Издателска къща "Хермес" представя:

Глава десета

Никой от туристите, тълпящи се шумно в късната вечер на площад "Ковънт Гардън" в Лондон, не обръщаше внимание на високата слаба жена с водопад от лъскава черна коса. Тя зае позиция между две от колоните пред пъба "Пънч и Джуди" и разстла на паважа в краката си квадратно парче мека кожа, изрисувано с червени спирали. Накрая извади една резбована дървена флейта от кожения й калъф, поднесе я към устните си, затвори очи и духна лекичко.
Звукът бе необикновен.
Усилена от каменните колони, натрапчивата неземна музика се понесе през "Ковънт Гардън", леейки се по паважа, и всички замръзваха по местата си. Само след минути в полукръг около жената се бе събрала тълпа.
Тя стоеше съвсем неподвижно и свиреше със затворени очи. Никой от слушателите не можеше да определи мелодията, но на мнозина тя се струваше смътно позната и те откриваха, че пръстите им потропват леко в ритъма й. Няколко души дори се просълзиха.
Най-сетне древната музика свърши с един-единствен пронизителен тон, който прозвуча като писък на далечни птици в небето. Настъпи дълга тишина, а музикантката отвори очи и се поклони леко. Тълпата заръкопляска и завика одобрително, след което повечето от хората незабавно поеха към Ябълковия пазар. Няколко човека пуснаха пари - британски лири стерлинги, американски монети и евро - върху парчето кожа, а двама попитаха музикантката дали няма за продан компактдискове с музиката си. Тя обаче поклати глава и обясни, че всяко изпълнение е уникално. Благодари им за интереса с мек шепнещ глас, в който имаше съвсем

слаба следа от акцента на американското Източно крайбрежие.
Накрая остана само един слушател: възрастен мъж, който я наблюдаваше втренчено. Сивите му очи следяха всяко нейно движение, докато тя избърса флейтата и я пъхна обратно в ръчно изработения кожен калъф. Мъжът изчака, докато тя се наведе да вземе червеното парче кожа с пръснатите по него монети, и тогава пристъпи напред и пусна на земята банкнота от петдесет лири. Жената я вдигна и погледна мъжа, но той бе застанал така, че светлината се намираше зад главата му и лицето му беше в сянка.
- Има още петдесет, ако ми отделиш няколко минути от времето си.
Жената се изправи.
- Я, това е глас от миналото. - Тя беше по-висока от мъжа и макар изящното й лице с меки черти да оставаше безизразно, сивите й като гранит очи играеха весело. - Доктор Джон Дий - прошепна тя с акцент, какъвто в Англия не бяха чували от времената на кралица Елизабет през шестнайсети век.
- Госпожице Вирджиния Деър - отвърна Дий, превключвайки с лекота на същия акцент. Премести глава и вечерният светлик озари лицето му. - Радвам се да те видя отново.
- Не мога да кажа същото. - Жената се озърна бързо наляво-надясно с разширени ноздри. Езикът й се стрелна и потрепна като змийски, сякаш опитваше въздуха. - Не съм сигурна, че искам да ме виждат с теб. Набелязан си за унищожение, докторе. Същите наемници, които до вчера преследваха Алхимика, сега търсят теб. - В усмивката, която разтегли устните й, нямаше нищо приятелско. - Откъде знаеш, че няма да те убия и да прибера наградата?
- Ами по две причини. Първо, знам, че моите господари ме искат жив, и второ, нашите Тъмни древни не могат да ти предложат нищо, което вече да нямаш - каза Дий с небрежна усмивка. - Ти си безсмъртна и никой не е твой господар.
- За главата ти има обявена много голяма награда - рече Вирджиния Деър, като прибра парите в джобовете на дългото си дочено палто. Пъхна парчето кожа в друг джоб и преметна флейтата през рамо, като че ли беше пушка.
- Аз мога да ти предложа повече - каза уверено Дий. - Много повече.
- Джон - каза Вирджиния с нещо като нежност, - ти винаги си бил ужасен самохвалко.
- Но никога не съм те лъгал.
Вирджиния изглеждаше изненадана от това твърдение. Поколеба се за миг, преди да отговори. - Не, не си - призна накрая.
- Не си ли поне мъничко любопитна? - попита той. - Джон, знаеш, че цял живот съм била любопитна.
Дий се усмихна.
- Какво искаш повече от всичко на света?
По лицето на Вирджиния Деър пробяга израз на ужасна загуба и очите й се замъглиха.
- Дори ти не можеш да ми дадеш онова, което желая най-силно.
Магьосника се поклони леко. Познаваше Вирджиния Деър от повече от четиристотин години. По едно време сериозно говореха за брак, но дори самият той признаваше, че знае твърде малко за тази загадъчна безсмъртна.
- Можеш ли да ми предложиш Сенкоцарство? - попита тя небрежно.
- Мисля, че мога да направя нещо повече. Може би ще съм в състояние да ти предложа света.
Вирджиния Деър се закова насред "Ковънт Гардън".
- Кой свят?
- Този.
Младоликата жена хвана Дий подръка и го насочи към едно кафене от другата страна на площада.
- Ела да ме черпиш чаша чай и ще поговорим за това. Винаги съм харесвала този свят.
Дий обаче замръзна, вперил очи вляво.
Вирджиния се обърна бавно и ноздрите й отново се разшириха. Трима младежи с бръснати глави бяха излезли на площада. Бяха облечени еднакво - в избелели и мръсни тениски, джинси и тежки кубинки. Ръцете и раменете им бяха гъсто покрити с татуировки, а един от тях - най-ниският - имаше сложна спираловидна татуировка в червено и черно, която се виеше около шията и пресичаше темето му.
- Кукубути - промърмори Магьосника. - Може би ще успеем да се измъкнем, без да ни забележат... - Млъкна, щом един от тримата се обърна и се взря право в тях. - Или пък не - добави той с въздишка.
Вирджиния Деър направи крачка назад, а после и още една, отдалечавайки се от него.
- Оправяй се сам, докторе.
- Виждам, че не си се променила, Вирджиния - промърмори той.
- Затова оцелях толкова дълго. Никога не се забърквам. Никога не взимам страни.
- А може би трябва.

Глава единадесета

Двата огромни гарвана Хугин и Мунин* стигнаха до Лондон. Макар да приличаха на птици, те бяха създания, стари почти колкото човешката раса, и не бяха нито живи, нито мъртви, а нещо по средата. Практически безсмъртни, те притежаваха способността да говорят като хора и бяха създадени от триликата богиня Хеката като дар за едноокия Древен Один.
Но Хеката вече я нямаше - за първи път от поколения насам една Древна бе убита, - а нейното Сенкоцарство бе унищожено заедно с прилежащите му царства на Асгард и Нифлхайм.
И виновникът за това бе Дий.
Много Древни бяха поискали смъртта на Магьосника, но в първите дни след унищожаването на Игдразил и Сенкоцарствата могъщите господари на Дий го бяха закриляли. След суматохата в Париж и бягството на Алхимика и близнаците от Англия обаче на тази закрила бе сложен край. Когато Древните обявиха Дий за утлага, той се превърна в достъпна за всекиго плячка.
Один се бе заклел да отмъсти жестоко на Дий, когото винеше за смъртта на Хеката - жената, която някога бе обичал. Едноокият Древен знаеше, че неговата свирепа съперница Хел се е спасила при унищожаването на собственото й Сенкоцарство, Нифлхайм, и сега също преследваше Дий, обаче бе твърдо решен пръв да открие Магьосника и да се разправи с него. Затова бе пратил своите вестоносци в човешкия свят.
Птиците оглеждаха града с очи, които проникваха отвъд физическата форма, нащрек за всяка необичайна дейност. Забелязваха и докладваха на Древния за безбройните същества, които се движеха по оживените улици. Носейки се в напоения с мирис на петрол вятър над димящите развалини на едно гробище за стари коли в Лондон, те усетиха ефирните следи от необикновени и древни сили. Зареяха се над равнината Солсбъри и закръжиха над древния монумент Стоунхендж, където въздухът бе натежал от аромата на портокал и ванилия, а земята бе разровена и разкаляна от множество копита и ноктести лапи.
После полетяха обратно към града и се понесоха лениво по въздушните течения и вихри, почти твърде високо, за да бъдат видени, описваха големи кръгове и чакаха, чакаха, чакаха...
И тъй като не знаеха смисъла на понятието време, търпението им бе безгранично.

Първа глава
Айрис Стърн зави към паркинга пред супермаркета и въздъхна: нямаше свободно място. Разбира се, че няма да има. До Деня на благодарността оставаха само три дни. Отгоре на всичко се налагаше утре да дойде пак, за да вземе и поръчаната прясна пуйка. Трябваше да стане в ранни зори, за да избегне навалицата.
Една по-организирана жена не би изпаднала в подобно положение. Например Лора, дъщерята на Айрис, щеше да напазарува, да приготви ястията и да ги прибере във фризера още преди седмици. Тровиш сипразника – бе й казала веднъж Лора, – като правиш всичко в последниямомент.
Айрис се опита да обясни, че не може да мисли за задушено с картофи и боровинков сос, докато умът й е зает с преподаване. Тя беше професор с натоварена програма и искаше да проведе всички изпити, да изнесе всички лекции и да изчисти от календара си всички служебни ангажименти. Чак тогава би могла да се съсредоточи върху задушеното с картофи.
Научи се да вършиш няколко неща едновременно – посъветвала я бе дъщеря й, – не е толкова трудно. И за Лора не беше.
Както и за Ана, майката на Айрис.
Седем години след смъртта на маминка Айрис още си спомняше лекотата, с която Ана се бе справяла с дома и семейството си, въпреки дългите часове благотворителна работа - по някакъв начин винаги съумяваше да е изрядна.
Айрис бе правила опити да е като майка си и в резултат се бе чувствала отчайващо неадекватна. Всъщност, ако трябваше да е честна, още продължаваше да се опитва, макар и не колкото преди – най-сетне бе събрала кураж да се върне в университета за докторската си степен. Дисертацията й бе за обучението на деца със специални нужди – Айрис открай време имаше талант за преподаване – и сега работеше с млади хора, самите те желаещи да се посветят на учителското поприще. За своя изненада и удоволствие, се бе превърнала в един от най-обичаните професори в университета – успех, който й помагаше да си припомня невероятните домакински умения на маминка с по-малко чувство за малоценност. Умения, които Лора, същинско копие на Ана, бе наследила.
Ако не беше дъщеря й, Айрис едва ли би се върнала утре в супермаркета за прясната пуйка. Не можем да сервираме замразена пуйка, мамо! - възкликнала бе възмутено Лора, сякаш майка й се канеше да нахрани семейството с хамбургери от Макдоналдс. Тъй като Лора щеше да лети от дома си в Южна Калифорния на следващата вечер и да приготви по-голямата част от празничната трапеза, Айрис бе отстъпила пред мнението на специалиста и бе поръчала прясна птица. Днес бе дошла да напазарува останалите продукти, продиктувани й от Лора по телефона.
Само да намери място за паркиране! Стигнала бе до края на първата редица от коли, но без успех. Внимателно заобиколи едно синьо комби, което се подаваше извън линията за паркиране, и продължи да пълзи като охлюв към следващата редица. Добре че днес разполагаше с достатъчно време.
Денят на благодарността бе от любимите празници на Айрис; в него имаше нещо толкова… неангажиращо. Не бе необходимо да се купуват и опаковат подаръци и после да се отварят с фалшиви уверения, че си искал точно това. Не се духаха миниатюрни свещички, докато опитваш да се усмихнеш на стряскащия начин, по който отминават годините. Нямаше ги и по-сложните чувства, изпълващи понякога Айрис на традиционните еврейски празници. Празници, които Тео, съпругът на Айрис, не желаеше да чества у дома. Той бе роден в началото на века в Австрия, във видно еврейско семейство, и по време на Холокоста бе изгубил млада жена и малко дете, както и всичките си останали роднини. От този кошмар бяха изминали повече от трийсет години, но той все още не можеше да прости на Господ, че е позволил да се случат подобни ужаси.
Тъй че Джими, вторият син на Айрис, бе този, който заедно с жена си Джанет организираше събиранията на фамилията Стърн за Рош Ашана, Йом Кипур, Ханука и Пасха. Тео не отказваше да отиде у Джими и Джанет за честването на тези празници, също както не бе отказвал на родителите на Айрис, докато Ана и Джоузеф бяха живи, и тя винаги си бе казвала, че това й е достатъчно; в края на краищата всички бракове са изтъкани от компромиси. Джанет организираше празниците с лекота, с каквато вършеше и всичко останало. Но напоследък Айрис бе започнала да се чувства… някак… хм, може би точната дума бе „измамена”.
Спомняше си как майка й се бе приготвяла за празниците. Ана бе сядала начело на маса, отрупана с приготвени от нея ястия; печено, залято с гъсто тъмно грейви, хрупкави картофени палачинки, пълнена риба в желиран сос, морковен сладкиш със сливи, ябълков щрудел с хрупкава маслена кора, подправени с канела напитки. На празник върху масата на маминка искряха сервизите от костен порцелан, сребро и кристал, купени за подобни случаи. Най-хубавите, защото бяха за семейството.
Разбира се, Айрис знаеше, че никога няма да постигне същото великолепие. Но на моменти й се искаше да създаде свои собствени традиции, които внуците й да си спомнят с умиление. Странно как човек се събужда един ден с желание за безсмъртие, каквото не е изпитвал дотогава.
Ала имаше и друго. Тя уважаваше своята религия и празниците, които са неотменна част от нея. В това отношение приличаше на баща си. Все още си спомняше блясъка в очите му, когато маминка благославя празничните свещи в първата нощ на Пасха. За него това бе най-прекрасното време от годината. Така бе дори през Депресията, макар тогава да живееха много по-икономично. Разбира се, баща й бе по-щастлив, когато маминка сядаше начело на масата с огромния диамантен пръстен, купен й от него. Наложило му се бе да го заложи, след като останаха без средства, а щом отново си стъпи на краката, първото, което стори, бе да откупи пръстена. Когато същата година празнуваха Пасха и диамантът отново заискри върху ръката на маминка, докато тя сервираше храната и наливаше виното, за Айрис бе ясно, че това е най-гордият ден в живота на баща й.
Именно тези спомени определяха същността на празниците. Някои бяха много радостни, други по-мрачни - ако през годината бе имало болка и загуба, – но всички заедно правеха семейната история. На религиозни празници тя се прибавяше към по-голямата, дълга четири хиляди години история на народа. История, която децата попиваха несъзнателно, особено когато се разказваше с много любов и чувство за хумор на маса, отрупана с ястия, приготвени по стари семейни рецепти. Понякога на Айрис й се струваше, че съвършено организираните семейни празници на Джанет, с поръчаната навън храна, сервирана от професионалисти, са някак безкръвни. А може би просто ревнуваше.
И ако е вярно, значи се държиш глупаво, укори се тя. Тео ти е дал да разбереш, че не желае да празнува у дома, и ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Престани да си губиш времето и да мислиш за това.
Пък и предстоящият празник не беше Рош Ашана или Пасха. Бе Денят на благодарността. Уютният ден на благодарността, когато времето е студено, а дните точно толкова тъмни, колкото да ти е приятно да си стоиш у дома. Денят на благодарността - този най-американски и най-неутрален от всички празници. Тео го обичаше дори повече от Айрис и го честваше с радост у дома. А тази година щяха да са още по-щастливи, защото всичките им деца щяха да се съберат под техния покрив за първи път от години. Предвид тяхната заетост и разпръснатост, това си бе истинско чудо.
Айрис зърна място за паркиране в другия край на паркинга и подкара натам. Ала в последната секунда един бял ван се вмъкна на мястото преди нея. Тя устоя на изкушението да надуе клаксона и продължи да обикаля бавно паркинга.
Разбира се, Джанет и Джими щяха да присъстват; те живееха в Манхатън - който бе на четиридесет минути път с кола от къщата на Айрис и Тео в предградията - и с дъщеричката си Ребека Рут винаги празнуваха Деня на благодарността у баби и деди. Айрис поклати глава. Ама че обръщение за достолепния старомоден Тео! Когато Джанет за първи път предложи Ребека да го нарича “деди”, той направи гримаса. Но Джанет не забеляза. Тя беше солта на земята; не само отличен лекар анестезиолог, а и чудесна майка и почтителна снаха. Ала въпреки това Айрис я намираше за малко… суха.
- Джанет смее ли се изобщо? - попитала бе веднъж дъщеря си. Двете с Лора си говореха всяка седмица по телефона и Айрис обожаваше тези разговори. – Май не притежава чувство за хумор. Иначе би забелязала колко се дразни горкият Тео, когато го наричат “деди”.
- Знам – съгласила се бе Лора. – Но и Джими е същият. Двамата са си лика-прилика.
- Мислиш ли? Защото понякога се чудя… Джанет е твърде уверена, а Джими никога не е бил борец…
- Че за какво да се бори? Двамата с Джанет са едно цяло. – В ума си Айрис виждаше как от другия край на линията Лора брои на пръсти доводите си. – И двамата са лекари и обичат да пазаруват. И двамата искат само едно дете. И двамата предпочитат да живеят в Манхатън и обожават операта. Създадени са един за друг. Дори ти няма за какво да се безпокоиш.
След този разговор Айрис престана да се безпокои – е, поне не колкото преди. Лора винаги съумяваше да я успокои.
Голям камион за доставки й пресече пътя и я принуди да спре. Тя погледна в огледалото за обратно виждане и разбра, че не може да даде на заден, зад нея имаше коли. Трябваше да изкача мъжете, които се потяха в студа, докато разтоварваха стоката върху рампата на супермаркета.
Айрис отново се върна към мислите си. Ще ми се поне за миг да проникна в умовете на децата си. Само така ще се уверя, че са щастливи. Но човек никога не може да каже дали близките му са щастливи. Особено децата му. Тези малки създания, които е държал в ръце, люлял ги е и ги е хранил, изведнъж се оказват пълни с изненади.
Това бе особено вярно за най-големия й син Стивън, смятан за най-надарения от децата й. Като тийнейджър и младеж той бе бунтовник, постоянно сърдит и брадясал, с дълга коса, която вечно бе мръсна. Протестираше пламенно срещу войната във Виетнам, което според Айрис бе разбираемо и дори похвално, но Тео се вбесяваше.
После бе отишъл твърде далеч, дори според Айрис. Напуснал бе университета и се бе присъединил към радикална група, „протестираща” по начин, който бе направо ужасяващ. Айрис потрепери от мъчителните спомени за онези години, когато се бе бояла да гледа вечерните новини, защото всеки млад човек, който бълваше ругатни с изкривено от ярост лице, докато го отвеждаха в затвора, би могъл да е нейният син. Накрая Стивън наистина бе арестуван, едва не разби сърцето на баща си и отвори пропаст в брака на родителите си. Или ако трябва да е точна, разшири вече съществуващата. Това бе довело до инцидент, струващ на Тео, пластичен хирург, ръката му, кариерата му и… Айрис си наложи да спре. Не си позволяваше да мисли за дните и месеците след злополуката.
Това бе мрачно, тъжно време, но го бяха преодолели с изумителен кураж и воля, Тео се бе преквалифицирал и бе станал онколог. А тя бе станала професор Айрис Стърн. Двамата бяха открили лечебната сила на прошката и бракът им бе оцелял. Толкова за това.
А Стивън? Айрис усети как върху лицето й плъзва усмивка. Нейният син, бунтовникът, който някога бе искал да скъса конституцията, сега бе… адвокат. „Трябва да променим системата отвътре” - обяснил бе на смаяните си родители. Този обрат дойде, след като бе приключил с най-лошата част от бунтарството си и вече работеше като консултант за една либерална организация във Вашингтон. Тъй като атмосферата в кулите от слонова кост го ограничаваше, той бе завършил право – за рекордно време, помисли си с гордост Айрис – и бе започнал работа в благотворителна фирма, наречена „Да помогнем на нуждаещите се”. Служителите й защитаваха само отчаяни и неспособни да платят за услугата клиенти, тъй че Стив все още бе своеобразен бунтар, ала както бе изтъкнала сестра му Лора, сега носеше риза и вратовръзка. И най-сетне изглеждаше доволен от живота си.
- Поне се надявам –казала бе Айрис на Лора преди шест месеца, по време на редовните им месечни разговори по телефона.
- Мисля, че е самотен – бе отбелязала Лора.
- Има достатъчно време да срещне някого. Няма нужда да пришпорва нещата.
В другия край на линията настъпи мълчание.
- Всъщност вече е срещнал, мамо – признала бе Лора. – Името й е Кристина. Той ми разказа за нея.
За пореден път Айрис се увери колко много споделят всички с Лора. Дъщеря й никога не ги съдеше и не си даваше мнението, ако не я помолят, но съветите й бяха умни. На Ана това би й харесало. И в най-тежките времена тя съумяваше да стигне до внуците си, дори когато собствените им родители се проваляха. Майка й беше за завиждане – не само красива и чаровна, но и умна. А сега и Лора бе за завиждане – приличаше досущ на нея.
- Стив не е споменал нищо. – Айрис се опита да скрие разочарованието си.
- Знам. Помоли ме да ви подготвя. Не е лесно за един син да доведе момиче вкъщи.
- Иска да се запознаем с нея? Толкова скоро?
- Връзката им е от няколко месеца, мамо. Не бързай да го съдиш.
- Знаеш, че не го правя.
Ала двамата с Тео не бяха харесали Кристина. Опитаха се, но напразно. Айрис го бе осъзнала само десетина минути след запознанството.
- Доколкото разбрах, едва е успяла да завърши гимназия – докладва Айрис на Лора след злополучната визита. – Знаеш, че не съм сноб и не държа на висшето образование. Мама е била прислужничка, когато е дошла тук, а татко беше бояджия… Но това момиче… Кристина… сигурно не е прочела и една книга в живота си. Изобщо не се интересува от политика и право или какви каузи привличат Стив. Чудя се за какво си говорят двамата! – После, за свой срам, бе изтърсила: - Поне да беше красива!
- О, мамо! Надявам се, че не си…
- Бях много мила с нея, ако това питаш. Макар че за нея май е все едно как се държа. Повече се интересуваше от цената на разни неща вкъщи.
- Може би просто е била нервна.
- Не сваляше очи от сребърните свещници на баба ти. Според нея мога да взема поне двайсет хиляди за пръстена, който татко подари на мама.
Дори толерантната Лора нямаше отговор за това.
- А татко как се държа? – попита.
- Баща ти е възпитан човек.
С други думи, държал се бе като аристократ и виенчанин. Хладно.
- Сигурна съм, че тя не забеляза.
- Дано и със Стив е било така.
- Той е толкова обсебен от нея, че не забелязва нищо друго. Не мога да си го обясня. Не вижда ли колко са различни? Като си помисля за всички хубави и умни момичета, които би могъл да има…
- Само че на Стив му трябва жена, която да спаси. Кристина е била негова клиентка, нали?
- О, да, разказа ни всичко. Хазяинът й увеличил наема и я изгонил и Стив спечелил делото. Разбира се, тя вече няма нужда да се тревожи къде ще живее - щяла да се мести при него.
- Виж ти.
- Знаеш ли какво ни каза, като беше тук? Стив я карал да се чувства като Пепеляшка, досега никой не се бил грижил за нея така. Голяма жена да иска да се чувства като героиня на глупава приказка! А Стив слушаше и се усмихваше. Не вярвах на очите си.
- Мамо, обещай ми, че няма да му кажеш. Той е влюбен в нея.
- Не го вярвам.
- Казва, че е. И го мисли.
- Тя го използва. Някой трябва да му отвори очите.
- Досега никой не е успявал да му ги отвори, ако си науми нещо. – Лора замълча. - Опиташ ли се да го разубедиш… знаеш какъв е…
Така беше. Айрис знаеше от собствения си горчив опит, че ако нейният умен и кипящ от енергия син си науми нещо безразсъдно или дори опасно, намесата само би влошила нещата.
- След всичко, което преживяхме заради него… сега и това…
- Не започвай да мислиш така и не позволявай и на татко да го стори. Това е нищо в сравнение с Виетнамския период на Стив, променил се е много. Пък и Кристина може наистина да е подходяща за него.
Айрис едва се сдържа да не извика.
- Той заслужава много повече!
- Може да е по-добра, отколкото си мислиш. Дай й още една възможност. И без това нямаш друг избор.
Айрис се бе опитала. В месеците след този телефонен разговор не бе изрекла една лоша дума против Кристина. Дори я бе поканила за Деня на благодарността.
- Но Стив казва, че имала работа – обясни Айрис на Лора. – И няма да крия, че се радвам.
- Съжалявам, че тази връзка те притеснява толкова.
- Не, просто… - Айрис усети как гласът й потрепери. – Мислех, че той няма да ми създава повече тревоги.
Но още щом изрече тези думи, осъзна колко са абсурдни. Хората винаги се притесняват за близките си, защото човешките създания не стоят на едно място. Променят се, израстват и продължават напред, не можеш да спреш това. Дори да си убеден, че вземат неправилни решения като Стив. Или като Филип, най-малкия син на Айрис.
Пред нея запотените мъже най-сетне разтовариха камиона, изкатериха се обратно на седалките и започнаха бавно да се изтеглят. Айрис ги последва, сега мислите й се преместиха от първородния й син към последното от децата й.
Филип не правеше такива явни грешка като Стив с Кристина. Той беше по-прикрит и по-непредсказуем. Затова сега й бе толкова трудно; защото, докато Филип растеше, тя нямаше никакви проблеми с него. Беше изтърсакът й - появил се бе на бял свят, когато тя бе мислила, че повече не може да има деца, и от самото начало бе спокойно и любящо дете. И талантливо. От петгодишна възраст Филип беше виртуоз на пианото – истинско дете чудо.
Дядо му Джоузеф беше безкрайно щастлив.
- Човек не знае кога ще се роди гений – бе отбелязал той, след като Филип бе изсвирил един Шопенов етюд пред семейството. – С баба му изобщо не сме музикални. Вярно, ти имаш талант, Айрис, но извинявай за откровеността, не си от същата категория като нашия малък Филип. - И Айрис трябваше да приеме, че синът й я е надминал. След което Джоузеф му бе предрекъл блестяща кариера. – Да, да, знам, че е трудно да успееш в класическата музика – съгласи се, когато Тео и Айрис се опитаха да го отрезвят. – Но все някой трябва да свири в Карнеги Хол и защо това да не е моят внук? – Въпреки резервите си, Айрис и Тео също си мечтаеха малко за подобно развитие.
Гледаха обаче да не споделят тези мечти с Филип и да не го притискат, но напразно. Момчето знаеше на какво се надява семейството му. И макар Джоузеф вече да бе починал, когато Филип влезе в Джулиард, Айрис знаеше, че в първия си учебен ден Филип е мислел за стареца, който бе имал такава вяра в него. Затова бе толкова ужасно, когато след две години обяви, че се отказва. Вече знам какво е истински гений – споделил бе с родителите си. – Виждам го в другите ученици. Знам, че не съм достатъчнодобър да бъда на върха, а не мога да се задоволя с второто място.
След което бе напуснал Джулиард и бе записал икономика. Нали знаеш, че повечето музиканти са добри математици – казал бе на Айрис с тъжна усмивчица, която разби сърцето й. После стана брокер на Уолстрийт и чарът и благият му характер му спечелиха доста клиенти.
- Обаче не ми харесва как живее – споделила бе Айрис с Лора. – Все тича нанякъде. И всичките тия пари, само за тях мисли. И никога не си е вкъщи… всяка вечер е по барове и ресторанти с тия негови „приятели”, които само се наливат… и вършат и по-лоши неща. И всяка седмица е с ново момиче.
Този път Лора не се бе опитала да я успокои.
- Все още страда за музиката си – отбеляза. – Много я обичаше, а тази брокерска работа не му е по сърце. Но още не е готов да си го признае. Просто трябва да почакаме да го осъзнае.
- По-добре да си дойде у дома за Деня на благодарността, вместо да си харчи парите в някакъв лъскав курорт.
- Права си. Ще му се отрази добре – замислено се бе съгласила Лора.
Айрис се бе примирила с положението. Но няколко дни по-късно Филип се бе обадил да каже, че ще си дойде за Деня на благодарността. Айрис бе сигурна, че зад това стои Лора. Беше точно в нейния стил. Така би направила и Ана.
Скоро след като Лора бе променила плановете на Филип за празника, на Айрис изведнъж й хрумна нещо.
- Всеки път те занимавам с братята ти – каза на следващото обаждане. - А ти как си? Знам, че с Роби не ви стигат парите. – Съпругът на Лора, Роби, бе археолог, който пишеше дисертация. Получаваше малка заплата като асистент на своя научен ръководител и водеше два от курсовете на професора.
- Разбира се, че не ни стигат – бодро бе отвърнала Лора. – Роби още работи върху дисертацията си. Знаеш как е.
- Само че Кейти расте и сигурно не ви е лесно. – Кейти беше деветгодишната дъщеря на Лора.
- Кейти е добре. Всички сме добре. Не забравяй, че направихме истински удар с наема, нали Роби взе квартира от университета, а и аз изкарвам малко от кетеринговата компания, за която ти казах. Не се безпокой за мен, мамо.
Айрис бе въздъхнала облекчено. Истината е, че й се искаше Лора да е нейната безгрижна, щастлива рожба.
- Твоята баба винаги казваше за теб „това дете няма да ти създава проблеми”. И се оказа права. Вършиш всичко с толкова стил… възхищавам ти се, Лора. Не знам дали другите майки могат да кажат същото за дъщерите си.
Едва ли моята би го казала за мен, добавила бе наум.
А Лора, която притежаваше способността да чува и неизказаното, я бе успокоила.
- Ще видиш, че ще изкараме страхотен Ден на благодарността, мамо.
Синовете й може и да имаха своите проблеми, но при Лора нещата наистина изглеждаха под контрол. Нейната красива, любяща Лора.
Айрис вдигна очи. Точно пред нея една кола даваше на заден. Мястото бе нейно! Тя тържествуващо паркира в освободеното пространство.

