Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Booklovers

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД! ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ ФЕН ПРЕВОД НА КНИГА 15 И 16 ОТ ПОРЕДИЦАТА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ!

 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 THE HOST / фен превод /

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6 ... 10, 11, 12  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 24 Юли 2009 - 14:51

ГЛАВА 22
Пречупена

Джеб сложи ръце на тила и се загледа замислено в тавана. Все още му се говореше.
- Често съм се питал какво е – знаеш, да те хванат. Виждал съм го да се случва повече от веднъж, самият аз съм бил на косъм да ме заловят няколко пъти. Чудя се какво е усещането. Боли ли да имаш нещо напъхано в главата? Разбери любопитството ми, защото съм виждал как става.
Очите ми се разшириха изненадано, но той не ме погледна.
- Изглежда всички вие използвате някакъв вид упойка, но това е само предположение. Никой не крещи в агония или нещо подобно, така че сигурно не е чак такова мъчение.
Сбръчках нос. Мъчение. Не, мъчението се числеше към човешките специалности.
- Историите, които разказваше на детето, бяха наистина интересни.
Аз се сковах и той се усмихна леко.
- Да, слушах. Подслушвах. Признавам го. Не съжалявам – всичко бе страхотно, а ти не би разговаряла с мен по начина, по който разговаря с Джейми. Наистина получих ритник отзад с тези прилепи, и растения, и паяци. Даде ми доста информация, върху която да мисля. Винаги съм обичал да чета шантави няща за извънземни, научна фантастика и тем подобни. Поглъщах всичко на един дъх. И хлапето е като мен – изчете всички книги, с които разполагам по два, а някои и по три пъти. За него сигурно е огромно удоволствие да чуе нови истории. За мен със сигурност беше. Ти си добър разказвач.
Задържах погледа си надолу, но усетих как се размеквам и свалям гарда. Като всеки, настанен в тези еможионални тела, и аз жадувах да ме ласкаят.
- Всички тук си мислят, че си ни издирвала, за да ни предадеш на Търсчите.
Шок разтърси тялото ми. Челюстта ми се стегна и прехапах език. Усетих вкус на кръв в устата.
- Кaква друга причина би имала? – продължи той, забравил за моята реакция или пренебрегвайки я. – Но мисля, че са предубедени. Аз съм единственият, който има въпроси…Така де, що за план е това да се скиташ през пустинята, без дазнаеш как да намериш обратния път? – Той се изкиска. – Скитане – предполагам, че това е специалността ти, а, Скит?
Наведе се към мен и ме сръчка с лакът. Широко отворените ми очи се местеха бързо от пода към лицето му и обратно към пода. Той се изсмя.
- Пътешествието ти е било само на хвърлей място от успешно амоубийство, това е мнението ми. Определено няма да извикаш „Търсачите ей сега ще дойдат”, ако ме разбираш. Опитах се да открия причините. Да използвам логика, нали така? Значи, ако нямаш подкрепление, от което между другото не виждам и следа, а и нямаш път назад, целта ти сигурно е съвсем различна. Откакто си дошла тук, не си особено разговорлива, освен с хлапето преди малко, но аз чух всичко, което каза. Струва ми се, че причината, поради която едва не загина в пустинята, е била отчаяното ти желание да откриеш това хлапе и Джаред.
Затворих очи.
- Само че, защо ли те е грижа? – попита Джеб, без да очаква отговор, просто размишлявайки на глас. – Та, ето как аз виждам нещата: или си наистина добр актриса – нещо като Супер – Търсач, някаква нова порода, по – коварна от предишната – с някакъв потаен план, който не мога да разгадая, или не се преструваш. Първото изглежда като прекалено сложно обяснение за поведението ти, въпреки всичко, и не го вярвам. Но ако не се преструваш… - Той направи пауза. – Прекарах много време в наблюдаване на твоя вид. Винаги очаквах, че ще се промените, знаеш, когато вече не се налага да играете роли, защото вече няма пред кого да разигравате този театър. Продължавах да наблюдавам вида ти и да чакам, но те запазваха човешкото си поведение. Оставаха със семействата на приемниците си, излизаха на пикници, когато времето бе хубаво, садяха цветя и рисуваха картини, и всичко останало. Замислих се дали вие един вид не се превръщате в хора. В края на краищата, ние съвсем не влияем върху живота ви, не се намесваме.
Той зачака, давайки ми възможност да отговоря, но аз мълчах.
- Преди няколко години видях нещо, което ме озадачи. Възрастни мъж и жена, е добре де, телата на възрастни мъж и жена. От толкова време заедно, че сватбените им халки се бяха врязали в пръстите. Държаха се за ръце, той я целуваше по бузата, а тя се изчервяваше под всичките тези бръчици. Хрумна ми, че вие всички притежавате същите чувства, които изпитваме и ние. Защото вие на практика сте нас, а не сам опитни кукловоди, които движат марионетките.
- Да, - прошепнах аз. – Всички се сблюсквме със същите чувства. Човешките чувства. Надежда, и болка, и любов.
- Та ако не играеш роля…аз, аз се кълна, че ги обичаш и двамата. Обичаш ги. Ти, Скит, не само тялото на Мел.
Отпуснах глава върху ръцете си. жеста ми бе повече от красноречив, но не ме интересуваше. Вече не можех да се сдържам.
- Значи това си ти. Но се чудя за племенницата ми. какво беше усещането за нея, какво би било за мен? Когато поставят някой в главата ти, дали просто си…отиваш? Заличават те? Сякаш умираш? Или е като да заспиш? Държат ли те настрани от външната намеса? Държат ли те настрани от теб? Или си затворена там вътре, крещейки?
Бях абсолютно неподвижна, опитвайки се да запазя изражението си спокойно.
- Главно, всичките си спомени и жестове остават на заден план, но съзнанието ти…Изглежда, някои хора не се предават без бой. По дяволите, зная, че ще се опитам да остана – никога не съм бил човек, който приема не за отговор, всеки би го потвърдил. Аз съм боец. Всички ние, които останахме, сме бойци. И, знаеш, че бих причислил към бойците и Мел.
Той не отмести очи от тавана, но аз гледах към пода – взирах се в него, припомняйки си как изглежда пурпурно сивата пръст.
- Да, доста съм размишлявал върху това.
Въпреки че главата ми бе наведена, усещах погледа му върху мен. Не смеех да помръдна, като изключим бавното дишане. Струваше ми много усилия да запазя ритъма на сърцето си разномерен. Трябваше да преглътна; кръвта още течеше в устата ми.
„Защо изобщо сме си мислили, че е луд?” чудеше се Мелани. „Той забелязва всичко. Той е гений.”
„Той е и двете.”
„Добрве, това може би означава, че не се налага повече да пазим мълчание. Той знае.” Тя бе обнадеждена. Напоследък бе много тиха, отсъстваше през почти половината от времето. Но й бе трудно да се концентрира, когато бе сравнително щастлива. Тя спечели голямата си битка. Доведе ни тук. Нямаше опасност тайните й вече да бъдат разкрити; Джаред и Джейми нямаше да бъдат предадени от някой внезапно изникнал спомен.
Тя се предаде без бой, и сега и бе трудно да намери воля да разговаря, дори с мен. Виждах как мисълта за разкритието – това другите хора да разберат за съществуването й – я обезсилваше. Да, Джеб знаеше. Наистина ли това променяше нещо? Тя се замисли за начина, по който другите гледат на Джеб.
„Правилно.” Тя въздъхна. „Но мисля, че Джейми…ами, той не знае или не предполага, но мисля, че усеща истината.”
„Може и да си права. Ще видим дали ще доведе до нещо хубаво както за него, така и за нас, накрая.”
Джеб успяваше да запази тишина само за няколко секунди, и после отново се включи, като ни прекъсна.
- Доста интересна материя. Не е като „бум – бум” във филмите, които харесвам. И въпреки това доста интересна. Ще ми се да чуя малко повече за тези паешки неща. Аз съм наистина любопитен…наистина любопитен, това е сигурно.
Поех дълбоко дъх и вдигнах глава.
- Какво искаш да знаеш?
Той ми се усмихна топло, очите му се присвиха и заприличаха на непълни луни.
- Три, мозъка, прав ли съм?
Кимнах.
- Колко очи?
- Дванадесет – по едно на всеки крайник и на всяка част от тялото. Нямахме клепачи, само множество фибри – като стоманени мигли – които да предпазват очите.
Той кимна и очите му искряха.
- Те бяха ли свирепи, като тарантулите?
- Не. По – скоро бяха…бронирани, като влечуго или риба.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 24 Юли 2009 - 14:51

Небрежно се наместих и се подпрях на стената, подготвяйки се за по – дълъг разговор. Джеб не ме „разочарова”. Изгубир броя на въпросите, които ми зададе. Искаше подробности – как изглеждаха Паяците, какво бе поведението им, и как се справиха със Земята. Той не избегна да ме попита за детайли около нашествието; напротив – той сякаш тази част му се струваше по - забавна, отколкото останалото. Въпросите му идваха веднага щом отговорех, и често се усмихваше на отговорите. Когато задоволих любопитството му относно Паяците, часове по – късно, той поиска да узнае повече за Цветята.
- Ти не обясни почти нищо за тях, - напомни ми той.
И аз му заразказвах за една от най – красивите и спокойни планети. Почти всеки път, когато спирах, за да си поема дъх, той ме засипваше с нови въпроси. Харесваше му да налучква отговорите, преди още да съм проговорила, и не се ядосваше, ако не познае верния.
- Та, ядяхте ли мухи, като насекомоядните растения? Обзалагам се, че сте, или дори с нещо по – голямо – като причка, като птеродактил?
- Не, използвахме слънчевата светлина, за да произвеждаме хранителни вещества, като повечето растения тук.
- Е, не е толкова забавно, колкото си го представях.
Понякога откривах, че се смея с него. Тъкмо започвахме да обсъждаме Драконите, когато се появи Джейми с вечеря за трима.
- Здравей, Скитнице, - поздрави ме той, малко засрамен.
- Здравей, джейми, - отвърнах стеснително, несигурна дали ще одобри близостта, която си позволявах. Все пак аз бях от лошите.
Но той седна точно до мен, между мен и Джеб, кръстоса крака и сложи подноса по средата на малкото ни тайно събрание. Умирах от глад и устата ми бе пресъхнала от всичкото това говорене. Взех купичка супа и я пресуших на няколко глътки.
- Трябваше да се досетя, че днес в столовата просто беше учтива. Трябва да казваш, когато си гладна, Скит. Не чета мисли.
Не се съгласих с последната част, но бях твърде заета да дъвча парче хляб, за да отговоря.
- Скит? – обърна се към мен Джейми.
Кимнах, като м удадох да разбере, че нямам нищо против да ми задава въпроси.
- Пасва й, не мислиш ли? – Джеб бе горд със себе си, и се изненадах, че не се потупа по гърдите, само за да придаде тежест на думите си.
- Предполагам, че й отива, - каза Джейми. – Вие за Дракони ли говорехте?
- Аха, - отговори ентусиазирано Джеб, - но не за видовете гущери. Всички те са направени от желеподобна смес. И въпреки това могат да летят…някак. Въздухът е гъст, също подобен на желе. Така че летенето им прилича много на плуване. И могат да издишат киселина – това е по – добро и от огъня, какво ще кажеш?
Оставих Джеб да разкаже детайлите на джейми, докато поглъщах повече от моя дял храна и изпих бутилка вода. Когато устата ми се освободи, Джеб отново започна с въпросите.
- Сега, тази киселина…
Джейми не задаваше въпроси, както правеше Джеб, и се стараех да съм по – предпазлива в отговорите, които давам, докато бе при нас. Обаче този път Джеб не попита за нищо, което би докоснало болезнени места, случайно или нарочно, така че вниманието ми не бе нужно. Светлината бавно избледняваше и залата стана черна. Постепенно сребристо, мъгляво отражение от луната освети помещението достатъчно, и очите ми се приспособиха, за да виждат мъжа и момчето, седнали от двете ми страни. Когато нощта падна, Джейми се долепи до мен. Не осъзнавах, че пръстите ми минават през косата му, докато говоря, но видях как Джеб се бе втренчил в ръката ми. Бързо обвих ръце около тялото си. Най – накрая Джеб се прозя широко и аз и Джейми го последвахме.
- Интересни неща разказваш, Скит, - каз Джеб, когато всички спряхме да се протягаме.
- С това се занимавах…преди. Бях учител в университета в Сан Диего. Преподавах история.
- Учител! – Джеб повтори развълнувано. – Не е ли удивително? Ето че може да те изпозваме. Момичето на Маги – Шарън – преподава на трите деца, но има много неща, на които не може да ги научи. Тяе по – добра в математиката и подобните. Обаче историята…
- Преподавах само нашата история, - прекъснах го. Явно нямаше да помогне, ако го чаках дапоеме дъх. – Няма да съм от голяма полза като учител тук. Нямах никакво обучение.
- Вашата история е по – добре от нищо. Явно има неща, които ние – хората, трябва да знаем, след като очевидно живеем в по – оживена Вселена, отколкото сме си представяли.
- Но аз не бях истински учител, - промълвих отчаяно. Наистина ли си мислеше, че някой би искал да чуе гласа ми, да не говорим да слуша историите ми? – бях нещо като почетен преподавател, гостуващ лектор. Искаха ме само заради…само заради историите, съпровождащи името ми.
- Това бе следващото, за което щях да те питам, - каза самодоволно Джеб. – Може да поговорим по – късно за практиката ти като учител. Сега – защо те наричат Скитница? Чувал съм много странни имена – Суха Вода, Пръсти в Небето, Падаш Нагоре – всички примесени, разбира се, с Пам, Джим и т.н. Казвам ти, това е едно от любопитните неща, които могат да те побъркат.
Изчаках го да приключи и тогава започнах.
- Ето на какъв рпринцип се случват нещата обикновено – всяка Душа може да пробва планета или две – две е средно аритметично – и да се установи на любимото си място. Те просто се местят в нови приемници от същия вид на същата планета, когато телата им остареят и са на път да умрат. Много е объркващо дасе местиш от един вид тяло в друг. Повечето Души наистина мразят това. Някои никога не напускат планетата, на която са родени. От време на време се срещат и такива Души, които трудно намират място, на което да паснат. Те може да изпробват три планети. Веднъж срещнах една Душа, който бе пробвал пет планети, преди да се установи на планетата на Прилепите. Там ми харесваше – предполагам, че пребиваването ми там е било най – близко до избирането на планета за постоянно. И щях да я избера, ако не беше слепотата…
- На колко планети си живяла? – Джейми попита с тих глас. Някак, докато говорех, ръката му се бе настанила в моята.
- Това е деветата ми планета, - отговорих му, стискайки леко пръстите му.
- О, девет, - задъха се той.
- Ето защо искаха да преподавам. Всеки може да им каже сухите статистики, но аз имах личен опит от повечето планети, които…завзехме. – Поколебах се, преди да изрека думата, но това не притесни Джейми. – Им само три, на които никога не съм била, всъщност вече са четири. Току – що отвориха нов свят за заселване.
Очаквах Джеб да започне с въпросите за новия свят, или за тези, които бях пропуснала, но той само си играеше разсеяно с краищата на брадата.
- Защо не остана никъде? – попита Джейми.
- Никога не отрих място, което да ми хареса толкова, че да остана.
- Ами Земята? Мислиш ли, че може да останеш тук?
Исках да се усмихна на детската му увереност – сякаш някога щях да получа шанса да се преместя в друг гостоприемник. Като че ли шях да имам възможността да живея още месец в този приемник, в който се намиах сега..
- Земята е…много интересна, - промърморих. – Но е и по – сурово място от всяко, на което съм била досега.
- По – сурово от мястото със замръзналия въздух и Зверовете с нокти? – запита той.
- По свой си начин – да. – Как може хда му обясня, че на Мъгливата планета атаката можеше да дойде само отвън, но не и отвътре, както беше тук.
„Атакувана”, намръщи се Мелани.
Прозах се. „Всъщност не мислех точно за теб,” казах й. „Мислех за нестабил;ните емоции, които винаги ме предаваха. Но ти наистина ме атакува. Като ми показа по този начин спомените си.”
„Научих си урока,” увери ме тя сухо. Усещах колко надалеч е от това да забележи ръката, поставена в моята. Почувствах емоция, която постепенно я завладяваше, и която не познавах. Нещо на ръба на гнева, с намек за желание и порция отчаяние.
„Ревност”, осветли ме тя.
Джеб отново се прозя.
- Сигурно ставам груб. Най – вероятно си изтощена – от обикалянето целия ден и от въпросите, с които те държа будна вече почти половината нощ. Трябва да съм по – добър домакин. Хайде, Джейми, да иставим Скит да поспи.
Бях изтощена. Имах усещането, че деня бе много дълъг, и както личеше от думите на Джеб, не бе само въображение.
- Добре, чичо Джеб. – Джейми скочи леко на крака и подаде ръка на стария мъж.
- Благодаря, хлапе, - изръмжа Джеб, докато се изправяше. – Благодаря и на теб, - добави той, като погледна в моята посока. – Най – интересният разговор който съм имал…някога. Нека гласа ти отпочине, защото любопитството ми е мощно нещо. А, ето го! Време беше.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 24 Юли 2009 - 14:52

