Booklovers ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД НА ПЪРВАТА КНИГА ОТ ПОРЕДИЦАТА НА НАЛИНИ СИНГ - В РОБСТВО НА УСЕЩАНЕТО |
| | THE HOST / фен превод / | |
| | |
Автор | Съобщение |
---|
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Вто 14 Юли 2009 - 19:14 | |
| Кожата ми нетърпеливо настръхна отново. - Както и да е, - продължи Иън, - когато прекратиха търсенето, този не бе доволен от решението. Нали знаеш как паразитите винаги са…много любезни? Този се държеше странно – доколкото бях виждал, неговите думи се доближаваха най – много до нашето понятие за спор. Не истински спор, защото никой от другите не отвърна, но нещастния изглеждаше така, сякаш спори с тях. Ядрото на Търсачите го пренебрегнаха – всички си бяха тръгнали. - Но нещастният? – попита Джаред. - Качи се на кола и кара, докато стигна половинат път до Финикс. После потегли към Туксон. След това пак подкара на запад. - Все още търсещ. - Или много объркан. Спря до малкото магазинче на отбивката до връх Пикачо. Поговори с паразита, който работи там, въпреки че той вече беше разпитван. - Ха, - Джаред изръмжа. Беше заинтригуван, концентрираше се върху пъзела. - После потегли на екскурзия нагоре по върха – глупавото малко същество. Сигурно изгаряше живо, облечено от главата до петите в черно. Спазъм разтърси тялото ми; озовах се на пода, притисната към задната стена на моята клетка. Ръцете ми инстинктивно се вдигнаха, за да предпазят лицето ми. Чух ехо от съскане, което премина през малкото пространство, и едва когато се изпари, осъзнах, че аз бях изсъскала. - Какво беше това? – попита Иън с шокиран глас. Надзърнах през пръстите си, само за да видя лицата на двамата, пъхнати през дупката, да ме гледат. Лицето на Иън бе черно, но част от лицето на Джаред бе осветено и чертите му изглеждата твърди кат окамък. Исках да съм неподвижна, невидима, но треморите, които не можех да контролира, болезнено извиваха гръбнака ми. Джаред се отдръпна и се върна с лампа в ръцете си. - Виж очите му, - измрънка Иън. – То се страхува. Сега можех да видя израженията и на двамата, но гледах само към Джаред. Втренченият му поглед бе здраво фокусиран върху мен, изчислявайки. Предполагах, че премисляше казаното от Иън, търсейки причината за моето поведение. Тялото ми не можеше да спре да се тресе. „Тя никога няма да се откаже”, простена Мелани. „Зная, зная”, изстенах в отговор. Кога отвращението ни се е превърнало в страх? Стомахът ми се усукваше и надигаше. Защо тя просто не можеше да ме остави да бъда мъртва, както бяха направили другите? А когато наистина загинех, дали щеше да продължи да ме преследва? - Кой е Търсачът в черно? – Джаред внезапно излая срещу мен. Устните ми трепнаха, но не отговорих. Мълчанието бе най – безопастно. - Зная, че можеш да говориш, - изръмжа Джаред. – Говори с Джеб и Джейми. А сега ще говориш с мен. Той се покатери до устата на пещерата, учуден, че трябва да се държи много здраво, за да се справи. Ниският таван го принуди да коленичи, и той не беше особено щастлив. Виждах, че предпочита да ме гледа отгоре. Нямах къде да избягам. Вече се бях притиснала към най – отдалечения ъгъл. Пещерата едва побираше двама ни. Чувствах дъха му върху кожата си. - Кажи ми какво знаеш, - заповяда ми той. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пет 17 Юли 2009 - 19:06 | |
| ГЛАВА 19 Изоставена - Кой е Търсачът в черно? Защо продължава да търси? – крясъкът на Джаред бе оглушителен, ехото му ме обграждаше от всички страни. Скрих се зад ръцете си, очаквайки първото избухване. - Ъ, Джаред? – промърмори Иън. – Може би трябва да ме оставиш… - Стой настрана от това нещо! Гласът на Иън се приближаваше и скалите хрупаха, докато той се опитваше да последва Джаред и в без това тясното, вече препълнено пространство. - Не виждаш ли, че е прекалено уплашено, за да говори? Остави го само за секунда… Чух как нещо застърга по пода, когато Джаред се раздвижи, и после се чу тупване. Иън проклинаше. Надникнах през пръстите си и видях, че Иън е изчезнал и Джаред е обърнат с гръб към мен. Иън се изплю и изстена. - Това ти е за втори път, - изръмжа той и разбрах, че ударът, предназначен за мен, бе отклонен от намесата на Иън. - Готов съм да го направя и трети път, - измърмори Джаред, но се обърна отново към мен, държейки фенер в ръка; той сграбчи лампата с ръката, с която удари Иън. Пещерата изглеждаше почти блестяща след толкова продължителен мрак. Джаред ми проговори отново, гледайки изпитателно лицето ми на новата светлина, изричайки всяка дума като отделно изречение. - Кой. Е. Търсачът. Отпуснах ръце и се загледах в лишените му от съчувствие очи. Тревожеше ме, че някой друг страда заради моето мълчание, било то и някой, който не много отдавна се бе опитал да ме убие. Не по този начин трябваше да работят мъченията. Изражението на Джаред стана колебливо, когато забеляза промяната в моето. - Не се налага да те наранявам, - каза той тихо, сякаш почти на себе си. – Но трябва да науча отговора на моя въпрос. Това дори не бе правилният въпрос – не бе тайна, която на всяка цена да се налага да опазя. - Кажи ми, - настоя той, очите му бяха присвити от разочарование и дълбоко нещастие. Дали наистина бях страхливка? Предпочитах да вярвам, че съм – че страхът ми от болката е по – силен от всичко останало. Истинската причина, поради която отворих устата си и проговорих, беше много по – незначителна. Изках да го умилостивя, човекът, който ме мразеше толкова жестоко. - Търсачът, - започнах аз, гласът ми бе груб и пресипнал; не бях говорила от много време. Той ме прекъсна нетърпеливо. - Вече знаем, че е Търсач. - Не, не само търсач, - прошепнах. – МОЯТ ТЪРСАЧ. - Какво имаш предвид с това ТВОЯТ Търсач. - Прикрепена е към мен, следва ме. Тя е причината… - спрях се точно в момента, в който щях да изрека думата, която да ни обрече на смърт. Точно преди да кажа НИЕ. Абсолютната истина, която той щеше да види като абсолютната лъжа – да си играя с най – дълбоките му желания, с най – дълбоката му болка. Никога нямаше да види, че желанията му може да се сбъднат. Щеше да види само опасната лъжкиня, гледаща през очите, които той толкова обича. - Причината е? – подтикна ме той. - Причината е, че избягах, - издишах аз. – Че дойдох тук. Не бе съвсем вярно, но не бе и лъжа. Джаред се взираше в мен, с полу – отворена уста, докато се опитваше да обмисли думите ми. С ъгълчето на окото си виждах, че Иън отново наднича през дупката, а живите му сини очи бяха широко отворени от изненада. Имаше кръв, тъмнееща на бледите му устни. - Избягала си от Търсача? Но ти си една от тях! – Джаред се опитваше да се възстанови, да се върне отново към разпита си. – Защо те следва? Какво иска? Преглътнах; звука ми се стори неестествено силен. - Тя иска теб. Теб и Джейми. Изражението му се смрази. - И ти се опитваш да я доведеш тук? Тръснах глава. - Не се… - Как да му обясня? Никога нямаше да приеме истината. - Какво? - Не исках да й казвам. Не я харесвам. Той примигна, отново объркан. - Не трябва ли всички да се харесвате един друг? - Трябва, - потвърдих, изчервена от срам.ю - На кого си казала за това място? – Иън попита, надничащ над рамото на Джаред. Джаред се намръщи, но задържа погледа си върху лицето ми. - Не мога да кажа – не зная…Просто видях линиите. Линиите на албума. Начертах ги на ърсача…но не знаехме какво означават. Тя още си мисли, че са карта на път. – Не изглеждаше, че имам намерение да спра да говоря. Опитах се думите да излизат по – бавно от устата ми, за да не се изтърва. - Какво искаш да кажеш с това, че не знаеш какво означават? Нали си тук. – Ръката на Джаред се огъна към мен, но се отпусна, преди да скъси дистанцията до мен. - Аз…аз имах проблеми с моята…с…с нейната памет. Не рабирах…не можех да проникна във всяка част. Имаше стени. Ето защо Търсачът бе залепен за мен, чакайки ме да отключа останалото. – Твърде много, твърде много. Прехапах език. Иън и Джаред си размениха поглед. Не бяха чували нищо подобно преди. Не ми вярваха, но изкаха толкова отчаяно да повярват, че е възможно. Искаха го прекалено силно. Това ги накара да се страхуват. Гласът на Джаред ме шибна като камшик с внезапната си острота. - Можеше ли да проникнеш в моята колиба? - Не за дълго. - И тогава каза на Търсача. - Не. - Не. Защо не? - Защото…по времето, когато си спомних…не исках да й казвам. Очите на Иън замръзнаха широко отворени. Гласът на Джаред се промени, стана нисък, почти нежен. Толкова по – опасен от крещенето. - Защо не искаше да й кажеш? Стиснах здраво челюст. Не беше ТАЙНАТА, но все пак, беше тайна, която той трябваше насила да измъкне от мен. В този момент моята решителност да държа езика си зад зъбите имаше по – малко общо със самосъхранението, отколкото с глупавата, нежелана гордост. Нямаше да кажа на този мъж, който ме презираше, че го обичам. Той гледаше проблясъка на съпротива в очите ми, и сякаш разбра, че ще отнеме повече време, докато стигне до отговора. Реши да прескочи въпроса – или да се върне към него по – късно, да го запази за накрая, в случай, че няма да съм способна да отговарям на други въпроси, когато приключи с мен. - Защо не си способна да проникнеш във всичко? Това … нормално ли е? Този въпрос също бе много опасен. За пръв път досега откровено излъгах. - Тя е изминала дълъг път. Тялото бе увредено. Лъженето не ми се отдаваше; лъжата прозвуча плоско. Иън и Джаред реагираха на фалшивата нотка. Главата на Джаред се наведе настрани; Иън повдигна едната си черна вежда. - Защо този Търсач не се откаже като останалите? – попита Иън. Внезапно се почувствах изтощена. Знаех, че ще продължат това цялата нощ, ще продължат с въпросите, ако аз продължа да отговарям и евентуално ще направя грешка. Облегнах се на стената и затворих очи. - Не зная, - прошепнах. – Тя не е като другите Дущи. Тя е …досадна. Иън се изсмя веднъж – разтърсващ звук. - И ти – ти си като другите…Души? – Джаред попита. Отворих очи и се загледах в него изтощено за един дълъг момент. КАКЪВ ГЛУПАВ ВЪПРОС, помислих си. После стиснах здраво очи, зарових лицето си в скута си и увих ръце около главата си. Джаред или разбра, че съм приключила с говоренето, или тялото му се оплакваше прекалено силно, за да бъде пренебрегнато. Той изръмжа няколко пъти, докато се измъкваше през отвора на пещерата ми, вземайки лампата с него, и после изстена тихо, докато се протягаше. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пет 17 Юли 2009 - 19:06 | |
| - Това беше неочаквано, - шепнеше Иън. - Лъжи, разбира се, - Джаред отвърна тихо. Можех без усилие да разбера думите им. Вероятно не осъзнаваха как ехото усилва звука към мен. – Само че…не мога да разбера в какво се опитва да ни убеди – накъде се старае да ни отведе. - Не мисля, че лъже. Добре, само веднъж. Забеляза ли? - Част от играта. - Джаред, кога изобщо си срещал паразит, способен да излъже за каквото и да е? С изключение на Търсачите, разбира се. - Това нещо сигурно е точно такова – Търсач. - Сериозен ли си? - Най – доброто обяснение. - Тя – то е най – далеч от представите ми за Търсач сред съществата, които съм срещал. Ако някой Търсач имаше представа как да ни открие, щеше да доведе армия. - И нямаше да открият нищо. Но тя – то ни намери, нали? - И почти наполовина бе мъртво… - Но все още диша, нали? Затихнаха задълго. Толкова дълго, че се замислих да се преместя навън от свитата топка, в която се бях сгънала, но не исках да издавам никакъв шум, като легна долу. Щеше ми се Иън да си тръгне, за да мога да поспя. Адреналинът ме остави толкова изтощена, когато се отдръпна от вените ми. - Мисля, че ще отида да говоря с Джеб, - внезапно прошепна Иън. - О, това е „чудесна” идея. – Гласът на Джаред бе пълен със сарказъм. - Помниш ли първата нощ? Когато това нещо скочи между теб и Кайл? Това бе странно. - Просто се опитваше да намери начин да остане живо, да избяга… - Като даде възможност на Кайл – ела и ме убий? Добър план. - Проработи. - Оръжието на Джеб свърши работа. Тя знаеше ли, че е на път? - Прекалено много го премисляш, Иън. Това иска ТО. - Не мисля, че си прав. Не зная защо…но мисля, че тя иска изобщо да не се сещаме за нея. – Чух Иън да се изправя на крака. – Знаеш ли кое е наистина странното? – той мърмореше, гласа му не бе вече шепот. - Какво? - Почувствах се виновен – виновен, по дяволите – гледайки я как се отдръпна от нас. Като се има предвид черните белези на врата й. - Не може да позволиш да те омотае така. – Джаред звучеше разтревожено. – То не е човек. не забравяй това. - Мислиш ли, че само защото не е човек, и не изпитва болка? – Иън попита, а гласа му отслабваше, като се отдалечаваше. – Че не се чувства точно като момиче, което е било пребито – пребито от нас? - Овладей се, - Джаред просъска след него. - Ще се видим, Джаред. Джаред дълго време не можа да се успокои, след като Иън си тръгна; крачи известно време из пещерата, после седна на рогозката, блокирайки светлината, и замърмори несвързано на себе си. отказах се да го чакам да заспи, и се опънах доколкото можах извън дупката. Той подскочи, когато движението ми издаде звук, и пак продължи да си мърмори. - Виновен, - ръмжеше с дерящи тонове. – Оставя се да стигне до него. Също като Джеб, като Джейми. Не мога да оставя това да продължи. Глупаво ще е да го оставя да живее. Ледени тръпки преминаха през ръцете ми, но се опитах да ги игнорирам. Ако се паникьосвах всеки път, когато мислеше да ме убие, нямаше да имам минута спокойствие. Прегънах се, за да извъртя гръбнака си в друга посока, той се сепна отново и после потъна в мълчание. Бях сигурна, че все още седи умислено, докато аз се унасях и заспивах. Когато се събудих, Джаред седеше на рогозката така, че да го виждам, лактите му опряни на коленете, а главата му облегната на единия юмрук. Имах чувството, че съм спала само час или два, но бях прекалено огорчена, за да се върна към спането точно в момента. Вместо това, ме гризеше, че след посещението на Иън, Джаред ще се старае повече, за да ме държи изолирана, след като видя странната реакция на Иън. Не можеше ли Иън да си държи устата затворена за факта, че се чувства виновен? Ако знаеше, че е способен да изпитва вина, защо обикаля наоколо в опит да удуши някого на първо място? мелани също бе подразнена от Иън, а също нервирана от това какви последици щеше да има благодарение на опасенията му. Тревогите ни бяха прекъснати само след няколко минути. - Сам’ аз съм, - чух да казва Джеб. – Не се престаравай. Джаред зареди оръжието. - Давай, застреляй ме, хлапе. Давай. – Звукът от гласа на Джеб се приближаваше с всяка дума. Джаред въздъхна и отпусна надолу оръжието. - Моля те, върви си. - Трябва да говоря с теб, - каза Джеб и изпъшка, докато сядаше срещу Джаред. – Здрасти, - каза той като гледаше към мен и кимна. - Знаеш колко мразя това, - измърмори Джаред. - Аха. - Иън вече ми каза за Търсачите… - Зная. Тъкмо говорих с него за това. - Супер. И в такъв случай какво искаш? - Не става въпрос за това какво искам аз. Въпросът е от какво се нуждаят всички. Изчерпахме почти всичките си запаси. Имаме нужда от истински обширна обиколка за попълване на запасите. - О, - измрънка Джаред; тази тема не бе това, за което се подготвяше. След кратка пауза каза, - Пратете Кайл. - Добре, - съгласи се лесно Джеб, подпирайки се на стената, за да се изправи отново. Джаред въздъхна. Изглежда предложението на Джеб беше за заблуда. Лесно успя да измами Джаред. - Не. Не Кайл. Той е прекалено… - Джаред се колебаеше. Джеб се подсмихна. - Почти ни вкара в наистина голяма беда последния път, когато бе сам навън, нали? Никой не премисля нещата. Иън, тогава? - Той пък премисля нещата твърде много. - Брандт? - Той не е подходящ за дългите обиколки. Преди няколко седмици започна да изпада в паника. Допуска грешки. - Добре, тогава ти ми кажи кой. Секундите минаваха и чувах как Джаред вдишва и издишва, като че всеки път бе готов да даде отговор на Джеб, но само издишаше и не казваше нищо. - Иън и Кайл заедно? – попита Джеб. – Може би ще се допълват взаимно. Джаред изстена. - Като последния път? Добре, добре, зная, че трябва да съм аз. - Ти си най – добрият, - съгласи се Джеб. – Промени живота ни, когато се появи тук. Мелани и аз кимнахме на себе си; това не изненада нито една от двете ни. „Джаред е магичен. Джейми и аз бяхме в пълна безопасност, когато ни водеше инстинкта на Джаред; никога не сме били близо до това да ни заловят. Ако в Чикаго бе отишъл Джаред, а не аз, съм сигурна, че щеше да намери начин да се измъкне невредим.” Джаред повдигна рамене към мен. - Ами…? - Ще я наглеждам, когато мога. И очаквам да вземеш Кайл с теб. Това ще е от полза. - Няма да е достатъчно – Кайл да го няма и ти да я наглеждаш от време на време. Тя…то няма да оцелее дълго. Джеб вдигна рамене. - Ще дам всичко от себе си. Това е, което мога да направя. Джаред започна да клати глава наляво – надясно. - Колко дълго можеш да останеш тук долу? – Джеб го попита. - Не зная, - прошепна Джаред. Последвалата тишина продължи дълго. След няколко минути, Джеб започна да си свирка фалшиво. Най – накрая Джаред издиша навън, без да бях осъзнала, че е задържал дъха си. - Тръгвам довечера. – Произнесе думите бавно, изпълнени с примирение, но също и с облекчение. Гласът му леко се измени, стана по – малко защитен. Беше защото вероятно си припомняше какво представляваше за това място и какъв бе тук, преди моята поява. Остави една отговорност да падне от плещите му, и я замени с друга, много по – приятна на нейно място. Отказа се да се опитва да ме запази жива, остави природата – или по – скоро правосъдието на тълпата – да реши съдбата ми. Когато се завърнеше и ме откриеше мъртва, нямаше да държи никого отговорен. Нямаше да скърби. Всичко това можех да чуя в двете му думи „тръгвам довечера”. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пет 17 Юли 2009 - 19:07 | |
| Знаех как хората преувеличават и за да опишат тъгата използват израза „разбито сърце”. Мелани си припомняше фразата, като си я повтаряше. Но винаги съм мислила за израза като за хипербола, традиционното описване на нещо, което няма физическо измерение, като например таланта да накараш нещо да се раззелени или да порастне по – бързо. Така че не очаквах болката в гърдите. Прилошаването – да, гаденето – да и да – парещите в очите сълзи. Но разкъсващата болка в гръдния ми кош? Нямаше логично обяснение. И не бе само разкъсване, а усукване и дърпане в различни посоки. Защото и сърцето на Мелани бе разбито, което бе отделно събитие, сякаш бе израстнал още един орган, за да компенсира двойното ни усещане. Двойно сърце за двоен ум. Удвоена болка. „Той си тръгва”, ридаеше тя. „Никога вече няма да го видим.” Не поставяше под съмнение факта, че ще умрем. Исках да плача с нея, но някой трябваше да й пази главата на раменете. Ухапах ръката си, за да задържа стенанието си. - Така вероятно ще е най – добре, - каза Джеб. - Трябва да организирам някои неща… - Умът на Джаред вече бе далеч, далеч от този коридор, предизвикващ клаустрофобия. - Аз ще се заема тук тогава. Безопасна обиколка. - Мерси. Предполагам, че ще се видим, когато се видим, Джеб. - И аз така мисля. Джаред подаде оръжието на Джеб, изправи се и разсеяно изтръска прахта от дрехите си. После потегли бързо надолу по коридора с познатите бързи стъпки, умът му бе зает вече с други неща. Нито веднъж не погледна обратно към мен, нито веднъж не си помисли за моята участ. Заслушах се в заглъхващия звук от стъпките му, докато съвсем изчезна. После, забравяйки за съществуването на Джеб, притиснах лице към ръцете си и заридах. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пон 20 Юли 2009 - 14:56 | |
| ГЛАВА 20 Свободна Джеб ме остави да се наплача, без да ме прекъсва. Не направи нит оедин коментар през последвалите подсмърчания. Проговори едва когато замълчах за цял половин час. - Още ли си будна? Не отговорих. Прекалено бях привикнала към мълчанието. - Искаш ли да дойдеш отвън и да се опънеш? – предложи той. – Гърбът ме боли само като си помисля за глупавата дупка. Иронично, като взема предвид седмиците на мълчалива лудост, но не бях в настроение за компания. Но предложението му не можеше да не бъде прието. Още преди да си помисля за него, ръцете ми ме придърпваха навин през отвора. Джеб седеше с кръстосани крака на рогозката. Гледах дали ще реагира, докато разтърсвах ръце и крака и раздвижвах рамената си, но той стоеше със затворени очи. Изглеждаше заспал, както по времето, когато ме посети Джейми. Колко ли време бе минало, откакто видях Джейми? И как беше сега? Вече нараненото ми сърце болезнено се сви. - По – добре ли се чувстваш? – попит аДжеб и очите му се отвориха. Свих рамене. - Нали знаеш, всичко ще се нареди. – Усмивка разтегна лицето му. – Нещата, които казах на Джаред… Добре де, няма да кажа, че го излъгах, по – точно, защото всичко е истина, ако го погледнеш от тази страна, но погледнато от различен ъгъл, не бе съвсем истината, а по – скоро това, което той се нуждаеше да чуе. Само се взирах; не разбрах нито дума от това, което каза. - Както и да е, Джаред имаше нужда да си вземе почивка. Не от теб, хлапе, - добави той бързо, - а от цялата тази ситуация. Той ще събере малко впечатления, докато отсъства. Чудих се как така успяваше да разбере кои думи и изрази биха ме жегнали. И още повече, защо ли Джеб го бе грижа дали думите ще ме засегнат или че гърбът ме боли и е схванат? Неговата добрина спрямо мен бе плашеща сама по себе си, защото бе непонятна. Поне действията на Джаред придобиха смисъл. Опитите на Кайл и Иън да ме убият, нетърпението и желанието на Доктора да ме нарани – това поведение също беше логично. Не беше добрина. Какво ли искаше Джеб от мен? - Не гледай толкова навъсено, - изрече Джеб. – Всичко това си има и хубава страна. Джаред бе започнал да става прекалено твърдоглав относно теб, и това, че временно е извън картинката, ще ни позволи да направим нещата доста по – удобни. Свъсих вежди, докато се опитвах да разгадая какво точно имаше предвид. - Например, - подхвана той. – Обикновено използваме това място за склад. Сега, когато Джаред и момчетата се завърнат, ще трябва да освободим малко място, за да има къде да сложим нещата, които те ще донесат. Така че поне може да ти потърсим ново място, където да се настаниш. Нещо малко по – голямо, може би? Нещо с легло? – Той се усмихна отново, докато размахваше един морков пред мен. Очаквах да го дръпне надалеч от мен, да каже, че само се шегува с мен. Вместо това, очите му – с цвят на избелели сини джинси – изглеждаха много, много грижовни. Нещо в изражението му върна буцата в гърлото ми. - Не се налага да се връщаш в тази дупка, скъпа. Най – лошата част свърши. Открих, че не мога да подложа на съмнение искрения му поглед. За втори път през последния час закрих лице с ръцете си и заплаках. Той стана и неловко ме потупа по рамото. Изглежда не се чувстваше добре около някой, който плаче. - Спокойно, спокойно, - смутолеви той. Този път се овладях много по – бързо. Когато изтрих влагата от очите си и му се усмихнах колебливо, той кимна одобрително. - Това е моето момиче, - каза той, потупвайки ме отново. – Сега се налага да се помотаем тук, докато се уверим, че Джаред наистина е тръгнал и няма да ни хване. – Той се ухили заговорнически. – След това ще се позабавляваме! Спомних си, че неговата идея за забавление обикновено се въртеше около това да е насочил оръжие срещу някого, който е в безизходица. Той се присмя на изражението ми. - Не се тревожи. Докато чакаме поне може да си починеш малко. Обзалагам се, че дори тънката рогозка ще ти се стори доста удобна в момента. Отместих поглед от лицето му към матрака и отново се вгледах в него. - Давай, - подкани ме той. – Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от стабилен сън. Ще продължавам да бдя над теб. Разчувствана, с нова влага в очите, се изтегнах на рогозката и положих глава на възглавницата. Беше божествено, нищо че Джеб нарече матрака тънък. Изпънах се с цялата си дължина, като разтегнах пръстите на краката си и протегнах тези на ръцете си. Чух как ставите ми пукат. Едва тогава се отпуснах на матрака. Чувствах се така, сякаш ме прегръщаше, заличавайки всички болезнени места. Въздъхнах. - Чувствам се добре, като виждам това – измърмори Джеб. – Това е като краста, която не можеш да начешеш; като да знаеш, че някой страда под собствения ти покрив. Той се отпусна на пода, на няколко метра от мен, и започна тихо да си тананика. Бях заспала преди да довърши първия куплет. Когато се събудих, бях убедена, че съм спала продължително – много по – дълго, откакто ме доведоха тук. Без болки, без плашещи прекъсвания. Щях да се чувствам доста добре, кат оизключим това, че събуждайки се с възглавница под главата, си припомних, че Джаред го няма. Тя миришеше като него. Но в добрия смисъл, определено не по начина, по който аз миришех. „Отново се върнахме само към спомените”, отчаяно въздъхна Мелани. Спомнях си съня си само бегло, но знаех, че включваше Джаред, както обикновено ставаше, когато можех да заспя достатъчно дълбоко, за да сънувам. - Добр’утро, хлапе, - поздравът на Джеб звучеше закачливо. Повдигнах клепачи, за да го погледна. Да не би да бе стоял подпрян на стената цялата нощ? Не изглеждаше изморен, но внезапно почувствах вина, че бях окупирала подобието на легло. - Та момчетата тръгнаха отдавна, - каза ентусиазирано. – ‘Кво ще кажеш за една обиколка? – Той насочи оръжието, промушено през закачената за кръста му каишка, със съвсем несъзнателен жест. Очите ми се разшириха, взирайки с невярващо в него. Обиколка? - Не се настройвай против мен. Никой няма да те притеснява. А и трябва даси способна да намериш пътя навън, евентуално. Той ми подаде ръка, за да се изправя. Поех я автоматично, главата ми още е въртеше и се опитвах да проумея това, което ми бе казал. Ще ми се наложи сама да намеря изхода? Защо? И какво означаваше това „евентуално”? колко ли очакваше, че ще оцелея? Издърпа ме на крака и ме поведе напред. Бях забравила какво е да се движа из тъмните тунели с ръка, която да ме води. Бе толкова лесно – почти не се налагаше да се концентрирам. - Я да видим, - мърмореше Джеб. – Може б ипървяо дясното крило. Като за начало мястото е подходящо за теб. После кухните… - Той продължи да съставя плана си, докато се провирахме през тесния процеп към яркия тунел, който водеше към още по – ярко осветената голяма зала. Когато до нас достигнаха гласове, усетих как устата ми пресъхна. Джеб продължаваше да дърдори, като или не забелязваше, или пренебрегваше ужаса ми. - Обзалагам се, че днес морковите са поникнали, - говореше той, като ме водеше към главния площад. Светлината ме заслепяваше и не можех да видя кой е там, но усещах очите им върху мен. Внезапно настъпилата тишина бе зловеща, както обикновено. - Ъхъ, - Джеб сам си отговори. – Та, винаги съм мислил, че това изглежда доста симпатично. Удоволствие е да се види свежо пролетно зелено като това тук. Той спря и протегна ръка, подканяйки ме да погледна. Загледах се с присвити очи към мястото, което сочеше, но погледа ми продължаваше да шари из помещението, докато очите ми се адаптираха. Отне ми известно време, но после видях за какво говореше той. Видях също, че днес имаше около 15 души в стаята, всички те ми хвърляха враждебни погледи. Но те също бяха заети с нещо друго. Обширния, тъмен квадрат, който заемаше централно място в голямата пещера, вече не беше тъмен. Половината от него грееше в пролетно зелено, точно както се бе изразил Джеб. Бе красиво. И удивително. Не бе чудно, че никой не стъпваше върху това място. то представляваше градина. - Моркови? – прошепнах аз. Той отговори с нормален глас. - Половината, която зеленее. Другата половина е спанак. Трябва да поникне след няколко дни. Хората в помещението се бяха върнали към работата си, въпреки че от време на време надничаха към мен, но повечето бяха концентрирани върху това, което вършеха. Бе лесно да се разберат действията им – и големия варел на колела, и маркучите – след като вече различих градината. - Изкуствено напояване? – прошепнах отново. - Правилно. Изсъхва доста бързо в тази жега. Кимнах в съгласие. Бе още рано, така предполагах, но вече се потях. Жегата от интензивното осветление над нас бе задушаваща в пещерите. Отново се опитах да изследвам тавана, но бе прекалено ярък, за да се взирам в него. Подръпнах ръкава на Джеб и присвих очи към зашеметяващата светлина. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пон 20 Юли 2009 - 14:56 | |
| - Как? Джеб се усмихна, изглеждаше развълнуван от любопитството ми. - По същия начин, по който го правят фокусниците – с огледала, хлапе. Стотици огледала. Отне ми доста време да ги монтирам там горе. Хубаво е да има допълнителни ръце наоколо, когато се нуждаят от почистване. Виждаш ли, имаше само четири малки дупки в тавана тук, а светлината не беше достатъчна за това, което си бях наумил. Какво мислиш за това? Той отново изпъчи гърди, горд със себе си. - Брилянтно, - шепнех. – Удивително. Джеб се ухили и кимна, наслаждавайки се на реакцията ми. - Да продължаваме, - предложи. – Имаме много за вършене днес. Поведе ме към нов тунел, просторна, естествено оформена тръба, водеща навън от голямата пещера. Това бе нова територия. Мускулите ми се стегнаха; придвижвах се напред със схванати крака, с непрегъваеми колена. Джеб потупа ръката ми, но пак пренебрегваше опънатите ми нерви. - Това са предимно спалните помещения и малко складове. Тунелите тук са близко до повърхността, така че бе по – лесно да се сдобием с естествена светлина. Той посочи ярка, тясна пукнатина в тунела нагоре към тавана. Тя хвърляше на пода бяло петно с размерите на ръка. Достигнахме широко разклонение – не точно разклонение, защото имаше твърде много тунелчета. Бе октопод – като разклонения към множество проходи. - Третия отляво, - каза той и ме погледна в очакване. - Третия отляво, - повторих. - Точно така. Не го забравяй. Лесно е да се загубиш наоколо, а това няма да е безопасно за теб. Хората щом те забележат, ще те пратят веднага в „правилната” посока. Потръпнах. - Благодаря, - изкъркорих тихо, със сарказъм в гласа. Той се засмя така, сякаш отговорът ми го изпълни с възхищение. - Няма смисъл да пренебрегваме истината. Изричането на глас едва ли ще го направи по – лошо. Не прави ситуацията по – добра, също, но не го казах. Започвах мъничко да се наслаждавам на себе си. бе толкова приятно, че отново има някой, с когото да разговарям. Джеб бе, ако не друго, то поне интересна компания. - Едно, две, три, - отброяваше той, после ме поведе надолу по третия коридор от ляво. Започнахме да преминаваме през портали, затворени с импровизирани врати. На някои имаше закачени завеси от плат; други имаха големи парчета картон, зашити с ленти едно за друго. Една дупка имаше две истински врати – една дървена и боядисана в червено, една сива метална – висяща над отвора. - Седем, - Джеб отброи и спря пред мъничък кръг, чиято най – висока точка бе само на няколко сантиметра над главата ми. тази дупка пазеше своето уединение зад красива изумрудено зелена завеса – от типа, който може да се използваза преграда в някоя елегантна всекидневна. Имаше ивица от избродирани вишневи цветчета през коприната. - Това е единственото място, за което се сетих. Единственото, което е пригодено и подходящо за обитаване от хора. Ще бъде празно за няколко седмици, и когато ни потрябва отново, ще измислим нещо друго за теб. Той отмести настрани завесата и светлината, по – ярка от тази в тунела, ни приветства. Стаята, която се разкри пред мен, ме накара да почувствам световъртеж – може би защото бе много по – висока, отколкото широка. Да стоя вътре бе като да стоя в кула или силоз – не че някога съм била на подобни места, но това бяха сравненията, които направи Мелани. Таванът, на два пъти по – голяма височина, отколкото ширината на помещението, представляваше нещо като лабиринт от пукнатини. Подобно на пълзящи растения от светлина, пукнатините обикаляха и почти се срещаха. Изглеждаше ми опасно и нестабилно. Но Джеб не показа, че се страхува от хлътванията и продължи да ме води напред. На земята имаше двоен матрак, от трите му страни имаше почти по метър свободно разстояние. Двете възглавници и двете одеала, сгънати в два комплекта отстрани на матрака ме караха да мисля, че тази стая принадлежеше на някоя двойка. Тънка дървена полица – нещо като дръжка на градинско гребло, беше захваната хоризонтално за отсрещната стена на височината на раменете, като краищата й бяха забити в два от приличащите на дупки в швейцарско сирене отвора, изкопани в скалата. Върху нея бяха подредени шепа тениски и два чифта джинси. Дървена табуретка беше изравнена със стената зад изпровизираната закачалка за дрехи, а на пода до табуретката имаше купчина износени книги е меки корици. - Кой? – казах на Джеб, отново шептейки. Това място очевидно принадлежеше на някого и вече нямах чувството, че сме сами. - Просто едно от момчетата, които сега са навън на обиколка. Скоро няма да се върне. Дотогава ще ти намерим нещо. Не ми харесваше – не стаята, а идеята да остана в нея. Присъствието на собственика се усещаше силно, независимо от малкото лични вещи. Без значение кой беше, нямаше да се зарадва, че съм тук. Щеше да намрази мястото. Джеб изглежда че прочете мислите ми – или може би изражението на лицето ми бе достатъчно ясно, така че не бе нужно да чете мисли - Хей, - каза той. – Не се тревожи. Това е моята къща и това тук е просто една от многото ми стаи за гости. Аз казвам кой е и кой не е мой гост. Точно сега ти си моя гостенка и аз ти предлагам тази стая. Пак не я харесвах, но нямах и намерение да разстойвам Джеб. Зарекох се, че няма да размествам нищо, дори това да означава, че ще спя на пода. - Добре, нека продължим с обиколката. Не забравяй: третата от ляво, седмата навътре. - Зелена завеса, - добавих аз. - Точно така. Джеб ме прекара отново през голямата стая с градината, заобиколихме до острещната страна и продължихме през големия изход към тунела. Когато минавахме покрай хората, които се занимаваха с напояването, те се сковаваха и обръщаха, сякаш се страхуваха да са с гръб към мен. Този тунел бе добре осветен, ярките пукнатини бяха разположени на интервали, твърде еднакви, за да бъдат природни образувания. - Сега се приближаваме дори повече до повърхността. Става по – сухо, но и по – горещо. Забелязах това почти незабавно. Вместо да се „варим”, сега се „печахме”. Въздухът не се усещаше толкова задушен и застоял. Можех да вкуся пустинния пясък. Пред нас се чуваха повече гласове. Опитах се да спра неизбежната си реакция. Ако Джеб настоява да се отнася с мен като…като с човек, като с добре дошъл гост, щеше да ми се наложи да свикна с всичко това. Нямаше причина да се нервирам отново и отново всеки път. Въпреки това стомахът ми започна да се превърта. - Насам е кухнята, - каза ми Джеб. Отначало си помислих, че се намираме в друг тунел, препълнен с хора. Притиснах се към стената, опитвайки се да спазвам дистанция. Кухнята представляваше дълъг коридор с висок таван, също като в новата ми квартира. Светлината бе ярка и пареща. Вместо тънки процепи през дебелите скали, това място имаше огромни отворени дупки. - Не може да готвим през деня, разбира се. Димът, знаеш как е. Така че използваме помешението предимно като столова, докато падне нощта. Разговорите изведнъж прекъснаха, така че всички можеха да чуят думите на Джеб. Опитах да се скрия зад него, но той продължи да върви напред. Прекъсвахме закуската, или може би обяда. Хората – при бързото ми преброяване се оказа, че са почти двадесет – бяха много близо до мен. Не беше като в голямата пещера. Изках да държа очите си забити в пода, но не можех да спра да хвърлям бързи погледи из стаята. За всеки случай. Усещах как тялото ми се напряга и исках да побягна, но къде щях да избягам и аз самата не знаех. От двете страни на залата имаше дълги камари от скали. Повечето груби, пурпурни вулканични камъни, с някаква светло оцветена субстанция – цимент? – поставена между тях, която ги държеше споени заедно. Върху тези камари имаше различни камъни, по – кафяви и плоски. И те бяха залепени един за друг със светло сивия жиментов разтвор. Крайният продукт представляваше сравнително гладка повърхност, прилична на тезгях или табла. Беше ясно, че я използват и като двете. Някои от хората седяха на камъни, други само се бяха подпряли. Разпознах овалните хлебчета, замръзнали между таблите и устите на хората, които невярващо гледах Джеб и туристическата му обиколка. Част от лицата ми бяха познати. Шарън, Маги и доктора бяха най – близката до мен група. Братовчедката и лелята на Мелани хвърляха яростни погледи на Джеб – имах странното чувство, че дори да бях застанала на главата си и да мучах песни от спомените на Мелани с цяло гърло, пак нямаше да погледнат към мен – но очите на доктора бяха спрели на мен с открито и почти приятелско любопитство, което ме накара да почувствам смразяване дълбоко в костите си. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пон 20 Юли 2009 - 14:57 | |
| В задния край на подобната на зала стая, различих високия мъж с мастилено черна коса и сърцето ми заби лудо. Мислех си, че Джаред трябваше да вземе враждебно настроените братя със себе си, за да улесни Джеб в опитите му да ме опази жива. Поне беше по – младия от двамата, Иън, който накрая бе развил някаква съвест – не бе чак толкова зле, колкото ако Кайл бе останал. Утешавах се така, но пулса ми не се забави. - Всички ли се нахранихте толкова бързо, - попита Джеб високо и саркастично. - Изгубихме апепит, - измърмори Маги. - Ами ти, - каза той, като се обърна към мен. – Гладна ли си? Тихо ръмжене премина през публиката ни. Разтърсих глава – слабо, но безумно движение. Дор ине знаех дали съм гладна, но знаех, че не бих могла да се храня пред тази тълпа, която би се развала да изяде мен самата. - Е, аз съм, - измърмори Джеб. Той закрачи по пътеката между редиците в залата, аз не го последвах. Не можех да понеса мисълта, че ще съм само на една ръдка разстояние от останалите. Остана притисната към стената на място. Само Шарън и Маг иго гледаха как се приближи до голям пластмасов кош и взе хлебче от него. Всички останали гледаха мен. Бях убедена, че ако мръдна само на сантиметър, ще ми се нахвърлят. Опитах се да не дишам. - Добре, нека продължим нататък, - Джеб предложи между две хапки хляб, докато с бавна походка се връщаше при мен. – Явно никой не е способен дасе концентрира върху обяда си. Изглежда лесно се разсейват. Наблюдавах хората за внезапни движения, не виждах много добре лицата им, само в онзи пръв момент, когато различих няколкото, чиито имена знаех вече. Така че едва когато Джейми се изправи, забелязах, че е там. Беше с една глава по – нисък от възрастните около него, но бе доста по – висок от двете дечица, настанени на плота от двете му страни. Той скочи леко от мястото си и последва Джеб. Изражението му бе апрегнато, свито, сякаш се опитваше да реши трудно уравнение наум. Изследва ме през присвитите си очи, докато следваше Джеб по петите. Изведнъж не бях единствената в стаята, която задържаше дъха си. Втренчените погледи на останалите се местеха между брата на Мелани и мен. „О, Джейми”, помисли си Мелани. Тя мразеше тъжното, състарено изражение на лицето му, а аз може би го мразех дори повече. Тя не чувстваше толкова силна вина, колкото аз изпитвах, защото знаех, че съм причината за това изражение на детското лице. „Само ако можехме да го премахнем”. Тя въздъхна. „Твърде късно е. Какво бихме могли да сторим, за да подобрим нещата?” Зададох риторичен въпрос, но неочаквано започнах да търся отговор, Мелани също търсеше. Не открихме нищо за краткото време, през което обмисляхме въпроса; нямаше какво да се намери, бях убедена в това. Но и двете знаехме, че ще продължим да търсим решение, когато приключим с глупавата обиколка и имаме възможност да го обмислим. Ако живеем достатъчно дълго, все пак! - Какво ти трябва, хлапе? – попита Джеб, без да го поглежда. - Само се чудя какво правиш, - отговори Джейми, като се опитваше да запази гласа си равнодушен, но за момент се подхлъзна. Когато стигна до мен, Джеб спря и се обърна към Джейми. - Водя я на обиколка из помещенията. Точно както правя с всеки новодошъл. Последва ниско изръмжаване в залата. - Мога ли да дойда с вас? – попита Джейми. Видях как Шарън трескаво раздруса главата си, с отвращение, изписано на лицето. Джеб я пренебрегна. - Не ме притеснява…но само ако се държиш прилично. - Няма проблем, - повдигна рамене Джейми. Трябваше да се размърдам – да сплета пръсти пред мен. Толкова отчаяно исках да махна рошавата коса на Джейми от очите му и да обвия ръце около врата му. Нещо, което нямаше да приключи добре, със сигурност. - Да вървим, - Джеб се обърна към двама ни. Поведе ни обратно по пътя, по който бяхме пристигнали. Джеб вървеше от едната ми страна, а Джейми от другата. Изглежда Джейми се опитваше да гледа в краката си, но продължаваше да хвърля бегли погледи към лицето ми – точно както аз не можех да спра да го гледам. Когат опогледите ни се срещаха, и двамата бързо поглеждахме встрани. Бяхме на половината разстояние в голямата зала, когато чух тихи стъпки зад нас. Реакцията ми бе моментална и необмислена. Плъзнах се към едната стена на тунела, повличайки Джейми с една ръка, така че да застана между него и това, което идваше за мен. - Хей! – протестираше той, но не се опита да отмести ръката ми. Джеб също бе бърз. Оръжието се завъртя на каишката си със зашеметяваща скорост. Иън и докторът едновременно вдигнаха ръце над главите си. - И ние можем да се държим прилично, - каза докторът. Бе трудно да се повярва, че този меко говорещ човек с приятелско изражение на лицето се оказа местния палач; той ме плашеше още повече заради благия си външен вид. Нощно време щяха да пазят Мелани и пазачът й щеше да е в постоянна готовност. Но в ясен, слънчев ден? Как би могла да знае накъде да побегне, след като не бе наясно къде може да се скрие от дебнещата опасност? Джеб хвърли бегъл поглед към Иън, а оръжието последва очите му. - Не съм намислил нищо, Джеб. Ще се държа прилично също като Док. - Добре, - отвърна отсечено Джеб, прибирайки оръжието си. – Само не се опитвайте да ме изпробвате. Не съм стрелял по никого от наистина много време и може да се каже, че ми липсва тръпката от това. Ахнах. Всички чуха и се обърната да видят ужасеното ми изражение. Докторът пръв се засмя, дори Джейми се присъедини за кратко. - Само се шегуват, - прошепна ми Джейми. Ръката му бе протегната настрани, сякаш се опитваше да ме достигне, но бързо я пъхна в джоба на късите си панталони. Оставих ръката си, все още защитаваща го, да се отпусне надолу. - Е, времето тече, - каза Джеб, все още навъсен. – Всички трябва да се размърдате, защото нямам намерение да ви изчаквам. – Той се отправи напред още преди да е приключил с разговора. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Вто 21 Юли 2009 - 19:01 | |
| ГЛАВА 21 Наречена Вървях плътно до Джеб, съвсем малко пред него. Исках да съм възможно най – далеч от двамата мъже, които ни следваха. Джейми вървеше някъде по средата, без да е съвсем сигурен къде иска да бъде. Не бях способна да се концентрирам върху останалата част от обиколката на Джеб. Вниманието ми не бе насочено към второто помещение с градини, през което ме поведе той – това с царевицата, поникнала на височина до кръста в изгарящата жега, създавана от изкрящите огледала, или пък върху просторната, но с нисък таван пещера, която той нарече „стаята за отмора”. Тя беше катранено черна и дълбоко под земята, но той ми обясни, че донасят осветление, когато искат да поиграят. Думата „играят” според мен нямаше смисъл, що се отнася до тази група от напрегнати, гневни оцеляващи, но не си направих труда да го накарам да ми обясни. Тук имаше повече вода, тесен, пагубен серен поток, за който Джеб ми разясни, че понякога също използват като отходно място, защото водата не ставаше за пиене. Вниманието ми бе разкъсано между двамата мъже, вървящи зад нас, и момчето до мен. Иън и докторът учудващо успяваха да се държат прилично. Никой не ме нападна в гръб – въпреки че имах чувството, че очите ми може да се изместят на тила в опитите си да ги следя дали няма да атакуват изневиделица. Те просто ни следваха тихо, като от време на време си говореха с нисък глас. Коментарите им се въртяха около имена, които не знаех, и наименования на места и неща, които или се намираха в пещерите, или извън тях. Не бях способна да разбера нищо от разговора им. Джейми не проронваше нито дума, но често поглеждаше към мен. Аз, от своя страна също често надничах към него, в моментите, в които не се опитвах да следя другите. Поради тази причина ми оставаше малко време да се възхищавам на нещата, които ми показва Джеб, но той сякаш не забелязваше моята разсеяност. Някои от тунелите бяха много дълги – разстоянията, скрити под земята, бяха умопомрачителни. Чест обяха катранено – черни, но Джеб и останалите нито веднъж не забавиха, наясно с познатите местонахождения и отдавна свикнали да пътуват в мрака. За мен бе по – трудно сега, за разлика от моментите, в коит обяхме само аз и Джеб. В тъмнината всеки шум прозвучаваше като атака. Дори постоянното дърдорене на Иън и доктора изглеждаше като обмисляне на някой престъпен ход. „Параноичка”, изкоментира Мелани. „Ако това е начина да ни опазя живи, нека да бъда”. „Щеше ми се да обръщаш повече внимание на чичо Джеб. Това е удивително”. „Прави каквото искаш с твоето време.” „Мога да виждам и чувам само това, което ти виждаш и чуваш, Скитнице,” каза ми тя. После смени темата. „Джейми изглежда добре, не мислиш ли? Вече не е толкова нещастен.” „Изглежда…бдителен.” Тъкмо пристигнахме на осветено място след дългото и мъчително пътуване през влажната чернота. - Това тук е най – южното разклонение на системата от тунели, - обясняваше Джеб, докато вървяхме. – Не е съвсем пригодено, но през целия ден влиза достатъчно светлина. Ето защо го обособихме като крилото с болницата. Тук Док върши неговите неща. В момента, в който Джеб обясни къде се намираме, тялото ми се смрази и ставите ми блокираха; залитнах и спрях, краката ми се вкорениха в скалистия под. очите ми, разширени от ужас, прескачаха от лицето на джеб към лицето на доктора. Значи всичко е било уловка? Да изчакат упорития Джаред да излезне извън картинката и да ме подмамят тук? Не можех да повярвам, че със собствени сили се довлякох до това място. Каква глупачка бях! Мелани бе напълно втрещена. „Можеше поне да се опаковаме като подарък за тях!” Те отново се загледаха в мен, Джеб с безизразно лице, докторът гледаше толкова изненадано, колкото и аз самата – въпреки че той не бе ужасен. Сигурно щях да се дръпна, да се откъсна от всяко докосване на ръце, но ръката, която ме хвана, бе толкова позната. - Не, - каза джейми, ръката му колебливо ме държеше за лакъта. – Всичко е наред. Наистина. Нали, чичо Джеб? – Джейми погледна доверчиво към стареца. – Всичко е наред, нали? - Разбира се, че е. – Бледите сини очи на Джеб бяха спокойни и ясни. – Просто те развеждам из моет оместенце, хлапе, това е всичко. - За какво говориш? – Иън изръмжа зад нас, раздразнен, че не е разбрал за какво става дума. - Наистина ли мислиш, че нарочно те доведохме тук, заради Док? – попита ме Джейми, вместо да отговори на Иън. – Защото не бихме направили това. Обещахме на Джаред. Втренчих се в убедителното му лице, опитвайки се да повярвам. - О! – каза Иън, когато се досети, и се засмя. – Планът не бе лош. Изненадан съм, че сам не се сетих за него. Джейми се намръщи на големия мъж и потупа ръката ми, преди да се отдръпне. - Не се плаши, - каза той. Джеб продължи от там, откъдето бе спрял. - Та тази голяма стая е оборудвана с няколко болничнилегла, в случай, че някой се разболее или се нарани. За щастие сме късметлии. Док няма много работа в „спешното отделение”. – Джеб ми се ухили. – Твоите „съграждани” изхвърлиха всичките ни лекарства, когато взеха нещата в свои ръце. Трудно ни е да си набавим това, от което имаме нужда. Леко кимнах; движението бе несъзнателно. Все още прехвърлях всичко като на лента, опитвайки се да навържа нещата. Тази стая изглеждаше достатъчно безобидна, ако наистина се използваше само за лечение, но въпреки това накара стомаха ми да се присвие. - Какво знаеш за извънземната медицина? – внезапно ме попита доктора, като наведе глава настрани. Гледаше любопитно лицето ми в очакване. Втренчих се в него безмълвно. - О, може да разговаряш с Док, - Джеб ме окуражи. – Като вземем под внимание всичко, той е доста свестен. Тръснах веднъж глава. Имах намерение да отговоря на въпроса на доктора, да им обясня, че не зная нищо, но те ме разбраха погрешно. - Тя няма да ни издаде нит оедна търговста тайна, - каза килесо Иън. – Нали, мила? - Обноските, Иън, - излая Джеб. - Тайна ли е? – попита Джейми, воден от чисто любопитство. Отново поклатих глава. Всички бяха се вторачили в мен объркани. Док също поклати бавно глава, напълно слисан. Поех си дълбоко дъх, а после прошепнах. - Не съм Лечител. Не зная как те – лекарствата – действат. Само това, че ТЕ наистина действат – те лекуват по – дълбоко, не само често срещаните симптоми. Без проби и грешки. Разбира се, че човешките лекарства бяха захвърлени. Всички гледаха с празни погледи. Първо бяха изненадани, когато не отговорих, а сега бяха изненадани, че г онаправих. На човеците бе невъзножно да се угоди. - Твоят вид не е направил големи промени по това, което оставихме зад нас, - каза многозначително Джеб след малко. – Само медициското оборудване, а вместо самолети – космически кораби. Настрана от това – животът изглежда продължава да тече постарому…на повърхността. - Дойдохме да се учим, не да променяме, - шептях. – Въпреки че здравето е с предимство пред всичко останало. Плеснах се звучно през устата. Трябваше да съм по – внимателна. Хората едва ли искаха да чуят лекция по Философия на Душите. Кой знае какво би ги вбесило? Или какво би разбило крехкото им търпение? Джеб кимна, все още дълбоко замислен, и после побърза напред. Не бе така ентусиазиран, когато продължи да ме развежда из няколкото свързани пещери тук в медицинското крило, не бе така ангажиран с поясненията. Когат осе обърнахме и поехме обратно по черния коридор, той замълча. Беше дълга, тиха разходка. Премислях какво бях казала, търсейки нещо, с което да съм го засегнала. Джеб ми изглеждаше твърде странен, така че не можех да разбера дали такава бе причината за мълчанието му. Поне за враждебното и подозрително държание на останалите имаше обяснение. Защо изобщо се надявах да открия смисъл в действията на Джеб? Обиколката приключи внезапно, когато отново влязохме в голямата пещера с градината, където наболите моркови създаваха ярко – зелен килим върху тъмния под. - Шоуто приключи, - каза сърдито Джеб, като гледаше към Иън и доктора. – Вървете да свършите нещо полезно. Иън завъртя очи по посока на доктора, но и двамата се оказаха достатъчно благоразумни, за да поемат към големия изход – този, който водеше към кухнята, си спомних аз. Джейми се поколеба, гледайки след тях, но не помръдна. - Ти идваш с мен, - каза му не толкова грубо Джеб. – Имам задача за теб. - Добре, - отвърнаДжейми. Можех да видя, че му бе приятно, че е избран. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Вто 21 Юли 2009 - 19:02 | |
| Джейми отново закрачи до мен, когато се връщахме към спалните помещения в пещерите. Бях изненадана, когато поехме по третия проход отляво, че Джейми изглежда бе наясно точно къде водеше. Джеб вървеше малко по – назад, но Джейми се спря, когато стигнахме до зелената завеса, спусната на входа на седмия „апартамент”. Той отмести настрани завесата, за да мина, но остана в залата. - Няма проблем да постоиш притихнала тук за малко, нали? – Джеб ме попита. Кимнах, благодарна на мисълта, че отново ще се крия. Проврях се през отвора и после застанах по средата, без да зная какво да правя със себе си. Мелани ми напомни, че тук има книги, но аз й припомних, че се зарекох да не пипам нищо тук. - Имам работа за вършене, хлапе, - Джеб каза наДжейми. – Хранат няма сама да се приготви, занаеш това. Ще изпълниш ли задълженията си на пазач? - Разбира се, - каза Джейми с грееща усмивка. Гърдите му се изпъчиха. Очите ми се разшириха невярващо, когат овидях как Джеб подава пушката в нетърпеливите ръце на Джейми. - Ти да не си ПОЛУДЯЛ? – изкрещях. Гласът ми бе толкова силен, че отначало не можах дасе позная. Имах чувството, че цял живот бях шепнала. Джеб и Джейми ме изгледаха шокирано. За секунда се озовах в залата при тях. почти се протегнах към дулото от твърд метал, почти издърпах оръжието от ръцете на момчето. Това, което ме спря, не бе знанието, че подобно движение би сложило край на живота ми. Спря ме факта, че бях по – слаба от хората в това отношение; не бих могла да се насиля да докосна оръжието, дори ако от това зависи живота на момчето. Вместо товасе обърнах към Джеб. - Какво си мислиш? Да дадеш пушка на дете? Би могъл да се простреля! - Мисля, че Джейми е преминал през достатъчно препятствия и може да бъде наречен мъж. Знае как да се справя с оръжието. Джейми изправи рамена, когато чу похвалата на Джеб, и притисна по – здраво пушката към гърдите си. Бях изумена от глупостта на Джеб. - Ами ако те дойдат за мен, докато той е тук? Замислял ли си се какво може да се случи? Това не е шега! Те биха го наранили, само и само да се доберат до мен! Джеб остана спокоен. - Не си мисли, че днес ще има неприятности. Обзалагам се, че няма да ни сполети никаква беда. - Аз не бих! – отново крещях. Гласът ми се удряше в стените на тунела и бях сигурна, че някой ще ме чуе, но не ми пукаше. По – добре да дойдеха, докато Джеб все още е тук. – Ако си толкова сигурен, остави ме тук сама. Нека каквото има да става, да става. Но не излагай Джейми на опасност! - За хлапето ли се притесняваш или за това, че може да насочи оръжието срещу теб? – попита Джеб, а гласа му бе почти безжизнен. Премигнах, гнева ми премина всички граници. Мисълта му дори не се отнасяше за мен. Погледнах с празен поглед към Джейми, срещнах втрещения му поглед и осъзнах, че мисълта бе също толкова шокираща и за него. Отне ми минута, за да осмисля аргументите си, а през това време изражението на Джеб се промени. Очите му шареха, устните му се свиха – сякаш бе на път да постави последното парче на някой мъчителен пъзел. - Дай оръжието на Иън или на някой от другите. Не ме интересува. – Гласът му звучеше равен, думите излизаха бавно. – Само дръж момчето настрана от това. Усмивката, разтеглила внезапно лицето на Джеб, странно защо ми напомни за дебнеща котка. - Това е моят дом, хлапе, и ще правя каквото си поискам. Винаги правя това, което аз искам. Джеб обърна гръб и потегли през залата, кат оси свиркаше, докато се отдалечаваше. Гледах го как си отива с отворена уста. Когато се скри от погледа ми, се обърнах към Джейми, който не гледаше начумерено. - Не съм дете, - измърмори с по – дълбок глас от обикновено, като войнствено издаде напред брадичката си. – А сега трябва…трябва да си отидеш в стаята. Заповедта не бе сурова, но така или иначе нямаше какво друго да сторя. Загубих спора с голяма разлика. Седнах с гръб към скалата, коет ооформяше еднат страна на отвора на пещерата – от тази страна, където можех наполовина да се скрия зад завесата и въпреки това пак да наблюдавам Джейми. Увих ръце около краката си и започнах да правя това, което знаех, че ще правя още в момента, в който се стигна до цялата тази откачена ситуация: да се тревожа. Наострих очи и уши за звук от приближаването на някой, за да съм подготвена. Без значение какво бе казал джеб, щях да спра всеки, който се опиташе да предизвика Джейми. Щях да се предам преди да са поискали. „Да”, кратко и ясно се съгласи Мелани. Джейми стоеше вече няколко минут ив залата, здраво стиснал оръжието, без да знае как точно да изпълнява задълженията си. започна да крачи напред – назад пред завесата, но след няколко крачки явно се почувства глупаво и спря. После седна на пода до отгърнатия край на завесата. Оръжието падна върху сгънатите му крака, а брадичката му се подпря на ръцете. След доста време той въздъхна. Охраняването не бе така вълнуващо, както си го бе представял. Не се отегчавах да го гледам. Може би след час или два, той отново започна дахвърля по един поглед към мен. Устните му няколко пъти се отваряха, а после явно се замисляше, че е по – добре да не казва нищо. Облегнах брадичка на колената си и зачаках, докато тойсе бореше със себе си. търпението ми бе възнаградено. - Планетата, от която идваш, преди да се настаниш в Мелани… - най – после продума той. – Каква беше? Приличаше ли на нашата? Посоката на мислите му ме хвана неподготвена. - Не, - отвърнах. Само с Джейми наоколо ми се струваше правилно да говоря нормално, наместо да шептя. – Не, беше доста по – различна. - Ще ми разкажеш ли на какво приличаше? – попита той, като наклони глава настрани точно по начина, по който го правеше, когато наистин бе заинтригуван от приказките за лека нощ на Мелани. И аз му разказах. За покритата с вода планета на Морските водорасли. Разказах му за двете слънца, за елиптичната орбита, за сивите води, за постоянната неподвижност на корените, за зашеметяващата картина на хилядите очи, безкрайните раазговори на милионите беззвучни гласове, които слушах. Той слушаше опулен и се усмихваше очаровано. - Това ли е единствения друг свят? – попита той, когато се умълчах в опит да се сетя за нещо, коет осъм пропуснала. – Морските водорасли – засмя се при мисълта – единствените извънземни обитатели ли са? Аз също се усмихнах. - Не бих казала. Все едно да кажеш, че аз съм единственото извънземно на тази планета. - Разкажи ми. И му заразказвах за Прилепите в Пеешия свят – какво бе да живееш в музикална слепота, какв обе да се лети по този начин. Разказах му за Забулената Планета – какво бе да имаш дебела бяла козина и четири сърца, които да те поддържат топъл, за зверовете с нокти. Започнах да му разказвам за Планетата на Цветята, за цветовете и светлината, но той ме прекъсна с нов въпрос. - Ами зелените малки човечета с триъгълни глави и черни очи? Онези, коитосе разбиха в Розуел и т.н. И те ли са от твоите хора? - Не, не са от нашия вид. - Да не би всичко да е било лъжа? - Не зная – може би да, може би не. Вселената е голяма и има много обитатели. - Тогава как се озова тук – ако не си от зелените човечета, какво си? сигурно имате тела, с които да се придвижвате и друг итакива, прав ли съм? - Така е, - съгласих се, изненадана от ахването му при научаването на фактите от първа ръка. Не трябваше да се изненадвам – знаех колко умен е и как умът му бе като гъба, която попива всичко. – В самот оначало използвахме паешката си самоличност, за да започнем. - Паяци? | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Вто 21 Юли 2009 - 19:02 | |
| Разказах му за Паяците – удивителни същества. Брилянтни, най – удивителните умове, които сме срещали – и всеки разполагаше с по три от тях. Три мозъка – във всеки сегмент от тялото им имаше разположен по един. Все още търсим решение на проблем, който те не можаха да решат. И въпреки всичко бяха толкова студени, че рядко се заемаха да търсят решение на проблем, който засяга дори самите тях. от всичките ни гостоприемници, Паяците ни приветстваха най – много. Те едва забелязваха разликата, а ако се случеше да забележат, те оценяваха посоката, в която ги водехме. Няколкото Души, които се бяха разхождали по повърхността на планетата на Паяците преди имплантирането, ни разказваха, че е студено и сиво – не бе чудно, че Паяците виждаха само в черно и бяло и имаха ограничено усещане за температурата. Паяците живееха кратко, но техните новородени знаеха всичко, което знаеха и родителите им, така че никаква част от познанията не се губеше. Бях изживяла един кратък живот с техния вид, но не проявих желание да повторя. Удивителната яснота на мислите ми, лесно изплуващите отговори на всички въпроси почти без усилие, танца на числата и лекотата, с която си ги спомнях, не можеха да се мерят с емоциите и цветовете, които смътно разбирах, когато обитавах онова тяло. Бях учудена как някоя Душа би могла да се задоволи с живота там, но планетата си бе самодостатъчна в продължение на хиляди земни години. Все още бе отворена за заселване, само защото Паяците се възпроизвеждаха толкова бързо – имаха невероятно количество яйца. Започнах да разказвам на Джейми как започна всичко тук. Паяците бяха най – добрите ни инженери – корабите, които създадоха за нас, танцуваха бързо и незабележимо между звездите. Тялата на Паяците бяха почти толкова полезни, колкото и умовете им: четири дълги крака на всеки сегмент – от което идваше и прякора им на тази планета – и ръце с по дванадесет пръста на всеки крак. Тези пръсти с шест стави бяха тънки, но здрави – като от стомана, способни да извършват най – деликатни процедури. Почти с теглото на крава, но по – къси и слаби, Паяците нямаха проблеми с първите Души, които ги населиха. Те бяха по – силни от хората, по – умни от тях, и подготвени, което не се забелязваше при човешките същества… Спрях за кратко, по средата на изречението, когато видях кристалите, проблясващи по бузите на Джейми. Той гледаше право напред, без да вижда, а устните му бяха стиснати силно. голяма капка солена вода се отрони, търкулна се по бузата му и падна до мен. „Идиотка”, налагаше ме Мелани. „Не се ли замисли какво означават за него историите ти?” „А ти не се ли сети да ме предупредиш по – рано?” Тя не отговори. Без съмнение бе увлечена от разказваните истории така, както бях и аз. - Джейми, - промърморих. Гласът ми бе дебел. Гледката на сълзите му правеше странни неща с гърлото ми. – Джейми, мног осъжалявам. Не се замислих. Джейми тръсна глава. - Всичко е наред. Аз попитах. Исках да знам как става. – Гласът му бе груб, опитваше се да скрие болката. Инстинктивно ми се прииска да се протегна и да изтрия сълзите. Отначало се опитах да игнорирам желанието; не бях Мелани. Но сълзата стоеше там, неподвижна, сякаш никога нямаше да падне. Очите на Джейми останаха фокусирани върху празната стена, а устните му трепереха. Не беше далеч от мен. Протегнах ръка напред, за да допра пръсти до бузата му; сълзата се разнесе и попи в кожата му. Отново инстинктивно, оставих ръката си върху бузата му, прикрепяйки лицето му. За секунда се преструваше, че не ме забелязва. После се завъртя към мен с протегнати ръце, а очите му бяха затворени. Той се завря в мен, бузата му легна на рамото ми, където така добре пасваше, и започна да хлипа. Това не бяха сълзите на дете и това ги правеше още по – дълбоки – бяха по – свещени и болезнени, а ой плачеше пред мен. Те бяха породени от скръбта на мъж, присъстващ на погребението на цялото си семейство. Ръцете ми го обгърнаха по – силно и заплаках с него. - Съжалявам, - повтарях отново и отново. С тези две думи се извинявах за всичко. За това, че изобщо бяхме открили тази планета. За това, че я бяхме избрали. Че аз бях тази, която бе отнела сестра му. Че я върнах отново тук и го нараних. Че го разплаках с безчувствените си истории. Не отпуснах ръце, когато той се наплака; не бързах да го освободя от прегръдката си. Сякаш тялото ми бе жадувало този момент от самот оначало, но не бях разбрала, преди да утоля глада. Мистериозната връзка между майка и дете – толкова силна на тази планета – за мен вече не бе загадка. Нямаше по – велика връзка от тази да предложиш живота си, за да живее някой друг. И преди бях разбрала тази истина; но не бях разбрала защо. Сега знаех защо майката би дала живота си за своето дете, и това познание завинаги щеше да остави следи в начина, по който възприемах вселената. - Зная, че съм те научил по – добре, хлапе. Ние се разделихме. Джейми се изправи на крака, но аз се свих по – близо до земята, притискайки се към стената. Джеб се наведе и вдигна оръжието, което и двамата бяхме забравили на пода. - Трябва да пазиш по – добре оръжието, Джейми. – Тона му бе много нежен – смекчи критиката. Протегна се да разроши косата на Джейми. Джейми се промуши под ръката на Джеб и лицето му поруменя от унижение. - Съжалявам, - измрънка и се обърна, сякаш щеше да побегне. Спря след като направи само една стъпка, и все пак се завъртя, за да ме погледне. – Не зная името ти, - каза той. - Наричат не Скитница, - прошепнах. - Скитница? Кимнах. Той също кимна и побърза да се отдалечи. Задната част на врата му все още бе зачервена. Когато си отиде, Джеб се облегна на скалата и се смъкна надолу, кат оседна точно на мястото, на което седеше Джейми. Също като него, той постави оръжието в скута си. - Името ти наистина е интересно, - заговори ме той. Изглежда пак беше в приказливо насторение. – Може някой път да ми разкажеш как си го получила. Обзалагам се, че историята е интересна. Но е някакси трудно за произнасяне, не мислиш ли? Скитница? Вторачих се в него. - Имаш ли нещо против да те наричам Скит, на кратко? Изговаря се по – лесно. Този път зачака отговора ми. Най – накрая вдигнах рамене. За мен нямаше значение дали ще ме нарича хлапе или ще ми измисли някой странен човешки прякор. Вярвах, че го прави с добри чувства. - Добре тогава, Скит. – Той се усмихна, доволен от измисленото. – Приятно е да те наричам с име. Сякаш сме стари приятели. Той се ухили с онази голяма, разтягаща бузите усмивка, и аз не успях да се сдържа – също се ухилих, въпреки че моята усмивка бе по – скоро унила, отколкото възхитителна. Предполагаше се, че той ми е враг. Сигурно бе ненормален. И беше мой ПРИЯТЕЛ. Не че не би ме убил, ако нещата поемат в друга посока, но няма да му хареса да го направи. Какво повече бих могла да очаквам от човешките си приятели? | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пет 24 Юли 2009 - 14:51 | |
| ГЛАВА 22 Пречупена Джеб сложи ръце на тила и се загледа замислено в тавана. Все още му се говореше. - Често съм се питал какво е – знаеш, да те хванат. Виждал съм го да се случва повече от веднъж, самият аз съм бил на косъм да ме заловят няколко пъти. Чудя се какво е усещането. Боли ли да имаш нещо напъхано в главата? Разбери любопитството ми, защото съм виждал как става. Очите ми се разшириха изненадано, но той не ме погледна. - Изглежда всички вие използвате някакъв вид упойка, но това е само предположение. Никой не крещи в агония или нещо подобно, така че сигурно не е чак такова мъчение. Сбръчках нос. Мъчение. Не, мъчението се числеше към човешките специалности. - Историите, които разказваше на детето, бяха наистина интересни. Аз се сковах и той се усмихна леко. - Да, слушах. Подслушвах. Признавам го. Не съжалявам – всичко бе страхотно, а ти не би разговаряла с мен по начина, по който разговаря с Джейми. Наистина получих ритник отзад с тези прилепи, и растения, и паяци. Даде ми доста информация, върху която да мисля. Винаги съм обичал да чета шантави няща за извънземни, научна фантастика и тем подобни. Поглъщах всичко на един дъх. И хлапето е като мен – изчете всички книги, с които разполагам по два, а някои и по три пъти. За него сигурно е огромно удоволствие да чуе нови истории. За мен със сигурност беше. Ти си добър разказвач. Задържах погледа си надолу, но усетих как се размеквам и свалям гарда. Като всеки, настанен в тези еможионални тела, и аз жадувах да ме ласкаят. - Всички тук си мислят, че си ни издирвала, за да ни предадеш на Търсчите. Шок разтърси тялото ми. Челюстта ми се стегна и прехапах език. Усетих вкус на кръв в устата. - Кaква друга причина би имала? – продължи той, забравил за моята реакция или пренебрегвайки я. – Но мисля, че са предубедени. Аз съм единственият, който има въпроси…Така де, що за план е това да се скиташ през пустинята, без дазнаеш как да намериш обратния път? – Той се изкиска. – Скитане – предполагам, че това е специалността ти, а, Скит? Наведе се към мен и ме сръчка с лакът. Широко отворените ми очи се местеха бързо от пода към лицето му и обратно към пода. Той се изсмя. - Пътешествието ти е било само на хвърлей място от успешно амоубийство, това е мнението ми. Определено няма да извикаш „Търсачите ей сега ще дойдат”, ако ме разбираш. Опитах се да открия причините. Да използвам логика, нали така? Значи, ако нямаш подкрепление, от което между другото не виждам и следа, а и нямаш път назад, целта ти сигурно е съвсем различна. Откакто си дошла тук, не си особено разговорлива, освен с хлапето преди малко, но аз чух всичко, което каза. Струва ми се, че причината, поради която едва не загина в пустинята, е била отчаяното ти желание да откриеш това хлапе и Джаред. Затворих очи. - Само че, защо ли те е грижа? – попита Джеб, без да очаква отговор, просто размишлявайки на глас. – Та, ето как аз виждам нещата: или си наистина добр актриса – нещо като Супер – Търсач, някаква нова порода, по – коварна от предишната – с някакъв потаен план, който не мога да разгадая, или не се преструваш. Първото изглежда като прекалено сложно обяснение за поведението ти, въпреки всичко, и не го вярвам. Но ако не се преструваш… - Той направи пауза. – Прекарах много време в наблюдаване на твоя вид. Винаги очаквах, че ще се промените, знаеш, когато вече не се налага да играете роли, защото вече няма пред кого да разигравате този театър. Продължавах да наблюдавам вида ти и да чакам, но те запазваха човешкото си поведение. Оставаха със семействата на приемниците си, излизаха на пикници, когато времето бе хубаво, садяха цветя и рисуваха картини, и всичко останало. Замислих се дали вие един вид не се превръщате в хора. В края на краищата, ние съвсем не влияем върху живота ви, не се намесваме. Той зачака, давайки ми възможност да отговоря, но аз мълчах. - Преди няколко години видях нещо, което ме озадачи. Възрастни мъж и жена, е добре де, телата на възрастни мъж и жена. От толкова време заедно, че сватбените им халки се бяха врязали в пръстите. Държаха се за ръце, той я целуваше по бузата, а тя се изчервяваше под всичките тези бръчици. Хрумна ми, че вие всички притежавате същите чувства, които изпитваме и ние. Защото вие на практика сте нас, а не сам опитни кукловоди, които движат марионетките. - Да, - прошепнах аз. – Всички се сблюсквме със същите чувства. Човешките чувства. Надежда, и болка, и любов. - Та ако не играеш роля…аз, аз се кълна, че ги обичаш и двамата. Обичаш ги. Ти, Скит, не само тялото на Мел. Отпуснах глава върху ръцете си. жеста ми бе повече от красноречив, но не ме интересуваше. Вече не можех да се сдържам. - Значи това си ти. Но се чудя за племенницата ми. какво беше усещането за нея, какво би било за мен? Когато поставят някой в главата ти, дали просто си…отиваш? Заличават те? Сякаш умираш? Или е като да заспиш? Държат ли те настрани от външната намеса? Държат ли те настрани от теб? Или си затворена там вътре, крещейки? Бях абсолютно неподвижна, опитвайки се да запазя изражението си спокойно. - Главно, всичките си спомени и жестове остават на заден план, но съзнанието ти…Изглежда, някои хора не се предават без бой. По дяволите, зная, че ще се опитам да остана – никога не съм бил човек, който приема не за отговор, всеки би го потвърдил. Аз съм боец. Всички ние, които останахме, сме бойци. И, знаеш, че бих причислил към бойците и Мел. Той не отмести очи от тавана, но аз гледах към пода – взирах се в него, припомняйки си как изглежда пурпурно сивата пръст. - Да, доста съм размишлявал върху това. Въпреки че главата ми бе наведена, усещах погледа му върху мен. Не смеех да помръдна, като изключим бавното дишане. Струваше ми много усилия да запазя ритъма на сърцето си разномерен. Трябваше да преглътна; кръвта още течеше в устата ми. „Защо изобщо сме си мислили, че е луд?” чудеше се Мелани. „Той забелязва всичко. Той е гений.” „Той е и двете.” „Добрве, това може би означава, че не се налага повече да пазим мълчание. Той знае.” Тя бе обнадеждена. Напоследък бе много тиха, отсъстваше през почти половината от времето. Но й бе трудно да се концентрира, когато бе сравнително щастлива. Тя спечели голямата си битка. Доведе ни тук. Нямаше опасност тайните й вече да бъдат разкрити; Джаред и Джейми нямаше да бъдат предадени от някой внезапно изникнал спомен. Тя се предаде без бой, и сега и бе трудно да намери воля да разговаря, дори с мен. Виждах как мисълта за разкритието – това другите хора да разберат за съществуването й – я обезсилваше. Да, Джеб знаеше. Наистина ли това променяше нещо? Тя се замисли за начина, по който другите гледат на Джеб. „Правилно.” Тя въздъхна. „Но мисля, че Джейми…ами, той не знае или не предполага, но мисля, че усеща истината.” „Може и да си права. Ще видим дали ще доведе до нещо хубаво както за него, така и за нас, накрая.” Джеб успяваше да запази тишина само за няколко секунди, и после отново се включи, като ни прекъсна. - Доста интересна материя. Не е като „бум – бум” във филмите, които харесвам. И въпреки това доста интересна. Ще ми се да чуя малко повече за тези паешки неща. Аз съм наистина любопитен…наистина любопитен, това е сигурно. Поех дълбоко дъх и вдигнах глава. - Какво искаш да знаеш? Той ми се усмихна топло, очите му се присвиха и заприличаха на непълни луни. - Три, мозъка, прав ли съм? Кимнах. - Колко очи? - Дванадесет – по едно на всеки крайник и на всяка част от тялото. Нямахме клепачи, само множество фибри – като стоманени мигли – които да предпазват очите. Той кимна и очите му искряха. - Те бяха ли свирепи, като тарантулите? - Не. По – скоро бяха…бронирани, като влечуго или риба. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пет 24 Юли 2009 - 14:51 | |
| Небрежно се наместих и се подпрях на стената, подготвяйки се за по – дълъг разговор. Джеб не ме „разочарова”. Изгубир броя на въпросите, които ми зададе. Искаше подробности – как изглеждаха Паяците, какво бе поведението им, и как се справиха със Земята. Той не избегна да ме попита за детайли около нашествието; напротив – той сякаш тази част му се струваше по - забавна, отколкото останалото. Въпросите му идваха веднага щом отговорех, и често се усмихваше на отговорите. Когато задоволих любопитството му относно Паяците, часове по – късно, той поиска да узнае повече за Цветята. - Ти не обясни почти нищо за тях, - напомни ми той. И аз му заразказвах за една от най – красивите и спокойни планети. Почти всеки път, когато спирах, за да си поема дъх, той ме засипваше с нови въпроси. Харесваше му да налучква отговорите, преди още да съм проговорила, и не се ядосваше, ако не познае верния. - Та, ядяхте ли мухи, като насекомоядните растения? Обзалагам се, че сте, или дори с нещо по – голямо – като причка, като птеродактил? - Не, използвахме слънчевата светлина, за да произвеждаме хранителни вещества, като повечето растения тук. - Е, не е толкова забавно, колкото си го представях. Понякога откривах, че се смея с него. Тъкмо започвахме да обсъждаме Драконите, когато се появи Джейми с вечеря за трима. - Здравей, Скитнице, - поздрави ме той, малко засрамен. - Здравей, джейми, - отвърнах стеснително, несигурна дали ще одобри близостта, която си позволявах. Все пак аз бях от лошите. Но той седна точно до мен, между мен и Джеб, кръстоса крака и сложи подноса по средата на малкото ни тайно събрание. Умирах от глад и устата ми бе пресъхнала от всичкото това говорене. Взех купичка супа и я пресуших на няколко глътки. - Трябваше да се досетя, че днес в столовата просто беше учтива. Трябва да казваш, когато си гладна, Скит. Не чета мисли. Не се съгласих с последната част, но бях твърде заета да дъвча парче хляб, за да отговоря. - Скит? – обърна се към мен Джейми. Кимнах, като м удадох да разбере, че нямам нищо против да ми задава въпроси. - Пасва й, не мислиш ли? – Джеб бе горд със себе си, и се изненадах, че не се потупа по гърдите, само за да придаде тежест на думите си. - Предполагам, че й отива, - каза Джейми. – Вие за Дракони ли говорехте? - Аха, - отговори ентусиазирано Джеб, - но не за видовете гущери. Всички те са направени от желеподобна смес. И въпреки това могат да летят…някак. Въздухът е гъст, също подобен на желе. Така че летенето им прилича много на плуване. И могат да издишат киселина – това е по – добро и от огъня, какво ще кажеш? Оставих Джеб да разкаже детайлите на джейми, докато поглъщах повече от моя дял храна и изпих бутилка вода. Когато устата ми се освободи, Джеб отново започна с въпросите. - Сега, тази киселина… Джейми не задаваше въпроси, както правеше Джеб, и се стараех да съм по – предпазлива в отговорите, които давам, докато бе при нас. Обаче този път Джеб не попита за нищо, което би докоснало болезнени места, случайно или нарочно, така че вниманието ми не бе нужно. Светлината бавно избледняваше и залата стана черна. Постепенно сребристо, мъгляво отражение от луната освети помещението достатъчно, и очите ми се приспособиха, за да виждат мъжа и момчето, седнали от двете ми страни. Когато нощта падна, Джейми се долепи до мен. Не осъзнавах, че пръстите ми минават през косата му, докато говоря, но видях как Джеб се бе втренчил в ръката ми. Бързо обвих ръце около тялото си. Най – накрая Джеб се прозя широко и аз и Джейми го последвахме. - Интересни неща разказваш, Скит, - каз Джеб, когато всички спряхме да се протягаме. - С това се занимавах…преди. Бях учител в университета в Сан Диего. Преподавах история. - Учител! – Джеб повтори развълнувано. – Не е ли удивително? Ето че може да те изпозваме. Момичето на Маги – Шарън – преподава на трите деца, но има много неща, на които не може да ги научи. Тяе по – добра в математиката и подобните. Обаче историята… - Преподавах само нашата история, - прекъснах го. Явно нямаше да помогне, ако го чаках дапоеме дъх. – Няма да съм от голяма полза като учител тук. Нямах никакво обучение. - Вашата история е по – добре от нищо. Явно има неща, които ние – хората, трябва да знаем, след като очевидно живеем в по – оживена Вселена, отколкото сме си представяли. - Но аз не бях истински учител, - промълвих отчаяно. Наистина ли си мислеше, че някой би искал да чуе гласа ми, да не говорим да слуша историите ми? – бях нещо като почетен преподавател, гостуващ лектор. Искаха ме само заради…само заради историите, съпровождащи името ми. - Това бе следващото, за което щях да те питам, - каза самодоволно Джеб. – Може да поговорим по – късно за практиката ти като учител. Сега – защо те наричат Скитница? Чувал съм много странни имена – Суха Вода, Пръсти в Небето, Падаш Нагоре – всички примесени, разбира се, с Пам, Джим и т.н. Казвам ти, това е едно от любопитните неща, които могат да те побъркат. Изчаках го да приключи и тогава започнах. - Ето на какъв рпринцип се случват нещата обикновено – всяка Душа може да пробва планета или две – две е средно аритметично – и да се установи на любимото си място. Те просто се местят в нови приемници от същия вид на същата планета, когато телата им остареят и са на път да умрат. Много е объркващо дасе местиш от един вид тяло в друг. Повечето Души наистина мразят това. Някои никога не напускат планетата, на която са родени. От време на време се срещат и такива Души, които трудно намират място, на което да паснат. Те може да изпробват три планети. Веднъж срещнах една Душа, който бе пробвал пет планети, преди да се установи на планетата на Прилепите. Там ми харесваше – предполагам, че пребиваването ми там е било най – близко до избирането на планета за постоянно. И щях да я избера, ако не беше слепотата… - На колко планети си живяла? – Джейми попита с тих глас. Някак, докато говорех, ръката му се бе настанила в моята. - Това е деветата ми планета, - отговорих му, стискайки леко пръстите му. - О, девет, - задъха се той. - Ето защо искаха да преподавам. Всеки може да им каже сухите статистики, но аз имах личен опит от повечето планети, които…завзехме. – Поколебах се, преди да изрека думата, но това не притесни Джейми. – Им само три, на които никога не съм била, всъщност вече са четири. Току – що отвориха нов свят за заселване. Очаквах Джеб да започне с въпросите за новия свят, или за тези, които бях пропуснала, но той само си играеше разсеяно с краищата на брадата. - Защо не остана никъде? – попита Джейми. - Никога не отрих място, което да ми хареса толкова, че да остана. - Ами Земята? Мислиш ли, че може да останеш тук? Исках да се усмихна на детската му увереност – сякаш някога щях да получа шанса да се преместя в друг гостоприемник. Като че ли шях да имам възможността да живея още месец в този приемник, в който се намиах сега.. - Земята е…много интересна, - промърморих. – Но е и по – сурово място от всяко, на което съм била досега. - По – сурово от мястото със замръзналия въздух и Зверовете с нокти? – запита той. - По свой си начин – да. – Как може хда му обясня, че на Мъгливата планета атаката можеше да дойде само отвън, но не и отвътре, както беше тук. „Атакувана”, намръщи се Мелани. Прозах се. „Всъщност не мислех точно за теб,” казах й. „Мислех за нестабил;ните емоции, които винаги ме предаваха. Но ти наистина ме атакува. Като ми показа по този начин спомените си.” „Научих си урока,” увери ме тя сухо. Усещах колко надалеч е от това да забележи ръката, поставена в моята. Почувствах емоция, която постепенно я завладяваше, и която не познавах. Нещо на ръба на гнева, с намек за желание и порция отчаяние. „Ревност”, осветли ме тя. Джеб отново се прозя. - Сигурно ставам груб. Най – вероятно си изтощена – от обикалянето целия ден и от въпросите, с които те държа будна вече почти половината нощ. Трябва да съм по – добър домакин. Хайде, Джейми, да иставим Скит да поспи. Бях изтощена. Имах усещането, че деня бе много дълъг, и както личеше от думите на Джеб, не бе само въображение. - Добре, чичо Джеб. – Джейми скочи леко на крака и подаде ръка на стария мъж. - Благодаря, хлапе, - изръмжа Джеб, докато се изправяше. – Благодаря и на теб, - добави той, като погледна в моята посока. – Най – интересният разговор който съм имал…някога. Нека гласа ти отпочине, защото любопитството ми е мощно нещо. А, ето го! Време беше. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Пет 24 Юли 2009 - 14:52 | |
| Едва тогава чух звука от наближаващи стъпки. Автоматично се притиснах към стената и се запромъквах към отдалечения край на пещерната стая, но се почувствах още повече на показ, защото там лунната светлина бе по – ярка. Бях изненадана, че това е първия човек, който идва през нощта; вратите в коридора говореха, че тук има много „апартаменти”. - Съжалявам, Джеб. Заприказвах се с Шарън и малко се отесох. Бе невъзможно да не разпозная този лек, нежен глас. Стомаха ми се преобърна и ми се щеше да е празен. - Дори не забелязахме, Док, - каза Джеб. – Изживяхме върхговния си момент тук. Някой ден трябва да я накараш да ти разкаже някои от историите си – наистина са страхотни. Не тази вечер, разбира се. Обзалагам се, че е доста изтощена. Ще се видим сутринта. Докторът разпъваше рогозката си пред входа на пещерата, точно както го правеше и Джаред. - Хвърляй по едно око на това, - каза Джеб, полагайки оръжието до матрака. - Добре ли си, Скит? – попита ме Джейми. – Трепериш. Не бях осъзнала, че цялото ми тяло се тресе. Не му отговорих – имах усещане, че гърлото ми е запушено. - Хей, хей, - проговори Джеб с успокояваш глас. – Попитах Док дали има нещо против да поеме смяната. Не трябва да се тревожиш за нищо. Док е човек на честта. Докторът се усмихна заспало. - Няма да те нараня…Скит, нали? Обещавам. Само ще те наглеждам, докато спиш. Прехапах устна, но тресенето не спря. Въпреки това изглежда Джеб си помисли, че всичко е наред. - Лека, Скит. Лека, Док, - каза той, като пое по коридора. Джейми се поколеба, гледайки ме притеснено. - Док е страхотен, - обеща ми той шепнейки. - Хайде, момче, късно е! Джейми побърза след Джеб. Загледах се в доктора, когато те се скриха, очаквайк ипромяна в поведението му. Спокойното изражение на Док не се измени и той не докосна оръжието. Той се изтегна на матрака, прасците и стъпалата му стърчаха извън рогозката. Легнал, той изглеждаше много по – малък, толкова слаб. - Лека нощ, - промърмори той сънливо. Разбира се, не отговорих. Гледах го на приглушената лунна светлина, като отмервах повдиганията на гърдите му и ги съпоставях с кръвта, пулсираща в ушите ми. дишането му се забави и стана по – дълбоко, и след това захърка тихичко. Можеше да се преструва, но дори да бе така, нямаше какво да сторя. Тихо пропълзях дълбоко в стаята, докато не усетих ръба на матрака да се опира в гърба ми. Обещах си да не пипам нищо на това място, но сигурно нямаше да ме заболи, ако се свиех на крайчежа на леглото. Подът бе прекалено груб и твърд, все пак. Звукът от мекото похъркване на доктора бе приятен; дори да бе предназначен да ме успокои, поне знаех къде точно се намира в тъмнината. Ще живея или ще умра, поне можеше да се наспя. Бях изморена като куче, както би казала Мелани. Оставих очите ми да се затворят. Матракът бе по – мек от всичко, до което се бях докосвала, откакто пристигнах тук. Отпуснах се и потънах… Чух слабо шумолене – бе вътре в стаята ми. Очите ми се отвориха мигновено, и видях сянка между обляния в лунна светлина таван и мен. Навън, хъркането на доктора продължаваше, без да прекъсва. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Нед 26 Юли 2009 - 14:06 | |
| ГЛАВА 23 Разкрила се Сянката бе огромна и странна на външен вид. Тя се надвеси тежко над мен, приближавайки лицето ми. исках да крещя, но звука заседна в гърлото ми и всичко, което излезна навън, бе бездиханно писукане. - Шшш, аз съм, - прошепна Джейми. Нещо раздуто и обло се изтърколи от раменете му и тупна леко на пода. Когато товара му падна, можах да видя истинската му, гъвкава сянка на лунната светлина. Поех няколко глътки въздух, а ръцете ми се бяха вкопчили в гърлото ми. – Съжалявам, - шепнеше той, сядайки на ръба на матрака. – Май постъпих глупаво. Опитах се да не будя Док и дори не се замислих колко може да те изплаша. Ти добре ли си? – потупа глезена ми – онази част от тялото ми, разположена най – близо до него. - Разбира се, - изпъшках, все още дишах трудно. - Съжалявам, - повтори той. - Какво правиш тук, Джейми? Не трябва ли да спиш? - Затова съм тук. Няма да повярваш как хърка чичо Джеб. Нямаше да го издържа още дълго. Отговора му нямаше смисъл. - Обикновено не спиш ли при Джеб? Джейми се прозина и се наведе да развърже издутия вързоп, който лежеше на земята. - Не, обикновено спя с Джаред. Той не хърка. Но ти вече знаеш това. Знаех. - Тогава, защо не спиш в стаята на Джаред? Да не би да те е страх да спиш сам? – не бих го винила за това. Защото самата аз бях в постоянен страх на това място. - Да се страхувам? – той изръмжа засегнат. – Не. Това е стаята на Джаред. И моята. - Какво? – ахнах. – Джеб ме настани в стаята на Джаред? Не можех да повярвам. Джаред щеше да ме убие. Не, първо щеше да убие Джеб, а после мен. - Това е и моята стая. Аз казах на Джеб, че може да я ползваш. - Джаред ще побеснее, - прошепнах. - Мога да правя каквото си искам с моята стая, - Джейми мърмореше непокорно, но после прехапа устната си. – Няма да му казваме. Не е нужно да разбира. Кимнах. - Добра идея. - Нямаш нищо против, ако спя тук, нали? Чичо Джеб наистина е много шумен. - Не, нямам нищо против. Но, Джейми, не трябва. Той се намръши, опитвайки се да изглежда силен, а не раним. - Защо не? - Защото не е безопасно. Понякога хората идват да ме търсят през нощта. Той ококори очи. - Наистина ли? - Джаред винаги насочваше оръжието и те си тръгваха. - Кои те? - Не зная – понякога Кайл. Но със сигурност има и други, които ме дебнат. Той кимна. - Още причини, поради които да остана. Док може да има нъжда от помощ. - Джейми… - Не съм дете, Скит. Мога да се грижа за себе си. Очевидно споренето щеше да го направи още по – упорит. - Поне вземи леглото, - казах, предала се. – Аз ще спя на пода. Стаята е твоя. - Не е редно. Ти си гостенката. Изсумтях тихо. - Ха. Няма да стане. Леглото е за теб. - Няма начин. – Той легна на рогозката, като скръсти ръце пред гърдите си. Отново се убедих, че споренето е погрешен подход спрямо Джейми. Поне щях да поправя едната грешка веднага, що заспи. Джейми спеше много дълбоко, сякаш изпадаше в кома. Мелани можеше да го отнесе навсякъде веднага, щом заспеше. - Може да използваш възглавницата ми, - каза той, потупвайки тази, която бе по – близо до неговото „легло”. – Не е нужно да се свиваш на края на леглото. Въздъхнах, но се разположих по – удобно на дебелия матрак. - Така е по – добре, - одобри той. – А сега, би ли ми хвърлила възглавницата на Джаред? Поколебах се, преди да се протегна и да взема възглавницата изпод главата ми; той скочи, надвеси се над мен и грабна другата възглавница. Отново въздъхнах. За кратко лежахме мълчаливо, заслушани в ниското подсвиркване на доктора. - Док хърка приятно, нали? – шепнеше Джейми. - Няма да те разубеждавам, - съгласих се. - Изморена ли си? - Да. - О! Чаках да каже още нещо, но той притихна. - Искаш ли нещо друго? – попитах го. Не ми отговори веднага, но усещах, че води вътрешна борба, затова зачаках. - Ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината? Бе мой ред да се колебая. - Не зная всичко, - избегнах прекия отговор. - Трябва да си наясно в това. Когато се разхождахме…аз и Джеб…той ми разказваше разни неща. Неща, които си мисли, но аз не съм убеден, че е прав. Изведнъж Мелани изпълни главата ми. Шепотът на Джейми едва се чуваше, по – тих от дишането ми. – Чичо Джеб мисли, че Мелани може още да е жива. Вътре в теб, имам предвид. „Моят Джейми”, въздишаше Мелани. Не казах нищо нито на нея, нито на него. - Не знаех, че това е възможно. Това ли се случи? – Гласът му се пречупи и усетих, че се бори със сълзите. Той не бе момченце, за да плаче, а ето че аз го огорчих дълбоко два пъти днес. Болка прободе гърдите ми. – Случи ли се, Скит? „Кажи му, моля те, кажи му, че го обичам.” - Защо не ми отговаряш? – Джейми наистина плачеше сега, но не се опитваше да заглуши звука. Пропълзях по леглото, застанах на пода до матрака и поставих ръка върху треперещите му гърди. Облегнах глава на неговата и усетих горещите му сълзи да се стичат по врата ми. - Мелани още ми е жива, Скит? Моля те! Той вероятно бе само средството. Старецът може да го е пратил само с тази цел; Джеб бе достатъчно умен дазабележи как Джейми пробива защитата ми. възможно бе Джеб да търси просто потвърждение на теорията си, и явно нямаше нищо против да използва момчето. Какво ще направи Джеб, когато разбере за опасната истина? Как щеше да използва информацията? Не мислех, че би ме наранил, но можех ли да се доверя на собствената си преценка? Хората бяха измамни, коварни създания. Не можех да предугаждам най – тъмните им замисли, след като подобни неща бяха немислими за моя вид. Тялото на Джейми се тресеше до мен. „Той страда”, плачеше Мелани. Тя атакуваше неуспешно контрола ми. но не можех да виня Мелани, ако това се превърнеше в огромна грешка. Занех кой точно говори в момента. - Тя обеща, че ще се върне, нали? – измърморих. – Мелани би ли нарушила обещанието, което ти е дала? Джейми обви ръце около кръста ми и се притисна задълго към мен. След няколко минути прошепна: - Обичам те, Мел. - И тя те обича. Тя е много щастлива, че си тук и си в безопасност. Той замълча за достатъчно време, че сълзите изсъхнаха по кожата ми, оставяйки тънък, солен пласт след себе си. - Всички ли са така? – тихичко попита Джейми доста след като си бях помислила, че вече е заспал. – Всеки ли остава? - Не, - отвърнах тъжно. – Не. Мелани е специална. - Тя е силна и смела. - Много. - Мислиш ли… - подсмръкна. – Мислиш ли, че може би и такко е още там? Преглътнах, опитвайки се да разкарам заседналат буца от гърлото си. Не се получи. - Не, Джейми. Не мисля. Не и по начина, по който съществува Мелани. - Защо? - Защото доведе Търсачите за теб. Е, поне Душата в него го направи. Баща ти нямаше да позволи това да се случи, ако още беше там. Сестра ти нито за момент не ми позволи давидя къде точно се намира бараката – и дълго време дори не подозирах за съществуването ти. Не си позволи да ме доведе тук, докато не бе напълно убедена, че няма да те нараня. Дадох прекалено много информация. Едва когато спрях да дърдоря осъзнах, че доктора вече не хърка. Чувах единствено звука от дишането му. Глупачка. Проклинах се вътрешно. - Уоу, - възкликна Джейми. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / Нед 26 Юли 2009 - 14:06 | |
| Зашепнах в ухото му толкова близо де него, че бе изключено доктора да чуе нещо. - Да, тя е много силна. Джейми се напрегна да ме чуе, намръщи се и хвърли многозначителе поглед към отвора, водещ към черния коридор. Сигурно бе забелязал същото, което и аз, затова се обърна към мен и ми прошепна на ухо по – тихичко от преди. - Защо правиш това? Да не ни нараняваш? Не е ли това, което искаш? - Не, не искам да те нараня. - Защо? - Сестра ти и аз…прекарахме доста време заедно. Тя споделяше спомените си за теб. И …аз започнах…започнах също да те обичам. - И Джаред, нали? Стиснах зъби за момент, разочарована, че той успя да навърже нещата толкова бързо. - Разбира се, не искам никой да нарани Джаред. - Той те мрази, - каза Джейми и факта очевидно го наскърби. - Да, всички ме мразят. – Въдъхнах. – Не мога да ги виня. - Джеб не те мрази, аз също. - Може и да ме намразиш, след като премислиш нещата. - Но ти дори не си била тук, когато са превзели планетата. Не ти отведе татко, и мама, и Мелани. По него време си била в открития космос, нали? - Да, но въпреки това аз съм това, което съм, Джейми. Правя същите неща като всички Души. Имала съм много приемници преди МЕлани и нищо не ме е спирало да…завзема нечий живот. Отново и отново. Така живея аз. - Мелани мрази ли те? За минута се замислих. - Не толкова, колкото в началото. „Не, изобщо не те мразя. Вече не.” - Тя казва, че вече изобщо не ме мрази, - почти без глас измърморих. - Как…как е тя? - Щастлива, че е тук. Толкова е щастлива, че те видя отново. Дори вече не я интересува, че ще ни убият. Джейми се вцепени в прегръдката ми. - Не могат! Не и ако Мелани е още жива! „Разстройваш го”, заключи Мелани. „Не трябваше да казваш това.” „Няма да му е по – лесно ,ако е неподготвен.” - Те няма да повярват на това, Джейми, - шепнех му. – Ще помислят, че лъжа и се опитвам да те изиграя. Само още повече ще искат да ме убият, ако им разкажеш това. Само Търсачите лъжат. Потръпна, като чу думата. - Но ти не лъжеш, зная го, - след малко промълви той. Аз потреперих. - Няма да им позволя да те убият, - продължи той. Въпреки че гласът му бе като едва дочуто дихание, в него се усещаше ярост и решителност. Парализирах се при мисълта той да се намеси още в ситуацията, да се забърка повече заради мен. Сетих се за варварите, с които живееше. Дали възрастта му щеше да ги спре, ако се опит да ме защити? Съмнявах се. Мислите ми се движеха бързо и трескаво, търсейки начин да го разубедя, без да предизвиквам отново упорството му. Джейми проговори преди да имам възможността да кажа нещо; внезапно звучеше по – спокоен, сякаш отговора беше пред него. - Джаред ще измисли нещо. Винаг иуспява. - Джаред също няма да ти повярва. Той ще бъде най – ядосан от всички. - Дори и да не повярва, ще я защитава. За всеки случай. - Ще видим, - промърморих. Щях да намеря перфектните думи по – късно – аргумента, който нямаше да звучи като аргумент. Джейми мълчеше и размишляваше. Накрая дишането му се забави и устата му се отвори леко. Изчаках да се уверя, че е потънал в дълбок сън, пропълзях над него и много внимателно го прехвърлих от земята на леглото. Беше по – тежък, отколкото МЕлани си спомняше, но се справих. Той не се събуди. Върнах възглавницата на Джаред на мястото й и едва тогава се опънах на рогозката. „Добре”, помислих си, „току – що се измъкнах от нагорещения тиган.” Но бях прекалено уморена, за да мисля какво щеше да стане утре. За секунди изпаднах в безсъзнание. Когато се събудих, пукнатините на тавана бяха ярко осветени от отразената слънчева светлина, а някой си подсвиркваше. Свирукането спря. - Най – после, - измърмори Джеб, когато очте ми запримигваха. Завъртях се настрани, за да мога да го видя; докато се движех, ръката на Джейми се изплъзна от моята. По някое време през нощта сигурно се бе протегнал, за да ме хване – е, не мен, а сестра си. Джеб се бе облегнал на естествената скална рамка на вратата и ръцете му бяха скръстени пред гърдите. - Добр’утро, - каза той. – Наспа ли се добре? Протегнах се, за да се уверя, че съм приемливо отпочинала, и кимнах. - О, не започвай отново с мълчанието, - заяви той намръщено. - Съжалявам, - измрънках. – Спах добре, благодаря. Джейми се раздвижи от звука на гласа ми. - Скит? – повика ме той. Чувствах се трогната, че първото нещо, което иззрече той още в просъница, бе глупавия ми прякор. - Да? Джейми премигна и отмести сплетената си коса от очите. - О, здрасти, чичо Джеб. - Значи стаята ми не е достатъчно добра за теб, хлапе, така ли? - Хъркаш наистина шумно, - отвърна Джейми и се прозя. - На нищо ли не съм те научил? – попита го Джеб. – Откога оставяш гост, при това дама, да спи на пода? Джейми се изправи внезапно в леглото, и се огледа дезориентирано наоколо. Намръщи се. - Не го разсторйвай, - обърнах се към Джеб. – Той настоя да вземе рогозката. Аз го преместих, когато заспа. Джейми изсумтя. - Мелани също правеше така. Леко ококорих очи към него, опитвайки се да гу предупредя, че не е безопасно да засяга темата за Мелани. Джеб се подсмихна. Погледнах го и на лицето му бе изписана същата гримаса на дебнеща котка, която забелязах и вчера. Изражението на човек, който току – що е наредил пъзел. Той се приближи и ритна ръба на леглото. - Вече пропусна сутрешните си занятия. Знаеш, че Шарън е доста обидчива относно това, така че се размърдай. - Шарън винаги е обидчива, - оплака се Джейми, но скочи на крака много бързо. - Тръгвай, момче. Джейми погледна към мен отново, после се обърна и изчезна по коридора. - Сега, - започна Джеб веднага, щом останахме сами. – Мисля, че тази безсмислица с „гледачите” продължи доста дълго. Аз съм зает човек. Всички тук са заети – твърде заети, за да с иседят и да си играят на пазачи. Така че днес ще трябва да дойдеш с мен, докато свърша задълженията си. Челюстта ми увисна. Той се втренчи в мен, без да се усмихва. - Недей да гледаш улпашено, - избоботи той. – Ще си добре. – Потупа оръжието си. – Къщата ми не е място за бебета. Не можех да споря. Поет три бързи и дълбоки глътки въздух, опитвайки се да успокоя нервите си. кръвта пулсираше толкова силно в ушите ми, че неговия глас изглеждаше тих, когато проговори отново. - Хайде, Скит. Деня си отива. Обърна се и закрачи навън. За момент се смразих, но после забързах след него. Не блъфираше – вече се бе скрил зад първия ъгъл. Движех се зад него, ужасена, че може да се натъкна на някой друг от обитателите на крилото. Настигнах го преди да наближи разклонението на тунелите. Дори не ме погледна, когато забавих зад него, за да влезнем в крачка. - Време е северо – източното поле да бъде засято. Първо трябва да обработим почвата. Надявам се да нямаш нищо против да се пооапаш малко. След като приключим, ще имаш възможност да се почистиш. Имаш нужда. – Той сбръчка нос към мен и се засмя. Усетих как врата ми се подпали, но се опитах да пренебрегна последната част. - Нямам нищо против да се нацапам, - измрънках. Спомних си, че северо – източното поле не се намира на пътя. Може би ще има възможност да поработим сами. | |
| | | Sponsored content
| Заглавие: Re: THE HOST / фен превод / | |
| |
| | | | THE HOST / фен превод / | |
|
Similar topics | |
|
| Права за този форум: | Не Можете да отговаряте на темите
| |
| |
| |
|