Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Booklovers

ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД НА ПЪРВАТА КНИГА ОТ ПОРЕДИЦАТА НА НАЛИНИ СИНГ - В РОБСТВО НА УСЕЩАНЕТО

 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 THE HOST / фен превод /

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 5, 6, 7 ... 10, 11, 12  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 10 Авг 2009 - 19:48

ГЛАВА 27
Нерешителна

Почувствах под пръстите си пътя обратно към моята затворническа дупка. Бяха изминали много седмици, откакто за последно бях вървяла точно по този коридор; не бях се връщала от онази сутрин, в която Джаред замина и Джеб ме освободи. Струваше ми се, че докато бях жива, а Джаред бе в пещерите, принадлежах само на това място.
Нямаше я бледата светлина, която да ме приветства. Бях доста сигурна, че съм на крачка от мястото – все още смътно си спомнях завоите и криволиченията. Оставих ръката си протегната към стената толкова ниско, колкото можех, за да напипам отвора, докато се промъквах напред. Не бях сигурна, че ще пропълзя отново в тясната дупка, но поне щеше да ми даде отправна точка и по нея щях да се ориентирам, че съм се озовала там, където искам.
Когато открих отвора, се оказа,че няма да имам възможност отново да се заселя в моята клетка. В същия момент, в който пръстите ми опипваха грубия форен ръб на дупката, кракът ми се удари в някакво препятствие. Залитнах и паднах на колене. Протегнах ръце напред, за да се подпра, под тях се чу скърцане и пукане, и усетих как пробиха нещо, което не бе скала и мястото му не бе там.
Звукът ме стресна; неочаквание предмет ме изплаши. Може би бях завила погрешно и изобщо не се намирах близо до моята дупка. Може би бях се озовала в нечия всекидневна. Върнах се мислено по обратния път и се зачудих как можах така да се объркам. Междувременно се ослушвах за някаква реакция, предизвикана от падането ми, като стоях абсолютно неподвижна в мрака. Не последва нищо – никаква реакция, никакъв звук. Само мрак, задух, влага както винаги, и пълна тишина, което ми подсказваше, че съм сама. Внимателно, като се опитвах да издавам възможно най – малко звуци, се огледах и осъзнах, че сигурно съм заобиколена от запасите.
Ръцете ми бяха заседнали в нещо. Издърпах ги и проследих очертанията на нещото, което ми изглеждаше като картонена кутия – кашон, покрит със слой скърцащ найлон, който ръцете ми бяха пробили. Бръкнай в кашона и открих още един слой скърцащ найлон – малки правоъгълници, които шумоляха силно, щом ги стиснах с ръце. Бързо се отдръпнах, страхувайки се да не привлека внимание върху себе си.
Сетих се – бях помислила, че съм открила горната част на дъпката. Претърсих отляво и открих още купчини кашони, оставени там. Опитах да разбера колко високи са купчините и когато се изправих се оказа, че достигат на височина до главата ми. продължих да търся и открих стената, а след това и дупката, разположена точно там, където си мислех, че се намира. Опитах да се покатеря вътре, при условие, че мястото бе същото - само още секунда върху извития като дъга под и щях да разбера със сигурност – но не можах да се провра вътре. Защото и дупката бе запълнена с кутии.
Попаднала в безизходица, опипвах с ръце и се върнах отново в залата. Открих, че не мога да се придвижа надолу по коридора; целия бе запълнен с мистериозните картонени кашони. Докато изследвах пода, опитвайки се да разбера какво точно се бе случило тук, открих нещо различно от кутиите. Бе груб плат като брезент, сак, пълен с нещо тежко, което се преобърна с тихо свистене, когато го побутнах с лакът. Размачках сака с ръце, не бях толкова притеснена от свистенето, колкото от шумоленето на найлоновите пакетчета – струваше ми се, че този нежелан шум би предупредил всеки за моето присъствие. Изведнъж всичко ми се изясни. Заради миризмата, която се усещаше. Докато си играех с подобния на пясък материал в сака, ме връхлетя неочакван полъх – познат аромат. Той ме пренесе в бедно обзаведената ми кухня в Сан Диего, и ме насочи към ниския шкаф от лявата страна на мивката. В главата си ясно виждах торбата суров ориз, пластмасовата мерителна купа, която използвах, за да го разпределям, редовете с консервирана храна зад него…
Веднъж осъзнала, че докосвам торба с ориз, всичко си дойде на мястото. В крайна сметка се намирах на правилното място. няли Джеб бе казал, че използват пещерата като склад? И не беше ли Джаред току – що завърнал се от дълга обиколка? Сега всичко, което „обирджиите” бяха присвоили през седмиците, в които извършваха набезите си, бе натрупано в това забравено – от – Бога – място, докато не влезне в употреба.
Много мисли минаха едновременно през главата ми. Първо, осъзнах, че съм заобиколена от храна. Не просто сух хляб и лучена супа, а храна. Някъде из купчините можеше да има фъстъчено масло. Шоколадови бисквити. Картофен чипс. Чийтос. Дори само като си представих тези неща, как отново ги вкусвам, как се натъпквам за пръв път, откакто напуснах цивилизацията, и се почувствах виновна. Джаред не бе рискувал живота си и не бе прекарал седмици в крадене и криене, само за да ме храни. Тази храна бе предназначена за другите. Тревожех се, че носенето не е приключило. Ами ако имаха още кашони за прибиране? Дали Джаред и Кайл щяха да са тези, които да ги донесат? Нямаше нужда да развихрям въображението си, за даси представя сцената, която би последвала, щом ме открият тук САМА.
Но нали по тази причина се бях озовала тук? Не бе ли точно това, от което имах нужда – да бъда САМА, за да помисля.
Отпуснах се до стената. Чувалът ориз се превърна в прилична възглавница. Затворих очи – напълно ненужно в мастилено – черния мрак – и се настаних удобно, преди да поискам съвет.
„ОК, Мел. Сега какво?”
Бях радостна да открия, че тя все още е будна и стои нащрек. Противопоставянето извади на повърхността силата й. тя се оттегляше само когато нещата вървяха добре.
„Приоритети”, реши тя. „Какво е най – важното за нас? Да останем живи? Или Джейми?”
Тя знаеше отговора.
„Джейми”, потвърдих и шумно въздъхнах. Диханието ми се отрази като шепот о черните стени.
„Съгласна. Може и да остискаме още известно време, ако позволим на Джеб и Иън да си защитават. Дали това ще му помогне?”
„Може би. А дали ще бъде по – наранен, ако просто се откажем? Или ако оставим това да се проточи, само за да свърши зле, което ми се струва неизбежно?”
Думите ми не й харесаха. Усещах я как се движи бързо напред – назад, търсейки алтернативи.
„Да опитаме да избягаме?”, предложих.
„Малко вероятно”, отсече тя. „Освен това, какво ще правим отвън? Какво ще им кажем?”
Заедно си представихме ситуацията – как щях да обясня месеците си отсъствие? Можех да излъжа, да измисля правдоподобна история, или да кажа, че не си спомням. Но се сетих за скептичното лице на Търсача, за изпъкналите й очи, изпълнени с подозрение, и знаех, че нелепия ми опит да хитрувам щеше да се провали.
„Ще си помислят, че съм те превзела”, съгласи се Мелани. „Ще те изкарат от мен и ще сложат нея на твоето място.”
Превих се, сякаш новата ми поза върху скалистия под би могла да ме отведе далеч от тези мисли, и потръпнах. После оставих мисълта ми да стигне до края. Тя щеше да им каже за това място и Търсачите щяха да нахлуят тук. Ужас премина през нас.
„Правилно”, продължих. „Бягството отпада.”
„Правилно”, прошепна тя, емоциите правеха мислите й непостоянни.
„Така че решението е…бързо или бавно. Кое ще го нарани по – малко?”
Изглежда, че докато се фокусирах върху практическата част, можех да обсъждам проблема строго професионално. Мелани се опита да имитира усилията ми.
„Не съм сигурна. От една страна, логически погледнато, коклкото повече време тримата прекараме заедно, толкова по – трудна ще е…раздялата за него. Но от друга страна, ако просто се предадем, без да се борим…няма да му хареса. Той ще се почувства предаден от нас.”
Огледах и двете страни, които тя представи, опитвайки се да съм рационална.
„Значи…бързо, но трябва да дадем всичко от себе си, за да не умрем?’
„Да започване борбата”, твърдо заяви тя.
Борба. Прекрасно. Опитах да си го представя – срещата на насилие и насилие. Да вдигна ръка, за да ударя някой. Можех да формирам изреченията, но не можех да си представя картината умствено.
„Може да се справиш”, окуражаваше ме тя. „Аз ще ти помагам.”
„Благодаря, но не, благодаря. Трябва да има и друг начин.”
„Не те разбирам, Скит. Предаде собствения си вид, готова си да умреш за брат ми, влюбена си в човека, когото обичай и който е готов да ни убие, и въпреки това няма да изоставиш порядките, които са напълно лишени от практичност на това място.”
„Аз съм това, което съм, Мел. Не мога да се променя по този начин, при все че всичко останало може. Ти държиш на себе си; позволи ми да направя същото.”
„Но ако смяташ да…”
Щеше да продължи да спори с мен, но ни прекъснаха. Стържещ звук, като от обувка, която се влачи по скалата, отекваше някъде надолу по коридора. Замръзнах – всяка функция на тялото ми замря, само сърцето ми продължи да прескача – и се заслушах. Нямаше как дълго да се надявам, че само ми се е причуло. След секунди вече чувах тихи стъпки, които приближаваха насам. Мелани се държеше хладнокръвно, докато аз изпаднах в паника.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 10 Авг 2009 - 19:49

„Стани на крака”, заповяда ми тя.
„Защо?”
„Няма да се биеш, но поне може да бягаш. Трябва да пробваш нещо – заради Джейми.”
Отново започнах да дишам тихо и плитко. Бавно се завъртях, докато не се намерих в изгодна позиция. Адреналинът се разтече по мускулите ми, карайки ме да ги усещам пламтящи и гъвкави. Щях да съм по – бърза от тези, които се опитат да ме хванат, но къде щях да отида?
- Скит? – някой тихо прошепна. – Скит? Там ли си? Аз съм.
Гласът му се пречупи и веднага го познах.
- Джейми, - изграчих. – Какво правиш? Казах ти, че иамм нужда да остана сама.
Облекчението бе осезаемо в гласа му и сега той си позволи да повиши тона си.
- Всички те търсят. Добре де, знаеш, Труди и Лили, и Уес – тези всички. Не само на нас не ни е позволено да казваме на някого какво сме намислили. Никой не трябва да разбира, че липсваш. Джеб отново взе оръжието си. Иън е с Док. Когато Док се освободи, ще говори с Кайл и Джаред. Всички слушат Док. Не се налага да се криеш. Всички са заети, а ти сигурно си изморена…
Докато Джейми обясняваше, продължи напред и пръстите му намериха ръката ми.
- Не се крия наистина, Джейми. Казах ти, че трябва да помисля.
- И не може да мислиш с Джеб наоколо, нали?
- Къде искаш да отида? Обратно в стаята на Джаред? Предполага се, че трябва да съм тук.
- Вече не. – Познатото упорство прозвуча в гласа му.
- Защо всички са толкова заети? – попитах, за да го разсея. – Какво прави Док?
Опитът ми бе неуспешен; той не отговори. След минута мълчание, докоснах бузата му.
- Виж, трябва да си при Джеб. Кажи на останалите да престанат да ме търсят. Просто ще се помотая тук известно време.
- Не може да спиш тук.
- Преди го правех.
Усетих с ръка как той поклати глава.
- Поне ще ида да донеса матраци и възглавници.
- Не се нуждая от повече от една.
- Няма да остана с Джаред, докато се държи като пълен гадняр.
Вътрешно изстенах.
- Тогава ще останеш при Джеб с неговото хъркане. Трябва да си с тях, а не с мен.
- Принадлежа там, където искам.
Над главата ми висеше заплахата Кайл да ме открие тук. Но този аргумент само щеше да накара Джейми да се почувства отговорен за мен и да поиска да ме защитава.
- Добре, но трябва да получиш разрешение от Джеб.
- По – късно. Няма да притеснявам Джеб тази нощ.
- Какво прави той?
Джейми не отговори. Едвасега осъзнах, че той умишлено не отговаряше на въпросите ми за пръв път. И имаше нещо, което не искаше да ми каже. Може би и другите бяха заети с опитите си да ме открият. Може би завръщането на Джаред у дома ги бе върнало към първоначалното им мнение за мен. Това почувствах още в кухнята, когато наведоха глави и ми хвърляха погледи, изпълнени със скрита вина.
- Какво става, Джейми? – притиснах го.
- Не бива да ти казвам, - измрънка той. – И няма да ти кажа. – Ръцете му се увиха здраво около кръста ми и лицето му се притисна в рамото ми. – Всичко е наред, - обеща ми с тънък глас.
Потупах го по гърба и прекарах пръсти през сплетената му грива.
- Добре, - казах, съгласявайки се да приема мълчанието му. Все пак и аз имах своите тайни, нали? – Не се разстройвай, Джейми. Каквото и да е, ще проработи за доброто на всички. Ти ще си добре. – Когато изрекох думите, ми се прииска да бяха истина.
- Не зная на какво да се надявам, - шепнеше той.
Докато се взирах в черното нищо, опитвайки се да разбера какво не ми казваше, слаб отблясък хвана окото ми – идваше от далечния край на тунела, и при все че беше замъглен, някак ми се струваше подозрителен на фона на черната пещера.
- Шшш, - издишах. – Някой идва. Бързо, скрий се зад кашоните.
Главата на Джейми се завъртя към жълтата светлина, която ставаше по – ярка с всяка изминала секунда. Ослушвах се за стъпки, придружаващи светлината, но не чух нищо.
- Няма да се крия, - процеди през зъби той. – Стой зад мен, Скит.
- Не!
- Джейми, - изкрещя Джаред. – Зная, че си там някъде.
Усещах краката си потънали, вцепенени. Трябваше ли да е Джаред? За Джейми щеше да е много по – лесно, ако Кайл бе този, който ще ме убие.
- Махай се! – извика в отговор Джейми.
Жълтата светлина се задвижи бързо и скоро се превърна в кръг на далечната стена. Джаред се показа иззад ъгъла, фенера в ръката му кръстосваше наляво – надясно скалния под. Отново бе чист, облечен в избелялата червена тениска, кято разпознах – тя висеше в стаята, в която живяхседмици наред, така че я бях виждала и преди. Неговото лице бе също така познато – носеше абсолютно същото изражение, което се появи в първия момент, когато ме видя в пещерите. Лъчът на фенера докосна лицето ми и ме заслепи; знаех, че светлината рефлектира в сребристото на очите ми и хвърля диамантени отблясъци наоколо, защото усетих Джейми да подскача – за момент се сепна, но после застана още по – непоколебимо от преди.
- Дръпни се от това! – гласът на Джаред бе като тътен.
- Млъквай! – изкрещя му Джейми. – Не я познаваш! Остави я на мира!
Той се прилепи към мен, докато се опитвах да отключа хватката на ръцете му. Джаред се приближи като нападащ бик. Той сграбчи задната част на тениската на Джейми с една ръка и го отдалечи от мен. Държеше плата в шепата си, разтърсваше момчето и крещеше.
- Държиш се като идиот! Не виждаш ли как те използва?
Инстинктивно се пъхнах в тясното пространство между тях. Както се и надявах, помръдването ми го накара да пусне Джейми. Не исках и нямах нужда да се случи това, което последва – начина, по който аромата му насили сетивата ми, контура на гърдите му под ръцете ми.
- Остави Джейми на мира, - казах, и за пръв път ми се прииска да съм повече такава, каквато Мелани искаше да бъда – ръцете ми да са здрави и гласът ми да е силен.
Той стисна китките ми в едната си ръка и и ги използва като лост, за да ме запрати към стената. Ударът ме изненада и изкара дъха ми. Рикоширах от стената към пода, приземих се върху кашоните и отново се чу хрущене и трясък, а аз пробих още от целофана. Пулсът ми биеше яростно в главата, докато лежах прегъната върху кутиите, и за момент видях странни светлини да преминават пред очите ми.
- Страхливец! – Джейми изкрещя на Джаред. – Тя не би те наранила, за да запази собствения си живот! Защо не спреш да се занимаваш с нея?
Чух кутиите да се разместват и почувствах ръцете на Джейми върху себе си.
- Скит, добре ли си? Скит?
- Добре съм, - изпухтях, пренебрегвайки туптенето в главата ми. Виждах нетърпеливото му лице да се колебае над мен, осветено от фенера, който Джаред сигурно бе изпуснал. – Върви, джейми, - прошепнах. – Бягай!
Джейми яростно разтърси глава.
- Стой настрана от това нещо! – измуча Джаред.
Гледах как Джаред сграбчи Джейми за рамото и го изправи от приведеното му положение. Кутиите, блъснати в суматохата, се изсипаха върху мен като малка лавина. Претърколих се и покрих глава с ръцете си. Един тежък кашон ме удари точно между плешките и аз проплаках от болка.
- Спри да я нараняваш! – виеше Джейми.
Последва остро плющене и някой изохка. Борех се да се измъкна изпод тежките кашони, повдигайки се на лакти зашеметена. Джаред държеше едната си ръка върху носа и нещо тъмно се стичаше надолу по устните му. Очите му бяха широко отворени от изненада. Джейми стоеше пред него, ръцете му бяха свити в юмруци, лицето му бе свирепо смръщено. Мръщенето на Джейми бавно се стопи, виждайки как Джаред се е втренчил в него шокирано. Болка зае мястото – болка и предателство, толкова дълбоко, че можеше да съперничи на изражението, което Джаред имаше, когато ме завари в кухнята.
- Не си човека, за който те мислех, - прошепна Джейми. Погледна към Джаред така, сякаш се намираше много далеч, сякаш ги делеше стена и Джейми бе напълно изолиран от неговата страна.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 10 Авг 2009 - 19:49

