Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Booklovers

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД! ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ ФЕН ПРЕВОД НА КНИГА 15 И 16 ОТ ПОРЕДИЦАТА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ!

 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 THE HOST / фен превод /

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4 ... 10, 11, 12  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 26 Юни 2009 - 22:32

Оставаха ни само няколко часа. Дори страхотната умствена сила, която притежаваше Мелани, не можеше да иска повече от отпадналото ни тяло. Едва виждахме. Не намирахме кислород в сухия въздух, който вдишвахме и издишвахме обратно. Болката предизвикваше остро хленчене, процеждащо се през устните ни.
„Никога не си била толкова зле”, дразнех я вяло, докато се клатушкахме напред към изсъхналото стъбло на дърво, само няколко фута по – високо от ниските храсти. Искахме да се доберем до тесните ивици сянка, преди да паднем.
„Не съм”, съгласи се тя. „Никога не съм била толкова зле.”
Достигнахме целта си. Мъртвото дърво хвърляше подобната на паяжина сянка върху нас и краката ни се сгънаха под тялото. Проснахме се напред, не искахме да усещаме слънцето върху лицето ни никога повече. Главата ни сама се обърна настрани, търсейки изгарящия въздух. Загледахме се в пясъка, който бе само на сантиметри от носа ни и се заслушахме в задъханото ни дишане.
Не знаехме дали е минало много време или само кратък момент, но затворихме очи. Клепачите ни изглеждаха червени и ярки, погледнати отвътре. Не усещахме слабата, прилична на паяжина сянка; може би вече не ни докосва.
„Колко дълго?”, попитах я.
„Не зная. Никога преди не съм умирала.”
„Час? Повече?”
„Предположението ти е вероятно, колкото и моето.”
„Къде е койота, когато наистина се нуждаеш от него?”
„Може да извадим късмет…да се изплъзнем на някой Звяр с нокти или нещо подобно…” Мислите й течаха несвързано.
Това бе последният ни разговор. Беше прекалено трудно да се концентрираме, за да произнасяме думи. Имаше повече болка, отколкото предполагахме. Всички мускули в тялото ни се бунтуваха, схващаха се и се смазваха, борейки се със смъртта. НИЕ не искахме да водим битка. Носехме се и чакахме, мислите ни се потопяваха в спомените ни и изплуваха без посока. Докато все още бяхме с бистър ум, си тананикахме приспивна песен в главата си. Тази, която използвахме да успокояваме Джейми, когато земята не прекалено твърда, или въздуха бе прекалено студен, или страха бе твърде голям, за да заспи. Усещахме главата му, притисната точно до извивката на рамото ни, и формата на гърба му под ръцете ни. И после сякаш НАШАТА глава се подпираше на широкото рамо, и нова приспивна песен НИ утешаваше. Клепачите ни станаха черни, не заради смъртта. Нощта бе паднала и това ни натъжи. Без горещината на деня, може би щяхме да оцелеем по – дълго. Безкрайно дълго бе тъмно и тихо. После се появи звук, който едва ни разбуди. Не бяхме сигурни дали не си го измисляме. Може би въпреки всичко бе вой на койот. Искахме ли това? Загубихме посоката на мислите си и забравихме за звука.
Нещо ни раздруса, опъна вкочанените ни ръце и ги задърпа. Не можехме да формираме изречение, което да изрази желанието ни всичко да свърши бързо, но такава бе надеждата ни. Очаквахме нараняването от зъбите. Вместо това дърпането премина в обръщане, и ние се озовахме с лице, насочено към небето. Нещо се изля върху лицето ни – мокро, студено и невероятно. Нещо освежи очите ни, като отми песъчинките от него. Очите ни примигваха срещу капките.
Не ни беше грижа за песъчинките в очите. Брадичката ни се надигна, търсейки отчаяно, устата ни се отваряше напосоки, покъртително слаба, като на новоизлюпено пиленце. Стори ни се, че чухме въздишка. И тогава водата се изля в устата ни, преглътнахме и се задавихме. Докато се давехме, водата изчезна, а слабите ни ръце се опитваха да я уловят. Плосък, силен удар бе нанесен на гърба ни, докато не започнахме да дишаме отново. Ръцете ни улавяха празното пространство в опит да се доберат до водата. Този път определено чухме въздишане. Нещо се притисна към напуканите ни устни и водата потече отново. Гълтахме внимателно, без да вдишваме отново. Не че ни беше грижа дали ще се задавим, просто не искахме водата пак да ни бъде отнета. Пихме, докато стомаха ни не се разпъна и започна да боли. Водата се процеждаше и спря, и ние запротестирахме с дрезгав плач. Друго гърло бе опряно в устните ни и загълтахме неистово, докато не изпразнихме съдържанието. Въпреки че бе достатъчна само една глътка за да се пръсне стомаха ни, ние примигвахме и се опитвахме да фокусираме погледа си, оглеждайки се за още. Беше прекалено тъмно; не виждахме нито една свезда. Отново примигнахме и осъзнахме, че тъмнината е много по – близо от небето. Фигура бе надвиснала над нас, по – черна и от нощта.
Чуваше се слаб звук от триене на плат и скърцане на пясък под петите. Фигурата се наклони настрани и се чу пронизващо разпаряне – звук от цип, оглушителен на фона на спокойната нощ. Светлината проряза очите ни като острие. Изстенахме от появилата се болка и ръката ни се надигна, за да покрие очите ни. Дори зад клепачите ни светлината бе прекалено ярка. Блясъкът изчезна и усетихме как издишания въздух се блъсна в лицето ни. Отворихме внимателно очи, по – заслепени от преди. Който и да бе пред нас, стоеше напълно неподвижно и не казваше нищо. Усещахме напрегнатия момент, но някак далеч, извън нас. Бе трудно да се интересуваме от друго, освен водата в корема ни и как да намерим още. Опитахме да се концентрираме, да видим какво ни бе спасило.
Първото нещо, което забелязахме, след минутите примигване и присвиване на очите, бе белотата, която висеше надолу от лицето – като милиони бледи нишки в нощта. Уловихме ги и осъзнахме, че е брада – като на Дядо Коледа, предположихме напосоки – останалите части на лицето автоматично ни бяха припомнени от съзнанието ни. Всичко пасна на мястото си: големият цепнат на върха нос, широките скули, дебелите побелели вежди, потъналите надълбоко в сбръчканата кожа очи. Въпреки че виждахме само откъслечно лицето, не бе трудно да разкрием на кого принадлежи.
„Чичо Джеб”, възкликнахме дрезгаво. „Ти ни откри.”
Чичо Джеб, приклекнал до нас, се олюля назад на пети, когато изрекохме името му.
„И таз добра”, каза той и неговия груб глас събуди стотици спомени. „Ето ти сега неприятна ситуация.”

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 27 Юни 2009 - 21:11

Пускам началото на глава 13, защото е доста дълга и ще ми отнеме повече време, да я преведа. До утре се надявам да я имате цялата.


ГЛАВА 13
Осъдена

- Тук ли са? - сподавено изрекохме думите – те бликнаха от нас, както водата, изхвърлена от белите ни дробове. След водата, отговорът на този въпрос бе единственото, което имаше значение. -Успяха ли?
Невъзможно бе да разчета изражението на чичо Джеб в мрака.
- Кои? – попита той.
- Джейми, Джаред! – шепота ни бе със силата на крясък. – Джейми бе с Джаред. Нашият брат! Те тук ли са? Дойдоха ли? Ти намери ли и тях?
Последва кратка пауза.
- Не. – Отговорът му бе убедителен, без следа от съжаление, без следа от каквото и да е чувство.
- Не, - прошепнахме. Не повтаряхме думите му, протестирахме срещу факта, че си връщахме отново живота. Какъв беше смисълът? Отново затворихме очи и се заслушахме в болката, завладяла тялото ни. Оставихме изреченото „Не” да повлече болката към ума ни.
- Виж, - каза чичо Джеб след малко. – Аз, ъ, трябва да се погрижа за нещо. Почини си тук и аз ще се върна за теб.
Не разчитахме значението на думите му, чувахме само звуците. Очите ни останаха затворени. Стъпките му се отдалечаваха от нас с тихо поскръцване. Не знаехме в каква посока поема. Всъщност не ни интересуваше.
Бяха си отишли. Нямаше начин да ги намерим, нямаше надежда. Джаред и Джейми бяха изчезнали, а те знаеха отлично как да се скрият, и ние нямаше да ги видим никога вече.
Водата и хладният нощен въздух избистриха ума ни, нещо, което не желаехме. Претъркулихме се, заравяйки отново лице в пясъка. Бяхме толкова изморени, преминали точката на изтощение и достигнали по – дълбоко и болезнено състояние. Със сигурност можехме да спим. Единственото, което трябваше да направим, е да спрем да мислим. Можем да го направим. И го направихме.
Когато се събудихме, бе още нощ, но зората се показваше на източния хоризонт – планините бяха очертани с матово червено. В устата ни се усещаше вкус на пръст, и отначало бяхме сигурни, че сме сънували как се появява чичо Джеб. Разбира се, че сънувахме. Главата ни бе прояснена тази сутрин, и бързо забелязахме странна форма до дясната ни буза – нещо, което не бе скала или кактус. Докоснахме го – бе твърдо и гладко. Побутнахме го и сладкия звук на плискаща се вода се разнесе от вътрешността му. Чичо Джеб бе реален и ни бе оставил манерка с вода. Седнахме внимателно, учудени, че не се пречупихме на две като изсъхнало стъбло. Всъщност се чувствахме по – добре. Може би на водата й е трябвало време, за да подейства на тялото ни. Болката бе притъпена, и за пръв път от доста отдавна усетихме глад. С вкочанени и непохватни пръсти развихме капачката на манерката. Не бе пълна догоре, но имаше достатъчно вода, която да облее стените на корема ни отново – той сигурно се бе свил. Изпихме я всичката; приключихме с дажбата. Пуснахме металната манерка върху пясъка, и тя падна с глухо тупване, което наруши тишината преди разсъмване. Вече се чувствахме доста разсънени. Въздъхнахме - предпочитахме безсъзнанието – и главата ни падна в ръцете ни. Сега какво?
- Защо си дал вода на това нещо, Джеб? – гневен глас негодуваше, съвсем близо до гърба ни.
Завъртяхме се на колене. Това, което видяхме, накара сърцето ни да трепне и съзнанието ни да се пръсне на парчета. Имаше осем човека в полукръг около дървото, под което бях коленичила. Нямаше съмнение, че всички те са хора. Никога не бях виждала лица, толкова изкривени от отвращение – не и сред моя вид. Устните се извиваха с ненавист над стиснатите зъби, като на диво животно. Веждите бяха свъсени над горящите от ярост очи. Шестима мъже и две жени, накои от тях много едри, повечето дори по – едри от мен. Кръвта се отдръпна от лицето ми, когато разбрах защо държаха ръцете си толкова особено – сграбчили здраво пред себе си странни предмети. Те държаха оръжия. Някои държаха ножове – няколко къси като тези, които имах в кухнята си, и няколко по – дълги, единия бе огромен и заплашителен. Такъв нож нямаше място в която и да е кухня. Мелани ми подсказа наименованието: МАЧЕТЕ. Други държаха дълги пръчки, някои метални, някои дървени. БУХАЛКИ. Различих чичо Джеб, застанал по средата. В ръцете си държеше свободно нещо, което аз самата бях виждала единствено чрез спомените на Мелани. То приличаше на голям нож. Беше винтовка с щик отпред (пушка със закрепен за цевта й нож). Изпаднах в ужас, а Мелани гледаше учудено, съзнанието й бе объркано от числеността им. Осем оцелели човека. Тя си мислеше, че Джеб бе сам, или в най – добрия случай с още двама други. Да види толкова оцелели от нейния вид я изпълни с радост.
„Ти си идиот”, казах й аз. „Погледни ги. Виж ги.”
Принудих я да ги види от моята гледна точка: да види заплашителните форми под мрисните джинси и светлите памучни тениски, кафяви от прахоляка. Те може и да са били човеци – както тя си помисли – някога, но сега бяха нещо друго. Те бяха варвари, чудовища. Бяха надвиснали над нас, жадуващи кръв. Във всеки чифт очи се четеше смъртна присъда. Мелани видя всичко това, и все пак неохотно се съгласи, че бях права. В момента нейните обични човеци бяха в най – лошата си светлина – като в историите от вестниците, които разгледахме в изоставената барака. Виждахме убийци.
Трябваше да сме по – мъдри; трябваше да умрем вчера. Защо чичо Джеб ни запази живи, за това ли? Ужасяваща тръпка премина през мен само при мисълта. Запрепусках през историите за човешката жестокост. Стомахът ми нямаше да ги понесе. Може би трябва да се концентрирам по – добре. Знаех, че има причини, поради които хората оставяха враговете си живи за известно време. Заради неща, които искаха да научат или заради неща, с които да задоволят желанията на телата си…
Разбира се, причината изникна незабавно в главата ми – единствената тайна, която биха искали да узнаят от мен. Тази, която никога, никога не бих им издала. Без значение какво биха ми сторили. Само през трупа ми. Не бях позволила на Мелани да научи тайната, която пазех. Използвах нейните защитни средства срещу самата нея и изградих стена в главата си, зад която да се скрия, докато обмислям информацията за пръв път от имплантирането насам. Мелани дори не прояви любопитство от другата страна на стената; не направи никакво усилие да пробие през нея. Имаше далеч по – неотложни неща, за които да се притеснява, вместо за факта, че не бе единствената, която пазеше скрита информация. Дали имаше значение, че пазех тайната си от нея? Не бях силна като Мелани; нямаше съмнение, че тя би изтърпяла мъчения. Колко болка бих понесла, преди да им дам всичко, което поискат?
Стомахът ми се надигна. Самоубийството бе неприятна възможност – дори по – лошо, защото щеше да бъде и убийство. Мелани щеше да е част и от мъчението, и от убийството. Щях да изчакам за това, докато не ми остане абсолютно никакъв шанс.
„Не, те не биха посмели. Чичо Джеб няма да им позволи да ме наранят.”
„Чичо Джеб не знае, че си тук”, напомних й.
„Кажи му!”
Фокусирах се върху лицето на стареца. Брадата ми пречеше да видя позицията на устата му, но очите му сякаш не горяха като на другите. С ъгълчето на окото си можех да видя как няколко от мъжете извърнаха втренчените си погледи от мен и ги отправиха към него. Те чакаха да им отговори на въпроса, свързан с моето присъствие тук, и факта, че бяха вдигнати по тревога.. Чичо Джеб се взираше в мен, като ги игнорираше.
„Не мога да му кажа, Мелани. Той няма да ми повярва. И ако те си помислят, че ги лъжа, ще ме сметнат за Търсач. Те сигурно са преживели достатъчно, за да знаят, че само Търсач би дошъл тук с подобна лъжа, с измислена история, за да се внедри сред тях.”
Мелани разпозна ведната истината, съдържаща се в мислите ми. Самата дума Търсач я накара да се отдръпне с ненавист, и знаеше, че странниците биха реагирали по същия начин. Без това нямаше значение. Аз съм Душа – за тях това е достатъчно.
Този с мачетето – най – едрият мъж, с особено светла кожа и живи сини очи – издаде звук на отвращение и се изплю на земята. Той направи крачка напред, бавно надигайки дългото острие. По – добре бързо, отколкото бавно. По – добре, че тази брутална ръка, а не моята, ще ни убие. По – добре, че няма да умра като насилник, отговорна за кръвта на Мелани толкова, колкото и за моята.
- Задръж, Кайл. – Джеб не бързаше да произнесе думите, по – скоро бе безразличен, но мъжът спря. Той направи гримаса и се обърна с лице към чичото на Мелани.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 27 Юни 2009 - 21:12

- Защо? Каза, че си се уверил. Това нещо е едно от тях.
Разпознах гласа – бе същия, който попита Джеб защо ми е дал вода.
- Добре де, да, тя наистина е една от тях. Но е малко сложно.
- Как? – друг мъж зададе въпроса. Той стоеше до грамадния тъмнокос Кайл, и двамата толкова си приличаха, че трябваше да са братя.
- Виждаш ли, това тук също е моята пламенница.
- Вече не е, - каза категорично Кайл. Той се изплю отново и направи бавна крачка в моя посока, ножът му в готовност. По начина, по който се движеха раменете му, можех да разбера, че думите няма да успеят да го спрат втори път. Затворих очи.
Чуха се две остри металически щраквания и някой ахна. Очите ми се отвориха отново.
- Казах да изчакаш, Кайл. – Чичо Джеб все още бе отпуснат, но сега дългата винтовка бе здраво стисната от ръцете му, а дулата бяха опрени в гърба на Кайл. Кайл замръзна само на няколко стъпки от мен; мачетето му висеше неподвижно над рамото му.
- Джеб, - братът каза ужасено, - какво правиш?
- Отдръпни се от момичето, Кайл.
Кайл ни обърна гръб, като се нахвърли яростно върху Джеб.
- Това не е момиче, Джеб!
Джеб сви рамене, оръжието продължаваше да бъде в готовност, насочено в гърба на Кайл.
- Има някои неща, които трябва да се обсъдят.
- Докторът може да успее да получи информация от това нещо, - женски глас предложи рязко.
Свих се при думите, чувайки в тях най – лошите ми страхове. Когато преди малко Джеб ме нарече своя племенница, глупаво позволих на искрица надежда да оживее – може би щяха да проявят милост. Бях глупачка, че си помислих това, дори и за секунда. Смъртта щеше да е единствената милост, която ще се надявам да получа от тези същества. Погледнах към жената, която направи предложението и се изненадах, че е на възрастта на Джеб, може би дори по – стара. Косата й бе тъмно сива, и затова не бях забелязала възрастта й по – рано. Лицето й бе покрито с бръчки, които се спускаха в сърдити линии. Но имаше нещо познато в чертите зад линиите. Мелани направи връзка между древното лице и едно по – гладко лице от спомените й.
- Лельо Маги? Ти си тук? Как? А Шарън… - думите принадлежаха на Мелани, не се изплъзнаха от моята уста и аз не успях да ги спра. Споделянето толкова дълго в безлюдната пустиня бе направило или нея по – силна, или мен по – слаба. Или може би бе факта, че бях концентрирана върху това от коя страна ще дойде смъртоносния удар. Одобряващо чаках смъртта, а тя присъстваше на семейна сбирка. Мелани стигна само до средата на изненадващото възклицание. По – старата жена, наречена Маги, скочи напред със скорост, която протичоречеше на крехката й външност. Тя не вдигна ръката си, в която държеше черен железен прът. Тази ръка гледах и не забелязах другата, свободна ръка, която се извъртя и ме зашлеви през лицето. Главата ми се люшна напред – назад. Последва нова плесница.
- Няма да ни заблудиш, паразит такъв. Знаем за кого работиш. Знаем колко умело може да ни имитирате.
Усетих кръв в устата си.
„Не прави така отново”, смъмрих Мелани. „Казах ти какво ще си помислят.”
Мелани бе твърде шокирана, за да отговори.
- Достатъчно, Маги, - започна Джеб с успокояващ тон.
- Не ми казвай „достатъчно, Маги”, ти стар глупако! Сигурно води легиони след себе си да ни заловят.
Тя се отдръпна от мен, очите й премерваха моята неподвижност, сякаш бях навита змия. Тя се спря до брат си.
- Не виждам никого, - отвърна Джеб. – Хей!, - провикна се той, и аз се сепнах изненадано. Не бях единствената. Джеб размаха лявата си ръка над главата си, като все още стискаше оръжието в дясната. – Насам!
- Млъквай, - изръмжа Маги и го сръчка в гърдите. Въпреки че вече бях узнала, че тя бе силна, Джеб не помръдна.
- Тя е сама, Маг. Тя бе почти мъртва, когато я намерих – не е във върхова форма в момента. Стоножките не се жертват по този начин. Те щяха да я потърсят много преди мен. Каквото и да е тя, определено е сама.
Видях образа на дългото, многокрако насекомо в главата си, но не схванах намека.
„Той говори за теб”, преведе Мелани. Тя насочи картината на грозната буболечка към съзнанието ми, като я съпостави с изкрящата сребърна Душа. Не забелязах прилика.
„Любопитно ми е откъде знае как точно изглеждаш”, разсеяно се зачуди Мелани. В началото моите спомени за истинския облик на Душите бяха нещо ново за нея.
Но нямах време да се чудя с нея. Джеб вървеше към мен, а другите бяха плътно зад него. Ръката на Кайл се колебаеше над рамото на Джеб, готова или да го удържи, или да го премахне от пътя – не можех да кажа със сигурност. Джеб премести оръжието в лявата си ръка и протегна дясната към мен. Погледнах я предпазливо, очаквайки да ме удари.
- Хайде, - подкани ме нежно. – Ако можех да те нося толкова надалеч, още снощи щях да те отнеса у дома. Трябва да повървиш още малко.
- Не! – изръмжа Кайл.
- Връщам я обратно, - каза Джеб и за пръв път рязък тон прозвуча в гласа му. Под брадата му челюстта му се стегна в израз на упорство.
- Джеб! – запротестира Маги.
- Това е моято място, Маг. Ще правя, каквото си искам.
- Стар глупак! – тя отсече отново.
Джеб се протегна надолу и сграбчи ръката ми, която лежеше върху бедрото ми, свита в юмрук. Той ме изправи рязко на крака. Не беше жестокост; по – скоро той бързаше. И въпреки всичко не беше ли това най – сбърканата форма на жестокост – да удължава живота ми заради причините, които имаше? Наместо да се изправя, аз се заклатушках. Не усещах добре краката си – просто убождания като от иглички, когато кръвта потече надолу в тях. Зад него се чуваше неодобрително просъскване. То излизаше от повече от една уста.
- Добре, която и да си ти, - каза той, гласът му бе мил. – Да се махаме оттук, преди да стане напечено.
Този, който трябваше да е братът на Кайл, хвана Джеб за лакъта.
- Не може току – така да покажеш на нещото къде живеем, Джеб.
- Предполагам, че няма значение, - отвърна рязко Маги. – Това нещо няма да получи възможност да разказва изториите си.
Джеб въздъхна и свали кърпата си, скрита досега под брадата – бе завързана на врата му.
- Това е глупаво – измърмори той, но усука мръсния плат, втвърден от засъхналата пот, и направи от него превръзка за очи. Останах абсолютно неподвижна, докато я завързваше над очите ми, борех се с паниката, която се увеличаваше, след като вече не виждах враговете си.
Не можех да виждам, но знаех, че Джеб бе този, който постави ръка на гърба ми, за да ме води; никой от другите нямаше да бъде толкова нежен.отправихме се напред, предположих най – вероятно на север. Отначало никой не говореше – чуваше се само звука от скърцащия под множеството крака пясък. Земята бе равна, но аз се препъвах в отмалелите си крака отново и отново. Джеб бе търпелив; ръката, с която ме водеше, лежеше на рамото ми, сякаш щеше да ме посвещава в рицарство.
Усетих изгрева на слънцето, докато вървяхме. Някои от стъпките бяха по – бързи от другите. Те се придвижиха пред нас, докато стана трудно да се чуят. Звучеше така, сякаш малцина бяха останали с мен и Джеб. Явно не изглеждах като някой, който се нуждае от много пазачи – бях отмаляла от глад и се олюлявах при всяка стъпка; главата ми сякаш бе зашеметена и празна.
- Не планираш да му кажеш, нали? – беше гласът на Маги; дойде няколко стъпки зад нас и прозвуча като обвинение.
- Той има правото да знае – отговори Джеб. Упорство се усещаше в гласа му.
- Това, което правиш, е жестоко, Джебедая.
- Животът е жесток, Магнолия.
Трудно ми бе да преценя кой от двамата бе по – ужасяващ. Дали бе Джеб, който имаше намерение да ме държи жива? Или Маги, която първа предложи намесата на Доктора – прозвище, което ме изпълни с инстинктивно отвращение и ужас. Но изглежда най – разтревожен от проявата на жестокост бе брат й.
Продължихме да вървим мълчаливо още няколко часа. Когато краката ми се заплитаха, той ме пускаше на земята и придържаше манерка към устните ми, както бе направил предната нощ.
- Кажи ми, когато си готова, - каза ми Джеб. Гласът му звучеше мило, въпреки да знаех, че го тълкувам погрешно.
Някой въздъхна нетърпеливо.
- Защо правиш това, Джеб? – попита един мъж. Бях чувала гласът му и преди – принадлежеше на един от братята. – Заради Доктора? Можеше просто да кажеш на Кайл. Не бе нужно да насочваш оръжие срещу него.
- Кайл има нужда да насочват оръжие срещу него по – често, - измърмори Джеб.
- Моля те, кажи ми, че не проявяваш симпатия към това нещо – продължи мъжът. – След всичко, на което си станал свидетел…
- След всичко, което съм видял, ако не се бях научил на състрадание, нямаше да струвам много. Но не, не е заради симпатия. Ако това бедно създание ми бе достатъчно симпатично, щях да я оставя да умре.
Потреперих, въпреки че въздуха бе горещ като в пещ.
- Какво тогава? – поиска да узнае братът на Кайл.
Последва дълго затишие и после ръката на Джеб докосна моята. Сграбчих я, имах нужда от помощта й, за да се изправя отново на крака. Другата му ръка подпря гърба ми и аз закрачих напред отново.
- Любопитство, - отвърна Джеб с нисък глас.
Никой не каза дума.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 29 Юни 2009 - 18:53

Докато вървяхме, осъзнах няколко факта със сигурност. Първо, нe бях първата Душа, която залавят. Процедурата се бе превърнала в рутинна. Този „Доктор” се бе опитвал да получи отговори от другите преди мен. Второ, опитите му са били неуспешни. Ако някоя Душа не бе успяла с опита за самоубийство и се бе пречупила под човешките мъчения, сега нямаше да се нуждаят от мен. Смъртта ми би била снизходително бърза. Странно, не се надявах на бърз край, въпреки че можех да се опитам да повлияя на резултата. Щеше да е лесно да се направи, без да ми се налага да извършвам подвиг. Трябваше само да им подхвърля една лъжа – да се престоря, че съм Търсач, да им кажа, че колегите ми ме следят в момента, вилнеещи и заплашителни. Или да им кажа истината – че Мелани живее вътре в мен и благодарение на нея се озовах на това място. Те биха съзрели в думите ми друга лъжа, която същевременно е толкова неустоима – възможността човек да оживее след имплантирането – толкова изкушаващо, че от тяхна гледна точка биха повярвали, и едновременно с това толкова коварно, че биха счели със сигурност, че съм Търсач, без дори самата аз да се налага да го твърдя. Биха предположили, че е капан, и тогава щяха да се отърват от мен бързо и да си намерят ново скривалище, далеч от тук.
„Вероятно си права”, съгласи се Мелани. „Така бих постъпила аз.”
Но все още не изпитвах никаква болка, така че каквато и да е форма на самоубийство бе трудна за възприемане; инстинкта ми за оцеляване бе по – силен и ме принуди да затворя плътно устата си. Споменът за последното ми посещение при моя Утешител – толкова цивилизован момент, че сякаш принадлежеше на друга планета – проблясна в главата ми. Мелани ме предизвикваше да я отстраня, привидно самоубийствен импулс, но на практика блъфираше. Спомних си как се бях замислила колко трудно е да планираш смъртта от удобния стол.
Миналата нощ Мелани и аз си пожелавахме смърт, но тогава смъртта бе само на няколко инча напред във времето. Сега бе различно, след като отново бях на крака.
„И аз не искам да умирам”, прошепна Мелани. „Но може би грешиш. Може би не затова ни държат живи. Не разбирам защо биха…” Тя не искаше да си представя нещата, които са способни да ни причинят – сигурна бях, че си представяше по – лоши неща от мен. „Какъв ли отговор биха искали така отчаяно да получат от теб?”
„Никога няма да кажа. Нито на теб, нито на друг човек.”
Смело изявление от моя страна. Но тогава все още не усещах болка…
Измина още един час – слънцето бе точно над главите ни, а горещината му се усещаше като огнена корона в косата ми – когато звукът се промени. Стържещите стъпки, които вече едва дочувах, сега отекваха напред. Краката на Джеб продължаваха да скърцат по пясъка като моите, но някой пред нас бе достигнал друга настилка.
„Внимавай сега”, предупреди ме Джеб. „Пази си главата.”
Поколебах се, без да съм сигурна от какво да се пазя или как да се пазя, при условие, че очите ми бяха завързани. Ръката му се отдръпна от гърба ми и натисна надолу главата ми, подканяйки ме да се наведа. Наклоних се напред. Вратът ми бе вдървен. Той ме поведе отново напред и чух как и нашите стъпки издавах същия различен звук. Земята не се усещаше като пясък, не беше и ронлива като чакъл. Беше плоска и стабилна под краката ми. Слънцето бе изчезнало – вече не чувствах да изгаря кожата ми и да опърля косата ми. Направих стъпка напред и друг въздух докосна лицето ми. Не бе бриз. Миришеше на застояло – навлезнах в него. Сухият пустинен вятър го нямаше. Този въздух бе непосвижен и хладен. Имаше слаб намек за влага в него, като мухъл, който можех едновременно да помириша и да вкуся.
Имах толкова много въпроси наум, както и Мелани. Тя искаше да зададе своите, но аз запазих мълчание. Нямаше нищо, което да кажем нито тя, нито аз в момента, което да ни помогне.
- Добре, може да се изправиш, - каза Джеб.
Вдигнах бавно глава. Дори и с превръзка на очите, можех да кажа, че нямаше светлина. Бе напълно черно около краищата на превръзката. Можех да чуя другите зад нас, местейки се от крак на крак, нетърпеливи да просължим напред.
- Насам, - каза Джеб и ме поведе отново. Стъпките ни отекваха много наблизо – най – вероятно помещението, в което се намирахме, бе много малко. Забелязах, че инстинктивно привеждам глава. Направихме още няколко стъпки по – нататък и след това извихме толкова рязък завой, че имах усещането, че се обърнахме към мястото, от което бяхме дошли. Подът започна да се спуска надолу. Наклонът ставаше все по – стръмен и Джеб ме захвана здраво, за да не падна. Не зная колко време се хлъзгах и залитах в мрака. Екскурзията сигурно продължаваше много по – дълго от обикновено, благодарение на белята, която си бяха отворили с моето залавяне. Направихме друг завой и пода започна дасе изкачва нагоре. Краката ми бяха така вцепенени и вдървени, и колкото по – стръмна ставаше пътеката, толкова повече на Джеб му се налагаше да ме влачи по наклона. Въздухът ставаше по – плесенясал и влажен с всяка стъпка напред, но тъмнината не изчезваше. Единствените звуци идваха от стъпките ни и тяхното ехо. Пътят отново се изравни, но криволиченето и завоите го караха да изглежда като спирала.
Най – накрая, най – накрая около превръзката ми се забеляза нещо ярко. Щеше ми се да се изплъзне, защото бях прекалено уплашена да я сваля сама. Струваше ми се, че няма да съм толкова ужасена, ако можех да видя къде се намирам и кой е до мен.
Със светлината се появи и шумът. Странен шум, като ниско мърморене и бръщолевене. Звучеше почти като водопад. Бръщолевенето се усилваше, докато се придвижвахме напред, и колкото по се усилваше, толкова по – малко звучеше като вода. Бе твърде менящо се, повишаваше се и се понижаваше, смесваше се и се повтаряше. Ако не звучеше толковафалшиво, можеше да мине за развалена версия на непрекъснатата музика, която бях слушала и пяла на Пеещия Свят. Мрака от превръзката бе подходящ за спомена, спомена за слепотата.
Мелани различи какафонията преди аз да успея. Не бях чувала звука, защото не съм била сред хора преди.
„Това е спор”, осъзна тя. „Звучи, сякаш много хора спорят.”
Тя бе увелечена от звука. Дали в такъв случай тук има повече хора? Дори факта, че видяхме осем оцелели, ни изненада и двете. Какво бе това място?
Ръце докоснаха задната част на врата ми и аз се отдръпнах.
„Спокойно де”, каза Джеб. Той свали превръзката от очите ми.
Примигнах бавно и сенките около мен се избистриха във форми, които разбирах: груби, неравни стени; таван с висулки; издълбан, прашен под. бяхме под земята някъде в естествена пещерна формация. Едва ли бяхме много дълбоко. Мислех си, че се изкачвахме по – дълго, отколкото се спускахме надолу по пътеката. Скалистите стени и таванът бяха тъмно мораво кафяви, и бяха надупчени от плитки дупки като швейцарско сирене. Ръбовете на по – ниските дупки бяха изтрити, но криговете над главата ми бяха ясно очертани и крайчетата им изглеждаха остри.
Светлината идваше от обла дупка пред нас, формата й не бе по – различна от тази на дупките, осеяли подземната кухина, само бе по – голяма. Това бе вход, врата към по – ярко помещение. Мелани бе нетърпелива, удивена от мисълта за още хора. Задържах се на място, изведнъж притеснена от вероятността слепотата да е по – добрия вариант, отколкото гледката пред мен. Джеб въздъхна.
- Съжалявам, - измърмори той толкова ниско, че вероятно бях единствената, която го чу. Опитах се да преглътна, но не можах. Главата ми се завъртя, но най – вероятно бе от глад. Ръцете ми трепереха като листа, поклащани от силен вятър, докато Джеб ме тикаше през голямата дупка.
Тунелът преминаваше в камера, която бе изключително обширна, и в първия момент не повярвах на това, която виждат очите ми. Таванът бе ярък и много висок – като изкуствено небе. Опитах да открия какво го осветява, но осветителното тяло изпращаше остри копия от светлина право в очите ми и ме заболя. Очаквах бърборенето да се усили, но изведнъж настъпи гробна тишина в огромната пещера. Подът бе сенчест в сравнение с иsкрящия таван високо над нас. Отне ми известно време да осъзная връзката между всички форми. ТЪЛПА. Нямаше друга дума за това – това бе тълпа от хора, стоящи непосвижни като статуи, мълчаливи, взиращи се в мен със същите изгарящи, изпълнени с омраза изражения, които бях видяла заранта.
Мелани бе твърде слисана, за да прави каквото и да е, освен да брои. Десет, петнадесет, двадесет, двадесет и пет, двадесет и шест, двадесет и седем…
Не ме интересуваше колко са. Опитах се да й кажа, че това е почти без значение. Нямаше да са нужни двадесет от тях, за да ме убият. Да НИ убият. Опитах се да я накарам да види колко несигурна бе позицията ни, но тя бе отвъд предупрежденията ми, изгубената в човешкия свят, за който не бе и мечтала, че съществува тук.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 29 Юни 2009 - 18:54

Един мъж пристъпи напред и очите ми се стрелнаха към ръцете му, оглеждайки дали държат оръжие. Ръцете му бяха свити в юмруци, но свободни от всякаква друга заплаха. Очите ми, още непривикнали към заслепяващата светлина, забелязаха позлатената от слънцето кожа и тогава го разпознах.
Шокирана от внезапната надежда, която ме зашемети, вдигнах очи към лицето на мъжа.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 30 Юни 2009 - 22:16

ГЛАВА 14
Обсъждана

Бе твърде много и за двете ни да го видим отново тук, след като се примирихме, че няма да го съзрем никога вече, след като повярвахме, че сме го изгубили завинаги. Смразих се, неспособна да реагирам. Исках да погледна към чичо Джеб, да проумея сърцераздирателния отговор, който ми даде в пустинята, но не можех да помръдна очите си. Взирах се неразбиращо в лицето на Джаред.
Мелани реагира различно.
- Джаред, - проплака тя; през разраненото ми гърло звукът прозвуча като грачене.
Тя ме бутна напред, по същия начин, както го направи в пустинята, поемайки контрола над неподвижно застиналото ми тяло. Единствената разлика се състоеше в това, че този път приложи сила. Не бях способна да я спра достатъчно бързо. Тя се наклони напред, вдигайки ръцете ми, за да го достигна. Изкрещях предупредително наум, но тя не ме послуша. Едва осъзнаваше, че и аз бях там. Никой не опита да я спре, когато се залюля към него. Никой освен мен. Тя бе само на сантиметри от това да го докосне, и въпреки това не забеляза нещото, което се наби в очите ми. Тя не виждаше как се бе променило лицето му през дългите месеци на раздялата, как бе станало по – твърдо, как бръчиците бяха застанали в различна посока. Тя не забеляза как несъзнателната усмивка от спомените й не пасваше физически на новото му лице. Само веднъж бе виждала лицето му да става мрачно и опасно, и това му изражение бе нищо в сравнение с изражението, изписано на лицето му сега. Не виждаше или може би не я интересуваше.
Неговите ръце бяха по – дълги от моите.
Преди Мелани да успее да накара пръстите ми да го докоснат, ръката му се изстреля и с опакото ме удари през лицето. Ударът бе толкова тежък, че краката ми се отлепиха от земята, още преди главата ми да се удари в скалистия под. Чух как останалата част от тялото ми се стовари на пода с глухо тупване, но не го усетих. Очите ми се въртяха безцелно и кънтящ звук раздираше ушите ми. Борих се със замайването, което заплашваше да ме изпрати в безсъзнание.
„Глупачка, глупачка”, хленчех. „Казах ти да не правиш така.”
„Джаред е тук, Джаред е жив, Джаред е тук.” Тя говореше несвързано, тананикаше си думите, сякаш бяха текст на песен.
Опитах се да фокусирам поглед, но странния таван ме заслепяваше. Извърнах глава настрани от светлината и заридах, когато движението изпрати силна болка като кинжал през лицето ми. Едва понасях болката от един спонтанен удар. Как изобщо се надявах да изтърпя интензивна, пресметната яростна атака?
Чу се раздвижване на крака около мен; очите ми инстинктивно се стрелваха насам - натам в опит да открият заплахата и видях чичо Джеб, надвесен над мен. Той бе протегнал наполовина едната си ръка към мен, но се колебаеше и гледаше настрани. Надихнах глава на няколко сантиметра и сподавих още един стон, за да видя какво бе привлякло вниманието му. Джаред вървеше към нас и лицето му бе досущ като лицата на варварите в пустинята – само дето бе красиво, а не плашещо в яростта си.
Сърцето ми запрепуска неравномерно и ми се прииска да се изсмея на себе си. Има ли значение, че е красив, че го обичам, след като се кани да ме убие? Съзрях убийството в изражението му и се надявах гнева да надделее над личната изгода, но същинската смърт упорито ме отбягваше.
Джеб и Джаред се дебнаха един дълъг момент. Челюстта на Джаред тракаше, но лицето на Джеб бе спокойно. Мълчаливото противопоставяне приключи когато Джаред внезапно издиша ядосано в изблик на чувства и отстъпи крачка назад. Джеб се протегна надолу да хване ръката ми и с другата си ръка подпря гърба ми, за да ме изправи. Главата ми се завъртя и ме заболя; стомахът ми се разбунтува. Ако не бе празен от дни, сигурно щях да повърна. Сякаш краката ми не докосваха земята. Заклатушках се напред – назад. Джеб ме балансира и сграбчи лакъта ми, за да ме държи изправена.
Джаред гледаше всичко това със стиснати зъби. Като идиот, Мелани полагаше усилия да се придвижи отново към него. Но аз бях над шока, че го виждам тук и по – малко глупава от нея в момента. Тя няма да си пробие път отново. Заключих я зад всяка решетка, която успях да изградя в главата си.
„Само бъди тиха. Не виждаш ли колко ме ненавижда? Каквото и да кажеш, само ще утежно положението ни. Ние сме мъртви.”
„Но Джаред е жив, Джаред е тук”, тя повтаряше монотонно.
Постепенно тишината в пещерата се разкъса; отвсякъде се чуваше едновременен шепот, сякаш бях пропуснала да ударя бялата топка на билярдната маса. Не откривах никакво значение в съскащото мърморене. Очите ми се стрелкаха между сбирщината човешки същества – всички бяха възрастни, нямаше дребни, млади фигури сред тях. Сърцето ме заболя, когато осъзнах какво липсва, а Мелани се бореше да изрече гласно въпросът. Решително я притиснах и тя замълча. Нямаше какво друго да се види тук освен гнева и отвращението, изписани на лицата на странниците или гнева и отвращението, изписани на лицето на Джаред. Докато един мъж не си проби път през шепнещата навалица. Той бе тънък и висок, скелетната му структура се различаваше по – ясно под кожата му, отколкото при останалите. Косата му бе измита, светло кафява или неопределено тъмно руса. Също като меката му коса и издълженото му тяло, чертите му бяха благи и фини. Нямаше следи от гняв, изписани на лицето му, и това прикова погледа ми.
Останалите наравиха път на този очевидно скромен мъж, сякаш се ползваше с определен статут сред тях. Само Джаред не отстъпи пред него; той остана като закован на мястото си, взирайки се в мен. Високият мъж го заобиколи, без изглежда да забелязва препятствието пред себе си, сякаш бе нищо повече от купчина камъни.
- Добре, добре, - каза той със странно развеселен глас, докато заобиколи Джаред и се изправи пред мен. – Тук съм. Какво си имаме?
Леля Маги бе тази, която застана до него и отговори.
- Джеб намери това нещо в пустинята. Преди беше нашата пламенница Мелани. Изглежда, че следваше посоката, която той й даде. – Тя прониза с мръсен поглед Джеб.
- Хм, - промърмори високият, кокалест мъж, очите му ме оценяваха любопитно. Бе странно, тази преценка. Изглеждаше така, сякаш харесва това, което е видял. Не можех да проумея защо му е да ме харесва.
Втренченият ми поглед се отмести от него към друга жена – млада жена, която се изравни с него, а ръката й бе облегната на неговата – и очите ми бяха привлечени от жизнената й коса.
„Шарън!”, проплака Мелани.
Братовчедката на Мелани видя в очите ми, че я разпознах, и лицето й придоби твърдо изражение. Аз изтиках грубо Мелани назад в главата си. „Шшшш.”
- Хм, - каза отново високият мъж и кимна. Той протегна ръка към лицето ми и се изненада, когато отскочих и се отдръпнах към Джеб.
- Всичко е наред, - каза високият мъж, като ми се усмихна окуражително. – Няма да те нараня.
Отново протегна ръка към лицето ми. Аз се отдръпнах настрани към чичо ми както направих по – рано, но Джеб сгъна ръка и ме побутна с лакът напред. Високият мъж докосна челюстта под ухото ми, пръстите му бяха по – нежни, отколкото очаквах, и извърна лицето ми настрани. Усетих как прокара пръсти по задната част на врата ми и осъзнах, че изучава белега от операцията ми.
Гледах лицето на Джаред с ъгълчето на окото си. Това, което правеше мъжът, очевидно го разстрои, и си помислих, че зная защо – колко ли мразеше тънката розова линия на врата ми. Джаред се намръщи, но с изненада открих, че част от гнева, изписан на лицето му, бе изчезнал. Веждите му се събраха. Изглеждаше объркан.
Високият мъж отпусна ръцете си и отстъпи настрани. Устните му бяха стиснати, а очите му бяха озарени от някакво предизвикателство.
- Тя изглежда достатъчно здрава, като оставим настрана изтощението, обезводняването и недохранването. Мисля, че сте я наляли с достатъчно вода, така че обезводняването няма да окаже влияние. Добре тогава. – Той направи странно, несъзнателно движение с ръцете си, сякаш ги миеше. – Да започваме.
Тогава думите му и краткото му изследване на белега ми си дойдоха на местата и разбрах – този внимателен мъж, който току – що обеща да не ме нарани, беше Докторът.
Чичо Джеб въздъхна тежко и затвори очи. Докторът протегна ръка към мен, подканяйки ме да поставя моята в неговата. Стиснах ръце в юмруци зад гърба си. Той ме погледна внимателно отново, оценявайки ужаса, изписан на лицето ми. Устните му се извиха надолу, но не се мръщеше. Той обмисляше как да действа.
- Кайл, Ян? – повика той, озъртайки се сред събраните хора, търсейки тези, които бе призовал. Коленете ми се разтрепераха, когато двамата огромни чернокоси братя си проправиха път напред. – Мисля, че имам нужда от малко помощ. Ако може да я придържате… - започна да казва Докторът, който не изглеждаше чак толкова висок, застанал до Кайл.
- НЕ.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 30 Юни 2009 - 22:16

Всички се обърнаха да видят откъде дойде изреченото несъгласие. Нямаше нужда да поглеждам, защото разпознах гласа. Въпреки всичко се извърнах към него. Веждите на Джаред се бяха присвили ниско над очите му и изражението му бе напрегнато; устата му се бе изкривила в странна гримаса. Толкова емоции преминаваха през лицето му, че бе трудно да отделиш някоя. Гняв, съпротива, объркване, отвращение, страх…болка.
Докторът премигна и лицето му застина от изненада.
- Джаред? Има ли проблем?
- Да.
Всички чакаха. Като изключим мен, Джеб се опитваше да задържи ъгълчетата на устните си надолу, въпреки че напираха да се разтегнат в усмивка. Ако това бе случая, значи стареца имаше странно чувство за хумор.
- И той е? – попита Докторът.
Джаред отговори през зъби.
- Ще ти кажа какъв е проблема, Док. Каква е разликата между това да те оставим да го направиш и това Джеб да пусне куршум в главата на това същество?
Трепнах. Джеб потупа ръката ми. Докторът премигна отново.
- Добре, - бе всичко, което каза.
Джаред отговори на собствения си въпрос.
- Разликата е, че ако Джеб го убие, поне ще умре чисто.
- Джаред. – Гласът на Доктора бе успокоителен, със същия тон, който използва върху мен. – Всеки път научаваме толкова много нови неща. Може би този път ще получим нужната ни информация.
- Ха, - изсмя се Джаред. – Не виждам да е направен съществен напредък, Док.
„Джаред ще ни защитава”, едва си помисли Мелани.
Бе прекалено трудно да се концентрирам, за да образувам смислени думи. „Не нас, а твоето тяло.”
„Близо си…” Гласът й сякаш идваше от разстояние, някъде извън натежалата ми глава.
Шарън направи стъпка напред и застана наполовина пред Доктора. Бе странна защитническа поза.
- Няма смисъл да се пропилява такава възможност, - каза тя ожесточено. – Всички разбираме, че това е трудно за теб, Джаред, но в края на краищата не ти вземаш решението. Трябва да вземем предвид кое е най – добре за мнозинството.
Джаред я изгаряше с поглед.
- НЕ, - изръмжа той.
Можех да кажа, че не прошепна думата, въпреки че звучеше много тихо в ушите ми. Всъщност, всичко внезапно затихна. Устните на Шарън се движеха, пръста й злобно мушкаше Джаред, но всичко, което чувах, бе меко просъскване. Никой от тях не пристъпи, но сякаш се отдалечаваха от мен. Видях чернокосите братя да се придвижват от двете страни на Джаред с гневни лица. Усетих, че ръката ми се опитва да се надигне в протест, но само потрепна отпусната. Лицето на Джаред стана червено, когато устните му се разделиха, и сухожилията на врата му се обтегнаха, сякаш крещеше, а аз не чувах нищо. Джеб пусна ръката ми и видях как матово сивото дуло на винтовката се завъртя покрай мен. Отдръпнах се настрани, въпреки че оръжието не бе насочено към мен. Това наруши равновесието ми и гледах как стаята се наклони на една страна много бавно.
- Джейми, - въздъхнах, когато светлината се измести от очите ми.
Изведнъж лицето на Джаред се озова много близо, надвесено над мен със свирепо изражение.
- Джейми? – издишах отново и думите ми прозвучаха като въпрос. – Джейми?
Грубият глас на Джеб отговори някъде от далече.
- Хлапето е добре. Джаред го доведе тук.
Гледах измъченото лице на Джаред, бързо изчезващо под тъмната мъгла, която закриваше очите ми.
- Благодаря ти, - прошепнах.
И после се изгубих в мрака.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 1 Юли 2009 - 21:29

Не съм се ровила подробно в речниците и наистина не съм сигурна как точно би трябвало да се произнесе името. Но ако сте свикнали да го четете като Иън, няма проблем - ще го променя. Smile
Между другото - това е първото мнение на някой от читателите и се развам, че някой поне написа нещо. Виждам, че превода се чете, но не зная от кого и ми е малко странно, но няма значение. Щом има интерес, съм доволна, дори и да няма коментари. И се извинявам искрено на читателите, че не мога да пускам всеки ден глава. Но се старая да е поне през ден.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
maciiito

avatar

Брой мнения : 181
Join date : 25.01.2009
Age : 23
Местожителство : Някъде из Аляска....

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 1 Юли 2009 - 22:57

доколкото забелязвам няма коментари за да може да се чете превода последователно,иначе съм сигурна ,че доста хора го четат! Smile Благодаря за отговора все пак ,беше ми станало малко странно просто Silly me
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 3 Юли 2009 - 21:48

ГЛАВА 15
Охранявана

Когато се свестих, не бях дезориентирана. Знаех точно къде се намирам. Грубо казано, и задържах очите си затворени и дишането си равномерно. Опитах се да науча колкото е възможно повече за точното ми положение, без да се издавам, че отново съм в съзнание.
Бях гладна. Стомахът ми се превърташе, свиваше и издаваше ядосани звуци. Съмнявах се тези звуци да ме предадат – бях сигурна, че е къркорил и се е оплаквал, докато спях. Главата ме болеше жестоко. Бе невъзможно да знам каква част се дължеше на умората и каква част бе предизвикана от ударите, които получих. Лежах на твърда повърхност. Беше груба и …сякаш покрита с пъпки. Не плоска, а странно извита, все едно лежах в плитка паница. Не се чувствах удобно. Гърбът и бедрата ми туптяха заради извитата поза, в която се намирах. Вероятно болката бе тази, която ме събуди; далеч не се чувствах отпочинала.
Бе тъмно – можех да кажа това, без да отварям очите си. Не катранено черно, но много тъмно. Въздухът бе дори по – застоял от преди – влажен, с дъх на ръжда, със специфично остро лютене, което сякаш залепваше за гърлото ми. температурата бе доста по – ниска, отколкото в пустинята, но невероятната влага я правеше почти неудобна. Отново се потях; водата, която ми бе дал Джеб, намираше пътя си навън през порите ми.
Можех да чуя ехото от дъха ми да се отразява само на няколко крачки от мен. Може би бях близо само до едната стена, но предполагах, че всъщност пространството бе много малко. Ослушвах се, колко можех, и ми се стори, че на практика дъха ми се отразява в отсрещната стена. Знаейки, че най – вероятно още се намирам в пещерната система, в която ме доведе Джеб, бях доста сигурна какво ще видя, когато отворя очи. Трябваше да съм в някоя малка дупка в скалата, тъмно пурпурно кафява и осеяна с дупки като сирене.
Тишината ме обграждаше, като изключим звуците, които собственото ми тяло произвеждаше. Страхувайки се да отворя очи, аз се осланях на слуха си, като се напрягах все по – усилено да разгадая тишината. Не чувах никой наоколо и това някак не пасваше. Не биха ме оставили без надзор, нали? Поне чичо Джеб с остарялата му пушка или някой по – малко симпатичен. Да ме оставят сама…не се връзваше с тяхната бруталност, с естествения им страх и отвращение към това, което представлявах.
Освен ако…
Опитах да преглътна, но ужасът притискаше гърлото ми. не биха ме оставили сама. Освен ако не ме смятаха за мъртва или не бяха се подсигурили, че ще бъда мъртва. Не и ако в тези пещери нямаше място, от което никой да не се е завърнал. Картината която оформях с помощта на заобикалящата обстановка, зашеметяващо се подреди в главата ми. Видях се на дъното на дълбока шахта или зазидана в претъпкана гробница. Дишането ми се ускори, опитвах на вкус въздуха – дали бе застоял, търсех знак, че скоро ще остана без кислород. Мускулите около белите ми дробове се разпъваха настрани, изпълвайки ги с въздух, и бях готова да закрещя всеки момент. Стиснах зъби, за да не се изтърва и да извикам. Близо до главата ми нещо изстърга остро по земята.
Аз изпищях и звукът прониза малкото пространство. Очите ми се отвориха. Потръпнах от зловещия шум и се хвърлих върху назъбената скална стена. Ръцете ми се извиха, за да предпазят лицето ми, но главата ми се удари болезнено в ниския таван.
Мъглява светлина нахлу през идеално кръглия изход на малкото пещерно мехурче, в което се бях свила. Лицето на Джаред бе наполовина осветено докато се наведе през отвора, протягайки ръка към мен. Устните му бяха присвити гневно. Вената на челото му пулсираше, докато наблюдаваше паническата ми реакция. Не помръдна; само се взираше яростно, а сърцето ми рестартира и дишането ми се изравни. Срещнах погледа му, спомняйки си колко тих бе винаги – като привидение, когато поиска. Нищо чудно, че не го бях чула да стои на пост пред клетката ми. Но бях чула нещо. Докато си припомням, Джаред напъха протегнатата си ръка по – близо и стържещия звук се повтори. Погледнах надолу. В краката ми имаше счупено парче пластмаса, което служеше за поднос. И на него…
Пресегнах се за отворената бутилка вода. Едва забелязвах как устата на Джаред се изкриви от отвращение, когато поднесох бутилката към устните си. Бях сигурна, че по – късно ще имам проблеми заради това, но единственото, за което ме бе грижа в момента, бе водата. Зачудих се дали някога през живота си ще приемам отново течността за даденост? Като пресметнах, че животът ми тук едва ли ще продължи дълго, вероятният отговор беше Не.
Джаред изчезна през кръглия вход. Виждах само част от ръкава му. Приглушената светлина струеше от източник, разположен зад него. Бе в изкуствен синкав цвят. Погълнах половината вода, когато нов мирис прикова вниманието ми, изформирайки ме, че водата не бе единствения подарък. Погледнах отново към подноса.
Храна. Хранеха ме?
Хлябът – тъмен, неравномерно оформен като руло – бе първото нещо, което помирисах, но имаше и купа с прозрачна течност, която бе с дъх на лук. Като се наведох по – близо, можех да различа тъмните парченца на дъното. Освен това имаше три къси и плътни бели тръби. Предположих, че са зеленчуци, но не разпознах вида им. Отне ми само минута да направя тези открития, но дори за толкова кратко време, стомахът ми почти изскочи през устата, опитвайки се да достигне храната.
Нахвърлих се на хляба. Бе много плътен, поръсен с цели ядки, които се набиваха между зъбите ми. Структурата му бе зърнеста, но ароматът бе прекрасен и наситен. Не си спомнях нещо да ми се е услаждало така, дори и смачканите ми Туинкита. Челюстта ми работеше толкова бързо, колкото можеше, но поглъщах повечето от залъците твърд хляб полу – сдъвкани. Чувах как всяка хапка се удря в стомаха ми с клокочене. Твърде дълго празен, стомахът ми реагираше на храната неприятно. Пренебрегнах това и се придвижих към течността – бе супа. Тя слизаше по хранопровода ми по – лесно. Настрани от лука, който подушвах, вкусът й бе мек. Зелените парченца бяха меки и гъбести. Изпих я направо от купата и ми се щеше да бе по – дълбока. Отдръпнах я от себе си, за да се уверя, че съм изпила всичко до последната капка. Белите, подобни на тръбички зеленчуци, бяха хрупкави, в дървесен вкус. Някакъв вид корени. Не задоволяваха като супата и не бяха вкусни като хляба, но бях благодарна, че се намираха в изобилие. Не се заситих – не бях дори близо – и вероятно щях да започна да ям таблата, ако бях сигурна, че ще мога да я сдъвча.
Не ми идваше наум, поне докато не приключих, че не би трябвало да ме хранят. Освен ако Джаред не бе загубил пререканието с Доктора. Но защо Джаред ме охраняваше, ако наистина се бе случило това?
Плъзнах настрани подноса, когато го опразних; през тялото ми премина неприятна тръпка, предизвикана от стържещия шум. Останах притисната към задната стена на моето мехурче, а Джаред се пресегна да вземе таблата обратно. Този път не гледаше към мен.
- Благодаря ти, - прошепнах, когато той изчезна отново. Не каза нищо; лицето му не се измени. Този път не се показваше дори късче от ръкава му, но бях сигурна, че е там.
„Не мога да повярвам, че ме удари”, размишляваше Мелани, а мислите й бяха по – скоро недоверчиви, отколкото свързани със случилото се. Още не бе преодоляла изненадата. „Не бях изненадана първоначално. Разбира се, че ме удари.”
„Чудих се ти къде беше”, отговорих. „Щеше да е невъзпитано да ме въвлечеш в тази каша и после да ме изоставиш.”
Тя игнорира горчивия ми тон. „Не съм се замисляла, че е способен да го направи, без значение дали има причина или не. Не мисля, че бих могла да го ударя.”
„Със сигурност би могла. Ако бе дошъл при теб с отразяващи очи, ти щеше да направиш същото. Ти си по природа насилник.” Спомних си фантазиите й как удушава Търсача. Струваше ми се, че бе преди месеци, въпреки да знаех, че са минали само няколко дни. Щеше да има смисъл, ако бе минало повече време. Би трябвало а орнема известно време, преди да се напъхаш в такъв катастрофален кошмар, в какъвто се намирах аз сега.
Мелани се опита да го осмисли безпристрастно. „Не и Джаред…и Джейми, няма начин да нараня Джейми, дори и да бе…” Тя се откъсна от потока мисли, които мразеше.
Обмислих казаното и то бе истина. Дори детето да се бе превърнало в нещо или в някой друг, нито тя, нито аз бихме могли някога да вдигнем ръка срещу него.
„Това е различно. Ти си като…майка. Майките са безсмислени тук. Намесени са твърде много емоции.”
„Майчинството винаги е емоционално – дори за вас, Душите.”
Не отговорих на това.
„Какво мислиш, че ще се случи сега?”
„Ти си експерта по хората”, напомних й. „Вероятно това, че ми дават храна, не е на добре. Мисля, че има само една причина да ме искат силна.”

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 3 Юли 2009 - 21:49

Няколкото особености, които си припомних относно историите за човешката жестокост, се преплетоха в главата ми с историите от старите вестници, които четохме преди дни. Огън – това бе мъчително. Мелани бе изгорила връхчетата на пръстите на дясната си ръка (и сега нямаше отпечатъци) в глупав инцидент, като бе хванала тава, без да осъзнае колко гореща е. Спомних си как болката я бе шокирала. Бързо обработване с лед, мехлеми, лекарства. Никой не се наранява нарочно, воден от първоначалната отвращаваща болка, с намерение да я задържи по – дълго…
Не бях живяла на планета, където подобна жестокост да е съществувала, дори преди пристигането на Душите. Това място наистина бе събрало най – доброто и най – лошото от всички планети – най – красивите усещания, най – прелестните емоции…най – силните зложелания, най – тъмните деяния. Може би така е трябвало да бъде. Може би без да бъдат опознати низините, я нямало да бъдат достигнати висотите. Бяха ли Душите изключение от правилото? Можеха ли да притежават светлината, без да се докоснат до мрака на този свят?
„Аз…почувствах нещо, когато те удари”, прекъсна ме Мелани. Думите дойдоха бавно, една по една, сякаш тя не искаше да си ги помисля.
„Аз също почувствах нещо.” Бе удивително колко естествено използвах сарказъм, след като бях прекарала толкова много време с Мелани. „Има страшен бекхенд, нали?”
„Не това имах предвид. Исках да кажа…” – за един дълъг момент тя се колебаеше, и после изстреля останалите думи.” Въобразявах си, че начинът, по който се чувстваме заради него, е само по моя вина. Мислех, че контролирам това.”
Мислите, скрити зад думите, бяха по – ясни от самите думи.
„Мислила си, че си способна да ме доведеш тук, защото си го искала отчаяно? Че ме контролираш, вместо обратното?” Опитах да не се дразня. „Мислила си, че ме манипулираш.”
„Да”- огорчението в тона й не бе предизвикано от факта, че бях разстроена, а защото тя не обичаше, когато се оказваше, че не е права. Но…
Чаках.
Още веднъж изля поток от думи. „Независимо от мен, ти също си влюбена в него. Усеща се по различен начин, не както аз го чувствам. Друго е. Не бях забелязала докато не застана до нас, докато ти не го видя за пръв път. Как се случи това? Как осем сантиметров червей се влюби в човешко същество?”
„Червей?”
„Съжалявам. Предполагам, че имаш някакви…крайници.”
„Не съвсем. По – скоро са като антени. И съм доста по – дълга от осем сантиметра, когато крайниците ми са разпънати.”
„Мисълта ми е, че той не е от твоя вид.”
„Тялото ми е човешко”, казах й. „докато съм прикрепена за него, също съм човек. и начинът, по който си припомняше Джаред…Наистина, вината е изцяло твоя.”
За момент се замисли. Не й хареса особено.
„Значи, ако бе отишла в Туксон и бе взела ново тяло, сега нямаше да го обичаш?”
„Наистина, наистина се надявам да е вярно.”
Никоя от нас не бе щастлива от отговора ми. положих глава на коленете си. мелани смени темата.
„Поне Джейми е в безопасност. Знаех, че Джаред ще се грижи за него. Ако трябваше да го изоставя, не бих могла да го оставя в по – сигурни ръце от неговите…Ще ми се да мога да го видя.”
„Няма да моля за това!” Потръпнах при мисълта какъв отговор бих получила на подобна молба. В същото време копнеех самата аз да видя лицето на момчето. Исках да съм сигурна, че наистина е тук, наистина е в безопасност – че го хранят и се грижат за него по начина, по – който Мелани никога отново не би могла да го направи. Начинът, по който аз, ничия майка, бих искала да се грижа. Дали той си има някого, който да му пее през нощта? Да му разказва приказки? Дали новият, гневен Джаред се замисля за малките неща? Дали има някого, в когото да се сгуши, когато се страхува?
„Мислиш ли, че ще му кажат, че съм тук?” попита Мелани.
„Дали ще му помогне или ще го нарани?” отвърнах.
Мислите й бяха слаб шепот. „Не зная…Ще ми се да можех да му кажа, че спазих обещанието си.”
„Определено го спази.” Тръснах глава удивена. „Никой не може да каже, че не си се върнала, както винаги си правила.”
„Благодаря за думите.” Гласът й бе слаб. Не можех да кажа дали има предвид последните ми думи или се отнасяше за цялостната картина, която я доведе тук.
Внезапно се почувствах изтощена, както и тя. И като изключим това, че стомахът ми се бе успокоил и се чувстваше полу – пълен, останалите ми болки не бяха достатъчно остри, за да ме държат будна. Поколебах се, преди да помръдна, от страх да не издам някакъв шум, но тялото ми искаше да се разпъне и протегне. Направих това колкото се може по – тихо, опитвайки се да намеря достатъчно дълго за мен място в мехурчето.
Най – накрая, почти изкарах краката си навън през кръглия отвор. Не ми харесваше да го правя, притеснявах се, че Джаред ще усети раздвижване близо до него и ще си помисли, че се опитвам да избягам, но той не реагира. Положих здравата част на лицето си върху ръката си, която подложих като възглавница, опитах се да игнорирам начина, по който извивката на пода огъваше гръбнака ми, и затворих очи.
Мисля, че заспах и ако бе така, не спях дълбоко. Звукът от стъпки бе още далеко, когато се събудих напълно. Този път веднага отворих очи. Нищо не се бе променило – все още можех да видя приглушената синя светлина през кръглия отвор; все още не можех да видя дали Джаред е отпред. Някой идваше насам – лесно се разбираше, че стъпките приближават. Издърпах краката си от дупката, движейки се съвсем тихо, и се свих до задната стена. Щеше ми се да съм способна да се изправя; щях да се чувствам по – малко незащитена и по – подготвена да се изправя срещу това, което приближаваше. Но ниският таван на мехура едва ми позволяваше да стоя на колене.
Светкавично раздвижване последва навън от моя затвор. Видях част от крака на Джаред, когато той се изправи.
- Ах. Ето те, - каза мъжът. Думите прозвучаха толкова силно след цялата тази тишина, че подскочих. Разпознах гласът. Принадлежеше да един от братята, които видях в пустинята – този с мачетето, Кайл.
Джаред не проговори.
- Няма да позволим това, Джаред. – Говореше някой друг, с по – поносим глас. Вероятно бе по – младият брат, Иън. Гласовете на братята бяха много сходни – или биха били, ако Кайл не звучеше така, сякаш почти крещи през цялото време и тона му е изпълнен с гняв. „Всички сме загубили по някого – по дяволите, всички сме загубили абсолютно всичките си близки. Но това е нелепо.”
- Ако не позволиш на Доктора да се заеме, това нещо ще трябва да умре, - добави Кайл с ръмжащ глас.
- Не може да го държиш тук като затворник, - продължи Иън. – Евентуално би могло да избяга и тогава всички ще бъдем изложени на опасност.
Джаред не проговори, но направи една лека крачка, която го постави директно пред отвора на малката ми клетка. Сърцето ми заби като лудо щом осъзнах какво се опитваха да кажат братята. Джаред бе победил. Нямаше да бъда измъчвана. Нямаше да бъда убита – поне не незабавно. Джаред ме държеше като затворник. Думата звучеше красиво, като се вземеха предвид обстоятелствата.
„Казах ти, че ще ни защитава.”
- Не прави всичко по – трудно, Джаред, - каза нов мъжки глас, когото не разпознах. – Трябва да бъде направено.
Джаред не каза нищо.
- Не искаме да те нараним, Джаред. Тук всички сме братя. Но ще го направим, ако ни предизвикаш. – Нямаше блъфиране в тона на Кайл. – Дръпни се настрани.
Джаред остана неподвижен като скала.
Сърцето ми започна да препуска по – бързо от преди, опирайки се в ребрата ми толкова силно, че ударите нарушиха ритъма на белите ми дробове и аз се затруднявах да дишам. Мелани бе възпрепятствана от страха, неспособна да изрича свързани думи.
„Ще го наранят. Тези лунатици се готвят да атакуват един от техния вид.”
- Джаред…моля те, - каза Иън.
Джаред не отговори. Тежка топка – удар – и звук от нещо тежко, което се удря в нещо твърдо. Издишане, шокирано гъргорене…
- НЕ! – проплаках и изскочих през кръглата дупка.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 5 Юли 2009 - 13:04

ГЛАВА 16
Възложена

Ръбът на скалистия изход бе загладен, но издраска дланите и пищялите ми, докато пропълзявах през него. Болеше, особено като бях вдървена, да се изправя, и това накара дъха ми да секне. Главата ми сякаш заплува, когато кръвта се спусна надолу. Оглеждах се само за едно нещо – къде се намира Джаред, за да мога да застана между него и нападателите му.
Всички замръзнаха на място, втренчени в мен. Джаред бе опрял гърба си о стената, ръцете му се свиха в юмруци и бяха леко отпуснати надолу. Пред него Кайл се бе прегърбил и притискаше стомаха си. Иън и непознатият бяха на няколко крачки зад него и шокирано стояха с отворени усти. Възползвах се от изненадата им. С две дълги, несигурни крачки, се озовах между Кайл и Джаред.
Кайл реагира пръв. Бе на по – малко от една стъпка от мен и първичната му реакция бе да ме изблъска настрани. Ръката му стисна рамото ми и ме запрати на пода. Преди дори да падна, нещо хвана китката ми и ме изправи на крака. Щом разбра какво е направил, Джаред пусна китката ми, сякаш кожата ми бе покрита с киселина.
- Върни се там, - изрева ми той. Той също блъсна рамото ми, но не толкова силно, колкото Кайл. Отидох две крачки назад към дупката в стената.
Тя изглеждаше като черен кръг в тесния коридор. Извън малкия затвор, по – голямата пещера изглеждаше по същия начин, само по – дълга и висока, по – скоро прилична на тръба, отколкото на балонче. Малка лампа – захранвана от нещо, което не можех да разпозная – осветяваше от земята с мъглява светлина коридора. Тя хвърляше странни сенки върху мъжете, като караше лицата им да изглеждат чудовищно смръщени. Отново направих крачка към тях, обръщайки гърба си към Джаред.
- Аз съм това, което искате, - казах директно на Кайл. – Оставете го на мира.
Никой не продума.
- Хитра гадинка, - най – накрая промърмори Иън, а очите му бяха широко отворени, изпълнени с ужас.
- Казах да се върнеш там, - Джаред изсъска зад мен.
Завъртях се наполовина, без да изоускам Кайл от очи.
- Не е твое задължение да не защитаваш с цената на собстевния си живот.
Джаред се намръщи и вдигна ръка, за да ме избута отното към клетката. Отдръпнах се и движението ме приближи до мъжете, които искаха да ме убият. Иън сграбчи ръцете ми и ги изви зад гърба ми. Инстинктивно се съпротивлявах, но той бе много силен. Той изви ставите ми толкова назад, че изохках.
- Махни си ръцете от нея! – изкрещя Джаред със заповеден тон.
Кайл го улови и го притисна в хватка, като тези в борбата, като дърпаше врата му назад. Един от другите мъже хвана една от мятащите се ръце на Джаред.
- Не го наранявай! – изпищях. Напирах да се освободя от ръцете, които ме държаха като в затвор.
Свободния лакът на Джаред се заби в стомаха на Кайл. Той изстена и отпусна хватката си. Джаред се измъкна от нападателите си и после замахна и юмрука му се натресе в носа на Кайл. Тъмна червена кръв опръска стената и лампата.
- ¬Довърши това нещо, Иън! – изкрещя Кайл. Той наведе глава и се нахвърли върху Джаред, като го запрати върху другия мъж.
- Не! – Джаред и аз проплакахме в един и същ момент.
Иън пусна ръцете ми и уви своите около врата ми, като ме задушаваше. Забих безполезните си, къси нокти в ръцете му. Той ме стисна по – сино, повдигайки ме от пода. Болеше – стягащите ръце и внезапната паника, обхванала дробовете ми. Беше агония. Извих се повече в опит да избегна болката, отколкото ръцете, които се опитваха да сложат край на живота ми.
Щрак, щрак. Бях чувала звука само веднъж, но го разпознах. Както и останалите. Всички замръзнаха, ръцете на Иън все още бяха здраво свити около врата ми.
- Кайл, Иън, Бранд – назад! – изкрещя Джеб.
Никой не помръдна, само моите ръце, здраво забили нокти и краката ми, махащи във въздуха. Джаред внезапно се промуши под неподвижната ръка на Кайл и скочи към мен. Видях юмрука му да лети към лицето ми и затворих очи. На сантиметри зад главата ми се чу силен удар. Иън нададе вой и аз паднах на пода. Свих се в краката му, дишайки на пресекулки. Джаред се оттегли след яросния удар в моята посока и застана отстрани до Джеб.
- Вие сте гости на това място, момчета, и не го забравяйте, - изръмжа Джеб. – Казах ви да не тръгвате да търсите момичето. За момента тя също е мой гост и няма да толерирам намерението на някой от гостите, който иска да убие друг гост.
- Джеб, - изстена Иън над мен, а гласа му бе приглушен от ръката, поставена пред устата му. – Джеб. Това е лудост.
- Какъв е планът ти? – поиска да узнае Кайл. Лицето му бе омазан с кръв и представляваше страховита гледка. Но в гласа му нямаше доказателства, че изпитва болка, само контролиран, стихващ гняв. – Имаме право да знаем. Трябва да решим дали това място е безопасно или е време да се преместим. Така че…колко смяташ да задържиш това нещо като домашен любимец? Какво ще го правиш, когато спреш да си играеш на Господ? Всички ние заслужаваме да знаем отговорите на тези въпроси.
Необичайните думи на Кайл отекнаха в пулсиращата ми глава. Да ме задържи като домашен любимец? Джеб ме бе нарекъл негова гостенка…Дали това не бе друга дума за затворник? Беше ли възможно да съществуват двама мъже, които да не желаят нито смъртта ми, нито лъжовните ми признание, дадени при прилагането на мъчения върху мен? Ако е така, това не бе нищо друго освен Чудо.
- Нямам отговорите, които искаш, Кайл, - каза Джеб. Не зависят от мен.
Съмнявах се дали ако Джеб бе намерил някой друг, а не мен, това щеше да ги притеснява толкова? Всичките четирима мъже – Кайл, Иън и този, на когото не знаех името, включително и Джаред, се бяха втренчили шокирано в него. Все още се свивах, едва дишайки, в краката на Иън и ми се искаше да има начин да се покатеря в дупката си незабелязано.
- Не зависят от теб? – Кайл най – накрая повтори, без да може да повярва. – От кого? От тях? ако мислиш да го подлагаш на гласуване, вече е сторено. Иън, Бранд и аз онагледяваме резултата.
Джеб тръсна глава – нито за момент не изпускаше от очи мъжа пред него.
- Не става въпрос да се гласува. Все пак товае моята къща.
- Тогава от кого зависи? – извика Кайл.
Най – накрая очите на Джеб посочиха друго лице и после отново се фокусираха върху това на Кайл.
- Решението е на Джаред.
Всички, включително и аз, извърнахме поглед към Джаред. Той погледна Джеб изумено, толкова учуден, колкото и останалите, и тогава зъбите му звучно изтракаха. Внезапно хвърли поглед, изпълнен с омраза, в моята посока.
- Джаред? – попита Кайл, като се извърна към Джеб. – Но това няма смисъл! – Той не се контролираше, и говореше бързо и несвързано от ярост. – Той е най – пристрастен от всички! Защо? Как може да бъде благоразумен, що се отнася до това?
- Джеб, аз… - промърмори Джаред.
- Тя е твоя отговорност, Джаред, - каза Джеб с равен глас. – разбира се, ще ти помогна, ако има още неприятности като тази, няма да я изпускам от очи и всичко останало. Но стане ли въпрос да се вземе решение, всичко е в твоите ръце. – Той вдигна ръка, когато Кайл се готвеше отново да протестира. – Погледни го от тази страна, Кайл. Ако някой намери твоята Джоуди по време на обиколка и я доведе тук, би ли изкал аз, или Доктора, или гласуване да реши какво да правим с нея?
- Джоуди е мъртва, - просъска Кайл и кръв пръскаше от устните му. Той се втренчи в мен с почти същото изражение, което имаше преди малко Джаред.
- Добре, ако тялото й се скита в околността, пак ще трябва ти да вземеш решение. Би ли искал да стане по друг начин?
- Мнозинството…
- Моят дом, моите правила, - яростно го прекъсна Джеб. – Без повече дискусии. Без повече гласуване. Без повече намерения да я екзекутирате. Вие тримата ще осведомите останалите – така ще стават нещата занапред. Ново правило.
- Още едно? – Иън измърмори под дъха си.
Джеб не му обърна внимание.
- Ако, колкото и неприятно би могло да бъде, се случи отново, решението ще се взема от този, на когото принадлежи тялото. Джеб насочи дулото на оръжието срещу Кайл, а след това г озавъртя на сантиметри настрани към дъното на пещерата. – Махайте се от тук. Не искам повече да ви виждам да се навъртате около това място. Осведомете всички, че този коридор е забранен. Никой няма причина да бъде тук, освен Джаред, и ако хвана някой да се мотае наоколо, няма да го питам какво прави тук. Разбрахте ли? Тръгвайте. Веднага. – Той смушка Кайл с оръжието отново.
Бях изумена как тримата убийци незабавно се отправиха към коридора, без дори да се обърнат и да погледна Джеб или мен. Дълбоко се надявах, че оръжието в ръцете на Джеб беше само за заблуда.
ОСТАНАЛОТО ОТ ГЛАВАТА ПО - КЪСНО ДНЕС ИЛИ УТРЕ, ЗАЩОТО Е МНОГО ДЪЛГА. Neutral

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 6 Юли 2009 - 21:19

ЕТО ГО И ПРОДЪЛЖЕНИЕТО:
От първия момент, в който го видях, Джеб бе показвал само външни признаци на добрина. Нито веднъж не ме докосна насилствено; нито веднъж не ме погледна враждебно. Сега изглежда се оказа, че той е един от двамата души на това място, които не ми мислят нищо лошо. Джаред може и да се бори, за да ме запази жива, но си личеше, че изпитва силно противоречие относно решението си. Усещах, че всеки момент може да промени мнението си. от изражението му си личеше, че част от него иска да приключи с това – особено сега, когато Джеб прехвърли цялата отговорност на раменете му. Докато разсъждавах, Джаред ме гледаше с такова отвращение, което се четеше във всяка линия на изражението му. Обаче, колкото и да ми се искаше да повярвам, че Джеб блъфира, по начина, по който тримата мъже изчезнаха, разбрах, че няма начин ръжието да не е заредено. Под маската, която представяше до момента, явно Джеб бе не по – малко смъртоносен и жесток от останалите. Ако в миналото не бе използвал оръжието – за убийство, а не само за заплаха – едва ли щяха да му се подчиняват по този начин.
„Отчаяни времена”, прошепна Мелани. „Не може да си позволим да бъдем мили в света, в който си създадена. Ние сме бегълци, застрашен вид. Всеки избор е на живот и смърт.”
„Шшш. Нямам време да споря с теб. Трябва да се фокусирам.”
Джаред бе обърнат с лице към Джеб, едната му ръка протегната пред него, а дланта нагоре, пръстите отпуснати. Сега, когато другите си тръгнаха, телата им се отпуснаха свободно. Джеб дори се подхихилкваше под мустак, явно наслаждавайки се на безизходното положение от насоченото оръжие. Странен човек.
- Моля те, не ме поставяй в такова положение, Джеб, - каза Джаред. – Кайл е прав за едно нещо – не мога да взема разумно решение.
- Никой не е казал, че трябва да решаваш веднага. Тя няма да ходи никъде. – Джеб погледна надолу към мен, все още ухилен. По – близкото до мен око – това, което Джаред не виждаше – се затвори бързо и отново се отвори. Намигване. – не и след всичките неприятности, които ни създаде тук. Имаш достатъчно време да го премислиш.
- Няма какво да премислям. Мелани е мъртва. Но не мога – не мога – Джеб, просто не мога… - Джаред явно нямаше да завърши изречението.
„Кажи му.”
„Не съм готова да умра точно в този момент.”
- Тогава не го мисли, - каза му Джеб. – Може да измислиш нещо по – късно. Дай си малко време.
- Какво ще правиш с това нещо? Не може да го наблюдаваме двадесет и четири часа в денонощието!
Джеб завъртя глава.
- Точно това ще ни се наложи да правим известно време. Нещата ще се успокоят. Дори Кайл не може да запази тази убийствена ярост за повече от няколко седмици.
- Няколко седмици? Не може да си позволим да си играем на пазачи тук долу за няколко седмици! Имаме други неща…
- Зная, зная, - въздъхна Джеб. – Ще измисля нещо.
- И това е само половината от проблема. – Джаред ме погледна отново; вената на челото му пулсираше. – Къде ще го държим? Не е като да имаме отделно помещение за клетките.
Джеб ми се усмихна.
- Няма да ни създадеш неприятности сега, нали?
Взирах се безгласно в него.
- Джеб, - измърмори Джаред разстроено.
- О, не се притеснявай за нея. На първо място, ще я наглеждаме. Второ – никога не би могла да намери изхода навън – ще се скита наоколо дълго време, а после все ще се натъкне на някого. Което ни води към номер три: тя не е толкова глупава. – Той повдигна едната си побеляла вежда към мен. – Няма да тръгнеш да търсиш Кайл или останалите от тях, нали? Не мисля, че някой от тях те е обикнал.
Гледах втренчено, учудена от лекия му, бъбрив тон.
- Ще ми се да не говориш на това нещо по този начин, - Джаред измърмори.
- Отгледан съм в по – учтиви времена, хлапе. Не мога по друг начин. – Джеб сложи ръка на рамото на Джаред, потупвайки го леко. – Виж, изкара цялата нощ. Нека поема следващата смяна тук. Наспи се.
Джаред бе на път да възрази, но после ме погледна отново и изражението му придоби суров вид.
- Както искаш, Джеб. И…аз не бих – аз няма да поема отговорността за това нещо. Убий го, ако мислиш, че е най – добре.
Потреперих. Джаред се намръщи на реакцията ми и внезапно се обърна, като се оттегли по начина, по който го направиха и другите преди него. Джеб го гледаше как си тръгва. Докато бе разсеян, пропълзях обратно в дупката си. Чух Джеб да се настанява бавно на пода пред входа. Той въдишаше и се протягаше, като намести няколко от ставите си. След няколко минути започна да си свирка тихичко. Някаква жизнерадостна мелодия.
Свих се около коленете се, притискайки гръб към най – далечната ниша на малката клетка. Потръпване се разнесе по целия ми гръбнак. Ръцете ми се тресяха и зъбите ми леко тракаха, независимо от тежката жега.
- Поне може да легнеш долу и да поспиш, - Джеб каза, не бях сигурна дали думите бяха предназначени за мен или за него. Утрешния ден ще бъде труден.
Тръпките отминаха след около половин час. Когато спряха, че почувствах изтощена. Реших да приема съвета на Джеб. Въпреки че пода ми се струваше още по – неудобен, за секунди изпаднах в безсъзнание.
Миризмата на храна ме събуди. Този път отворих очи и се чувствах замаяна и дезориентирана. Инстинктивна паника накара ръцете ми да треперят, докато не се разсъних напълно. Същият поднос седеше на пода до мен, със същата храна върху него. Можех да видя и да чуя Джеб. Той седеше пред пещерата в профил, гледаше право напред надолу по коридора и леко си свиркаше. Водена от жестоката ми жажда, седнах и грабнах отворената бутилка вода.
- Добр’утро, - каза Джеб, кимайки в моя посока.
Замръзнах с ръце на бутилката, докато той не извърна глава и не продължи да си свирка. Едва сега, когато вече не бях толкова отчаяно жадна като преди, забелязах странния вкус, който оставяше водата в устата. Съвпадаше с парещия вкус на въздуха, но беше малко по – силен. Вкусът се разнесе в устата ми, без да мог ада го избегна. Ядях бързо, като си бях оставила супата за накрая. Стомахът ми реагираше по – щастливо днес, приемайки храната с благодарност. Почти не къркореше. Тялото ми иамше други нужди, въпреки че най – силната бе утолена. Огледах тъмната, тясна дупка. Нямаше много видими възможности. Но едва сдържах страха си да проговоря и да помоля за нещо, било то и странния, приятелски настроен Джеб. Въртях се напред – назад, дискутирайки. Устните ме заболяха от това, че ги кривях при мисълта за облата пещера.
- Ахм, - каза Джеб. Погледна ме отново, лицето му бе с по – дълбок цвят под бялата коса от обикновено. – Затоверена си тук от известно време, - каза той. – Имаш ли нужда…да излезнеш?
Кимнах.
- Нямаш нищо против да се разходя с теб, нали? – Лицето му бе бодро. Изправи се на крата с изненадваща ловкост. Пропълзях до ръба на дупката ми, взирайки се предпазливо в него. – Ще ти покажа малката ни умивалня, - продължи той. – сега, предполагам че трябва да знаеш, че ще ни се наложи да минем през…нещо като централния площад. Не се притеснявай. Мисля, че всички трябва да са получили посланието ми досега. – Несъзнателно, той проследи дължината на оръжието си.
Опитах се да преглътна. Пикочният ми мехур беше толкова пълен, че постоянната болка не можеше да бъде пренебрегната. Но да марширувам по средата на рояк гневни убийци? Не може ли просто да ми даде кофа? Той премери паниката в очите ми – гледайки как автоматично се дръпнах назад към моята дупка – и устните му се присвиха, докато размишляваше. После се обърна и закрачи към тъмния коридор.
- Последвай ме, - повика ме, без да се обърне да види дали се подчинявам.
Изведнъж получих проблясък как Кайл ме открива тук сама, и секунда след като Джеб бе потеглил, се промуших странно през отвора и закуцуках със схванатите си крака колкото можах по – бързо, за да го настигна. Чувствах се едновременно ужасно и прекрасно да стоя изправена отново – болката бе остра, но облекчението бе невероятно. Бях близо зад него, когато достигна края на коридора; тъмнината растеше през нарушения овал на изхода. Поколебах се, поглеждайки малката лампа, която той остави на пода. Тя бе единствената светлина в тъмната пещера. Дали трябваше да я взема?
Чу ме да спирам и се обърна да ми хвърли поглед през рамо. Кимнах към светлината, а след това отново към него.
- Остави я. Зная пътя. – Той протегна свободната си ръка към мен. – Аз ще те водя.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 6 Юли 2009 - 21:19

Втренчих се в ръката за дълъг момент, и после, чувствайки колко належащо бе да посетя тоалетната, бавно поставих ръка върху дланта му, едва докосвайки го – по начина, по който бих докоснала змия, ако изобщо бъда принудена да го направя. Джеб ме поведе през чернотата със сигурни, бързи стъпки. Дългият тунел бе последван от редица объркващи завои в различни посоки. Когато направихме поредния V – образен завой, знаех, че е безнадеждно да открия сама обратния път. Сигурна бях, че нарочно Джеб остави лампата. Не искаше да зная много за това как да намеря пътя навън през този лабиринт. Бях любопитна какво е това място, как го е открил Джеб и как другите са се нанесли тук. Но упорито стисках устни. Струваше ми се, че като пазех мълчание, бе най – доброто решение за мен досега. Не бях сигурна на какво се надявах. Още няколко дни живот? Само прекратяване на болката? Имаше ли нещо друго останало? Всичко, което знаех е, че не бях готова да умра, както и казах на Мелани по – рано; инстинкта ми за оцеляване бе толкова развит, колкото на всеки средностатистически човек. Направихме друг завой и слаба светлина достигна до нас. Пред нас, висок, тесен процеп блестеше с отразена от друга стая светлина. Тази светлина не бе изкуствена като светлината от малката лампа в моята пещера. Бе твърде бяла, твърде чиста.
Не можехме да минем през тясната пукнатина в скалата един до друг. Джеб мина пръв, дърпайки ме плътно зад себе си. Веднъж преминали – когато бях способна отново да виждам – издърпах ръката си от леката хватка на Джеб. Той не реагира по никакъв начин, освен че постави наскоро освободената си ръка върху оръжието. Намирахме с ев къс тунел и по – ярка светлина струеше през приличния на свод груб вход. Стените бяха от същите надупчени пурпурни скали.
Чувах гласове. Бяха ниски и по – малко тревожни от последния път, когато чух дърдоренето на тълпата. Никой не ни очакваше днес. Можех само да си представям какви ще са реакциите, когато се появя с Джеб. Дланите ми бяха студени и мокри; дъхът ми излизаше на пресекулки. Доближих се колкото се може повече до Джеб, без действяително да го докосвам.
- Леко, - промърмори той, без да се обръща. – Те се страхуват повече от теб, отколкото ти от тях.
Съмнявах се. И дори и да беше така, рано или късно страха в човешкото сърце се превръщаше в отвращение и насилие.
- Няма да позволя на никого да те нарани, - мрънкаше Джеб, когато стигна арката. – Както и да е, свиквай с това.
Исках да попитам какво означава това, но той пристъпи в другата стая. Промъкнах се след него, на половин крачка назад, дъуржейки тялото си колкото е възможно зад неговото. Единственото нещо, което не по – трудно от това да вървя напред през стаята, бе мисълта да падна зад Джеб и да се озова съвсем сама. Внезапна тишина отбеляза влизането ни. Отново бяхме в гигантската, ярка пещера, в която първоначално ме въведоха. Преди колко време беше това? Нямах идея. Таванът все още бе прекалено ярък за мен, за да разбера как бе осветен. Не бях забелязала преди, но стените не бяха цели – дозина пролуки зееха към съседни тунели. Някой от отворите бяха огромни, други бяха толкова големи, че човек едва би могъл да се наведе и да мине през тях; някои бяха естествени ниши, други – ако не направени от човек, то поне разширени с човешка намеса.
Няколко души се взираха в нас от нишите, замръзнали на място. Повечето хора бяха на открито, телата им бяха хванати по средата на каквото й движение да бяха правили, когато влезнахме. Една жена се бе почти навела, опитвайки се да завърже връзките на обувките си. ръцете на мъж висяха във въздуха, сочейки някакво място на събеседниците си. Друг мъж се люлееше, загубил равновесие от внезапното спиране. Краката му тупнаха тежко, когато се озова на земята; звукът от падането му бе единствения в обширното пространство. Отекна в стаята. Беше принципно погрешно да съм благодарна за жалкото оръжие в ръцете на Джеб…но бях. Знаеш, че без него най – вероятно щяхме да бъдем нападнати. Хората нямаше да се спрат пред това да наранят Джеб, ако това им отваряше пътя към мен. Въпреки че можеше да ни нападнах и при наличието на оръжие. Джеб можеше да стреля само по един от тях едновременно.
Картината в главата ми стана толкова зловеща, че едва можех да я понеса. Опитах да се фокусирам върху заобикалящото ме; а то бе достатъчно лошо. Джеб спря за момент, опря оръжие в хълбока си и го насочи настрани. Той се взираше в залата, като спираше поглед върху всеки един от присъстващите. Имаше малко повече от двадесет души тук; не отне много време. Когато бе удовлетворен от видяното, той ме поведе през лявата стена на щешерата. Кръвта пулсираше в главата ми, и го следвах като сянка. Той не се движеше право през пещерата, по – скоро следваше извивката на стената. Не разбирах сзащо поема този път, докато не забелязах голям квадрат от тъмна почва в центъра на пода – много голяма площ. Никой не стоеше на тази тъмна земя. Бях твърде уплашена и затова само отбелязах аномалията; дори не разбирах причината. Забеляза се леко раздвижване докато минаванме през притихналата стая. Наведената жена се изправи, завъртя се в кръста и ни загледа. Жестикулиращият мъж скръсти ръце пред гърдите си. всички очи бяха присвити, и всички лица бяха обтегнати от изписаната по тях ярост. Обаче никой не се приближи до нас и никой не проговори. Каквото и да им бяха казали Кайл и другите за пререканията си с Джеб, явно бе постигнат желания ефект, на който се надяваше чичо ми. Докато преминавахме през гората от човешки статуи, разпознах Шарън и Маги, които ни гледаха втренчено със зяпнали уста. Израженията им бяха празни, очите – студени. Не ме поглеждаха, взираха се само в Джеб. Той ги игнорира.
Сякаш изминаха години, преди да достигнем другата страна на пещерата. Джеб ме поведе към среден по големина изход, черен на фона на ярката стая. Погледите зад мен караха скалпа ми да настръхне, но не се осмелявах да погледна назад. Хората все още бяха тихи, ноп се притеснявах, че може да ни последват. Беше облекчение да потъмен в мрака на новия проход. Ръката на Джеб докосна лакътя ми, за да ме води, и аз не се отдръпнах. Дърдоренето не се чуваше зад нас.
- Мина по – добре, отколкото очаквах, - промърмори Джеб, докато ме влачеше през пещерата. Думите му ме изненадаха и се зарадвах, че не бях узнала какво точно очакваше да се случи. Земята под краката ми бавно се спускаше надолу. Напред слаба светлина ме предпазваше от пълната слепота отново. – Обзалагам се, че не си виждала нищо, подобно на моето местенце. – Тонът на Джеб отново бе по – силен и бъбрив. – Наистина прилича на нещо, нали?
Той прекъсна за кратко, в случай, че реша да отговора, и продължи.
- Намерих това място през седемдесетте. По – точно то ме откри. Паднах през покрива на голямата стая – вероятно трябваше да умра при падането, но за мое добро съм твърде жилав. Отне ми известно време, преди да намеря изход. Бях толкова изгладнял, че можех да започна да ям скали, преди да се справя със ситуацията. Бях единственият, останал в ранчото по това време, така че нямаше на кого да го покажа. Изследвах всяко скрито местенце и пукнатина, и можех да видя предоставените ми възможности. Реших, че е добре да държа подобна карта в ръкава си, ако ми потрябва. Такива сме ние Страйдър – обичаме да сме подготвени.
Подминахме мъглявата светлина – идваше от дупка с размер на юмрук, разположена на тавана, която правеше малък ярък кръг на пода. Когато остана зад нас, можех да видя още една светла точица далеч напред.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 6 Юли 2009 - 21:20

- Вероятно си любопитна как всичко това се озова тук. – Още една пауза, по – кратка от предишната. – Аз бях любопитен. Направих малко проучване. Това са мехури от застинала лава – схващаш ли? Това е било вулкан. Е, все още е, както узнах. Не съвсем изстинал, ти видя малка част от това. Всички тези дупки и пещери са балони въздух, хванати от изстиващата лава. Вложил съм доста труд в това пред последните десетилетия. Част от него бе лек – за да свържа някои от тунелите ми се наложи само леко да ги побутна с лакът. Други части от работата изискваха повече въображение. Видя ли тавана в голямата стая? Отне ми години да го направя както трябва.
Исках да го попитам как го е направил, но не можех да се престраша да говоря. Мълчанието бе по – безопасно. Подът започна да се спуска надолу под по – голям наклон. В терена бяха издълбани груби стъпала, но изглеждаха достатъчно стабилни. Джеб ме водеше надолу по тях уверено. Колкото по надолу в земята се спускахме, толкова повече се увеличаваше жегата и влагата. Настръхнах, когато чух отново бърборене, този път пред нас. Джеб нежно потупа ръката ми.
- Тази част ще ти хареса – винаги е любимата на всички, - обеща той.
Широка, отворена арка блещукаше с подвижна светлина. Бе същия цвят като тази в голямата стая, чиста и бяла, но трептеше в странен, танцувален ритъм. Като всичко друго, което не можех да проумея в тази пещера, и светлината ме плашеше.
- Пристигнахме, - Джеб каза ентусиазирано, бутайки ме през арката. – Какво мислиш?

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Върнете се в началото 
Страница 3 от 12Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4 ... 10, 11, 12  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Booklovers :: Книги :: Преводи-
Идете на: