Twilight
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Twilight

ГЛАСУВАЙТЕ ЗА НАС В БГ ТОП НА ВСЕКИ 24 ЧАСА!

 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Издателска къща "Хермес" представя:

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пон 21 Ное 2011, 18:23

Издателска къща "Хермес" ви канят на среща с известната писателка Александра Маринина.



















_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пет 09 Дек 2011, 17:09



ЕНЕРГИЧНИ ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ
Над 40 рецепти за зелен шейк подобряващ здравето и тонуса
от Виктория Бутенко


обем: 224 стр.
Очаквайте на: 25.11.2011 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1050-2

Въведение в света на суровата храна

Ако искате да изпитате доказания ефект от суровата храна, без да ограничавате нормалната си диета и без да правите жертви с начина си на живот, тази книга може да бъде вашият ключ към възстановяване и укрепване на организма ви!

За автора:
Виктория Бутенко – историята на едно изцеление
Виктория Бутенко е изследовател, лектор и автор, един от най-ревностните защитници на суровата храна и пионер в областта на зелените напитки. Виктория е родена в Русия, а понастоящем живее в САЩ.
През 1994 година семейството й заболява сериозно. Виктория страда от затлъстяване, а лекарите поставят на съпруга й Игор и двете им деца ред диагнози, които са повод за сериозно притеснение: хипертиреоза, ревматоиден артрит, астма, диабет, сърдечна аритмия. Специалистите дават на бащата още 2 месеца живот. Предупреждават Виктория, че сърцето й може да се предаде всеки момент. Малката им дъщеря – Валя, прекарва безсънни нощи, разтърсвана от астматична кашлица, а синът им – Сергей, е с диабет.
На ръба на отчаянието, Виктория решава да вземе нещата в свои ръце. Случайността я запознава с човек, вещ в света на суровата храна. Виктория чете, попива, осмисля новата информация. Един ден изхвърля всичките си готварски пособия, купува много пресни плодове и зеленчуци и изхвърля всичката останала храна от кухнята си.
Така започва пътят на семейство Бутенко към изцелението. Резултатите от това пътуване към здравето накратко са следните: кръвната захар на Сергей спада до нормата, астматичните пристъпи на малката Валя изчезват, а три месеца след започването на суровата диета цялото семейство участва и финишира в 10-километров маратон.
Понастоящем Виктория Бутенко пътува по цял свят и споделя вдъхновяващата си история с хората. Като се базира на най-новите открития в сферата на храненето, Виктория разяснява предимствата на подобна диета, както и колко важно е да се консумират големи количества зеленолистни храни. Канена е като лектор и участник в семинари за суровите храни в САЩ и Европа. Най-големият й хит е именно книгата „Енергични за цял живот“, която е едно чудесно въведение в света на суровата храна.
Вероятно най-важният принос на Бутенко като автор и защитник на суровата храна е революцията, чието начало дава със зелените си смутита. В продължение на десетилетия диетолозите говорят за многото полезни страни на зелените храни, но никога не е било съвсем ясно как да се включат свежи зелени растения в ежедневната диета на всеки човек. Според Виктория част от проблема е и фактът, че вкусът на зеленолистните храни не е толкова привлекателен, колкото вкусът на полуготовите храни.
Приносът на авторката се състои в две особености на подхода й. На първо място, зеленолистните растения, всепризнато полезна храна, са поднесени под формата не на салата, а на смути – напитка, приготвена в кухненски блендер. Този начин на консумация улеснява много усвояването на полезните вещества и дава много повече на организма. Втората особеност са плодовете – Бутенко разбира, че вкусът на напитката от зелени листа може да се окаже твърде силен за много хора, и добавя в блендера плодове. Тази комбинация дава на организма най-пълния комплекс от полезни вещества, а в същото време напитката е приятна на вкус.
Книгата „Енергични за цял живот“ няма за цел да ви накара да преминете изцяло на сурова храна. Авторката си е поставила за задача да помогне на всички, които искат да подобрят тонуса си и общото си здравословно състояние чрез зелените смутита. Зелените напитки могат да бъдат добавка към диетата на всеки и благотворното им въздействие да се изпита без ограничения в обичайния хранителен режим. Смутитата са лесни за приготвяне и не са зависими от сезона, а енергийните им качества са отлични. Книгата съдържа и много избрани рецепти за приготвяне на смутита, които могат да послужат за основа, на която да изградите собственото си зелено меню според личния си вкус.
Подобно на самата авторка, вие също можете да направите първите си стъпки в света на суровите храни и зелените напитки с книгата „Енергични за цял живот“!


За книгата:

Виктория Бутенко е бестселъров автор, изследовател и експерт по суровите храни, чиито книги и лекции са помогнали на хиляди хора. В „Енергични за цял живот“ Бутенко представя забележителните си открития за целебната сила на зеленолистните храни и своите патентовани зелени смутита – напитка от сурови продукти с висока хранителна стойност. Богатството от информация в книгата включва и данни за:
- високото съдържание на протеини в зелените листа и ролята им в хомеостазата
- значението на стомашната киселинност
- лечебната сила на хлорофила
- нивото на алкалност на организма
- важността на фибрите в ежедневната диета
- въздействието на зелените смутита върху състоянието на хора със здравословни проблеми
Включени са и множество рецепти за приготвяне на зелени напитки у дома.
Ако искате да изпитате доказания полезен ефект от суровата храна, без да ограничавате нормалната си диета и без да правите жертви с начина си на живот, тази книга може да бъде вашият ключ към възстановяване и укрепване на организма ви!


ОТКЪС
Революцията на зелените смутита

По време на проучването ми направи впечатление, че шимпанзетата обичат зелените листа. Спомням си как се вълнуваха шимпанзетата в зоопарка, когато получаваха свежи клонки от акация, млади палмови листа или къдраво зеле. Гледката така ме вдъхнови, че отидох до най-близкия храст и опитах самата аз да хапна акациеви листа. Те обаче не ми се сториха никак вкусни и ме подсетиха за друг проблем: аз приемах консумирането на зелени листа като задължение. Мислех си: „Трябва да си изям марулите”. Някои дни „мамех”, като ги изстисквах на сок. Изпивах набързо една чаша зелена течност и смятах, че съм изпълнила дълга си за няколко дни напред. Или пък, преди да се откажа от мазнините, поливах зелените храни с вкусен суров дресинг. Не можех обаче да си представя да седна и изям една връзка спанак или една зелка.
А ако на мен не ми харесваха, то Игор не можеше да ги понася. В детството му го карали да яде предимно хляб и месо, „като истински руснак”. В Русия по магазините рядко се намираха зеленолистни зеленчуци. От пазара можеха да се купят копър, магданоз и зелен лук, но само през лятото. Помня, че марули имаше по два пъти всяко лято, и за мен те бяха рядка и екзотична салата.
Колкото повече четях за хранителното съдържание на зеленолистните, толкова повече се убеждавах, че те са най-важната храна за човека. Само ако можех да намеря начин да ги направя достатъчно вкусни, за да приемам нужното количество и да бъда идеално здрава!
Безброй пъти се насилвах да ям големи порции зеленолистни храни – просто нарязани или под формата на салата, но установявах, че физически не съм в състояние да го направя. След две купички накъсани зелени листа или започваше да ми се гади, или получавах киселини.
Един ден, докато четях книга по биология, ми направи впечатление удивително устойчивият състав на растенията. Явно целулозата, основната съставка на растенията, има една от най-здравите молекули на планетата. В зелените листа се съдържат повече ценни вещества, отколкото в която и да е друга хранителна група, но всички те се намират вътре в растителните клетки. Тези клетки са изградени от твърда материя, вероятно като защитно средство на растението, за да бъде по-трудно за ядене от животните. За да се освободят ценните хранителни вещества от клетките, последните трябва да бъдат разкъсани, но това не е лесно. Ето защо, ако не бъдат добре сдъвкани, зелените листа не могат да задоволят хранителните ни нужди. За да извлечем полза от тях, трябва да ги сдъвчем до кремообразна консистенция.
Освен това, за храносмилането на минералите и витамините е необходима силна солна киселина с pH между 1 и 2.
Тези две условия са абсолютно задължителни за усвояването на хранителните вещества от зелените листа. Очевидно е, че когато се опитвах да ги ям просто така, не съм ги сдъвквала достатъчно добре, а вероятно и нивото на солна киселина в стомаха ми не е било достатъчно. В резултат на това страдах от лошо храносмилане и развих неприязън към зеленолистните зеленчуци като цяло.
След като десетки години сме приемали силно преработена храна, ние сме изгубили способността да дъвчем нормално. Челюстите ни са станали толкова тесни, че на мнозина им се налага да носят шини, защото няма място за всички зъби, дори при извадени мъдреци. Мускулите на челюстите ни са прекалено отслабнали, за да можем добре да сдъвчем суровите фибри. Зъболекарят няколко пъти ме посъветва да се отнасям по-внимателно към зъбите си и да не гриза твърди плодове и зеленчуци - като моркови и ябълки, а да ги настъргвам. Много хора имат пломби, изкуствени или липсващи зъби. Всичко това прави сдъвкването на зеленолистните зеленчуци до необходимата консистенция практически невъзможно.
Ето защо реших да се опитам да ги „сдъвча” с помощта на блендер „Вита-Микс”. Първо смелих малко къдраво зеле с пшенична вода. Мислех си, че просто ще затворя очи, ще запуша нос и ще го изпия. Щом отворих капака обаче, бързо го захлупих обратно. Повдигна ми се от силната миризма на пшенична трева. Тъмнозелената, почти черна смес беше абсолютно негодна за консумация. След малко главоблъскане добавих няколко банана и отново включих блендера. Така започна магията. Бавно и плахо повдигнах капака и подуших въздуха. За моя изненада, тази светлозелена смес миришеше много приятно. Нямах търпение да я опитам и отпих направо от блендера. Първата глътка ме въодушеви: беше повече от вкусно! Не твърде сладко, не твърде горчиво: най-необичайният вкус, който някога съм пробвала. Можех да го опиша с една-единствена дума: свежест.
След четири часа бях изпила всичко, което бях смляла, а по-точно: връзка къдраво зеле, четири банана и един литър вода. Чувствах се прекрасно и си направих още. Победоносно осъзнах, че за първи път в живота си съм погълнала две големички връзки зеленолистни зеленчуци за един ден, при това без мазнина или сол и наслаждавайки се на цялото преживяване. Стомахът ми се чувстваше чудесно и аз преливах от радост, че съм постигнала целта си.
Това беше през август 2004 г. Решението на моя проблем със зеленолистните зеленчуци се оказа неочаквано просто. Консумацията им по този начин отнемаше толкова малко време, че продължих да експериментирам с блендера ден след ден.
Трябва да призная, че идеята за смлени зеленолистни не беше нова за мен. Шестнайсет години по-рано, докато семейството ми се обучаваше в Творческия институт за здраве в Мичиган, ни бяха казали за изключителните лечебни свойства на енергийната супа: смлени кълнове, авокадо и ябълка. Супата беше изобретение на д-р Ан Уигмор, пионер в живите храни през XX век. Въпреки че неведнъж чухме за невероятния й благотворен ефект, повечето от присъстващите не бяха в състояние да изядат повече от две лъжици от нея поради неприятния й вкус.
Останах много впечатлена от разказите на хора, изпитали сами ползите от енергийната супа. След като се прибрах у дома, започнах отчаяно да експериментирам с нея, опитвайки се да подобря вкуса й, за да може и семейството ми да я приеме. Сложих край на опитите, когато един ден чух в градината Валя да крещи на Сергей: „Бягай! Мама пак прави онази зелена каша!”.
Въпреки всички доказателства за лечебната сила на енергийната супа, аз установих, че за съжаление, дори хората, които имат проблеми и искат да я употребяват, не могат да се насилят да я консумират редовно.
Удивена съм, че толкова години след първата ми среща с енергийната супа, когато напълно бях забравила за нея, се върнах към идеята за смлените зеленолистни зеленчуци, но от съвсем друга гледна точка. Когато започнах да пия зелени смутита, не очаквах да се случи кой знае какво. Макар да нямах сериозни здравословни проблеми, все пак се надявах да намеря лек за дразнещите неразположения, които преживявахме аз и семейството ми. След около месец усилено пиене на зелени смутита две бенки и една брадавица, които носех от ранна детска възраст, просто паднаха. Чувствах се по-енергична от всякога и започнах да споделям опита си с близките и приятелите си. Следващото, което забелязах, бе, че желанието ми за тежки храни като ядки или крекери, което понякога се появяваше – предимно вечер, напълно изчезна. Обърнах внимание, че много от бръчките по лицето ми са се махнали; започнах да чувам комплименти за свежия си вид. Ноктите ми станаха по-здрави, зрението ми се изостри и имах чудесен вкус в устата си дори сутрин, при събуждане (което не ми се бе случвало от младини).
Мечтата ми най-сетне се беше сбъднала! Поглъщах купища зеленолистни зеленчуци всеки ден. Чувствах се все по-лека и енергична. Вкусовете ми започнаха да се променят. Открих, че организмът ми просто е жадувал за зелена храна, и няколко седмици живях почти само на зелени смутита. Обикновените плодове и зеленчуци ми харесваха все повече, а желанието ми за мазни храни драстично намаля. Спрях да консумирам сол.
Две седмици по-късно, докато със съпруга ми се разхождахме по една пътечка в Калифорния, покрита с врабчови чревца и глухарчета, изведнъж усетих как устата ми се пълни със слюнка. Тъмнозелените треви ми изглеждаха толкова примамливи! Имах желание да ги късам и ям. Споделих с Игор, който внимателно ме изслуша, но не остана във възторг. Вече беше забелязал, че напоследък се храня различно. Вместо голяма салата от нарязани зеленчуци, огромно авокадо, морска сол, много лук и зехтин, аз сега накълцвах една маруля с домат, поръсвах я с лимонов сок и безкрайно й се наслаждавах, въртейки очи и мъркайки от удоволствие. Храните, които обичах преди, не ми липсваха и аз бях много доволна да ям простички неща. Бях открила, че човешкият организъм може да се научи да жадува за зелена храна.


_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пет 09 Дек 2011, 17:15



ФАНТАЗИИ В СМЪРТТА
от Нора Робъртс


обем: 336 стр.
очаквайте на: 25.11.2011 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-0951-9


За автора :
„Робъртс е сред най-добрите и световноизвестни писателки, които творят в наши дни.“
Уошингтън Поуст Бук Уърлд
През 1995 г. на книжния пазар се появява първата книга на никому неизвестната писателка Ди Джей Роб. Напрегнатият сюжет, динамичното действие, изпълнено с редица неочаквани обрати, и чаровната главна героиня лейтенант Ив Далас бързо печелят сърцата на любителите на качественото трилърово четиво. Освен това читателите са пленени от страстната връзка на Ив Далас и загадъчния милиардер Рурк. Те нямат търпение да прочетат следващото заглавие от поредицата, за да разберат как ще се развият отношенията между любимите им герои. И авторката на тези романи не ги разочарова. Във всяка следваща книга привлекателната лейтенант Далас разкрива поредния заплетен случай на жестоко убийство. А връзката й с любимия човек търпи обичайните житейски обрати - двамата изживяват прекрасни романтични моменти, но не липсват и разногласия.
Скоро всички започват да се досещат кой в действителност стои зад псевдонима Ди Джей Роб. Само една писателка може така майсторски да преплете любовни страсти с изумителен криминален сюжет. Неповторимата Нора Робъртс! Самата авторка и издателите й дълго време отказват да коментират коя всъщност е Ди Джей Роб. Официалното потвърждение, че Нора Робъртс пише книгите от серията „В смъртта”, е направено едва след издаването на дванадесетото заглавие и името й бива отпечататно на корицата.
Но най-важното е, че поредицата романи с главна героиня Ив Далас вече се е превърнала в тотален хит на световния книжен пазар. Отбелязан е безпрецедентен читателски интерес към бъдещите събития в живота не само на Ив и Рурк, но и на второстепенни герои като Пийбоди. Авторката получава купища писма с въпроси и препоръки как да развие сюжетната линия в следващите романи от серията.
Очевидно Нора Робъртс знае тайната на успеха и не спира да очарова многобройните си почитатели.
Всеки нейн роман се превръща в тотален хит на световния книжен пазар, а милионите й почитатели нямат търпение да прочетат поредното заглавие. Сега след огромния успех на „Родени в смъртта”, „Спомени в смъртта”, „Създадени в смъртта”, „Невинни в смъртта”, „Обещания в смъртта” и „Сродници в смъртта” почитателите на серията могат да се насладят и на следващата книга – „Фантазии в смъртта”.
Действието в романа е динамично и напрегнато, а интригата се поддържа до самия край.


За книгата:
Барт Минък, основател на една от най-успешните компании за компютърни холографски игри, е намерен мъртъв в дома си. Лейтенант Ив Далас и екипът й поемат случая. Първоначално разследването сочи, че младият и добродушен милионер Барт не е имал врагове нито сред бизнес партньорите си, нито сред четиримата си най-близки приятели, съоснователи на компанията.
Мистериозният мотив за убийството се усложнява и от странните обстоятелства около случая. В опита си да разбере как някой е проникнал през безупречната защита в дома на Барт, Ив се принуждава да потърси помощта на съпруга си - Рурк.
След броени дни младата Сил, една от главните фигури в компанията на Барт, става жертва на инцидент в дома си и едва оцелява. Ив започва да разплита случая с помощта на новите следи в дома на жената и скоро разбира, че компютърните игри, както всеки голям бизнес, раждат свирепа конкуренция. В този случай обаче изживяването на фантазиите в игра е висок залог, а цената на грешките е смърт.
За да стигне до убиеца, Ив ще трябва да премине през компютърния ад, който той е създал за нея.


Отзиви за книгите на Нора Робъртс:

Когато най-авторитетните световни издания те оценят така…. и най-големите критици стават твои почитатели!

„Робъртс е сред най-добрите и световноизвестни писателки, които творят в наши дни.“ Уошингтън Поуст Бук Уърлд

„Наистина неотразима! Всички обичат нейните книги!”
Роумънс Нюз Тудей

„Нора Робъртс е майстор художник, който рисува с думи. Героите и историите й са пълни със страст.“ Лос Анджелис Дейли Нюз

„Робъртс изгражда характери, които добиват реални измерения; докато четем за тях, те се превръщат в част от живота ни.“ Стейт

„Стилът на Нора Робъртс звучи съвременно и свежо….“
Къркъс Ривю

„Писателка, чиито книги ще ви пленят и ще ви забавляват!“
Ю Ес Ей Тудей

„Невероятен стил, прекрасни герои, чудесен диалог”.
Кофитаймроумън



_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пет 09 Дек 2011, 17:20


СТЪКЛЕНИЯТ ЗАМЪК
224 седмици бестселър на „Ню Йорк Таймс“
от Джанет Уолс


обем: 352 стр.
Очаквайте на: 02.12.2011 г.!
цена: 14,95 лв.
ISBN 978-954-26-1053-3

Истинска житейска история за силата на духа и личния избор!

За автора:

ВЯРВАМ В КЪСМЕТА – КОЛКОТО ПО-УПОРИТО РАБОТИШ, ТОЛКОВА ПО-ГОЛЯМ КЪСМЕТЛИЯ СИ.
Джанет Уолс

„Стъкленият замък“ проследява истинската житейска история на авторката Джанет Уолс – журналистка, работила за едни от най-престижните вестници и списания в Америка: Ю Ес Ей Тудей, Ескуайърър, списание Ню Йорк и др. Това е изключително добре написана, остроумна и увлекателна книга, носител на няколко престижни литературни награди: наградата Кристофър – за „утвърждаване на най-висшите човешки ценности”, наградата на Американската асоциация на библиотеките „Алекс“ и наградата Книги за по-добър живот.
Рядко явление е една книга да се радва на толкова топъл прием както от читатели, така и от критици. „Стъкленият замък” е сред най-продаваните заглавия в САЩ и Канада в продължение на години, като само в САЩ са продадени над 4 млн. екземпляра. Книгата фигурира в бестселъровата класация на Ню Йорк Таймс в продължение на 244 седмици. Книгата е сред Топ 10 на най-голямата електронна книжарница „Амазон“ за най-добри книги на десетилетието. „Стъкленият замък“ е преведен на повече от 30 езика, а правата за заснемане на филм по книгата са закупени от Парамаунт.

За книгата:

„Стъкленият замък“ проследява изпълнения с превратности живот на авторката. Джанет е едно от четирите деца на ексцентричното семейство Уолс. Майката е потомка на заможно тексаско семейство, учител по професия и художник по призвание. Тя е добре образована, запозната с най-големите световни писатели и философи и напълно отдадена на изкуството си. Бащата е харизматичен и ерудиран, увлича се от квантова физика и технологии, от геология и литература. Той обаче се задържа по-дълго на масите за покер и в кръчмите, отколкото на която и да било работа. Майката рисува по цял ден и мечтае да получи признание за таланта си, а бащата чертае планове на изобретения, които ще ги направят баснословно богати (например машина, която ще отделя златото от скалите). Когато сметките се натрупат и кредиторите започнат да ги притискат, семейството просто се качва в колата посреднощ, отива на ново място и започва отначало.
Семейство Уолс живее в ужасна бедност, децата понякога с дни наред няма какво да ядат, но пък иначе разговарят за изкуство и философия, за наука и психология. Парадоксите в семейството са поразяващи: на четири години децата вече знаят да четат, но не ходят на училище; децата спят в кашони на пода, а майка им купува пиано, за да поддържа духа им бодър; децата ходят гладни и окъсани, но родителите отказват да кандидатстват за помощи, тъй като това ще нанесе непоправими щети върху психиката им; живеят без ток, отопление и течаща вода, но майката отказва да продаде старинните си бижута, защото било въпрос на самоуважение; живеят на улицата като бездомници, а притежават земя за милиони в Тексас.
Образите на майката и бащата са толкова многопластови, че е трудно да се изгради еднозначно отношение към тях. Когато нямат пари за коледни подаръци, бащата завежда всяко от децата в пустинята, за да си избере звезда, която ще си е само негова. И пак той открадва парите, които децата месеци наред спестяват от собствения си труд, за да си купи алкохол. Според майката: Животът е приключение; това, което не ни убива, ни прави по-силни. Няма нужда да ходят на лекар, защото това само би ги изнежило, или да помага на децата си – те ще се учат от собствените си грешки. Затова няма проблем, че стените на апартамента, в който живеят, са толкова тънки (тъкмо ще научат испански, без да плащат за това) или че не хранят домашните любимци (така няма да ги направят зависими от човека). Децата са научени сами да се грижат за себе си: ядат от кофите за боклук в училище, събират дърва в гората, оцветяват кожата си в черно, за да не личат дупките по дрехите им. Без да падат духом, те работят упорито, за да съберат пари и да избягат от този живот. Едно по едно, децата се преместват в Ню Йорк и всяко от тях постига успех в професията, която си е избрало. Не след дълго обаче родителите им се появяват на прага, без средства и желание за препитание. И въпреки че децата правят всичко възможно да помогнат на родителите си, те все пак се оказват на улицата. А защо не? – пита майката. – Да си бездомен е приключение!
Стъкленият замък, който бащата обещава да построи, когато станат баснословно богати от неговите изобретения, е метафора за безплодните мечти, неподплатени с усилия. Това е книга за силата на духа, за решимостта да надделееш над обстоятелствата и смелостта да следваш пътя, който си си начертал.

***
Джанет Уолс със съпруга си, писателя Джон Тейлър. Именно той я подтиква да опише спомените от детството си в книга. Джон е най-големият й почитател и най-суровият й критик.

Отзиви за „Стъкленият замък“:
Уолс е един от малцината автори, които съумяват да превъплътят болезнените спомени в изящно изкуство.
сп. „Пийпъл“

„Стъкленият замък“ предлага една от онези истории, които ще ви държат будни дълго след като домът е притихнал.
сп. „Вог“

Има родени разказвачи. Има и хора, чийто живот си заслужава да бъде разказан. Най-добрите мемоари се раждат тогава, когато тези две условия се съчетаят. И точно това се е случило в „Стъкленият замък“.
в. „Ню Йорк Нюсдей“

В някои моменти „Стъкленият замък“ ще ви остави без дъх, в други ще ви изпълни с гняв, а на финала ще ви остави зяпнали от изумление.
„Нешънъл Ривю Онлайн“

Уолс притежава уникален талант да заплита нишката на повествованието, а „Стъкленият замък“ е изумителна творба.
сп. „Ентъртейнмънт Уийкли“
Брилянтно!
сп. „Тайм“

Всеки спомен е по-невероятен от предходния... Щастие за читателя е, че Уолс разказва така умело и с такъв усет към детайла.
в. „Плейн Дийлър“

Пестеливо и великолепно поднесени мемоари... Въздействието на „Стъкленият замък“ се дължи на съчетанието от неподправено детско възприятие и лишена от сантименталност проза.
в. „Вилидж Войс“

На осмия ден, когато Господ раздавал на хората правото да се оплакват, срещнал Джанет Уолс и й казал: „Ти имаш неограничено и доживотно право“. Очевидно Уолс е отклонила любезното предложение.
в. „Чикаго Трибюн“

Дикенсовите сцени на нищета и несгоди не са по-смели и по-провокативни от спомените, оживели на страниците на тази поразителна автобиографична книга.
в. „Атланта Джърнъл – Конститюшън“

Читателите ще останат удивени от интелекта и духа на децата в семейство Уолс.
в. „Ню Йорк Таймс“

Да се измъкнеш сам от блатото по мюнхаузеновски, типична американска история.
сп. „Къркъс Ривю“

Великолепна книга... Уолс притежава удивителен талант на разказвач.
сп. „Пъблишърс Уийкли“

Джанет Уолс се е решила да разкаже цялата истина и резултатът е тази дълбоко вълнуваща автобиографична книга.
сп. „Гламър“

Ще станете фенове на семейство Уолс.
сп. „Нюзуик“

Уолс пише ясно и емоционално; дълбокото разбиране на другия прави тази творба изключително въздействаща и вдъхновяваща.
в. „Тампа Трибюн“

Прецизно и изящно Джанет Уолс извайва пленителен разказ от една от най-обърканите и сърцераздирателни истории за несретно детство, излизали изпод нечие перо. Тази дълбоко затрогваща автобиографична книга е триумф във всяко едно отношение и постига онова, към което всяка добра книга трябва да се стреми: утвърждава вярата в човешкия дух.
Дани Шапиро, автор на „Семейна история“

Не мислете, че можете да оставите „Стъкленият замък“ на Джанет Уолс, след като сте прочели първите няколко страници... Книгата е едновременно забавна и тъжна, леко чудата и изпълнена с любов. Бях невероятно запленен от нея.
Доминик Дън, автор на „Така живеехме тогава“

Интервю с Джанет Уолс: КНИГАТА ТРЯБВА ДА Е КАТО ДЕТЕ – ЗАЧЕНАТА СЪС СТРАСТ И ОТГЛЕДАНА С ВНИМАНИЕ

Джанет, колко време ти отне да напишеш тази книга и труден ли беше този процес?
- Да пиша за себе си, за своите лични преживявания, за мен беше ново и доста смущаващо занимание. През последните 25 години няколко пъти се опитвах да опиша своята история. Случвало се е да напиша до 200 страници за един уикенд и след това да ги изхвърля, без дори да ги погледна. В един момент реших да романизирам историята си, но не се получи. Когато накрая реших, че вече съм готова да разкажа истината, книгата се роди само за шест седмици; следващите четири години прекарах в редактирането й. Но както казва съпругът ми: Книгата трябва да е като дете – зачената със страст и отгледана с внимание.
Защо отлага толкова дълго, преди да опишеш спомените си?
- Бях убедена, че ако истината за моето детство и за семейството ми излезе наяве, ще загубя работата си, приятелите си, общественото си положение. Оказа се, че никога не съм грешила толкова в живота си, че много съм подценила хората. Не само не загубих нищо, а спечелих много нови приятели и съмишленици. Цял живот съм крила истината за миналото си, не съм си позволявала лукса да се доверявам на другите и затова съм пропуснала шанса да узная на колко голямо състрадание, човечност и истинско приемане са способни хората. Ненапразно една от най-великите мисли в Библята е: Истината ще ви направи свободни. Вече наистина съм такава.
Как успя да запазиш неутралния тон, когато разказваш случки, събуждащи толкова много емоции?
- Исках да разкажа историята си такава, каквато е, и да оставя читателя сам да я съпреживее емоционално според собствените си критерии. Разказът се води от името на детето, което бях, но през призмата на човека, който станах. Според някои от моите читатели, именно в моята обективност се крие най-голямата сила и въздействие на книгата, а според други – това е недостатък. Искам читателят сам да реши за себе си кое е криво и кое – право.
Според някои, ти си имала магическо, сюрреалистично детство, което те е подготвило за живота и те е направило боец. Според други, родителите ти са били чудовища, а децата в семейството ти са били малтретирани. Във всички случаи детството ти е било трудно. Защо не изпитваш горчивина?
- Една от причините да успея да превърна спомените си в книга е, че сега съм много щастлива с това, което правя. Преди 10 или 15 години чувствата към родителите ми бяха доста объркани. Писането на книгата беше истински катарзис за мен. Сега имам нужната перспектива и мога да приема миналото и хората такива, каквито са. Това, което научих от живота, е, че нещата никога не са черно-бели.
Вярваш ли в късмета?
- Определено вярвам в късмета. Смятам, че колкото по-упорито работиш, толкова по-голям късметлия си. Една от любимите фрази на баба ми бе: Упорствай и се моли. Вярата в някаква по-висша сила е важна, но междувременно трябва да си размърдаш задника. За мен късметът е да изиграеш правилно картите, които са ти раздадени. Може картите ти да са лоши, но да направиш чудеса с тях, а може да получиш великолепни карти и да ги разиграеш лошо или да не направиш нищо. На мен ми дадоха смесени карти; ако бях седнала да се окайвам, нямаше да постигна нищо.
Какво се надяваш да получат читателите ти от твоята книга?
- Много хора, прочели „Стъкленият замък“, са ми казвали: „Ти си толкова силна и издръжлива, на твое място аз нямаше да се справя“. Това, разбира се, е много ласкателно, но не е вярно. Те са толкова силни, колкото съм и аз. Просто аз имах невероятния шанс да подложа тези си качества на изпитание.