Очите на Джейми започнаха да блуждаят и той извърна глава, засрамен че бе показал слабост пред Джаред. Той си тръгна с бързи, резки движения.
„Опитахме”, тъжно си помисли Мелани. Сърцето я заболя заради момчето, въпреки че искаше час по – скоро да вяърна погледа си върху мъжа. Дадох й каквото искаше.
Джаред не ме гледаше. Той се взираше в мрака, където Джейми изчезна, а ръката му още покриваше носа му.
- Ох, по дяволите! – внезапно изкрещя. – Джейми! Върни се веднага!
Не последва отговор. Джаред хвърли един суров поглед в моя посока – аз се отдръпнах, въпреки че изюглежда яростта му се бе изпарила – вдигна фенера и хукна след джейми, ритайки кашон, който препречваше пътя му.
- Съжалявам, разбра ли? Не плачи хлапе! – той нареждаше още ядосани извинение, докато завиваше зад ъгъла, оставяйки не да лежа я черната тъмнина.
За един дълуг момент всичко, което правех, бе да дишам. Концентрирах се върху нахлуването на въздуха в дробовете ми, после върху издишането, и пак върху вдишването. След като усетих, че съм овладяла дишането си, се опитах да се изправя от пода. Отне ми няколко секунди да си припомня как да движа краката си, и дори тогава бяха разтреперани и заплашваха дасе огънат под тежестта на тялото ми, така че седнах до стената и се отпуснах, докато не открих „пълната ми с ориз възглавница”. Облегнах се на нея и започнах да правя опис на състоянието си.
Нищо не бе счупено – с изключение може би на носа на Джаред. Бавно завъртях глава. Джейми и Джаред не трябваше да се бият. Причиних им толкова суматоха и нещастие. Въздъхнах и се завърнах към задачата си. почувствах широко болезнено място в центъра на гърба си и страната на лицето ми, която се удари в стената, бе ожулена и влажна. Щипеше, когато докоснах лицето си и по пръстите ми остана топла течност. Все пак това бе най – лошото. Другите натъртвания и ожулвания бяха леки.
Като осъзнах това, неочаквано ме връхлетя облекчение. Бях ЖИВА. Джаред бе получил шанса си да ме убие, но не го използва. Вместо това тръгна след Джейми, за да оправи нещата между тях. Така че каквито и щети да бях нанесла на отношенията им, най – вероятно бяха поправими.
Денят бе дълъг – дори и преди Джаред и другите да се появят, а ми се струваше, че бе изминала цяла вечност. Затворих очи и заспах върху ориза.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 14 Авг 2009 - 22:50

ГЛАВА 28
Неосведомена

Бе дезориентиращо да се събудя в пъен мрак. През последните месеци бях свикнала слънцето да ме известява, че е настъпило утрото. Отначало си помислих, че все още е нощ, но после почувствах как лицето ми щипе, а гърба ми бе пробождан от остра болка, и си припомних къде се намирам.
Освен мен можех да чуя звука на тихо, равномерно дишане; не се изплаших, защото бе най – познатия за мен звук. Не бях изненадана, че Джейми бе пропълзял обратно и бе спал до мен през нощта.
Може би промяната в дишането ми го събуди; а може би просто бяхме постигнали синхрон относно нуждите на телата ни. Но секунда, след като се осъзнах, той изпъшка тихо.
- Скит? – прошепна.
- Тук съм.
Той въздъхна облекчено.
- Тук наистина е тъмно, - каза той.
- Да.
- Мислиш ли, че е време за закуска?
- Не зная.
- Гладен съм. Да идем да проверим.
Не му отговорих. Той разчете правилно мълчанието ми – опитвах се да отбягна предложението му.
- Не се налага да се криеш тук, Скит, - каза той решително, след като ме почака, но аз не отговорих. – Снощи говорих с Джаред. Ще спре да те тормози, - обеща ми джейми.
Почти се усмихнах. Да ме тормози.
- Ще дойдеш ли с мен? – притискаше ме джейми. Ръката му намери моята.
- Наистина ли искаш да направя това? – попитаха с нисък глас.
- Да. Всичко ще бъде както преди.
„Мел. Така ли ще е най – добре да постъпим?”
„Не зная.” Беше разкъсана. Знаеше, че не може да е обективна; отчаяно искаше да види Джаред.
„Бъди сигурна, че това е лудост.”
„Не е толкова откачено, колкото е факта, че и ти искаш да го видиш.”
- Добре, Джейми, - съгласих се. – Но не се разстройвай, ако нищо не е като преди, става ли? Ако нещата станат грозни…Е, просто не се изненадвай.
- Всичко ще е наред. Ще видиш.
Оставих го да ме води по пътя далеч от мрака, теглейки ме за ръката, която още държеше. Тялото ми се стегна, когато навлязохме в голямата пещера с градината; не можех да съм сигурна какви ще са реакциите на хората спрямо мен днес. Кой знае какво бе казано, докато спях? Но градината бе празна, при все че слънцето грееше ярко на сутрешното небе. То се отразяваше в стотиците огледала и ме заслепяваше. Джейми не бе заинтригуван от вида на празната пещера. Очте му се бяха спрели на лицето ми и когато светлината докосна кожата ми, остро просъска през зъби.
- О, - изохка той. – Добре ли си? боли ли много?
Леко докоснах лицето си. почувствах кожата си груба заради засъхналата кръв. Където преминеха пръстите ми, мястото започваше да тупти.
- Добре съм, - прошепнах; празната пещера ме караше да бъда предпазлива. – Къде са всички?
Джейми сви рамене, а очите му бяха присвити и изучаваха лицето ми.
- Заети са, предполагам. – Той не понижи гласа си.
Това ми напомни за миналата нощ и за тайната, която отказа да ми разкрие. Свих вежди.
„Какво мислиш, че не ни казва?”
„Знаеш каквото зная и аз, Скит.”
„Ти си човек. Не би ли трябвало да имаш интуиция или нещо такова?”
„Интуиция? Изтуицията ми подсказва, че не познаваме толкова добре това място, колкото си мислим,” каза Мелани.
И двете се замислихме коко зловещо прозвучаха думите й.
Почти изпитах облекчение да чуя нормалния шум по време на хранене, който изваше от кухненския коридор. Не желаех да видя някого определено – настрана от болезнения копнеж да видя Джаред, разбира се – н празните тунели, и факта, че крият нещо от мен, ме накараха да се чувствам изправена на нокти.
Кухнята не бе дори наполовина пълна – странно за това време на утрото. Но едва забелязвах подробностите, защото аромата, който идваше от оградената с насип каменна пещ, заличаваше всяка друга мисъл.
-Оо, - изстена Джейми. – Яйца!
Джейми ме задърпа по – бързо, а нежеланието ми да крача до него се изпари. Разбързахме се с къркорещи стомаси към плота до фурната, където Лусина, майката, стоеше с пластмасов черпак в ръка. Закуската обикновено бе на самообслужване, а също и придружена от твърди хлебни рулца. Тя погледна само към момчето и проговори:
- Преди час бяха по – хубави на вкус.
- И сега ще са прекрасни, - ентусиазирано отбеляза Джейми. – Всички ли ядоха?
- Почти всички. Мисля, че занесоха един поднос на Док и останалите… - Лусина внезапно прекъсна и за пръв път погледа й се спря върху мен; очите на Джейми направиха същото. Не можех да разбера изражението, което пресичаше чертите на Лусина – изчезна твърде бързо и бе заменено от друго, когато тя огледа новите белези по лицето ми.
- Колко остава? – попита Джейми. Нетърпението в гласа му леко се бе увеличило.
Лусина се завъртя и се наведе, като започна да дърпа метален тиган от горещите камъни на дъното на фурната с вдлъбнатата част на черпака.
- Колко искаш, Джейми? Има много, - каза му тя, без да се обърне.
- Представи си, че съм Кайл.
- Ето порция с размер като за Кайл, - каза Лусина, но когато се усмихна видях, че очите й излъчваха нещастие.
Тя напълни до горе една купичка за супа с леко жилави бъркани яйца, изправи се и я подаде на Джейми. Отново ме погледна, и разбрах за какво беше този поглед.
- Нека да седнем там, Джейми, - казах, побутвайки го с лакът.
Той ме погледна удивено.
- Не искаш ли яйца?
- Не, аз… - бях на път отново да кажа „добре”, когато стомаха ми изкъркори, без да ми се подчини.
- Скит? – погледна ме той, после хвърли поглед към Лусина, която бе скръстила ръце пред гърдите си.
- Ще си взема само хляб, - измърморих, опитвайки се да го избутам настрани.
- Не. Лусина, какъв е проблемът? – погледна я в очакване. Тя не помръдна. – Ако си приключила тук, аз ще поема, - предложи той, очите му се присвиха и стисна здраво устни.
Лусина вдигна рамене и остави черпака на каменния плот. Отдалечи се бавно, без да ме погледне отново.
- Джейми, - промърморих бързо изпод носа си. – Тази храна не е предназначена за мен. Джаред и другите не са рискували живота си, за да мога да хапвам яйца на закуска. Хлябът е достатъчен.
- Не бъди глупава, Скит, - каза Джейми. – Сега живееш тук, точно като всички нас. Никой нямаше против, когато переше дрехите им или печеше хляба им. Освен това, тези яйца няма да издържат още много. Ако не ги изядеш, ще ги изхвърлят.
Усетих всички очи в стаята да дълбаят в гърба ми.
- Някои биха предпочели това, - казах още по – тихо. Никой освен Джейми нямаше как да чуе думите ми.
- Забрави за това, - избоботи Джейми. Той прескочи плота и напълни друга купичка с яйца, а после я побутна към мен. – Ще изядеш всяка хапка, - каза ми той решително.
Погледнах към купичката. Устата ми се напълни със слюнка. Бутнах яйцата настрани и скръстих ръце. Джейми се намръщи.
- Добре, - каза и избута неговата купа на другия край на плота. – Ти няма да ядеш, и аз няма да ям. – Стомахът му изръмжа звучно. И той скръсти ръце пред гърдите си.
Две дълги минути седяхме втренчени един в друг, стомасите и на двама ни се обръщаха от аромата на яйцата. Но през цялото време той надзърташе с крайчеца на окото си надолу към храната. Това ме пречупи – погледа му, изпълнен с копнеж.
- Добре, - намусих се. Плъзнах купата му към него и после придърпах моята. Той изчака да лапна първата хапка и тогава посегна към неговата порция. Изстенах от удоволствие, когато езикът ми разпозна вкуса. Знаех, че изстиналите, жилави яйца не са най – вкусното нещо, което някога съм яла, но така се чувствах. Тялото ми живееше в настоящето.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 14 Авг 2009 - 22:50

Джейми реагира по подобен начин. И после започна да тъпче храната в устата си толкова бързо, че ми се струваше, че няма време да си поеме дъх. Загледах се в него, за да се уверя, че няма да се задави. Ядях бавно, надявайки се, че ще го убедя да вземе част от моята порция, когато приключи с неговата. Настрана от положението, в което се намирах, едва когато стомаха ми се напълни, забелязах атмосферата в кухнята. Очаквах, заради вълнението от бърканите яйца на закуска след месеците еднообразие, хората поне мъничко да празнуват. Но във въздуха се носеше мрачно настроение, а всички разговори бяха шепот. Дали това бе отражение на сцената от предната вечер? Преминах с поглед през стаята в опит да разбера. Някои от хората ме гледаха, но те не бяха единствените, които водеха сериозни разговори и шептяха, а останалите изобщо не ме забелязваха. Освен това никой от тях не бе разгневен, не изглеждаха виновни, или напрегнати, изобщо не показваха нито едно от чувствата, които очаквах. Не, те бяха тъжни. Отчаяние бе изписано на лицата на всички в стаята.
Шарън бе последната, която забелязах, хранеща се в отдалечения ъгъл, както винаги сама. Тя бе толкова съсредоточена върху поглъщането на закуската си, че отначало не забелязах потоците сълзи, стичащи се надолу по лицето й. те падаха върху храната й, но тя ядеше, сякаш не забелязваше нищо.
- Да не би нещо с Док да не е наред? – прошепнах към Джейми, внезапно изплашена. Зачудих се дали не съм станала параноичка – може би цялата работа нямаше нищо общо с мен. Тъгата, заляла помещение, изглежда бе част от някаква различна човешка драма, от която бях изключена. Това ли държеше всички заети? Да не би да бе станал някакъв инцидент?
Джейми хвърли поглед към Шарън и въздъхна, преди да ми отговори.
- Не, Док е добре.
- Леля Маги? Да не би да е ранена?
Той поклати глава.
- Къде е Уолтър? – поисках да узная, все още шепнех. Гризеше ме безпокойство при мисълта, че нещо лошо може да се е случило на някой от събеседниците ми тук, дори и на тези, които ме мразеха.
- Не зная. Добре е. Сигурен съм.
Сега осъзнах, че Джейми бе обхванат от същата тъга като всички останали.
- Какво не е наред, Джейми? Защо си разстроен?
Джейми сведе поглед към яйцата си, сега ги ядеше бавно и внимателно, но не ми отговори. Приключи храненето в мълчание. Опитах да му пробутам това, което бе останало в моята купа, но той ми хвърли толкова свиреп поглед, че я придърпах обратно и изядох останалото, без да се съпротивлявам.
Сложихме купите си в голям пластмасов варел с мръсни съдове. Беше пълен, затова го взех от плота. Не знаех какво ще се случи днес в пещерите, но миенето на съдове ми изглеждаше безопасно занимание. Джейми се приближи зад мен, а очите му бяха нащрек. Не бих му позволила да се държи като мой бодигард, ако възникнеше такава необходимост. Но тогава, докато вървяхме по края на голямото поле насред пещерата, изникна обичайния ми охранител, така че поведението на Джейми се превърна в спорен въпрос.
Иън бе изцапан; светлокафява пръст го покриваше от главата до петите, на места по – тъмна от потта му. Кафявите черти, напречно на лицето му, не можеха да скрият изтощението. Не бях изненадана да видя, че той е също така отчаян, както и всички останали. Но пръстта ме направи любопитна. Не бе типичната за вътрешността на пещерите пурпурна пръст. Иън бе излизал навън сутринта.
- Ето ви и вас, - измърмори, когато ни забеляза. Той вървеше бързо, дългите му крака скъсяваха дистанцията с нетърпеливи крачки. Когато ни настигна, не забави, а ме хвана за лакъта и ме подкани да побързам. – Нека се притаим тук за минута.
Той ме набута в тесния отвор на тунела, водещ към източното поле, където царевицата бе почти узряла. Не ме отведе надалеч, само се скрихме в мрака, където не можехме да бъдем видяни от голямата зала. Усетих ръката на Джейми леко да се отпуска върху моята. След половин минута дълбоки гласове отекнаха в пещерата. Не бяха развълнувани – бяха мрачни, депресирани като израженията на всички лица, които видях сутринта. Гласовете ни подминаха, близо до пукнатината, където се бяхме скрили, и усетих как ръката на Иън бе напрегната и пръстите му притискаха меката част над ставата на лакъта ми. разпознах гласовете на Джаред и Кайл. Мелани поведе борба срещу без това слабия ми самоконтрол. И двете искахме да зърнем лицето на Джаред. Добре бе, че Иън ни придърпа назад.
- …не зная защо го оставяме да опитва отново. Когато е свършено, е свършено, - кзаваше Джаред.
- Наистина си мислеше, че този път ще успее. Беше напълно сигурен…Е, добре. Ще си струва всичките усилия, ако един ден го разгадае. – Кайл не се съгласи с Джаред.
- Ако, - изсумтя Джаред. – Май е добре, че открихме брендито. Док е на път да издуха половината щайга през нощта, с темпото, с което е подкарал.
- Съвсем скоро ще отмине, - каза Кайл, а гласа му отслабваше в далечината. – Ще ми се Шарън да можеше… - след това не можах да чуя нищо повече.
Иън изчака, докато гласовете затихнат напълно, и няколко минути по – късно най – после пусна ръката ми.
- Джаред обеща, - измърмори Джейми.
- Да, но Кайл не е, - отвърна Иън.
Те излезнаха на светло. Последвах ги бавно, не бях сигурна какво изпитвам. Иън забеляза какво носех.
- Без миене на съдове засега, - каза ми той. – Нека им дадем възможност да се почистят и да се махнат.
Замислих се да го попитам защо е мръсен, но и той като Джейми щеше да откаже да ми отговори. Обърнах се и се загледах размишлявайки към тунела, който водеше към двете реки. Иън издаде гневен звук. Погледнах към него изплашена и осъзнах какво го бе разстроило – едва сега виждаше лицето ми. той повдигна ръка към брадичкат ми, но аз се отдръпнах и той я отпусна надолу.
- Това ме кара да се чувствам много зле, - каза той и от устата му излезна звук, който бе истински, сякаш му се гадеше. – И по – лошо, знаейки, че ако не стоях отзад, сигурно аз щях да съм този, който да го направи…
Тръснах глава.
- Не е нищо, Иън.
- Не съм съгласен, - изръмжа и после се обърна към Джейми. – Ти май трябва да си на училище. Най – добре ще е да се върнем към нормалния си ритъм на живот колкото се може по – скоро.
Джейми изпъшка.
- Шарън ще е кошмарна днес.
Иън се ухили.
- Време е да се жертваш за отбора, хлапе. Не ти завиждам.
Джейми въздъхна и подритна пръстта.
- Наглеждай Скит.
- Ще го направя.
Джейми се отдалечи, хвърляйки ни по един поглед на всеки няколко минути, докато изчезна в другия тунел.
- Хайде, дай ми тези, - каза Иън, издърпвайки варела със съдове от ръцете ми преди да мога да отговоря.
- Не ми тежат, - отвърнах.
Той отново се усмихна.
- Чувствам се глупаво да стоя с празни ръце, докато ти мъкнеш тези наоколо. Отбележи го като галантност. Хайде – нека да отидем някъде и да си починем, докато брега стане чист.
Думите му ме притесниха и аз го последвах мълчаливо. Защо му бе да е галантен с мен? Той извървя целия път до полето с царевица, после се шмугна в насажденията, стъпвайки в тясната бразда между стъблата. Влачех се зад него докато не се спря някъде по средата на полето, остави съдовете настрана и се просна върху пръстта.
- Е, това е далеч от пътя им, - казах, докато се настанявах на земята до него с кръстосани крака. – Но не трябва ли да работим?
- Ти се труди усилено, Скит. Ти си единствената, която не поиска почивен ден.
- Имах какво да свърша, - измрънках.
- Днес всички си взеха почивен ден, така че може и ти да се възползваш.
Погледнах го любопитно. Светлината от огледалата хвърляше двойни сенки през царевичните стъбла и те се кръстосваха над него като ивици на зебра. Под сенките и мръзотията бледото му лице изглеждаше изтощено.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 14 Авг 2009 - 22:51

- Изглеждаш така, сякаш си бил на работа.
Очите му се присвиха.
- Но сега си почивам.
- Джейми няма да ми каже какво става, - измърморих.
- Нито пък аз. – Той въздъхна. – Без това не е нещо, което искаш да знаеш.
Втренчих се в земята, в тъмно – виолетовата и кафява пръст, стомаха ми се преобръщаше. Не можех да се сетя за нещо по – лошо от неведението, но може би просто страдах от липса на въображение.
- Не е много честно, - каза Иън след момент на мълчание, - виждайки, че не мога да отговоря на въпросите ти. Но поне може ли да ти задам един?
Зарадвах се, че успя да ме разсее.
- Давай.
Не проговори веднага, така че го погледнах, надявайки се да открия причината за неговото колебаене. Взираше се надолу, като оглеждаше мръсотията по гърба ба ръцете си.
- Зная, че не си лъжкиня. Вече съм убеден, - каза тихо. – Ще ти повярвам, какъвто и да е отговора ти.
Отново зачаках, докато той продължаваше да гледа пръстта по ръцете си.
- Преди не вземах на сериозно историите на Джеб, но те двамата с Док са доста убедителни…Скит? – попита той, като ме погледна. – Тя още ли е вътре в теб? Момичето, чието тяло си обсебила?
Това вече не бе само моя тайна – Джейми и Джеб знаеха истината. Дори не беше тайна от голямо значение. Във всеки случай, Иън нямаше да тръгне и да се раздрънка пред всеки, който би могъл да ме убие.
- Да, - отговорих. – Мелание още е тук.
Той кимна бавно.
- Какво е усещането? За нея? За теб?
- Разочароващо е…и за двете. Отначало имах усещането, че бих дала всичко, за да изчезне наистина, както е редно. Но сега аз…аз свикнах с нея. – Усмихнах се накриво. – Понякога е приятно да имам компания. За нея е по – трудно. Тя е като затворник в много отношения. Заключена в главата ми. Въпреки че тя предпочита пленничеството пред това да изчезне напълно.
- Не знаех, че има право на избор.
- В началото нямаше. Не и докато твоя вид не откри какво точно се случва и тогава започнаха да се съпротивляват. Изглежда това е ключът – да знаеш какво предстои да се случи. Хората, които бяха изненадани, не се противиха.
- Така че ако ме хванат?
Прецених яростното му изражение – огъня, който гореше в неговите поразителни очи.
- Съмнявам се, че ще изчезнеш. Вярно, нещата се промениха. Когато хванат напълно развит екземпляр, не го предлагат за гостоприемник. Защото създават прекалено много проблеми. – На лицето ми се появи половин усмивка. – Проблеми като мен. Размекнах се, моята приемничка ми стана симпатична, изгубих пътя си…
Той се замисли над това за дълго, понякога поглеждаше към лицето ми, понякога към стъблата на царевицата, понякога гледаше в празното пространство.
- Ами ако ме хванат сега, какво ще ми сторят? – най – накрая ме попита.
- Мисля, че пак биха направили трансплантиране. Ще се опитат да извлекат от теб информация. Вероятно ще поставят в главата ти Търсач.
Той потръпна.
- Но няма да те задържат като приемно тяло. Независимо дали открият или не информация, ще те…захвърлят. – Думата бе трудна за произнасяне. Идеята ме отврати. Странно – обикновено човешкото държание ме отвращаваше. Но преди не бях поглеждала върху нещата от перспективата на тялото; никоя друга планета не ме бе принуждавала. Тяло, което не функционираше правилно бе бързо и безболезнено ликвидирано, защото бе безполезно като кола, която не може да се движи. Какъв бе смисълът да се задържи? Съществуваха и мозъчни състояния, които правеха тялото неизползваемо: опасни мозъчни пристрастявания, жажда за отмъщение, неща, които не можеше да бъдат лекувани и правеха тялото опасно за другите. Или, разбира се, съзнание с толкова силна воля, която не може да бъде заличена. Аномалии, засечени на тази планета.
Никога не бях виждала толкова ясно грозотата в третирането на нечий дух, който не желае да бъде покорен, като дефектен, както сега, когато погледнах в очите на Иън.
- Ами ако хванат теб? – попита той.
- Ако осъзнаят коя съм…ако все още някой ме търси… - Сетих се за моя Търсач и потръпнах като Иън преди малко. – Ще ме извадят и ще ме поставят в друго тяло. Някое по – младо, податливо. Ще се надяват, че ще успея да се възстановя и отново да бъда себе си. Може да ме отведат от планетата – да ме отдалечат от лошото влияние.
- Ще бъдеш ли отново себе си?
Срещнах втренчения му поглед.
- Аз съм себе си. не съм погубила себе си заради Мелани. Бих чувствала същите неща като сега, дори да бях Мечка или Цвете.
- Няма да те ликвидират?
- Не биха ликвидирали Душа. Нямаме смъртно наказание за нашия вид. Или каквото и да било наказание. Каквото и да сторят, ще е само за да ме спасят. Преди смятах, че няма нужда да се използват други методи, но ето ме като доказателство срещу собствената ми теория. Най – вероятно би било правилно да ме ликвидират. Аз съм предател, нали?
Иън сви устни.
- По скоро изгнаник, бих казал. Не си се обърнала срещу тях; просто напусна обществото им.
Отново замълчахме. Искаше ми се да вярвам, че това, което той каза, е истина. Осмислях думата изгнаник, опитвайки се да се убедя, че не съм нищо по – лошо от това. Иън издиша толкова силно, че ме накара да подскоча.
- Когато Док изтрезнее, ще го накараме да погледне лицето ти. – Той се протегна и постави ръка под брадичката ми; този път не се отдръпнах. Той завъртя главата ми настрани, така че да може да изучи раната.
- Не е важно. Сигурна съм, че изглежда по – зле, отколкото в действителност е.
- Надявам се – изглежда ужасно. – Той въздъхна и се протегна. – Предполагам, че се крихме достатъчно дълго, и Кайл вече се е изкъпал и спи дълбоко. Искаш ли малко помощ за съдовете?
Иън не би ме оставил да мия съдовете на потока, както обикновено правех. Настояваше да влезнем в черната баня, където ще съм невидима. Търках чиниите в плитката част на тъмния басейн, докато той измиваше мръсотията, останала след мен, с мистериозните си умения. После ми помогна с останалите мръсни купи. Когато приключихме, той ме съпроводи обратно до кухнята, която бе почнала да се пълни с тълпата хора, чакащи обяда. Повечето краткотрайни продукти бяха в менюто: меки филии бял хляб, резени сирене чедър, кръгчет сочна пушена наденица. Хората омитаха деликатесите със страст, въпреки че отчаянието още присъстваше като товар на раменете им, усещаше се заради отсъствието на усмивки и смях. Джейми ме чакаше на обичайната маса. Две големи купчини сандвичи стояха пред него, но той не ядеше. Ръцете му бяха преплетени, докато ме чакаше. Иън погледна любопитно към странната поза на Джейми, но отиде да вземе своята порция, без да задава въпроси. Завъртвх очи заради упорството на Джейми и отхапах от сандвича. Джейми разрови своя веднага щом започнах да дъвча. Иън се върна бързо и всички продължихме да се храним мълчаливо. Храната бе толкова вкусна, че бе трудно да си представя нещо, за което да разговаряме в момента – или нещо друго, което да изпразни устите ни. Аз изядох два, но Джейми и Иън ядоха, докато не започнах да стенат от болка. Иън гледаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Очите му едва стояха отворени.
- Връщай се в училище, хлапе, - каза той на Джейми.
Джейми го изгледа оценяващо.
- Може би трябва да поема…
- Върви на училище, - казах бързо. Изках Джейми да е на безопасно разстояние от мен поне днес.
- Ще се видим по – късно, става ли? Не се тревожи за…за нищо.
- Разбира се. – Едносричнат лъжа не бе толкова очевидна. Или може би отново бях саркастично настроена.
Веднага след като Джейми се изпари, аз се обърнах към сънливия Иън.
- Върви да си починеш. Ще се справя – ще стоя на някое неподозрително място. по средата на царевичното поле или някъде другаде.
- Къде спа миналата мощ? – попита той, очите му бяха изненадващо пронизващи под полу – затворените му клепачи.
- Защо?
- Мога да поспя там, а ти да си незабележима покрай мен.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 14 Авг 2009 - 22:51

Само си мрънкахме, почти шепнехме. Никой не ни обръщаше внимание.
- Не може да ме следиш всяка секунда.
- Да се обзаложим ли?
Вдигнах рамене, предавайки се.
- Бях отново в…в дупката. Където ме държахте в началото.
Иън се намръщи; това не му хареса. Но стана и ме поведе по пътя към склада. Главният площад отново кипеше от живот, пълен с хора, движещи се около градината, всички скърбящи, с погледи забити в земята. Когато останахме сами в черния тунел, отново опитах да го накарам да проговори.
- Иън, какъв е смисълът на всичко това? Няма ли да нарани Джейми повече, ако живея дълго? В края на краищата, няма ли да е по – добре за него ако…
- Не мисли по този начин, Скит. Не сме животни. Твоята смърт не е задължителна.
- Не мисля че сте животни, - отвърнах тихо.
- Благодаря. Въпреки че не казах това като обвинение. Не бих те винил, ако ни мислиш за такива.
Така приключи разговорът ни; и двамата видяхме бледата синя светлина, която се отразяваше при завоя на тунела.
- Шшш, - издиша Иън. – Чакай тук.
Той натисна рамото ми нежо, опитвайки се да ме залепи на мастото ми. После се придвижи напред, без да се опитва да скрие звука от стъпките си. Изчезна зад ъгъла.
- Джаред? – чух го да казва, преструвайки се на изненадан.
Сърцето ми натежа в гърдите; усещането бе по – скоро болка, отколкото страх.
- Зная, че е с теб, - оговори Джаред. Той повиши глас, така че всеки от тук до площада да може да чуе. – Излез, излез, където и да си, - извика той с присмех.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 16 Авг 2009 - 16:51

ГЛАВА 29
Предадена

Може би трябваше да побягна на другата страна. Никой не ме държеше, и въпреки че гласът му бе студен и разгневен, Джаред ме викаше. Мелани бе по – нетърпелива и от мен, докато предпазливо пристъпвах зад ъгъла към синята светлина; за момент се разколебах. Иън стоеше само на няколко крачки пред мен и се люлееше на пети, готов да спре всяко враждебно движение от страна на Джаред. Джаред седеше на земята върху единия от матраците, които аз и Джейми оставихме тук. Той изглеждаше изтощено също като Иън, въпреки че очите му за разлика от измиреното му тяло бяха нащрек.
- Спокойно, - Джаред каза на Иън. – Просто искам да говоря с това нещо. Обещах на хлапето и смятам да спазя дадената дума.
- Къде е Кайл? – поиска да узнае Иън.
- Хърка. Пещерата ви може да се срути от вибрациите.
Иън не помръдна.
- Не лъжа, Иън. Няма да го убия. Джеб е прав. Без значение колко объркана е ситуацията, Джейми има същите права като мен, а той е пълен наивник и се съмнявам скоро да ми даде зелена светлина.
- Никой не е нааивник, - изръмжа Иън.
Джаред махна с ръка, отказвайки да спори с Иън за правилната терминология.
- Искам да кажа, че с мен не я заплашва нищо. – За пръв път погледна към мен, преценяйки начина, по който бях прегърнала отдалеченат стена и ръцете ми трепереха. – Няма да те нараня, - каза ми той.
Направих малка крачка напред.
- Не е нужно да говориш с него, ако не искаш, Скит – каза бързо Иън. – Това не е задача или дълг, който трябва да изпълниш. Не е задължително. Имаш избор.
Веждите на Джаред леко се събраха – думите на Иън го объркаха.
- Не, - прошепнах. – Ще говоря с него. – Направих още една къса крачка. Джаред обърна ръката си с дланта нагоре и два пъти сви пръстите си, окуражавайки ме да се приближа.
Вървях бавно, всяка стъпка бе като отделно движение, последвано от спиране, а не като част от вървеж. Спрях се на около метър от него. Иън ме следваше като сянка и се придържаше близо до мен.
- Искам да говоря с нещото насаме, ако нямаш нищо против, - каза му Джаред.
Иън закова на място.
- Имам.
- Не, Иън, всичко е наред. Върви а поспиш. Аз ще се справя. – Леко го побутнах с лакът.
Иън разглеждаше лицето ми с несигурно изражение.
- Това не е предсмъртно желание, нали? Да не би да е опит да проявиш милосърдие спрямо хлапето? – изкаше а разбере.
- Не. Джаред не би излъгал Джейми.
Джаред се намръщи, когато произнесох името му уверено.
- Моля те, Иън, - умолявах го. – Искам а говоря с него.
Иън ме разглеждаше една дълга минута, после се обърна и се смръщи на джаред. Той излая всяко изречение като заповед.
- Името и е СКИТ, не ТО. Няма да я докосваш. Всеки белег, който й оставиш, ще се постарая да го удвоя върху нищо неструващата ти кожа.
Трепнах от думите, изречени като заплаха. Иън внезапно се извърна и изчезна в мрака. За момент бе тихо, докато и двамата гледахме празното място, където той се скри от погледите ни. Първа погледнах към лицето на Джаред, докато той още се взираше след Иън. Когато се обърна и срещна погледа ми, аз сведох очи.
- Оо! Той не се шегува, нали? – каза Джаред.
Счетох думите му за риторичен въпрос.
- Защо не седнеш? – попита той, потупвайки матрака до него.
Замислих се за момент, после седнах и се облегнах на същаа стена, но по – близо до дупката, оставяйки дължината на матрака да ни раздели. На Мелани не и хареса; искаше да е близо до него, чрез мен да усети аромата му и да почувства топлината на тялото му до мен. Не исках това – и не бе, защото се страхувах, че той може да ме нарани; в момента не изглеждаше разгневен, а само изморен и предпазлив. Просто не исках да съм близо до него. Нещо в гърдите ми болеше от близостта му – от това да е в непосредствена близост и да ме мрази толкова силно.
Той ме гледаше с наклонена на една страна глава; можех да срещна погледа му мимолетно, преди да отместя моя настрани.
- Съжалявам за миналата нощ – за лицето ти. Не трябваше да постъпвам така.
Загледах се в ръцете си, преплетени като двоен юмрук в скута ми.
- Не трябва да се страхуваш от мен.
Кимнах без да го поглеждам. Той измърмори:
- Стори ми се, че каза, че искаш да говориш с мен.
Свих рамене. Не можех да намеря гласа си, заради враждебността, натежала във въздуха между нас. Той се премести на матрака и седна точно до мен – точно по начина, по който Мелани се бе надявала. Прекалено близо – бе трудно да мисля правилно, да дишам нормално – но не намирах сили да се отместя. Странно, въпреки че в началото искаше да стане така, но изведнъж Мелани се раздразни.
„Какво?”, попитах, сепната от силата на емоциите й.
„Не ми харесва да е близо до теб. Не е редно. Не ми харесва начина, по който си мечтаеш да е до теб.” За пръв път, откакто напуснахме цивилизацията, усетих вълни на враздебност да струят от нея. Бях шокирана. Не беше честно.
- Имам само един въпрос, - проговори Джаред, като ни прекъсна.
Срещнах погледа му и после отместих очи встрани – отдръпвайки се и от неговия настойчив поглед, и от негодуванието на Мелани.
- Най – вероятно се досещаш какъв е той. Джеб и Джейми прекараха цялата нощ, като бръщолевеха…
Изчаках да чуя въпроса, втренчена в торбата с ориз на другия край на тъмното помещение – моята възглавница от миналата нощ. С периферното си зрение видях ръката му да се доближава, и се залепих за стената.
- Няма да те нараня, - каза отново, нетърпелив, и взе брадичката ми в грубата си ръка, завъртайки лицето ми така, че да го погледна.
Сърцето ми заби лудо, когато ме докосна, и внезапно очите ми се напълниха с влага. Премигнах, опитвайки се да ги прочистя от сълзите.
- Скит. – Изрече името ми бавно, с нежелание, бих казала, независимо че гласа му бе равен и безизразен. – Мелани още ли е жива – още ли е част от теб? Кажи ми истината.
Мелани ме атакува брутално със силата на стоманена топка, служеща за разрушаване на сгради. Бе физически болезнено, като внезапен пристъп на мигрена, когато се опита да се проправи път навън.
„Спри го! Не виждаш ли?”
Бе очевидно по начина, по който бяха присвити устните му, личеше си по стегнатите линии под очите му. Нямаше значение какво ще кажа аз или какво ще каже тя.
„За него вече съм лъжкиня,” казах й. „ Той не иска да чуе истината – просто търси доказателство, начин да ме обвини в лъжа, да докаже на Джеб и Джейми, че съм Търсач, за да получи позволение да ме убие.”
Мелани отказа да ми отговори и да повярва на думите ми; бореше се да запази мълчание. Джаред гледаше избилата по челото ми пот, странните тръпки, които преминаваха по гръбнака ми, и очите му се присвиха. Той държеше брадичката ми, отказвайки да ме пусне, за да не скрия погледа си.
„Джаред, обичам те,” опита се да изкрещи Мелани. „Тук съм.”
Устните ми не се отвориха, но бях изненадана, че той не успя да прочете думите, ясно изразени в очите ми. времето минаваше бавно, той чакаше отговора ми. беше агония, да се взирам в очите му, да виждам отвращението в тях. Сякаш това не ми беше достатъчно, а и гневът на Мелани продължаваше да ме разрязва на парченца отвътре. Ревността й се превърна в горчилка, която заля цялото ми тяло и го остави замърсено.
Времето минаваше, очите ми се оълнеха със сълзи и вече не можеха да ги поберат. Търкулнаха се по бузите ми и тихо паднаха на дланта на Джаред. Изражението му не се промени. Накрая ми дойде в повече. Затворих очи и наведох глава. Вместо да ме нарани, той отпусна ръката си. После въздъхна разочаровано. Очаквах да си тръгне. Втренчих се в ръцете си, очаквайки го да стане и да се отдалечи. Ударите на сърцето ми отбелязваха изминалите минути. Той не помръдна. Аз не се раздвижих. Изглеждаше като каменна статуя до мен. Каменната неподвижност му пасваше. Подхождаше му и новото му, твърдо изражение, и непреклонността в очите му. Мелани размишляваше върху новата същност на Джаред, сравнявайки го с мъжа, който бе преди. Тя си припомни един обикновен ден от набезите им…
…………….
„Гррр! – Джейми и Джаред ръмжат едновременно.
Джаред се изляга на кожения диван и Джейми се свива на килима пред него. Гледат баскетболна среща на широкоекранен телевизор. Паразитите, които живеят в къщата, са на работа, а вече вме напълнили джипа с всичко, което е успял да побере. Имаме на разположение няколко часа преди отново да се наложи да бягаме. На екрана на телевизора, два паразита спорят учтиво на страничната линия. Операторът е близо; можем да чуем какво казват.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 16 Авг 2009 - 16:52

- Мисля, че последен докоснах топката – значи е ваша.
- Не съм убеден. Не бих искал да имам нечестно предимство. По – добре да видим повторение на ситуацията.
Играчите стискат ръцете си, като се потупват по гърба.
- Това е нелепо, - мърмори Джаред.
- Не мога да ги понасям, - съгласява се Джейми, перфектно имитирайки тона на Джаред; с всеки изминал ден започва да звучи все повече като него – една от многото форми, които беше приело преклонението пред неговия герой. – Има ли нещо друго за гледане?
Джаред прехвърля каналите, докато не открива писта и среща на игралното поле. Паразитите организират Олимпийските игри на Хаити в момента. От това, което виждаме, пришълците са страшно развълнувани. Много от тях са закачили Олимпийски знамена пред домовете си. И въпреки това, не е същото. Сега всеки, който участва, получава медал. Колко жалко. Но не могат наистина да завършат бягането на 100 метра. Индивидуалните спортове при паразитите са много по – забавни, отколкото да ги гледаш как се опитват да се съревновават помежду си. представят се по – добре в индивидуалните дисциплини.
- Мел, ела да си починеш, - вика ме Джаред.
Стоя до задната врата по навик, а не защото съм готова да побягна. Не защото съм изплашена. Лош навик, нищо повече. Отивам до Джаред. Той ме придърпва в скута си и опира брадичка на главата ми.
- Удобно ли ти е? – пита ме.
- Да, - отвръщам, защото наистина, изцяло и безапелационно се чувствам удобно. Тук, в къщата на пришълците.
…………….
Татко имаше навика да казва много смешни неща – сякаш говореше собствен език понякога. Пръждосвай се, първа младост, любопитко, изтупан, с предимство, роден със сребърна лъжица в устата, и нещо за това да не се опитваш на стар краставичар краставици да продаваш. Една от любимите му фрази бе „напълно безопасно като къща”. Учеше ме да карам мотор, а майка ми стоеше на входната врата: „Не се тревожи, Линда, напълно безопасно като къща е”. Убеждаваше Джейми а спи без нощна лампа: „Напълно безопасно като къща е, сине, няма и следа от чудовища на километри разстояние”. И тогава през нощта светът се превръщаше в най – отвратителния кошмар, а фразата се превърна в нещо като черен хумор между мен и Джейми.
Притаили сме се сред недорасли борчета в парче земя, гледаме как колата излиза от гаража на уединената къща, и преценяваме дали датършуваме за храна, или е твърде рисковано.
- Мислиш ли, че паразитите ще се забавят?
- Няма начин – това място е напълно безопасно като къща. Да се омитаме от тук.
……………..
И сега мога да стоя тук и да гледам телевизия, както преди пет години, когато мама и татко бяха в съседната стая, когато не ми се налагаше да се крия в тръбите на канализацията през нощта с Джейми и сбирщина плъхове, докато ловците на тела търсят крадци, успели да задигнат торба сух боб и купичка замръзнали спагети. Знаех, че ако Джейми и аз бяхме оцелели сами двадесет години, никога нямаше да изпитаме това усещане. Чувството за безопасност. Дори повече от безопасност – щастие. Безопасност и щастие, двете неща, които бях убедена, чер никога няма да изпитам отново. Джаред ни кара да се чувстваме по този начин без да се старае, сам като бъде себе си.
Вдишвам аромата на кожата му и усещам топлината на тялото му под мен. Джаред прави всичко безопасно, кара всички да са щастливи. Дори къщите.”
……………
„Той все още ме кара да се чувствам сигурна”, осъзна Мелани, усещайки горещата му ръка само на сантиметър от моята. „Независимо от факта, че дори не знае, че съм тук”.
Аз не се чувствах в безопасност. Това, че обичах Джаред ме караше да се чувствам по – несигурна от всяко друго нещо, за което можех да се сетя. Зачудих се дали Мелани и аз бихме могли да обичаме Джаред завинаги такъв, какъвто е сега, а не усмихнатия Джаред от спомените ни, този, който бе дошъл при Мелани, изпълнен с надежда и способен да извърши чудеса. Щеше ли тя да го последва, ако винаги се държеше грубо и толкова цинично? Ами ако загубата на усмихнатия му баща и по – големите му диви братя го беше смразила повече, отколкото която и да е загуба, преживяна от Мелани?
„Разбира се”. Мел бе убедена. „Бих обичала Джаред под каквато и да е форма. Дори такъв, ние си принадлежим”.
Питах се дали същото важи и за мен. Бих ли могла да го обичам сега, след като го бях видяла в спомените й?
Прекъснаха размислите ми. Без да даде някакъв признак, Джаред изведнъж заговори, сякаш бяхме по средата на разговор.
- И така, заради теб, Джеб и Джейми са убедени, че може да се продължи по някакъв начин присъствието след като…човек бъде заловен. И двамата са сигурни, че Мел все още е там някъде.
Той леко почука с юмрука си по главата ми. отдръпнах се от него и той сви ръката си.
- Джейми си мисли, че разговаря с нея. – Той завъртя очи. – Не е много честно да разиграваш хлапето по този начин – но това предполага наличието на етика, което някак не се връзва.
Обвих тялото си с ръце.
- Въпреки че Джеб има своя гледна точка – точно това ме убива! Какво си ти всъщност? Издирването на Търсачите не бе добре насочено или дори…подозрително. Изглежда, търсеха само теб – не и нас. Може би не знаят в какво си се забъркала. Може да си на свободна практика? Да си…под прикритие. Или…
Беше по – лесно да го игнорирам, когато правеше такива глупави предположения. Фокусирах се върху колената си. какво обикновено, бяха мръсни, виолетово – черни.
- Може би са прави – поне за частта дали да те убием или не.
Неочаквано, пръстите му преминаха по ръката ми точно в момента, в който бях настръхнала заради думите му. Проговори отново с мек глас.
- Сега никой няма да те нарани. Докато не създаваш неприятности… - Той вдигна рамене. – Мога да видя тяхната гледна точка, и може би, по някакъв извратен начин, ще бъде ГРЕШНО да те убием, както казват. Може би няма извинителна причина…Освен това Джейми…
Главата ми се надигна – очите му бяха пронизващи, изследвайки реакцията ми. съжалих, задето показах интерес и отново се загледах в колената си.
- Плаша се колко привързан става той, - Джаред измърмори. – Не трябваше а го оставям на заден план. Не съм си и представял…И сега не зная какво да правя. Той си мисли, че Мел е жива вътре в теб. Какво ще му причини, когато…?
Забелязах как той каза „когато”, не „ако”. Без значение какво обещание бе дал, не ме виждаше жива още дълго.
- Изненадам се, че стигна до Джеб, - продължи, сменяйки темата. – Той е старец с невероятни способности. Той вижда лесно когато се опитват да го измамят. Досега.
За минута се замисли върху думите си.
- Не ти се говори много, а?
Последва още едно дълго затишие. Изведнъж думите му се изляха като поток.
- Частта, която продължава да ме гложди е, ами ако те са прави? Как, по дяволите, мога да съм сигурен? Мразя начина, по който логиката им се оказва смислена. Трябва да има друго обяснение.
Мелани направи ново усилие да проговори, не толкова ожесточено като преди малко, този път нямаше надежда, че ще пробие защитата ми. запазих ръцете и устните си сключени. Джаред се раздвижи, като се отлепи от стената и се завъртя така, че тялото му застана пред моето. Гледах движението му с ъгълчето на окото.
- Защо си тук? – прошепна той.
Надзърнах към лицето му. Беше нежно, мило, почти такова, каквото си го спомняше Мелани. Усетих самоконтрола ми да се изплъзва; устните ми трепнаха. Цялата ми сила бе насочена да задържа ръцете си скръстени. Исках да докосна лицето му. АЗ го исках. На Мелани не й хареса.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 16 Авг 2009 - 16:53

„Ако не ме оставиш да говоря, тогава поне дръж ръцете си настрана от него”, изсъска тя.
„Опитвам се. Съжалявам.” Съжалявах. Това я нараняваше. И двете бяхме наранени, по различни начини. Беше трудно да се различи коя се чувстваше по – зле в момента.
Джаред ме гледаше любопитно, докато очите ми отново се напълниха със сълзи.
- Защо? – попита нежно той. – Да знаеш, Джеб вярва в откачената си идея, че си тук заради мен и Джейми. Не е ли лудост?
Устата ми почти се отвори; бързо прехапах устните си. Джаред бавно се наведе напред и взе лицето ми с двете си ръце. Очите ми се притвориха.
- Няма ли да ми кажеш?
Бързо тръснах глава. Не бях сигурна коя от двете ни го направи. Дали бях аз, която казвах, че НЯМА, или Мелани, която казваше, че НЕ МОЖЕ? Той притисна ръце под брадичката ми. Отворих очи, а лицето му бе на сантиметри от моето. Сърцето ми лудо препускаше, стомаха ми се преобръщаше – опитах се да дишам, но дробовете ми не се разширяваха. Разпознах напрежението в очите му; знаех как ще се придвижи, точно как щях да почувствам устните му. И въпреки тов бе съвсем ново за мен, на първо място шокиращо, когато той притисна устните си към моите. Мислих, че само ще ги докосне, но нещата се промениха, когато кожата ми допря неговата. Внезапно устата му станаха груба и настойчива, ръцете му придърпаха лицето ми към неговото докато устните му движеха моите напреднато, по непознат начин. Бе толкова различно от спомените, толкова по – силно. Главата ми се замая. Тялото ми се разбунтува. Вече не можех да го контролирам – сега то контролираше мен. Не беше Мелани – тялото бе по – силно и от двете ни. Дишането ни се чуваше силно: моето диво и задъхано, а неговото свирепо, почти като ръмжене. Ръцете ми се освободиха от контрола ми. Лявата се протегна да докосне лицето му, косата му, да вплете пръсти в нея.
Дясната ми ръка бе по – бърза. И не беше моята. Юмрукът на Мелани се заби в челюстта му, изблъсквайки лицето му от моето с притъпен, нисък звук. Плът срещу плът, силна и разгневена. Силата и не бе достатъчна, за да го отдалечи много, но той се отдръпна толкова, че устните ни вече не бяха свързани, и зяпна с ужасен поглед ужасеното ми изражение. Загледах се надолу във все още свития юмрук, толкова отвратена, сякаш току – що бях открила, че на ръката ми никне скорпион. Въздишна на отвращение се изтръгна от гърлото ми. сграбчих с лявата си ръка юмрука, опитвайки се да предпазя тялото ми да бъде използвано от Мелани за повторни насилствени действия. Втренчих се в Джаред. Той също зяпаше юмрука, който удържах, ужасът бе изчезнал от лицето му, заменен от изненада. В тази секунда изражението му напълно беззащитно. Лесно можех да прочета мислите му, минаващи по неприкритото му лице.
Не това бе очаквал. А той имаше очаквания; ясно се виждаше. Това беше тест. Тест, който си мислеше, че е готов да оцени. Тест, в чийто резултат бе уверен. Но беше изненадан. Какво означаваше това – че съм го издържала или че съм се провалила?
Болката в гърдите ми не ме изненада. Вече знаех, че израза „разбито сърце” е много повече от преувеличение. В ситуация като тази нямах избор – трябваше да се скрия. Защото Джаред препречваше пътя ми към изхода на тунела, така че скочих и се хвърлих върху кашоните, натрупани пред дупката. Кутиите изхрущяха, чу се пращене и пукане, когато цялата тежест на тялото ми ги изблъска към стената и ги събори на пода. Проврях се в невъзможно тясното място, избутвайки настрани по – тежките кашони и смачквайки другите. Усетих пръстите му да дерат крака ми, докато се опитваше да ме сграбчи за глезена, и успях да изритам една от по – големите кутии между нас. Той изръмжа, и отчаяно обви треперещите си ръце около гърлото ми. Нямах намерение отново да го наранявам; нямах намерение да го блъскам. Само се опитвах да избягам.
Не бях чула собственото си хленчене, докато не се оказа, че не мога да отида по – надалеч в претъпканата дупка и звукът от борбата ми заглъхна. Когато се чух, когато чух яростното, раздиращо агонизиращо задъхване, бях огорчена. Толкова огорчена, толкова унижена. Бях ужасена от себе си, от насилието, което позволих да нахлуе в тялото ми, съзнателно или не съвсем, но не само затова ридаех. Ридаех, защото това беше тест, и аз, глупавото, глупаво, глупаво, емоционално създание което бях, исках да е истина. Мелани агонизираше вътре в мен, и ми бе трудно да видя връзката между болката и на двете ни. Умирах, защото ми се искаше да е истина; тя умираше, защото имаше чувството, защото се бе заблудила, че целувката бе съвсем истинска. От всичко, което бе загубила, откакто нейния свят се срути, много отдавна, никога преди не се бе чувствала предадена. Когато баща й поведе Търсачите след собствените си деца, тя знаеше, че не ТОЙ постъпва така. И тогава не се бе почувствала предадена, само оскърбена. Баща й бе мъртъв. Но Джаред бе жив и беше себе си.
„Никой не те е предал, глупачке”, ругаех я. Исках болката й да изчезне. Допълнителният товар на нейната агония ми идваше в повече. Моята бе достатъчна.
„Как можа? Как?” продължаваше да нарежда, пренебрегвайки ме.
И двете заридахме, без да можем да се контролираме. Една дума бързо ни възстанови от обзелата ни истерия. От отвора на дупката, ниския, груб глас на Джаред – пречупен и странно звучащ като детски – попита:
- Мел?

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 19 Авг 2009 - 18:42

ГЛАВА 30
Преименувана

- Мел? – попита той отново, гласът му звучеше обнадеждено, въпреки че не искаше да се надява на нищо.
Ридаех, този път заради преживения шок.
- Знаеш, че това беше за теб, Мел. Знаеш го. Не за него. Знаеш, че не целувах това.
Последва още едно ридаене, по – скоро стон. Защо не можех да млъкна? Опитах да задържа дъха си.
- Ако си там, Мел… - прекъсна думите по средата.
Мелани мразеше това „ако”. Сподавен плач ненадейно се надигна в дробовете ми и аз се задъхах.
- Обичам те, - пророни Джаред. – Дори и да не си там, дори и да не ме чуваш. Обичам те.
Отново задържах дъха си, хапейки устната си, доато от нея не потече кръв. Физическата болка не ме разсея толкова, колкото се бях надявала. Извън дупката настъпи тишина, и вътре стана тихо, а аз посинях. Слушах напрегнато, концентрирайки се само върху това, което можех да чуя. Не се чуваше никакъв звук.
Бях усукана в най – невъзможната позиция. Главата ми бе в най – ниската точка, дясната страна на лицето ми бе притисната към грубия скалист под. Раменете ми бяха увити около смачкания ръб на един кашон, дясното бе по – високо от лявото. Бедрата ми бяха извъртяни на другата страна, левия ми прасец бе притиснат в тавана. Борбата с кашоните бе оставила болезнени синини – усещах как се оформяха. Трябваше да намеря начин и да обясня на Иън и Джейми, че сама съм си причинила нараняванията, но как? Какво щях да кажа? Как щях да им обясня, че Джаред ме бе целунал само за да ме изпита, сякаш бях лабораторен плъх и през тялото ми бе пуснато електричество, само за да се наблюдава реакцията ми? И колко време трябваше дастоя в тази поза? Не исках да издавам нито звук, но имах усещането, че всеки момент гръбнака ми ще се пречупи. Болката ставаше все по – трудна за понасяне с всяка изминала секунда. Нямаше да успея да я понеса мълчаливо повече. В гърлото ми вече се надигаше скимтене. Мелани нямаше какво да ми каже. Тя тихо обмисляше собственото си облекчение и ярост. Джаред бе й проговорил, най – накрая бе разбрал, че съществува. Беше й казал, че я обича. Но също така ме бе целунал. Опитваше сама да се убеди, че не би трябвало а се чувства наранена от ситуацията, опитвайки се да повярва във всички причини, които сочеха към факта, че нещата не стояха по начина, по който ги чувстваше. Опитваше, но все още не успяваше. Можех да чуя всичките й мисли, но те бяха насочени само към нея. Не разговаряше с мен – точно като някое сърдито хлапе. Държеше се хладно с мен. Усетих непознат гняв спрямо нея. Не като в началото, когато се страхувах от нея и исках да бъде изкоренена от съзнанието ми. Всъщност усещах предателство спрямо мен. Как можеше да ми е сърдита заради случилото се? Какъв беше смисълът? Как така се оказа, че аз съм виновна, задето се влюбих, заради мислите, които ми натрапваше и заради непокорното тяло, което ме победи? И въпреки че ме бе грижа, че страда, моята болка не значеше нищо за нея. Наслаждаваше й се. Зъл човек.
Сълзи, много по – слаби от предишните, тихо се търкулнаха по бузите ми. Враждебността й спрямо мен се надигаше в съзнанието ми. Ненадейно болката от синините ми се засили. Това преля чашата.
- Ъх, - изпъшках, притискайки се към кашоните и стената, докато се измъквах навън.
Вече не ме беше грижа за шума, просто исках да съм навън. Заклех се никога вече да не прекрачвам прага на тази жалка дупка – предпочитах да умра. Буквално. Бе по – трудно на се измъкна навън, отколкото да се гмурна сред кашоните. Шавах и се усуквах, в един момент усетих, че само правя нещата по – лоши, огъвайки тялото си във формата на изкривен геврек. Заплаках като дете, страхувайк исе, че никога няма да се измъкна. Мелани въздъхна тежко.
„Извий крака си като кука около отвора на дупката и се издърпай навън”, предложи тя.
Пренебрегнах я, борейки се да извия торса си под точно определен ъгъл. Нещо ме прободе точно под ребрата.
„Не бъди жалка”, измърмори тя.
„Много щедро от твоя страна”.
„Зная”. Поколеба се, после се призна за победена. „Добре де, съжалявам. ВИж, аз съм човек. Понякога ми е трудно да се държа честно. Не винаги чувстваме правилните неща и не винаги вършим това, което е редно”. Възмущението й още се усещаше, но тя се опитваше да прости и да забрави, че току – що се бях натискала с истинската й любов – или поне така си мислеше тя.
Извих крака си като кука около ръба на отвора и се дръпнах силно. Коляното ми удари пода и използвах упората, за да надигна гръдния си кош от позицията, в която се намираше. Вече бе по – лесно и аз изкарах навън и другия си крак и отново се изтласках навън. Най – накрая ръцете ми достигнаха пода и аз се изтласках със задните части навън, и паднах на тъмния зелен матрак. За момент останах да лежа по лице и единственото, което правех, без да дишам. Бях сигурна, че Джаред отдавна си е заминал, но точно в момента не можех да проверя. Само вдишвах и издишвах, докато усетих, че мога да надигна главата си.
Бях сама. Опитах да се фокусирам върху облекчението, а не върху тъгата, предизвикана от този факт. По – добре стана, че бях сама. Чувствах се по – малко унизена. Търкулнах се на матрака, притискайки лице в остарелия плат. Не ми се спеше, но бях изморена. Разбиващата тежест, предизвикана от отхвърлянето на Джаред, бе толкова трудна за понасяне и ме накара да се чувствам изтощена. Затворих очи и се опитах да си мисля за неща, които нямаше да накарат парещите ми очи отново да се напълнят със сълзи. За всичко останало, само не и за ужасеното лице на Джаред, когато се отдръпна от мен…
Какво ли правеше Джейми сега? Знаеше ли, че съм тук, или ме търсеше? Иън сигурно отдавна спеше – и той изглеждаше много изтощен. Дали Кайл щеше да се събуди скоро? Щеше ли да тръгне да ме търси? Къде беше Джеб? Не го бях виждала целия ден. Наистина ли Док се бе напил до припадък? Струваше ми се нетипично за него.
Отворих очи бавно, събудена от стържещия ми стомах. Някоко минути лежах мълчаливо и се опитвах да разбера къде съм. Дали бе ден или нощ? Колко дълго бях спала тук съвсем сама? Обаче не можех дълго дапренебрегвам стомаха си, затова се завъртях и коленичих. Сигурно спях от доста време, щом бях изгладняла толкова – най – вероятно бях пропуснала едно или две хранения. Обмислях да хапна нещо от запасите в дупката – в краяна краищата бях повредила почти всичко, може би дори бях унищожила част от храната. Но това ме накара да се почувствам още по – виновна само от мисълта да взема още от храната. Щях да отида до кухнята и да потърся някое останало хлебче. Бях наранена, като изключим физческата болка, от факта, че бях прекарала много време сама тук долу, без никой да дойде да ме потърси – беше безсмислено; защо му бе на някого да се интересува какво ще се случи с мен? – и когато открих Джейми, седящ на прага към голямата градина, изпитах облекчение и спокойствие; бе обърнал гръб на хората зад него, несъмнено чакайки ме да се събудя. Погледът ми се озари, неговия също. Той скочи на крака и чертите му придобиха облекчено излъчване.
- Добре си, - каза той; щеше ми се да е прав. Той започна да се разхожда. – Имам предвид, не мислех че Джаред лъже, когато каза, че най – вероятно ще искаш да останеш сама, а Джеб отвърна, че не трябва да те проверявам, затова ми се наложи да стоя там, където да вижда, че не надничам вътре, но въпреки да мислех, че не си наранена, бе трудно да съм сигурен, разбираш ли?
- Добре съм, - отвърнах. Но държах ръцете си настрани, търсейки опора. Той ме прегърна през кръста, и бях шокирана, когато главата му се облегна на рамото ми.
- Очите ти са зачервени, - прошепна. – Той държа ли се гадно с теб?
- Не. – Въпреки всичко, хората не се държаха жестоко с лабораторните плъхове нарочно – те само се опитваха да получат някаква информация.
- Каквото и да си му казала, мисля че сега вече ни вярва. За Мел, имам предвид. Тя как се чувства?
- Доволна е.
Той кимна доволно.
- Ами ти?
Поколебах се, докато търсех истинския отговор.
- Да кажа истината за мен бе по – лесно, отколкото да я крия.
Увъртането ми изглежда задовли любопитството му. Зад него светлината в градината бе червена и отслабваше.
- Гладна съм, - казах му и се освободих от прегръдката ни.
- Знаех, че ще си. Запазих ти малко храна.
Въздъхнах.
- Хлябът е достатъчен.
- Да вървим Скит. Иън казва, че правиш прекалена саможертва за твое добро.
Направих гримаса.
- Мисля, че има право, - измърмори Джейми. – Дори и всички да искаме да бъдеш част от нас, не принадлежиш на нашата общност, докато сама не поискаш.
- Никога не бих принадлежала. Освен това никой не ме иска тук.
- Аз те искам.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 19 Авг 2009 - 18:42

Не опитах да споря с него, но грешеше. Не казвам, че лъжеше, защото вярваше в това, което говори. Но наистина му се искаше аз да бях Мелани. Не ни разделяше по начина, по който бе редно.
Труди и Хейди печаха хляб в кухнята и си деляха ярко зелена сочна ябълка. Една след друга си отхапваха от плода.
- Радвам се да те видя, Скит, - искрено ме поздрави Труди, покривайки с ръка устата си, защото дъвчеше последната си хапка. Хейди кимна приветствено, зъбитя й бяха забити в ябълката.
Джейми ме сръчка, показвайки ми ясно, че хората ме искат. Той не се държеше снизходително само от учтивост.
- Запазихте ли й вечерята? – попита той нетърпеливо.
- Аха, - отвърна Труди. Тя се наведе над фурната и се изправи с метален поднос в ръцете. – Запазих я топла. Сигурно вече е противна и жилава, но е по – добре от обичайното.
На подноса стоеше голямо парче червено месо. Устата ми се напълни със слюнка, независимо че отказвах определената за мен порция.
- Прекалено много е.
- Трябва да изядем нетрайните продукти още първия ден, - окуражи ме Джейми. – Всеки си изяжда дажбата, иначе се разболява – превърнало се е в нещо като традиция.
- Имаш нужда от протеини, - добави Труди. – Твърде дълго бяхме на „пещерни” дажби. Изненадана съм, че всички са в такава добра форма.
Изядох си протеините, докато Джейми наблюдаваше като ястреб всяка хапка, поднесена от чинията към устата ми. Излапах всичко, само за да му угодя, въпреки че стомаха ме заболя от толкова много храна. Когато приключвах, кухнята започна отново да се оълни. Неколцина държаха ябълки в ръцете си – и всеки делеше с някого плода. Любопитни очи оглеждаха наранената страна на лицето ми.
- Защо всички прииждат тук? – промърморих към Джейми. Навън бе черно, времето за вечеря отдавна бе минало. За секунда Джейми ме погледна безизразно.
- Да чуят уроците ти. – Тонът му добави „разбира се”, без дори да го изрече.
- Шегуваш се, нали?
- Казах ти, че нищо не се е променило.
Огледах тясното помещение. Не бе съвсем пълно. Нямаше го Док, не присъстваше нито един от завърналите се нашественици, следователно липсваше и Пйдж. Нямаше ги Джеб, Иън, Уолтър. Сред присъстващите не забелязвах още няколко: Травис, Карол, Рут Ан. Но бях наистина замислена, че изобщо на някого му е хрумнало да продължи с нормалното ежедневие след толкова ненормален ден.
- Може ли да се върнем на Делфините, там където прекъснахме? – попита Уес, прекъсвайки моя оглед на стаята. Виждах, че се е наложило да превъзмогне себе си, за да започне разговора, и не бе съвсем заинтересуван от роднинските връзки на извънземните, обитаващи отдалечената планета.
Всички ме гледава в очакване. Очевидно, живота не се бе променил чак толкова, колкото си мислех. Поех поднос с хлебчета от ръцете на Хейди и се обърнах, за да го пъхна в каменната пещ. Започнах да говоря с гръб към присъстващите.
- Та…мм….хм…тре-, ъ, третата двойка родители…Традиционно служат на обществото, както ще видите. На Земята щяха да са като хората, които работят, за да изхранват семействата си, тези, които излизат от домовете си и се връщат с препитанието. През повечето време са фермери. Те отглеждат разтения и събират от тях жизнените сокове…
И животът продължи. Джейми се опитваше да ме убеди да не спя в коридора със запасите, но опитите му бяха наполовина чути. Просто нямаше друго място, където да се помещавам. Упорит както винаги, той настояваше да споделя с мен квартирата ми. Предположих, че на Джаред не му се нрави много, но тъй като не го бях виждала от онази нощ, не можех да потвърдя теорията си. Беше ми неловко да се върна към обичайните си задължения, с шестимата нашественици у дома – точно както първия път, когато Джеб ме бе принудил да се присъединя към общността. Враждебни погледи, гневно мълчание. За тях бе по – трудно отколкото за мен – вече бях свикнала. Те, от друга страна, бяха напълно непривикнали към начина, по който останалите се отнасяха към мен. Например, когато помагах за брането на царевицата и Лили ми благодареше за допълнителната кошница с усмивка, очите на Анди изпъкваха от орбитите си при размяната на любезности. Или когато чаках за банята с Труди и Хейди и Хейди започваше да си играе с косата ми. Беше порастнала, навираше се в очите ми и планирах отново да се подстрижа. Хейди се опитваше да намери подходящата прическа за мен, усуквайки кичурите насам – натам. Брандт и Арън – Арън бе най – възрастния мъж, който бе отишъл на обиколката за храна и когото не си спомняхда съм виждала преди – дойдоха и ни завариха, докато Труди се смееше на нещо отвратително, което Хейди се опитваше да сътвори на върха на главата ми, и едновременно лицата им позеленяха и мълчаливо ни подминаха с широка крачка. Естествено, малките неща като тези не бяха нищо. Сега Кайл бродеше из пещерите и въпреки че очевидно му бе заповядано да ме остави намира, изражението му ясно показваше, че тази забрана му бе неприятна. Винаги бях с останалите, когато пресичах пътя му, и се чудех дали това бе единствената причина да не направи нищо друго, освен да ме гледа свирепо и несъзнателно да извива дебелите си пръсти като нокти. Действията му върнаха паниката ми от първите седмици, прекарани тук, и аз сигурно съм се поддала – бях започнала отново да се крия и да избягвам населените зони – но нещо много по – важно от убийствения погледа на Кайл привлече вниманието ми тази втора нощ. Кухнята отново се напълни – не бях сигурна колко от присъстващите се интересуваха от моите истории и каква част от тях бяха тук само заради шоколадовите десерти, които Джеб раздаваше. Отказах моят, обяснявайки на вечно мрънкащия Джейми, че не мога едновременно да говоря и да дъвча; подозирах, че въпреки това ще запази един за мен, с присъщата му упоритост. Иън се бе завърнал към обичайното си горещо място до огъня, Анди също бе там – очите му бяха нащрек – до Пейдж. Никой от мъжете, които бяха на обиколката, включително и Джаред – разбиа се, не придружаваше групата. Док също липсваше и аз се зачудих дали още беше пиян или махмурлия. И отново забелязах отсъствието на Уолтър.
Джофри, съпругът на Труди, ме разпитваше за пръв път тази вечер. Бях поласкана, въпреки че се опитвах да не го показвам, и изглеждаше, че той се бе присъединил към групата от хора, които ме подкрепяха. Но за съжаление не можех да отговоря задоволително на въпросите му. Той мепиташе същите неща, за които разпитваше и Док.
- Наистина не зная нищо за Лекуването, - отбелязах. – Не съм ходила при Лечител, след като…след като пристигнах тук за пръв път. Не съм се разболявала. Зная само, че не избираме планетата, преди да сме успели перфектно да опознаем физиологията на гостоприемниците. Няма нещо, което да не можем да лекуваме – от обикновено порязване, през счупени кости, до смъртоносни заболявания. Старостта сега е единственият причинител на смърт. Дори и напълно здравите човешки тела не са създадени за по – дълъг живот от това, което ви е известно. Естествено, случват се инцденти, но при нас, Душите, те са рядкост. Ние сме доста предпазливи.
- Въоръжените хора не са просто инцидент, - някой измърмори. Тъкмо вадех горещите хлебчета, така че не видях кой проговори и не можах да разпозная гласа.
- Да, вярно е, - безразлично се съгласих.
- Значи не знаеш какво използват, за да лекуват смъртоносни заболявания? – притискаше не Джофри. – Какво има в лекарствата ви?
Поклатих глава.
- Съжалявам, не зная. Медицината не бе сред нещата, от които се интересувах, независимо че имах достъп до информацията. Опасявам се, че съм я приемала за даденост. Доброто здраве е присъщо за всяка планета, на която съм живяла.
Червените бузи на Джофри станаха по – ярко оцветени от обичайното. Той погледна надолу, устаа му бе изкривена от гняв. Какво казах, че така да го засегна? Хийт, който стоеше до Джофри, го потупа по ръката. В стаята настъпи напрегната тишина.
- Ъ – Лешоядите… - каза Иън – думите бяха принудително изречени, обмислени, за да се смени темата на разговора. – Не зная дали съм пропуснал тази част, но не си спомням да си обяснявала в какво точно се състои тяхната „неучтивост”…?
Наистина не бе сред нещата, за които бях говорила, но останах с убеждението, че той всъщност не се интересува много от отговора ми – просто това бе първия въпрос, който бе изникнал в ума му.
Тази вечер неформалното ми обучение приключи по – рано от обичайното. Въпросите бяха изричани бавно и повечето идваха от устите на Джейми и Иън. Въпросите на Джофри бяха оставили всички в помещението притеснени.
- Е, добре, утре рано ще късаме стъблата... – Джеб размишляваше след дълго продължилото неловко мълчание, като с тези си думи разпусна сбирката ни. Хората се изправиха на крака и започнаха да се протягат, говорейки с ниски гласове, което съвсем не бе обичайното им поведение.
- Какво казах? – прошепнах към Иън.
- Нищо. Замислиха се за смъртността. – Той въздъхна.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 19 Авг 2009 - 18:43

Човешкият ми мозък започна да свързва нещата едно по едно, хората го наричаха интуиция.
- Къде е Уолтър? – пожелах да узная, все още шепнех.
Иън отново въздъхна.
- В южното крило. Той…не е добре.
- Защо никой не ми каза?
- Нещата за теб бяха…трудни напоследък, затова…
Нетърпеливо поклатих глава, докато той ми обясняваше.
- Какво му има?
Джейми бе застанал до мен; взе ръката ми във своята.
- Някои от костите на Уолтър се счупиха, толкова са крехки, - гласът му затихна. – Док е сигурен, че е рак, последен стадий, както се изрази.
- Уолт сигурно отдавна си е мълчал за болките, - Иън добави мрачно.
Трепнах.
- И няма ли какво да се направи? Абсолютно нищо ли не може да бъде сторено?
Иън тръсна глава, блестящите му очи срещнаха моите.
- Не и за нас. Дори и да не бяхме заклещени тук, нямаше да успеем да намерим нещо, което да е от полза в неговото състояние. Никога не успяхме да се научим да лекуваме рак.
Прехапах устни, за да не направя предложението, което обмислях. Разбира се, нямаше какво повече да се направи за Уолтър. Всеки от тези човеци би предпочел да умре бавно и в страшни мъки, вместо да размени съзнанието си за здраво тяло. Сега…можех да разбера това.
- Питаше за теб, - продължи Иън. – Понякога изрича името ти; трудно е да се разбере какво има предвид – Док го налива с алкохол, за да понася по – леко болките.
- Док се чувства наистина зле, защото не запази алкохола, а го изпи, - добави Джейми. – Настъпиха лоши времена.
- Може ли да го видя? – попитах. – Или ще накарам другите да се чувстват нещастни?
Иън се намръщи и изсумтя.
- Или ще изглеждам като онези хора, които се престарават излишно?
Той тръсна глава.
- На кого му пука, нали? Ако това е предсмъртното желание на Уолт…
- Правилно, - съгласих се. Думата предсмъртно предизвика парене в очите ми. – Ако да ме види е това, което Оултър иска, тогава предполагам, че няма значение какво мислят останалите, или че ще се ядосат.
- Не се тревожи – няма да позволя на никой да те безпокои. – Устните на Иън бяха стиснати до побеляване.
Почувствах се нетърпелива, искаше ми се да погледна към часовника. Времето бе престанало да означава нещо за мен, но изведнъж почувствах тежестта на крайните срокове.
- Дали не е прекалено късно, ако отидем тази вечер? Дали ще го обезпокоим?
- Той не спи в нормалното време. Може да го посетим.
Потеглих изведнъж, влачейки Джейми след мен, защото още стискаше здраво ръката ми. Усещането за отминаващото време и за края ме теглеха напред. Иън бързо ни настигна с дългите си крачки. В осветената от луната градинска пещера подминахме част от хората, които през повечето време не ни обръщаха внимание. Твърде често бях в компанията на Джейми и Иън, за да предизвикам някакво любопитство, въпреки че не поехме по обичайните тунели. Единственото изключение бе Кайл. Той замръзна по средата на крачката си, когато видя брат си до мен. Очите му пробляснаха надолу към ръката на Джейми, стиснала моята, и устните му се изкривиха и той изръмжа. Иън вдигна рамене, когато докато наблюдаваше реакцията на брат си – неговата уста се изви като огледално отражение на устата на Кайл – и умишлено се протегна да хване другата ми ръка. Кайл издаде звук, сякаш всеки момент щеше да повърне, и после ни обърна гръб.
Когато се озовахме в черния тунел, бодещ на юг, опитах да освободя ръката си от хватката на Иън. Той обаче ме стисна по – здраво.
- Щеше ми се да не го разгневяваш повече, - измрънках.
- Кайл греши. За него се е превърнало в навик да прави грешки. Ще му отнеме повече време да го превъзмогне, но това не означава, че трябва да отстъпваме пред него.
- Той ме плаши, - отбелязах шепнешком. – Не желая да има още причини да ме мрази.
Иън и Джейми едновременно стиснаха ръцете ми. заговориха в един глас.
- Не се страхувай, - каза Джейми.
- Джеб заяви много ясно мнението си, - продължи Иън.
- Какво искаш да кажеш? – попитах Иън.
- Ако Кайл не може да приеме правилата на Джеб, тогава не е добре дошъл на това място.
- Но това не е редно. Мястото на Кайл е тук.
Иън изгрухтя.
- Остава…така че просто ще трябва да се научи да спазва уговорката.
Вървяхме още дълго, без да проговорим. Чувствах се виновна – сякаш бе постоянното ми емоционално състояние, откакто се намирах в пещерите. Вина и страх, и разбити сърца. Защо ли ми трябваше да идвам?
„Защото мястото ти е тук, странно, но факт”, прошепна Мелани. Тя не забелязваше топлината от ръцете на Иън и Джейми, обвили здраво моите. „Имала ли си това, което имаш тук, на някоя друга планета?”
„Не, никъде”, признах си, и се почувствах още по – депресирана. „Но това не означава, че принадлежа на това място. Не и по начина, по който ти намираш мястото си сред тези хора.”
„Вървим в пакет, Скит”.
Сякаш имах нужда да ми напомня…Бях малко изненадана, че я чувах толкова ясно. През последните два дни беше мълчалива, очакваща, нетърпелива да види Джаред отново. Естествено, аз се чувствах по същия начин.
„Може би е с Уолтър. Може би е бил там през цялото време”, обнадеждено си помисли Мелани.
„Не за това отиваме да видим Уолтър”.
„Не. Разбира се, че не.” Гласът й звучеше разкаяно, но осъзнах, че за нея Уолтър не значеше толкова много, както за мен. Естествено, беше натъжена, че той умира, но от самото начало бе приела, че този момент ще настъпи. Уолтър бе мой приятел, не неин. Аз бях тази, която той защитаваше.
Една от онези бледи сини светлини ни посрещна, когато наближихме болничното крило. (Вече знаех, че фенерите се захранваха от слънчевата светлина, като през деня ги оставяха в осветените от слънцето ъгли да се зареждат). Всички се движехме много тихо и едновременно забавихме крачка, без да се налага да го обсъждаме.
Мразех тази стая. В мрака, със странните сенки, хвърляни от слабата светлина, изглеждаше дори по – отблъскваща. Усещах нова миризма – стаята смърдеше на гнило, смъдящ алкохол и жлъчна течност. Две от болничните легла бяха заети. Краката на Док висяха от ръба на едното; разпознах лекото му хъркане. На другото, ужасно повяхнал и деформиран, Уолтър ни наблюдаваше докато приближавахме.
- Искаш ли посетители, Уолт? – Иън прошепна, когато очите на Уолтър се обърнах към него.
- Ъъх, - изстена Уолтър. Устните му увиснаха на неподвижното му лице, а кожата му блещукаше влажна на бледата светлина.
- Има ли нещо, от което да се нуждаеш? – измърморих. Освободих ръцете си – те се залюляха безпомощно във въздуха между мен и Уолтър.
Замъглените му очи претърсваха мрака. Направих крачка към него.
- Има ли нещо, което може да направим за теб? Каквото и да е?
Очите му блуждаеха, после откриха лицето ми. Внезапно се фокусираха през пиянското вцепенение и болката.
- Най – после, - изпъшка той. Дишаше с хриптене и гърдите му свиреха. – Знаех, че ще дойдеш, ако имам търпение да те почакам достатъчно. О, Гладис, имам толкова много да ти казвам.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 22 Авг 2009 - 17:42

ГЛАВА 31
Нужна

Замръзнах и бързо погледнах през рамо дали някой стои зад мен.
- Гладис е била жена му, - почти безгласно прошепна Джейми. – Не успяла да избяга.
- Гладис, - обърна се към мен Уолтър, несъзнаващ моята реакция. – Можеш ли даси представиш, че избягах, но се разболях от рак. Колко странно, нали? Никога през живота си не съм боледувал… - Гласът му затихна, докато едва го чувах, но устните му продължиха да се движат. Бе твърде слаб, за да вдигне ръката си; пръстите му се влачеха към края на кушетката, към мен.
Иън ме избута напред.
- Какво да правя? – въздъхнах. Избилата по челото ми пот нямаше нищо общо с влагата и жегата.
- …дядо ми доживя до сто и една години, - Уолтър хриптеше. – Никой в семейството ми не е имал рак, дори и братовчедите. Леля ти Рейгън нямаше ли рак на кожата?
Той ме гледаше доверчиво, чакайки отговора ми. Иън ме сръчка в гърба.
- Ъм… - измрънках.
- Може би беше лелята на Бил, - допусна Уолтър.
Панически погледнах към Иън, който вдигна рамене.
- Помощ, - устните ми се движеха, без да издадат звук.
Той ме накара да хвана търсещите пръсти на Уолтър. Кожата на Уолтър бе тебеширено бяла и полупрозрачна. Можех давидя слабо пулсиращата кръв във сините му вени на гърба на ръката му. Вдигнах предпазливо ръката му, притеснена от крехките му кости, за които Джейми бе казал, че са станали много чупливи. Почувствах я много лека, сякаш бе куха.
- Ах, Глади, трудно ми беше без теб. Мястото е приятно; ще ти хареса, дори след като вече ме няма. Има много хора, с които да си говориш – зная, че имаш нужда да говориш много… - Гласът музатихна и вече не можех дачуя думите му, но устните му продължаваха да мълвят думите, които искаше да сподели с жена си. Устата му продължаваше да се движи, без значение, че очите му бяха затворени и главата му се отпусна настрани.
Иън взе едно парче мокър плат и започна да забърсва искрящото лице на Уолтър.
- Не съм добра в…в лъжите, - прошепнах, и погледнах към мърдащите устни на Уолтър, за да се уверя, че не ме чува. – Не искам да го разстройвам.
- Не се налага да казваш нищо, - увери не Иън. – Умът му не е достатъчно бистър, и едва ли разбира с кого говори.
- Не приличам ли на нея?
- Изобщо – виждал съм нейни снимки. Ниска и набита, с червена коса.
- Дай да се погрижа за това.
Иън ми подаде парцала, и аз избърсах потта от врата на Уолтър. Винаги се чувствах по – добре, когато ръцете ми са заети с нещо. Уолтър продължаваше да бълнува. Стори ми се че го чувам да казва „Благодаря, Глади, приятно е”. не бях забелязала, че хъркането на Док бе спряло. Внезапно чух зад себе си познатия му глас, нежен, без да ме стресне.
- Как е той?
- Халюцинира, - шепнешком каза Иън. – От брендито ли е или от болката?
- Мисля, че от болката. Бих заменил дясната си ръка за малко морфин.
- Може би Джаред ще направи още едно чудо, - предположи Иън.
- Може би, - въздъхна Док.
Разсеяно попивах потта по бледото лице на Уолтър, и слушах внимателно, но те не спонменаха Джаред отново.
„Не е тук”, прошепна Мелани.
„Търси помощ за Уолтър”, съгласих се.
„Сам”, добави тя.
Замислих се за последният път, когато го видях – целувката, вярата…Може би искаше малко време насаме.
„Надявам се, че не е навън, опитвайки да се убеди, че си много талантлива актриса/Търсач отново…”
„Възможно е, разбира се”.
Мелани изстена безгласно. Иън и Док си говореха тихо за несъществени неща, по – скоро Иън разказваше на Док какво се случва в пещерите.
- Какво е станало с лицето наСкит? – шепнеше Док, и въпреки това можех да го чуя.
- Обичайното, - каза Иън с твърд глас.
Док изпъшка нещастно и прехапа език. Иън му разказа за урока тази вечер и за въпросите, които бе задал Джофри.
- Щеше да е подходящо, ако тялото на Мелани бе завзето от Лечител, - размишляваше Док.
Потръпнах, но те бяха зад мен и вероятно не забелязаха.
- Щастливци сме, че е Скит, - Иън мърмореше в моя защита. – Никой друг…
- Зная, - прекъсна го Док, добронамерен както винаги. – Предполагам, че трябваше да се изразя по друг начин – жалко, че Скит не се интересувала малко повече от медицина.
- Съжалявам, - измрънках. Лекомислено от моя страна бе да се радвам на перфектното здраве, без дори да се замисля как е възможно.
Ръка докосна рамото ми.
- Няма за какво да се извиняваш, - каза Иън.
Джейми бе притихнал. Огледах се и го видях свит на едната кушетка. Док го завиваше.
- Късно е, - отбеляза Док. – Уолтър няма къде да отиде. Трябва да поспите.
- Ще се върнем, - обеща Иън. – Кажи ми ако можем да донесем нещо за двама ви.
Положих ръката на Уолтър на леглото, потупвайки я леко. Пръстите му стиснаха моите с крехките си кости. Иън въздъхна.
- Може а вървиш, - казах му. – Нямам нищо против. Занеси Джейми в леглото му.
Иън огледа стаята.
- Покачай секунда, - каза той и после грабна кушетката, разположена най – близо до него. Не беше тежка – той я вдигна лесно и я плъзна до тази на Уолтър. Протегнах ръка колкото мога, опитвайки се да не блъсна Уолтър, за да може Иън да намести леглото. После ме сграбчи и ме повдигна също толкова лесно, като ме настани върху кушетката до Уолтър. Очите на Уолтър не помръдваха. Тихо изстенах, хваната неподготвена от непринудения начин, по който Иън ме обгръщаше с ръце – сякаш бях човек. Иън поклати брадичката си в посока на ръката на Уолтър, обвита около моята. – Мислиш ли, че ще ти е удобно да спиш така?
- Предполагам, че ще мога.
- Приятни сънища, тогава. – Той ми се усмихна, после се обърна и вдигна Джейми от другото легло. – Да вървим, хлапе, - измърмори той, а усилията, които полагаше, за да носи момчето, не бяха повече от тези, които щяха да му струват, ако беше детенце. Стъпките на Иън заглъхнаха в далечината и вече не можех да ги чуя.
Док се прозя и седна зад бюрото, направено от дървени сандъци и алуминиева врата, и постави слабата лампа на него. Стана тъмно, не можех да виждам лицето на Уолтър и това ме изнерви. Сякаш беще мъртъв. Наместих пръстите му, все още здраво увити около моите. Док започна да прехвърля някакви листи, тананикайки си съвсем тихичко. Унесох се под звуците на нежното подсвиркване.
На сутринта Уолтър не разпозна. Събуди се едва когато Иън се появи, за да ме отведе; полето с царевица трябваше да се почисти от старите стъбла. Обещах на Док да му донеса закуска, преди да се захвана с работата. Последното, което направих, бе внимателно да освободя изтръпналите си пръсти от хватката на Уолтър. Очите му се отвориха.
- Скит, - прошепна той.
- Уолтър? – не бях сигурна дали наистина ме разпознава и дали помни миналата нощ. Ръката му се опитваше да хване празното пространство, и аз му подадох лявата си ръка, защото не чувствах другата.
- Дойде да ме видиш. Много мило от твоя страна. Зная…че с другите…сигурно ти е…трудно…Лицето ти…
Явно му беше трудно да движи устните си и да произнася думите, а очите му още бяха разфокусирани. Типично за него, първите му думи да изразяват притеснение относно положението ми тук.
- Всичко е наред, Уолтър. Как се чувстваш?
- Ах – тихо изпъшка той. – Не съвсем…Док?
- Тук съм, - Док измърмори зад мен.
- Имаш ли още ликьор? – изохка той.
- Разбира се.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5122
Join date : 26.02.2009
Age : 37
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 22 Авг 2009 - 17:42

Док се бе подготвил. Той задържа гърлото на дебела бутилка към отпуснатите устни на Уолтър и внимателно изля тъмната течност на малки капки в устата му. Уолтър трепваше при всяка глътка, спускаща се надолу в гърлото му. Част от течността капеше от ъгълчето на устата му върху възглавницата. Миризмата опари носа ми.
- По – добре ли е? – попита Док след дълго продължилото наливане.
Уолтър изсумтя. Не прозвуча като съгласия. Очите му се затвориха.
- Искаш ли още? – попита Док.
Уолтър изкриви лицето си и изстена. Док процеди някакво проклятие през зъби.
- Къде е Джаред? – мърмореше той.
Стегнах се, като чух името. Мелани се раздвижи и пак изчезна. Лицето на Уолтър се отпусна. Главата му клюмна назад.
- Уолтър? – прошепнах.
- Болките му са прекалено силни, за да остане в съзнание. Нека да поспи, - каза Док.
Гърлото ми се сви.
- Какво мога да направя?
Гласът на Док прозвуча без никаква надежда.
- Каквото и аз. Което на практика е нищо. Безполезен съм.
- Не е вярно, Док. – Чух Иън да мърмори. – Вината не е твоя. Светът не може да работи по начина, по който ни се иска. Никой не очаква нищо повече от теб.
Раменете ми се свиха навътре. Наистина, техният свят наистина не съществуваше по същия начин, както преди. Усетих един пръст да потупва ръката ми.
- Да вървим, - шепнеше Иън.
Кимнах и отново се опитах да издърпам ръката си. очите на уолтър се отвориха, без да могат да видят нещо.
- Глади? Тук ли си? – умоляваше той.
- Ъм…тук съм, - казах неуверено, оставяйки пръстите му да стиснат моите.
Иън вдигна рамене.
- Ще ви донеса някаква храна, - прошепна и после изчезна.
Чаках нетърпеливо дасе върне, изнервена от обърканото възприятие на Уолтър. Той повтаряше името на Гладис отново и отново, но изглежда, че нямаше нужда от мен, за което бях отчасти благодарна. След около половин час започнах да се ослушвам за стъпките на Иън по коридора, чудейки се какво би могло да го забави толкова. През цялото време Док стоше до бюрото, прегърбен, загледан в празното пространство. Беше ми лесно да видя колко безполезен се чувстваше. И тогава чух нещо, но не бяха стъпки.
- Какво е това? – попитах Док шепнейки; Уолтър пак бе притихнал, сигурно бе изпаднал в безсъзнание. Не исках да го събуждам.
Док се обърна и ме погледна, поклащайки глава към тунела, докато се ослушваше. Шумът звучеше като странно барабанене, бърз, мек ритъм. Стори ми се, че чух да се усилва съвсем леко, но после отново затихна.
- Странно, - каза Док. – Звучи почти като… - Той спря, челото му се набразди, докато се концентрираше върху изчезващия непознат звук.
Слушахме напрегнато, така че успяхме да различим стъпките, докато бяха още далеч. Те не съзпадаха с очакваните равни стъпки, с които Иън щеше да се върне. Той тичаше – не, по – точно спринтираше. Док реагира незабавно на тревожния звук. Той изтича бързо навън да посрещне Иън. Щеше ми се да разбера какво не беше наред, но не исках да тревожа Уолтър, като отново се опитам да освободя ръката си. вместо това се заслушах напрегнато.
- Брандт? – чух Док да казва изненадано.
- Къде е то? Къде е то? – разпитваше другия мъж, останал без дъх. Стъпките спряха само за секунда, после отново чух как се затича, не толкова бързо.
- За какво говориш? – попита Док зад гърба му.
- Паразитът! – нетърпеливо изсъска Брандт, тревожно, докато се провираше през сводестата врата.
Брандт не беше грамаден като Кайл или Иън; сигурно бе само няколко сантиметра по – висок от мен, но структурата му беше плътна и стабилна, като на…носорог. Очите му претърсиха стаята; пронизващия му поглед се фокусира върху лицето ми за секунда, после погледна към изпадналия в безсъзнание Уолтър, пак огледа стаята и най – накрая спря очите си върху мен. Точно тогава Док настигна Брандт, дългите му пръсти го дръпнаха за рамото в момента, в който широкоплещестия мъж правеше първата си крачка към мен.
- Какво правиш? – попита го Док, а гласът му за пръв път ми прозвуча почти като ръмжене.
Преди Брандт да отговори, странният звук се завърна, варирайки от мек, до крещящо силен, после пак ставаше мек толкова неочаквано, че всички замръзнахме. Ударите следваха един след друг, раздирайки оглушително въздуха.
- Това – това хеликоптер ли е? – попита шепнейки Док.
- Да, - Брандт прошепна в отговор. – Това е Търсачът – този, който го търсеше преди. – Той поклати брада към мен.
Внезапно гърлото ми се стесни – дишането ми стана слабо и плитко, не ми достигаше въздух. Почувствах се замаяна.
„Не. Не сега. Моля те.”
„Какъв и е проблемът?” Мел ръмжеше в главата ми. „Защо не може да ни остави намира?”
„Не може да й позволим да ги нарани!”
„Но как да я спрем?”
„Не зная. Всичко е по моя вина!”
„И по моя, Скит. ВИната е наша.”
- Сигурен ли си? – попита Док.
- Кайл видя ясно през бинокъла, докато прелиташе насам – натам. Същият Търсач, който видя и преди.
- Забелязал ли е нашето скривалище? – внезапно гласът на Док прозвуча ужасено. Той се завъртя наполовина, очите му се стрелнаха към изхода. – Къде е Шарън?
Брандт тръсна глава.
- Просто претърсва. Започна от Пикачо, после обърна перките насам. Не ми се струва, че търси нещо определено. Обиколи няколко пъти над мястото, където зарязахме колата.
- Шарън? – попиа Док отново.
- Тя е с хлапетата и Лусина. Добре са. Момчетата опаковат нещата си в случай че се наложи да се изнесем през нощта, но Джеб казва, че едва ли ще се наложи.
Док издиша, а после се приближи до бюрото. Той се облегна на него, сякаш тъкмо бе пробягал дълга дистанция.
- Нищо ново, всъщност, - измърмори той.
- Нее. Просто трябва да се притаим за няколко дни, - увери го Брандт. Очите му отново обхождаха стаята, като всеки момент щяха да се спрат на мен. – Имаш ли някакво въже под ръка? – попита той. Той подръпна края на чаршафа, с който бе покрита кушетката, изучавайки го.
- Въже? – разсеяно повтори Док.
- За паразита. Кайл ме прати да го арестувам.
Мускулите ми се свиха несъзнателно; ръката ми сграбчи здраво пръстите на Уолтър, и той изскимтя. Опитах да се отпусна, докато държах очите си върху суровото лице на Брандт. Той гледаше Док в очакване.
- Тук си, за да арестуваш Скит? – Док каза с твърд глас. – И какво те кара да си мислиш, че е наложително?
- О, стига, Док. Не бъди глупав. Тук има доста големи процепи в тавана, а също и метални неща, които да служат като отражатели. – Брандт посочи към шкафа с документите, подпрян до далечната стена. – Ще се разсееш само за половин минута и то вече ще праща сиглани на Търсача.
Поех дъх шокирано, и силният звук отекна в стаята.
- Виждаш ли, - каза Брандт. – Явно разкрихме плана му.
Искаше ми се да се заровя под някой огромен скален блок, да се скрия от безмилостните очи на моята Търсачка, и въпреки това той си мислеше, че искам да я доведа тук. Да я доведа тук, за да удие Джейми, Джаред, Джеб, Иън…Не можех да понеса нищо повече.
- Може да си вървиш, Брандт, - каза Док с леден глас. – Аз ще наглеждам Скит.
Брандт повдигна едната си вежда.
- Какво се е случило с всички ви? С теб и Иън, и Труди, и останалите? Сякаш сте хипнотизирани. Ако очите ви не бяха наред, щях да се зачудя…
- Махай се и се чуди колкото си искаш, Брандт. Но го прави, докато се отдалечаваш.
Брандт тръсна глава.
- Трябва да си свърша работата.
Док се приближи към Брандт и спря помежду ни. Той скръсти ръце пред гърдите си.
- Няма да я докосваш.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Върнете се в началото 
Страница 6 от 12Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 5, 6, 7 ... 10, 11, 12  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Booklovers :: Книги :: Преводи-
Идете на: