Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Booklovers

ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ ФЕН ПРЕВОД НА КНИГА 15 И 16 ОТ ПОРЕДИЦАТА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ!

 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 THE HOST / фен превод /

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5 ... 10, 11, 12  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 10 Юли 2009 - 17:53

ГЛАВА 17
Посетена

Първо ме удари жегата – като стена от пара влажния и тежък въздух се завъртя около мен и покри с роса кожата ми. Устата ми се отвори автоматично, докато се опитвах да вдишам изведнъж сгъстилия се въздух. Миризмата бе по – силна от преди – същия металически вкус, който засядаше в гърлото ми и правеше водата неприятна за пиене.
Жужене и шепот на басови и сопрано гласове сякаш идваше от всички страни, отразявайки се в стените. Огледах се бързо през издигащия се облак влага, опитвайки се да разбера откъде идват гласовете. Беше ярко помещение – таванът също толкова зашеметяващ, като в голямата стая, но много по – нисък. Светлината танцуваше през изпаренията, образувайки блещукаща завеса, която почти ме заслепи. Очите ми се напрегнаха, за да се приспособят и ръката ми се вкопчи в Джеб, когато изпаднах в пристъп на паника.
Бях изненадана, че странното бърборене по никакъв начин не бе свързано с влизането ни в помещението. Може би все още не ни бяха забелязали.
- Малко е задушно тук, - Джеб каза извинително, раздухвайки парата пред лицето си. гласът му бе спокоен, с разговорен тон, и върпеки това достатъчно силен за да ме накара да подскоча. Говореше така, сякаш не сме заобиколени от никого. А бърборенето продължи, сякаш не бе произнесъл нито дума. – Не че се оплаквам, - продължи той. – Ако това място не съществуваше, досега да съм умрял няколко пъти. Първият път, разбира се, щеше да е, защото се загубих в пещерите. И без тази случка, нямаше да е възможно да се укриваме сега. Без скривалище, всички сме мъртви, нали?
Той ме сръчка леко с лакът, сякаш участвахме в заговор.
- Извънредно подходяща, както е разположена. Нямаше да го планирам по – добре, ако сам бях го направил от пластелин.
Смехът му раздуха мъглата и за пръв път видях стаята. Две реки течаха през влажното място, таванът на което наподобяваше висок свод. Това бе бълбукането, което изпълваше ушите ми – водата, която струеше под и над пурпурните вулканични скали. Джеб говореше така, сякаш сме сами, защото наистина бяхме сами. Наистина шума идваше само от реката и едно малко поточе. Поточето бе по – близо; плитка завързана панделка от сребро на струящата от горе светлина, течаща през ниско каменно корито, което изглеждаше в постоянна опасност от срутване. Това бе женското сопрано, което нежно ромолеше. Мъжкото, басово гъргорене, идваше от реката, както и дебелите облаци от изпарения, които се надигаха от пролуките в земята до далечната стена. Реката бе черна, гмурнала се под пода на пещерата, застрашена от обширни ерозирали места по дължината на цялата стая. Дупките изглеждаха тъмни и опасни, реката бе едва забележима, докато мощно течеше към невидима и неразгадаема посока. Водата сякаш вреше - такава бе жегата и парата, която произвеждаше. Звукът също бе като от вряща вода.
От тавана висяха няколко дълги, тънки сталактита, висящи право към сталагмитите под тях. Три от тях се срещаха, оформяйки тънки черни стълбове между коритата на двете течащи реки.
- Трябва да внимаваш тук, - каза Джеб. – Така е прието около горещия поток. Ако паднеш, умираш. Ставало е веднъж преди. – Той наведе глава при спомена, лицето му изглеждаше въздържано.
Бързите черни водовъртежи на подземната река изведнъж придобиха ужасяващ вид за мен. Представих си, че съм подхваната от горещото течение и потреперих. Джеб постави леко ръка на рамото ми.
- Не се притеснявай. Само гледай в краката си и ще си добре. Сега, - каза той, посочвайки отдалечения край на пещерата, където плиткия поток се вливаше в мрачната пещера, - първата пещера натам е банята. Изкопали сме пода, за да направим хубава, дълбока вана. Има нужните принадлежности за баня и усамотяването не е проблем – черно е като катран. Стаята е приятна и топла, защото е близо до парата, но водата няма да те изгори като горещия извор тук. Има друга пещера, точно зад тази, минава се през процепа. Разширихме входа й достатъчно. Тази стая е последната, в която може да ползваме потока – там той пропада под земята. Така че решихме да определим тази стая за отходно място. Подходяща и хигиенична.
Гласът му придоби самодоволен тон, сякаш заслугата за съществуването на природните образувания се дължеше на него. Да, той бе открил и подобрил мястото – предполагам, че част от гордостта е оправдана.
- Не обичаме да хабим фенерите и повечето от нас значт пода наизуст, но тъй като на теб ти е за пръв път, може да намериш пътя с това.
Джеб извади фенерче от джоба си и го подаде. Гледката ми напомни за момента, в който ме намери умираща в пустинята, когато провери очите ми и узна, че наистина умирам. Не знаех защо споменът ме натъжи.
- Да не ти хрумват налудничави идеи за това реката да те изведе навън или нещо подобно. Веднъж слезнала под земята, водата не извира отнов, - предупреди ме той.
Докато той изглежда чакаше да осъзная предупреждението му, кимнах веднъж. Бавно взех фенера от ръката му, внимавах да не направя някое рязко движение, което да го стресне. Той се усмихна окуражително. Бързо последвах посочения от него път – звукът от течащата вода не ме караше да се чувствам по – комфортно. Бе странно да съм извън полезрението му. Какво ако някой се бе скрил в тези пещери, предполагайки че евентуално ще ми се наложи да посетя мястото? Щеше ли Джеб да чуе борбата през какафонията от звуци, която създаваха двете реки?
Осветих с фенера цялата баня, търсейки признаци за устроена засада. Странните сенки, които се образуваха, не ме успокояваха, но не открих нищо, което да подхранва страха ми. Ваната на Джеб бе по – скоро с размера на малък плувен басейн, черен като мастило. Под повърхността на водата човек би останал невидим толкова, колкото може да задържи дъха си…Побързах през тесния процеп в дъното на стаята, за да избегна представите, които въображението ми рисуваше. Далеч от Джеб почти ме заля паника – не можех да дишам нормално; едва чувах, ушите ми бяха заглъхнали от силното пулсиране на кръвта ми. Докато се връщах обратно към помещението с двете реки, имах чувството, че не вървя, а тичам.
Да открия Джеб стоящ в същата поза, все още сам, бе като балсам за опънатите ми нерви. Дишането и ударите на сърцето ми се забавиха. Не разбирах как може този луд човек да ми бъде такава утеха. Предположих, че както бе казала Мелани, „времената бяха отчаяни”.
- Не е много занемарено, нали? – попита той с горда усмивка, изписана на лицето му.
Кимнах още веднъж и върнах фенерчето.
- Тези пещери са великолепен дар, - каза той, когато потеглихме отново обратно по тъмния коридор. – Не бихме могли да оцелеем като група без тях. Магнолия и Шарън се справяха доста добре сами – шокиращо добре – там в Чикаго, но като се укриваха и двете, насилваха късмета си. Може да се каже, че новосъздадената ни общност е нещо прекрасно. Кара ме да се чувствам истински човек.
Той ме хвана за лакъта още веднъж, докато изкачвахме грубо издяланите стълби, водещи обратно.
- Съжалявам за…квартирата, в която бе настанена. Това бе най – безопасното място, за което се сетих. Изненадан съм, че момчетата те откриха толкова бързо. – Джеб въздъхна. – Е, да. Кайл наистина бе…мотивиран. Но предполагам, че всичко е за добро. Поне ще свикнеш – така ще бъде оттук нататък. Може и да ти намерим нещо по – гостоприемно. Ще го обмисля… Поне докато съм с теб не е нужно да се тъпчеш в малката дупка. Ако предпочиташ, може да стоиш с мен в залата. Но с Джаред… - той се отклони.
Учудено слушах извинителните му думи; бяха много повече от милосърдието, на което се надявах, повече от състраданието, което си бях мислила, че тези същества са способни да изпитват към враговете си. Потупах леко, колебливо ръката, хванала лакъта ми, опитвайки се да г оубедя, че съм разрала и че няма да създавам проблеми. Джеб не се затрудни да преведе опита ми да общувам без думи.
- Добро момиче, - каза той. – Някакси ще решим всички проблеми. Док може да се концентрира върху лекуването на човешките ни приятели. Мисля, че си много по – интересна жива.
Телата ни бяха достатъчно близо, така че той можеше да усети треперенето ми.
- Не се притеснявай. Сега Док няма да те тревожи.
Не можех да спра да се треса. Джеб можеше само да ми обещава сега. Нямаше гаранция, че Джаред няма да сметне тайната, която пазех, като по – важна, отколкото да защитава тялото на Мелани. Знаех, че ако ме сполети такава съдба, щеше да ми се иска опита на Иън миналата нощ да бе успешен. Преглътнах, усещайки охлузванията, които сякаш минаваха през целия ми врат и достигаха до вътрешните стени на гърлото ми.


ОСТАНАЛОТО ПО - КЪСНО, ЧЕ СЕГА СПИРАМ РС - ТО, ЗАЩОТО ГЪРМИ И ТРЕЩИ МНОГО ЗДРАВО.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 10 Юли 2009 - 23:49

„Никога не знаеш колко още време ти остава”, бе казала Мелани преди много дни, когато все още държах моя свят под контрол. Думите й отекваха в главата ми на влизане в голямата стая, представляваща нещо като главен площад сред общността на Джеб. Мястото бе пълно, също като първата нощ, всички бяха се вторачили в нас, с очи, в които пламтяха гняв и предателство, когато поглеждаха към него, и в които се четеше смъртна присъда, когато гледаха към мен. Задържах поглед надолу към скалите под краката ми. С ъгълчетата на очите ми можех да видя, че Джеб отново бе насочил оръжието си в готовност. Наистина бе само въпрос на време. Усещаше се в атмосферата, изтъкана от омраза и страх. Джеб нямаше да може да ме защитава дълго.
Беше облекчение, когато се провряхме през тясната пролука и погледнахме напред към извиващия се черен лабиринт и моето тясно скривалище; надявах се там да съм сама. Зад мен яростно съскане, като от гнездо на разтревожени змии, се отразяваше в голямата пещера. Звукът предизвикваше в мен желание Джеб да ме преведе през лабиринта с по – бърза крачка. Джеб се кискаше под носа си. Колкото по – дълго се навъртах около него, толкова по – странен изглеждаше в очите на другите. Чувството му за хумор ме озадачаваше, както и желанието му да ме пази.
- Тук долу понякога става доста отегчително, да знаеш, - измърмори или на себе си, или на мен. С Джеб бе трудно да се каже. – Може би когато преодолеят раздразнителността си към мен, ще осъзнаят, че харесват цялото вълнение, което им предоставям.
Пътя ни през тъмнината се виеше като спирала. Изобщо не ми се струваше познат. Може би той бе поел по различна пътека, за да ме накара да се чувствам изгубена. Изглежда отне повече време от преди, но най – накрая можах да видя мъглявата синя светлина, грееща от лампата зад завоя. Стегнах се, чудейки се дали Джаред отново ще е там. Ако стоеше там, знаех, че ще е разгневен. Сигурна бях, че нямаше да одобри решението на Джеб да ме заведе на опознавателна обиколка, без значение колко наложителна е била.
Веднага щом завихме видях фигура, облегната на стената до лампата, която хвърляше дълга сянка към нас, но очевидно не бе Джаред. Пръстите ми се впиха в ръката на Джеб автоматично, като от спазъм, предизвикан от страха ми. И едва тогава се вгледах в чакащата фигура. Бе по – малка от мен – по това разбрах, че не е Джаред – и по – слаба. Малка, но същевременно доста висока и жилеста. Дори на бледата светлина на синята лампа можех да видя, че кожата му бе боядисана до тъмно кафяво от слънцето, и че копринената му черна коса падаше разрошена под брадичката му. Колената ми се подкосиха. Хванах се за ръката на Джеб и го използвах за опора.
- О, Свети Петре! – възкликна Джеб, очевидно раздразнен. – Никой ли не може да пази тайна на това място повече от двадесет и четири часа? За Бога, ще ме уморите! Сбирщина клюкари… - думите му преливаха в тътен.
Дори не се опитах да разбера думите, които изричаше Джеб; бях хваната в най – ожесточената битка прз живота ми – през всички животи, които някога съм живяла. Усешах Мелани във всяка клетка на тялото си. Нервните ми окончания туптяха, когато различиха познатото й присъствие. Мускулите ми се обтегнаха, предугаждайки нейната посока. Устните ми трепереха и се опитваха да се отворят. Наклоних се напред към момчето в залата, тялото ми се протягаше, но ръцете не можеха.
Мелани беше научила много неща през няколкото пъти, когато отстъпвах или не можех да я подчиня, и истински трябваше да се боря срещу нея – толкова усилено, че пот като мъниста покри веждите ми. но сега не умирах в пустинята. Нито пък се събуждах зашеметена и свалила гарда заради появата на някого, когото смятах за изгубен; знаех, че този момент може да настъпи. Тялото ми бе жилаво и бързо се възстанови – отново бях силна. И силата на тялото ми даде сила на контрола ми, на моята непоколебимост. Измъкнах я от крайниците си, изгоних я от всяко място, за което се бе захванала, изтиках я обратно в дъното на съзнанието си и я оковах там. Нейната капитулация бе внезапна и пълна. „Ааах”, въздъхна и звучеше като стон от болка. Веднага след като спечелих, почувствах странна вина. Вече знаех, че за мен тя означава повече от съпротивляващ се гостоприемник, който правеше живота ми ненужно труден. Станахме събеседници, дори довереници през последните седмици, прекарани заедно – дори откакто Търсача ни обедини срещу общ враг. В пустинята, с ножа на Кайл, надвесен над главата ми, бях благодарна, че няма аз да съм тази, която ще убие Мелани; дори тогава тя бе повече от тяло за мен. Но сега изглежда се бе превърнала в нещо отвъд това. Съжалявах, че й причинявах болка. Въпреки че бе необходимо, но тя вероятно не схващаше. Всяка погрешно изречена дума, всяко зле обмислено движение би означавало бърза екзекуция. Реакциите й бяха твърде диви и емоционални. Щеше да ни навлече неприятности.
„Трябва да ми се довериш”, казах й. „Само се опитвам да ни опазя живи. Зная, че не искаш да повярваш, че твоите човеци могат да ни наранят…”
„Но това е Джейми”, прошепна тя. Копнееше толкова силно за момчето, че коленете ми отново се огънаха. Опитах се да го погледна безпристрастно – тийнейджър с мрачно лице, облегнал се на стената на тунела с ръце, здраво преплетени пред гърдите му. Опитах се да го възприема като непознат и да планирам отговора си, или липсата на такъв в зависимост от ситуацията. Опитах, но се провалих. Той бе Джейми, той бе красив, и ръцете ми – моите, не тези на Мелани – се протягаха да го хванат. Сълзи изпълниха очите ми и обляха лицето ми. Можех само да се надявам, че са невидими на мъглявата светлина.
- Джеб, - каза Джейми, като поздрави сърдито. Очите му хвърлиха бърз поглед над мен и се отдалечиха.
Гласът му бе толкова дълбок! Наистина ли е пораснал толкова? Осъзнах с удвоена болка от вината, че тъкмо бях пропуснала четиринадесетия му рожден ден. Мелани ми посочи деня и разбрах, че бе същия, в който сънувах Джейми за пръв път. Тя влагаше толкова усилия през часовете на пробуждане да запази болката си само за себе си, да забули спомените си с намерение да предпази момчето, че той се изплъзна в сънищата й. И аз пратих и – мейл на Търсача.
Потреперах невярваща, че съм била толкова безчувствена.
- К’во правиш тук, хлапе? – поиска да узнае Джеб.
- Защо не ми каза? – отвърна Джейми.
Джеб мълчеше.
- Това идея на Джаред ли беше? – притискаше го Джейми.
Джеб въздъхна.
- Добре, вече знаеш. Каква облага получи от това, а? Ние искахме само да…
- Да ме защитите? – грубо го прекъсна той.
Кога е станал толкова озлобен? По моя вина ли се бе случило? Разбира се, че по моя вина. В главата ми Мелани ридаеше. Беше разсейващо, силно – караше гласовете на Джеб и Джейми да звучат далечни.
- Добре, Джейми. Значи нямаш нужда да те защитават. Какво искаш тогава?
Бързата капитулация изглежда озадачи Джейми. Очите му се стрелкаха между лицето на Джеб и моето, докато се бореше да формулира ясно изканията си.
- Аз – аз изкам да говоря с нея…с него, - каза най – накрая. Гласът му се повишаваше, когато бе несигурен.
- Тя не говори много, - каза му Джеб, - но се чувствай свободен да опиташ, хлапе.
Джеб разтвори пръстите ми и издърпа ръката си. Когато се освободи, той се облегна на близката стена и бавно се свлече на пода. Седна и започна да се върти, докато не се намести удобно. Оръжието се люлееше в скута му. Главата на Джеб се облегна върху стената и той затвори очи. След секунда изглеждаше дълбоко заспал.
Стоях там, където ме бе оставил; опитвах се да държа очи далеч от лицето на Джейми и недостатъците му. Той отново бе изненадан от лесното примирие на Джеб. Гледаше как стареца си почива на пода, а очите му бяха широко отворени, от което изглеждаше по – малък. След няколко минути пълна неподвижност от страна на Джеб, Джейми погледна назад към мен и очите му се присвиха.
Начинът, по който се взираше в мен – гневно, насилвайки се да изглежда смел и порастнал, но същевременно показвайки страха и болката в тъмните си очи – накара Мелани да ридае по – силно и колената ми се разтрепераха. Вместо да се оставя отново да грохна, аз се придвижих бавно до отсрещната стена на тунела и се плъзнах надолу на пода срещу Джеб. Обвих ръце около сгънатите ми крака, опитвайки се да бъда възможно най – малка. Джейми ме гледаше предпазливо, после направи четири бавни стъпки напред, докато не застана надвесен над мен. Хвърли поглед на Джеб, който не помръдваше и не отваряше очи, и после коленичи до мен. Сърцето ми биеше лудо при вида на тъжния мъж, изписан на лицето на малкото момче.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 11 Юли 2009 - 20:36

- Ти не си Мелани, - каза той с нисък глас.
Бе трудно да не му говоря, защото АЗ бях тази, която искаше да говори. Вместо това, след кратко колебание, тръснах глава.
- Въпреки че си в тялото й.
Още една пауза; кимнах.
- Какво е станало с твоето…с нейното лице?
Потръпнах. Не знаех как изглежда лицето ми, но можех да си представя.
- Кой ти стори това? – притисна ме той. С колеблив пръст почти докосна врата ми отстрани. Стоях неподвижно, не изпитвах нужда да се отдръпна от ръката му.
- Леля Маги, Джаред и Иън, - изброи отегчено Джеб. И двамата подскочихме при звука. Джеб не помръдна, очите му все така затворени. Изглеждаше толкова спокоен, сякаш отговори насън на въпроса на Джейми.
Джейми изчака за момент и след това отново се обърна към мен със същото сурово изражение.
- Не си Мелани, но си наясно със всичките й спомени и неща, нали?
Кимнах отново.
- Знаеш ли кой съм аз?
Опитах да преглътна думите, но те се изплъзнаха през устните ми.
- Ти си Джейми.
Не можех да спра гласа си да не се увива около името му като ласка. Той примигна, стреснат от факта, че наруших мълчанието си. Кимна.
- Правилно, - прошепна отново той.
И двамата погледнахме Джеб, който стоеше неподвижен, и после се загледахме един в друг.
- Значи трябва да помниш какво й се е случило?
Трепнах и кимнах бавно.
- Искам да знам, - прошепна той.
Тръснах глава.
- Искам да знам, - повтори Джейми. Устните му трепереха. – Не съм дете. Кажи ми.
- Не е…приятно, - издишах, неспособна да спра. Бе много трудно да откажа на момчето това, което иска.
Правите му, черни вежди се събраха по средата над широко отворените му очи.
- Моле тя, - шепнеше той.
Хвърлих поглед на Джеб. Мислих, че наднича през миглите си, но не бях сигурна. Гласът ми бе мек като дишане.
- Някой я видял да отива на място извън границите. Решил, че нещо не е наред. И се обадил на Търсачите.
Той изтръпна при изричане на наименованието.
- Търсачите се опитали да я накарат да се предаде. Тя побягнала. Когато я обградили, скочила в отворена асансьорна шахта.
Свих се при спомена за болката, а лицето на Джейми видимо пребледня.
- И тя не умря? – прошепна той.
- Не. Имаме много умели Лечители. Възстановиха я бързо. После ме поставиха в нея. Надяваха се, че ще мога да им разкрия как е оцеляла толкова дълго. – Нямах намерение да казвам толкова; затворих устата си. Джейми не забеляза,че се изтървах, но Джеб отвори бавно очи и ме фиксира. Нито една част от тялото му не помръдна и Джейми не забеляза разликата.
- Защо не я остави да умре? – попита той. Преглътна трудно и бе на път да заридае. Всичко това бе най – болезненото, което можех да чуя, защото не бе звук, издаван от дете, изплашено от непознатото, а напълно осъзната агония на възрастен. Бе трудно да удържа ръката си, която напираше да се протегне и да го докосне по бузата. Исках да го притисна към мен и да го умолявам да не бъде тъжен. Свих юмруци и се опитах да се концентрирам върху въпроса му. Погледа на Джеб премина по ръцете ми, после по лицето ми.
- Не бях включена в решението, - промърморих. – Бях все още в крио – капсула в Дълбокия космос, когато се е случило това.
Джейми мигна изненадано. Отговора ми не бе това, което очакваше и забелязах как започна да се бори с нова емоция. Погледнах Джеб; очите му горяха от любопитство. Същото любопитство, макар и по – предпазливо, заля Джейми.
- От къде идваш? – попита той.
Въпреки всичките ми задръжки, се усмихнах на неохотно проявения интерес.
- От далеч. От друга планета.
- Как беше… - започна да пита, но бе прекъснат от друг въпрос.
- Какво по дяволите? – изкрещя ни Джаред, замръзнал от ярост, както заобикаля ъгъла в края на тунела. – По дяволите, Джеб! Съгласихме се да не…
Джейми се изправи.
- Джеб не ме доведе тук. Но ти трябваше.
Джеб въздъхна и бавно се изправи на крака. Оръжието се изтърколи от скута му и падна на пода. Спря се само на сантиметри от мен. Отдръпнах се притеснено. Реакцията на Джаред бе различна. Той се насочи към мен, прекосявайки коридора с няколко дълг искока. Прилепих се д остената и покрих лицето си с ръце. Надникнах и видях как грабна оръжието от пода.
- Да не се опитваш да ни убиеш? – той почти крещеше на Джеб, мушкайки стареца с пушката в гърдите.
- Успокой се, Джаред, - каза Джеб с изморен глас. Той взе оръжието в ръка. – Тя не би докоснала това нещо, дори да я оставя цялата нощ сама с него. Не можеш ли да видиш това? – той насочи дулото към мен и аз се отдръпнах настрани. – Тя не е Търсач.
- Млъкни, Джеб, просто млъкни!
- Остави го на мира, - извика Джейми. – Не е направил нищо нередно.
- Ти! – Джаред се провикна към тънката, гневна фигура. – Махай се веднага оттук или Бог да ти е на помощ!
Джейми стисна юмруци и остана на място. Джаред също вдигна гарда. Заковах се на място шокирана. Как можеше да си крещят така? Те бяха семейство. Осношенията им бяха по – силни от която и да е друга кръвна връзка. Джаред нямаше да удари Джейми – не можеше! Исках да направя нещо, но не знаех какво. Всичко, което би привлякло вниманието към мен, само щеше да г иразгневи повече. За пръв път Мелани бе по – спокойна от мен.
„Той не може да нарани Джейми”, мислеше си тя уверено. „Не е възможно”.
Погледнах към тях, взиращи се един в друг като врагове и се паникьосах.
„Никога не трябваше да идваме тук. Виж колко нещастни ги направихме”, изстенах аз.
- Не трябваше да се опитваш да пазиш в тайна това от мен, - процеди през зъби Джейми. – И не трябваше да я нараняваш. – Една от ръцете му отпусна свитите пръсти, сочейки ме.
Джаред се изплю на пода.
- Това не е Мелани. Тя никога няма да се върне, Джейми.
- Това е нейното лице, - настоя Джейми. – И нейния врат. Охлузванията не те ли притесняват?
Джаред отпусна ръце, затвори очи и си пое дълбоко въздух.
- Ти или ще си тръгнеш веднага, Джейми, и ще ми дадеш пространство, или ще те накарам да си тръгнеш. Не се шегувам. В момента не мог ада се пазаря с никого, ясно? На ръба съм. Така че може ли да проведем тоз иразговор по – късно?
Той отвори отново очи; бяха изпълнени с болка. Джейми го погледна и гнева бавно се изпари от лицето му.
- Съжалявам, - промърмори след момент. – Ще си тръгна…Но не обещавам, че няма да се върна.
- Сега не мога да мисля за това. Тръгвай. Моля те.
Джейми сви рамене. Той хвърли още един търсещ поглед към мен и после тръгна, а дългите му, бързи крачки извикаха болката в мен, причинена от дългото време, през което ми бе липсвал. Джаред погледна към Джеб.
- Ти също, - каза той с равен глас.
Джеб извъртя очи.
- Честно казано, не мисля, че си взе достатъчно дълга почивка. Ще наглеждам…
- Върви.
Джеб замислено се намръщи.
- Добре, твоя воля, - каза и тръгна надолу по коридора.
- Джеб? – Джаред се провикна след него.
- Да?
- Ако те помоля да застреляш веднага това нещо, ще г онаправиш ли?
Джеб продължи бавно, без да се обърне към нас, но думите му бяха ясни.
- Ще трябва. Следвам собствени правила. Така че не ме моли, освен ако наистина не го искаш. – Той изчезна в тъмнината.
Джаред гледаше след него. Преди да обърне жаркия си поглед към мен, аз се напъхах в неудобното ми убежище и се свих в най – отдалечения ъгъл.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 14 Юли 2009 - 19:13

ГЛАВА 18
Отегчена

Прекарах остатъка от деня, с едно кратко изключение, в пълно мълчание. Изключението стана няколко часа по – късно, когато Джеб донесе храна за Джаред и мен. Докато оставяше подноса от вътрешната страна на входа на малката ми дупка, ме гледаше с извинителен поглед.
- Благодаря ти, - прошепнах.
- Няма защо, - отговори той.
Чух Джаред да сумти, подразнен от краткия ни разговор. Това бе единствения звук, който Джаред издаде през целия ден. Бях сигурна, че е отвън, но не се чуваше нищо освен звучно дишане, което да потвърди присъствието му. Бе много дълъг ден – много скован и забулен в облаци. Опитах всяка позиция, която можех да си представя, но не успях съвсем да се изпъна навън нито веднъж. Малка част от гърба ми постоянно туптеше.
Мелани и аз мислихме много за Джейми. Най – вече се притеснявахме, че сме го увредили с идването си тук, че сме го наранили. Какво бе спазено обещание в сравнение с това?
Времето изгуби значение. Можеше да е залез, можеше да е зора – нямах представа, заровена тук под земята. Мелани и аз свършихме темите за обсъждане. Прескачахме през общите ни спомени апатично, като превключването на ТВ – каналите, без да се спираме и да гледаме нещо определено. Задрямах, но не можех да заспя дълбоко, защото ми бе адски неудобно. Когато най – накрая Джеб се върна, можех да разцелувам жилестото му лице. Той се наведе към клетката ми с усмивка, разтегнала бузите му.
- Време ли е за друга разходка? – попита ме той.
Кимнах нетърпеливо.
- Аз ще ида с нея, - изръмжа Джаред. – Дай ми пушката.
Поколебах се, странно приведена към устата на моята пещера, докато Джеб не ми кимна.
- Върви, - каза ми той.
Покатерих се навън, схваната и обездвижена, и поех предложената от Джеб ръка, за да балансирам. Джаред издаде звук на погнуса и извърна лицето си настрани. Държеше здраво оръжието, пръстите му стискаха толкова силно дулото, че кокалчетата му бяха побелели. Не ми харесваше да виждам ръцете му такива. Притесняваше ме повече, отколкото ако бе направено от Джеб. Джаред не бе толкова снизюходителен към мен, колкото бе Джеб. Той потегли през черния тунел, без да ме изчака. Бе трудно – той не издаваше много звуци и не ме водеше, така че се налагаше да се придвижвам с една ръка пред лицето си и другата на стената, опитвайки се да не се ударя в някоя скала. Паднах два пъти на неравния под. Въпреки че не ми помагаше, той изчакваше да чуе, че отново съм на крака и тогава продължаваше напред. Веднъж, бързайки през прав участък от тунела, се приближих твърде много и ръката, която опипваше стената, докосна гърба му, проследявайки формата на раменете му, преди да осъзная, че не опипвам друга стена. Той отскочи настрани, измъквайки се изпод пръстите ми с гневно съскане.
- Съжалявам, - прошепнах и усетих как бузите ми станаха горещи в мрака.
Той не отговори, но ускори крачката си, така че следването стана дори по – трудно. Бях объркана, когато най – после някаква светлина се появи пред мен. Да не би да бяхме поели в различна посока? Това не бяха белите брилянти на най – голямата пещера. Бе приглушена, бледа и сребриста светлина. Но тясната пролука, през която трябваше да преминем, изглеждаше същата…Разбрах, че нямаше разлика, едва когато влязохме в гигантското пространство. Бе нощ; светлината, която грееше бледо отгоре, наподобяваше повече лунна светлина, отколкото слънчева. Използвах по – малко заслепяващото осветление да изследвам тавана и да разкрия тайните му. Високо, толкова високо над мен, стотици малки луни светеха със своята слаба светлина към замъгления, отдалечен под. Малките луни бяха събрани в групички като гроздове, някои по – отдалечени от другите. Тръснах глава. Въпреки че можех да гледам право в светлината сега, все още не можех да си я обясня.
- Хайде, - гневно заповяда Джаред няколко крачки пред мен.
Сепнах се и побързах да го последвам. Съжалих, че оставих вниманието ми да се скита. Виждах колко се дразни, когато се налага да говори с мен.
Не очаквах да се възползвам от помощта на фенер, когато достигнахме залата с двете реки, а и не получих. Сега всичко бе слабо осветено, като голямата пещера, но само с двадесет странни миниатюрни луни. Джаред изтрака със зъби и се загледа в тавана, докато вървях колебливо към залата с мастилено – черния басейн. Предполагам, че ако се бях подхлъзнала към жестокия подземен горещ поток и бях изчезнала, Джаред вероятно щеше да го сметне като намеса на съдбата.
„Мисля, че ще се натъжи”, изрази несъгласието си Мелани, докато бях почти завършила обикалянето на черната баня, прегърнала стената. „Ако паднем.”
„Съмнявам се. Може да си припомни болката от първия път, в който те е загубил, но ще бъде щастлив ако аз изчезна.”
„Защото не те познава”, прошепна Мелани, а после се оттегли, сякаш внезапно почувства изтощение.
Замръзнах на място, изненадана. Не бях сигурна, но имах чувството, че Мелани току – що ми бе направила комплимент.
- Размърдай се, - излая Джаред от другата стая.
Разбързах се, доколкото мрака и моя страх ми позволяваха. Когато се върнахме, Джеб чакаше до синята лампа; в краката му имаше два издути вързопа и два неравномерни правоъгълника. Не бях ги забелязала преди. Може би ги бе донесъл, докато ни нямаше.
- Ти ли ще спиш тук тази нощ или аз? – Джеб запита Джаред с небрежен тон.
Джаред погледна формите в краката на Джеб.
- Аз, - отговори той отсечено. – И се нъждая само от един комплект завивки.
Джеб повдигна дебелата си вежда.
- Това нещо не е от нашия вид, Джеб. Ти остави аз да вземам решенията – така че се разкарай.
- Тя не е и животно, хлапе. А ти не би третирал и куче по този начин.
Джаред не отговори. Само стисна зъби.
- Никога не съм те считал за жесток човек, - каза меко Джеб. Но въпреки това вдигна единия вързоп, пъхна ръка през каишката и го преметна през рамо, а после хвана единия правоъгълник – възглавница – и го пъхна под мишница. – Съжалявам, мила, - каза той, като ме подмина и потупа по рамото.
- Зарежи това! – изръмжа Джаред.
Джеб вдигна рамене и полекичка се отдалечи. Преди да изчезне от погледа ми, подързах да се скрия в клетката; напъхах се в най – тъмния ъгъл, свивайки се на топка, и се надявах да съм станала твърде малка и незабележима. Вместо да се спотайва тихо и невидимо във външния тунел, Джаред разпъна спалния си комплект точно под входа на моя затвор. Няколко пъти тупна възглавницата си, като вероятно се опитваше да и придаде нужната форма. Легна на рогозката и кръстоса ръце на гърдите си. Тази част можех да видя през дупката – кръстосаните му ръце и част от корема. Кожата му имаше същия тъмно – златист тен, който бе преследвал спомените ми през последната половин година. Бе много странноп да имам на живо пред мен точно тази част от спомените, съвсем реална, на по – малко от пет крачки разстояние. Сюрреалистично.
- Няма да успееш да се промъкнеш покрай мен, - предупреди ме той. Гласът му бе по – мек от преди – сънен. – Ако се опиташ… - той се прозя. – Ще те убия.
Не отговорих. Предупреждението ме обиди. Защо бих се опитала да се промъкна покрай него? Къде щях да отида? В ръцете на варварите отвън, които ме чакаха, които се надяваха да направя точно такава погрешна стъпка? Или, да предположим, че някак успея да се промъкна покрай тях, къде да ида – в пустинята, където бях почти опечена последния път, когато се опитах да я прекося? Зачудих се на какво ли си мисли, че съм способна. Според него какъв ли заговор мътя, за да разруша малкия им свят? Наистина ли изглеждах толкова могъща? Не беше ли ясно колко патетично беззащитна съм?
Можех да кажа кога е дълбоко заспал, защото през тялото му минаваха спазми, точно по начина, по който Мелани си спомняше. Той спеше толкова неспокойно само когато бе разстроен. Гледах как пръстите му се свиваха и отпускаха и се чудех дали сънува как ги обвива около врата ми.
Дните, които последваха – може би дори седмица, бе трудно да се проследят – бяха много тихи. Джаред бе като мълчалива стена между мен и всичко останало на този свят, добро или лошо. Не се чуваха други звуци освен собственото ми дишане; собствените ми движения; не се виждаше нищо друго освен черната пещера около мен, кръгът приглушена светлина, познатия поднос със същите порции, кратките, откраднати надзъртвания на Джаред; нямаше докосвания освен тези на надупчените скали върху кожата ми; не усещах други вкусове освен горчивата вода, твърдия хляб, блудкавата супа, корените с дървесен вкус, отново и отново. Комбинацията бе много странна: постоянен ужас, продължителен болезнен физически дискомфорт и изключително еднообразие. От трите убийственото отегчение бе най – трудно за възприемане. Моят затвор бе лишена от възприятия камера. Заедно с Мелани се тревожехме, че ще откачим.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...


Последната промяна е направена от wentlee на Съб 22 Авг 2009 - 17:54; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 14 Юли 2009 - 19:14

„И двете чуваме гласове в главата ни, - отбеляза тя. – Това никога не е било добър знак.
„Ще забравим как се говори”, притеснявах се. „Откога никой не ни е говорил?”
„Преди четири дни ти благодари на Джеб, че ни е донесъл храна, и той отговори, че винаги си добре дошла. Или поне мисля, че беше преди четири дни. Или поне преди четири продължителни преспивания.” Тя изглежа въздъхна. „Спри да си гризеш ноктите – отне ми години да се отърва от този навик.”
Но дългите драскащи нокти ме тревожеха. „Не мисля наистина, че трябва да се притесняваме за лошите навици за в бъдеще.”
Джаред не позволи на Джеб да донесе храна отново. Наместо това някой я носеше до края на залата и Джаред я внасяше. Получавах същите неща – хляб, супа, заленчуци – два пъти на ден. Понякога Джаред получаваше по нещо допълнително, пакетирана храна с маркови имена, които разпознавах – Червени стафиди, Сникърс, Пандишпанови кексчета. Опитвах се да си представя как хората се бяха добрали до тези деликатеси. Не очаквах да ги сподели – разбира се, че не – но се питах понякога дали се замисля, че би ми се искало да ги сподели. Едно от забавленията ми бе да го слушам да яде дажбата си, защото винаги го правеше толкова показно, може би дъвчейки я по начина, по който наместваше възглавницата си първата вечер.
Веднъж Джаред бавно разкъса пакетче Чийтос – както обикновено показно – и наситения аромат на пръчиците с вкус на сирене нахлу в моята пещерна дупка…вкусен, неустоим. Той изяде едно парче бавно, оставяйки ме да чуя всяко отделно хрусване. Стомахът ми закъркори и се изсмях на себе си. от толкова дълго не се бях смяла; опитах се да си спомня последния път и не можах – само онзи странен пристъп на отвратителна истерия в пустинята, който не се броеше наистина за смях. Дори преди да дойда тук, нямаше много неща, които да намирам смешни. Но това по някаква причина ми изглеждаше смешно – стомахът ми гореше от желание дори след това малко парченце Чийтос – и аз се засмях отново. Знак за лудост, определено.
Не разбрах как моята реакция г оподразни, но той стана и изчезна. След доста време пак г очух да яде Чийтос, но надалеч от затвора ми. Надникнах през дупката ми и видях, че той стои в сенките на края на коридора, с гръб към мен. Дръпнах глава навътре, страхувайки се, че той може да се обърне и да ме хване, докато го наблюдавам. От този момент той се стараеше да стои долу в края на залата колкото се може по – дълго. Само през нощта се простираше пред моя затвор.
Два пъти на ден – или по – точно два пъти на нощ – като той не ме водеше тогава, когато му бе заповядано – ходех в стаята с реките; беше връхна точка, независимо от ужаса, защото бе единственото време, в което не ми се налагаше да стоя неестествено изгърбена поради факта, че малката ми пещера ме принуждаваше да се огъвам в такава форма. Всеки път, когато трябваше да пропълзя отново в нея, бе по – труден от предишния.
Три пъти тази седмица, по време на часовете за спане, някой идваше да ни наглежда. Първият път бе Кайл. Джаред скочи внезапно на крака и ме събуди.
- Махай се от тук, - предупреди той, като държеше оръжието в готовност.
- Само проверявам, - каза Кайл. Гласът му бе далечен, но силен и достатъчно груб, за да съм сигурна, че не е брат му. – Един ден може и да не си тук. Някой ден може да спиш твърде шумно.
Единственият отговор на Джаред бе да дръпне ударника на пушката. Чух смеха на Кайл да остава зад него, когато си тръгна. Другите два път ине знаех кой ни посещава. Кайл отново, или може би Иън, или може би някой, чието име не бяха научила. Всичко, което знаех е, че още два пъти бях събуждана от скачането на крака на Джаред, насочил оръжие към неканените гости. Повече думи не бяха изречени. Който и да ни проверяваше, не се опитваше да завърже разговор. Когато си тръгваха, Джаред отново се връщаше бързо към съня си. На мен ми отнемаше повече време да успокоя сърцето си. Четвъртият път беше нещо ново. Не бях съвсем заспала, когато Джаред се разсъни, заставайки на колене за неочаквано. Той се надигна с оръжие в ръка и проклятие на уста.
- Спокойно, - промърмори гласът от разстояние. – Идвам с мир.
- Каквото и да продаваш, няма да купа, - изръмжа Джаред.
- Искам само да поговорим. – Гласът се приближи. – Погребан си тук долу, пропускаш важните обсъждания…Липсва ни твоя поглед върху нещата.
- Сигурен съм, - каза Джаред саркастично.
- О, свали оръжието. Ако планирах да се бия с теб, този път щях да дойда с четири момчета.
Последва кратко мълчание, и когато Джаред проговори отново, гласът му носеше нотка на черен хумор.
- Как е брат ти тези дни? – попита той. Джаред сякаш се наслаждаваше на въпроса. Успокояваше го да дразни посетителя. Той седна долу и се отпусна до стената на половината разстояние до моя затвор, но с насочено оръжие.
Вратът ме заболя, сякаш разбираше, че ръцете, които го бяха наранили и охлузили, бяха много близко.
- Все още е вбесен заради носа си, - каза Иън. – Е, да, не за пръв път е счупен. Ще ми предам, че си казал, че съжаляваш.
- Не съжалявам.
- Зная. Никой никога не съжалява, че е ударил Кайл.
Те се смееха тихо заедно; усещаше се приятелско отношение в забавлението им, което изглеждаше съвсем не на място при условие, че Джаред държеше пушката небрежно насочена по посока на Иън. Но въпреки това връзките, изковани на това отчаяно място, сигурно бяха много здрави. По – стабилни от кръвните.
Иън седна на рогозката до Джаред. Виждах профила му като силует, като черна сянка на фона на синята светлина. Забелязах, че носа му бе перфектен – прав, орлов, типа нос, който бях виждала на фотографиите на известни скулптури. Дали това означаваше, че другите го намират за по – поносим от брата, чийто нос често бе чупен? Или мислеха, че има по – стабилен гард?
- Та какво искаш, Иън? Мога да си представя, че едва ли е само извинение заради Кайл?
- Джеб каза ли ти?
- Нямам представа за какво говориш.
- Отказали се от търсенето. Дори Търсачите.
Джаред не коментира, но можех да усетя внезапното напрежение във въздуха около него.
- Следяхме отблизо за някаква промяна, но те изобщо не изглеждаха прекалено нетърпеливи. Търсенето нито веднъж не се разпростря извън зоната, където изоставихме колата, и през последните няколко дни бе ясно, че търсят предимно тяло, а не оцелял. После преди две нощи се натъкнахме на щастлива случайност – групичката от претърсващи остави малко отпадъци на открито, и глутница койоти обиколиха базовия им лагер. Един от тях се върна по – късно и изненада животните. Койотите нападнаха и завлякоха Търсача на невероятните трийсетина метра навътре в пустинята, преди останалите да чуят писъците му и да се притекат на помощ. Другите Търсачи, разбира се, бяха въоръжени. Лесно подплашиха койотите, и жертвата не бе сериозно ранена, но събитието изглежда даде отговор на всичките им въпроси какво точно най – вероятно се бе случило на нашата гостенка.
Зачудих се как ли точно са способни да шпионират Търсачите, които търсят мен, и да научат толкова много. Почувствах се странно незащитена при мисълта. Не ми харесваше картината в главата ми: невидимите човеци, наблюдаващи Душите, които така силно мразят. Мисълта накара кожата на врата ми да настръхне.
- Така че те опаковаха и си тръгнаха. Търсачите се отказаха от търсенето. Всички доброволци се прибраха по домовете си. – Профилът му се обърна към мен, и аз се присвих надолу, надявайки се да е достатъчно тъмно, за да не успее да ме види, или като неговото лице да бъда само черна сянка. – Предполагам, че официално е обявена за мъртва, ако събират данни за нещата както ние правим. Джеб каза „Казах ли ви” на всички, които бяха останали достатъчно дълго, за да го чуят.
Джаред измърмори нещо несвързано, можех само да различа името на Джеб. После вдиша дълбоко, издиша и каза:
- Добре тогава. Предполагам, че това ще е краят на това нещо.
- Така изглежда. – Иън се поколеба за момент, а после добави, - Освен ако…Вероятно не е важно.
Джаред се напрегна отново; не обичаше интелекта му да бъде изпробван.
- Продължавай.
- Никой освен Кайл не мисли много за това, а знаеш колко амбициран е той.
Джаред мърморейки изрази съгласието си с това.
- Ти имаш най – добрите инстинкти за подобни неща; искам мнението ти. Затова съм тук, държейки живота си в собствените си ръце, навлизайки в забранена територия, - каза Иън сухо, и после ненадейно гласа му стана отново сериозен. – Виждаш ли, имаше един…Търсач, без съмнение – който носеше Глок (пистолет).
Отне ми секунда да разбера думата, която той използваше. Не беше позната част от речника на Мелани. Когато разбрах, че той говори за вид оръжие, замисления, завистлив тон в гласа му ме накара да се чувствам болна.
- Кайл пръв забеляза, че онзи е необикновен, че има нещо специално в него. Не изглеждаше важен за другите – поне не беше част от процеса по вземане на решения. О, той имаше достатъчно предложения, но изглежда никой не го слушаше. Щеше ми се ние да не бяхме чули какво казва…

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 14 Юли 2009 - 19:14

Кожата ми нетърпеливо настръхна отново.
- Както и да е, - продължи Иън, - когато прекратиха търсенето, този не бе доволен от решението. Нали знаеш как паразитите винаги са…много любезни? Този се държеше странно – доколкото бях виждал, неговите думи се доближаваха най – много до нашето понятие за спор. Не истински спор, защото никой от другите не отвърна, но нещастния изглеждаше така, сякаш спори с тях. Ядрото на Търсачите го пренебрегнаха – всички си бяха тръгнали.
- Но нещастният? – попита Джаред.
- Качи се на кола и кара, докато стигна половинат път до Финикс. После потегли към Туксон. След това пак подкара на запад.
- Все още търсещ.
- Или много объркан. Спря до малкото магазинче на отбивката до връх Пикачо. Поговори с паразита, който работи там, въпреки че той вече беше разпитван.
- Ха, - Джаред изръмжа. Беше заинтригуван, концентрираше се върху пъзела.
- После потегли на екскурзия нагоре по върха – глупавото малко същество. Сигурно изгаряше живо, облечено от главата до петите в черно.
Спазъм разтърси тялото ми; озовах се на пода, притисната към задната стена на моята клетка. Ръцете ми инстинктивно се вдигнаха, за да предпазят лицето ми. Чух ехо от съскане, което премина през малкото пространство, и едва когато се изпари, осъзнах, че аз бях изсъскала.
- Какво беше това? – попита Иън с шокиран глас.
Надзърнах през пръстите си, само за да видя лицата на двамата, пъхнати през дупката, да ме гледат. Лицето на Иън бе черно, но част от лицето на Джаред бе осветено и чертите му изглеждата твърди кат окамък. Исках да съм неподвижна, невидима, но треморите, които не можех да контролира, болезнено извиваха гръбнака ми. Джаред се отдръпна и се върна с лампа в ръцете си.
- Виж очите му, - измрънка Иън. – То се страхува.
Сега можех да видя израженията и на двамата, но гледах само към Джаред. Втренченият му поглед бе здраво фокусиран върху мен, изчислявайки. Предполагах, че премисляше казаното от Иън, търсейки причината за моето поведение. Тялото ми не можеше да спре да се тресе.
„Тя никога няма да се откаже”, простена Мелани.
„Зная, зная”, изстенах в отговор.
Кога отвращението ни се е превърнало в страх? Стомахът ми се усукваше и надигаше. Защо тя просто не можеше да ме остави да бъда мъртва, както бяха направили другите? А когато наистина загинех, дали щеше да продължи да ме преследва?
- Кой е Търсачът в черно? – Джаред внезапно излая срещу мен.
Устните ми трепнаха, но не отговорих. Мълчанието бе най – безопастно.
- Зная, че можеш да говориш, - изръмжа Джаред. – Говори с Джеб и Джейми. А сега ще говориш с мен.
Той се покатери до устата на пещерата, учуден, че трябва да се държи много здраво, за да се справи. Ниският таван го принуди да коленичи, и той не беше особено щастлив. Виждах, че предпочита да ме гледа отгоре. Нямах къде да избягам. Вече се бях притиснала към най – отдалечения ъгъл. Пещерата едва побираше двама ни. Чувствах дъха му върху кожата си.
- Кажи ми какво знаеш, - заповяда ми той.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 17 Юли 2009 - 19:06

ГЛАВА 19
Изоставена

- Кой е Търсачът в черно? Защо продължава да търси? – крясъкът на Джаред бе оглушителен, ехото му ме обграждаше от всички страни.
Скрих се зад ръцете си, очаквайки първото избухване.
- Ъ, Джаред? – промърмори Иън. – Може би трябва да ме оставиш…
- Стой настрана от това нещо!
Гласът на Иън се приближаваше и скалите хрупаха, докато той се опитваше да последва Джаред и в без това тясното, вече препълнено пространство.
- Не виждаш ли, че е прекалено уплашено, за да говори? Остави го само за секунда…
Чух как нещо застърга по пода, когато Джаред се раздвижи, и после се чу тупване. Иън проклинаше. Надникнах през пръстите си и видях, че Иън е изчезнал и Джаред е обърнат с гръб към мен. Иън се изплю и изстена.
- Това ти е за втори път, - изръмжа той и разбрах, че ударът, предназначен за мен, бе отклонен от намесата на Иън.
- Готов съм да го направя и трети път, - измърмори Джаред, но се обърна отново към мен, държейки фенер в ръка; той сграбчи лампата с ръката, с която удари Иън. Пещерата изглеждаше почти блестяща след толкова продължителен мрак. Джаред ми проговори отново, гледайки изпитателно лицето ми на новата светлина, изричайки всяка дума като отделно изречение.
- Кой. Е. Търсачът.
Отпуснах ръце и се загледах в лишените му от съчувствие очи. Тревожеше ме, че някой друг страда заради моето мълчание, било то и някой, който не много отдавна се бе опитал да ме убие. Не по този начин трябваше да работят мъченията. Изражението на Джаред стана колебливо, когато забеляза промяната в моето.
- Не се налага да те наранявам, - каза той тихо, сякаш почти на себе си. – Но трябва да науча отговора на моя въпрос.
Това дори не бе правилният въпрос – не бе тайна, която на всяка цена да се налага да опазя.
- Кажи ми, - настоя той, очите му бяха присвити от разочарование и дълбоко нещастие.
Дали наистина бях страхливка? Предпочитах да вярвам, че съм – че страхът ми от болката е по – силен от всичко останало. Истинската причина, поради която отворих устата си и проговорих, беше много по – незначителна. Изках да го умилостивя, човекът, който ме мразеше толкова жестоко.
- Търсачът, - започнах аз, гласът ми бе груб и пресипнал; не бях говорила от много време.
Той ме прекъсна нетърпеливо.
- Вече знаем, че е Търсач.
- Не, не само търсач, - прошепнах. – МОЯТ ТЪРСАЧ.
- Какво имаш предвид с това ТВОЯТ Търсач.
- Прикрепена е към мен, следва ме. Тя е причината… - спрях се точно в момента, в който щях да изрека думата, която да ни обрече на смърт. Точно преди да кажа НИЕ. Абсолютната истина, която той щеше да види като абсолютната лъжа – да си играя с най – дълбоките му желания, с най – дълбоката му болка. Никога нямаше да види, че желанията му може да се сбъднат. Щеше да види само опасната лъжкиня, гледаща през очите, които той толкова обича.
- Причината е? – подтикна ме той.
- Причината е, че избягах, - издишах аз. – Че дойдох тук.
Не бе съвсем вярно, но не бе и лъжа. Джаред се взираше в мен, с полу – отворена уста, докато се опитваше да обмисли думите ми. С ъгълчето на окото си виждах, че Иън отново наднича през дупката, а живите му сини очи бяха широко отворени от изненада. Имаше кръв, тъмнееща на бледите му устни.
- Избягала си от Търсача? Но ти си една от тях! – Джаред се опитваше да се възстанови, да се върне отново към разпита си. – Защо те следва? Какво иска?
Преглътнах; звука ми се стори неестествено силен.
- Тя иска теб. Теб и Джейми.
Изражението му се смрази.
- И ти се опитваш да я доведеш тук?
Тръснах глава.
- Не се… - Как да му обясня? Никога нямаше да приеме истината.
- Какво?
- Не исках да й казвам. Не я харесвам.
Той примигна, отново объркан.
- Не трябва ли всички да се харесвате един друг?
- Трябва, - потвърдих, изчервена от срам.ю
- На кого си казала за това място? – Иън попита, надничащ над рамото на Джаред. Джаред се намръщи, но задържа погледа си върху лицето ми.
- Не мога да кажа – не зная…Просто видях линиите. Линиите на албума. Начертах ги на ърсача…но не знаехме какво означават. Тя още си мисли, че са карта на път. – Не изглеждаше, че имам намерение да спра да говоря. Опитах се думите да излизат по – бавно от устата ми, за да не се изтърва.
- Какво искаш да кажеш с това, че не знаеш какво означават? Нали си тук. – Ръката на Джаред се огъна към мен, но се отпусна, преди да скъси дистанцията до мен.
- Аз…аз имах проблеми с моята…с…с нейната памет. Не рабирах…не можех да проникна във всяка част. Имаше стени. Ето защо Търсачът бе залепен за мен, чакайки ме да отключа останалото. – Твърде много, твърде много. Прехапах език.
Иън и Джаред си размениха поглед. Не бяха чували нищо подобно преди. Не ми вярваха, но изкаха толкова отчаяно да повярват, че е възможно. Искаха го прекалено силно. Това ги накара да се страхуват. Гласът на Джаред ме шибна като камшик с внезапната си острота.
- Можеше ли да проникнеш в моята колиба?
- Не за дълго.
- И тогава каза на Търсача.
- Не.
- Не. Защо не?
- Защото…по времето, когато си спомних…не исках да й казвам.
Очите на Иън замръзнаха широко отворени. Гласът на Джаред се промени, стана нисък, почти нежен. Толкова по – опасен от крещенето.
- Защо не искаше да й кажеш?
Стиснах здраво челюст. Не беше ТАЙНАТА, но все пак, беше тайна, която той трябваше насила да измъкне от мен. В този момент моята решителност да държа езика си зад зъбите имаше по – малко общо със самосъхранението, отколкото с глупавата, нежелана гордост. Нямаше да кажа на този мъж, който ме презираше, че го обичам. Той гледаше проблясъка на съпротива в очите ми, и сякаш разбра, че ще отнеме повече време, докато стигне до отговора. Реши да прескочи въпроса – или да се върне към него по – късно, да го запази за накрая, в случай, че няма да съм способна да отговарям на други въпроси, когато приключи с мен.
- Защо не си способна да проникнеш във всичко? Това … нормално ли е?
Този въпрос също бе много опасен. За пръв път досега откровено излъгах.
- Тя е изминала дълъг път. Тялото бе увредено.
Лъженето не ми се отдаваше; лъжата прозвуча плоско. Иън и Джаред реагираха на фалшивата нотка. Главата на Джаред се наведе настрани; Иън повдигна едната си черна вежда.
- Защо този Търсач не се откаже като останалите? – попита Иън.
Внезапно се почувствах изтощена. Знаех, че ще продължат това цялата нощ, ще продължат с въпросите, ако аз продължа да отговарям и евентуално ще направя грешка. Облегнах се на стената и затворих очи.
- Не зная, - прошепнах. – Тя не е като другите Дущи. Тя е …досадна.
Иън се изсмя веднъж – разтърсващ звук.
- И ти – ти си като другите…Души? – Джаред попита.
Отворих очи и се загледах в него изтощено за един дълъг момент. КАКЪВ ГЛУПАВ ВЪПРОС, помислих си. После стиснах здраво очи, зарових лицето си в скута си и увих ръце около главата си. Джаред или разбра, че съм приключила с говоренето, или тялото му се оплакваше прекалено силно, за да бъде пренебрегнато. Той изръмжа няколко пъти, докато се измъкваше през отвора на пещерата ми, вземайки лампата с него, и после изстена тихо, докато се протягаше.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 17 Юли 2009 - 19:06

- Това беше неочаквано, - шепнеше Иън.
- Лъжи, разбира се, - Джаред отвърна тихо. Можех без усилие да разбера думите им. Вероятно не осъзнаваха как ехото усилва звука към мен. – Само че…не мога да разбера в какво се опитва да ни убеди – накъде се старае да ни отведе.
- Не мисля, че лъже. Добре, само веднъж. Забеляза ли?
- Част от играта.
- Джаред, кога изобщо си срещал паразит, способен да излъже за каквото и да е? С изключение на Търсачите, разбира се.
- Това нещо сигурно е точно такова – Търсач.
- Сериозен ли си?
- Най – доброто обяснение.
- Тя – то е най – далеч от представите ми за Търсач сред съществата, които съм срещал. Ако някой Търсач имаше представа как да ни открие, щеше да доведе армия.
- И нямаше да открият нищо. Но тя – то ни намери, нали?
- И почти наполовина бе мъртво…
- Но все още диша, нали?
Затихнаха задълго. Толкова дълго, че се замислих да се преместя навън от свитата топка, в която се бях сгънала, но не исках да издавам никакъв шум, като легна долу. Щеше ми се Иън да си тръгне, за да мога да поспя. Адреналинът ме остави толкова изтощена, когато се отдръпна от вените ми.
- Мисля, че ще отида да говоря с Джеб, - внезапно прошепна Иън.
- О, това е „чудесна” идея. – Гласът на Джаред бе пълен със сарказъм.
- Помниш ли първата нощ? Когато това нещо скочи между теб и Кайл? Това бе странно.
- Просто се опитваше да намери начин да остане живо, да избяга…
- Като даде възможност на Кайл – ела и ме убий? Добър план.
- Проработи.
- Оръжието на Джеб свърши работа. Тя знаеше ли, че е на път?
- Прекалено много го премисляш, Иън. Това иска ТО.
- Не мисля, че си прав. Не зная защо…но мисля, че тя иска изобщо да не се сещаме за нея. – Чух Иън да се изправя на крака. – Знаеш ли кое е наистина странното? – той мърмореше, гласа му не бе вече шепот.
- Какво?
- Почувствах се виновен – виновен, по дяволите – гледайки я как се отдръпна от нас. Като се има предвид черните белези на врата й.
- Не може да позволиш да те омотае така. – Джаред звучеше разтревожено. – То не е човек. не забравяй това.
- Мислиш ли, че само защото не е човек, и не изпитва болка? – Иън попита, а гласа му отслабваше, като се отдалечаваше. – Че не се чувства точно като момиче, което е било пребито – пребито от нас?
- Овладей се, - Джаред просъска след него.
- Ще се видим, Джаред.
Джаред дълго време не можа да се успокои, след като Иън си тръгна; крачи известно време из пещерата, после седна на рогозката, блокирайки светлината, и замърмори несвързано на себе си. отказах се да го чакам да заспи, и се опънах доколкото можах извън дупката. Той подскочи, когато движението ми издаде звук, и пак продължи да си мърмори.
- Виновен, - ръмжеше с дерящи тонове. – Оставя се да стигне до него. Също като Джеб, като Джейми. Не мога да оставя това да продължи. Глупаво ще е да го оставя да живее.
Ледени тръпки преминаха през ръцете ми, но се опитах да ги игнорирам. Ако се паникьосвах всеки път, когато мислеше да ме убие, нямаше да имам минута спокойствие. Прегънах се, за да извъртя гръбнака си в друга посока, той се сепна отново и после потъна в мълчание. Бях сигурна, че все още седи умислено, докато аз се унасях и заспивах.
Когато се събудих, Джаред седеше на рогозката така, че да го виждам, лактите му опряни на коленете, а главата му облегната на единия юмрук. Имах чувството, че съм спала само час или два, но бях прекалено огорчена, за да се върна към спането точно в момента. Вместо това, ме гризеше, че след посещението на Иън, Джаред ще се старае повече, за да ме държи изолирана, след като видя странната реакция на Иън. Не можеше ли Иън да си държи устата затворена за факта, че се чувства виновен? Ако знаеше, че е способен да изпитва вина, защо обикаля наоколо в опит да удуши някого на първо място? мелани също бе подразнена от Иън, а също нервирана от това какви последици щеше да има благодарение на опасенията му. Тревогите ни бяха прекъснати само след няколко минути.
- Сам’ аз съм, - чух да казва Джеб. – Не се престаравай.
Джаред зареди оръжието.
- Давай, застреляй ме, хлапе. Давай. – Звукът от гласа на Джеб се приближаваше с всяка дума. Джаред въздъхна и отпусна надолу оръжието.
- Моля те, върви си.
- Трябва да говоря с теб, - каза Джеб и изпъшка, докато сядаше срещу Джаред. – Здрасти, - каза той като гледаше към мен и кимна.
- Знаеш колко мразя това, - измърмори Джаред.
- Аха.
- Иън вече ми каза за Търсачите…
- Зная. Тъкмо говорих с него за това.
- Супер. И в такъв случай какво искаш?
- Не става въпрос за това какво искам аз. Въпросът е от какво се нуждаят всички. Изчерпахме почти всичките си запаси. Имаме нужда от истински обширна обиколка за попълване на запасите.
- О, - измрънка Джаред; тази тема не бе това, за което се подготвяше. След кратка пауза каза, - Пратете Кайл.
- Добре, - съгласи се лесно Джеб, подпирайки се на стената, за да се изправи отново.
Джаред въздъхна. Изглежда предложението на Джеб беше за заблуда. Лесно успя да измами Джаред.
- Не. Не Кайл. Той е прекалено… - Джаред се колебаеше.
Джеб се подсмихна. - Почти ни вкара в наистина голяма беда последния път, когато бе сам навън, нали? Никой не премисля нещата. Иън, тогава?
- Той пък премисля нещата твърде много.
- Брандт?
- Той не е подходящ за дългите обиколки. Преди няколко седмици започна да изпада в паника. Допуска грешки.
- Добре, тогава ти ми кажи кой.
Секундите минаваха и чувах как Джаред вдишва и издишва, като че всеки път бе готов да даде отговор на Джеб, но само издишаше и не казваше нищо.
- Иън и Кайл заедно? – попита Джеб. – Може би ще се допълват взаимно.
Джаред изстена.
- Като последния път? Добре, добре, зная, че трябва да съм аз.
- Ти си най – добрият, - съгласи се Джеб. – Промени живота ни, когато се появи тук.
Мелани и аз кимнахме на себе си; това не изненада нито една от двете ни. „Джаред е магичен. Джейми и аз бяхме в пълна безопасност, когато ни водеше инстинкта на Джаред; никога не сме били близо до това да ни заловят. Ако в Чикаго бе отишъл Джаред, а не аз, съм сигурна, че щеше да намери начин да се измъкне невредим.”
Джаред повдигна рамене към мен.
- Ами…?
- Ще я наглеждам, когато мога. И очаквам да вземеш Кайл с теб. Това ще е от полза.
- Няма да е достатъчно – Кайл да го няма и ти да я наглеждаш от време на време. Тя…то няма да оцелее дълго.
Джеб вдигна рамене.
- Ще дам всичко от себе си. Това е, което мога да направя.
Джаред започна да клати глава наляво – надясно.
- Колко дълго можеш да останеш тук долу? – Джеб го попита.
- Не зная, - прошепна Джаред.
Последвалата тишина продължи дълго. След няколко минути, Джеб започна да си свирка фалшиво. Най – накрая Джаред издиша навън, без да бях осъзнала, че е задържал дъха си.
- Тръгвам довечера. – Произнесе думите бавно, изпълнени с примирение, но също и с облекчение. Гласът му леко се измени, стана по – малко защитен. Беше защото вероятно си припомняше какво представляваше за това място и какъв бе тук, преди моята поява. Остави една отговорност да падне от плещите му, и я замени с друга, много по – приятна на нейно място. Отказа се да се опитва да ме запази жива, остави природата – или по – скоро правосъдието на тълпата – да реши съдбата ми. Когато се завърнеше и ме откриеше мъртва, нямаше да държи никого отговорен. Нямаше да скърби. Всичко това можех да чуя в двете му думи „тръгвам довечера”.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 17 Юли 2009 - 19:07

Знаех как хората преувеличават и за да опишат тъгата използват израза „разбито сърце”. Мелани си припомняше фразата, като си я повтаряше. Но винаги съм мислила за израза като за хипербола, традиционното описване на нещо, което няма физическо измерение, като например таланта да накараш нещо да се раззелени или да порастне по – бързо. Така че не очаквах болката в гърдите. Прилошаването – да, гаденето – да и да – парещите в очите сълзи. Но разкъсващата болка в гръдния ми кош? Нямаше логично обяснение.
И не бе само разкъсване, а усукване и дърпане в различни посоки. Защото и сърцето на Мелани бе разбито, което бе отделно събитие, сякаш бе израстнал още един орган, за да компенсира двойното ни усещане. Двойно сърце за двоен ум. Удвоена болка.
„Той си тръгва”, ридаеше тя. „Никога вече няма да го видим.” Не поставяше под съмнение факта, че ще умрем.
Исках да плача с нея, но някой трябваше да й пази главата на раменете. Ухапах ръката си, за да задържа стенанието си.
- Така вероятно ще е най – добре, - каза Джеб.
- Трябва да организирам някои неща… - Умът на Джаред вече бе далеч, далеч от този коридор, предизвикващ клаустрофобия.
- Аз ще се заема тук тогава. Безопасна обиколка.
- Мерси. Предполагам, че ще се видим, когато се видим, Джеб.
- И аз така мисля.
Джаред подаде оръжието на Джеб, изправи се и разсеяно изтръска прахта от дрехите си. После потегли бързо надолу по коридора с познатите бързи стъпки, умът му бе зает вече с други неща. Нито веднъж не погледна обратно към мен, нито веднъж не си помисли за моята участ. Заслушах се в заглъхващия звук от стъпките му, докато съвсем изчезна. После, забравяйки за съществуването на Джеб, притиснах лице към ръцете си и заридах.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 20 Юли 2009 - 14:56

ГЛАВА 20
Свободна

Джеб ме остави да се наплача, без да ме прекъсва. Не направи нит оедин коментар през последвалите подсмърчания. Проговори едва когато замълчах за цял половин час.
- Още ли си будна?
Не отговорих. Прекалено бях привикнала към мълчанието.
- Искаш ли да дойдеш отвън и да се опънеш? – предложи той. – Гърбът ме боли само като си помисля за глупавата дупка.
Иронично, като взема предвид седмиците на мълчалива лудост, но не бях в настроение за компания. Но предложението му не можеше да не бъде прието. Още преди да си помисля за него, ръцете ми ме придърпваха навин през отвора. Джеб седеше с кръстосани крака на рогозката. Гледах дали ще реагира, докато разтърсвах ръце и крака и раздвижвах рамената си, но той стоеше със затворени очи. Изглеждаше заспал, както по времето, когато ме посети Джейми. Колко ли време бе минало, откакто видях Джейми? И как беше сега? Вече нараненото ми сърце болезнено се сви.
- По – добре ли се чувстваш? – попит аДжеб и очите му се отвориха.
Свих рамене.
- Нали знаеш, всичко ще се нареди. – Усмивка разтегна лицето му. – Нещата, които казах на Джаред… Добре де, няма да кажа, че го излъгах, по – точно, защото всичко е истина, ако го погледнеш от тази страна, но погледнато от различен ъгъл, не бе съвсем истината, а по – скоро това, което той се нуждаеше да чуе.
Само се взирах; не разбрах нито дума от това, което каза.
- Както и да е, Джаред имаше нужда да си вземе почивка. Не от теб, хлапе, - добави той бързо, - а от цялата тази ситуация. Той ще събере малко впечатления, докато отсъства.
Чудих се как така успяваше да разбере кои думи и изрази биха ме жегнали. И още повече, защо ли Джеб го бе грижа дали думите ще ме засегнат или че гърбът ме боли и е схванат? Неговата добрина спрямо мен бе плашеща сама по себе си, защото бе непонятна. Поне действията на Джаред придобиха смисъл. Опитите на Кайл и Иън да ме убият, нетърпението и желанието на Доктора да ме нарани – това поведение също беше логично. Не беше добрина. Какво ли искаше Джеб от мен?
- Не гледай толкова навъсено, - изрече Джеб. – Всичко това си има и хубава страна. Джаред бе започнал да става прекалено твърдоглав относно теб, и това, че временно е извън картинката, ще ни позволи да направим нещата доста по – удобни.
Свъсих вежди, докато се опитвах да разгадая какво точно имаше предвид.
- Например, - подхвана той. – Обикновено използваме това място за склад. Сега, когато Джаред и момчетата се завърнат, ще трябва да освободим малко място, за да има къде да сложим нещата, които те ще донесат. Така че поне може да ти потърсим ново място, където да се настаниш. Нещо малко по – голямо, може би? Нещо с легло? – Той се усмихна отново, докато размахваше един морков пред мен.
Очаквах да го дръпне надалеч от мен, да каже, че само се шегува с мен. Вместо това, очите му – с цвят на избелели сини джинси – изглеждаха много, много грижовни. Нещо в изражението му върна буцата в гърлото ми.
- Не се налага да се връщаш в тази дупка, скъпа. Най – лошата част свърши.
Открих, че не мога да подложа на съмнение искрения му поглед. За втори път през последния час закрих лице с ръцете си и заплаках. Той стана и неловко ме потупа по рамото. Изглежда не се чувстваше добре около някой, който плаче.
- Спокойно, спокойно, - смутолеви той.
Този път се овладях много по – бързо. Когато изтрих влагата от очите си и му се усмихнах колебливо, той кимна одобрително.
- Това е моето момиче, - каза той, потупвайки ме отново. – Сега се налага да се помотаем тук, докато се уверим, че Джаред наистина е тръгнал и няма да ни хване. – Той се ухили заговорнически. – След това ще се позабавляваме!
Спомних си, че неговата идея за забавление обикновено се въртеше около това да е насочил оръжие срещу някого, който е в безизходица. Той се присмя на изражението ми.
- Не се тревожи. Докато чакаме поне може да си починеш малко. Обзалагам се, че дори тънката рогозка ще ти се стори доста удобна в момента.
Отместих поглед от лицето му към матрака и отново се вгледах в него.
- Давай, - подкани ме той. – Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от стабилен сън. Ще продължавам да бдя над теб.
Разчувствана, с нова влага в очите, се изтегнах на рогозката и положих глава на възглавницата. Беше божествено, нищо че Джеб нарече матрака тънък. Изпънах се с цялата си дължина, като разтегнах пръстите на краката си и протегнах тези на ръцете си. Чух как ставите ми пукат. Едва тогава се отпуснах на матрака. Чувствах се така, сякаш ме прегръщаше, заличавайки всички болезнени места. Въздъхнах.
- Чувствам се добре, като виждам това – измърмори Джеб. – Това е като краста, която не можеш да начешеш; като да знаеш, че някой страда под собствения ти покрив.
Той се отпусна на пода, на няколко метра от мен, и започна тихо да си тананика. Бях заспала преди да довърши първия куплет.
Когато се събудих, бях убедена, че съм спала продължително – много по – дълго, откакто ме доведоха тук. Без болки, без плашещи прекъсвания. Щях да се чувствам доста добре, кат оизключим това, че събуждайки се с възглавница под главата, си припомних, че Джаред го няма. Тя миришеше като него. Но в добрия смисъл, определено не по начина, по който аз миришех.
„Отново се върнахме само към спомените”, отчаяно въздъхна Мелани.
Спомнях си съня си само бегло, но знаех, че включваше Джаред, както обикновено ставаше, когато можех да заспя достатъчно дълбоко, за да сънувам.
- Добр’утро, хлапе, - поздравът на Джеб звучеше закачливо.
Повдигнах клепачи, за да го погледна. Да не би да бе стоял подпрян на стената цялата нощ? Не изглеждаше изморен, но внезапно почувствах вина, че бях окупирала подобието на легло.
- Та момчетата тръгнаха отдавна, - каза ентусиазирано. – ‘Кво ще кажеш за една обиколка? – Той насочи оръжието, промушено през закачената за кръста му каишка, със съвсем несъзнателен жест. Очите ми се разшириха, взирайки с невярващо в него. Обиколка? - Не се настройвай против мен. Никой няма да те притеснява. А и трябва даси способна да намериш пътя навън, евентуално.
Той ми подаде ръка, за да се изправя. Поех я автоматично, главата ми още е въртеше и се опитвах да проумея това, което ми бе казал. Ще ми се наложи сама да намеря изхода? Защо? И какво означаваше това „евентуално”? колко ли очакваше, че ще оцелея? Издърпа ме на крака и ме поведе напред. Бях забравила какво е да се движа из тъмните тунели с ръка, която да ме води. Бе толкова лесно – почти не се налагаше да се концентрирам.
- Я да видим, - мърмореше Джеб. – Може б ипървяо дясното крило. Като за начало мястото е подходящо за теб. После кухните… - Той продължи да съставя плана си, докато се провирахме през тесния процеп към яркия тунел, който водеше към още по – ярко осветената голяма зала.
Когато до нас достигнаха гласове, усетих как устата ми пресъхна. Джеб продължаваше да дърдори, като или не забелязваше, или пренебрегваше ужаса ми.
- Обзалагам се, че днес морковите са поникнали, - говореше той, като ме водеше към главния площад.
Светлината ме заслепяваше и не можех да видя кой е там, но усещах очите им върху мен. Внезапно настъпилата тишина бе зловеща, както обикновено.
- Ъхъ, - Джеб сам си отговори. – Та, винаги съм мислил, че това изглежда доста симпатично. Удоволствие е да се види свежо пролетно зелено като това тук.
Той спря и протегна ръка, подканяйки ме да погледна. Загледах се с присвити очи към мястото, което сочеше, но погледа ми продължаваше да шари из помещението, докато очите ми се адаптираха. Отне ми известно време, но после видях за какво говореше той. Видях също, че днес имаше около 15 души в стаята, всички те ми хвърляха враждебни погледи. Но те също бяха заети с нещо друго. Обширния, тъмен квадрат, който заемаше централно място в голямата пещера, вече не беше тъмен. Половината от него грееше в пролетно зелено, точно както се бе изразил Джеб. Бе красиво. И удивително. Не бе чудно, че никой не стъпваше върху това място. то представляваше градина.
- Моркови? – прошепнах аз.
Той отговори с нормален глас.
- Половината, която зеленее. Другата половина е спанак. Трябва да поникне след няколко дни.
Хората в помещението се бяха върнали към работата си, въпреки че от време на време надничаха към мен, но повечето бяха концентрирани върху това, което вършеха. Бе лесно да се разберат действията им – и големия варел на колела, и маркучите – след като вече различих градината.
- Изкуствено напояване? – прошепнах отново.
- Правилно. Изсъхва доста бързо в тази жега.
Кимнах в съгласие. Бе още рано, така предполагах, но вече се потях. Жегата от интензивното осветление над нас бе задушаваща в пещерите. Отново се опитах да изследвам тавана, но бе прекалено ярък, за да се взирам в него. Подръпнах ръкава на Джеб и присвих очи към зашеметяващата светлина.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 20 Юли 2009 - 14:56

- Как?
Джеб се усмихна, изглеждаше развълнуван от любопитството ми.
- По същия начин, по който го правят фокусниците – с огледала, хлапе. Стотици огледала. Отне ми доста време да ги монтирам там горе. Хубаво е да има допълнителни ръце наоколо, когато се нуждаят от почистване. Виждаш ли, имаше само четири малки дупки в тавана тук, а светлината не беше достатъчна за това, което си бях наумил. Какво мислиш за това?
Той отново изпъчи гърди, горд със себе си.
- Брилянтно, - шепнех. – Удивително.
Джеб се ухили и кимна, наслаждавайки се на реакцията ми.
- Да продължаваме, - предложи. – Имаме много за вършене днес.
Поведе ме към нов тунел, просторна, естествено оформена тръба, водеща навън от голямата пещера. Това бе нова територия. Мускулите ми се стегнаха; придвижвах се напред със схванати крака, с непрегъваеми колена. Джеб потупа ръката ми, но пак пренебрегваше опънатите ми нерви.
- Това са предимно спалните помещения и малко складове. Тунелите тук са близко до повърхността, така че бе по – лесно да се сдобием с естествена светлина.
Той посочи ярка, тясна пукнатина в тунела нагоре към тавана. Тя хвърляше на пода бяло петно с размерите на ръка. Достигнахме широко разклонение – не точно разклонение, защото имаше твърде много тунелчета. Бе октопод – като разклонения към множество проходи.
- Третия отляво, - каза той и ме погледна в очакване.
- Третия отляво, - повторих.
- Точно така. Не го забравяй. Лесно е да се загубиш наоколо, а това няма да е безопасно за теб. Хората щом те забележат, ще те пратят веднага в „правилната” посока.
Потръпнах.
- Благодаря, - изкъркорих тихо, със сарказъм в гласа.
Той се засмя така, сякаш отговорът ми го изпълни с възхищение.
- Няма смисъл да пренебрегваме истината. Изричането на глас едва ли ще го направи по – лошо.
Не прави ситуацията по – добра, също, но не го казах. Започвах мъничко да се наслаждавам на себе си. бе толкова приятно, че отново има някой, с когото да разговарям. Джеб бе, ако не друго, то поне интересна компания.
- Едно, две, три, - отброяваше той, после ме поведе надолу по третия коридор от ляво. Започнахме да преминаваме през портали, затворени с импровизирани врати. На някои имаше закачени завеси от плат; други имаха големи парчета картон, зашити с ленти едно за друго. Една дупка имаше две истински врати – една дървена и боядисана в червено, една сива метална – висяща над отвора.
- Седем, - Джеб отброи и спря пред мъничък кръг, чиято най – висока точка бе само на няколко сантиметра над главата ми. тази дупка пазеше своето уединение зад красива изумрудено зелена завеса – от типа, който може да се използваза преграда в някоя елегантна всекидневна. Имаше ивица от избродирани вишневи цветчета през коприната.
- Това е единственото място, за което се сетих. Единственото, което е пригодено и подходящо за обитаване от хора. Ще бъде празно за няколко седмици, и когато ни потрябва отново, ще измислим нещо друго за теб.
Той отмести настрани завесата и светлината, по – ярка от тази в тунела, ни приветства. Стаята, която се разкри пред мен, ме накара да почувствам световъртеж – може би защото бе много по – висока, отколкото широка. Да стоя вътре бе като да стоя в кула или силоз – не че някога съм била на подобни места, но това бяха сравненията, които направи Мелани. Таванът, на два пъти по – голяма височина, отколкото ширината на помещението, представляваше нещо като лабиринт от пукнатини. Подобно на пълзящи растения от светлина, пукнатините обикаляха и почти се срещаха. Изглеждаше ми опасно и нестабилно. Но Джеб не показа, че се страхува от хлътванията и продължи да ме води напред.
На земята имаше двоен матрак, от трите му страни имаше почти по метър свободно разстояние. Двете възглавници и двете одеала, сгънати в два комплекта отстрани на матрака ме караха да мисля, че тази стая принадлежеше на някоя двойка. Тънка дървена полица – нещо като дръжка на градинско гребло, беше захваната хоризонтално за отсрещната стена на височината на раменете, като краищата й бяха забити в два от приличащите на дупки в швейцарско сирене отвора, изкопани в скалата. Върху нея бяха подредени шепа тениски и два чифта джинси. Дървена табуретка беше изравнена със стената зад изпровизираната закачалка за дрехи, а на пода до табуретката имаше купчина износени книги е меки корици.
- Кой? – казах на Джеб, отново шептейки. Това място очевидно принадлежеше на някого и вече нямах чувството, че сме сами.
- Просто едно от момчетата, които сега са навън на обиколка. Скоро няма да се върне. Дотогава ще ти намерим нещо.
Не ми харесваше – не стаята, а идеята да остана в нея. Присъствието на собственика се усещаше силно, независимо от малкото лични вещи. Без значение кой беше, нямаше да се зарадва, че съм тук. Щеше да намрази мястото. Джеб изглежда че прочете мислите ми – или може би изражението на лицето ми бе достатъчно ясно, така че не бе нужно да чете мисли
- Хей, - каза той. – Не се тревожи. Това е моята къща и това тук е просто една от многото ми стаи за гости. Аз казвам кой е и кой не е мой гост. Точно сега ти си моя гостенка и аз ти предлагам тази стая.
Пак не я харесвах, но нямах и намерение да разстойвам Джеб. Зарекох се, че няма да размествам нищо, дори това да означава, че ще спя на пода.
- Добре, нека продължим с обиколката. Не забравяй: третата от ляво, седмата навътре.
- Зелена завеса, - добавих аз.
- Точно така.
Джеб ме прекара отново през голямата стая с градината, заобиколихме до острещната страна и продължихме през големия изход към тунела. Когато минавахме покрай хората, които се занимаваха с напояването, те се сковаваха и обръщаха, сякаш се страхуваха да са с гръб към мен. Този тунел бе добре осветен, ярките пукнатини бяха разположени на интервали, твърде еднакви, за да бъдат природни образувания.
- Сега се приближаваме дори повече до повърхността. Става по – сухо, но и по – горещо.
Забелязах това почти незабавно. Вместо да се „варим”, сега се „печахме”. Въздухът не се усещаше толкова задушен и застоял. Можех да вкуся пустинния пясък. Пред нас се чуваха повече гласове. Опитах се да спра неизбежната си реакция. Ако Джеб настоява да се отнася с мен като…като с човек, като с добре дошъл гост, щеше да ми се наложи да свикна с всичко това. Нямаше причина да се нервирам отново и отново всеки път. Въпреки това стомахът ми започна да се превърта.
- Насам е кухнята, - каза ми Джеб.
Отначало си помислих, че се намираме в друг тунел, препълнен с хора. Притиснах се към стената, опитвайки се да спазвам дистанция. Кухнята представляваше дълъг коридор с висок таван, също като в новата ми квартира. Светлината бе ярка и пареща. Вместо тънки процепи през дебелите скали, това място имаше огромни отворени дупки.
- Не може да готвим през деня, разбира се. Димът, знаеш как е. Така че използваме помешението предимно като столова, докато падне нощта.
Разговорите изведнъж прекъснаха, така че всички можеха да чуят думите на Джеб. Опитах да се скрия зад него, но той продължи да върви напред. Прекъсвахме закуската, или може би обяда. Хората – при бързото ми преброяване се оказа, че са почти двадесет – бяха много близо до мен. Не беше като в голямата пещера. Изках да държа очите си забити в пода, но не можех да спра да хвърлям бързи погледи из стаята. За всеки случай. Усещах как тялото ми се напряга и исках да побягна, но къде щях да избягам и аз самата не знаех.
От двете страни на залата имаше дълги камари от скали. Повечето груби, пурпурни вулканични камъни, с някаква светло оцветена субстанция – цимент? – поставена между тях, която ги държеше споени заедно. Върху тези камари имаше различни камъни, по – кафяви и плоски. И те бяха залепени един за друг със светло сивия жиментов разтвор. Крайният продукт представляваше сравнително гладка повърхност, прилична на тезгях или табла. Беше ясно, че я използват и като двете. Някои от хората седяха на камъни, други само се бяха подпряли. Разпознах овалните хлебчета, замръзнали между таблите и устите на хората, които невярващо гледах Джеб и туристическата му обиколка. Част от лицата ми бяха познати. Шарън, Маги и доктора бяха най – близката до мен група. Братовчедката и лелята на Мелани хвърляха яростни погледи на Джеб – имах странното чувство, че дори да бях застанала на главата си и да мучах песни от спомените на Мелани с цяло гърло, пак нямаше да погледнат към мен – но очите на доктора бяха спрели на мен с открито и почти приятелско любопитство, което ме накара да почувствам смразяване дълбоко в костите си.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 20 Юли 2009 - 14:57

В задния край на подобната на зала стая, различих високия мъж с мастилено черна коса и сърцето ми заби лудо. Мислех си, че Джаред трябваше да вземе враждебно настроените братя със себе си, за да улесни Джеб в опитите му да ме опази жива. Поне беше по – младия от двамата, Иън, който накрая бе развил някаква съвест – не бе чак толкова зле, колкото ако Кайл бе останал. Утешавах се така, но пулса ми не се забави.
- Всички ли се нахранихте толкова бързо, - попита Джеб високо и саркастично.
- Изгубихме апепит, - измърмори Маги.
- Ами ти, - каза той, като се обърна към мен. – Гладна ли си?
Тихо ръмжене премина през публиката ни. Разтърсих глава – слабо, но безумно движение. Дор ине знаех дали съм гладна, но знаех, че не бих могла да се храня пред тази тълпа, която би се развала да изяде мен самата.
- Е, аз съм, - измърмори Джеб. Той закрачи по пътеката между редиците в залата, аз не го последвах. Не можех да понеса мисълта, че ще съм само на една ръдка разстояние от останалите. Остана притисната към стената на място. Само Шарън и Маг иго гледаха как се приближи до голям пластмасов кош и взе хлебче от него. Всички останали гледаха мен. Бях убедена, че ако мръдна само на сантиметър, ще ми се нахвърлят. Опитах се да не дишам.
- Добре, нека продължим нататък, - Джеб предложи между две хапки хляб, докато с бавна походка се връщаше при мен. – Явно никой не е способен дасе концентрира върху обяда си. Изглежда лесно се разсейват.
Наблюдавах хората за внезапни движения, не виждах много добре лицата им, само в онзи пръв момент, когато различих няколкото, чиито имена знаех вече. Така че едва когато Джейми се изправи, забелязах, че е там. Беше с една глава по – нисък от възрастните около него, но бе доста по – висок от двете дечица, настанени на плота от двете му страни. Той скочи леко от мястото си и последва Джеб. Изражението му бе апрегнато, свито, сякаш се опитваше да реши трудно уравнение наум. Изследва ме през присвитите си очи, докато следваше Джеб по петите. Изведнъж не бях единствената в стаята, която задържаше дъха си. Втренчените погледи на останалите се местеха между брата на Мелани и мен.
„О, Джейми”, помисли си Мелани. Тя мразеше тъжното, състарено изражение на лицето му, а аз може би го мразех дори повече. Тя не чувстваше толкова силна вина, колкото аз изпитвах, защото знаех, че съм причината за това изражение на детското лице. „Само ако можехме да го премахнем”. Тя въздъхна.
„Твърде късно е. Какво бихме могли да сторим, за да подобрим нещата?”
Зададох риторичен въпрос, но неочаквано започнах да търся отговор, Мелани също търсеше. Не открихме нищо за краткото време, през което обмисляхме въпроса; нямаше какво да се намери, бях убедена в това. Но и двете знаехме, че ще продължим да търсим решение, когато приключим с глупавата обиколка и имаме възможност да го обмислим. Ако живеем достатъчно дълго, все пак!
- Какво ти трябва, хлапе? – попита Джеб, без да го поглежда.
- Само се чудя какво правиш, - отговори Джейми, като се опитваше да запази гласа си равнодушен, но за момент се подхлъзна.
Когато стигна до мен, Джеб спря и се обърна към Джейми.
- Водя я на обиколка из помещенията. Точно както правя с всеки новодошъл.
Последва ниско изръмжаване в залата.
- Мога ли да дойда с вас? – попита Джейми.
Видях как Шарън трескаво раздруса главата си, с отвращение, изписано на лицето. Джеб я пренебрегна.
- Не ме притеснява…но само ако се държиш прилично.
- Няма проблем, - повдигна рамене Джейми.
Трябваше да се размърдам – да сплета пръсти пред мен. Толкова отчаяно исках да махна рошавата коса на Джейми от очите му и да обвия ръце около врата му. Нещо, което нямаше да приключи добре, със сигурност.
- Да вървим, - Джеб се обърна към двама ни. Поведе ни обратно по пътя, по който бяхме пристигнали. Джеб вървеше от едната ми страна, а Джейми от другата. Изглежда Джейми се опитваше да гледа в краката си, но продължаваше да хвърля бегли погледи към лицето ми – точно както аз не можех да спра да го гледам. Когат опогледите ни се срещаха, и двамата бързо поглеждахме встрани. Бяхме на половината разстояние в голямата зала, когато чух тихи стъпки зад нас. Реакцията ми бе моментална и необмислена. Плъзнах се към едната стена на тунела, повличайки Джейми с една ръка, така че да застана между него и това, което идваше за мен.
- Хей! – протестираше той, но не се опита да отмести ръката ми.
Джеб също бе бърз. Оръжието се завъртя на каишката си със зашеметяваща скорост. Иън и докторът едновременно вдигнаха ръце над главите си.
- И ние можем да се държим прилично, - каза докторът. Бе трудно да се повярва, че този меко говорещ човек с приятелско изражение на лицето се оказа местния палач; той ме плашеше още повече заради благия си външен вид. Нощно време щяха да пазят Мелани и пазачът й щеше да е в постоянна готовност. Но в ясен, слънчев ден? Как би могла да знае накъде да побегне, след като не бе наясно къде може да се скрие от дебнещата опасност?
Джеб хвърли бегъл поглед към Иън, а оръжието последва очите му.
- Не съм намислил нищо, Джеб. Ще се държа прилично също като Док.
- Добре, - отвърна отсечено Джеб, прибирайки оръжието си. – Само не се опитвайте да ме изпробвате. Не съм стрелял по никого от наистина много време и може да се каже, че ми липсва тръпката от това.
Ахнах. Всички чуха и се обърната да видят ужасеното ми изражение. Докторът пръв се засмя, дори Джейми се присъедини за кратко.
- Само се шегуват, - прошепна ми Джейми. Ръката му бе протегната настрани, сякаш се опитваше да ме достигне, но бързо я пъхна в джоба на късите си панталони. Оставих ръката си, все още защитаваща го, да се отпусне надолу.
- Е, времето тече, - каза Джеб, все още навъсен. – Всички трябва да се размърдате, защото нямам намерение да ви изчаквам. – Той се отправи напред още преди да е приключил с разговора.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 21 Юли 2009 - 19:01

ГЛАВА 21
Наречена

Вървях плътно до Джеб, съвсем малко пред него. Исках да съм възможно най – далеч от двамата мъже, които ни следваха. Джейми вървеше някъде по средата, без да е съвсем сигурен къде иска да бъде. Не бях способна да се концентрирам върху останалата част от обиколката на Джеб. Вниманието ми не бе насочено към второто помещение с градини, през което ме поведе той – това с царевицата, поникнала на височина до кръста в изгарящата жега, създавана от изкрящите огледала, или пък върху просторната, но с нисък таван пещера, която той нарече „стаята за отмора”. Тя беше катранено черна и дълбоко под земята, но той ми обясни, че донасят осветление, когато искат да поиграят. Думата „играят” според мен нямаше смисъл, що се отнася до тази група от напрегнати, гневни оцеляващи, но не си направих труда да го накарам да ми обясни. Тук имаше повече вода, тесен, пагубен серен поток, за който Джеб ми разясни, че понякога също използват като отходно място, защото водата не ставаше за пиене. Вниманието ми бе разкъсано между двамата мъже, вървящи зад нас, и момчето до мен. Иън и докторът учудващо успяваха да се държат прилично. Никой не ме нападна в гръб – въпреки че имах чувството, че очите ми може да се изместят на тила в опитите си да ги следя дали няма да атакуват изневиделица. Те просто ни следваха тихо, като от време на време си говореха с нисък глас. Коментарите им се въртяха около имена, които не знаех, и наименования на места и неща, които или се намираха в пещерите, или извън тях. Не бях способна да разбера нищо от разговора им. Джейми не проронваше нито дума, но често поглеждаше към мен. Аз, от своя страна също често надничах към него, в моментите, в които не се опитвах да следя другите. Поради тази причина ми оставаше малко време да се възхищавам на нещата, които ми показва Джеб, но той сякаш не забелязваше моята разсеяност.
Някои от тунелите бяха много дълги – разстоянията, скрити под земята, бяха умопомрачителни. Чест обяха катранено – черни, но Джеб и останалите нито веднъж не забавиха, наясно с познатите местонахождения и отдавна свикнали да пътуват в мрака. За мен бе по – трудно сега, за разлика от моментите, в коит обяхме само аз и Джеб. В тъмнината всеки шум прозвучаваше като атака. Дори постоянното дърдорене на Иън и доктора изглеждаше като обмисляне на някой престъпен ход.
„Параноичка”, изкоментира Мелани.
„Ако това е начина да ни опазя живи, нека да бъда”.
„Щеше ми се да обръщаш повече внимание на чичо Джеб. Това е удивително”.
„Прави каквото искаш с твоето време.”
„Мога да виждам и чувам само това, което ти виждаш и чуваш, Скитнице,” каза ми тя. После смени темата. „Джейми изглежда добре, не мислиш ли? Вече не е толкова нещастен.”
„Изглежда…бдителен.”
Тъкмо пристигнахме на осветено място след дългото и мъчително пътуване през влажната чернота.
- Това тук е най – южното разклонение на системата от тунели, - обясняваше Джеб, докато вървяхме. – Не е съвсем пригодено, но през целия ден влиза достатъчно светлина. Ето защо го обособихме като крилото с болницата. Тук Док върши неговите неща.
В момента, в който Джеб обясни къде се намираме, тялото ми се смрази и ставите ми блокираха; залитнах и спрях, краката ми се вкорениха в скалистия под. очите ми, разширени от ужас, прескачаха от лицето на джеб към лицето на доктора. Значи всичко е било уловка? Да изчакат упорития Джаред да излезне извън картинката и да ме подмамят тук? Не можех да повярвам, че със собствени сили се довлякох до това място. Каква глупачка бях! Мелани бе напълно втрещена.
„Можеше поне да се опаковаме като подарък за тях!”
Те отново се загледаха в мен, Джеб с безизразно лице, докторът гледаше толкова изненадано, колкото и аз самата – въпреки че той не бе ужасен. Сигурно щях да се дръпна, да се откъсна от всяко докосване на ръце, но ръката, която ме хвана, бе толкова позната.
- Не, - каза джейми, ръката му колебливо ме държеше за лакъта. – Всичко е наред. Наистина. Нали, чичо Джеб? – Джейми погледна доверчиво към стареца. – Всичко е наред, нали?
- Разбира се, че е. – Бледите сини очи на Джеб бяха спокойни и ясни. – Просто те развеждам из моет оместенце, хлапе, това е всичко.
- За какво говориш? – Иън изръмжа зад нас, раздразнен, че не е разбрал за какво става дума.
- Наистина ли мислиш, че нарочно те доведохме тук, заради Док? – попита ме Джейми, вместо да отговори на Иън. – Защото не бихме направили това. Обещахме на Джаред.
Втренчих се в убедителното му лице, опитвайки се да повярвам.
- О! – каза Иън, когато се досети, и се засмя. – Планът не бе лош. Изненадан съм, че сам не се сетих за него.
Джейми се намръщи на големия мъж и потупа ръката ми, преди да се отдръпне.
- Не се плаши, - каза той.
Джеб продължи от там, откъдето бе спрял.
- Та тази голяма стая е оборудвана с няколко болничнилегла, в случай, че някой се разболее или се нарани. За щастие сме късметлии. Док няма много работа в „спешното отделение”. – Джеб ми се ухили. – Твоите „съграждани” изхвърлиха всичките ни лекарства, когато взеха нещата в свои ръце. Трудно ни е да си набавим това, от което имаме нужда.
Леко кимнах; движението бе несъзнателно. Все още прехвърлях всичко като на лента, опитвайки се да навържа нещата. Тази стая изглеждаше достатъчно безобидна, ако наистина се използваше само за лечение, но въпреки това накара стомаха ми да се присвие.
- Какво знаеш за извънземната медицина? – внезапно ме попита доктора, като наведе глава настрани. Гледаше любопитно лицето ми в очакване. Втренчих се в него безмълвно.
- О, може да разговаряш с Док, - Джеб ме окуражи. – Като вземем под внимание всичко, той е доста свестен.
Тръснах веднъж глава. Имах намерение да отговоря на въпроса на доктора, да им обясня, че не зная нищо, но те ме разбраха погрешно.
- Тя няма да ни издаде нит оедна търговста тайна, - каза килесо Иън. – Нали, мила?
- Обноските, Иън, - излая Джеб.
- Тайна ли е? – попита Джейми, воден от чисто любопитство.
Отново поклатих глава. Всички бяха се вторачили в мен объркани. Док също поклати бавно глава, напълно слисан. Поех си дълбоко дъх, а после прошепнах.
- Не съм Лечител. Не зная как те – лекарствата – действат. Само това, че ТЕ наистина действат – те лекуват по – дълбоко, не само често срещаните симптоми. Без проби и грешки. Разбира се, че човешките лекарства бяха захвърлени.
Всички гледаха с празни погледи. Първо бяха изненадани, когато не отговорих, а сега бяха изненадани, че г онаправих. На човеците бе невъзножно да се угоди.
- Твоят вид не е направил големи промени по това, което оставихме зад нас, - каза многозначително Джеб след малко. – Само медициското оборудване, а вместо самолети – космически кораби. Настрана от това – животът изглежда продължава да тече постарому…на повърхността.
- Дойдохме да се учим, не да променяме, - шептях. – Въпреки че здравето е с предимство пред всичко останало.
Плеснах се звучно през устата. Трябваше да съм по – внимателна. Хората едва ли искаха да чуят лекция по Философия на Душите. Кой знае какво би ги вбесило? Или какво би разбило крехкото им търпение? Джеб кимна, все още дълбоко замислен, и после побърза напред. Не бе така ентусиазиран, когато продължи да ме развежда из няколкото свързани пещери тук в медицинското крило, не бе така ангажиран с поясненията. Когат осе обърнахме и поехме обратно по черния коридор, той замълча. Беше дълга, тиха разходка. Премислях какво бях казала, търсейки нещо, с което да съм го засегнала. Джеб ми изглеждаше твърде странен, така че не можех да разбера дали такава бе причината за мълчанието му. Поне за враждебното и подозрително държание на останалите имаше обяснение. Защо изобщо се надявах да открия смисъл в действията на Джеб?
Обиколката приключи внезапно, когато отново влязохме в голямата пещера с градината, където наболите моркови създаваха ярко – зелен килим върху тъмния под.
- Шоуто приключи, - каза сърдито Джеб, като гледаше към Иън и доктора. – Вървете да свършите нещо полезно.
Иън завъртя очи по посока на доктора, но и двамата се оказаха достатъчно благоразумни, за да поемат към големия изход – този, който водеше към кухнята, си спомних аз. Джейми се поколеба, гледайки след тях, но не помръдна.
- Ти идваш с мен, - каза му не толкова грубо Джеб. – Имам задача за теб.
- Добре, - отвърнаДжейми. Можех да видя, че му бе приятно, че е избран.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 21 Юли 2009 - 19:02

Джейми отново закрачи до мен, когато се връщахме към спалните помещения в пещерите. Бях изненадана, когато поехме по третия проход отляво, че Джейми изглежда бе наясно точно къде водеше. Джеб вървеше малко по – назад, но Джейми се спря, когато стигнахме до зелената завеса, спусната на входа на седмия „апартамент”. Той отмести настрани завесата, за да мина, но остана в залата.
- Няма проблем да постоиш притихнала тук за малко, нали? – Джеб ме попита.
Кимнах, благодарна на мисълта, че отново ще се крия. Проврях се през отвора и после застанах по средата, без да зная какво да правя със себе си. Мелани ми напомни, че тук има книги, но аз й припомних, че се зарекох да не пипам нищо тук.
- Имам работа за вършене, хлапе, - Джеб каза наДжейми. – Хранат няма сама да се приготви, занаеш това. Ще изпълниш ли задълженията си на пазач?
- Разбира се, - каза Джейми с грееща усмивка. Гърдите му се изпъчиха.
Очите ми се разшириха невярващо, когат овидях как Джеб подава пушката в нетърпеливите ръце на Джейми.
- Ти да не си ПОЛУДЯЛ? – изкрещях. Гласът ми бе толкова силен, че отначало не можах дасе позная. Имах чувството, че цял живот бях шепнала.
Джеб и Джейми ме изгледаха шокирано. За секунда се озовах в залата при тях. почти се протегнах към дулото от твърд метал, почти издърпах оръжието от ръцете на момчето. Това, което ме спря, не бе знанието, че подобно движение би сложило край на живота ми. Спря ме факта, че бях по – слаба от хората в това отношение; не бих могла да се насиля да докосна оръжието, дори ако от това зависи живота на момчето. Вместо товасе обърнах към Джеб.
- Какво си мислиш? Да дадеш пушка на дете? Би могъл да се простреля!
- Мисля, че Джейми е преминал през достатъчно препятствия и може да бъде наречен мъж. Знае как да се справя с оръжието.
Джейми изправи рамена, когато чу похвалата на Джеб, и притисна по – здраво пушката към гърдите си. Бях изумена от глупостта на Джеб.
- Ами ако те дойдат за мен, докато той е тук? Замислял ли си се какво може да се случи? Това не е шега! Те биха го наранили, само и само да се доберат до мен!
Джеб остана спокоен.
- Не си мисли, че днес ще има неприятности. Обзалагам се, че няма да ни сполети никаква беда.
- Аз не бих! – отново крещях. Гласът ми се удряше в стените на тунела и бях сигурна, че някой ще ме чуе, но не ми пукаше. По – добре да дойдеха, докато Джеб все още е тук. – Ако си толкова сигурен, остави ме тук сама. Нека каквото има да става, да става. Но не излагай Джейми на опасност!
- За хлапето ли се притесняваш или за това, че може да насочи оръжието срещу теб? – попита Джеб, а гласа му бе почти безжизнен.
Премигнах, гнева ми премина всички граници. Мисълта му дори не се отнасяше за мен. Погледнах с празен поглед към Джейми, срещнах втрещения му поглед и осъзнах, че мисълта бе също толкова шокираща и за него. Отне ми минута, за да осмисля аргументите си, а през това време изражението на Джеб се промени. Очите му шареха, устните му се свиха – сякаш бе на път да постави последното парче на някой мъчителен пъзел.
- Дай оръжието на Иън или на някой от другите. Не ме интересува. – Гласът му звучеше равен, думите излизаха бавно. – Само дръж момчето настрана от това.
Усмивката, разтеглила внезапно лицето на Джеб, странно защо ми напомни за дебнеща котка.
- Това е моят дом, хлапе, и ще правя каквото си поискам. Винаги правя това, което аз искам.
Джеб обърна гръб и потегли през залата, кат оси свиркаше, докато се отдалечаваше. Гледах го как си отива с отворена уста. Когато се скри от погледа ми, се обърнах към Джейми, който не гледаше начумерено.
- Не съм дете, - измърмори с по – дълбок глас от обикновено, като войнствено издаде напред брадичката си. – А сега трябва…трябва да си отидеш в стаята.
Заповедта не бе сурова, но така или иначе нямаше какво друго да сторя. Загубих спора с голяма разлика.
Седнах с гръб към скалата, коет ооформяше еднат страна на отвора на пещерата – от тази страна, където можех наполовина да се скрия зад завесата и въпреки това пак да наблюдавам Джейми. Увих ръце около краката си и започнах да правя това, което знаех, че ще правя още в момента, в който се стигна до цялата тази откачена ситуация: да се тревожа. Наострих очи и уши за звук от приближаването на някой, за да съм подготвена. Без значение какво бе казал джеб, щях да спра всеки, който се опиташе да предизвика Джейми. Щях да се предам преди да са поискали.
„Да”, кратко и ясно се съгласи Мелани.
Джейми стоеше вече няколко минут ив залата, здраво стиснал оръжието, без да знае как точно да изпълнява задълженията си. започна да крачи напред – назад пред завесата, но след няколко крачки явно се почувства глупаво и спря. После седна на пода до отгърнатия край на завесата. Оръжието падна върху сгънатите му крака, а брадичката му се подпря на ръцете. След доста време той въздъхна. Охраняването не бе така вълнуващо, както си го бе представял. Не се отегчавах да го гледам. Може би след час или два, той отново започна дахвърля по един поглед към мен. Устните му няколко пъти се отваряха, а после явно се замисляше, че е по – добре да не казва нищо. Облегнах брадичка на колената си и зачаках, докато тойсе бореше със себе си. търпението ми бе възнаградено.
- Планетата, от която идваш, преди да се настаниш в Мелани… - най – после продума той. – Каква беше? Приличаше ли на нашата?
Посоката на мислите му ме хвана неподготвена.
- Не, - отвърнах. Само с Джейми наоколо ми се струваше правилно да говоря нормално, наместо да шептя. – Не, беше доста по – различна.
- Ще ми разкажеш ли на какво приличаше? – попита той, като наклони глава настрани точно по начина, по който го правеше, когато наистин бе заинтригуван от приказките за лека нощ на Мелани.
И аз му разказах. За покритата с вода планета на Морските водорасли. Разказах му за двете слънца, за елиптичната орбита, за сивите води, за постоянната неподвижност на корените, за зашеметяващата картина на хилядите очи, безкрайните раазговори на милионите беззвучни гласове, които слушах. Той слушаше опулен и се усмихваше очаровано.
- Това ли е единствения друг свят? – попита той, когато се умълчах в опит да се сетя за нещо, коет осъм пропуснала. – Морските водорасли – засмя се при мисълта – единствените извънземни обитатели ли са?
Аз също се усмихнах.
- Не бих казала. Все едно да кажеш, че аз съм единственото извънземно на тази планета.
- Разкажи ми.
И му заразказвах за Прилепите в Пеешия свят – какво бе да живееш в музикална слепота, какв обе да се лети по този начин. Разказах му за Забулената Планета – какво бе да имаш дебела бяла козина и четири сърца, които да те поддържат топъл, за зверовете с нокти. Започнах да му разказвам за Планетата на Цветята, за цветовете и светлината, но той ме прекъсна с нов въпрос.
- Ами зелените малки човечета с триъгълни глави и черни очи? Онези, коитосе разбиха в Розуел и т.н. И те ли са от твоите хора?
- Не, не са от нашия вид.
- Да не би всичко да е било лъжа?
- Не зная – може би да, може би не. Вселената е голяма и има много обитатели.
- Тогава как се озова тук – ако не си от зелените човечета, какво си? сигурно имате тела, с които да се придвижвате и друг итакива, прав ли съм?
- Така е, - съгласих се, изненадана от ахването му при научаването на фактите от първа ръка. Не трябваше да се изненадвам – знаех колко умен е и как умът му бе като гъба, която попива всичко. – В самот оначало използвахме паешката си самоличност, за да започнем.
- Паяци?

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 21 Юли 2009 - 19:02

Разказах му за Паяците – удивителни същества. Брилянтни, най – удивителните умове, които сме срещали – и всеки разполагаше с по три от тях. Три мозъка – във всеки сегмент от тялото им имаше разположен по един. Все още търсим решение на проблем, който те не можаха да решат. И въпреки всичко бяха толкова студени, че рядко се заемаха да търсят решение на проблем, който засяга дори самите тях. от всичките ни гостоприемници, Паяците ни приветстваха най – много. Те едва забелязваха разликата, а ако се случеше да забележат, те оценяваха посоката, в която ги водехме. Няколкото Души, които се бяха разхождали по повърхността на планетата на Паяците преди имплантирането, ни разказваха, че е студено и сиво – не бе чудно, че Паяците виждаха само в черно и бяло и имаха ограничено усещане за температурата. Паяците живееха кратко, но техните новородени знаеха всичко, което знаеха и родителите им, така че никаква част от познанията не се губеше. Бях изживяла един кратък живот с техния вид, но не проявих желание да повторя. Удивителната яснота на мислите ми, лесно изплуващите отговори на всички въпроси почти без усилие, танца на числата и лекотата, с която си ги спомнях, не можеха да се мерят с емоциите и цветовете, които смътно разбирах, когато обитавах онова тяло. Бях учудена как някоя Душа би могла да се задоволи с живота там, но планетата си бе самодостатъчна в продължение на хиляди земни години. Все още бе отворена за заселване, само защото Паяците се възпроизвеждаха толкова бързо – имаха невероятно количество яйца.
Започнах да разказвам на Джейми как започна всичко тук. Паяците бяха най – добрите ни инженери – корабите, които създадоха за нас, танцуваха бързо и незабележимо между звездите. Тялата на Паяците бяха почти толкова полезни, колкото и умовете им: четири дълги крака на всеки сегмент – от което идваше и прякора им на тази планета – и ръце с по дванадесет пръста на всеки крак. Тези пръсти с шест стави бяха тънки, но здрави – като от стомана, способни да извършват най – деликатни процедури. Почти с теглото на крава, но по – къси и слаби, Паяците нямаха проблеми с първите Души, които ги населиха. Те бяха по – силни от хората, по – умни от тях, и подготвени, което не се забелязваше при човешките същества…
Спрях за кратко, по средата на изречението, когато видях кристалите, проблясващи по бузите на Джейми. Той гледаше право напред, без да вижда, а устните му бяха стиснати силно. голяма капка солена вода се отрони, търкулна се по бузата му и падна до мен.
„Идиотка”, налагаше ме Мелани. „Не се ли замисли какво означават за него историите ти?”
„А ти не се ли сети да ме предупредиш по – рано?”
Тя не отговори. Без съмнение бе увлечена от разказваните истории така, както бях и аз.
- Джейми, - промърморих. Гласът ми бе дебел. Гледката на сълзите му правеше странни неща с гърлото ми. – Джейми, мног осъжалявам. Не се замислих.
Джейми тръсна глава.
- Всичко е наред. Аз попитах. Исках да знам как става. – Гласът му бе груб, опитваше се да скрие болката.
Инстинктивно ми се прииска да се протегна и да изтрия сълзите. Отначало се опитах да игнорирам желанието; не бях Мелани. Но сълзата стоеше там, неподвижна, сякаш никога нямаше да падне. Очите на Джейми останаха фокусирани върху празната стена, а устните му трепереха. Не беше далеч от мен. Протегнах ръка напред, за да допра пръсти до бузата му; сълзата се разнесе и попи в кожата му. Отново инстинктивно, оставих ръката си върху бузата му, прикрепяйки лицето му. За секунда се преструваше, че не ме забелязва. После се завъртя към мен с протегнати ръце, а очите му бяха затворени. Той се завря в мен, бузата му легна на рамото ми, където така добре пасваше, и започна да хлипа. Това не бяха сълзите на дете и това ги правеше още по – дълбоки – бяха по – свещени и болезнени, а ой плачеше пред мен. Те бяха породени от скръбта на мъж, присъстващ на погребението на цялото си семейство. Ръцете ми го обгърнаха по – силно и заплаках с него.
- Съжалявам, - повтарях отново и отново. С тези две думи се извинявах за всичко. За това, че изобщо бяхме открили тази планета. За това, че я бяхме избрали. Че аз бях тази, която бе отнела сестра му. Че я върнах отново тук и го нараних. Че го разплаках с безчувствените си истории.
Не отпуснах ръце, когато той се наплака; не бързах да го освободя от прегръдката си. Сякаш тялото ми бе жадувало този момент от самот оначало, но не бях разбрала, преди да утоля глада. Мистериозната връзка между майка и дете – толкова силна на тази планета – за мен вече не бе загадка. Нямаше по – велика връзка от тази да предложиш живота си, за да живее някой друг. И преди бях разбрала тази истина; но не бях разбрала защо. Сега знаех защо майката би дала живота си за своето дете, и това познание завинаги щеше да остави следи в начина, по който възприемах вселената.
- Зная, че съм те научил по – добре, хлапе.
Ние се разделихме. Джейми се изправи на крака, но аз се свих по – близо до земята, притискайки се към стената. Джеб се наведе и вдигна оръжието, което и двамата бяхме забравили на пода.
- Трябва да пазиш по – добре оръжието, Джейми. – Тона му бе много нежен – смекчи критиката. Протегна се да разроши косата на Джейми.
Джейми се промуши под ръката на Джеб и лицето му поруменя от унижение.
- Съжалявам, - измрънка и се обърна, сякаш щеше да побегне. Спря след като направи само една стъпка, и все пак се завъртя, за да ме погледне. – Не зная името ти, - каза той.
- Наричат не Скитница, - прошепнах.
- Скитница?
Кимнах. Той също кимна и побърза да се отдалечи. Задната част на врата му все още бе зачервена. Когато си отиде, Джеб се облегна на скалата и се смъкна надолу, кат оседна точно на мястото, на което седеше Джейми. Също като него, той постави оръжието в скута си.
- Името ти наистина е интересно, - заговори ме той. Изглежда пак беше в приказливо насторение. – Може някой път да ми разкажеш как си го получила. Обзалагам се, че историята е интересна. Но е някакси трудно за произнасяне, не мислиш ли? Скитница?
Вторачих се в него.
- Имаш ли нещо против да те наричам Скит, на кратко? Изговаря се по – лесно.
Този път зачака отговора ми. Най – накрая вдигнах рамене. За мен нямаше значение дали ще ме нарича хлапе или ще ми измисли някой странен човешки прякор. Вярвах, че го прави с добри чувства.
- Добре тогава, Скит. – Той се усмихна, доволен от измисленото. – Приятно е да те наричам с име. Сякаш сме стари приятели.
Той се ухили с онази голяма, разтягаща бузите усмивка, и аз не успях да се сдържа – също се ухилих, въпреки че моята усмивка бе по – скоро унила, отколкото възхитителна. Предполагаше се, че той ми е враг. Сигурно бе ненормален. И беше мой ПРИЯТЕЛ. Не че не би ме убил, ако нещата поемат в друга посока, но няма да му хареса да го направи. Какво повече бих могла да очаквам от човешките си приятели?

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Върнете се в началото 
Страница 4 от 12Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5 ... 10, 11, 12  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Booklovers :: Книги :: Преводи-
Идете на: