Издателство КОЛИБРИ представя:

Томас Харис - „Червения дракон“

Уил Греъм покани Крофорд да седне на масата за пикник между къщата и океана и му предложи чай с лед. Джак Крофорд се загледа в приятната стара къща, чиито дървени части, посребрени от солта, блестяха под лъчите на слънцето.
– Трябваше да те хвана в Маратън на излизане от работа – рече той. – Тук едва ли ще имаш желание да говорим.
– Желание няма да имам никъде, Джак. Но ти явно си на обратното мнение, затова почвай. Само не вади снимки! Нека си стоят в куфарчето ти, ако си донесъл. Моли и Уили всеки момент ще се върнат.
– Запознат ли си със случая?
– Само каквото писаха в „Маями Хералд“ и „Таймс“ – отвърна Греъм. – Две семейства избити в домовете си при сходни обстоятелства. С един месец разлика във времето. Бърмингам и Атланта.
– Не сходни, а идентични.
– Колко самопризнания получи?
– Осемдесет и шест до днес следобед – отвърна Крофорд. – Глупости, естествено. Никой от тях не знаеше подробностите... Онзи е изпочупил огледалата и е използвал парчетата. На никой от „доброволците“ този факт не е известен.
– Какво още си скрил от вестниците?
– Той е рус, десняк, много силен, носи обувки четирийсет и трети номер. Може да връзва моряшки възли. Всички отпечатъци са от ръкавици с гладка повърхност.
– Това го има във вестниците.
– Не го бива с ключалките – продължи Крофорд. – Последния път е проникнал в къщата с помощта на елмаз и вакуумна гума... А, и още нещо – кръвната му група е АБ позитивна.
– Да не се е наранил?
– Не. Установихме я по спермата и слюнката. Той е от тези, дето изпускат секрети... – Крофорд се загледа в спокойното море. – Искам нещо да те питам... Чел си вестниците, телевизията излъчи куп подробности за второто убийство. Не ти ли се прииска да ми позвъниш?
– Не.
– Защо?
– За касапницата в Бърмингам липсваха подробности. Би могла да бъде предизвикана от какво ли не – отмъщение, роднинска свада...
– Но след втория случай несъмнено си разбрал с кого имаме работа.
– Да, с психопат. А не ти се обадих, защото не исках. Знам, че работиш с най-добрите специалисти, разполагаш с отлична лаборатория. Помагат ти Хаймлих от Харвард и Блум от Чикагския университет.
– Имам и теб тук, заровен в скапаните мотори на стари корита!
– Не съм сигурен, че ще ти бъда от полза, Джак. Вече не съм на тази вълна...
– Нима? Не друг, а ти залови двама масови убийци. И това бяха последните ни разкрити случаи.
– Но как? Не съм свършил нищо повече от това, което вършехте и вие.
– Не е точно така, Уил. Успяхме благодарение на твои умозаключения.
– Стига с тия глупости за моя начин на мислене.
– Ти направи някои, на пръв поглед необясними, но удивително удачни ходове.
– Разполагах със съответните улики.
– Е, да. Само че ги получи, след като намери верните отговори, а не преди, в началото изобщо нямаше за какво да се заловим.
– Разполагаш с всички необходими хора, Джак. Моето присъствие нищо няма да промени. Тук съм именно защото искам да избягам от всичко това.
– Знам. Доста пострада тогава, но сега ми се виждаш съвсем наред.
– Да. Не ти отказвам, защото бях ранен. И ти неведнъж си изпати.
– Вярно е – въздъхна Крофорд. – Но не по същия начин.
– Просто реших, че ми стига. Не мога да ти обясня.
– Бог ми е свидетел, бих те разбрал, ако кажеш, че вече не понасяш гледката...
– Не е това. Наистина не е лесно да ги гледаш... но човек знае, че са мъртви, и все някак си върши работата. По-страшно е в болницата, с всичките досадни подробности. Ако човек иска да мисли, той трябва да се отърсва от подобни неща. Не съм убеден, че вече съм в състояние да го правя. Гледките ще понеса, но мисловният ми процес положително ще засече.
– Всички те са мъртви, Уил – промълви тихо Крофорд, опитвайки се да придаде мекота на гласа си. Миг по-късно осъзна, че Греъм неволно имитира ритъма на собствения му словоред. Беше го правил и преди, но не с него. В оживен разговор Греъм възприемаше говорния маниер на събеседниците си и Крофорд беше решил, че го прави нарочно, просто за да поддържа темпото. По-късно разбра, че го върши неволно и прави немалко усилия да го преодолее. Бръкна с два пръста в джоба на сакото си и плъзна снимките по гладката повърхност на масата. – Всички са мъртви – повтори.
Греъм му отправи продължителен поглед през масата и едва тогава посегна към снимките.
Бяха правени с моментална камера. Жена и три деца, следвани по петите от патица, понесли кошници с провизии за пикник към брега на някакво езеро. Семейството, наредено зад празнична торта.
Остави ги обратно след половин минута и погледна към плажа. Момчето беше клекнало и изследваше нещо в пясъка. Жената стоеше с лице към него, поставила една ръка на хълбока, а уморените вълни се плискаха около глезените й. Миг по-късно се наведе и отметна влажната коса от раменете си.
Забравил за госта, Греъм продължи да гледа Моли и момчето. Гледа ги толкова дълго, колкото и снимките.
Трийсет секунди.
Крофорд полагаше сериозни усилия да не издаде обзелото го победоносно чувство. Правеше го със същото старание, с което подбра и мястото за този разговор. Беше сигурен, че Греъм ще отстъпи, просто му трябваше време.
Три забележително грозни псета се изкатериха по брега и доволно се изтегнаха край масата.
– Господи! – стреснато ги изгледа Крофорд.
– Нищо им няма, истински са – успокои го Греъм. – Тук постоянно изхвърлят новородените. Хубавите ги раздавам, а останалите неусетно порастват...
– Тези ми се виждат доста охранени.
– Моли постоянно ги тъпче.
– Прекрасно си живееш тук, Уил. С Моли и момчето... На колко години стана то?
– Единайсет.
– Хубаво дете. Ще стане по-високо от теб.
– Прилича на баща си – кимна Греъм, после добави: – С това място наистина извадих късмет.
– Флорида, господи! Колко ми се искаше да дойда тук заедно с Филис! Да си намеря тихо местенце, да се пенсионирам и да престана да живея като рак отшелник. За съжаление, всичките й приятели са в Арлингтън...
– Така и не успях да й благодаря за книгите, които ми носеше в болницата. Направи го вместо мен, моля те...
– Добре.
Две шарени птичета кацнаха на масата и заподскачаха по гладката повърхност. Крофорд не отмести поглед от тях, докато не отлетяха. После рече:
– Този мръсник май се влияе от лунните цикли, Уил. Семейство Джейкъбс от Бърмингам е избито на двайсет и осми юни, в събота, при пълнолуние, а Лийдс в Атланта е убито онази вечер, на двайсет и шести юли, само ден преди края на лунния месец... От това следва, че от следващия му удар ни делят около три седмици, ако имаме късмет, разбира се... Сигурен съм, че не искаш да си кротуваш тук, във Флорида, и да прочетеш за поредното убийство в „Маями Хералд“... Дявол да го вземе, Уил, не съм папата, за да ти казвам какво трябва да правиш и какво не! Все пак ще те попитам: вярваш ли на преценките ми?
– Да.
– Прекрасно! Преценката ми е, че включиш ли се и ти, шансовете ни да го спипаме рязко нарастват! Хайде, Уил, скачай на седлото! Иди в Атланта и Бърмингам да хвърлиш по едно око, а после ела във Вашингтон. Ще даваш съвети, и толкоз!
Греъм не каза нищо. Крофорд изчака пет последователни вълни да разбият в брега белите си гребени, после стана и наметна сакото си.
– Ще поговорим пак следобед – рече. – Остани да хапнеш с нас.
– Не – поклати глава Крофорд. – Ще се върна пак. Чакам няколко съобщения в хотела, а и искам да се обадя по телефона. Предай благодарностите ми на Моли.
Наетата му кола вдигна облаче прах, което бавно се разстла по крайпътните храсти.
Греъм се върна при масата с неприятното усещане, че това, което вижда, ще е последният му спомен от залива Шугарлоуф – топящ се в чашите лед, потрепващи от ветреца книжни салфетки върху червеникавия плот на масата, силуетите на Моли и Уили, очертани релефно на фона на спокойното море.
В Шугарлоуф слънцето залязваше. Лъчите му, вече почервенели, но все още горещи, огряваха накацалите по брега гларуси.
Уил Греъм и Моли Фостър Греъм седяха върху гладък дънер, изхвърлен от прибоя. Лицата им бяха оранжеви от залеза, а сенките зад гърба им придобиваха виолетови оттенъци. Тя взе ръката му в своята.
– Преди да дойде тук, Крофорд се отби при мен в магазина – рече. – Пита ме за пътя към къщата, а аз направих безуспешен опит да ти позвъня. Понякога все пак вдигай слушалката. Видяхме, че колата му е тук, и отидохме на плажа.
– Какво друго те пита?
– Пита как си.
– Какво му каза?
– Че си добре и е желателно да те остави на мира. Какво иска пак?
– Да погледна едни улики. Виждала си дипломата ми, Моли. В нея пише, че съм експерт по съдебна медицина.
– Видях също, че с дипломата си запушил една дупка в стената – отвърна тя и възседна дървото като кон, за да се обърне с лице към него. – Ако ти липсва предишният живот, просто трябва да ми кажеш. Никога досега не си бил толкова спокоен и отпуснат. Харесва ми да те виждам такъв.
– Добре си живеем, нали?
Мрачният й поглед му даде да разбере, че би могъл да каже и нещо по-уместно. Не му остана време да се поправи, тъй като тя продължи:
– Съвместната работа с Крофорд ти се отрази зле. Не мога да разбера защо не ни остави на спокойствие! Нали за него работят куп специалисти и цялото шибано правителство!
– Не ти ли е разказвал? Работихме заедно и двата пъти, когато напуснах преподавателската дейност в академията на ФБР, за да се върна към оперативното разследване. Не беше се сблъсквал с нещо подобно, макар да е ченге от сума години. Сега отново се появява такъв случай. Психопати като този се срещат изключително рядко, а той знае, че аз имам... известен опит.
– Как да нямаш – кимна Моли и хвърли красноречив поглед към яркия белег под разкопчаната му риза.
Широк цял пръст и грозно подут, той пресичаше корема му и опираше в долния край на гръдния кош. Кожата около него отказваше да почернее от лъчите на слънцето.
Беше дело на доктор Ханибал Лектър, използвал нож за разкрояване на линолеум. Случи се почти година преди Греъм да се запознае с Моли, и за малко да го изпрати на оня свят. Доктор Лектър, наречен от булевардните вестници Ханибал Канибала, беше вторият заловен от Греъм психопат.
След като напусна болницата, Греъм подаде оставка от ФБР, изсели се от Вашингтон и си намери работа като монтьор на дизелови двигатели за лодки в град Маратън, щата Флорида. С моторите се оправяше още от малък. Преди да открие Моли и чудесната й стара къща в залива Шугарлоуф, живееше в една каравана на пристанището.
Възседна като нея изхвърления от вълните дънер и улови ръцете й. Краката й се пъхнаха под неговите.
– Слушай, Моли. Никой не може да разубеди Крофорд, че имам нюх към подобни чудовища.
– А ти вярваш ли го?
Очите на Греъм проследиха трите пеликана, литнали в индийска нишка над приливните вълни.
– Моли, интелигентният психопат може да бъде заловен изключително трудно, особено ако е и садист. По няколко причини, най-важната от които е, че липсват логични мотиви за престъпленията му. В повечето случаи не може да се разчита и на помощта на полицейските информатори. Обикновено арестите се предхождат от ослушване и изчакване, а не от задъхано тичане по горещи следи.
При психопатите никой нищо не знае, често дори самият извършител. По тази причина човек трябва да се съсредоточи върху уликите и да използва главата си. Да се опита да пресъздаде начина на мислене на такъв тип, да открие характерните му особености.
– А след това да го проследи и да го залови – довърши мисълта му Моли. – Страхувам се, че тръгнеш ли да преследваш този маниак, той ще те подреди не по-зле от онзи, последния... Това ме плаши.
– Нито ще ме види, нито ще чуе името ми, Моли. Ще го арестува полицията, стига да го открие. Крофорд иска от мен допълнителна гледна точка и нищо повече.
Тя гледаше как червените лъчи на залязващото слънце проблясват по морския безкрай. Високо в небето се носеха перести облаци. Греъм обичаше начина, по който тя извръща глава и безхитростно излага на показ далеч не съвършения си профил. Наблюдавайки как кожата на шията й меко пулсира, той изведнъж усети соления й вкус върху устните си. Преглътна и тихо попита:
– Какво да правя, по дяволите?
– Каквото вече си решил. Останеш ли тук, а убийствата продължат, всичко ще ти опротивее – и „Хай Нун“, и останалите таратайки... Разсъждаваш ли така, въпросите са излишни.
– Но ако все пак поискам мнението ти?
– Ще кажа, че трябва да останеш тук, при мен. При мен, при мен! И при Уили, разбира се... Без колебание бих го използвала като аргумент, стига да има смисъл. Но от мен се очаква да проявя твърдост и да размахам кърпичка за сбогом. Случи ли се нещо, ще ми остане утехата, че си изпълнил своя дълг. За известно време това ще ми върши работа, а после мога да се прибера у дома и да си хапя ноктите на воля...
– Ще действам задкулисно.
– Никога не си го правил. Егоистично ли разсъждавам?
– Това е без значение.
– Точно така. Тук е приятно и спокойно. Предполагам, че го усещаш ясно, особено на фона на всичко, което си преживял. Мисля, че можеш да го оцениш. – Той мълчаливо кимна, а тя добави: – Не искам да изгубя всичко.
– Няма да го изгубим.
Мракът се спусна неочаквано. На югоизток, съвсем ниско над хоризонта, изгря Юпитер. Станаха и бавно тръгнаха към къщата. Зад гърба им изплува разкошната луна.
Навътре в морето, оттатък вълнолома, рибки примамки скачаха над вълните с надеждата да отърват живота си.

Томас Харис - „Ханибал“

Мустангът на Кларис Старлинг избумтя нагоре по входната рампа на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия на Масачузетс Авеню – главна квартира, взета под наем от преподобния Мун за по-икономично.
Ударната група чакаше в три превозни средства – най-отпред очукан микробус без обозначения, зад него двата черни фургона на командосите от специалния отряд, включени на ниски обороти в големия подземен гараж.
Старлинг измъкна тежката чанта с оборудването от колата си и изтича до първия микробус – бял, мръсен, с надписи РЕСТОРАНТ ЗА РАЦИ „МАРСЕЛ“ от двете страни.
Четирима мъже я наблюдаваха през отворените задни врати, докато приближаваше. Беше слабичка във възшироката униформа и се движеше бързо въпреки тежката чанта.
Косата й блестеше на призрачната светлина на флуоресцентните лампи.
– Жени. Винаги закъсняват – отбеляза един полицай от вашингтонската полиция.
За операцията отговаряше специален агент Джон Бригъм от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.
– Не е закъсняла – възрази той. – Извиках я, когато получихме сигнала. Сигурно идва чак от Куонтико... Ей, Старлинг, подай ми чантата.
Тя вдигна бързо ръка за поздрав.
– Здрасти, Джон.
Бригъм даде знак на навъсения цивилен шофьор и микробусът потегли навън в приятния есенен следобед още преди да затворят задните врати. Кларис Старлинг - ветеран в подобни операции – се мушна под окуляра на перископа и седна в задната част на микробуса, максимално близо до седемдесеткилограмовия блок сух лед, който служеше за климатична инсталация, когато се налагаше да дебнат, без да включват двигателя.
Вътрешността на стария микробус бе пропита с миризма на страх и пот – като в лудница, – която не може да се премахне по никакъв начин. Отвън му бяха слагали какви ли не емблеми. Сегашните мръсни избелели надписи бяха направени едва преди половин час. Дупките от куршуми, запълнени с кит, бяха доста по-стари.
Задните стъкла бяха затъмнени и през тях се гледаше само от вътре навън. Старлинг виждаше двата черни фургона на командосите. Надяваше се да не се наложи да прекарат часове, затворени в микробуса.
Щом се обърнеше към прозорците, мъжете започваха да я оглеждат. Специален агент на ФБР Кларис Старлинг на трийсет и две изглеждаше добре за възрастта си, дори в каки униформа.
Бригъм взе бележника си от предната седалка.
– Защо все теб изпращат на лов за говна? – попита той усмихнат.
– Защото не пропускаш да ме изискаш – отвърна тя.
– За тая работа наистина си ми нужна. Само че напоследък доста често те изпращат да гониш избягали от ареста. Имам чувството, че някой в гнездото на лешоядите не те обича. Ела да работиш при мен. Да ти представя моите момчета – агенти Маркес Бърк и Джон Хеър, а това е полицай Болтън от вашингтонската полиция.
Ударният екип, съставен от хора на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, Администрацията за борба срещу наркотиците, командосите от специалния отряд и ФБР, беше най-добрият възможен продукт при съществуващите бюджетни ограничения във време, когато дори Академията на ФБР беше затворена поради липса на средства.
Бърк и Хеър приличаха на агенти на ФБР. Полицаят от вашингтонската полиция Болтън имаше вид на съдебен пристав. Беше на около четирийсет и пет, дебел и подпухнал.
Кметът на Вашингтон след собствената си присъда за наркотици се напъваше да демонстрира безкомпромисно отношение към проблема и настояваше полицията да получава част от лаврите за всеки по-голям удар срещу наркодилърите в града. С това се обясняваше и присъствието на Болтън.
– Тайфата на Дръмго ще „готви“ тази вечер – обясни Бригъм.
– Ивелда Дръмго. Знаех си – отвърна Старлинг без ентусиазъм.
Бригъм кимна.
– Организирала е фабрика за „лед“ край рибния пазар „Фелисиана“ до реката. Нашият човек съобщи, че довечера ще обработва партида кристали. Освен това има резервация за Каймановите острови по-късно тази вечер. Повече не можем да чакаме.
Кристалният метамфетамин, или „лед“, както го наричат на улицата, осигурява краткотрайно, но силно наркотично въздействие, а пристрастяването е убийствено.
– Дрогата е работа на Администрацията, но Ивелда ни е нужна заради обвинения в пренасяне на оръжия през границата на щата. В заповедта се споменават три автомата „Берета“ и няколко карабини. Освен това тя знае къде има още. Искам да се заемеш с нея, Старлинг. Вече си имала работа с госпожата. Момчетата ще ти бъдат подкрепление.
– За нас остана лесната работа – каза доволно Болтън.
– Мисля, че е по-добре да им разкажеш за Ивелда, Старлинг – обади се Бригъм.
Кларис Старлинг изчака, защото микробусът пресичаше железопътни релси и се раздрънча ужасно.
– Ивелда ще окаже съпротива – започна тя след това. – Няма вид на такава, някога е била манекенка, но ще се бие с вас. Тя е вдовица на Дион Дръмго. Арестувала съм я два пъти по Закона за борба с организираната престъпност, един път заедно с Дион. Последния път имаше деветмилиметров пистолет с три пълнителя, флакон нервопаралитичен газ в чантата си и сгъваем нож в сутиена. Сега нямам представа с какво разполага. При втория арест я помолих учтиво да се предаде и тя се подчини. После в килията уби друга арестантка с дръжка от лъжица. Казваше се Марша Валънтайн. Така че не се знае... Трудно е да отгатнеш какво е намислила. Съдът тогава й призна самозащита. Първото обвинение отпадна, обжалва второто и се измъкна. Отпаднаха и няколко обвинения за незаконно оръжие, защото имала малки деца. А и мъжът й наскоро беше убит от бандата на Сплиф в престрелка на Плезънт Авеню. Както и да е. Ще я подканя да се предаде и се надявам да ме послуша... ще й устроим истинско представление. Но... слушайте ме внимателно... за да сложа белезниците на Ивелда Дръмго, ще ми трябва истинска помощ. Не толкова да ми пазите гърба, колкото да я притиснем както трябва. Господа, не мислете, че ще се наслаждавате на женски бой в кал между Ивелда и мен.
Някога Старлинг би благоговяла пред тези мъже. Сега на тях не им допадаха приказките й, а тя бе видяла твърде много, за да й пука.
– Ивелда Дръмго е свързана чрез Дион с клана Крип – отбеляза Бригъм. – Нашият човек твърди, че я пазят техни главорези. Крип държат дистрибуцията по цялото крайбрежие. Всъщност пазят я преди всичко от Сплиф. Нямам представа как ще реагират биячите на Крип, когато разберат, че сме ние. Общо взето, се стремят да не преминават границата.
– Също така трябва да знаете – продължи Старлинг, – че Ивелда е серопозитивна. Заразил я е Дион, от игла. Разбра го в ареста и превъртя. Същия ден уби Марша Валънтайн, после се нахвърли върху надзирателите. Ако не е въоръжена и реши да се бие, пазете се от телесните й течности, защото всичко може да се очаква от нея. Ако опитате да я хванете, ще плюе и ще хапе, ще ви залива с урина и фекалии, ако трябва, така че задължително носете маски и ръкавици. При качването й в полицейска кола внимавайте да няма игла в косата си или нещо такова, и обездвижете краката й.
Физиономиите на Бърк и Хеър започнаха да се удължават. Полицай Болтън доби нещастен вид. Кимна с двойната си брадичка към оръжието на Старлинг – доста употребяван колт 45-и калибър с увита върху дръжката цветна лепенка, увиснал в кобура зад дясното й бедро.
– През цялото ли време го носиш зареден? – попита той.
– Зареден и готов – отговори Старлинг.
– Опасно е – отбеляза Болтън.
– Ела на стрелбището и ще ти обясня за какво става дума.
– Болтън – намеси се Бригъм, – тя беше шампион по стрелба с пистолет на службите три години поред, а аз й бях треньор. Не се безпокой за оръжието й. Как те нарекоха тогава онези каубои от екипа за спасяване на заложници, когато им натри носовете, Старлинг? Ани Оукли?
– Отровата Оукли – отвърна тя и се извърна към прозореца.
Почувства се самотна и уязвима в този вонящ на пърчовина, пълен с мъже микробус. Мъжки дезодоранти, пот и кожа. Обзе я страх и вкусът му беше като метална монета под езика. Картина във въображението: баща й, който миришеше на тютюн и тръпчив сапун, бели в кухнята портокал с джобното си ножче с отчупен връх и й подава парченца. Задните светлини на колата му изчезват в тъмнината, когато тръгва на патрулната обиколка, която го уби. Дрехите му в шкафа. Ризата му за народни танци. Тъжни костюми за карнавал, увиснали на закачалките, като играчки на тавана.
Бригъм се обърна напред, после погледна часовника си.
– Ето какво е разположението – заговори той. Извади груба скица, надраскана набързо с дебел маркер, и неясен чертеж, получен по факса от Департамента по строителството. – Сградата на рибния пазар е на една линия с магазините и складовете покрай реката. Пряката, Парсъл Стрийт, опира в Ривърсайд Авеню на това площадче пред рибния пазар. Сградата на самия пазар стига до водата и по цялото й протежение отзад има кей, ето тук. Лабораторията на Ивелда е ето тук, на партерния етаж. Входът е отпред, до сенника на пазара. Докато приготвя стоката, ще я охраняват поне в радиус от три пресечки наоколо. Вече се е случвало да я предупредят навреме, за да изсипе дрогата в клозета. Така. Момчетата от третия фургон ще приближат с рибарска лодка откъм реката и ще влязат откъм кея точно в три часа. С този микробус ще можем да се приближим, без да ни забележат. Трябва да застанем пред вратата откъм улицата две минути преди началото. Ако Ивелда излезе откъм улицата, ще я пипнем. Ако остане вътре, ще нахълтаме отпред веднага след като онези ударят от другата страна. Момчетата от втория фургон, седем души, ще са подкрепление. Влизат в играта точно в три, освен ако не им дадем знак да действат по-рано.
– Как ще се оправим с вратата? – попита Старлинг.
– Ако е спокойно, ще я разбием с тарана – отговори Бърк. – Ако чуем стрелба, с „Ейвън“.
Той потупа пушката до себе си.
Старлинг бе виждала как става – „Ейвън“ беше осемсантиметров ловен патрон със слаб заряд и оловен куршум, с който се разбиваха ключалки, без да пострадат хората вътре.
– Къде са децата на Ивелда?
– Информаторът ни каза, че ги е завела в детската градина – отговори Бригъм. – Той е близък с нея. Доколкото можеш да си близък при безопасен секс.
Радиостанцията на Бригъм изчурулика в слушалките му и той се наведе към задните стъкла, за да огледа небето, доколкото се виждаше.
– Може да следи трафика – каза в микрофона и подвикна на шофьора: – От втората кола преди минута са видели новинарски хеликоптер. Ти видя ли го?
– Не.
– Дано да следи трафика.
Сухият лед, колкото и много да е, не може да охлади вътрешността на метален микробус в жарък ден, така че шестима души да се чувстват комфортно, особено когато са с бронирани жилетки. Когато Болтън вдигна нагоре лактите си, ясно пролича, че пръскането с дезодорант не е като да вземеш душ.
Кларис Старлинг беше зашила подложки на раменете на униформата си, за да поемат тежестта на жилетката й марка „Кевлар“, дай боже, непробиваема за куршумите.
Беше с керамични плочки и на гърба, които тежаха допълнително, но трагичният опит бе доказал необходимостта им. Не беше никак безопасно да водиш екип за силово проникване, състоящ се от хора с различна степен на подготовка – изплашените неопитни новаци можеха да ти надупчат гърба като нищо.
На две мили от реката третият фургон се отдели и се насочи към брега, където чакаше рибарската лодка, а вторият дискретно изостана.
Кварталът явно западаше. Поне една трета от постройките бяха със заковани врати и прозорци, край бордюрите се виждаха изтърбушени автомобили на трупчета. Пред барчетата и магазините се мотаеха младежи. На тротоара деца си играеха около подпален матрак.
Ако Ивелда имаше охрана, то тя идеално се сливаше с пейзажа – по паркингите и пред магазините за алкохолни напитки беше пълно с мъже, които седяха и разговаряха в колите си.
Форд импала със свален гюрук, в който седяха четирима чернокожи младежи, се вмъкна в рехавото автомобилно движение зад микробуса и продължи бавно по улицата. Шофьорът рязко форсира двигателя, за да впечатли момичетата на тротоара. От бумтежа на касетофона им ламарините на микробуса завибрираха.
Старлинг огледа младежите внимателно през задните стъкла и реши, че не са опасни – бойните машини на шайката на Крип почти винаги бяха нормални по размери автомобили, достатъчно стари, за да не бият на очи, с трима или четирима души и свалени додолу задни стъкла.
Баскетболен отбор в буик може да ти се стори опасен, ако не знаеш за какво става дума. Докато чакаха на светофара, Бригъм свали капачето от окуляра на перископа и тупна Болтън по коляното.
– Огледай се и ми кажи дали не виждаш някоя местна знаменитост.
Горната част на перископа беше скрита под капака на вентилационния отвор. Затова с него се виждаше само странично.
Болтън завъртя прибора почти в пълен кръг, после се отдръпна от окуляра и разтри очи.
– Когато работи моторът, това нещо вибрира и не се вижда почти нищо – отбеляза той.
Бригъм провери по радиото какво става с екипа в лодката.
– Четиристотин метра надолу по течението – каза той на хората си. – Приближават.
Една пряка преди Парсъл Стрийт хванаха червен светофар и гледаха рибния пазар цяла вечност, както им се стори. Шофьорът се обърна назад и процеди през зъби:
– Май днес няма много желаещи да си купят риба. Ето, тръгваме.
Светна зелено и в 2,57, точно три минути преди уречения час, микробусът спря на удобно място край бордюра пред рибния пазар „Фелисиана“. Шофьорът дръпна ръчната спирачка и отзад се чу щракането на механизма. Бригъм кимна на Старлинг и посочи перископа.
– Хвърли едно око.
Тя огледа тротоара. Под навесите, засенчващи тротоара, се виждаха маси и плотове, блестеше риба, полузаровена в лед, подредена на пасажи, раци размахваха щипки в просторни, открити в горната част резервоари, а омари се катереха един връз друг в съседен резервоар. Един хитър търговец беше закрил очите на по-големите си риби с влажни парцалчета, за да ги запази свежи до вечерта, когато щяха да наизлязат родените по Карибските острови мнителни домакини, за да душат и оглеждат.
Над масата за чистене на риба отвън се бе образувала цветна дъга – едър латиноамериканец режеше на парчета голяма акула с ловки движения на силните си ръце и я обливаше със силна струя. Кървавата вода се стичаше в канала и Старлинг чуваше шумоленето й под микробуса.
Шофьорът слезе, отиде до продавача на риба и го попита нещо. Онзи погледна часовника си, сви рамене и посочи едно ресторантче наблизо. Шофьорът се помота из пазара, запали цигара и бавно се запъти натам.
Огромен касетофон някъде наблизо бумтеше „Макарена“ и Старлинг знаеше, че никога вече няма да е в състояние да понася тази песен.