина не се отрази в тях. Той и Джаред размениха дълъг поглед.
- Тя наистина го направи, - каза Джаред с нисък глас.
- Да, - съгласи се Док.
Не чух кога Джеб се беше промъкнал предпазливо до мен.
- Изкусна работа, хлапе, - измърмори той.
Вдигнах рамене.
- Чувстваш се разкъсвана от противоречия, нали?
Не отговорих.
- Да. И аз, скъпа. И аз.
Арън и Брандт говореха зад мен, гласовете им развълнувано се извисяваха, и всеки отговаряше на мислите на другия още преди да успеят да зададат въпросите си. Този път не спореха.
- Чакай да чуят другите!
- Помисли за...
- Може да отидем да вземем...
- Веднага, готов съм...
- Задръжте, - Джеб прекъсна ентусиазма на Брандт. – Никакво отвличане на Души, докато тази крио – капсула не се отправи на безопасно пътуване в открития космос. Нали, Скит?
- Точно така, - отговорих решително и притиснах по – силно капсулата към гърдите си.
Арън и Брандт си размениха тъжни погледи.
Щяха да ми трябват още съюзници. Джаред, Джеб и Док бяха само трима, въпреки че определено бяха тримата с най – голямо влияние. И все пак щяха да се нуждаят от подкрепа. Знаех какво означава това. Трябваше да говоря с Иън. И с другите, разбира се, но с Иън задължително. Сърцето ми сякаш падна в петите и се сви. Бях направила много неща, които не исках, откакто се бях присъединила към хората, но никога нещо, което да ми причини толкова остра и явна болка. Дори и когато взех решението да разменя живота си за този на Търсача – болката беше огромна и необятна, но въпреки това успях да се справя с нея, защото беше неизбежна част от общата картина. Мисълта, че трябва да кажа ‘Сбогом’ на Иън предизвика жестоко пробождане в тялото ми; вече не можех да виждам ясно голямата цел. Искаше ми се да има някакъв начин, какъвто и да е начин, да му спестя болката, която щеше да изпита. Но нямаше. Единственото по – лошо нещо щеше да е да се сбогувам с Джаред. Това щеше да ме изгори и да ме разложи. Защото той нямаше да изпита болка. Неговата радост далеч щеше да надхвърли съжалението, което би изпитал към мен. Що се отнасяше до Джейми – изобщо нямах намерение да се сбогуваме.
- Скит! – гласът на Док прозвуча остро.
Забързах към леглото, над което се беше надвесил Док. Преди да стигна до него, видях малката ръчичка с маслинена кожа да се свива и отпуска, увиснала отстрани на кушетката.
- Ах, - познатия глас на Търсача изстена от вътрешността на човешкото тяло. – Ах.
Внезапно в стаята настъпи пълна тишина. Всички гледаха към мен, сякаш аз бях експерта по хората. Сръчках с лакът Док, ръцете ми още бяха обвити около паксулата.
- Говори й, - прошепнах.
- Ъм.. здравейте? Можете ли да ме чуете... госпожице? Сега сте в безопасност. Разбирате ли ме?
- Ах, - изпъшка тя. Очите й се отвориха и бързо се фокусираха върху лицето на Док. В изражението й не се четеше дискомфорт – естествено, Без Болка я караше да се чувства прекрасно. Очите й бяха черни като оникс. Те обиколиха стаята, докато не ме откриха, и когато ме разпознаха, се смръщиха. Бързо погледна към Док. - Чувствам се страхотно, че си върнах главата обратно, - каза тя с висок и ясен глас. – Благодаря.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 26 Сеп - 20:28

ГЛАВА 53
Издадена

Гостоприемникът на Търсача се казваше Лейси; изящно, нежно, женско име. Лейси. По мое мнение – също толкова неподходящо, колкото и дребничкия ръст. Все едно да кръстиш питбул Флъфи. Също като Търсача, и Лейси беше много шумна и постоянно се оплакваше.
- Трябва да ми простиш, че продължавах да те преследвам, без да се откажа, - настояваше тя, като не ни остави друга възможност. – От години крещях там вътре, но така и не получих шанса да говоря от свое име. Натрупало ми се е много, което исках да споделя.
Оказахме се късметлийки. Чувствах се почти доволна, че скоро щях да си отида. И в отговор на по – ранния ми въпрос, не, лицето не ми изглеждаше по – малко противно с различното съзнание, скрито зад него. Защото в крайна сметка, съзнанието не бе чак толкова различно.
- Затова не те харесвахме, - каза ми тя през онази вечер, все още говорейки в множествено число. – Когато тя осъзна, че и ти чуваш Мелани, както тя чуваше мен, се изплаши. През главата й мина мисълта, че може да се досетиш. Аз бях нейната дълбока, тъмна тайна. – Смехът й прозвуча като скърцане. – Не можеше да ме накара да млъкна. Ето защо избра да стане Търсач – за да намери по – добър начин за справяне с гостоприемници, които се съпротивляват. И после поиска да бъде прикрепена към теб, за да те наблюдава как сесправяш. Ревнуваше; не е ли патетично? Искаше да е силна като теб. Получихме силен ритник, когато си помислихме, че Мелани е победила. Въпреки това предполагам, че не се е случило. Мисля, че ти си победила. Всъщност, защо дойде тук? Защо помагаш на бунтовниците?
С нежелание й обясних, че Мелани и аз сме приятелки. Не й хареса.
- Защо? – настояваше за отговор.
- Тя е прекрасна личност.
- Но защо те харесва?
„По същата причина.”
- Казва, че ме харесва по същата причина.
Лейси изсумтя.
- Промила си й мозъка, а?
„Олеле, тя е по – лоша от Търсача.”
„Да, съгласна съм. Виждам защо Търсача беше толкова противна. Можеш ли да си представиш да имаш това чудо постоянно в главата си?”
Не бях единственото нещо, против което бе настроена Лейси.
- Нямате ли по – добро място за живеене от тези пещери? Тук е толкова мръсно. Няма ли случайно някъде къща? Какво искате да кажете с това, че трябва да делим помещенията с някой друг? График на задълженията? Не разбирам. Трябва да работя? Мисля, че вие не разбирате...
На следващия ден Джеб я бе развел на обичайната обиколка, опитвайки се да обясни през стиснатите си зъби начина на живот, който водехме тук. Когато ме подминаха – хранех се в кухнята с Иън и Джейми – той ми хвърли поглед, с който ясно ме питаше защо не оставих Арън да я застреля, докато още имаше възможност. Обиколката бе придружена от голяма част от хората, за разлика от моята в началото. Всички искаха да видят с очите си чудото. За повечето от тях дори нямаше значение, че тя имаше... труден характер. Беше добре дошла. Повече от добре дошла. Отново почувствах малко от ужасната горчива ревност. Глупаво от моя страна. Тя беше човек. Олицетворяваше надеждата. Тя принадлежеше на този свят. И щеше да остане тук дълго след като аз си отидех.
„Късметлийка”, прошепна Мел с нотка на сарказъм.
Да говоря с Иън и Джейми за случилото се не беше толкова трудно и болезнено, колкото си представях. Защото, по различни прочини, и двамата нямаха представа какво ще последва. Никой от двамата не се досети, че новото познание, което предоставих в ръцете на Док означаваше, че аз ще си замина. Разбирах защо ми бе лесно с Джейми. Повече от всички бе възприел, че Мел и аз вървим в комплект. С младежкото си, отворено съзнание, бе способен да схване двойната ни самоличност. За него Мел беше толкова истинска и съществуваща. Точно както бе и за мен. Тя не му липсваше, защото я имаше до себе си. Не виждаше нужда да бъдем разделени.
Не бях сигурна как така Иън не се досети. Дали не се беше хванал като удавник за сламка за открилата се възможност? И за промените, които тази възможност щеше да донесе на малкото общество тук? Всички бяха слисани от мисълта, че да те хванат – това, което досега бяха считали за края – вече не представляваше окончателен и безвъзвратен край. Имаше начин хората да се завърнат. Струваше му се естествено, че пожелах Търсача да бъде спасена; съвпадаше с представата му за моята личност. Или може би не беше обмислял фактите по – задълбочено. Или просто пред Иън не се беше отворила възможност да премисли всичко и да види очебийния ми замисъл, преди някой да го разсее. Да го разсее и да го вбеси.
- Трябваше да го убия преди години, - Иън започна тирадата си, докато опаковахме нужното за поредната обиколка. Моята последна обиколка; опитвах се да не обръщам внимание на факта. – Не, майка ни е трябвало да го удави още при раждането му!
- Той ти е брат!
- Не зная защо продължаваш да го повтаряш? Да не би да се опитваш да ме накараш да се чувствам още по – зле?
Всички бяха ядосани на Кайл. Устните на Джаред бяха стиснати здраво в права линия, а Джеб размахваше оръжието много по – често от обичайното. Джеб планираше да се присъедини към нас по време на „обиколката на забележителности”, първата му, откакто бях дошла да живея тук. Изгаряше от желание да види най – вече прощадките за излитане на совалките отблизо. Но сега, когато Кайл бе поставил всички ни в опасност, той чувстваше, че трябва да остане в пещерите, за всеки случай. И в крайна сметка факта, че не стана по неговия начин, накара Джеб да изпадне в отвратително настроение.
- Да съм затворен вътре с това създание, - мърмореше той на себе си, поглаждайки дулото на пушката – не беше щастлив от присъединяването на новия член към малката общност. – И да пропусна цялото забавление. – После се изплю на земята.
Всички знаехме къде е Кайл. Още щом разбра, че червея – Търсач магически се превърна в човека Лейси през нощта, той се измъкна през „задния вход”. Очаквах да доведе поддръжници, които да настояват за смъртта на Търсача (винаги държах крио – капсулата в ръцете си; спях леко и ръцете ми непрекъснато докосваха гладката повърхност), но не го открихме никъде, и Джеб успя лесно да потуши съпротивата в негово отсъствие. Единствено Джаред осъзна, че джипа бе изчезнал. И Иън беш етози, който навърза две и две.
- Отишъл е да търси Джоди, - изръмжа Иън. – Къде другаде може да иде?
Надежда и отчаяние. Аз им бях дала едното, а Кайл – другото. Щеше ли да предаде всички преди да са успели да изпозлват надеждата? Джаред и Джеб искаха да отложим обиколката, докато не разберем дали Кайл е успял в начинанието си – щеше да му отнеме три дни в най – добрия случай; ако неговата Джоди още живееше в Орегон. И ако успееше да я намери там. Имаше друго място, друга пещера, където можехме да се евакуираме. Много по – малка, без вода, където нямаше как да се крием задълго. Дискутираха дали всички да се преместят веднага или да изчакаме.
Но аз бързах. Виждах начина, по който останалите гледаха сребърната капсула в ръцете ми. Чувах как си шушнат. Колкото по – дълго задържах Търсача тук, толкова по – голяма възможност имаше някой да я убие. След като срещнах Лейси, започнах да съжалявам Търсача. Тя заслужаваше кротък и приятен живот сред Цветята. Иронично Иън беше този, който взе моята страна и ми помогна да организираме бързо обиколката. И все още не можеше да види накъде води цялата история. Но му бях благодарна, защото ми помогна да убедя Джаред, че има достатъчно време да направим пътуването и да се върнем, преди да се вземе някакво решение относно Кайл. И исках да му благодаря, че отново беше влезнал в ролята си на бодигард. Знаех, че мога да поверя лъскавата крио – капсула на Иън. Той беше единствения, на който можех да позволя да я държи, когато имах нужда ръцете ми да са свободни. Той бе единственият, който виждаше не малък контейнер, а живот, който трябва да бъде защитаван. И се оказа най – добрия съюзник. Бях му адски благодарна и щастлива, че за момента неговата разсеяност го спасява от болката.
Трябваше да сме изключително бързи в случай, че Кайл съсипе всичко. Отправихме се към Финикс отново, към едно от предградията. Там, в едно градче, наречено Меса, имаше стартова площадка, откъдето излитаха совалките, и няколко Лечебници, разположени наблизо. Точно това исках – щях да им дам колкото мога повече, преди да си отида. Ако успеехме да отвлечем Лечител, имаше вероятност да запазим паметта му в тялото на гостоприемника му. Някой, който да е запознат с всички лекарства и да разбира как се използват. Някой, който да знае как най – лесно да се добере до неохраняваните складове. На Док щеше да му хареса. Можех да си представя всички въпроси, които умира да зададе.
Карахме право към стартовата площадка. Тъжно ми беше, че Джеб пропуска това, но в бъдеще щеше да има още много възможности. Въпреки че беше тъмно, дълга линия от малки чипоноси совалки се приземяваше, докато други се издигаха в небето като безкраен поток. Аз управлявах стария ван, докато другите се возеха отзад – на Иън естествено бе поверена капсулата. Обиколих площадката и гледах да избягвам оживените терминали. Огромните лъскави бели кораби, които напускаха планетата, се забелязваха лесно. Те не отпътуваха толкова често, както по – малките кораби. Всички, които видях, бяха вкарани в доковете, и покрай тях не течеше подготовка за незабавно излитане.
- Всичко е надписано, - съобщих на останалите, невидими в тъмната задница на колата. – Сега, това е важно. Избягвайте кораби, които ще пътуват към Прилепите и най – вече тези, които се отправят към Морските Водорасли. Морските Водорасли са само една система по – нагоре – отнема не повече от десетилетие, за да се осъществи двупосочно пътуване към тяхната планета. Твърде кратък период. Цветята се намират най – далече, а за да се стигне до планетите на Делфините, Мечките и Паяците ще е необходим поне век в едната посока. Пращайте капсулите само с тези совалки.
Намалих и се доближих до корабите.
- Това ще е лесно. Тук има всякакви превозни средства, които се използват за доставките, така че ще се смесим с тях. О! Виждам дори камион – точно като онзи, който разтоварваха в болницата, Джаред. Има някакъв мъж, който оглежда купчините... той ги нарежда върху количка на въздушна възглавница. Ще ги товари... – Намалих още повече скоростта, за да огледам по – добре. – Да, на този кораб. Право в отворения шлюз. Ще заобиколя още веднъж и ще оставя капсулата, когато той влезне в совалката. – Подминах кораба, наблюдавайки го в огледалото за обратно виждане. Зад тялото на совалката имаше светещ знак, който показваше, че главата на кораба е свързана с терминала. Усмихнах се, когато прочетох думите, изписани на знаа. Този кораб щеше да отпътува за планетата на Цветята. писано беше да е той.
Направих бавен завой, когато мъжа изчезна в корпуса на совалката.
- Пригответе се, - прошепнах, когато се шмугнах в сянката, направена от цилиндричното крило на съседния огромен кораб. Бях само на три – четири метра от камиона за доставки. Имаше няколко техници, които работеха по предницата на кораба, и други, малко по – далеч, които извършваха ремонти по старата писла. Аз щях да съм само още една фигура в нощта.
Изгасих двигателя и излезнах от колата, като се стараех да изглеждам обикновено, сякаш вършех задълженията си. отидох в задната част на вана и открехнах вратата. Капсулата бе точно на ръба и приглушената червена светлина отгоре показваше, че е заета. Вдигнах я внимателно и затворих вратата. Запазих равномерната си походка, докато се приближавах към отворения край на камиона. Но дишането ми се ускори. Струваше ми се по – опасно, отколкото в болницата, и факта ме притесни допълнително. Можех ли да очаквам моите хора да рискуват живота си по този начин?
„Аз ще съм там. И ще го правя сама, точно както ти в момента.”
„Благодаря, Мел.”
Принудих се да не хвърлям постоянно погледи през рамо към корпуса, където се беше скрил мъжа. Поставих нежно капсулата на върха на най – близката купчина в камиона. Добавената капсула не се забелязваше сред стотиците в камиона.
„Сбогом”, прошепнах. – „Дано имаш повече късмет със следващия си гостоприемник.”

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Върнете се в началото 
Страница 10 от 12Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 9, 10, 11, 12  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Booklovers :: Книги :: Преводи-
Идете на: