ИК КРЪГОЗОР ПРЕДСТАВЯ:

Първа глава
„Можем лесно да простим на дете, което се страхува от тъмнината; истинската трагедия в живота е когато възрастният човек се страхува от светлината.”
Платон

Преди
Чародейката

Преди мислех, че нашият погребан в затънтените гори на Южна Каролина град, забутан в най-ниската част на калната долина на река Санти, е в средата на нищото. Място, в което никога нищо не се случва и никога нищо няма да се промени. Също като вчера и днес невъзмутимото слънце ще изгрее над Гатлин и ще жули върху ни цял ден, без да допусне и най-слабият ветрец да противоречи на волята му. Утре съседите ми ще се настанят на люлеещите се столове на верандите си, жегата и клюките ще се смесят и ще се топят като кубчетата лед в чашите им със студен чай, както е било през последните сто-двеста години. Тук традициите са толкова непоколебимо установени, че е трудно да промениш и най-малкото нещо в тях. Те са вкоренени във всичко, което правим, или – по-скоро – във всичко, което не правим. Можем да се родим, да се оженим, да умрем и методистите ще продължават да пеят все същата песен.
Неделите са за църква, в понеделник се пазарува в „Стоп енд Шоп”, единствения по-голям магазин в града. Останалата седмица включва огромно изобилие от нищо и малко повече пай, ако сте от щастливците като нашето семейство, които живеят с икономка като Ама, която всяка година печели първо място на местната благотворителна разпродажба на домашно приготвени пайове. Старата мис Монро, известна с това, че има само четири пръста на едната си ръка, все още преподава котильон*

*котильон – френски салонен танц, при който танцуващите образуват различни фигури. – Б.пр.

и бялата й ръкавица с липсващ пръст продължава да се полюшва, докато тя се носи елегантно в ритъма на танца заедно с дебютантките. Мейбълин Сътър все така подстригва в салона „Клъцни-къдри”, въпреки че загуби по-голямата част от зрението си някъде по времето, когато навърши седемдесет, и сега постоянно забравя да поставя предпазителите на машинката за бръснене и подстригването може да бъде доста болезнено преживяване, а линиите по главата ти няма да ги видиш в никое модно списание. Карлтън Ийтън никога не се предава и в дъжд, и в слънце винаги отваря пощата, преди да я достави до получателя. Ако новината е лоша, ще ви я каже лично. По-добре е да я чуеш от познат човек като него.
Този град ни притежава и това е и хубаво, и лошо. Той ни познава до най-дребната подробност, наясно е с всеки грях, с всяка тайна, с всяка рана. Може би затова повечето хора никога не си правят труда да го напуснат, а тези, които си тръгнат, никога повече не се завръщат. Преди да срещна Лена, аз щях да бъда от вторите. Щях да си тръгна оттук, пет минути след като завършех гимназията. Завинаги.
После се влюбих в чародейка.
Тя ми показа, че под грапавите улички на моя град има един съвсем различен свят. Който е бил тук през цялото време, скрит от очите ни. Гатлин на Лена беше място, където се случваха всякакви неща – невъзможни и свръхестествени, неща, които можеха да променят живота ти. Или да го унищожат.
Докато обикновените хора от градчето подрязваха розовите си храсти или прибираха окапалите праскови от градините си, светлите и тъмните чародейци, всеки със своята уникална и могъща дарба, бяха въвлечени във вечна битка – свръхестествена гражданска война, в която нямаше шанс някоя от двете страни да развее бяло знаме. Гатлин на Лена беше дом на демони, на опасност и на проклятието, белязало семейството й преди стотици години. И колкото повече се доближавах до Лена, толкова повече нейният Гатлин настъпваше към мен.
Преди няколко месеца вярвах, че нищо никога няма да промени този град. Сега знам много повече и ми се иска това все още да беше вярно. Защото в мига, в който се влюбих в чародейката, никой от хората, които обичах, вече не беше в безопасност. Лена мислеше, че тя е единствената прокълната, но грешеше.
Сега това беше нашето общо проклятие.


_ 2.15 _
Вечният покой

Дъждът се стичаше по периферията на най-хубавата черна шапка на Ама. Голите колене на Лена бяха потънали в гъстата кал пред гроба. По тила ми пробягваха леки убождания, защото се намирах прекалено близо до голям брой създания от вида на Макон. Инкубуси – демони, които се хранят със спомените и сънищата на смъртните, какъвто бях и аз, по време на съня им. Звукът, който издаваха когато раздираха последната частичка от тъмното небе и изчезваха в мига преди разсъмването, не приличаше на нищо друго във вселената. Сякаш бяха ято черни гарвани, които се изстрелваха от стартовата линия в съвършена хармония.
Това беше погребението на Макон.
Спомнях си всяка подробност, сякаш беше станало вчера, въпреки че някои от тези неща беше трудно човек дори да си ги представи. Така беше с погребенията. Предполагам, и с живота е същото. Важните неща понякога просто са блокирани в съзнанието ти, а случайните, дребни събития те преследват и не могат да ти излязат от главата.
Какво си спомнях? Ама ме събужда още по тъмно, за да отидем в „Градината на вечния покой” (така се казваше местното гробище), преди разсъмване. Лена мръзне от студ и се тресе, изпълнена с желание да вледени и разтресе всичко около себе си. Мрак в небето и в половината хора, стоящи край гроба; онези, които всъщност не бяха хора.
Но зад всичко това имаше нещо, което не можех да си спомня. То стоеше там, смътно стелещо се в задната част на съзнанието ми. Опитвах се да се сетя за него от рождения ден на Лена, нейната Шестнайсета луна, нощта, в която Макон умря.
Знаех само, че е много, много важно да си го спомня.

---------------------
В сутринта на погребението навън беше пълен мрак, но последните остатъци от лунната светлина проблясваха през облаците в отворения ми прозорец. В стаята ми беше ужасно студено, но не ми пукаше. В последните две нощи след смъртта на Макон нарочно отварях, сякаш се надявах, че той може да се появи отново и да се настани в моя въртящ се стол и да поостане тук за известно време.
Спомних си нощта, в която го видях да стои до прозореца ми в мрака. Тогава разбрах какво е той. Не вампир или някакво друго митологично създание, за което бях чел в книгите, а истински демон. Който е могъл да избере да се храни с кръв, но вместо това беше предпочел да живее от сънищата на смъртните.
Макон Мелхизедек Рейвънуд. За хората в града той беше старият Рейвънуд, местният чудак, онзи, когото така и не разбраха и не приеха като свой. Той беше и чичото на Лена, и единственият баща, когото тя познаваше.
Тъкмо се обличах, когато усетих леко затопляне в главата си, което означаваше, че Лена беше тук.
Лена?
Лена проговори в дълбините на съзнанието ми, по-близо до мен от който и да е друг човек на света, независимо от разстоянието, което ни делеше. „Келтската нишка”, безмълвният начин на общуване. „Шепотът”. Телепатичният език, който чародейците като нея използваха много преди моята спалня да беше преместена на юг от линията Мейсън-Диксън.*

*Линията Мейсън-Диксън - границата между щатите Пенсилвания и Мериланд, която някога е била разделителната линия между свободните северни щати и робовладелския юг; сега по-скоро е въображаема линия, разделяща северните от южните щати, и най-вече се използва като нарицателно за граница между две територии. Наречена е по имената на изследователите Чарлз Мейсън и Еремия Диксън. – Б.пр.

Това беше таен език, интимен и необходим, роден във времена, когато фактът, че си различен е можел да те качи на кладата. Език, на който не се предполагаше да можем да общуваме, защото аз бях смъртен. Но по някаква все още неясна причина го правехме и с него ние си казвахме всичко, и най-невъзможното за споделяне на глас, и това, което понякога не желаехме да доверим на думите.
Не мога да го направя. Няма да отида..
Отказах се от опита да си вържа вратовръзката и седнах на леглото си; пружините на древния матрак проплакаха под тежестта ми.
Трябва да отидеш. Няма да си простиш никога, ако не го направиш.
Известно време тя не ми отговори.
Не знаеш как се чувствам.
Знам.
Спомних си времето, когато седях на това легло и се страхувах да се надигна, страхувах се да облека костюма си и да се присъединя към кръга на оплаквачите, да запея заедно с тях химна „Остани с мен”

* „Остани с мен” (Abide with Me) – християнски химн, написан от Хенри Франсис Лит през 1847 г. Изключително популярен в англоезичния свят, особено като погребален химн. – Б.пр.