Ани и Уилям се спогледаха.
Джес се зачуди дали да набере 911, или направо номера на шерифа. Изборът му се спря на втория вариант и той запрелиства телефонния указател. Отново го порази фактът, че всичките му познати и приятели са мъртви или ги няма. Беше го осъзнал внезапно преди няколко месеца и сега мисълта отново го загложди, изпълвайки го с нежелана носталгия и страх. Областта се бе променила, а той не. Някога имаше за съседи дузина добри мъже и жени, на които можеше да разчита да му дадат съвет при такава ситуация. Сега ги нямаше. Всички бяха починали или бяха продали земята си и заминали за Аризона.
Докато набираше номера, видя как Ани, която бе станала от масата, светкавично протегна ръка и натисна вилката, прекъсвайки връзката.
Той я погледна озадачено.
- Господине, господин Суон с тях ли е? Имам предвид с онези полицаи.
- Не го познавам – отговори Джес. – Може и да е.
- Кажи му, Ани – подкани я Уилям от масата.
- Какво да ми каже?
- Не знаете какво видяхме – отговори момичето. – Видяхме няколко мъже да убиват един човек. Край потока. Видяхме лицата им. Но и те ни забелязаха.
Ролинс я изгледа напрегнато.
Докато разказваше припряно, а брат й вметваше по нещо в подкрепа на разказа й, тя не свали ръка от вилката на телефона. Джес продължаваше да стиска слушалката, вторачен напрегнато в момичето.
Хладнокръвно убийство, последвано от преследване, спасение като по чудо от някой си господин Суон, най-едрите свине, които някога е виждала, бягство през тъмната мокра гора до обора...
Но Ролинс явно се усъмни в разказа й.
- Ани, – каза той меко, – не съм чул нищо за застрелян човек. Тук не се случват такива неща, а ако беше станало, щях да узная за това.
Тя поклати глава и каза умолително:
- Наистина го видяхме. Аз и Уилям. Те стреляха в човека отново и отново, после ни видяха и ни преследваха. Стреляха по нас!
- Но откъде знаете, че и господин Суон е искал да ви нарани?
- Чух го да говори по телефона – обясни момичето. – Казах ви това.
- Обаче не знаеш с кого е приказвал. Може да си помислила, че казва едно нещо, а той да е говори за съвсем друго. Защо тези мъже биха искали да ви убият?
Ролинс млъкна и пак си помисли за огорчението, което беше забелязал в очите й. Явно то я беше направило предпазлива и недоверчива. Това беше тъжно. Днешните деца преживяваха толкова много и толкова рано...
- Ами ако след като се обадите на шерифа, тези мъже отново започнат да ни преследват? – попита Ани с насълзени очи. – Какво ще направите, ако това се случи?
Той понечи да обясни, че ще говори направо с шерифа, ще му обясни положението и причината за нейните страхове и ще оправи нещата. Но на лицето й бе изписано такова отчаяние, такъв страх, че не можа да го каже. Тя бе толкова сигурна в това, което е видяла, в това, което се е случило...
Но пък едно убийство в окръг Панд Орей щеше да бъде голяма новина. Фиона Притцел щеше да го е надушила като ловджийско куче само за да може първа да му съобщи новината, а не беше го направила. Издирващите екипи бяха обходили бреговете на потока, за да търсят Ани и Уилям, и щяха да са намерили трупа в къмпинга. Някой със сигурност щеше да е съобщил за изчезнал човек. В думите й нямаше никакъв смисъл.
Не знаеше как да постъпи. Може би да нахрани децата, да ги измие, да почака, докато заспят – те със сигурност бяха изтощени, – и тогава да се обади?
Но Суон не беше ли направил точно това, ако историята на Ани бе вярна? Не беше ли ги предал по същия начин? Не искаше да им дава повод отново да бягат, не трябваше да ги плаши повече. Щеше да им покаже, че на хората може да се вярва. В крайна сметка това място беше добро.
- Вашата история звучи доста правдоподобно – каза той помирително накрая. – Обаче не може просто да останете да живеете тук. Трябва да се приберете у дома и да видите майка си. Може би дори трябва да ви прегледа лекар, за да се увери, че сте добре.
- Добре сме – каза Ани. – Ако се наложи, ще живеем в обора, в онази дупка.
- Това е укрепление – поправи я Уилям.
- Няма да живеете в обора – заяви Джес, като сбърчи чело.
Изминаха няколко минути. Момичето продължаваше да притиска с ръка вилката.
- А какво ще кажете да се обадя на майка ви? – попита Ролинс. – Ще й съобщя, че сте добре. Така тя ще спре да се измъчва и съм сигурен, че ще знае какво да правим.
Видя, че Ани се мъчи да обмисли предложението му. Личеше си, че й се иска да отговори „да“, но нещо я възпира.
- Ние сме й сърдити – каза накрая.
- Вие може и да сте й сърдити – рече Джес, – но съм сигурен, че тя ви обича и вие й липсвате. Знаете как са майките.
Ролинс бе сигурен, че Ани искаше да възрази, но не го направи. Тя дръпна пръстите си от вилката и той чу сигнала на телефона.
- Какъв е вашият номер?

Безжичният телефон избръмча в ръката на Моника Тейлър и тя го погледна, все едно беше змия. Като чу звука, Суон влезе при нея от кухнята. Беше й казал, че трябва да проверява всички обаждания. От местната телефонна централа подслушвали линията и при нужда щели чрез записващо устройство да проследят обаждането и да открият телефонния пост.
Всеки път, когато звъннеше телефонът, в нея се надигаше паника и тя се вкаменяваше. Можеше да е добра новина за децата й и тя отчаяно искаше да е така. Но можеше да бъде и най-лошата новина.
- Моника, ще ми дадеш ли слушалката? – попита Суон.
Отново се чу звън.
- Защо трябва ти да вдигаш моя телефон?
- Вече обсъдихме това. В случай че са похитителите… или шегаджийско обаждане. Откачалките обичат да тормозят хора в твоето положение особено когато попаднеш в местните новини.
Още едно иззвъняване.
Оскар се приближи до нея и протегна ръка. Тя му подаде с неохота телефона.
- Домът на Моника Тейлър – каза той.
Тя наблюдаваше лицето му, мъчейки се да забележи някаква реакция. По ниския тембър на гласа в другия край на линията позна, че се обажда мъж.
- Да, тя е тук – каза Суон. – Кой я търси?
Оскар изчака минута. Моника не чуваше гласа на мъжа отсреща.
- Ало? – рече Суон.
Мъжът от другия край на линията заговори нещо и тя се досети по интонацията му, че задава въпроси.
- Тук е сержант Оскар Суон, пенсиониран полицай от ЛАПУ. Помагам на госпожа Тейлър. Кой се обажда?
Чу се приглушен глас. Суон кимна и няколко пъти каза „да“. После рече:
- Боя се, че не мога да ви помогна за това. Нямам правомощия тук. Предлагам да се обадите на шерифа.
Оскар затвори телефона.
- Нищо ли? – попита Моника, досещайки се за отговора по неговото държане.
Суон поклати глава и остави телефона на масата.
- Беше някакъв фермер. Не разбрах името му. Първо искаше да говори с теб, за да ти каже, че се надява скоро децата ти да бъдат намерени. Но всъщност истинската причина за обаждането му била, както каза, че някой от доброволческите отряди по издирването е съборил част от оградата му и няколко крави са избягали. Чудел се кой ще плати за щетите и ти чу какво го посъветвах.
- Аха...
- Исусе – възкликна Суон. – Човек очаква, че при всичко, което се случва, той би изчакал малко, преди да се оплаква за някаква ограда.
Моника безучастно се съгласи, но умът й бе другаде. Защо, чудеше се тя, Оскар трябваше да поема разговорите й? Ако наистина бяха похитителите, нямаше ли да е по-добре те да си мислят, че полицията не е замесена? Защо той да се обажда вместо нея?
о после изведнъж осъзна какво вероятно се случваше. Суон, шерифът и доброволците не вярваха, че става дума за отвличане. Те допускаха, че е станало най-лошото. Оскар бе тук, за да поеме първия удар, да научи новината и да и я съобщи внимателно, защото я познаваше.
Тя се опита да затвори очи и да заспи веднага, но не можа. Сетне се замисли за този „фермер“. В околността вече нямаше много такива. Запита се дали бе възможно…

Въртях се в леглото поне четиридесет и пет минути и чак тогава усетих, че се унасям в сън.

И точно преди да заспя дълбоко, някой ме стисна за рамото. Усетих миризма на сладък парфюм... и на още нещо, нещо ужасно. Чувствах се страшно отпаднала.

— Суки, къщата ти гори – каза някой.

— Невъзможно е – отвърнах. – Не съм включвала никакви електрически уреди.

— Трябва веднага да излезеш навън – настоя гласът. Някъде отдалеч се носеше непрекъснат пронизителен звук, който ме накара да се сетя за учебните пожарни тревоги в началното училище.

— Добре – казах аз с натежала глава от съня и пушека (който видях, след като си отворих очите). Едва тогава осъзнах, че пронизителният звук се носи от детектора за дим. Из жълто-бялата ми спалня се носеха плътни сиви облаци пушек, досущ като зли духове. Нямах сили да следвам темпото на Клодин, затова тя ме издърпа от леглото и ме изнесе на ръце през входната врата. Никога не съм била носена на ръце от жена, но – разбира се – Клодин не е обикновена жена. Остави ме да стъпя на ледената трева в двора и аз мигновено се събудих. Очевидно не сънувах кошмар.

— Къщата ми се е запалила? – Все още не можех да дойда на себе си.

— Вампирът каза, че онзи човек я е запалил – каза тя и посочи към левия край на къщата. Само че аз, в продължение на една безкрайна минута, не можех да откъсна очи от ужасяващата гледка пред себе си – задната веранда и част от кухнята горяха, а огънят озаряваше нощта в червено сияние.

Насилих се да погледна към бегониите и видях проснат на земята човек. Чарлз стоеше на колене до него.

— Обадихте ли се на пожарната? – извиках и към двамата, докато тичах боса към къщата, за да огледам трупа. Бял, гладко избръснат, около трийсетгодишен. Не го познавах.

— О, не, изобщо не се сетих – смотолеви Чарлз. По негово време изобщо не е имало пожарни служби.

— А аз не си нося мобилния телефон – въздъхна Клодин, която бе рожба на модерната цивилизация.

— Тогава ще се наложи да вляза вътре и да го направя, ако телефонът все още работи – казах аз и се завъртях на пета. Чарлз се изправи и ме изгледа сърдито.

— Никъде няма да ходиш – отсече Клодин. – Ей, новият, ти тичаш достатъчно бързо и ще успееш да се справиш.

— Огънят е смъртоносен за вампирите – отвърна той.

Така си беше; изгаряха като факли при първата искра. Успях да потисна егоистичния порив да го накарам да влезе, защото много исках да взема отвътре поне палтото, чехлите и дамската си чанта.

— Иди да звъннеш от телефона на Бил – казах аз и посочих надясно. Той изхвърча като ракета, а щом се скри от погледа ми, аз се втурнах към къщата и успях да вляза, преди Клодин да е успяла да реагира. Димът беше станал още по-гъст, а в кухнята, на няколко метра от мен, се виждаха пламъци. Уплаших се и осъзнах грешката си. Изобщо не трябваше да се връщам в къщата. Опитах се да запазя самообладание и се огледах за чантата си. Намерих я на обичайното й място в спалнята, а палтото ми лежеше върху стола в ъгъла. Не успях да намеря чехлите си, но трябваше да се махна оттам незабавно. Измъкнах чифт чорапи от чекмеджето на скрина и изхвърчах от спалнята с насълзени очи. Кашлях и се давех, но инстинктивно посегнах наляво, за да затворя вратата към кухнята. После си плюх на петите и хукнах към входната врата, но се спънах и паднах върху един стол във всекидневната.

— Глупачка! – изруга феята Клодин и аз изпищях. Тя ме грабна през кръста и отново ме изнесе през входната врата, стиснала ме под мишница като навит на руло килим.

Писъците и кашлицата блокираха дихателната ми система за минута-две – напълно достатъчно време за Клодин да ме отведе на безопасно разстояние от къщата. Настани ме на тревата и нахлузи чорапите върху босите ми крака. После ми помогна да се изправя и да напъхам ръцете си в ръкавите на палтото. Аз го закопчах и блажено й се усмихнах.

Клодин за втори път се появяваше от нищото, за да ми спаси живота. Първия път заспивах на волана след един много дълъг и изморителен ден.

— Изобщо не ми е лесно с теб – засмя се тя, но вече не толкова искрено.

Лампата в коридора на къщата угасна. Предположих, че или бушоните са гръмнали, или пожарната служба е изключила електричеството.

— Съжалявам – измърморих аз. Нищо друго не ми дойде наум, макар да не разбирах защо трябваше да се извинявам на Клодин, след като не нейната, а моята къща гореше. Исках да изтичам в задния двор за по-добра видимост, но Клодин ме стисна за лакътя.

— Не се приближавай – отсече тя. Опитах се да измъкна ръката си от хватката й, но не успях. – Чуй, колите пристигат.

Вече се чуваха сирените на пожарните коли и аз мислено благослових всеки човек, който идваше да ми помогне. Пейджърите на всички доброволци се бяха разпищели и те бяха скочили от топлите си легла, за да ми се притекат на помощ.

„Баракудата” Хенеси, шеф на брат ми, паркира колата си на алеята, изскочи отвътре и хукна към мен.

— Вътре има ли други хора? – извика той. Зад неговия автомобил спря пожарна кола и новичкият ми чакъл се разхвърча наоколо.

— Не – отвърнах.

— Има ли газови бутилки?

— Да.

— Къде?

— В задния двор.

— Къде е колата ти, Суки?

— Отзад – отвърнах. Гласът ми започваше да трепери.

— Газова бутилка в задния двор! – изкрещя Баракудата през рамо.

Чу се вик в отговор, последван от бурна активност. Разпознах Хойт Фортънбъри и Ралф Тутън, плюс още няколко мъже и две жени.

Баракудата размени няколко бързи реплики с Хойт и Ралф и извика при себе си някаква дребна жена, която изглеждаше като премазана под огромната тежест на екипировката си. Хенеси посочи към неподвижното тяло в тревата, жената свали шлема си и коленичи до него. Огледа го, опипа го и накрая поклати глава. Чак тогава я разпознах – медицинската сестра на доктор Робърт Мередит, Джен Някоя-си.

— Кой е мъртвецът? – попита Баракудата. Не изглеждаше особено разтревожен.

— Нямам представа – едва чуто отвърнах аз с треперещ глас. Клодин прехвърли ръка през рамото ми и ме притисна до себе си.

До пожарната кола спря полицейска. От шофьорското място изскочи шериф Бъд Диърборн. До него се возеше Анди Белфльор.

— Опа! – изхълца Клодин.

— Аха – добавих аз.

Отнякъде се появи Чарлз, следван по петите от Бил. Вампирите впериха погледи в трескавата активност наоколо и едва минута по-късно забелязаха Клодин.

Дребната жена се изправи, нахлузи отново шлема си и извика:

— Шерифе, бъди така добър и извикай линейка да прибере трупа.

Бъд Диърборн даде знак на Анди и той веднага извади радиостанцията си.

— Един мъртвец не ти ли стига, Суки? – опита се да се пошегува Бъд Диърборн. Бил ядосано изръмжа.

Пожарникарите счупиха прозореца до масата за хранене, принадлежала още на прапрабаба ми, и в нощното небе се издигна облак искри. Пожарната кола се придвижи напред и точно в този момент ламариненият покрив над кухнята и верандата изхвърча във въздуха.

Къщата ми потъна в пламъци и гъсти облаци дим.

* * *
С фенерчето в ръка, Уолт се движеше методично през храстите. Чу как Беатрис дращи по страничния прозорец на черокито и му се прииска да можеше да я пусне. Наетата от Гейл кола бе зарязана в една долчинка между два обрасли с дървета хребета, разположени в посока изток-запад. При този покров от елхови клони изглеждаше истинско чудо, че Гили е забелязъл топлинното излъчване, и Уолт прие това за знак, че е настъпил поврат в разследването. Случаите се обръщаха или в твоя полза, или в твоя вреда, и с времето той бе станал суеверен.
Видя го като бял проблясък - цвят, на който не му беше мястото в горската палитра. Приближи се със затаен дъх и за малко да повика Гили при находката си.
Отмести папратите, разкривайки гладката ръкохватка на бейзболна бухалка. Наведе се и се протегна по-напред, за да издърпа преплетените растения и да открие широкия край на бухалката.
Сърцето му биеше учестено, сякаш бе пробягал голямо разстояние или бе тренирал на лежанката. Отначало откритието го въодушеви, изпълни го с детска радост, бетонира теориите му и потвърди следователското му майсторство. Помисли си колко ли щеше да се впечатли Болд, щом разбере, че подозренията му към Винс Уин не само са били основателни, но и точно в целта.
Току под горния край на бухалката имаше ръждиво петно и нещо, което приличаше на човешка коса. Пред него бе оръжието на убийството и макар че тепърва му предстоеше да свърже изоставянето на автомобила със захвърлената бухалка и да направи проверка на времето, връзката с Гейл изглеждаше неизбежна. С малко късмет случаят можеше да бъде приключен до обяд, а камерите и репортерите да си заминат.
Той надяна хирургически ръкавици и се озърна назад. Беше изгубил от поглед Гили в гората. А далеч долу проблеснаха за първи път пристигащи фарове. И зад тях още един чифт. Екипът му щеше да е тук до минути и той се надяваше Фиона да е сред тях, за да има с кого да отпразнува находката.
Коленичи и тъкмо посягаше към средната част на бухалката - за да не докосне нито ръкохватката, нито следите от кръв, - когато фенерчето му освети релефен надпис с ръкописен шрифт, от който се четяха три букви: „тън".
Той разбираше от бухалки - особено „Луисвил Слагър" - и знаеше как са разположени логото и надписите върху различните марки. Това тук не съответстваше на нищо познато. Умът му автоматично заработи, мъчейки се да отгатне с името на кой играч е надписана тази бухалка и защо надписът е гравиран толкова високо. Завъртя я леко и се появи остатъкът от името: Енгълтън.
Звезден спонсор на Малката лига на Ууд Ривър: Майкъл Енгълтън.
Уолт замръзна, докато звукът от приближаващите се коли се усилваше. Смутен и замаян, той осъзна, че не диша. Тази бухалка трябваше да идва от колекцията с автографи на Винс Уин. Трябваше да докаже отвъд всякакво съмнение, че Уин е раздал правосъдие със собствените си ръце точно както бе заплашил, че ще стори.
Следващият образ в главата му бе този на Кайра Туливич, която беше надигнала бухалка и вървеше откъм къщата на Енгълтън към Уолт, докато той надничаше през прозореца на Фиона. Кайра, толкова травматизирана и измъчена, че не можа дори да произнесе речта си, без да я осени ярък спомен, който й попречи да продължи.
Колите се приближаваха. Уолт се поколеба с ръка върху бухалката.
- Може да е била открадната - изрече той на глас, после мигновенно млъкна, мислейки за мъжа от планината, или производителя на амфетамини, или онзи, който бе опустошил къщата на Бъркхолдър.
Стиснал здраво бухалката, той я понесе, като я държеше ниско и я полюшваше в ритъма на крачките си. Отправи се бързо към чакащия джип. Беатрис се разлудува, като го видя да се приближава. Фаровете на пристигащите коли идваха все по-близо.
Гили Менкез изникна от нищото зад изоставената кола.
- Шерифе?
Уолт спря и премести бухалката така, че Менкез да не я вижда.
- Да, Гили?
- Има ли още нещо, което да направя? – попита той.
- Иди да махнеш на колите да спрат, за да не повредят следите. Спри ги, колкото можеш по-далеч оттук, и им кажи да угасят фаровете. Побързай.
Гили хукна. Малко след това, когато фаровете угаснаха, Уолт отвори багажника на джипа си, изгаси вътрешната лампа, уви бухалката в синя мушама - същата, която бяха използвали, за да преместят тялото на Гейл - и напъха вързопа зад раницата за спешни случаи, в ъгъла зад задната седалка.
Каза си, че само съхранява улика, крие я, за да не узнае никой за съществуването й, така че да няма възможност за изтичане на информация към пресата, преди да я е регистрирал и анализирал както следва. Така че всяко доказателство, което тя предоставеше, да може да бъде използвано ефективно и правилно, преди да бъде опорочено от съда на общественото мнение.
Той не криеше улики. Не правеше нищо нередно.
Но тогава защо бе скрил бухалката от Гили? Защо я бе прибрал на тайно място в багажника на джипа си, вместо да документира мястото на откриването й със снимка - стандартната полицейска процедура при намиране на възможно оръжие на убийство?
Той затвори багажника и в този миг Фиона се появи в светлината на предните фарове на джипа. Зад нея изникна Бардж Леви, който носеше тежка раница в дясната си ръка. А миг по-късно и двама заместник-шерифи, единият от тях - Томи Брандън.
- Шерифе - извика Фиона, подмятайки две чанти с фотографска техника. Приличаше на скелет в слабата светлина. Крехка, бледа и изтощена, тя се приближи.
- Г-це Кеншоу - каза Уолт и гласът му изневери.

Мъжете излязоха от къщата, качиха се по колите и потеглиха. Минаха обратно през селото, пресякоха Десай, пропълзяха по моста и излязоха на пътя, който водеше към долината Суат и планините. Магс усети, че с всеки изминал километър започваше да се успокоява – бяха си сложили главите на гилотината, но по някаква мистериозна причина острието не беше паднало.
Точно преди да започне изкачването на югозапад, пътят правеше завой зад някакви скални зъбери. Точно тогава се натъкнаха на блокадата.
Пикапът „Тойота” с допълнително преправена каросерия беше спрял напряко на пътя, на около двеста и петдесет метра пред тях, а в каросерията му се виждаше триножник с монтирана картечница. Трима талибани стояха край оръжието, а в кабината имаше още двама. Гражданската милиция очевидно не очакваше някой да се появи откъм Мингора и картечницата, 50-и калибър, представляваща всъщност руска изработка на 12,7-милиметрова TUV, беше насочена към другата страна на пътя. Ала щом видяха приближаващия се микробус, талибаните побързаха да обърнат дулото й към тях. Единият от мъжете скочи от каросерията на пикапа.
Стой! – извика той.
Майоре... – понечи да каже нещо Снайдер.
Армстронг спря микробуса, вдигна ръце и погледна талибана право в очите.
Не е кой знае какво – изсъска през зъби той на английски към останалите в микробуса. – Ще ги избием. Магс, ти слизай отзад и си вземи автомата. Цели се в онези до картечницата, аз ще те прикривам, стой отстрани на микробуса.
Дадено – отговори Магс.
Готов ли си, Крис?
Да, сър.

Снайдер не беше съвсем сигурен дали е готов. Картечницата пред тях имаше три дула и беше с обхват почти километър. Знаеше, че при стрелба от толкова близо това нещо спокойно отнася глави. Снайдер не успя да види как Магс се измъкна от задните врати на микробуса и изстреля един откос към картечарите, преди другите трима талибани да изведат него и Армстронг от колата. Започна да се моли тихо: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля...
Спокойно! – каза Армстронг с гласа на пилот, който съобщава на пътниците за предстояща турбуленция.
Някъде зад тях скритият Магс свали предпазителя на автомата и отвори задните врати.

Талибанът вече тичаше към тях, вдигнал лявата си ръка и сграбчил автомат в дясната. Единият от двамата в каросерията на пикапа насочи прожектор и силният му лъч почти ги заслепи.
Обърни! – изкрещя талибанът.
Армстронг натисна спирачка и свали прозореца. Микробусът се приближи още малко напред.
Имайте милост! – извика той на пущунски. – Карам баща ми към болницата в Пешавар. Много е болен.
Талибанът застана пред микробуса и свали автомата.
Без изключения за полицейския час – извика той. – Връщай го у дома!
Моля ви. Няма да преживее нощта. Той е отзад, говорете с него, иншала, ще видите.
Докато Армстронг говореше, Магс отвори задните врати и слезе на пътя зад микробуса. Армстронг натисна леко газта и колата се премести малко по-напред.
Няма да повтарям! Обърни! – настоя талибанът.
Магс отстъпи встрани и изстреля първия откос към мъжете край картечницата. В този момент Армстронг натисна газта и микробусът подскочи към талибана на пътя. Той успя да стреля три пъти – и трите неточно и във въздуха, – след което изчезна с вик под колата. Предните гуми на мицубишито минаха през тялото му, задните също и микробусът продължи напред.
Стрелецът в каросерията на пикапа извика от болка, люшна се напред и успя да се добере до спусъка. Картечницата изстреля един продължителен откос високо над главите на войниците. Другият талибан в каросерията опита да изблъска приятеля си настрана, но Магс изпрати втори откос в тяхна посока, куршумите се забиха в рамото му и го проснаха назад в пикапа.
На седалката до шофьора в мицубишито Снайдер гледаше вцепенен как микробусът се приближава към тойотата и изпита странното усещане, че в момента всъщност не се намираше в микробуса и не преживяваше всичко това, а гледаше сцената на филмова лента. Знаеше, че в мигове като този животът сякаш преминава пред очите на забавен каданс. Обзе го чувство на нереалност...
Микробусът се вряза в пикапа отляво, смачка страничната врата и уби намясто талибана, седнал до шофьора. След удара Армстронг и Снайдер отскочиха напред, но предпазните колани ги удържаха. Двигателят на микробуса влезе в купето откъм страната на Снайдер, премаза левия му крак и пречупи костите на подбедрицата му, сякаш бяха клечки за зъби.
Снайдер пищеше от болка, докато шофьорът на пикапа успя да се измъкне от тойотата и да побегне към храстите надолу по склона към Мингора. Армстронг вдигна оръжието си и стреля през страничното стъкло на микробуса, но не успя да улучи.
Добре ли си? – обърна се Армстронг към Снайдер.
Не мога да помръдна, майоре, кракът ми...
Армстронг погледна надолу и видя, че глезенът на приятеля му е извит назад под странен ъгъл, непостижим дори и за най-добрия инструктор по йога.
Ще те измъкнем оттук – успокои го той.
Да, сър.
Армстронг се опита да отвори микробуса откъм своята страна, но рамката беше изкривена след удара и вратата не можеше да помръдне. Той се измъкна през задната страна на мицубишито, стиснал лаптопа в ръка, и в този момент видя, че изпод предния капак на микробуса се вдига облак дим. Борейки се за глътка въздух, Снайдер разби с лакът стъклото откъм своята страна, показа главата си навън и се закашля.
Магс тичаше към катастрофиралия микробус, когато единият от талибаните в каросерията на пикапа се съвзе и се изправи на колене. Автоматът му беше отхвръкнал някъде зад него и той се пресегна да го вземе, но раната в рамото му не му позволи да протегне ръката си докрай. Видял, че няма да успее, мъжът внимателно вдигна ръце...
И точно в този момент Магс изстреля третия си откос. Мъжът се строполи възнак в каросерията на пикапа. Без пленници, не и тук, не и сега.

Нисанът се приближи и останалите четирима от отряд „Делта” изскочиха отвътре. Армстронг подаде лаптопа на Таск, който шофираше, и го отпрати обратно към колата.
Таск, ти заобиколи пикапа! – изкомандва той. – Ако нещо тук се обърка, вземай това и изчезвай. Снайдер е притиснат – обърна се той към другите трима от „Делта”. – Кракът му е счупен. Трябва да го измъкнем.
Димът изпод капака на мицубишито започна да става по-гъст, но Армстронг изпълзя обратно вътре, докато тримата войници се опитваха да отворят вратата с щанга. Снайдер крещеше от болка и ругаеше, а гласът му отекваше из цялата долина. Армстронг го хвана под мишниците и се опита да го издърпа към задната страна на микробуса, а в този момент Магс също се качи при него и двамата заедно успяха да извадят Снайдер от клопката точно преди предницата на мицубишито да избухне в пламъци. И тримата кашляха от дима, а лицето на Снайдер беше почерняло от сажди.
Измъкнахме те – каза Армстронг.
Магс, Армстронг и тримата от „Делта” отнесоха ранения Снайдер в нисана, спрял на двайсетина метра след пикапа. Резервоарът на микробуса избухна някъде зад тях и при взрива мицубишито отхвръкна на пет метра височина. Когато се стовари тежко на земята, от колата не беше останало нищо повече от купчина ламарини, от които се издигаха буйни жълто-оранжеви пламъци.
Това няма как да го върнем вкъщи – кимна Армстронг към горящите отломки.
Да вземем пикапа.
Ще го оставим на пътя, това ще ни спечели малко време. Всички ще се качим при Таск – каза Армстронг.
Ще бъде претъпкано като в онзи автобус – рече Магс и погледна към долината, разстилаща се в краката им. На разстояние от около десет километра, някъде близо до Мингора, се виждаше малък конвой от коли, запътили се към тях в тъмнината. – Аз ще се погрижа за блокадата – каза Магс.
Докато Армстронг и останалите качваха Снайдер в нисана, Магс взе една граната и изтича при пикапа. Ключовете му бяха все още на таблото. Магс включи двигателя и даде назад, а отвън се чу рязко метално проскърцване, когато пикапът се завлече покрай останките от микробуса и спря така, че пътят остана напълно преграден от двете коли.
Магс слезе от пикапа, отдалечи се на двайсетина стъпки, хвърли гранатата в каросерията му и залегна встрани от пътя. Скри лице в ръцете си, за да се предпази от двойната експлозия, когато първо се взриви гранатата, а след това и резервоарът на тойотата избухна в пламъци и нощта се обля в светлина.
Над главите им отекна гръм, сякаш небесата аплодираха стореното. Магс изтича обратно към нисана, който се беше отдалечил на стотина метра напред, а щом стигна до него, видя, че го очакваше отворен багажник с няколко дупки от куршуми, пробити в него, за да влиза въздух.
Аз или ти? – попита го Армстронг и посочи с поглед отворения багажник.
Е, щом няма да сме и двамата... – опита се да се пошегува Магс. – Ти си по-висок, качи се в колата – предложи той накрая и се вмъкна в тясното пространство, свивайки крака, така че да се побере. Избута настрана един автомат, който опираше в гърба му, и Армстронг хлопна капака след него.


Следващите три часа бяха определено най-неприятните в живота на Дуейн Магс. Пътят пред тях се извиваше като зле проектирано влакче на ужасите, от което скоро започна да му се повдига. През дупките в багажника влизаше вода и Магс целият подгизна. Освен това нямаше как да разбере дали талибаните не наближаваха, въпреки че в случая май беше най-добре да не знае – така или иначе щеше да разбере веднага щом започнеше стрелбата.
Но тя така и не започна. Най-накрая автомобилът спря и капакът на багажника се отвори. Магс размърда схванатите си крака, но не се опита да се изправи, цялото му тяло се тресеше. Досега не беше осъзнал, че всъщност трепери от студ. Някъде в далечината се чуваше шум от преминаващи автомобили.
Забавно ли ти беше? – попита го Армстронг.
Да качите черния в багажника! И това ако не е чист расизъм – опита да се пошегува Магс.
Отпред не беше по-хубаво, повярвай ми.
Къде сме?
На пет минути от магистралата, свързваща Исламабад с Пешавар. Успяхме! Дори не можаха да се доближат до нас, явно блокадата на пътя свърши работа. Браво на теб! – каза Армстронг и му протегна ръка. Магс я отблъсна настрана.
Тук ми е добре – каза той. – Събуди ме, като стигнем в посолството.
Хайде де, сигурно си премръзнал – опита се да го придума Армстронг.
Карай – каза Магс, въпреки че не беше сигурен защо толкова се противи. Знаеше само, че ако искаха да го извадят точно в този момент, щеше да се наложи да го измъкват от багажника на ръце.

Пристигнаха в посолството малко преди изгрев. Магс знаеше, че трябва да поспи, но беше прекалено напрегнат – всички бяха, дори и Снайдер със счупения крак, и не само заради ужасните неща, които току-що бяха преживели.
Не, всички те се питаха едно и също нещо:
Какво мислиш, че има тук? – попита Армстронг, докато разтваряше найлоновата торба, в която бе увит лаптопът. Беше модел ThinkPad X60 на IBM. Магс не беше кой знае какъв специалист, но му се стори, че лаптопът е напълно здрав, дори и зарядното му беше там, залепено с тиксо за дъното.
Готино пакистанско порно? – предположи Таск.
Те имат ли въобще готино порно?
Не. Точно това му е специалното на лаптопа.
Магс включи зарядното и посегна да натисне копчето на лаптопа, но изведнъж се спря като закован.
Ами ако в него има вирус, който изтрива целия хард диск, щом го активираме? – попита той.
Ако нещо се обърка, веднага ще го спрем и ще го изключим – успокои го Армстронг. – Не може да се изтрие толкова бързо.
Сигурен ли си?
Сигурен съм.
Магс си помисли, че щеше да е по-добре, ако бяха изчакали. Но от друга страна, тази нощ едва не бяха умрели заради тази купчина пластмаса и сега имаха правото да разберат тайните й. Посегна към копчето и го включи, докато погледите на всички следяха как машината се събужда за живот.

Глава #7
Изпитите

Най-лесният начин да свършиш много неща е да ги вършиш едно по едно.
Моцарт

...

SAT

Когато говорим за кандидатстване в САЩ, всички, които знаят нещо по въпроса, се сещат за една абревиатура, която е колкото важна за университетите, толкова и омразна за кандидат-студентите: SAT. Това e съкращение от Scholastic Assessment Test – тестът с най-голяма тежест във вашето кандидатстване. За SAT може много да се говори, но тук ще ви разкажа само основното, защото най-важното е вие да седнете да учите, да решавате много пробни тестове и да се явите най-много два или три пъти на реалния изпит. С повече явявания ще изглеждате несигурни в себе си.
SAT се провежда от американската неправителствена организация College Board. В България „удоволствието” да се явите на този изпит през 2009 г. струва $71, които трябва да се преведат по банков път. SAT се провежда шест пъти в годината в София, Благоевград, Русе, Свищов, Варна и Велико Търново. В София изпитът се провежда от фондация „Св. св. Кирил и Методий” и се държи в сградата на Първа английска гимназия. Месеците, през които можете да се явите, са октомври, ноември, декември, януари, май и юни. Регистрацията трябва да се направи най-късно два месеца преди изпитните дати, като за всяка дата има краен срок, който трябва да следите. Таксата включва безплатно изпращане на изпитните резултати до четири избрани от вас университета.
SAT се провежда винаги в събота. Изпитът продължава три часа и четиридесет и пет минути, а с подготовката и почивките достига около четири часа и половина. Само през почивките можете да хапнете и пийнете нещо, което сте си подготвили предварително, но без да говорите и да си помагате по какъвто и да е начин. SAT се състои от три части. В едната ще четете, пишете и поправяте, в другата ще решавате задачи по математика, а в третата ще трябва да пишете есе. Всяка част се оценява поотделно от 200 до 800 точки, след което резултатът от отделните компоненти се събира. Можете да получите от 600 до 2400 точки в зависимост от това, дали и колко сте се постарали в подготовката си. Въпросите в отделните части са подредени по трудност. Винаги започвайте с най-лесните.
В първата част на изпита – Critical Reading, или така нареченото „четене с разбиране” – ще се сблъскате с две различни изпитания: попълване на липсващи думи в изречение и четене на текст с отговаряне на въпроси към него. Mатематическата част на SAT има три раздела. Първо ще имате двадесет и пет минути, за да отговорите на двадесет въпроса в тестова форма.
Във втората, също двадесет и пет минутна част, ще се изправите пред осем текстови въпроса и десет grid in въпроса (въпроси, в които нямате избор от възможни отговори, а трябва сами да дадете отговор). За третата част разполагате с двадесет минути. Тя се състои от шестнадесет текстови въпроса. За математическата част на SAT организаторите от College Board позволяват да си помагате с калкулатор.
В третата част на изпита ще трябва да напишете есе и да отговаряте на въпроси към текст. Задачата ви е да определите кога едно изречение е грешно написано и как може да се поправи и подобри. След тази част ще имате двадесет минути да напишете есе на зададена в момента тема. В повечето случаи темите са философски и позволяват доста свободна интерпретация. От вас не се изисква да знаете всичко по всяка тема, а просто да изразите мнение по даден въпрос и да се обосновете с добре структурирани и убедителни аргументи. Есето се оценява от нула до шест поотделно от двама проверяващи. Ако техните оценки се различават с повече от една точка, се намесва и трети проверяващ арбитър, за да бъде оценяването възможно най-коректно и безпристрастно.
SAT е изключително тежък изпит и в това няма нищо случайно. Той изисква много богат речников запас от думи на английски език. College Board издава списък с 3500 думи, които трябва да знаете, за да се справите добре със SAT. Това са наистина много думи, за които трябва да намерите време освен всички частни и гимназиални уроци, извънкласни занимания, тренировки, репетиции и т.н. Не се заблуждавайте, че знаете голяма част от тях от училище или от частната школа по английски език. Най-вероятно не е така. Това са думи, част от които са чужди дори за много американци. Става дума за литературни и научни термини – думи, характерни за високия академичен стил, които се срещат в университетските лекции и учебници, но не и във всекидневната реч. Точно това проверява SAT – доколко сте потготвени за това, което ви очаква, ако ви приемат. Най-добрият начин да научите думите за SAT е с така наречените study cards. Става дума за нещо много просто: картонени листчета, които от едната си страна имат написана дума, а на другата страна – значението, обяснено на английски език. Под обяснението е дадено и примерно изречение, в което е използвана думата, за разберете добре смисъла й в контекста на речта. Ето как ще ви помогне направата на study cards:

1. Ще научите много думи дори само докато правите тези карти.
2. Когато преговаряте, ще можете да преглеждате първо предната страна на листчетата и да обръщате само листчетата с думите, които все още не сте научили.
3. Можете да помолите приятел, учител или родител да ви изпитва, като ви показва само предната страна на думи по негов избор. Така ще придобиете много добра представа върху кои думи ще трябва още да поработите.
4. Преговарянето на думи по този начин е много по-лесно и бързо, отколкото в тетрадка
5. Ще научите думите в контекста на реални изречения, а не сами по себе си, което ще ви помогне много в изпитния ден.
Моят съвет е да разпределите думите за SAT в зависимост от времето, с което разполагате, и да си правите study cards всяка седмица, преговаряйки и всички останали думи, които сте научили до този момент. Нормално е да учите от петдесет до сто нови думи на седмица, при положение че ви остава време да преговаряте и старите.

Изпитът е труден, но честен. Всички кандидати получават еднакъв шанс – постижение, с което българската образователна система за съжаление невинаги може да се похвали. Няма как да не ви дам и няколко съвета от моя собствен опит със SAT, след като ви издекламирах всички факти и статистики, свързани с изпита. Явявал съм се на SAT само веднъж не защото се смятах за прекалено умен и подготвен, а защото в моето кандидатстване всичко се случваше в последния момент. Кандидатствах много късно и имах само по един шанс да се явя на всеки изпит. Не повтаряйте моята грешка. Макар че обстоятелствата ми помогнаха да се мобилизирам докрай, когато погледна назад, разбирам колко лесно е можело да се провали всичко. Кандидатствайте по-рано. Бъдете подготвени с всичко много преди определените срокове. Оставете си място за грешки, както и за неща, които не зависят от вас. Такива винаги ще има. Дайте си време да се явите по няколко пъти на всички изпити. Всички студенти в САЩ, с които съм говорил, бяха подобрили резултатите си по този начин. Университетите приемат само най-високия ви резултат, така че ако разполагате с време, не се притеснявайте от провалите. Те са само стъпки към успеха.
Да се върнем към самия изпит. След като сте се подготвяли за изпита известно време, ще дойде денят, в който ще трябва да се отправите към мястото на сражението – изпитната сграда, въоръжени със знания, спокойствие и търпение. Не отивайте сами. Вземете със себе си родител, приятел или учител, който да сподели напрежението с вас и да ви бъде морална опора. Подготовката ще е приключила, но самият изпит може да протече много различно в зависимост от това, как ще преодолеете напрежението и каква част от знанията си ще покажете. В крайна сметка не е важно колко знаете, а какво ще покажете. Както в спорта, бизнеса, политиката и изкуството, така и във всяка друга област, която включва съревнование под напрежение, печели най-хладнокръвният. Резултатът ви на SAT зависи от това, колко знаете, какво ще покажете и какъв късмет ще имате. За да разберете това послание, ще ви дам един пример от олимпиадата в Атина през 2004 година, когато нашият сънародник Милен Добрев спечели златния медал по вдигане на тежести в категория до деветдесет и четири килограма. Интересното в случая е, че друг български състезател в същата категория, Никола Колев, беше вдигал много по-големи тежести в тренировките преди олимпиадата. Когато настъпи моментът на истината обаче, Милен Добрев показа сто процента от способностите си и си тръгна от Атина с олимпийската титла, докато Никола Колев след три неуспешни опита дори не намери място в класирането. Същото е и с изпитите. Печели този, който освен че е подготвен, успява да покаже всичко, на което е способен, тогава, когато това има значение. Освен всичко, което можете да контролирате, има и чиста доза късмет. Никой не може да научи всичко, затова трябва да вярвате, че когато дойде времето за изпита, трудът ви ще бъде възнаграден. А дотогава се съсредоточете върху това, което можете да контролирате. Пригответе се добре за петте часа, които ще прекарате в залата. Закусете добре. Изпитът наистина е дълъг. Ако и вие имате навика да инспектирате съдържанието на хладилника на всеки два часа, SAT ще е истинско изпитание на волята. Вземете си и нещо за хапване в почивката: шоколад, сандвич, плод, дори и енергийна напитка. Набавете си всичко, което ще ви помогне да се съсредоточите и да не мислите за глад, жажда и умора. Подгответе си няколко молива, гума и калкулатор. Не е зле да имате и часовник до себе си, за да не ви се налага да разчитате на този в залата. Ще ви трябват също желязно търпение и здрави нерви. Не се явявате на SAT всеки ден. Дълготрайната концентрация върху такава значима цел не е лесна, но може да се тренира с пробни изпити в условия, подобни на тези в изпитния ден.
SAT е истинско предизвикателство и голямо приключение – като започнем от безкрайния списък с думи, преминем през многото пробни изпити и стигнем до самия изпитен ден. Ако трябва с едно изречение да определя какво тества SAT, това е способността да „стискате зъби”. Ако това, което прочетохте за този изпит, ви се струва много, прави сте. Наистина е много. Това е и причината само най-заслужилите гимназисти на есен да полетят към приключението, наречено образование в чужбина. Не се отчайвайте. Всичко е постижимо, ако го искате достатъчно силно и ако сте готови за известно време да намалите забавленията. SAT обаче не е всичко, което се изисква от вас. Идва времето, в което ще си говорим за SAT II – изпитът, който ще ви е необходим, ако се целите в най-елитните американски университети.


SAT II

Сигурно си мислите, че тези изпити са подобни на SAT I. И да, и не. Макар че се провеждат от една и съща организация, изпитите SAT II проверяват знанията ви по отделни учебни предмети, различни от английския. През 2009 г. те струваха $55 за един предмет, $64 за два и $73, ако се явите на три предмета, което е трудно, но не и непосилно. Моят съвет е да ги разпределите във времето, ако е възможно, и да се подготвяте за всеки един поотделно. Сигурно ви направи впечатление, че когато говоря за SAT II, използвам множествено число. Казвам „изпитите”, защото SAT II включва двадесет възможни изпита. От вас не се очаква да държите всичките двадесет, разбира се, а само два или три в зависимост от университета, в който кандидатствате. Някои университети дори не изискват резултати от този изпит, но ако все пак го вземете, това може да ви помогне и да направи кандидатурата ви по-силна. Всеки изпит трае по един астрономически час, оценява се от 200 до 800 точки и е със структура и формат, подобни на SAT I. Различните университети имат различни изисквания спрямо SAT II. Някои не го изискват, някои изискват само два, а най-елитните ще искат от вас да се явите на цели три. Ето го и списъка на изпитите, от които можете да избирате:

I. Arts and Sciences: Literature, United States History, World History, Mathematics Level I,
Mathematics Level II, Biology E/M (Ecological/Molecular), Chemistry, Physics.

II. Languages: Reading Only: French, German, Modern Hebrew, Italian, Latin, Spanish.

III. Languages: Reading and Listening: Chinese, French, German, Japanese, Кorean, Spanish.

Българските каднидат-студенти обикновено избират Mathematics 1. По съдържание и трудност наподобява математическата част на SAT I и е сравнително лесно да получите приличен резултат. Ако ви се отдава математиката, съветвам ви да държите и Mathematics 2. Малко по-сложен е, но за мен беше по-добър избор от другите предмети. Единственият проблем е, че част от знанията, които тества, не се преподават в българските гимназии – математическата статистика и функциите. Не се плашете, те се учат лесно. Освен това, ако решите да държите математика, ще ви се наложи да боравите много добре с американските мерни единици. Те също не са трудни за научаване. Просто трябва да им отделите време. Ако ви се наложи да се явявате на SAT II, ще трябва да разчитате главно на себе си и на учебниците. Когато аз кандидатствах, курсовете по SAT I тепърва навлизаха, а курсовете по SAT II дори и днес са рядко срещани. Направете свое собствено проучване за предлаганите курсове. Те се променят постоянно, а тази книга няма да се преиздава всеки път когато някоя школа предложи нов курс. Това е добър съвет не само за SAT II, но и по принцип в кандидатстването. Проверявайте всичко по два пъти. Разчитайте най-вече на себе си и на „отбора” си за крайните решения