Дарба - Мерилин Кей (ИБИС)

1
Понякога Емили не беше сигурна дали съ-
нува или има видения. По принцип се
случваше рано сутрин, преди да се включи
алармата на часовника.
Точно тази понеделник сутрин тя беше почти си-
гурна, че е будна. Знаеше, че очите ѝ са отворени,
защото виждаше раклата, бюрото и библиотеката.
На горната лавица беше подредила старата си ко-
лекция кукли от цял свят. Бледа слънчева светлина
проникваше през муселиновите завеси на прозоре-
ца и тя дори виждаше блузата, която беше оставила
на таблата на леглото предишния ден.
Същевременно обаче виждаше и още нещо.
Нещо, което не можеше да е в стаята. Пред очите
ѝ плуваше полупрозрачен образ. Макар и да беше
замъглен, тя позна мястото веднага – класната стая
на учениците с дарби.
Учителката им, мадам, седеше на бюрото. Съу-
чениците ѝ бяха заели обичайните си места: Кен,
Аманда, Трейси, Мартин и другите. Тя дори вижда-
ше себе си… Но… момент, имаше само осем уче-
ници… Някой липсваше.
Беше някак странно – всички се оплакваха от
тези часове, някои дори ги мразеха, но рядко от-
състваха. А и в класа имаше само девет ученици
и ничие отсъствие не минаваше незабелязано. Кой
обаче липсваше във видението ѝ? Джена беше там,
виждаше Сара и Чарлс в количката му…
Липсваше Картър. Ясно защо не беше забеляза-
ла отсъствието му веднага. Картър никога не гово-
реше и не привличаше внимание към себе си. За-
това всички бързо забравяха, че изобщо е в стаята.
Обикновено той обаче беше там, поне физически.
Това беше странно.
Алармата се включи и класната стая изчезна.
Емили седна, протегна ръка към нощното шкафче
и я изключи. Образът се беше стопил и тя не беше
напълно сигурна дали беше сънувала или бе има-
ла видение. И друг път беше сънувала учениците с
дарби. Сънищата обаче бяха почти едни и същи и
изпълнени с глупости – Кен се люлееше на полилея,
Чарлс танцуваше върху бюрото на мадам. Този път
всичко беше толкова реално… Да, сигурно беше
имала видение.
И едва ли имаше проблем. Картър може и да се
държеше като зомби, но беше човешко същество и
можеше да пипне грип или да го заболи стомах като
всички останали.
– Емили! Будна ли си?
Гласът на майка ѝ изразяваше раздразнение, ся-
каш за втори или за трети път питаше едно и също.
Беше съвсем възможно – виденията на Емили, дори
и най-тривиалните, обсебваха всичките ѝ сетива и
може би затова не беше чула майка си по-рано. Или
пък наистина беше заспала. Беше ѝ толкова трудно
да реши…
– Будна съм – извика тя в отговор. После се из-
мъкна от леглото, излезе от стаята, прекоси коридо-
ра и влезе в банята. Докато миеше зъбите си, улови
отражението си в огледалото и едва не се задави с
пастата за зъби. Защо лицето ѝ беше толкова раз-
мазано? Това началото на друго видение ли беше?
Не, просто още не беше сложила контактните си
лещи. Направи го, върна се в спалнята и за около
двайсет секунди избра какво да облече. Не ѝ отне
много време, защото всеки ден ходеше с почти едни
и същи дрехи – сменяше само блузите и пуловерите
си. Не носеше грим. Доскоро беше с очила, а ка-
къв беше смисълът да се гримираш, когато очилата
скриват половината ти лице? Вече беше с лещи и
лицето ѝ беше открито, но не си беше купила гри-
мове. Гримирането изискваше концентрация. Еми-
ли често се отнасяше и вероятно щеше да сложи
червило и на клепачите си.
Когато се огледа в огледалото, нямаше никакви
изненади. Всъщност беше виждала свои снимки
като малка и знаеше, че почти не се беше промени-
ла. На снимките от първи клас се виждаше същото
кръгло лице, същия дълъг, прав нос и същите пъл-
ни устни. Носеше дългата си права коса по един и
същи начин.
Зачуди се дали и като възрастна щеше да изглеж-
да така. Както обикновено обаче, когато искаше да
види бъдещето, не се получаваше нищо.
– Емили! Ще закъснееш!
– Идвам! – извика Емили и се спусна по коридо-
ра към кухнята. Майка ѝ беше извадила различни
зърнени закуски на малката кухненска маса и Еми-
ли си сипа.
– Добре ли спа? – попита майка ѝ. Тя задаваше
един и същи въпрос всеки ден. Обикновено Емили
автоматично отговаряше „Да“. Този път обаче още
мислеше за смущаващото преживяване преди мал-
ко и погледна майка си замислено.
– Мамо, случвало ли ти си е да мислиш, че си
будна, а да се окаже, че спиш? Или обратното?
Майка ѝ я изгледа строго.
– Пак ли имаш видения?
„Винаги съм имала видения“, искаше да отгово-
ри Емили, но знаеше, че така само щеше да разстрои
майка си. Тя не обичаше да говорят за дарбата ѝ.
Понякога Емили повдигаше въпроса и продължава-
ше да се надява, че един ден майка ѝ ще я изслуша.
Изражението на майка ѝ ѝ подсказа, че моментът не
е подходящ и Емили дори не отговори на въпроса.
– Има ли портокалов сок? – попита тя вместо
това.
Майка ѝ очевидно с облекчение прие смяната на
темата.
– Разбира се, в хладилника е. Има и гроздов
сок… Купих го на промоция от супермаркета.
Майка ѝ постоянно търсеше стоки на промоции.
Имаше добра работа като офис-мениджър в една
компания, но след смъртта на бащата на Емили,
само тя изкарваше пари.
Още две деца от училището на Емили имаха по
един родител. Тя никога не беше говорила с тях, но
сигурно и те бяха тъжни като нея. Едва ли обаче
някое изпитваше чувство на вина.
– Между другото днес ще закъснея – каза майка
ѝ. – Имам час при Тони.
Това беше нормално. Майка ѝ носеше късата си
къса и на етажи, и на всеки шест седмици ходеше
при фризьора Тони в „Баджит сизърс“. Изведнъж
Емили получи видение, което я стресна.
– По-добре не ходи, мамо. Не и днес.
– Защо?
Видението беше шокиращо ясно. Нежните къд-
рици на майка ѝ бяха заплетен хаос.
– Виждам те. След като си била при него.
Може би Тони няма да е в настроение или нещо
такова… Не знам… Днес обаче няма да те под-
стриже добре.
Емили видя как обърканото изражение на майка
ѝ се превърна в раздразнение и нямаше нужда да
надниква в бъдещето, за да разбере, че проблемът
не беше във фризьора Тони.
– Емили, престани веднага! Говориш пълни глу-
пости.
Нямаше смисъл да спори с нея, но не успя да се
въздържи:
– Мамо, ако виденията ми са глупости, защо ме
включиха в клас за ученици със специални способ-
ности?
Майка ѝ стисна устни.
– Сега не искам да говорим за това, Емили. Тръг-
ваме след две минути.
Тя излезе от кухнята. Емили довърши закуската
си и отиде да вземе нещата си за училище. Не се
сърдеше на майка си, че не разбираше дарбата ѝ.
Как да ѝ се сърди, щом самата Емили не я разбира-
ше? Докато минаваше през дневната, тя се спря да
погледне снимката в рамка на стената. Правеше го
винаги, когато мислеше за така наречената си дар-
ба, но така и не беше получила отговор на въпроси-
те си. Само изникваха нови.
Снимката беше правена преди осем години,
но майка ѝ изглеждаше много по-млада. Може би
защото се усмихваше не само с устни, а и с очи –
Емили рядко я виждаше да се усмихва така. Майка
ѝ беше поставила ръка на рамото на петгодишната
Емили. От другата ѝ страна стоеше баща ѝ.
Където и да застанеше, Емили имаше чувството,
че баща ѝ я следи с поглед. Понякога решаваше, че
я гледа разочаровано, сякаш ѝ напомняше, че е мо-
гла да спаси живота му.