и да се кача в колата, която да поведе зловещия парад през града по пътя към гробището, където трябваше да погребем майка ми. Страхувах се, че това ще го направи реално. Не можех да понеса този спомен, но отворих съзнанието си и го показах на Лена...
Не можеше да го направиш, но нямаше друг избор, защото Ама сложи ръка на рамото ти и те поведе към колата, настани те на пейката в църквата и вървеше до теб по пътя към гробището. Макар всяко движение да ти причиняваше болка, сякаш цялото ти тяло гореше от някаква треска. Очите ти се спираха върху лицата на хората, мънкащи някакви неща, но не чуваше какво ти казват. Защото думите им не можеха да заглушат писъците в главата ти. Затова позволи да поставят ръце на раменете ти, да те вкарват и изкарват от колата, и то се случи. Защото можеш да го направиш, да минеш през всичко това, ако някой ти каже, че нямаш избор.
Хванах главата си с ръце.
Итън...
Казвам ти, че можеш да го направиш. Защото нямаш избор, Лена.
Притиснах юмруци към очите си и усетих, че бяха мокри. Вдигнах глава и се загледах в голата крушка на лампата до леглото ми; не мигах, докато не изсуших сълзите си.
Итън, страх ме е.
Тук съм. Никъде няма да ходя.
Не си казахме нищо повече и аз се засуетих несръчно отново с вратовръзката си, но усещах Лена, сякаш беше в ъгъла на стаята ми. Татко го нямаше и къщата ми се струваше празна; чувах само Ама в коридора. Миг по-късно тя стоеше на вратата, стискайки здраво чантата си. Тъмните й очи потърсиха моите, изглеждаше по-висока, въпреки че не стигаше дори до рамото ми. Тя ми беше като баба, каквато никога не бях имал, единствената майка, която ми беше останала. Погледнах към празния стол до прозореца си, където преди по-малко от година Ама беше оставила най-хубавия ми костюм, за да го облека в най-черния ден в живота ми, после отново извърнах глава към голата крушка на нощната лампа.
Ама протегна ръка и аз й подадох вратовръзката си. Понякога имах чувството, че не само Лена можеше да чете мислите ми.

***

Сто начина да се сбогуваш. Стотици сълзи във очите.
Сто начина да бъдеш сам, когато тръгнеш под звездите.
Казвам сбогом, сбогом, сбогом, крещя го с мощен глас.
Когато върна си гласа, дали ще помня кой съм аз?

Грейс

Стиснах очи. Можех да видя лицето му, жълтите му очи, тъмната му коса. Спомних си съвършения начин, по който пръс¬тите ни се преплитаха. Спомних си как седях до него в някаква кола, която май вече не съществуваше.
Обаче не можех да си спомня името му. Как бе възможно да забравя името му?
Сам.
Името му внезапно се завърна заедно с хиляди други неща: неуверено прошепнати в ухото ми стихове, китарата в ръцете му, формата на сянката, образуваща се под ключицата му, начина, по който пръстите му заглаждаха страниците на книгата, която четеше. Цветът на стените в книжарничката, гласът му, приглушен от възглавницата ми, един списък с новогодишните обещания, които всеки от нас беше записал. После дойде и останалото: Рейчъл, Изабел, Оливия. Том Кълпепър, който хвърля мъртъв вълк пред мен, Сам и Коул.
Родителите ми. О, Божичко. Родителите ми. Спомних си как стоях насред кухнята им и чувствах как вълкът вътре в мен се опитва да изпълзи навън, докато се карах с тях относно Сам. Спомних си как натъпках раницата си с дрехи и избягах в къщата на Бек. Спомних си как се давех в собствената си кръв.
Грейс Брисбейн.
Бях забравила всичко това като вълк. И щях да го забравя отново.
Коленичих, защото да стоя изправена, внезапно ми се стори непосилно и обвих ръце около голите си колене. Някакъв кафяв паяк притича по пръстите на крака ми, преди да имам възможност да реагирам. Птиците над главата ми продължаваха да пеят. Ярките и горещи петна от слънчева светлина танцуваха по земята. Топъл пролетен вятър зашумоля сред младите зелени листа и клонки. Гората дишаше край мен. Природата беше продължила по нормалния си път, докато мен ме бе нямало, но сега бях отново тук – едно малко, невъзможно късче реалност. Вече нямах представа къде ми е мястото или какво трябва да правя.


Сам
Без Грейс живеех в хиляди мигове, различни от настоя¬щия. Всяка секунда беше изпълнена с нечия чужда музика или с книги, които никога нямаше да прочета. Работа. Печене на хляб. Каквото и да е, стига да запълва мислите ми. Преструвах се, че всичко е наред, че това е последният ден без нея, а утре тя ще прекрачи прага ми и всичко ще бъде постарому, сякаш нищо не се е случило.
Без Грейс аз бях перпетуум мобиле, вечен двигател, захранван от неспособността си да спя и от страха да не изпусна мис¬лите си от контрол. Всяка нощ беше фотокопие на деня преди нея, а всеки ден беше фотокопие на отминалата нощ. Всичко ми се виждаше някак сбъркано: усещах къщата пълна до пръсване, въпреки че тук беше единствено Коул Сейнт Клеър и никой друг; спомените ми бяха пропити с видения за Грейс, покрита със собствената си кръв и трансформираща се във вълк; самият аз не се променях, а тялото ми оставаше недосегаемо за сезоните. Чаках влак, който никога нямаше да спре на тази гара. Въпреки това обаче не можех да спра да чакам, защото кой бих бил в такъв случай? Наблюдавах собствения си свят, отразен в огледало.
Рилке бе казал: Такава е повелята на Съдбата: да бъдеш противоположен, да бъдеш противоположен на всичко, нищо друго освен противоположен, винаги противоположен.
Без Грейс всичко, което имах, бяха песните за нейния глас и песните за ехото, останало след нея, когато тя спря да говори.
И тогава тя се обади.
Когато телефонът звънна, аз тъкмо се възползвах от топлия ден и миех фолксвагена, изстъргвайки останките от сол и пясък, с които безкрайната зима бе рисувала по каросерията. Бях смъкнал предните прозорци, за да слушам музика, докато работя. Завинаги щях да свързвам гръмките китари, преплитащите се вокали и набиращата сила мелодия на тази песен с надеждата за онзи миг, мига, в който тя се обади и каза: Ще дойдеш ли да ме вземеш?

Откъс от романа „Завинаги” от Маги Стийвотър

Не си спомнях нищо от истинските, от важните събития, но помнех този сън. Беше студено и клоните удряха по прозореца. Гигантските дървета се поклащаха, листата им шумоляха. Дъждът се стичаше и оставяше струйки по стъклото, завесите плющяха. Теменужки, слънчогледи. Познавах десена наизуст. В главата ми имаше и някакви думи, нещо като стихотворение.
Сънувах поля, мрачни тунели, но всичко беше замъглено, неясно. Сънувах как тъмна сянка ме поставя в кошчето, слага ръка на устата ми и прошепва в ухото ми: „Шшш...“ И още: „Чакай.“ Тук нямаше никой, никой не ме докосваше и когато вятърът проникваше в стаята през процепите на рамката на прозореца, ми ставаше студено. Събуждах се с усещането за самота, бях научил, че светът е голям и вледеняващ, и плашещ. Сякаш никога повече нямаше да бъда докоснат от човешка ръка.

* * *
Бях в детската градина, когато чух за пръв път от баща ми за Килан Кори.
Историята беше кратичка и той ми я повтаряше отново и отново, като „Мечо Пух“ или някоя друга детска приказка. Когато татко я разказваше вечер, пред очите ми оживяваха най-съществените части от нея като на кино, трептящи и отчетливи.
Килан Кори бил кротък и вежлив човек. Възраст – някъде около трийсетте.
Бил като мен. До голяма степен. Само дето имал по една допълнителна става на пръстите си и аз винаги си го представях в черно и бяло, като от старите филми.
Имал магазин и работилница за поправка на музикални инструменти на улица „Хановер“ и живеел в малкото апартаментче на втория етаж на къщата. Не можел да акордира пиана, защото не издържал допира до металните струни, но бил честен и работлив и всички го харесвали. Специалността му била поп¬равката на цигулки.
Когато започнали да изчезват деца, никой не помислил за него. Била Голямата депресия, никой нямал достатъчно храна или достатъчно пари, а и винаги има деца, които изчезват. Разболявали се или бягали от семействата си, умирали при инциденти или от изтощение и това било ужасно, но хората не задавали въпроси и не подозирали никого.
После изчезнала дъщерята на шерифа. Годината била 1931-ва, точно преди края на октомври.
Килан Кори никога в живота си не бил наранил друг човек, но това нямало значение. Те дошли за него въпреки всичко.
Извлекли го от малкия му апартамент и го влачили по улиците. Подпалили магазина му и го пребили с гаечни ключове и тръби. Обесили го на дърво в двора на църквата с чувал на главата и с вързани на гърба ръце. Оставили тялото му да виси там цял месец.
Първия път, когато татко ми разказа това, не разбрах какво иска да ми каже, но когато бях в началните класове в училище, вече започнах да схващам идеята.
Поуката от историята беше, че не бива да се привлича внимание. Не трябва да имаш деформирани пръсти. Не позволявай хората да разбират колко майсторски можеш да настройваш инструментите по слух. Не разкривай на никого истинската си същност, защото ако нещо някога се обърка, можеш да се озовеш на дървото.
Всички имат родно място. Място, откъдето са дошли.
Просто местата на някои хора са по-обикновени от тези на другите.
Не помнех нищо от това, но сестра ми, Ема, се кълнеше, че е вярно и аз ѝ вярвах. Това е историята, която тя ми разказваше нощем, когато се измъквах от леглото си и се промъквах по коридора в нейната стая.
Бебето в кошчето плаче по онзи тревожен, дразнещ начин. Лицето му сияе между решетките на люлката. Мъжът влиза през прозореца – мършав, костелив, с черно палто – и грабва бебето. Минава отново през перваза, смъква прозореца долу, спус¬ка мрежата. Изчезва. В кошчето има нещо друго.
В историята Ема е на четири години. Става от леглото си и изтопурква с босичките си крачета по пода, облечена в топлата си пижама. Когато се хваща с ръчичките си за решетките, нещото в люлката се примъква по-близо. Опитва се да я ухапе и тя дърпа ръката си назад, но не си отива. Прекарват цялата нощ, гледайки се един друг в мрака. На сутринта нещото все още лежи свито на матрачето с десен на агънца и патенца и се взира в нея. Това не е брат ѝ.
Аз съм.

Не бях готов за нищо от това.
Не бях мислил какво ще ме очаква след смъртта, след като се пожертвам за спасението на света. Когато си жив, не се тормозиш с мисли как ще прекарваш времето си, след като умреш. Просто си представяш, че няма да те има и останалите ще трябва някак си да се погрижат за себе си. Или пък вярваш, че всъщност няма наистина да умреш. Че ще бъдеш първият човек в историята на света, който няма да умре. Може би с такива лъжи мозъкът ни спасява да не полудеем, докато сме живи.
Но нищо не е толкова просто.
Не и когато стоиш на мястото, където се намирах аз.
И никой не е по-различен от другите, не и когато стигнеш до края.
Ей за такива неща си мисли човек, когато посещава собствения си гроб.
Седнах до кръста и се отпуснах на твърдата пръст и трева, после отскубнах случайна тревичка, която се бе показала изпод снега. Поне сега растеше зелена, не жълта и суха, каквато бе преди, обсипана със скакалци. Благодарение на нашия Благ спасител, както обичаше да казва Ама.

****
Изпука клонка. После се провикна глас, по-силно.
Вкопчих се в гласа, защото ми бе скъп и щях да го позная навсякъде. Звучеше ми като дом, като хаос, като всичко.
Това бе гласът, който ме задържаше в света на смъртните, по същия начин, както бе приковал сърцето ми в Гатлин, когато бях жив.
Лена.
Замръзнах на място. Не можех да се помръдна, въпреки че тя нямаше как да ме види.
– Опитваш се да ме разкараш ли? – Линк се препъваше зад Лена, като се мъчеше да я настигне, докато тя почти тичаше през лимоновите дръвчета. Лена тръсна глава, сякаш искаше да го разкара като досадна муха.
Лена.
Промъкна се през храстите и зърнах за миг очите ѝ, зелено и златисто. Това беше; вече не можех да се сдържам.
– Лена! – изкрещях аз с цяло гърло и гласът ми се разнесе като камбана из бялото небе.
Спуснах се тичешком по заледената земя, през дърветата, по каменистата пътека. Хвърлих се в прегръдките ѝ и... се озовах, летейки над земята зад нея.
– Не се опитвам. Разкарвам те! – разнесе се сърдито гласът ѝ над мен.
Почти бях забравил. Аз не бях наистина тук, не и по начин, който тя можеше да усети. Проснах се по гръб на земята, опитвайки се да си поема дъх. После се надигнах отново на лакти, защото Лена бе тук и не исках да изпусна нито миг от времето си с нея.
Начинът, по който се движеше, накланянето на главата, лекото потрепване на гласа ѝ – тя беше съвършена, пълна с живот и красота, и с всичко, което вече не можех да имам.
Всичко, което не ми принадлежеше.
Тук съм. Точно тук. Можеш ли да ме почувстваш, Лена?
– Искам да проверя как е. Не съм била тук цял ден. Не искам да е самотен, да му е скучно или да се ядоса. Каквото и да чувства – тя коленичи до гроба ми, съвсем близо до мен, загребвайки с ръцете си шепи пръст.
Не съм самотен. Но ми липсваш.
Линк прокара пръсти през косата си.
– Ти току-що провери у тях. После ходи до водната кула. И в спалнята си. А сега проверяваш гроба му. Може би трябва да намериш нещо друго, което да правиш, освен да проверяваш за Итън.
– А може би ти трябва да си намериш нещо друго за вършене, освен да ми досаждаш, Линк.
– Обещах на Итън, че ще се грижа за теб.
– Ти не разбираш – каза тя.
Линк явно бе също толкова раздразнен, колкото тя бе ядосана.
– За какво говориш? Мислиш, че не разбирам? Той бе най-добрият ми приятел още от детската градина!
– Не говори така. Той все още ти е най-добрият приятел.
– Лена... – Линк не искаше да тръгва в тази посока.
– Не ме „Леносвай“! Мислех, че поне ти разбираш как действат нещата тук.
Лицето ѝ бе бледо, а устата ѝ изглеждаше странно, сякаш се колебаеше дали да се засмее, или да се разплаче.
Лена, аз съм добре. Точно тук съм.
Но още докато си го мислех, знаех, че никой не може да поправи това. Истината беше, че в мига, в който скочих от тази водна кула, всичко се промени и нищо нямаше да върне времето назад.
Вече не.
Нямах си представа колко зле мога да се почувствам от тази страна. Защото виждах всичко, но не можех да направя нищо, за да го променя.
Посегнах към ръката ѝ, обвих пръстите си около нейните. Те преминаха през дланта ѝ, но ако наистина се съсредоточах, имах чувството, че мога да усетя допира на кожата ѝ, плътна и реална. За първи път нищо не ме прониза, нямаше ток, нямаше изгаряне, нямах чувството, че пъхам пръстите си в контакт. Явно смъртта има такова въздействие върху хората.
– Лена, помогни ми. Не мога да говоря по момичешки, знаеш, а Ридли не е тук, за да ми превежда... – измънка Линк.
– По момичешки? – тя му хвърли направо убийствен поглед.
– О, хайде. Знаеш, че едва говоря и английски, като изключим презрения от снобите южняшки...
– Мислех, че си тръгнал да търсиш Ридли? – каза Лена.
– Така беше. Обиколих всички тунели, навсякъде, където ме прати Макон, и на няколко места, на които той не би ме пуснал. Но не открих никого, който да я е виждал.
Лена седна на земята и започна да изравнява редицата от камъни около гроба ми.
– Тя трябва да се върне тук. Ридли знае как работят тези неща. Ще ми помогне да открия какво да направя.
– За какво говориш? – отпусна се Линк до нея и до мен. Точно както в добрите стари времена, когато тримата седяхме на пейките на стадиона в гимназията „Джаксън“. Само че те не го знаеха.
– Той не е мъртъв. Както чичо Макон не беше мъртъв. Итън ще се върне – ще видиш. Вероятно се опитва да ме открие точно в момента.
Стиснах ръката ѝ. Поне за това бе абсолютно права.
– Не мислиш ли, че той щеше да може да ни го каже, ако беше така? – Линк звучеше леко скептично. – Ако беше тук, не смяташ ли, че щеше да ни даде някакъв знак, или нещо такова?
Опитах се пак да стисна ръката ѝ, но беше напразно.
Ей, вие двамата, няма ли да ми обърнете внимание?
Лена поклати глава.
– Не става така. Не казвам, че той е тук и седи до нас или някъде наблизо.
Но аз бях. Седях до тях или наблизо.
Хора? Точно до вас съм!
Въпреки че използвах келтската нишка, имах чувството, че крещя.
– Да? И откъде знаеш къде е или не е той? Щом си толкова сигурна в това.
Религиозното образование на Линк в Неделното училище не му помагаше тук изобщо. Вероятно бе зает да си представя къщи от облаци или пеещи херувимчета с крилца.
– Чичо Макон казва, че новите духове не знаят къде се намират или какво трябва да правят. Почти не осъзнават, че са умрели и какво въобще е станало с тях в реалния живот. Притеснително е внезапно да се озовеш в отвъдния свят. Итън може дори да не знае кой е още или коя съм аз.
Знаех коя бе тя. Как можех да забравя това?
– Нима? Добре, да кажем, че си права. В този случай няма за какво да се тормозиш. Лив ми каза, че ще го намери. Нали си има онзи часовник с многото джаджи по него, модифицирала го е като някакъв „Итънометър“.
Лена въздъхна.
– Не е толкова просто – посегна с ръка към дървения кръст. – Това нещо пак се е килнало.
Линк се нацупи сърдито.
– Е? В Гатлин не дават похвални ленти и значки за копаене на гробове. Не съм тренирал достатъчно.
– Говоря за кръста, не за гроба.
– Ти не ни позволи да сложим плоча – каза Линк.
– Той няма нужда от надгробна плоча, когато не е...
После ръката ѝ застина във въздуха, защото забеляза, че сребърното копче не беше там, където го бе оставила.
Разбира се, че не беше. Бе там, където го бях изпуснал.
– Линк, виж!
– Това е кръст. Или просто две пръчки, закрепени една за друга, в зависимост от гледната точка – сви той рамене. Беше започнал да се изключва от разговора; личеше му по празния поглед, който бях виждал почти всеки ден в училище.
– Не това – посочи Лена. – Копчето.
– Да. Това е копче, разбрах. Както кажеш... – Линк се взираше в Лена, сякаш се притесняваше, че е започнала да полудява. Вероятно мисълта си беше страшничка.
– Това е моето копче и не е там, където го оставих.
Линк сви рамене.
– И?
– Не схващаш ли? – попита с надежда в гласа Лена.
– Обикновено не.
– Итън е бил тук. Той го е преместил...
Алелуя, Лена. Крайно време беше.
Вече имахме някакъв напредък.
Протегнах ръце към нея, а тя протегна ръце към Линк и го прегърна силно. Представете си само.
Отдръпна се развълнувана от него.
– Ей, виж сега... – Линк изглеждаше смутен. – Може да е бил вятърът. Може, не знам... някое животно да е минало и да го е бутнало.
– Не е бил вятърът.
Познавах настроението, в което бе изпаднала. Нямаше начин някой да ѝ каже нещо, което да промени мнението ѝ, независимо колко нелогично или абсурдно можеше да е то.
– Струваш ми се много убедена.
– Такава съм.
Бузите на Лена бяха поруменели и очите ѝ светеха. Отвори бележника си и откачи с една ръка маркера от гердана си. Усмихнах се вътрешно, защото ѝ бях дал този маркер на върха на водната кула, не много отдавна.
После обаче се намръщих при тази мисъл.
Лена записа нещо и откъсна листа от бележника си. Закрепи го с камък на върха на кръста. Листчето се развя леко от студения вятър, но остана на мястото си.
Тя изтри избягала от окото ѝ сълза и се усмихна.
На листчето имаше само една дума, но и двамата знаехме какво означава. Беше спомен от един от първите ни разговори, когато тя ми бе казала какво пише на гроба на Буковски. Само две думи. Не опитвай.
На скъсаното парченце хартия на моя гроб обаче имаше само една, написана с главни букви. Все още влажни и миришещи остро на мастило.
На мастило, лимони и розмарин.
Всичките неща, които бяха Лена.
ОПИТАЙ.
Ще опитам, Лена.
Обещавам.