"Синя луна" - Лоръл Хамилтън

"- Добре ли си прекарахте с гаджето? - попита Мейдън, докато вървеше след мен по коридора.
Спрях пред втората заключена врата.
- Не ми е гадже.
- Всички така разправят. - Полицаят отключи вратата и я отвори. – Май дамата много отрича.
- Мейдън, заврете си читателската карта отзад.
- Ох - рече той, - това беше гадно. Кой знае дали ще успея да измисля отговор, който да е наполовина толкова добър.
- Върнете ми пистолета, Мейдън.
Влязохме и полицаят заключи вратата. Джейсън седеше на един от столовете, наредени срещу бюрото. Той вдигна глава.
- Може ли вече да си вървим?
- Не прекара ли приятно с полицай Мейдън? - попитах го аз.
- Не ми позволи да си поиграя с белезниците му - оплака се Джейсън.
Мейдън отиде зад бюрото и отключи чекмеджето. Извади браунинга, сложи пълнителя на мястото му и издърпа затвора, за да вкара патрон в патронника. После провери предпазителя и ми го подаде с ръкохватката напред.
- Смятате ли, че в Майъртън е толкова опасно, та се налага да имам патрон в патронника? - попитах го аз.
Полицаят ме изгледа. Изгледа ме продължително, сякаш искаше да ми каже нещо.
- Човек никога не знае - рече накрая той.
Няколко секунди се взирахме неподвижно един в друг, после мушнах пистолета в кобура с готов за изстрелване патрон, като преди това проверих два пъти предпазителя. Обикновено не се разхождам с патрон в патронника. Това ме накара да се чувствам неспокойна. А още повече ме обезпокои фактът, че Мейдън може би се опитваше да ме предупреди. Беше възможно, разбира се, и просто да си прави гаргара с мен. Някои ченгета, особено ченгетата в малките градове, обичаха да ми създават неприятности. Фактът, че съм екзекутор на вампири, подтикваше някои от тях да си правят грубиянски шеги с мен: например да ме накарат да се разхождам с патрон в патронника.
- Приятен ден, Блейк.
- И на вас, Мейдън.
Вече бях отворила вратата, следвана по петите от Джейсън, когато Мейдън добави:
- Бъдете внимателни навън.
Погледът му беше предпазлив. Физиономията му беше неразгадаема. Аз не съм от най-проницателните, колкото и да не ви се вярва.
- Имате ли да ни казвате нещо, Мейдън?
- Смятам да изляза в обедна почивка, след като си тръгнете.
Изгледах го.
- Сега е десет сутринта. Малко е рано за обяд, не смятате ли?
- Просто споменах, ако ви е интересно да знаете, че няма да съм тук.
- Ще се опитам да преглътна разочарованието си - казах аз.
Той ме възнагради с кратка усмивка и се изправи.
- Ще се наложи да заключа вратата след вас, защото приемната ще остане празна.
- Ще заключите Белисариус заедно с Ричард?
- Само за малко. - Той ни отвори вратата и изчака да излезем отвън.
- Не обичам игрите, Мейдън. Какво става, по дяволите?
Отговори без усмивка:
- Ако способният ви адвокат успее да освободи гаджето ви под гаранция, на негово място бих напуснал града.
- И да наруши гаранцията?
- Близките му са тук почти от нощта, в която беше арестуван. А преди това бяха учените, с които работи. Чудесни почтени граждани, готови да свидетелстват. Но чудесните почтени граждани няма вечно да са тук.
Мейдън ме гледаше в очите. Изчаках с надеждата, че ще приключи с намеците и ще ми каже какво става, дявол да го вземе. Той не каза.
Кимнах.
- Благодаря, Мейдън.
- Няма за какво. - И заключи вратата след нас.
Ръката ми не беше на ръкохватката на браунинга, а би трябвало. Но щеше да е глупаво да извадя оръжието в хубавата августовска утрин в град с по-малко население от обитателите на студентско общежитие.
- Какво беше всичко това? - попита Джейсън.
- Не измъкнем ли Ричард, той ще пострада. Единствената причина, поради която все още не е пострадал, е, че наоколо е имало прекалено много свидетели. Прекалено много хора, които да задават въпроси.
- Ако ще действат ченгетата – почуди се Джейсън, - Мейдън защо ни предупреждава?
- Може би не му харесва да участва. О, по дяволите, не знам. Но това означава, че някому е нужно Ричард да е в затвора.
Един пикап спря отсреща на улицата пред малката сива къща, където беше Шанг-Да. От задната му част изскочиха четирима мъже. В купето имаше поне още един. Той се измъкна от невидимата за нас странична врата и мъжете се наредиха в полукръг пред верандата. Един от тях държеше бейзболна бухалка.
- Я гледай - рече Джейсън. - Как мислиш, ако потропаме на вратата и поискаме съдействие от полицията, дали ще го получим?
Поклатих глава.
- Мейдън вече ни помогна. Предупреди ни.
- Колко мило от негова страна, направо съм трогнат - рече той.
- Аха – отговорих аз.
Тръгнах към отсрещната страна на улицата. Джейсън ме последва на няколко крачки зад мен. Мислех усилено. Аз имах пистолет, а те може би нямаха.
Но ако убиех някого, щях да нощувам при Ричард. Правната система в Майъртън май не беше особено благосклонна към пришълците.
Шанг-Да се беше изправил на верандата и гледаше надолу към мъжете. Сега беше гологлав. Късата му черна коса бе обръсната отстрани. Лъщеше от гел, но се беше сплескала от шапкаа. Босите му крака бяха леко разкрачени, а дългите му ръце висяха покрай тялото. Още не беше заел бойна поза, но познавах признаците.
Очите му се стрелнаха за миг към нас и разбрах, че ни е видял. Главорезите не ни бяха забелязали. Бяха аматьори. Което не означаваше, че не са опасни, но подсказваше, че може да бъдат измамени. Професионалните биячи не се оставят да бъдат надхитрени.
От мрежестата врата излезе дребна възрастна жена и застана до Шанг-Да. Беше приведена и се подпираше на бастун. Прошарената й коса беше къса и направена на студено къдрене, както възрастните жени си падат. Беше с престилка върху розовия халат. Три четвъртите й чорапи бяха навити до мъхестите пантофи. Върху малкия й нос се мъдреха очила.
Тя размаха кокалест юмрук към мъжете.
- Момчета, да се махате от имота ми.
Мъжът с бейзболната бухалка се обади:
- Мили, това няма нищо общо с теб.
- Заплашвате внука ми - рече тя.
- Не й е никакъв внук - обади се друг мъж.
Носеше избеляла бархетна риза, разкопчана като сако.
- Лъжкиня ли ме наричаш, Мел Купър? - попита жената.
- Не съм казал подобно нещо - отвърна Мел.
Ако се намирахме на някое по-уединено място, щях да раня един от мъжете. Това щеше да пренасочи вниманието им и битката да се размине. Но изобщо не се съмнявах, че ако прострелям някой от тях, загадъчният шериф ще пристигне моментално, за да ги спаси. Може би планът беше да вкарат повечко от нас в затвора. Бях тук съвсем отскоро, така че не можех да знам.
Двамата с Джейсън нагазихме в тревата. Мел се намираше най-близо до нас. Той се завъртя, демонстрирайки ни мърлявата си фланелка и скритото под нея бирено шкембе. Ох, очарователно.
- Вие пък кои сте, да ви вземат мътните? - попита Мел.
- И това ако не е господин Любезност.
Той направи застрашителна крачка към мен. Усмихнах се. Той се намръщи.
- Отговори ми на въпроса, момиченце. Кои сте вие?
- Няма значение коя е - намеси се онзи с бейзболната бухалка. – Тук тя няма работа. Махайте се, или ще го отнесете като него – врътна глава към Шанг-Да.
- Ще трябва да те пречукам и теб, така ли? - възкликнах аз. - Ох, кеф!
Господин Бейзболна бухалка се навъси на свой ред. Бях успяла да объркам и двамата. Да внеса смут сред противника.
Жената размаха отново кокалестия си юмрук срещу тях.
- Махайте се от имота ми, че ще повикам шериф Уилкс.
Един от мъжете се изсмя, а друг каза:
- Уилкс ще дойде бездруго. Когато приключим.
Господин Бейзболна бухалка рече:
- Слез от верандата, момче, или ние ще се качим при теб.
Пренебрегваше ме. Пренебрегваше и Джейсън. Те не бяха биячи аматьори. Бяха глупави биячи аматьори.
Гласът на Шанг-Да се оказа изненадващо дълбок и много спокоен. В него нямаше страх - каква изненада, - а се усещаше нетърпение, сякаш под привидното си спокойствие копнееше да ги разпердушини.
- Няма да ви хареса, ако сляза от верандата.
Мъжът с бейзболната бухалка превъртя набързо оръжието си. Изглежда, имаше опит с бухалките. Може би беше играл бейзбол в гимназията.
- О, ще ми хареса и още как, китаец.
- Китаец - повтори Джейсън.
Не беше нужно да го поглеждам, за да знам, че се усмихва.
- Не е особено оригинално, нали? - отбелязах аз.
- Не е.
Мел се завъртя към нас и един от другите мъже също.
- Това подигравка ли беше?
Кимнах:
- О, да.
- Мислиш, че няма да те ударя, защото си момиче? - попита Мел.
Изкушавах се да му отговоря: „Не. Мисля, че няма да ме удариш, защото имам пистолет.“ Но не го казах. Извадиш ли пистолет по време на схватка, вдигаш нивото на насилие до такава степен, че може да се стигне до нечия смърт. Не исках да убивам никого, при положение че ченгетата можеше всеки момент да ни се нахвърлят и да ни приберат. Не исках да влизам в затвора. Имам черен колан по джудо. Но партньорът на Мел беше едър почти колкото полицай Мейдън и дори наполовина от него не беше симпатичен. Освен това всеки от тях беше по-тежък от мен и Джейсън с по петдесетина килограма, че и повече. Цял живот са били едри и си въобразяваха, че това ги прави здравеняци. До този момент вероятно наистина са били. Или и сега бяха. Нямах намерение да се боричкам с тях. Щях да загубя. Ако сметнех да направя нещо, трябваше да го направя бързо и да просна противника си моментално. В противен случай рискувах да пострадам.
Бих победила всеки от лошите, стига да е с моите габарити. За съжаление обаче почти никога лошите не са с моите габарити. Стомахът ми се беше стегнал и потръпваше нервно. Изведнъж осъзнах почти шокирана, че в момента съм по-уплашена, отколкото бях с Джамил в микробуса. Това тук не беше игра на доминиране с правила. Никой нямаше да каже „предавам се“, щом се пролее кръв. Какво, уплашена? Кой, аз? Но все пак отдавна не бях заставала срещу лошите момчета без пищов в ръка. Дали не съм станала прекалено зависима от оръжията? Възможно е.
Двамата с Джейсън отстъпихме назад, плавно увеличихме разстоянието помежду ни. За да се биеш, е нужно пространство. Хрумна ми, че досега не бях виждала Джейсън да се бие. Можеше да метне пикапа, с който бяха дошли, на отсрещната страна на улицата, но не знаех дали умее да се бие. Ако хвърляш хората насам-натам като играчки, те може доста да пострадат. Не исках Джейсън също да се озове в затвора.
- Не убивай никого - предупредих го аз.
Той се усмихна, тоест леко се озъби.
- Пфу, изобщо не си забавна.
Усетих по кожата си първия полъх на енергията, която излъчват превръщачите.
Мел се приближаваше към нас с тромави нетехнични движения. Не владееше бойни изкуства, нито бокс, просто беше едър. Другият мъж зае поза. Знаеше какво прави. Джейсън можеше да се излекува от счупена челюст за по-малко от ден, но не и аз. Исках Мел. А той беше спрял на път към нас. Косматите му ръце бяха настръхнали.
- Какво беше това, по дяволите?
Беше голям и глупав, но с достатъчно развити психически способности, за да усети превръщача. Интересно.
- Какви сте вие, да ви вземат мътните? Какво беше това, по дяволите? Мел, нуждаеш се от по-добри въпроси - рекох му аз.
- Да ти го начукам - отвърна той.
Усмихнах се и с двете ръце му направих знак да се приближи.
- Ела го направи, Мел, ако си истински мъж.
Той изрева и се втурна към мен. Хукна с всички сили, разперил широко месестите си ръце, сякаш искаше да ме стисне в мечешка прегръдка. По-едрото му приятелче се засили към Джейсън. Усетих някакво движение и разбрах, че Шанг-Да вече не е на верандата. Нямах време да се страхувам. Нито да мисля. Само да действам. Да направя онова, което бях правила хиляди пъти по време на тренировките в дожото, но никога в реалния живот. Никога срещу истински противник.
Наведох се, за да избягна протегнатите ръце на Мел, и направих почти едновременно две неща - сграбчих го за лявата ръка в момента, в който ме подмина, и подкосих краката му. Той падна тежко на колене, а аз извих ръката му в мъртвешка хватка. Не исках непременно да я чупя. Извитата ръка боли достатъчно, за да накара повечето хора да станат сговорчиви, щом установят колко неприятна е тази хватка. Мел не ми даде време да му покажа. Зърнах проблясък на острие. Счупих му ръката. Чу се приглушен влажен звук и тя увисна като скършено пилешко крилце.
Той изпищя. Всъщност пищене е прекалено слаба дума за звука, който се чу. Ножът беше в другата му ръка, но за момента Мел бе забравил напълно за него.
- Пусни ножа, Мел - наредих му аз.
Той се помъчи да се изправи, изнесъл едното си коляно прекалено встрани. Ритнах го в коляното и чух дълбок тих пукот. Костите се трошат с остър хрущящ звук. Ставите се чупят не толкова звучно, но по-лесно.
Мъжът се просна на земята, гърчеше се и пищеше.
- Хвърли настрана ножа, Мел! - изкрещях му аз.
Ножът излетя във въздуха и изчезна над оградата в съседния двор. Отдръпнах се от Мел, в случай че крие друга изненада. Останалите също не бяха бездействали.
Едрият тип, който беше нападнал Джейсън, лежеше до пикапа. В страничната броня на колата имаше прясна вдлъбнатина, сякаш някой го беше блъснал в нея. Вероятно беше станало точно така.
Трети лежеше на безформена купчина под стълбите за верандата. Не помръдваше. Друг се опитваше да изпълзи по-надалеч, като влачеше единия си крак като счупена опашка. Плачеше.
Шанг-Да се мъчеше да пробие защитата на мъжа с бейзболната бухалка. Джейсън се биеше с висок слаб тип с голи мускулести ръце. Той беше застанал в ниска бойна стойка от таекуондо или жиу-жицу.
Шанг-Да отби с ръце два удара на бухалката, после я изтръгна от ръцете на противника си. Счупи я на две. Мъжът се обърна и хукна да бяга. Шанг-Да замахна да го прониже в гърба със счупения край на едно от парчетата.
- Не го убивай! - изкрещях аз.
Шанг-Да хвана парчето за счупения край и го удари по черепа със здравия. Мъжът се строполи на колене толкова внезапно, че беше стряскащо.
Високият, който се биеше с Джейсън, се втурна напред с някак безпомощно рачешко движение, но кракът му се изстреля в камшичен удар и Джейсън трябваше да се просне по гръб на земята, за да го избегне. Той ритна на свой ред към него, но високият подскочи толкова високо и грациозно, че за миг сякаш увисна във въздуха.
Чу се вой на сирени, който бързо се приближаваше.
Господин Бейзболна бухалка падна по лице. Изобщо не направи опит да се задържи на колене. Беше вън от играта.
От лошите момчета все още беше на крака единствено високият. Джейсън се изправи достатъчно чевръсто, за да избегне юмруците и ритниците му, но не свари да го удари нито веднъж. Да си необикновено силен и да си необикновено ловък са различни неща.
Шанг-Да тръгна да му помогне.
Джейсън погледна към него и това беше достатъчно всичко, от което се нуждаеше високият. Той нанесе страничен ритник в главата му, който го зашемети и го запрати на колене. После се завъртя около себе си, за да го ритне повторно. С такъв шут се чупят гръбнаци. Аз бях по-близо до него от Шанг-Да. Реагирах автоматично. Втурнах се напред, макар да знаех, че вече е късно. Само че високият ме зърна. И се прехвърли към мен.
От нападение преминах внезапно в отбрана. Той смени посоката на ритника си, но аз успях да го избягна, защото беше загубил равновесие. Две полицейски коли завиха рязко в улицата и се понесоха към нас. Шанг-Да спря. И двамата бяхме решили, че битката е приключила. Но високият не мислеше така.
Ритникът му беше толкова бърз, че го видях като размазано петно. Вдигнах ръка да се предпазя. Ръката ми сякаш се парализира, следващото нещо, което осъзнах, беше, че лежа по гръб и се взирам в небето. Даже не усещах болка.
Той можеше да продължи атаката си и да ме убие, защото за миг или два не можех да се движа. В продължение на няколко ужасно дълги секунди лежах вцепенена на земята и примигвах объркана, напълно оглушала. После чух как кръвта пулсира в ушите ми. Поех си дълбоко дъх и около мен зазвучаха отново човешки гласове.
Мъжки глас изкрещя:
- Не мърдай, шибаняко!
Опитах се да кажа „Много цветисто“, но от устата ми не излезе нито звук. Усетих вкуса на кръв. Засега лицето не ме болеше особено; беше като изтръпнало. Отворих уста само да проверя дали мога да го направя. Можех. Челюстта ми не беше счупена. Супер. Вдигнах ръка и успях да кажа:
- Помогнете ми да стана.
Джейсън отговори:
- Насочили са оръжия към нас.
Мили слезе от верандата, като се подпираше на бастуна си. От ъгъла, под който я виждах, изглеждаше смешно, като гигант с мъхести крака.
- Свалете оръжията, това са моят внук и неговите приятели. Тези мъже ги нападнаха.
- Нападнали са ги? - обади се мъжки глас. - На мен ми се струва, че твоят „внук“ и неговите приятели са ги нападнали.
Изрових личната карта от джоба на якето си и я вдигнах високо. Вероятно можех да се изправя и без чужда помощ, но след като така или иначе ме бяха ударили, можех да се възползвам. Бях пострадала, а колкото по-пострадала бях за ченгетата, толкова по-малка бе вероятността да ни опандизят. Ако бяха пострадали само лошите момчета, всички щяхме да се озовем в затвора с обвинение за физическо насилие или нещо по-лошо. Не бях проверила пулса на поне двама от главорезите. Те лежаха ужасно неподвижни. В такъв случай можеше да ги обвиним за физическо насилие срещу нас. Можеше да ни приберат всичките в затвора или да не приберат никого. А може би планът беше точно такъв. Както се развиваха нещата, май щяха да ми трябват по-добри планове. Бях късметлийка, че не ми е счупена челюстта.
- Анита Блейк, екзекутор на вампири - обявих аз. Представянето ми щеше да бъде малко по-внушително, ако не лежах по гръб, но а де, правим каквото можем. Претърколих се странично. В устата ми се беше насъбрала кръв, която трябваше или да изплюя, или да преглътна. Изплюх я върху тревата. От завъртането ми се зави свят. За миг помислих, че на тревата ще се излее и друго освен кръвта. После гаденето премина, но се притесних дали нямам мозъчно сътресение. Имала съм и друг път, обикновено върви ръка за ръка със стомашно неразположение.
Не виждах Мили, но я чух.
- Приберете тези оръжия, Били Уилкс, или ще ти съдера кожата с ей този бастун.
- За бога, госпожице Мили - рече мъжки глас.
Повторих коя съм и добавих:
- Нуждая се от малко помощ, за да стана. Може ли моите хора да ми помогнат да се изправя?
Когато мъжкият глас, който сигурно принадлежеше на шериф Уилкс, ми отговори, в него се усещаше известна несигурност:
- Може.
Джейсън ме хвана за ръката, която бях протегнала нагоре, за да покажа личната си карта. Погледна ме и ме издърпа на крака. Направи го толкова бързо, че нямаше нужда да симулирам световъртеж. Краката ми се подгънаха и не направих опит да се задържа права. Свлякох се на колене и Шанг-Да ме хвана за другата ръка. Като ме крепяха от двете страни, двамата с Джейсън ме изправиха отново и ме обърнаха към полицаите.
Шериф Уилкс беше висок около метър и седемдесет, носеше светлосиня шапка като на мечока Смоуки* и униформа в същия цвят. Изглеждаше спретнато и в добра форма, сякаш тренираше редовно. Пистолетът на кръста му беше десетмилиметрова „Барета“. Беше прибран в кобура. Чудесно.
Той ме изгледа с тъмнокафявите си очи, които будеха доверие. После свали шапката и избърса потта от челото си. Светлата му коса беше прошарена, което ме наведе на мисълта, че е прехвърлил четирийсетте.
- Анита Блейк, чувал съм за вас. Какво търсите в нашия град?
Изплюх още кръв в тревата и успях да заема малко по-изправено положение между Шанг-Да и Джейсън. Всъщност можех да си стоя на краката и без да ме крепят. Но всички лоши момчета бяха на земята. Дори онзи, който ме беше ритнал, лежеше нокаутиран. Сигурно Шанг-Да се бе намесил, след като бях паднала. Знаех, че Джейсън не би могъл да се справи с високия.
- Дойдох да се видя с един приятел, който е във вашия затвор - Ричард Зееман.
- Приятел? - каза той въпросително.
- Да, приятел.
Зад Уилкс имаше двама заместник-шерифи. И двамата над метър и осемдесет. Единият имаше белег от веждата до челюстта. Беше нащърбен - по-скоро от счупена бутилка, отколкото от нож. Другият заместник държеше пушка. Не беше насочена към нас, но все пак беше в ръцете му. Белязаният ми се подсмихваше. Онзи с пушката просто ме зяпаше с безизразни, безмилостни като на кукла очи.
Мейдън стоеше най-отзад с отпуснати ръце, с едната бе захванал китката на другата. Лицето му беше равнодушно, но устата издаваше напрежение - явно полагаше усилия да не се усмихне.
- Ще трябва да приберем всички по обвинение във физическо насилие - каза Уилкс.
- Страхотно - рекох аз. - Нямам търпение да предявя обвинения.
Той ме изгледа с леко разширени очи.
- Само вие сте на крака, госпожице Блейк. Не мисля, че имате основания да повдигате обвинения.
Облегнах се малко по-силно върху Джейсън. От крайчеца на устата ми се стичаше кръв. Усещах, че едното ми око започва да се подува. Винаги кървя, когато ме ударят в лицето. Знаех, че имам жалък вид.
- Те ни нападнаха и ние бяхме принудени да се отбраняваме.
Подгънах нарочно крака. Шанг-Да ме хвана и ме вдигна на ръце. Затворих очи и се сгуших на гърдите му.
- По дяволите - изруга Уилкс.
- Виж клетото момиче, Били Уилкс - обади се Мили. - Смяташ да я изправиш пред съдия Хенри. Какво ще направи той според теб с тези хулигани? Има дъщеря на нейната възраст.
- По дяволите - повтори Уилкс, този път по-силно. - Да заведем всички в болницата. Там ще решим какво да правим.
- Линейката е на път - обади се Мейдън.
- Една няма да е достатъчна - рече Уилкс.
Мейдън се засмя ниско и дълбоко.
- В цялата страна няма достатъчно линейки за толкова тела.
- Три ще стигнат - каза Уилкс.
Напрегнах се в обятията на Шанг-Да. Той стегна прегръдката си и така притисна с ръка главата ми, че щях да си нараня лицето, ако се опитам да я повдигна. Издишах бавно и се съсредоточих да остана неподвижна, но щях да запомня думите на Уилкс. Ще видим кой ще се вози с линейката следващия път."