ОТКЪС
Spoiler:
 

_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пет 23 Дек 2011, 15:38



КНИГА ЗА ПРОБУЖДАНЕ
от Марк Непо


обем: 464 стр.
очаквайте на: 16.12.2011 г.!
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1055-7

Как да постигнем живота, за който мечтаем, като живеем пълноценно живота, който имаме!
365 идеи да посрещнеш новия ден.


За автора:
Марк Непо е поет, фиолософ и автор на няколко книги за духовно израстване. „Книга за пробуждане“ е издадена през 2000 г., но истинското й преоткриване е през 2010 г., когато Опра я провъзгласява за една от най-хубавите и вдъхновяващи книги, които е чела. Продажбите на „Книга за пробуждане“ само в Америка надхвърлят 1.5 милиона долара. Книгата не слиза от бестселъровите класации на „Амазон“, „Паблишърс уикли „ и „Ню Йорк Таймс“.
Читателските отзиви са много възторжени. Правата за „Книга за пробуждане“ са закупени в 12 държави.


За книгата:
Tова е книга на тайнствата. Тя ни води към изобилието от чудеса в ежедневието, към малките дарове, с които сме заобиколени. В книгата ще откриете 365 послания и медитации - за всеки ден от годината. Вдъхновяващи истории и размисли, които ни помагат да събудим скритата сила на душата си и да открием своя път към радостта.
Авторът на тази книга е бил болен от рак. Преживяното го е разтърсило, принудило го е да преосмисли кое е важното в живота. Сега той ни кани да погледнем през неговите очи и сърце, за да се събудим за собствения си живот. Оцелял след изпитанието, Марк Непо е съхранил жаждата и мъдростта на умиращия, благодарен за възможността да посрещне всеки нов ден. В прозренията на този мъдър, космополитен човек, който черпи от световната съкровищница от духовни традиции: будизъм и християнство, суфизъм и фолклор, можете да откриете отразени собствените си търсения, крушения и полети на духа. Той ще ви накара да се замислите върху приятелството и прошката, страха и вярата, изпитанията и благодатта, слабостта и величието на човека. Но най-вече ще ви припомни болката, чудото и мистерията на любовта.
Подгответе се за изненади. Животът може би е по-вълшебен, отколкото си представяте.


ОТКЪСИ:
Spoiler:
 

_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пет 23 Дек 2011, 15:42



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя ЛУКСОЗНИЯ АЛБУМ

ЛЮБОВТА РАЖДА СЛЪНЦА
от Петър Дънов


обем: 80 стр.
цена: 14,99 лв.
ISBN: 978-954-26-1056-4
Очаквайте на: 16.12.2011 г.!

"Цял свят се прекланя пред мене , а аз се прекланям пред Учителя
Петър Дънов от България."

Алберт Айнщайн


Учителя Петър Дънов е сред най-ярките личности в българската история и духовна култура. Учението му е познато в целия свят. Той е основател на духовното общество „Бялото братство“, което има хиляди последователи.

„Бялото братство“ всяка година се събира
на Седемте римски езера – свещено място от създаването на обществото до наши дни

Дънов създава Паневритмията, която днес се играе в САЩ, Канада, Франция, Русия, Конго, Австралия и други страни.

"Паневритмията е наука, която регулира физическите, духовните и умствените функции на човека“ - Петър Дънов


Дънов полага основите на холистичната медицина в България и дава ключовите концепции за човека като триединство на дух, душа и тяло. В своите беседи той говори за космическия образ на човека, „дете на Бога и Природата“, в който се отразява цялото творение. Притежаващ теологично и медицинско образование и същевременно чудотворни лечителски способности, Учителя предлага множество методи и средства за лечение.
Пътят на човешката душа, добродетелите и успехът, енергиите на природата, силата на мисълта, семейството и възпитанието на детето са други основни теми в лекциите и беседите на Дънов.
Сега ИК „Хермес“ представя подаръчното двуезично издание (на български и английски език) - „Любовта ражда слънца“.


За “Любовта ражда слънца“:

Храна за душата – такъв e настоящият албум. Той включва седемдесет и две мисли на Учителя Петър Дънов, които представят основни теми от неговото учение. То се базира на трите фундаментални принципа: Любов, Мъдрост, Истина, обуславящи троичността на цялото Битие и проявената вселена. Заедно с останалите два основни принципа: Правда и Добродетел, те създават почитаната от древността фигура на пентаграма – космическия човек. Природата, работата с природните елементи, музиката и паневритмията също са ключови теми в учението на Бялото братство. Включени са няколко сентенции, които Учителя давал за размишление и медитация, както и някои основни правила за живота: пътепоказатели за еволюционния път на човека – нагоре към светлината и Великата любов, от която сме произлезли.
Снимките в албума допълват прозренията, до които можете да достигнете, докато се наслаждавате на подбраните късчета мъдрост.


_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пет 23 Дек 2011, 15:43

Издателстка къща "Хермес" ни пожелава Весела Коледа и Щастлива Нова Година!


_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Нед 22 Яну 2012, 18:59



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” представя

ИДЕАЛНИЯТ МЪЖ
Една свидетелка е набелязана да умре!
от Джули Гаруд

обем: 304 стр.
очаквайте на: 13. 01. 2012 г.
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1062-5

За автора:

Когато става въпрос за приковаващи вниманието романи с безмилостно напрежение, Джули Гаруд е неповторима. С всяка книга тя усъвършенства умението си да създава герои, които оживяват на страниците и неизменно изненадват читателя с развръзката. Според многобройните й почитатели, тя съумява да постигне идеалното равновесие между вълнуващи интриги и проникновено вникване в човешката душа, между ескалиращо действие и завладяващи пориви на сърцето.
Първият й роман в жанра на съвременния романтичен съспенс излиза през юли 2000 г., прекарва 6 седмици в класацията на Ню Йорк Таймс за издания в твърди корици.
Сега вече Джули Гаруд е постигнала:
– над 35 милиона екземпляра продадени в световен мащаб;
– 17 бестселъра в престижната класация на Ню Йорк Таймс и 1-ви места в класацията;
– превеждана е в 26 страни от големи местни
издатели /Бертелстман в Германия; Саймън и Шустър във Великобритания, Атлантида в Латинска Америка и т.н./.
Джули Гаруд има три деца и написва дебютния си роман, когато най-малкото от тях тръгва в първи клас. И оттогава не спира да пише. Живее със семейството си в Лийуд, Канзас.

За книгата:

Младата и красива Ели Съливан работи като хирург в травмaтологията на голяма градска болница. След раздялата с бившия си годеник Ели се отдава изцяло на работата си. Далеч от родителите си, тя живее скромно и се старае да не привлича излишно внимание. Причината се крие в детството й, когато, единадесетгодишна, става обект на фантазиите на душевноболния младеж Евън Патерсън. След като не откликва на чувствата му, Евън се опитва да я убие по особено жесток начин. Момичето оцелява, но преживяната травма го белязва за цял живот.
Докато разпуска с джогинг след тежко дежурство в болницата, Ели става неволен свидетел на престрелка, при която е ранен агент на ФБР. Агентът оцелява благодарение на навременната лекарска намеса на Ели, а тя се оказва в центъра на криминалното разследване. Престъпниците - идентифицирани като семейство Ландри, са издирвани от Бюрото за незаконна търговия с оръжия. Защитата на младата жена е поета от специален агент Макс Даниълс, който работи на Хаваите.
Животът на Ели вече никога няма да бъде същият.



Откъс:
Spoiler:
 


_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Нед 22 Яну 2012, 19:01



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя
MASS EFFECT

РАЗКРИТИЕТО

от Дрю Карпишин

Бестселъров автор на
НЮ ЙОРК ТАЙМС
и автор на видеоиграта
MASS EFFECT


oбем: 304 стр.
очаквайте на: 13. 01. 2012 г.
цена: 9,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1027-4

„Мас Ефект: Разкритието“: предистория на една от най-очакваните игри за 2012 година!

За играта

„Мас Ефект“ е популярна компютърна ролева игра, разработена от „Байоуер“, Канада. Първата част на играта се появява на пазара през 2007 година, последвана от „Мас Ефект 2“ през януари 2010-а, а третата, която ще се появи през март 2012-а, вече беше обявена от феновете за очакваната с най-голямо нетърпение игра за годината по време на церемонията за видеоигри на „Спайк Тиви“.
Действието се развива в бъдещето, през 2183 година, като играчът приема ролята на командир Шепърд – елитен войник, изпратен на мисия да проучи Галактиката с космическия кораб „Нормандия“. Заглавието „Мас Ефект“ се отнася до специфично физично явление, което притежава свойства, сходни на гравитацията и електромагнетизма, и е сред основните причини за разширяването на Вселената. То възпрепятства инерцията и позволява пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината. Играта се отличава от останалите компютърни игри и по значението, което сюжетът оказва върху развитието на играта. Диалогът, при който играчът има правото сам да избира репликите си, формира характера на командир Шепърд и предопределя съдбата му. От всеки избор в дадена ситуация зависи развоят на събитията и дори – в крайна сметка – съдбата на човечеството. Извънземните раси използват мас ефекта, за да влияят на останалите жители на Галактиката на енергийно ниво и да ги контролират. Правата за филмиране на „Мас Ефект“ са закупени от „Леджендари Пикчърс“, известно с мащабната холивудска продукция „300“, както и с хитовите филми „Тъмният рицар“, „Спайдърмен“, „Х мен“ и др. Представители на „Байоуер“ ще са изпълнителни продуценти на филма, който се очаква по екраните през 2013 година. Играта е носител на наградата за игра на годината и още четири награди за графика и дизайн за 2008 година.

За автора

Автор на книгите по едноименната компютърна игра е канадецът от украински произход Дрю Карпишин, написал и трилогията за Дарт Бейн към култовата поредица „Междузвездни войни“. Освен като писател, Карпишин работи и като дизайнер за „Байоуер“ и участва в разработването на играта „Мас Ефект“, както и на популярната видеоигра „Междузвездни войни: Рицарите на Старата република“.
Преди да се захване с писане, Дрю Карпишин си изкарва прехраната като данъчен инспектор, но автомобилна катастрофа го принуждава да се откаже от работата си. След като се възстановява напълно, записва английска филология в Университета в Албърта и придобива магистърска степен. Жени се за дългогодишната си приятелка Дженифър и прекарва девет години с нея и любимата си котка Рокси в дома им в Едмънтън. След примамливото предложение от „Байоуер“ двамата се местят в Остин, Тексас, САЩ.

За книгата

Сюжетът на първата книга – „Разкритието“, запознава читателя с малко известни факти и герои, които имат отношение към компютърната игра. През 2183 г. всички общества в Галактиката разчитат на свръхмодерна технология, оставена им от безследно изчезналата извънземна раса на протеанците. Благодарение на тази технология човечеството успява да достигне непознати планети и да влезе в контакт с извънземни раси. Човечеството постепенно извоюва важно място сред останалите раси, но трябва да доказва себе си във всеки един момент. Представители на различните раси се събират в Цитаделата – космическа станция, ръководена от Галактически съвет, който взема най-важните решения. Съветът включва представители на трите най-видни извънземни раси: асари, саларианци и турианци. Асарите са еднополови, сини на цвят същества, които приличат на жени и са почитани заради мъдростта си; саларианците живеят кратко, а турианците наподобяват грабливи птици. Сред останалите раси по-важни са кроганите, които приличат на влечуги, и батарианците, които се различават от хората единствено по височината си и наличието на два чифта очи. На капитан Дейвид Андерсън, герой на човечеството, е възложена тайна мисия: да разследва унищожението на свръхсекретна изследователска станция, в която учени са проучвали възможността за създаване на изкуствен интелект. Основният въпрос, на който човешките лидери се опитват да си отговорят, е кой стои зад нападението и каква е неговата цел. Часове преди унищожението на станцията Кали Сандърс, млада изследователка, работеща по проекта, прави неочаквани разкрития за предателство и мистериозно изчезва. Андерсън открива Кали и двамата се оказват въвлечени в зловеща конспирация, която може да им коства живота. В основата на сюжета е идеята за изкуствения интелект и неговото значение в борбата за надмощие между галактическите видове.

Какво ново ще открият феновете на играта?
От „Разкритието“, чието действие се развива осемнадесет години преди това в играта, феновете на „Мас Ефект“ ще научат куп любопитни подробности за любимите си герои и ще ги опознаят по-добре, а именно:

Къде се корени причината за ненавистта на Сарен към човешката раса?
По какъв начин Сарен разкрива съществуването на кораба „Суверен“?
Защо Андерсън се оказва неподходящ за първи човешки Фантом?

В.: Дрю, разкажи ни повече за сюжета на книгата и за връзката й с играта „Мас Ефект“. Трябва ли читателите да са играли играта, за да разберат книгата, или не е задължително?
О.: Не е нужно да сте играли играта, за да прочетете романа (както и обратното), защото романът и играта разказват своя собствена история с достатъчно детайли за света на Мас Ефект. Биха могли да бъдат и самостоятелни, но смятам, че основното им предназначение е да зарадват феновете на играта. Постарах се да не издавам прекалено голяма част от сюжета на играта, така че няма значение с коя история ще се запознаете първо. Вярвам, че „Разкритието“ ще бъде тъкмо това, което феновете на Мас Ефект биха искали от един роман – нещо, което не пречи на удоволствието им от играта, но надгражда цялостната вселена.

В.: Как започна кариерата си в света на игрите и писането?
О.: Големият пробив дойде през 2000-та година, когато се включих в конкурс на „Уизърдс ъв дъ Коуст“ за проекти за роман, чието действие се развива в света на Забравените царства. Изпратих им проекта си и в крайна сметка така се появи първият ми роман – „Темпъл Хил“.
Що се отнася до пробива ми в света на игрите, бях на точното място в точното време. Работех по магистърската си степен по английска филология в Университета на Албърта (също през 2000-та година), където видях обява от BioWare. Компанията търсеше автори. Аз вече бях подписал договора си за романа по Forgotten Realms, а BioWare са известни с поредицата си Baldur’s Gate, чието действие се развива в същия свят. Изглежда, всичко си пасна идеално. Започнах работа през пролетта на 2000-та година и нещата се задвижиха.

В.: С какво обичаш да се занимаваш, когато не пишеш?
О.: В свободното си време обожавам да играя голф, това е голямата ми страст. Почитател съм и на билярда, обичам много да следя и спорта в медиите.

В.: Самият ти геймър ли си и кои са любимите ти игри?
О.: Честно казано, от писане и голф не ми остава време за компютърни игри. Играл съм не повече от шест игри за последните пет години.

В.: Дрю, кажи ни честно – държиш ли на читателските мнения дори когато са отрицателни? Или понякога критиката – пък била тя и градивна – преминава границата на допустимото?
О.: Обичам да получавам писма от читателите и геймърите, за да знам дали съм на прав път. Опитвам се да не обръщам внимание на хейтърите – хората, които само критикуват и обиждат. В крайна сметка трябва да следваме собствения си инстинкт, защото, ако се опитваме да се харесаме на всички, със сигурност ще претърпим провал. За щастие до този момент получавам предимно положителни отзиви, което значи, че инстинктът ми не ме е подвел.

В.: Кой герой от „Разкритието“ е най-близо до самия теб?
О.: Вероятно Андерсън, макар че той всъщност притежава моите най-добри страни, не и недостатъците ми. Да кажем, че той е това, което аз бих искал да бъда. Възхищавам се на чувството му за отговорност и чест. Ако можех да съм някой друг, бих искал да съм Андерсън.

В.: Последен въпрос, Дрю. Какво можем да очакваме от теб през тази година? Работиш ли вече по нови проекти?
О.: През 2012 година планирам да отделя време и на нещо, което е изцяло мое творение – работя върху фентъзи трилогия в жанра „меч и магия“, която е почти завършена. Кой знае, може би това ще бъде наследникът на Властелинът на пръстените/Колелото на времето/Игра на тронове. А може би ще бъде пълен провал. Само времето ще покаже!





_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Нед 22 Яну 2012, 19:03



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“
представя
БЕСТСЕЛЪРА

ОТ САМОУВАЖЕНИЕТО ДО ЕГОИЗМА
Разговор между мен и теб

от Хорхе Букай


обем: 208 стр.
цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1060-1

Очаквайте на: 20. 01. 2012 г.!

ТЪГАТА И ПЕСИМИЗМЪТ НА БЪЛГАРИТЕ МЕ КАРАТ ДА СЕ ЧУВСТВАМ НУЖЕН ТУК. ЕТО ЗАЩО СМЯТАМ ПРЕЗ 2012 ГОДИНА ДА ДОЙДА ОТНОВО В БЪЛГАРИЯ! – ТОВА ЗАЯВИ НА ТРЪГВАНЕ ОТ СТРАНАТА НИ МИНАЛАТА ГОДИНА НАЙ-ЧЕТЕНИЯТ АВТОР В БЪЛГАРИЯ – ХОРХЕ БУКАЙ.
В НАЧАЛОТО НА 2012 ГОДИНА ДАТАТА НА ПРИСТИГАНЕТО МУ ВЕЧЕ Е ЯСНА – 27 МАЙ.

ПОВОДЪТ ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО МУ Е БЕСТСЕЛЪРЪТ
„ПЪТЯТ НА СЪЛЗИТЕ“ – ЕДНА МНОГО СПЕЦИАЛНА КНИГА, КОЯТО АВТОРЪТ ИЗЯВИ ЖЕЛАНИЕ ЛИЧНО ДА ПРЕДСТАВИ НА СВОИТЕ ЧИТАТЕЛИ.
За първи път в 20-годишната история на ИК „Хермес“ и за първи път в историята на българското книгоиздаване чуждестранен писател посещава България три поредни години. По желание на читателите, които не успяха да се срещнат с бестселъровия автор през 2010 и 2011 година, и лично по молба на Хорхе Букай, той каца на летище София на 27 май 2012 г. и ще остане в страната ни до 1 юни. Поводът за посещението му е премиерата на книгата „Пътят на сълзите“, която ще се появи на българския книжен пазар непосредствено преди гостуването на автора. Според Хорхе Букай, това е една от най-специалните му книги и той лично държи да я представи пред българските си читатели, за да помогне на много хора да преодолеят тъгата и да се справят със страданието.
Тази година Букай ще се срещне и с почитателите си от Северна България, които не спират да изпращат писма и да звънят в офиса на издателството с молба да чуят и видят на живо любимия си автор. Екипът на ИК „Хермес“ подготвя нови изненади за Хорхе Букай, сред които и посещение на любима опера. Миналата година Хорхе се наслади на операта на Верди „Набуко“ в Античния театър в Пловдив и остана без думи.
Автор на повече от 20 книги, преведени на над 30 езика, Хорхе Букай е един от най-четените писатели на нашето време. Особено популярен е авторът в страни като Мексико, Бразилия, Чили, Аржентина, а в последните години името му нашумя и в Eвропа: Испания, Германия, Русия и други европейски държави. Правата за книгите му са купени и в Китай.
От четири години и България, благодарение на ИК „Хермес“, се нарежда сред страните, оценили подобаващо творбите на Хорхе Букай. Още с първата си книга – „Нека ти разкажа“, авторът успя да спечели много почитатели. Тя стана любимата книга на хиляди българи. Отзивите за нея бяха наистина отлични.
Втората книга на Хорхе Букай – „Приказки за размисъл“, подобно на „Нека ти разкажа“, се нареди сред най-продаваните книги в България и затвърди мястото на Букай като знаково име сред читателската аудитория. „Приказки за размисъл“ е сборник от истории, които изследват отделни страни на човешката природа. Тези истории вдъхновиха и известната българска художничка Антония Дочева за картините от великолепната изложба „Искам“.
В края на 2009 г. под знака на ИК „Хермес“ излезе и третата книга на аржентинския автор – „Писма до Клаудия“ – поредната вълшебна история, която ни повежда на приказно пътешествие към дебрите на собствената ни душа.
През юни 2010 г. по покана на ИК „Хермес“ Хорхе Букай пристигна в България. Гостуването на световноизвестния аржентински писател и психотерапевт в нашата страна бе определено от медиите и многобройните му почитатели като културното събитие на годината. С непринуденото си поведение и слънчев характер Букай спечели сърцата на хилядите българи, които се докоснаха до него. По време на гостуването си през юни 2010 г. Хорхе Букай официално представи и романа си „Да се обичаме с отворени очи“, в който основната тема е любовта и изграждането на взаимоотношенията в една двойка. Същата година ИК „Хермес“ пусна на пазара и бестселъра „Трите въпроса“. През май 2011 г. излезе продължението на „Нека ти разкажа“ – „Разказвай с мен“. Седмица след излизането й Хорхе Букай пристигна отново в България.
По време на гостуването си в нашата страна през 2010 година световноизвестният писател беше приет лично от президента – г-н Георги Първанов, според когото издаването на всяка нова книга на Букай в България е културно събитие.

Миналата година бестселъровият автор беше приет и от кмета на град Бургас – г-н Димитър Николов. Най-вълнуващи обаче се оказаха срещите-разговор с читателите в София, Пловдив, Стара Загора и Бургас, по време на които се събраха рекорден брой посетители. Само в София желаещите да видят и чуят на живо Букай бяха над 1200 човека. По всеобщо мнение, за първи път на среща с писател се събират толкова много хора.

Тази година ИК „Хермес“ ще даде възможност и на почитателите от Северна България да се докоснат до харизматичната личност на Хорхе Букай. Датите за гостуването му във Варна, Русе и Велико Търново ще бъдат обявени няколко седмици преди пристигането на Хорхе в България.
За автора

Никой не може да направи за теб това, което ти сам
трябва да направиш.
Хорхе Букай



Роден през 1949 г. в Буенос Айрес, днес Хорхе Букай е от тези личности, които са щастливи, че „сами са изградили себе си“. Той твърди, че първият му университет е бил самият живот. Започнал е да работи на тринайсетгодишна възраст и е упражнявал различни професии: продавач, таксиметров шофьор, клоун, възпитател, актьор, телевизионен водещ, аниматор на детски тържества. Докато не стигнал до сегашната си работа, която сам определя като „професионален помощник“. Букай разказва, че когато се дипломирал като лекар през 1973 г., все още не бил съвсем наясно с понятието психично здраве. Пет години по-късно, вече квалифициран специалист по умствени заболявания, имал усещането, че е научил малко повече за патологиите на съзнанието, но все още не знаел нищо за произхода и природата на психичното здраве.
Днес теориите му, макар и нетрадиционни, са ясно формулирани и много ефективни. Доказателство за това е огромният читателски интерес, на който се радват книгите му. По думите на Хорхе Букай фактът, че всяка негова книга се превръща в бестселър, се дължи на много работа, на определени умения, които е придобил, и на привилегията да е внук на двама дядовци, които са разказвали приказки.
Сега най-четеният автор в България представя новата си книга – „От самоуважението до егоизма“. Тя е първата книга на Букай, която ще издадем през 2012 година.
За книгата „От самоуважението до егоизма“
Да обичаш и цениш себе си – най-трудното от всички предизвикателства. От деца са ни учили, че да живеем за себе си, е аморално, да поставяме себе си на първо място – егоистично. Но нима обичта към другите не започва с обичта към себе си? Къде минава тънката граница между самоуважението и егоизма? Хорхе Букай ни кара да разсъждаваме заедно за стойността на самоуважението, за пагубното влияние на страха, за смазващото бреме на вината, за силата да отстояваме себе си. Може би, ако успеем да поемем отговорността за собствения си живот, ще направим първата и най-важна стъпка по пътя към самоуважението.
Всеки процес на превръщането ни в личности, наясно със собствената си стойност, започва, когато открием колко е важно да поемем риска да сме истински. Да се приемем такива, каквито сме. Да прекратим конфликта със себе си, да не се укоряваме, че не сме такива, каквито другите желаят, да не се наказваме, че в момента не сме онези, които ни се иска да бъдем. Понякога най-хубавото, което може да ни се случи, е да не сме такива, каквито другите очакват от нас...
Х. Букай
Откъс
* * *
Предговор от автора
По пътя на тази неочаквана мисия, която ми възложи животът — да предам в писмен вид част от знанието, получено от други учители, непрестанно се оказвам в донякъде непривично положение. Без значение къде съм — в Аржентина, Мексико или Испания, се натъквам на хора, които ме поздравяват, наричат ме по име или ми говорят така, както говорят на приятелите или спътниците в живота си, а аз дори не ги познавам (поне не в тривиалния смисъл на думата). Необикновен е както фактът, че те ме познават, така и убеждението ми, че всеки от тях ми е помогнал, по един или друг начин, да се занимавам с нещата, които винаги са били толкова важни за мен. Чувството е невероятно и неописуемо.
Може би вече познаваш почти натрапчивия ми навик да повтарям и обяснявам нещата, които се опитвам да правя, и да ги формулирам, използвайки приказките като изразно средство. Лесно ми е да свързвам ситуациите, в които се оказвам, с различни, нерядко стари истории, онагледяващи конкретната ми идея. От дервишите, хасидите и будистките монаси знаем, че метафорите и приказките са неповторим начин за предаване на знанието. Ще споделя една история, разказвана от суфите, към която прибягвам, когато зная или вярвам, че много хора ще слушат внимателно онова, което им разказвам, или ще прочетат с интерес и отворено съзнание книгите, които пиша.
Главен герой в тази история, както и на всички суфистки предания, е легендарният Настрадин Ходжа — необикновена личност, способна на безкрайни преображения. Понякога го срещаме като грохнал старец, а друг път — като напет младеж. Понякога приема образа на мъдрец, а след това — на пълен глупак. Веднъж е в ролята на просяк, в следващата приказка — млад жених, в третата — приказно богат султан, макар името му винаги да е Настрадин. Фактът, че толкова много и различни герои споделят едно и също име, може би е най-добрият начин да повярваме, че всеки от нас също може да е Настрадин. По един или друг начин, всички ние представляваме различни персонажи. Всеки от нас може да бъде както мъдрец, така и глупак. Понякога сме пращящи от сила младежи, а друг път сякаш ставаме немощни и недъгави старци.
В тази история, която избирам, за да ви приветствам за добре дошли, Настрадин е човек, който по някаква незнайна причина се бил окичил със славата на мъдрец, вещ по вечните философски въпроси. В историята, която предстои да разкажа обаче, славата на Настрадин била лъжовна. Той бил наясно, че всъщност не знае кой знае колко за важните неща и че репутацията му се дължала на силно преувеличение, на някогашна подигравка или на слух, в който били повярвали твърде много хора. Настрадин вярвал, че единствената му заслуга била в това, че при пътуванията си се бил запознал с безброй хора и бил изслушаш хиляди истории, но знаел, че това не е достатъчно, за да открие и да сподели с тях отговорите на важните въпроси в живота.
Славата му обаче често го изпреварвала и всеки път, когато пристигнел в някой град или село, хората се струпвали около него, за да чуят думите му, вярвайки, че те имали силата на прозрения.
Настрадин тъкмо бил пристигнал в малко селце някъде в Близкия изток. Едва слязъл от мулето си, пред него изникнала скромна свита посрещачи, от които разбрал, че на площада вече се била събрала тълпа, нетърпелива да чуе няколко негови слова. Не му оставало друго, освен да се съгласи да го отведат до площада, където бил посрещнат с бурни ръкопляскания. Нашият герой, който наистина не знаел какво да каже на хората, решил да импровизира с надеждата да се измъкне от неловкото положение и да си тръгне час по-скоро. Застанал пред хората, които не спирали да ръкопляскат, и след като помълчал малко, разтворил широко ръце и се обърнал към множеството.
— Предполагам — започнал приповдигнато, — че знаете какво съм дошъл да ви кажа...
След няколко минути, които му се сторили цяла вечност, хората започнали да си шушукат и накрая някой отговорил:
— Не знаем. Какво си дошъл да ни кажеш? Говори!
Настрадин решил, че това е златна възможност да се измъкне от неудобното положение, и обявил:
— Ако сте дошли чак дотук, без да знаете какво имам да ви кажа, тогава не сте готови да го чуете.
След тези думи се обърнал и си тръгнал.
Присъстващите останали като втрещени. Някои се позасмели нервно с надеждата, че Настрадин ще се върне на подиума, но напразно. Хората не знаели какво да си мислят: били дошли на площада, за да чуят посланието на прочутия мъдрец, а той им казал няколко прости думи и си тръгнал насред общото недоумение.
Можем да се досетим за продължението на тази история. Винаги има хора, които вярват, че когато не разбират нещо, то е много умно, така че в подобни ситуации се чувстват неуверени и почти длъжни да демонстрират колко много ценят интелигентността. Докато Настрадин се отдалечавал, един такъв човек казал високо:
— Колко умно!
Както става обикновено, когато хората не разбират нещо и някой каже „Колко умно“, за да не се почувстват глупави, те повтарят: „Разбира се, колко умно!“. Може би точно поради тази причина присъстващите започнали да повтарят:
— Колко умно!
— Колко умно!
Тогава някой се обадил:
— Да, много умно, но... не беше ли малко кратко?
А друг човек, който — подобно на много други — имал нужда да слага фасадата на логиката на нещата, лишени от нея, добавил:
— Думите на Настрадин се отличават с лаконичността на истинската мъдрост. Както каза и самият учител, как е възможно да сме дошли дотук, без дори да знаем какво ще чуем? Какви глупаци сме! Пропуснахме безценна възможност!
— Какво прозрение, каква мъдрост!
— Трябва да го помолим да ни изнесе нова лекция — започнали да се обаждат все повече хора.
Селяните решили да идат на крака при Настрадин. Хората били толкова изненадани от станалото при неговото първо посещение, та някои заговорили, че мъдростта му била твърде необятна, за да бъде споделена в една-единствена лекция.
— Грешите. Всъщност е точно обратното — знанията ми едва биха стигнали за една лекция — отговорил Настрадин. — Никога не бих могъл да изнеса две.
— Колко е скромен — дивели се хората.
Колкото по-упорито повтарял Настрадин, че няма какво друго да каже, толкова повече упорствали селяните с молбите си да го послушат отново. След като дълго се съпротивлявал, накрая склонил да им каже няколко думи.
На следващия ден човекът, когото всички били нарочили за мъдрец, отново се явил на площада в селото, където се били събрали още повече хора. Всички, които били отсъствали по време на първата лекция, били чули за успеха й. Когато питали какво бил казал Настрадин, неизменният отговор бил:
— Не можем да ви обясним, трябва да го чуете от собствените му уста... Дойдете ли обаче, бъдете много внимателни — ако попита дали знаете какво иска да ни каже, трябва да потвърдите, че знаете.
Настрадин отново се изправил пред публиката, без да знае какво да каже, така че решил да използва предишната тактика:
— Предполагам, че знаете какво съм дошъл да ви кажа.
Хората, които били нащрек и не искали да обидят учителя с детинския си отговор от предишния ден, отговорили дружно:
— Иска ли питане? Знаем и точно затова сме дошли.
Настрадин навел глава и рекъл:
— Е, след като всички знаете какво съм дошъл да ви кажа, не виждам защо да го повтарям.
Обърнал се и си тръгнал.
Публиката отново останала като гръмната. Уж били дали обратния отговор, а резултатът бил съвсем същият.
Настъпило напрегнато мълчание и неочаквано някой се провикнал:
— Блестящо!
Човекът, който се обадил, бил там и предишния ден, и не искал да се признае за победен. Искал да покаже, че този път бил прозрял посланието преди останалите.
Когато „новите“ чули това, решили да не остават назад:
— Прекрасно!
— Забележително!
— Сензационно, нечувано!
Някакъв мъж, който идвал за втори път, се изправил на крака и обявил:
— Разбира се, че е забележително. Днешните му думи са допълнение на вчерашната мъдрост. — По този начин човекът искал да подчертае разликата в мъдростта между онези, които били присъствали на двете лекции, и новодошлите.
Множеството избухнало в ръкопляскания, но неочаквано някой казал:
— Да, прекрасно е, но... не е ли твърде кратко?
— Право казваш — подкрепил го друг.
— Мъдростта не е многословна — заявил експертът от предния ден.
Няколко гласа се обадили:
— Още! Искаме да слушаме още! Искаме този човек да ни дари още от мъдростта си!
Първенците на селото отишли при Настрадин, за да го помолят да изнесе трета и последна лекция.
Настрадин се опитал да откаже, да им обясни, че не заслужава подобна чест и че му е време да се връща у дома.
Молили, увещавали го, настоявали, заклевали го да се съгласи в името на предците си, децата си, на вси светии, но само и само да не им отказва. Настойчивостта им дала резултат и в крайна сметка Настрадин, с известно притеснение, склонил да говори за трети и последен път.
На площада се бил събрал толкова народ, че нямало къде игла да падне. Този път хората се били наговорили, че ако учителят зададе въпрос, никой няма да отговаря. Ако се наложело, кметът на селото щял да говори от името на всички.
За трети път застанал Настрадин пред публиката и започнал:
— Предполагам, че знаете онова, което съм дошъл да ви кажа.
Кметът, който стоял на първия ред, се изправил, извърнал се, за да хвърли съзаклятнически поглед към съселяните си, и отговорил с известна дързост:
— Някои знаят, а други — не.
Дълги ръкопляскания огласили централния площад. Накрая всички се смълчали и отправили очаквателни погледи към учителя.
— В такъв случай хората, които знаят, да обяснят на онези, които не знаят — заявил Настрадин.
След което се обърнал и триумфално напуснал сцената.
Разказвам тази история по няколко важни причини. Първата е, че аз със сигурност не знам всичко онова, което някои си мислят, че знам. Втората е, че онзи Хорхе Букай, когото читателите познават благодарение на книгите ми, е сбор от знанието, предадено ми от други, истински мъдреци и учители, които съм срещал по пътя си, и че съм се отдавал на писане единствено в най-хубавите моменти от живота си — истината е, че само тогава съм способен да пиша. Както съм казвал хиляди пъти, не съм писател. Аз съм лекар или психиатър, или преподавател, който пише, но не и писател. Затова, когато седна с намерението да облека мислите си в думи, трябва да изживявам някой от добрите си моменти. Третата причина, поради която разказах тази история, е, че въпросите, които повдигам в диалозите по-нататък, вероятно са ти познати. Сигурен съм, че вече имаш мнение по тях и че може би познаваш някои техни аспекти много по-добре от мен — поне що се отнася до собствения ти живот.
Ето защо намерението ми не е да те изненадам с теориите си (макар че е възможно да реагираш по-силно на някои от тях), а да ти помогна да преосмислиш своите идеи и да систематизирам онези, по които сме на едно мнение. Така съм научил почти всичко, което зная — като слушам внимателно, докато знаещите учат нас, незнаещите. За да не се отегчаваме нито ти, нито аз, при всяка наша среща ще ми трябва помощта ти. И понеже не си до мен, ще си позволя да си те представя. Въпросите ти ще ми помогнат да остана нащрек, ще ме стимулират и понякога (а понякога не) ще вадят на бял свят най-доброто от мен. Благодаря ти, че ме придружаваш, макар и неволно, в любимата ми Нерха.


_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
pufilina80



Брой мнения : 44
Join date : 04.02.2012
Age : 36
Местожителство : испания,леон

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Съб 04 Фев 2012, 07:19

проклятието е страхотна.цялата поредица е хубава.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Съб 04 Фев 2012, 19:07



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” представя

СМЪРТОНОСНО
от Сандра Браун


обем: 400 стр.
Очаквайте на: 03.02.2012 г.!
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1054-0

За автора:

Сандра Браун:
„Милионите читатели са истинското
мерило за успеха на един писател.”


Сандра Браун винаги е била пълна с изненади. В младежките си години тя направила доста бърза кариера като модел, но тъкмо щяла да стъпи и на световния подиум, когато се отказала и станала телевизионна водеща. Междувременно успяла да се омъжи за видеопродуцента Майкъл Браун и да му роди 2 деца.
Като малка Сандра четяла истории с много любовна страст и не престанала да ги чете до момента, в който сама започнала да пише такива. Издателство „Арлекин“ веднага оценило перото й и я взело под крилото си като един от най-обещаващите таланти, но тя бързо се отказала. Започнала да пише по-стойностни творби, макар и в същия жанр.
С Горещи страсти в рая, Огледален образ, С дъх на скандал, Френска коприна, Последният ден на карнавала, Димна завеса, Лятна буря и много други Сандра Браун покори класациите и застана начело, елиминирайки Стивън Кинг и Даниел Стийл.
С всеки следващ успех, изразяващ се в милиони продадени екземпляри, писателката печели и признанието на критиците, които я увенчават с наградите Уелдънбукс, Далтън, наградата на Романс Райтърс ъв Америка за постижения в жанра, с отличителния знак на успеха на Американ Бизнес Уименс Асошиейшън, награда за изключителни литературни постижения и наградата Ей Си Грийн.
Така се стига до момента, в който милиони читателки по света се оказаха подвластни на неустоимата романтика на творенията й, преведени вече на 33 езика.
Сандра Браун е рекордьорка сред пишещото братство в САЩ. За последните години тя има 59 бестселъра в класацията на Ню Йорк Таймс, издала е над 70 романа и е продала над 80 милиона екземпляра по света! Тя е и единствената, която е имала по едно и също време 3 бестселъра в класацията.
През 2008 г. в Манхатън беше проведен поредният голям форум на Международната организация на писателите на трилъри. Събитието е известно като Трилърфест и включва разнообразни мероприятия като уъркшопове на бестселъровите автори в жанра, промоция на новите им заглавия, дебютни представяния на писатели, срещи с почитатели, даване на автографи. Сред взелите участие в най-големия форум на трилъровите писатели бяха Джеймс Патерсън, Дейвид Морел, Кристофър Райх, Лий Чайлд, Дейвид Балдачи, Брад Тор, Клайв Къслър.
Почетен гост на Трилърфест 2008 бе Сандра Браун. Тя беше удостоена с наградата „Майстор на трилъра”, която и бе връчена от Джеймс Патерсън.
Сега ИК „Хермес” предлага на своите читатели поредния завладяващ роман на Сандра Браун – „Смъртоносно”.


За книгата:

Началната учителка Онър Жилет живее с дъщеричката си Емили в уединена крайбрежна къща в Луизиана. След трагичната смърт на съпруга й Еди, Онър се затваря в себе си, обзета от чувство на вина. Младата жена посвещава времето си на отглеждане на детето и постепенно се учи отново да се радва на живота.
Един ден, докато приготвят сладкиши в кухнята, Емили забелязва непознат мъж, припаднал в градината. Онър се втурва да му помогне, но мъжът скача и насочва пистолет към нея. Оказва се, че той е Лий Кобърн, обвинен в жестокото убийство на седем души. Опасен, отчаян и въоръжен, Лий ги принуждава да изпълняват заповедите му.
Онър няма друг избор, освен да му се подчини. Кобърн е убеден, че покойният й съпруг е криел нещо изключително ценно, което не му е принадлежало. Тази свръхсекретна информация засяга многоуважавани граждани и поставя в опасност семейството на Еди. Онър инстинктивно усеща, че сеещият смърт Кобърн е единственият й шанс да оцелее. Двамата изпитват неочаквано привличане един към друг, което прераства в неутолима страст.



_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Нед 12 Фев 2012, 19:29



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“
представя

УЧИЛИЩА ОТ КАМЪК
oт Грег Мортенсън
Автор на бестселъра
„Три чаши чай“


обем: 368 стр. + 16 стр. цветно приложение
цена: 14,95 лв.
ISBN 978-954-26-1065-6
Очаквайте на 17.02.2012 г.!

КОГАТО СЪРЦЕТО ВИ ГОВОРИ,
ВСЛУШАЙТЕ СЕ ВНИМАТЕЛНО!

Грег Мортенсън


Грег Мортенсън е един от малкото автори, за които без съмнение може да се твърди, че създават литературни феномени.
Първата му книга – „Три чаши чай“, стана международен бестселър. Тя привлече вниманието не само на литературните критици, печелейки редица литературни награди, но и на огромна читателска аудитория.
В края на 2010 г. книгата беше преведена и на български. Истинската и вдъхновяваща история на Грег Мортенсън, разказана увлекателно и с екзотичен привкус, както и високата литературна стойност на книгата, не оставиха безразлични и българските читатели. „Три чаши чай“ вече над година е една от най-продаваните книги в България, а читателските отзиви са много добри.
Сега ИК „Хермес“ представя „Училища от камък“ – втората книга на Грег Мортенсън, човека, който с постоянство и воля успя да промени света и да изгради образователната система в Пакистан и Афганистан. В нея историята на съвременния Индиана Джоунс и неговата забележителна хуманитарна дейност в задния двор на талибаните продължава.
Предговорът към книгата „Училища от камък“ е написан от Халед Хосейни. Впечатлен от забележителната личност и делото на Грег Мортенсън, той пише:

Ако приемем, че образованието е основната предпоставка за постигането на положителни и трайни промени в Афганистан, няма как да не ни обнадежди фактът, че тази година близо осем и половина милиона афганистански деца, почти четирийсет процента от които са момичета, ще тръгнат на училище.
Никой не би могъл да оцени значимостта на тези факти по-добре от Грег Мортенсън, основател на 131 училища в Афганистан и Пакистан, в които се обучават близо 58 000 деца. Никой не е прозрял по-дълбоко от него последствията и лавинообразния ефект от образоването на дори едно-единствено дете. И навярно нито един човек или организация не са допринесли повече за американската кауза в Афганистан от Грег Мортенсън – благороден човек с мек глас, който със своята сърдечна усмивка и топло ръкостискане показа на американските военни как се води така наречената „битка за сърцата и умовете на местното население“. Не е чудно, че американските военни потърсиха помощта на Грег като консултант в изграждането на по-добри отношения с племенните водачи и селските старейшини. Те имат много да учат от него. Ние също.

Ташакор, Грег джан, за всичко, което правиш.

Халед Хосейни
Автор на световните бестселъри
„Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“


КОЙ Е ГРЕГ МОРТЕНСЪН?

Сравняват Грег Мортенсън с големи хуманитаристи като Алберт Швайцер и Майка Тереза. Два пъти е номиниран за Нобелова награда за мир – през 2009 и 2010 г. Получил е над 50 награди за приноса си към човечеството, сред които наградата на Червения кръст за хуманитаризъм, наградата на Американската национална асоциация по образование за борбата си за човешки права, най-високата награда на Пакистан – Звездата на Пакистан – за хуманитарната си кауза в тази страна, наградата „Бенджамин Франклин“ за неуморните си усилия да защитава мира по света и много други. Тринадесет престижни университета са му присъдили почетната титла доктор хонорис кауза за приноса му към човечеството.

КАК ЕДИН ЧОВЕК Е В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРОМЕНИ СВЕТА

Грег води съвсем обикновен живот на средностатистически американец, работи в болница като медицински брат, а голямата му страст е алпинизмът. Животът му поема в съвсем различна посока, когато след неуспешен опит да покори К2 се загубва по пътя си обратно и попада в едно отдалечено планинско селце в Северен Пакистан. Селяните от Корфе го посрещат гостоприемно и той остава там, докато възстанови силите си. Грег е поразен колко суров е животът на планинците, лишен от всички удобства на цивилизацията , и в същото време колко по-спокоен и щастлив е той в сравнение с живота на западните им събратя. Един ден Грег Мортенсън пожелава да види как учат децата в селото, без да знае, че тази негова прищявка завинаги ще промени живота му. Когато вижда със собствените си очи как децата от селото учат на открито, направо на голата земя в този суров климат, Грег Мортенсън дава тържествено обещание да построи училище в селото.
Твърдо решен да събере парите за построяване на училище в Корфе, Грег Мортенсън започва работа в една болница, като взема извънредни часове и живее в колата си, за да спести от наема. Пише 580 писма до най-известните личности от шоубизнеса и политиката и в отговор получава едно-единствено писмо с чек за 100 $ от Том Брокоу, известен телевизионен водещ в Ен Би Си. Самият Грег продава единствените си съкровища: алпинистката си екипировка (за 800 $) и колата си (за 500 $). Това обаче е крайно недостатъчно, за да осъществи замисъла си. Надеждата му се връща, когато разбира за желанието на децата от училището, където преподава майка му, да помогнат на своите връстници в Пакистан. Когато научили, че децата нямат нито моливи, нито учебници, децата решили да дарят своите джобни пари – по няколко пенита, за да могат да купят с тях учебници за децата от Пакистан. Така за 6 седмици децата успели да съберат 62 345 пенита (по-късно тази инициатива прераснала в организацията Pennies for Afghanistan, която до момента е събрала над 100 000 $ за учебни помагала за децата на Афганистан). Това връща вярата на Грег, че ще успее да намери съмишленици и да осигури нужните средства.

Това, което прави Грег Мортенсън уникален, е голямото му сърце: в него има място и за децата от далечни страни и култури.

След дълги и неуморни усилия той успява да събере пари и да построи не само обещаното училище в Корфе, а още 131 училища в най-труднодостъпните и отдалечени области в Пакистан и Афганистан. В училищата учат повече от 58 000 ученици, от които по-голямата част са момичета. Това е всъщност най-големият принос на Грег Мортенсън – достъпът на момичета до образованието, което в ислямския свят е почти невъзможно. Според Грег Мортенсън обаче начинът да се подобри животът на цялото общество в дългосрочен план е, като се инвестира в образованието на момичетата, защото, ако образоваш момче, ти образоваш един индивид, ако образоваш момиче – образоваш цялата общност.

Момиченцата слушат в захлас, навлизайки в един нов свят, достъпен досега само за момчетата.

С малко пари и много ентусиазъм Грег Мортенсън успява да помогне на хиляди хора от най-отдалечените области на Северен Пакистан и Афганистан да преобразят живота си. Местните хора го боготворят, под негово ръководство сговорно работят християни и мюсюлмани от различни секти и течения. Отвличан от талибани, заплашван от консервативни мюсюлмански молли, както и от собствените си американски съграждани след 11 септември за работата си в ислямския свят, Грег Мортенсън продължава хуманитарното си дело сред най-бедните и нуждаещите се. Неговият живот е живо доказателство, че когато човек работи безкористно и от цялото си сърце за дадена кауза, той непременно ще намери съмишленици и ще извърши велики дела.

В обучението на децата се крие надеждата за бъдещето на страната.
Книгите на Грег Мортенсън запознават западния читател с живота и културата на Пакистан и Афганистан, но и хвърлят мост между Изтока и Запада, показвайки, че човещината и мъдростта не са запазена марка на определена религия или култура, а изконна човешка черта, без значение от раса или вяра.


ЗА КНИГАТА „УЧИЛИЩА ОТ КАМЪК“

Погледни натам. Виж онези възвишения – посочи той планините, извисяващи се над града, по чиито склонове се белееха безброй големи и малки камъни. – Твърде много смърт има по тях. Всеки камък, който виждаш там, е един от моите муджахидини, които жертваха живота си в битката с руснаците и талибаните. Сега трябва да покажем, че саможертвата им не е била напразна. – Той се обърна към мен с израз на непреклонна решителност: – Трябва да превърнем тези камъни в училища.

От 18 години Мортенсън е посветил времето си на една достойна кауза: изграждането на училища в най-отдалечените и труднодостъпни места в Афганистан и Пакистан. От настоящата книга ще научите за усилията му да помогне на децата в Афганистан, където образователната система е почти унищожена от продължителните войни и от пагубното управление на талибаните. Книгата проследява отблизо одисеята около изграждането на училище в Бозай Гумбаз в Памир – едно от най-дивите и непристъпни места в Североизточен Афганистан. Там, на огромна височина в суровата пустош, без достъп до цивилизацията, живее последното конно племе на киргизите. Мортенсън обещава да построи училище в тази дива земя, но това се оказва предизвикателство дори за неуморен ентусиаст като него: до това място се стига само по стръмни кози пътеки през тесен проход в планината Хиндукуш. Да се пренесат дотам строителните материали, се оказва непосилно начинание. Грег обаче не се отказва и след 10-годишни усилия най-накрая успява да изпълни немислимото – да построи училище на Покрива на света.

Историята на Мортенсън ни припомня за силата, която се крие в една благородна идея, и решителността, за която няма непреодолими препятствия.

Крисчън Сайънс Монитър



_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Нед 12 Фев 2012, 19:33

ОТКЪС ОТ "УЧИЛИЩА ОТ КАМЪК"
* * *


Предговор

от Халед Хосейни

Осем години след своето начало войната в Афганистан се превръща в най-сериозното външнополитическо предизвикателство пред президента Обама. На фона на ескалиращия конфликт уважавани мозъчни тръстове като Атлантическия съвет публикуват доклади, в които наричат Афганистан западаща държава. Тази страна наистина има огромни проблеми: яростна и стихийна бунтовническа активност, която възпрепятства прилагането на законите и усилията за развитие на региона, рекордни добиви на опиум, крайна бедност, престъпност, безработица, липса на жилища и питейна вода, непрестанно потъпкване на правата на жените и правителство, което не съумява да защити народа си и да задоволи основните му потребности.


Но Афганистан след атентатите от 11 септември 2001 г. може да се похвали и с истории на успеха, най-значимата от които е напредъкът в образованието. Ако приемем, че образованието е основната предпоставка за постигането на положителни и трайни промени в Афганистан, няма как да не ни обнадежди фактът, че тази година близо осем и половина милиона афганистански деца, почти четирийсет процента от които са момичета, ще тръгнат на училище.

Никой не би могъл да оцени значимостта на тези факти по-добре от Грег Мортенсън, основател на 131 училища в Афганистан и Пакистан, в които се обучават близо 58 000 деца. Никой не е прозрял по-дълбоко от него последствията и лавинообразния ефект от образоването на дори едно-единствено дете. И навярно нито един човек или организация не са допринесли повече за американската кауза в Афганистан от Грег Мортенсън – благороден човек с мек глас, който със своята сърдечна усмивка и топло ръкостискане показа на американските военни как се води така наречената „битка за сърцата и умовете на местното население“. И най-вече: как се печели.

Философията на Грег не е сложна. Той искрено вярва, че конфликтът в Афганистан в крайна сметка няма да бъде решен със сухопътни операции или въздушни удари, а с учебници, тетрадки и моливи – средствата, чрез които се постига социалното и икономическото благоденствие. Да се лишат афганистанските деца от образование, твърди той, означава да се провали бъдещето на Афганистан, да се лиши от възможността да се превърне в процъфтяваща и благоденстваща страна. Въпреки фатвите срещу него, въпреки заплахите на талибаните и други екстремисти, Грег прави всичко по силите си това да не се случи.
Осъзнавайки решаващата роля на образованието в живота на момичетата и младите жени, Грег съсредоточава усилията си главно в тази насока. А това съвсем не е лека задача в регион, където родителите обикновено не пускат момичетата на училище, а дългогодишните културни традиции лишават жените от право на образование. Но село след село, печелейки на своя страна религиозните водачи и старейшините, Грег убеждава родителите да изпращат децата си на училище. Прави го, защото като мен вярва, че всички възможности за развитие на Афганистан и превръщането му в процъфтяваща държава зависят от участието на жените. Ето защо на жените трябва да се осигури достъп до училищата, а тяхното образование да се превърне в един от крайъгълните камъни във възстановяването и по-нататъшното развитие на страната. Или, както казва Грег, повтаряйки като мантра: „Ако образоваш едно момче, образоваш отделна личност, ако образоваш момиче, образоваш цяла общност“.

И накрая, Грег върши всичко това с чар, състрадание, търпение и неизменно смирение. Внимателен слушател, той е спечелил на своя страна най-авторитетните хора в селата, изградил е взаимоотношения, основани на доверие и уважение, и е успял да убеди мнозина да вземат в ръце собственото си бъдеще. Отделил е време да опознае местната култура – характерни за която са вежливостта, гостоприемството и уважението към възрастните, – както и да проумее и оцени по достойнство ролята на исляма в ежедневието на хората. Не е чудно, че американските военни потърсиха помощта на Грег като консултант в изграждането на по-добри отношения с племенните водачи и селските старейшини. Те имат много да учат от него. Ние също.

Ташакор, Грег джан, за всичко, което правиш.

Халед Хосейни


www.khaledhosseinifoundation.org

Автор на световните бестселъри „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“



ПРОЛОГ



Образоването на жените по света и развиването на техния потенциал не може да има друг резултат, освен внасянето на повече грижовност, търпимост, справедливост и мир в живота на всички ни.

Аун Сан Су Чжи

Иршад е един от трите големи прохода, водещи на север през Хиндукуш към този затънтен край на Афганистан. Само четири месеца през годината проходът не е затрупан със сняг, а въздухът е толкова разреден, че търговците, които преминавали с керваните си по този маршрут, пробивали ноздрите на магаретата, за да могат да дишат. Преваляйки планинския гребен на територията на Пакистан, тесният път се спуска по стръмните сипеи до дълбока клисура, която го принуждава да направи остър завой. Поради тази причина, ако човек е застанал в южния край на Иршад, не може да види кой идва през прохода до последната минута. Тъкмо затова през месец октомври 1999 година пропуснах момента, когато група киргизки конници влязоха в Пакистан.

Първи ги забеляза с острия си поглед Сарфраз Хан, ловец на ибекси и бивш командос с осакатена ръка. Видя ги в мига, щом се подадоха от завоя на по-малко от километър от нас, и веднага скочи от одеялото, на което седяхме, втурна се към джипа, отвори със замах шофьорската врата и започна да натиска с юмрук клаксона.

- Идват, идват! – викаше той на вахански, неспособен да сдържи възбудата си. – Ваздей, ваздей! Браво!

Тъкмо смятах да отпия от своя немек чой – солен чай, с чиято топлина цяла сутрин отблъсквахме от телата си набезите на пронизващия вятър и суграшицата, но се отказах, поставих внимателно чашата на земята и загледах приближаването на конниците.

Това беше спектакъл, пред който никой не би могъл да остане равнодушен.

Конниците бяха четиринайсет и препускаха към нас през пелената на ледения дъжд. Въпреки че ни делеше почти километър, древната ритмична музика – глухо трополене на копитата и отчетлив звук на метал – долиташе до нас във високопланинския въздух. Чувахме и поскърцването на мокрите, изпънати от тежестта кожени ремъци и приглушеното тупване на буците пръст, изхвърляни от копитата на конете високо над главите на ездачите, които падаха някъде зад тях.

Водачът носеше износен тренчкот, черни кожени ботуши с кончове до коленете и кадифени панталони с тъмни и лъщящи петна от овнешка лой. На гърба му подскачаше очукана британска карабина „Лий Енфийлд“, кръстът му беше опасан с колан, който беше толкова широк, че покриваше целия му корем, а на главата му имаше съветска ушанка, чиито развързани наушници подскачаха в синхрон с движенията на коня. Мъжете след него носеха автомати АК-47 и много други оръжия, тежки патрондаши опасваха гърдите им. Конете им, късокраки и гривести, блестяха от пот.

Цялата група се носеше стремително с грохот към нас до последната секунда, когато ездачите дръпнаха юздите, животните се заковаха намясто и всички едновременно скочиха на земята с естествената грация на хора, прекарали целия си живот на седло.

Предводителят, когото вече можех да разгледам по-внимателно, беше млад мъж с неподдържани мустаци и широко обветрено лице с медночервен загар. Беше слаб, жилест и кален от суровите условия, също като четирийсетте или петдесетте поколения номадски предшественици – най-великолепните ездачи, които светът е познавал. Стъпил в калта, той бръкна в джоба на връхната си дреха, извади парче влажен зелен тютюн за дъвчене и ни поздрави с обичайното Ас Салам Алейкум. После обясни, кротко и много учтиво, че той и хората му са яздили без почивка шест дни.

Оказа се, че са пратеници на командан Абдул Рашид Хан, главатар на последната общност киргизи, останала в най-високите части на Памир. В бедните земи, откъдето тези мъже идваха, условията по това време на годината бяха толкова сурови, че всяка зима семействата им и техните стада камили, овце и якове бяха на ръба на гладната смърт. Но от всичко, което липсваше на народа му, Абдул Рашид най-много желаеше децата да получат възможност да се научат да четат и да пишат – и именно с това беше свързана мисията на конниците, които беше изпратил отвъд прохода Иршан.

В последните няколко години, обясниха мъжете, необикновени слухове достигали до високите части на Памир откъм Южен Хиндукуш, разкази за загадъчен американски алпинист, който строял училища в най-отдалечените долини на Северен Пакистан, райони, за които правителството сякаш нехаело и където чуждестранните неправителствени организации не смеели да пристъпят. Носели се слухове, че освен за момчетата, вратите на училищата, които този мъж издигал, били отворени и за всяко момиче, което жадува да се ограмоти.

Когато до Абдул Рашид Хан стигнала мълвата, че американецът смята да посети и долината Чарпурсон, той незабавно изпратил един взвод от своите най-издръжливи ездачи с най-бързите коне, за да намерят този мъж и да го помолят да дойде и в Афганистан, за да построи училища за синовете и дъщерите на киргизите.

Малко неща се вършат бързо във вътрешността на Западните Хималаи, но мисията на тези мъже бе наистина неотложна. Първата за зимата на 1999 година буря вече беше надвиснала над Хиндукуш и ако тези конници не успееха да се върнат, преди снегът да затрупа прохода Иршад, щяха да останат разделени от домовете и семействата си до пролетта. Още сега, или най-късно на следващата сутрин, те трябваше да препуснат на север през прохода с моя отговор.

- Ваалейкум Салам (Мир вам)! – отвърнах аз и предложих на водача: – Разбирам, че времето е кратко, но нека да отидем в дома на моя приятел Сарфраз, за да се нахраните и отдъхнете. После ще обсъдим молбата на Абдул Рашид Хан и ще помислим как може да се построи училище.





Първа глава



ХОРАТА В КРАЯ НА ПЪТЯ



Не знам каква ще е съдбата ви, но едно знам със сигурност: единствените сред вас, които ще бъдат истински щастливи, ще са онези, които са търсили и открили начини да служат на другите.

Алберт Швайцер





Винаги когато заминавам за Пакистан или Афганистан, багажът ми включва и едно малко пластмасово куфарче със залепен на него зелено-бял стикер, на който пише: „Последното хубаво място“. Изразът доби популярност покрай заглавието на една антология с произведения на автори от щата Монтана, събрани от редакторите Уилям Китридж и Аник Смит през 1988 година. Но оттогава „Последното хубаво място“ се превърна в неофициално мото на щата, където живеем в последните четиринадесет години със съпругата ми Тара, двете ни деца Амира и Хайбер и нашия тибетски териер Таши. Тази фраза съдържа красотата на спиращия дъха пейзаж и усещането за безбрежен простор, които притеглят много американци към Монтана, и отразява духа на нашия нов дом, също като начупения планински силует на регистрационния номер на колата ни.

За мен обаче фразата носи съвсем различен смисъл.

Ако разгледате картата с училищата, които Централноазиатския институт е построил от 1995 година насам, ще ви направи впечатление, че всяко от тях е на място, където няма образователна инфраструктура – поради географска изолираност, крайна бедност, религиозен екстремизъм или военни конфликти. Това са райони, за които малцина от външния свят са чували, райони, където рядко стъпват външни хора. Затова ние се насочваме първо към тях.

Този подход определено се различава от начина, по който обикновено се развиват нуждаещите се региони. Повечето неправителствени организации, по ред разумни и основателни причини, предпочитат да си устроят база на някое обезпечено с ресурси и комуникации място и едва тогава да започнат постепенно да си проправят път към по-недостъпните райони. Тази стратегия е практична. Но проблемът при нея е, че ако се работи планомерно и методично, може да мине цял един човешки живот, докато помощта стигне до крайно нуждаещите се. Безспорно по-трудно – а понякога и по-опасно – е да се започне от края на пътя и да се върви назад. За добро или лошо, ние правим точно това.

Другото, което ни отличава от останалите организации, е, че нашата цел не е да наситим определен район с присъствието си, реализирайки стотици проекти. Намерението ни е просто да построим шепа училища на най-труднодостъпните места, да научим местните хора да ги поддържат сами и да се оттеглим с надеждата, че държавата и другите неправителствени организации, които са се установили на не толкова негостоприемни места, ще отъпчат пътеките до тях и ще ги приобщят, за да не са вече изолирани. Удивително често нещата се развиват точно така.

В Балтистан, този скалист и прекрасен край на Североизточен Пакистан, скътан в гънките на Каракорум, ние прекарахме втората половина на 90-те години, като разгърнахме дейността си по селата в най-отдалечените краища на най-далечните долини, разположени на надморска височина до три хиляди и триста метра, горната граница на местообитанието на човека. По тези места положихме основите на повече от три дузини солидни каменни училища и осигурихме строителни материали и учители, но при условие, че всяко село ще осигури безплатна земя и работна ръка за строежа. Освен това разчитахме на обещанието, че момичетата ще се обучават наравно с момчетата. Първото училище, което построихме, е в Корфе – последното селище в долината на река Бралду, откъдето започва ледникът Балторо, отвеждащ до К2. Имаме училище и в село Хуше, което е разположено в края на една долина в подножието на връх Машербрум, един от най-зашеметяващите седемхилядници в света.

По същия начин сме осъществявали свои проекти в региони, където бушуват въоръжени конфликти и религиозен екстремизъм. През 1999 година, по искане на пакистанските въоръжени сили, започнахме строежа на две училища в долината Гултори, където армиите на Индия и Пакистан ожесточено се сражаваха за спорния Кашмир. Скътахме училищата между планинските скатове и ги снабдихме с полегати метални покриви, които да отклоняват шрапнелите от обстрела на индийската артилерия. По-късно, през 2008 година, помогнахме на общности в източната афганистанска провиция Кунар да построят две девически училища в бунтовнически пограничен район между Афганистан и Пакистан, обитаван от талибани. Патанските племенни главатари се обърнаха към нас за помощ чрез посредничеството на командира на американската военна база, разположена в този район.

Този подход, при който се действа „от края към началото“ и се започва от „последното място“, е нестандартен и често предизвиква критики, но понякога е единственият възможен път. Ако някоя организация като ЦАИ не беше скачала директно из тези места като жаба по листата в блатото, още едно или две поколения момичета щяха да бъдат лишени от възможността да се ограмотят. Освен тези практически съображения има и друга причина да действаме по описания начин – и тя няма нищо общо с прагматизма.

Хората, живеещи в пределите на цивилизацията, по правило не са сред най-изтънчените и космополитни човешки същества. Често са необразовани и не са в крак с модата и актуалните световни събития. Не са особено изискани, а понякога не са и дружелюбни. Но хората, които живеят в края на пътя, са сред най-жилавите и находчиви човешки същества, които можете да срещнете. Те се отличават с необикновено съчетание от храброст, твърдост, гостоприемство и състрадание, което предизвиква у мен истинско преклонение.

Друго, което научих с годините, е, че със съвсем малко помощ тези хора са способни да извършат удивителни неща и така определят критериите, с които съизмерваме постиженията. Когато обикновени хора демонстрират необикновена щедрост, издръжливост или състрадание, ние всички се обогатяваме от примера им. Както Каракорум и Хиндукуш дават началото на много реки, така и техният пример е извор на вдъхновение, чиито води напояват градината на всеки от нас.

Затова за мен стикерът „Последното хубаво място“ на куфарчето ми не е рекламен лозунг, целящ да привлече внимание към хубостите на родното ми място. По-скоро тези думи утвърждават моето убеждение, че хората, които обитават последните, най-отдалечените, места – хората, които са най-пренебрегвани и най-подценявани от развития свят, – често са представители на най-доброто в човешката природа и могат да служат за пример на всички останали. Точно затова тези места, където свършват пътищата, ме притеглят със сила, на която не мога да устоя.

През далечната 1993 година, когато започнахме да строим училища, Корфе ме впечатли с това, че беше въплъщение на отдалечеността и изолацията, на живота „в края на пътя“. През следващите години имах привилегията да работя в други също толкова откъснати от света и труднодостъпни места, които благодарение на своите обитатели бяха благословени със същото сурово магично обаяние като Корфе. Но до онзи октомврийски следобед на 1999 година, когато срещнах киргизките конници, прекосили Ваханския коридор до прохода Иршад, не познавах жители на място, което да е толкова далечно и сурово, че да създава впечатление за края на света.

В сравнение с това място Корфе приличаше на предградие на Лос Анджелис.



Пущуните разказват, че когато Аллах приключил със създаването на света, събрал накуп отломките и ги превърнал в Афганистан. Усещането, че пейзажът е съставен от грандиозни отломки, съпровожда пътешественика навсякъде из страната, но никъде не е така силно, както в тази тясна ивица земя в Североизточен Афганистан, вклинена между Пакистан и Таджикистан и разтеглена на близо 200 километра до границата с Китай. Едни от най-високите планински вериги на Земята – Кунлун, Тяншан, Памир, Каракорум и Хиндукуш – се издигат в пределите или в непосредствена близост до този район. Върховете на тези планини се извисяват на повече от шест хиляди метра, а обитателите на изолираните, сковани от студ плата под тези върхове наричат това място Бам-и-Дуня, или Покрива на света.

В продължение на повече от двайсет века Ваханският коридор е бил оживена пътна артерия, по която минавали търговци, дипломати, завоевателски армии, поклонници, изследователи, мисионери и светци от Централна Азия до Китай или обратно. Коридорът не само бил мястото, където се срещали Вътрешна и Външна Татария – царствата, които гръцкият географ Птолемей наричал „двете Скитии“, – но също така и един от най-трудните участъци от Пътя на коприната – дългият шест хиляди и четиристотин километра маршрут, посредством който цивилизациите в Индия, Европа и Близкия изток осъществявали търговията и комуникацията си с тези от Далечния изток.

Малцина са западняците, за които се знае, че са прекосявали Ваханския коридор. Първият от тях – Марко Поло, в продължение на четири години кръстосвал Персия и Централна Азия, за да завърши пътешествието си в двора на китайския император Кубилай хан. През 1271 година, докато прекосявал надлъж Ваханския коридор, легендарният венециански пътешественик писал, че билата на планините са толкова високи, че птиците не могат да ги прелетят, а студът – толкова жесток, че отнема топлината на лагерните огньове и цвета на пламъците им. Близо триста и петдесет години по-късно един йезуитски монах на име Бенедикт де Гоес бил натоварен от своя орден със задачата да мине по стъпките на Марко Поло в търсене на Катай.

Предрешен като арменски търговец, той се присъединил към един търговски керван и заедно с него стигнал до китайския град Суджоу, където се разболял и след известно време починал. Смъртта на Де Гоес през 1607 година в основни линии съвпада с началото на периода на западане на Пътя на коприната, когато търговската артерия била заменена от морските пътища между Европа и Далечния изток, проправени от пионерите мореплаватели. Но все пак една тънка, но постоянна търговска струйка протичала през Памир от Китайски Туркестан до Тибет и Читрал, най-северната част на Индия.





Ваханският коридор потънал в забрава до края на деветнайсети век, когато Великобритания и Русия започнали да си съперничат за контрола над Централна Азия – имперско съревнование, известно като Голямата игра. По това време Русия разширявала все повече южните си граници към древните градове по Пътя на коприната, а Великобритания се опитвала да изследва и запази проходите през Хималаите и Хиндукуш, осигуряващи достъп до Индия, най-скъпоценния камък в британската имперска корона. Ексцентрична група от офицери и изследователи си играели на котка и мишка из Хиндукуш и Памир. През 1895 година, когато двата противникови лагера били на ръба да започнат война, политиците от Лондон и Санкт Петербург определили Ваханския коридор за буферна зона, за да са сигурни, че между руското царство и Британския Радж (Британска Индия) няма да има никакви допирни точки.

Двайсет и две години по-късно, при създаването на Съветския съюз, северните граници на Ваханския коридор били затворени и това общо взето сложило край на не особено интензивната търговия между областите на север и юг от него. След това, през 1949 година, Мао Дзъдун въдворил комунистически режим в Китай и затворил източните подстъпи към Коридора, което преустановило всякакво движение в направление изток–запад. Само в рамките на едно поколение тази област, някога важен участък от най-големия търговски път, а впоследствие граница между двете най-могъщи имперски сили, се превърнала в най-бедния и изоставен път в света.

Днес обитателите на Ваханския коридор живеят в карантина, каквато никой жител на нашия свят, чиито граници се определят от обхвата на електронната поща, туитър и сателитните телефони, не би могъл да си представи. Неумолимо изолиран и невъобразимо далечен, Ваханският коридор е ultima Thule на днешна Централна Азия, тъй като е далеч отвъд границите на познатия ни свят и сякаш бележи предела на самата човешка цивилизация.

Киргизките конници, които прекосиха прохода Иршад през есента на 1999 година, са потомци на номадски племена от района Тува в Русия, преселили се в Централна Азия през тринайсети век по време на възхода на Монголската империя. През по-голямата част от следващите осем века те извършвали сезонни миграции през планинските вериги, които днес разделят Източен Афганистан, Западен Китай и Южен Таджикистан. Всяка година номадите бродели свободно из планинските пасища на Памир със своите плъстени юрти и стада кози, якове и двугърби бактрийски камили, необезпокоявани от държавни чиновници и граничари. Зимите прекарвали в ниските долини на Таджикистан или Западен Китай, където хората били защитени от студовете, а добитъкът – от мечките и вълците. През лятото постепенно се изкачвали до високопланинските пасища, които споделяли единствено с диви животни като архарите и ибексите.

След Октомврийската революция, през трийсетте години на двайсети век, съветското правителство положило много усилия да застави номадските народи от централноазиатските републики на СССР да изоставят своите чергарски традиции и да заживеят в колхози. Една група киргизи се възпротивила и помолила краля на Афганистан да им даде убежище във Вахан. Това ги спасило от руснаците, но ограничило миграциите им до кратки преходи между източните области на Коридора и китайската провинция Синдзян. През 50-те и 60-те години на XX век китайските власти допълнително ограничили движението им.

През 1978 година, непосредствено преди съветската инвазия в Афганистан, около 1300 киргизи, водени от един имам – хаджи Рахман Кул, решили да изоставят Памир и на юг през Хиндукуш да преминат в Пакистан. Но животът в новия дом се оказал непосилен за тях (жените според тамошните закони трябвало да ходят забулени, а мнозина били покосени от жегата). След неуспешен опит да уреди на хората си американски визи и да ги прехвърли в Аляска, през 1982 година Рахман Кул ги повел на ново пътешествие. Последното преселение – така наричат новата одисея, отвела киргизите в Източна Мала Азия (Анадол). Там те получили политическо убежище и заживели в съседство с една общност недоволстващи кюрди, които били принудени да им освободят място в своята земя. И до днес тази киргизка общност живее там и процъфтява.

Междувременно втора група от около двеста киргизи, отделили се от Рахман Кул по време на Последното преселение, се завърнали във Ваханския коридор, където възобновили чергарския живот на прадедите си. Изгубени сред необятната пустош на Памир, потомците на тези киргизи се борят да съхранят една от последните велики номадски култури на Земята, завещана им от техните предци.

Макар да изглежда романтичен за страничния наблюдател, животът на ваханските киргизи е изключително тежък, а възможностите им за оцеляване като че ли намаляват с всяка изминала година. Неспособни да мигрират към по-топлите низини, те остават изложени на неумолимата ярост на зимите, които продължават от септември до юни и сковават природата с температури от двайсет градуса под нулата. Въпреки че киргизката общност често е на ръба на гладната смърт, особено в ранната пролет, хората са лишени от основни държавни услуги. До 1999 година в източните райони на Ваханския коридор нямаше нито едно училище, болница, аптечен пункт, ветеринарна лечебница, пощенски клон или клиника. Дори според крайно суровите стандарти на Афганистан – страна, в която 68% от населението не знае какво е мир, средната продължителност на живота е четирийсет и осем години, а смъртността сред родилките е по-ниска само от тази в Либерия – земята на ваханските киргизи е безнадеждно място.

Единствената връзка между киргизите и външния свят е тесен черен път, който тръгва от малкия град Файзабад в афганистанската провинция Бадакшан и след като изминава повече от сто и шейсет километра през градовете Бахарак, Ишкошем и Кал-е-Пандж, свършва в селцето Сархад, горе-долу по средата на Ваханския коридор. След Сархад може да се продължи единствено пеш или с товарни животни по тесни пътеки покрай реките Памир и Вахан и да се влезе до най-източното кътче на Коридора, където ледените сини води на плитко езеро мият бреговете на тревиста местност, наречена Бозай Гумбаз. Именно там, недалеч от мястото, където Марко Поло прекарал зимата на 1272 година, възстановявайки се от малария, Абдул Рашид Хан – киргизкият главатар, който бе изпратил конниците си до прохода Иршад, за да ме намерят – се надяваше да построя училище.

Едва ли може да се намери друго място, което да съответства в такава степен на нашата философия „от края към началото“ от Бозай Гумбаз.

Едва ли има нужда да споменавам, че самото достигане до това затънтено кътче щеше да е истинско изпитание, какво остава за построяването на училище, особено за малка организация като нашата. Освен това в Пакистан имахме работа, достатъчна за петдесет години напред. Благоразумието ни подсказваше, че няма да е рационално да пилеем и без това оскъдните си ресурси с начинания в най-затънтените райони на Афганистан и да се опитваме да се сработваме с общности, за които не знаехме почти нищо.

Но от друга страна, именно труднодостъпността на подобни райони е основната причина да започнем своята дейност. А и хората от екипа, събиран години наред, намираха удовлетворение точно в този род предизвикателства.

Както съпругата ми често казва, аз имам доста необикновен екип.


_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Нед 12 Фев 2012, 19:43



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

ГРАДЪТ ІІ
ЖЕНИТЕ И МЪЖЕТЕ
от Сим Алексиев


обем: 104 стр.
Очаквайте на: 17.02.2012 г.!
цена: 6,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1074-8

За автора:

Сим (Симеон) Алексиев е роден през 1976 г. в София.
Вече 14 години заедно с Краси Алексиева ръководи галерия
„Възраждане“, Стария град, Пловдив.
През 2006 г. излиза дебютюната му книга „Градът – градя
и руша“, която бе изключително добре приета от публика и критика. Новата му книга е своеобразно продължение на темите, които вълнуват младия автор.
Пише стихове от десетгодишен. Дванадесетгодишен е
лауреат на детския конкурс „Искри“ на БНР.
Публикувал е в сп. „Детски свят“, сп. „Тракия“, алманах
„Антимовския хан“, алманах „Света гора“ и др.


Поезията на Сим Алексиев:

Поезията на Сим Алексиев е жива, съвременна, откровена, понякога груба, предизвикателна. Стихотворенията са послания, съблекли формите си. Така смисълът остава оголен, суров, истински. Върху света е легнала постмодерната ирония на един човек, който го мисли драматично.

Доц. Иван Станков

Това е поезия, която убива позата, за да възкреси спонтанния свят на човека. В такъв момент отпадат границите и каноните; живеещият се вглежда в раждането си точно толкова, колкото и в смъртта.

Поетът удря шамари на нашите очаквания и представи, а внезапността на тези шамари е по-въздействаща отколкото християнската благотворителност на плесницата на едната буза.

Ако думите са се превърнали в порядък, то той ги лишава от свободата им. Сим Алексиев ги е дарил със собствената си свобода, която на пръв поглед изглежда безотговорност, но всъщност е една трудна игра на надежди в един живот, който е прекалено раздробен, за да има само едно разпятие.

Доц. д-р Радослав Радев


Откъс:

* * *

Бориш се за нещо загубено,

бориш се за нещо, което не можеш,

тъпчеш на едно място –

твоето.

-===-

По-умен, по-знаещ,

по-добър, по-виждащ,

по-интелигентен, по-

по- по-...

Послеслов: по-нещастен.

-===-

Намираме се – тук-там

Събираме се – рядко

Обичаме се – когато се разделим

Търсим – което не се предлага.

-===-

Нямам истински приятели, но нямам и истински

врагове.

Златната среда – постигнах я.

Време ми е да умра.

Или вече и Смъртта не ми е интересна.

-===-

Мъртвите не говорят за живите...

Чакат ги.

_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пон 27 Фев 2012, 18:16



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” представя

ТРИ СЕДМИЦИ ДА СЕ СБОГУВАШ
от Ч. Дж.Бокс
Бестселъров автор на Ню Йорк Таймс

обем: 304 стр.
очаквайте на: 24.02.2012 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1061-8


За автора:
Ч. Дж. Бокс: Героите ми са истински хора

Модерният каубой
Чарлс Джеймс Бокс, известен на приятелите си като Чък, живее в Уайоминг, САЩ, със съпругата си Лори и трите си дъщери. Преди да започне кариерата си на писател, Бокс е работил като помощник в ранчо, земемер, репортер и редактор за малък вестник. Понастоящем заедно със съпругата си развива туристически бизнес. Авторът е човек, който обича заниманията на открито: ловувал е, яздил е кон, ловил е риба и е карал ски навсякъде из Уайоминг и планинските северни щати. Любовта на Ч. Дж. Бокс към природата и особената атмосфера на Севера е намерила отражение и в неговите над 10 публикувани романа.
Поредицата с общ герой Джо Пикет, пазача на дивеч от Уайоминг, и първите два самостоятелни трилъра на Ч. Дж. Бокс му помагат бързо да натрупа популярност сред любителите на криминалната литература. Творчеството му е спечелило наградите за криминални, трилърови романи и мистерии „Антъни“, „Макавити“, „Гъмшу“ и „Бари“, а две от книгите са под опция за заснемане на филм. Първото му самостоятелно заглавие извън серията с Джо Пикет - „Синята зона“, грабва наградата „Едгар“ за най-добър роман на 2009 година. Преведени на 25 езика, книгите му са безспорни бестселъри.

Тайните на занаята
„Малката, добре пазена тайна на най-добрите съвременни автори на криминална литература е, че много често в романите няма значение кой е извършил престъплението или защо го е направил, по-важно е къде се развива действието - споделя Бокс. - Разрешаването на случая е просто средството, което движи романа напред. Най-добрите криминални романи са написани от автори, които живеят в местата, които описват, и наистина ги познават. Тези романи те карат да се чувстваш, сякаш ти самият посещаваш тези места с най-добрия гид, който може да ти разкрие всяка тайна“.
„Действието в книгите ми се развива в Скалистите планини, защото искам да хвърля светлина върху тази област, нейните жители и проблеми. Искам, когато читателите ми затворят книгата, да чувстват, че са били на едно съвсем истинско място“, казва Чък.

Интересът към романите на Бокс вероятно наистина се дължи на тази усвоена малка тайна – авторът е жител на просторния Американски север.
Той е бродил и ловувал из горите на Скалистите планини, яздил е по склоновете им. Бокс е много близо до образа на модерния каубой, който живее близо до природата и не се страхува да преспи под открито небе. Това помага на романите му да звучат убедително, а героите му да бъдат реалистични.

„Бих могъл да пиша друг вид книги с различни герои, но нямаше да се гордея с тях толкова много“, споделя авторът.
Бокс е изключително отворен и към рекламните кампании на книгите си. С удоволствие пътува из САЩ и по целия свят, за да представя творчеството си. „Тези събития наистина ми харесват - казва той. - Много ми е приятно да се срещам с читателите си. Това е и част от работата ми като писател. Много необичайно е, когато някой роман стане бестселър без рекламна кампания. Случва се, но е наистина необичайно“.

Бокс отговаря лично и на всяко електронно писмо, което получи. Авторът вярва, че за популяризирането на една книга препоръката от познати и приятели е по-важна дори от добрата реклама, и прави всичко възможно читателите му да го почувстват по-близък. Вероятно тъкмо това отношение към публиката му е причината Бокс да получава снимки на войници на служба в Близкия изток, на ловци и младежи, които държат негови книги в ръка.
След успеха на първата му, издадена в България, книга - „Синята зона“, ИК „Хермес“ представя и новия роман на Ч. Дж. Бокс - „Три седмици да се сбогуваш“.

Книгата е качествено и динамично трилърово четиво. Историята запазва усещането за напрежение и загадката до самия край. Главният герой Джак, подобно на героите в предишната книга на Ч. Дж. Бокс, е обикновен човек, който е изправен пред върховно изпитание на волята.

За „Три седмици да се сбогуваш“
Мечтите на Джак и Мелиса Макгуейн да имат семейство най-после се сбъдват, след като осиновяват малката Анджелина. Девет месеца по-късно обаче едно телефонно обаждане разтърсва щастливия им живот. Биологичният баща на Анджелина – Гарет, не е подписал документите за осиновяване и иска да си я вземе обратно. Джак и Мелиса осъзнават, че ги чака тежка битка, когато научават, че бащата на Гарет е властният федерален съдия Морланд.
В отредените им три седмици да се разделят с дъщеря си семейство Макгуейн започват собствено разследване. Всяко късче информация за Морланд, което намират, рисува мрачна картина. Джак започва да се страхува, че мотивът за отнемането на Анджелина далеч не е бащинската любов. Доскоро щастливото семейство се оказва въвлечено в ужасяваща игра на заплахи, изнудване и измама. Когато започват да умират хора, става ясно, че истината е много по-страшна от едно дело за попечителство.
Джак и Мелиса ще стигнат докрай, за да защитят истината и живота на детето си – дори ако се налага да престъпят закона и да пролеят кръв.


ОТКЪС
Spoiler:
 

_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пон 27 Фев 2012, 18:19



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“
представя
РЕЙКИ ЗА НАЧИНАЕЩИ
от Дейвид Венелс

обем: 240 стр.
Очаквайте на: 24.02.2012 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1045-8


За автора

Дейвид Венелс е дългогодишен рейки учител и практикуващ. Автор е и на още две книги за лечение: „Рефлексотерапия за начинаещи“ и „Цветолечение на д-р Бах за начинаещи“.

За книгата

Милиони хора по целия свят вече са изпитали благотворното влияние на лечебната практика рейки. Сега и вие имате възможност да изучите основните принципи на този съвършен естествен метод за изцеление и духовно израстване. Рейки упражнява дълбок ефект върху здравето и благополучието на човека, като балансира, пречиства и обновява вътрешната му енергийна система. Ето някои приложения на рейки:

За физическо, психично и емоционално лечение и самолечение.

За духовно изцеление и самоусъвършенстване.

За укрепване на здравето и личните връзки.

За решаване на проблеми у дома и на работното място.

За лечение на животни и растения.

За допълване и усилване на ефекта от други терапии и лечение на стреса.

За благослов, напътствия и закрила по всяко време.

Книгата „Рейки за начинаещи“ е разделена на десет части.
В първите глави се описва историята на създаването на рейки системата. Дадени са основни знания за духовната й същност – признаване на наличието на универсална енергия, която има различни имена в различните духовни традиции, и опознаването на тази енергия. Описани са историята на автора на книгата и запознанството му с рейки и духовният път на създателя на системата – д-р Усуи, който е изучавал християнството и след това различните форми на будизъм.
В първите раздели се описва началото на практиката. Има четири рейки нива: първо, второ, напреднали и рейки мастери. Първото ниво означава човек да може да прилага само върху себе си началните познания, усвоени за 3-4 дни. В изходните условия влизат поддържане на вътрешен мир, отказ от някои храни и течности и др. Накратко са описани стъпките в четирите нива. Значително място е отделено на всички позитивни ефекти на системата, които можем да намерим в описанието на която и да е лечeбна система.
Пети раздел дава вече конкретни схеми за самолечение с полагане на ръцете върху различни части на главата и тялото.
Шести раздел описва как да се работи с пациент, с детайлни инструкции за предварителния разговор, евентуални странични ефекти и подготовката за справяне с тях. Следват техника за „сканиране на аурата“ и създаване на „отворен канал“. „Отворен канал“ е самият лечител, който трябва да спазва известни хигиенни правила и да направи самонастройка. Дадени са кратки инструкции за изчистване на аурата след сеанса и за сеанси в седнало, легнало положение, от разстояние. Показани са схеми на правилните позиции на ръцете.
Седми и осми раздел са посветени на същността на рейки. Седми раздел обяснява петте основни принципа, които изучаващият рейки трябва да си казва сутрин и вечер:
Не се ядосвай.
Не се тревожи.
Бъди благодарен.
Бъди прилежен (в духовната работа).
Бъди мил с другите.
Това дава разбиране за древния метод за изграждане на щастие.
Петте принципа и въздействието им са разгледани поотделно. Будистката гледна точка за култивиране на добродетели и добър живот е представена с няколко думи като основа за практикуване на рейки.
Осми раздел обяснява същността на болестта. В рейки се търсят кармичните причини за болестите – в съответствие с будистките принципи. Буда е учел, че външният свят е просто проекция или отражение на ума. Когато развием „ума на мъдростта“ чрез медитация, молитва или рейки, ние ще придобием достатъчна яснота на съзнанието, за да прозрем през ежедневното си съноподобно съществуване. Всичко това е описано съвсем стегнато и кратко, след което са дадени няколко прости, но ефикасни – както четем – будистки практики, които помагат за изчистване на кармата чрез полагане на ръцете върху различни части на тялото, като се започне от главата и се стигне до основата на гръбнака.
Девети раздел дава техники за медитация и визуализация със светлина, които са много достъпни и чисти.
В десети раздел няколко рейки мастери, предимно жени и американки, описват случаи от своята практика.


_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пет 09 Мар 2012, 23:40



БЯГСТВОТО
от Барбара Делински


обем: 368 стр.
очаквайте на: 02.03.2012 г.!
цена: 12,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1066-3

За автора:

„С всеки нов роман Барбара Делински задълбава все по-дълбоко в човешкото сърце и душа“.

Синсинати Инкуайър

Барбара Делински е родена и израснала в предградие на Бостън. През 1963-а година завършва средното училище "Нютън", през 1967 се дипломира като бакалавър по психология в университета "Тъфтс", а през 1969 г. защитава докторска степен по социология в Бостънския колеж. Преди да се отдаде на писателската си кариера, Барбара Делински е работила като изследовател в "Масачузетската общност за предотвратяване на насилието спрямо деца" и като фотограф и репортер за "Белмън Херълд". Била е член на борда на директорите на Центъра за борба с рака към Масачузетската болница, все още е член на президентския съвет на Националната коалиция за борба с рака. Работи и като съветник на "Дъ ривърс едж" - студентско издание на "Ривърс Скуул" в Уестън, щата Масачузетс. Живее в Ню Ингланд заедно със съпруга си, който е адвокат, и тримата им сина.
От 1980 година насам г-жа Делински е написала над 60 романа. След първите си стъпки в романтичния жанр тя бързо се ориентира към по-сериозната женска проза със заглавията си "Повече от приятели", "За дъщерите ми" и други. Барбара Делински създава впечатляващи персонажи и силно емоционални истории за брака.
Книгите й редовно се появяват в най-престижните бестселърови класации на "Ню Йорк Таймс", "Уошингтън Поуст", "Бостън Глоуб", "Пъблишърс Уикли" и "Ю Ес Ей Тъдей".

Романите на Барбара Делински са преведени на 25 езика и се продават в милиони екземпляри по цял свят. Сред най-обичаните от тях са:„Съседката”, „Случайна жена”, „Да флиртуваш с Пит”, „Имението”, „Лятото на дързостта”, „Скрити истини”, „Повече от приятели”, „Семейно родословие”, „Тайната между нас” и „Докато сестра ми спи“.
Сега една от най-продаваните световни авторки предлага на своите читатели поредната завладяваща история – новата й книга „Бягството” ще излезе на българския книжен пазар под знака на ИК „Хермес” на 2 -ри март.

За книгата:

Тридесет и две годишната Емили работи в престижна адвокатска кантора в Манхатън. Като студентка мечтае да се бори за благородни каузи в съда и да помага на онеправданите. Вместо това защитава интересите на големи компании, които могат да си позволят високите адвокатски хонорари.
С всеки изминал ден Емили все повече се отчуждава от съпруга си – Джеймс, който работи извънредно, за да покрие заемите им и да им осигури приличен жизнен стандарт. Двамата са женени от седем години и отчаяно искат дете, но са изгубили тръпката помежду си и желанието за интимна близост.
Забързаното ежедневие, непрестанният стрес и неудовлетворението от липсата на свободно време довеждат Емили до нервен срив. Един ден тя взема импулсивното решение да си тръгне от работа по-рано и... да не се върне.
Емоционалното и физическото изтощение я карат да потърси убежище в живописното планинско градче Бел Вали, в което е прекарала едно незабравимо лято.
Болезненото завръщане е единственият начин Емили да преоткрие себе си и да реши какво иска от живота. Неочакваната среща с Джуд – първата й любов, я кара да преосмисли връзката си с Джеймс. И да осъзнае какво е необходимо, за да продължи напред и да бъде щастлива.



НЛО
Свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица
от Лесли Кийн

Предговор от Джон Подеста


обем: 376 + 8 стр. цветно приложение
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1075-5
Очаквайте на: 09.03.2012 г.!

„Най-накрая сериозна и съдържателна книга по тази спорна тема. Тази книга непременно ще постави златен стандарт в изследванията за НЛО.”

проф. Мичио Каку, автор на „Физика на невъзможното“


 Благодарение на дългогодишните си усилия Лесли Кийн успява да отдели фактите от фантастиката и да повдигне воала на десетилетната дезинформация, налагана от правителството на САЩ.
 Лесли Кийн е от малцината, осъдили НАСА и получили достъп до класифицирана информация за НЛО.
 Материалите, представени в тази забележителна книга, безспорно ни приближават до разбулването на тази световна мистерия.
За Лесли Кийн:


Лесли Кийн е независим американски разследващ журналист. Публикувала е десетки статии в "Бостън Глоуб", "Филаделфия Инкуайърър", "Атланта Джърнъл Конститюшън", "Провидънс Джърнъл", "Интернешънъл Хералд
Трибюн", "Глоуб енд Мейл", "Сидни Морнинг Хералд", "Банкок Поуст", "Дъ Нейшън" и "Дъ Джърнъл Фор Сайънтифик Експлорейшън", както и редица есета в антологии, издадени през периода 1998-2009 г. Проучванията й са подкрепени от многобройни организации, сред които Фондацията Сорос, Фондът за разследваща журналистика и Националния институт. Тя е съавтор на книгата „Бирманската революция на духа”.
Кийн е била продуцент и водещ на ежедневна разследваща новинарска програма по калифорнийското радио KPFA. Първите си статии на тема НЛО публикува през 2000 година в "Бостън Глоуб", а през 2002 става съосновател на независимата Коалиция за свобода на информацията (CFi), която иска свободен достъп на обществото до правителствената информация за НЛО. В ролята си на директор на Cfi тя спечелва петгодишно федерално дело срещу НАСА за свобода на информацията. През 2007 организира във Вашингтон международна пресконференция за официални разследвания на случаите с НЛО, която е отразена от медиите в цял свят.
През 2009 става продуцент на независимия документален филм "Знам какво видях", а в момента работи с филмовата компания Break Thru Films по нов документален филм.

Филмът „Знам какво видях“
предизвиква сериозен обществен интерес

Новата публицистична книга на Лесли Кийн - "НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица" – е плод на десетгодишните й проучвания на феномена, наречен НЛО, които довеждат до зашеметяващи разкрития.
Ето какво споделя авторката по този повод:
Темата, с която се заех, не беше лесна и разбрах защо други журналисти преди мен не бяха го направили. Най-напред се почувствах обременена с почти непреодолими пречки. Историята за НЛО беше трудна за журналистическо разработване заради конспиративните теории, дезинформацията и обикновената немарливост в разследванията – смисленият материал трябваше старателно да се отсее. Въпросите, породени от феномена НЛО, бяха силно смущаващи за привичния ни начин на мислене. Темата беше белязана с ужасна стигма и поради това криеше професионален риск за онези, които се ангажираха публично с нея. Но тя също така криеше възможността за разкриването на нещо революционно, нещо, което можеше да се окаже предизвикателство за цялостния ни светоглед. Макар и плашещо, трябва да призная, че това ме привлече още повече към темата. И колкото повече научавах, толкова повече си давах сметка за основателността на допълнителните изследвания и на правителствените документи, хвърлящи светлина върху въпроса за НЛО. Съвкупната информация - натрупаните през десетилетията доказателства - бе нещо неустоимо и напълно мистериозно. Въпреки препятствията просто нямаше начин да игнорирам всичко това. НЛО се превърнаха във фокус на моя професионален живот.
Не вярвам в нищо друго освен във фактите дори когато те не съвпадат с утвърдения ни светоглед.
Въпросът с НЛО е толкова нетрадиционен, че дори един праволинеен, рационален подход може да изглежда като прекрачване на границата и навлизане в спорна територия. Направих всичко по силите ми да запазя цялата тази информация ясна, логична и добре подкрепена с документи.
НЛО – Коста Рика 1971 г.

Книгата е била публикувана за пръв път в САЩ през автуст 2010 г. и до момента се радва на нестихващ интерес.

"НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица"
е абсолютен бестселър на „Ню Йорк Таймс“
За книгата:

Преди да напише "НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица" Лесли Кийн е прегледала стотици правителствени документи и авиационни доклади, интервюирала е високопоставени правителствени служители и авиационни експерти от цял свят. В книгата Кийн представя неопровержими доказателства за съществуването на НЛО.
Работната тетрадка на Лесли Кийн

95 процента от докладваните случаи на НЛО могат да бъдат обяснени като обикновени феномени. Останалите 5 процента обаче, които са забележително добре документирани, са били разследвани официално от правителствените агенции в цял свят и въпреки това за тях не е било намерено конвенционално обяснение. Лесни Кийн разглежда в книгата си именно тези случаи, като се позовава на информацията, която е събрала по време на 10-годишните си проучвания и на показанията на заслужаващи доверие очевидци на неидентифицирани летящи обекти. Сред тези очевидци има правителствени лица, които са провеждали официални разследвания на гореспоменатите случаи, пилоти и офицери от военновъздушните сили, в това число пет генерала и един бивш американски губернатор – хора, които разказват преживяванията си специално и изключително за тази книга. Предговорът й пък е написан от Джон Подеста, началник на кабинета на бившия президент Бил Клинтън и съпредседател на преходния екип на настоящия президент Барак Обама. Ето част от описаните в "НЛО-та: генерали, пилоти и правителствени лица" случаи:
 Майор от военновъздушните сили получава заповед да се приближи до ярко светещи НЛО-та над Техеран със своя самолет "Фантом". Той се опитва многократно да открие огън по НЛО-тата, но механизмът, с който се изстрелват ракети, не му се подчинява. Случаят е описан в таен доклад до Агенцията по сигурност и отбрана.
 Белгийски полковник от военновъздушните сили разследва серия от съобщения за неидентифицирани триъгълни обекти и изпраща самолети "F-16", които да ги разгледат отблизо. По случая има стотици свидетели (в това число полицейски служители), официални доклади и автентична фотография на непознат летателен съд.

НЛО – Белгия 1990 г.

 Пенсиониран началник на Федералната авиационна администрация на Щатите разказва за 30-минутен сблъсък между самолет и гигантско НЛО над Аляска, който се е състоял по време на дежурството му и е бил записан с радар.
 В книгата са включени и показанията на генерали от военновъздушните сили, на бившия губернатор на Аризона Фифе Симингтън и на бившия съветник на Британското министерство на отбраната Ник Поп за личните им преки и косвени срещи с неидентифицирани летящи обекти.

Интервю с бившия съветник на Британското министерство на отбраната - Ник Поп


Съществуването на неидентифицирани летящи обекти трябва да бъде признато официално и да стане публично достояние, а въпросните обекти да бъдат проучени от международната научна общност посредством непредубедено разследване.

Откъс:

* * *
Девета глава


ПРЕСЛЕДВАНЕ В НЕБЕТО НАД ТЕХЕРАН

генерал в оставка Парвиз Джафари, ВВС на Иран


Някъде към 23:00 ч. вечерта на 18 септември 1976 г. гражданите се уплашиха от неизвестен обект, който кръжеше на малка височина над Техеран. Той приличаше на звезда, но беше по-голям и по-ярък. Хора започнали да се обаждат в контролната кула на летище „Мехребад”, където дежурен бил Хюсеин Пирузи. След четвъртото обаждане, той излязъл навън и погледнал с бинокъла си в посоката, за която хората докладвали. И също го видял – ярък обект с цветни светлини, който променял позицията си на около 1800 метра височина. Като че ли променял и формата си.

Пирузи знаел, че тази нощ наблизо нямало как да прелитат самолети или хеликоптери. Към 00:30 ч. той предупредил командния пост на ВВС. Генерал Юсефи, който бил командир на поста по това време, излязъл навън и също видял обекта. Той решил да изпрати един изтребител „Фантом F-4 ІІ” от въздушната база „Шахрокхи”, намираща се край Техеран, за да разследва обекта. Екипажът на този F-4 се състоял от двама души - капитан Азис Кхани и лейтенант Хюсеин Шокри, навигатора.

По онова време аз бях майор и командир на ескадрилата и моите пилоти - първите в района, вдигнати по тревога, - излетели веднага. Аз излязох от къщи и тръгнах към базата, за да поема ръководството на операцията.

Когато пристигнах в базата, F-4 вече беше във въздуха, а Кхани и Шокри се опитваха да преследват обекта. Но той летеше със скорост, близка до скоростта на звука, така че не успяха да го догонят. Когато го доближиха, всичките им уреди изключиха, включително радиото, и те изгубиха комуникация. След като се отдалечиха, уредите отново заработиха и комуникацията бе възстановена.

След около десет минути получих заповед да вдигна втори самолет и да приближа до обекта. Този път пилотирах аз. Вече беше 19 септември, около 01:30 часа. Лейтенант Джалал Дамириан, вторият ми пилот, който седеше на задната седалка, оперираше с радара и другото оборудване. Наричахме го „човека от задната седалка”. Когато излетяхме, обектът изглеждаше точно така, както го бяха описвали по телефона. Беше блестящ и летеше ниско над града, но после започна да се издига.

Капитан Кхани бе приближил до руската граница и получи заповед да обръща назад. Когато обърна, той съобщи, че вижда обекта пред себе си, в посока дванадесет часа. Аз го попитах: „Къде точно го виждаш?”. Той отговори: „Над бента, близо до Техеран”. Наредих му: „Прибирай се в базата, аз ще се погрижа за него”. Когато той полетя назад, аз видях обекта.

Излъчваше последователно интензивна червена, зелена, оранжева и синя светлина - толкова ярки, че не можех да виждам корпуса му. Светлините образуваха форма на диамант. Честотата, с която се сменяха, бе изключително бърза, като на стробоскоп. Може би светлините бяха само една част от по-голям обект, който не можехме да видим. Нямаше и начин да разберем.

Подходих и се приближих до него, може би на около сто и десет километра в положение на издигане. Внезапно той отскочи с около 10 градуса надясно. За миг! Десет градуса… и после отново отскочи с 10 градуса, и пак… Аз трябваше да се отклоня на 98 градуса вдясно от посоката си на 70 градуса, така че променихме положението си със 168 градуса в посока юг от столицата.

Попитах кулата дали го засичат на радара. Операторът отговори: „Радарът не работи. Точно сега не функционира”. Изведнъж лейтенант Дамириан извика зад мен: „Сър, виждам го на радара”. Погледнах радарния екран и видях белега. Наредих му: „Добре, сега го запечатай и смени цвета”. Така исках да се уверя, че на радара не хващаме някакъв земен ефект или планина. Вече разполагахме с добра картина: обектът беше на 43 километра разстояние и 30 градуса наляво, а ние се издигахме със скорост 280 километра в час.

Продължихме да го следим с радара. Размерите му, според данните, можеха да се сравнят с тези на летящ танкер „Боинг 707”.

В един момент си помислих, че това е моят шанс да стрелям по него. Но когато той – каквото и да беше – се оказа близо до мен, оръжията ми блокираха и радиото заглъхна. Приближихме още, на 40 километра от посока дванадесет часа. Внезапно и мигновено той отскочи назад и възстанови старото разстояние от 43 километра. Чудех се какво е това. Все още виждах гигантската, ярка диамантена форма с пулсиращи разноцветни светлини.

После се стреснах, виждайки кръгъл обект, който излезе от първия и се насочи право към мен с висока скорост, сякаш беше ракета. Представете си една ярка луна, която изскача над хоризонта – точно така изглеждаше. Уплаших се не на шега, защото си помислих, че е изстрелян някакъв снаряд срещу мен. На борда си имах осем ракети, четири с радарно насочване и четири с топлинно. Радарът следеше по-големия обект, а аз трябваше да взема много бързо решение какво да правя. Сетих се, че ако второто тяло, което приличаше на луна, бе ракета, то щеше да излъчва и топлина. Избрах да стрелям по него с ракета AIM-9 с топлинно насочване.

Опитах се да я изстрелям и погледнах таблото за потвърждение на избора ми на оръжие. Но нищо не работеше. Контролният панел за оръдията беше извън строя, както и всички други уреди, включително и радиото. Стрелките се въртяха безразборно по циферблатите, а уредите променяха постоянно данните си. Уплаших се още повече. Не можех да се свържа с кулата и трябваше да крещя, за да се разбера с навигатора си. Помислих си, ако това се приближи на по-малко от шест километра от нас, ще трябва да катапултирам, за да съм далеч от експлозията при удара. За да предотвратя това, се наложи да завия.

Направих лек завой наляво, за да избегна обекта, движещ се към нас, който се виждаше в посока четири часа. Когато скъси разстоянието на около седем-осем километра от нашия самолет, спря. Погледнах за кратко наляво, за да разбера къде точно над земята се намирам. Секунда по-късно, когато погледнах отново към него, обектът беше изчезнал. „Мили боже!” - извиках аз, а лейтенант Дамириан се обади: „Сър, сега е на седем часа”. Погледнах в посока седем часа и видях и двата обекта - първо големия, а после и малкия, който плавно го доближи и се прилепи към него.

Всичко това стана бързо и аз не знаех какво да мисля. Но след няколко секунди се появи друг. Започна да кръжи около нас. Всички уреди отново блокираха и изгубих радиовръзка. После, когато той се отдалечи, всичко отново заработи добре. И този приличаше на луна – сферична, ярка светлина.

Докладвах до кулата. Генерал Юсефи слушаше на линията и операторът каза: „Имаш заповед за връщане”. Насочихме се към военната база и тогава забелязах, че единият от тези обекти ни следваше от дясната страна по време на снижаването. Съобщих за това на базата. Когато завих за финалния си подход, видях друг обект право пред мен. Обадих се до кулата и попитах: „Имам трафик пред мен, какво е това?”. Операторът отговори: „Оттук не регистрираме трафик”. Аз продължих: „Виждам го точно пред себе си, в посока дванадесет часа, много ниско”. Той продължи да настоява, че няма трафик, но обектът си беше там - нещо като издължен правоъгълник със светлина във всеки ъгъл и една в средата. Идваше към мен, но когато завих наляво за кацане, го изгубих от поглед. Навигаторът ми обаче продължи да го наблюдава и каза: „Докато завиваше, видях над него кръгъл купол и мъждива светлина отвътре”.

Спуснах задкрилките и се фокусирах върху подхода си към пистата, разтревожен от всичко случващо се, което далеч не беше свършило. Погледнах наляво и видях първия, с форма на диамант обект там горе и друг ярък обект да излиза от него и да се насочва директно към земята. Помислих, че във всеки момент ще видя огромна експлозия от удара, но това не стана. Той намали скоростта си и се приземи леко, излъчвайки много ярка светлина, толкова ярка, че от това разстояние - около двадесет и пет километра - можех да преброя песъчинките по земята.

Докладвах на кулата, а те ми отговориха, че също са видели. Генералът, който все още слушаше, ми нареди да приближа и да го огледам. Вдигнах задкрилките и обърнах самолета. Казаха ми да се издигна и да разбера какво е. Щом стигнах на около шест-седем километра от него, радиото отново отказа и приборното табло излезе от строя - повтаряше се същото като преди. Опитах се да изляза от този район, защото от кулата не можеха да ме чуят по радиото, и им казах: „Това се случва всеки път, когато се приближа до тези неща”. Помислих си, че наистина нямам работа на онова място, но тъй като бях получил заповед, отново се насочих натам. Но генералът нареди: „Достатъчно, връщай се и се приземявай”.

Чухме сирената за тревога от мястото, където обектът се беше приземил. Звучеше като сирена на линейка или на полицейска кола и целта й бе да ни помага да намерим летци, катапултирали от самолета си или оцелели след аварийно кацане. Това бе тон за локализиране, който казваше: „Аз съм тук”. В този случай за сигнала, причинен от НЛО, бе съобщено и от няколко близки граждански авиолинии.

След като кацнах, отидох до командния пост, а после минахме да се регистрираме в кулата. Те казаха, че големият обект в небето току-що изчезнал внезапно, за миг.

Още рано сутринта подадох рапорт до щаба и всички се събрахме в залата - всички генерали. Един американски полковник, Олин Мууи, офицер от ВВС от екипа на американските военни съветници, изпратени в Техеран, седеше отляво до мен и си водеше бележки. Когато обясних, че не съм успял да изстрелям ракетата, защото уредите ми са блокирали, той коментира: „Имаш късмет, че не си успял да стреляш”. След това исках да поговоря с него и да го попитам дали подобни неща са се случвали и преди, имах и други въпроси. Търсих го, но не успях да го открия.

След това двамата с лейтенант Дамириан ни откараха в болницата. Подложиха ни на серия от тестове, основно кръвни. Когато се канех да си тръгвам, един лекар изтича след мен и ми каза: „Не се плашете, но кръвта ви не се съсирва”. После взеха още една проба и ми казаха: „Сега можете да си вървите”. Наредиха ни да ходим в болницата веднъж месечно в продължение на четири месеца за допълнителни изследвания и още кръвни проби.

После ме откараха с хеликоптер на точното място, където се беше приземил яркият обект – откъдето бе прозвучала и сирената за тревога. Кръжахме известно време точно отгоре, но не видяхме нищо. Нищо. Кацнахме и се разходихме в търсене на някаква следа от изгаряне или пък от течност. Пак нищо. Но въпреки това сирената се бе задействала. Това бе много объркващо.

Наблизо имаше малки къщи с градини, разпитахме обитателите им дали не са видели нещо. Хората отговориха, че са чули някакъв звук предишната нощ, след полунощ, но това било всичко. Сирената продължи да вие още няколко дни, чуха я и от търговските авиолинии. Това наистина ме притесняваше.

Група учени ни разпита след известно време, но посредством писма, изпратени до щаба, а не лично. От базата ми се обаждаха, аз отивах до щаба, четях въпросите, отговарях и това се повтаряше отново и отново. Иранските власти изследваха двата F-4 за радиоактивност, но не откриха нищо.

По-късно класифицираното изявление на Отбранителната разузнавателна агенция на САЩ (DIA), съставено от подполковник Мууи - същия, когото се опитвах да открия след брифинга, - беше разсекретено в Съединените щати според Закона за свободата на информацията. То отразяваше събитието много подробно, на повече от три страници, и беше изпратено до Националната служба за сигурност, до Белия дом и до ЦРУ. В друг документ - от 12 октомври 1976 г. - полковник Роналд Еванс правеше оценка на случая за DIA. В него се казваше, че „Случаят е класически и отговаря на всички необходими критерии за аргументирано изследване на феномена НЛО”

За да се аргументира, Еванс бе изброил някои важни факти: има множество надеждни свидетели на обектите, които са ги наблюдавали от различни местоположения; обектите са засечени от радар; блокирали са всички уреди на три отделни самолета – на един търговски и на два изтребителя F-4; „НЛО е демонстрирало невероятна маневреност”. В оценката си полковникът твърдеше, че информацията е „потвърдена от други източници” и че стойността й е „висока”. Казваше, че информацията е потенциално полезна. Това показваше, че правителството на САЩ е взело нещата много на сериозно, и на мен още тогава ми стана ясно, че информацията се пази в тайна в Иран. Но след сравнително кратко време документацията беше разсекретена. Най-вероятно сред американските правителствени документи е имало още материали, но на мен никой не ми каза нищо повече.

В моята страна дори шахът се заинтересува. Аз се срещнах с него, когато той посети моята ескадрила във военновъздушната база „Шахрокхи” в Хамадан и попита за НЛО. Той свика среща, на която присъстваха много генерали и пилотите, участвали в инцидента. Когато командирът на базата ме представи на шаха и му каза, че аз съм пилотът, преследвал НЛО, той ме попита: „Какво мислиш за това?”. Аз отговорих: „Според мен те не може да са от нашата планета, защото ако някой тук разполага с такава мощ, той ще подчини цялата планета”. Той отвърна просто „да” и сподели, че и друг път е чувал за подобни неща.

И до ден-днешен не знам какво съм видял. Но това със сигурност не беше самолет; не беше летателен апарат, който хора на Земята могат да направят. Движеше се прекалено бързо. Представете си само: аз го наблюдавах от около сто и десет километра, а той внезапно отскочи с 10 градуса встрани. Тези 10 градуса се равняват на около 11 километра, изминати само за миг - не казвам за секунда, защото бе за по-малко от секунда. Сега можете сами да се опитате да изчислите скоростта, с която той се е придвижил от първата до втората точка, и то от състояние на покой. За това е нужна много, много висока технология. Освен това обектът успя някак да блокира изстрелването на ракетата и всичките уреди в самолета. Откъде е дошъл, не знам.

Но не се съмнявам в случилото се. Не бях само аз очевидец. Навигаторът ми, двамата пилоти от първия самолет, дежурният в кулата, хората от щаба, генерал Юсефи, който беше дежурен в командния пост на ВВС – всички те го видяха. Много хора на земята се тревожеха за нас. Ние го засякохме на бордовия радар. Никой не може да твърди, че е плод на фантазията ми. Радарът прихвана обекта и успя да определи размерите му - приблизително на самолет „Боинг 707”.

Съжалявам за две неща: първо, че нямахме фотоапарат в самолета, за да заснемем НЛО; второ, че поради вълнението и уплахата дори не помислих да се опитам да се свържа с него по радиото и да попитам: „Кои сте вие? Общувайте с нас, моля!”. Сега ми се иска да го бях направил. Във всеки случайсе надявам някой ден и ние, хората, да разработим такива технологии, че също да можем лесно да пътуваме до други планети.



_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пет 09 Мар 2012, 23:43



ЕДГАР КЕЙСИ:
ЗА АНГЕЛИТЕ, АРХАНГЕЛИТЕ И НЕВИДИМИТЕ СИЛИ
Срещите с ангели – потвърждение за духовното пробуждане на човечеството.
от Робърт Грант


обем: 296 стр.
очаквайте на: 02.03.2012 г.
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1073-1

Едгар Кейси - „най-документираният медиум на всички времена“ и „мистикът на двадесети век“

Едгар Кейси едва ли има нужда от представяне. И все пак повечето хора го познават само като най-големия медиум, пророк и лечител на 20-ти век, но едва ли подозират колко трудно е извоювал той това признание и колко суров и изпълнен с изпитания е бил животът му. Едгар Кейси е помогнал на десетки хиляди хора да решат здравните си и житейски проблеми, но самият той е бил отричан, обвиняван в шарлатания и преследван. Дарба или проклятие са били необикновените му способности в чисто житейски план?

В личен план неговата дарба неимоверно усложнява живота му и няколко пъти му се налага да започва буквално от нулата. Непрекъснато трябва се бори с предразсъдъците на лекарската гилдия относно нестандартните си методи на лечение, включващи революционни за времето си методи като ароматерапия, хомеопатия, масажи, диети.... Не по-лесно е и общуването му с обикновените хора, повечето ревностни християни, за които е трудно да приемат и асимилират неортодоксалните за западния свят идеи за карма и прераждане (самият Кейси също е шокиран от тези си разкрития, които не се вписват и в собствените му представи). Но тъй като методите му се оказват безпогрешни и резултатни хората, както и той самият, накрая са принудени да признаят истинността на казаното и да преосмислят отношението си. Той излекува множество болни, от чиито случаи традиционната медицина се е отказала като безнадеждни. Прави хиляди тълкувания на хора, които искат да открият призванието си, миналите си животи и кармичните си връзки, за да могат да правят по-мъдри избори и да живеят по-смислен и пълноценен живот. Благодарение на своята необикновена дарба, на невероятната си човечност и сила на духа, Едгар Кейси успява да промени светогледа на цяло едно поколение и да остави след себе си огромно количество информация, върху която да умуват и следващите поколения.

Представяме ви поредицата на феноменалния медиум:

Едгар Кейси: Отговори на 10-те най-важни въпроса в живота – Джон Дж. Фулър
Едгар Кейси: За прераждането – Ноел Лангли
Едгар Кейси: Силата на цветовете, камъните и кристалите – Дан Кембъл
Едгар Кейси: За сродните души – Кевин Тодеши Едгар Кейси: За Акашовите хроники – Кевин Тодеши Едгар Кейси: Здраве без лекарства - Харолд Райли и Рут Брод Eдгар Кейси: За израстването на душата - Кевин Тодеши Биографията на Едгар Кейси – Томас Съгрю

За книгата:
Още от малък Едгар Кейси проявявал необикновени дарби: имал невидими другарчета, можел да чете мисли, виждал аурите на хората, играел и разговарял с природните духове, общувал с мъртвите. Когато е на 13 години, Едгар Кейси имал най-значимото преживяване в своя живот: докато четял Библията в едно усамотено кътче в гората, пред очите му се появил ангел и го известил, че молитвите му са чути. Каквото поискал, щяло да му бъде дадено. Желанието на малкия Едгар било да помага на хората и най-вече на болните деца. Молбата му била изпълнена – целият живот на Кейси е посветен в служба на другите. Срещата му с неговия ангел хранител още повече затвърдила вярата му в съществуването на невидими помощници и закрилници, които служат като посредници между човека и Бога.
Според Едгар Кейси, човек никога не е сам в трудностите и изпитанията в живота, защото всички ние имаме свой ангел хранител, който ни съпровожда от раждането до гроба. В много от своите тълкования Кейси говори за ангелското присъствие в живота на човека. Особено внимание обръща на ролята на великите архангели, отговорни за съдбините на човечеството и цялата планета.



ПРИКАЗКИ
от Шарл Перо


oбем: 72 стр.
очаквайте на: 09.03.2012 г.
цена: 11,99 лв.
ISBN: 978-954-26-1078-6

За автора:
Перо, Шарл

(1628–1703)

Шарл Перо е роден в Париж. Получава образованието си в най-добрите училища и през 1651 г. става адвокат. Известно време се занимава с право, но през 1683 г. решава да се отдаде на литературна кариера. Бил е член на Френската академия.
Перо е известен най-вече със своите приказки, превърнали се в класика. Червената шапчица, Спящата красавица, Котаракът в чизми, Синята брада, Малечко Палечко днес са сред любимите приказки на децата. Много от неговите герои оживяват на големия екран и театралната сцена.
За книгата:

В тази луксозна книга са събрани най-хубавите приказки на ненадминатия разказвач Шарл Перо. Прекрасните илюстрации ще пренесат малките читатели в един вълшебен свят. Там те ще видят красивата Спяща красавица, доверчивата Червена шапчица, находчивия котарак с чизми и дарения с необикновен ум Рике с кичура. Ще потърсят стъклената пантофка на Пепеляшка, златния пръстен на Магарешката кожа и обратния път към дома на Малечко-Палечко.
Необикновените приключения на приказните герои отвеждат децата в един чуден свят, в който доброто и справедливостта накрая тържествуват.

Откъс:

МАГАРЕШКАТА КОЖА

Живели някога крал и кралица. Народът ги обичал, съседите им ги уважавали и може да се каже, че били най-щастливите от всички владетели.
Щастието им станало още по-пълно, когато им се родила дъщеря. Тя била толкова прелестна и добра, че родителите не съжалявали, дето нямали син.
Дворецът им бил великолепен, обзаведен с изящество и пищност. Но онова, което най-много удивлявало посетителите, било магарето, настанено на най-видно място. То обаче не било обикновено магаре. Всяка сутрин на постилката му намирали не нечистотии, а купчина блестящи златни и сребърни монети.
Но голямото щастие невинаги е дълготрайно. Кралицата заболяла от тежка болест и дори най-прочутите лекари не могли да ù помогнат. Когато почувствала, че е настъпил последният ù час, тя през сълзи казала на своя съпруг:
¬ - Искам, преди да умра, да ти поверя грижите за нашата дъщеря и задължението да я задомиш. Тя е най-свидното нещо за мен и аз ще напусна този свят със спокойна душа, ако ми обещаеш, че ще направиш всичко, за да бъде щастлива. ¬ Като изрекла тези думи, кралицата издъхнала.
Щом останал вдовец, кралят решил да осъществи едно свое намерение, което не бил посмял да сподели със съпругата си, защото знаел, че тя няма да даде съгласието си.
От доста време синът на един съседен крал искал да се ожени за принцесата. Този брак щял да бъде твърде изгоден и кралят се надявал той да му донесе значителни облаги. В замяна на съгласието си можел да получи някоя богата област.
Принцът обаче не бил от младежите, които биха се харесали на една девойка. Гърбав, грубиян и грозен, той не можел да каже и една дума, без да изтърси някоя глупост. Освен това се ползвал с лошо име, и то напълно заслужено. Бедните напразно се обръщали към него с молба за помощ. Вместо милостиня, те получавали груб отказ, съпроводен с подигравка и дори с ритник.
Този груб младеж сякаш изпитвал удоволствие, като карал да страдат не само по-нискостоящите от него, но и безобидните животни. Принцът дотегнал дори на приятелите си и те го изоставили.
Без да го е грижа за всичко това, кралят съобщил на дъщеря си за своето решение. Принцесата едва не припаднала. Тя се хвърлила в краката на баща си, умолявайки го да се откаже от ужасния брак. Но той бил непреклонен и дори определил деня на сватбата.
Отчаяна, девойката решила да поиска съвет от своята кръстница ¬ Люляковата фея. Тръгнала още същата нощ с каретата си, в която бил впрегнат едър овен, който познавал всички пътища.
¬ - Мила кръщелнице ¬ казала ù феята, ¬ бракът ти с този принц ще те направи нещастна. Можеш да избегнеш тази грешка и без да противоречиш на баща си. Кажи му, че искаш да ти подари за сватбата рокля с цвета на времето. Сигурна съм, че той няма да успее да задоволи това твое желание.
Обнадеждена, принцесата благодарила на кръстницата си и още на следващата сутрин съобщила на краля това, на което я научила Люляковата фея.
Баща ù веднага наредил да се явят при него най-прочутите шивачи от кралството и им заповядал да изработят такава рокля. За беда ¬ още на втория ден тя била готова. Когато я раздиплили, синьото небе, изпъстрено със златисти облаци, не можело да се мери по хубост с нея.
Клетата принцеса пак се обърнала за помощ към своята кръстница. Люляковата фея доста мислила и накрая я посъветвала този път да поиска рокля с цвета на луната.
Но за зла участ ¬ майсторите пак успели да направят чудо.
Принцесата била съсипана от отчаяние. Тя се затворила в своите покои с придворните дами и дойката си и горчиво заплакала.
Люляковата фея, която всичко знаела, побързала да дойде в двореца.
¬ - Поискай от баща си сватбена рокля с цвета на слънцето. Такава рокля никой не може да изработи и кралят ще бъде принуден да се откаже от решението си ¬ посъветвала тя своята кръщелница. ¬ Ако не го направи, то поне ще спечелим време.
Принцесата тозчас съобщила на баща си своето ново желание. Кралят не се колебал нито миг. Наредил да бъдат извадени от съкровищницата му всички диаманти и рубини, за да ги използват майсторите, така че роклята да стане равна по красота на слънцето. Когато била готова и я внесли в залата, всички присъстващи си затворили очите ¬ толкова бляскава била тя.
Клетата принцеса не знаела що да стори. Извинила се, че очите я заболели от блясъка на сватбения тоалет и се оттеглила в покоите си. Там я очаквала кръстницата ù, едновременно ядосана и засрамена.
¬ - Мило дете ¬ казала тя на кръщелницата си, ¬ остава ни само едно последно средство. Поискай от баща си кожата на вълшебното магаре, което му осигурява цялото богатство.
Въпреки че тази прищявка смаяла краля, той бил твърдо решен да осъществи намерението си, така че не се колебал дълго, а заповядал да заколят и одерат магарето. Като ù поднесли тържествено неговата кожа, девойката била съкрушена. Но ето че Люляковата фея пак є се притекла на помощ.
¬ - Не се отчайвай, дете мое ¬ казала тя на принцесата. ¬ Магарешката кожа ще ти помогне да избегнеш злата си съдба. Покрий се с нея и така ще излезеш незабелязано от двореца. После бягай накрай света. Аз ще се погрижа роклите и скъпоценностите ти да те следват навсякъде. Ето ти тази вълшебна пръчица. Когато имаш нужда от тях, просто чукни с нея по земята и сандъчето, в което са прибрани, веднага ще се появи пред теб.
Престолонаследницата благодарила горещо на кръстницата си и със сълзи на очи намъкнала отвратителната кожа, намазала лицето си със сажди и излязла от двореца, без никой да я познае. Вървяла дълго. Искала да отиде много-много далеч от бащиното си кралство. Хората ù подхвърляли по някоя милостиня, но никой не искал да я приюти, защото смятали, че е много грозна.
Най-сетне изморената девойка стигнала до голям и красив град. Край неговите стени се простирал обширен чифлик, където имали нужда от слугиня, която да мие съдовете, да пасе пуйките и да чисти кочините на свинете. Като поискала милостиня, стопанката на чифлика ù предложила тази работа и предрешената принцеса приела, толкова била изгладняла и изтощена от пътя.
Тъй като била много грозна и мръсна, всички взели да ù викат Магарешката кожа. Останалите слуги отказали да делят с нея едно жилище и тя била изпратена да живее в малка дървена колиба далеч от чифлика.
На минаване край близкия поток принцесата за пръв път се огледала. Видът ù с магарешката кожа я ужасил. За щастие на другия ден било празник и в чифлика не се работело. Тя се измила и сресала златистите си коси, а после чукнала с вълшебната пръчица по земята и сандъчето с бижутата и роклите ù веднага се появило. Девойката се нагиздила и така прекарала целия ден, скрита в колибата си. Оттогава всеки почивен ден Магарешката кожа се преобразявала и се превръщала ¬ за свое удоволствие ¬ в очарователната принцеса, каквато всъщност била.
Един ден, когато била облякла роклята си с цвета на луната, синът на краля на тази страна бил отишъл на лов в гората. Той случайно се озовал близо до колибата на Магарешката кожа и бил привлечен от силната светлина, която струяла през ключалката на вратата. Принцът се приближил тихо и надникнал през малката дупчица. Представете си какво било учудването му, когато съзрял в простата колиба една прелестна девойка, облечена по-пищно и от най-богатите принцеси.
Момъкът решил на всяка цена да разгадае тази мистерия. Като стигнал в чифлика, попитал чия е горската колиба. Отговорили му, че там живее една слугиня, която наричали Магарешката кожа, защото била невероятно грозна и мръсна с кожата, която ù служела за дреха.
Замислен, принцът се прибрал в двореца на баща си. Но образът на чудната девойка, която бил видял, не излизал от главата му. Той загубил апетит и се замятал в ужасна треска. Тъй като бил единственият ù син, кралицата се отчаяла. От всички краища на кралството пристигали лекари, които употребили цялото си изкуство, но всичко било напразно. Най-накрая един стар доктор казал на кралицата, че сигурно някаква странна мъка гнети сина ù.
Тя отишла при принца и го замолила със сълзи на очи да сподели какво го измъчва.
¬ - Е, добре, мамо ¬ рекъл ù той. ¬ Нищо няма да скрия от теб. Искам Магарешката кожа да ми направи баница.
Кралските хора веднага отишли в чифлика, повикали Магарешката кожа и ù предали заповедта да направи баница за принца.
Девойката се зарадвала, че ще може да покаже какво умее. Тя се затворила в колибата си, хвърлила магарешката кожа и се измила. После облякла красивите си дрехи и захванала да меси баница от фино бяло брашно, яйца и прясно масло. Но както месела, единият ù пръстен се изхлузил от пръста и попаднал в тестото.
Щом опекла баницата, принцесата пак наметнала магарешката кожа и едва тогава излязла да я подаде на кралските хора. Принцът така лакомо се нахвърлил да яде баницата, че лекарите, които били край леглото му, се уплашили да не му призлее.
Всъщност момъкът едва не се задавил с пръстена, но ловко го извадил от устата си. Взел да го разглежда: един прекрасен смарагд, прикрепен към златна халка, която била толкова малка, че можела да се постави само на най-финото пръстче на света. Принцът целунал пръстена и го мушнал под възглавницата. Оттогава той често-често го изваждал да му се любува и непрекъснато си блъскал главата как да намери начин да види девойката, чиято ръка е красяло това бижу. Ако кажел, че иска да види Магарешката кожа, нямало да му я доведат. Ако пък разкажел какво е видял в горската колиба, щели да му се подиграват и да го сметнат за луд. Тези мисли така го измъчвали, че треската му се засилила. Лекарите вече не знаели какво да правят и заявили на краля и кралицата, че принцът сигурно страда от любов.
Развълнуваните родители веднага отишли при сина си.
¬ - Синко ¬ казал кралят, ¬ кажи само името на девойката, за която искаш да се ожениш, и аз се заклевам, че ще ти я дам, дори да е най-простата слугиня!
Тогава принцът извадил смарагдовото бижу изпод възглавницата и заявил:
¬ - Не искам да вземам жена, която няма да ви хареса. Ще се оженя за девойката, на която стане този пръстен.
Кралят веднага заповядал да се разгласи из кралството, че всички млади момичета трябва да се явят в двореца, за да премерят пръстена. Онази, на която той прилегне точно, ще се ожени за престолонаследника.
Първи дошли принцесите, после херцогините, маркизите и баронесите, но на никоя от тях пръстенът не бил по мярка. След това се заредили камериерки, готвачки, прислужнички, пастирки. На техните дебели и загрубели пръсти халката влизала само до нокътя.
¬ - Повикахте ли Магарешката кожа, която ми направи баницата? ¬ запитал принцът.
Всички избухнали в смях. Отговорили му, че не са я викали, защото била много мръсна.
¬ - Веднага я доведете! ¬ заявил кралят. ¬ Аз казах да се явят всички девойки от кралството.
През това време мълвата за меренето на пръстена достигнала до Магарешката кожа. Принцесата се измила, сресала грижливо разкошната си руса коса и се пременила в роклята с цвета на слънцето. Когато се потропало на вратата на колибата, тя бързо се наметнала с магарешката кожа. Пратениците взели да ù се подиграват, че кралят я вика да я направи своя снаха и превивайки се от смях, я завели при принца. Той бил шокиран от странното ù облекло и не можел да повярва, че е същото прелестно създание, което бил видял през ключалката. Натъжен и смутен, че така жестоко се е излъгал, я запитал:
¬ - Ти ли живееш в горската колиба?
¬ - Да, принце ¬ отговорила Магарешката кожа.
¬ - Покажи си пръста ¬ казал принцът с дълбока въздишка.
Колко се изненадали кралят, кралицата и всички придворни, когато изпод мръсната магарешка кожа се подала малка и изящна ръка. Тя била нежна и бяла и пръстенът съвсем свободно влязъл на тънкото пръстче. В този момент принцесата отметнала кожата, която се свлякла на земята, и се появила с цялата си прелест пред присъстващите. Принцът едва не припаднал, както бил отслабнал от болестта, а кралят и кралицата прегърнали красивата девойка и я попитали дали иска да се ожени за сина им.
Смутена от този прием, принцесата още не била успяла да им отговори, когато таванът на залата се разтворил и Люляковата фея се появила на колесница от цъфнали клонки на цветето, чието име носела. Тя разказала пред всички историята, която чухте от мен. А когато свършила, вдигнали сватба за чудо и приказ.

_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пон 26 Мар 2012, 22:10



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

ЖЕЛАНИЕ

В деня на сватбата всичко се обърква.
Изневяра.
Убийство.
Тя трябва да бяга.

от Луиз Бегшоу

„Внимание! Романите на Бегшоу водят до пристрастяване.” Къмпани

обем: 352 стр.
цена: 13,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1063-2
Очаквайте на 16.03.2012 г.!
За автора:

„Неустоима!”
Космополитън

Една жена може да постигне всичко, стига само да го поиска.
Луиз Бегшоу

Луиз Бегшоу е една от най-известните английски писателки.
Тя е възпитаничка на Оксфорд, член е на Британската консервативна партия и депутат в палатата на общините. Бегшоу е собственичка на недвижими имоти за милиони в Ню Йорк и организатор на редица благотворителни кампании. Едновременно с това тя е грижовна майка на три малки деца.
Луиз Бегшоу несъмнено е блестящ пример за това, че амбициозната жена може наистина да постигне всичко.
Тя е едва четиринайсетгодишна, когато пише за в. Ди Таблет, а през 1989 г. получава наградата Млад поет на годината. Луиз Бегшоу е бивш президент на рок обществото в Оксфордския университет. На двадесет и седмия си рожден ден започва работа в Сони Мюзик Ентъртеймънт Интeрнашънъл, където работи с рокендрол групи.
Авторка е на бестселърови романа, които са преведени в над 10 страни. Адаптирала е книгите си за водещи холивудски филмови студиа. Сред написаните от Бегшоу бестселъри са “Дяволът в теб”, „Нежна завист”, „Родена в понеделник”, „Работещи момичета”, „Когато тя беше лоша”, „Филмът”, „Родена във вторник”, „Непокорни момичета”, „Жена от класа”, „Искри”, „Блясък“, „Наследнички“, „Страст“ и др. „Романите й са наситени с действие, героините й са разкошни, а начинът й на писане – достатъчно въздействащ и закачлив, за да издържи на изпитанията на тези ослепителни преуспяващи героини… Допада ми!” – Дейли Мирър.
В родната й Англия името й се нарежда сред тези на най-продаваните и известни писателки. Според авторитетното издание „Мирър” Луиз Бегшоу е британският отговор на Джаки Колинс. По-млада и по-забавна…..
Въпреки милионите продадени от романите й екземпляри, Луиз скромно коментира: „Много добре знам за какво мечтаят жените и с книгите си просто им помагам да избягат от действителността, пренасяйки се в света на фантазиите си.”
Красива, интелигентна и успяла, Луиз Бегшоу печели с писателския си талант милиони верни читатели, тръпнещи да потънат в бляскавия свят на неограничените възможности, задкулисните интриги и романтичната любов. Сега тя предлага на своите почитателки поредния вълнуващ роман - „Желание“.

За книгата:

Лиса Костело напуска родната Англия, за да търси късмета си в страната на неограничените възможности. Младата жена започва работа като сервитьорка и мечтае един ден да притежава цветарски магазин. Съдбата я среща с филмовия магнат Джош Стийн. Той се влюбва в нея от пръв поглед и не след дълго й предлага брак. Разточителната сватбена церемония в Тайланд обаче завършва с грандиозен скандал. Лиса става свидетелка на изневярата на Джош с една от шаферките минути след размяната на брачните халки. И незабавно иска развод.
На сутринта Лиса се събужда до окървавеното тяло на Джош. В ръката си тя държи кама. Убедена, че в пристъп на гняв го е убила, побягва. Роднините на Джош и таблоидите я заклеймяват като убийца и искат да си плати за стореното. По следите й тръгва журналистът Сам Мъри, бивш служител на ФБР, сключил сделка за милиони да отразява историята.
Сам открива Лиса, но все повече се съмнява във вината й. Двамата започват свое собствено разследване сред хората от близкото обкръжение на Джош. Но преди да стигнат до поръчителя, трябва да избягат от преследващия ги наемен убиец.


Откъс:
* * *
Глава Първа

Лиса Костело се събуди до трупа на съпруга си.

Нощницата й, изработена от жълта китайска коприна и украсена с нежна бродерия, безценно наследство от свекърва й, бе просмукана с кръв, червеникаво-кафява на местата, където се беше окислила. Навсякъде имаше засъхнала кръв: по косата, по кожата, по диамантите на годежния й пръстен. Кръв имаше и по килима от Аубусон и по гоблените на стената.
И разбира се, по цялото им брачно легло.
Лиса се втренчи пред себе си с безизразен поглед. Отначало бе твърде шокирана, за да проумее случващото се.
Тя все още опитваше да се свести. Главата й кънтеше от безмилостната болка, причинена от сериозния махмурлук. Устните й бяха пресъхнали, слепоочията й пулсираха. Сякаш беше останала без глас — не можеше дори да извика.
Последното, което си спомняше, бе как затръшна вратата в лицето на Джош и се запрепъва към леглото. Трябва да е била пияна — но със сигурност не чак толкова... Просто се бе се опитала да удави разочарованието си от брачния фарс, който бе приключил, преди дори да е започнал.
Но сега гледката си беше съвсем истинска. Лиса се взираше в тялото на Джош. Грижливо подстриганата му прошарена коса бе опръскана със собствената му кръв, в нея бяха накиснати и нозете му. Бе намушкан няколко пъти. Отстрани на гърлото му зееше ужасна рана.
Лиса се опита да седне.
Тогава осъзна, че държи камата.
Погледна я, тя беше сватбен подарък от местния аристократ, с когото Джош имаше бизнес отношения — принц Самиян, така се казваше благородникът. Камата беше антична, направена от чисто злато и украсена по тайландски обичай: с леко извита гладка дръжка от слонова кост. Беше много остра. Погнусена, Лиса я хвърли върху леглото, но отпечатъците от пръстите й останаха да се червенеят върху бялата кост на дръжката.
Тя отчаяно се опита да си спомни нещо, каквото и да е, от времето след скандала. Но не успя, всякаш всичко беше изтрито. Исусе... бе изпаднала в алкохолен припадък. Тя се задъха от ужас и се огледа, а докато въртеше глава, умът й се бунтуваше. Нямаше счупени прозорци, вратите бяха затворени. Никой не бе прониквал вътре.
Тя бе убила Джошуа Стийн през сватбената им нощ. Беше се напила и го бе очистила. Беше го намушкала, правейки опит да пререже гърлото му с един от техните сватбени подаръци. Не си спомняше нищо от това, но нима имаше значение?
Лиса се измъкна със залитане от просмуканите с кръв сатенени чаршафи на богато украсеното с балдахин легло и се втурна към банята, където се опита да повърне, тресейки се от конвулсии. Почти нищо не излезе от устата й. Имаше смътен спомен, че й бе станало лошо предната нощ, след като Джош й се развика. Може би тогава беше повърнала. Тя отпи малко вода от чешмата и веднага й се повдигна отново. Въпреки че бе ужасно жадна, не можеше да поеме и капка.
Тя зарида от объркване и ужас. Джош беше богат човек и имаше влиятелни приятели. Семейството му беше с огромни връзки в обществото.
И всички те я мразеха.
Никой от тях не можеше да проумее защо един от най-известните филмови продуценти в Америка, заобиколен от хиляди прекрасни и изискани манекенки и актриси, измежду които би могъл да избира, взе за своя съпруга една сервитьорка. И то двойно по-млада от него. Лиса Костело наистина беше хубава, но едва ли бе способна да се впише в калифорнийския елит. Майка й, дошла от малък английски град, бе починала, а баща й ги напусна, когато Лиса беше на десет години и оттогава никой не бе чул нищо за него. Тя не подхождаше на мъж, ходил с носителки на Оскар, известни спортистки и братовчедката на вицепрезидента.
Американските таблоиди просто обожаваха да я мразят. Преследваха я в супермаркета, изненадващо й правеха снимки на плажа. Лицето й, което не бе на модел, както и нормалните извивки на тялото й, бяха представяни в най-лоша светлина. Публикуваха тези неласкави фотографии до снимките на бившите приятелки на Джош със заглавия като МИШКАТА И МАГНАТЪТ и ШЕГАТА НА ДЖОШ. Лиса не бе достойна и пресата никога не й позволи да забрави този факт.
Ала тя поддържаше тази връзка отчасти и заради таблоидите. Защото бе упорита и не се отказваше лесно, дори когато беше наясно, че работата няма да стане. Дори когато знаеше, че рано или късно ще трябва да бие отбой.
Лиса бе хваната в капана на огромния унизителен провал на тази сватба, струваща милиони долари: частният курорт с плаж, самолетите под наем, светските колонки във вестниците и фотографите... Да отмени всичко в последната минута, означаваше да представи Джош като глупак. А на нея й пукаше поне толкова за него, че да му спести това.
И какъв беше отговорът? Тя щеше да докара всичко докрай, да му осигури НЕГОВИЯ ден, а сетне щеше да настоява за бърз развод шест месеца след сватбата.
Колко глупаво бе постъпила само! Каква непростима грешка бе извършила!
Прииска й се просто да си беше тръгнала, оставяйки списанията за знаменитости да грачат по нея. На кого ли му пукаше? Защо ли се тревожеше и самата тя? Преди години, когато беше по-млада, не би дала пет пари за това. Но светът на Джош бе много съблазнителен, а Лиса не беше светица. Да преминеш от живота, в който парите не ти достигат да си платиш наема, до тази пищна фантазия и да се откажеш от нея — със сигурност беше невероятно трудно...
Джош не одобряваше твърде много приятелите й, и за неин срам, Лиса се бе отказала от тях. Наистина бе много сложно да останеш приятел с хората от сърфистките барове и от работата в крайпътния ресторант, когато внезапно придобиеш имение, шофьор и двама бодигарди. Но тя бе платила цената за егоизма си, за това, че бе нелоялна и заслепена. Когато откри каква сделка бе сключила, когато проумя манията на Джош да контролира, жестокостта му и изневерите, Лиса нямаше съюзници, които да я подкрепят. Само някакви бъдещи сватове, които я ненавиждаха и постоянно й повтаряха каква щастливка е да бъде част от живота на Джош. Колко невероятно е, че я е избрал за леглото си.
Лиса планираше да се откаже от всичко това. Но така и не го направи. Докато сватбената колесница се търкаляше, тя си позволи да се почувства поласкана, макар да беше малтретирана, подкупена и подчинена. Омаяха я звездните аранжьори на цветя, статията в списание Пийпъл, роклята от Вера Уанг, легендарният диамантен пръстен, фактът, че беше звездата на шоуто... Сетне се усети заклещена в златна клетка. Заключена в този брак, без изход навън…
Докато не видя Джош с Мелиса, точно на сватбения си ден, два часа след като си бяха разменили обетите...
И сетне гръмна скандалът, на чието начало бяха станали свидетели поне петдесет от техните гости.
Лиса бе нахлула в младоженския апартамент за малко усамотение, за да се махне от кикотещите се шаферки и шушуканията на гостите. Беше му се разкрещяла…
Сега тя повдигна глава от умивалника. Лицето й бе измъчено и подпухнало, косата й беше сплъстена, а очите — кървясали, с тъмни кръгове. Все още носеше инкрустирания с рубини платинен часовник Бланчпейн, който Джош й бе подарил.
Но наближаваше девет часа сутринта местно време и в нея се надигна пристъп на паника.
Камериерките щяха да почукат всеки момент.
Лиса изкуцука до вратите на апартамента и закачи знак: „Не ни безпокойте”. После заключи и спусна резето. Отиде до телефона, набра номера на рецепцията и каза, че двамата с Джош се наслаждават на медения си месец и под никакъв предлог никой не бива да ги безпокои до обяд.
Опита да звучи спокойно, въпреки че беше ужасена.
Това беше Тайланд. Имаше голям кордон от местни полицаи около имението — частно убежище, притежание на Питър Мазин, бизнес партньора на Джош. Петима членове на кралското семейство бяха посетили сватбата, заедно с двама министри от правителството и един щатски сенатор. А и в Тайланд съществуваше смъртната присъда. Исусе!
Вината и тъгата щяха да дойдат по-късно.
Съпругът й беше мъртъв и тя виждаше обезобразеното му тяло, но точно сега единственото, което чувстваше, бе страх. Бяла стена от ужас скриваше всичко друго от погледа й.
Трябваше да помисли. Да помисли трескаво...
Лиса се насили да се върне обратно в банята, пусна душа и се загледа как топлата вода отмива кръвта от тялото й. Нямаше начин да се отърве от нощницата си, затова просто я заряза до леглото. Отново й се повдигна, но празният й стомах само се сгърчи. Нямаше време да се чувства зле. Колко далеч бе летището?
Тя непохватно изми косата си с треперещи пръсти, набързо я изсуши с кърпа, сетне изтича до огромния, изящно резбован гардероб от черешово дърво. Дрехите й бяха разопаковани и поставени на закачалки. Веднага намери каквото търсеше — дънките си Ескада, маратонките Найк, обикновена черна памучна тениска от Марк & Спенсър, една от малкото останали реликви от стария й живот. Тя взе шала си Хермес и набързо сложи очилата Рей Бан.
Портмонето й беше там, това на Джош също. Лиса взе всички пари в брой. Имаше повече от две хиляди щатски долара и тридесет и пет хиляди тайландски бахти. Паспортите и на двамата бяха на долния етаж; охраната ги беше събрала от всички гости преди сватбата.
Но Джошуа имаше ключ за сейфа. Лиса пъргаво се приближи до трупа му, опитвайки се да не гледа лицето му. Ключът беше в джоба на панталоните му. Пръстите й трепереха, докато ровеше. Знаеше, че оставя следи, но, по дяволите, нали така или иначе нямаше да има други заподозрени?
Тя мислено благодари на Бога, че ключът беше там. Измъкна го и го занесе на мивката, за да го изплакне от кръвта. После се отправи към вратата.
Коридорът беше тих и безлюден, защото Джошуа бе наел целия етаж. Единствено сестра му беше тук, но тя щеше да проспи събитията. От нейната стая не се чуваше нито звук. Персоналът на хотела също не смееше да безпокои гостите.
Така или иначе това беше единственият път навън. Лиса нямаше избор, нито време. Тя отвори вратата и се плъзна в коридора. Той беше празен и безмълвен, огласян единствено от тежкото биене на сърцето й. Младата жена внимателно дръпна вратата, която се затвори с тежко щракване. Никой не се появи.
Лиса нямаше намерение да рискува, влизайки в асансьора. Имаше стълбище и тя се спусна по него колкото можеше по-бързо, като се движеше покрай стената, за да се подпира на нея. Беше замаяна, гадеше й се, но в този момент не можеше да си позволи да е слаба.
Тя слезе на етажа за развлечения, където се намираха фитнес салонът и басейнът. Чуваше се звукът от гимнастическите уреди — няколко вманиачени по спорта калифорнийци, колеги на Джош, вече тренираха. Лиса спря и напрегнато се ослуша. Имаше някого в съблекалнята, а тя трябваше да отиде точно там.
Младата жена влезе, готова да се усмихне глуповато и да започне да разказва за брачната нощ, която така и не се състоя, но не се наложи. Жената вътре беше по чехли и носеше кафявата униформа на хотелския персонал. Беше заета с чистенето и отправи към Лиса безизразен поглед. Не разпозна младоженката, а и не се интересуваше от нея.
Тя отиде към сейфа до съблекалнята и пъхна ключа. Вътре се намираха паспортите. Тя ги запрехвърля, за да намери каквото й трябваше: Джанет Паркс, английска актриса. Имаше приблизително същата фигура като Лиса и предната нощ бе толкова пияна, че припадна във фонтана до декоративния храм. Лиса видя как двама души от персонала я занесоха в бунгалото й. Джанет щеше да се събуди след всички и последна щеше да потърси паспорта си. Лиса взе също и своя паспорт, макар че полицията обезателно щеше да го блокира.
Странична врата водеше от съблекалнята до градината. Лиса излезе и за миг се подслони под един пищен златен бамбуков храст. Тя овърза шала около мократа си коса и си сложи очилата. Намираше се в задната част на хотелската градина, откъдето се виждаше пътят, който пресичаше имението и водеше до бунгалата и къщата за гости, а после навън към град Пукет. Чувстваше се много зле, виеше й се свят, но се насили да тръгне. Всяка стъпка, всяка крачка я отдалечаваше от ужаса, от безжизненото тяло на Джош, от кървавата кама. Тя тичаше, напрегната, очаквайки всеки момент да чуе викове, вой на сирена, изстрели или бодигардове, втурнали се след нея, но така и никой не се появи. И изведнъж осъзна, че се изнизва покрай табелата на хотела — вече бе навън. Пред нея изникнаха няколко таксита, очукани и разнебитени, а шофьорите чакаха гостите да се появят, за да припечелят от богатите западняци.
Лиса забави крачките си. Забелязвайки я, шофьорите се усмихнаха. Мъжът, начело на опашката, хвърли цигарата си, настъпи я с обувката си и се качи в колата си, шегувайки се с останалите. На Лиса всеки миг й се струваше като цяла вечност. Всеки момент щяха да потропат на вратата на хотелската стая и да намерят трупа на Джош. Сетне тя щеше да гние в някой гнусен тайландски затвор, докато я обесят.
Младата жена се насили да се усмихне, колкото й позволяваха силите, и се вмъкна на задната седалка. Таксито вонеше на дим достатъчно, за да прикрие мириса на изпотеното й от страх тяло.
— Летище Пукет — каза тя ясно.
Шофьорът изключи брояча.
— Хиляда — каза той.
Хиляда бахти. Тридесет долара. Лиса кимна и сложи банкнотите на седалката до него. После вдигна още хиляда към огледалото.
— Ако ме закарате там бързо — каза тя.
Шофьорът се ухили и настъпи газта. Беше ли необходимо да му плати повече? Така той щеше да си я спомни, ако се наложи да я опише на полицията. Но сега бързината имаше най-голямо значение, да се измъкне оттук беше по-важно от всичко друго.

_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пон 26 Мар 2012, 22:11



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

ПРЕД ПРАГА НА ХРАМА
РАЗКАЗИ
от Стефан Бонев

обем: 144 стр.
цена: 9,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1084-7
Очаквайте на 16.03.2012 г.!

За автора:

Стефан Бонев е роден на 4 април 1961 г. в Силистра. Завършва МЕИ - София. От студентските си години публикува разкази, проза, фейлетони, сатири. През последните 15 години живее в Пловдив. Първоначално работи като инженер, след това като журналист във в. "Провинция", "Свобода", "Марица" и PR на Пловдив и Пловдивския общински съвет. Публикува редовно свои литературни творби в местната преса и в различни електронни издания. Първият сборник на Бонев - „Разкази за двама” (ИК „Марица”), излиза през 2005 г. и е номиниран за награда „Пловдив“. Наградата обаче печели неговата втора книга - „Изпит по летене“ („Летера“, 2009 г). През 2010 г. разказът му „Стареца“ попада в сборника за външно оценяване и подготовка за изпити за 7. клас на издателство „Булвест 2000“. Останалите тестове в изданието са от Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Константин Константинов. Друга творба на Бонев - „Късогледство“, е давана на държавен изпит в ПУ „П. Хилендарски“.
Негови разкази са превеждани и публикувани в американски списания и антологии.

За книгата:

И в тази книга, включваща 23 разказа, авторът остава верен на себе си и сътворява неща, които се четат на един дъх. Повечето имат типичния за него особен завършек, който те кара да се върнеш назад и да прочетеш написаното още веднъж, но вече с други очи. В неговата проза гротеската, метафората и хиперболата са съчетани така, че създадените чрез тях герои и ситуации в един момент са напълно истински и досегаеми, а в следващия преминават в паралелни светове, създадени на ръба на логиката.
Първият от разказите - „Пътят към обителта”, показва посоката, в която ни отвеждат останалите творби. Героят си взема отпуск и се отправя към уединен манастир, решен да преосмисли там досегашния си живот. Влязъл веднъж през портите на светата обител, той повече не може да се върне към предишното си битие. Тя го държи в плен, обърква по свръхестествен начин пътя му към града и винаги го връща обратно...


Откъс:
* * *
ПЕТ МЕСЕЦА ЛЕТЕН ДЪЖД

Тихият дъжд флиртуваше нежно със срамежливите листа и ги караше да тръпнат от страст. След като погалваха нежно зелената прелест на черешата, капките се търкулваха покрай дребната червенина на плодовете й и глухо тупваха в прахоляка, превръщайки го в най-обикновена кал.
Стоях на двора пред къщата и се вслушвах в лиричния ромон на дъжда. Вдъхвах дълбоко от пречистения въздух и се опитвах да не мисля за нищо. Беше толкова тихо и спокойно, сякаш всички бяха напуснали града и в него бях останал единствено аз.
Знаех, че този миг ще бъде кратък и че не може да бъде спрян, затова се опитвах да го възприема с всичките си сетива. Опитвах се да го запечатам в съзнанието си, така че и друг път да го извиквам в себе си и да му се наслаждавам. Затова и не се смущавах от капките, които галеха и мен, така както галеха листата на черешата. Кожата ми изтръпваше от хладните им ласки, усещах ги с цялото си тяло. Почти долавях трептящите импулси, които нервните ми окончания приемаха и изпращаха до изостреното ми съзнание.
Запечатах и далечния гръмотевичен тътен, след който дъждът ненадейно спря, така както беше и започнал. Огледах се. Ето ги мокрите листа, натежали от водата. Те се навеждаха надолу, преди от тях да се откъснат последните задържали се капки и да полетят към калта.
След това се прибрах, облякох сухи дрехи и седнах отново пред компютъра си, за да продължа с писането на доклада за тримесечието. Чувствах се като нов. Бях чист и освежен и работата ми спореше.
Когато вечерта почувствах умора, станах от бюрото с компютъра, излязох навън и се завлякох до любимата си пейка под черешата. Яркото слънце вече беше подсушило напълно сутрешните мокри набези на дъжда. Листата на черешата бяха съвършено сухи, а калта под дървото отново се беше превърнала в сивкава прах. Сякаш никога не беше валяло.
Затворих очи и извиках в съзнанието си още пресния спомен за дъжда. Не беше трудно. Първо си спомних за капките и за техния допир до зелените листа на черешата. После извиках в паметта си шума от дъжда – тихия и безвременен шепот на капките. След това си спомних как валеше и върху мен. Ето, усетих отново мокротата, лекото изтръпване на кожата ми от хладния допир на капките. Удължих спомена от краткия дъжд, така че да му се полюбувам по-дълго време. И това не беше трудно. Бях запечатал в себе си всеки един звук, всеки цвят и всяко едно усещане.
Ето ги отново прохладните пръсти на дъжда, гъделичкащи кожата ми и прогонващи насъбралата се лоша енергия. Имах чувството, че дъждовната вода преминава и през тялото ми. Отмиваше токсините, натрупани вътре в мен. Капките преминаваха и през мозъка ми, прочиствайки гънките му от ежедневния прахоляк на стреса и постоянните притеснения за работата, за неплатени сметки и заеми, за проблеми с близки хора и битови неуредици. Отмиваха суетността, злобата, завистта и неудовлетвореността от живота.
Когато вече се чувствах наистина пречистен и зареден с енергия, извиках за финал онази гръмотевица, която даде край на дъжда. Капките оредяха и останаха само онези, които все още се оттичаха от листата на черешата.
Отворих очи и ахнах от изненада. Беше валяло! Беше валял истински дъжд! Не е бил само споменът ми за него. Отново всичко беше мокро. Отново последните капки се отцеждаха от листата на черешата. И аз бях мокър. Съвпадение ли беше? Или аз бях извикал дъжда?
Цяла нощ не можех да заспя. Въртях се в леглото и се опитвах да разбера дали това беше случайност. Ласкаех се от мисълта, че мога да повикам дъжда, когато си поискам. Но знаех, че това беше невъзможно. Реших на другия ден да опитам отново. Един път може и да беше съвпадение, но ако се получеше пак…
Сутринта първо седнах пред компютъра, но нещо не можех да се концентрирам и да събера всички цифри от доклада на едно място в главата си. Накрая затворих файла, станах и излязох навън. Слънцето, което печеше, обещаваше един горещ и сух летен ден. Погледнах изцъкленото небе. Нито едно облаче не се виждаше в околността. Идеални условия за викане на дъжд.
Отново седнах на пейката, разперих ръце по широчината на облегалката и затворих очи. Първо се наложи да успокоя ритъма на сърцето си, което не беше чак толкова лесна работа. Този път бях прекалено развълнуван от очакванията, които бях възложил на себе си. Вече усещах парещите лъчи на слънцето по кожата на ръцете и лицето си, а под затворените ми клепачи се вихреха истински пурпурни пожари.
Този път ми беше доста по-трудно да се концентрирам. Но когато първите капки започнаха да падат върху черешовите листа, усетих промяната във времето. Огньовете под клепачите ми постепенно угаснаха. По кожата си вече не усещах палещите лъчи на слънцето, а само безкрайна свежест и хлад. Особено отчетливо почувствах пръските по напечената от слънцето си кожа. Отново заваля! Ето го тихия ромон на капките. А пък този звук е от тупването им в прахта. Отново усещах как дъждът преминава през тялото ми и ме прочиства от всички лоши неща, което се бяха натрупали в мен.
Дъждът валеше, а аз се изкушавах да отворя очи и да видя какво става в действителност. Но не го направих, защото се страхувах да не разваля магията. Боях се, че ако прекъсна този спомен по средата, ще се получи нещо лошо, нежелано, а може би и необратимо.
Когато дойде ред на далечната гръмотевица от краткия ми дъждовен спомен, едва имах търпение да отшумят и последните капки, които се оттичаха от листата, за да отворя очи.
Погледнах и установих, че наистина е валяло. И аз, и всичко наоколо беше наистина мокро. Е, това вече беше доказателството. Нямаше никаква случайност. Неизвестно как бях развил рядката дарба да призовавам дъжда. Това беше уникално. Докато хората правеха молебени за дъжд, аз можех да го повикам само като затворех очи и си го представех.
До края на отпуската си имах още цяла седмица и съвсем зарязах доклада си. Щях да го допиша, като тръгнех пак на работа. Времето си запълвах, като правех различни експерименти, които ме удивляваха все повече и повече. Запомних една лека лятна буря със силен вятър и с вихрушки прах, вдигнати до небето. После пробвах да си я представя и се получи. Обаче резултатът не ми хареса особено: прахоляк, разхвърляни найлонови торбички и преобърнати кофи за боклук. Запомних и една градушка. Но реших да не си я спомням, защото кой знае какви щети можеше да донесе на посевите. Упражнявах най-вече първия си спомен за правене на лек летен дъжд. И се усъвършенствах. Аз ставах все по-добър, а дъждът – все по-истински.
В последните ми свободни дни обаче изкушението надделя и един път, докато правех поредния дъждец, отворих рязко очи. Нищо не се случи. Най-после обаче успях да видя с очите си истинския дъжд, който бях измайсторил. Нищо не се промени и след десет минути, и след час, и след три… Просто дъждът си валеше кротко и нямаше никакво намерение да спира. Сядах отново на пейката и се опитвах да извикам в представата си онази далечна гръмотевица, която винаги предшестваше края на дъжда. А тя си просвяткваше, изтрещяваше … И нищо. Продължаваше да вали. Какво бях сторил!
Изнизаха се повече от три месеца от края на отпуската ми, а все още валеше. Дъждът не спираше и не спираше. Разни екстрасенси и специалисти по паранормални явления вече вещаеха началото на потоп, а самозвани религиозни водачи говореха за Второто пришествие. Медиите пък тиражираха новини за прелели язовири, наводнени села, отнесени селскостопански постройки, скъсани диги и реки, излезли от коритата си… А аз, който бях виновен за всичко това, най-необезпокоявано си ходех на работа и после се връщах вкъщи. С чадър! Да не би да се намокря! Какво ли щяха да сторят с мен всички тези хора, ако узнаеха, че нося вина за нещата, които им се случваха?
На моменти дори ми минаваше идеята за самоубийство, но нямах смелост да го сторя. На няколко пъти посягах към кутията с лекарствата вкъщи. Дори веднъж бях налапал шепа хапчета, които страшно ми горчаха в устата. Уплаших се и ги изплюх в мивката. Пък и самоубийството нямаше да реши проблема. И след моята смърт дъждът щеше да продължи да се лее тихо, кротко и незнайно докога.
Всяка вечер сядах на пейката и въртях проклетия спомен из главата си, за да предизвикам края на нелепия дъжд, който бях предизвикал благодарение на идиотското си любопитство. Сякаш не ми беше достатъчно, че можех да правя дъжд, когато си поискам, но се изкуших и да го видя. Глупак! Кретен! И какво видях? Един най-обикновен дъжд, който сега не иска да спре. Никога не съм си знаел мярката.
Продължи да вали до Бъдни вечер, след което ненадейно престана. Облаците се разнесоха за броени минути и слънцето отново заля земята. Е, това не беше онова жарко слънце през август, когато започнах този дъжд. Все пак беше студеният декември. И всички бяхме много щастливи от това. Още повече че на Коледа заваля сняг. Истински сняг, бял и пухкав. Валя цял ден, натрупа порядъчно и вечерта, слава богу, спря.
Бях се увил със шала, седях на изринатата лично от мен пейка и се радвах на зимата, на снега и на празника. И бях пропуснал да запаметя как снегът вали. Нарочно го пропуснах! За да не ме гонят после разни изкушения - като при спомена за дъжда.
Спомен за дъжда ли?! Какъв спомен! Нямам такъв спомен. Нещо се бъркате. Просто си валя пет месеца, без да прекъсне. И толкова. Всичко е Божа работа.



_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пон 26 Мар 2012, 22:14



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

КОЙ СЪМ АЗ?
И КОЛКО СМЕ?

200 СЕДМИЦИ БЕСТСЕЛЪР НА ШПИГЕЛ
от Рихард Прехт

обем: 352 стр.
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1079-3
Очаквайте на 23.03.2012 г.!

ЗАПЪЛВАЙТЕ ДНИТЕ СИ С ЖИВОТ,
А НЕ ЖИВОТА СИ С ДНИ.
Рихард Давид Прехт

МОМЧЕТО ОТ НЕОБИЧАЙНО СЕМЕЙСТВО

Рихард Давид Прехт е роден през 1964 г. в Солинген, Германия. Отгледан е в необикновено семейство с пет деца, две от които виетнамчета, осиновени от родителите му в знак на протест срещу войната във Виетнам. Децата отрастват в интелектуална и идеалистична среда: бащата е промишлен дизайнер, който хранел особена любов към книгите и събрал внушителна лична библиотека. Майката е посветила огромна част от времето си на благотворителни каузи, насочени най-вече към децата. Рихард Прехт е завършил философия, германистика и история на изкуството в Университета в Кьолн и е работил като научен асистент в същия университет. Главно обаче се е издържал от журналистика: водил е радиопредавания, писал е за медиите (включително и за списание „Шпигел“). В момента основното му занимание е писателска дейност. Живее в Люксембург и Кьолн със съпругата си, телевизионната водеща Каролин Март, и с четирите си деца.
След издаването на книгата му „Кой съм аз? И колко сме?“ през 2007 г., която го прави невероятно популярен в целия немскоезичен свят, той става редовен и изключително търсен гост в много токшоута по немските телевизии. Прехт не се страхува да изрази отношение по всякакви обществено актуални въпроси. С простия си и еднозначен изказ той може да постави натясно дори политици от най-висш ранг. Следват книгата „Любовта – едно неорганизирано чувство“ – 2008 г., и най-новата му книга – „Изкуството да не бъдеш егоист“ (обратното на „Изкуството да бъдеш егоист“ на Йозеф Киршнер).

ЕДИН НЕОБИКНОВЕН БЕСТСЕЛЪР

Модерно въведение във философията като КОЙ СЪМ АЗ? И КОЛКО СМЕ? става международен бестселър! Това звучи невероятно, но ето фактите:

• преведена е на повече от 30 езика,
• продадени над 2 милиона копия,
• 200 седмици е бестселър на Шпигел,
• обявена е за третата най-важна книга на десетилетието (сп. Шпигел).

Каква е тайната съставка, която превръща един философски труд в бестселър?
Обикновено подобни заглавия не са сред предпочитаните от обикновения читател. С какво Прехт успява не само да грабне, но и да задържи вниманието на многобройните си читатели?
Разковничето може би се крие във факта, че Прехт не разглежда философията като отделна наука, която няма никаква връзка с другите сфери на познание. Точно обратното. Недоволен от неефективността на академичната философия, запазена само за „затвореното“ общество на учените, нейната отвлеченост и историческа ориентация, той се опитва да направи философията жива, достъпна и модерна наука. Според Прехт философията вече не е призвана да открива големи истини, а да разкрива нови взаимовръзки. Ето защо в книгите си той се опитва да съвмести философските, психологическите и невробиологичните познания за съзнанието, за да може да отговори на многобройните практически въпроси, които вълнуват обществото днес. Въпроси, свързани с аборта и евтаназията, генните технологии и репродуктивната медицина, отношението към животните и околната среда - всички те очакват философски отговор.
В книгите на Прехт ясно личи умението на журналиста да предава на разбираем език сложни научни теории; фин баланс между научно познание и лекота на изложението.

За книгата КОЙ СЪМ АЗ? И КОЛКО СМЕ?

Още от нестандартното и провокативно заглавие можем да предположим, че книгата се числи към забавните, но информативни четива. И действително е така. Тя представлява едно пътуване в дебрите на познанието, в което авторът изгражда многобройни мостове между самотните острови на отделните науки: философия, (невро)биология, медицина, психология, етика и социология. Въпросът що е човек и как функционира той е разгледан възможно най-цялостно на ясен, жив и достъпен език.
В това пътешествие Прехт поставя много интересни и актуални въпроси: Какво можем да знаем? Какво е истина? Как функционира моят мозък? Какво представляват азът, чувствата, паметта и езикът? Какво трябва да правя? Защо трябва да съм добър? Мога ли да причиня смъртта на някого, за да спася друг човешки живот? Морални ли са абортите? А евтаназията? Морално ли е да се клонират хора? Какви са етичните, икономическите, социалните и правните последствия от невероятните практически постижения при изследванията на мозъка? Нуждаем ли се от собственост? Има ли Бог? Какво е любовта? Какво е свободата? Как да бъдем щастливи и има ли нещо по-важно от щастието? И най-вече: какъв е смисълът на човешкия живот?
Хубавото е, че в разсъжденията си Прехт никога не поучава, а по-скоро подтиква към размисъл. Много често той защитава различни гледни точки с толкова добри аргументи, че на човек му се иска да застане с пълно убеждение първо зад едната, след това зад втората и третата, за да може в края на краищата наистина да започне да размишлява. Същевременно читателят научава много любопитни подробности за някои от най-великите философи и учени (Кант, Ницше, Декарт). За тях обаче се говори по начин, различен от този в другите книги – сякаш между другото, когато идеите им имат връзка с някой от въпросите, които Прехт поставя. Освен това те са представени много човешки, с описание на външния им вид, на затрогващи случки от детството и живота им, с недостатъците на характера им и с техните слабости, което неусетно ги превръща едва ли не в лични познати, на които започваме силно да симпатизираме.
Книгата не дава готови отговори и рецепти – не, тя не отнема възможността и удоволствието сами да мислим и да се развиваме. Защото, както пише и самият Прехт: Да можеш да задаваш въпроси е способност, от която човек не трябва никога да се отучва. Защото ученето и забавлението са тайната на един удовлетворяващ живот. Учението без забавление ни ограбва, а забавлението без учене води до затъпяване. Ако тази книга успее да събуди и развие у читателя удоволствието от мисленето, целта й ще бъде изпълнена. Какъв по-добър успех би могло да има от това чрез все по-голямо себепознание да водим по-съзнателен живот, превръщайки се в режисьори на собствените житейски импулси. Или, както се е надявал Ницше, да станем „поети на собствения си живот“. Наистина понякога пътят също представлява хубава цел, особено ако това е увлекателният път от преплитащи се пътеки, водещи към самите нас.

***
Отзиви

Прехт синтезира философски гледни точки по теми като морала, щастието и душата с прозрения от биологията и неврологията. Неговото въведение във философията е много информативно и забавно четиво.
Паблишърс Уикли

За рамка на своята книга Прехт използва фундаменталните въпроси на Кант: „Какво мога да зная? Какво съм длъжен да правя? На какво смея да се надявам?“. Отговори ли си човек на тези въпроси, ще е открил тайната на живота.
Сериозните читатели навсякъде по света ще приветстват подобна книга, в която философията не е отживяла наука, а отговаря на наболелите въпроси на съвременния човек.
Буклист

Тази книга не просто обогатява читателя, но и го забавлява. Може да се консумира като студена бира в горещ августовски ден.
Шпигел

Блестящо гмуркане в океана от човешко познание.
Версион Фемина

Фантастична, невероятна книга.
телевизия Зе Де Еф

ФИЛОСОФИЯТА НИ Е ОСОБЕНО НЕОБХОДИМА ВЪВ ВРЕМЕ НА КРИЗА
(Интервю с Рихард Прехт)

Г-н Прехт, веднъж в едно телевизионно интервю казахте, че „философията е вторичен продукт на скуката“. Нима философията е необходима само когато животът ни не е щастлив или интересен?

- Кога ни е нужна философия, е въпрос на лична преценка. Според мен тя би могла да обогати неимоверно живота на човека, но аз не бих препоръчал на всекиго да се занимава с нея.

А кой би трябвало да го прави?

- Всеки, който иска да разбере себе си и да поеме контрола над живота си. Аз лично вярвам, че ако човек размишлява върху себе си, познава собствените си чувства и гледа от известна дистанция на емоциите си, има много по-големи шансове да е щастлив.

Кога най-вече хората се нуждаят от философия?

- Тя ни е особено необходима по време на криза. Това е така още от древни времена. Идеята, че философията трябва да бъде част от ежедневието и политиката, идва от гърците, които са измислили демокрацията по време на криза. Във философията се крият отговори, които касаят не само отделния индивид, а обществото като цяло. Това важи с пълна сила и за настоящия момент.

Наистина кризата е вече факт! Има ли какво да каже философията за краха на стоковата борса, за тероризма или за спорните страни на генното инженерство и интернет?

- Да, разбира се. Какво ни причиняват медиите? Какво се случва със защитата на личните данни? До какви промени водят генното инженерство и тероризмът? Това са все философски въпроси. При изследванията на мозъка вече не става дума само за невробиология, тук навлизаме в областта на етиката. Задължение на философията е да проучи всички тези наболели въпроси, като ги огледа откъм практическата им страна. Философите следва да се намесят в тези области.

Защо обаче това не се случва?

- По мое мнение това е академичен проблем. Философията като наука се е ограничила само до затворената култура в университетите. Този подход рядко подготвя студентите по философия или хуманитарни науки за проблемите, с които ще се сблъскат в ежедневието. В Германия например има вероятно четирима професори, които се занимават с проблемите на съвремието, и четиридесет експерти по Кант. За мен обратното съотношение би било много по-удачно.

Обвиняват ви в „ненаучно“ представяне на сложни философски концепции.

- Моята книга е един вид популярно ръководство в академичната джунгла. Исках да напиша книга за философията, която всеки, включително и едно 17-годишно момче, да може да разбере. Книга, която много бих искал да прочета, когато самият аз бях студент по философия. Това е едно въведение във философията, което не се задълбава само в историята, а прави от философията жива наука. А също така и едно философско пътуване, което вижда по-далеч от границите на тази дисциплина – например в науката за изследване на мозъка.

Откъде сте придобили знанията си по невробиология и сте толкова запознат с последните постижения в изследването на мозъка?

- Винаги съм се интересувал от биология. Като дете мечтаех да стана директор на зоологическа градина. От 14 години, откакто придобих и докторска степен, интензивно се занимавам с изследване на мозъчната дейност.

Доколкото знам, вие сте носител и на награда по биомедицина.

- Да, така е. Имах шанса да работя с видни специалисти по мозъчни изследвания. В книгата си съм се опитал да съчетая познанията си от тези две области: философия и невробиология. Сигурен съм, че в бъдеще – с общите усилия на специалисти от различни области – науката за мозъка ще направи големи открития. Убеден съм още, че нашето поколение ще доживее момента, когато болести като паркинсон и алцхаймер ще бъдат лечими.

Нека да предположим, че приблизително един милион от хората, които са купили книгата ви, също са я прочели. Станала ли е Германия по-интелигентна от това?

- Нека да го формулираме по друг начин. Ако всеки втори купувач на книгата ми я е прочел и е бил в състояние да я разбере, равнището на образованието в държавата не е толкова лошо. Защото дори в този си вид – популярен прочит на сложни философски концепции, книгата не е лесно четиво.

В следващата си книга – „Любовта – едно неорганизирано чувство“, вие говорите за любовта от най-различни гледни точки. Не е ли по-добре, философски погледнато, да се влюбим неразумно, отколкото да пишем книга за любовта?

- А защо да не направим и двете? Да четеш и да размишляваш за любовта едва ли може да навреди. В моята книга аз се опитвам да обясня, че както и религията, любовта като смисъл на живот също има своята философска страна. И подтиквам читателя да борави с любовта по-интелигентно. Ако успее, ето това вече ще е нещо.

И един последен въпрос. Какво искате да постигнете с книгата?

- Много ще се радвам, ако след прочитането на „Кой съм аз? И колко сме?“ читателят се почувства по-умен, а ако това го направи и по-щастлив, би било страхотно.




Откъс:
Из „Може ли щастието да бъде научено?“
...
Ако следваме учението на Епикур, излиза, че „епикуреецът” е уравновесен човек, който извлича щастието си от многобройните малки радости в живота, който побеждава страховете си, обича да общува с другите хора и живее в разбирателство с тях. Едва по-късните му противници, най-вече християните, изкривяват възгледите му до неузнаваемост и превръщат безбожника Епикур в гуру на порока. От психологическа гледна точка обаче Епикур е изпреварил доста християнските учения, защото съзнава неразривното взаимодействие между тяло и дух, между физика и психика и го поставя в центъра на своята философия. Това, на което учи той, днес може да се намери отново във възгледите на позитивната психология, модерно изследователско направление, което е разпространено предимно в САЩ. Представителите на позитивната психология търсят критерии, които трябва да се изпълнят, за да са щастливи хората. И разработват тренировъчни програми, за да станат хората по-щастливи. Тъй като щастието, тук психолозите са съгласни с Епикур, може и трябва да се създава активно. Щастието не възниква от само себе си. Не е достатъчно да нямаме болки, стрес и грижи, за да сме щастливи. Колко много хора без големи житейски несгоди изобщо не са щастливи, а само се отегчават. С други думи: щастието е нещо хубаво, но изисква много труд. Изследователите на щастието са обобщили този труд в цяла поредица от практически правила, които ще представя тук – отчасти с леко намигване.
Първото правило е: активност! Мозъците ни жадуват да са заети. Духовният застой създава лошо настроение. Дори само ден почивка води до масова смърт на неврони. Който не създава работа на ума си, допринася за неговото „спаружване“ – процес, обикновено свързан с чувство на неудоволствие. Затова безработицата много скоро поражда депресии. Тогава хормоналният ни баланс страда от недостиг на допамин. Не е нужно да сме непрекъснато активни, но и прекаленото бездействие не е благоприятно за щастието. Спортът например е нещо прекрасно, защото умът сам се възнаграждава за успешните физически усилия – образуват се нови неврони. Интересите също повишават радостта от живота. Рутината може и да има известни предимства, но не носи трайно щастие. Разнообразието и новото понякога са източници на щастие. Затова Витгенщайн, за когото стремежът към щастие е подозрителен, се придържа към точно обратната максима: „Не ми дреме какво ям, важното е да е едно и също“ – истинско ръководство по нещастие.
Второто правило е: социален живот! Епикур не държи особено да бъде в центъра на вниманието както в личния, така и в обществения живот. Но съзнава, че едва ли съществува източник на по-трайно щастие от социалните връзки. Приятелството, партньорството и семейството могат да създадат рамка, в която да се чувстваме на сигурно място. Съвместните изживявания с партньора, с приятел или с децата усилват усещането за щастие. Когато се чувстват в безопасност, мъжете отделят окситоцин, а жените – вазопресин, хормоните на прерийните къртици, за които вече стана дума (срв. Една съвсем нормална невероятност). Който има тесни социални контакти, не остава сам с грижите и несгодите си. Нищо чудно, че доброто партньорство и достатъчно честите сексуални контакти са много по-важни за житейското щастие, отколкото парите и имуществото.
Третото правило е: концентрация! Епикур отделя много време, за да разясни на учениците си как да се наслаждават тук и сега: на аромата на цветята, на красотата на формите, на вкуса на парченце сирене. Подбраните и концентрирани наслади повишават радостта от живота. Това, което важи за нещата, би трябвало да важи още повече за хората. Колкото по-интензивен е интимният контакт с някого, толкова по-дълбоки са чувството и съчувствието. От гледна точка на науката, изследваща мозъка, това означава: наслаждавай се докрай на състоянията на съзнанието си, най-малкото на тези, които ти се отразяват добре. А за всичко, в което човек се потапя, важи: трябва да му се отдаваме изцяло. Който, докато хапва нещо вкусно, се опасява, че ще надебелее, а по време на разговор току поглежда часовника си, сам си разваля преживяването. Да мислим за бъдещето от време на време, е разумно, но непрекъснатата мисъл за него ни отнема настоящия момент. Животът е това, което се случва на повечето хора, докато те усърдно кроят други планове.











Четвъртото правило е: реалистични очаквания! Щастието е въпрос на очаквания. Честа грешка е да си поставяме твърде завишени, но също така и твърде занижени изисквания. И двете водят до неудовлетвореност. Който изисква прекалено много от себе си, страда от стрес, а би могъл да го избегне. Който изисква прекалено малко от себе си, страда от недостиг на допамин, а последствията са демотивация и безразличие. А липсата на въодушевление най-вероятно отново ще доведе до поставяне на твърде занижени изисквания – истински омагьосан кръг.
Петото правило е: положителни мисли! Това е може би най-важното правило. Чувството за щастие, тук Епикур и позитивната психология са единодушни, не е случайност, а следствие от „правилни“ мисли и чувства. Правилни според тях са мислите, които създават удоволствие и осуетяват неудоволствието. Специален психологически трик е призивът: „Преструвай се на щастлив и ще бъдеш щастлив!“. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Когато не ми е добре, надали ще намеря сили да се заблудя себе си, че съм в добро настроение. Руският писател Фьодор Достоевски, тънък психолог, изразява много точно и с лека ирония мнението си за положителните мисли: „Всичко е добро. Всичко. Човекът е нещастен, защото не знае, че е щастлив. Само затова. Това е всичко, всичко! Който го осъзнае, веднага ще стане щастлив, тутакси, на мига“.
Ако се абстрахираме от иронията, основният момент е, че – поне в определени рамки – съм повече или по-малко свободен да оценявам събитията в живота си. За степента на тази свобода, естествено, може да се спори. Дали в книгата на моя живот предпочитам да се спирам на красивите или на тъжните и отегчителните пасажи? Някои хора съумяват да извлекат от живота предимно доброто, а при други е обратното. Един от възможните подходи към това е да осъзнаем ролята на разума при оценката на собствените чувства. Защо отделям толкова време на негативното и задълбавам в него? Определено не съм свободен да избирам как да усещам нещата – отрицателно или положително, но все пак имам известна свобода по въпроса как преценявам усещанията си. Свобода, която мога да постигна с тренировки. По време на дадено чувство или непосредствено след него да подредиш и релативираш усещанията си, е голямо, но все пак усвоимо изкуство.
Често се препоръчва да запишем веднага отрицателните си чувства. Така кортексът от самото начало им прави прецизна рентгенова снимка, което ги смекчава поне до известна степен. Няма да навреди и ако си запишем няколко добри контрааргумента. Освен това позитивните психолози ни насърчават да си водим дневник на щастието, за да се научим да си припомняме по-добре хубавите моменти. Друга мъдрост на психологията на щастието е принципът: „Не се вземай прекалено на сериозно, надсмивай се над себе си“. И тук е вярно, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Не трябва ли човек първо да го умее, за да го приложи на практика? Във всеки случай тази максима ми напомня за моя приятел Луц. На обучение за мениджъри психотреньорът иска от участниците да проявят повече спонтанност. Швейцарски колега на моя приятел съвсем сериозно изважда химикалка и грижливо отбелязва в линираната си тетрадка: „Да бъда по-спонтанен!“. Да се научиш да се надсмиваш над себе си, е чудесна, но много амбициозна цел, свързана с високо очакване към себе си. По-лесно е да се научим да избягваме определени източници на неудоволствие. Един от най-често срещаните източници е сравнението. Тук винаги и за всичко важи правилото: който сравнява, губи! Аз не изглеждам като модел в списание. (Вероятно „на живо“ и той не изглежда така.) Нямам доходите на най-преуспелия си съученик. Не съм толкова остроумен, колкото мнозина други. Или особено брутално: не съм толкова щастлив, колкото брат ми или сестра ми. Докато мислите така, никога няма да бъдете щастливи.
Шестият момент е да не се прекалява с търсенето на щастие. Да приемаш по-спокойно нещастието, е голямо изкуство. Доста често – ако не и винаги – в нещастието има и нещо добро. Някои хора с ужасни страдания казват, че откакто са се разболели, живеят по-интензивно. Кризите, трудностите и дори ударите на съдбата понякога са благотворни. Някои кризи водят до по-добро ново начало, макар и човек често да не знае „за какво може да му послужат“. Склонността да негодуваш против обстоятелствата, които няма как да промениш, е доста разпространена. Тук психологът на щастието размахва предупредително пръст.
Седмият, последен момент е радост от работата. Той е в тясна взаимовръзка с първия, с активността. Работата е нещо, което ни принуждава да сме активни, и повечето хора се нуждаят от този натиск, за да вършат достатъчно много неща. Разбира се, това не важи за всяка работа, но все пак се среща доста често. Работата е най-добрата психотерапия. А проблемът при безработицата е именно в тази психическа липса на самотерапия. Който не работи, лесно може да се почувства безполезен и унил: твърде малко допамин и твърде малко серотонин. Така вижда нещата и Зигмунд Фройд. За него щастието се състои в това „да можеш да обичаш и да работиш“.
Толкова за седемте правила. С основание може да се спори за стойността на едно или друго правило – а естествено и за ползата от тях. Защото нещата с тези правила не са толкова прости. Не е достатъчно само да ги посочим. Най-вълнуващият и досега най-пренебрегваният от психолозите на щастието въпрос е: докъде изобщо се простира личната ми свобода на действие? Позитивната психология черпи знания от всеки нов резултат на науката за мозъка, но предпочита да избягва принципния дебат „Мога ли да искам това, което искам?“. Каква е ползата и от най-мъдрите максими, ако изобщо нямам възможност да ги приложа на практика? Този въпрос, изглежда, си остава изключително вълнуваща задача.
Дали с това въпросът за щастието е изяснен? Философски – може би. Затова пък психологически има още много какво да се открие. Защо някои хора живеят с толкова изумителна рутина, та е трудно да повярваме, че живеят за пръв път? Защо някои винаги знаят какво им се отразява добре? И защо повечето от нас някак си се лутат по пътя напред? Вероятно това въобще не се дължи на факта, че едните разбират повече от щастие, отколкото другите. Тъй като рутинираните артисти в живота невинаги са по-щастливите. Надценява ли се щастието? Може би един щастлив и един успешен живот в края на краищата съвсем не са едно и също? Дали съществува нещо по-важно от щастието?

_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Пон 26 Мар 2012, 22:15



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

ТАЙНАТА ГРАДИНА

от Франсис Бърнет

обем: 240 стр.
цена: 4,50 лв.
ISBN: 978-954-26-1076-2
Очаквайте на 16.03.2012 г.!

За книгата:

Мери Ленъкс е капризно дете, което мисли единствено за себе си. След смъртта на родителите й Мери е изпратена при чичо си в старинното и мрачно имение Мисълтуейт. Там разглезеното момиче се запознава с болнавия си братовчед Колин и веселяка Дикън, който обича природата и животните.
Една дружелюбна червеношийка им показва пътя към вълшебна тайна градина, занемарена в продължение на десет години. Мери, Колин и Дикън се захващат с всички сили със съживяването на градината. Свежият въздух, сладкият аромат на рози и грижливо пазената тайна разкриват на децата необикновената красота на живота.
Откъс:
* * *
Червеношийката, която показа пътя

Мери дълго разглежда ключа. Не спираше да го върти и да размишлява. Както вече казах, тя не беше дете, свикнало да иска разрешение или съвет от възрастните. Мислеше си единствено, че ако това е ключът към затворената градина и ако тя намери вратата, може би ще успее да я отвори и да види какво има отвъд стените и какво е станало с изоставените розови храсти. Искаше да я види тъкмо защото беше затворена отдавна. Струваше й се, че е по-различна и че нещо странно трябва да й се е случило през тези десет години. Освен това би могла да ходи в нея всеки ден, да затваря вратата след себе си и да си измисля свои игри, които да играе на спокойствие, тъй като никой нямаше да знае къде се намира - щяха да мислят, че вратата е затворена и че ключът е заровен в земята. Тази мисъл много й се понрави.
Тъй като на практика живееше съвсем сама в къща със сто мистериозно затворени стаи и нямаше нищо, с което да се развлича, тя бе впрегнала ленивия си ум на работа и започваше да използва въображението си. Без съмнение свежият, чист въздух от полята имаше голяма роля в това. Както въздухът бе възбудил апетита й, а борбата с вятъра бе раздвижила кръвта й, така тези неща бяха съживили ума й. В Индия винаги й беше топло и бе твърде отпусната и слаба, за да я е грижа за нещо. Тук обаче започваше да се интересува и да иска да прави нови неща. Вече не се чувстваше толкова „начумерена”, макар да не знаеше защо.
Пъхна ключа в джоба си и продължи разходката. Изглежда, никой освен нея не идваше тук, затова тя можеше да се разхожда бавно и да оглежда стената, или по-скоро бръшляна, който я покриваше. Но колкото и внимателно да гледаше, не виждаше нищо, освен гъсто израсли лъскави тъмнозелени листа. Беше много разочарована. Начумереността й донякъде се върна, докато обикаляше зида и гледаше над него към върховете на дърветата вътре. Толкова е глупаво, каза си, да си близо до градината и да не можеш да влезеш вътре. Накрая прибра ключа в джоба си и реши винаги да го носи със себе си, когато излиза, тъй че ако изобщо намери скритата врата, да е готова.
Госпожа Медлок бе разрешила на Марта да преспи у дома си, но на сутринта тя се беше върнала на работа, по-румена от всякога и в прекрасно настроение.
- Станах в четири часа – обясни на Мери. – Ех, че беше хубаво в полята – птичките се пробуждаха, зайците припкаха наоколо, а слънцето изгряваше. Не вървях пеш през целия път. Един човек ме качи в каруцата си и много се забавлявах!
Беше пълна с чудесни истории за свободния си ден. Майка й се зарадвала да я види и заедно бяха свършили цялото готвене и пране. Дори бе направила за всички деца понички, поръсени с кафява захар.
- Още вдигаха пара, когато дечурлигата се прибраха от играта в полята. Къщичката ни ухаеше тъй хубаво на чисто и на прясно изпечен хляб и имаше толкоз хубав огън, че направо се разкрещяха от радост. Нашият Дикън рече, че в къщичката ни може да живее и крал.
Вечерта всички бяха насядали около огъня. Марта и майка й бяха кърпили скъсаните дрехи и чорапи, а Марта им беше разказвала за малкото момиченце, дошло от Индия, което цял живот е имало прислужници – „черните”, както ги наричаше Марта – и сега не знае как да си обуе чорапите.
- Ех! Много им беше интересно, като им разказвах за теб – възкликна Марта. – Искаха да знаят всичко за черните и за кораба, с който си пристигнала. Ама не можах да им кажа много.
Мери се замисли.
- Ще ти разправя още неща до следващия ти свободен ден – предложи тя – и ти ще имаш повече за разказване. Сигурно ще им е интересно да чуят как в Индия яздят слонове и камили, а офицерите ходят на лов за тигри.
- Божичко! – извика Марта, очарована. – Направо ще се побъркат. Наистина ли ще го направиш, госпожице? Все едно ще видят див звяр, както чухме, че се е случило веднъж в Йорк.
- Индия се различава много от Йоркшър – каза Мери бавно, сякаш премисляше думите си. – На Дикън и майка ти хареса ли им да слушат за мен?
- Боже, на нашия Дикън щяха да му изхвръкнат очите, ей толкова ги беше опулил! – бързо отвърна Марта. – Но на мама не й хареса, че си самичка. Рече ми: „Господин Крейвън не е ли наел гувернантка или бавачка?”. И аз отвърнах: „Не, не е, макар госпожа Медлок да казва, че ще го направи, като се сети. Ама казва, че може и да не се сети още две-три години”.
- Не искам гувернантка – намръщи се Мери.
- Но мама рече, че ти вече трябва да се учиш на четмо и писмо и някоя жена трябва да се грижи за теб. Рече ми: „Само си помисли как се чувства в туй голямо място и как се скита из него самичка и без майка. Гледай да я развеселяваш” – тъй ми рече и аз й обещах.
Мери я изгледа продължително с немигащи очи.
- Ти ме развеселяваш – отвърна. – Обичам, когато ми приказваш.
Скоро Марта излезе от стаята и се върна с нещо, което държеше в ръцете си под престилката.
- Виж – каза с широка усмивка, - донесла съм ти подарък.
- Подарък! – възкликна господарката Мери. Как е възможно някой да получи подарък от къща, пълна с четиринайсет изгладнели гърла!
- През полята мина един амбулантен търговец – обясни Марта – и спря каруцата си пред нашата порта. Вътре имаше тенджери и тигани, и всякакви други джунджурии, но мама нямаше пари и не купи нищо. Търговецът тъкмо си тръгваше, когато нашата Лизбет Елън извика: „Мамо, той има въженце за скачане с червени и сини дръжки”. И мама изведнъж викна: „Ей, господине, спри! Колко струва въженцето?“. И той отвърна: „Два пенса”, а мама взе да рови в джоба си и ми рече: „Марта, ти ми даде надницата си като добро момиче и имам четири неща, за които да похарча всяко пени, ама ще дам два пенса, за да купя въженце на онуй дете”. И купи едно, ето го.
Тя го извади изпод престилката си и го показа гордо. Беше здраво, тънко въже с дръжки на червени и сини ивици, но Мери Ленъкс никога не беше виждала въженце за скачане. Гледаше го с озадачено изражение.
- За какво се използва? – попита любопитно.
- Как за какво! – извика Марта. – Да не би в Индия да нямат въжета за скачане, въпреки всичките тия слонове, тигри и камили? Нищо чудно, че повечето са черни. Сега ще ти покажа, само гледай.
Тя изтича насред стаята, стиснала по една дръжка във всяка ръка, и започна да скача. Мери се извърна и я гледаше от стола си, а странните лица от старите портрети сякаш също я наблюдаваха. Навярно се чудеха какво, за бога, има нахалството да прави това просто селянче под носовете им. Но Марта дори не ги виждаше. Интересът и любопитството, изписани на лицето на господарката Мери, я очароваха и тя продължи да скача и да брои, докато стигна до сто.
- Преди можех да скачам повече – обясни, щом спря. – Стигала съм до петстотин, когато бях на дванайсет; ама тогава не бях толкоз пълна, както сега, а и съм отвикнала.
Мери стана от стола си, самата тя леко възбудена.
- Изглежда хубаво – призна. – Майка ти е мила жена. Мислиш ли, че ще се науча да скачам като теб?
- Само опитай – усмихна се Марта, като й подаваше въженцето. – Отначало няма да можеш да скачаш до сто, ама ако се упражняваш, ще ставаш все по-добра. Това рече и мама. Рече: „Нищо няма да й е от такваз полза, както едно въженце за скачане. Нека играе вън на чист въздух и да скача, така ръцете и краката й ще станат по-гъвкави и ще заякнат“.
Ясно беше, че господарката Мери няма много силни ръце и крака, когато започна да скача за първи път. Освен това не се справяше съвсем добре, но толкова й хареса, че не искаше да спре.
- Облечи си нещо и тичай да скачаш навън – подкани я Марта. – Мама рече да ти кажа да стоиш вънка колкото може повече - даже ако ръми, само се обличай топло.
Мери си сложи палтото и шапката и метна въженцето през ръката си. Отвори вратата да излезе, но изведнъж се сети за нещо и се извърна колебливо.
- Марта – започна, – това е твоята надница. Били са твоите две пенита. Благодаря ти. – Изрече го с половин уста, защото не беше свикнала да благодари на хората или да забелязва, че правят нещо за нея. – Благодаря ти – повтори и протегна ръка, защото не знаеше какво друго да стори.
Марта я разклати леко и тромаво, тъй като и тя не беше свикнала с подобно нещо. После се засмя.
- Ех! Ама ти се държиш като старица – рече. – Ако беше нашата Лизабет Елън, щеше да ме целуне.
Мери изглеждаше по-скована от всякога.
- Искаш ли да те целуна?
Марта отново се засмя.
- Не, не – отвърна. – Ако ти беше различна, може би сама щеше да поискаш. Ама не си. Хайде, тичай навън и си поиграй с това въженце.
Господарката Мери се чувстваше малко неловко, докато излизаше от стаята. Хората в Йоркшър изглеждаха странни, а Марта винаги я озадачаваше. Отначало никак не я харесваше, но сега не беше така.
Въженцето за скачане беше чудесно. Тя броеше и скачаше, скачаше и броеше, докато страните й се зачервиха, и й беше толкова интересно, както никога досега. Слънцето грееше и подухваше ветрец – не силен, а такъв, който идваше на очарователни леки пориви и носеше свеж аромат на прясно разкопана пръст. Мери скачаше първо в градината с фонтана, след това по една пътека, а после по друга. Накрая започна да скача в зеленчуковата градина и видя Бен Уедърстаф да копае и да приказва на червеношийката си, която подскачаше край него. Мери продължи да скача по пътеката към градинаря и той вдигна глава и я изгледа с любопитство. Тя се беше чудила дали ще я забележи. Много й се искаше да я види как скача.
- Гледай ти! – възкликна той. – Да му се не види! Ама ти май наистина си малко дете и във вените ти тече кръв, а не вкисната мътеница. Да не ми е името Бен Уедърстаф, ако страните ти не са се зачервили от скачането. Направо не вярвам на очите си.
- Никога не съм скачала досега – призна Мери. – Сега започвам. Мога да издържа само до двайсет.
- Продължавай така – посъветва я Бен. – Това е много хубаво упражнение за някой, дето е живял с диваци. Виж само как те гледа. – Той кимна към червеношийката. – Вчера тръгна подире ти. И днеска ще го направи. Решила е да разбере що за чудо е туй въженце. Досега не е виждала таквоз нещо. Ей – поклати глава към птичката той, - туй твое любопитство ще те умори някой ден, ако не си отваряш очите.
Мери продължи да скача във всички градини, като си почиваше на всеки няколко минути. Накрая отиде до своята тайна пътека и реши да види дали ще може да скача по цялата й дължина. Щеше да е хубаво дълго скачане и тя започна полека, но преди да бе изминала половината пътека, вече толкова се беше сгорещила и задъхала, че трябваше да спре. Ала не съжаляваше много, защото вече бе преброила до трийсет. Спря, засмя се доволно и не щеш ли, ето я червеношийката – полюшваше се върху един дълъг бръшлянов клон. Беше я последвала и я поздрави с чуруликане. Докато Мери скачаше, бе усещала как нещо тежко в джоба й се удря в нея и като видя червеношийката, отново се засмя.
- Вчера ти ми показа къде е ключът – заговори я тя. – Днес трябва да ми покажеш вратата. Но май не знаеш къде е, а?
Червеношийката литна от полюшващото се бръшляново клонче към върха на стената и като отвори човка, започна да извива силни, красиви трели, явно искаше да се поперчи. На света няма по-прекрасно нещо от червеношийка, която се перчи - а тези птички го правят почти винаги.
Мери Ленъкс беше слушала много за магии в историите на своята ая и според нея онова, което се случи миг по-късно, си беше истинска магия.
По пътеката се понесе един от приятните пориви на вятъра и този път бе по-силен от останалите. Беше достатъчно силен да раздвижи клоните на дърветата и да разклати вейките на неподрязания бръшлян, увиснал от стената. Мери тъкмо бе приближила червеношийката, когато поривът на вятъра внезапно размести няколко свободни клончета бръшлян. Тя подскочи и улови бръшляна с ръка. Направи го, защото видя нещо под него – кръгла дръжка, която беше покрита от листата. Бе дръжката на врата.
Мери пъхна ръце под листата и започна да ги тегли и избутва встрани. Бръшлянът наистина беше гъст, но почти целият представляваше свободно полюшваща се завеса, макар една част да се бе впила в дървото и желязото. Сърцето на Мери започна да бие по-силно и ръцете й леко се разтрепериха от радост и възбуда. Червеношийката продължи да пее, да цвърчи и да накланя главицата си на една страна, сякаш и тя беше възбудена колкото нея. Какво беше това четвъртито и желязно нещо под ръката й, в което пръстите й напипаха дупка?
Беше ключалката на вратата, която е била затворена преди десет години. Мери мушна ръка в джоба си, извади ключа и видя, че пасва на ключалката. Пъхна го вътре и го завъртя. Трябваше да използва и двете си ръце, но накрая ключът се превъртя.
Тя си пое дълбоко дъх и погледна зад себе си по дългата пътека, за да види дали не идва някой. Никой не идваше. Изглежда, никой никога не идваше. Мери отново си пое дълбоко дъх, защото беше много възбудена, и като отмести встрани полюшващата се завеса от бръшлян, бутна вратата, която се отвори много бавно.
Тя се промуши вътре, затвори вратата и се опря с гръб на нея, като се оглеждаше наоколо и дишаше учестено от възбуда, почуда и възторг.
Намираше се в тайната градина.

_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Вто 10 Апр 2012, 21:29


ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя
МЕЖДУНАРОДНИЯ БЕСТСЕЛЪР

НИШКИТЕ НА СЪДБАТА
Съдбата я въвлече във войната.......
Модата я спаси.
от Мария Дуеняс

обем: 496 стр.
очаквайте на: 06.04.2012 г.!
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1096-0

Чудесен роман, написан според най-добрите традиции, в който има всичко: интрига, любов, загадка и убедителни герои.
Марио Варгас Льоса
носител на Нобелова награда за литература




За автора:

ОПИТАХ СЕ ДА ВЪЗКРЕСЯ МИНАЛОТО – С ЦЯЛОТО МУ ОЧАРОВАНИЕ, СУРОВОСТ, ПРЕВРАТНОСТИ И... МАГИЯ.

МАРИЯ ДУЕНЯС


Испанската писателка Мария Дуеняс е доктор по английска филология и преподавател в Университета в Мурсия, Испания. Преподавала е също в американски университети, автор е на десетки научни статии и публикации. Първият й роман – „Нишките на съдбата“, веднага привлича читателския интерес и за кратко време постига международен успех. Романът се радва на най-добрата възможна реклама: тази, която се предава от уста на уста. Издаден първоначално в едва 3000 броя тираж, днес продажбите му само в Испания надхвърлят 1,5 милиона екземпляра. Книгата е преведена на 26 езика и в момента се снима сериал по нея от испанската телевизия.
Мария Дуеняс определено умее да разказва. Разказва подобно на Маргарет Мичел, на сестрите Бронте, а защо не и като Джейн Остин. Когато чете „Нишките на съдбата“, човек се чувства като във филма Казабланка, чието действие също се развива в Мароко по време на Втората световна война. И приликите не спират дотук: в книгата, както и във филма, ще намерите всички необходими елементи, които очароват публиката: война, опасности, екзотика и най-важното – истинска, неподправена любов.


ЗА КНИГАТА „НИШКИТЕ НА СЪДБАТА“:

Ще прочетете за историята на Сира Кирога, млада модистка, израснала в Мадрид – в шивашкото ателие, където работи майка й през 30-те години на XX век. До този момент животът й е подреден: тя има годеник, който я обожава, двамата правят планове за бъдещето. Но всичко се променя, когато в живота й нахлуват двама харизматични мъже: баща й, когото тя не познава, и Рамиро – чаровен, съблазнителен светски мъж. Безумно влюбена, Сира изоставя всичко – майка си, годеника си, целия си досегашен живот – и се впуска в истинска авантюра. Двамата заминават за Мароко няколко месеца преди началото на Испанската гражданска война. Установяват се в Танжер, който тогава е светски, кипящ от живот космополитен град в Мароко. Сира се чувства щастлива до деня, в който Рамиро изчезва безследно, като отнася със себе си парите и бижутата, които бащата на Сира, богат индустриалец, й връчва като дял от наследството. Така тя се оказва бременна, сама и изоставена в непозната страна и отгоре на всичко преследвана от правосъдието заради дълговете на Рамиро. За пръв път Сира трябва да се справя сама в живота, за да оцелее. Прибягва до единственото, което й е останало: модата. Независимо на кой континент се намират, жените обожават красивите дрехи. Скоро скромното, невинно момиче се превръща в прочута модистка и самоуверена и независима млада жена.
Войната в Европа вече е в разгара си и Сира се захваща с вълнуващо, но опасно занимание: да доставя важна информация на тайните служби на Съюзниците. За целта открива модно ателие в Мадрид за отбрана клиентела – испански аристократки и съпругите на нацистките офицери. Така Сира е въвлечена в нелегалния свят на шпионажа и политическите конспирации, пълен с интриги, предателство и... любов.


ИСТИНА ИЛИ ИЗМИСЛИЦА?

Интригата на романа е чиста фикция, но се разгръща върху исторически фон: Мадрид през 30-те години на ХХ век, колониално Мароко, гражданската война в Испания, Мадрид през Втората световна война… Освен това, някои от героите са реални личности, например Розалинда Фокс и Хуан Луис Бейгбедер, който по-късно става министър на външните работи в правителството на Франко, както и шефът на британското разузнаване Алън Хилгарт, и баджанакът на Франко – Серано Сунер.

Отзиви:

Чудесен роман, написан според най-добрите традиции, в който има всичко: интрига, любов, загадка и убедителни герои.
Марио Варгас Льоса, носител на Нобелова награда за литература

И внезапно един роман… Роман като някогашните, като вечните, като незабравимите… Мадрид, Танжер, Тетуан, Лисабон... Красива и прокълната шивачка, впуснала се в приключения, в любов и омраза, във война и мир. Свят на сбъднати мечти и на разбити мечти. На шпиони, на бегълци, на мошеници, на аутсайдери. И цялото това носталгично очарование на онова, което времето е отнесло… Увличащ, страстен, зашеметяващ роман.
„Ел Мундо“

Мъже, жени, младежи, домакини, критици, професори, политици… всички твърдят, че са били пленени от 640-те страници на този роман.
„Ла Вангуардия“

Когато човек изпие на един дъх великолепен литературен коктейл, съставен от приключения, шпионаж, светски блясък, мода и страсти, не му остава друго, освен да го препоръча. Невероятна смесица от висша мода, любовно разочарование, аристократки с тъмно минало, двойни агенти… Прекрасен!
в. „20 минути“

Вълнуващ дебютен роман, отличаващ се с напрегнат сюжет и невероятен език. Мария Дуеняс несъмнено е от авторите, които не бива да изпускаме от поглед.
„Паблишърс Уикли“

Една епоха, една история и приказни места, които са чакали някой да разкаже за тях.
„Експансион“

Не е изненада, че този роман постигна мигновен успех в Европа. Американските любители на исторически романи, които търсят драматизъм и забавление, несъмнено ще бъдат очаровани.
„Лайбръри Джърнал“


КАК ДА СТАНЕШ НЕЗАВИСИМА ЖЕНА В ТРУДНИ ВРЕМЕНА
Интервю с Мария Дуеняс

- В „Нишките на съдбата“, освен измислени герои, има и исторически персонажи. Как успяхте да изградите техните образи така, че да са едновременно пълнокръвни и достоверни и в същото време да отговарят на историческата действителност?
- Някои от описаните персонажи принадлежат на недалечното ни минало и са играли важна роля по време на гражданската война в Испания и Втората световна война. За съжаление, голяма част от тези хора са били забравени и моята роля е да пресъздам някои знакови събития от онези неспокойни времена. Дълго проучвах този период от различни източници: академични трудове, архиви, стари вестници, дори свидетелства на съвременници на описаните събития. Вярвам, че успях да възкреся миналото и да съхраня късче от историята.
- Много е необичайно главната героиня да е шивачка. Защо се спряхте на тази професия?
- Исках героинята ми да е независима жена, която може сама да се издържа и да се движи свободно, без да е зависима от някой мъж. В края на 30-те години на миналия век не са били много професиите, които можели да гарантират подобна независимост, но шивачеството е една от тях.
- Действието на много романи се развива по време на Втората световна война и все пак вие успяхте да сътворите нещо ново и различно. Как го постигнахте?
- Втората световна война избухна, докато Испания се възстановяваше от опустошенията на гражданската война, така че много хора смятат, че тя не е имала никакъв отзвук в страната ни. Това обаче не е вярно. За територията на Испания се съревноваваха и Великобритания, и Германия, така че страната бе обект на усилен шпионаж. Този факт не е достатъчно отразен в литературата. Новото също е, че жените са в центъра на повествованието, при това необикновени жени като Сира Кирога и Розалинда Фокс. Те са носителки на много общочовешки ценности и принципи, олицетворяват силата на духа и волята да оцелееш. Исках да покажа как можеш да станеш независима жена в трудни времена.
- Защо избрахте действието да се развива не само в Испания, но и в Мароко?
- Исках да запозная читателя с екзотично Мароко, когато все още е било испанска колония. Самата аз имам марокански корени, майка ми е родена и израснала в Мароко, така че познавам тази страна, нейната атмосфера, традиции и култура.
- И последен въпрос. Как бихте определили жанрово „Нишките на съдбата“?
- Това всъщност е най-трудният въпрос. След толкова време и изписани страници все още не мога да я свържа с определен жанр. Това е историята на млада шивачка, която съдбата тласка към рискован компромис, в който кройките и платовете от професията й се превръщат във фасада на нещо много по-важно и опасно. Под този схематичен сюжет обаче се преплитат многобройни прочити, които превръщат книгата едновременно в роман за личностното израстване, в роман за колониалната епоха, в любовен роман, в роман за исторически и политически конспирации и в шпионски роман.



Героинята Сира Кирога


ОТКЪС:
Spoiler:
 


_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Вто 10 Апр 2012, 21:32



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя
ВЛАДЕНИЯТА НА СТРАХА
от Пема Чодрьон

обем: 208 стр.
очаквайте на: 06. 04. 2012 г.
цена: 9,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1095-3

За автора:

Пема Чодрьон е американска будистка монахиня, настоятел на първия тибетски манастир в Северна Америка и известен духовен учител. Тя е най-изтъкнатата ученичка на уважавания тибетски учител Чогям Трунгпа Ринпоче и негов духовен наследник. Книгите й са преведени на 25 езика и се смятат за класически трудове, запознаващи западния читател с основните принципи на будизма и приложението им в съвременния живот. Те се радват на нестихващ интерес години наред, оценени са много високо от читателите в интернет книжарниците - 5/5 и неизменно поддържат челното си място в класациите за източна философия.
Сред най-известните й творби са: „Мъдростта да не бягаш“; „Практикуване на мир по време на война – Една будистка перспектива“, „Започни от там, където си: Наръчник за състрадателен живот“; „Няма време за губене – Ръководство за пътя на Бодхисатва“; „Тонглен или пътя на трансформацията“ и др.
През 2011 г. под знака на ИК „Хермес“ в България излезе „Когато светът ни се разпада“. Тя е мъдра, интересна и много четивна книга, която е полезна както за хората, които минават през труден период, така и за всеки човек, който иска да открие вътрешно спокойствие, за да посреща ведро превратностите на съдбата.
Сега Пема Чодрьон представя и втората си книга - „Владенията на страха“.

За книгата:

„Винаги имаме избор – казва Пема Чодрьон, – можем да позволим на трудностите, които срещаме по пътя си, да вкоравят сърцето ни, да ни направят вечно недоволни и уплашени. Или да смекчат сърцето ни, да ни превърнат в по-добри и състрадателни хора.“ Позовавайки се на древната будистка мъдрост, Пема Чодрьон ни учи как да посрещаме изпитанията, как да се изправяме лице в лице със страховете си и да не им позволяваме да управляват живота ни. За да се справяме с несигурността и непредвидимите събития от ежедневието, се изисква истински кураж и дух на воин. Ето защо имаме нужда от състрадателно отношение не само към грешките и слабостите у другите, но и към нас самите. Само с безусловно приемане на нашата същност и с неспирен стремеж към израстване и просветление можем да избегнем машинациите на егото. Да уловим настоящия момент и да постигнем хармония между външната и вътрешната ни реалност.

_________________

    Wild at heart...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:   Today at 02:07

Върнете се в началото Go down
 
Издателска къща "Хермес" представя:
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 3Иди на страница : Previous  1, 2, 3  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Twilight :: Забавление :: Книги :: Издателства-
Идете на: