Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Booklovers

ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ ФЕН ПРЕВОД НА КНИГА 15 И 16 ОТ ПОРЕДИЦАТА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ!

 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 THE HOST / фен превод /

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, ... 10, 11, 12  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 14 Юни 2009 - 14:34

ГЛАВА 7
Противопоставена

- Да. Обърнат С Лице Към Слънцето? – отвърнах, благодарна на вдигнатата ръка, която прекъсна лекцията ми. За разлика от обикновено, не се чувствах толкова удобно зад катедрата. Най – голямата ми сила, единствената ми отличителна черта – защото тялото на приемника ми беше много далеч от строгото обучение, заето с бягане от ранна възраст – беше личния ми опит, от който вземах примери, за да преподавам. Този семестър представях първата световна история, за която нямах лични спомени, от които да извлека поуки и примери. Сигурна бях, че студентите ми усещаха разликата.
- Съжалявам за прекъсването, но… - каза белокосият мъж, напрягайки се да формулира въпроса си. – Не съм сигурен, че съм разбрал правилно. Всъщност Опитващите Огън…поглъщат дима от изгорелите Ходещи Цветя? Като храна? – той се опитваше да сподави ужаса в гласа си. Една Душа нямаше превото да съди друга Душа. Но не бях учудена, имайки предвид миналото му на Планетата на Цветята, от силната му реакция към съдбата на сходната форма на живот в другия свят.
Винаги ме е учудвало как някои Души се заравят в делата на света, който обитават, и забравят за останалата част от Вселената. Но, ако трябва да бъда честна, най вероятно Обърнат С Лице Към Слънцето е бил в хибернация, когато Огнения Свят стана печално известен.
- Да, те извличали хранителни вещества от този дим. И на това място стои основната дилема и спор на Огнения Свят – и причината, поради която планетата не е била затворена, въпреки че определено е имало подходящо време, когато да бъде напълно заселена. А също и това, че голям процент от населението се преместили. Когато Огнения Свят бил открит, се предполагало, че Опитващите Огън са доминиращи – единствената интелигентна форма на живот. Опитващите Огън не считали Ходещите Цветя за равни – заради културни предразсъдъци – и минало известно време, дори след като първата вълна заселници се били установили, преди да осъзнаят, че на планетата се избиват интелигентни същества за храна. Тогава учените от Огнения Свят насочили усилията си, в опит да намерят заместители на обичайната хранителна диета на Опитващите Огън. Паяците са пратени там на помощ. Но планетите се намират на стотици светлинни години. Когато това препятствие бъде преодоляно, което ще стане скоро, съм сигурна, че има надежда Ходещите Цветя също да бъдат асимилирани. Междуувременно, голяма част от жестокостта е премахната от уравнението. Като изгарянето на живи същества и други подобни.
- Как са могли… - Обърнат С Лице Към Слънцето се отдръпна, неспособен да довърши.
Друг глас довърши мисълта на Обърнат С Лице Към Слънцето:
- Изглежда, това е много жестока екосистема. Защо планетата не е била изоставена?
- Естествено, това е било обсъдено, Робърт. Но ние не изоставяме лесно планетите. За много Души Огнения Свят е като роден дом. И те няма да бъдат изкоренени против волята им. – Отново погледнах към записките си, с намерението да сложа край на дискусията.
- Но това е Варварство!
Физически Робърт беше по – млад от другите гостоприемници – по – близо до моите години, всъщност, отколкото някой друг. И същинско дете в някои важни насоки. Земята беше неговия първи дом – Майката в неговия случай беше всъщност Земен жител, преди да се предаде – и изглежда той нямаше погледа на по – стара, пътувала много Душа. Зачудих се, какво ли е да се родиш сред съкрушителните усещания и емоции на тези приемници без предимството на чувството за баланс. Трудно би било да си обективен. Опитах се да си припомня това и да бъда особено търпелива, докато му отговарям.
- Всеки свят ни предоставя уникални преживявания. Докато си живял само в този свят, е невъзможно наистина да разбереш…
- Но Вие никога не сте живели в Огнения Свят, - той ме прекъсна. – Би трябвало да се чувствате по същия начин…Освен ако не сте имала друга причина да прескочите тази планета? Била сте почти навсякъде.
- Изборът на планета е много индивидуален и личен, Робърт, и един ден ще го преживееш. – Тонът ми сложи край на темата категорично.
„Защо не им каза? Ти също мислиш, че е варварско, и жестоко, и грешно. Което е доста иронично, ако ме питаш – не че някога го правиш. Какъв е проблемът? Да не би да се срамуваш, че се съгласи с Робърт? Защото той е в по – голяма степен човек от другите?” – Мелани, надигнала глас, беше станала крайно нетърпима. Как мога да се концентрирам в работата си, чувайки непрестанно мненията й да звучат в главата ми?
На седалката зад Робърт се размърда тъмна сянка. Търсачът, облечена както винаги в черно, се наведе напред, за пръв път заинтригувана от темата на разговор. Устоях на желанието да я погледна намръщено. Не исках Робърт, който изглеждаше смутен, да си помисли, че изражението ми е предназначено за него. Мелани мърмореше. Щеше й се да не се бях сдържала. Да имаш Търсача по петите си при всяка стъпка беше поучително за Мелани; тя започна да си мисли, че не би могла да мрази нещо или някого повече, отколкото мрази мен.
- Времето ни почти изтече, - обявих облекчено. – Искам да Ви информирам, че другия вторник ще имаме гост – лектор, който ще навакса пропуснатото от мен по темата. Нежен Пламък, наскоро присъединил се към нашата планета, ще бъде тук, за да ни представи личния си разказ за колонизирането на Огнения Свят. Надявам се да му отдадете цялото внимание, което проявявате към мен, и да се държите с уважение към младостта на приемника му. Благодаря ви за отделеното време.
Класът бавно се разпръсна, много от студентите се спираха за минута да поговорят с колегите си, докато си събират нещата. Това, което Кати каза за завързването на приятелства, премина през главата ми, но не изпитах желание да се присъединя към никой от тях. Те бяха непознати. Това ли бе начинът, по който се чувствах? Начинът, по който Мелани се чувстваше? Трудно бе да се каже. По природа бях необщителна. Личната ми история поддържаше тази теория, предполагам. Никога не бях осъществявала достатъчно силна връзка, която да ме задържи на една и съща планета за повече от един живот.
Забелязах, че Робърт и Обърнат С Лице Към Слънцето се влачат към вратата на класната стая, погълнати от оживен спор. Можех да позная обекта на обсъждане.
- Историите за Огнения Свят ме вадят от кожата ми.
Трепнах леко. Търсачът стоеше до мен. Жената обикновено обявяваше появяването си с потропване на твърдите си обувки. Погледнах надолу и забелязах, че тя носи гуменки за пръв път – черни, естествено. Беше дори по – миниатюрна без допълнителните сантиметри, давани й от токчетата.
- Не е любимият ми предмет, - казах с любезен глас. – Предпочитам да имам насреща преживявания от първа ръка.
- Неочаквана реакция от страна на студентите.
- Да.
Тя ме погледна в очакване да кажа още нещо. Аз събрах бележките си и се обърнах да ги прибера в чантата си.
- Ти изглежда отвърна както би трябвало.
Внимателно пъхнах листите в чантата си, без да се обръщам.
- Питам се защо не отговори на въпроса на студента?
Настъпи кратка пауза, докато тя чакаше да й отговоря. Не го направих.
- Та, … защо не отговори на зададения въпрос?
Завъртях се, без да се опитам да прикрия нетърпението, изписано на лицето ми.
- Защото не се отнасяше за урока, защото Робърт трябва да се научи на обноски, и защото не влиза в работата на никого.
Преметнах чантата на рамо и се запътих към вратата. Тя стоеше точно зад мен, подтичвайки, за да изравни крачка с моята. Вървяхме надолу по коридора мълчаливо. Когато стигнахме навън, следобедното слънце огряваше прашинките, носещи се в соления въздух, тя проговори отново.
- Мислиш ли, че някога ще се установих на едно място, Скитнице? На тази планета, може би? Изглежда, че имаш влечение към чувствата на местните.
Сдържах се, върпеки скритото оскърбление в тона й. дори не бях сигурна как точно ще ме оскърби, но знаех, че се опитва. Мелани се раздвижи.
- Не съм сигурна какво имаш предвид.
- Кажи ми нещо, Скитнице. Изпитваш ли съжаление към тях?
- Към кои? – попитах безразлично. – Към Ходещите Цветя?
- Не, към хората.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 14 Юни 2009 - 14:35

Спрях, и тя застана до мен. Бяхме на няколко блока разстояние от апартамента ми, и аз бързах с надеждата да се отърва от нея, освен ако тя не се самопокани в дома ми. Но въпросът й ме хвана неподготвена.
- Към хората?
- Да. Изпитваш ли съжаление към тях?
- А ти не изпитваш ли?
- Не. Те са доста жестока раса. Късметлии са, че са успели да оцелеят досега.
- Не всички са лоши.
- Заложено им е генетично. Жестокостта е част от техния вид. Но изглежда, ти ги съжаляваш.
- Имат много за губене, не мислиш ли? – с ръка посочих всичко, което ни заобикаляше. Бяхме застанали е подобно на парк пространство, междъ две покрити с бръшлян спално помещения. Наситеното зелено на бръшляна беше приятно за очите, особено в контраст с избледнялото червено на старите тухли. Въздухът беше златист и мек, а ароматът от океана засилваше медено – сладкото ухание на цветята между храстите. Бризът галеше голата кожа на ръцете ми. – В другите си животи не си изпитвала нищо толкова живо. Бихте ли съжалявала някой, на когото е отнето всичко това? – изражението й остана непроменено, безчувствено. Имах намерение да я повлека още по – навътре в темата. – Кои други светове си обитавала?
Тя се поколеба и вдигна рамене.
- Живяла съм само на Земята.
Това ме изненада. Тя беше също толкова дете, колкото и Робърт.
- Само една планета. И още в първия си живот си избрала да бъдеш Търсач?
Тя кимна веднъж. Брадичката й се наведе.
- Добре. Това си е твоя работа. – Продължих напред. Може би ако уважа личното й пространство, ще ми върне услугата.
- Говорих с Утешителя ти.
„А МОЖЕ БИ НЕ”, Мелани си помисли с горчивина.
- Какво? – ахнах.
- Разбрах, че имаш повече неприятности от това да получиш желаната от мен информация. Обмисляла ли си да пробваш с по – податлив гостоприемник? Тя също ти предложи това, нали?
- Кати не би трябвало да ти казва каквото и да било!
Задоволство се изписа на лицето на Търсача.
- Не беше нужно да ми отговаря. Доста съм добра в четенето на човешките изражения. Мога да кажа кога въпросите ми засягат болезнена тема.
- Как се осмеляваш! Отношенията между Душа и Утешител….
- Са неприкосновени, да; зная теорията. Но приетият начин на разследване изглежда не дава резултат в твоя случай. Трябва да съм изобретателна.
- Мислиш, че крия нещо от теб? – отбелязах, твърде ядосана, за да скрия отвращението в гласа си. – Мислиш, че съм споделила нещо с Утешителя си?
Гневът ми не я развълнува. Може би, вземайки под внимание странната й личност, беше привикнала към такива реакции.
- всъщност мисля, че ми казваш само това, което искаш…А също мисля, че не търсиш така усърдно, както би могла. Виждала съм го и преди. Симпатиите ти към приемното ти тяло растат. Оставяш спомените й несъзнателно да направляват желанията ти. Може би е твърде късно от тази гледна точка. Мисля, че ще се чувстваш по – добре, ако се преместиш и я оставиш в ръцете на някой, който би имал по – голям късмет с нея.
- Ха! – извиках. – Мелани живи ще ги изяде!
Изражението й замръзна. Нямаше бегла представа, независимо от това какво си мислеше, че е разчела в изражението на Кати. Мислеше си, че присъствието на Мелани е само на ниво спомени, че е несъзнателно.
- Намирам за интересно как говориш за нея в сегашно време.
Не обърнах внимание на думите й, преструвайки се, че не съм се издала с думите, които изрекох.
- Ако си мислиш, че някой друг би имал по – голям късмет да разгадае тайните й, грешиш.
- Има само един начин да разберем това.
- Имаш ли някого наум? – подметнах с леден глас.
Тя се усмихна.
- Имам разрешение да опитам. Няма да отнеме много. Ще запазят сегашния ми приемник, докато приключа.
Трябваше да дишам дълбоко. Треперех, а Мелани беше така изпълнена с омраза, че изгуби дар слово. Идеята Търсачът да бъде вътре в мен, независимо че няма да съм там, ми се стори толкова противна, че почувствах същото гадене като миналата седмица.
- Наистина жалко за разследванията ти, защото не прескачам.
Очите на Търсача се присвиха.
- Това определено ще проточи изпълнението на задачата. Историята никога не е представлявала интерес за мен, но изглежда ще изкарам целия курс.
- Току що каза, че най – вероятно е твърде късно да получим нещо повече от спомените й, - напомних й, насилвайки се гласът ми да звучи спокойно. – Защо не се върнеш там, където принадлежиш?
Тя повдигна рамене и се усмихна леко.
- Сигурна съм, че е твърде късно за доброволно получаване на информация. Но ако ти не ми съдействаш, може би тя ще ме отведе до тях.
- Да те отведе?
- Когато тя вземе контрола в ръце, няма да си по – добра от хилавия Звънтяща Песен, сега Кевин. помниш ли го? Този, който нападнал Лечителката си?
Втренчих се в нея с широко отворени очи и разширени ноздри.
- Да, може би е само въпрос на време. Твоят Утешител не ти е казала за статистиките, нали? Дори и да е, едва ли е имала достъп до последната информация, с която ние сме запознати. Успехът в дългосрочен план при ситуации като твоята – когато ховечкия приемник започва да се съпротивлява – е под двадесет процента. Имаше ли представа, че е толкова зле? Информацията се обновява при всеки нов заселник. Вече няма да се предлагат възразтни индивиди за гостоприемници. Рисковете са твърде много. Губим Души. Няма да е далеч моментът, в който тя ще започна да ти говори, да говори чрез теб, да направлява решенията ти.
Не помръднах, не отпуснах нито един мускул. Търсачът се наведе напред, повдигайки се на пръсти, за да прилижи лицето си до моето. Понижи глас, за да звучи по – убедително.
- Това ли е, което искаш, Скитнице? Да загубиш? Да се изпариш, заличена от друго съзнание? Да не бъдеш нищо повече от приемно тяло?
Не можех да дишам.
- Ще става по – лошо. Вече няма да си себе си. Тя ще те победи и ти ще изчезнеш. Може би някой ще се намеси…Може би ще те преместят, както направиха с Кевин. И ще се превърнеш в дете на име Мелани, които препочита да си играя с колички, отколкото да композира музика. Или каквото и друго да е заниманието й.
- Процентите на успех са под двадесет? – прошепнах.
Тя кимна, опитвайки се да подтисне усмивката си.
- Погубваш се, Скитнице. Всички светове, които си видяла, всички преживявания, които си натрупала, ще са били напразно. Видях в досието ти, че имаш потенциал в Майчинството. Ако се отдадеш на заниманието да бъдеш Майка, може би не всичко ще бъде изгубено. Защо да пропиляваш таланта си? Обмисляла ли си да опиташ друго призвание, като Майчинството?
Извърнах се от нея, лицето ми се обля с руменина.
- Съжалявам, - промърмори, и лицето й също помръкна. – Това беше неучтиво. Забрави, че съм го казала.
- Прибирам се. Не ме следвай.
- Трябва, Скитнице. Това е работата ми.
- Защо те е грижа толкова за няколко човека на свобода? Защо? Как ще оправдаваш призванието си след като ги заловиш? Ние спечелихме! Време ти е да се присъединих към обществото и да бъдеш продуктивна!
Въпросите ми и отправените азвителни забележки не я трогнаха.
- Когато наченки от техния свят се докоснат до нащия, неминуемо се стига до смърт. – Тя промълви думите мирно и за момент съзрях друга личност зад лицето й. изненадах се като осъзнах, че тя дълбоко вярва в това, което е Призванието й. Част от мен предполагаше, че тя се е насочила към търсачеството, защото болезнено жадува насилие. – Дори само едн Душа да бъде загубена заради Твоя Джаред или Твоя Джейми, ще бъде прекалено. Докато на планетата царува пълен мир, работата ми ще бъде оправдана. Докато съществуват оцелелли Джаредовци, съм нужна за защита на вида ни. Докато има Меланита, които да водят Душите за носа…
Обърнах й гръб и се запътих към апартамента ми с такива големи крачки, че щеше да й се наложи да тича след мен, за да ме настигне.
- Не се погубвай, Скитнице! – извика след мен. – Времето ти изтича! – прекъсна, а след това изкрещя още по – силно. – Информирай ме кога да започна да те наричам Мелани!
Гласът й избледняваше с нарастващото разстояние между нас. Знаех, че ще ме последва на собствена отговорност. Тази последна неудобна седмица – да виждам лицето й на всяка лекция, да чувам стъпките й зад мен по пътеката всеки ден – беше нищо в сравнение с предстоящото. Щеше да превърне живота ми в страдание.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 14 Юни 2009 - 14:36

Имах чувството, че Мелани се блъска ожесточено срещу черепа ми.
„ДА Я ЗЛЕПОСТАВИМ. КАЖИ НА ВИСШЕСТОЯЩИТЕ, ЧЕ Е НАПРАВИЛА НЕЩО НЕПРИЕМЛИВО. УПОТРЕБИЛА Е НАСИЛИЕ СПРЯМО НАС. НЕЙНАТА ДУМА СРЕЩУ НАШИТЕ…”
„В човешкия свят, - напомних на Мелани, почти натъжена, че нямам достъп до такъв сорт привилегии, - няма висшестоящи в този смисъл на думата. Всички работят заедно като равни. Има такива, които докладват, само с цел информацията да се запази организирано, и съвет, който взема решения във връзка със събраните данни, но те няма да я отстранят от задача, която самата тя е пожелала. Виждаш ли, работата е там, че…”
„НА КОГО МУ ПУКА КАКВА Е СИСТЕМАТА, АКО НЕ НИ Е ОТ ПОЛЗА? СЕТИХ СЕ – ДА Я УБИЕМ!”
Безпричинно изображение на ръцете ми, стегнати около врата на Търсача, изникна в съзнанието ми.
„Точно заради такива мисли моят вид командва на тази планета”
„НЕ СЕ ПРАВИ НА СВЕТА ВОДА НЕНАПИТА. И ТИ СЕ ЗАБАВЛЯВАШ, КОЛКОТО БИХ СЕ ЗАБАВЛЯВАЛА И АЗ.”
Образът се завърна, лицето на Търсача посиня в представите Ни, но тоз път беше придружено от свирепа вълна на удоволствие.
„Това си ти, не аз, Мелани.” – Заключението ми беше вярно – гледката ме караше да се чувствам зле. Но също беше опасно близо до лъжа – наистина бих се зарадвала, ако никога повече не видя Търсача.
„КАКВО ЩЕ ПРАВИМ СЕГА? НЯМА ДА СЕ ПРЕДАМ. ТИ НЯМА ДА СЕ ПРЕДАДЕШ. И ОПРЕДЕЛЕНО ОТВРАТИТЕЛНАТА ТЪРСАЧКА НЯМА ДА СЕ ПРЕДАДЕ!
Не й отговорих. Нямах готов отговор. За кратък момент настъпи тишина в главата ми. Беше прекрасно. Искаше ми се тишината да продължи. Но имаше само един начин да си откупя свободата. Дали бях готова да платя цената? Дали все още имах избор?
Мелани бавно се успокои. Докато премина през входната врата, залоствайки зад мен всички резета както никога преди – човешко проспособление, ненужно в мирен свят като нашия – тя се отдаде на мислите си.
„НЕ СЕ БЯХ ЗАМИСЛЯЛА КАК ВСИЧКИ ВИЕ РЪКОВОДИТЕ ВИДА СИ. НЕ ЗНАЕХ, ЧЕ СТАВА ТАКА”.
„Приемаме го много сериозно, както може да си представиш. Благодаря за загрижеността ти.” – Острата нотка в думите ми не я притесни.
Тя все още размишляваше над откритието си, когато включих компютъра и започнах да разглеждам разписанието за полети на совалките. Тя все още бе далеч от намеренията ми.
„КЪДЕ ОТИВАМЕ?” – мисълта проблесна в пристъп на паника. Почувствах съзнанието й да се разлива в главата ми, докосвайки ме като меки пера, търсейки нещо, което евентуално съм скрила от нея.
Реших да й спестя претърсването: „Отивам в Чикаго”.
Паниката се превърна в нещо повече от проблясък:”ЗАЩО?”
„Отивам да се видя с първия ми Лечител. Не й вярвам. Искам да разговарям с него, преди да взема решение”.
Последва кратко мълчание, преди тя да заговори отново.
„РЕШЕНИЕТО ДА МЕ УБИЕШ?”
Да, точно това.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 16 Юни 2009 - 21:34

Глава 8 е малко по - дълга и затова ще я пусна на два пъти. Просто нямам много време да я преведа на един дъх.

ГЛАВА 8
Обичана

- Страхуваш се да летиш? – Търсачът невярващо ми се присмя. – Пътувала си през дълбокия космос осем пъти и се страхуваш да вземеш совалка до Туксон, Аризона?
- Първо, не се страхувам. Второ, когато пътувах през дълбокия космос, не осъзнавах точно къде се намирам, причина за което бе съхраняването ми в хибернационна камера. И трето, на този приемник му призлява от пътуването със совалки.
Търсачът възмутено извъртя очи.
- Тогава вземи лекарство! Какво щеше да правиш, ако Лечител Брод не се бе прехвърлил в Света Мария? Щеше да шофираш до Чикаго?
- Не. Но след като варианта с шофирането е разумен, ще го приема. Би било чудесно да видя повече от този свят. Пустинята понякога е зашеметяваща…”
- Пустинята е скучна до смърт.
- …а и не бързам. Имам да премислям много неща и бих оценила, ако имам на разположение малко време насаме. – Погледнах я многозначително, като наблегнах на последните думи.
- Въпреки всичко не разбирам какъв е смисълът от посещението ти при стария ти Лечител. Има много компетентни Лечители тук.
- Чувствам се удобно с Лечител Брод. Той има опит с такива случаи и не ми се вярва аз да разполагам с цялата информация, която ми е нужна, - отново я погледнах многозначително.
- Трябва да побързаш, Скитнице. Разпознавам признаците.
- Прости ми, но не считам информацията, получена от теб, за безпристрастна. Достатъчно добре съм запозната с човешкото поведение, за да мога да различа опитите за манипулиране.
Тя ме изгледа гневно. Започнах да подреждам в колата под наем малкото неща, които планирах да взема със себе си. имах достатъчно дрехи, за да изкарам цяла седмица, преди да ми се наложи да пера, както и най – необходимите хигиенни продукти. Въпреки че не носех много със себе си, оставях дори по – малко зад мен. Бях натрупала много малко лични вещи. След всичките месеци, прекарани в малкия ми апартамент, стените все още бяха голи, етажерките – празни. Може би не съм обмисляла да се установя тук. Търсачката се бе настанила на пътеката до отворения багажник, обсипвайки ме с злонамерени въпроси и коментари всеки път, когато се приближах достатъчно, за да я чуя. Поне бях сигурна, че ням търпението да ме последва по пътя. Щеше да хване полет до Туксон и щеше да ме накара да се срамувам, че не съм направила същото. Почувствах огромно облекчение. Представих си я как се присъединява към мен всеки път, когато спирам да се храня, как се навърта пред тоалетните на някоя газ – станция, неизчерпаемите й разпити да ме очакват всеки момент, когато спра, за да се ориентирам. Ако ново тяло означаваше да се освободя от присъствието на Търсача…да, наистина звучи примамливо.
Имах и друг избор. Можех да изоставя този свят като провал и да се преместя на десет планета. Можех да поработя върху това да забравя цялото преживяване. Земята щеше да бъде само кратка забележка в иначе безупречното ми досие.
Но къде щях да отида? Планета, на която вече съм била? Пеещият свят беше сред любимите ми, но да заменя прекрасните гледки за слепота? Планетата на Цветята бе прекрасна…А и базираните на хлорофил форми на живот имат толкова малък диапазон от емоции. Щеше да ми се стори несравнимо бавно пред темпото на човешкия живот. Нова планета? Имаше няколко неотдавнашни завоевания – тук на Земята, наричаха новите приемници Делфини поради липса на по – добро сравнение, въпреки че приличаха повече на водни кончета, отколкото на бозайници. Високо развити индивиди, и определено подвижни, но след дългия ми престой при Морските Водорасли, мисълта за друга водна планета беше неприятна.
Не, имаше какво още да преживея на тази планета. Никое друго място в познатата Вселена не ме привличаше както сенчестия малък зелен двор на тихата улица. И никъде другаде не съществуваше обаянието на празното пустинно небе, което бях виждала само в спомените на Мелани.
Мелани не сподели мнението си за обмисляните от мен варианти. Беше много тиха, откакто взех решение да посетя първия ли Лечител, Брод през Дълбоки Води. Не бях сигурна какво означава отдръпването й. Дали се опитваше да изглежда по – малко опасна, по – малко обременяваща? Дали се подготвяше за нашествието на Търсача? За смъртта? Или се подготвяше за борба с мен? Да се опита да вземе надмощие? Какъвто и да беше плана й, тя се държеше настрана. Усещах я само като слабо, наблюдателно присъствие зад собствените си мисли.
Още веднъж огледах къщата да не забравя нещо. Апартаментът изглеждаше празен. Имаше само основна мебелировка, останала от предишния обитател. Същите чинии в шкафа, същите възглавници на леглото, същите лампи по масите; ако не се завърнех, следващият наемател щеше да има много малко за разчистване.
Излизах навън, когато телефонът иззвъня, и се обърнах да го вдигна, но се забавих. Вече бях програмирала телефонния секретар да се включва на първото позвъняване. Знаех, че човекът отсреща ще чуе: моето неясно обяснение, че ще отсъствам до края на семестъра, и че часовете ми ще бъдат анулирани, докато не ми намерят заместник. Без да съм дала точна причина. Погледнах към часовника над телевизора. Едва минаваше осем сутринта. Сигурна бях, че на телефона е Кърт, току – що получил малко по – подробния и-мейл, който му бях пратила предната вечер. Чувствах се виновна, че не спазих ангажимента си към него, все едно прескачах. Може би тази стъпка, това напускане, бе прелюдия към следващото ми решение, моят най – голям срам. Мисълта ме караше да се чувствам неудобно. Нямах желание да чуя какво се казва в съобщението, въпреки че не бързах особено да тръгна. Още веднъж огледах празния апартамент. Нямах усещането, че оставям нещо зад себе си, липсваше привързаност към тези стаи. Имах странното чувство, че светът – не само Мелани, но цялото земно кълбо – не ме иска, без значение колко аз го желаех. Просто не виждах как да пусна корени тук. Усмихнах се иронично при мисълта за корените. Всичко това бях само суеверни глупости. Досега не бях имала приемник, който да е суеверен. Интересно усещане. Като да знаеш, че си наблюдаван, без да си способен да откриеш наблюдателя. Мисълта накара тила ми да настръхне. Тръшнах вратата зад себе си, но не щракнах остарелите ключалки. Никой нямаше да се натрапи на това място докато се завърна, или поне докато не го предоставят на някой нов.
Без да поглеждам Търсача, се покатерих в колата. Не бях шофирала много, нито пък Мелани, и товамалко не изнервяше. Но бях уверена, че скоро ще свикна.
- Ще те чакам в Туксон, - каза Търсачът, облягайки се на пасажерския прозорец, докато палех колата.
- Не се и съмнявам, - промърморих.
Открих копчетата на панела на вратата. Опитвайки се да скрия усмивката си, натиснах това за затваряне на прозореца и я гледах как отскача назад.
- Може би…, каза тя, като извиси гласа си почти до крясък, така че да мога да я чуя през шума от ръмжащия двигател и затворения прозорец, - може и да опитам по твоя начин. Да те последвам по пътя.
Усмихна се и сви рамене. Каза го само за да ме разстрои. Опитах се да скрия от погледа й това, че бе успяла. Фокусирах очи на пътя и бавно освободих спирачката.
Беще лесно да открия магистралата и да следвам знаците до Сан Диего. Скоро не останаха знациза следене, без възможност за погрешен завой. След осем часа щях да съм в Туксон. Не беше достатъчно дълго. Можеше да прекарам нощта в някой малък град край пътя. Ако можех да съм сигурна, че Търсачът ще ме изпревари и нетърпеливо ще чака пристигането ми, спирането за нощта би било чудесно закъснение.
Хванах се да гледам често в огледалото за задно виждане, търсейки знаци, че съм преследвана. Карах по бавно от останалите, с не особено голямо желание да стигна набелязаното място, и колите ме задминаваха, без да намалят. Не виждах познати лица, когато ме подминаваха. Нямаше да позволя насмешката на Търсача да ме притеснява; от ясно по – ясно бе, че тя нямаше търпението да се придвижва бавно.
И въпреки това, продължих да се оглеждам за нея.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 16 Юни 2009 - 22:06

Била съм на запад към океана, на север и на юг, нагоре и надолу по красивото крайбрежие на Калифорния, но никога не съм ходила толкова на изток. Цивилизацията бързо изостана зад мен, и скоро бях обградена от голи хълмове и скали, предшественици на празните пустинни земи. Беше отпускащо да съм далеч о цивилизацията и това ме притесняваше. Не би трябвало да намирам самотата толкова примамлива. Душите бяха общителни. Живеехме, работихме и растяхме заедно в хармония. Всички бяхме еднакви: дружелюбни, миролюбиви, честни. Защо се чувствах по – добре далеч от моя вид? Дали Мелани ми причиняваше това?
Потърсих я и я открих усамотена, мечтаейки на заден план в главата ми.
Това бе най – доброто положение, откакто започна пак да ми говори.
Разстоянието се стопяваше бързо. Тъмните, груби скали и прашните равнини, покрити с дребни храсталаци, прелитаха монотонно покрай мен. Осъзнах, че карам по – бързо, отколкото възнамерявах. Нямаше с какво да държа съзнанието си заето, така че ми бе по – трудно да се мотая. Разсеяно се замислих защо пустинята от спомените на Мелани бе много по – цветна, много по – завладяваща. Оставих мислите ми да се слеят с нейните, надявайки се да разбера кое правеше това свободно пространство толкова специално. Но тя не виждаше разпилянаат мъртва земя, която ни заобикаляше. Тя сънуваше друга пустиня, червена, с каньони, магическо място. Не се опита да ме пропъди. Изглежда почти не уещаше присъствието ми. Отново се запитах на какво ли се дължи отдръпването й. Не усещах обмисляне на атака. По – скоро бе като подготовка за края.
Опитваше се отново да се пренесе на най – щастливото място от спомените си, сякаш казваше сбогом. Беше място, което не ми позволяваше да видя преди. Имаше колиба, хитро закътана сред червените пясъчници, опасно близо до линията, отбелязваща последното наводнение. Неприятно място, далече от всяка пътека или път, с постройка, изградена на на пръв поглед безсмислено място. Сурово място, без никакви придобивки от модерния свят. Тя се засмя на спомена как е трябвало да помпи вода от земята, за да използва мивката.
„- Липсват тръби, - казва Джаред, гънката между очите му става по – дълбока, когато събира веждите си.
Изглежда притеснен от смеха ми. Да не би да се страхува, че не ми харесва?
- Нищо за проследяване, без доказателства, че сме тук.
- Харесва ми, - казвам бързо. – Като в старите филми. Префектна е.
Усмихва се с онази усмивка, която никога не напуска лицето му и която се разширява дори когато спи.
- Никога не ти показват най – лошото във филмите. Хайде, ще ти покажа къде е отходното място.
Чувам смеха на Джейми, промъкващ се през каньона, тичайки срещу нас. Черната му коса подскача в едно с тялото му. Целият подскача – слабичко момче със потъмняла от слънцето кожа. Не бях осъзнала колко тежест носят тези мънички рамене. С Джаред наблизо той се държеше на повърхността, без да пада духом. Тревожното изражение бе заместено от хихикане. Двамата бяхме много по – издръжливи, отколкото предполагах.
- Кой е построил това място?
- Баща ми и по – големите ми братя. Аз помагах, всъщност по – скоро се пречках. Баща ми обичаше да се откъсва от всичко. И не му пукаше много за условностите. Никога не се притесни, че трябва да разбере на кого всъщност принадлежи земята и да поиска разрешение, или каквото и да е от тези досадни неща. – Джаред се усмихва, отмятайки глава назад. Слънцето танцува по изсветлелите кичури в косата му. – Официално това място не съществува. Подходящо, нали? – без да се замисля, се протяга и взема ръката ми.
Моята кожа гори при допира с неговата. Усещането е повече от добро, но отключва странна болка в гърдите ми. Винаги ме докосва по този начин, винаги изглежда се нуждае от уверение, че съм тук. Осъзнава ли какво ми причинява простичкия натиск на дланта му срещу моята? Дали пулсът му подскача във вените, също като моя? Или просто е щастлив, че вече не е сам?
Люлеем ръцете си, докато се разхождаме покрай малка площ, обрасла с канадски тополи, свежата им зеленина в контраст е червеното си прави номера с очите ми, обърква фокуса ми. Той е щастлив тук, по – щастлив, отколкото ако бе на друго място. Чувството все още е непознато. Не ме е целувал от онази първа нощ, когато изпищях, намирайки белега на врата му. Дали не иска да ме целуне отново? Дали да го целуна аз? Какво ако не му хареса?
Поглежда надолу към мен и се усмихва, линиите около очите му се преплитат в мрежа. Чудя се дали наистина е толкова красив, колкото си мисля, че е, или е просто това, че той е единственият човек, останал на този свят, освен мен и Джейми. Не, не мисля, че е това. Той е истински красив.
- За какво си мислиш, Мел? – пита. – Сякаш се концентрираш върху нещо много важно, - усмихва се.
Вдигам рамене и стомаха ми се вълнува.
- Тук е прекрасно.
Той се оглежда наоколо.
- Да. Но домът винаги е красив, нали?
- Дом, - повтарям думата тихичко. – Дом.
- Това е и твоят дом, ако го искаш.
- Искам го. – Сякаш всяка миля, която съм изминала през последните три години, е водила към това място. Не ми се иска да го напускаме, въпреки че се налага. Храната не расте по дърветата. Поне не в пустинята.
Той стиска ръката ми и сърцето ми се опитва да изскочи изпод гръдния кош. Удоволствието е досущ като болка.
Последваха няколко неясни момента, когато Мелани крачеше напред, а мислите й танцуваха през горещия ден до часовете, след като слънцето бе залязло зад червените стени на каньона. Продължавам нататък, почти хипнотизирана от безкрайния път, простиращ се пред мен, а трънливите храсти прелитат с умопомрачителна монотонност.
Надзъртам в тясната малка спалня. Големият матрак е само на няколко инча отдалечен от грубите каменни стени. Дълбоко, радостно усещане ме изпълва като видя Джейми заспал на истинско легло, главата му полегнала на мека възглавница. Дългите му ръце и крака се разпростират извън леглото, като ми оставят мъничко местенце, където да полегна. В действителност е много по – голям, отколкото го виждам в главата си. Почти на десет – скоро вече няма да бъде дете. Като изключим това, че за мен винаги ще остане дете. Джейми диша равномерно, докато спи. Не сънува кошмари, поне не в момента. Затварям вратата тихо и се връщам на малкото канапе, където ме чака Джаред.
- Благодаря ти, - прошепвам, въпреки да знам, че и да изкрещя думите, Джейми няма да се събуди. – Чувствам се зле. Канапето е твърде късо за теб. Може би трябва да се поделите леглото с Джейми.
Джаред се усмихва.
- Мел, ти си само няколко сантиметра по – ниска от мен. Поне веднъж се опитай да поспиш удобно. Следващият път ще съм навън – ще си открадна походно легло или нещо подобно.
Това не ми харесва по много причини. Скоро ли заминава? Ще ни вземе ли с него, когато тръгне? Дали си мислеше, че случващото се в тази стая ще стане нещо постоянно?
Той обгръща раменете ми с ръка, като ме придърпва към него. Свивам се по – близо, въпреки че топлината от допира му кара сърцето отново да ме заболи.
- Защо си начумерена? – пита той.
- Ти кога ще…ние кога ще трябва да си тръгнем оттук?
Той вдига рамене.
- Успяхме да съберем достатъчно храна по пътя насам, така че сме подсигурени за няколко месеца. Мога да направя няколко кратки обиколки, ако ти се иска да останеш за известно време на едно място. Сигурен съм, че си уморена да бягаш.
- Да, уморена съм, - съгласявам се. Поемам дълбоко дъх, за да добия кураж. – Но ако ти тръгнеш, и аз идвам.
Прегръща ме по – силно.
- Признавам, че предпочитам това. Мисълта да бъдем разделени…. – той се усмихва тихо. – Ще прозвучи ли откачено, ако кажа, че предпочитам да умра? Твърде мелодраматично ли е?
- Не, зная точно какво искаш да кажеш.
Той трябва да се чувства по същия начин като мен. Дали би казал тези неща, ако мислеше за мен само като за друг човек, а не като за жена? Осъзнах, че това е първият път, в който оставаме наистина насаме, от онази нощ, в която се срещнахме – за пръв път има врата, която да затворя между спящия Джейми и нас двамата. Толкова нощи стояхме будни, говорехме си шепнейки, разказвахме си историите си – щастливите и кошмарните, а главата на Джейми се полюшваше в скута ми. Незначителната затворена врата накара дишането ми да се учести.
- Не мисля, че трябва да си търсиш походно легло, не още.
Чувствам очите му върху мен, но не смея да срещна погледа му. Твърде късно е, вече съм засрамена. Губя способност да говоря.
- Ще останем тук, докато храната свърши, не се тревожи. Спал съм на по – лоши неща от този диван.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 17 Юни 2009 - 22:01

- Не това исках да кажа, - промълвявам, все още свела поглед.
- Получаваш леглото, Мел. Няма да се пазаря за него.
- И това нямах предвид, - шепотът ми едва се чува. – Казвам, че канапето е достатъчно голямо за Джейми. Няма да му отеснее още известно време. Може да споделям леглото…с теб.
Последва пауза. Искам да погледна нагоре, да разчета изражението на лицето му, но съм прекалено унижена. Ами ако е отвратен? Как ще го понеса? Дали ще ме накара да се махна? Горещите му мазолести пръсти повдигат брадичката ми. Сърцето ми препуска, когато очите ни се срещат.
- Мел, аз… - лицето му за пръв път е без постоянната усмивка.
Опитвам се да погледна настрани, но той птодължава да държи брадичката ми, така че втренчения ми поглед не може да избегне неговия. Не усеща ли огъня между моето тяло и неговото? Дали си въобразявам? Как може само аз да чуствам привличане? Сякаш слънцето е хванато в капан между телата ни – притиснато като цвете между страниците на дебела книга, изгаряйки хартията. Дали усеща нещата по различен начин? Като нещо лошо?
След секунда лицето му се извръща; сега той е този, който гледа встрани, все още задържайки хвата си върху брадичката ми. Гласът му е тих.
- Не ми дължиш това, Мелани. Изобщо не ми дължиш нищо.
Преглъщам трудно.
- Не казвам…нямам предвид, че се чувствам задължена. И…ти също не трябва. Забрави, че съм казала нещо.
- Няма начин, Мел.
Той въздъхва и ми се иска да изчезна. Да се предам – да изгубя разсъдъка си в ръцете на нашествениците, ако това ще помогне да изтрия огромния гаф. Да изтъргувам бъдещето си, само за да изтрия последните две минути. Каквото и да е.
Джаред поема дълбоко дъх. Погледът му шари по пода, очите и челюстта му са напрегнати.
- Мел, не трябва да бъде по този начин. Само защото сме заедно, само защото сме последните мъж и жена на Земята… - напряга се да намери точните думи, нещо, което преди не бях виждала да прави. – Това не означава, че трябва да правиш нещо, което не искаш да правиш. Не съм такъв тип мъж, който би очаквал…Не трябва да…
Изглежда толкова разстроен, все още намръщен, и съм учудена, че заговарям, при все да знам че е грешка, още преди да съм започнала.
- Не това беше идеята ми, - промърморвам. – „ТРЯБВА” не е това, за което говоря, и не мисля, че си „ТАКЪВ ТИП МЪЖ”. Не. Разбира се, че не. Само това, че…
Само това, че го обичам. Стискам зъби, преди да съм се унижила още повече. Трябва да си отхапя езика още сега, преди да е съсипал нещо друго.
- Само това…? – пита той.
Опитвам се да разтърся глава, но той продължава да държи брадичката ми здраво между пръстите си.
- Мел?
С рязко движение се освобождавам и тръсвам яростно глава. Навежда се по – близо до мен, и внезапно лицето му изглежда различно. Изражението му е противоречиво, и въпреки че не го разбирам напълно, заличава чувството на отхвърляне, което накара очите ми да парят.
- Ще разговаряш ли с мен? Моля те? – мърмори той. Усещам дъха му върху бузата си секунди преди да спра да мисля. Очите му ме карат да забравя, че съм унижена. Че не желая никога повече да продумвам.
- Ако изобщо бих взела някого със себе си, с когото да бъда изоставена на пустинна планета, това ще бъдеш ти, - прошепвам. Слънцето между нас се разгаря. – Винаги съм искала да бъда с теб. И не само…не само да си говорим. Когато ме докосваш… - Усмелявам се да прокарам леко пръсти по горещата кожа на ръката му, и сякаш пламъците се промъкват през връхчетата им. Ръката му се стяга около мен. Дали усеща огъня? - …не искам да спираш. - Искам да се изразя по – точно, но не мога да намеря думи. И така е добре. Твърде лошо е, че си признах толкова много. – Ако не се чувстваш по същия начин, ще разбера. Може би не е същото за теб. Няма проблем. – Лъжи.
- О, Мел, - въздиша в ухото ми и завърта лицето ми, за да срещне неговото.
Устните му изгарят с пламъци, по – жестоки от другите. Не зная какво правя и изглежда няма значение. Ръцете му се вплитат в косата ми, сърцето ми ще се взриви. Не мога да дишам. Не искам да дишам. Но устните му се придвижват по ухото ми, и той хваща лицето ми, когато се опитвам да ги намеря отново.
- Беше чудо – повече от чудо – когато те намерих, Мелани. Точно сега, ако ми се даде възможност да си върна света обратно или да остана с теб, няма да съм способен да те изоставя. Не и при възможността да спася пет милиарда живота.
- Това е погрешно.
- Много грешно, но много вярно.
- Джаред, - въздъхвам. Опитвам се отново да достигна устните му. Той се дръпва, гледайки встрани, сякаш има нещо да каже. Какво ли още има?
- Но…
- Но? – Как може да има ограничение? Какво вероятно би последвало целия огън, което да започва с ограничение?
- Но ти си на седемнадесет, Мелани. А аз съм на двадесет и шест.
- Какво общо има това?
Той не отговаря. Ръцете му бавно милват моите, покривайки ги с пламъци.
- Шегуваш се с мен. – Облягам се назад, за да потърся лицето му. – Ще се притесняваш за условности, когато сме преживели края на света?
Преглъща шумно, преди да проговори.
- Повечето условия съществуват поради разумна причина, Мел. Ще се чувствам като лош човек, сякаш се възползвам. Ти си много млада.
- Вече никой не е млад. Всеки, оцелял досега, е древен.
Ъгълчето на устата му се надига в усмивка.
- Може би си права. Но това не е нещо, което да пришпорваме.
- Има ли за какво да чакаме? – поисках да узная.
За един дълъг момент той се двоуми, мислейки.
- Ами, за едно нещо, има някои…практически неща за обсъждане.
Чудя се дали търси с какво да ме разсее, за да спечели време. Така ми изглежда. Вдигам вежда. Не мога да повярвам в каква посока пое разговорът. Ако наистина ме иска, това е безсмислено.
- Виждаш ли, - обяснява ми колебливо. Дълбоко под златистия загар на кожата му изглежда така, сякаш се изчервява. – Когато заех мястото, не планирах да имам…гости. Имам предвид…- следващото излиза от устата му на един дъх. – Контролирането на раждаемостта беше последното нещо в главата ми.
Челото ми се сбръчква.
- О!
Усмивката изчезва от лицето му и за момент на мястото й проблясва гняв, какъвто не съм виждала преди. Това го кара да изглежда опасен по начин, който не съм си представяла.
- Това не е светът, на който искам да се появи едно дете.
Думите достигат до съзнанието ми и се свивам при мисълта за мъничко, невинно бебе, отварящо очи за това място. Достатъчно лошо е да гледам очите на Джейми, да съм наясно какво ще му донесе този живот, дори и при най – добрите възможни обстоятелства.
Внезапно Джаред става познатия Джаред. Кожата около очите му се сбръчква.
- Освен това, имаме достатъчно време да…помислим върху това. – Подозирам, че пак печели време. – Осъзнаваш ли колко малко, ама наистина малко време сме прекарали заедно? Изминаха само четири седмици, откакто се натъкнахме един на друг.
Запуши ми устата.
- Не може да бъде.
- Двадесет и девет дни. Броя ги.
Отново се замислям. Не може да са минали само двадесет и девет дни, откакто Джаред промени живота ни. Имах усещането, че Джейми и аз сме били с Джаред през цялото време, докато в действителност бяхме сами. Две или три години, може би.
- Имаме време, - повтаря Джаред.
Внезапна паника, като изгарящо предчувствие, ме прави неспособна да говоря за доста дълго време. Той гледа как лицето ми се променя с тревога в очите.
- Не знаеш със сигурност. – Отчаянието, смекчило се когато той ме намери, удряше като с камшик. – Не може да знаеш с колко време разполагаме. Не знаеш дали трябва да броим месеците, или дните, или часовете.
Той се усмихва топло, докосвайки с устни мястото, където се събират веждите ми.
- Не се тревожи, Мел. Чудесата не стават по този начин. Никога няма да те изгубя. Няма да те пусна да си тръгнеш никога от мен.”

Тя ме върна в реалността – към тясната лента на магистралата, лъкатушеща през Аризонската пустош, пареща под жаркото следобедно слънце – без аз да съм искала. Загледах се в празното пространство пред мен и почувствах празнина отвътре.
Една нейна мисъл като немощно стенание се носеше в главата ми: НИКОГА НЕ ЗНАЕШ КОЛКО ВРЕМЕ ЩЕ ИМАШ.
Сълзите, течащи от очите ми, принадлежаха и на двете ни.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 20 Юни 2009 - 19:02

ГЛАВА 9
Открита

Карах бързо през кръстовището И-10, докато слънцето залязваше зад мен. Не виждах много освен белите и жълтите линии на настилката, и случаен голям зелен знак, насочващ ме по – нататък, на изток. В момента бързах.
Въпреки, че не бях съвсем сигурна защо точно бързам. За да се отдалеча от това, предполагам. Далеч от болката, далеч от мъката, далеч от копнежа по изгубената и безнадеждна любов. Означава ли да съм далеч от това тяло? Не можех да измисля никакъв друг отговор. Пак щях да задам въпросите си на Лечителя, но имах чувството, че вече съм взела решение. Да пропусна живот. Да се откажа. Повтарях си думите наум, за да се примиря с тях.
Ако можех да намеря начин, щях да държа Мелани далеч от ръцете на Търсача. Щеше да е много трудно. Не, щеше да е невъзможно. Трябваше да опитам. Обещах й точно това, но тя не пожела да ме чуе. Все още сънуваше. Предава се, помислих си, въпреки че сега бе твърде късно и да се предаде нямаше да е от полза.
Опитвах се да стоя настрана от червения каньон в главата й, но и аз бях там. Независимо от усърдието ми да се фокусирам върху преминаващите бързо покрай мен коли, върху плъзгащите се по близкото летище совалки, въху няколкото симпатични облачета, плаващи в небето над мен, не можех изцяло да се освободя от сънищата и спомените й. Припомнях си лицето на Джаред от хиляди различни ъгли. Гледах Джейми, който израстна внезапно, като остана слаб и кокалест. Ръцете ми копнееха за тях двамата – не, чувството беше по – остро от копнеж, разкъсващо и стихийно. Бе нетърпимо. Трябваше да се махна.
Карах слепешката по тесния път, само с две платна. Пустинята беше, ако е възможно, по – монотонна и мъртва от преди. По – равна, безцветна. Щях да пристигна с Туксон много преди обяд. Обяд. Не бях яла нищо от сутринта и стомаха ми закъркори, щом го осъзнах. Търсачът щеше да ме чака там. Стомахът ми се завъртя, гладът моментално бе заместен от гадене. Автоматично кракът ми се отдръпна от педала на газта.
Погледнах картата, разположена на пасажерското място. Скоро щях да стигна до малък сервиз, близо до място, наречено Връх Пикачо. Може би щях да поспра там и да похапна нещо. Да отложа срещата с Търсача още няколко безценни мига. Като се сетих за непознатото име – Връх Пикачо – последва странна, сподавена реакция от страна на Мелани. Не можах да я подмина. Била ли е тук преди? Потърсих спомен, съответна гледка или миризма, но не открих нищо. Връх Пикачо. И отново, пробождащ интерес, който Мелани старателно подтискаше. Какво значеха думите за нея? Тя се оттегли в далечните си спомени, избягвайки ме. Това разпали любопитството ми. Подкарах малко по – бързо, чудейки се дали гледката на мястото ще събуди спомени.
Самотен планински връх – не беше внушителен според нормалните стандарти, но се издигаше над ниските, сурови хълмове в близост до мен – започна да придобива форма на хоризонта. Имаше необичаен, отличителен контур. Мелани го гледаше как расте, докато го наближаваме, като се преструваше, че не я интересува. Защо се преструва, че не й пука, след като очевидно не е така? Бях притеснена с каква сила брани спомените си, когато се опитах да разбера защо проявява интерес. Не можех да заобиколя старата празна стена. Усетих я по – тънка от обикновено, въпреки че мислех, че е изчезнала. Опитах се да я игнорирам, като не мисля за това – за факта, че става по – силна. Вместо това наблюдавах върха, проследявайки формите му, изправени срещу бледото, нагорещено небе. Имаше нещо познато в него. Нещо, което разпознах, въпреки че бях напълно убедена, че нито една от двете ни не е била на това място преди.
Почти опитвайки се да ме разсее, Мелани се потопи в ярък спомен за Джаред, което ме изненада. Потреперих в якето си, присвивайки очи, за да видя ослепителния безмълвен блясък на слънцето, залязващо зад дебелите, покрити с мъх дървета. Повтарях си, че не е чак толкова студено, колкото си мисля, че е. Тялото ми просто не бе привикнало.
„Ръцете, внезапно озовали се на рамената ми, не успяват да ме стреснат, при все че се страхувам от непознатото място и не съм чула безшумното му приближаване. Тежестта им е добре позната.
- Лесно се промъквам покрай теб.
Дори сега в гласа му се усеща усмивка.
- Видях те да приближаваш още преди да си направил първата крачка, - казвам, без да се обръщам. – Имам очи на тила си.
Горещите пръсти погалват лицето ми от слепоочието до брадичката, оставяйки огнени линии по кожата ми.
- Изглеждаш като горска нимфа, скрита сред дърветата, - прошепва в ухото ми. – Като една от тях. Толкова красива, че трябва да си въображаема.
- Трябва да засадим още дървета около бараката.
Той се кикоти и звукът кара очите ми да се затворят и устните ми да се разтеглят в усмивка.
- Не е необходимо, - казва той. - Ти винаги изглеждаш по този начин.
- Каза последният мъж на Земята на последната жена на Земята в навечерието на тяхната раздяла.
Усмивката ми се изпарява, докато говоря. Днес усмивките не се задържат дълго.
Той въздиша. Дъхът му върху бузата ми е горещ в сравнение с хладния горски въздух.
- Джейми може да се засегне от това заключение.
- Джейми е още момче. Моля те, моля те да го пазиш.
- Да направим сделка, - предлага Джаред. – Ти ще се пазиш, и аз ще направя всичко по силите си. Ако ли не, няма сделка.
Само шега, но не мога да я приема леко. Веднъж разделим ли се, няма гаранции.
- Без значение какво може да се случи, - настоявам аз.
- Нищо няма да се случи. Не се притеснявай. – Думите са почти безсмислени. Напразно усилие. Но си струва да чуеш гласа му, независимо какво послание носи.
- Добре.
Завърта ме с лице към него, и аз полагам глава на гърдите му. Не зная с какво да сравня аромата му. Той е само негов, личен, уникален като мириса на хвойна или на пустинен дъжд.
- Ти и аз няма да се изгубим един друг, - обещава той. – Винаги ще те намирам отново. – Характера на Джаред е такъв, че не може да бъде сериозен за по – дълго от един – два удар на сърцето. – Без значение колко добре си се скрила. Не се спирам пред нищо в играта на криеница.
- Може ли да броя до десет?
- Без да надничаш.
- Ти си наред, - промърморвам, опитвайки се прикрия факта, че сълзи напират в гърлото ми.
- Не се страхувай. Ще си добре. Ти си силна, ти си бърза, ти си умна. – Опитва се сам да се убеди.
Защо го оставям? Има толкова малка вероятност Шарън все още да е човек. Но като видях лицето й по новините, бях толкова сигурна. Бе нормално нахлуване в дом, едно от хилядите. Както обикновено, когато се чувствахме достатъчно изолирани, достатъчно предпазени, пускахме телевизора докато опразвахме килера с провизии и хладилника. Само за да чуем прогнозата за времето; иначе няма много развлекателни предавания в скучните до смърт репортажи „всичко – е – наред”, които минават за новини сред паразитите. Точно косата грабна погледа ми – проблясък на дълбоко, почри розово червено, което съм виждала само върху главата на един човек. Все още виждам изражението на лицето й, докато наднича в камерата с ъгълчето на окото си. Изражение, което казва: опитвам се да бъда невидима, недейте да ме виждате. Тя върви недостатъчно бавно, усилено поддържа небрежната си походка. Отчаяно се опитва да се слее с тълпата. Нито един крадец на тела не би почувствал тази нужда. Какво прави Шарън, разхождайки се сред хора в голям град като Чикаго? Има ли и други? Наистина, да се опитам да я открия не е въпрос за обсъждане – избора е ясен. Ако има шанс навън да се намират още хора, трябва да ги потърсим. И трябва да отида сама. Шарън ще побегне от всеки друг, освен от мен – разбира се, ще побегне и от мен, но може би ще спре за достатъчно време, в което да мога да обясня. Сигурна съм, че зная къде се намира тайното й място.
- А ти? – питам го с мрачен глас. Не съм съвсем сигурна, че мога да понеса задаващото се Сбогом. – Ти ще бъдеш ли в безопастност?
- Нито рая, нито ада могат да ме държат далеч от теб, Мелани.”
Без да ми даде шанс да си поема дъх или да изтрия бликналите сълзи, тя ми подхвърля друг спомен.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 20 Юни 2009 - 19:02

„Джейми се сгушва под ръката ми – но не по обичайния начин. Трябва да се свие, дългите му крайници стърчат като остри ъгли. Ръцете му са започнали да стават твърди и мускулести, но в момента е дете, разтреперано от студ. Джаред товари колата. Джейми не би показал страха си, ако той бе тук. Джейми иска да е смел, да бъде като Джаред.
- Страх ме е, - шепме той.
Целувам тъмната му като нощта коса. Дори тук, сред тънките смолисти дървета, тя мирише на прах и слънце. Имам чувството, че той е част от мен и ако се разделим, ще разкъсаме кожата, с която сме свързани.
- Ще си добре при Джаред, - трябва да звуча смело, без значение дали е така или не.
- Зная това. Страх ме е за теб. Страхувам се, че няма да се върнеш. Като татко.
Потрепервам. Когато татко не се завърна – въпреки че тялото му в края на краищата го направи, опитвайки се да доведе Търсачите при нас – бе най – ужасното, най – страшното и най – болезнено преживяване за мен. Какво ще стане, ако причиня това отново на Джейми?
- Ще се върна. Винаги се връщам.
- Страх ме е, - повтаря той отново.
Трябва да съм смела.
- Обещавам, че всичко ще бъде наред. Ще се завърна. Обещавам. Знаеш, че няма да наруша обещанието си, Джейми. Особено даденото на теб.
Треперенето се забавя. Той ми вярва. Той ми се доверява.”
И друг спомен:
„Чувам стъпките им на долния етаж. Ще ме намерят след минути, или секунди. Надрасквам думите на късче вестникарска хартия. Почти нечетливо е, но ако ги намери, ще разбере: НЕ ДОСТАТЪЧНО БЪРЗО; ОБИЧАМ ТЕ ОБИЧАМ ДЖЕЙМИ; НЕ СЕ ВРЪЩАЙ ВКЪЩИ. Не само разбих сърцата им, но отнех и подслона им. Представих си малкото жилище в каньона изоставено, каквото ще бъде завинаги. Или ако не е изоставено, превърнато в гробница. Виждам тялото ми да води Търсача до него. Лицето ми се усмихва, когато ги хващаме…”
- Достатъчно, - изкрещях, свивайки се от връхлитащата остра болка. – Достатъчно! Разбрах намека ти! Дори сега не мога да живея без тях. Това прави ли те щастлива? Защото не ми остават много възможности, нали? Само една – да се отърва от теб. Искаш ли Търсача в тялото си? Ъх! – отвратих се от мисълта, сякаш аз щях да съм тази, която да я приюти в тялото си.
„Има и друг начин,” - Мелани предложи внимателно.
- Наистина? – отбелязах саркастично. – Покажи ми поне един.
„Гледай и ще видиш.”
Все още се взирах в планинския връх. Той преобладаваше в пейзажа, ненадейно издигаща се масивна скала, заобиколена от полупустинна местност. Интересът й насочи очите ми към очертанията на неправилния раздвоен хребет. Лека, неравна крива, остър завой на север, още един внезапен завой обратно по другия път, обръщане на север по дългата права отсечка, и после рязко отклонение на юг, което се изравнява с друг незначителен завой. Откъслечните й спомени не разграничаваха посоките като север и юг, а като горе и долу. ФОРМАТА НА ПЛАНИНСКИЯ ВРЪХ – нагоре, надолу, нагоре, надолу. Линиите, които водят до Джаред и Джейми. Това бе първата линия, отправната точка. Можех да ги намеря.
„Ние може да ги намерим”, - ме поправи тя. – „Не знаеш точната посока. Също като с бараката, не ти давам пълни указания.”
- Не разбирам. Накъде води хребетът? Как може планина да ни води? – пулса ми се ускори, когато се замислих, че Джаред е някъде наблизо, и мога да се пресегна и да докосна Джейми.
Тя ми показа отговора.
„ - Това са просто драсканици. И чичо Джеб е само стар лунатик. Откачалка, като цялото семейство от страна на баща ми. – Опитвам се да изтръгна книгата от ръцете на Джаред, но той едва ли забелязва усилието ми.
- Откачалка като майката на Шарън? – отбелязва той, все още изучава тъмните следи от молив, обезобразили задната корица на стария албум със снимки. Единственото нещо, което не загубих, докато бягах. Дори смахнатите драсканици на чичо Джеб, които той направи при последното си посещение, бяха придобили сантиментална стойност в момента.
- Разбирам какво имаш предвид. – Ако Шарън беше жива, щеше да е защото смахнатата леля Маги определено можеше да се състезава със смахнатия чичо Джеб за титлата Най – Луд сред Лудите Роднини на Страйдър. Баща ми бе едва докоснат от лудостта на Страйдър – нямаше таен бункер в задния двор или нещо подобно. Останалите му братя и сестри – леля Маги, чичо Джеб и чичо Гай, бяха напълно отдадени на теорията на конспирацията. Чичо Гай почина, преди другите да изчезнат по време на нашествието, в толкова обикновена катастрофа с кола, че дори Маги и Джеб направиха огромно усилие, за да превърнат случката в интрига. Баща ми винаги прочувствено се обръщаше към тях с Луди: „Мисля, че е време да посетим Лудите” – би казал татко, и тогава мама би изпъшкала и поради тази причина подобни изявление се правеха рядко. По време на едно от редките посещения в Чикаго, Шарън ме замъкна в скривалището на майка си. Хванаха ни – жената имаше невероятни капани навсякъде. На Шарън й се накараха шумно и въпреки че се заклех да пазя пълна тайна, имах чувството, че леля Маги ще си построи ново убежище. Но си спомням къде се намираше първото. Представям си Шарън там, живееща като Ане Франк в центъра на вражеския град. Трябва да я намерим и да я доведем вкъщи.
Джаред прекъсва припомнянето на стари събития.
- Откачалките са точно типа хора, които би трябвало да оцелеят. Хората, които виждат Големия Брат дори когато той не е там. Хората, които подозират останалото човечество, преди останалото човечество да стане опасно. Хората с готови места за криене. – Джаред се ухилва, все още изучава драсканиците. Гласът му става по – тежък. – Хората като баща ми. Ако той и братята ми се бяха скрили, наместо да се бият…щяха още да са точно тук.
Тонът ми е по – мек, усещам болката в неговия.
- Добре, съгласна съм с теорията. Но тези драсканици не значат нищо.
- Кажи ми отново какво каза той, когато ги рисуваше.
Въздъхнах.
- Те спореха – чичо Джеб и баща ми. Чичо Джеб се опитваше да го убеди, че нещо не е наред, че не трябва да се доверява на никого. Татко му се присмя. Джеб грабна албума със снимки от масата и започна…почти да издълбава линиите върху задната корица с молив. Татко се ядоса и каза, че мама ще бъде разгневена. Джеб каза: „Майката на Линда ви покани всички на гости, нали? Някак странно, ненадейно? И малко се разстрои, когато дойде само Линда? Да ти кажа честно, Трев, не мисля, че Линда би имала нещо против, когато се върне. Е, ще се държи така, сякаш има, но ти ще забележиш разликата.” Нямаше никакъв смисъл, но това, което каза, разстрои баща ми. Той изгони чичо Джеб от къщата. Джеб не си тръгна веднага. Продължи да ни предупреждава, без да чака да стане прекалено късно за това. Той сграбчи рамото ми и ме придърпа към него: „Не им позволявай да те хванат, мила, - прошепна. Следвай линиите. Тръгни от началото и ги следвай. Чичо Джеб е запазил скришно място за теб.” Тогава татко го избута през вратата.
Джаред кимна разсеяно, продължавайки да изучава надрасканите линии.
- Началото…началото…трябва да означава нещо.
- Дали? Те са просто завъртулки, Джаред. Не е като карта – дори не са свързани.
- Име нещо свързано с първата, предполагам. Нещо познато. Мога да се закълна, че съм я виждал някъде и преди.
Въздъхнах.
- Може би е казал на леля Маги. Може би тя има по – добри указания за посоката.
- Може би, - каза той, и продължи да се взира в завъртулките на чичо Джеб.”
Тя ме повлича назад към много, много по – стар спомен – спомен, който й убягваше от доста време. Бях изненадана да разбера, че едва наскоро тя е успяла да направи връзка между спомените си – старите и пресните. Едва след като аз се нанесох в тялото й. Ето защо линиите се бяха изплъзнали през внимателния й самоконтрол, независимо от факта, че бяха една от най – ценните й тайни, заради неотложността на нейното откритие. В този мъгляв ранен спомен Мелани седи в скута на баща си със същия албум – не толкова раздърпан тогава – разтворен пред нея. Ръцете й бяха тънки, пръстите късички. Беше много странно да си припомня какво бе усещането да си дете в това тяло. Бяха отворили на първата страница.
„- Помниш ли къде се намира това? – пита татко, сочейки към старата посивяла снимка най – отгоре на страницата. Хартията изглежда по – тънка в сравнение с другите фотографии, сякаш някой пра – пра – прадядо я е държал и милвал, и милвал, и милвал.
- Това е мястото, откъдето ние, Страйдър, идваме. – Отговарям аз, повтаряйки това, на което съм научена.
- Точно така. Това е старото ранчо на Страйдър. Ходила си там веднъж, но се обзалагам, че не си спомняш. Мисля, че беше на около осемнадесет месеца. – Татко се засмива. – Земята е била на Страйдър от самото НАЧАЛО…”
Последва спомен как изглежда самата снимка. Снимка, която тя е гледала хиляди пъти, без дори да я види. Беше черно – бяла, избеляла на места до сиво. Малка, грубо изработена дървена къща, далеч на другия край на пустинно поле; отпред оградата от разцепени греди; няколко фигури на коне между къщата и оградата. И зад всичко яркия, познат профил…

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 20 Юни 2009 - 19:03

Имаше няколко думи, надпис, надраскан с молив върху горната бяла рамка:
Ранчо Страйдър, 1904, в утринната сянка на…
- Връх Пикачо, - промълвих тихо.
И той трябва скоро да го разгадае, дори никога да не намерят Шарън. Знаех, че Джаред ще открие свързващите елементи. Той е по – умен от мен и разполага със снимката; вероятно е видял отговора много преди мен. Може да е толкова близо…
Мисълта я изпълни с такъв копнеж и вълнение, че празната стена в главата ми напълно изчезна. Сега можех да видя цялото пътуване, видях нея и Джаред, и Джейми, как предпазливо се придвижват бавно и мъчително през страната, винаги през нощта в тяхното незабележимо откраднато возило. Отнело бе седмици. Виждах къде ги е оставила – в защитеното от дървета място извън града, толкова различно от празната пустиня, с която са свикнали. Хладната гора, където Джаред и Джейми можеше да се скрият, по няккъв начин изглеждаше по – сигурна – защото дебелите клони осигуряваха прикритие, за разлика от тънката пустинна шума, която бе лошо скривалище, но същевременно бяха и по – опасни заради непознатите миризми и звуци.
После раздялата ме сепна - толкова болезнен спомен, че го прескочихме. Последва изоставената сграда, в която тя се укриваше, наблюдавайки къщата отсреща на улицата, чакайки удобен момент. Там, скрита между стените или в тайното мазе, тя се надяваше да открие Шарън.
„Не трябваше да ти позволя да видиш това”, помисли си Мелани. Отмалелият й глас издаде колко е уморена. Пристъпът от спомени, убеждаването и насилието, я бяха изтощили. „Ти ще им кажеш къде да я намерят. Ще убиеш и нея.”
- Да, - размишлявах на глас. – Трябва да изпълня дълга си.
„Защо? – мърмореше тя, почти заспала. – Ще ти донесе ли щастие?”
Не исках да споря с нея, затова не казах нищо.
Планината постепенно приемаше застрашителни размери пред нас. След миг щяхме да сме под нея. Можех да различа малката отбивка за почивка – щеше да е убодно да попълня запасите си в магазинчето, имаше и бърза закуска, граничеща от едната страна с равна, покрита с бетон площ, предназначена за подвижни къщи, т.е. каравани. Имаше няколко пребиваващи в момента, неуютни за живеене заради летните жеги.
А сега какво? – зачудих се. – Отбивка за късен обяд или ранна вечеря? Да напълня резервоара с газ и да продължа към Туксон с намерението да споделя пресните си разкрития с Търсача?
Мисълта ми се стори толкова отблъскваща, че стиснах зъби в отговор на внезапното повдигане в празния ми стомах. Натиснах спирачката, подтикната от рефлекс, и колата заскърца, като спря по средата на пътя. Бях щастливка; зад мен нямаше коли, които да ме ударят. Нямаше и шофьори, които да спрат, да предложат помощта си и да изразят загриженост. В този момент магистралата беше празна. Слънцето удряше по настилката, караше я да трепти и да изглежда така, сякаш изчезва на места. Не трябваше да я чувствам като предателство – идеята да продължа по правия, начертан път. Моят първоначален език, истинският език на Душите, който се говореше само на родната ни планета, не притежаваше дума, с която да обозначи предателство или предател. Или дори лоялност – защото без съществуването на противоположното, понятието няма смисъл. И отново почувствах извираща от дълбоко вина само при мисълта за Търсача. Би било погрешно да й разкажа какво съм научила. Погрешно,… но как? Отблъснах ожесточено собствената си мисъл. Ако спра тук и се заслушам в прелъстителните предложения на моя гостоприемник, наистина ще стана предател. Това бе невъзможно. Аз бях Душа. И въпреки това знаех какво искам, много по – мощно и ясно от което и да е нещо, което съм искала през всичките си осем живота. Изображението на лицето на Джаред затанцува зад клепачите ми, когато примижах срещу слънцето – този път не бе спомен на Мелани, а мой собствен спомен, базиран на нейните. Тя не ме атакуваше с нищо в момента. Едва я усещах в главата си, докато изчакваше – представих си я да задържа дъха си, ако изобщо е възможно – за да мога да взема решение.
Не можех да се разгранича от нуждите на това тяло. Бях аз, повече отколкото някога ми се е искало. Дали аз съм искала или то е искало? Дали фактът има изобщо някакво значение сега?
В огледалото за обратно виждане, отблясък върху далечна кола прикова вниманието ми. Придвижих крака си върху педала на газта, като потеглих бавно към близкото магазинче в сянката на върха. Наистина имаше само едно нещо, което да направя.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 21 Юни 2009 - 14:51

ГЛАВА 10
Променена

Електрическият звънец извести пристигането на друг посетител в малкото магазинче до отбивката. Трепнах виновно и заврях глава зад щанда със стоки, които двете изучавахме.
„Спри да се държиш като престъпник”, посъветва ме Мелани.
„Не преигравам”, отвърнах й кратко.
Дланите на ръцете ми бяха студени под тънкия слой пот, въпреки че в малкото помещение беше доста горещо. Широко отворените прозорци пропускаха вътре твърде много слънце, за да може шумния задъхан климатик да охлади достатъчно помещението.
„Кой?” – поисках да узная.
„Големият”, отвърна тя.
Грабнах по – големия от двата налични пакета – брезентена раница, която изглеждаше способна да носи много повече неща, с които аз не бих се справила. После завих към щанда, където бе подредена бутилираната вода.
„Може да носим 15 литра”, реши тя. Това ни даваше три дни време, за да ги намерим.
Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да убедя си, че няма да продължа по – нататък с това. Просто се опитвах да получа още координати от нея, това е всичко. Когато науча цялата история, щях да намеря някой – различен Търсач, може би, по – малко отблъскващ от този, чиято задача бях аз – и да му предам цялата информация. Просто исках да бъда изчерпателна, обещах си сама. Странният ми опит да се самозалъжа беше толкова трогателен, че Мелани дори не му обърна внимание, без да се разтревожи за секунда. Сигурно е твърде късно за мен, както ме предупреди Търсача. Може би трябваше да се кача на совалката.
„Твърде късно? Иска ми се!”, измрънка Мелани. „Не мога да те накарам да направиш каквото и да е, без сама да го искаш. Дори не мога да вдигна ръка!”, мислите й бяха разочаровано стенание.
Погледнах надолу към ръката си, отпусната до бедрото ми, вместо да се протегне към водата, както тя искаше отчаяно. Можех да усетя нетърпението й, почти отчаяното й желание да е в движение. Отново да бяга, сякаш моето съществуване не е било нищо повече от кратко прекъсване, пропилян сезон, останал зад нея. Тя успя да намери мисловен еквивалент на пръхтене, за да изрази мнението си, и после продължи с работата.
„Хайде”, спореше с мен. „Нека да тръгваме! Скоро ще се стъмни!”
С въздишка, вдигнах най – големия опакован стек с вода от витрината. Почти се удари в пода, преди да успея да го уловя отново до най – долния рафт. Ръцете ми се отпуснаха надолу, сякаш се бяха измъкнали наполовина от ставите си.
- Сигурно се шегуваш! – възкликнах шумно.
„Млъквай!”
- Извинете?, - нисък, прегърбен мъж, вероятно клиент, попита от другата пътека между рафтовете.
- Ъ, нищо, - измрънках, без да срещам втренчения му поглед. – Това е по – тежко, отколкото очаквах.
- Да ви помогна ли? – предложи той.
- Не, не, - отговорих набързо. – Просто ще взема по – малък стек.
Той отново се обърна към секцията с картофени чипсове.
„Не, няма”, увери ме Мелани. „Носила съм и по – тежки товари от този. Ще вземеш да ни размекнеш, Скитнице”, добави тя раздразнено.
„Съжалявам”, отговорих й разсеяно, изумена от факта, че тя бе използвала името ми за пръв път.
„Повдигни го с краката си”.
Борех се със стека вода, чудейки се колко далеч се очаква от мен да го нося. Поне успях да го замъкна до касата. С огромно облекчение прехвърлих тежестта му върху тезгяха. Поставих раницата над водата, после добавих кутия шоколадови десертчета, пакет понички и торба чипс, изложен на близкия рафт.
„Водата е в пъти по – важна от храната в пустинята, и затова се налага да носим толкова много…”
„Гладна съм”, прекъснах я. „И тези са леки”.
„Това е твоят гръб, все пак”, тя промълви неохотно и после нареди, „Вземи карта”.
Поставих тази, която искаше – топографска карта на страната – на тезгяха, заедно с останалото. Не бе нищо повече от реквизит за представлението й.
Касиерът, белокос мъж с постоянна усмивка, сканираше бар – кодовете.
- Туристическа обиколка? – попита той вежливо.
- Планината е много красива.
- Пътечката е точно там…, - каза той, сочейки с ръка.
- Ще я намеря, - обещах бързо, вдигайки тежкия, зле балансиран товар от тезгяха.
- Връщай се обратно, преди да се стъмни, мила. Не искаш да се загубиш.
- Разбира се.
Мелани си представяше сатанински неща за милия старец.
„Беще просто учтив. Той е искрено разтревожен за моята безопасност”, напомних.
„Много си отвратителна”, каза ми тя язвително. „Никой ли не ти е казвал да не разговаряш с непознати?”
Изпитах силно чувство на вина, когато отговорих. „Сред моя вид няма непознати”.
„Не мога да свикна с факта, че не се налага да плащаш за нещата”, каза тя, сменяйки темата. „Какъв е смисълът да ги сканират?
„Опис, разбира се. Да не е длъжен да помни всичко, което вземаме, ако му се наложи да поръча още? Освен това, какъв е смисълът от парите, когато всички са абсолютно честни?” Отново направих пауза, като този път чувството за вина беше толкова силно, че почти го усещах като действителна болка. „Всички освен мен, разбира се.”
Мелани се дръпна настрана от чувствата ми, опасявайки се, че може да размисля. Вместо това тя се фокусира върху бушуващото желание да бъде далеч от тук, да се движи към конкретната цел. Нетърпението й се просмукваше през мен и аз усилих крачка. Занесох багажа до колата и го поставих на земята до пасажерската седалка.
- Нека ти помогна с това.
Вдигнах рязко глава и видях ниския мъж от магазинчето, застанал до мен с найлонова торба в ръце.
- Ъ…благодаря, - отсякох най – накрая, пулсът ми бясно препускаше зад ушите.
Чакахме, Мелани изопната, сякаш всеки момент ще побегне, докато той постави придобивките ни в колата.
„Няма от какво да се страхувам. Той просто е любезен.”
Тя продължи да го гледа недоверчиво.
- Благодаря, - казах отново, когато той затвори вратата.
- Удоволствието е мое.
Той тръгна към своята кола, без да хвърли поглед назад към нас. Качих се на седалката и грабнах пакет с чипс.
„Разглеждай картата”, каза тя. „Изчакай, докато мъжът се изгуби от поглед”.
„Никой не ни наблюдавах”, увещавах я. но с въздишка разгънах картата и заядох с една ръка. Може би бе добра идея да имам представа накъде отиваме.
„Къде отиваме?”, я попитах. „Открихме началната точка, сега какво?”
„Огледай се”, изкомандва ме. „Ако не може да го видим от тук, да опитаме от южната страна на върха.”
„Да видим какво?”
Тя съживи изображението от спомена си пред мен: назъбена зигзагообразна линия, четири обтегнати завоя, петият странно притъпен, като че ли пречупен. Сега видях образа както би трябвало – назъбена територия от четири планински върха и изглеждащия като пречупен пети…
Обходих хоризонта, от изток на запад, като хвърлих поглед и на север. Бе толкова лесно, сякаш не бе реално, въпреки че проумях какво представлява изображението, едва когато видях силуета на планината, който образуваше линията на хоризонта на север.
„Това е”, Мелани почти запя от вълнение. „Да вървим!”. Искаше да излезна от колата, и да потегля пеша.
Разтърсих глава и отново хвърлих поглед на картата. Планинската верига бе толкова далеч, че не можех да определя колко километра е разстоянието между нея и нас. Нямаше начин да напусна паркинга и да тръгна пеша през пустинята, трябваше да има друго решение.
„Нека бъдем рационални”, предложих, проследявайки с пръст тясна ивица на картата, неназован път, който се свързваше с магистралата на няколко километра източно и след това продължаваше направо към планинската местност.
„Добре”, съгласи се тя напълно. „Колкото по – бързо, толкова по – добре.”

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 21 Юни 2009 - 14:51

Намерихме лесно незастлания път. Представляваше подобие на избледнял белег през разпръснатите храсти, почти недостатъчно широк дори за едно возило. Имах усещането, че пътя би се разширил ако се използва по – често в друг регион – някое място с повече растителност, не като пустинните растения, на които им трябваха десетилетия, за да се възстановят от такова насилие, упражнено над тях. Имаше опъната ръждива верига пред отбивката, захваната за дървен кол от едната страна, и закачена на примка на друг кол от другата страна на пътя. Забързах напред, издърпах веригата и я струпах в основата на първия кол, скочих обратно в колата, надявайки се никой да не мине покрай мен, да спре и да предложи да ми помогне. Магистралата остана празна, докато се придвижих по прашния път, а след това излезнах от колата и побързах отново да закопчая веригата. И двете се отпуснахме, когато шосето остана далеч зад нас. Бях доволна, че очевидно не съм оставила никого, когото да се налага да лъжа, щом се върна, независимо дали ще го направя с думи или с мълчание. Насаме се почувствах в по – малка степен измамник.
Мелани се чувстваше точно като у дома си тук, по средата на нищото. Тя знаеше наименованията на всички трънливи растения, които ни заобикаляха. Тя мънкаше на себе си имената, сякаш ги поздравяваше като стари приятели. Креозот, окотило, чола, бодлива круша, мескит…
Далеч от магистралата, от капаните на цивилизацията, пустинята като че ли придобиваше нов облик за Мелани. Въпреки че оценяваше бързината на радрънканата кола – нашето превозно средство не бе оборудвано с необходимите приспособления за пътешествие през неравна местност, и всяка дупка в прашния път ми припомняше това с шоков удар, преминаващ през тялото ми – тя се дразнеше, че не е на крака, бягайки с големи подскоци през палещата пустиня. Вероятно щеше да ни се наложи да вървим, и то много по – скоро, отколкото ми е по вкуса, но когато това време настъпеше, се съмнявах, че щеше да я задоволи. Можех да усетя истинското желание под повърхността. Свобода. Да движи тялото си в познатия ритъм с дългите си крачки, водена само от собствените си желания. За момент си позволих да видя какво би представлявало да си затворник без тяло. Да бъдеш носен вътре в някого, но да си неспособен да влияеш на външната среда. Да си уловен в капан. Да нямаш избор.
Потреперих и отново се фокусирах върху суровия път, стараех се да се отдалеча от смесицата между съжаление и ужас. Никой друг гостоприемник не ме бе карал да се чувствам виновна за това, което съм. Естествено, никой друг не се е размотавал наоколо, за да се оплаква от положението. Слънцето беше близо до върховете на западните хълмове, когато стигнахме до първото си несъгласие. Дългите сенки създаваха странни фигури по пътя, като правеха трудно избягването на камъните и дупките като кратери.
„Ето го!”, Мелани ликуваше, когато погледа ни бе прикован от друга гледка далеч на изток: плавната линия на скала, прекъсната от внезапно издигаща се грамада, приличаща на дълъг пръст, насочен срещу небето. Тя твърдо искаше веднага да завием в храстите, без значение от пораженията, които би причинило това на колата.
„Може би трябва да изминем целия път до първия ориентир”, отбелязах аз. Малкият прашен път продължаваше да води в голяма или по – малка степен в правилната посока и се страхувах да го напусна. Как иначе ще намеря обратния път към цивилизацията? Или нямаше да се върна? Точно в този момент си представих Търсача, когато слънцето докосваше тъмната зиг – заг линия на западния хоризонт. Какво ще си помисли тя, когато не пристигна в Туксон? Тръпка на веселие ме накара да се изсмея шумно. Мелани също се зарадва на картината, представяща яростното раздразнение на Търсача. Колко време ще й отнеме, за да се върне в Сан Диего и да разбере, че всичко това е било само ловка маневра, за да се отърва от нея? И после – какво ли ще предприеме, ако не съм там? Ако ме няма никъде?
Не можех да си представя съвсем ясно къде бих била в този момент.
„Виж, пресъхнало старо корито на река. Достатъчно широко е, за да побере кола – нека го следваме”, настоя Мелани.
„Предполагам, че все още не трябва да поемаме в тази посока.”
„Скоро ще се стъмни и ще трябва да спрем. Губиш ценно време!” – тя крещеше разочаровано.
„Или спестявам време, ако не се лъжа. Освен всичко останало, това си е моето време, нали?”
Тя не отговори с думи. Сякаш се разпростираше в съзнанието ми, достигайки пак до удобното речно корито.
„Аз съм тази, която прави всичко, така че ще го правя по моя начин.”
В отговор Мелани се изпари без да пророни дума.
„Защо не ми покажеш останалите линии?”, предложих. „Може да забележим нещо, преди да падне нощта.”
„Не”, отсече тя. „Ще направя това по моя начин.”
„Държиш се детински.”
Отново отказа да отговори. Продължих към четирите остри върха, а тя се нацупи. Когато слънцето изчезна зад хълмовете, нощта ненадейно се спусна над местността; в една минута пустинята бе оранжево обагрена от залеза, а в следващата стана катранено черна. Намалих, ръцете ми заопипваха таблото в опит да намерят ключа за фаровете.
„Да не би да загуби ума си?”, Мелани изсъска. „Имаш ли представа колко ясно забележими са фаровете в местност като тази? Някой със сигурност ще ни забележи.”
„Тогава какво ще правим?”
„Да се надяваме, че седалката се спуска назад.”
Оставих двигателя да работи на празен ход, докато се опитвах да измисля друг вариант, освен да спя в колата насред черното нищо в пустинната нощ. Мелани чакаше търпеливо с ясното съзнание, че няма да намеря решение.
„Това е откачено, да знаеш”, й казах, като паркирах колата, завъртях ключовете на стартера и ги извадих от там. „Цялата тази работа е откачена. Едва ли наистина има някой наоколо. Няма да открием нищо. И безнадеждно ще се загубим в намерението си да открием каквото и да било.” Имах въображаемото усещане за физическа опасност, свързана с плана ни – скитащи в жегата без резервен вариант, без изход за завръщане. Знаех, че Мелани осъзнава опасността далеч по – ясно, но тя държеше подробностите на заден план.
Тя не отговори на моите обвинения. Нито един от проблемите не я притесняваше. Виждах, че би предпочела да се скита сама до живот из пустинята, отколкото да се завърне към живота, който водех преди. Дори без заплахата от страна на Търсача, това бе нейното предпочитание.
Бутнах облегалката колкото се може по – назад. Не беше никак близо до удобство. Съмнявах се, че ще мога да заспя, но имаше толкова много неща, за които не си разрешавах да мисля, така че съзнанието ми беше свободно и незаинтересовано от нищо. Мелани също притихна.
Затворих очи, намирайки малка разлика между клепачите ми и лунната светлина, и потънах в безсъзнание с неочаквана лекота.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 24 Юни 2009 - 18:27

ГЛАВА 11
Обезводнена

„Добре! Беше права, ти беше права!”, думите ми прозвучаха силно. Наоколо нямаше никой, който да ме чуе. Мелани не отговори „Казах ти”. Не и с толкова много думи. Но можех да усетя, че мълчаливо ме обвинява. Все още не бях склонна да напусна колата, въпреки че сега бе безполезна. Когато газта свърши, аз я оставих да се придвижва напред по инерция, докато не започна да пикира в плиткия пролом – тясно ручейче, останало откъснато след последния голям дъжд. Взирах се през предното стъкло на автомобила в обширното, празно пространство и почувствах как стомаха ми се преобърна от внезапния пристъп на паника.
„Трябва да се движим, Скитнице. Ще става все по – горещо.”
Ако не бях изразходила почти четвърт резервоар, само за да стигна до самата основа на втория ориентир и да открия, че третото важно място е невидимо от тази позиция, и да трябва да завия и да се върна назад – щяхме да сме толкова по – напред върху пясъчното покритие, толкова по – близо до следващата ни цел. Благодарение на мен сега се налагаше да пътуваме пеша.
Започнах да товаря водата бутилка по бутилка в раницата, движенията ми бяха ненужно забавени; добавих и шоколадовите десертчета също толкова бавно. През цялото време Мелани ме притискаше да побързам. Нетърпението й затрудняваше мисленето ми, концентрирането ми и всичко останало. Като това какво ще се случи с нас.
„Хайде, хайде, хайде”, монотонно повтаряще тя, докато се накланях, вкочанено и непохватно от колата. Гърбът ми изщрака от болка, когато се изправих. Болеше от спането изкривена предната нощ, не от носенето на тежката раница; когато използвах раменете си, за да повдигна раницата, се оказа, че не е чак толкова тежка.
„Сега покрий колата”, инструктира ме тя, представяйки си как изтръгвам трънливи клони от близките храсти креозот и пало верде, и ги влача към сребристия покрив на колата.
„Защо?”
В тона й звучеше намек, че съм достатъчно глупава, за да не разбера защо. „За да не може да ни намери никой.”
„Но какво ако искам да бъда открита? Какво ако пред нас няма нищо друго освен жега и пръст? Няма да имаме ориентир как да се върнем вкъщи!”
„Вкъщи?”, попита тя, замеряйки ме с мрачни картини: празния апартамент в Сан Диего, най – противното изражение на Търсача, точката отбелязваща Туксон на картата…кратък, щастлив проблясък, свързан с червения каньон, през който преминавах случайно. „Къде ли е това вкъщи?”
Обърнах гръб на колата, пренебрегвайки съвета й. Вече бях стигнала твърде далеч. Нямаше да изгубя цялата си надежда, че ще се завърна. Може би някой щеше да намери колата, а след това и мен. Можех лесно и откровено да обясня какво правя на това място на всеки спасител: бях се загубила. Бях загубила пътя си…бях загубила контрол…бях загубила разсъдъка си.
Отначало следвах песъчливата пътека, оставяйки тялото ми да следва естествения си ритъм, като прави широки крачки. Не беше типичния вървеж, който имах, движейки се по пътя към и от университета – изобщо не бе моята походка. Но определено беше подходяща за неравния терен и затова се придвижвах плавно напред със скорост, която ме изненада, докато не свикнах напълно.
„Какво ако не бях поела по този път?”, заудих се, докато напредвах през пущинака. „Какво ако Лечител Брод бе все още в Чикаго? Какво ако пътя ми не беше ни доближил толкова до ТЯХ?”
Тази нуждата, тази съблазън – мисълта, че Джаред и Джейми може да са някъде наблизо, някъде сред празното пространство – ме правеше неспособна да устоя на безсмисления план.
„Не съм убедена”, отбеляза Мелани. „Мисля, че щях да продължавам да опитвам, но се страхувах от близостта на другите Души. Все още ме е страх. Това, че ти се доверих, може да убие и двамата.”
И двете трепнахме при мисълта.
„Но да бъда тук, толкова близо…изглежда, че трябва да опитам. Моля те” – и внезапно тя започна да ме убеждава, да ме умолява, без следа от негодуване в мислите й – „моля те, недей да използваш това, за да ги нараниш.”
„МОЛЯ ТЕ.”
„Не искам…Не зная дали мога да ги нараня. Предпочитам да…”
Предпочитам какво? Самата аз да умра? Вместо да предам на търсача неколко скитащи човешки същества? Отново трепнахме при мисълта, но моето отвращение от самата идея я утеши. И същевременно ме ужаси повече, отколкото успокои Нея.
Когато покритата с пясък пътека започна да завива прекалено далеч на север, Мелани предложи да забравим за плоския, пепелив път и да поемем в права линия към третия ориентир, купчината скали на изток, приличащи на пръст, сочещ към безоблачното небе. Не ми хареса идеята да изоставим настлания път, и се възпротивих както когато изоставих колата. Бих следвала покритата с пясък пътека обратно до шосето, а след това шосето обратно до магистралата. Миля след миля, щеше да ми отнеме дни да ги пропътувам, но веднъж стъпила извън песъчливата пътека, аз официално се оставях на произвола на съдбата.
„Имай вяра, Скитнице. Ще намерим чичо Джеб или той ще ни намери.”
„Ако още е жив”, добавих с въздишка, напуснах пътеката и навлязох в храсталака, който изглеждаше по един и същ начин във всички посоки. „Да имам вяра ми е непознато усещане. Не зная как да се справя.”
„Доверие тогава?”
„В кого? В теб?” изсмях се. Горещият въздух изгори гърлото ми, когато поех въздух.
„Само помисли”, каза тя, сменяйки темата, „може до довечера да ги открием.”
Копнежа принадлежеше и на двете ни; изображението на лицата им, един мъж, едно дете, изникна от спомените и на двете. Когато ускорих крачка, не бях напълно сигурна, че аз командвам движенията си. Стана по – горещо, и по – горещо, и продължаваше да става още по – горещо. От косата ми се стичаше пот и светло – жълтата ми тениска залепваше неприятно там, където се опираше в кожата ми. След обяд, жесток порив на вятъра завихри пясъка, като го запрати в лицето ми. Сухият въздух изсмука потта, напълни косата ми с песъчинки и развя като ветрило тениската ми; от засъхналата сол я усещах твърда като картон. Продължих да се движа.
Пиех коса по – често, отколкото на Мелани й се искаше. Тя изразяваше недоволство при всяка моя глътка, повтаряйки ми, че тази вода ще ни е нужна много повече утре. Но вече бях задоволила толкова от прищевките й през деня, че не бях в настроение да слушам. Пиех, когато се чувствах жадна, което на практика бе през повечето време. Краката ми ме придвижваха напред без дори да се замислям. Хрускащият по пясъка ритъм на стъпките ми беше като фон, нисък и еднообразен. Нямаше какво да се разглежда: изкривения чуплив храст изглеждаше точно като следващия. Празната монотонност ме успокои дотолкова, че се чувствах някак зашеметена – истински долавях само силуета на планините срещу светлото, избледняло небе. Разглеждах очертанията пред няколко стъпки, докато ги запомних толкова добре, че можех да ги начертая със затворени очи. Гледката беше сякаш замръзнала на място. Постоянно извъртах глава настрани, оглеждайки се за четвъртия ориентир – голям куполовиден връх с липсващо парче, криво издълбано от едната му страна, което Мелани ми показа едва тази сутрин – сякаш това би повлияло на последно предприетие от мен стъпки. Надявах се това да е последното указание, защото ще сме късметлийки, ако стигнем толкова далеч. Но имах усещането, че Мелани пази и други неща от мен и края на пътешествието ни е невероятно далеч. Похапвах си десертчета през целия следобед, без да осъзная, преди да е станало твърде късно, че съм изяла и последното. Когато слънцето залезе, нощта се спусна толкова бързо, както и вчера. Мелани бе подготвена, дори се оглеждаше за място, където да пренощуваме.
„Тук”, каза ми тя. „Иска ни се да стоим възможно най – далеч от чолата. Въртиш се в съня си.
Погледнах мъхестия кактус през отслабващата светлина, покрит с ужасно много игли с цвят на кост, които се преплитаха като козина, и потръпнах.
„Искаш просто да спя на земята? Точно тук?”
„Да виждаш друга възможност?” Тя усети паниката ми и тона й се смекчи, сякаш изпитваше съжаление. „Виж, по – добре е отколкото колата. Поне е равно. Прекалено горещо е за каквито и да било твари, които да бъдат привлечени от топлината на тялото ти…”
„Твари?”, повторих силно. „Твари?”
В съзнанието ми изникнаха кратки, много неприятни проблясъци за смъртоносно – изглеждащи насекоми и навити змии, част от спомените й.
„Не се тревожи”. Тя се опита да ме успокои, когато аз се повдигнах на пръсти, далеч от всичко, което би могло да се скрие под пясъците, а очите ми претърсваха тъмнината за възможен изход. „Нищо няма да се осмели да те притеснява, освен ако ти първа не го притесниш. В края на краищата си по – голяма от всичко, което броди наоколо.” Друг проблясък на спомен, този път за средно по размер подобно на куче животно, койот, прелетя през мислите ни.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 24 Юни 2009 - 18:28

