wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Дарба - Мерилин Кей (ИБИС) Чет 18 Авг 2011 - 22:32 | |
| Мерилин Кей „Днес го имаш, утре го губиш“ Книга трета от поредицата ДАРБА ИЗЛИЗА НА 24.08.2011ДЕВЕТ ТИЙНЕЙДЖЪРИ. ДЕВЕТ ТАЙНИ. ДЕВЕТ СИЛИ, КОИТО МОГАТ ДА ПРОМЕНЯТ СВЕТА. Всеки би предположил, че да можеш да виждаш в бъдещето е страхотна способност, но виденията на Емили й носят само неприятности. До момента, в който по необясними причини съучениците й от специалния клас започват да изчезват един по един, а дарбата на Емили се оказва единствената им надежда за спасение...Мерилин Кей ДАРБА: Днес го имаш, утре го губиш (книга трета) Формат: 13х20 см Обем: 172 стр. Меки корици ISBN 978-954-9321-67-8 Цена: 9,90 лв. Издателство ИБИС www.ibis-press.eu ОТКЪС- Spoiler:
1 Понякога Емили не беше сигурна дали съ- нува или има видения. По принцип се случваше рано сутрин, преди да се включи алармата на часовника. Точно тази понеделник сутрин тя беше почти си- гурна, че е будна. Знаеше, че очите ѝ са отворени, защото виждаше раклата, бюрото и библиотеката. На горната лавица беше подредила старата си ко- лекция кукли от цял свят. Бледа слънчева светлина проникваше през муселиновите завеси на прозоре- ца и тя дори виждаше блузата, която беше оставила на таблата на леглото предишния ден. Същевременно обаче виждаше и още нещо. Нещо, което не можеше да е в стаята. Пред очите ѝ плуваше полупрозрачен образ. Макар и да беше замъглен, тя позна мястото веднага – класната стая на учениците с дарби. Учителката им, мадам, седеше на бюрото. Съу- чениците ѝ бяха заели обичайните си места: Кен, Аманда, Трейси, Мартин и другите. Тя дори вижда- ше себе си… Но… момент, имаше само осем уче- ници… Някой липсваше. Беше някак странно – всички се оплакваха от тези часове, някои дори ги мразеха, но рядко от- състваха. А и в класа имаше само девет ученици и ничие отсъствие не минаваше незабелязано. Кой обаче липсваше във видението ѝ? Джена беше там, виждаше Сара и Чарлс в количката му… Липсваше Картър. Ясно защо не беше забеляза- ла отсъствието му веднага. Картър никога не гово- реше и не привличаше внимание към себе си. За- това всички бързо забравяха, че изобщо е в стаята. Обикновено той обаче беше там, поне физически. Това беше странно. Алармата се включи и класната стая изчезна. Емили седна, протегна ръка към нощното шкафче и я изключи. Образът се беше стопил и тя не беше напълно сигурна дали беше сънувала или бе има- ла видение. И друг път беше сънувала учениците с дарби. Сънищата обаче бяха почти едни и същи и изпълнени с глупости – Кен се люлееше на полилея, Чарлс танцуваше върху бюрото на мадам. Този път всичко беше толкова реално… Да, сигурно беше имала видение. И едва ли имаше проблем. Картър може и да се държеше като зомби, но беше човешко същество и можеше да пипне грип или да го заболи стомах като всички останали. – Емили! Будна ли си? Гласът на майка ѝ изразяваше раздразнение, ся- каш за втори или за трети път питаше едно и също. Беше съвсем възможно – виденията на Емили, дори и най-тривиалните, обсебваха всичките ѝ сетива и може би затова не беше чула майка си по-рано. Или пък наистина беше заспала. Беше ѝ толкова трудно да реши… – Будна съм – извика тя в отговор. После се из- мъкна от леглото, излезе от стаята, прекоси коридо- ра и влезе в банята. Докато миеше зъбите си, улови отражението си в огледалото и едва не се задави с пастата за зъби. Защо лицето ѝ беше толкова раз- мазано? Това началото на друго видение ли беше? Не, просто още не беше сложила контактните си лещи. Направи го, върна се в спалнята и за около двайсет секунди избра какво да облече. Не ѝ отне много време, защото всеки ден ходеше с почти едни и същи дрехи – сменяше само блузите и пуловерите си. Не носеше грим. Доскоро беше с очила, а ка- къв беше смисълът да се гримираш, когато очилата скриват половината ти лице? Вече беше с лещи и лицето ѝ беше открито, но не си беше купила гри- мове. Гримирането изискваше концентрация. Еми- ли често се отнасяше и вероятно щеше да сложи червило и на клепачите си. Когато се огледа в огледалото, нямаше никакви изненади. Всъщност беше виждала свои снимки като малка и знаеше, че почти не се беше промени- ла. На снимките от първи клас се виждаше същото кръгло лице, същия дълъг, прав нос и същите пъл- ни устни. Носеше дългата си права коса по един и същи начин. Зачуди се дали и като възрастна щеше да изглеж- да така. Както обикновено обаче, когато искаше да види бъдещето, не се получаваше нищо. – Емили! Ще закъснееш! – Идвам! – извика Емили и се спусна по коридо- ра към кухнята. Майка ѝ беше извадила различни зърнени закуски на малката кухненска маса и Еми- ли си сипа. – Добре ли спа? – попита майка ѝ. Тя задаваше един и същи въпрос всеки ден. Обикновено Емили автоматично отговаряше „Да“. Този път обаче още мислеше за смущаващото преживяване преди мал- ко и погледна майка си замислено. – Мамо, случвало ли ти си е да мислиш, че си будна, а да се окаже, че спиш? Или обратното? Майка ѝ я изгледа строго. – Пак ли имаш видения? „Винаги съм имала видения“, искаше да отгово- ри Емили, но знаеше, че така само щеше да разстрои майка си. Тя не обичаше да говорят за дарбата ѝ. Понякога Емили повдигаше въпроса и продължава- ше да се надява, че един ден майка ѝ ще я изслуша. Изражението на майка ѝ ѝ подсказа, че моментът не е подходящ и Емили дори не отговори на въпроса. – Има ли портокалов сок? – попита тя вместо това. Майка ѝ очевидно с облекчение прие смяната на темата. – Разбира се, в хладилника е. Има и гроздов сок… Купих го на промоция от супермаркета. Майка ѝ постоянно търсеше стоки на промоции. Имаше добра работа като офис-мениджър в една компания, но след смъртта на бащата на Емили, само тя изкарваше пари. Още две деца от училището на Емили имаха по един родител. Тя никога не беше говорила с тях, но сигурно и те бяха тъжни като нея. Едва ли обаче някое изпитваше чувство на вина. – Между другото днес ще закъснея – каза майка ѝ. – Имам час при Тони. Това беше нормално. Майка ѝ носеше късата си къса и на етажи, и на всеки шест седмици ходеше при фризьора Тони в „Баджит сизърс“. Изведнъж Емили получи видение, което я стресна. – По-добре не ходи, мамо. Не и днес. – Защо? Видението беше шокиращо ясно. Нежните къд- рици на майка ѝ бяха заплетен хаос. – Виждам те. След като си била при него. Може би Тони няма да е в настроение или нещо такова… Не знам… Днес обаче няма да те под- стриже добре. Емили видя как обърканото изражение на майка ѝ се превърна в раздразнение и нямаше нужда да надниква в бъдещето, за да разбере, че проблемът не беше във фризьора Тони. – Емили, престани веднага! Говориш пълни глу- пости. Нямаше смисъл да спори с нея, но не успя да се въздържи: – Мамо, ако виденията ми са глупости, защо ме включиха в клас за ученици със специални способ- ности? Майка ѝ стисна устни. – Сега не искам да говорим за това, Емили. Тръг- ваме след две минути. Тя излезе от кухнята. Емили довърши закуската си и отиде да вземе нещата си за училище. Не се сърдеше на майка си, че не разбираше дарбата ѝ. Как да ѝ се сърди, щом самата Емили не я разбира- ше? Докато минаваше през дневната, тя се спря да погледне снимката в рамка на стената. Правеше го винаги, когато мислеше за така наречената си дар- ба, но така и не беше получила отговор на въпроси- те си. Само изникваха нови. Снимката беше правена преди осем години, но майка ѝ изглеждаше много по-млада. Може би защото се усмихваше не само с устни, а и с очи – Емили рядко я виждаше да се усмихва така. Майка ѝ беше поставила ръка на рамото на петгодишната Емили. От другата ѝ страна стоеше баща ѝ. Където и да застанеше, Емили имаше чувството, че баща ѝ я следи с поглед. Понякога решаваше, че я гледа разочаровано, сякаш ѝ напомняше, че е мо- гла да спаси живота му. В някои моменти ѝ се искаше споменът да не беше толкова ясен. Това първото ѝ видение ли беше? Тя не знаеше, но пък това беше първото, оказало сериозно влияние върху живота ѝ. Беше се случило в един съвсем обикновен ден. Споменът беше толкова ясен, сякаш се беше случило вчера. Майка ѝ решеше косата на Емили и я приготвяше за детската градина. Баща ѝ слагаше някакви документи в куфарчето си. Образът просто се беше появил в съзнанието ѝ, като видението тази сутрин. Видя как баща ѝ излезе през вратата и тръгна към колата си, паркирана от другата страна на улицата. Той слезе на платното, без да се огледа на двете страни. Една кола изскочи с бясна скорост от завоя. И го удари. Искаше ѝ се да му каже за ужасното си виде- ние, но той вече тръгваше към вратата. Знаеше, че трябва само да извика: „Чакай, татко. Трябва да ти кажа нещо“, но не го направи. Дори и днес не знаеше защо си беше замълчала. От страх, че ще ѝ се изсмее? Този въпрос вече нямаше значение. Баща ѝ беше убит от движеща се с бясна скорост кола и беше станало точно както във видението ѝ. Може би… може би ако му беше казала, той щеше да внимава повече, когато пресичаше улицата. Ако беше спрял да я изслуша, може би колата щеше да профучи, преди той да излезе. Поне майка ѝ не я обвиняваше за смъртта му – тя не вярваше, че Емили вижда бъ- дещето. Емили обаче чувстваше вина. Сега, когато получаваше видения и те можеха да окажат влияние върху живота на някой човек, тя му казваше. Хората обаче не оценяваха жеста и обик- новено не ѝ вярваха. Разбираше ги. Понякога виде- нията ѝ грешаха. Е, по-скоро бяха неточни, не ви- наги бяха… ясни. Както когато каза на Тери Бойд от часовете по английски, че ще падне от гредата на състезанието по лека атлетика. Само че Тери не падна… не и тогава. Падна на състезанието следва- щия уикенд. После Тери обвини Емили и ѝ каза, че тя ѝ е втълпила мисълта за падане. – Готова ли си? – попита майка ѝ. Емили взе раницата си и излезе след майка си. Докато майка ѝ заключваше вратата, тя получи още едно видение. Това вече беше странно. Понякога нямаше видения в продължение на дни, а сега ѝ се струпаха десетина само за една сутрин. – Мамо, забравих нещо. Сега идвам – без да об- ръща внимание на майка си, тя се втурна по коридо- ра в стаята си. Намери книгата, която ѝ трябваше, в библиотеката, пъхна я в раницата си и забърза обратно към колата. – Какво забрави? – попита майка ѝ. – Една книга, която трябва да дам на Джена – от- върна Емили. Това беше истина, само дето не каза как е раз- брала, че на Джена ще ѝ е нужна книгата. Петте минути до гимназия „Медоубрук“ минаха без видения, но образът на учениците с дарба и липс- ващия Картър още се въртеше в главата ѝ. Когато пристигна в училище, Емили се замисли дали да не намери мадам и да ѝ каже. Мадам обаче я учеше да не прибързва. Първо да обмисли виденията си и да ги разгледа, преди да си вади заключения. Не беше сигурна дали това беше правилно – тя виждаше, как- вото виждаше и то нямаше да се промени, колкото и да мислеше за него. Мадам обаче беше на друго мне- ние и Емили реши да изчака до часа за деца с дарби. Може би щеше да получи друго, по-ясно видение. До обяд нямаше други видения. Тя сложи под- носа си на масата до Трейси и седна срещу Джена. Джена се опитваше да накара Трейси да използва дарбата си. – Госпожа Станфорд винаги копира тестовете през четвъртия час, а ти тогава имаш самоподго- товка и няма да изпуснеш нищо. Просто влез в учи- телската стая и погледни теста, преди да го е копи- рала. Няма нужда да помниш всичко. Искам само да знам каква ще е темата на есето. Очевидно спореха от известно време. Трейси из- морено поклати глава. – Това е измама, Джена. Не мога да ти помогна. – Напротив, можеш – настоя Джена и присви гримираните си в черно очи. – Но няма да го на- правиш. – Всъщност, права си – отвърна Трейси. – Не мога да ставам невидима, когато поискам. – Но ставаш все по-добра – изтъкна Емили. – Да, но не е никак лесно. Помните ли защо за- почнах да изчезвам? Защото никой не ме забеляз- ваше. Ако се опитах да кажа нещо на някого, той не ме чуваше. Ако вдигнех ръка в час, учителят не ме виждаше. Дори и собствените ми родители не ми обръщаха внимание. Аз се чувствах невидима, затова и бях станала невидима. Джена я погледна с насмешка. – Вече обаче не се чувстваш невидима, нали? Как тогава все още успяваш да изчезваш? – Като си припомням как се чувствах преди. Ад- ски е депресиращо и не обичам да го правя. Ако се чувствам самоуверена или силна, или съм в добро настроение, ми е наистина много трудно. На Емили ѝ стана приятно, че и другите невина- ги можеха да разчитат на дарбите си. Трейси не мо- жеше да изчезне просто с едно щракване на пръсти. А Джена, която четеше мисли, не можеше да влиза в съзнанието на абсолютно всички хора. С някои нямаше проблем и те бяха като отворена книга за нея. Не можеше обаче да чете мислите на майка си, на мадам и на Картър, например. А и се оплакваше, че понякога вижда мислите на учениците с дарба, а друг път – не. Съучениците ѝ предпочитаха да не го прави, но Джена си беше Джена и трудно се вслуш- ваше в околните. – Съжалявам, Джена – продължи Трейси. – Знам, че ме мислиш за педант, но не е хубаво да се мами. Защо не учи за теста както всички останали? Джена се намръщи. – Какъв е смисълът да учиш всичко, когато мо- жеш да назубриш само онова, върху което ще те из- питат? – После тя светна. – Хей, хрумна ми нещо! Мога да разпитам госпожа Станфорд за теста. Тя ще се замисли за него и аз ще прочета мислите ѝ! Емили реши, че идеята не е лоша, но Трейси из- рази неодобрение. – Не е правилно, Джена. И това е измама. Джена сви рамене. – Учителите са виновни. Нямаше да се налага да мамя, ако не ни даваха толкова много домашни. За вторник имам есе, днес ще изнасям доклад върху една книга… – тя млъкна и грабна раницата си. По- сле бясно започна да рови в нея. – Върху коя книга? – попита Трейси. – „Дневникът на Ан Франк“. Забравила съм я вкъщи – тя пусна раницата и погледна отчаяно мо- мичетата. – Не е за вярване. Прочетох цялата книга, написах доклад и отбелязах пасажите, които исках да прочета на глас. А сега съм забравила да я взема. Емили протегна ръка към своята раница. – Изненада! – каза тя и ѝ подаде въпросната книга. Джена я изтръгна от ръката ѝ. – Леле! Благодаря ти, Ем. – Как разбра, че книгата ще ѝ трябва? – попита Трейси Емили. – Миналия уикенд Джена ми каза, че я чете. Помниш ли, Джена? Каза, че те е разплакала. – Натъжи ме – поправи я Джена. – Не съм пла- кала. Трейси поклати нетърпеливо глава. – Не, как разбра, че ще забрави да донесе книга- та в училище? – Имах видение – гордо заяви Емили. – Супер! – възкликна Трейси. – Имала си много точно предчувствие. Джена не се съгласи. – Не можеш да си сигурна, че си имала видение. – Защо? – попита Емили. – Защото знаеш, че аз винаги забравям по нещо и че днес трябва да изнеса доклад. Взела си книгата, в случай че аз забравя моята. Но не си била сигур- на, че ще я забравя. – Бях сигурна – настоя Емили. – Видях го. Трейси я подкрепи. – Емили все по-точно предсказва бъдещето, Джена. Джена погледна Емили. – Виж, не казвам, че нямаш дарба. Ти обаче още не знаеш как да я използваш. Джена често говореше така – откровено, без да се съобразява с чувствата на другите. Емили се оп- ита да не го приема лично, но не можа да се въз- държи. – Значи според теб моята дарба е безполезна. Трейси беше много по-мила. – Тя не искаше да каже това, Емили. Да, може и да не успяваш да контролираш дарбата си, но опре- делено имаш напредък – тя погледна Джена, сякаш настояваше Джена да потвърди думите ѝ. – Да, май ставаш малко по-добра – рече Джена. Това не беше кой знае какъв комплимент и не накара Емили да се почувства по-добре. Изпита об- лекчение, когато Трейси смени темата. – Как са нещата у вас? – обърна се Трейси към Джена. Джена сви неопределено рамене, но се усмихна и отвърна: – Горе-долу – тя се стараеше никога да не зву- чи прекалено оптимистично и в нейната уста „го- ре-долу“ означаваше буквално „отлично“. Емили си спомни, че Джена живя у Трейси две седмици, докато майка ѝ беше в болница. Сега обаче майка ѝ си беше вкъщи и Джена се беше прибрала. Емили се осмели да ѝ зададе въпрос. – А майка ти… Тя… – поколеба се Емили. Не знаеше как да се изрази по-деликатно. Почти всич- ки знаеха, че майката на Джена има проблем с алко- хола. – Тя добре ли е? Джена перефразира въпроса по типичния си без- церемонен начин. – Питаш дали е трезва? Да, засега. – На бас, че този път ще успее – заяви Трейси. – Може би – позволи си да каже Джена. Тя про- низа Емили с поглед. – Да не си посмяла да правиш предсказания. – Нямам и намерение – увери я Емили. Тя зна- еше, че Джена не искаше да я обиди, но все пак не ѝ стана приятно. Изправи се, преди чувствата да се изпишат на лицето ѝ. – Отивам да си взема вода. Точно до бутилките с вода имаше кофи, в които учениците хвърляха остатъците от подносите си. Емили видя Сара Милър, друга нейна съученичка, да се върти около една от кофите. – Какво правиш? – попита я Емили. Сара вдигна поглед. Сърцевидното ѝ лице изгле- ждаше нещастно. – Изгубих си пръстена – изплака тя. Емили трепна. Самата тя често губеше разни неща и напълно я разбираше. – Да не си го свалила някъде? – Едва ли. Нося го постоянно, дори и когато си мия ръцете. Сигурно е паднал, но не знам къде или кога. Сега забелязах, че го няма – и тя докосна без- именния пръст на дясната си ръка. Емили забеляза лека вдлъбнатина на мястото, където Сара беше но- сила пръстена. Впери поглед в нея. Ако се съсредо- точеше, може би щеше да получи видение. Поняко- га се получаваше, понякога не. Този път извади късмет – погледът ѝ се замъгли и очите ѝ се впериха в нищото. Един образ започна да се прояснява… – Ще го намериш. Сара също беше сред учениците с дарба и зна- еше за виденията на Емили. За разлика от Джена обаче, тя уважаваше дарбата на Емили. Очите ѝ светнаха. – Наистина ли? Къде? – В джоба на палтото си. Сара сбърчи вежди. – Знаеш ли, възможно е. Днес бях с палто, но си забравих ръкавиците и държах ръцете си в джобо- вете. Може да е паднал там. Емили кимна. – Видението беше ясно. Пръстенът беше на дъ- ното на джоб на палто. Сара светна. – Значи ще го намеря, ако сега отида да го по- търся? Емили се поколеба. Това беше слабото място на виденията ѝ – никога не знаеше кога точно ще се случат. Тя виждаше бъдещето и беше видяла как Тери Бойд падна от гредата, но не и кога щеше да се случи. В този случай обаче… – Ако е паднал там, трябва да го намериш – от- върна решително тя. Сара погледна часовника на стената. – Палтото е в шкафчето ми. Ако побързам, ще успея да го взема, преди да започне часа. Благода- ря, Емили. Емили разцъфна в усмивка, когато Сара излезе тичешком от столовата. Усмивката ѝ обаче бързо се стопи – беше забелязала втренчените погледи на момичетата от съседната маса. Трябваше да се на- учи да мисли, преди да каже нещо. Бритни Телър и Софи Грийн я зяпаха с отворени усти и ококорени очи. Аманда Бийсън, също ученичка с дарба, беше с тях, но изражението ѝ беше много различно. Тя сякаш искаше да убие Емили с поглед. Бритни проговори първа: – Емили, нима виждаш бъдещето? Да не си ме- диум? Емили не отговори – Аманда се погрижи за това. – Да, разбира се. Емили е циганка врачка – заяви тя. – Покажи ни кристалната си топка, Емили – и за да подсили сарказма в гласа си, се разкикоти по особено гаден начин. Това тя го умееше изключително добре. Все пак ревностно пазеше репутацията си на едно от най-злобните момичета в гимназия „Медоубрук“. Бритни и Софи също се разсмяха, имитирайки колкото могат смеха на Аманда. Емили усети как лицето ѝ почервеня. Можеше да контролира цвета на лицето си толкова добре, колкото контролираше виденията си. Тя тръгна към собствената си маса, откъдето Джена и Трейси я гледаха съчувствено. Очевидно бяха чули всичко. – Честно казано – рече Трейси, – Аманда постъ- пи правилно, като те прикри. – Знам – отвърна Емили мрачно. – Трябваше ли обаче да говори толкова високо? – Не я съди прекалено – каза Джена. – Ние зна- ем, че не е чак толкова гадна. Тя обаче трябва да се грижи за репутацията си, ако иска да се движи с онези момичета. Това беше вярно, но Емили се чувстваше все така неловко. Тя вече с нетърпение очакваше да влязат в час и благодарността на Сара да я разве- сели поне малко. Когато обаче влезе в стая 209, един поглед беше достатъчен, за да разбере, че настроението на Сара не се беше подобрило от срещата им в столовата. Нещастната ѝ съученичка стоеше с лакти на чина и брадичка, подпряна на ръцете ѝ. Нямаше пръстен. Сара вдигна поглед, когато Емили се приближи към нея. – Проверих във всички джобове. Не го наме- рих – не го каза като обвинение, тя беше прекалено добра, за да се държи така, но Емили се опита да се защити. – Може да е в джоба на друго палто – предполо- жи тя не много уверено. Сара поклати глава. – Не съм обличала друго палто наскоро. – Съжалявам – отвърна Емили. Сара ѝ се усмихна, сякаш за да я увери, че не я кори, но Емили почувства вина. Тя седна на мястото си и наум отбеляза верните и грешните видения за деня. Беше разбрала, че Джена ще забрави книгата си (макар и Джена да не го приемаше за видение) и тя си даде точка за това. Липсващият пръстен на Сара обаче връщаше резултата на нула. Какви дру- ги предсказания беше направила? За прическата на майка си, но нямаше да разбере какво е станало, до- като не се прибере вкъщи. Беше предрекла и още нещо… Разбира се! За Картър Стрийт. Според видението ѝ, днес той трябваше да отсъства. След малко звънецът щеше да бие и тя огледа стаята. Мартин, Джена и Аманда бяха по местата си… Чарлс влезе с количката, след него дойде Трейси, а в последната минута забърза- но се появи Кен. Звънецът би. Още не беше замлъкнал, когато мадам влезе и затвори вратата. Емили се зарадва – Картър го нямаше! Мадам отиде до бюрото си и огледа стаята. – Къде е Картър? Някой виждал ли го е? Никой не го беше виждал. Мадам се намръщи. – Не мога да си спомня някога Картър да е от- съствал – тя погледна едно листче на бюрото си. – Няма го и в списъка на отсъстващите ученици. – Може би е избягал от час – предположи Мартин. Мадам не можеше да допусне такова нещо и Емили знаеше защо. Картър беше като робот – пра- веше, каквото се очакваше от него и каквото му ка- жеха. Ни повече, ни по-малко. Не говореше, лицето му не изразяваше нищо и според Джена не мислеше за нищо. Все пак той функционираше, поне на фи- зическо ниво, като нормален човек. Никой не знаеше кой беше и откъде идваше. Бяха го намерили преди година на улица „Картър“ и му бяха дали името на улицата. Засега не беше пока- зал някакво по-специално умение и Емили нямаше представа защо го бяха сложили при учениците с дарби. Може би защото беше различен като тях. Усети, че мадам се разтревожи и първоначална- та ѝ радост, че видението ѝ се беше сбъднало, се стопи. Отсъствието на Картър не беше нещо хуба- во и Емили се засрами от реакцията си. В стаята беше топло и мадам започна да разкоп- чава сакото си. – О, щях да забравя – тя пъхна ръка в джоба си. – Това да е на някого? – Пръстенът ми! – извика Сара. Тя отиде до бю- рото да си го вземе. – О, благодаря, мадам. Къде го намерихте? – На пода – отговори учителката. – Сигурно е паднал от пръста ти и се е търкулнал. По-добре го дай да го стеснят, за да не го изгубиш, Сара. – Добре – каза Сара и се върна на чина си. Тя не погледна Емили, докато минаваше край нея, но Емили потъна в стола си. Значи пръстенът се появи. Беше познала. Той обаче не беше в джоба на Сара. Но, чакайте… Какво всъщност беше видяла? Как Сара пъха ръка в джоба си? Не. Само, че пръс- тенът се намира в джоб. Това също се оказа вярно. Просто не беше в джоба, в който мислеше, че е. В известен смисъл се беше оказала права, но не беше разбрала добре видението. Това не я накара да се почувства по-добре. Има- ше видения. И какво? Не знаеше какво означаваха. Какъв беше смисълът да имаш дарба, ако не я раз- бираш? До края на часовете не ѝ се явиха повече виде- ния и настроението ѝ не се подобри. Още повече, че се прибра с необичайно голямо количество до- машно. Поне домашното изискваше пълното ѝ внимание и тя нямаше време да мисли за майка си и за часа ѝ при фризьора. Когато обаче чу вратата да се отваря и майка ѝ извика: „Прибрах се!“, споменът за виде- нието се върна. Емили забърза към дневната. Майка ѝ тъкмо събличаше палтото си. – Здрасти, скъпа. Как беше днес? Когато Емили не отговори веднага, майка ѝ пов- тори въпроса. – Ем? Хубав ли беше денят ти? – Ъмм, да. Хубав беше. Съжалявам. Гледах ко- сата ти. Майка ѝ побутна добре оформените меки къд- рици. – Харесва ли ти? Емили кимна. – Тони се е справил добре. – Всъщност Тони трябваше спешно да се прибе- ре и ме подстрига Лорън. Какво ще вечеряме? – тя мина покрай Емили и влезе в кухнята. Емили не можеше да мисли за вечерята – съзна- нието ѝ се въртеше около поредното неточно виде- ние, което бе имала. То не се беше сбъднало, защо- то Тони го нямаше и друг фризьор беше постригал майка ѝ? Нима следващото ходене при Тони щеше да бъде катастрофално? Или видението не беше ис- тинско? Почувства се ужасно потисната. Този талант мо- жеше да бъде толкова ценен, толкова полезен. Мно- го хора биха искали да имат нейната дарба и биха могли да направят прекрасни неща с нея. В нейните непохватни ръце обаче – не, в нейния непохватен мозък – дарбата беше абсолютно без- полезна.
| |
|