В някои моменти ѝ се искаше споменът да не
беше толкова ясен. Това първото ѝ видение ли
беше? Тя не знаеше, но пък това беше първото,
оказало сериозно влияние върху живота ѝ. Беше се
случило в един съвсем обикновен ден.
Споменът беше толкова ясен, сякаш се беше
случило вчера. Майка ѝ решеше косата на Емили и
я приготвяше за детската градина. Баща ѝ слагаше
някакви документи в куфарчето си.
Образът просто се беше появил в съзнанието ѝ,
като видението тази сутрин. Видя как баща ѝ излезе
през вратата и тръгна към колата си, паркирана от
другата страна на улицата. Той слезе на платното,
без да се огледа на двете страни. Една кола изскочи
с бясна скорост от завоя. И го удари.
Искаше ѝ се да му каже за ужасното си виде-
ние, но той вече тръгваше към вратата. Знаеше,
че трябва само да извика: „Чакай, татко. Трябва да
ти кажа нещо“, но не го направи. Дори и днес не
знаеше защо си беше замълчала. От страх, че ще
ѝ се изсмее?
Този въпрос вече нямаше значение. Баща ѝ беше
убит от движеща се с бясна скорост кола и беше
станало точно както във видението ѝ. Може би…
може би ако му беше казала, той щеше да внимава
повече, когато пресичаше улицата. Ако беше спрял
да я изслуша, може би колата щеше да профучи,
преди той да излезе. Поне майка ѝ не я обвиняваше
за смъртта му – тя не вярваше, че Емили вижда бъ-
дещето. Емили обаче чувстваше вина.
Сега, когато получаваше видения и те можеха да
окажат влияние върху живота на някой човек, тя му
казваше. Хората обаче не оценяваха жеста и обик-
новено не ѝ вярваха. Разбираше ги. Понякога виде-
нията ѝ грешаха. Е, по-скоро бяха неточни, не ви-
наги бяха… ясни. Както когато каза на Тери Бойд
от часовете по английски, че ще падне от гредата
на състезанието по лека атлетика. Само че Тери не
падна… не и тогава. Падна на състезанието следва-
щия уикенд. После Тери обвини Емили и ѝ каза, че
тя ѝ е втълпила мисълта за падане.
– Готова ли си? – попита майка ѝ.
Емили взе раницата си и излезе след майка си.
Докато майка ѝ заключваше вратата, тя получи още
едно видение. Това вече беше странно. Понякога
нямаше видения в продължение на дни, а сега ѝ се
струпаха десетина само за една сутрин.
– Мамо, забравих нещо. Сега идвам – без да об-
ръща внимание на майка си, тя се втурна по коридо-
ра в стаята си. Намери книгата, която ѝ трябваше,
в библиотеката, пъхна я в раницата си и забърза
обратно към колата.
– Какво забрави? – попита майка ѝ.
– Една книга, която трябва да дам на Джена – от-
върна Емили.
Това беше истина, само дето не каза как е раз-
брала, че на Джена ще ѝ е нужна книгата.
Петте минути до гимназия „Медоубрук“ минаха
без видения, но образът на учениците с дарба и липс-
ващия Картър още се въртеше в главата ѝ. Когато
пристигна в училище, Емили се замисли дали да не
намери мадам и да ѝ каже. Мадам обаче я учеше да
не прибързва. Първо да обмисли виденията си и да
ги разгледа, преди да си вади заключения. Не беше
сигурна дали това беше правилно – тя виждаше, как-
вото виждаше и то нямаше да се промени, колкото и
да мислеше за него. Мадам обаче беше на друго мне-
ние и Емили реши да изчака до часа за деца с дарби.
Може би щеше да получи друго, по-ясно видение.
До обяд нямаше други видения. Тя сложи под-
носа си на масата до Трейси и седна срещу Джена.
Джена се опитваше да накара Трейси да използва
дарбата си.
– Госпожа Станфорд винаги копира тестовете
през четвъртия час, а ти тогава имаш самоподго-
товка и няма да изпуснеш нищо. Просто влез в учи-
телската стая и погледни теста, преди да го е копи-
рала. Няма нужда да помниш всичко. Искам само да
знам каква ще е темата на есето.
Очевидно спореха от известно време. Трейси из-
морено поклати глава.
– Това е измама, Джена. Не мога да ти помогна.
– Напротив, можеш – настоя Джена и присви
гримираните си в черно очи. – Но няма да го на-
правиш.
– Всъщност, права си – отвърна Трейси. – Не
мога да ставам невидима, когато поискам.
– Но ставаш все по-добра – изтъкна Емили.
– Да, но не е никак лесно. Помните ли защо за-
почнах да изчезвам? Защото никой не ме забеляз-
ваше. Ако се опитах да кажа нещо на някого, той
не ме чуваше. Ако вдигнех ръка в час, учителят не
ме виждаше. Дори и собствените ми родители не
ми обръщаха внимание. Аз се чувствах невидима,
затова и бях станала невидима.
Джена я погледна с насмешка.
– Вече обаче не се чувстваш невидима, нали?
Как тогава все още успяваш да изчезваш?
– Като си припомням как се чувствах преди. Ад-
ски е депресиращо и не обичам да го правя. Ако се
чувствам самоуверена или силна, или съм в добро
настроение, ми е наистина много трудно.
На Емили ѝ стана приятно, че и другите невина-
ги можеха да разчитат на дарбите си. Трейси не мо-
жеше да изчезне просто с едно щракване на пръсти.
А Джена, която четеше мисли, не можеше да влиза
в съзнанието на абсолютно всички хора. С някои
нямаше проблем и те бяха като отворена книга за
нея. Не можеше обаче да чете мислите на майка си,
на мадам и на Картър, например. А и се оплакваше,
че понякога вижда мислите на учениците с дарба, а
друг път – не. Съучениците ѝ предпочитаха да не го
прави, но Джена си беше Джена и трудно се вслуш-
ваше в околните.
– Съжалявам, Джена – продължи Трейси. – Знам,
че ме мислиш за педант, но не е хубаво да се мами.
Защо не учи за теста както всички останали?
Джена се намръщи.
– Какъв е смисълът да учиш всичко, когато мо-
жеш да назубриш само онова, върху което ще те из-
питат? – После тя светна. – Хей, хрумна ми нещо!
Мога да разпитам госпожа Станфорд за теста. Тя
ще се замисли за него и аз ще прочета мислите ѝ!
Емили реши, че идеята не е лоша, но Трейси из-
рази неодобрение.
– Не е правилно, Джена. И това е измама.
Джена сви рамене.
– Учителите са виновни. Нямаше да се налага да
мамя, ако не ни даваха толкова много домашни. За
вторник имам есе, днес ще изнасям доклад върху
една книга… – тя млъкна и грабна раницата си. По-
сле бясно започна да рови в нея.
– Върху коя книга? – попита Трейси.
– „Дневникът на Ан Франк“. Забравила съм я
вкъщи – тя пусна раницата и погледна отчаяно мо-
мичетата. – Не е за вярване. Прочетох цялата книга,
написах доклад и отбелязах пасажите, които исках
да прочета на глас. А сега съм забравила да я взема.
Емили протегна ръка към своята раница.
– Изненада! – каза тя и ѝ подаде въпросната книга.
Джена я изтръгна от ръката ѝ.
– Леле! Благодаря ти, Ем.
– Как разбра, че книгата ще ѝ трябва? – попита
Трейси Емили.
– Миналия уикенд Джена ми каза, че я чете.
Помниш ли, Джена? Каза, че те е разплакала.
– Натъжи ме – поправи я Джена. – Не съм пла-
кала.
Трейси поклати нетърпеливо глава.
– Не, как разбра, че ще забрави да донесе книга-
та в училище?
– Имах видение – гордо заяви Емили.
– Супер! – възкликна Трейси. – Имала си много
точно предчувствие.
Джена не се съгласи.
– Не можеш да си сигурна, че си имала видение.
– Защо? – попита Емили.
– Защото знаеш, че аз винаги забравям по нещо
и че днес трябва да изнеса доклад. Взела си книгата,
в случай че аз забравя моята. Но не си била сигур-
на, че ще я забравя.
– Бях сигурна – настоя Емили. – Видях го.
Трейси я подкрепи.
– Емили все по-точно предсказва бъдещето,
Джена.
Джена погледна Емили.
– Виж, не казвам, че нямаш дарба. Ти обаче още
не знаеш как да я използваш.
Джена често говореше така – откровено, без да
се съобразява с чувствата на другите. Емили се оп-
ита да не го приема лично, но не можа да се въз-
държи.
– Значи според теб моята дарба е безполезна.
Трейси беше много по-мила.
– Тя не искаше да каже това, Емили. Да, може и
да не успяваш да контролираш дарбата си, но опре-
делено имаш напредък – тя погледна Джена, сякаш
настояваше Джена да потвърди думите ѝ.
– Да, май ставаш малко по-добра – рече Джена.
Това не беше кой знае какъв комплимент и не
накара Емили да се почувства по-добре. Изпита об-
лекчение, когато Трейси смени темата.
– Как са нещата у вас? – обърна се Трейси към
Джена.
Джена сви неопределено рамене, но се усмихна
и отвърна:
– Горе-долу – тя се стараеше никога да не зву-
чи прекалено оптимистично и в нейната уста „го-
ре-долу“ означаваше буквално „отлично“. Емили
си спомни, че Джена живя у Трейси две седмици,
докато майка ѝ беше в болница. Сега обаче майка ѝ
си беше вкъщи и Джена се беше прибрала. Емили
се осмели да ѝ зададе въпрос.
– А майка ти… Тя… – поколеба се Емили. Не
знаеше как да се изрази по-деликатно. Почти всич-
ки знаеха, че майката на Джена има проблем с алко-
хола. – Тя добре ли е?
Джена перефразира въпроса по типичния си без-
церемонен начин.
– Питаш дали е трезва? Да, засега.
– На бас, че този път ще успее – заяви Трейси.
– Може би – позволи си да каже Джена. Тя про-
низа Емили с поглед. – Да не си посмяла да правиш
предсказания.
– Нямам и намерение – увери я Емили. Тя зна-
еше, че Джена не искаше да я обиди, но все пак
не ѝ стана приятно. Изправи се, преди чувствата
да се изпишат на лицето ѝ. – Отивам да си взема
вода.
Точно до бутилките с вода имаше кофи, в които
учениците хвърляха остатъците от подносите си.
Емили видя Сара Милър, друга нейна съученичка,
да се върти около една от кофите.
– Какво правиш? – попита я Емили.
Сара вдигна поглед. Сърцевидното ѝ лице изгле-
ждаше нещастно.
– Изгубих си пръстена – изплака тя.
Емили трепна. Самата тя често губеше разни
неща и напълно я разбираше.
– Да не си го свалила някъде?
– Едва ли. Нося го постоянно, дори и когато си
мия ръцете. Сигурно е паднал, но не знам къде или
кога. Сега забелязах, че го няма – и тя докосна без-
именния пръст на дясната си ръка. Емили забеляза
лека вдлъбнатина на мястото, където Сара беше но-
сила пръстена. Впери поглед в нея. Ако се съсредо-
точеше, може би щеше да получи видение. Поняко-
га се получаваше, понякога не.
Този път извади късмет – погледът ѝ се замъгли
и очите ѝ се впериха в нищото. Един образ започна
да се прояснява…
– Ще го намериш.
Сара също беше сред учениците с дарба и зна-
еше за виденията на Емили. За разлика от Джена
обаче, тя уважаваше дарбата на Емили. Очите ѝ
светнаха.
– Наистина ли? Къде?
– В джоба на палтото си.
Сара сбърчи вежди.
– Знаеш ли, възможно е. Днес бях с палто, но си
забравих ръкавиците и държах ръцете си в джобо-
вете. Може да е паднал там.
Емили кимна.
– Видението беше ясно. Пръстенът беше на дъ-
ното на джоб на палто.
Сара светна.
– Значи ще го намеря, ако сега отида да го по-
търся?
Емили се поколеба. Това беше слабото място на
виденията ѝ – никога не знаеше кога точно ще се
случат. Тя виждаше бъдещето и беше видяла как
Тери Бойд падна от гредата, но не и кога щеше да се
случи. В този случай обаче…
– Ако е паднал там, трябва да го намериш – от-
върна решително тя.
Сара погледна часовника на стената.
– Палтото е в шкафчето ми. Ако побързам, ще
успея да го взема, преди да започне часа. Благода-
ря, Емили.
Емили разцъфна в усмивка, когато Сара излезе
тичешком от столовата. Усмивката ѝ обаче бързо
се стопи – беше забелязала втренчените погледи на
момичетата от съседната маса. Трябваше да се на-
учи да мисли, преди да каже нещо. Бритни Телър и
Софи Грийн я зяпаха с отворени усти и ококорени
очи. Аманда Бийсън, също ученичка с дарба, беше
с тях, но изражението ѝ беше много различно. Тя
сякаш искаше да убие Емили с поглед.
Бритни проговори първа:
– Емили, нима виждаш бъдещето? Да не си ме-
диум?
Емили не отговори – Аманда се погрижи за това.
– Да, разбира се. Емили е циганка врачка – заяви
тя. – Покажи ни кристалната си топка, Емили – и за да
подсили сарказма в гласа си, се разкикоти по особено
гаден начин. Това тя го умееше изключително добре.
Все пак ревностно пазеше репутацията си на едно от
най-злобните момичета в гимназия „Медоубрук“.
Бритни и Софи също се разсмяха, имитирайки
колкото могат смеха на Аманда. Емили усети как
лицето ѝ почервеня. Можеше да контролира цвета
на лицето си толкова добре, колкото контролираше
виденията си.
Тя тръгна към собствената си маса, откъдето
Джена и Трейси я гледаха съчувствено. Очевидно
бяха чули всичко.
– Честно казано – рече Трейси, – Аманда постъ-
пи правилно, като те прикри.
– Знам – отвърна Емили мрачно. – Трябваше ли
обаче да говори толкова високо?
– Не я съди прекалено – каза Джена. – Ние зна-
ем, че не е чак толкова гадна. Тя обаче трябва да
се грижи за репутацията си, ако иска да се движи с
онези момичета.
Това беше вярно, но Емили се чувстваше все
така неловко. Тя вече с нетърпение очакваше да
влязат в час и благодарността на Сара да я разве-
сели поне малко.
Когато обаче влезе в стая 209, един поглед беше
достатъчен, за да разбере, че настроението на Сара
не се беше подобрило от срещата им в столовата.
Нещастната ѝ съученичка стоеше с лакти на чина и
брадичка, подпряна на ръцете ѝ. Нямаше пръстен.
Сара вдигна поглед, когато Емили се приближи
към нея.
– Проверих във всички джобове. Не го наме-
рих – не го каза като обвинение, тя беше прекалено
добра, за да се държи така, но Емили се опита да се
защити.
– Може да е в джоба на друго палто – предполо-
жи тя не много уверено.
Сара поклати глава.
– Не съм обличала друго палто наскоро.
– Съжалявам – отвърна Емили.
Сара ѝ се усмихна, сякаш за да я увери, че не я
кори, но Емили почувства вина. Тя седна на мястото
си и наум отбеляза верните и грешните видения за
деня. Беше разбрала, че Джена ще забрави книгата
си (макар и Джена да не го приемаше за видение)
и тя си даде точка за това. Липсващият пръстен на
Сара обаче връщаше резултата на нула. Какви дру-
ги предсказания беше направила? За прическата на
майка си, но нямаше да разбере какво е станало, до-
като не се прибере вкъщи.
Беше предрекла и още нещо… Разбира се!
За Картър Стрийт. Според видението ѝ, днес той
трябваше да отсъства. След малко звънецът щеше
да бие и тя огледа стаята. Мартин, Джена и Аманда
бяха по местата си… Чарлс влезе с количката, след
него дойде Трейси, а в последната минута забърза-
но се появи Кен.
Звънецът би. Още не беше замлъкнал, когато
мадам влезе и затвори вратата. Емили се зарадва –
Картър го нямаше!
Мадам отиде до бюрото си и огледа стаята.
– Къде е Картър? Някой виждал ли го е?
Никой не го беше виждал. Мадам се намръщи.
– Не мога да си спомня някога Картър да е от-
съствал – тя погледна едно листче на бюрото си. –
Няма го и в списъка на отсъстващите ученици.
– Може би е избягал от час – предположи Мартин.
Мадам не можеше да допусне такова нещо и
Емили знаеше защо. Картър беше като робот – пра-
веше, каквото се очакваше от него и каквото му ка-
жеха. Ни повече, ни по-малко. Не говореше, лицето
му не изразяваше нищо и според Джена не мислеше
за нищо. Все пак той функционираше, поне на фи-
зическо ниво, като нормален човек.
Никой не знаеше кой беше и откъде идваше. Бяха
го намерили преди година на улица „Картър“ и му
бяха дали името на улицата. Засега не беше пока-
зал някакво по-специално умение и Емили нямаше
представа защо го бяха сложили при учениците с
дарби. Може би защото беше различен като тях.
Усети, че мадам се разтревожи и първоначална-
та ѝ радост, че видението ѝ се беше сбъднало, се
стопи. Отсъствието на Картър не беше нещо хуба-
во и Емили се засрами от реакцията си.
В стаята беше топло и мадам започна да разкоп-
чава сакото си.
– О, щях да забравя – тя пъхна ръка в джоба си. –
Това да е на някого?
– Пръстенът ми! – извика Сара. Тя отиде до бю-
рото да си го вземе. – О, благодаря, мадам. Къде го
намерихте?
– На пода – отговори учителката. – Сигурно е
паднал от пръста ти и се е търкулнал. По-добре го
дай да го стеснят, за да не го изгубиш, Сара.
– Добре – каза Сара и се върна на чина си. Тя
не погледна Емили, докато минаваше край нея, но
Емили потъна в стола си. Значи пръстенът се появи.
Беше познала. Той обаче не беше в джоба на Сара.
Но, чакайте… Какво всъщност беше видяла?
Как Сара пъха ръка в джоба си? Не. Само, че пръс-
тенът се намира в джоб. Това също се оказа вярно.
Просто не беше в джоба, в който мислеше, че е. В
известен смисъл се беше оказала права, но не беше
разбрала добре видението.
Това не я накара да се почувства по-добре. Има-
ше видения. И какво? Не знаеше какво означаваха.
Какъв беше смисълът да имаш дарба, ако не я раз-
бираш?
До края на часовете не ѝ се явиха повече виде-
ния и настроението ѝ не се подобри. Още повече,
че се прибра с необичайно голямо количество до-
машно.
Поне домашното изискваше пълното ѝ внимание
и тя нямаше време да мисли за майка си и за часа ѝ
при фризьора. Когато обаче чу вратата да се отваря
и майка ѝ извика: „Прибрах се!“, споменът за виде-
нието се върна. Емили забърза към дневната.
Майка ѝ тъкмо събличаше палтото си.
– Здрасти, скъпа. Как беше днес?
Когато Емили не отговори веднага, майка ѝ пов-
тори въпроса.
– Ем? Хубав ли беше денят ти?
– Ъмм, да. Хубав беше. Съжалявам. Гледах ко-
сата ти.
Майка ѝ побутна добре оформените меки къд-
рици.
– Харесва ли ти?
Емили кимна.
– Тони се е справил добре.
– Всъщност Тони трябваше спешно да се прибе-
ре и ме подстрига Лорън. Какво ще вечеряме? – тя
мина покрай Емили и влезе в кухнята.
Емили не можеше да мисли за вечерята – съзна-
нието ѝ се въртеше около поредното неточно виде-
ние, което бе имала. То не се беше сбъднало, защо-
то Тони го нямаше и друг фризьор беше постригал
майка ѝ? Нима следващото ходене при Тони щеше
да бъде катастрофално? Или видението не беше ис-
тинско?
Почувства се ужасно потисната. Този талант мо-
жеше да бъде толкова ценен, толкова полезен. Мно-
го хора биха искали да имат нейната дарба и биха
могли да направят прекрасни неща с нея.
В нейните непохватни ръце обаче – не, в нейния
непохватен мозък – дарбата беше абсолютно без-
полезна.