„Перфектно”, изстенах, смъках се върху пясъка и се свих, въпреки че още се страхувах от черната земя под мен. „Убита от диви кучета. Кой би помислил, че края ми ще бъде толкова…толкова тривиален? Колко малко отговаря на очакванията ми. Зверовете с нокти от Мъгливата Планета, разбира се. Поне има някакво достойнство живота ти да бъде отнет от нещо Такова.
Тона, с който ми отговори Мелани, ме накара да си я представя как завърта очи.
„Не бъди бебе. Нищо няма да те изяде. Сега лягай долу и си почини. Утрешния ден ще е по – тежък от днешния.”
„Мерси за добрите новини”, измърморих. Превръщаше се в деспот. Замислих се за човешката поговорка „Подай му пръст и ще ти отхапе цялата ръка”. Но бях по – изтощена, отколкото предполагах, и докато се наместя неохотно на земята, открих, че е невъзможно да не се отпусна на грубата, песъчлива почва и да не затворя очи.
Сякаш бе изминала само минута, когато зората пукна, озлепително ярка и вече достатъчно гореща, за да се изпотя. Бях покрита с пръст и камъчета, когато се събудих; дясната ми ръка бе притисната под тялото ми и бе изтръпнала. Разтърсих я и се протегнах към раницата за бутилка вода. Мелани не одобри намерението ми, но аз не й обърнах внимание. Огледах се за полупразната бутилка, от която бях пила за последно, тършувайки сред пълните и празните, докато не стигнах до дъното на раницата. С бавно нарастващо усещане за тревога, започнах да броя. Преброих два пъти. Имаше два пъти повече празни бутилки, отколкото пълни. Вече бях използвала повече от половината си водни запаси.
„Казах ти, че пиеш прекалено много.”
Не й отговорих, но затворих раницата, без да отпия нито глътка. Устата ми бе в ужасно състояние – пресъхнала, пълна с пясък, с горчив вкус. Опитах се да пренебрегна това, да спра да прокарвам приличния на шкурка език по грапавите си зъби, и потеглих. По – трудно бе да пренебрегна стомаха си, когато палещото слънце се издигна високо над мен. Той се преобръщаше и свиваше на равни интервали, предвкусвайки ястия, които така и не се появяваха. До следобед гладът се бе превърнал от неудобен в болезнен.
„Това е нищо”, Мелани ми напомни кисело. „Били сме и по – гладни”.
„Ти си била”, отвърнах язвително. Не исках да бъда публика за спомените й точно сега, не и за тези, в които показваше колко е издръжлива. Бях започнала да се отчайвам, когато дойдоха добрите новини. Докато правех обичайния си оглед на хоризонта, с вяло движение на главата наляво – надясно, закръглената форма на купола изскочи пред мен в средата на северната линия от малки върхове. Липсващата част беше само бегло загатната от тази гледна точка.
„Достатъчно близо”, Мелани реши, развълнувана колкото мен от напредъка ни. Нетърпеливо завих на север, крачките ми станаха по – дълги. „Продължавай да наблюдаваш за следващия ориентир”. Тя си припомни заради мен друга природна форма, и аз започнах да повдигам глава час по час, въпреки да знаех, че е безполезно да го търся толкова рано. Трябваше да е на изток. Север, после изток и отново север. Това бе схемата. Повдигнатото ми настроение от намирането на още един важен ориентир ме направи способна да продължа дасе движа независимо от растящата умора в краката ми.
Мелани ме пришпорваше, а когато забавях крачка, започваше безкрайно да ме окуражава; когато безразличието ме обземаше, тя усилено започваше да мисли за Джаред и Джейми. Напредъкът ми бе стабилен, а аз очаквах Мелани да одобри всяка глътка вода, въпреки че вътрешността на гърлото ми се усещаше, сякаш е изприщена.
Трябва да призная, че се чувствах горда със себе си, задето се оказал толкова издръжлива. Когато прашния път се появи отново, изглеждаше като награда. Той се виеше на север, в посоката, която вече бях поела, но Мелани беше капризна.
„Не ми харесва как изглежда”, настояваше тя.
Пътят беше само бледа линия пред шубраците, определен като такъв само заради по – гладката си повърхност и липсата на растителност. Много стари следи от гуми бяха оставили дълбоки коловози в центъра на самотния тесен път.
„Когато поеме в грешна посока, ще го изоставим”. Вече вървях по средата на коловозите. „По – лесно е по него, отколкото да се промъкваме покрай креозота и да се оглеждаме за кактусите чола.
Тя не отговори, но безпокойството й ме направи параноична. Продължих да се оглеждам за следващото образувание – перфектно М, две еднакви вулканични точки – но също така започнах да наблюдавам заобикалящата ме пустиня много по – внимателно. И поради допълнителното внимание, забелязах сивото петно надалече много преди да мога да определя какво точно представлява. Зачудих се дали очите ми не си правят шега с мен и замигах срещу праха, който като облак ги замъгляваше. Цветът не беше като цвят на скала, а формата бе прекалено грамадна, за да бъде дърво. Присвих очи срещу ярката светлина и започнах да правя предположения. Мигнах отново и петното изведнъж придоби форма, много близка до предполагаемите. Беше някаква къща или сграда, малка и ерозията я беше обезцветила до мъгляво сиво.
Пристъпа на паника, който изпита Мелани, ме накара да затанцувам обратно по тесния път към несигурното прикритие на безплоднните храсти.
„Задръж малко”, казах й. „Сигурна съм, че е изоставена.”
„Откъде знаеш?” Тя се дърпаше назад така упорито, че се налагаше да се концентрирам, за да мога да придвижа краката си напред.
„Кой би живял тук? Ние Душите живеем в общества.” Чух горчивата нотка в гласа си и осъзнах, че е породена от мястото, на което се намирах – физически и метафорична по средата на нищото. Защо вече не принадлежах на обществото на Душите? Защо вече не усещах нужда да…да принадлежа на това общество? Била ли съм няког част от общността, която съм предполагала, че е моя, или това е причината зад многото животи, които съм изживяла мимолетно? Винаги ли съм била отклонение от нормите или това е нещо, което Мелани ми причинява? Дали тази планета ме промени или ме съживи за това, което в действителност съм?
Мелани нямаше време да търпи моята криза на личността – тя искаше да се отдалеча от сградата колкото се може повече. Мислите й ми крещяха и се увиваха около моите, което ме изкара от самоанализа, в който бях потънала.
„Успокой се”, заповядах й, опитвайки се да фокусирам мислите си, да ги разгранича от нейните. „Ако в действителност тук живее нещо, то това би бил човек. Довери ми се за това; сред Душите не съществуват отшелници. Може би чичо ти Джеб…”
Тя остро отхвърли мисълта ми.
„Чичо Джеб би разполагал с по – добро скривалище.”
„…и ако който и да е живял тук и е станал един от нас”, уверих я аз, „то той е изоставил мястото. Само човек би живял по този начин.” Отдалечих се, внезапно връхлетяна от страх.
„Какво?” Тя реагира силно на страха ми, като замръзнахме на място. Започна да сканира мислите ми, търсейки нещо, което може да съм видяла и да е причина за разстойването ми. Но не бях видяла нищо ново.
„Мелани, какво ако тук има хора – не чичо Джеб, Джаред или Джейми. Какво ако някой друг човек ни намери?”
Тя бавно прие идеята, премисляйки я.
„Права си. Ще ни убият незабавно. Разбира се.”
Опитах се да преглътна, да отмия вкуса на ужас от пресъхналата си уста.
„Няма да има други. Как би могло да има?”, тя се възпротиви. „Товят вид сте далеч по – съвършени. Само някой напълно укрит би имал шанс да оцелее. Нека да проверим мястото – сигурна си, че няма да намерим никой от вас, а аз съм сигурна, че няма да намерим никой от нашия човешки вид. Може да намерим нещо полезно, нещо, което да използваме като оръжие.”
Трепнах при мисълта за остри ножове и дълги метални инструменти, които да бъдат използвани като бухалки. „Без оръжия.”
„Ъх. Как такива безгръбначни същества като вас са ни победили?”
„Тихомълком и с числено превъзходство. Всеки от вас, дори младежите, е стотици пъти по – опасен от който и да е от нас. Но ти си като сам термит върху мравуняка. Има милиони от нас, всички работещи заедно в перфектна хармония за постигане на целите ни.”
И отново, докато описвах обществото ни, усетих връхлитащо чувство на паника и дезориентация. Коя бях аз?

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 24 Юни 2009 - 18:29

Стояхме в близост до креозотните храсти, докато се доблизавахме до малката постройка. Изглеждаше като къща, просто малка барака до пътя, без намек да е с друго предназначение. Причината за разположението й тук оставаше загатка – тази точка не предлагаше нищо освен празнина и жега. Нямаше следи от скорошно пребиваване. Рамката на вратата зееше празна, самата врата липсваше, само няколко парчета стъкло се крепяха в рамките на прозорците. Прах бе покрил прага и изпълваше вътрешността. Посивелите от ерозията стени сякаш бяха наклонени настрани, като че вятърът духаше винаги от една и съща посока. Можех да удържа нетърпението си, докато пристъпвах колебливо през празната рамка на вратата; тук щяхме да бъдем също толкова сами, колкото бяхме целия ден и вчера. Полумракът, загатнат от тъмния вход, ме призова напред, вземайки връх над страховете ми с притегателната си сила. Все още се ослушвах внимателно, но краката ми продължиха напред с бързи, сигурни крачки. Стрелнах се през входа, бързо се придвижих настрани и опрях гръб о стената. Това стана инстинктивно, като продукт от скиталческите дни на Мелани. Стоях замръзнала на място, изнервена от слепотата си, в очакване очите ми да привикнат. Малката барака бе празна, както и предполагахме. Вътре и навън имаше еднакви следи, оставени от окупацията. Счупена маса се беше наклонила, закрепена само на двата си здрави крака в средата на стаята, до нея имаше един ръждив метален стол. Парчета бетон се подаваха през големите дупки на износения, мръсен килим. Покрай стената беше разположен кухненски бокс с ръждясала мивка, ред шкафове – някои без вратички, и висок до кръста хладилник, оставен отворен, като се виждаше черната му, покрита с плесени вътрешност. Рамка от диван беше опряна на далечната стена, но възглавниците липсваха. Все още окачена над дивана, само малко килната на една, висеше картина в рамка, изобразяваща кучета, които играят покер.
„Домашен уют”, Мелани си помисли, достатъчно облекчена, за да бъде саркастична. „Има повече декорация от твоя апартамент.”
Вече се придвижвах към мивката.
„Мечтай си”, Мелани добави услужливо.
Разбира се би било разточителство да има течаща вода на това усамотено място; Душите се справят с тези детайли по – добре, и не оставят зад себе си такива аномалии. Трябваше да завъртя праисторическите кранчета. Едното се счупи в ръката ми, отдавна ръждясало. Обърнах се към шкафовете, като коленичих на противния под, за да мога да надникна във вътрешността им. Отдръпнах се веднага, щом отворих вратичката, опасявайки се че може да съм обезпокоила едно от онези отровни пустинни животни в гнездото му. Първият шкаф бе празен, без задна стена, така че можех да видя дъсвените греди на външната стена. Следващият нямаше врата, но във вътрешността му имаше вързоп антични вестници, покрити с прах. Издърпах любопитно един, изтърсих прахта на мръсния под и погледнах датата.
„От човешките времена”, отбелязах. Не че имах нужда да видя датата, за да стигна до това заключение. „Мъж изгорил тригодишната си дъщеря до смърт” – заглавието крещеше, придружено от снимка на ангелско – русо дете. Това не бе първа страница. Ужасяващите детайли не бяха толкова противни, че да им бъде отредена първа страница. Под статията се виждаше лицето на мъж, издирван за убийството на жена си и двете си деца две години преди отпечатването на броя; историята разкриваше възможното пребиваване на мъжа в Мексико. Трима души убити и двама ранени в катастрофа, предизвикана от шофиране в нетрезво състояние. Разследване на измама и убийство, свързани с предполагаемото самоубийство на именит местен банкер. Потулени признания помагат за освобождаването на мъж, блудствал с деца. Домашни любимци намерени заклани в кофа за смет.”
Свих се от страх, запращайки вестника далеч от мен обратно в шкафа.
„Това бяха изключения, не правила”, Мелани си помисли тихичко, стараейки се пресните ми реакции, дължащи се на ужаса, да не проникнат в спомените й от тези години и да ги съживят.
„Сега може ли да видиш защо си мислихме, че може би сме способни да се справим по – добре? Как можехме да предполагаме, че не заслужавате всички превъзходни неща, предоставяни ви от този свят?”
Отговорът й прогаряше като киселина.
„Ако искахте да прочистите планетата, можеше да я взривите.”
„Независимо от това, което вашите научни фантасти са си представяли, ние просто нямахме технологиите”, отговорих аз.
Тя не сметна шегата ми за забавна.
„Освен това”, добавих аз, „това щеше да е такава загуба. Планетата е прелестна. С изключение на тази отвратителна пустиня, разбира се.”
„Tочно така разбрахме, че сте тук”, каза тя, мислейки отново за отвратителните водещи новини. „Когато вечерните новини не се състояха от нищо друго освен от вдъхновяващи истории за значимостта на човеците, когато педофилите и наркоманите започнаха да се редят пред болниците, за да се предадат, когато всичко се превърна в реалити шоу, тогава сами издадохте присъствието си.”
„Какви ужасяващи промени”, казах сухо, отваряйки следващия шкаф. Издърпах заялата вратичка и намерих златна жила.
„Бисквитки!”, извиках, сграбчих обезцветената, полусмачкана кутия. Зад нея имаше друга кутия, изглеждаща така, сякаш някой бе стъпил отгоре й. „Туинкис!”, изчуруликах.
„Погледни!”, Мелани нетърпеливо сочеше с мисловен пръст към три прашни бутилки с белина в дъното на шкафа.
„За какво ти е нужна белина?”, попитах, бъркайки в кутията с бисквитки. „Да я плиснеш в нечии очи? Или да удариш някого по главата с бутилката?”
За моя огромна радост бисквитите, въпреки че бяха станали на трохи, все още бяха в найлоново пликче. Грабнах едно отворено пликче и заповнах да изтръсквам трохите направо в устата си, като ги поглъщах наполовина сдъвкани. Не можех да ги придвижа достатъчно бързо към стомаха си.
„Отвори бутилката и я помириши”, инструктира ме тя, пренебрегвайки моя коментар. „По този начин баща ми складираше вода в гаража. Остатъците от белина не позволяваха на водата да плесеняса.”
„След минута.” Довърших едната торбичка трохи и отворих втората. Бяха много застояли, но в сравнение с вкуса в устата ми бяха като амброзия. Когато приключих и с третото пликче, осъзнах, че солта от бисквитките започва да изгаря устните ми и ъгълчетата на устата ми. Издърпах навън една от бутилките белина, надявайки се Мелани да е права. Ръцете ми бяха слаби и омекнали, едва надигнах бутилката. Този факт притесни и двете ни. Доколко бе влошено състоянието ни? Колко далеч бихме могли да стигнем?
Капачката на бутилката бе така затегната, че се зачудих дали не се бе разтопила на място. Въпреки това, накрая успях да я развия с помощта на зъбите си. Подуших бутилката внимателно, не исках да припадна от изпаренията от белината. Ароматът на химикали беше много лек. Помирисах по – дълбоко. Определено бе вода. Застояла, плесенясала, но все пак вода. Отпих малка глътка. Не бе като свеж планински поток, но пък беше мокро. Започнах да се наливам.
„По леко”, Мелани ме предупреди и трябваше да се съглася. Натъкнахме се на това скривалище, но не бе нужно да го прахосваме. Освен това, сега исках нещо по – стабилно, след като паренето от солта бе намаляло. Обърнах се към кутията с Туинкита и облизах три от размазаните кексчета от вътрешността на опаковките им.
Последният шкаф бе празен. Скоро след като пристъпите на глад се бяха поуспокоили, нетърпението на Мелани започна да се просмъква през мислите ми. Без да се съпротивлявам този път, бързо натоварих плячкосаните неща в раницата, като оставих празните бутилки от вода в мивката, за да освободя място. Стомните от белина бяха тежки, но тяхната тежест беше удобна. Което означаваше, че нямам намерение да спя на пустинния пясък още една вечер с празен стомах и жадна. От поетата захар енергията нахлу във вените ми, и аз прекрачих отново навън в яркия следобед.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 26 Юни 2009 - 22:32

ГЛАВА 12
Отпаднала

„Невъзможно е! Ти се бъркаш! Наруши правилата! Не може да е това!”
Взирах се в далечината, изпълнена с недоверие, което бързо се превръщаше в ужас. Вчера сутринта бях изяла последното смачкано Туинки за закуска. По - късно следобяд открих двойния връх и отново завих на изток. Мелани ми даде това, което обеща – инструкции за последното образувание, което трябваше да намерим. Новините почти ме докараха до истерия от радост. Снощи изпих последната си вода. Това бе четвъртият ден.
На сутринта имах смътен спомен за заслепяващо слънце и отчаяна надежда. Времето течеше и аз претърсвах хоризонта за последния ориентир с нарастваща паника. Не виждах място, което да пасне; трябваше да изглежда като дълга, равна линия на скалисто плато, заобиколено от двете страни с притъпени върхове, като пазители. Такова нещо заемаше много място, а в планините, простиращи се на изток и на север нямаше празни места. Не виждах как такова голямо плато може да се скрие между тях. Преди обяд – слънцето все още бе на изток и светеше в очите ми – спрях да си почина. Ужасявах се от отпадналото си тяло. Всеки мускул ме болеше, но не само от ходенето. Усещах болка от усилията, които полагах, болка от спането на земята, и една нова, различна болка. Тялото ми се обезводняваше и това караше мускулите ми да протестират срещу подобно мъчение. Знаех, че няма да мога да продължа напред още дълго. За момент се обърнах с гръб на изток, за да разкарам слънцето от очите си.
Тогава го видях. Дългата, равна линия на скалистото плато, невъзможно да се сбърка, с хълмовете – стражи до него. Ето го, толкова далеч на запад, сякаш трепти като мираж, и се носи над пустинята като тъмен облак. Всяка направена стъпка е била в грешната посока. Последният ориентир бе далеч на запад, там, откъдето започна пътуването ни.
- Невъзможно, - прошепнах отново.
Мелани бе застинала, немислеща, празна, опитвайки се отчаяно да отхвърли новото развитие на нещата. Изчаквах я, очите ми проследяваха безспорно познатите форми, докато тя не осъзна фактите и тежестта на скръбта, която изпита внезапно, ме събори на колене. Мълчаливото й признаване на поражението отекна в главата ми и добави още един пласт към болката ми. Започнах да дишам беззвучно на пресекулки и да ридая без да пророня нито една сълза. Слънцето пропълзя нагоре по гърба ми; парещите му лъчи се просмукаха дълбоко в тъмната ми коса.
Сянката ми бе малък кръг под мен, когато успях да си върна контрола. С усърдие се изправих на крака. Малки остри камъчета се бяха набили в кожата ми. Не ги отстраних. Взирах се в носещото се каменисто плато, присмиващо ми се от запад от доста време. И накрая, без да съм абсолютно сигурна защо го направих, започнах да вървя напред. Знаех само това: движех се аз и никой друг. Мелани се усещаше толкова малка в съзнанието ми – миниатюрна капсула болка, затворена в себе си. Не получавах помощ от нея.
Стъпките ми звучаха бавно – хрус, хрус – по ронливата земя.
- В крайна сметка той бе само един заблуден старец, - промърморих на себе си. Странна тръпка разтърси гърдите ми и напън на сипкава кашлица се надигна към гърлото ми. Потокът от дрезгаво кашляне кънтеше, но едва когат очите ме засмъдяха от липсата на влага в тях, осъзнах, че всъщност се смеех. – Никога…никога…не е имало…нищо тук! – задъхвах се между пристъпите на истерия. Заклатушках се напред, сякаш бях пияна, а стъпките ми се отпечатваха неравномерно зад мен.
„Не.” Мелани се измъкна от нещастието си, за да защити убежденията си. „Аз съм се объркала. Грешката е моя.”
Засмях се на нейните думи. Звукът бе засмукан от знойния вятър.
„Чакай, чакай”, помисли си тя, опитвайки се да откъсне вниманието ми от цялата тази шега. „Не мислиш, че…имам предвид, мислиш ли, че може би ТЕ са опитали това?”
Неочакваният й страх ме хвана по средата на смеха ми. Задуших се от горещия въздух, гърдите ми затупкаха от пристъпа на ужасяваща истерия. Когато отново можех да дишам, следите от черен хумор в съзнанието ми бяха изчезнали. Инстинктивно, очите ми преминаха бързо през празната пустиня, търсейки доказателство, че не съм първата, която погубва живота си по този начин. Пространството бе доста обширно, но аз не можех да удържа обезумялото претърсване за…останки.
„Не, разбира се, че не.” Мелани вече се самоуспокояваше. „Джаред е твърде умен. Той никога не би дошъл тук неподготвен като нас. Никога не би поставил Джейми в опасност.”
„Сигурна съм, че си права,” казах в очакване да повярвам толкова силно като нея. „Сигурна съм, че никой в цялата вселена не може да е толкова глупав. Освен това, той вероятно не е идвал тук, за да оглежда. Може би не е успял да разгадае линиите. Ще ми се и ти да не беше.”
Краката ми продължиха да се движат. Едва усещах цялото движение. Не означаваше почти нищо, като се има предвид колко път се простира пред нас. И дори да можехме магически да се транспортираме до самата основа на платото, тогава какво? Бях напълно убедена, че там няма нищо. Никой не чакаше на платото, за да ни спаси.
- Ще умрем, - казах аз. Изненадах се, че не долових страх в дрезгавия си глас. Това бе факт като всеки друг. Слънцето е горещо. Пустинята е суха. Ние ще умрем.
„Да.” Тя също бе спокойна. Това, смъртта, бе по – лесно да се приеме, отколкото факта, че сме положили невероятни усилия, водени от безумието.
- И това не те притеснява?
За момент се замисли, преди да отговори.
„Поне ще умра, докато се опитвам да ги намеря. И спечелих. Не ги предадох. Никога не ги нараних. Направих всичко възможно, за да ги намеря. Опитах се да спазя обещанието си…умрях за тях.”
Отброих деветнадесет стъпки, преди да съм способна да отговоря. Деветнадесет бавни, напразни скръцвания върху пясъка.
- А за какво умирам аз?, зачудих се, смъденето отново се усещаше в пресъхналите ми очи. – Предполагам, защото аз загубих, нали? Затова ли?
Преброих тридесет и четири изхрусквания, преди тя да има готов отговор на въпроса ми.
„Не,” тя си помисли бавно. „Не го усещам по този начин. Мисля…добре де, мисля, че може би…ти си умираш да бъдеш човек.” В мислите й се усети половин усмивка, когато осъзна глупавото двусмислие на израза. „След всички планети и приемници, които си оставила зад теб, най – после си намерила място и тяло, за които би умряла. Мисля, че откри дома си, Скитнице.”
Десет скръцвания. Вече нямах енергия да отворя устата си. „Тогава твърде жалко, че не успях да се задържа тук по – дълго.”
Не бях сигурна какво точно означаваше отговора й. Може би се опитваше да ме накара да се почувствам по – добре. Малка благодарност, че я довлякох тук да умре. Тя бе победила; тя никога не изчезна. Стъпките ми станаха несигурни. Мускулите ми крещяха за милост, сякаш имах някакво намерение да ги облекча. Помислих си, че бих спряла точно тук, но както обикновено Мелани беше по – твърда от мен. Сега я усещах не само в главата си, но и в крайниците си. Крачката ми се увеличи; завървях в права линия. С чистата сила на желанието тя влачеше моето полу - мъртво тяло напред към недостижимата цел. Почувствах необяснима радост от безсмисленото напрягане. Както аз можех да я усетя, така тя усещаше тялото ми. Вече беше нашето тяло; моята слабост позволи контрола да премине в нейните ръце. Тя тържествуваше от възможността да движи ръцете и краката ни напред, без значение колко безполезно бе това движение. Беше благословия само поради факта, че тя МОЖЕШЕ да го прави отново. Дори болката от бавната смърт бледнееше в сравнение с радостта й.
„Какво мислиш, че може да има там?”, тя ме попита, докато марширувахме към края си. „Какво ще видиш, след като умрем?”
„Нищо.” Думата прозвуча празно, и твърдо, и уверено. „Има причина да я наричаме крайна смърт.”
„Душите не вярват в задгробния живот?”
„Имаме толкова много животи на разположение. Би било твърде много да се очаква…съществуването на нещо друго след тях. Ние умираме по малко всеки път, когато напуснем приемник. Ние живеем отново в друго тяло. Когато умра тук, това ще бъде краят.”
Последва дълга пауза, докато краката ни се движеха по – бавно и по – бавно.
„Ами ти?”, най – накрая попитах. „Още ли вярваш, че има нещо след живота, дори след преживяното до сега?”
Мислите ми старателно претърсиха спомените й за края на човешкия свят.
„Изглежда има неща, които НЕ МОГАТ да умрат.”
В съзнанието ни изплуваха техните лица, по – близки и по – ясни. Усещах колко неизмерима и дълготрайна е любовта, която изпитвахме към Джейми и Джаред. В този момент се питах дали смъртта е толкова силна, че да претопи нещо толкова жизнено и ЯРКО. Може би тази любов ще живее с нея в някое приказно място с бисерни порти. Но не и с мен.
Дали ще бъде облекчение да се освободя от нея? Не бях сигурна. Имах чувството, че любовта е част от мен самата.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Върнете се в началото 
Страница 2 от 12Иди на страница : Previous  1, 2, 3, ... 10, 11, 12  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Booklovers :: Книги :: Преводи-
Идете на: