Издателска къща "Хермес" представя:

Докато Хюсеин бързаше да сдъвче месото, видя новите парчета на капака и изпита още по-голяма любов към баща си. Той нямаше равен на себе си. Колко хубаво направи, че си дойде! Никой, ама никой не може да има такъв баща! Значи винаги ще му дава такова запържено месо, а? Бащата на Али дали му дава? Сигурно не му дава. Та бащата на Али не оставаше вкъщи, че да готви. Но пък неговият баща... Ето че неговият баща готви. Просто защото се укрива. Ако не беше изкопал дупка и избягал от затвора, сигурно и той нямаше да си стои вкъщи, а още рано сутрин щеше да излиза и като другите татковци да се връща късно вечер с два-три самуна хляб под мишница или пък с кошница или някакъв пакет, с уморено и навъсено лице и да се прибира вкъщи заедно със сина си.
Глътна парчето месо, което дъвчеше, и взе вилицата. Набоде друго парченце, което още димеше. Баща му го предупреди:
- Внимавай да не се опариш!
После изсипа почистената бамя в тенджерата.
Хюсеин гледаше как баща му готви, следеше всички негови движения и не разбираше. Размишляваше за това колко е добър. Трябва да направи всичко възможно да го накара да спи довечера с тях. Да не би пък майка му да не иска? Може. Но ще й се примоли.
Неочаквано отсече:
- Никой няма да дойде!
Баща му наливаше в тенджерата с бамя вода от тенекиен съд:
- Какво имаш предвид?
- Никой не идва у нас вечер...
Погледна детето с празен поглед: какво ли искаше да му каже?
Детето подуха парчето месо, забодено на вилицата:
- Кой ще разбере, че си спал с нас?
Сега разбра:
- Никой ли няма да разбере?
- Ами никой.
Може, не може, спи, не спи... Пак му се допуши много. Прибра обелките от почистената бамя, сложи до вратата мръсните съдове и каза:
- Хюсеин.
Детето вече дъвчеше парченцето месо:
- Какво?
- Донеси ми вода с бъклицата!
- Защо?
- Ще измия съдовете.
- Не се занимавай!
- Защо?
- Майка ми ще ги измие, като се прибере!
- Майка ти ще се върне изморена, не я ли съжаляваш?
Момчето се подразни от думите му:
- Ама никой баща не мие съдове!
Мъжът разбра.
Детето му смигна:
- Мъж чинии мие ли?
- Не мие ли?
- Не мие, разбира се. Никой баща не мие, не мете, не кърпи...
- А всички майки ли, като твоята, перат по чуждите къщи? Ходят ли за дърва в гората?
Момчето се замисли. Познаваше по-добре Шерифе. Тя не ходеше по хотели да пере, нито за дърва в гората. Бащата на Али ходеше за дърва. И не само ходеше, ами той издържаше семейството им. А неговата майка хем сама ходеше за дърва, хем изкарваше пари.
Но въпреки това каза:
- Не може да миеш съдовете със студена вода!
- Правилно.
- Трябва ти топла.
Хабип се съгласи с детето. Влезе в мазето, изми хубаво ръцете си със сапун, подсуши ги, качи се горе, взе пакета цигари, помириса ги и се отпусна на нара. Ех, да можеше да запали една цигара, както снощи, и да си дръпне!
Хюсеин изяде парчетата месо, изтри устата си с влажна кърпа и отиде при баща си на нара. Отпусна главата си върху твърдите му мускулести гърди.
- Тате?
- Да, синко?
- Защо не си обръснеш брадата?
Почуди се какво да му отговори:
- Че с какво да се обръсна?
Детето се изправи развълнувано и погледна брадатото му лице:
- Ами със самобръсначка!
- Добре, но откъде сега самобръсначка?
- В сандъка на майка ми има! - Скочи, обладан пак от същото вълнение: - Сега ще ти я донеса!
Момчето изтича до сандъка на майка си в единия ъгъл на стаята, отвори капака, разбърка дрехите в него и намери комплекта за бръснене. Не се сети да затвори, върна се при баща си, все така развълнувано, и му го подаде:
- Ето, вземи!
Хабип взе комплекта, който очевидно беше на истинския баща на детето. Отвори кутията. Самобръсначката беше доста ръждясала. Не показа разочарованието си и каза:
- Да, бях забравил. Значи майка ти толкова години ги е пазила?
- Извади и виж!
- Какво да видя?
- Под самобръсначката има сини бръснарски ножчета!
Мъжът извади ръждясалата самобръсначка. Наистина под нея имаше две чисто нови бръснарски ножчета в синя опаковка.
- Хем много обичам майка ми, хем пък изобщо не я обичам – каза детето.
- Защо не я обичаш?
- Ами винаги ми се кара, когато извадя комплекта от сандъка!
- Защо?
- Един ден баща ти ще се върне и ще му трябват ножчетата, вика. Не си играй с тях. Че кой си играе? Може ли да си играеш с ножчета за бръснене!
- Ами...
- Тате?
- Да, синко?
- Ако изобщо не се беше връщал, а аз бях пораснал? Ако имах брада?
- Да, ще имаш брада.
- Този комплект за мен ли щеше да остане?
- Разбира се.
Погали мъжа по лицето:
- Кога и на мен ще ми поникне брада?
- Когато и ти станеш баща!
Момчето пак се замисли. Омръзнало му беше да е дете. Каквото и да докосне вкъщи, майка му все се караше. Децата на улицата пък се закачаха с него. Искаше му се да порасне, да има брада като баща си, да ходи на бръснар като другите бащи, да се подстригва като тях... И после - ръцете му. Колко хубаво ще е да има здрави, силни ръце!
Хвана ръката на баща си и стисна бицепса му:
- Еха!
- Какво?
- Това се казва мускул!
Хабип също го хвана за ръката:
- И твоят не е зле!
Очите на детето засияха:
- Наистина ли?
- Разбира се.
- Като беше малък, и твоите ръце ли бяха като моите?
- Какви?
- Ами тънки, слаби...
- На всяко дете ръцете са тънки и слаби!
- А кога ще заякнат като твоите?
- Когато пораснеш.
Значи като порасне, и неговите ръце ще станат силни и мускулести като тези на баща му? Тогава ще може да набие всички на улицата.
- Тате?
- А?
- Значи като порасна, ще стана як като теб, а?
- Да, като мен ще станеш.
- Откъде знаеш?
- Щом си мой син... Когато пораснат, синовете приличат на бащите си!
- И ти ли приличаш на баща си?
Сети се за баща си на село. Изобщо не приличаше на него, но каза:
- Одрал съм му кожата!
Хюсеин погали брадатото лице на мъжа:
- Еха, и аз ще имам такава брада!
- Разбира се.
- Ако ме хвърлят в кауша, ще мога ли да изкопая дупка и да избягам?
- Ще избягаш.
- Мъжът от филма беше повалил с юмруци петима души!
- Когато се наложи, човек става истински звяр...
- Как така?
- Ами за да се спаси.
- И ти ли избяга, за да се спасиш?
- Разбира се.
- Колко души отупа?
Не искаше да разочарова детето и си измисли:
- Не помня точно...
- Петима ли?
- Не съм ги броил.
- Десетина?
- Може да са били и повече!
Детето се развълнува:
- Уха, браво! Десетина, а? Всички ли ти се нахвърлиха едновременно?
- Един по един, по двама, по трима...
Хюсеин си представи филма. После го попита:
- Пазачът беше донесъл храна, нали?
- Да.
- Отвори вратата, влезе вътре, остави в единия край таблата с храната?
- Да, точно така се случи.
- И докато се изправи?
- Ударих го с юмрук!
За детето обаче това не беше честно. На същото мнение беше и когато гледаше тази сцена във филма. Правилно ли е да удариш човек, който ти е донесъл храна, тоест направил ти добро?
Но бързо се окопити. Всичко, което баща му прави, е най-доброто, най-правилното, най-хубавото!
- Тате?
- Да, синко?
- Щом съм твой син, като порасна, ще приличам на теб, нали?
- Разбира се.
- Тогава никой копче няма да ми каже, нали?
- Никой.
- И Али ли, синът на Шерифе?
- И Али.
- Той няма ли да порасне колкото мен?
- Може, ако баща му е като твоя...
Детето си представи бащата на Али и се зарадва: бащата на Али изобщо не беше висок и едър като неговия. Тъкмо обратното – беше дребен и слабичък...
- Никой баща не може да е като моя!
- Тогава и ти ще бъдеш по-силен от синовете на всички останали.
- И Дуран Куция не може да ми се опре, нали?
- Не може.
- Ще имам ли много пари?
- Много.
- А жена?
- И жена.
- Като мама ли ще бъде?
- Не се знае.
- А син?
- И син ще имаш.
Пак се замисли. Замисли се за съседите, страничните улички, чаршията, киното, банките, а после за внука на Хашим ага, профучаващ край него с колелото си.
- Ох, като имам много пари...
- Какво ще направиш?
- На сина си...
- Какво на сина си?
- Ще му купя колело!
Хабип разбра каква е работата. Имаше пари, за да купи колело, но как да отиде в чаршията, как да го купи и да го донесе в ситуацията, в която се намира сега? Дори и да изпрати майка му да купи колело, децата на съседите ще умрат от завист.
Въпреки това му каза:
- Ако искаш, и аз мога да ти купя.
В очите на детето, втренчило поглед в мъжа, пламнаха искри на надежда:
- Наистина ли можеш ? Наистина ли, татенце?
- Мога да ти купя – отвърна той.
- Кога?
- Веднъж да се махнем оттук, пък ще видим...
Обезумяло от радост, момчето плесна с ръце и започна да подскача:
- Еха, татенце! Татко ще ми купи колело, еха... - После го попита: - Като на Зейнел, нали?
- Като неговото, разбира се!

- Със звънец?
- Да, ще има звънец.
- Кога ще се махнем оттук, тате?
Радостта на детето го натъжи. Откъде може да знае кога и как ще се измъкнат оттук? Да, и тримата трябваше да се спасяват, защото беше вкарал в опасност и жената, и сина й. Положението им никак не беше розово. Ако стане нещо непредвидено и го заловят или пък избяга, ако не го открият и хванат междувременно... Какво ще стане с тях? Ще арестуват жената, задето е укривала престъпник в къщата си. А като я задържат, Дуран Куция и приятелите му, както и всички враждебно настроени съседки, които и без това не спираха да я одумват, щяха да я вземат на прицел. Повече нямаше да има място за нея тук. “Горката - помисли си Хабип, – ще има главоболия заради мен. Ами Хюсеин? Мисли, че съм родният му баща. Като разбере един ден, че сме го лъгали, кой знае как ще плаче!”
- Тате?
- Да, синко?
- Кога ще се изнесем оттук?
- Когато е рекъл Бог – отвърна му машинално.
Детето погледна към тавана, сякаш Бог бе там.

Въведение

НУМЕРОЛОГИЯТА – МАГИЧЕСКИЯТ КЛЮЧ

Магическият ключ загатва, че по тайнствен начин ще отворим вратата към мистериозния свят на любовта, успеха и богатството. „Но – ще кажете вие – ако нумерологията може да отключи тази врата, нямаше ли всички вече да го знаят?” И нямаше ли всички да я използват, за да получат онова, което искат?
Всъщност нумерологията не ни засипва с даровете си просто ей така; тя само показва посоката и ни води по правилния път към онова, за което копнеем. Как става това? Ами представете си я като пътна карта, на която всички шосета, отбивки, хълмове и долини са ясно обозначени. Просто избирате своята цел и следвате пътя, означен на картата. Повярвайте на един скептик, превърнал се в практикуващ нумеролог – страхотно е да ползвате тези познания. Нумерологията е служела за точно очертаване на човешката съдба още от VI век пр.н.е., в дните на Питагор – астроном, астролог, философ и първият признат нумеролог. И лесно може да направи същото за вас.
Какво всъщност е нумерологията? На пазара има предостатъчно книги за онези, които искат да я изучават научно, затова тук аз няма да се впускам в подробно и изчерпателно обяснение. Целта на тази книга е да ви послужи като основен справочник, практически наръчник, позволяващ да отгърнете на съответната страница и да намерите нужната информация, без да се налага да си пробивате път през купища обяснения защо и как. Все едно изваждате от фризера полуготова храна и я мятате във фурната, вместо да се налага тепърва да приготвяте всичко. Но тъй като все пак са нужни известни обяснения, ето ги.
Тълкуването на цифрите предшества астрологията. Гематрията, истинската наука за числата, е дала първите разбираеми отговори на повечето световни проблеми и събития. Кабала, мистичната система от знания на древния иврит, е използвала нумерологията от най-дълбока древност като начин, чрез който да определи характера и съдбата на човека. Казват, че тази наука била преподадена на Адам и Ева, което ни връща към самото ни духовно начало.
В Библията има множество свидетелства за факта, че Исус Христос е използвал нумерологията в учението си, като дори е давал на учениците си нови имена, съответстващи на нумерологичните вибрации на мисията, за която ги подготвял. „Симоне, отсега нататък твоето име ще бъде Петър (камък) и на този камък Аз ще съградя църквата си”. Така и станало – това е базиликата „Свети Петър” във Ватикана.
В хода на човешката история нумерологията се е използвала във всички метафизични учения. Всъщност древното изкуство на гадаене с картите Таро също има своите корени в тази наука.
Ранните нумерологични концепции са довели до зараждането на структуралната математика, основен елемент при измерването на движението на звездите, които според астролозите контролират съдбата ни, а според учените предсказват климатични или сезонни промени.
По един или друг начин животът ни е обусловен от числата. Най-очевидният пример – годината има 12 месеца, денят – 24 часа, седмицата – 7 дни; това са числа, които ежедневно ръководят циклите на живота ни.
Растежът на посевите е зависим от сезоните, а приливите и отливите – от Луната. Дори чифтосването при животните става само в определени периоди, а бременността се пресмята в дни, седмици или месеци – девет месеца при хората, приблизително два месеца при кучетата, единайсет месеца при конете и т.н. Всяко събитие попада в дадена категория, ръководена по някакъв начин от числата.
Ако сезоните, определящи засаждането и прибирането на реколтата, чифтосването при животните и приливите и отливите на нашите морета, са зависими от движението на планетите и годишния цикъл (изразени чрез числови модели), нима не можем да приемем факта, че същите тези планети оказват абсолютно същото въздействие върху нас, хората – та нали в края на краищата ние сме просто още една форма на живот на Земята?
От незапомнени времена се знае, че Луната – освен че контролира приливите и отливите – влияе върху мозъка както на животните, така и на човека. Твърди се, че нейната светлина отключва и изостря болестта у психично болните, интензивни романтични или меланхолични състояния у хората изобщо, както и животинския инстинкт да се убива в примитивните общества. Въздействието на лунната светлина е различно в зависимост от емоционалния баланс на индивида, но в каквато и форма да се изрази, то не може да бъде отречено.
Когато лятното слънце грее на небето, се чувстваме жизнерадостни и лениви, а когато е силно влиянието на планетата Уран, притихваме, отдавайки се на размишления. Мирът, хармонията и щастието господстват винаги, когато управлява Венера – и така нататък за всички останали планети и тяхното специфично въздействие във Вселената.
Тогава възниква въпросът: Не трябва ли всички, които са под влиянието на определена планета, да имат едни и същи инстинкти и желания, което означава разделянето на човечеството на 12 ясно обусловени категории според типа реакции? Отговорът е „не”. Всеки индивид реагира според личността и съдбата, с която е роден. От гледна точка на нумерологията има 9 пътя на съдбата и ние следваме един или друг от тях; има девет типа личности, които водят до девет вида реакция. Човек, роден с Число на съдбата 6, най-вероятно ще откликва инстинктивно на всяка ситуация с разбиране и любов, докато роденият с Число на съдбата 7 ще е склонен към размисъл и дори към унилост.
Ето защо, въпреки че всички родени в знака на Лъва (между 24 юли и 23 август) може да се радват на благополучие в рамките на даден месец, според астрологията, всеки от деветте пътя на съдбата ще предопределя напълно различна реакция към влиянията през месеца; така всеки Лъв ще реагира индивидуално на различните вибрации..
Месец, който може да донесе на Лъв с Число на съдбата 8 слава и финансова сполука, за Лъв с Число на съдбата 4 би могъл да означава много работа и малко резултати; виждате, че вместо да дава обобщена прогноза, нумерологията ни позволява да добием една по-точна представа за индивидуалните тенденции и съдба.
В тази връзка трябва да се вземат предвид и други фактори, с помощта на които можем да открием специфични наклонности и реакциии на индивида. Числото на името например предоставя допълнителна информация за съдбата, с която идваме на тази земя, и за това как можем да я приемем или отхвърлим.
Спокойно можем да кажем, че с помощта на нумерологията и светлината, която тя хвърля върху пътя ни, можем да начертаем курса, който желаем да следваме. Ако славата и богатството ви се струват само мечта, ще разберете какво е нужно да предприемете за нейното осъществяване. Може би любовта и бракът са ваша цел? Тогава проправете пътя си към тях, като заобиколите рифовете и плитчините на дисхармонията и нещастието.
Ако трябва да използваме едно достъпно сравнение, можем да кажем, че за да изпечем кейк, трябва да знаем какво е действието на всяка от съставките. Содата за хляб ще накара сместа да бухне, яйцата ще придадат лекота на кейка, а ванилията – аромат. Смесим ли ги как да е, ще получим лош резултат – кейкът ни ще стане сплескан, безвкусен или клисав. Ако обаче сме достатъчно разумни да спазваме една изпробвана рецепта с точните количества на всяка съставка и да следваме определен начин на приготвяне, няма как да не сътворим шедьовър.
Прилагайки същото правило в живота си, можем да следваме указанията на рецептата (нумерологията), като смесим нужните съставки (личните качества на всеки участник) в указаното количество (необходимата степен даване и разбиране) и печем според посочените градуси и времетраене (въздействието на деня, месеца и годината на всеки участник), за да създадем съвършената връзка. Наистина е толкова просто. Защо да си губим времето, като следваме погрешен път, когато целите ни са в съвсем друга посока?
Помнете винаги, че всичко живо, било то животно, растение или камък, има добра и лоша страна, плюс и минус. Щастието и успехът, които ви е писано да имате, ще бъдат ваши само ако използвате положителните аспекти на съдбата си. Негативните прояви могат да доведат единствено до поражение и нещастие.
Всички числа имат положителна и отрицателна страна, но отрицателното може да бъде превърнато в положително, когато знаете какво да приложите и какво да отбягвате. Ако синоптикът каже, че днес ще вали, вие ще си вземете чадъра, когато излизате. Същото важи за нумерологията. Когато проверите вибрациите на деня, ще знаете как да се подготвите за него. И най-важното, ако ви предстои лош ден, можете да се справите с него, знаейки, че това е само един ден и обикновено следващият е „хубав”.
Този най-важен урок в живота си научих от скъпа моя приятелка по време, когато виждах пред себе си единствено безрадостно, необещаващо бъдеще. Това чувство бе заменено от възхищение и удовлетвореност благодарение на нейния простичък съвет: „Когато нещо се обърка, веднага си кажи: Това не е предвидено за мен. Нещо много по-хубаво ще ми се разкрие, стига да го потърся и приема. Ако възприемаш само от негативната страна, ще виждаш и привличаш само негативното”. Както усмихнатото лице извиква насреща си усмивка, така намръщеният лик получава в отговор смръщване. Моята приятелка ми напомни, че моментите, пропилени в оплакване от съдбата, са завинаги изгубени; докато ако използваш тези периоди градивно, щастието и успехът ще дойдат много по-бързо от очакваното и ще бъдат много по-трайни.
Помнете още, че нищо не се отнема, без да бъде заместено от друго. Когато човек изгуби зрението си, слухът и другите му сетива се изострят. По същия начин, когато романтична връзка или работа се провалят, използвайте натрупания опит и разбиране за една бъдеща по-добра, по-плодотворна връзка или работа и бъдете благодарни за този опит. Не губете време да плачете, да обвинявате или да се самосъжалявате, защото никога няма да си върнете тези моменти, а и нищо няма да спечелите, като се жалвате.
Ако дадете четирийсет хиляди долара за чисто нова кола, със сигурност няма да го ударите на рев за похарчените пари; вместо това ще се възхищавате на колата, за която сте ги дали. Никое усилие не е напразно и този принцип трябва да прилагате към всичко, което правите. „Влагате” месеци, години усилия и емоции в различни връзки – вложете ги добре и се наслаждавайте на „придобивката” си.
Провалената романтична връзка, разстроеният брак или финансовият неуспех не означават край на всичко, а начало на нещо по-добро. Ако намерите вярната посока, вратата към следващите по-добри ситуации ще се отвори още преди старата да се е затворила. Прекрачете прага й с желание и се впуснете в новите, вълнуващи начинания. Човек никога не се чувства стар или изтощен, когато посреща новия ден, предвкусвайки нещо добро.
Важно е да осъзнаем, че със своята специфична вибрация всеки ден е едно парченце в сложния пъзел на живота и трябва да бъде приеман като такъв. Дори „безплодните” и не толкова продуктивни дни имат своя смисъл, стига да го потърсим.
Усилената работа, характерна за деня на четворката, е предпоставка за наградите, идващи в деня на осмицата. След деня на деветката, който слага край на неплодотворни взаимоотношения и проекти, идва денят на единицата – новото начало. Всеки ден със своята вибрация означава още една стъпка в правилната посока и трябва да бъде разбран и приветстван като такъв.
Нещастните и неуспешни на пръв поглед събития са неизменна част от живота на всеки човек; ако ги приемате като зло и негодувате срещу тях, вие нарушавате естествения баланс в развитието на вашата съдба, дадена ви с раждането. Това ще осуети идването на най-доброто в живота ви. Ако се съмнявате в истинността на това твърдение, опитайте да бъдете позитивни, още в този момент, към всичко, което се случва, и вижте дали няма автоматично да станете по-спокойни и щастливи. В действителност по този начин се отваряте за силите на Вселената, контролиращи съдбата ви, и от това може да последва само най-доброто. Разбира се, че пак ще имате лоши дни, но приемайки ги като спици, които са неделима част от колелото на живота, няма да изпитвате техните лоши последствия и ще пристъпвате към добрите дни със съзнанието, че другите са били необходими като основа за щастливите събития, които желаете и очаквате – нещо като създаване на имунитет.
Откакто се увлякох по удивителната наука нумерология, се сблъсквам с все един и същи модел на реакции у хората. Отначало е неизбежният скептицизъм, изразяващ се в саркастичност, хумор и дори присмех. Но когато им бъдат разкрити техните собствени навици и тайни желания, преобладаващите нагласи и събитията от изминалите месеци или години, както и тези на техните близки, хората наострят уши и скептицизмът отстъпва място на любопитството, а по-нататъшното проучване разкрива неизменно потвърждаващи факти. Рано или късно любопитството се замества от дълбоко разбиране и накрая – от пламенен интерес.
Бързо можем да се научим да осъзнаваме матрицата на живота си и да нагаждаме плановете и нагласите си в съответствие с нея, вместо излишно и безрезултатно да пилеем сили и да губим търпение и нерви, като й се противим. Енергията, изразходена в негативен, разрушителен гняв, може да бъде употребена позитивно, за конструктивни цели. Нима не е проява на здрав разум да се възползваме от прекия път към любовта и успеха, който ни дава нумерологията, вместо да продължаваме по обърканата и несигурна пътека на случайността?
Чрез нумерологията вие разполагате с познанията за темперамента, желанията и присъщите характеристики на вашия партньор. Имате възможността да узнаете какъв е житейският му път и как да го следва. В състояние сте да окажете на човека до себе си огромна помощ, като по деликатен и позитивен начин го напътствате, за да може съдбата му да се разгърне без конфликти и провали. Когато знаете Вибрацията на неговия ден, ще знаете как да заобикаляте капаните, кога и как да му оказвате подкрепа и как да направите деня благополучен и за двама ви.
Нумерологията може също така да ви разкрие пътя на всеки, с когото имате взаимоотношения, независимо дали са лични или делови, като ви даде указания за личността му, според буквите на името му. Това може да ви помогне да определите как да се държите по време на интервю, на среща с потенциален клиент, как и кога да помолите за услуга или повишение, как да впечатлите човека, с когото имате среща, или как да подходите към приятел или член на семейството в определен ден – изчислението веднага ще ви покаже каква ще е реакцията му и как да предизвикате желания от вас положителен отговор.
Нумерологията се основава на числата от 1 до 9, тъй като всички числа, по-големи от 9, могат да се редуцират до едноцифрено число. Нулите отпадат автоматично. Например: Числата 14, 23 и 32 се редуцират на 5, тъй като това е сборът от техните цифри. 1+4=5, 2+3=5, 3+2=5. Някои нумеролози използват и господарските числа 11, 22 и 33 в пълната им вибрация, която е много мощна, вместо да ги редуцират на едноцифрените им съответствия 2, 4 и 6. В тази книга ние няма да направим това, тъй като тя има за цел да даде само най-общи знания. Всеки, който иска да задълбочи познанията си в тази удивителна наука, може да проучи и други източници, за да реши дали да използва висшите вибрации на тези числа.
Дори и да не успеете да прилагате нумерологията, за да определяте правилната посока на действие, тя винаги може да ви даде „спешна доза” положително мислене. Чували сме изразите: „Каквото мислиш, това става” или „Мисълта е творец на съдбата”. Силата на позитивното мислене е безспорна. Като знаете конструктивната страна на нумерологичната вибрация на всеки ден, можете да подходите към него с положителна нагласа и така да предопределите хода му.
Веднага след този увод са изложени таблици с числовите съответствия и характеристики, с помощта на които ще анализирате и тълкувате различните аспекти, разглеждани в книгата. След това ще се научите как лично да откликвате в хармония с тайните сили на нумерологията. Късметът, както го наричаме, се крие във всяка съдба, затова няма да ви го пожелая – това би означавало да допуснем, че той невинаги присъства – което не е вярно. Ще ви пожелая само лесно да разберете информацията, която следва, и да изпитате върховното задоволство от нейното приложение. Дори да не приемете нумерологията като научнообоснована, поне можете да я използвате като игра. Така или иначе, четете нататък и се забавлявайте.

Опиши живота си с две думи.
Много вълнуващ.

Какъв е девизът ти?
На всички ни се налага да лъжем понякога. Това е мотото на моя любим персонаж доктор Хаус и аз често си го повтарям, за да си припомня, че никой не е съвършен. Така по-лесно приемам собствените си недостатъци и факта, че често ми се налага да изричам благородни лъжи.

Какво представлява щастието за теб?
За мен щастието се състои в най-простичките, прозаични неща: пържола алангле и чаша ароматно червено вино, споделени с любимия човек.

От какво се страхуваш?
Страхувам се от самотата, затова се стремя винаги да съм обградена с любими хора.

Какъв талант искаш да притежаваш?
Искаше ми се да можех да пея като Бионсе или Бритни Спиърс. Или поне да изглеждам като тях, но не се оплаквам.

Кое е най-голямото ти постижение?
Моите два романа. Страшно се гордея с книгите си и с факта, че в период на тежка финансова криза моите издатели повярваха в мен. Надявам се успехът на „Дъщери на съдбата“ да оправдае доверието им.

Кои три качества са най-важни за теб?
Непринудеността, чувството за хумор и способността да се забавляваш.

Кои са любимите ти писатели?
Чета основно дамски авторки и трилъри. Обожавам Луиз Бегшоу, Джаки Колинс, Кен Фолет, Джон Гришам, Стивън Кинг, Сидни Шелдън и Пени Винченци. Знам, че винаги мога да разчитам на тях за класни четива, и се надявам един ден да достигна нивото им. Разбира се, следя и хитовите заглавия като „Пътешественикът във времето и неговата жена“, „Другата Болейн“ и „Слугинята“, за да съм в крак с модата.

А кои са петте най-добри съвременни книги според теб?
Трудно ми е да сведа избора си само до пет заглавия, но ще се постарая да отлича най-достойните. Най-добрите книги за мен са: „Непокорни момичета“ на Луиз Бегшоу, „Фирмата“ на Джон Гришам, „Каин и Авел“ на Джефри Арчър, „Диамантената династия“ на Сидни Шелдън и „Сблъсък“ на Стивън Кинг.

Кои книги препрочиташ?
Напоследък препрочитам „Порочни удоволствия“ на Пени Винченци.

Кой е любимият ти филм?
„Запази последния танц“ с Джулия Стайлс. Падам си по романтични филми, защото вярвам в любовта, брака и хепиенда.

А любимият ти телевизионен сериал?
„Доктор Хаус“ – на практика съм пристрастена към него. Обожавам също реалити форматите като „Екс Фактор“ и „Хилс“.

Какво обикновено ти казват читателите?
Обикновено споделят, че книгите ми са брилянтни, което си е страхотен комплимент!

Кое е най-голямото предимство на писателската кариера?
Фактът, че мога да работя по пижама. Шегувам се, най-хубавото за мен лично е, че изкарвам прехраната си чрез хобито си, а това ме прави много щастлива. Наистина, няма нищо по-хубаво от това да ти плащат да вършиш онова, което обичаш.

А най-големият недостатък?
Писателското ежедневие е самотно занимание. Липсват ми общуването с колегите, срещите с нови хора и чисто човешкият контакт. Липсва ми споделянето с колежки и дори размяната на клюки! Но въпреки всичко, обичам работата си и не бих я заменила за нищо на света!

Как протича един твой обикновен ден, в който не пишеш?
Всеки ден благодаря на Господ за възможността да изкарвам парите си чрез писане. Оценявам го, особено като се има предвид, че прекарах десет години от живота си в сферата на финансите. Надявам се да продължа да пиша през следващите двайсет, а защо не - трийсет години.
Обикновено денят ми протича по следния начин: ставам рано, към 6,30, за да изпратя съпруга си на работа. Приготвям му закуска и заедно пием кафе – това е любимият ми момент от деня. След това той тръгва на работа и се връща чак вечерта, към седем. Така че имам предостатъчно време за себе си и моите приятелки. Когато не пиша или не чета, прекарвам времето си в гледане на телевизия. Обожавам сериалите: „Доктор Хаус“, „Анатомията на Грей“, „Изгубени“, както и криминалните „Закон и ред“ и „Престъпни намерения“. Както вече казах, за мен щастието се състои в простичките неща: хубава книга или филм и чаша червено вино са ми напълно достатъчни!

Дебютният ти роман - „Дъщери на съдбата“, вече е продаден в десет държави, а вторият се появи на пазара преди два месеца. Смяташ ли, че ще достигне, а защо не и задмине успеха на първия, и как виждаш бъдещето си?
Гордея се с успеха на „Дъщери на съдбата“, но с риск да прозвучи нескромно, смятам, че това е само началото. Дълбоко в себе си вярвам, че следващите ми книги ще надминат успеха на дебютната и ще стигнат до още по-широка аудитория. Наскоро разбрах, че правата за „Дъщери на съдбата“ са продадени и в България, и много се развълнувах! Посетих страната ви преди двайсет и пет години със семейството си и останах очарована: беше мечтаната почивка! Надявам се скоро да имам възможността да я посетя отново, а сега вече имам и повод да го направя, така че е въпрос на време.

За Кейти вечерта беше вълшебна. Уилям я заведе в „Риц”. Тъй като хотелът се намираше близо до офиса, той явно често се хранеше там. Щом влязоха в доста престижния ресторант, Кейти за момент бе завладяна от паника. Със сигурност щеше да направи нещо глупаво, да ги изложи. Но Уилям, явно усетил страховете й, положи всички усилия да я накара да се успокои. Той нареди на салонния управител да ги настани на маса, закътана в един дискретен ъгъл, далеч от любопитните погледи на останалите гости. И навярно бе забелязал ужасеното й изражение, когато тя разбра, че менюто е на френски, защото предложи да поръча вместо нея.
– Идвам толкова често тук, че знам кои ястия са хубави – отбеляза равно, очевидно желаейки да й спести неудобството.
След това тя започна да се отпуска. Лакомо погълна всяка хапка от вкусната храна: крем супа от раци, последвана от телешко по бургундски, и дори му позволи да й налее малко от бордото, което той внимателно бе подбрал. Оказа се, че разговорът им върви по-леко, отколкото се очакваше, понеже Уилям проявяваше искрен интерес към онова, което тя му разказваше. Сподели му за детството си и за задушаващата атмосфера на дома си; той пък й разказа за натиска, който винаги е чувствал относно поемането на семейния бизнес. Беше й странно да открие, че двамата си приличат повече, отколкото си мислеше. В края на вечерта Уилям настоя шофьорът му да я откара. Докато седяха, облегнати на гладките кожени седалки на ролс-ройса, и гледаха как ярките светлини на Уест Енд избледняват сред не толкова благоприятните околности на Северен Лондон, Кейти беше убедена, че ще запомни тази вечер като една от най-хубавите в живота си.
Когато пристигнаха пред общежитието, той излезе от колата, за да й отвори вратата като истински джентълмен.
– Лека нощ, Кейти – каза той.
Наведе се да й целуне ръка. Тя почувства допира на устните му до кожата си и потръпна. Без да каже нищо повече, Кейти се обърна и изтича в къщата, отнасяйки спомените със себе си.

Не бяха правили планове да се срещат отново. Но следващия четвъртък Кейти намери в отделението си за писма друга бележка, в която Уилям я питаше дали е свободна за вечеря.
Този път тя се поколеба. Знаеше, че той е женен. Знаеше също така, че има осемнайсетмесечна дъщеричка. Миналата седмица й бе разказал всичко за жена си и детето им, с които живееше в имението си в Съмърсет. През седмицата отсядаше в жилището си в Белгрейвия, а уикендите прекарваше със семейството си. Кейти нямаше представа какво означава тази покана за него, но съзнаваше какво означава тя за нея. И това беше достатъчен повод да му откаже.
Но въпреки твърдите си намерения, вечерта тя се озова пред входа на магазина в осем без десет. Той вече беше там и й се усмихна, щом я видя.
– Мислех си да отидем някъде другаде тази вечер – заяви Уилям, когато тръгнаха по улицата. – На някое… не толкова претенциозно място.
Според нея той имаше предвид някъде, където е по-малко вероятно да ги забележат.
Малкото френско бистро беше, както й бе обещал, по-непретенциозно. И по каквато и причина да го беше избрал, там Кейти се почувства по-спокойна.
Когато на следващата седмица получи поредната покана, тя далеч не се изненада.
Те излизаха на вечеря всеки четвъртък през следващите два месеца. На пръв поглед помежду им нямаше нищо общо, но двамата взаимно бяха очаровани един от друг. Уилям повече не спомена съпругата си, а и Кейти не намираше причина да пита за нея. Всъщност тя се изненада от лекотата, с която напълно забрави кой е той. Неусетно започна да му разказва като на близък приятел как е минал денят й, за другите момичета, които се държаха отвратително с нея.
– Бих могъл да направя нещо по въпроса – предложи веднъж той. – Мога да те преместя в друг отдел например…
– Не – твърдо възрази тя. – Не, нищо не искам да правиш. – Просто не желаеше Уилям да предприема действия, които биха привлекли вниманието върху тях.
Кейти нямаше представа какво намира у нея той или какво очаква от връзката им. Освен да й целува ръка, досега не бе предприемал никаква друга стъпка към сближаване. Единственият човек, на когото тя сподели за срещите им, бе Нуала. Приятелката й не скри неодобрението си.
– Навярно иска само едно от теб, Кейти – повтаряше й непрекъснато.
– Не – упорстваше Кейти. – Не е това.
Нуала подсмръкна скептично. Тя беше в разгара на подготовката за сватбата си с някакъв младеж, с когото се бе запознала в един от многото ирландски клубове в Лондон, и не й се нравеше историята за женен мъж, който води по ресторанти хубаво необвързано момиче.
– Ама че си идиотка, Кейти. Само не ми казвай, че си вярваш!
В действителност Кейти почти бе успяла да се убеди, че с Уилям са само приятели и нищо повече. Тогава през една мразовита януарска вечер, докато вървяха към колата му, тя се подхлъзна на ледения тротоар. Той й помогна да се изправи, но когато Кейти се погледна, видя, че чорапогащникът й е скъсан, а коленете й – ожулени. Очите й се напълниха със сълзи.
– Добре ли си? – попита загрижено кавалерът й.
– Нищо ми няма – подсмръкна тя.
– Не е вярно.
Сякаш за да й го докаже, той се протегна и избърса една сълза от влажната й буза. Това само влоши нещата. Изведнъж тя се разрида неудържимо.
Уилям не каза нищо. Просто я прегърна с две ръце и я притегли в обятията си. Тя знаеше, че е длъжна да се съпротивлява, но по някаква причина не можа да се отдръпне. Вместо това затвори очи и се отпусна на гърдите му.
– О, Кейти, Кейти – прошепна той в косите й. – Какво ще правим?
***
По-късно вечерта, вместо да нареди на шофьора си да я оставят у тях, Уилям я отведе в жилището си.
Кейти чувстваше, че не е редно. Знаеше, че най-вероятно ще гори в ада за вечни времена, но не успя да устои. Същата нощ Кейти О’Дуайър, която се бе заклела пред монахините, че ще се пази за първата си брачна нощ, се отдаде напълно на съпруга на друга жена. Върху релефните копринени чаршафи на чуждото легло, до стената с окачени снимки, от които я гледаха съпругата му и детето му, тя цяла се разкри пред Уилям.
Кръвта и болката изчезнаха след първия път. И от този момент нататък двамата престанаха да ходят по ресторанти. Той нае за нея малък апартамент в „Клафам” и всеки четвъртък, както и в понеделник, вторник и сряда, те пропускаха вечерята и се отправяха направо там, за да прекарат вечерта в обятията си.
***
Бяха заедно осем месеца. Осем блажени месеца, през които се преструваха, че останалият свят не съществува.
Тогава една вечер той й каза, че му предстои да замине за Италия, за да прекара там годишната семейна почивка. Не можеше да се измъкне от двете седмици на езерото Комо – място, за което тя дори не бе чувала. Фактът, че щеше да бъде със съпругата си, не безпокоеше Кейти толкова, колкото мисълта, че нямаше да вижда Уилям четиринайсет дни. Докато бършеше с целувки сълзите й, той обеща да дойде при нея веднага щом се завърне в Лондон.
***
Тогава Кейти преживя първия си сблъсък с двуличието на мъжете. Два дни след заминаването на Уилям я повикаха в кабинета на Ан Харпър, която я уведоми, че е уволнена.
– Трябва да има някаква грешка! – избухна тя. – Не можете да го направите. Просто попитайте… – Замалко да каже „Уилям”, но се спря навреме.
Управителката се усмихна кисело.
– Да попитам господин Мелвил, това ли щеше да кажеш? – Кейти не пропусна да долови удоволствието в гласа й. – Едва ли ще ти е от полза, госпожице О’Дуайър. Все пак тъкмо той ми нареди да се отърва от теб.
Кейти слушаше замаяна, докато жената я информираше, че не само губи работата си, но също така трябва да освободи апартамента до края на седмицата. След това управителката плъзна по бюрото един плик към нея.
– Това е компенсация за причиненото неудобство – заяви хладно. – Сигурна съм, разбираш, че този разговор трябва да си остане между нас.
Кейти долови предупредителната нотка в гласа на Ан. Успя някак да промърмори, че не би искала да създава проблеми, след което, все още замаяна от чутото, се изправи и тръгна неуверено към вратата.
Когато се качи на горния етаж в стаята на персонала, тя отвори кремавия плик. Таеше частица надежда, че вътре ще открие писмо от Уилям с някакво обяснение за постъпката му. Но съдържанието му се изчерпваше с кратка официална бележка върху фирмена бланка от отдел „Кадри”, в която се уточняваха условията по прекратяването на договора й и се посочваше, че е приложен чек от хиляда лири като обезщетение. Сумата беше толкова нелепа, като се вземеше под внимание заплатата й и прослуженото време, че Кейти едва не се изсмя. Пъхна плика, писмото и чека в джоба си и изпразни шкафчето си. После, без да се сбогува с никого, напусна „Мелвил” завинаги.
***
Още същата вечер Кейти постъпи според волята на Уилям – махна се от живота му. Той беше прав, реши тя, докато опаковаше багажа си. Окончателната раздяла беше най-доброто решение. Искаше й се той да бе намерил кураж да й го каже в очите, но се успокояваше с мисълта, че се е боял да не би да се разколебае. Тази възможност беше по-лесна за приемане, отколкото другата – че изобщо не му е пукало за нея.
Тя никога повече не се върна в „Мелвил”. Намери си по-евтина квартира и убеди съдържателя на едно малко кафене да я наеме. Уилям беше прав, повтаряше си младата жена всяка вечер, преди да заспи, изтощена от плач. Връзката им трябваше да приключи. Тя трябваше да го забрави, за да може той да забрави нея и да бъде със съпругата си. Колкото и да болеше, това бе най-правилната постъпка.
***
Оттогава бяха минали три месеца. Ето че сега стоеше и го чакаше пред къщата му, където бяха прекарали първата си вечер заедно.
Мислите й бяха прекъснати от познатото ръмжене на автомобилен двигател. Тя вдигна поглед от мястото си на скамейката. Това със сигурност беше ролс-ройсът на Уилям. Сърцето й препусна. Въпреки всичко, което се бе случило, Кейти копнееше да го види отново.

Колата намали и спря пред къщата му. Първи излезе шофьорът, сложи униформената си шапка и заобиколи, за да отвори задната врата на Уилям.
Уилям слезе на тротоара. На смътната светлина от уличната лампа тя пак успя да различи широките му рамене и сериозното му изражение. Изправи се, треперейки от студ и притеснение. Канеше се да го повика по име, когато той се обърна към колата и протегна ръка. Кейти видя тънките пръсти, които се вкопчиха в силната му китка.
Веднага разпозна елегантната блондинка, наметната с лисича кожа – беше жена му Изабел. Зачуди се разсеяно къде ли са прекарали вечерта. На опера? На вечеря с приятели? Не че й влизаше в работата.
Наблюдаваше ги, докато се качиха заедно по стълбите и изчезнаха в къщата. След миг лампичките от коледната елха заблещукаха от предния прозорец. В полумрака тя видя Уилям, който притегли Изабел в обятията си, посочи нагоре към имела над тях и жена му се разсмя. Той приглади назад светлата й коса и наведе глава.
Кейти не можеше да гледа повече. Затвори очи, опитвайки се да пропъди от съзнанието си образа на двамата съпрузи. После посегна към леката издутина на корема си. Сега вече не можеше да му каже. Беше глупаво от нейна страна да идва тук тази вечер – беше глупаво и обвързването й с женен мъж. Сега щеше да се наложи сама да се справя с последиците.

Никога досега фибрите не са имали такова масирано рекламно присъствие в живота на човечеството. Кисело мляко с фибри, плодове, богати на фибри, хляб с фибри, шоколади с високо съдържание на фибри, скоро ще започнат да рекламират и месо с фибри. Може би никога досега хората не са били толкова загрижени за ефективното функциониране на стомашно-чревния им тракт. За един млад производител на дъвки е достатъчно да напише на опаковката, че съдържат фибри, за да измести от пазара големите конкуренти като „Орбит” и „Риглис”. Всичко, което ще улесни сутрешното изхождане, е добре дошло. Ето защо някои хора не могат да откажат кафето и цигарите, колкото и наясно да са с ползите за здравето им. Как иначе биха успели да включат в сутрешната си програма и дългия престой в тоалетната? Добрият метаболизъм е издигнат в култ и е стремеж на всеки индивид, без значение дали е богат или беден, дали живее на изток или на запад.
И аз, като жена на 33 години - възраст, която се характеризира с позабавящи се храносмилателни функции, имам своя сутрешен ритуал, макар и не с кафе и цигара, а с мюсли и кисело мляко. Един евентуален провал при посещението на тоалетната би оказал лошо въздействие върху емоционалното ми състояние през целия работен ден. Затова и всеки път изпитвам тиха радост, когато сутрин успея да се замъкна до банята с четиво под мишница. Наличието на книга или вестник е външният признак за чревните ми постижения. Само че днес забравих да си взема нещо за четене и започнах обезпокоено да се оглеждам из познатото пространство, покрито с плочки. В последния момент успях да грабна един шампоан и съсредоточено се зачетох в съдържанието му. После насочих погледа си към другите езици, за да проверя нивото на собствения си английски в областта на козметичната терминология и за да установя колко сходства съществуват между славянските езици. Констатирах разочаровано, че безброй пъти съм чела съставките на въпросния шампоан, и го оставих внимателно на пода с неизречено недоволство. Липсата на буквени стимули само ми помогна да установя, че май отново е време да почистя банята. За да отклоня вниманието си от мръсните междустенни площи, взех едно малко огледалце, стоящо на мивката, и започнах критично да оглеждам лицето си. Изглежда, новият нощен крем против мимически бръчки не помага особено. В един момент сърцето ми се сви и започна да бие тревожно. Трескаво се заоглеждах за изоставен вестник или за нов продукт, чийто състав да проуча, но така и не открих спасителен бряг от нахлуващите неприятни мисли. Липсата на съпътстващо занимание се оказа пагубна за сутрешните ми дейности, но за сметка на това стимулира друга човешка функция, по-конкретно - мисленето. Опитвах се да се успокоя и да избегна стягането под лъжичката и другите неприятни усещания, но беше твърде късно. Фактите стояха изправени в целия си ръст и пълнота пред мен – бях 33-годишна, напускаща бавно младостта жена и животът ми се състоеше в работа, ядене и ходене до тоалетната.
Петък е хубав ден за хората с нормирано работно време. Тази предполагаща се приповдигнатост не важи за мен, тъй като практикувам свободната професия на адвоката и във всеки един момент мога да получа по личната си поща молба от шефа на кантората да напиша някоя и друга жалба. И все пак днес усещах по-осезателно щастливите флуиди на хората по улиците. Малкото пътници в обществения транспорт и засиленото движение на лични автомобили от сутринта загатваха за спасителното намерение на работещите да отпътуват в края на деня за родните си места или за някой СПА хотел с надеждата, че ще могат да отморят задръстените си от информация глави. Леката походка или енергичното поклащане на главата в ритъма на мелодиите от сутрешния блок разкриваха тайните очаквания на хората за слънчеви и спокойни почивни дни. Днес не се налагаше да се преструвам, че съм част от този поток. Освен заряда, който ми носеха околните, таях предчувствие, че ми предстои нещо хубаво. Все още не знаех какво е то, но можех да го доловя с всичките си шест сетива. Когато влязох в кантората, огледах дали останалите споделят моята бодрост. Тъй като всички ме поздравиха вяло, забили поглед в компютрите, анулирах възможността предчувствията ми да са свързани с увеличение на хонорара или спечелване на предварително загубено дело. Насочих се към бюрото си с твърдото намерение да не позволявам на колегите да помрачат светлото ми настроение. Започнах да преглеждам писмата от служебната поща, когато един от сътрудниците влезе бодро с някаква покана или картичка в ръце и обяви:
- Колеги, имаме покана от Емил Иванов, собственик на “Нетсървис”, най-големия интернет доставчик у нас. Събитието е коктейл по случай откриването на бижутериен магазин. Който иска да отиде, нека се чувства поканен.
- Емил Иванов? – извиках екзалтирано аз. – Шефът на „Нетсървис”? Наистина ли става въпрос за него?
- Да, Лора. Но не мога да разбера защо си толкова развълнувана – отговори ми сътрудникът с подозрителен тон.
- Емил Иванов ми е приятел от детството. Бяхме съседи в Нова Загора и си играехме заедно по детските площадки. Знам от майка ми, че е станал голяма клечка, но нищо повече. Поне 5-6 години не съм го виждала. Странно, не сме се засекли нито веднъж в града.
- Не е толкова странно, защото едва ли разполага с време. Как смяташ, лесно ли се става богат на 30 години? – отговори ми назидателно началникът.
- Смятам да отида – отвърнах категорично. – Искам да го видя и да го поздравя. Съдружникът повдигна рамене с безразличие и се прибра в кабинета си. Останалите, видимо почти толкова заинтригувани от поканата, насочиха умни погледи към работните си дела.
Новината за Емил Иванов и откриването на магазина за бижута ме хвърли в ретроспективни размисли. Най-ярките ми спомени са от времето, когато Емил беше на 10 години, а аз - на 13-14. Родителите му се грижеха много за него и бяха всеотдайни към неговите желания, дори към неговите безсмислени детски капризи. Не си мислете обаче, че той беше разглезен и неблагодарен хлапак, дори напротив. Колкото и да е необичайно за незрялата му възраст, той осъзнаваше безграничната любов, която получаваше. Един ден Емил реши, че след като не разполага с пари, за да купи скъп подарък на родителите си, може да им се отблагодари, като ги направи известни. Тогава започна да спестява пари от закуски и да си купува множество пликове и марки, за да може да разпрати писма до медиите. В тях той описваше достойнствата на родителите си, разказваше им, че са най-добрите и прекрасни хора на света и че светът заслужава да научи за тях. Често стояхме пред блока и той ми разказваше за своя грандиозен план, а на мен ми беше безкрайно безинтересно, тъй като хормоните на пубертета вече бушуваха в мен и мислите ми бяха насочени към съвсем други, физиологични измерения. Спомням си, че с неосъзнатата си детска нетактичност само му се подигравах за неговата наивност. Той не разбираше моя цинизъм и демонстрираше без притеснения сигурността си в успеха. Минаха няколко седмици без отговор от която и да е телевизия, вестник или радио, но Емил не губеше надежда. Впоследствие той получи отговор от четири медии, които сякаш се бяха наговорили за съдържанието на писмата си. Всички го питаха кои са родителите му - бизнесмени, милионери, известни интелектуалци или признати творци. Той недоумяваше какво общо има професията на родителите му с тяхната известност. Емил се зае отново да пише уточняващи писма, разказа им за пореден път, че те са обикновени хора с нископлатена работа, но за сметка на това са се лишили от много неща, за да могат да му купят мечтаната количка за Коледа. Родителите на Емил бяха по-възрастни, може би около 45 години, когато той правеше опити да ги прочуе. Може би е усещал по някакъв свой детински начин, че няма да има възможност да направи много неща за тях, че времето ще надбяга неговите желания и способности и затова трябва да действа, докато е още малък. Месеците минаваха, но никой не изпращаше писма до Емил, нямаше дори учтиви откази на молбата му. Един ден го видях да седи на пейката пред блока, загледан в цъфналите рози. Погледът му издаваше разочарование и огорчение. - Здравей, Емо. Какво правиш?
- Нищо особено. Гледам розите и им се радвам. Много са красиви.
- Струваш ми се в кофти настроение. Случило ли се е нещо? – Вече можех да отгатна отговора. В последно време Емил беше изцяло обсебен от безсмислената идея за обезсмъртяването на родителите си.
- Лора, виждаш ли колко прекрасни са тези рози? Не мислиш ли, че целият свят заслужава да знае за тях? Аз мисля, че заслужава. Мисля, че и моите родители са достойни за това, защото са красиви отвътре. Но светът не смята така.
- Емо, понякога се плаша от теб. Не говориш като десетгодишно момче. Не говориш като никой от връстниците си. Прекалено умен си и прекалено много мислиш върху нещата от живота, а това не е на добро. – Ужасът наистина се надигаше в мен.
- Да, може би наистина мисля малко повече, но защо това да е лошо, Лора?
- Спри да се занимаваш с глупости. Родителите ти те обичат и се гордеят с теб. Защо трябва да им показваш своята любов по този абсурден начин? Те нямат нужда от това. Можеш ежедневно да им казваш, че ги обичаш, и да правиш дребни жестове за тях, това е достатъчно.
- Не, Лора, не е достатъчно! – Емил стана от пейката и започна да крачи нервно покрай мен, видимо ядосан от конвенционалното предложение. – Решил съм, че майка ми и баща ми ще станат известни, и това е. Без значение как ще стане. Но хубавата новина е, че вече имам план.
- Имаш план? И как ще стане това, ще споделиш ли с мен? – Признавам, че любопитството ми се пробуди.
- Ще играя по техните правила, по правилата на телевизията. Не мога да искам от родителите си нищо, но от себе си мога да искам много. Те ще станат известни чрез мен. Смятам да стана богат и да ги направя прочути чрез моето богатство и моята известност. Щом телевизията се интересува само от това дали родителите ми са богати...
Не можех да повярвам на ушите си. Препятствията не бяха сломили Емил, а го бяха амбицирали. Поражението го беше надъхало до такава степен, че можех да видя метални искри в очите му, докато говореше за своите дългосрочни планове. Искрено се надявах никога да няма врагове в живота си, защото всеки, който му се изпречеше на пътя, щеше зле да си изпати.
- Емо, поздравявам те! – излъгах аз. - Много добре си го измислил! Това е един страхотен начин да преуспееш.
- Ти май нищо не разбираш. Искам да ги направя известни! А аз ще се жертвам, за да осъществя мечтата си.
- Ще се жертваш? Че каква жертва е това? – Разговорът ставаше все по- неразбираем за мен.
- В дебелите книги пише, че славата и богатството са преходни и само развалят човека. Но се надявам, че с мен няма да стане така. Дори съм сигурен, че ще успея да устоя. Развалят се слабите хора, а аз не съм от тях.
- В такъв случай единственото, което мога да ти пожелая, е успех – казах аз, повдигайки рамене.
Това беше последният разговор, в който обсъждахме неговите налудничави идеи. Оттогава нататък той никога не спомена за това. Понякога си говорехме за училището. Когато порасна и хормоните му се разбушуваха, дори си беше наумил, че ме харесва, но за мен беше немислимо и дори смешно, тъй като имахме сериозна възрастова разлика в моя полза. Сега, когато съм на 33, разбирам, че всъщност разликата в годините е в негова полза.
В края на работното време отидох до тоалетната, където оправих грима си и се огледах за последно. Днес беше един от дните, в които можех да кимна одобрително в огледалото. Хубавият костюм и Макс Фактор вършеха чудеса. Припомних си думите на майка ми, която ми казваше, че на 20 жената просто се гримира, а на 30 с макиажа вече се реставрира. Вместо да ми причинят обичайната тревожност, думите на майка ми този път предизвикаха усмивка. Днешната ми приповдигнатост вече си имаше име. Нямах търпение да видя Емил след толкова години и да го поздравя за това, че беше успял да осъществи детската си мечта.
Самочувствието ми от тоалетната на кантората в миг се изпари, когато стигнахме до мястото на коктейла заедно с двамата съдружници. Красиви жени с ненормално високи токове и изрусени дълги коси се разхождаха навред и хвърляха пренебрежителни погледи. Не разбирах защо някои от тях се разхождат по кожени пухени елечета и ботуши, при все че беше топла пролет. Всички до една обаче бяха напудрили не само лицата, но и гърдите си. Блестящи точици можех да забележа по главите им, пъповете им, та чак до краката им. Сами можете да се досетите, че скучният костюм и прибраната в кок коса ме изхвърляха директно от елита на това парти. Нито един от присъстващите мъже не би могъл да ми обърне внимание, тъй като половината от тях бяха двайсетгодишни метросексуални момчета, а останалата част се състоеше от позастарели бизнесмени, които също си падаха по млади манекенки. Единственото нещо, което пораждаше учудване в мен, беше, че Емил е поканил такива персонажи на коктейла. Но успехът навярно беше неразривно свързан с контактите с такива личности. Мислите ми бяха прекъснати от едно хубаво и усмихнато, но много слабо и безжизнено на вид момиче, което ми предложи чаша бяло вино от подноса, който носеше. Дори наетият персонал изглеждаше безупречно. След като девойката с виното изчезна от полезрението ми, пред мен се откри гледката, за която бях дошла. Емил стоеше на не повече от пет крачки от мен, съсредоточен в разговора си с двама непознати за мен мъже. Беше изключително привлекателен и харизматичен. Не виждах и следа от младежките пъпки и изгърбената стойка от спомените ми. Усетих смущението си на соматично ниво. Полагах усилия да го преодолея, когато чух трясък и звън от строшено стъкло. Обърнах се по посока на шума и видях момичето, което само преди минута ме бе обслужило учтиво, проснато на пода. То се гърчеше в непоносими конвулсии сред счупени стъкла и локви от разлято вино, ръцете и краката му се тресяха мъчително, лицето му видимо посиняваше. Всички присъстващи бяха обърнали поглед към мястото на инцидента. Един мъж от охраната се затича към девойката, вдигна я като чувал, без каквито и да било признаци на загриженост и притеснение, и я изнесе от магазина. Бездушното поведение на охраната се подсили от безгрижността и незаинтересоваността на гостите, които подновиха разговорите и се опитваха да върнат усмивките на лицата си. Стомахът ми се сви на топка, когато забелязах, че Емил не правеше изключение. Погледът му беше безизразен. Той продължи да говори със събеседниците си и въпреки че го наблюдавах поне десет минути, той нито за миг не направи опит да попита хората от персонала как е момичето и дали има нужда от помощ. Къде бях попаднала? Това не беше човекът, когото познавах. Нямаше и помен от предишния Емил, който прибираше кучета от улицата и си навличаше гнева на родителите си. Не можех да проумея равнодушието на цялата присъстваща сган, но най-потресена бях от бездействието и студенината на моя приятел от детството. Какво го беше променило до неузнаваемост? Нямах намерение просто да стоя и да си задавам въпроси, затова направих петте крачки, които ме деляха от него, твърдо решена да открия всички отговори.
- Моля за извинение, господа, ще ми позволите ли да ви отнема домакина за няколко минути? – Стоях пред тях и се опитвах да изглеждам наперено, въпреки че треперещият глас издаваше истинското ми състояние.
- О, да, ние просто злоупотребихме с вниманието му. Сигурно много хора искат да го поздравят – отговориха ми доста учтиво мъжете и се оттеглиха.
- Здравейте! Радвам се, че уважихте събитието ми. А, Лора, ти ли си? – Най- накрая забелязах някаква емоция в изражението на Емил.
- Да, аз съм. Радвам се, че ме позна, Емо! – Тялото ми тръгна да атакува неговото за приятелска прегръдка. В този миг обаче то беше спряно от ръцете на Емил, които той постави по категоричен начин върху раменете ми, и се наведе леко, за да ме целуне по бузите.
- Как си, Лора? Откога не сме се виждали? С какво се занимаваш в момента? – Той разговаряше приятелски с мен, но по тона му можех да усетя хилядите километри дистанция, които налагаше между нас.
- Добре съм. Не се оплаквам. Работя като адвокат в кантората на Бъчваров, когото си поканил на партито.
- Като адвокат? Ужас, значи все пак си послушала родителите си и наистина си станала юрист.
- Вярно е, да. Работата в никакъв случай не ме вдъхновява, но поне ми осигурява достойно съществуване. – Чувствах се неудобно да разговарям за себе си в присъствието на толкова успял човек.
- А какво става с личния ти живот? Деца имаш ли? – Емил ми задаваше много въпроси, но погледът му се рееше и не изглеждаше особено заинтересуван от отговорите ми.
- Деца нямам все още. Но живея от три години с един мъж на семейни начала.
- И какво чакаш тогава?
- Не съм сигурна. Искам да изчакам още малко и да се уверя.
- Миличка, ако за три години не си се решила, няма да се решиш и за още десет. – Тонът му беше подигравателен, затова реших да сменя темата и да го попитам за онова, което най-вече ме интересуваше.
- Сбъдна ли мечтата си, Емо? Прочу себе си, а покрай себе си успя ли да направиш известни и родителите си?
- За какво говориш? – Усетих сериозно раздразнение, когато му зададох този въпрос. Какво се случваше с този човек?
- Не си ли спомняш, Емо? Твоите детски въжделения?
- Детските въжделения са едно, а какво се случва в главата на един възрастен човек, е съвсем друго. Родителите ми нямат нужда от това, но трябваше да порасна, за да го разбера.
- А ти попита ли ги дали имат нужда от това или не, Емо? Или взе решението вместо тях?
- За какво дойде тук, Лора, да ме критикуваш ли? Не разбирам какво целиш с този разговор. – Емил не криеше желанието си да ме разкара, а аз на свой ред не успявах да скрия гнева си към човека, в когото се беше превърнал.
- Прибираш ли се въобще да ги видиш? Не съм те засичала от години. Майка ти и баща ти така се гордеят с теб, а ти не им обръщаш никакво внимание.
- Лора, аз съм сериозен човек. Имам голям бизнес, който трябва да управлявам. Ако си мислиш, че човек може да стане богат, докато си стои на бюрото в някоя канторка и си пише кротко жалбите, лъжеш се.
- Прибираш ли се въобще да ги видиш? Не съм те засичала от години. Майка ти и баща ти така се гордеят с теб, а ти не им обръщаш никакво внимание.
- Лора, аз съм сериозен човек. Имам голям бизнес, който трябва да управлявам. Ако си мислиш, че човек може да стане богат, докато си стои на бюрото в някоя канторка и си пише кротко жалбите, лъжеш се.
Не можех да повярвам, че съм жертва на такава безцеремонна грубост. Зад луксозния костюм, безупречно изгладената риза и красивото лице се криеше единствено поквара. Нямах намерение да продължавам този разговор, затова се обърнах към него с една последна реплика:
- Надявам се, че поне си им уредил интервюта в медиите, за да разкажат какъв си бил като малък.
- Какво говориш, Лора? Явно не си ги виждала скоро. Те са стари и сбръчкани, освен това говорят с онзи противен мек акцент. Едва ли биха могли да ми направят реклама.
Последният коментар беше върхът на цинизма и самозабравата на един човек. Погледнах го с отвращение, от което той ни най-малко не се трогна, и без никакво колебание напуснах партито на успелите хора.

Ще бъде дързък експеримент и не е изключено да има непредвидени рискове. Но Инкарсерон ще е една много сложна и интелигентна система. Не би могъл да съществува по-добър и по-състрадателен пазител на своите обитатели.

Доклад по проекта (Мартър Сапиенс)



Пътят до шахтата беше дълъг, а и тунелите бяха ниски. Маестрата вървеше с наведена глава, мълчеше, обгърнала тялото си с ръце. Кийро бе възложил на Големия Арко да я наглежда. Фин остана да върви най-отзад, точно след ранените.

В тази част от крилото Инкарсерон беше мрачен и най-често необитаем. Тук Затворът рядко си правеше труда да се раздвижва, като не пускаше светлините си често и не изпращаше бръмбарите си навън. За разлика от каменните релси в горния сектор, тези подове бяха направени от метална мрежа, която се пречкаше в краката. Докато Фин вървеше, той видя очите на един плъх, проблясващи там, където се беше свил; прахоляк падаше върху металните му люспи.

Беше вцепенен и огорчен, а и гневен, както винаги след засада. За всички останали насъбралото се напрежение бе избухнало. Дори и ранените си бърбореха, докато се препъваха по пътя, а силният им смях притежаваше успокоителна енергия. Той обърна главата си и погледна назад. Зад тях тунелът бе обрулен от вятъра и изпълнен с ехо. Инкарсерон сигурно слушаше.

Не можеше да говори и не искаше да се смее. Мрачният поглед след няколко отправени към него закачки бе предупреждение за другите да стоят настрана. Видя как Лиз сръчка Еймъз, а после повдигна вежди. На Фин обаче не му пукаше. Гневът му беше вътрешен, насочен срещу самия себе си, и бе примесен със страх и гореща, изгаряща го гордост, защото никой друг нямаше куража да бъде прикован по този начин и да лежи там, обграден от цялата тази тишина, и да чака смъртта да дойде и да го споходи.

В съзнанието си той отново усещаше огромните колела високо над главата си.

Беше ядосан и на Маестрата.

Свитата не вземаше пленници. Това беше едно от правилата. С Кийро беше лесно, но когато се върнеха в Бърлогата, щеше да трябва да обясни на Джорманрик, а от това кръвта му се вледеняваше. Но жената знаеше нещо за татуировката на китката му и той трябваше да разбере какво. Можеше и никога да не му се отвори друга възможност.

Докато вървеше, той си спомни за онова внезапно видение, преминало през съзнанието му. Както винаги го беше заболяло, сякаш споменът – ако беше само един – бе проблеснал и с усилие си бе проправил път нагоре от някое дълбоко, болезнено място, от някоя изгубена дупка на миналото. А и му беше трудно да го запази ясен – вече бе забравил по-голямата част от спомена, освен тортата на подноса, украсена със сребърни топчици. Глупаво и безполезно. Това не му подсказваше нито кой е бил, нито откъде е дошъл.

От едната страна на шахтата имаше стълба. Разузнавачите се покатериха първи, после бяха затворниците и бойният отряд, който сваляше продуктите и ранените. Фин се спусна последен, забелязвайки как гладките повърхности бяха пропукани тук-там на местата, където сбръчкани черни папрати избиваха навън. Тези трябваше да бъдат разчистени, иначе Затворът можеше да ги усети, да запечата този канал и да погълне целия тунел, както бе направил миналата година, когато те се върнаха след нападение, за да открият, че старата бърлога беше изчезнала, а на нейно място имаше само един широк бял коридор, украсен с абстрактни картини в червено и златно.

- Инкарсерон сви рамене – Гилдас бе казал мрачно.

Това бе първият път, когато чу Затвора да се смее.

Той потрепери, но сега, като си спомни, беше един студен, весел кикот, който бе проехтял по коридорите. Беше заглушил бесния изблик на Джорманрик и беше накарал космите и по неговата кожа да настръхнат от ужас. Затворът беше жив. Беше жесток и равнодушен, а той беше вътре в него.

Прескочи последните стъпала и влезе в Бърлогата. Голямата стая беше шумна и мръсна, както винаги, а топлината от пламтящите й огньове ги заливаше като вълна. Докато хората се скупчваха нетърпеливо покрай плячката, отваряха чувалите със зърно, дърпаха и изкарваха храната, той си проправи път през тълпата и се запъти към малката килия, която споделяше с Кийро. Никой не го спря.

Вече вътре, той сложи резето на слабата врата и седна на леглото. Стаята беше студена и миришеше на неизпрани дрехи, но беше тихо. Той бавно се отпусна назад и легна.

Пое дъх и вдиша ужас. Обзе го като вълна. Знаеше, че силните удари на сърцето му ще го убият, усети как студената пот вледени гърба му и горната му устна. Досега успяваше да го потисне, но това потръпващо сърцебиене беше като вибрациите от огромните колела. Докато притискаше длани към затворените си очи, той видя как металните ръбове надвисват над него, докато той лежеше в пронизително стържещ фонтан от искри.

Можеше да бъде убит. Или дори по-лошо – премазан и осакатен. Защо се беше съгласил да го направи? Защо винаги трябваше да се доказва и да живее според глупавата им и дръзка репутация?

- Фин?

Той отвори очи.

И за миг се обърна.

Кийро стоеше с гръб към вратата.

- Откога си там? – гласът на Фин секна, той бързо прочисти гърлото си.

- Достатъчно дълго. – Клетвеният му брат дойде и седна на другото легло. – Изморен ли си?

- И така може да се каже.

Кийро кимна.

- Винаги има цена, която да се плати. Всеки затворник го знае. – Той погледна към вратата. – Никой от тези отвън не може да направи това, което ти стори.

- Не съм затворник.

- Вече си.

Фин се изправи и потърка мръсната си коса. – Можеше ти да го направиш.

- Е, да, разбира се, че можех – усмихна се Кийро. – Но все пак аз съм необикновен, Фин, майстор на кражбата. Смайващо красив, напълно безмилостен, абсолютно безстрашен – Той наклони главата си настрани, сякаш чакаше презрителното изсумтяване. Когато не го чу, се изсмя и свали тъмното си сако и кожения жакет. Като отключи раклата, той пусна вътре сабята и кремъклийката си, после претърси купчината дрехи и издърпа от нея една червена риза, пищно украсена с черна дантела.

Фин каза:

- Следващия път е твой ред тогава.

- Кога не съм спазвал реда си, братко? Трябва да набиваме репутацията си в дебелите глави на Свитата. Кийро и Фин. Безстрашните. Най-добрите. – Той наля вода от каната и се изми. Фин гледаше изтощено. Кийро имаше гладка кожа, жилави мускули. В целия този ад от обезобразени и изгладнели хора, от полухора и просяци с белези от шарка неговият клетвен брат беше съвършен. А и той полагаше доста усилия, за да си остане такъв. Сега, след като нахлузи червената риза, Кийро сложи някаква крадена дрънкулка в буйната си грива и се огледа внимателно в парчето огледало. Без да се обръща, той каза: – Джорманрик иска да те види.

Фин го очакваше и въпреки това го побиха тръпки.

- Сега ли?

- Веднага. По-добре се измий.

Не му се искаше. Но след минута си наля прясна вода и изтърка греста и маслото от ръцете си.

Кийро каза:

- Ще те подкрепя за жената. При едно условие.

Фин се спря.

- Какво условие?

- Ако ми кажеш за какво всъщност става въпрос.

- Няма нищо...

Кийро хвърли една парцалива кърпа по него.

– Фин Звездоброеца не продава жени и деца. Еймъз – да, или някой друг от тежките случаи. Но не и ти.

Фин погледна нагоре – сините очи на Кийро гледаха право в него.

- Може би просто ставам като всички вас. – Изсуши лицето си с грубия парцал и после, без да си направи труда да се преоблече, се отправи към вратата. На половината път гласът на Кийро го спря.

- Мислиш, че тя знае нещо за теб.

Фин се обърна с печално изражение.

– Понякога ми се иска да си бях избрал някой не толкова наблюдателен да ми пази гърба. Добре. Да. Тя каза нещо... което може... за което трябва да я питам. Трябва ми жива.

Кийро мина покрай него към вратата.

– Е, недей да звучиш прекалено ентусиазирано или той ще я убие пред очите ти. Остави повечето приказки на мен. – Той провери за подслушвачи отвън и погледна навътре през рамо. – Гледай навъсено и кротувай, братко. В това най-много те бива.

* * *

Пред вратата на килията на Джорманрик стояха обичайните двама бодигарди, но широката усмивка на Кийро накара този, който беше по-близо, да изсумти и да се отмести. Следвайки своя клетвен брат навътре, Фин за малко да се задуши от познатата сладка смрад на кет и опияняващите му изпарения, които натежаваха във въздуха. Стисна го за гърлото; той преглътна, като се опитваше да не вдишва прекалено дълбоко.

Кийро си проправи път с лакти между двойките от клетвени братя право напред, а Фин се влачеше след крещящо червеното му сако сред сивата тълпа.

Повечето от тях бяха полухора. Някои имаха метални щипки за ръце или пластмасова тъкан на кръпки на местата, където кожата липсваше. Един имаше изкуствено око, което приличаше на истинско, с изключение на това, че всъщност беше незрящо, а ирисът бе сапфирен. Те бяха най-ниско измежду низките, поробени и презрени от чистите; хора, които Затворът бе поправил – понякога жестоко, понякога просто по прищявка. Един дребен като джудже, приведен човек с телена коса не се отмести от пътя достатъчно бързо. Кийро го повали на земята с един замах.

Кийро таеше лична омраза към полухората. Никога не ги заговаряше и рядко признаваше съществуването им, по-скоро ги приемаше като кучетата, които бяха в изобилие в Бърлогата. Сякаш, мислеше Фин, съществуването им бе обида за собственото му съвършенство.



Тълпата се отдръпна и те вече бяха сред военния отряд. Свитата на Джорманрик беше тромава и некадърна армия, безстрашна само в собствените си представи. Малкия и Големия Арко, Еймъз и неговият близнак Зома, крехкото момиче Лиз, която изпадаше в дива ярост по време на битки и нейната клетвена сестра Рамил, която никога не говореше. Тълпа от стари каторжници и нагли млади самохвалковци, лукави главорези и няколко жени, експерти по отровите. И накрая, заобиколен от мускулестия си бодигард, самият той.

Джорманрик, както винаги, дъвчеше кет. Малкото му зъби работеха автоматично и бяха аленочервени от сладкия сок, който цапаше устните и брадата му. Зад него бодигардът му дъвчеше в унисон.

„Трябва да е напълно имунизиран към наркотика”, помисли си Фин. Дори и да не можеше без него.

- Кийро! – Гласът на Господаря на Крилото беше провлечен. – И Фин Звездоброеца.

Последната дума бе изпълнена с ирония. Фин се намръщи. Той се набута покрай Еймъз и застана рамо до рамо с клетвения си брат.

Джорманрик се беше проснал на креслото си. Той беше едър човек и издяланият трон беше направен специално за него; ръцете на креслото бяха нащърбени с резчици за измерване на броя на нападенията и бяха нацапани с кет. Един роб, известен като кучето роб, бе окован за него: той ги използваше, за да опитват храната му за отрова, и затова никой от тях не се задържаше дълго. Този беше нов, взет при последното нападение, купчина парцали и заплетена коса. Господарят на Крилото носеше сиво военно сако, а косата му беше дълга и мазна, сплетена на плитки и завързана с дребни украшения. Седем тежки пръстена с черепи бяха натъпкани на дебелите му пръсти.

Той огледа Свитата със скосен поглед.

- Добро нападение, хора. Храна и суров метал. Достатъчно, за да бъде делът на всекиго изобилен.

От стаята се чу шушукане. Но „всекиго” значеше „само Свитата” – хрантутниците ще трябва да живеят от остатъците.

- И все пак не толкова доходен, колкото можеше да бъде. Някой глупак е разгневил Затвора. – Той изплю кета и взе друго парче от кутията от слонова кост до лакътя си, като го прегъна внимателно в бузата си. – Двама мъже бяха убити. – Той дъвчеше бавно, с поглед, прикован върху Фин. – И един заложник беше взет.

Фин отвори уста, но Кийро пристъпи решително напред. Не беше добра идея да се прекъсва Джорманрик. Той говореше бавно и с дразнещи паузи, но глуповатото му изражение беше измамно.

Тънко снопче червена плюнка увисна по брадата на Джорманрик. Той каза:

- Обясни, Фин.

Фин преглътна, но Кийро отговори със спокоен глас:

– Господарю на Крилото, моят клетвен брат пое голям риск там. Цивилните като нищо можеше да не спрат или дори да не намалят. Благодарение на него имаме достатъчно храна за дни напред. Жената беше моментна прищявка, малка награда. Но, разбира се, Свитата е твоя, решението също е твое. Във всеки случай жената не значи нищо.

Думите, разбира се, бяха казани с мек сарказъм. Джорманрик не спря да дъвче. Фин не беше сигурен дали тази слаба като убождането от игла и така добре прикрита заплаха бе усетена.

И тогава видя Маестрата. Тя стоеше отстрани, охранявана и с оковани ръце. По лицето й имаше мръсотия, косата й беше разрошена. Трябва да е била ужасена, но стоеше изправено, погледът й беше съсредоточен в Кийро, а после с ледено изражение тя погледна и към него. Той не можеше да посрещне това презрение. Погледна надолу, но Кийро го сръчка и той веднага се принуди да вдигне глава, за да изпъкне пред останалите. Да изглеждаш слаб и колеблив на такова място, означаваше, че си свършен. Никога не би могъл да вярва на когото и да било от тях, освен на Кийро. И то само заради клетвата.

Застанал арогантно, той отвърна на гневния поглед на Джорманрик.

- От колко време си с нас? – настоя Господарят на Крилото.

- Три години.

- Значи вече не си толкова невинен. Празнотата е изчезнала от погледа ти. Вече не се стряскаш, когато чуеш писък. Вече не хлипаш, когато изгасне осветлението.

Хората от Свитата се засмяха сподавено. Някой каза:

- Все още не е убил никого.

- Крайно време е да го направи – измърмори Еймъз.

Джорманрик кимна, а металът в косата му прозвъня.

– Може и да е така. – Очите му бяха вперени във Фин, който също го гледаше втренчено, защото това беше неясната маска, която Господарят на Крилото носеше – едно надменно и слабо прикритие на огромната му жестокост. Знаеше какво следва сега, когато Джорманрик каза почти заспало, без да му мигне дори окото: – Можеш да убиеш тази жена.

- Бих могъл, господарю. Но бих предпочел да спечеля нещо от нея. Чух да я наричат Маестра.

Джорманрик повдигна веждата си.

- Откуп?

- Сигурен съм, че ще платят. Онези товарни коли бяха препълнени със стоки. – Той спря, без да е нужно Кийро да му казва да не издава прекалено много. За момент страхът отново се прокрадна в него и го побиха тръпки, но го преодоля. Ако имаше откуп, значи Джорманрик щеше да получи дял от него. Със сигурност това щеше да му повлияе. Алчността му бе легендарна.

Килията беше мрачна, а свещите бяха почти изгаснали. Джорманрик си наля чаша вино, изля малко количество на земята за малкото куче роб и го гледаше как лочи. Самият той отпи едва когато робът седна невредим. После вдигна ръката си и я обърна с външната част на дланта, за да покаже седемте пръстена.

– Виждаш ли ги, момче? Тези пръстени съдържат живот. Живот, който съм откраднал. Всеки един от тях някога беше враг, убит бавно, измъчван в агония. Всеки един от тях е затворен тук, в примка около пръстите ми. Техният дъх, енергията им, силата им са измъкнати от тях и са запазени за мен, докато ми потрябват. Девет живота може да живее човек, Фин, придвижвайки се от един към друг, отблъсквайки смъртта. Баща ми го направи и аз ще го направя. Но засега имам само седем.

Членовете на Свитата се огледаха един друг. Отзад жените шушукаха, някои се напрягаха да видят пръстените над главите на тълпата. Сребърните черепи блещукаха в наситения с опиат въздух: единият намигна на Фин уродливо.Той прехапа сухите си устни и вкуси кет – беше солен като кръв и замъгли крайчетата на очите му. Пот обля гърба му. В стаята беше нетърпимо горещо. Високо по гредите плъхове надничаха надолу, един прилеп плесна с криле и се върна обратно в мрака. Незабелязани, в единия ъгъл три деца ровеха в купчината зърно.

Джорманрик се надигна. Той беше огромен мъж – с една глава по-висок от всички останали. Погледна надолу към Фин.

- Един предан мъж би предложил живота на тази жена на предводителя си.

Тишина.

Нямаше измъкване. Фин знаеше, че ще трябва да го направи. Той погледна към Маестрата. Тя му отвърна, беше бледа, а лицето й бе изпито.

Но спокойният глас на Кийро наруши напрежението.

- Животът на една жена ли, господарю? Създание на настроенията и безразсъдството, едно крехко, безпомощно същество?

Тя не изглеждаше безпомощна. Изглеждаше бясна и Фин я проклинаше за това. Защо не можеше да хлипа, да моли, да хленчи!? Сякаш усетила мислите му, тя сведе поглед, но всеки сантиметър от тялото й беше скован от гордост.

Кийро размаха ръка.

- Не е признак на голяма мощ човек да ламти така за нещо, но щом я искаш, твоя е.

Това беше доста опасно. Фин бе ужас&н. Никой не дразнеше Джорманрик. Никой не го правеше за смях. А и той не беше чак толкова опиянен от кета, че да не усети тази словесна атака. Щом я искаш. Ако си толкова отчаян. Някои от бойния отряд разбраха. Зома и Еймъз си размениха тайно усмивки.

Джорманрик се намръщи. Погледна към жената и тя му отвърна. После изплю червения тютюн и се протегна за сабята си.

- Не съм толкова претенциозен като наперените момчета – изръмжа той.

Фин пристъпи напред. За миг искаше само да завлече жената навън, но Кийро бе сграбчил ръката му в желязна хватка. Джорманрик се бе изправил, а сабята му бе опряна на шията й, острият й връх караше деликатната кожа под брадичката й да побелява. Беше свършено. „Каквото и да знае, аз никога няма да го разбера”, помисли си Фин с горчивина.

Някаква врата се хлопна отзад.

Рязък глас се сопна:

– Животът й не струва нищо, човече. Дай я на момчето. Всеки, който застава на пътя на смъртта, е или глупак, или прорицател. И в двата случая той си заслужава наградата.

Тълпата бързо се раздели. Дребен мъж закрачи напред, дрехите му бяха в тъмнозеления цвят на Сапиентите. Беше стар, но вървеше изправено, а дори и хората от Свитата се отместиха, за да мине. Той дойде и застана до Фин. Джорманрик го погледна строго.

- Гилдас. Теб какво те засяга?

- Прави, каквото ти казвам. – Гласът на стария мъж беше остър, сякаш говореше на дете. – Съвсем скоро ще си получиш последните два живота. Но тя – и той посочи жената с палец – няма да е един от тях.

Всеки друг би бил мъртъв. Всеки друг щеше да бъде завлечен навън и увесен на колоната за краката, докато плъховете гризяха вътрешностите му. Но само след секунда Джорманрик свали сабята си.

- Обещаваш ли ми.

- Обещавам.

- Обещанията на Мъдрия не трябва да се нарушават.

Старецът каза:

- И няма да бъдат нарушени.

Джорманрик го погледна. После прибра сабята в ножницата й.

– Вземете я.

Жената ахна.

Гилдас я погледна раздразнено. Когато тя не помръдна, той хвана ръката й и я придърпа към себе си.

- Изведете я оттук – измърмори той.

Фин се поколеба, но Кийро веднага тръгна, като буташе бързо жената през тълпата.

Старецът хвана ръката на Фин с бързината на хищна птица.

- Имаше ли видение?

- Нищо важно.

- Аз ще преценя. – Гилдас погледна след Кийро, а после и назад. Малките му черни очи бяха нащрек, движеха се неспокойно и схватливо. – Искам всички подробности, момче. – Погледна надолу към знака с птицата на ръката на Фин. После го пусна.

Фин веднага разбута тълпата и излезе навън.

Жената чакаше навън, в Бърлогата, пренебрегвайки Кийро. Тя се обърна и закрачи горделиво пред Фин обратно към малката килия в ъгъла, а той даде знак на охраната да се махне с едно движение на главата.

Маестрата се обърна.

- Що за дупка на Отрепките е това? – изсъска тя.

- Слушай, жива си...

- Не и благодарение на теб. – Тя се изправи – беше по-висока от него, а гневът й бе отровен. – Каквото и да искаш от мен, можеш да забравиш за него. Да горите в ада дано, убийци такива.

Зад него Кийро се облегна на рамката на вратата и се ухили.

- Някои хора са много неблагодарни – каза той.

По-късно щеше да си изпати, задето бе изключила телефона си.
Отпусна се върху облегалката на коженото кресло в отдела за обувки в магазин „Ормондс” – наградата й за двучасовата среща с Нанси Кабът – и започна да върти из съзнанието си мисълта за гнева на съпруга си така, както допреди малко бе премятала между пръстите си бижуто, което бе решила да си купи.
Той мразеше, когато не можеше да се свърже с нея.
Тя, от своя страна, ненавиждаше, когато успяваше да я намери. А напоследък това се случваше все по-често и по-често. Без значение къде се намираше или какво правеше, телефонът й сякаш звънеше винаги в най-неподходящия момент.
Един път, когато бе натоварена с консервирани храни от Гръцката православна църква за една от обществените трапезарии, спря за момент да се полюбува на спокойната красота на новия витраж, изобразяващ Благовещение. В този момент телефонът й звънна.
Друг път, докато едва балансираше с книжните пакети, пълни с екологично чисти продукти – единствените, които Джим консумираше в последно време, поддавайки се на поредната мода, държеше едновременно дамската си чанта и ключовете и се опитваше да прекоси дългата алея до входната врата, телефонът й отново се раззвъня. Тъй като бе включен на вибрации, неочакваното движение я стресна толкова силно, че бе изпуснала торбата с яйца.
Веднъж поднасяше току-що затоплена на микровълнова фурна домашно приготвена пилешка супа на прикован към леглото пациент в болницата, когато мобилният й отново я накара да подскочи така, че заля с бульона пациента и което в случая не бе толкова важно – новите си лачени обувки.
Дори днес, по време на обяда й с Нанси, Джим й се обади, с което увеличи броя на безсмислените разговори от един на два, само за да й каже, че има късно съвещание и няма да се прибере за вечеря, така че нямало смисъл да го чака.
Нанси на няколко пъти бе отбелязвала колко е мило от негова страна, че си прави труда да я уведоми. Ала тя не владееше езика на Джим, следователно нямаше представа, че късно съвещание означава, че ще се прибере у дома, ухаейки на мартини и нечий чужд парфюм.
Струваше си към психологията да се изучава и раздел Лицемерие.
Джим Захарис /кръщелното му име беше Деметриус, но той бе решил, че звучи прекалено етническо за американски политик/ беше харизматичен младши сенатор на Мериленд, но се готвеше за агресивно нашествие към по-висок пост. В град като Вашингтон всичко, което върши една политическа фигура или пък съпругата му, трябваше да бъде искрено и той не искаше Хелън да го излага.
Да, подобно на много други брилянтни, но глупави мъже наивно вярваше, че собствените му прегрешения остават невидими, като в същото време не преставаше да се притеснява какво прави съпругата му, докато е сред обществото.
Откакто се бе омъжила, тя никога не бе давала и най-малък повод за скандал. Никакви случайни запознанства в басейна, никакви лесбийски истории… нищо.
Което не означаваше, че си няма своите тайни. Но ги пазеше, заровени дълбоко в нея.
Междувременно бе сключила сделка още в деня на сватбата си, когато бе прекалено наивна, за да си дава сметка за цената. Не ставаше въпрос за живота й на заможна домакиня, а за нещо много по-лошо. Беше един вид трофей, което я задължаваше винаги да изглежда добре, от време на време да участва в благотворителни акции, понякога да обядва с останалите дами от висшето общество в клуба, да спонсорира различни прояви и - което беше най-важно от всичко - да си държи устата затворена, докато душата й се разпадаше на части.
И тя бе станала обезпокоително добра във всички тези преструвки.
- Хелън!
От размишленията я изтръгна нечий бодър, весел глас. Извърна се и видя Сузи Хауъл, председателката на градския съвет, придружавана от дъщеря си.
- Сузи.
- Спомняш си Луси, нали? – каза Сузи, сочейки към тийнейджърката с подпухнало лице и сплъстена коса, обезцветена от честото използване на силните бои, предлагани напоследък по магазините.
Момичето изглеждаше съвсем не на мястото си в скъпия магазин „Ормондс” и което беше странно, очевидно си даваше сметка за това.
- Да, разбира се. – Хелън бе забравила името на дъщерята и бе благодарна, че майката сама го спомена. – Как си, Луси?
- Много…
- Тя е много добре – прекъсна я Сузи, отправяйки й поглед, който можеше да е много по-изразителен, ако лицето й не бе сковано от толкова много ботокс. – Всъщност приеха я в университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо. Била си там, нали?
О, не. Това не беше разговорът, който Хелън би желала да води. Най-малкото сега, когато беше още замаяна от обяда с Нанси Кабът.
- Естествено – отвърна, надявайки се двете да не усетят миризмата на шампанско в дъха й. След това, тъй като вероятно майката и дъщерята знаеха много повече за мястото, отколкото тя, додаде: - Ходила съм, докато учех в колежа.
- А, значи не си завършила образованието си в „Маями“?
- Не. Посещавала съм го в ученическите си години. Преди цял век.
- Виж ти – промълви разочаровано Сузи. – В такъв случай, къде си завършила?
Хелън си помисли, че би трябвало да си води бележки относно измислената си история.
- В университета „Маршал” – отговори, защото Дейвид Прайс бе учил там и го бе посещавала достатъчно често, за да познава добре неговото студентско градче.
Дейвид Прайс, любовта на живота й, докато бе преценила, че заслужава повече, и го бе изоставила.
И наистина бе получила точно това, което заслужаваше.
- Намира се в Западна Вирджиния – завърши, усещайки меланхолията в собствения си глас.
- Западна Вирджиния! – Сузи я погледна, сякаш току-що й бе съобщила, че е учила някъде в страна от Третия свят. – Мили боже, как едно възпитано момиче от Охайо се е озовало там?
- Уместен въпрос – усмихнато отвърна Хелън.
- Аз пък не искам да ходя в Западна Вирджиния – изсумтя към майка си Луси, без дори намек за извинение, че би могла по този начин да засегне другата жена.
Това беше отношението към Западна Вирджиния на местните хора, все още вкопчени в закостенялото разбиране, че там живеят само беззъби туземци, които се женят за братовчедите си.
Сузи се разсмя на забележката на дъщеря си, давайки болезнено ясно да се разбере, че споделя нейното презрение към подобна възможност.
- Не се притеснявай, миличка, няма да се наложи. – После се обърна към Хелън със сияеща усмивка: – Би ли написала препоръчително писмо за дъщеря ми? Имам предвид, до университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо.
- С удоволствие. – Какво друго би могла да отговори? Нищо. Нейната работа беше единствено да казва „да”. – Но - додаде бързо - може би препоръката на Джим ще има повече тежест?
Радостен блясък озари очите на Сузи.
- Смяташ ли, че ще се съгласи да го направи заради нас? – Съвсем ясно беше, че това бе имала предвид още от самото начало, така че Хелън нямаше за какво да се притеснява.
- О, сигурно. – Всичко щеше да направи, стига името му да се разнася наоколо. Често му се налагаше да слага подписа си под документи, към чието съдържание нямаше никакво отношение.
Като под тяхното свидетелство за брак например.
- Ще кажа на секретарката му да ви се обади – обеща тя.
- Много ти благодаря, Хелън. – Сузи смушка с лакът дъщеря си в ребрата. – Нали? Не е ли много мило от страна на госпожа Захарис?
- Благодаря – равно повтори момичето.
- Няма за какво – отвърна Хелън с най-любезната си усмивка.
Докато ги наблюдаваше да се отдалечават, Хелън си мислеше как напоследък животът й бе преизпълнен с подобни фалшиви отношения. Хората искаха единствено да я използват като връзка с влиятелните на деня, но това не я притесняваше, защото съпругът й се възползваше от всяка възможност да увеличи собствената си власт. А тя отдавна, много отдавна бе сключила сделка, че ще плаща цената на играта, срещу което ще получава финансов комфорт.
Това удовлетворяваше всички.
Всички, освен самата нея, както се оказа накрая.
Ако преди десетина години някой й бе казал в какво ще се превърне животът й, не би повярвала. Но всичко се бе променяло постепенно и малко по малко, докато един ден се събуди и откри, че живее в някаква налудничава, скалъпена приказка.
Това беше ужасяващо, но алтернативата – животът й преди да се омъжи за Джим - все още блестеше като парещ спомен в съзнанието й.
Може би това я правеше слаба, но не можеше да мисли за цената, която трябва да плати, само и само да не се връща назад. А ако съпругът й знаеше истината за миналото й, би дал всичко, за да остане погребано.
В резултат Хелън можеше да си позволява каквото й хрумне и което си пожелае. Именно това я доведе тук, в секцията за обувки в магазин „Ормондс”, където идваше най-малко три пъти в седмицата.
Понякога удоволствието беше краткотрайно. Често изчезваше още преди да се прибере у дома с новите кутии и пакети, но първоначалната наслада от новата придобивка винаги я опияняваше.
Беше живяла прекалено дълго без това, за да го приема сега за даденост.
В този момент, докато чакаше, облегната в коженото кресло, тъмнокосият продавач /Луис ли му беше името?/ да донесе камарата обувки, които бе пожелала да изпробва, започна да се чуди дали цената си заслужава.
Определено имаше какво да се каже за това, че сега бе в състояние да си купи всичко, което пожелае, особено след преживените трудни години. Сега нещата изглеждаха лесни. И това й носеше някаква утеха.
Тя не просто си купуваше разни неща. Дори в моментното си леко замайване от шампанското си даваше сметка за това.
Купуваше си хубави спомени.
В живот, лишен от емоционална топлина, правеше всичко възможно, за да си осигури мигове, които после щеше да си спомня с удоволствие. Като нещо, различно от обикновено губене на време между раждането и смъртта.
Толкова пъти беше привличана от невероятния аромат на парфюм, от натурален лосион за тяло, от тоалет, в който изглеждаше убийствено, или – през повечето време – от чифт обувки, които я извисяваха до върха на щастието в прекия и преносния смисъл на думата.
- Извинете ме, госпожо Захарис – прекъсна размишленията й нечий глас.
Луи. Или Луис? Или, дявол да го вземе, може би се казваше по съвсем друг начин. Навярно Боб?
- Да? – отвърна, като се стараеше да не се обръща към него персонално, тъй като вероятността да сгреши беше голяма.
- Опасявам се, че картата ви бе отхвърлена. – Подаде й нейната „Американ Експрес“, сякаш беше умрял паяк, който е открил в салатата си.
Отхвърлена? Не беше възможно.
- Трябва да има някаква грешка – възрази тя. – Опитайте отново.
- Направих го вече три пъти, мадам. – Мъжът се усмихна извинително и Хелън забеляза, че един от кътниците в устата му е съвсем почернял. – Сумата не може да бъде изплатена чрез нея.
- Шестстотин долара? – с недоумение възкликна тя. – Тази карта няма лимит!
Консултантът кимна утвърдително.
- Да не би да е била обявена за открадната, а вие не сте получили заместителя й?
- Не. – Бръкна в чантата и извади портфейла си. Беше натъпкан с банкноти от по един и пет долара – стар навик, останал от времето, когато тези купюри я бяха карали да се чувства богата. Имаше още няколко други кредитни карти. Извади сребърната „Мастъркард“ и му я подаде. – Ще проверя по-късно. Опитайте с тази. Не би следвало да има проблеми. – В гласа й прозвуча рязкост, каквато не й бе присъща. В интерес на истината, в интонацията й често се прокрадваше нотка на нетърпение, която не можеше да обясни по друг начин, освен с неудобната теория, че е отражение на неудовлетворителния й личен живот, а може би и с недоволство от обслужването.
Тъмнокосият продавач /и защо ли в магазина нямаха практика служителите да носят табелки с имената си?/ бързо пое обратно с другата кредитна карта, а Хелън се отпусна в креслото, убедена, че след минута ще се появи с чек, който да разпише, след което щеше да бъде свободна да си тръгне с покупките си.
Или с плячката, както терапевтката й - д-р Дейна Колобнър, ги наричаше на шега.
Наистина беше нещо като плячка. Даваше си сметка за това. Купуваше, за да задоволи апетита си. След няколко часа удовлетворението изчезваше и чувстваше необходимост от още. Е… не беше съвсем така. Необходимост беше прекалено силно казано. Беше реалистка дотолкова, че да прави разлика между желание и нужда.
Понякога й се струваше, че може да захвърли всичко това и да се присъедини към Корпуса на мира. Но на трийсет и осем години вероятно бе твърде стара. Може би това беше още една пропусната възможност, минала покрай нея, докато пропиляваше години от живота си с мъж, който не изпитва нищо към нея.
И когото тя също не обичаше. Вече не.
Продавачът се върна, изтръгвайки я от мислите й. Нещо в изражението му бе променено - бе изоставил заучената си любезност.
- Опасявам се, че и тази е невалидна – съобщи, стиснал картата между палеца и показалеца си.
- Тук има нещо нередно – възрази Хелън и в стомаха й се прокрадна добре познатото чувство на тревога. Измъкна картата, обслужвана от служебната сметка на Джим. Използваше я само в краен случай. Като този.
След не повече от две минути мъжът се появи отново и този път лицето му изразяваше презрение. Върна й картата... разрязана на четири равни части.
- Накараха ме да го направя – обясни рязко.
- Кой по-точно?
Той сви костеливите си рамене, върху които висеше прекалено широко сако.
- От банката. Твърдят, че картата е крадена.
- Крадена?
Продавачът кимна и повдигна грижливо изскубаните си вежди.
- Така казаха.
- Мисля, че щеше да ми е известно, ако картата ми е била открадната.
- И аз мисля така, госпожо Захарис. Въпреки това, съобщението беше недвусмислено и бях принуден да действам според разпореждането.
Тя се възмути от снизходителния му тон, но се опита да овладее гнева, който я обзе.
- Трябваше да говорите с мен, преди да разрежете картата.
Мъжът поклати глава.
- Опасявам се, че не сте права. Предупредиха ме, че ако не го направя, магазинът ще бъде глобен.
Глупости. Беше уверена, че е изпитвал удоволствие, докато разрязва картата, и още по-голямо, докато й подава частите. Познаваше този тип хора.
Отправи му смразяващ поглед и извади от чантата мобилния си телефон.
- Извинете ме. Трябва да се обадя.
- Разбира се.
Наблюдаваше го, докато се отдалечава, опасявайки се, че няма да преброи даже до пет и той ще се върне пак, за да я обсипе с нови обвинения. Но мъжът едва бе приближил до отдалечения край на помещението, когато някакво момиче подаде глава през вратата и подвикна:
- Хавиер е на телефона, Луис. Знае, че имаш проблем с фалшива карта.
Луис. Хелън запомни името, за да може да адресира персонално протестното писмо, което възнамеряваше да напише до управителя на магазина.
Извади от портфейла си една от отхвърлените карти и набра номера на банката, нетърпеливо минавайки от меню на меню, докато накрая успя да се свърже с живо същество.
- На телефона е Уенди Ноел. С какво мога да ви помогна?
- Надявам се да сте в състояние да го направите, Уенди – подхвана Хелън с най-любезния тон, който можа да изцеди от себе си при тези обстоятелства. – По някаква причина картата ми бе отхвърлена в един магазин днес и не мога да си обясня защо.
- С удоволствие ще ви помогна, мадам. Бихте ли изчакали за момент?
- Естествено.
Хелън седеше с туптящо до пръсване сърце, докато в ухото й се разнасяше мелодия, която се смесваше с кънтящата в магазина музика.
- Госпожо Захарис? – разнесе се гласът на банковата служителка.
- Да?
- Картата ви е обявена за открадната, мадам. – Момичето се опитваше да бъде учтиво. В тона му се долавяше съчувствие и извинение. – Блокирана е.
- Но аз не съм я обявявала за изчезнала – възрази Хелън. – В момента се намирам в един магазин, където отказват да я приемат.
- Няма как да я използвате, щом е обявена за открадната.
Хелън поклати глава, въпреки че жената от другия край на линията не можеше да я види.
- Вероятно става въпрос за кражба на самоличност. – Това беше единственото логично обяснение на случващото се. – Кой я е обявил за невалидна?
- Някой си… Диме… Демет… рис…
- Деметриус? – попита, невярваща на ушите си.
- Точно така. Деметриус Захарис – измърмори жената. – Обади ни се лично, за да обяви картата за открадната.
- Но защо? – промълви Хелън, преди да успее да се въздържи, тъй като знаеше, че на този въпрос няма отговор. Или поне такъв, който би могъл да я задоволи.
- Опасявам се, че не зная.
- Изпратен ли е заместител на картата? – Усещаше, че постепенно я завладява паника. – Бихте ли могли да гарантирате покупките ми с новия номер?
- Господин Захарис изрично разпореди да не изпращаме заместваща карта към този момент.
Смаяна, Хелън се поколеба за миг. Искаше да възрази, да каже, че е станала грешка, да предположи, че някой от обкръжението на Джим се е обадил да блокира картата, но дълбоко в нея нещо й казваше, че нещата не стоят така. Съпругът й бе сторил всичко това преднамерено.
Благодари на жената, затвори и веднага след това набра номера на Джим.
Той вдигна едва след четвъртия сигнал.
- Защо си обявил кредитните ми карти за откраднати?
- Кой се обажда?
Можеше да си представи самодоволното му ухилено лице.
- Защо – повтори тя рязко - си блокирал картите ми?
Чу как коженото кресло изскърца под тежестта му.
- Нека те попитам нещо – отвърна той с глас, натежал от сарказъм. – Има ли нещо, което би искала да ми споделиш? Нещо, което досега си крила от мен?
Стомахът й се сви на топка.
Какво ли беше открил?
- Накъде биеш, Джим? – Господи, имаше толкова много неща, които можеше да има предвид.
- Мисля, че много добре знаеш.
В съзнанието й нахлуха хиляди вероятности.
- Не. Не мога да се сетя за нещо толкова лошо, за което би искал да ме унижиш така на публично място. Смяташ ли, че е в твоя полза, ако се разчуе, че съпругата ти се опитва да пазарува с блокирани кредитни карти?
- Не чак толкова, колкото… ами… да бъда лишен от семейство.

ДВЕТЕ КРИВИ ТУХЛИ

След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес. Първите няколко седмици спяхме върху стари врати, купени на безценица от един склад за отпадъци; бяхме ги повдигнали върху тухли в четирите края, за да не са на земята. (Дюшеци естествено нямахме, както се очаква от горски монаси.)

Настоятелят получи най-хубавата врата, гладката. Моята имаше голяма нащърбена дупка в средата, където някога бе имало дръжка. За моя радост тя бе махната, но сега в центъра на моето необичайно легло зееше дупка. Шегувах се, че няма да е нужно да ставам, за да ходя до тоалетна! Суровата истина обаче бе, че вятърът минаваше през дупката. През онези първи нощи трудно заспивах.

Бяхме бедни монаси, на които им трябваха постройки. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагам бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби – абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си „Би Би Си” (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.

- Хубава стена – подхвърли той непринудено.

- Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?

Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.

- Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли, отделно от двете „сгрешени”. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми „бодяха“ очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко - да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една „хубава тухлена стена”. Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено „двете криви тухли”? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само „двете лоши тухли”? Всъщност добрите, съвършените тухли са неимоверно повече – отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, – но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една „много хубава стена”.

Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от “сгрешените”. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.

Разказвал съм тази случка много пъти. Веднъж при мен дойде един строител, който ми довери професионална тайна.

- Ние, строителите, винаги допускаме грешки – започна той, – но на клиентите казваме, че това е „белег за оригиналност”, който никоя от къщите наоколо няма. След което им вземаме още няколко хилядарки отгоре!

Така че има вероятност „уникалните характеристики” на къщата ви да са били първоначално грешки. По същия начин онова, което приемате за грешки и недостатъци в себе си, в своя партньор или в живота по принцип, може да се превърне в „уникални черти”, които ще обогатят живота ви на този свят – стига да престанете да се вторачвате в тях.


ДА ОТВОРИШ СЪРЦЕТО СИ

Преди няколко века в пещера някъде в азиатската джунгла седем монаси медитирали върху безусловната любов, за която вече ви говорих. Първите трима били главният монах, брат му и най-добрият му приятел. Четвъртият бил неприятел на главния монах – двамата просто не се разбирали. Петият в групата бил много стар монах, в толкова напреднала възраст, че всеки момент очаквали да умре. Шестият монах бил болен – всъщност толкова болен, че и той можел скоро да се спомине. И последният, седмият, бил безполезният монах – той винаги заспивал по време на медитация, не можел да запомни думите на мантрите, а когато напявал, излизало фалшиво. Не можел дори робата да си облече както трябва. Останалите обаче го понасяли и му били благодарни, задето ги учи на търпение.

Един ден разбойници открили пещерата и понеже била отдалечена и закътана, решили да я направят свое убежище. Затова решили да убият монасите. За щастие главният монах бил красноречив оратор и успял – не ме питайте как – да склони разбойниците да пуснат всички негови събратя, освен един, който щял да бъде убит като предупреждение към останалите да не казват на никого за пещерата. Това било най-доброто, което главният монах успял да постигне.

Оставили го насаме, за да вземе ужасното решение кого да пожертва, та да бъдат спасени останалите.

Когато разказвам тази история пред публика, тук спирам и питам: „Е, кого според вас е избрал главният монах?”. Това пречи на някои от слушателите да заспят и събужда онези, които вече са заспали. Напомням им, че седмината са главният монах, братът, най-добрият приятел, врагът, старият монах, болният монах (и двамата на прага на смъртта) и безполезният. Кого според вас е избрал?

Някои предполагат, че това е врагът.

- Не – казвам.

- Брат си?

- Грешка.

Някой винаги споменава безполезния монах – какви съдници сме само! И след като съм се позабавлявал добре, им разкривам истината: главният монах не могъл да избере.

Той обичал брат си също толкова – нито повече, нито по-малко, – колкото и най-добрия си приятел; и също толкова обичал той врага си, стария монах, болния монах и дори добрия стар безполезен монах. Той бил овладял до съвършенство смисъла на онези думи: Сърцето ми винаги ще е отворено за теб, каквото и да правиш, който и да си.
Вратата на сърцето на главния монах била широко отворена за всички - от безусловна, непознаваща дискриминация и ограничения любов. И най-трогателното от всичко е, че обичта към другите била равна на обичта му към себе си. Сърцето му било отворено и за самия него. Ето защо той не избрал между себе си и другите.

На юдео-християните сред присъстващите припомням, че в техните писания се казва: „Възлюби ближния си като себе си”. Не повече от себе си, нито по-малко, а като себе си. Това означава да гледаме на другите по същия начин, по който гледаме на себе си, но и да гледаме на себе си така, както гледаме на другите.

Защо повечето от слушателите ми предположиха, че главният монах е избрал самият той да умре? Защо в нашата култура винаги жертваме себе си заради другите и това се счита за добро? Защо сме по-взискателни, критични и склонни да наказваме себе си, отколкото всеки друг? Причината винаги е една и съща: все още не сме се научили да обичаме себе си. Ако смятате, че е трудно да кажете на друг човек: „Сърцето ми е отворено за теб - каквото и да направиш”, то е нищо в сравнение с трудността, пред която ще се изправите, когато трябва да кажете: „Аз. Аз съм този, с когото живея, откакто се помня. Аз самият. Вратата на сърцето ми е отворена и за мен самия. За всичко, което съм, каквото и да съм направил. Влез”.

Това имам предвид, когато казвам да обичаме себе си – нарича се прошка. Да прекрачим прага на затвора, изграден от чувството за вина, и да бъдем свободни; да бъдем в мир със себе си. И ако наистина намерим смелостта да си кажем тези думи искрено, в своя съкровен вътрешен свят, ще се устремим нагоре, а не надолу, докосвайки чистата любов. Един ден всеки от нас ще трябва да си каже тези думи или други подобни честно и без преструвки. Тогава ще се почувстваме така, сякаш част от нас, която е била отхвърлена и оставена да живее на студа ужасно дълго, се е прибрала у дома. Ще се почувстваме цялостни и свободни да бъдем щастливи. Само когато обикнем себе си по такъв начин, ще разберем какво значи да обичаш истински друг човек – ни повече, ни по-малко.

И запомнете, моля ви: не е нужно да сте съвършени, да сте безупречни, за да си дадете тази любов. Не чакайте съвършенството, то никога не идва. Трябва да отворим сърцето си за себе си - каквото и да сме направили. Когато го отворим, ще бъдем съвършени.
Хората често ме питат какво е станало със седемте монаси, когато главният монах казал на разбойниците, че не може да избере ни един от тях.

Историята такава, каквато я чух преди много години, свършваше дотук2. Аз обаче знам какво се е случило; представих си какво трябва да е последвало. Когато главният монах обяснил на разбойниците защо не може да избере между себе си и друг от монасите и им разкрил смисъла на любовта и прошката, както направих и аз току-що, разбойниците били толкова впечатлени и вдъхновени, че не само помилвали седмината, но и самите те станали монаси!


КУПЧИНАТА ТОР

Неприятни неща, като това да се представиш най-зле от целия клас, се случват в живота. Те могат да се случат на всеки. Единствената разлика между щастливия човек и онзи, който се отчайва, е в начина, по който реагират на нещастията.

Представете си, че сте прекарали страхотен ден на плажа с вашия приятел. Когато се прибирате у дома, откривате, че точно пред входната ви врата се издига голяма купчина тор. Има три неща, които знаете за въпросната купчина:
1. Не сте я поръчвали. Вината не е ваша.

2. Няма измъкване. Никой не е видял кой я е стоварил, така че няма на кого да се обадите, за да си я прибере.

3. Купчината е гадна и воняща, умирисала е цялата къща. Направо не се издържа.
4.
В тази метафора купчината тор пред къщата олицетворява травматичните изживявания, които са ни се стоварили. Както и по-горе, има три неща, които знаем за трагедията в живота ни:
1. Не сме я поръчвали. Казваме си: „Защо на мен?”.

2. Няма измъкване. Никой, дори най-добрият ни приятел, не може да ни отърве от нея (въпреки че може да опита).
3. Тя е ужасна, съсипва щастието ни и болката изпълва целия ни живот. Направо не се издържа.

Има два начина да реагираме на ситуацията, в която ни се е стоварила купчина тор. Първият е да я носим със себе си. Слагаме малко в джобовете, в чантата, в пазвата. Пълним си дори гащите. Тогава откриваме, че като разнасяме тор насам-натам, губим много приятели. Дори най-добрите ни приятели като че ли все по-рядко се обаждат.

„Разнасянето на тора” е метафора за затъването в депресията, негативността или гнева. Това е естествена и разбираема реакция спрямо злополучните обстоятелства. Но губим много приятели, защото е също така естествено и разбираемо, че не сме приятна компания, когато сме толкова потиснати. Освен това, купчината не става по-малка, затова пък с времето вонята й нараства.

За щастие има и друг начин. Когато са ни стоварили купчина тор, можем да въздъхнем и да се заловим за работа. Изкарваме количката, вилата и лопатата. Натоварваме тора на количката, закарваме го зад къщата и го разнасяме из градината. Наистина трудоемка работа, но знаем, че нямаме друг избор. Понякога успяваме да пренесем само половин количка тор. Правим нещо по проблема, вместо с оплаквания да затъваме в депресията. Ден след ден събираме тора. Ден след ден купчината все повече се смалява. Може да ни отнеме няколко години, но неизменно идва утрото, когато виждаме, че купчината тор пред къщата ни е изчезнала. Нещо повече, в друга част на къщата се е случило чудо. Градината грее в ярките цветове на цветята, които са навсякъде. Ароматът им се носи по улицата и съседите, и дори минувачите се усмихват с наслада. А плодното дръвче в ъгъла едва не се е прекършило под тежестта на плодовете. Те са толкова сладки, че такива няма да намериш в магазина. И са толкова много, че можем да ги споделим със съседите. Дори минувачите опитват вкусния вълшебен плод.

„Разкопаването на тора” е метафора на това да приветстваме трагедиите като средство за обогатяване на живота. Това е работа, която трябва да свършим сами – тук никой не може да ни помогне. Но като наторяваме с нея градината на сърцето си ден след ден, купчината на болката намалява. Може да ни отнеме няколко години, но неизменно идва утрото, когато не виждаме повече болка в живота си и в същото време в сърцето ни е станало чудо. То е изпълнено с цветята на добротата и ароматът на любовта се носи из улицата, към съседите и роднините ни, дори към случайните минувачи. Нашето дърво на мъдростта е свело клони към нас, отрупани със сладки прозрения за природата на живота. Тези вкусни плодове ние споделяме щедро дори с минувачите, напълно спонтанно.

Когато сме познали болката от нещастието, научили сме урока й и сме се грижили добре за градината си, можем да прегърнем някой друг, който страда дълбоко, и да кажем нежно: „Знам какво е”. Той ще разбере, че наистина знаете. Оттук започва състраданието. Показваме му количката, вилата и лопатата и му предлагаме безгранично насърчение. Няма как да направим това, ако първо не сме отгледали собствената си градина.

Срещал съм много вещи в медитацията монаси, които в кризисни моменти са спокойни, невъзмутими и ведри. Малцина обаче са станали велики учители. Често съм се питал защо е така.

Сега ми се струва, че онези монаси, на които им е било относително лесно, чиято купчина тор е била малка, не са станали учители. Докато монасите, които са срещнали огромни трудности, тихо са ги „обработвали” и са създали богата градина – именно те са станали големи учители. Всички са притежавали мъдрост, спокойствие и състрадание; но онези с повече тор са имали повече за споделяне със света. Моят учител Аджан Ча, който за мен е най-великият учител, на младини навярно е имал пред вратата си опашка от камиони, чакащи своя ред да изсипят тора.

Поуката от историята е може би тази: ако искате да служите на света, ако искате да следвате пътя на състраданието, следващия път, когато в живота ви се случи нещастие, си кажете: „Ура! Още тор за градината ми!”.

I
ЖЕНАТА НА УЛИЦАТА

Пътувах в таксито и се чудех дали не съм се нагласила прекалено за партито тази вечер, когато погледнах през прозореца и съзрях мама, която ровеше в един контейнер за смет. Вече се здрачаваше. Бурният мартенски вятър отвяваше парата, която се издигаше от уличните шахти, а минувачите бързаха по пътя си, сгушени във вдигнатите си яки. Задръстването ме бе заклещило на две пресечки от мястото, където отивах.


Мама се намираше на около пет метра от мен. Омотала парцали около раменете си, за да я пазят от пролетния мраз, тя тършуваше в боклука, а кучето й - черно-бял полутериер, подскачаше игриво в краката й. Не можех да сбъркам до болка познатите жестове – наклонената настрани глава и издадената долна устна, докато изучаваше потенциалната находка, измъкната от контейнера, широко отворените очи, греещи от детинска радост, когато нещо грабнеше вниманието й. Дългата прошарена коса бе сплетена и сплъстена, очите й бяха хлътнали в орбитите, но дори и така у нея все още съзирах нещо от мама, каквато я помнех от детството си – неустрашимата гмуркачка, която някога бе политала като птица от най-високите скали, художничката, която обичаше да рисува сред пустинята и да чете Шекспир на глас. Скулите й бяха все така високи и ясно очертани, ала кожата й, зачервена и обветрена, изглеждаше суха като пергамент от излагането на стихиите през многобройните лета и зими. За минувачите тя вероятно по нищо не се отличаваше от хилядите бездомници по улиците на Ню Йорк.


Бяха изминали месеци от последната ни среща. Тя вдигна поглед и ме обзе паника, че може да ме види и да ме повика по име, че за беда някой от гостите на партито ще се окаже наблизо, ще ни забележи и ще спре, мама ще му се представи и тайната ми ще излезе на бял свят.


Сниших се на седалката и помолих шофьора да обърне и да ме върне в дома ми на Парк Авеню.

Таксито спря пред сградата, в която живеех, портиерът ми задържа вратата, а момчето от асансьора натисна бутона за етажа. Тази вечер съпругът ми щеше да работи до късно, както обикновено, и апартаментът тънеше в тишина, нарушавана единствено от потропването на токчетата ми по лакирания паркет. Все още бях разтърсена от внезапната среща с мама и спомена за щастливото й изражение, докато тършуваше из контейнера. Пуснах си Вивалди с надеждата, че музиката ще ме успокои.

Погледът ми обгърна стаята, плъзна се по вазите от бронз и сребро от края на XIX век, по старите, подвързани с кожа книги с изтъркани гръбчета, изровени от битпазарите, по географските карти, поставени в рамки, персийските килимчета и коженото кресло, в което обичах да потъвам вечер. Бях се постарала да изградя тук свой собствен дом, да преобразя този апартамент в място, което би било по вкуса на онази, която се стремях да бъда. Но насладата, която ми доставяше, бе неизменно помрачавана от тревогата, че в същото време мама и татко са сгушени край някой отдушник на улицата. Притеснявах се за родителите си, но и се срамувах от тях и от самата себе си, задето нося перли и живея в богаташки квартал, докато те се чудят как да се сгреят и да сложат залък в устата си.

Но какво можех да направя? Бях опитвала безброй пъти да им помогна. Татко отказваше под предлог, че не се нуждаели от нищо, а мама винаги искаше някой глупав подарък като шишенце парфюм с пулверизатор или карта за фитнес клуб. Казваха, че харесват начина си на живот.

Ненавиждах се за това, че избегнах срещата с мама. Мразех антиките си, дрехите си, апартамента. Трябваше да направя нещо. Телефонирах на една нейна приятелка, за да оставя съобщение. Това беше системата ни за връзка. Винаги минаваха няколко дни, преди да успее да ми се обади, но когато най-сетне се чухме, гласът й звучеше с обичайното ведро безгрижие, сякаш бяхме обядвали заедно предишния ден. Казах й, че искам да се видим, и предложих да се отбие в апартамента ми, но тя предпочете да излезем някъде. Обичаше да се храни навън, затова се уговорихме да се срещнем в любимия й китайски ресторант.

Когато пристигнах, мама вече седеше в едно сепаре и изучаваше менюто. Беше се постарала да си придаде угледен вид. Носеше широк сив пуловер, почти чист, като се изключат няколкото едва забележими лекета, и черни мъжки кожени обувки. Беше измила лицето си, но вратът и слепоочията й бяха потъмнели от мръсотия.

Щом ме видя, тя възторжено ми помаха и се провикна:


- Ето го и малкото ми момиченце!


Целунах я по бузата. Беше набутала в чантата си всички пакетчета със сосове и горчица, които бе намерила на масата. Пред очите ми изсипа в нея и съдържанието на дървената купа с изсушена юфка.

- Лека закуска за по-късно – обясни тя.


Поръчахме. Мама избра „Морска наслада“ и се обърна към мен:


- Нали знаеш колко обичам морски дарове.


Заговори за Пикасо. Ходила да види ретроспективна изложба на творчеството му, но останала разочарована – намирала произведенията му за крайно прехвалени. Ако питали нея, кубистичните му творби до една били кичозни цапаници. След розовия си период не можел да се похвали с нищо стойностно.



- Тревожа се за теб – казах й аз. - Кажи ми как да ти помогна.

Усмивката й помръкна.


- Защо смяташ, че се нуждая от помощта ти?


- Не съм богата – продължих, - но имам заделени пари. Само ми кажи какво ти е нужно.

Мама се замисли за момент.

- Една електролиза ще ми се отрази добре.

- Говоря сериозно.

- И аз. Една жена се чувства добре, когато изглежда добре.

- Стига, мамо. – Почувствах, че гърбът ми се сковава, както се случваше всеки път, когато водехме подобен разговор. - Имам предвид нещо, което ще ти помогне да промениш живота си, да го направиш по-добър.

- Искаш да ми помогнеш да променя живота си, така ли? - попита тя. - Аз съм си много добре. Но на теб ти е нужна помощ. Ценностната ти система е разклатена.

- Мамо, преди няколко дни те видях да ровиш в боклука на една улица в Ийст Вилидж.

- Ами хората в тази страна са пълни прахосници. Това е моят начин да подпомогна процеса на рециклиране. - Тя хапна от блюдото си. - Защо не ми се обади?

- Досрамя ме, мамо. Скрих се.

Тя ме посочи с пръчиците за хранене и каза:

- Виждаш ли? Ето! Точно за това ти говоря. Прекалено лесно се оставяш да те смутят. Двамата с баща ти сме такива, каквито сме. Приеми го.

- А какво да кажа на хората, когато ме питат за родителите ми?


- Истината – отговори тя. - Съвсем просто е.

* * *
Винаги съм знаела, че Дядо Коледа не съществува.



Никой от нас не вярваше в него. Мама и татко бяха против да подхранват тази самозаблуда. Скъпите подаръци не им бяха по джоба, а не искаха да мислим, че сме били по-лоши от останалите деца, които в коледната сутрин намираха под елхата всевъзможни лъскави играчки, уж донесени от него. Затова ни обясниха, че играчките, които уж са „измайсторени“ от малки елфи с шапчици в работилницата на Северния полюс, най-често имат етикет „Произведено в Япония“. „Помъчете се да не гледате отвисоко на тези деца – каза мама. – Те нямат никаква вина, че мозъците им са промити с нелепи митове“.

Ние също празнувахме Коледа, но обикновено около седмица по-късно, когато на боклука можеха да се намерят великолепно запазени панделки и опаковъчна хартия, а край пътя бяха захвърлени елхи в чудесно състояние, с неопадали иглички, нерядко все още с украса от сребърни гирлянди. За подарък получавахме топчета за игра, кукла или прашка, купени от следпразнична разпродажба.
Татко изгуби работата си в гипсовата мина, след като бе влязъл в пререкание с началника си, и в навечерието на празника се оказахме без пукнат цент. На Бъдни вечер той ни повика един по един навън, под звездното небе на пустинята. Дойде моят ред и двамата излязохме пред къщата. Предложих му да се сгуши на топло при мен под одеялото, с което се бях увила, но той отказа. Студът никога не го притесняваше. Бях на пет. Седнах до татко и той ми каза да вдигна поглед към небето. Обичаше да говори за звездите. Обясняваше ни, че тяхното движение в нощното небе се дължи на въртенето на Земята. Учеше ни да познаваме съзвездията и да се ориентираме по Полярната звезда. Твърдеше, че сияйните звезди са една от специалните привилегии, с които обитателите на пустинята като нас са облагодетелствани. И макар че богаташите от градовете живеели в луксозни апартаменти, въздухът, който дишали, бил толкова замърсен, че изобщо не виждали звездите на небето. Трябвало да не сме с всичкия си, да поискаме да сме на тяхно място.

- Харесай си звезда – каза ми татко онази вечер. Можело да си избера, която искам, и тя завинаги щяла да си е само моя. Това бил коледният ми подарък.

- Не можеш да ми подариш звезда! - рекох аз. - Те не са на никого.

- Именно – отговори той. - Не са на никого. Само трябва да си заплюеш някоя, преди друг да е предявил претенции. Колумб как е подарил Америка на кралица Изабела. По същата логика защо да не си харесаш звезда?
Помислих над казаното и си дадох сметка, че има право. Много го биваше да преценява разни неща.
Можело да си поискам всяка, с изключение на Бетелгейзе и Ригел, защото Лори и Брайън вече си ги били избрали.
Вдигнах поглед и се помъчих да реша коя е най-хубава. В ясното небе над пустинята блещукаха стотици, може би хиляди, дори и милиони. Колкото повече зрението свикваше с тъмнината, толкова повече звезди изплуваха от дълбините на космоса и се разкриваха пред погледа. Една от тях – на запад, над планините, но ниско в небето – сияеше по-ярко от всички останали.
- Искам ето тази – посочих я аз.
Татко се ухили.
- Това е Венера.

Венера била само планета, продължи той, доста незначителна пред истинските звезди. Изглеждала по-едра и по-ярка, защото се намирала много по-близо до Земята. Горката стара Венера дори не греела със собствена светлина, добави той, а отразявала чуждата. Обясни ми още, че причината, поради която планетите блестят, а звездите блещукат, е в това, че отразената светлина е постоянна, а истинската пулсира.

- Нищо, въпреки това ми харесва – казах аз. Отдавна се възхищавах на Венера. Тя изгрява на хоризонта на запад привечер, ала ако човек станеше рано сутрин, можеше да я види на небосклона дълго след като звездите бяха избледнели.

- Е, какво пък – рече татко. - Коледа е. Може да имаш собствена планета, щом искаш.

И той ми подари Венера.

По време на вечерята започнахме разговор за космоса. Татко ни обясни какво представлява светлинната година, разказа ни за черните дупки и квазарите, за удивителните качества на Бетелгейзе, Ригел и Венера.

Бетелгейзе била червен гигант, разположен на лявото рамо на ловеца Орион. Била една от най-големите звезди, видими на нощното небе, надминаваща по размери Слънцето стотици пъти. Светела ярко от милиони години и скоро щяла да се превърне в супернова и да загине. Стана ми мъчно, че Лори си е избрала звезда с такава незавидна съдба, но татко ме успокои, че в космически мащаби „скоро“ означавало след стотици хиляди години.

Ригел пък била синя звезда, по-малка от Бетелгейзе, но още по-ярка от нея. И тя се намирала в същото съзвездие – на лявото коляно на Орион, което според татко се връзваше идеално, защото Брайън бе бърз като вятъра.

Венера си нямала луни и по-малки сателити, нито пък магнитно поле, но за сметка на това можела да се похвали с атмосфера, при това доста близка до земната, само че ужасно гореща – около петстотин градуса, че и повече. „Така че – каза той, - когато Слънцето започне да гасне и Земята изстине, всички ще се надпреварват да отидат на топло на Венера. Но първо ще трябва да получат разрешение от твоите прапраправнуци“.

Посмяхме се как децата, които вярват в мита за Дядо Коледа, тънат в самозаблуда и се радват на евтини пластмасови играчки. „След години, когато онези джунджурии са изпочупени и отдавна захвърлени – каза татко, - вие все още ще имате своята звезда“.
* * *
Къщата ни в Батъл Маунтин винаги беше пълна с животни. През дома ни бяха минали какви ли не гадинки - бездомни кучета и котки и техните поколения, неотровни змии, гущери и костенурки, които ловяхме из пустинята. Известно време отглеждахме и един койот, на който сякаш му хареса да живее с нас, а веднъж татко донесе ранен мишелов, който кръстихме Бъстър. Бъстър бе най-грозният домашен любимец, който някога сме имали. Когато му подавахме остатъци от месо, той извръщаше глава настрани и ни измерваше косо с жълтото си око. После надаваше писък и започваше да бие бясно със здравото си крило. Тайничко се зарадвах, когато се възстанови и отлетя. Оттогава всеки път, щом видехме мишелови в небето, татко заявяваше, че различава и нашия Бъстър, който идвал да ни благодари. Но аз си знаех, че и през ум не би му минало да се върне. Тази птица не знаеше какво е признателност.


Храна за животни не можехме да си позволим, така че любимците ни ядяха остатъците от нашата трапеза, които обикновено бяха доста оскъдни. „Ако не им харесва, прав им път – казваше мама. – Това, че сме ги приютили, не означава, че ще им слугувам и угаждам“. Според нея така правехме добро на самите животни, защото не допускахме да станат зависими от нас. Така, ако се наложеше да заминем, питомците ни щяха да оцелеят. Мама обичаше да поощрява самостоятелността у всички живи същества.
Тя смяташе, че не бива да се месим в естествения ход на живота. Не позволяваше да убиваме мухите, от които къщата направо гъмжеше, понеже служели за храна на птиците и гущерите, с които пък се хранели котките. „Избийте мухите и ще обречете котките на глад“, казваше тя. По нейно мнение, пощадявайки мухите, все едно купувахме котешка храна, само дето излизаше по-евтино.

Веднъж, докато гостувах на приятелката си Карла, забелязах, че у тях няма нито една муха. Попитах майка й за причината.

Тя посочи едно блестящо златисто приспособление, което висеше от тавана, и с гордост назова някаква неизвестна на мен марка. Продавало се в бензиностанцията и в техния дом си били сложили по едно във всяка стая. Устройството изпускало отрова, която убива мухите.

- А с какво храните гущерите? - попитах.
- Ами и гущери нямаме – отговори тя.

Прибрах се у дома и казах на мама, че ни трябва такова чудо, но тя възрази.

- Щом убива мухите, няма да е много здравословно за нас.
Същата зима татко купи подобрен стар „Форд Феърлейн“. Една събота и неделя, когато времето се застуди, той обяви, че отиваме да плуваме във Врящото гърне. Това беше естествен серен извор в пустинята, северно от града, разположен сред каменисти скали и плаващи пясъци. Водата му беше топла и миришеше на развалени яйца. Съдържанието на минерали в нея бе толкова високо, че по скалите се бе отложил грапав варовит слой, подобно на коралов риф. Татко все казваше, че трябва да купим извора и да го разработим като балнеолечебен курорт.

Колкото по-надълбоко влизаше човек, толкова по-гореща ставаше водата. В средата никой не можеше да стигне дъното. Някои местни твърдяха, че изворът бил бездънен и бликал от самите недра на земята. Неколцина пияници и неблагоразумни тийнейджъри се бяха удавили в него и според твърденията на клиентелата на „Совата“, когато телата им се появили на повърхността, били буквално сварени.
Брайън и Лори умееха да плуват, но аз така и не се бях научила. Големите водни басейни ми вдъхваха страх. Те се смятаха за нещо неестествено в пустинята, където бях израсла. Веднъж бяхме отседнали в един мотел, който имаше басейн. Тогава се престраших да преплувам цялата му обиколка, като се придържах плътно до стената. Но Врящото гърне нямаше неговите гладки стени и парапети. Нямаше нищо, в което да се вкопча.

Нагазих до раменете. Водата, обгръщаща гръдния ми кош, беше топла, а скалите, върху които стъпвах - толкова нажежени, че не можех да стоя на едно място. Погледнах назад към татко, който ме наблюдаваше със сериозно изражение. Опитах се да се оттласна към дълбокото, но нещо ме спираше. Той се гмурна и заплува енергично към мен.
- Днес ще се научиш да плуваш.

Обви ръка около мен и заплувахме навътре. Чувствах, че ме тегли след себе си. Вцепених се от ужас и така се вкопчих във врата му, че кожата му побеля.

- Видя ли, не беше чак толкова зле - каза татко, когато се добрахме до отсрещната страна.

Заплувахме обратно, но когато стигнахме до средата на извора, той откопчи пръстите ми и ме отблъсна от себе си. Замахах с ръце и потънах в горещата, воняща дълбина. Инстинктивно понечих да си поема дъх и се нагълтах с вода. Дробовете ми горяха. Очите ми бяха отворени, въпреки паренето от сярата, но под повърхността цареше сумрак и косата бе покрила лицето ми, затова не виждах нищо. Две ръце ме сграбчиха през кръста и ме издърпаха на плиткото. Известно време само плюех, кашлях и се давех за въздух.


- Всичко е наред – успокои ме татко. - Поеми си дъх.

Когато се посъвзех, той ме вдигна на ръце, отнесе ме в дълбокото и ме пусна отново.

- Потъни или плувай! - извика той.

За втори път паднах надолу като камък. Водата отново нахлу в носа и дробовете ми. Ритах, махах и се мятах, докато, останала без дъх, успях да изплувам на повърхността. Протегнах ръце да се уловя за татко, но той се отдръпна и едва когато отново започнах да потъвам, ръцете му ме извлякоха на плиткото.

Това продължи, докато най-после си дадох сметка, че ме спасява само за да ме хвърли обратно в дълбоките води, и вместо да търся прегръдката му, трябва да се изплъзна по-далеч от него. Ритах и блъсках из водата с ръце и крака, докато най-сетне започнах с лекота да се оттласквам извън обсега му.
- Браво, момичето ми! - извика той. - Ти плуваш!

Олюлявайки се, излязох от водата и седнах на покритите с варовик скали. Гърдите ми се повдигаха тежко. Татко се приближи и понечи да ме прегърне, но аз не исках да ме докосва, не исках да имам нищо общо нито с него, нито с мама, която спокойно си плуваше по гръб, докато се давех, сякаш всичко беше наред, нито дори с Брайън и Лори, които ме наобиколиха и започнаха да ме поздравяват. Татко само повтаряше, че ме обича, че никога не би позволил да се удавя, но че човек не бива цял живот да се държи за ръба на басейна. Всеки родител трябвало да предаде на децата си следния ценен урок: „Ако не искаш да потънеш, трябва да се научиш да плуваш“. Защо иначе, попита той, би ми причинил това?
Щом се посъвзех, реших, че вероятно има право. Нямаше друго обяснение за действията му.

2 януари
ВСИЧКИ ПАДАМЕ

Поведи ни от неистинното към истинното.
Хиндуистка молитва

Беше снежна нощ. Робърт ми разказваше как една пролет преди няколко години решил да боядиса дневната. Рано сутринта станал и отишъл до магазина, за да купи червена боя, бъркалки, валяци и четки, които винаги се втвърдяват, в каквото и да ги накиснеш.
Разбъркал боята навън и тръгнал към вратата с по една кофа във всяка ръка, парцал под мишница и голяма четка, чиято дръжка стискал между зъбите. И сега, толкова време по-късно, Робърт се заливаше от смях, докато го разказваше: „Въртях се няколко минути пред вратата и се мъчех да отворя, без да пусна нищо на земята. Голям инат. И точно когато почти успях, изгубих равновесие, залитнах назад и се озовах на земята, целият оплискан в червена боя”.
Смееше се на себе си, както често правеше, загледан в тихия сняг. А аз си мислех за тази история по целия път към къщи. Учудващо е колко често всички постъпваме така – ту с покупките от магазина, ту с кофите боя, ту с историите, които сме твърдо решени да споделим. Правим го с любовта, с чувството си за истина, дори с болката. Толкова е просто, но егото ни отказва да остави товара, за да отвори вратата. Отново и отново ни се предоставят възможности да научим това: не можем да се вкопчваме в нещата и в същото време да влезем. Трябва да оставим каквото носим, да отворим вратата и после да вземем само онова, което наистина ще ни е нужно вътре.
Такъв е редът на нещата при нас, хората: събираш, подготвяш, оставяш, влизаш. Но ако не успеем, винаги имаме втори шанс: да се научим да падаме, да ставаме и да се смеем.

- Съсредоточете се върху праг в живота си, който ви е трудно да прекрачите. Може да е в работата, у дома, в някоя връзка; може да е врата към по-голяма хармония.
- Дишайте равномерно. Вгледайте се в себе си и вижте не носите ли твърде много товари, за да успеете да отворите вратата.
- Дишайте бавно и с всяко издишване оставяйте по едно от нещата, които носите със себе си.
- Дишайте свободно и отворете вратата.







9 януари
ЖИВОТ В АКВАРИУМ

Обичай и прави това, което искаш.
Св. Августин Блажени

Любопитно нещо. Робърт напълни ваната и пусна рибките си вътре, за да почисти аквариума. След като изми стените на техните илюзорни дълбини, той отиде да ги прибере обратно.
И тогава с учудване откри, че макар рибките да имаха на разположение цялата вана, те се бяха струпали в малка част с размерите на аквариума си. Нищо не ги ограничаваше, нищо не ги задържаше там. Защо не плуваха свободно? Какво бе сторил животът в аквариума с вродените им инстинкти?
И двамата дълго помнихме този безмълвен, но ярък момент. Малките рибки бяха постоянно пред очите ни. Започнахме да гледаме на света през обектива на „живота в аквариума” и да се питаме дали и ние не правим същото. Дали не се затваряме в себе си? Дали не свиваме своя свят, така че да не съзнаваме пленничеството си?
Животът в аквариума ме накара да се замисля за начина, по който ни възпитават у дома и в училище. Внушават ни, че някои професии са неприемливи, а други - недостижими; учат ни да живеем по определен начин; принуждават ни да мислим, че само практичните неща са възможни; предупреждават ни отново и отново, че животът извън аквариума на собствените ни ценности е рискован и опасен.
Започнах да осъзнавам как от деца ни приучват да се страхуваме от живота извън аквариума. Като баща, Робърт започна да се пита дали подготвя собствените си деца за живот в аквариума или в неудържимия, безграничен свят.
И аз, вече мъж на средна възраст, се питам дали спонтанността, добронамереността и любопитството не са част от естествената ни способност да плуваме. Всеки път, когато се поколебая да направя нещо непланирано или неочаквано, да протегна ръка на някого или да се впусна в непознатото; всеки път, когато се сдържа да изтичам на дъжда или да ти се обадя, за да ти кажа, че те обичам, се питам дали не съм привикнал да плувам само в средата на ваната?

- Седнете на тихо и спокойно място, докато не се почувствате напълно уравновесени.
- Изправете се и започнете бавно да се разхождате в стаята.
- Приближете се до стените и помислете за живота си в аквариума.
- Вдишайте дълбоко и отидете до вратата. Помислете за същността на онова, което наистина е възможно в живота.
- Пристъпете прага на дома си и влезте в деня. Пристъпете прага на деня си и влезте в света.



15 януари
КАКЪВ ВКУС ИМА?

Колкото по-разностранна и всеобхватна е нашата същност,
толкова по-поносими са болките в живота.
Уейн Мюлър

Един възрастен учител в Индия се уморил от постоянните оплаквания на ученика си. И тъй, една сутрин го изпратил да донесе сол. Когато се върнал, учителят накарал недоволния младеж да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я изпие.
– Какъв вкус има? – попитал той.
– Горчив – отвърнал ученикът.
Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Двамата отишли мълчаливо до близкото езеро и когато ученикът хвърлил шепа сол във водата, старецът рекъл:
– Пий сега от езерото.
Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:
– Какъв вкус има?
– Сладък – гласял отговорът този път.
Тогава учителят седнал до сериозния младеж, който толкова много му напомнял на самия него, хванал ръцете му и казал:
– Болката в живота е шепа чиста сол - ни повече, ни по-малко. Тя винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие... Не бъди чаша. Бъди езеро.

- Успокойте се и се фокусирайте върху болката, която изпитвате.
- Не се опитвайте да отстраните болката, а дишайте през нея.
- При всяко вдишване се фокусирайте върху усилията да обгърнете болката.
- С всяко издишване се опитвайте да разширите съзнанието си и да позволите на болката да потъне в дълбините на всичко, което никога няма да познаем.



17 януари
ТРУДНО Е ДА СИ ПРОЗРАЧЕН

Животът е възможен само ако час след час рискуваме себе си.
Уилям Джеймс

Когато поживеем достатъчно, всички достигаме до едно и също прозрение, макар да ни е трудно да го приемем: какъвто и път да изберем да следваме, винаги ще има конфликти за разрешаване. Ако ли пък сме твърдо решени да избягваме всички конфликти с другите, рано или късно ще стигнем до отровен конфликт със самите себе си. И обратното, ако съумеем да се грижим за вътрешната си същност, тя все някога ще се противопостави на онези, които биха предпочели да бъдем нещо друго.
В действителност, ако избереш да бъдеш такъв, какъвто си, трябва да приемеш цената: не би могъл да отговориш на всички очаквания на другите, а това прави външните конфликти неизбежни – трудно е да си прозрачен. Но ако избереш да не бъдеш такъв, какъвто си, също ще трябва да платиш цената: докато угаждаш на всички наоколо, вътре в теб ще умира нещо ценно. Тогава ще трябва да се справяш с вътрешния си конфликт - още по-трудно е да си непрозрачен.
Що се отнася до мен самия, трябваха ми четирийсет и девет години да разбера, че да не бъдеш такъв, какъвто си, е пагубен избор, затова в последните деветнайсет се учих как в действителност да бъда себе си. В ежедневието това означава да си искрен и да устояваш на порива да потискаш собствената си истина. С други думи, да не ограничаваш и потискаш гласа на истинската си същност само защото на другите не им харесва или не желаят да го чуят.
Великите примери за това са се превърнали в легенда: Нелсън Мандела, Махатма Ганди, сър Томас Мор, Роза Паркс. Но не е необходимо да бъдем велики. Достатъчно е да започнем да казваме какво наистина искаме за вечеря или кой филм ни се гледа.

- Съсредоточете се и помислете за някое предстоящо решение, което може да породи конфликт - вътрешен, ако не отстоявате себе си, или конфликт с другите, ако постъпите в съгласие с истинската си същност.
- Дишайте спокойно. Почувствайте колко е трудно да бъдеш прозрачен и още по-трудно – да бъдеш непрозрачен за другите.
- Дишайте бавно и осъзнайте, че вие сте нещо повече от който и да е мимолетен конфликт.
- Дишайте дълбоко и осъзнайте, че истинската ви същност може да устои на конфликтите, които съпътстват живота.



7 май
ОБИКНОВЕНО ИЗКУСТВО

Преди да се заловиш да поправяш това, което виждаш,
провери през какво го гледаш.

Беше прекрасен слънчев ден. Бях карал петстотин километра, за да я видя. Тя беше на деветдесет и четири години и от осем месеца не бе излизала от стаята си. Аз бях първородният й внук и тя много се зарадва да ме види. След като разменихме новини, седнахме на ръба на леглото и тя се оплака какъв мрачен ден е.
Осъзнах, че единственият прозорец не е мит цяла година. Когато й казах, тя се засмя, както само деветдесетгодишните старици могат, и изрече с руския си акцент: „Мръсното око мръсен свят вижда”.
Същото е с ума и сърцето. Азът е единственият ни прозорец в този живот. И често страдаме, убедени, че прекрасният свят навън е сив и мрачен.
Може би смисълът на автентичната връзка е да си помагаме един на друг и да поддържаме умовете и сърцата си чисти. Може би вътре в себе си трябва да усвоим обикновеното изкуство на миене на прозорци, за да може денят да е истински.

- Поседете тихо, докато се почувствате концентрирани.
- С помощта на дъха си почистете наслоенията от ума си.
- Дишайте равномерно и изчистете всичко, което покрива сърцето ви.
- Дишайте дълбоко и изчистете всичко, което замъглява погледа ви.



23 май
ДА БЪДЕШ БУДЕН

Винаги има цел в живота,
но невинаги има живот в целта.

Много лесно е да се увлечем и да започнем да определяме себе си според другите.
Спомням си как един ден, когато бях в четвърти клас, на връщане от училище забелязах Рой - един съученик, когото не харесвах, да върви от другата страна на улицата. До този момент аз се наслаждавах на кратките мигове свобода между училищните занятия и напрежението, което ме очакваше у дома. Но щом видях Рой, неволно ускорих крачка и се опитах да го изпреваря. Той, разбира се, веднага забеляза това и също ускори ход. След минута вече се надбягвахме и аз имах чувството, че ако не стигна пръв до ъгъла, ще се чувствам пълен неудачник.
Достатъчно съм живял, за да знам, че често амбициите ни израстват точно по този начин. Отначало се наслаждаваме на това, което правим. После пътят ни се пресича с този на другите и ние се увличаме в надпревара с тях.
За да победим, често избираме най-близката мярка за цел и смисъл на живота си. Ако не открием такава, се чувстваме изгубени. Но усещането за цел е в дъха ни, в цялото ни същество. Както напомня Каръл Хеджидъс: „Смисълът е онази най-страстна същност, която откриваме, щом се вгледаме дълбоко в себе си”.
Под всички тревоги за кариера, работа и пенсия, действителната цел е да живеем пълноценно, в хармония с истинската си същност, независимо от званията и титлите, които сме заслужили или към които се стремим.
Представете си Буда в неговия миг на просветление. Надали е осъзнавал, че целият е озарен от вътрешна светлина. Напротив. Разказват, че когато станал от мястото си под дървото Бодхи, към него се приближил един монах и удивено попитал: „О, свети, какво си ти? Трябва да си Бог”.
Буда, който се възприемал такъв, какъвто е, отвърнал: „Не, не съм Бог”, и продължил по пътя си.
Монахът обаче настоял: „Тогава сигурно си дева?”. Буда спрял и отново рекъл: „Не, не съм дева”.
„Тогава трябва да си самият Брахма!”
Буда отговорил кратко: „Не”.
„Но какво си тогава? Моля те, кажи ми!”
Без да сдържа радостта си, Буда отвърнал: „Аз съм пробуден”.
Не може ли това да бъде целта ни? С когото и да се сблъскаме, каквото и да ни говорят, просто да бъдем будни?

- Поседете в тишина и медитирайте върху нещата, които ви определят.
- Почувствайте какво правите с дните си и кажете: „Аз съм повече от работата си”.
- Почувствайте къде прекарвате нощите си и кажете: „Аз съм повече от мястото, на което живея”.
- Почувствайте кого обичате и кажете: „Аз съм повече от взаимоотношенията си”.
- Почувствайте всичко, което сте изстрадали, и кажете: „Аз съм повече от миналото си”.
- Почувствайте името си и кажете: „Аз съм повече от името си”.
- Почувствайте как дъхът ви изпълва и напуска сърцето. Без име и минало, кажете: „Аз съм пламъкът на живота в това тяло”.



30 май
НАНИЗ ОТ ДНЕШНИ ДНИ

Кога, ако не сега?

След борбата с рака у мен остана пареща истина, с която живея всеки ден. Понякога не ми дава да заспя, но в повечето време ми носи голяма радост. Никой не ми я каза, нито аз достигнах целенасочено до нея. Тя просто ми се разкри, както счупената кост ни кара да почувстваме силния натиск на въздуха.
Тази истина гласи: Кога, ако не сега?
Няма „утре”, само наниз от днешни дни. Но и аз, като мнозина други, бях научен да мечтая за бъдещето, да препращам важните неща към него. Някой ден ще бъда щастлив. Когато забогатея, ще бъда свободен. Когато намеря подходящия човек, ще открия любовта. Тогава ще обичам, ще бъда щастлив, ще бъда искрен и истински.
Когато се озовах на крачка от смъртта, усещането ми за бъдеще изчезна. И макар че сега очаквам да живея дълго, правя планове и чакам с нетърпение много неща, нямам друг избор, освен да мечтая сега.
Започвам по навик да наливам най-доброто в някакъв въображаем бъдещ момент, но тогава чувам въпроса: Кога, ако не сега? И най-доброто от мен потича обратно към единственото място, което наистина познава - настоящето.
Това ми помогна да разбера по друг начин една история за Исус. Мисля си за младия богат търговец, който се приближил до Исус след проповедта на планината и искрено запленен, го попитал какво трябва да направи, за да се присъедини към него.
Исус разтворил ръце и казал: „Върви след мен. Остави всичко и тръгни с мен“.
Младият търговец заекнал и започнал да изрежда множество причини да не го направи веднага: не можел да остави търговията, трябвало да даде заръки, да събере дрехи, да вземе пари...
Исус отвърнал със същите думи: „Върви след мен“.
Колко често и ние постъпваме така, отхвърляйки любовта, истината, радостта, дори Бог, повтаряйки „да, но”. А единственото, което трябва да направим, е да оставим всичко. И да тръгнем. Сега.

- Дишайте бавно и медитирайте върху нещо скъпо за вас, към което се стремите: щастие, любов, подходящ партньор, да се научите да свирите на инструмент, да проумеете по-задълбочено истината за живота си.
- Дишайте дълбоко и в този момент просто мечтайте за това нещо. Не мислете за усилията да го постигнете.
- Представете си, че някаква част от това, което можете да познаете или постигнете, трябва да се случи днес.
- Вдишайте дълбоко и поемете в днешния ден енергията на всичко, което сте планирали и отложили.
- Позволете на тази енергия да ви изпълва през целия ден.



31 май
ДА ПОГЛЕДНЕШ ПРЕЗ ДРУГИ ОЧИ

Нямам друг избор, освен да погледна през твойте очи.
И вече няма да бъда сам,
и вече няма да бъдеш сам.
Янис Рицос

Има една история за Махатма Ганди, която ни разкрива дълбочината и смелостта на неговото състрадание. Случило се по време на прочутата му гладна стачка. При него дошъл изтерзан баща, чиято дъщеря била убита, и му казал, че ще спре да се бие, ако великият мъж хапне нещо. Ганди знаел, че изцелението е нещо по-дълбоко от прекратяването на насилието само по себе си. Затова отвърнал, че ще се откаже от гладуването, ако човекът прегърне убиеца на дъщеря си.
Казват, че мъжът избухнал в сълзи, но направил каквото Ганди заръчал. Конфликтът бил потушен. Голямо нещо е това за един почернен баща. Но освен огромния кураж, който ни е необходим, за да въплътим тази любов в ежедневието, молбата на Ганди ни разкрива неоспоримата мъдрост, че само когато ранените бъдат изцелени, каквото и да са сторили, и ние като хора ще се изцелим.
Трудно е да проумеем как става това, но загадката на истинската прошка се крие в освобождаването от тефтерите с правди и неправди и възстановяването на чувството в сърцето. И така аз съм принуден да се вгледам в собствения си дребен живот, в малките си всепоглъщащи болки, и да се запитам: Кой съм аз? Защо не мога да простя грешките на другите? Какво ми пречи отново да се доверя?

- Поседете в тишина. Освободете място в чувствата си за друг живот.
- Дишайте бавно. Мислете за човек, когото не разбирате.
- С всяко вдишване го допускайте по-навътре в сърцето си.
- С всяко издишване се опитвайте да погледнете през неговите очи.



4 юни
СИЛАТА ДА СЕ ДЪРЖИМ

В десетте области на Вселената няма ни едно място,
в което Изворът да не присъства.
Хакуин

Сещам се за историята за младежа, мръзнещ на пътя в Аляска, който чакал автостоп за Маями. Толкова му било студено, че едва държал знака в ръка. Накрая спрял един камион и дружелюбният шофьор му предложил: „Не отивам чак в Маями, но мога да те закарам до Форт Лодърдейл”. Младежът разочаровано отказал.
Тази съвременна приказка за нашата култура ни предупреждава за опасностите от стремежа ни към съвършенство. Колко често отказваме на съдбата, оправдавайки се с очаквания за нещо по-добро? Колко често отклоняваме дарове и възможности, защото не са точно това, за което сме мечтали? Колко време губим в търсене на перфектния партньор, перфектната работа, перфектната къща? Колко често се самоизмъчваме с въображаемите си идеали?
Колко често губим представа какво всъщност искаме и настояваме за „всичко или нищо”, при все че пред нас се открива безмерно изобилие и възможности?

- Седнете по възможност навън и съзерцавайте облаците. Потърсете облак, който ви прилича на кон. Независимо дали ще намерите, усетете какво е чувството да търсите нещо конкретно.
- Затворете очи и дишайте равномерно. След като се съсредоточите, отворете очи и погледнете същите облаци. Изберете един, който ви привлича, и вижте каква форма ще откриете в него.
- Независимо от формата, познайте чувството да откриваш онова, което ни очаква скрито.


12 юли
ДА ОБРАЗУВАШ ВЪЛНИ

Готов съм на всичко за теб.
А ти готов ли си да бъдеш себе си?

В класическата приказка на Ханс Кристиан Андерсен „Малката русалка” Ариел разменя прекрасния си глас за крака. Тази привидно невинна притча ни напомня за едно съвременно зло. Не ни ли учат, че движението е свобода: да се движим от един щат в друг, от един брак към друг, от едно приключение към друго? Не дефинираме ли успеха като движение нагоре от едно работно място към друго?
Разбира се, няма нищо лошо в промяната, в разнообразието, в новото, в подобряването на настоящото положение. Уловката е, когато се наложи да се откажем от гласа си, за да се движим свободно; да заглушим уникалното в себе си, за да успеем. Когато отказът от вълните е равносилен на отказ от дълбините, всъщност заменяме досега си с Бога за по-хубава алея пред къщата.
Урокът на Ариел е забележителен и като история за отношенията. На пръв поглед желанието й да има крака е трогателно породено от любовта. Тук обаче се крие друга измамна сделка. Колкото и силно да копнеем да обичаме и да бъдем обичани, не можем да променим същностната си природа и вътрешно да оцелеем.

- Поседете в тишина и помислете за собствената си любовна история.
- Издишайте и си спомнете случай, когато е трябвало да се откажете от част от себе си, за да бъдете обичани.
- Вдишайте и отново се свържете с тази потисната част от съществото си.


21 ноември
ДОКЪДЕТО УСПЕЕМ ДА СТИГНЕМ

Където спрем,
там е върхът.

Изкачвах се по един път в Скалистите планини, решен да стигна до Континенталния вододел, когато внезапно и почти едновременно ме пронизаха две чувства. Аз, който никога не съм имал проблем с височините, почувствах как ме обзема страх, докато шофирах по тесните клисури на близо 4000 метра надморска височина. Изпълни ме и неопровержимата истина, че всичко, което е, е там, където сме.
Спрях и слязох да се разходя из високопланинската тундра над гористия пояс. Осъзнах, че не мога да продължа нататък; че няма нужда да продължавам нататък. Възможно ли бе това пътуване да отразява пътуването ни в живота? Дали страданията ни са също като главозамайващите проломи сред древните скали? Дали просто не се движим, докато можем, а когато приемем човешкото в себе си, върхът сам идва при нас?
Звучеше малко вероятно. Стигнах, докъдето можах, и там, върху голия скалп на Земята, разбрах, че мястото, отвъд което повече не мога да продължа, е моята цел. Това е умората на сърцето, от която никой не може да избяга. Въпреки всичките ни благородни усилия да достигнем до някакъв бленуван апогей – независимо дали мечтаем за богатство или любов, – ние носим върха в себе си. Именно усилията и изтощението - самото пътуване - ни откриват гледката, която е навсякъде. Не стигаме до върха, а се отваряме за него.
Почувствах истината, някак усетих, че това ми стига, и извиках от вълнение. Ние сме голи също като тези скали, обвеяни от вятъра, и независимо от всичките си карти, стигаме до онова, което винаги сме имали, едва след като използваме всичко, което сме запазили. А това носи смирение.
Приемем ли крехкостта на своята човешка същност, ще видим колко упорито крехки са всички живи същества. Как тънко ручейче вода по планинската цепнатина може да укрепи корените; как тънко ручейче любов през каменистите ни сърца може да накара душата ни да разцъфти.

- Вече сме си задавали тези въпроси, но ми се струва, че си заслужава да ги припомним. Дишайте дълбоко и вижте как ще ви докоснат сега.
- Кое е това нещо в живота ви, за което сте най-благодарни?
- Кое е това нещо в живота, което продължава да ви изненадва?