Едва тогава чух звука от наближаващи стъпки. Автоматично се притиснах към стената и се запромъквах към отдалечения край на пещерната стая, но се почувствах още повече на показ, защото там лунната светлина бе по – ярка. Бях изненадана, че това е първия човек, който идва през нощта; вратите в коридора говореха, че тук има много „апартаменти”.
- Съжалявам, Джеб. Заприказвах се с Шарън и малко се отесох.
Бе невъзможно да не разпозная този лек, нежен глас. Стомаха ми се преобърна и ми се щеше да е празен.
- Дори не забелязахме, Док, - каза Джеб. – Изживяхме върхговния си момент тук. Някой ден трябва да я накараш да ти разкаже някои от историите си – наистина са страхотни. Не тази вечер, разбира се. Обзалагам се, че е доста изтощена. Ще се видим сутринта.
Докторът разпъваше рогозката си пред входа на пещерата, точно както го правеше и Джаред.
- Хвърляй по едно око на това, - каза Джеб, полагайки оръжието до матрака.
- Добре ли си, Скит? – попита ме Джейми. – Трепериш.
Не бях осъзнала, че цялото ми тяло се тресе. Не му отговорих – имах усещане, че гърлото ми е запушено.
- Хей, хей, - проговори Джеб с успокояваш глас. – Попитах Док дали има нещо против да поеме смяната. Не трябва да се тревожиш за нищо. Док е човек на честта.
Докторът се усмихна заспало.
- Няма да те нараня…Скит, нали? Обещавам. Само ще те наглеждам, докато спиш.
Прехапах устна, но тресенето не спря. Въпреки това изглежда Джеб си помисли, че всичко е наред.
- Лека, Скит. Лека, Док, - каза той, като пое по коридора.
Джейми се поколеба, гледайки ме притеснено.
- Док е страхотен, - обеща ми той шепнейки.
- Хайде, момче, късно е!
Джейми побърза след Джеб.
Загледах се в доктора, когато те се скриха, очаквайк ипромяна в поведението му. Спокойното изражение на Док не се измени и той не докосна оръжието. Той се изтегна на матрака, прасците и стъпалата му стърчаха извън рогозката. Легнал, той изглеждаше много по – малък, толкова слаб.
- Лека нощ, - промърмори той сънливо.
Разбира се, не отговорих. Гледах го на приглушената лунна светлина, като отмервах повдиганията на гърдите му и ги съпоставях с кръвта, пулсираща в ушите ми. дишането му се забави и стана по – дълбоко, и след това захърка тихичко. Можеше да се преструва, но дори да бе така, нямаше какво да сторя. Тихо пропълзях дълбоко в стаята, докато не усетих ръба на матрака да се опира в гърба ми. Обещах си да не пипам нищо на това място, но сигурно нямаше да ме заболи, ако се свиех на крайчежа на леглото. Подът бе прекалено груб и твърд, все пак. Звукът от мекото похъркване на доктора бе приятен; дори да бе предназначен да ме успокои, поне знаех къде точно се намира в тъмнината. Ще живея или ще умра, поне можеше да се наспя. Бях изморена като куче, както би казала Мелани. Оставих очите ми да се затворят. Матракът бе по – мек от всичко, до което се бях докосвала, откакто пристигнах тук. Отпуснах се и потънах… Чух слабо шумолене – бе вътре в стаята ми. Очите ми се отвориха мигновено, и видях сянка между обляния в лунна светлина таван и мен. Навън, хъркането на доктора продължаваше, без да прекъсва.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 26 Юли 2009 - 14:06

ГЛАВА 23
Разкрила се

Сянката бе огромна и странна на външен вид. Тя се надвеси тежко над мен, приближавайки лицето ми. исках да крещя, но звука заседна в гърлото ми и всичко, което излезна навън, бе бездиханно писукане.
- Шшш, аз съм, - прошепна Джейми. Нещо раздуто и обло се изтърколи от раменете му и тупна леко на пода. Когато товара му падна, можах да видя истинската му, гъвкава сянка на лунната светлина. Поех няколко глътки въздух, а ръцете ми се бяха вкопчили в гърлото ми. – Съжалявам, - шепнеше той, сядайки на ръба на матрака. – Май постъпих глупаво. Опитах се да не будя Док и дори не се замислих колко може да те изплаша. Ти добре ли си? – потупа глезена ми – онази част от тялото ми, разположена най – близо до него.
- Разбира се, - изпъшках, все още дишах трудно.
- Съжалявам, - повтори той.
- Какво правиш тук, Джейми? Не трябва ли да спиш?
- Затова съм тук. Няма да повярваш как хърка чичо Джеб. Нямаше да го издържа още дълго.
Отговора му нямаше смисъл.
- Обикновено не спиш ли при Джеб?
Джейми се прозина и се наведе да развърже издутия вързоп, който лежеше на земята.
- Не, обикновено спя с Джаред. Той не хърка. Но ти вече знаеш това.
Знаех.
- Тогава, защо не спиш в стаята на Джаред? Да не би да те е страх да спиш сам? – не бих го винила за това. Защото самата аз бях в постоянен страх на това място.
- Да се страхувам? – той изръмжа засегнат. – Не. Това е стаята на Джаред. И моята.
- Какво? – ахнах. – Джеб ме настани в стаята на Джаред?
Не можех да повярвам. Джаред щеше да ме убие. Не, първо щеше да убие Джеб, а после мен.
- Това е и моята стая. Аз казах на Джеб, че може да я ползваш.
- Джаред ще побеснее, - прошепнах.
- Мога да правя каквото си искам с моята стая, - Джейми мърмореше непокорно, но после прехапа устната си. – Няма да му казваме. Не е нужно да разбира.
Кимнах.
- Добра идея.
- Нямаш нищо против, ако спя тук, нали? Чичо Джеб наистина е много шумен.
- Не, нямам нищо против. Но, Джейми, не трябва.
Той се намръши, опитвайки се да изглежда силен, а не раним.
- Защо не?
- Защото не е безопасно. Понякога хората идват да ме търсят през нощта.
Той ококори очи.
- Наистина ли?
- Джаред винаги насочваше оръжието и те си тръгваха.
- Кои те?
- Не зная – понякога Кайл. Но със сигурност има и други, които ме дебнат.
Той кимна.
- Още причини, поради които да остана. Док може да има нъжда от помощ.
- Джейми…
- Не съм дете, Скит. Мога да се грижа за себе си.
Очевидно споренето щеше да го направи още по – упорит.
- Поне вземи леглото, - казах, предала се. – Аз ще спя на пода. Стаята е твоя.
- Не е редно. Ти си гостенката.
Изсумтях тихо.
- Ха. Няма да стане. Леглото е за теб.
- Няма начин. – Той легна на рогозката, като скръсти ръце пред гърдите си.
Отново се убедих, че споренето е погрешен подход спрямо Джейми. Поне щях да поправя едната грешка веднага, що заспи. Джейми спеше много дълбоко, сякаш изпадаше в кома. Мелани можеше да го отнесе навсякъде веднага, щом заспеше.
- Може да използваш възглавницата ми, - каза той, потупвайки тази, която бе по – близо до неговото „легло”. – Не е нужно да се свиваш на края на леглото.
Въздъхнах, но се разположих по – удобно на дебелия матрак.
- Така е по – добре, - одобри той. – А сега, би ли ми хвърлила възглавницата на Джаред?
Поколебах се, преди да се протегна и да взема възглавницата изпод главата ми; той скочи, надвеси се над мен и грабна другата възглавница. Отново въздъхнах. За кратко лежахме мълчаливо, заслушани в ниското подсвиркване на доктора.
- Док хърка приятно, нали? – шепнеше Джейми.
- Няма да те разубеждавам, - съгласих се.
- Изморена ли си?
- Да.
- О!
Чаках да каже още нещо, но той притихна.
- Искаш ли нещо друго? – попитах го.
Не ми отговори веднага, но усещах, че води вътрешна борба, затова зачаках.
- Ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината?
Бе мой ред да се колебая.
- Не зная всичко, - избегнах прекия отговор.
- Трябва да си наясно в това. Когато се разхождахме…аз и Джеб…той ми разказваше разни неща. Неща, които си мисли, но аз не съм убеден, че е прав.
Изведнъж Мелани изпълни главата ми. Шепотът на Джейми едва се чуваше, по – тих от дишането ми.
– Чичо Джеб мисли, че Мелани може още да е жива. Вътре в теб, имам предвид.
„Моят Джейми”, въздишаше Мелани.
Не казах нищо нито на нея, нито на него.
- Не знаех, че това е възможно. Това ли се случи? – Гласът му се пречупи и усетих, че се бори със сълзите. Той не бе момченце, за да плаче, а ето че аз го огорчих дълбоко два пъти днес. Болка прободе гърдите ми. – Случи ли се, Скит?
„Кажи му, моля те, кажи му, че го обичам.”
- Защо не ми отговаряш? – Джейми наистина плачеше сега, но не се опитваше да заглуши звука. Пропълзях по леглото, застанах на пода до матрака и поставих ръка върху треперещите му гърди. Облегнах глава на неговата и усетих горещите му сълзи да се стичат по врата ми.
- Мелани още ми е жива, Скит? Моля те!
Той вероятно бе само средството. Старецът може да го е пратил само с тази цел; Джеб бе достатъчно умен дазабележи как Джейми пробива защитата ми. възможно бе Джеб да търси просто потвърждение на теорията си, и явно нямаше нищо против да използва момчето. Какво ще направи Джеб, когато разбере за опасната истина? Как щеше да използва информацията? Не мислех, че би ме наранил, но можех ли да се доверя на собствената си преценка? Хората бяха измамни, коварни създания. Не можех да предугаждам най – тъмните им замисли, след като подобни неща бяха немислими за моя вид. Тялото на Джейми се тресеше до мен.
„Той страда”, плачеше Мелани. Тя атакуваше неуспешно контрола ми. но не можех да виня Мелани, ако това се превърнеше в огромна грешка. Занех кой точно говори в момента.
- Тя обеща, че ще се върне, нали? – измърморих. – Мелани би ли нарушила обещанието, което ти е дала?
Джейми обви ръце около кръста ми и се притисна задълго към мен. След няколко минути прошепна:
- Обичам те, Мел.
- И тя те обича. Тя е много щастлива, че си тук и си в безопасност.
Той замълча за достатъчно време, че сълзите изсъхнаха по кожата ми, оставяйки тънък, солен пласт след себе си.
- Всички ли са така? – тихичко попита Джейми доста след като си бях помислила, че вече е заспал. – Всеки ли остава?
- Не, - отвърнах тъжно. – Не. Мелани е специална.
- Тя е силна и смела.
- Много.
- Мислиш ли… - подсмръкна. – Мислиш ли, че може би и такко е още там?
Преглътнах, опитвайки се да разкарам заседналат буца от гърлото си. Не се получи.
- Не, Джейми. Не мисля. Не и по начина, по който съществува Мелани.
- Защо?
- Защото доведе Търсачите за теб. Е, поне Душата в него го направи. Баща ти нямаше да позволи това да се случи, ако още беше там. Сестра ти нито за момент не ми позволи давидя къде точно се намира бараката – и дълго време дори не подозирах за съществуването ти. Не си позволи да ме доведе тук, докато не бе напълно убедена, че няма да те нараня.
Дадох прекалено много информация. Едва когато спрях да дърдоря осъзнах, че доктора вече не хърка. Чувах единствено звука от дишането му. Глупачка. Проклинах се вътрешно.
- Уоу, - възкликна Джейми.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 26 Юли 2009 - 14:06

Зашепнах в ухото му толкова близо де него, че бе изключено доктора да чуе нещо.
- Да, тя е много силна.
Джейми се напрегна да ме чуе, намръщи се и хвърли многозначителе поглед към отвора, водещ към черния коридор. Сигурно бе забелязал същото, което и аз, затова се обърна към мен и ми прошепна на ухо по – тихичко от преди.
- Защо правиш това? Да не ни нараняваш? Не е ли това, което искаш?
- Не, не искам да те нараня.
- Защо?
- Сестра ти и аз…прекарахме доста време заедно. Тя споделяше спомените си за теб. И …аз започнах…започнах също да те обичам.
- И Джаред, нали?
Стиснах зъби за момент, разочарована, че той успя да навърже нещата толкова бързо.
- Разбира се, не искам никой да нарани Джаред.
- Той те мрази, - каза Джейми и факта очевидно го наскърби.
- Да, всички ме мразят. – Въдъхнах. – Не мога да ги виня.
- Джеб не те мрази, аз също.
- Може и да ме намразиш, след като премислиш нещата.
- Но ти дори не си била тук, когато са превзели планетата. Не ти отведе татко, и мама, и Мелани. По него време си била в открития космос, нали?
- Да, но въпреки това аз съм това, което съм, Джейми. Правя същите неща като всички Души. Имала съм много приемници преди МЕлани и нищо не ме е спирало да…завзема нечий живот. Отново и отново. Така живея аз.
- Мелани мрази ли те?
За минута се замислих.
- Не толкова, колкото в началото.
„Не, изобщо не те мразя. Вече не.”
- Тя казва, че вече изобщо не ме мрази, - почти без глас измърморих.
- Как…как е тя?
- Щастлива, че е тук. Толкова е щастлива, че те видя отново. Дори вече не я интересува, че ще ни убият.
Джейми се вцепени в прегръдката ми.
- Не могат! Не и ако Мелани е още жива!
„Разстройваш го”, заключи Мелани. „Не трябваше да казваш това.”
„Няма да му е по – лесно ,ако е неподготвен.”
- Те няма да повярват на това, Джейми, - шепнех му. – Ще помислят, че лъжа и се опитвам да те изиграя. Само още повече ще искат да ме убият, ако им разкажеш това. Само Търсачите лъжат.
Потръпна, като чу думата.
- Но ти не лъжеш, зная го, - след малко промълви той.
Аз потреперих.
- Няма да им позволя да те убият, - продължи той.
Въпреки че гласът му бе като едва дочуто дихание, в него се усещаше ярост и решителност. Парализирах се при мисълта той да се намеси още в ситуацията, да се забърка повече заради мен. Сетих се за варварите, с които живееше. Дали възрастта му щеше да ги спре, ако се опит да ме защити? Съмнявах се. Мислите ми се движеха бързо и трескаво, търсейки начин да го разубедя, без да предизвиквам отново упорството му. Джейми проговори преди да имам възможността да кажа нещо; внезапно звучеше по – спокоен, сякаш отговора беше пред него.
- Джаред ще измисли нещо. Винаг иуспява.
- Джаред също няма да ти повярва. Той ще бъде най – ядосан от всички.
- Дори и да не повярва, ще я защитава. За всеки случай.
- Ще видим, - промърморих. Щях да намеря перфектните думи по – късно – аргумента, който нямаше да звучи като аргумент.
Джейми мълчеше и размишляваше. Накрая дишането му се забави и устата му се отвори леко. Изчаках да се уверя, че е потънал в дълбок сън, пропълзях над него и много внимателно го прехвърлих от земята на леглото. Беше по – тежък, отколкото МЕлани си спомняше, но се справих. Той не се събуди. Върнах възглавницата на Джаред на мястото й и едва тогава се опънах на рогозката.
„Добре”, помислих си, „току – що се измъкнах от нагорещения тиган.” Но бях прекалено уморена, за да мисля какво щеше да стане утре. За секунди изпаднах в безсъзнание.
Когато се събудих, пукнатините на тавана бяха ярко осветени от отразената слънчева светлина, а някой си подсвиркваше. Свирукането спря.
- Най – после, - измърмори Джеб, когато очте ми запримигваха.
Завъртях се настрани, за да мога да го видя; докато се движех, ръката на Джейми се изплъзна от моята. По някое време през нощта сигурно се бе протегнал, за да ме хване – е, не мен, а сестра си. Джеб се бе облегнал на естествената скална рамка на вратата и ръцете му бяха скръстени пред гърдите.
- Добр’утро, - каза той. – Наспа ли се добре?
Протегнах се, за да се уверя, че съм приемливо отпочинала, и кимнах.
- О, не започвай отново с мълчанието, - заяви той намръщено.
- Съжалявам, - измрънках. – Спах добре, благодаря.
Джейми се раздвижи от звука на гласа ми.
- Скит? – повика ме той.
Чувствах се трогната, че първото нещо, което иззрече той още в просъница, бе глупавия ми прякор.
- Да?
Джейми премигна и отмести сплетената си коса от очите.
- О, здрасти, чичо Джеб.
- Значи стаята ми не е достатъчно добра за теб, хлапе, така ли?
- Хъркаш наистина шумно, - отвърна Джейми и се прозя.
- На нищо ли не съм те научил? – попита го Джеб. – Откога оставяш гост, при това дама, да спи на пода?
Джейми се изправи внезапно в леглото, и се огледа дезориентирано наоколо. Намръщи се.
- Не го разсторйвай, - обърнах се към Джеб. – Той настоя да вземе рогозката. Аз го преместих, когато заспа.
Джейми изсумтя.
- Мелани също правеше така.
Леко ококорих очи към него, опитвайки се да гу предупредя, че не е безопасно да засяга темата за Мелани. Джеб се подсмихна. Погледнах го и на лицето му бе изписана същата гримаса на дебнеща котка, която забелязах и вчера. Изражението на човек, който току – що е наредил пъзел. Той се приближи и ритна ръба на леглото.
- Вече пропусна сутрешните си занятия. Знаеш, че Шарън е доста обидчива относно това, така че се размърдай.
- Шарън винаги е обидчива, - оплака се Джейми, но скочи на крака много бързо.
- Тръгвай, момче.
Джейми погледна към мен отново, после се обърна и изчезна по коридора.
- Сега, - започна Джеб веднага, щом останахме сами. – Мисля, че тази безсмислица с „гледачите” продължи доста дълго. Аз съм зает човек. Всички тук са заети – твърде заети, за да с иседят и да си играят на пазачи. Така че днес ще трябва да дойдеш с мен, докато свърша задълженията си.
Челюстта ми увисна. Той се втренчи в мен, без да се усмихва.
- Недей да гледаш улпашено, - избоботи той. – Ще си добре. – Потупа оръжието си. – Къщата ми не е място за бебета.
Не можех да споря. Поет три бързи и дълбоки глътки въздух, опитвайки се да успокоя нервите си. кръвта пулсираше толкова силно в ушите ми, че неговия глас изглеждаше тих, когато проговори отново.
- Хайде, Скит. Деня си отива.
Обърна се и закрачи навън. За момент се смразих, но после забързах след него. Не блъфираше – вече се бе скрил зад първия ъгъл. Движех се зад него, ужасена, че може да се натъкна на някой друг от обитателите на крилото. Настигнах го преди да наближи разклонението на тунелите. Дори не ме погледна, когато забавих зад него, за да влезнем в крачка.
- Време е северо – източното поле да бъде засято. Първо трябва да обработим почвата. Надявам се да нямаш нищо против да се пооапаш малко. След като приключим, ще имаш възможност да се почистиш. Имаш нужда. – Той сбръчка нос към мен и се засмя.
Усетих как врата ми се подпали, но се опитах да пренебрегна последната част.
- Нямам нищо против да се нацапам, - измрънках. Спомних си, че северо – източното поле не се намира на пътя. Може би ще има възможност да поработим сами.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 26 Юли 2009 - 14:07

Щом влезнахме в пещерата с големия плошад, започнахме да се разминаваме с хората. Всички зяпаха разярени, както обикновено. Започвах да разпознавам повечето от тях: жената на средна възраст с прошарените плитки, която вчера видях да напоява другото поле; ниския мъж със закръгления корем, с тъничката пясъчна коса и червендалестите бузи бе с нея. Атлетичната жена с карамелено кафявата кожа бе тази, която си връзваше връзките на обувките, когато се появих тук за пръв път. Друга тъмнокожа жена с дебели устни и заспал поглед беше в кухнята, близо до двете чернокоси деца – вероятно бе майка им. Подминахме Маги; тя хвърли убийствен поглед на Джеб и извърна лицето си от мен. Минахме покрай блед, мършав мъж с бяла коса, за когото бях сигурна, че не съм го виждала преди. После заобиколихме Иън.
- Здрасти, Джеб, - каза той радостно. – Накъде сте се запътили?
- Ще обръщаме почвата в източното поле, - изгрухтя Джеб.
- Искате ли помощ?
- Желателно е да си полезен, - измърмори Джеб.
Иън прие тов за съгласие и закрачи зад мен. Настръхнах, усещайки погледа му в гърба си. минахме покрай млад мъж, който едва ли бе много по – голям от Джейми – тъмната му коса стърчеше от маслиненото му чело като телена четка.
- Здрасти, Уес, - поздрави го Иън.
Уес гледаше мълчаливо, докато го отминавахме. Иън се засмя на изражението му. Минахме покрай Док.
- Здрасти, Док, - каза Иън.
- Иън, - кимна Док. В ръцете си държеше голяма топка тесто. Тениската му бе покрита с тъмно, едросмляно брашно. – Добро утро, Джеб. Добро утро, Скит.
- Добро утро, - отвърна Джеб.
Кимнах неловко.
- Ще се видим после, - каза Док, бързайки с товара си.
- Скит, а? – зачуди се Иън.
- Моя идея, - обясни му Джеб. – Мисля, че й подхожда.
- Интересно, - бе всичко, което отвърна Иън.
Най – после стигнахме до североизточното поле, където надеждите ми бяха разбити. Имаше повече хора, отколкото в коридорите – пет жени и деветима мъже. Те всички спряха работата си и естествено, се намръщиха.
- Не им обръщай внимание, - продума Джеб.
Той продължаваше да следва собствените си съвети; отиде до купчината инструменти, подпрени на близката стена, окачи оръжието на каишката, която висеше на колана му, и грабна копач и две лопати. Чувствах се изложена на показ, когато бе толкова далеч от мен. Иън бе само на крачка зад гърба ми – можех да го чуя да диша. Другите в стаята още гледаха втренчено с инструменти в ръцете. Не подминах факта, че копачите и мотиките, които раздробяваха земята, можеха лесно да разбият тялото ми. Струваше ми се, както забелязах по лицата на няколко от присъстващите, че не бях единствената, която обмисля идеята.
Джеб се върна и бутна в ръцете ми лопата. Сграбчих гладката, дървена дръжка, и почувствах тежестта й. след като видях жаждата за кръв в човешките очи, ми бе трудно да не мисля за лопатата като за оръжие. Не ми допадна идеята. Съмнявах се, е бих могла да я вдигна, дори само за да блокирам някой удар, насочен към мен. Джеб подаде на Иън копача. Острия, почернен метал, изглеждаше смъртоносен в ръцете му. Използвах цялата сила на волята си, за да не побягна от това място.
- Нека поемем задния ъгъл.
Поне Джеб ме отведе на най – слабо населеното място в голямата, слънчева пещера. Накара Иън да разбива спечената пръст пред нас, докато аз обръщах останалите буци пръст, а той минаваше зад мен и раздробяваше буците до използваема почва с ръба на лопатата си.
Гледах как потта се стича надолу по светлата кожа на Иън – той свали тениската си само след няколко секунди, прекарани под парещите лъчи на отразената от огледалата слънчева светлина – и чувайки пъшкането на Джеб зад мен разбрах, че ми бяха поверили най – леката работа. Щеше ми се да съм заета с нящо по – сложно, нещо, което да ме държи заета, за да не се разсейвам. Когато някой от хората помръдне. При всяко тяхно движение се свивах и подскачах.
Не можех да върша работата на Иън – нямах силните ръце и коравите мускули, които бяха нужни, за да „сдъвчеш” почвата. Но реших да поема повече от работата на Джеб, да разбивам големите буци на малки парчета, преди дасе придвижа напред. Помагаше – държеше очите ми заети и толкова ме измаряше, че трябваше дасе концентрирам, за да се принудя да работя.
Иън ни носеше вода на равни интервали. Имаше една жена – ниска и бледа, бях я видяла вчера в кухнята – която изглжда имаше за задължение да носи вода на всички, но очевидно пренебрегваше нас. За щастие всеки път Иън носеше достатъчно и за трима ни. Гледаше ме одобрително – сигурно защото не се заседявах. Наистина ли вече не желаеше смъртта ми? Или прост оизчакваше удобен момент? Водата винаги имаше особен вкус – застояла, с дъх на сяра – но сега този вкус ми се струваше подозрителен. Опитах се да пренебрегна параноята, доколкото можех.
Работех много здраво, за да държа очите си заети и главата си празна; дори не забелязах кога бяхме стигнали края на последния ред. Спрях едва когато спря и Иън. Той се протегна, вдигна над главата си копача с две ръце и намести ставите си. отдръпнах се от вдигнатия копач, но той изглежда не забеляза. Открих, че всички бяха приключили. Погледнах към прясно обърнатата почва, изравнена навсякъде, и съзнах, че полето бе завършено.
- Добра работа, - съобщи Джеб на висок глас, така че да го чуе цялата група. – Всички ние утре ще садим и поим.
Помещението се изпълни с тихо дърдорене и потракване на инструментите, докато ги нареждаха отново на купчина срещу стената. Част от разговорите бяха обичайните; усещах, че други са напрегнати заради присъствието ми. иън протегна ръка, очаквайки да му подам лопатата, и аз му я връчих. Гемиите ми потънаха. Не се и съмнявах, че „всички ние” включва и мен. Утрешният ден щеше да е също толкова тежък, колкото бе и днешния.
Гледах печално Джеб, а той ми се хилеше. Имаше самодоволство в усмивката му, което ме караше да вярвам, че е наясно за какво си мисля – не само че отгатна, че не се чувствах добре, но дори се наслаждаваше на нещастието ми. намигна ми, моят луд приятел. Още веднъж се убедих, че от приятелството ми с хората не може да се очаква нищо по – добро от сегашната ситуация.
- Ще се видим утре, Скит, - Иън се провикна от другия край на помещението и се усмихна на себе си.
Всички се втренчиха в мен.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 30 Юли 2009 - 19:44

ГЛАВА 24
Допусната

Истина бе, че не миришех добре.
Изгубих броя на дните, които бях прекарала тук – дали бе изминала повече от седмица, дали две – и през цялото време се потях в същите дрехи, които носех по време на катастрофалното си пътуване през пустинята. Толкова много сол бе засъхнала по памучната ми блуза, че се бе надиплила като твърдите гънки на акордеон. Преди дрехата ми бе бледо жълта; сега бе изпоцапана, изглеждаше като покрита с бацили, придобила същия тъмно – пурпурен цвят като пода на пещерата. Късата ми коса беше втвърдена и скърцаше; усещах я как стърчи разбъркано във всички посоки около главата ми, а на върха се бе оплела и приличаше на гребен на какаду. Напоследък не бях виждала лицето си, но си го представях в два нюанса на пурпурното: пурпурно като прахоляка в пещерата и лилаво като зарастващите охлузвания.
Така че разбирах накъде бие Джеб – да, имах нужда от баня. И от смяна на дрехите, така че къпането да си заслужава усилията. Джеб ми предложи да облека нещо от дрехите на Джейми, докато моите изсъхнат, но не исках да му съсипвам и без това малкото неща, като ги разпъна. Слава богу, не се опита да ми предложи нищо от гардероба на Джаред. Накрая се озовах със стара, но чиста блуза от тези на Джеб, чиито ръкави бяха откъснати, и с избелял и надупчен отрязан клин, който не бе потърсен вече месеци наред. Дрехите бяха метнати върху ръката ми и в дланта ми бяха поставени отвратително миришещи рохкави буци, за които Джеб твърдеше, че са домашно направен сапун от кактуси. Последвах го към залата с двете реки.
Отново се оказа, че не сме сами, и отново бях невероятно разочарована от ситуацията. Трима мъже и една жена – тази с прошарените плитки – пълнеха кофи с вода от по – малкия поток. Силно шляпане и смях идваха от помещението, което се използваше като баня.
- Ще изчакаме реда си, - каза ми Джеб.
Облегна се на стената. Аз стоях сдървено зад него и се чувствах неудобно заради четирите чифта очи, вперени в мен, въпреки че аз държах моите надолу към тъмния горещ поток, който течеше под шуплестия под. След кратко чакане три жени излезнаха от банята, от косите им капеше вода по гърба и мокреше тениските им – атлетичната жена с карамелена кожа, млада блондинка, която не си спомнях да съм виждала преди, и братовчедката на Мелани Шарън. Смехът им спря внезапно, щом ни забелязаха.
- Добър ден, дами, - каза Джеб и докосна челото си, сякаш бе периферия на шапка.
- Джеб, - жената с карамелена кожа отвърна сухо на поздрава.
Шарън и другото момиче ни пренебрегнаха.
- Добре, Скит, - проговори той, когато ни подминаха. – Цялата е твоя.
Погледнах го мрачно и внимателно запристъпвах към черната стая. Опитвах се да си припомня как беше пода – бях сигурна, че имам повече от метър разстояние, преди да стигна ръба на водни басейн. Първо си свалих обувките, за да мога да почувствам водата с пръстите на краката. Пълен мрак ме обгръщаше. Припомних си мастиления оттенък на басейна – в главата ми се въртяха идеи какво би могло да лежи под повърхността на водата – и потреперих. Но колкото повече чаках, толкова повече щях да стоя тук, така че поставих чистите дрехи близо до обувките ми, взех миризливия сапун и закрачих предпазливо напред, докато не стигнах до ръба на басейна.
Водата бе хладна в сравнение с наситения с пара въздух на външната пещера. Беше приятно. Чувството не ме предпази от нарастващия ужас, н въпреки това се опитвах да оценя усещането. Отдавна не бях усещала хладина покрай мен. Все още напълно облечена с мръсните си дрехи, нагазих до кръста във водата. Усещах как водата от прииждащия поток се завърта около глезените ми и прегръща скалите. Благодарна бях, че водата не се застоява – наистина щеше да ме разстрои, ако я бях замърсила, като се има предвид колко изцапана бях. Наведох се към мастилото, докато не се потопих до раменете. Прекарах грапавия сапун по дрехите си, мислейки си, че това едобър начин да се уверя, че ще бъдат чисти. На местата, на които сапунът докосваше кожата ми, пареше леко. Свалих насапунисаните дрехи и г иразмачках под водата. После ги изплаквах отново и отново, докато не остана и следа от потта и сълзите, изстисках ги и ги поставих на пода тма, където бях оставила обувките си.
Сапунът гореше по – силно голата ми кожа, но щипенето беше поносимо, защото знаех, че отново ще бъда чиста. Когато се насапунисах, имах чувството, че в кожата ми се забиват стотици иглички, а скалпа ми гореше. Изглежда местата, на които се бяха оформили синините ми, бяха по – чувствителни от останалата ми кожа – и явно още бяха там, щом ги усещах. Щастлива бях да оставя киселинния сапун на скалистия под и да изплакна тялото си отново и отново, точно както направих и с дрехите си.
Усетих странна смесица от облекчение и съжаление, докато шляпах навън от басейна. Водата бе много приятна, също и усещането за чиста, макар и щипеща, кожа. Но се наситих на слепотата и на нещата, които си представях в мрака. Опипвах наоколо, за да намеря сухите си дрехи, и когато ги открих, бързо ги намъкнах и напъхах сбръчканите си от водата крака в обувките. Носех мокрите си дрехи в едната ръка, а в другата държах внимателно сапуна с два пръста. Джеб се засмя, когато се появих; очите му се спряха на сапуна, който бях захванала предпазливо.
- Щипе доста, нали? Опитваме се да го коригираме. – Той протегна ръка – бе я покрил с ъгъла на блузата си – и аз пуснах сапуна в нея.
Не отговорих на въпроса му, защото не бяхме сами; имаше опашка, която чакаше мълчаливо зад него – петима души, всичките се връщаха от полето. Иън бе пръв.
- Изглеждаш по – добре, - каза ми, но от тона му не можах да разбера дали беше изненадан или отегчен от факта.
Той повдигна едната си ръка, изпъна дългите си, бледи пръсти и посегна към врата ми. Отстъпих и той бързо отпусна ръката си.
- Съжалявам за това, - измърмори той.
Дали имаше предвид това, че ме бе изплашил сега, или това, че първо бе оставил белези по врата ми? Не можех да си представя, че се извинява за това, че бе опитал да ме убие. Със сигурност все още ме искаше мъртва. Но нямах намерение да питам. Закрачих и Джеб ме последва.
- Та днес не беше толкова лошо, - Джеб проговори, докато вървяхме през тъмния коридор.
- Не съвсем лошо, - измрънках. В края на краищата, не бях убита. Тоа винаги е плюс.
- Утрешният ден ще бъде дори по – хубав, - обеща ми той. – Винаги се забавлявам, когато садя растения – да виждам чудото на изглеждащите мъртви семена, имащи толкова много живот в тях. Кара ме да се чувствам като повяхнал старец, изведнъж осъзнал, че още има някакъв потенциал, останал в него. Дори за да бъде само „оплодител”. – Джеб се засмя на шегата си.
Когато влезнахме в голямата пещера с градината, Джеб хвана лакъта ми и ме поведе на изток, вместо на запад.
- Само не се опитвай да ме убедиш, че не си гладна след цялото това копаене, - каза той. – Не ми е работа да разнасям храна по стаите. Просто ще ти се наложи да се храниш там, където се хранят всички останали.
Направих физономия, но го оставих да ме води към кухнята.
Добре бе, че храната се състоеше от абсолюно същите неща както обикновено, защото ако по някакво чудо пред мен се бе материализирало филе миньон или пакетче Чийтос, нямаше да съм способна да вкуся нищо от това. Отнемаше ми цялата концентрация да се накарам да преглъщам – мразех да издавам дори този слаб звук сред гробната тишина, която настъпваше при моята поява. Кухнята не бе пренаселена, само десет души, подпиращи се на плотовете, ядящи твърдия си хляб и пиещи воднистата супа. Но отново убих всички разговори. Чудех се колко ли дълго можеше да продължава по този начин.
Отговорът бе точно четири дни.
Отне ми точно толкова да разбера какво се опитва да постигне Джеб, какъ вбеше мотива зад превключването му от любезен домакин в тираничен надзирател.
Прекарах следващия ден в садене и напояване на същото поле, чиято почва обърнахме предния ден. Хората в групата бяха различни от предишния ден; предполагах, че има някакъв вид смяна на задълженията в малката общност. Меги бе в групата, и жената с карамелена кожа, но така и не бях научила името й. всички работеха предимно в мълчание. Тишината ми се струваше неестествена – протест срещу присъствието ми. Иън работеше с нас, при все да бе ясно, че не е негов ред, и това ме притесняваше.
Отново трябваше да се храня в кухнята. Джейми бе там и благодарение на него в помещението не цареше пълно мълчание. Знаех, че е прекалено чувствителен и няма начин да не забележи неловкото мълчание, но той пренамерено го игнорираше, като се преструваше, че той, джеб и аз сме единствените хора в кухнята. Дърдореше за деня си, прекаран в класа на Шарън, хвалеше се за наприятностите, които си бя навлякъл като говорел в час, и после започна да обяснява каква работа му е възложила за наказание. Джеб вяло го поступваше. Двамата се справяха чудесно с опитите си да се държат нормално. Аз нямах актьорски способности.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 30 Юли 2009 - 19:45

Когато Джейми започна да ме разпитва как е минал моя ден, най – доброто, коет оуспях да направя, бе да се втренча упорито в храната си и да проронвам едносрични отговори. Изглежда го натъжих, но не ме притисна. През нощта положението бе различно – не ме остави да си почина, докато не го помолих да ми разреши да поспя. Джейми пак си бе поискал стаята, като спеше на леглото от страната на Джаред и настояваше аз да спя от неговата страна. Всичко беше почти така, както си го спомяше Мелани, и тя даде одобрението си как са се подредили нещата. Същото направи и Джеб.
- Спести ми неприятностите да търся някой, който да играе ролята на пазач. Дръж оръжието близо и не забравяй, че е там, - каза той на Джейми.
Опитах се отново да протестирам, но нито един от двамата не ме послуша. Така че Джейми спеше между мен и оръжието, а аз се измъчвах и сънувах кошмари заради него.
На третия ден откакто бях започнала с досадните задължения, работих в кухнята. Джеб ме учеше как да меся суровото тесто за хляба, как да го правя на кръгли парчета и да го оставям да втаса, а по - късно как да подклаждам огъня на дъното на голямата каменна пещ и да отвеждам дима навън. В средата на следобеда Джеб изчезна.
- Ще отида да взема още малко брашно, - измърмори той, играейки си с каишката, която придържаше оръжието към кръста му.
Трите мълчаливи жени, които месеха от другата страна, не вдигнаха поглед. Бях изпоцапана до лакти с лепкавото тесто, но започнах да го остъргвам, за да го последвам. Джеб се ухили, хвърли поглед към разсеяните жени, и разтърси главата си към мен. После се обърна и пресече стаята, преди да имам възможност да се освободя.
Замръзнах на място без да дишам. Втренчих се в трите жени – младата блондинка от банята, жената с прошарените плитки и майката с тежките клепачи – чакайки да осъзнаят, че могат да ме убият веднага. Няма го Джеб, няма оръжие, ръцете ми хванати в капан от лепкаво тесто – нищо, което да ги спре. Но жените продължиха да месят и да оформят тестото, неосъзнали свирепата истина. След дълъг бездиханен момент, пак започнах да меся. Неподвижността ми сигурно щеше да ги предупреди за открилата се възможност, затова по – доброто решение бе да продължавам да работя. Джеб го нямаше цяла вечност. Може би имаше предвид, че трябва да набави повече брашно. Това бе единственото обяснение за продължителното му отсъствие.
- Отне ти доста време, - каза му жената с прошарените плитки, така че явно не си бях въобразила.
Джеб остави на земята тежък конопен чувал.
- Ами това с ие мног обрашно. Опитай ти да го носиш, Труди.
Труди изхърка.
- Мога да си преставя, че са ти трябвали доста почивки, за да стигнеш до тук.
- Със сигурност, - Джеб й се ухили.
Сърцето ми, което биеше като сърце на птичка през цялото време, се успокои и затупка в не толкова обезумял ритъм.
На следващият ден чистехме огледалата, които бяха разположени в помещението с царевичното поле.джеб ми обясни, че това е нещо, което правят често, тъй като комбинацията от влага и пръст покрива плътно огледалата и светлината им става толкова бледа, че не могат да подхранват растенията. С нас за пореден път работеше Иън, който се катереше по разклатената дървена стълба, докато аз и Джеб се опитвахме да задържим основата стабилна. Задачстс бе трудна, като се вземат под внимание теглото на Иън и лошото балансиране на ръчно изработената стълба. До края на деня ръцете ми бяха изтощени и ме боляха. Дори не бях забелязала, докато не приключихме работа и не се отправихме към кухнята, че изпровизирания кобур на Джеб бе празен. Издишах шумно и коленете ми се стегнаха като коленете на подплашено жребче. Тялото ми се олюля и спря.
- Какво не е наред, Скит? – невинно попита Джеб.
Щях да оговоря, ако Иън не се намираше точно зад мен, гледайки очаровано странното ми поведение с живите си сини очи. Така че само удостоих Джеб с поглед, невярващ и пълен с укор, а после бавно закрачих до него, клатейки глава. Джеб се подсмихна.
- За какво беше това? – Иън мърмореше на Джеб, сякаш бях глуха.
- Изигра ме, - каза Джеб; той лъжеше така, както можеха да лъжат единствено хората – гладко и без вина.
Той бе добър лъжец и започвах да се чудя дали оставянето на оръжието днес, и вчерашната случка – когато ме изостави в кухнята, и всичките тези усилия да ме приобщи към човешката компания, не бяха неговия начин да принуди някой да ме убие, без той самия ад си цапа ръцете. Дали приятелството ни не бе само плод на въображението ми? Поредната лъжа?
Това бе четвъртият ми ден, в който се хранех в кухнята. Джеб, Иън и аз влезнахме в дългата, гореща стая – сред тълпата хора, които си бъбреха как е минал деня им – и нищо не се случи. Нищо не се случи. Нямаше внезапно настъпила тишина. Никой не направи пауза, само за да ме удостои с поглед, който изстрелваше кинжали. Изглеждаше така, сякаш никой не ни забелязва. Джеб ме насочи към празния плот и се върна да вземе хляб за трима ни. Иън се облегна до мен и често се обръщаше към момичето от другата му страна. Бе младата блондинка – нарече я Пейдж.
- Как вървят нещата? Как се справяш, след като Анди замина? – попита я той.
- Щях да съм по – добре, ако не бях страшно разтревожена, - отвърна му тя, хапейки устната си.
- Скоро ще се прибере, - увери я Иън. – Джаред винаги връща всички у дома. Той има истински талант. Откакто се появи, нямаме инциденти и проблеми. Анди ще е добре.
Проявих интерес, когато спомена Джаред – и Мелани, сънлива тези дни, се раздвижи – но Иън не каза нищо повече. Само потпа Пейдж по рамото и се обърна към Джеб, за да вземе храната си. Джеб седна до мен и изучи помещението с дълбоко чувство на удовлетворение, изписано на лицето му. Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера какво бе видял. Сигурно тук беше така обикновено, когато не бях наблизо. Чак днес ми се стори, че не ги притеснявам. Най – вероятно се бяха изморили да ми позволяват да прекъсвам живота им.
- Нещата се уталожват, - Иън изкоментира.
- Знаех, че ще стане така. Всички сме разумни същества, - отвърна Джеб.
Намръщих се на себе си.
- Това е вярно, но за момента, - усмихна се Иън. – Брат ми не е наоколо.
- Точно, - съгласи се Джеб.
Беше ми интересно, че Иън се причисли към разумните обитатели на пещерите. Дали бе забелязал, че Джеб е невъоръжен? Изгарях от любопитство, но не бих рискувала да му разкрия факта, в случай, че още не е разбрал. Храненето продължи по начина, по който бе започнало. Моята история очевидно беше изтъркана. Когато приключихме с яденето, Джеб каза, че заслужавам почивка. Изпрати ме чак до вратата ми, правейки се на джентълмен отново.
- Приятен следобед, Скит, - каза той, докосвайки леко въображаемата си шапка.
Поех дълбоко дъх, за да добия кураж.
- Джеб, чакай.
- Да?
- Джеб… - поколебах се, опитвайки се да намеря учтив начин да подхвана темата. – Аз…е, може би е глупаво от моя страна, но си мислех, че сме нещо като приятели.
Внимателно изучавах лицето му, гледайки за промяна, която би ми подсказала, че се готви да ме излъже. В действителост изглеждаше мило, но какво знаех аз за изпечените лъжци?
- Разбира се, че сме, Скит.
- Тогава защо се опитваш да направиш така, че да ме убият?
Вълнестите му вежди се събраха изненадано.
- НЕ, защо си мислиш така, скъпа?
Изброих доказателствата си.
- Днес не взе оръжието. А вчера ме остави сама.
Джеб се ухили.
- Мислех, че мразиш пушката.
Чаках отгорора му.
- Скит, ако те исках мъртва, нямаше да оцелееш през първия си ден тук.
- Зная, - измънках, и започнах да се чувствам засрамена, без да разбирам защо. – Ето защо всичко е толкова объркващо.
Джеб се засмя закачливо.
- Не, не те искам мъртва! В това е целят смисъл, хлапе. Накарах всички да свикнат да те виждат наоколо, накарах ги да приемат ситуацията, без да я осъзнават. Същото е като да свариш жаба.
Челото ми се сбръчка от ексцентричното сравнение. Джеб ми обясни.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Чет 30 Юли 2009 - 19:45

- Ако хвърлиш жаба в тенджера с вряща вода, моментално ще изскочи. Но ако поставиш жабата в тенджера с хладка вода и постепенно я затопляш, жабата не разбира какво става, докато не се окаже прекалено късно. Сварена жаба. Въпросът е в това да започнеш бавно да повишаваш градусите.
Помислих за това за секунда – спомних си как хората ме превнебрегнаха днес на обяд. Джеб би бе накарал да всикнат с мен. Осъзнатото ме накара да се почувствам странно обнадеждена. Надеждата бе глупава идея в моето състояние, но така или иначе се просмука в мен, оцветявайки възприятията ми по – ярко от преди.
- Джеб?
- Да?
- Аз жабата или водата съм?
Той се засмя.
- Ще те оставя да помислиш върху това. Самообучението е добро за Душите. – Отново се усмихна, този път по – силно, и се обърна да си тръгва. – Без игра на думи.
- Чакай – може ли да те попитам още нещо?
- Разбира се. Щях да кажа, че без това е твой ред, след всиките въпроси, които ти зададох.
- Защо си ми приятел, Джеб?
За секунда стисна устни, докато обмисляше отговора си.
- Знаеш, че съм любопитен човек, - започна той и аз кимнах. – Та дълго време наблюдавах твоите…Души, но никога не съм разговарял с тях. Толкова много въпроси ми се въртят из главата…освен това, винаги съм си мислил, че ако някой желае, независимо кой, може да се сприятели с абсолютно всеки. Обичам да изпробвам теориите си. И ето те тук, едно от най – приятните момичета, които някога съм срещал. Наистина е интересно да имаш за приятел Душа, и всичко това ме кара да се чувствам супер специален, защото съм го постигнал.
Той ми намигна, поклони се и после си тръгна. Само защото вече разбирах какъв бе плана на Джеб, не правеше нещата по – лесни, особено когато той внасяше напрежение. Никога вече не взе пушката. Не знаех къде се намира, но поне бях благодарна, че не се налага Джейми да спи с нея на леглото. Малко се изнервях от факта, че Джейми се навърташе около мен незащитен, но накрая реших, че всъщност е много по – безопасно без оръжието в ръцете му. Никой нямаше да изпита нужда да го нарани, когато не бе заплаха. Освен това, вече никой не идваше да ме търси. Джеб започна да ме праща да изпълнявам малки поръчки. Да изтичам до кухнята за още един хляб, защото не се бе наситил. Да донеса кофа с вода, защото единия край на полето е сух. Да изкарам Джейми от час, защото Джеб има нужда да поговори с него. Дали спанака е поникнал? Иди и провери. Дали помнех пътя през южните пещери? Джеб имаше съобщение за Док.
Всеки път, когато ми се налагаше да изпълнявам тези малки поръчения, виждах замъглено от ужаса, който изпитвах. Концетрирах се да бъда почти невидима и да се придвижвам възможно най – бързо, като избягвам големите зали и тъмните коридори – естествено, ако бе възможно. Гледах да „прегръщам” стените и да държа погледа си сведен. От време на време се случваше да прекъсна някой разговор, но повечето пъти нбях пренебрегвана. Единственият път, когато се почувствах в опасност, бе когато прекъснах часовете на Шарън, за да отведа Джейми. Погледът, който ми отправи тя, сякаш щеше да бъде последван от враждебни действия. Но остави Джейми да напусне часа с кимане, след като изрекох почти шепнейки какво ми бе заръчано, и когато останахме сами, той хвана треперещата ми ръка и ми каза, че Шарън гледа по същия начин всеки, който прекъсне заниманията й. Най – зле беше, когато се наложи да намеря Док, защото Иън настоя да ми покаже пътя. Предполагам, че трябваше да откажа, но Джеб не виждаше опасност уговорката да не бъде спазена, затова се доверяваше на Иън, че няма да ме убие. Бях далеч от спокойствието, когато Джеб реши да изпробва тази си теория, но изглежда че проверката бе неминуема. Ако Джеб бъркаше, като се доверяваше на Иън, то Иън щеше да се възползва скоро от открилата се възможност. Така че закрачих с Иън през дългия черен южен тунел, и имах чувството, че изпробвам колко ще издържа, ако ме хвърлят в горящ огън. Оживях през първата половина. Док получи съобщението си. не изглеждаше изненадан да види Иън да крачи редом с мен. Може би само си въобразявах, но ми се стори, че си размениха многозначителен поглед. Почти очаквах да ме завържат за някое от леглата с кабинета на Док. Тези стаи продължаваха да ми причиняват гадене. Но Док само ми благодари и ме отпрати, сякаш бе много зает. Не може хда кажа с каво точно се занимаваше – пред него имаше отворени няколко книги и много купчини хартия, оформени като комикси. По обратния път любопитството надви страха ми.
- Иън? – казах аз, изпитвайки известна трудност при произнасянето на името му за пръв път.
- Да? – звучеше учуден, че се обръщам към него по име.
- Защо още не си ме убил?
Той изсумтя.
- Такава е уговорката.
- Знаеш, че би могъл. Джеб може и да се раздразни, но не вярвам, че ще те застреля. – Какво говорех? Звучах така, сякаш се опитвах да го убедя. Прехапах език.
- Зная, - каза той безучастно.
За момент настъпи тишина, чуваше се само ехото на стъпките ни, ниско и приглушено, връщано от стените на тунела.
- Не ми се струва честно, - най – накрая продума Иън. – Много мислих за това и не виждам как убийството ти ще поправи нещата. Би било като да екззекутирам редник за криминалните деяния на генерала му през войната. Не вярвам на всички откачени теории на Джеб – щеше да е добре да му вярвам, но само защото искаш нещо, не означава, че може да бъде истинско. Независимо дали е прав или не, изглежда не ни мислиш нищо лошо. Трябва да призная, че изглеждаш истински привързана към момчето. Доста е странно за наблюдаване. Както и да е, докато не ни поставяш в опасност, ми се струва…жестоко да те убием. А пък и какво е тук да живее още някой, който не успява да се приспособи към условията?
За момент се замислих за израза „не успял да се приспособи към мястото”. Вероятно бе най - подходящото описание за мен, което някога съм чувала. Изобщо пасвала ли съм някъде досега?
Много странно ми се струваше, че от всичко хора, точно Иън има изненадващо нежна душевност. Не осъзнавах, че жестокостта му се струва неправилното решение. Той чакаше мълчаливо, докато осмислих всичко това.
- Ако не искаш да ме убиеш, тогава защо дойде с мен днес? – попитах.
Той отново направи пауза, преди да отговори.
- Не съм сигурен за това… - той се поколеба. – Джеб си мисли, че нещата са се успокоили, но аз не съм напълно убеден. Все още има няколко човека…Док и аз се опитваме да те наглеждаме всеки път, когато имаме възможност. За всеки случай. За мен изпращането ти през тъмния южен тунел ми изглеждаше така, сякаш Джеб насилва късмета ти. Но всъщност това прави Джеб – насилва късмета на всички, докъдето може да стигне.
- Ти и Док се опитвате да ме защитавате?
- Странен свят, нали?
Минаха няколко секунди, преди да съм способна да отговоря.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 3 Авг 2009 - 19:26

ГЛАВА 25
Неустоима

Измина още една седмица, или две – струваше ми се безсмислено да отброявам времето тук, беше неуместно – и нещата придобиха още по – странен развой за мен.
Работех с хората всеки ден, но Джеб невинаги бе наоколо. В някои от дните Иън беше с мен, друг ден ме придружаваше Док, а понякога бях само с Джейми. Плевях полетата, месех хляб или търках плотове. Носех вода, варях лучена супа, перях дрехи в отдалечения край на черния басейн и горях ръцете си, докато приготвям киселинния сапун. Всеки изпълняваше своята част и тък като нямах право да съм тук, влагах двойно повече усилия от останалите в моята работа. Знаех, че не мога да си заслужа мястото, но се опитвах да олекотя бремето на моето присъствие възможно най – много.
Знаех много малко за хората около мен, предимно от дочутите им разговори. Поне бях научила имената им. Жената с карамелената кожа се казваше Лили, и бе от Филаделфия. Тя имаше сухо чувство за хумор и се разбираше добре с всички, защото никога не се държеше грубо. Младият мъж с бодливата черна коса, Уес, я заглеждаше, но тя не забелязваше. Той бе само на деветнадесет и бе избягал от Еурека, Монтана. Майката със сънливите очи се казваше Лусина, а синовете й бяха Исая и Свобода – Свобода бе роден точно тук, в пещерите, с помощта на Док. Не ги виждах често – изглежда майката се опитваше да държи децата си възможно най – далеч от мен в ограниченото пространство. Плешивият, червенобузест мъж бе съпругът на Труди; казваше се Джофри. Често се движеха в компанията на друг възрастен мъж, Хийт, който бе най – добър приятел от детстките си години с Джофри; тримата заедно бяха избегнали нашествието. Мъжът с бялата коса, който не изглеждаше здрав, бе Уолтър. Той бе болен, но Док не знаеше какво му има – нямаше начин да разбере, не и без лаборатория и тестове, и дори да разбереше диагнозата, нямаше лекарства, с които да го лекува. Когато симптомите се засилиха, Док започна да смята, че е форма на рак. Заболя ме много от това – да гледам как някой умира от нещо, което толкова лесно може да бъде поправено. Уолтър се измаряше лесно, но винаги бе във весело настроение. Светло – русата жена – тъмните й очи бяха в пълен контраст с косата – която носеше вода на полето, се казваше Хейди. Травис, Джон, Станли, Рийд, КАрол, Виолета, Рут Ан…поне знаех имената на всички. Колонията наброяваше тридесет и пет човека, от които шестима бяха на обиколка, включително и Джаред. Сега в пещерите се намираха двадесет и девет души и една нежелана извънземна.
Научих много и за съседите си. Иън и Кайл деляха пещера по коридора, където бе моята, чийто вход бе затворен от двете истински врати. Иън заедно с Уес се бе изнесъл на походно легло в друг коридор, като протест срещу присъствието ми тук, но се бе върнал само след два дни. Другите пещери, разположени наблизо, също бяха опразнени от известно време. Джеб каза, че наемателите се бояли от мен, и ме разсмя. Беше ли възможно двадесет и девет гърмящи змии да се страхуват от една амотна полска мишка?
Пейдж се бе върнала в съседната пещера, която по принцип делеше с партньора си Анди, и чието отсъствие оплакваше сега. Лили и Хейди се бяха настанили в първата пещера с пердетата на цветя; Хийт бе във втората, с врата от закрепени една за труда картонени тръби; и Труди и Джофри бяха в третата с юрган на райета вместо врата. Рийд и Виолета бяха в най – отдалечената надолу по коридора пещера, а усамотението им бе пазено от зацапан и овехтял ориенталски килим. Четвъртата пещерна дупка в този коридор принадлежеше на Док и Шарън, а петата на Маги, но нито един от тримата не се бе върнал в жилището си. Док и Шарън бяха партньори и Маги, в редките моменти, когато говореше със сарказъм, дразнеше Шарън, че се е наложило да дойде края на човешката раса, за да може Шарън да си намери перфектния мъж: всяка майка би искала доктор за съпруг на дъщеря си.
Шарън не бе момичето, което познавах от спомените на Мелани. Дали годините, през които бе живяла със строгата Маги не я бяха направили по – ярко подобие на майка й? Въпреки че връзката и с Док в този свят бе започнала скоро, след като аз пристигнах, тя не се размекваше и не оглупяваше, както се случваше на всички, влюбили се току що. Знаех развитието на тази връзка от Джейми – Шарън и Маги рядко забравяха, че съм в стаята и разговорите им винаги бяха предпазливи. Все още бяха най – силната опозиция, единствените хора, които продължаваха да ме игнорират и да са изключително враждебни. Попитах Джейми как Шарън и Маги са се озовали тук. Бяха ли намерили Джеб сами, който бе приютил Джаред и Джейми? Той сякаш разбра същинския въпрос: дали последните усилия на Мелани а ги намери са били напразни? Джейми отговори, че не е така. Когато Джаред му показал последната бележка на Мелани, и обяснил, че вече я няма – отне му известно време, преди да бъде способен да говори отново след произнасянето на думите, и от погледа му разбрах какво е причинило това на двама им – те тръгнали сами да търсят Шарън. Маги държала античен меч, допрян до гърдите на Джаред, докато той се опитвал да обясни; ил на косъм. Джаред и Маги започнали да дешифрират загадката, оставена от Джеб, и не им отнело много време, докато открият отговорите. Четиримата пристигнали в пещерите преди аз да се преместя от Чикаго в Сан Диего.
Когато Джейми и аз разговархме за Мелани, не изпитвахме такава трудност, пред каквато би било нормално да сме изправени. Тя винаги бе част от разговорите – успокоявайки болката му, помагайки на моята несръчност – дори да имаше съвсем малко, което тя да иска да каже. Вече рядко разговаряше с мен, а когато го правеше, бе беззвучно; и никога не бях сигурна дали наистина я чувам или само си представям какво би си помислила. Но тя правеше усилия заради Джейми. Когато я чувах, бе винаги, когато разговаряхме с него. Дори и да не говореше, и двамата усещахме присъствието й.
- Защо Мелани е мълчалива? – попита ме късно една вечер Джейми. За пръв път не ме мъчеше да му разказвам за Паяците и Опитващите огън. И двамата бяхме изморени – денят бе дълъг, и през цялото време вадихме моркови. Кръстът ми бе схванат.
- Трудно й е да говори. Нужни са й много повече усилия, отколкото на теб или на мен. Засега няма нещо, което отчаяно да иска да сподели.
- Какво прави през цялото време.
- Слуша, така мисля. Предполагам, но не зная със сигурност.
- Сега можеш ли да я чуеш?
- Не.
Прозях се и той замълча. Помислих, че е заспал. И аз се опитах да заспя.
- Мислиш ли, че тя ще си отиде? Наистина ли ще изчезне? – внезапно прошепна Джейми. Гласът му прекъсна на последната дума.
Не бях лъжкиня и не смятах, че ако се наложи да излъжа Джейми, щях да се справя. Опитах се да не мисля за усложненията, създадени от чувствата ми към него. Защото какво би означавало, ако най – голямата любов, която съм изпитвала през деветте ми живота, първото истинско усещане за семейство, за майчин инстинк, бе твърдо за извънземната форма на живот? Избутах надалеч мисълта.
- Не зная, - отвърнах. И после, защото бе истина, добавих, - Надявам се.
- Харесваш ли я така, както харесваш мен? Намрази ли я така, както те мрази тя?
- Различен е начина, по който те харесвам. И никога не съм я мразила истински, дори в началото. Страхувах се от нея, и бях ядосана, защото заради нея не можех да харесам никой друг. Но винаги, винаги се възхищавах на силата й, а Мелани е най – силната личност, която някога съм срещала.
Джейми се засмя.
- Страхувала си се от нея?
- Мислиш, че сестра ти не може да бъде страховита? Спомни си мига, в който се отдалечи прекалено навътре в каньона и когато се прибра, тя те „нападна с яростно съскане”, както се изрази Джаред?
Той се изкитоти, припомняйки си случката. Бях доволна, че го разсеях от болезнените въпроси. Имах силното желание да запазя мира в новата си компания по всеки възможен начин. Бях подготвена за вероятнопстта да върша всичко, независимо колко изтощително или вонящо бе, но излезна, че съм грешала.
- Та, мислех си, - каза ми Джеб един ден, може би около две седмици, след като всички се „успокоиха”. Започвах да мразя тези думи, особено когато излизаха от устата на Джеб. – Спомняш ли си какво бях казал за възможността да преподаваш малко тук?
- Да, - отговорих грубо.
- Ами да започваме?
Не се замислих дори за секунда.
- НЕ!
Отказът ми предизвика спазъм от вина, който премина през тялото ми. никога преди не бях отказвала Призвание. Държах се егоистично. Въпреки че очевидно случаят не бе точно такъв. Моите Души никога не биха ме принудили да направя нещо толкова самоубийствено. Той ми се намръщи и събра приличните си на гъсеници вежди.
- Защо не?
- Как според теб ще се почувства Шарън? – попитах го с равен глас. Дадох само един пример, но може би улучих най – убедителния.
Той кимна, още намръщен, съзнавайки какво му бях казала.
- За общото благо е, - изръмжа той.
Аз изсумтях.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 3 Авг 2009 - 19:26

- За общото благо? Няма ли това да ме убие?
- Скит, това е късогледство, - отвърна той, спорейки с мен сякаш отговора ми бе сериозен опит да го убедя. – Това, с което се сблъскахме, е много необичайна ситуация, от която може да научим много. Би било разточителство от наша страна да пропилеем възможността.
- Наистина не мисля, че някой би желал да научи нещо от мен. Нямам нищо против да разговарям с теб или с Джейми…
- Няма значение какво искат те, - настояваше Джеб. – Важно е какво е добре за тях. Като в битката „шоколад срещу броколи”. Не е зле да се знае малко повече за вселената – да не говорим, че би било страшно полезно да опознаем новите обитатели на нашата планета.
- Как това ще им бъде от полза, Джеб? Мислиш ли че зная нещо, което да унищожи Душите? Да промени хода на събитията? Джеб, свършено е.
- Не е свършено, докато още сме тук, хилейки се, така че да разбера, че само ме дразни. – Не очаквам да се превърнеш в предател и да ни дадеш в ръцете якакво супер – оръжие. Само си мисля, че трябва да знаем малко повече за света, в който живеем.
Потръпнах при споменаването на думата предател.
- И да исках, не бих могла да ти предоставя оръжието, Джеб. Ние нямаме слаби места, неща като Ахилесова пета. Нямаме заклети врагове нкъде в космоса, които да ви се притекат на помощ, няма вируси, които биха ни омаломощили, докато вие чакате. Съжалявам.
- Не се затормозявай. – Той сви юмрук и игриво ме побутна по рамото. – Въпреки че може и да останеш изненадана. Казах ти че тук започва да става скучно. Хората може да искат да чуят историите ти повече, отколкото допускаш.
Знаех, че Джеб няма да остави така нещата. Беше ли способен да се признае за победен? Съмнявах се.
По време на храненията обикновено седях с Джеб и Джейми, ако не бе зает в училще или нямаше някаква задача за изпълняване. Иън винаги сядаше наблизо, но не точно с нас. Не можех да възприема идеята за самоназначението му като моя охрана. Бе твурде хубаво, за да е истина, и по човешката логика следваше, че цялата ситуация е фарс.
Няколко дни, след като отказах предложението на Джеб да преподавам на хората „за тяхно добро”, Док дойде и седна до мен по време на вечерята. Шарън остана където седеше, в най – отдалечения ъгъл от мястото, на което обикновено сядах. Днес беше сама, без майка си. Не се обърна да види Док, който вървеше към мен. Живата й коса бе вдигната на висок кок, така че ясно виждах колко напрегнат е врата й, а рамената й бяха прегърбени, напрегнати и като цяло изглеждаше нещастна. Прииска ми се веднага да стана и да си тръгна, преди Док да успее да ми каже, каквото бе намислил, така че да не бъда обвинена в таен заговор с него. Но Джейми бе с мен, и хвана ръката ми, когато забеляза познатата паника, надигаща се в мен. Бе развил свръхестествената способност да усеща кога съм подплашена. Въздъхнах и останах на мястото си. Вероятно трябваше да се притеснявам повече от факта, че съм роб на детските му прищявки.
- Как вървят нещата? – попита Док с небрежен глас, плъзгайки се на пейката до мен.
Иън, на няколко стъпки от нас, завъртя тялото си, така че изглеждаше като част от групата. Аз вдигнах рамене.
- Днес варихме супа, - заяви Джейми. – Очите ми още смъдят.
Док протегна напред ръцете си – те бяха ярко червени – и отвърна:
- Сапун.
- Ти печелиш, - усмихна се Джейми.
Док се поклони и после се обърна към мен.
- Скит, имам въпрос към теб… - той остави думите да заглъхнат.
Повдигнах вежди.
- Ами, чудих се…От всички различни планети, на които си живяла, кой вид е най – близък до човешкия?
- Защо? – примигнах.
- От чисто старомодно любопитство на биолог. Предполагам, че се бях замислил за вашите Лечители…Откъде получават познанията да лекуват, а не само да третират симптомите, както ти самата каза? – Док говореше по – силно от необходимото, мекия му глас се разнасяше по – надалеч от обикновено. Няколко човека надзърнаха – Труди и Джофри, Лили, Уолтър…
Здраво увих ръце около тялото си в опит да заема по – малко пространство.
- Това всъщност са два въпроса, - измърморих.
Док се усмихна и с ръка направи жест, подканяйки ме да продължа. Въздъхнах.
- Мечките на Планетата на мъглите най - вероятно.
- Със зверовете с нокти? – прошепна Джейми.
Кимнах.
- По какъв начин наподобяват хората? – подтикваше ме да говоря Док.
Завъртях очи – нещо ми подсказваше, че Джеб има пръст в разпитването – но продължих.
- Те са близки до бозайниците в много отношения. Космати, топлокръвни. Тяхната кръв не е точно като вашата, но по същество върши същата работа. Имат сходни емоции, изпитват същата нужда от социални контакти и намират отдушник в творчеството…
- Творчество, - Док се наведе напред възхитен – или просто се преструваше а възхитен. – Какво?
Погледнах към Джейми.
- Ти знаеш. Защо не разкажеш на Док.
- Може някъде да сбъркам.
- Няма.
Той се обърна към Док, който му кимна окуражително.
- Ами от къде да започна, те имат удивителни ръце, - почти веднага Джейми се изпълни с ентусиазъм. – Имат нещо като двойни стави – могат да извиват ръце в двете посоки. – Опита се да огъне назад собствените си пръсти. – Едната страна на ръцете им е мека, като моята длан, но другата страна е покрита с нещо като бръсначи! С тяхна помощ правят скулптури от лед, като го режат. Те строят градове, целите съставени от кристални замъци, които никога не се топят! Красиво е, нали Скит? – Обърна се към мен за подкрепа.
Аз кимнах утвърдително.
- Те виждат различни цветове – ледът е изпълнен с дъги. Градовете им са тяхната гордост. Постоянно се опитват да ги направят по – красиви. Научих за една Мечка, която наричахме…нещо подобно на Блестящия Тъкач, но на техния език звучи по – добре, заради начина, по който леда сам разбираше как да се оформи, виждайки сънищата на МЕчката. Веднъж го срещнах и разгледах творенията му. Това е един от най – красивите ми спомени.
- Те сънуват? – тихо попита Иън.
Аз се усмихнах студено.
- Нямат такива образни и живи сънища като хората.
- Кка Лечителите получават знанията за физиологията на новите видове? Те пристигнаха на тази планета подготвени. Гледах като започнаха – гледах как завършените пациенти… - Док се намръщи и на челото му се появи V – образна бразда. Той мразеше нашествениците, като всички останали, но за разлика от тях се оказа, че им завижда донякъде.
Не исках да отговарям. Вече всички ни слушаха, а приказката, която щеше да последва, не бе красива като тази за Мечките, правещи скулптури от лед. Щях да разкажа историята на тяхното поражение. Док чакаше и бърчеше чело.
- Те…те вземат проби, - измрънках.
Иън се ухили разбиращо.
- Похищенията от извънземни.
Игнорирах го. Док стисна устни.
- Има смисъл, - каза той.
Тишината в стаята ми напомни за първия път, когато се озовах тук.
- Откъде е започнал твоя вид? – попита Док. – Спомняш ли си? Имам предвид, като същества, как е протекла еволюцията ви?
- От Извора, - отговорих и поклатих глава. – Още живеем там. Там съм…родена.
- Това е нещо специално, - добави Джейми. – Рядкост е да срещнеш някой от Извора, нали? Повечето Души се опитват да останат там, нали, Скит? – Не ме изчака да отговоря. Започвах да съжалявам, че бях отговаряла изчерпателно на въпросите му нощ след нощ. – И когато някой се премести, за тях той се превръща почти в…знаменитост. Или в нещо като член на кралско семейство.
Усещах как бузите ми горят.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 3 Авг 2009 - 19:26

- Мястото е хладно, - продължи Джейми. – Има много облаци, разположени в различно оцветени пластове. Това е единствената планета, на която Душите могат да живеят извън приемно тяло дълго време. Гостоприемниците на Извора са наистина красиви, с подобия на криле, множество пипала и големи сребристи очи.
Док се бе навел напред и бе подпрял лице на ръцете си.
- Спомнят ли си как е започнала връзката гостоприемник – паразит? Как е започнало колонизирането?
Джейми ме погледна, вдигайки рамене.
- Винаги сме живели по този начин, - започнах бавно с нежелание. – Поне откакто се помним като интелигентни същества. Били сме открити от друг вид – Лешоядите, както г инаричаме, повече заради личността им, отколкото заради външния им вид. Те не са…добросърдечни. После открихме, че може да създадем връзки с тях точно както с досегашните ни, оригинални гостоприемници. Веднъж поели контрола над тях, се възползвахме от технологиите им. Първо завзехме планетата им, а после ги последвахме на Планетата на Драконите и в Летния Свят – прекрасни места, но и там Лешоядите бях далеч от любезни. Започнахме да колонизираме; нашите гостоприемници се възпроизвеждаха много по – бавно от нас, затова продължителността на живота им бе кратка. Започнахме да изследваме вселената по – дълбоко…
Спрях за момент, притеснена от множеството вперени в мен очи. Само Шарън продължаваше да гледа встрани.
- Говориш така, сякаш си била там, - тихо отбеляза Иън. – Преди колко време се е случило това?
- След като динозаврите саизчезнали от вашата планета, но преди да се появите вие като вид. Не съм била там, но си спомням малко от това, което майката на майката на майката на моята майка си е спомняла от онова време.
- Колко стара си ти? – Иън попита, накланяйки се към мен, а брилянтните му сини очи ме пронизваха.
- Не зная колко, ако трябва да измервам в Земни години.
- Приблизително? – притискаше ме той.
- Хиляди години, може би. – Вдигнах рамене. – Изгубих бройката на годините заради периодите, които прекарвах замразена.
Иън се отдръпна зашеметен.
- Уоу, наистина си стара, - издиша Джейми.
- Но реално погледнато, съм по – млада от теб, - прошепнах му. – Не съм дори година по – голяма. През цялото време се чувствам като дете.
Устните на джейми се разтеглиха в ъгълчетата. Допадааше му идеята да е по – зрял от мен.
- Как протича процеса по стареене при вашия вид? – попита Док. – Какъв е естествения кръговрат на живота ви?
- Нямаме такъв, - отвърнах. – Докато имаме здрав гостоприемник на рззположение, може да живеем вечно.
Ниско мърморене – гневно? уплашено? отвратено?, не можех да кажа със сигурност – се надигна в пещерата. Усетих, че отговорът ми е бил неблагоразумен; разбирах какво можеше да означават тези думи за тях.
- Прекрасно, - ниските, яростни думи дойдоха от мястот, на което седеше Шарън, но тя дори не се обърна.
Джейми отново стисна ръката ми, виждайки в очите ми желанието да избягам. Този път нежно освободих захвата му.
- Вече не съм гладна, - прошепнах, въпреки че хляба ми стоеше недокоснат на плота пред мен. Стъпих на пода и подпирайки се на стената, избягах. Джейми ме следваше плътно. Той ме настигна до големия градински площад и ми подаде хляба.
- Честно, беше много интересно, - каза ми той. – Не мисля, че някой се е разстроил особено.
- Джеб въвлече Док в това, нали?
- Ти разказваш хубави истории. Веднъж разбрали това, всички ще искат да ги чуят. Точно като мен и Джеб.
- Какво ако не искам да им разказвам?
Джейми се намръщи.
- Добре, предполагам, че в такъв случай…няма да ги споделяш. Но ми се струва, че нямаш нищо против да разказваш историите на мен.
- Различно е. Ти ме харесваш. – Можех да кажа „не искаш да ме убиеш”, но усложненията само щяха да го разстроят.
- Веднуж да те опознаят, и всички хора ще започнат да те харесват. Иън и Док вече го направиха.
- Иън и Док не ме харесват, Джейми. Те са просто болезнено любопитни.
- И другите са.
- Ъх, - изръмжах. Бяхме стигнали до нашата стая. Дръпнах настрани завесата и се проснах на матрака. Джейми седна по – внимателно на пода до мен и обви колената си с ръка.
- Не откачай, - умоляваше ме. – Джеб го направи за добро.
Отново изръмжах.
- Няма да е толкова лошо.
- Док ще прави това всеки път, когато отида в кухнята, нали?
Джейми кимна смутено.
- Или Иън. Или Джеб.
- Или ти.
- Всички искаме да чуем историите.
Въздъхнах и легнах по корем.
- Трябва ли всеки път Джеб да постига своето?
Джейми се замисли за момент, после тръсна глава.
- Почти винаги, да.
Отхапах голям залък хляб. Когато спрях да дъвча, казах:
- Мисля, че занапред ще се храня тук.
- Иън ще те разпитва утре, когато плевиш спанака. И Джеб не го е накарал – той сам поиска да те разпитва.
- Ами, чудесно.
- Доста си добра, когато използваш сарказъм. Мислех си, че паразитите – имам предвид Душите – не харесват негативния хумор. А само забавните неща.
- Те се учат доста бързо на тази планета, хлапе.
Джейми се засмя и взе ръката ми в своята.
- Не мразиш това място, нали? Не си нещастна, нали?
Големите му шоколадови очи бяха разтревожени. Притиснах ръката му към лицето си.
- Добре съм, - казах му и в този момент това бе чистата истина.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 7 Авг 2009 - 16:44

ГЛАВА 26
Завърнали се

Без дори да се съглася да го правя, се превърнах в учителката, която Джеб искаше. Моят „клас” бе неформален. Отговарях на въпроси всяка вечер след хранене. Открих, че докато съм съгласна да го правя, Иън, Джеб и Док ще ме оставят намира през деня, за да мога да се концентрирам върху ежедневните си задължения. Винаги се настанявахме в кухнята; харесваше ми да помагам за печенето, докато говоря. Това ми даваше извинение, когато се налагаше да помисля, преди да отговоря на някой труден въпрос, а също и място, към което да насоча погледа си при условие, че не искам да срещна ничии очи. В мислите ми всичко бе паснало на мястото си; думите ми понякога ги разстройваха, но действията ми винаги бяха в тяхна полза. Не исках да се съглася с факта, че Джейми се оказа прав. Очевидно бе, че хората неме харесват. Не биха могли; не принадлежах на техния свят. Джейми ме харесваше, но това бе резултат от странна химична реакция, далеч от практичното. Джеб ме харесваше, но той бе луд. Останалите нямаха оправдание. Не, не ме харесваха. Но нещата се промениха, когато започнах да говоря. Първият признак забелязах на сутринта, след като предната вечер бях отговаряла на въпросите на Док; намирах се в черната баня и перях дрехи заедно с Труди, Лили и Джейми.
- Би ли ми подала сапуна, ако обичаш, Скит? – попита ме застаналата отляво Труди.
Електрически заряд премина през тялото ми, когато чух името си, произнесено от женски глас. Неадекватно подадох сапуна и изплакнах ръката си от парещата следа, която бе оставил.
- Благодаря ти, - добави тя.
- Няма защо, - измънках. Гласът ми се пречупи на последната сричка.
Ден по – късно се разминах в залата с Лили, докато търсех Джейми, за да вечеряме.
- Скит, - каза тя и ми кимна.
- Лили, - отвърнах с пресъхнало гърло.
Скоро след това не само Док и Иън ми задаваха въпроси след вечеря. Изненадах се кой бе най – приказлив: изтощения Уолтър, чието лице представляваше тревожен оттенък на сивото, постоянно се интересуваше от Прилепите, обитаващи Пеещия свят. Хийт, който обикновено мълчеше и позволяваше на Труд и Джофрида говорят от негово име, през последните вечери не можеше да бъде надприказван. Бе очарован от Огнения Свят и въпреки че историята не бе в списъка с любимите ми, той ме засипваше с въпроси, докато не научи и най – малката подробност, която ми бе известна. Лили бе заинтригувана от техническата част – искаше да научи повече за корабите, които ни пренасят от планета на планета, за пилотите, за горивото. Точно на Лили обяснявах за крио – резервоарите – нещо, което всички бяха виждали, но малко от тях разбираха какво е предназначението на тези капсули. Срамежливият Уес, който обикновено седеше до Лили, не ме разпитваше за другите планети, а за тази. Как работи като механизъм? Без пари, без компенсации за труда – защо нашето общество на Души не се разпада? Опитах се да му обясня, че няма голяма разлика в сравнение с живота в пещерите. Не работехме ли всички без пари, като поделяхме плодовете на усиления ни труд поравно между всички?
- Да, - прекъсна ме той, въртейки глава. – Но тук е различно – Джеб има оръжие за подканяне на мързеливците.
Всички се обърнаха към Джеб, той намигна и те се засмяха.
Джеб бе на разположение почти всяка вечер. Той не вземаше участие; просто сядаше небрежно в дъното на стаята и често бе ухилен. Той бе прав за фактора развлечение; странно, въпреки че всички имахме крака, положението ми напомняше за живота ми сред Морските Водорасли. Те си имаха специфично наименование за някой, който забавлява останалите, също като използваните на тази планета Утешител, или Лечител, или Търсач. Аз бях една от Разказвачките на Истории, така че преквалифицирането ми в учител тук на Земята не бе голяма промяна, поне в професионален план. Усещането бе почти като това в кухнята след смрачаване, с ароматите на дим и препечен хляд, изпълващи стаята. Всички бяха заклещени тук, сякаш са насадени. Моите истории представляваха нещо ново, нещо, за което да се мисли извън обичайните теми – безкрайно повтарящите се досадни задължения, същите тридесет и пет лица, същите спомени за други лица, които навяваха скръб, същия страх и същото отчаяние, които отдавна вървяха ръка за ръка. И така кухнята винаги бе препълнена за неофициалните ми уроци. Само Шарън и Маги бяха подозрителни и постоянно отсъстваха.
Вече от четири седмици бях неформална учителка, когато живота в пещерите се промени отново. Кухнята бе пренаселена, както обикновено. Джеб и Док бяха единствените, които отсъстваха, и като изключим Маги и Шарън. На плота до мен имаше метален поднос с тъмни, тестени рулца, увеличили двойно първоначалния си размер. Бяха готови за фурната, стига да се извадеше подноса, който се печеше в момента. Труди проверяваше през няколко минути, да не би нещо да прегори. Често карах Джейми да разказва вместо мен, когато знаеше историята добре. Харесваше ми да гледам как ентусиазмът озарява лицето му, и начина, по който използваше ръцете си, за да рисува картини във въздуха. Тази вечер Хейди искаше да научи повече за Делфините, така че помолих Джейми да отговаря на въпросите й колкото може.
Хората внаги говореха с тъга, когато разпитваха за най – новото ни завоевание. Те виждаха Делфините като отражение на самите себе си в първите години на окупацията. Тъмните очи на Хейди, гледащи объркано под светло – русия бретон, бяха изпълнени със симпатия, когато задаваше въпросите си.
- Те приличат повече на огромни водни кончета, отколкото на риби, нали, Скит? – Джейми почти винаги питаше за потвърждение, въпреки че никога не дочакваше отговора ми. – Те са покрити с твърда кожа, и имат по три, четири или пет чифта крила, в зависимост от възрастта, нали? Така че те на практика летят през водата – тя е по – лека от водата тук, с по – малка плътност. Те имат пет, седем или девет крака, в зависимост от пола им, нали Скит? Те имат три различни пола. Те имат наистиа дълги ръце със яки, силни пръсти, с които могат да сътворят различни неща. Те строят градове под водата от твърдите растения, които растат там, подобно на дърветата, но не съвсем. Те не са толкова напреднали, колкото сме ние, нали Скит? Защото никога не са създавали космически кораби или примерно телефони за комуникация. Хората имат повече предимства.
Труди извади подноса с опечените хлебни ролца, а аз имах намерението да пъхна следващата тава с втасало тесто в горещата, опушена дупка. Трябваше малко да се блъска и да се балансира подноса, за да се намести правилно. Докато се потях пред огъня, чух вълнение пред кухнята, което отекваше по коридора от някъде другаде в пещерите. Бе трудно, с всичките произволно отразени звуци и странна акустика, да се определи от какво разстояние идваше.
- Хей! – Джейми извика зад мен, и аз се обърнах точно навреме да видя как изтича към вратата.
Изправих се и направих крачка след него, водена от инстинкта да го последвам.
- Чакай, - каза Иън. – Той ще се върне. Разкажи ни повече за Делфините.
Иън седеше на плота до фурната – горещо място, което аз не бих избрала – което бе достатъчно близо, за да се протегне и да докосне китката ми. Ръката ми се отдръпна от неочаквания допир, но аз останах на мястото си.
- Какво става там? – попитах. Още чувах бърборене – мислех, че мога да чуя развълнувания глас на Джейми сред смесицата. Иън вдигна рамене.
- Кой знае? Може би Джеб… - пак вдигна рамене, сякаш не бе заинтригуван и не искаше да се мъчи да разбере. Изглеждаше равнодушен, но в очите му се четеше напрежение, което не разбирах.
Бяхсигурна, че съвсем скоро ще разбера, затова също свих рамене и започнах да обяснявам за невероятно сложните семейни връзки на Делфините, докато помагах а Труди да подреди горещия хляб в пластмасови кутии.
- Шест от деветте…прародители, така да се каже, традиционно оставаха с ларвите по време на първата фаза от развитието им, докато тримата родители работеха с техните прародители по направата на нови крила в семейнат работилница за младите, за да се придвижват, - обяснявах, очите ми бяха забити в рулата в ръцете ми, не поглеждах към публиката си, както обикновено, и тогава чух въздишане, идващо от задната част на стаята. Продължих следващото си изречение автоматично, като сканирах тълпата, за да открия кого бях разстроила. – Останалите трима прародители са обикновено заети…

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...


Последната промяна е направена от wentlee на Пет 7 Авг 2009 - 16:46; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 7 Авг 2009 - 16:45

Никой не бе смутен от думите ми. Всички глави бяха обърнати в посоката, в която гледах. Очите ми прескачаха от глава на глава, докато стигна до тъмния изход. Първото нещо, което забелязах, бе тънката фигура на Джейми, прилепена до нечия ръка. Някой, който бе невероятно мръсен от главата до петите, и който почти се сливаше с цвета на стените на пещерата. Някой, който бе твърде висок, за да е Джеб, и между другото, Джеб се показваше точно зад рамото на Джейми. Дори от това разстояние можех да видя, че очите на Джеб бяха присвити и носа му мърдаше, сякаш бе нетърпелив – необичайна емоция за Джеб. Точно тогава видях лицето на Джейми, озарено от истинска радост.
- Ето ни, - Иън измърмори зад мен, гласът му почти не се чуваше, заглушен от пращенето на пламъците.
Изцапаният човек, за когото Джейми все още се държеше, направи крачка напред. Едната му ръка се вдигна бавно, като неволен рефлекс, и се сви в юмрук. Гласът на Джаред прозвуча от устата на мръсната фигура – равен, напълно лишен от интонация:
- Какво означава това, Джеб?
Гърлото ми се сви. Опитах да преглътна, но нещо ме стискаше. Опитах да дишам, пак без успех. Сърцето ми барабанеше неравномерно.
„Джаред!”, екзалтирания глас на Мелани бе силен, мълчалив писък в израз на въодушевлението й. Тя засия и се върна към живота в главата ми. „Джаред е у дома!”
- Скит ни учи на всичко, което знае за вселената, - нетърпеливо дърдореше Джейми, някакси без да забележи яростта на Джаред – може би прекалено развълнуван, за да обърне внимание на това.
- Скит? – повтори Джаред с нисък глас, който прозвуча почти като ръмжене.
В коридора зад него се появиха още прашни фигури. Забелязах ги едва когато повториха ръмженето му и започнаха да мърморят с отвращение. Руса глава се надигна сред замръзналата публика. Пейдж се повдигна на пръсти.
- Анди! – проплака и се запровира между фигурите, които я обграждаха. Един от мръсните мъже заобиколи Джаред и я хвана, преди да залитне и да падне върху Уес. – О, Анди! – хълцаше тя, и тонът й напомняше на гласа на Мелани.
Избухването на Пейдж моментално промени атмосферата. Притихналата тълпа започна да бърбори, повечето се изправиха на крака. Сега звуците бяха приветствия, като мнозинството станаха, за да посрещнат завърналите се пътешественици. Опитах се да разчета странните изражения на лицата им, докато се насилваха да се усмихнат и тайно надничаха към мен. След една дълга, бавно отминаваща секунда осъзнах – времето около мен бе спряло, смразявайки ме на място – че израженията им бяха изпълнени с вина.
- Всичко ще е наред, Скит, - Иън измърмори изпод дъха си.
Втренчих се диво в него, търсейки същата вина, изписана на лицето му. Не я открих, само следи от защита в присвитите му живи очи, взиращи се в новодошлите.
- Какво по дяволите, хора? – нов глас прогърмя.
Кайл – лесно разпознаваем заради размера си, независимо от мръсотията – си проправяше път около Джаред и се бе насочил право към…мен.
- Оставяте го да ви разказва лъжите си? Как така всички откачихте? Или то доведе Търсачите тук? Сега всички ли сте ПАРАЗИТИ?
Много глави се наведоха засрамени. Само няколко останаха с вирнати нагоре брадички, и гордо изправени рамене: Труди, Лили, Хийт, Уес…и болнавия Уолтър, от всички присъстващи.
- Кротко, Кайл, - каза с немощен глас Уолтър.
Кайл го пренебрегна. Вървеше с преднамерено бавни стъпки към мен, а очите му – същото трептящо лилаво като на брат му – ме гледаха разярено. Въпреки това не можех да задържа погледа си върху него – очите ми отново и отново се връщаха към тъмната фигура на Джаред, опитвайки се да разчетат маската на лицето му.
Любовта на Мелани се разливаше в мен като като през пропукана язовирна стена и ме разсейваше дори повече от разярения варварин, който скъсяваше дистанцията бързо. Иън закри гледката ми, като застана пред мен. Завъртях врата си настрани, за да мога да виждам ясно Джаред.
- Нещата се промениха, откакто заминахте, братко.
Кайл закова на място, отказвайки да повярва.
- Да не би тогава Търсачите да са дошли, Иън?
- Тя не представлява опасност за нас.
Кайл стисна зъби и с ъгълчето на окото си видях как се пресегна да извади нещо от джоба си. Най – после нещо да прикове вниманието ми. Потръпнах, очаквах да извади оръжие. Думите се изплъзнаха от устата ми като задавен шепот.
- Не го прави по този начин, Иън.
Иън не отвърна на молбата ми. Бях изненадана колко нетърпелива се чувствах, колко много исках той да не пострада. Не беше инстинктивна защита, нуждата да го защитя, загнездена дълбоко в костите ми, която изпитвах към Джейми и дори към Джаред. Просто знаех, че Иън не трябва да бъде наранен в опита си да ме защитава. Ръката на Кайл се измъкна от джоба и някаква светлина проблесна от нея. Той я насочи към лицето на Иън и я задържа за момент. Иън не се отдръпна от светлината.
- Какво е станало? – поиска да узнае Кайл, пъхайки обратно в джоба си фенерчето. – Не си паразит. Тогава как успя това нещо да стигне до вас?
- Успокой се и ще ти разкажа всичко.
- Не.
Противопоставянето не дойде от Кайл, а от някой, който стоеше зад него. Гледах как Джаред върви бавно към нас, преминавайки през редиците на притихналите хора. Докато се приближаваше, Джейми още се държеше за ръката му с озадачено изражение, а аз можех по – добре да прочета мислите на Джаред под маската от мръсотия. Дори Мелани, не на себе си от щастие заради безопасното му завръщане, не можеше да пропусне ненавистта, изписана на лицето му.
Джеб бе хвърлил напразни усилия спрямо грешните хора. Нямаше значение дали Труди или Лили ми говорят, нямаше смисъл това, че Иън бе готов да застане между мен и брат си, че Шарън и Маги не предприеха враждебни действия спрямо мен. Единственият, който трябваше да бъде убеждаван, най – накрая бе взел решението си.
- Не мисля, че някой трябва да се успокоява, - каза Джаред през зъби. – Джеб, - продължи той, без да поглежда дали старецът го следва, - дай ми пушката.
Тишината, последвала думите му, бе толкова напрегната, че усещах натист в ушите си. от момента, в който можех да видя ясно лицето му, разбрах, че това бе краят. Затворих очи.
- Скоро не е била у мен, - Джеб каза провлачено.
Надзърнах през присвитите си очи, докато Джаред се оглеждаше да провери дали твърдението на Джеб бе истина. Той издиша гневно през носа.
- Добре, - измърмори. Направи още една крачка към мен. – Значи този път ще стане по – бавно. Би било по – хуманно, ако бързо намериш пушката.
- Моля те, Джаред, да поговорим, - каза Иън, здраво стъпил на крака докато говори, въпреки че вече знаеше отговора.
- Смятам, че вече е казано твърде много, - изръмжа Джаред. – Джеб остави това в мои ръце и аз взех решение.
Джеб шумно прочисти гърлото си. Джаред се завъртя наполовина, за да погледне отново към него.
- Какво? – поиска да узнае той. – Ти създаде правилата, Джеб.
- Добре, това е истина.
Джаред се обърна към мен.
- Иън, махни се от пътя ми.
- Добре, добре, почакай за секунда, - продължи Джеб. – Ако си върнеш назад, ще си припомниш, че правилото гласеше – на който принадлежи тялото, той взема решението.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 7 Авг 2009 - 16:46

Една вена на челото на Джаред пулсираше видимо.
- И?
- Струва ми се, че тук има някой, който може да предяви същите претенции като теб. Може би дори по – големи.
Джаред отправи поглед напред, осмисляйки думите му. След кратък момент лицето му се сбръчка, разбрало какво имаше предвид Джеб. Той погледна към момчето, все още висящо на ръката му. Всичката радост се изпари от лицето на Джейми и то побледня и се вцепени от ужас.
- Не можеш, Джаред, - задави се той. – Няма. Скит е добра. Тя ми е приятелка! И Мел! Ами Мел? Не можеш да убиеш Мел! Моля те! Трябва да… - той се пречупи, агонизирайки.
Отново затворих очи в опит да блокирам напиращата към съзнанието ми картина на страдащото момче. Вече едва се сдържах да не се спусна към него. Но се удържах на мястото си с ясното съзнание, че не би му помогнало, ако точно сега помръдна.
- Така че, - поде Джеб с много по – общителен тон, - може да видиш, че Джейми не е съгласен. Предполагам, че всяка твоя дума ще намери равносилната си от страна на Джейми.
Доста дълго не се чуваше отговор и аз се принудих отново да отворя очи. Джаред се бе втренчил в изтерзаното, страховито лице на джейми, като самият той изглеждаше ужасяващо.
- Как си позволил това да се случи, Джеб? – прошепна той.
- Трябва да поговорим, - отговори Джеб. – Но защо първо не се вземеш дъх? Може да си по – разговорлив след една баня.
Джаред отправи поглед, който вещаеше гибел, към стареца, а очите му бяха изпълнени с шока и болката от предателството. Можех да опиша този поглед само с човешките сравнения – Цезар и Брут, Исус и Юда. Непоносимото напрежениет продължи още няколко дълги минути, и после Джаред освободи пръстите на джейми от ръката си.
- Кайл, - излая Джаред, обърна се и закрачи към изхода.
Кайл погледна брат си прощално и го последва. Останалите изцапани членове на експедицията потеглиха мълчаливо след тях, Пейдж се бе сгушила на сигурно в обятията на Анди. Повечето от останалите хора, които бяха навели засрамено глави заради приемането ми в тяхното общество, се извърнаха и закрачиха след тях. само джейми, Джеб и Иън зад мен, и Труди, Джофри, Хийт, Лили, Уес и Уолтър останаха. Никой не проговори, докато ехото от стъпките им не заглъхна.
- Фиу! – издиша Иън. – Близо беше. Добри разсъждения, Джеб.
- Вдъхновение в отчаянието. Но още не сме извън гората, - отвърна Джеб.
- Аз ли не знам! Не си оставил оръжието на някое очевидно място, нали?
- Мне. Предположих, че скоро ще се стигне до тази ситуация.
- Това поне е нещо.
Джейми трепереше, останал сам в пространството след масовото заминаване на всички. Заобиколена от тези, които трябваше да причисля към приятелите си, се почувствах способна да се приближа до него. Той обгърна кръста ми, а аз го потупах по гърба с треперещи ръце.
- Всичко е наред, - шепнешком го излъгах. – Всичко е наред. – Знаех, че дори глупал би чул фалшивата нотка в гласа ми, а Джейми не бе глупак.
- Той няма да те нарани, - каза с плътен глас Джейми, борещ се срещу нахлуващите в очите му сълзи. – Няма да му позволя.
- Шшш, - измрънках.
Бях ужасена – усещах, че на лицето ми е изписан ужас. Джаред бе прав – как Джеб е позволил това да се случи? Ако ме бяха убили първия ден, още преди Джейми да ме види…Или онази първа седмица, когато Джаред ме пазаше изолирана от всички, преди Джейми и аз да станем приятели…Или само ако си бях държала устата затворена, вместо да споменавам Мелани…Бе твърде късно за всичко. Ръцете ми се стегнаха около детето. Мелани също бе поразена.
„Горкото ми детенце.”
„Казах ти, че е лоша идея да им казваме всичко”, напомних й.
„Какво ще му се случи сега, когато умрем?”
„Ще бъде ужасно. Той ще бъде травматизиран, и уплашен, и отвратен…”
Мелани ме прекъсна:
„Достатъчно. Зная, зная. Но какво може да сторим?”
„Да не умираме, предполагам.”
Мелани и аз се замислихме за възможността да оцелеем и изпаднахме в отчаяние.
Иън тупна джейми по гърба – усетих как движението премина през телата на двама ни.
- Не се отчайвай, хлапе, - каза той. – Не си сам в това.
- Те просто са шокирани, това е всичко. – Разпознах алтовия глас на Труди зад мен. – Веднъж да получим възможността да обясним, и те ще видят причините.
- Да види причината? Кайл? – някой просъска почти неразбираемо.
- Знаехме, че този момент ще настъпи, - измърмори Джеб. – само трябва да изчакаме бурята да премине.
- Може би трябва да намериш оръжието, - спокойно предложи Лили. – Нощта може да бъде дълга. Скит може да остане с Хейди и мен…
- Мисля, че е по – добре да я отведем някъде другаде, - изрази несъгласието си Иън. – Може би в южните тунели? Аз ще я наглеждам. Джеб, ще ми подадеш ли ръка?
- Няма да я потърсят при мен. – Предложението на Уолтър прозвуча като шепот.
Уес проговори в момента, в който думите на Уолтър отшумяха.
- Аз ще се присъединя към теб, Иън. Те са шестима.
- Не, - най – накрая задавено извиках. – Не. Не е редно. Не трябва да се биете помежду си. всички принадлежите на това място. Без да се биете, не и заради мен.
Отместих ръцете на Джейми от кръста си и задържах китките му, когато се опита да ме спре.
- Искам само минутка за себе си, - казах ми, като игнорирах вперените в мен погледи. – Имам нужда да остана сама. – Завъртях глава, за да открия Джеб. – И така ще имате възможност да обсъдите нещата, без да слушам. Не е честно – да обсъждате стратегията пред врага си.
- Не, не се дръж така, - отвърна Джеб.
- Остави ми малко време да помисля, Джеб.
Отстъпих настрани от Джейми и пуснах ръцете му. Някой постави ръка на рамото ми и аз подскочих. Бе просто Иън.
- Не е добра идея да се скиташ сама наоколо.
Наведох се към него и се опитах да сниша гласа си така, че Джейми да не може да ме чуе.
- Защо да протакаме неизбежното? Дали ще му бъде по – лесно или по – трудно?
Като че ли знаех отговора на последния ми въпрос. Проврях се под ръката на Иън и затичах към изхода.
- Скит! – Джейми извика след мен.
Някой му изшътка. Не чух стъпки след мен. Може би бяха сметнали за мъдро решението да ме оставят да бягам. Коридорът бе тъмен и пуст. Ако имах късмет, щях да се промъкна през голямата „градинарска” пещера, без никой да ме види. За цялото време, прекарано тук, единственото нещо, което не успях да открия, бе изхода за навън. Струваше ми се, че съм била във всички тунели и никога не съм откривала страничен проход, който да изследвам. Замислих се за това, докато се прокрадвах през най – дълбоките сенки в единия ъгъл на голямата пещера. Къде можеше да се намира изхода? И се замислих: ако разгадая това, дали ще съм способна да си тръгна? Не можех да се сетя за нищо, което да си струва да напусна това място – определено не и пустинята отвън, но също така не си струваха Търсача, Лечителя, нито моя Утешител, нито предишния ми живот, който бе оставил едва забележимо отражение върху мен. Всичко, което наистина означаваше нещо, бе тук с мен. Джейми. Джаред, независимо че искаше да ме убие. Не можех да си представя да изоставя някого от двамата. И Джеб. Иън. Сега имах приятели. Док, Труди, Лили, Уес, Уолтър, Хийт. Странни хора, които можеха да надмогнат това, което представлявам, и да видят в мен нещо, което не се налага да убият. Може би се дължеше само на любопитството им, но независимо от това, те бяха изявили желание да се изправят с мен срещу тяхното здраво свързано семейство от оцелели хора. Тръснах глава учудено, докато проследявах с ръка грубите скали. Можех да чуя останалите в пещерата, намиращи се на другия край. Не спрях; не можеха да ме видят тук, а ето че открих и пролуката, която търсех.
След всичко, беше ми останало само едно място, на което можех да отида. Дори и някак да бях разбрала къде се намира пътя за евентуалното ми бягство, пак щях да поема насам. Пропълзях към невъобразимия мрак и забързах по пътя си.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Върнете се в началото 
Страница 5 от 12Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6 ... 10, 11, 12  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Booklovers :: Книги :: Преводи-
Идете на: