ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ:

Телесни плевели
Алек Попов
Фантастични истории
Цена 13,00 лв.

Издателство Сиела Ви кани на 28 март (сряда) от 18:30 часа в галерия Снежана на премиерата на новия сборник с разкази „Телесни плевели” от Алек Попов.
Книгата ще представи Катя Атанасова.
Галерия Снежана се намира на ул. „Ив. Денкоглу” 30.

Шест истории - възможни и немислими, интригуващи и зловещи, екзотични, мистични и скептични едновременно. Неизтощимото въображение на Алек Попов изстрелва ярък сноп от запомнящи се образи, които дълго време ще владеят ума на читателя. . Неповторимият стил, неизчерпаемата ирония и фантазия на автора ни дават основание да определим сборника само с една дума – фантастичен.
„Част от историите в този сборник са писани преди доста години - още във времената преди интернет, ако това има някакво значение. Други са писани неотдавна и за пръв път излизат в самостоятелна книга.
Фантастиката винаги е имала и, както по всичко личи, ще има запазено място в сърцето ми. Истината е, че не бих могъл да си представя по-голямо наказание от това да пиша реалистично…
Тази книга е своеобразен продукт на носталгията. Носталгия по един ярък, странен (учудващо невинен!) свят, изплувал от неспокойните вълни на младежкото въображение...”
Алек Попов

Словесни плевели - предговор

Една от причините да разказвам истории е да отворя място за нови истории. Иначе казано: за да разказваш нови истории, трябва първо да се освободиш от старите. Както се убеждавам с годините обаче, това съвсем не е толкова лесно. Историите идват и си отиват, следвайки собствената си непредсказуема логика. Фактът, че си сложил точка, сам по себе си не е достатъчен. Историите сами решават кога и къде да свършат, а най-често изобщо не желаят да свършват. Колкото и да повтаряш: точка, точка! - най-много да го добуташ до многоточие…

Част от разказите в тази книга са писани доста отдавна - още във времената преди интернет, ако това има някакво значение. Други са писани неотдавна и за пръв път ще са появят в самостоятелна книга. Причината да се съберат „под един покрив” е тяхната тематична и жанрова близост, независимо от неизбежните разлики в стила и гледната точка, които естествено еволюират в хода на времето. Фантастиката винаги е имала и, както по всичко личи, ще има запазено място в сърцето ми. Истината е, че не бих могъл да си представя по-голямо наказание от това да пиша реалистично. Така наречените обикновени истории никога не са ме вълнували. За мен разказването и измислянето са страни на една и съща монета.

Тази книга е своеобразен продукт на носталгията. Носталгия по един ярък, странен (учудващо невинен!) свят, изплувал от неспокойните вълни на младежкото въображение. Свят, който винаги ме е мамил и чиято първична жизненост и наивност като че ли малко ме притесняват. Може би това обяснява донякъде решението ми да го извадя от забвението чак сега. От първите публикации на новелите „Душевадеца” и „Телесни плевели” са изминали 15 години. Междувременно разказах много други истории, но тези двете така и не ме оставиха на мира. Към тях бих добавил и разказа „Вятърът”, както и още няколко, които не са намерили място тук. От някакво далечно кътче на мозъка те продължаваха да напомнят за себе си. Да ме викат. Не сме свършили. Чака ни още работа. Може да стигнем много по-далеч. Не ни изоставяй!

Точка. Ето, че пак го казах, макар да съзнавам, че става дума за многоточие…

Дълго време гледах на тези истории като на някакъв неприкосновен запас, таен резервоар за сюжети, който винаги ще ми бъде под ръка, ако случайно престанат да ми хрумват нови неща. Вероятно това също е причина да отлагам издаването им. Макар че ако престанат да ти хрумват нови неща, може би е време да се пенсионираш… Нещо ми подсказва, че този момент не е настъпил. От време на време резервите имат нужда от обновяване. Или поне от проветряване. А понякога е по-полезно изобщо да ги нямаш… Действа мобилизиращо. Затова в крайна сметка реших да съставя тази книга, въпреки че си давах сметка, че процесът няма да бъде съвсем безопасен.

Минавайки край тези забравени брегове, бях изложен на неустоимото изкушение да сляза от кораба и да остана там, заигравайки се с думите като дете с пясъка. Сякаш от само себе си в ума ми се разпълзяха филизите на нови сюжетни линии, разгърнаха се галерии от обещаващи образи, израснаха завладяващи персонажи. Докато се усетя, бях оплетен в невидимите им, ала жилави лиани. Бях готов да зарежа всички настоящи и бъдещи планове и да се оставя да бъда погълнат от джунглата, както бе направила героинята в „Телесни плевели”. Историите не се интересуват от съдбата на другите истории. Те се борят за внимание с всички възможни средства. Превземат територии като пълзящото растение Кудзо, за което се говори, че влизало нощем през отворените прозорци. Ако ги оставиш да се развиват на воля, биха задушили всичко останало, включително собствения си автор.

Сега знам, че има истории, които винаги ще ме мамят. Искам отново да чуя гласовете им, но не трябва да позволявам да ме погълнат. Единствената възможност е да остана вързан за мачтата като Одисей, докато корабът му преминавал край острова на сирените. Дължа благодарност на моите издатели и редактори, които твърде малко се трогнаха от молбите и воплите ми, и продължиха упорито да гребат, отнасяйки ме по-далеч от тези опасни брегове. Пътуването продължава, макар че морето винаги крие изненади. Новите брегове може да се окажат дори още по-опасни, населени с още по-обсебващи видове… А може и току-виж да изплува някоя огромна история като кит и да ме погълне с все кораба. Но не бих се изненадал, ако в търбуха й открия други събратя по перо.

Писателите обичат да заемат атавистични пози, като казват, че отиват на лов на истории. Но може би е точно обратното. Историите хващат нас, а не ние - тях.

Авторът

Бойният химн на майката тигрица
Ейми Чуа

Формат: 60/90/16
Обем: 228 с.
ISBN: 978-954-28-1072-8
Цена: 14 лв.
Излиза: 29.03.2012
Превод от английски език: Павел Талев

143*210 mm
Гръбче: 20 mm

Това е разказ за една майка, две дъщери и две кучета. А също за Моцарт и Менделсон, пианото и цигулката и как се стига до „Карнеги хол“. Разказ защо китайските родители са по-добри във възпитанието на децата, отколкото тези на Запад. Обаче в него се разказва и за жесток сблъсък на култури, мимолетно усещане за слава и как една майка е укротена от тринадесетгодишната си дъщеря. Много хора се чудят как китайските родители възпитават така масово преуспяващи деца. Питат се какво правят те, за да отгледат толкова много блестящи математици и музикални гении, каква е атмосферата в семейството и дали биха могли да постигнат същото.
Повечето родители в Европа и САЩ карат децата си да възприемат учението като забавление. За разлика от тях в Китай не разсъждават по този начин. Там са убедени, че техните деца могат да бъдат най-добрите ученици. Някои си мислят, че американският, ориентиран към спорта, родител е аналог на китайската майка. Твърде погрешно. Всеки ден китайската майка прекарва в учебни занимания с децата си десет пъти повече време. За разлика от типичната, отделяща прекалено внимание на футбола европейска или американска майка, китайската е на мнение, че 1) работата в училище е на първо място; 2) една бележка 6 минус е лоша оценка; 3) децата трябва да са две години пред съучениците си по математика; 4) никога детето не трябва да бъде хвалено публично; 5) ако детето прояви несъгласие с учител или треньор, родителят винаги трябва да вземе страната на учителя или треньора; 6) единствените състезания, в които на децата се разрешава да участват, са тези, в които те могат евентуално да спечелят медал, и 7) този медал трябва да бъде златен.

Ейми Чуа е родена през 1962 г. в Шампейн, Илиной, и е най-голямата от четирите дъщери на семейство Чуа. Родителите й емигрират в САЩ в началото на 60-те години. Ейми Чуа завършва в Харвард право и икономика с отличие, а днес е професор по право в Юридическия факултет на Йейлския университет. Автор е на книгите „Свят в пламъци” и „Денят на империята”. Живее със съпруга си, двете им дъщери – Луиза и София, и два самоеда в Ню Хейвън, Кънетикът.

Фамилията Чуа

Фамилното ми име е Чуа – на китайски Чай – и аз много си го харесвам. Фамилията ми произхожда от южната китайска провинция Фуцзян, прочута със своите мислители и учени. Един от преките ми предци по бащина линия – Чуа У Нън, е бил философ и поет, придворен астроном на император Шън Цзун от династията Мин. Заради многото си разнообразни способности през 1644 година, когато Китай е изправен пред опасността от монголска инвазия, У Нън бил назначен от императора за началник на военния щаб. Най-ценната ни семейна реликва, всъщност тя е и единствената – е един написан собственоръчно от У Нън трактат от 2000 страници, тълкуващ Ай Чън или Книгата на промените, един от най-древните китайски текстове. Сега един подвързан с кожа екземпляр от трактата на У Нън с йероглифа за „Чуа“ на корицата стои на видно място върху масичката за кафе в гостната.
Всичките ми баби и дядовци са били родени във Фуцзян, но в различни моменти в периода между 20-те и 30-те години на миналия век се качвали на кораби, отправящи се към Филипините, където се твърдяло, че има повече възможности. Бащата на майка ми – кротък, учтив учител, станал търговец на ориз, за да изхранва семейството си. Не бил религиозен и не бил особено успешен бизнесмен. Жена му, моята баба, била голяма красавица и ревностна будистка. Независимо от антиматериалистичното учение на бодхисатвата5 Гуанин, тя винаги искала съпругът ѝ да се справя по-успешно.
Бащата на баща ми, добродушен търговец на рибен пастет, също не бил религиозен и не особено добър в бизнеса. Жена му, моята изключително властна и строга баба, направила състояние след Втората световна война от бизнес с пластмасови изделия, а после инвестирала печалбите си в златни кюлчета и диаманти. След като забогатяла – главно от производство на контейнери за концерна „Джонсън и Джонсън“, – тя се преместила в голяма къща в един от най-престижните квартали на Манила. Тя и вуйчовците ми започнали да купуват стъкларски изделия „Тифани“, картини на Мери Касат и Жорж Брак и апартаменти в Хонолулу. Освен това станали протестанти и започнали да използват вилици и лъжици вместо пръчици, за да приличат повече на американци.
Родена в Китай през 1936 година, майка ми пристига във Филипините със семейството си, когато е на две години. По време на японската окупация на Филипините загубва невръстния си брат. Никога няма да забравя разказа ѝ как японските войници разтворили насила устата на чичо ѝ, наливали вода в гърлото му и се смеели, че ще се пръсне като надут балон. Когато генерал Дъглас Макартър освободил Филипините през 1945 година, майка ми си спомняше как тичала след американските джипове и крещяла от възторг, когато американските войници хвърляли консервени кутии с кълцана шунка. След войната тя учила в доминиканска гимназия, където станала католичка. По-късно завършила първа по успех, suma cum laude, университета „Санто Томас“ с диплома на инженер-химик.
Баща ми бил този, който искал да емигрира в Америка. Блестящ математик, влюбен в астрономията и философията, той ненавиждал непривлекателния, с чести удари под кръста семеен бизнес с пластмасови изделия и се опълчвал срещу всички планове, които родителите му имали за него.
Още като момче отчаяно искал да замине за Америка и мечтата му се сбъдна, когато го приели за студент в Масачусетския технологичен институт. Предложил брак на майка ми през 1960 година, а няколко месеца по-късно родителите ми пристигнали в Бостън, без да познават никого. Тъй като се издържали само със студентските стипендии, не можели да си позволят парно и се топлели с повече одеяла. Баща ми получил докторска степен за по-малко от две години и станал асистент в университета „Пардю“ в Уест Лафайет, Индиана.
Докато растяхме в Средния запад, аз и трите ми по-малки сестри винаги сме знаели, че сме различни от всички останали.
За наше най-голямо унижение трябваше да си носим в училище китайска храна в термоси. Колко ми се е искало и аз да ям най-обикновен сандвич с колбас като всички други! От нас се искаше у дома да говорим на китайски – наказанието беше един удар с пръчица за всяка случайно произнесена английска дума. Всеки следобед се упражнявахме по математика и на пианото и никога не ни позволяваха да преспиваме в домовете на приятелките ни. Всяка вечер, когато баща ми се връщаше от работа, аз му изувах обувките и чорапите и му донасях чехлите. Бележниците за успеха ни трябваше да бъдат безупречни. Докато нашите приятелки ги награждаваха за петици, за нас оценката шест минус беше немислима. В осми клас спечелих второ място в състезанието по история и доведох семейството си за церемонията по раздаването на наградите. Някой друг беше спечелил наградата на доброволния клуб „Киванис“ за най-добър ученик. След това баща ми каза: „Никога, ама никога повече не ме позори по този начин.“
Когато разказвам на приятели тези истории, някои от тях си мислят, че съм имала ужасно детство. Обаче това изобщо не е вярно. В моето странно семейство аз получих увереност в собствените си сили. Започнахме заедно като аутсайдери, открихме заедно Америка и в крайна сметка станахме американци. Спомням си как баща ми работеше всяка нощ до три часа под такова напрежение, че дори не забелязваше когато влизахме в стаята. Но си спомням също как ни черпеше с тортили с пълнеж, хамбургери с кълцано телешко и други лакомства в разни заведения от вериги за бързо хранене, да не говорим пък за пързалянето с шейни и ски, гребането и летуването на палатки.
Спомням си как едно момче в началното училище се заливаше от смях, като си дърпаше очите, за да станат по-тесни, и ме имитираше как казвам рестоурант. Още тогава се заклех да
се отърва от китайския акцент. Обаче си спомням също дните ми като скаутка, хулахопа, ролковите кънки и обществените библиотеки, как спечелих с есето си състезанието „Дъщери
на американската революция“, както и колко горда бях в онзи паметен ден, когато родителите ми станаха натурализирани американци.
През 1971 година баща ми прие едно предложение от Калифорнийския университет в Бъркли, ние си събрахме багажа и заминахме на запад. Той си пусна косата дълга и носеше якета с надписи за мир. После започна да колекционира вина и сам си построи винарска изба с хиляда бутилки. Когато придоби международна известност за работата си върху теорията за хаоса, започна да пътува из света. Първите гимназиални години учих в Лондон, Мюнхен и Лозана, а баща ми ни заведе до Арктическия кръг.
Обаче той беше и китайски патриарх. Когато дойде време да кандидатстваме в колеж, заяви, че ще живея у дома и ще уча в Бъркли (където вече бях приета) и толкоз – не ми беше оставена никаква възможност за трудния избор в кое университетско градче да живея. Не се подчиних, както той на времето не се беше подчинил на семейството си, подправих подписа му и тайно кандидатствах за един колеж на Източното крайбрежие, за който бях чула да се говори. Когато му казах какво съм направила и че са ме приели в Харвард, реакцията му ме изненада. Буквално за една нощ гневът му се замени с гордост.
Беше не по-малко горд, когато по-късно завърших Юридическия факултет на Харвардския университет и когато Мишел, следващата му дъщеря, завърши колеж в Йейл и Юридическия факултет на Йейлския университет. Беше изключително горд (но вероятно и малко натъжен), когато и третата му дъщеря Катрин напусна дома заради Харвард, където след време завърши магистратура и докторска степен.
Америка променя хората. Когато бях на четири години, баща ми каза: „Само през трупа ми ще се омъжиш за някой, който не е китаец.“ Аз обаче се омъжих за Джед и днес съпругът ми и баща ми са най-добри приятели. Когато бях малка, родителите ми не съчувстваха на хората с недъзи. В повечето страни на Азия на недъзите се гледа като на нещо срамно, затова когато най-малката ми сестра Синтия се роди със синдром на Даун, отначало майка ми непрекъснато плачеше, а едни роднини ни караха да изпратим Синди в лечебно заведение във Филипините. Обаче майка ми се свърза със специални учители и други родители на деца с недъзи и скоро след това започна да прекарва търпеливо часове наред със Синди, за да решават пъзели и да я учи да рисува. Когато Синди постъпи в началното училище, майка ми я научи да чете и на таблицата за умножение. Днес Синди има два златни медала по плуване от Олимпийските игри за хора с увреждания.
Малко съжалявам, че не съм се омъжила за китаец и се притеснявам, че съм изневерила на цивилизация, просъществувала четири хиляди години. Обаче чувствам най-вече огромна благодарност за свободата и творческите възможности, които ми даде Америка. Сега в нея дъщерите ми не се чувстват като аутсайдери. Аз самата продължавам понякога да се чувствам така. Обаче за мен това е не толкова бреме, колкото привилегия.

ОТКЪС ОТ "БОЙНИЯТ ХИМН НА МАЙКАТА ТИГРИЦА"
Ейми Чуа

Китайската майка

Много хора се чудят как китайските родители успяват да възпитават така масово преуспяващи деца. Питат се какво правят тези родители, за да отгледат толкова много блестящи математици и музикални гении, каква е атмосферата в семейството и дали биха могли да постигнат същото. Е, аз мога да им кажа, защото го постигнах. Ето някои неща, които никога не съм разрешавала на дъщерите си София и Луиза:
• да гостуват с преспиване у някоя приятелка;
• да гостуват на приятелка, за да си играят;
• да участват в училищна пиеса;
• да се оплакват, че това не им се разрешава;
• да гледат телевизия или да играят компютърни игри;
• сами да избират в какви извънкласни занимания да участват;
• да получават бележка по-ниска от отличен;
• да не са номер 1 в класа по всеки предмет, с изключение на физическо възпитание и драма;
• да свирят на друг инструмент, освен на пиано и цигулка
• да не свирят на пиано или цигулка.
Използвам съвсем свободно определението „китайска майка“. Неотдавна се запознах с един свръхпреуспял бял човек от Южна Дакота (виждали сте го по телевизията) и след като разменихме някои мнения, стигнахме до заключението, че неговият баща от работническата класа определено е бил „китайска майка“. Познавам някои корейски, индийски, ямайски, ирландски и ганайски родители, които също отговарят на това определение. И обратното, познавам някои майки от китайски произход, почти всичките родени на Запад, които по една или друга причина не са „китайски майки“.
Използвам твърде свободно и определението „западни родители“. При тях има всякакви. Дори бих казала, че западняците се различават много повече в стила си на родители, отколкото китайците. Някои западни родители са строги, а други не са. Има родители от един и същ пол, родители ортодоксални евреи, самотни родители, родители бивши хипита, родители банкери и родители военни. Всички те не са непременно на едно мнение, така че когато използвам определението „западни родители“, разбира се, нямам предвид всички, както и „китайската майка“ не се отнася за всички китайски майки.
Независимо от това обаче, дори когато някои западни родители си мислят, че са строги, обикновено те не могат да се сравняват с китайските майки. Например моите западни приятели, които се считат за строги, карат децата си да свирят на техните инструменти по половин час на ден или най-много по час. За една китайска майка първият час не създава проблем. Трудността идва с втория и третия.
Независимо от нашата докачливост на тема културни стереотипи, има тонове проучвания, които сочат явни и многобройни различия между китайците и западняците, когато става дума за родителски подход. В едно такова проучване, обхващащо 50 западни американски майки и 48 китайски майки имигрантки, почти 70 на сто от западните майки или са на мнение, че „да се поставя ударението върху успеха в училище за децата не е добре“, или смятат, че „родителите трябва да внушат на децата си да гледат на учението като на забавление“. За разлика от тях почти никоя от китайските майки не разсъждава по този начин. Повечето от тях са убедени, че техните деца могат да бъдат „най-добрите“ ученици, че „постиженията им в училище са показателни за успешен родителски подход“ и че ако децата не са отличници в училище, тогава има „проблем“ и родителите „не си вършат работата“. Други изследвания показват, че сравнени със западни родители, китайските прекарват всекидневно приблизително десет пъти повече време за учебни занимания с децата си, докато западните деца предпочитат да участват в спортни отбори.
Това поражда окончателното ми заключение. Някои могат да си мислят, че американският, ориентиран към спорта, родител е аналог на китайската майка. Твърде погрешно. За разлика от типичната, отделяща прекалено внимание на футбола, западна майка, китайската е на мнение, че 1) работата в училище е на първо място; 2) оценката 6 минус е лоша; 3) вашите деца трябва да са две години пред съучениците си по математика; 4) никога не трябва да хвалите публично децата си; 5) ако детето ви прояви несъгласие с учител или треньор, винаги трябва да вземете страната на учителя или треньора; 6) единствените състезания, в които трябва да разрешавате на децата си да участват, са тези, в които те могат евентуално да спечелят медал, и 7) този медал трябва да бъде златен.

***

Китайските родители могат да заповядат на децата си да получават само най-високи бележки, докато западните могат само да ги помолят да се опитат да положат по-големи усилия. Китайските родители могат да кажат: „Ти си мързелива. Всичките ти съученици се справят по-добре от теб.“ За разлика от тях западните родители трябва да се преборят със собствените си противоречиви чувства за това как се справя детето им в училище и ще се опитат да се убедят, че не са чак толкова разочаровани от постиженията му.
Дълго съм се питала как китайските родители могат да не се замислят прекалено много върху онова, което правят. Смятам, че има три модела на мисловна нагласа между китайските и западните родители.
Първо, забелязала съм, че западните родители са изключително загрижени каква самооцнка имат децата им за себе си. Безпокоят се как ще се почувстват, ако се провалят в нещо, и непрекъснато се опитват да ги уверяват колко добре са се справили, независимо че изпълнението им на някой тест или рецитал е било твърде посредствено. С други думи, западните родители са загрижени за психиката на децата си. Китайските родители не са. Те предпочитат открития подход пред деликатността и в резултат на това са много по-различни. Например ако едно дете дойде вкъщи с оценка шест минус на някой тест, западният родител най-вероятно ще го похвали. Китайската майка ще изпадне в ужас и ще пита какво се е объркало. Ако детето се прибере у дома с петица на теста, някои западни родители пак могат да го похвалят.
Други ще накарат детето да седне и ще изразят неодобрение, но ще внимават то да не се почувства некадърно или неуверено в себе си и в никакъв случай няма да го нарекат „глупаво“, „безполезно“ или че ги „позори“. Дълбоко в себе си западните родители може и да се разтревожат, че детето им не се е справило много добре с теста, че може би не обича предмета или че има нещо сбъркано в учебната програма, а може би и в цялото училище. Ако бележките на детето не се подобрят, след време те могат да се срещнат с училищния директор, да изразят недоволство от начина, по който се преподава предметът или да поставят под съмнение способностите на учителя.
Ако едно китайско дете получи петица – нещо, което никога няма да се случи, – първо ще има крясъци и скубене на коси. После съкрушената китайска майка ще направи дузина, а може би и стотина повторения на тестовете и ще ги преговаря заедно с детето си толкова дълго, колкото е нужно, за да получи шестица. Китайските родители изискват отлични оценки, защото са убедени, че децата им могат да ги получат. Ако не стане така, китайският родител ще реши, че детето му не е учило достатъчно. Затова решението срещу по-ниските оценки винаги е детето да бъде подложено на унищожителна критика, наказано и накарано да се засрами. Китайските родители са убедени, че тяхното дете ще намери достатъчно сили в себе си, за да преглътне срама и да повиши бележките си. (А когато китайските деца наистина получат отлични бележки, те биват обсипани с щедри, разпалващи егоцентризма им похвали, но само у дома.)
Второ, китайските родители са убедени, че децата им дължат всичко. Причината за това е малко неясна, но вероятно е съчетание от някакво конфуцианско разбиране за синовна почит и факта, че родителите са пожертвали и направили толкова много за децата си. (Това, че китайски майки влизат в окопите и прекарват дълги, изнурителни часове лично да обучават, да упражняват, да разпитват и да шпионират децата си, е напълно вярно.) Независимо каква е точната причина, съществува разбирането, че китайските деца трябва да прекарат живота си, отплащайки се на родителите си с подчинение и със стремеж да ги накарат да се гордеят с тях. За разлика от тях мисля, че повечето западняци не са на същото мнение – че децата им трябва непрекъснато да се чувстват задължени на родителите си. Всъщност Джед е на противоположното мнение.
– Децата не избират родителите си – каза ми веднъж той. – Те дори нямат право на избор дали да се родят или не. Родителите натрапват живота на децата си, така че тяхна е и отговорността
да се грижат за тях. Децата не дължат нищо на родителите си. Техният дълг ще бъде към собствените им деца. На мен това ми прилича на ужасна сделка за западния родител.
Трето. Китайските родители са убедени, че знаят какво е най-добро за децата им и затова пренебрегват личните им желания и предпочитания. По тази причина китайските дъщери нямат гаджета в гимназията и не могат да ходят на училищни лагери, където да преспиват далеч от дома. Затова никое китайско дете не би се осмелило да каже на майка си: „Получих роля в училищната пиеса! Аз съм селянин номер шест. Ще трябва да оставам всеки ден след училище за репетиции от 15 до 19 часа, а през уикендите ще е нужно да ме водите с кола.“ Бог да е на помощ на китайчето, което би се осмелило да опита това.
Не ме разбирайте погрешно: причината не е, че китайските родители не ги е грижа за децата им. Тъкмо обратното. Те са готови да се откажат от всичко заради тях. Просто това е един съвършено различен родителски модел. Мисля за него като за китайски, но познавам много родители, които не са китайци – обикновено от Корея, Индия или Пакистан, които имат твърде подобен начин на мислене, така че може би е най-вече имигранстска работа. Или пък е съчетание от това да си имигрант и същевременно да си представител на определени култури.

***

София

София е първородната ми дъщеря. Съпругът ми Джед е евреин, а аз съм китайка, което прави децата ни китайско-еврейски американци – етническа група, която може да звучи екзотично, но всъщност представлява мнозинство в някои кръгове, особено в университетски градове. На английски името София означава „мъдрост“, същото означава и Съ Хуей, китайското име, дадено ѝ от майка ми. От момента на раждането ѝ София проявяваше благоразумие и изключителна способност да се съсредоточава. Наследи тези
качества от баща си. Като бебе заспиваше бързо нощем и плачеше само ако с това постигаше някаква цел. Тогава се потях над една статия на правна тема – бях си взела отпуск от адвокатската кантора на Уолстрийт и отчаяно се опитвах да си намеря работа като преподавател, за да не се връщам обратно – и на два месеца София разбра това. Спокойна и замислена, тя най-вече спеше, ядеше и ме наблюдаваше как се мъча да пиша, докато стана на една година.
Умствено се развиваше преждевременно и на осемнадесет месеца вече знаеше азбуката. Нашият педиатър не вярваше, че от неврологична гледна точка това е възможно и твърдеше, че тя само имитира звуци. За да докаже правотата си, той извади голяма сложна карта, в която буквите от азбуката бяха прикрити като змии и еднорози. Докторът погледна картата, после София и пак картата. Лукаво посочи едно жабче, облечено с нощница и барета.
– Кю (Q) – изчурулика София.
Докторът недоволен изсумтя.
– Без подсказване – рече ми той.
Въздъхнах с облекчение, когато стигнахме до последната буква – хидра с множество червени езици, която София правилно разпозна като „Ай“ (I).
В забавачката тя показа изключителни способности, особено по математика. Докато другите деца се учеха да броят от 1 до 10 по креативния американски начин с помощта на пръчици, мъниста и шишарки, аз научих София да събира, изважда, умножава, дели, да познава дроби и десетични дроби по зубрашкия китайски начин. За нея беше трудно да дава правилния отговор, използвайки пръчици, мъниста и шишарки.
Споразумението, което сключихме с Джед, като се оженихме, беше нашите деца да говорят книжовен китайски и да се възпитават по еврейски. (Бях възпитана като католичка, но беше лесно да се откажа от това. Не би могло да се каже, че католицизмът беше пуснал някакви корени в семейството ми, но повече за това по-късно.) Сега си мисля, че е било глупаво споразумение, защото аз самата не говоря книжовен китайски – родният ми диалект е хокиен1, а пък Джед не беше никак религиозен. Обаче уговорката някак проработи. Наех една китайска бавачка да говори постоянно на София на книжовен китайски и отпразнувахме първата Ханука2, когато дъщеря ми беше на два месеца.
София растеше и сякаш вземаше най-доброто и от двете култури. От еврейската страна беше станала задълбочена и любознателна. А от мен, от китайската страна, получи много умения.
Нямам предвид вродени или нещо подобно, а просто умения, научени благодарение на китайския начин, който изисква много усърдие и дисциплина и засилва увереността в собствените сили. На три години София четеше Сартър, прилагаше рекурсивната теория3 и можеше да изпише сто китайски йероглифа.
(Преведено от Джед, това означаваше, че тя разпознава думите „не е изход“, може да нарисува два застъпващи се кръга и може би се справя твърде добре с китайските йероглифи.) Като наблюдавах как американски родители засипват с похвали децата си за най-елементарни неща – например, че са нарисували една завъртулка или размахват пръчка, – стигнах до заключението, че китайските родители превъзхождат с две неща западните: 1) имат по-амбициозни мечти за децата си и 2) по-високо мнение за децата си като способни да постигнат много повече.
Разбира се, същевременно исках София да се възползва максимално от добрите страни на американското общество. Не исках да свърши като някой от онези странни азиатски автомати, подлагани на такъв родителски натиск, че се самоубиват, ако се класират втори на националния изпит за държавни служители. Исках да бъде приятно закръглена и да има хобита и други занимания. Не просто някакво занимание като например изучаване на някакъв занаят, което не води до никъде, или дори нещо по-лошо – да свири на барабани, което пък води до дрога, а по-скоро хоби, което да е смислено и много трудно, с потенциал за задълбочаване и виртуозност.
Така се стигна до пианото. През 1996 година, когато беше на три годинки, София получи две нови неща: първия си урок по пиано и една по-малка сестра.

Има една кънтри песен, в която се казва „тя е дивачка с ангелско лице“. Това с пълна сила се отнася за по-малката ми дъщеря Лулу. Когато мисля за нея, все едно че ще трябва да опитомявам див кон. Дори когато беше в утробата ми, риташе толкова силно, че оставяше видими следи по корема ми. Истинското име на Лулу е Луиза, което означава „прочут воин“. Не зная как сме ѝ дали званието толкова рано.
Китайското име на Луиза е Съ Шан, което означава „корал“ и подсказва изтънченост. Това напълно се отнася за Лулу. От деня на раждането си имаше изтънчен вкус. Не харесваше бебешката храна, с която я хранех, и така негодуваше срещу соевото мляко, препоръчано от педиатъра ни, че обяви гладна стачка. Обаче за разлика от Махатма Ганди, който е бил самопожертвователен и медитирал, докато гладувал, Лулу имаше колики, ревеше и се гърчеше силно с часове всяка нощ. Двамата с Джед си слагахме запушалки и си скубехме косите, докато за наше щастие на помощ ни дойде китайската ни дойка Грейс. Тя задуши меко соево сирене с бял морски охлюв и сос от императорска гъба, гарнирано с кориандър, което Лулу доста бързо излапа.
Трудно ми е да намеря думи, с които да опиша отношенията ми с Лулу. „Тотална ядрена война“ не е най-точното определение. Смешното беше, че Лулу и аз много си приличаме. Тя наследи моята избухливост, острия ми език и способността ми бързо да прощавам.
Като говорим за личностни особености, трябва да кажа, че не вярвам в астрологията и мисля, че хората, които вярват, имат сериозни проблеми, но китайският зодиак описва безпогрешно София и Лулу. София беше родена в Годината на маймуната, а хората, родени в нея, са любознателни и умни и „общо взето могат да се справят с всяка поставена задача. Те предпочитат трудната и подлагаща ги на изпитание работа, която ги амбицира“. За разлика от тях хората, родени в Годината на глигана, са „своенравни“, „инатчии“ и често „избухват“, макар че не са „злопаметни“, защото са честни и добродушни. Лулу е точно такава.
Аз съм родена в Годината на тигъра. Не че искам да се хваля, но хората тигри са благородни, безстрашни, властни и магнетични. Освен това са късметлии. Бетовен и Сун Ятсън са били тигри.

Лулу

Първото ми противоборство с Лулу беше, когато стана на около три години. В Ню Хейвън, щата Кънетикът, беше мразовит следобед, един от най-студените за годината. Джед беше на работа – преподаваше в правния факултет на университета в Йейл, – а София беше на детска градина. Реших, че моментът е изключително подходящ да запозная Лулу с пианото. Въодушевена от това, че ще работим заедно, Лулу с нейните кестеняви къдрици, кръгли очи и лице на китайска кукла изглеждаше подвеждащо миловидна. Настаних я да седне зад пианото върху няколко удобни възглавници, показах ѝ как да натисне на равни интервали три пъти един клавиш с един пръст и я помолих да направи същото. Беше нищо и никаква молба, но Лулу отказа и предпочете да удари с отворени длани едновременно върху няколко клавиша. Казах ѝ да спре, а тя заудря по-силно и по-бързо. Когато се опитах да я отдръпна от пианото, започна бясно да крещи, да реве и да рита.
Петнадесет минути по-късно продължаваше да крещи, да реве и да рита и аз не можах да издържа повече. Като избягвах ударите ѝ, замъкнах крещящия демон до вратата на задната
веранда и широко я отворих.
Температурата на нахлулата въздушна струя беше минус двадесет градуса и само след няколко секунди изложеното ми на ледения въздух лице ме заболя. Но бях решена да отгледам на всяка цена едно послушно китайско дете. На Запад послушанието се свързва с кучетата и кастовата система, но в китайската култура то се нарежда сред най-висшите добродетели.
– Няма да останеш вътре, ако не слушаш мама – рекох строго аз. – Ще бъдеш ли добро момиче или искаш да излезеш навън?
Лулу излезе демонстративно навън и предизвикателно ме изгледа. Почувствах в мен да се прокрадва смътно безпокойство. Лулу беше облечена само с пуловер, плисирана пола и чорапогашник. Беше спряла да реве. Всъщност мълчеше заплашително.
– Е, добре... решила си да си послушна – побързах да кажа аз. – Сега можеш да влезеш.
Лулу поклати глава.
– Не ставай глупава, Лулу. Много е студено. Ще се разболееш. Влез веднага вътре.
Зъбите на Лулу тракаха, но отново поклати глава. Точно в този момент всичко ми стана ясно като бял ден. Бях я подценила, не бях разбрала от какво тесто е замесена. Готова беше да умре от студ, но да не отстъпи. Трябваше веднага да сменя тактиката. Този път не можах да победя. Освен това можех да си имам неприятности с организациите за защита на детето. Започнах трескаво да мисля за отстъпление, ударих го на молби, ласкателства и подкупи, за да накарам Лулу да влезе обратно в къщата. Когато Джед и София пристигнаха, завариха Лулу накисната в гореща вана да топи парче кекс със стафиди в чаша с горещ шоколад.
Обаче Лулу също ме беше подценила. Аз просто се превъоръжавах. Фронтовата линия беше очертана, а тя дори не си даваше сметка за това.

***
За поколенческия упадък

Един от най-големите ми страхове е фамилният упадък. Една стара китайска поговорка казва, че „просперитетът никога не продължава три поколения“. Обзалагам се, че ако някой, уповавайки се преди всичко на опита, извърши пространно изследване на постиженията на различните поколения, ще забележи една твърде обща схема, характерна за китайските имигранти, имали късмета да пристигнат в Съединените щати през последните петдесет години като специализанти или квалифицирани работници. Схемата ще изглежда приблизително така:
• Имигрантското поколение (като това на родителите ми) е най-трудолюбивото. Много от тях започват живота си в Съединените щати без пукната пара, но работят непрестанно, докато станат добри инженери, учени, лекари, университетски преподаватели или бизнесмени. Като родители са били изключително строги и страшно пестеливи. (Не хвърляй тези остатъци! Защо използваш толкова много веро за измиване на съдовете! Не е нужно да ходиш на бръснарница, ще те подстрижа дори по-добре.) Инвестират в недвижими имоти. Не пият много. Всичко, което правят и припечелват, отива за образованието и бъдещето на децата.
• Типичното за следващото поколение (моето), на първите, родени в Америка, са високите постижения. Обикновено свирят на пиано или на цигулка. Учат в университетите от Бръшляновата лига или в Десетте най-престижни университета. Стават професионалисти – адвокати, доктори, банкери, телевизионни водещи – и надминават родителите си по доходи, но това отчасти се дължи на факта, че родителите им са инвестирали толкова много в тях. Не са толкова пестеливи като родителите си. Обичат коктейли. Ако са жени, често сключват брак с бял мъж. Независимо дали са мъже или жени, не са толкова строги към децата си, както техните родители са били към тях.
• Следващото поколение (на София и Лулу) е това, което ме кара да стоя по-цели нощи будна и да се тревожа за тези млади хора. Благодарение на упорития труд на техните родители и този на бабите и дядовците им това поколение се ражда сред големите удобства на по-заможната средна класа. Дори като деца те притежават много книги с твърди корици (един почти престъпен лукс от гледна точна на родителите имигранти). Имат богати приятели, чиито родители им дават пари за всяка оценка пет плюс. Могат да учат или да не учат в частни училища, но във всички случаи от тях се очаква да носят съвсем нови, маркови дрехи. И накрая, а това е най-обезпокоителното, те ще почувстват, че личните им права са гарантирани от американската конституция и затова има по-голяма вероятност да не се подчиняват на родителите си и да не обръщат внимание на съветите им каква кариера да изберат. Накратко казано, всички фактори сочат, че това поколение върви директно към упадък.
Е, не и докато са под мое наблюдение. Още когато София се роди и аз се вгледах в хубавото ѝ, умно лице, реших, че няма да позволя това да стане с нея, че няма да отгледам разглезено дете, получаващо всичко наготово, че няма да позволя упадък в семейството ми. Това е и една от причините да настоявам София и Лулу да свирят класическа музика. Знаех, че не мога по изкуствен път да ги накарам да се чувстват като бедни имигрантски деца.
Не можеше да се заобиколи фактът, че живеехме в голяма, стара къща, че имахме две прилични коли и отсядахме в хубави хотели, когато ходехме на почивка. Но можех да направя необходимото София и Лулу да станат по-задълбочени и по-съвършени от родителите ми и мен. Класическата музика е противоположност на упадъка, на мързела, вулгарността и разглезеността. Това беше начин децата ми да постигнат нещо, което аз не бях успяла. Същевременно обаче тя беше и обвързване с високите културни традиции на моите прадеди.
Моята антиупадъчна кампания имаше и други компоненти.
Също като родителите ми, аз настоях София и Лулу да говорят свободно китайски и да бъдат пълни отличнички. „Винаги проверявайте по три пъти отговорите си на тестовете“, казвах им
аз. „Поглеждайте в речника всяка дума, която не ви е позната, и запомняйте точната дефиниция.“ За да бъда сигурна, че София и Лулу няма да се разглезят и да тръгнат към упадък като римляните пред сгромолясването на империята им, настоявах също да полагат и физически труд.

***
Китайският родителски подход е най-слаб, когато стане дума за провал – при него подобна възможност просто не съществува. Китайският модел е насочен към постигането на успех. Така се създава кръг от добродетели като увереност, упорита работа и още успехи. Разбирах, че ще трябва да взема мерки Лулу да постигне този успех на същото равнище като това на София, преди да е станало твърде късно.

***
– Всичките ми приятели – казваше тя, – си вземат кучета, когато децата им станат тийнейджъри. Подготвят се за празното гнездо. Кучетата са заместители на децата. Твърдението на Ани е смешно, защото китайските родителски грижи изобщо не могат да се сравняват с гледането на куче. Всъщност нещата стоят тъкмо обратно. Първо на първо, в гледането на куче има социален елемент. Когато срещнете собствениците на друго куче, можете да си говорите за много неща. А китайският начин за отглеждане на деца е невероятно
самотна работа – поне ако се опитвате да я вършите на Запад, където сте оставен сам на себе си. Вие трябва да вървите срещу цяла ценностна система, вкоренена от епохата на Просвещението, срещу индивидуалната независимост, теорията за развитието на детето и Всеобщата декларация за правата на човека и не можете да разговаряте откровено с никого, дори и с хора, които харесвате и много уважавате. Например, когато София и Лулу бяха малки, най-много се страхувах, когато други родители поканваха една от тях да си играе с тяхното дете. Защо, защо, защо е този ужасен западен обичай? Веднъж се опитах да кажа истината, обяснявайки на една майка, че Лулу няма свободно време, защото трябва да свири на цигулка. Обаче жената не можеше да разбере това.
Трябваше да прибегна до онези извинения, които западняците намират за основателни: че ще ходи на очен преглед, че има лечебни процедури или обществен ангажимент. По едно време другата майка направи обидена физиономия и започна да се отнася ледено студено с мен, като че ли си бях въобразила, че дъщеря ѝ не е достойна да дружи с Лулу. Това наистина е сблъсък на мирогледи. След като отклоних една покана за гостуване, не можех да повярвам, че моментално ще последва друга.
– Какво ще кажете за събота? – Събота беше денят преди урока на Лулу с госпожица Танака в Ню Йорк. – Или след два петъка, считано от днес? – От тяхна гледна точка западните майки просто не можеха да разберат как Лулу може да е заета всеки следобед през цялата година.
Има и една друга огромна разлика между гледането на куче и китайското родителство. Гледането на куче е лесно. Изисква търпение, обич и по възможност първоначално отделяне на време за обучение. За разлика от него китайското родителство е едно от най-трудните неща, които ми идват наум. Понякога трябва да бъдеш мразена от някого, когото обичаш и който, да се надяваме, също те обича и това просто няма край, няма момент, в който изведнъж започва да става лесно. Китайското отглеждане на деца – поне ако се опитвате да го правите в
Америка, където всичко е против вас, – е една никога не свършваща, тежка битка, изискваща постоянен, непрекъснат ангажимент през всички дни от седмицата, твърдост и лукавство.
Трябва да можете да преглътнете гордостта си и всеки момент да променяте тактиката. И трябва да сте изобретателни.

***
Бях горда също и доволна, че София и Лулу помагаха да се грижим за Флорънс. Но с фразите „обичаше да е щастлива“ и „пълно щастие“, които продължаваха да звучат в главата ми, се замислих също дали по-нататък по житейския си път, ако се разболея, момичетата ще ме вземат в домовете си и ще направят същото за мен или ще предпочетат свободата и щастието.
Щастието не е нещо, върху което имам намерение да разсъждавам. Китайският начин на родителско поведение не се интересува от него. Това винаги ме е безпокояло. Когато виждам как пианото и цигулката правят мазоли по пръстите на дъщерите ми или забелязвам следи от зъби върху пианото, понякога ме обземат съмнения.

***
Решихме да си поръчаме блини и черен хайвер – според мен и Джед приятен начин да започнем първата си вечер в Москва. Но когато хайверът пристигна – тридесет щатски долара за мъничка чинийка. Лулу каза:
– Аа, тлъсто!
И не пожела да го опита.
– София, не вземай толкова много, остави малко и за нас – скарах ѝ се аз и се обърнах към другата си дърщеря: – Лулу, не се прави на такава некултурна дивачка. Опитай хайвера. Можеш да сложиш на него много заквасена сметана.
– Така ще стане дори по-лошо – рече Лулу и потръпна. – И не ме наричай дивачка.
– Не разваляй почивката на всички, Лулу.
– Ти си тази, която я разваля.
Побутнах черния хайвер към Лулу. Наредих ѝ да опита едно зрънце. Едно единствено.
– Защо? – попита предизвикателно Лулу. – Защо държиш толкова много? Не можеш да ме принудиш да ям нещо.
Усетих как гневът ми се надига. Не мога ли да накарам Лулу да направи дори едно мъничко нещо?
– Държиш се като малолетна престъпница. Веднага опитай едно зрънце!
– Не искам – заинати се Лулу.
– Опитай го веднага!
– Не!
– Ейми – започна дипломатично Джед, – всички сме изморени. Защо просто не...
Избухнах:
– Знаеш ли как биха се натъжили и засрамили родителите ми, ако видят това, Лулу. Ти открито не ми се подчиняваш. С това изражение на лицето вредиш само на себе си. Намираме
се в Русия и ти отказваш да опиташ черен хайвер! Държиш се като дивачка. А ако се мислиш за голяма бунтарка, ще ти кажа, че си напълно обикновена. Няма нищо по-типично, по-предвидимо, по-банално и по-невъзпитано от американски тийнейджър, който не иска да опита разни неща. Ти си досадна, Лулу... досадна.
– Млъкни! – озъби се ядосана Лулу.
– Не смей да казваш на майка си да млъкне. Аз съм ти майка – просъсках, но въпреки това някои от посетителите се обърнаха. – Престани да се правиш на много корава, за да впечатлиш София.
– Мразя те! МРАЗЯ ТЕ!
– Това не беше шепнене от страна на Лулу. Това беше крясък, който прокънтя с пълна сила. Сега цялото заведение се беше вторачило в нас.
– Ти не ме обичаш – отсече Лулу. – Мислиш, че ме обичаш, но не е така. Просто всяка секунда ме караш да се чувствам лоша. Ти съсипваш живота ми. Противно ми е да бъда с теб. Това ли искаш?
Някаква буца като че ли заседна на гърлото ми. Лулу забеляза, но продължи:
– Ти си ужасна майка. Себична. Не се интересуваш от никого, освен от себе си. Какво... Не можеш да повярваш, че съм толкова неблагодарна ли? След всичко, което направи за мен? Всичко, което казваш, че правиш заради мен, всъщност го правиш за себе си.
Тя е също като мен, помислих си аз – изключително жестока.
– Ти си ужасна дъщеря – казах на висок глас.
– Знам... Не съм това, което искаш да съм. Аз не съм китайка! Не искам да бъда китайка. Защо не можеш да го проумееш? Мразя цигулката. МРАЗЯ живота си. МРАЗЯ теб, МРАЗЯ това семейство! Ще взема тази чаша и ще я счупя!
– Ами счупи я – рекох аз.
Лулу грабна една чаша от масата и я хвърли на земята. Наоколо се разпръснаха вода и парченца стъкло, а някои от посетителите зяпнаха от изненада. Чувствах как всички гледат
кошмарния спектакъл.

***

Най-много от всичко цигулката символизира контрол. Върху поколенческия упадък. Върху подреждането на децата по старшинство в зависимост от рождените им дати. Върху съдбата на човека. Върху децата ви. Защо внуците на имигрантите могат да свирят само на китара и барабани? Защо така често вторите деца се подчиняват по-малко на правилата, не са толкова добри в училище и са „по-общителни“ от по-големите си братя или сестри? Накратко казано, цигулката символизира успеха на китайския родителски модел.

***

Мина ми през ума, че така може би разсъждават западните родители и затова толкова често оставят децата си да се отказват от трудни музикални инструменти. Защо да измъчват и себе си, и децата си? Какъв е смисълът? Ако детето ти не харесва нещо... мрази го... Каква полза има да го принуждаваш да го прави? Като китайска майка знаех, че никога няма да възприема този начин на мислене.

***

Минаха месеци, но аз просто не можех да реша как да завърша книгата. Веднъж изтичах при момичетата:
– Измислих го! Ще завърша книгата.
Момичетата се развълнуваха.
– И как ще завърши? – попита София. – Каква ще е гледната ти точка?
– Реших в полза на смесения подход – рекох. – Най-доброто от двата свята. Китайският начин, докато детето стане на осемнадесет, придобие самочувствие и започне да цени съвършенството, а след това западният начин. Всеки индивид трябва сам да намери пътя си – добавих галантно аз.
– Почакай малко – до осемнадесет ли каза? – попита София. – Това не е никакъв смесен подход. През цялото детство остава само китайският начин.

Например всички ще си помислят, че съм била подложена на китайския модел на възпитание, а аз не съм. Сама предпочетох да е така.
– Не и когато си била малка – обади се Лулу. – Мама никога не ни е давала да избираме, когато бяхме малки. Освен когато кажеше: „Искаш ли да репетираш шест часа или пет?“
– Избор.... Питам се дали всичко не се свежда до това – казах аз. – Западняците вярват в правото на избор, а китайците не. Присмивах се на Попо, че е оставила баща ви сам да реши дали да ходи на уроци по цигулка. Разбира се, че е щял да предпочете да не ходи. Обаче сега, Лулу, се питам какво щеше да се случи, ако не те бях принудила да се явиш на прослушването в „Джулиард“ или да репетираш по толкова часове на ден? Кой знае? Може би пак щеше да обичаш цигулката? Или какво щеше да стане, ако те бях оставила сама да избереш инструмента? Или пък изобщо да нямаш инструмент.

– Винаги ще обичам цигулката. Дори съм доволна, че ме накара да уча и
теория на музиката. И да уча китайски по два часа на ден. – каза Лулу.
– Сериозно? – учудих се аз.
– Да – кимна Лулу.
– Така ли? – усъмних се аз. – Защото като се замисля, направихме страхотен избор, въпреки че всички хора се безпокояха, че ти и София ще бъдете трайно увредени психически.
И знаете ли какво, колкото повече мисля по въпроса, толкова повече ме хваща яд. Не съм сигурна, че западните родители с едни и същи разбирания за това кое е добро и кое лошо за децата, изобщо правят някакъв избор. Просто повтарят онова, което правят всички останали. И не подлагат нищо на съмнение, а западняците би трябвало да са добри в това. Продължават да повтарят едни и същи неща като „Трябва да дадете на децата си свободата да следват своите пристрастия“, когато е очевидно, че „пристрастието“ може да се окаже само да стоят във Фейсбук в продължение на десет часа, което си е пълно прахосване на време, и да ядат онези боклуци, които се продават на улицата. Казвам ви, тази страна ще тръгне право надолу! Нищо чудно, че западни родители биват захвърляни в старчески домове, когато остареят! Не ви съветвам един ден да ме пратите в някой от тях. А и не искам някой да ми откачи катетъра на системата.

Животът е толкова кратък и така несигурен, разбира се, че всеки от нас трябва да се опитва да извлича максимално от всяка глътка въздух, от всеки миг. Но какво означава да живееш живота си на пълни обороти? Всички ще трябва да умрем. Но по кой път ще стигнем дотам?

Това са заглавията от "СИЕЛА" за месец април:

И една отделно представена книга:

Румяна Николова, Николай Генов

СПИРКИ ПОД ЮЖНИЯ КРЪСТ
Едно пътуване из Южна Америка

Цена 16 лв.
ISBN 978-954-28-1076-6

Румяна Николова и Николай Генов вярват, че светът е достъпен, а пътищата правят човечеството едно цяло. От години пътуват до отдалечени и непознати места по света и у нас и търсят неизвестни факти за познатите. Тя е журналист, той – фотограф, но и двамата си служат и със словото, и с образа, за да разказват за преживяното и наученото в стотици хиляди километри, навъртени из десетки страни в книги, изложби, медийни публикации и своя сайт www.runitravel.com. Книгите им „Никой не си тръгва от Индия завинаги”, „Книга за България”, „Свещени места по света от Юкатан до Хималая” и „100 дни в Китай” се радват на голям читателски интерес. Автори са и на два филма от сериала „Чудесата на Индия”.
Това е петата им обща книга. От Рио де Жанейро и Буенос Айрес към патагонското царството на ветровете и през Магелановия проток в Огнена земя до ледения край на света. По цялата дължина на Чили, сред загадъчните колоси на Великденския остров и през пустинята Атакама към някогашната империя на инките на територията на Перу и Боливия. Читателят се озовава в земя, разтърсвана от трусове, заливана с лава от вулкани, вода от цунами и кръв от завоевателни и граждански войни, преврати и диктатури. Дом на голи великани сред снеговете, на неуморни номади, на звездобройци и слънцепоклонници, на дръзки пътешественици и изследователи. Невъобразим Вавилон, смесително гърне на различни култури, родина на нова раса.

Сборникът Очила съдържа 20 разказа за любовта, сънищата, несбъднатите мечти и прекършените илюзии.
В тези разкази Иво Сиромахов изненадва с необичаен за него романтичен стил, а рисунките на Ива Сашева ни отвеждат в един вълшебен свят.
Това е една книга, която ще ви докосне.
Цена 12 лв.
ISBN 989542810872

ОЧИЛА

Съучениците му викаха Слепия.
Не беше сляп, но очите му бяха болни и се налагаше да носи очила с големи диоптри.
Зад огромните лупи лицето му изглеждаше неестествено и това беше повод да отнася всекидневни подигравки. Криеха му тетрадките, ритаха му чантата, обиждаха го. Понякога го замеряха и с камъни. Когато си на десет години, нямаш милост към по-слабите.
Често ядеше бой без причина и очилата му бяха счупени. Виждаше свят разсечен от пукнатините на лещите.
Живееше с дядо си. Никога не беше виждал родителите си. Нещо беше станало с тях, но какво точно – Слепия не знаеше. А и не беше сигурен дали иска да знае. Човек не може постоянно да носи огромен товар мъка. Все някой ден мъката ще го смачка.
След училище съучениците му тръгваха да играят футбол, а той отиваше до изоставената гара и сядаше до релсите.
Тук от години не минаваха влакове, но Слепия вярваше, че точно от тази гара някой ден ще се махне завинаги от злобните си съученици.
Днес беше специален ден. Дядото подари на Слепия нови очила. Зад тънките сребърни рамки и красивите стъкла лицето му грееше.
Момчето прегърна дядо си и тръгна към училище. Щом се скри зад ъгъла, прибра новите очила в чантата и сложи счупените. Не искаше да го бият заради подаръка.
През всяко междучасие бъркаше в чантата и проверяваше дали очилата са там.
Там бяха.
Часовете свършиха и Слепия тръгна към гарата. Седна на буренясалия перон и се ослуша. Наоколо нямаше никой.
Отвори чантата и извади новите очила. Сложи ги и погледна през тях.
Всичко изглеждаше съвсем различно. Светът отново беше цял.
Слепия си пое дълбоко въздух. Отдавна не беше виждал нещо толкова красиво. Стори му се, че и цветовете са други. И тревата беше по-зелена, и небето беше по-синьо.
Но имаше и още нещо. Нещо, което само очилата виждаха.
По релсите се зададе бял влак. Спря на гарата и отвори врати. Кондукторът се поклони на Слепия и го покани да се качи.
- На мен ли говорите? - попита момчето, но на перона така или иначе нямаше други хора.
Той свали очилата и всичко изчезна.
Нямаше влак, нямаше кондуктор, само трева около релсите.
Слепия пак сложи очилата и се загледа напред.
През поляната право към него крачеше млада жена с дълги коси.
Тя стигна до него, усмихна се му се и го погали по бузата.
- Мамо? Ти ли си, мамо? – каза момчето.
Нещо изсвистя във въздуха. Слепия усети остра болка в лицето и падна по гръб. Някъде наблизо се чу детски смях.
Слепия опипа тревата до себе си и ръката му хвана камък. Беше още топъл от ръчичката, която го беше стискала допреди малко.
До камъка лежаха и новите очила. Ударът беше поразил целта.
Момчето сложи очилата си и погледна през счупените стъкла. Светът беше по-грозен и по-напукан и от преди.
Слепия зарови лице в тревите и остана неподвижен.
Нямаше сили дори да се разплаче.

БЪЛГАРСКО КРИМИНАЛЕ
ISBN 978-954-281- 088 - 9

Пет пиеси на Иво Сиромахов в един сборник! Това е “Българско криминале”.
Комедиите на Сиромахов вече се играят по театрите и разказват с ирония и сарказъм реалността, в която живеем.
В тези пиеси живее абсурдното ни съвремие – невъзможността ни да бъдем други, желанието ни да станем „известни” на всяка цена, безизходицата, от която можем да излезем само чрез смеха.
На сцената излизат неуспели детективи, провалени журналисти, лекари-мизантропи, предприемчиви сводници. Всички те търсят приключението, което ще ги извади от баналността на ежедневието и ще ги накара да се почувстват значими.
Смехът е последното им оръжие.
Иронията е единственото им спасение.

ЗЕН-УМ, УМ НА НАЧИНАЕЩ
ШУНРЮ СУЗУКИ

Неформални беседи върху медитацията и практиката на Зен

Цена 12 лв.
ISBN 978-954-28-1097-1

Преводач Людмила Близнакова, Дениза Захариева

ЗЕН-УМ е от онези енигматични изрази, които зен-учителите използват за насочване на вниманието ви обратно върху вас самите, за да преминете отвъд самите думи и да изпитате удивление. „Собственият си ум го познавам - казвате си, - но какво ли е зен-ум? Дали е това, което правя в момента? Дали е това, което мисля в момента?” И ако тогава се опитате да останете за известно време във физически покой, за да видите дали ще успеете да разберете какво представлява вашият ум, дали ще можете да установите неговото местоположение, значи сте започнали да практикувате Зен, значи сте започнали да осъзнавате ума без ограничения.
Наивността на този първи въпрос – просто да се запитате какво сте – е УМ НА НАЧИНАЕЩ. Умът на начинаещия е нужен в цялата зен-практика. Той е отворен ум, отношение, което съдържа едновременно съмнение и възможност, способността да виждате нещата винаги със свеж и непредубеден поглед. Той е нужен във всички сфери на живота. Умът на начинаещия е практиката на зен-ума.
В основата на тази книга са поредица от беседи на зен-учителя Шунрю Сузуки, изнесени пред малка група в Лос Алтос, Калифорния. Той медитирал заедно с тях веднъж седмично, след което отговарял на въпросите им и се опитвал да ги насърчава в тяхната зен-практика и да им помага да разрешават различни житейски проблеми. Подходът му е неформален, а примерите, които използва, са плод на обикновени събития и здрав разум. Зен е тук и сега, казва той; Зен носи смисъл както за Запада, така и за Изтока. Но основното му учение и практика се опират на всичките векове зен-будизъм и особено на Доген, един от най-важните и най-креативни зен-учители.
Тази книга е за това как да практикуваме Зен като приложима школа и религия, за позата и дишането, за основните отношения и разбиране, които правят зен-практиката възможна, и още, за преодоляването на дуализма, за пустотата и просветлението. Тук човек започва да разбира какво всъщност представлява Зен. И, най-важното, всяка страница диша с радостта и простотата, които правят възможен освободения живот.
Сузуки-роши казва: „Светът е магия сама по себе си”. И това усещане пулсира в цялата книга. Докато четете внимателно текста, това твърдение или последователност от идеи е едновременно просто и очевидно, разбираемо и объркващо, и озаряващо. Това наистина е книга, пълна с прочувствени, дълбоки, изпълнени с радост размишления.

Шунрю Сузуки (1905-1971) е пряк духовен приемник на великия зен-учител от ХІІІ в. Доген. Вече дълбоко уважаван зен-учител в Япония, през 1959 г. Сузуки-роши заминава за Америка с намерението да направи кратко посещение. Но качеството на „ума на начинаещ” на американците и сериозността, с която те се отнасят към Зен, го впечатляват толкова дълбоко, че в крайна сметка той остава за постоянно в САЩ и се установява в Сан Франциско. Благодарение на хората, изявили желание да се присъединят към него в практиката му, се създава група за медитация, наречена Зен-център, която, под негово ръководство, се разпростира на три основни места, едно от които е планинският Зен-център – първият зен-манастир извън Азия. Сузуки-роши несъмнено е един от най-влиятелните зен-учители на своето време. Умира в Зен-центъра през декември 1971 г., година след първото издание на тази книга.
Беседите му са записани на магнетофон от Мариан Дерби, която създава настоящата книга. Ръкописът е редактиран от Труди Диксън, една от най-близките ученички на Сузуки-роши. Предговорът е на Ричард Бейкър-роши – дхарма-приемникът на Шунрю Сузуки и продължител на неговото дело.

ЗЕД ИЛИ ДРЕБНИТЕ ЛУДОСТИ
Ирина Папазова

„Зед или дребните лудости“ е вид литературно роуд мууви. Не прекосява някаква територия, а пресича накратко няколко човешки съществувания, спира се на странностите на всеки един герой. Романът разглежда по заобиколен пък съвременния западен човек.
Главното действащо лице, наречено Зед подобно на неизвестното в сложно уравнение, страда от липсата на собствени особености, като например да колекционира марки или да се стреми към силни усещания. Подтиквано от този недостиг, то решава да си присвои чуждите дребни лудости и така да се изпълни със съдържание, да влезе в нормите. И да намери себе си.
Започва да дебне хората по улиците и заведенията с цел да разкрие дълбоката им същност. Лека по лека срещите стават все по-чудати, а срещнатите хора все по-откачени.
Първото запознанство е със Скитницата – наивна и сладострастна девойка, която търси любов и приключения по пътищата. Обича да си измисля сценарии и да си мечтае, че се сбъдват.
Следва срещата с Розата. Зед пътува в автобус и я забелязва. Решава да изпълни съкровеното й желание – което си мисли, че догажда – и така косвено да осъществи копнежа на Скитницата по романтичните завръзки.
Но Розата разкрива сърцето си пред главното действащо лице и това прекратява връзката им – Зед не иска любов, а чувственост. В търсене на нов обект за изследване, проследява малката сестра – Розалия. Чистофайничка, неуравновесена и със склонност към алкохолизъм, тя пробужда чувство, каквото Розата не е успяла да предизвика. Чиста и абсолютна любов завладява Зед. Нужно е да завоюва сърцето на любимата си.
Но тази любов е измамна. Тя е единствено фантазия. За щастие, на улицата Зед засича един познат и се присламчва към него. Попадението е добро – странностите на младежа бликат на повърхността. Търсенето е излишно. Както името му показва, Джаджата се интересува от аксесоарите и от незначителните подробностите повече отколкото от детайлите в поведението, за които е напълно сляп.
На купон у Джаджата една девойка привлича вниманието на главното действащо лице. Анорексичка и любителка на скарификациите, Феята потапя Зед в свят от страдание и лишения.
По-късно, част от героите прекарват уикенд извън града, в къщата на Антито. Домакинът разпалено проповядва идеите си: анти-консумация, анти-мондиализация, анти-градски живот, анти-месоядство, анти-всичко. Заформя се любовен триъгълник, в който Антито се залисва по Розата, а пък Зед по Антито.
В селската къща идва и неочакван гост, с когото главното действащо лице се сближава, за да разсее любовната си мъка и да си придаде нова същност. Фил се чувства по-близък до животните, отколкото до хората. Страда от тикове, но се старае да се владее.
От прозореца на апартамента му Зед наблюдава провеждащите се в спортната зала отсреща курсове по аеробика и забелязва една динамична и красива девойка. Причаква я на излизане от тренировката и я заговоря. Мод се оказва аморална провокаторка и манипулаторка. Но безкрайно привлекателна. Зед трудно се отървава от хипнотичното й въздействие.
Пренасочва вниманието си към друго момиче от курса по аеробика. Ана Хронова обича миналото и живее в него. Анахронична е. Невъзможно й е да изпита радост или удоволствие. Любомото й занимание е да се рови из чуждото минало, да се вмъква в него, да го фалшифицира и го изгради като свое собствено.
Поредната съдбоносна среща е с Прасолино. Шантав и весел безработен купонджия, който си пада по розовия цвят и по прасетата. Миналото му е богато, но пък той му обръща гръб. Основното му занимание е да гребе с пълни шепи в настоящето и да търси все по-нови източници на удоволствие.
Зед е на границата на свръх-дозата.
Последна спирка в това пътуване към себе си е Алудия. Безлична девойка, която помага на главното действащо лице да се излекува от всички придобити странности. Тя е средство да спре зависимостта си от чуждите лудости. Общуването с нея позволява на Зед да си направи равносметка. Да открие наистина себе си.

Ирина Папазова

Родена в София през юли 1973 година. Майка й е филолог, а баща й – научен сътрудник, доцент по химия. Има и голяма сестра. Като дете най-много обича да рисува и е убедена, че ще стане художничка. В първи клас започва да се занимава с художествена гимнастика, а по-късно тренира плуване. По настояване на майка си учи английски и за кратко немски.
На 14 години се пренасочва към френския. Изборът й е продиктуван не толкова от любов към езика, колкото от купонджийската слава на Френската гимназия. Не е от най-ученолюбивите, но успява да докара диплома „много добър”. След завършването решава да не следва веднага. Иска да види какво е да си изкарваш прехраната. Има нужда от независимост и сблъсък с реалността. Прави го донякъде и от инат – вкъщи я навиват да запише или архитектура или някаква филология. А тя знае, че я влече другаде.
Работи близо година като симултанен преводач. Придружава тогавашния шеф на БОДК и заместник-министър на външните работи на срещите му с чуждестранни дипломати. Налага се да се съобразява с дрескода в резиденциите, затова в гардеробчето в службата си държи официални обувки, които при нужда да нахлузи вместо любимите си кубинки.
Работата й е интересна и разнообразна, но решава, че е време да продължи образованието си. Започва да уча философия в Софийски университет. За нея тя не е избор, налага й се от само себе си, като нещо очевидно. Просто дотогава не е знаела как да назове този си интерес.
Писането и воденето на вид философски бележки, вървят ръка за ръка. На 9 години пише приказка, която и илюстрира сама. Следва дълга новела на 11 години и фантастичен мини-роман на 16. Философските си записки започва на 13. Никога в ученическите си години не се е замисляла да публикува. Явно не й се е струвало нужно.
През студентските си години изцяло е отдадена на философията. Не е забравяла желанието си да пише, води все така записки и съчинява кратки текстове, но усеща, че й липсва зрялост и е по-добре да изчака.
През 1994-та заминава за Франция за 3 месеца. Уж на гости във френско семейство, но действителността не отговаря напълно на очакванията й. Поради липса на средства се налага да продава рози на улицата. Така си изкарва прехраната. Този опит, който за нищо на света не би повторила, е все пак плодотворен за нея – дава й да разбере какви точно са нейните граници.
Две години по-късно отново заминава за Франция, този път окончателно. Първо живее в Нант, близо до Атлантическия океан. Обкръжението й се състои от безработни френски художници, все пролетарски деца, които получават държавни помощи (като нея самата в този момент!), пушат марихуана и се палят за щяло и нещяло. След комунистическото си детство и пост-комунистическия си пубертет, се налага да се адаптира към злъчното недоволство и крайно левите убеждения на средата, в която е попаднала. Диалогът е труден. Неуспешно се мъчи да им разкаже за собствения си тоталитарен опит, докато те я гледат с презрение и насмешка, защото е студентка и дъщеря на интелектуалци. Поне да разполагах със съответното семейно богатство! Този сблъсък между тяхната и нейната реалност ще се окаже ключов за умственото й израстване. Позволява й да разбере крайната относителност на всичко, както и това, че всеки човек страда от предразсъдъци.
В Нант продължава да учи философия, което й помага да не затъне съвсем в това нехайно и нахъсано безделие. Намира приятели и в студентските среди – така успявам да балансирам нещата и за запази равновесието си. Не е от най-съвестните студенти, както се предполага – обича най-вече да купонясва, но на всяка юнска сесия си има ясна цел – да е свободна през лятото, за да може да се върне до България. А това е сериозен стимул да си взема всичките изпити от първо явяване.
В този период от живота си, ходи по различни музикални фестивали, пътува на стоп из Франция и пробва разни дроги, докато не разбере, че по-интересно, идиотско и богато от бистрия ум няма.
Работи от време на време, някоя и друга сезонна работа, като гроздобер в Шампанско например. Нищо интересно, освен общуването с какви ли не хора.
В началото на новото хилядолетие спечелва регионалната стипендия за докторантура в областта на хуманитарните науки. В края на 2003 година защитава теза на тема „Различност и фикция”. Бързо разбира, че с философията доникъде няма да стигне – учителството не я влече, а и местата за него са много оскъдни. Ще й се да отвори бар, който да се радва на разнородна клиентела. Вече се чувства готова да се захване сериозно с писане. Разполага и с време, но не за дълго. През 2005 се ражда първото й дете.
Обича да пътува. Най-вълнуващото й пътешествие е до Тайланд през 2004-та. Сама. Разполага само с пътеводител и раница на гърба. Няма с кого да споделя впечатленията си, но пък никой не се бърка в решенията й. Влиза в контакт с местни и пришълци, защото й е нужна компания, а и самотните пътуващи момичета определено привличат околните. Да си сам на чуждо и далечно място, да се потопиш в една напълно различна култура, да си заобиколен от хора, сред които принадлежността ти към друг свят е направо очебийна, е страхотен трус. Преживява истински културен шок. Тежкото чувство на самота, което го предизвиква, постепенно прелива в ентусиазъм и усещане за безгранична свободата.
От 8 години живее в Марсилия, на слънце и близо до морето. Средата й е определено еклектична – французи от цялата страна идват тук заради приятния климат и по-спокойния живот. Имигранти и бежанци от целия свят се озовават на този пристанищен кръстопът. Дейностите, които запълват ежедневието на всички тези хора са също толкова разнообразни, колкото и те самите.
Животът й навлиза в рутина – има две деца и всички съпътстващи ги отговорности. Разполага с малко време, но някак си смогва да пише.

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Tainiqt-Jivot-na-Dujda-cover-Fin3

Тайният живот на дъжда
Венцеслав Константинов
афоризми

Цена 14 лв.
ISBN 978-954-28-1095-7

Новата книга на Венцеслав Константинов, писана и създавана в продължение на 40 години, предлага 1000 афоризъма върху истината, разума и чувствата, поривите на човека като тяло и душа, отношението към другите, самотата и удоволствията, същността на личността и гениалността, щастието на мъжете и жените, откриването на красотата и грозотата в дните ни, значението на изкуството и афоризмите, възприятията за време, възраст и Бог, преклонението пред Природата, Живота и Смъртта.

Чувството, че си напълно буден, може да имаш само насън.
При далечна цел не виждаш къде стъпваш.
В битката за място под слънцето може да слънчасаш.
Награда за достойния живот е достойният живот.
Първата целувка е като ухапване от ангел.
Красивата жена е доказателство, че Бог не си е губил времето напразно.
Краткият афоризъм може да възбуди дълъг мисловен процес.
Който се чувства стар на младини, се усеща млад на старини.
Животът има цена само когато не я знаеш.
Не се уморявай да чакаш себе си!

Тайният живот на дъжда добавя нови багри към есеистичните творби на Венцеслав Константинов Писатели за творчеството (2007), Флейтата на съня (2010) и Гоблен, извезан с дяволски опашки (2011).

Седем години, седем романа, едно издателство, една авторка, Сиела и Людмила Филипова.

Людмила Филипова ни изненадва с нова книга - Печатна грешка. Романът е един от първите, върху който авторката работи в продължение на 6 години. Той е по-различен от всичките й предишни книги, от всичко което читателят очаква от нея. Този път Людмила ни провокира със сатира, въпреки че светът почти не познава примери на жени писатели, извявали се в този жанр.

Печатна грешка е книгата, която не сте очаквали от Людмила Филипова, но е факт. Тя ще ви изненада, провокира и разсмее.

Печатната грешка превръща сериозното в смешно, реалността в измислица и Космоса в място за невероятни срещи. Палитра от думи и образи, които ще ви изстрелят на безумно забавно приключение до края на Вселената, Отвъдното и обратно в търсене на технология за вечен живот - и то с помощта само на една печатна грешка.

Официалната премиера на романа Печатна грешка ще бъде на 26.04 ( четвъртък) от 19.30 часа в столичния клуб Ялта. В същата вечер за първи път ще бъде излъчен и сатиричния видеотрейлър към книгата по идея и сценарий на Людмила Филипова, заснет от Novafilmvision и Molov Picture. Той ще се завърти и по екраните на веригата от кина АРЕНА.

На самата премиера Марта Вачкова, Людмила Филипова и други популярни лица ще умуват - могат ли жените да пишат сатира, имат ли чувство за хумор и дали това е предимно поле за изява на мъжете. Специален гост на премиерата ще бъде и дакелът Йода, герой от романа.

За първи път с излизането на романа ще се излъчи и късометражен сатиричен филм, в който участват Юлиян Вергов, Мирослав Костадинов (Миро), Милен Велчев, Христо Стоичков, Драго Симеонов, Деси Тенекеджиева, Венета Райкова, Иво Андреев, Ники Сотиров, Юлиана Дончева, Ива Дойчинова, Гери Гочева, Людмила Филипова, нещо като президент, 30 японци, катаджия и др. По време на снимките участниците изпадат в различни ситуации, някои комични, други рискови – опитват се да откраднат част от реквизита на главната героиня, в случая самата Людмила Филипова, в ролята на щурата репортерка от щTV, която разследва мистериозното изчезване на колегата си синоптик Лефер Балкански, но бдителни полицаи спасяват част от гримовете и камуфлажното облекло. Футболният гений Христо Стоичков с охота дава интервю на репортерката и прави подробни коментари за финансовата криза, бъдещето на България и произхода на Господ, не къде да е, а в самия град Ловеч. Един от участниците в нашумелия филм „Стъклен дом”, актьорът Юлиян Вергов, едва не се осакатява при изпълнение на сложна каскада пред Народния театър, вживявайки се в новата си роля на герой от Печатна грешка. Бившият финансов министър Милен Велчев шашва младата репортерка от телевизия щТВ с чувството си за хумор и вселенските финансови анализи. Според него най-добрата инвестиция в момента е в масовото преселение в Отвъдното.
Ще видим Ники Сотиров в ролята на адвоката, чиято мисия е да спаси човечеството. Миро ще отговаря на въпросите с песни, а от Драго Симеонов ще научите водещите новини по телевизия щTV.

Кампанията ще бъде съпътствана от срещи на Людмила Филипова с читатели из цялата страната. Най-нетърпеливите ще имат възможност да следят какво се случва около книгата на специално създадения сайт www.pechatnagreshka.com както и на страницата на книгата във Фейсбук където могат да се включат в играта
„ПЪТУВАЙ В ГЪРЦИЯ С ПЕЧАТНА ГРЕШКА“ и да спечелят едноседмична ваканция до Гърция за двама със съдействието на MOi Klub.

ПЕЧАТНА ГРЕШКА
ЛЮДМИЛА ФИЛИПОВА
ISBN 978 954 281 096-4
ЦЕНА 15,00 лв.
Обем 319 стр.
www.pechatnagreshka.com
www.ludmilafilipova.com
www.ciela.com
www.ciela.bg

„Векове хората се питат две неща: Има ли живот след смъртта и сатира от жени! Надявам се Печатна грешка да отговори и на двата въпроса. Допускам, че много читатели ще открият в романа себе си, действителността и проблемите си, дори и на края на Вселената. Постарала съм се обаче да ги покажа в друга светлина – смешната, ироничната, забавната. На този свят няма ни лошо, ни добро, всичко е въпрос на гледна точка. Затова трябва да се научим да се усмихваме и на най-лошото. Тогава животът ще е далеч по-лек, забавен, стресът – по-малко, а хората – по-щастливи. Както една чувствителна тоалетна в романа разкрива – щастието на човека е единственият път срещу унищожението на света. Иска ми се чрез смях да накарам хората и да се замислят затова как живеем и, че никой не може безнаказано да се мисли за господар на природата, на по-слабите от него, на миналото и бъдещето, планетата, а вече и космоса. Взехме се прекалено на сериозно, изживяваме се като звезди, за които няма невъзможни неща, но подобно поведение, никога не остава без възмездие“
Людмила Филипова

В началото е било Словото, а веднага след него – печатната грешка. Ако намирате, че съдбата ви е тъжна, това вероятно е или печатна грешка, или пък заплатата ви е смешна... И ако още не сте решили къде да отидете, винаги можете да отидете някъде другаде. Във вселената на Людмила Филипова например. Тя удивително прилича на нашата, тази на Дъглас Адамас. Даже при Люси има и Отвъдно, но и постоянна телевизионна прогноза за времето, според която Земята е приятно място, гледана отвсякъде. Вярно, че животът е скъп, но пък включва безплатна обиколка на Слънцето... Много неща ще научите, много ще се смеете, а времето утре... Времето утре ще научите, ако разделите пътя на скоростта. Така стават нещата в тази Вселена.
Любен Дилов-син

Печатна грешка е книга за онези читатели, които обичат да си задават въпроси от сорта „Ако свариш русалка, какъв бульон ще получиш – месен или рибен?“.
Този роман със сигурност ще изненада хората, които обичат да слагат етикети на писателите и да подреждат книгите им по жанрове. „Печатна грешка“ е едно забавно пътуване в пространството и времето, в което героите се придвижват свободно, без да им пука за досадните проблеми на реалността. Людмила Филипова иронизира „важни“ теми като властта, медиите, модерните технологии и се надсмива над всички „сериозни“ въпроси на съвремието. Доста се забавлявах, докато я четох.
Иво Сиромахов, писател, сценарист

Затвори очи, отвори въображението си и вземи своето вълшебно хапче против скука с Печатна грешка– най-новия роман на писателката Людмила Филипова. Различен от всичко, което е писала – вълнуващ, необикновен, саркастичен и много забавен! Людмила блестящо жонглира с думи, ситуации и вълшебни междугалактически сюжетни линии и всичко това поднесено по един реалистичен начин.
„Колко е важно да бъдеш сериозен“ е казал Оскар Уайлд, но според Людмила по-важното е да се забавляваш и да не се вземаш насериозно. Като Алиса в „Страната на чудесата“ – малка, крехка, с дългите си руси коси и любопитни сини очи, тя броди из въображаемия свят на съзнанието ти. Върви по главния път, но се впуска и изследва малките криви пътечки на човешкото любопитство и въображение.
Деси Тенекеджиева

Казват, че всеки понякога може да бъде и център на Вселената!

Всеки жител на планетата е обречен да има история, поместена в някакви условно приети координати като пространство и време, без да предполага за милиардите паралелни светове във Вселената.
Лефер Балкански е точно такъв средностатистически гражданин на Земята. Леко депресиран тип обитава страната на киселитемлекоеди, отглежда котка на име Котка, мечтае за писателска кариера, но е принуден да работи като телевизионен синоптик и тайно да въздиша по несподелената си любов Мая – водеща на сутрешния блок по щTV.
Каси Роси Маралоун е телепатичното име на марсианец, комуто е втълпено, че се нарича така по време на стаж на един юпитерски спътник. В земни условия Каси Роси би могъл да направи кариера като адвокат с тясна специалност „Защита на домашния любимец“, но погледнато в междугалактически контекст той прекарва т.нар. си време в пътувания между Отвъдното и Отсамното, изпълнявайки особено важни поръчения на Всевишния президент.
Лефер и Каси идват от различни действителности и никога не биха се срещнали, ако във вселенската системата не се бе появила малка грешка... Тръбата на ЦЕРН, замислена като научен експеримент в името на човечеството, създава някои непредвидени обстоятелства, генерирайки дупка в междукосмическото пространство. Хората наивно смятат, че този енергиен канал ще ги отведе към божествената частица Хигс и въобще не предполагат кой се крие от другата страна на тунела и какви са Неговите планове.
Така депресираният синоптик се сблъсква с марсианеца, приел земните параметри на Йода – тъмнокафевият четириног, за да тръгнат заедно на странно пътешествие.
В лутанията през времето и пространството Лефер се надява най-сетне да бъде признат за писател, докато Всевишните органи на реда го подозират, че пази една тайна – технологията за вечен живот. Информацията заплашва да блокира Вселенската система за обмен на души, а един президент иска да се възползва от това. След всички причудливи и забавни метаморфози краят на историятa е едно интересно начало. Поне за обитателите на планетата Земя, където открай време хората са опитни мишки на самите себе си.
Георги Милков, в. „24

ИЗВЕСТНИЯТ НЕПОЗНАТ. ИВАН СТОЯНОВИЧ-АДЖЕЛЕТО (1862¬–1947)
Автор: Петър Стоянович

РАЗКАЗ ЗА ЧОВЕКА, КОЙТО:
• израсна в един дом и се учеше при Петко Славейков, с когото петнайсетгодишен избяга от запалената от башибозука Стара Загора;
• на 19 беше изгонен от Княжеството от руснаците и консерваторите превратаджии и стана редактор на либералния темел „Независимост” - вестника на Славейков и Каравелов в Пловдив;
• на 23 години, заедно със Захари Стоянов, направи Съединението и пръв го съобщи по телеграфа. После беше извикан от княз Александър да ръководи военните съобщения в Главната квартира в Сливница;
• двайсет и четири годишен оглави Либералното бюро за Южна България, стана депутат от Станимашката колегия и с Муткуров поведе в Пловдив контрапреврата срещу русофилите;
• на 24 години създаде първата българска телеграфна агенция „Трапезица”, 12 години преди БТА;
• на 25 беше обявен за противник на Стамболовия режим, защото не прие от политически съображения да се прощават предателството и помиярството. Няколко години беше интер¬ниран, активен журналист, после беше сред ръководителите на Съединената опозиция срещу режима;
• 32-годишен за втори път оглави ведомството на българските съобщения, на който пост остана несменяем титуляр 26 години! Българските пощи, телеграфи, телефони, радиотеле¬графът практически са негово дело;
• на 42 години въведе първите 3 автомобила в сферата на съобщенията, с което направи революция в държавата;
• на 48 години Малинов го упълномощи като правителствен пратеник при Великия везир да сондира първите резултати от обявената Независимост;
• 50 годишен му възложиха ръководството и на военната поща, телеграфа и телефона към Щаба на Действащата армия и като такъв участва в три войни;
• на 55 години царят го назначи за пълномощен министър в Австро-Унгария, но в Будапеща, с което произведе дипломатически скандал, изравнявайки по значение двете столици на империята;
• 55 годишен беше несменяем член на делегацията за преговорите и подписването на мира в Брест-Литовск. Седеше на една маса с Чернин, Троцки и Кюлман;
• на 56 години основа първата нашенска църква и първото българско училище в Будапеща. Освети ги бъдещият митрополит Борис Неврокопски;
• на 5 октомври беше последният българин, изпратил цар Фердинанд в изгнание;
• на 57 беше емигрант в Германия, Австрия и Унгария;
• 63-годишен се завърна в София. Пожизнен член на „Юнион клуб”, царски довереник и съвет¬ник, изпращан на деликатни мисии в чужбина;
• на 69 години беше личен пратеник на цар Борис на юбилейните тържества по повод седемдесетгодишнината на цар Фердинанд в Унгария, натоварен да потвърди невъзможността на абдикиралия да посети отново България;
• на 79 и 81 години имаше две документирани силни разногласия с владетеля по външната политика на България, съответно влизането в Тристранния пакт и участието на български войски в бойни действия;
• на 82 преживя комунистическия преврат, пребиването на сина му в Дирекцията на народ¬ната милиция и съденето на последния от т.нар. Народен съд. Напълно наясно с мрачните перспективи пред държавата, той демонстративно изгори голяма част от мемоарите си, описващи строителството на съвременна България;
• на 84 част от къщата му беше заета от представителя на НКВД за резиденция;
• на 85 години отказа лечение в болница. Отивайки си от този свят остави послание към близките си: В коктейл от злоба, завист и главно невежество ще преживеете живота си. И затова - отивайки си от този свят - ви жаля.

Цена 25 лв.
ISBN 978-954-28-1091-9

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Mrachen-Vardar

МРАЧЕН ВАРДАР
ЕЛАНА ХУЗУРИ

Цена 12 лв.
ISBN 978-954-28-0996-8
Превод Здравка Михайлова

Елена Хузури е издала шест стихосбирки, два романа – „Мрачен Вардар” (2004) и „Родина от памук” (2009), литературни студии и есета. Романът й „Мрачен Вардар” е номиниран за Държавната награда за литература на Гърция, както и за наградата BALKANIKA. Член е на Асоциацията на гръцките писатели, била е заместник-председател и секретар на Управителния съвет. Като литературен критик сътрудничи на различни печатни и електронни издания.

Това не е исторически роман, а по-скоро „роман на паметта”, съхранена върху старите фотографски плаки от експедициите на Балканите на френският банкер и филантроп Алберт Кан в навечерието на Първата световна война. Повод за написването на „Мрачен Вардар” е снимка на изселващи се от Мелник гърци след подписването на Букурещкия мирен договор през 1913 г., на която Хузури случайно вижда лика на дядо си. Видян през очите на внучката, той отново се превръща в дете и юноша в града между меловете, водещ корените си от византийската епоха. Сюжетът се разгръща на фона на рушащата се Османска империя, в която балканските народи с намесата и благословията на Великите сили претендират за дял от нея.
Любовта между гъркинята Елени и българския офицер Георги от личната гвардия на цар Фердинанд на фона на взривените от войната Балкани е опровержение на враждебната настървеност.
Елена Хузури прави литературна „моментална снимка” на Македония - врящ казан, готов да гръмне във въздуха от революции, великодържавнически миражи, мобилизации, реформи на младотурците, военни шпалири, комитаджии и нелегални организации като солунските „гемиджии”.

ПРЕДГОВОР

РОМАН ЗА МАКЕДОНИЯ ВДЪХНОВЕН ОТ АРХИВИТЕ НА ПЛАНЕТАТА И ХУМАННИЯ ПАТОС НА АЛБЕР КАН

Политическите превратности и войните на Балканите през XX век са обрекли на тежката орис на бежанци и изселници милиони хора, като от размяната на населения не е била пощадена нито една балканска държава. През последните години не малко съвременни гръцки автори черпят от богатата и недотам експлоатирана тематична жила наречена „Македония” в периода на войните от началото на XX век, когато областта е оспорвана от наследилите разпадащата се Османска империя национални държави. Балканските войни, прекроили съвременната карта на полуострова, са подходяща канава за открояване на някогашните противоречия и сегашните отношения между балканските народи. А граничните зони с тяхното многонационално население представляват благодатна почва за романисти, привлечени от смешението на народности и малцинствени групи, стремящи се да оползотворят тази вавилонска пъстрота – особено в постмодерната епоха на хибридност – чрез сюжети, в които централно място заемат герои с двойнствен, двояк произход или идентичност. Дълбоки са корените във византийския епос на символния образ на Дигенис Акритас, героя с баща арабски емир и майка дъщеря на византийския стратег на Кападокия. Ако Тракия на Георгиос Визиинос (1849-1896 г.), родом от Виза в някогашния Лозенградски вилает, е родила героя му Москов Селим, а Крит на Реа Галанаки (1947 г., Ираклио, Крит) литературния образ на приелия исляма и името Исмаил Ферик паша нейн съостровитянин, издигнал се във военната йерархия на египетския хедив Мохамед Али, размирна Македония от началото на XX век e формиращата героя на „Мрачен Вардар” от Е. Хузури (1952 г., Солун) среда. Както във Вишеград и Травник на Иво Андрич съжителстват различни балкански народности и религии, така и тези гръцки автори рисуват пъстро петно от народности върху европейската литературна карта, където отношенията между съседните балкански народи често са подхвърлени на изпитание. Това дава възможност на писателите за – в една или друга степен – широкообективност на зрителните ъгли – и отразява възгледите им по въпроса за националните идеи, великодържавните идеали, подмолната дипломация, колективните интереси и др.
В критиката си със заглавие „Отнесени от Вардара” също изкушеният от темата Димостенис Куртовик, автор на романа „Какво дирят варварите?“ (препратка към гръцката шовинистична песен от началото на XX век „Какво дирят варварите в Македония?“, като под варвари се имат предвид българите) - този път в качеството му на литературен критик - отбелязва, че когато се говори за Македония, „става дума за част от европейската история, която видяна от гръцка гледна точка, е представяна обляна в ослепителния блясък на триумфа на гръцките оръжия и националното ни право, до такава степен, че който пожелае да се взре прекалено отблизо в темата, рискува да бъде изгорен като кощунстващ от лъчите на едно мъстящо слънце“. Затова той окачествява захващането с тази трудна тема, от страна на Хузури или друг автор опитващ перото си в нея, най-малкото като дързост, да не кажем като безумство.
Два града в Македония с мултиетническо население — Мелник и Солун — от началото на XX век са мястото, където се разгръща „балканската легенда за любовта и загубата“, както гласи подзаглавието на романа „Мрачен Вардар“. Осезателно в него е опоетизирането на една отминала епоха, известна като „бел епок“, белязала края на цял един свят сгромолясал се в касапницата на Първата световна война. Но „Мрачен Вардар“ е не толкова исторически роман, а по-скоро „роман на паметта“, на „непроизволната“ памет, според терминологията на ценения от Албер Кан мислител Анри Бергсон. Както тя е съхранена върху автохромните фотографски плаки от експедициите на Балканите на френския банкер, филантроп и пацифист Албер Кан в навечерието на Първата световна война. Повод за написването му става снимка от Архивите на Планетата - съхраняващи в неговото имение в предградието Булон-Бианкур край Париж визуална памет на човечеството — на изселващи се от Мелник гърци след подписването на Букурещкия мирен договор през 1913 г. На нея авторката случайно открива лика на собствения си дядо. Мобилизирайки личния ракурс към събитията и ефекта на фотообектива, Е. Хузури прави литературна „моментална снимка“ на Македония — врящ казан, готов да гръмне във въздуха от революции, великодържавнически миражи, мобилизации, реформи на младотурците, военни шпалири, комитаджии и нелегални организации, вършеещи из Македония, като тези на солунските атентатори „гемиджии“. Както и на отзвука от тези събития в Европа и Париж, откъдето предприема хуманитарното си начинание за фотодокументиране на човешката памет Албер Кан. Значителна роля в романа играе Огюст Леон –действителна историческа личност – направил снимката на мелнишките гърци и заснел автохромните фотографии от Солун за сметка на проекта Архиви на Планетата на банкера-любител антропогеограф. Фотографите от неговия екип на Балканите също са сред героите на тази книга.
Емоционалните отношения между главните герои на романа мелничани са рамкирани от любовния четириъгълник Елени, Стефанос, Георги и Тодорос. Всичките родом от Мелник и израснали заедно, и тримата герои са влюбени в потомката на знатния византийски род Дука Елени. Съдбите както на гърците, така и на българина Георги, очаровани от красивата и дръзка господарска дъщеря, са проектирани на фона на рушащата се Османската империя. С благословията и намесата на Великите сили балканските народи претендират за дялове от нея, които биха разширили териториите им. Залезът й е белязан от брожения, които открояват противоречията и интересите на различните балкански народи в търсене на национално съзнание и идентичност. Турски паши, български царски офицери, заможни европейци, гръцки бежанци изкоренени от родните им места, и доброволци по балканските фронтове, еврейски синдикалисти и търговци, аристократи и буржоа се тълпят в кръстопътния град на Балканите – Солун. Паралелно с това откритията на новия век – трамваят, автомобилът, кинематографът, фонографът нахлуват стремително в живота на метрополията на Термаическия залив. В такава атмосфера фотографите „мисионери” на банкера-визионер А. Кан попадат в размирна Македония през 1913 г. със задача с помощта на новите технологични средства да запечатат световни политически събития, кадри от уличното ежедневие, традиции на селскостопанските райони и градската култура.
Забутаната в семейните архиви фотография на мелнишките изселници кара Хузури буквално – по нейните думи – да се почувства като омагьосана. Очарователният елегантно облечен мъж в средата на тълпата негови съграждани мелничани е нейният дядо Стефанос, който отново се превръща в дете, видян през очите на собствената си внучка в града в дълбокия пролом между меловете водещ началото си от византийската епоха. През детството си Стефанос дружи с Георги, българския му приятел, а като юноши и двамата са влюбени в Елени. Междувременно Стефанос заминава да учи в Солун, а Елени си търси късмета в Букурещ. Стефанос открива светския живот в шумната и многоцветна балканска метрополия, завързва нови приятелства, облича се „ала франга“, независимо от факта, че живее в град с ярко откроен ориенталски колорит. Мечтае отново да срещне Елени, но тя ще предпочете Георги, който междувременно е изпратен от родителите му в България и е на служба в личната гвардия на цар Фердинанд, а в Солун ще се озове като официален пратеник на българския монарх след капитулацията на турците и предаването на града на гърците. Кой не е мечтал за такава „невеста“ като космополитния кръстопътен пристанищен град на Термаическия залив — столицата на Беломорска Македония? Но историята вече е отсъдила. Двамата ще заминат за България, докато българската армия се изтегля от Солун, който е присъден на гърците. Героите на книгата съзряват в напрегнато историческо време като поколение от онеправдани хора, живели преломно и на ръба, сменяли родини, прегръщали нови идеи, приемали различна вяра. Любовта на Елени я довежда до отстъпничество от националната й самоличност, не чак дотам необичайно в Османската империя явление, в която вяра и националност биват избирани според това какво налагат обстоятелствата и оцеляването. Според коментара на Д. Куртовик, обаче, съдбовното решение на Елени може би изисква по-задълбочено мотивиране от страна на авторката, вглеждане в неговия психологически механизъм, когато е взето от дъщерята на патриархален мелнишки първенец, един от стълбовете на националното съзнание на гръцката община в градчето.
В рецензията си за романа „Мрачен Вардар“ писателят Тодорос Григориадис, родом от Кавала, също причастен към балканската тема с романите си „Водите на полуострова“ (1998 г.), „Пехливанинът и дервишът“ (2010 г.) и др., отбелязва, че както би казал теоретикът на неоисторицизма Стивън Гринблат, Хузури се стреми да влезе в диалог с мъртвия си прародител, затова и пише текст-заклинание, текст-призоваване във второ лице единствено число, като по този начин се отърсва от товара на традицията на мъртвите предци, обременяваща като кошмар съзнанието на живите. Тя избира поетичен и елегичен тон, нещо, което не е случайно като се има предвид служението й в храма на поезията, тъй като добре знае, че възстановката на исторически събития действа „обезвреждащо“ на паметта. В духа на Лиотар, според когото траурът по нечия смърт задейства процеса на демитологизиране на онзи, който вече е напуснал живота.
Използвайки метода на повратлив кинообектив, Хузури се ползва със свобода на движението от минало към настояще и бъдеще, на прехвърляне от една сюжетна линия към друга и скъсяване на разстоянията между Мелник, Солун и Париж, рисувайки панорамата на епохата. „Раждането на този роман от съзерцаването на една историческа фотография е оставило своя отпечатък и върху неговата техника“, отбелязва Д. Куртовик. „Хузури раздипля историята си като ветрило от стари снимки или кинокадри, които се появяват на екрана по метода на плавното размиване и преливане на кадъра“. Авторката наплита свободно вътъка на повествованието с помощта на няколко вписвания в дневника на нейния дядо и задълбочено проучване на обширна историческа библиография.
Издаването на романа на Е. Хузури на български съвпада с честването през 2011-2012 г. на стогодишнината на Архивите на Планетата. Неотдавна в Националната художествена галерия в София бе показана изложбата Архивите на Планетата (1911-2011 г.), представяща амбициозния проект на френския банкер-хуманист. Представена и в няколко големи града в провинцията — Пловдив, Велико Търново, Русе, Елена, Стара Загора и Добрич — подборката направена от комисаря Иво Хаджимишев в архивите на фондация „Албер Кан“, съдържаше стотина „автохрома“ (първите цветни фотографии), направени между 1911 и 1931 г. от „операторите“, изпратени по четирите краища на света от А. Кан. От 1911 до 1931 г. те натрупват 72 000 автохрома и 170 000 метра филмова лента. За първи път у нас бяха изложени цветните фотографии направени от „фото-мисионерите“ на Кан. Началото на хуманитарния проект Архивите на Планетата е поставено през 1908-1909 г., когато той предприема околосветско пътешествие. След завръщането си Кан решава, че за да заживеят в мир народите трябва да се опознаят и че появилите се няколко години по-рано цветни фотоизображения са чудесно средство за това. Така воден от желанието си да спомогне за по-доброто разбиране на чуждите култури, за вникване в различния „друг“, както и за съхраняването на иконографската памет на обречените да изчезнат начини на живот, Кан финансира амбициозния пацифистки проект под надслов „Архивите на планетата” и с негова подкрепа през 1911 г. фотографът Стефан Пасе осъществява първите мисии в Алжир и Тунис, а през 1913 г. заснема и първите кадри от България и Мелник. Самият Кан е бежанец от Елзас след Френско-пруската война от 1871 г., причастен към съдбата на изкоренените от родните им места.
Сред държавите посетени от неговите „оператори” са и България и Гърция по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. В периода от 1913 до 1918 г. са заснети недовършената катедрала Св. Александър Невски, къщите и пясъчните пирамиди в Мелник и др. Така не само мелнишките пирамиди, но и гръцките бежанци от Мелник са увековечени върху фотографските плаки. Мелник е отстъпен на България и почти цялото негово гръцко население е поело пътя на бежанци с първа спирка Демир Хисар (днешният гръцки град Сидирокастро). „Двадесетина дни след като фотографът Стефан Пасе прави тези снимки Мелник е бил опожарен и много от запечатаните сгради са унищожени до основи....( ) разрушените къщи, които са фон на няколкото групови фотографии, са пресните рани оставени в хода на военните действия, поразили по еднакъв начин многонационалното население в околностите на Мелник“1.
Благодарение на обективите на сътрудниците на Албер Кан е запечатано огромното културно разнообразие на планетата: традиционни професии, непознати творения на човешкия ум и майсторство, далечни култури и световни паметници като Тадж Махал, Китайската стена, египетските пирамиди, Партенонът и Акропола и др., са съхранени от хода на времето и технологиите в променилия се само за едно десетилетие свят. Професионалните фотографи, изпратени от френския банкер по четирите краища на планетата, документират краха на Австро-Унгарската и Османската империи, последните келтски селища в Ирландия, войниците в окопите на Първата световна война, както и пейзажи от Виетнам, Бразилия, Монголия, Норвегия, Бенин, и Съединените щати и др. Така чрез Архивите на Планетата е създаден цветен фото-музей на хората, културите и времето от преди век. Световната криза от 1929 г. и крахът на „Уол Стрийт” съсипват финансовата империя на Кан, което означава край на проекта и филантропските му начинания. Той е разорен, материалите от колекциите му са пренесени в библиотеката във Венсен (Vincennes). Част от тях е предадена на Националната библиотека на Франция и на Френския националния архив, а друга е ограбена от нацистите. Албер Кан умира беден и забравен в дома си непосредствено след поражението на Франция през 1940 г. Макар да не успява да научи света на хуманизъм, наследството оставено от него има огромна познавателна, образователна и поучителна стойност.
Родената в Солун, но израснала в Атина Хузури, дебютира през 1983 г. като поетеса и оттогава е издала пет стихосбирки. С „Мрачен Вардар“ прекрачва за пръв път прага на романистиката, но усещането за поетичния заряд на думите присъства и в прозата й, осмисляща посланието от визуалната памет на човечеството на идалгото Албер Кан в литературен материал. През 2009 г. излезе от печат вторият й роман „Родина от памук”, действието на който се развива в Ташкент, Узбекистан и Солун от 1949 до 1967 г. Героят му е лекар, последвал принудителната съдба на политически емигрант след поражението на Демократическата армия в Гражданската война в Гърция. Идеали, дилеми, чувство за вина, идеологически сблъсъци, фатална забранена любов с рускиня във времена, когато в Гръцката компартия цари сталински диктат, и една неочаквана тайна са разкрити десетилетия по-късно. В този роман за онази част от гръцкия народ живял в следвоенните години с дамгата на изкупителната жертва и понесъл цялата трагичност на Историята, както и в първата й прозаична творба, Хузури черпи вдъхновение от преживелиците и разказите на собствения й семеен кръг. Главният герой Стергиос Х. е литературно превъплъщение на нейния чичо, като тя използва биографичен материал от книгата на Стефанос Хузурис „Лекар в три войни“. Авторката не крие замисъла си с един трети роман „Мрачен Вардар“ и „Родина от памук“ да се превърнат в трилогия. Докато в първата книга главните герои са от поколението преживяло македонските борби, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, във втория действащите лица са свидетели и участници в италиано-гръцкия сблъсък от 1940 г., Съпротивата и Гражданската война (1946-1949). Предстои да видим как на фотографската плака на авторовото въображение ще бъде проявен образът на героите от финалната част на трилогията.

Здравка Михайлова

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: CoverGranta-small

Моята първа „Гранта“ бе подарък от случайността. Трябваше да сменя самолета на път за родителите си в Кения, не помня къде се случи това, и чаках в един коридор, докато някакъв дребен и възпълен човек се опитваше да се справи с безбройните си чанти ръчен багаж (все още бяха снизходителни по отношение на багажа). Тогава вниманието ми беше привлечено от книга, подаваща се от задната облегалка на една от седалките. Тъй като винаги съм готов да спася изоставена книга, аз бързо я взех. След като изказах няколко благодарности за пътуването и както бях заседнал на най-грозното място на света, коридора за получаване на багажа, разгледах по-подробно своята находка. Корицата показваше двама мъже с огромни разтегнати устни, вероятно индианци, а заглавието възвестяваше ОТНОВО НЕПРИЯТНОСТИ, след което следваше „Специален брой за пътеписи“. Значи „Гранта“ е списание, проницателно предположих аз и проверих съдържанието. Амазония, Нанджинг, Куба, Брадфорд, Чичикастенанго, Ангола, Афганистан – каква плеяда от дестинации, до които бихме искали да изпратим някой друг. Нямаше признаци, че багажът ще пристигне скоро, тъй че се зачетох.
Първият откъс беше от човек на име Редмънд О‘Хенлън, който се оказа нещо като Джон Клийз на пътеписа. Да отидеш в джунглата като съвременен градски бял човек е възможно най-забавното преживяване, което някой би могъл да си представи. Стоях под мъждивата изкуствена светлина и в ума си следвах Редмънд и неговия приятел, крупието Саймън, по Рио Пасмани, като се подсмихвах от време на време, а веднъж даже се разсмях гръмко, което изплаши две минаващи наблизо еднакво облечени момичета. О‘Хенлън, както по-късно разбрах, винаги е разюздано забавен, независимо от това дали се намира в Борнео, Амазония или Конго. Все така без багаж, аз прочетох разказа на един полски журналист в Луанда. Било е време на бурни промени, португалците напуснали опустошително бързо, различните фракции от борци за национална независимост продължавали да се бият, а нашият свидетел на историята явно предпочитал катаклизмите на Африка пред комунистическия режим в своята страна. Така открих Ришард Капушчински, чиито произведения десетилетия по-късно редактирах на немски. И досега смятам спомените му от Ангола „Още един ден живот“ за неговото най-дръзновено произведение. Много пъти съм се чудил как „Гранта“ са успели да открият или преоткрият автори, които ще се наложат като гласове на своето време (моят първи брой включваше също текстове от Рушди, Куреши и Гош!). Усещането да прелистваш стари броеве на изданието е подобно на удивлението от изложбата на прочут бижутер.
Едва тогава, както се чудех дали да продължа с Куба на Марта Гелхорн или с Гватемала на Норман Луис, аз осъзнах,
че съм чакал на погрешна опашка. Моят багаж беше вече маркиран и изпратен към последната си дестинация, нали бях транзитен пътник. Имах четири часа за убиване и една „Гранта“ в ръцете си. Всичко, от което се нуждаех, беше стол и чаша вода. Така продължих по пътя си.
Оттогава са минали много години и аз ту съм бил абонат, ту съм губел от погледа си „Списанието за нова литература“, после отново съм купувал броеве върху теми, които са ме вълнували – подготвих се за първото си пътуване до Индия със забележителния брой за кръглата годишнина на „Гранта“,
който ме запозна с множество индийски автори, които щяха да ме съпътстват през годините. Последните осем броя – за
мен те също така се оказаха дар от случайността, тъй като срещнах настоящия редактор Джон Фрийман в Созопол – ми бяха изпратени в огромен пакет, който трябваше да взема от вестникарската будка до нас. „Гранта – измърмори грубоватата виенска госпожа, която работеше в магазина, – какво е
това? Някаква марка цигари, а? Името би подхождало за цигари.“ „Да – отговорих аз, опипвайки скъпоценния пакет, – кой не би изпушил една „Гранта“!“

СИМЕТРИЯ
ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ
ЦЕНА 10,00 ЛВ.

Инцидент с котка на име Джони Чорапи в среднощен Бруклин, латиноамерикански железничар от Чикаго и тъмна тайна, споделена с непознат, двама съдружници, изправени пред фалит в слънчева Калифорния и бездомно кученце, за което трябва да се грижат, току-що освободен затворник на път за родното си място в Добруджа, дневник на възрастен вдовец на гости на дъщеря си Радослава в Америка, няколко часа от живота на пазач на паркинг във Варна, късен следобед на гръцки остров и писател в криза, споменът на д-р Огнянова за нейната първа учителка в три минути и половина, непринуден разговор на три двойки в неделен следобед с мирис на жасмин – добре дошли в Симетрия!
В тази прецизна колекция от 13 истории Захари Карабашлиев ни въвлича в личните катастрофи, оцелявания и най-неочаквани просветления на своите герои. Пръснати между два континента – забавни, тъжни, мълчаливи или разказващи, но винаги болезнено докосващи, те са не просто образи, а души, които искаме да познаваме, парчета живот, търсещи мястото си в един на пръв поглед хаотичен свят.
С ритъм и лекота Карабашлиев ги заселва в територията на своите страници, където хаосът е привиден, а симетрията – възможна.

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Kriminalna-Kariera-2

Криминална кариера
Фалко Хениг

Формат: 60/90/16
Обем: 212 с.
Цена: 13 лв.
ISBN: 978-954-28-1033-9

Всичко започва в детската градина „Клара Цеткин“ в Лудвигсфелде: малкият Фалко открадва детско влакче и никой не го разкрива. Необезспокояван, разказвачът става от този момент роб на своята страст, нищо не може да бъде опазено от него – играчки, велосипеди, пишещи машини и …книги. Не може да устои най-вече на книгите. Но за кражбите му учителите и другите овластени авторитети му търсят много по-малко отговорност, отколкото за „политическите“ му прегрешения.
След основното си образование продължава с обучение за словослагател в професионално училище в Берлин. През лятото на 1989 г. бяга през Унгария на Запад, посещава Панаира на книгата във Франкфурт – един истински рай за клептоманите библиофили. Страстният крадец продължава своята криминална кариера и в обединена Германия …
Фалко Хениг описва по един забавен начин настроенията на източногерманците. Чрез кратки епизоди западният читател хвърля един необичаен поглед в ежедневието на ГДР.

Фалко Хениг е роден през 1969 г. в Берлин. Получава професионално обучение за словослагател при Министерството за Национална отбрана, полага зрелостен изпит за средно образование във вечерно училище. След промяната упражнява различни професии, между които портиер, редактор, актов модел за рисуване. Днес работи като журналист и писател. Хениг е член на реформаторската сцена Heim und Welt в клуб Кафее Бургер в Берлин, председател е на дружеството Чарлз Буковски. Редовно публикува във вестниците Франкфуртер рундшау, Франфуртер алгемайне цайтунг, Тагесцайтунг. Участва в сборника Frische Goldjungs, издаден от Владимир Каминер, който съдържа разкази на млади писатели от Берлин.

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Na-pazar-Supruga-3

НА ПАЗАР ЗА СЪПРУГА
Стивън Уингейт

Формат: 60/90/16
Обем: 232 с.
ISBN: 978-954-28-1099-5
Цена: 13 лв.
Излиза: 9 април 2012
Превод от англ. език: Златка Паскалева
*поредица „Майстори на разказа”

За разказите си Стивън Уингейт получава награди от Гълф Коуст, Мисисипи Ревю, Джърнъл, Пинч, Бранд (Великобритания), Колорадо Ревю и номинация за наградата Пушкарт. Той живее в Лафайет, Колорадо, и преподава художествено писане в университета на Колорадо-Боулдър.
Сборникът с иронично двусмисленото заглавие На пазар за съпруга е отличен с Катрин Бейклес Нейсън Прайз за художествена литература. Писателската гилдия го обявява за „разкошен дебют на един утвърждаващ се нов глас в американската литература“. Състои се от тринайсет разказа за мъже, които търсят любовта. Някои от тях я намират, други минават покрай нея, а трети я оставят да им се изплъзне. Героите на Стивън Уингейт, много от които имат годеници или приятелки, знаят какво искат от една сродна душа. Често обаче в някакъв решаващ момент връзката, била тя действителна или въображаема, между мъжа и жената, която той си представя като своя избраница, се разпада. Любовниците в тези истории неизбежно и неминуемо откриват своята грешка и тя е извинението им да се отдръпнат. Както мъжът, така и жената може внезапно да видят какъв би бил животът, ако пристъпят към брак.
Макар че някои от разказите завършват по-обнадеждаващо от други, не може да се каже, че техните герои „заживяват щастливо до края на живота си“. Но я има надеждата, че любовните двойки независимо дали остават заедно, или се разделят, ще вземат най-доброто решение за себе си. Сюжетите не свършват на определена страница, а продължават и се доразвиват в ума на читателя, като тръгват от представата на Стивън Уингейт какво може да се случи, когато човек се раздели с една илюзия, представа или фантазия.

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Prelubodeici-4

ВИДА ОГНЕНОВИЧ
Прелюбодейци
Цена 10 лв.
ISBN 978-954-28-1071-1
Превод Севда Гайдарова - Димитрова

Романът разказва историята на една четиридесетгодишна жена – Амалия Койич – преводач и литературен критик, която в зрелите си години научава, че е осиновена. Вестта я довежда до нервен срив, който се превръща в начална точка на мъчително пътуването към себе си. Добре изградената й идентичност се разпада и тя е изтерзана от собствената си неспособност отново да намери своето Аз, приемайки реалностите на своето генетично наследство. Тръгвайки по следите на своите родители, героинята се среща със своята рождена майка, повеждайки читателя през различни социални слоеве на съвременна Сърбия. В тази критична ситуация съпругът й я напуска, за да заживее със съпругата на природения й брат, от която очаква дете, каквото самата тя не може да има. Неспособна да приеме реалността такава, каквато е, Амалия Койич удря глава във фактите като в стена. Поразена е от откритието, че е способна всичко да разбере и нищо да реши.
Със съдбата на главната героиня романът поставя въпроса за същността на идентичността – дали тя се унаследява или се изгражда, т.е. дали модерният човек има свободата да изгражда себе си или е обречен от гените си толкова, колкото и своя далечен прародител. Героинята на Вида Огненович е убедена, че наследството е определящо, а всаденото ни чрез възпитанието задължение е да запазим предаденото ни от предците. Толкова силни са убежденията, формирани чрез възпитанието. Така авторката поставя въпроса в обществено значим контекст, считан за характерен за Балканите. Както самата тя казва в едно интервю: „В разбирането за идентичността, особено националната, по тези земи съществува един видим парадокс. От културна гледна точка той се преживява като крехко цвете, което може да бъде заплашено от всичко друго освен от удивлението и затова трябва да го пазим и да се грижим за него като за болен, угаждайки му макар и със свито сърце и пеейки химни. От друга – да кажем социална гледна точка, го считаме за несломим като желязо, което се калява в огъня на порицанието на чуждата идентичност. И естествено, в тези модерни времена тази вкаменена идентичност се потвърждава и брани с кръстосване на ножове или на много по-силни оръжия, въпреки големия напредък в мисленето и действията.”
Романът „Прелюбодейци” е написан в аз-форма, но всеки от героите говори със свой глас, което превръща емоционалната изповед на една модерна жена в открит диалог за крехкостта на съвременния човек, от който произтичат много въпроси и нито един еднозначен отговор.

Вида Огненович е сръбска писателка, драматург и режисьор. Родена е през 1941 г. в днешна Черна гора. Детството си и ученическите години прекарва във Войводина и в Сърбия. През 1963 г. завършва литература във Филологическия факултет на Белградския университет, а през 1965 – режисура в Белградската академия за театарално, филмово и телевизионно изкуство. Специализира в Сорбоната, Париж, а защитава магистърска степен в университета в Минесота, САЩ през 1972 г.
От 1974 до 1979 година работи като асистент във ФДУ в Белград. Има четиригодишен мандат като директор на Народния театър, след което остава там като режисьор. Гост-професор в университите в Лос Анжелис и Чикаго, както и в почти всички големи университети в САЩ през периода 1981 – 1999. Професор в Академията по изкуствата – Нови Сад.
Като режисьор има повече от сто постановки, част от които по нейни собствени текстове.
Прозаични творби: събрани приказки Отровно мляко от глухарчета : (Просвета, Београд, 1994) и Старият часовник (Просвета, Београд, 1996), Най-добрите разкази на Вида Огненович (Просвета, Београд, 2001), романите Къщата на мъртвите мириси (Просвета, Београд, 1995) и Прелюбодейци ( Стубови културе, Београд, ) драми: Меланхолични драми (СКЗ, Београд, 1991), Девойката със сините коси (Арс драматика, Београд, 1994), Последни комедии (СКЗ, Београд, 1994), Милева Айнщайн, както и събрани драми в три тома (Стубови културе, 2000, 2001, 2002).
Носител е на много престижни литературни награди, между които : 1994 – книга на годината, Андричева награда за разкази – 1995, наградата Бланко Чопич за проза – 1996, наградата Лада Костич за роман – 1996, наградата Пая Марконич Адамов за проза 1997, награду Романда Сербика за проза (1998), наградата Стефан Митров Љубиша за цялостен принос в литературата (1999).
Прозата и драматургията й е преведена на английски, унгарски, македонски и немски.
Председател на Сръбския ПЕН – клуб.
Вида Огненович е един от най-авторитетните дисиденти в Сърбия от времето на Слободан Милошевич, основател на Демократическата партия и настоящ неин зам.председател.
В момента Вида Огненович е посланик на Република Сърбия в Норвегия.

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Scand000122

Крака на костенурка
Николай Грозни

Формат: 60/90/16
Обем: 372 с.
Цена: 16 лв.
ISBN: 978-954-28-1108-4
Превод от англ. език: Калоян Игнатовски
Излиза: 31.05.2012

За автора

Николай Грозни е роден на 28 март 1973 г. в София. Музикалното си образование получава в училище „Любомир Пипков" и колежа „Бъркли" в Бостън, а литературното – в престижния щатски университет „Браун". Прекарва четири години като монах в Дарамсала – седалището на Далай Лама в Индия, – където изучава будизъм и тибетски език. Завръща се в България, където с рожденото си име Николай Гроздински публикува сборника „Жития на безделници и пропаднали мистици”, както и двата романа „Някой омагьоса битието" и „Да подремнеш в скута на голямата еднаквост".
През 2008 г. в САЩ публикува чрез ИК „Ривърхед" мемоари за живота си в Индия, а през есента на 2011 г. в САЩ излиза и романът му „Вундеркинд" (ИК „Фрий Прес" към „Саймън & Шустър", който е преведен и в Европа). Произведения на Грозни са печатани в „Ню Йорк Таймс", „Гардиан" и „Сиатъл Ривю".

-----------------------

Обещаващ джаз пианист, роденият в България Грозни заминава за САЩ, за да учи в Музикалния колеж „Бъркли” в Бостън. Посоката, в която поема животът му, скоро му омръзва („Светът ми е крив!”, възкликва той. „И аз изчезвам.”) и той се преселва в Хималаите да изучава будизма – обръсва си главата, изучава тибетски и облича дълга традиционна роба. В Хималаите живее в колиба съвсем близо до резиденцията на Далай Лама и се заселва сред общност, която е ту комична, ту почтителна, но винаги интересна – нервни монахини, властни монаси, сприхави играчи на шах, взискателни учители и забележителния приятел на име Цар от Босна, провалил се монах.
Грозни отива в Индия в търсене на познание, но научава, че най-добрите му учители не носят роби и не спазват специални диети, а са тези, които също като него се борят със съмненията и не могат да приемат определена официална религия. Заедно с колоритните си приятели авторът изминава пътя до ново разбиране на себе си и мястото си в света.
Николай Грозни, подобно на Ан Ламот или Елизабет Гилбърт, описва прозренията на един религиозен пилигрим – в случая от гледната точка на мъж и на будист. Проникновена, забавна и великолепно написана, „Крака на костенурка” разкрива подробно истината за един свят, който до голяма степен е митологизиран на Запад, и разказва чудесната горчиво-сладка история на едно духовно пътуване.

-------------

Грозни е сериозен, но в известна степен и скептично настроен ученик. Той се отнася с ирония към новото си духовно битие, също както иронично гледа на предишния си живот, в който свиренето на пиано означава репетиции часове наред. Като будистки монах този бивш джаз музикант трябва да се присъедини към култура, която приема с неодобрение всяко нововъведение.
Читателят е въвлечен в ироничното описание на това какво означава да бъдеш тибетскоговорящ българин насред Дарамсала, Индия, където западняците са обект на подозрения.
Животът в Дарамсала и посещението на занятията в Института по будистка диалектика съвсем близо до резиденцията на Далай Лама навеждат автора на убеждението, че очакванията му за духовния живот са „основани на предварително изградени стереотипи, които, изглежда, противоречат на всичко истинско и реално в живота.”

http://www.segabg.com/article.php?issueid=1456§ionid=10&id=00002

Дхарма бродяга
Ейми Финърти
4 май 2008
„Ню Йорк Таймс/Сънди Бук Ривю”

Николай Грозни е талантлив музикант, автор на три романа, издадени в родината му България, и в книгата „Крака на костенурка” разказва за аватара си на будистки монах и размишлява за „всепоглъщащото, блажено притъпяващо чувство на примирение с настоящето”, което го задържа в индийския град Дарамсала.
Грозни напуска музикалния колеж, дава обет за безбрачие, наизустява текстове и се стреми да не убива буболечките, разнасящи вируси. За известно време отричането от изкуството, секса и емпирическия опит си струва жертвата.
Понякога монашеският живот дотяга на изтънчения Грозни. Някои монаси не са способни или не са склонни да разберат историята, науката и радостта от живота, които светският европеец приема за даденост. Авторът се сблъсква с целия придирчив протокол на поведение в тибетската общност. Въпреки това той се отнася със симпатия към живеещите в региона тибетци, бежанци от територията, която китайците наричат „Китай”. Тези хора притежават предприемачески умения и духовен авторитет, които ги отделят от останалите.
Израснал в „комунистическо утопично общество”, където бил принуден да чете „Капиталът”, Грозни учи джаз в Музикалния колеж „Бъркли” в Бостън и там открива, че неограничената свобода го вцепенява. Изоставя гаджетата и музикалната теория и заживява сред бегълци от не дотам буржоазни тегоби.
В Индия преживява радостни пристъпи на делириум (вероятно подсилени от недохранването), „от които ти идваше да захвърлиш паспорта и парите си в канавката и да запълзиш до прокажения, изпадайки в екстаз от осъзнаването, че нищо друго не ти остава и няма къде да отидеш.” При все това разказът на Грозни до голяма степен е пропит със скептицизъм и развенчава митове. В книгата не става дума за романтичния будизъм на туристите първа класа и на студентите първокурсници. Живеейки в крайно мизерни условия близо до резиденцията на Далай Лама, авторът започва да изпитва съмнения: „зарязах пианото след петнайсет години свирене, сложих край на няколко приятелства, разбих надеждите на родителите си... за да бъда унижаван от някакъв войнствено настроен възрастен монах, който мразеше западняците и можеше да говори с хората само ако спореше”. Грозни вече разпознава „стените и укрепленията на създадените от хората догми” и стига до заключението, че „не е нужно човек да е особено умен, за да запаметява текстове и да участва в дебати за празнотата”.
Авторът открива, че останалите емигранти представляват противоотрова срещу по-тесногръдите будисти. Централна роля в неговата история заема Цар, наперен женкар, избягал от разбития от войната Сараево без паспорт и замесен в престъпление. „След като си предозирал с празнотата, няма нищо по-хубаво от това да усетиш здравословната балканска непочтителност”, заключава авторът. Цар и „непреклонната му, почти метафизична битка с бюрокрацията на човешкото съществуване” противоречат на монашеското благоприличие и за Грозни те се превръщат в „проявление на собствените ми усилия да разбера кой съм”. Българинът и босненецът по младежки начин нарушават правилата (които в Дарамсала са съпроводени с хиляди неразбираеми нюанси).
Жените – сред които „най-красивата тибетска проститутка в града”, – са обект на силно желание, но стоят в периферията на разказа. По-интересни за описание са състезанията с другите мъже, в това число философските дебати и ожесточените партии шах. Дори когато Грозни полага усилия да се откъсне от материалното, Цар не спира да го връща към реалния свят. Мемоарите за търсене на духовното се превръщат във весел разказ за приятелството. Енергичният славянин се отклонява от правия път, предизвиква смут в планинските селца и се изплъзва на индийските тайни служби. Някои от случките – Цар се опитва да прелети с парапланер през границата – явно са заимствани от легендите сред западната общност в Хималаите.
Описанията на всекидневния живот в Индия са подробни и прецизни. Камион „Тата Мотърс” засяда и шофьорът форсира двигателя в зрелище на нехайна безсмисленост. Няма ограничение за максималния брой пътници в обществените автобуси, като козите се возят заедно с хората. Раздразнението от мизерията пречи на метафизичното съзерцание на облаците, а празнотата, която се стреми да постигне Грозни, понякога изглежда просто такава. От един свят човек той попива смътни, непотвърдени представи, че Буда е имал „крака на костенурка”.
Своенравни монаси учители дават частни приеми, а западни ученици като Грозни са молители, докосващи подгъва на дрехите на посветените. В стаята му гъмжи от плъхове. Амебна дизентерия, малария и досадни ерекции съставляват земното страдание. Въпреки това мъжката солидарност и може би страхът от амбициите, брака и децата го карат да продължи с трансценденталния си проект.
Дисциплиниран и със съревнователен дух, той изпробва силите си в будистките дебати, една агресивна форма на диалог, в която младите монаси канализират тестостерона си. Авторът описва декламирането с патос и тропането с крак като проект за социално инженерство, наподобяващ свикване на армия от безцелни младежи и пренасочване на желанията им: „Тук те се наслаждаваха на всякакви забранени плодове: от внезапно скочилия адреналин до отмъщението, гордостта и победата. Имаше нещо несравнимо еротично в начина, по който монасите разиграваха архетипния сценарий господар-слуга”.
С енергия, канализирана в друга посока, младият монах спазва обета си доста дълго. Устоява на една неустоима млада монахиня. Но Грозни е непоправим западняк. В края на краищата сваля робата, влюбва се, пише „тъпи книги” и пие вино, осъзнал дълбочината на тези удоволствия чрез отказ от тях.

***

Spoiler:

Няколко нови и предстоящи заглавия от СИЕЛА:

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Cielakurvavaluna

Всяка тийнейджърка си мисли, че не е като другите. Но когато правителствените агенти разбиват вратата на Клеър Форестър и убиват родителите и, тя разбира колко различна е наистина. Патрик Гембъл с нищо не е по-необикновен от останалите до деня, в който се качва на самолета и часове по-късно излиза от него като единствен оцелял пътник. И като герой. Президентът Чейс Уилямс се заклева да изличи заплахата за нацията, ала електоратът не знае, че той се е превърнал в това, което се е заклел да унищожи. Всички са въвлечени във война, която до този момент е била контролирана със закони, насилие и наркотици. Но назрява метеж, който ще причини разруха, загуби и трагедии. Нощта на кървавата луна идва. И тогава ще се появи един неузнаваем, кошмарен свят, в който ще започне битката за човечеството. Новият необикновен, свръхестествен трилър на Бенджамин Пърси е комбинация от история и странна художествена измислица, които сякаш вдигат огледало пред съвременна Америка, за да отразят страховете и предразсъдъците и.

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Cielahaidevsi4ki

„Призрачна история за убийства и за стария Холивуд,
написана в несравнимата, спираща дъха проза на Бредбъри…
Това не е обичайното криминале.”

Питсбърг Поуст-Газет

В една бурна вечер през миналия век, неназован писател в град Венис, Калифорния, чува бясно блъскане по вратата на крайбрежното си бунгало и отваря, за да пусне в живота си Констанс Ратиган. Застаряващата, някога бляскава холивудска звезда Констанс бяга в ужас от нещо, което не смее дори да назове – и изчезва също така внезапно, както се е появила, оставяйки на разказвача две зловещи книги – указатели с имената на хора от Меката на киното, които вече са умрели или предстои да умрат, сред които и нейното собствено. Така започва една одисея, колкото мрачна, толкова и увлекателна, през която авторът се отправя заедно със сприхавия си приятел Кръмли и неговата стара таратайка да рови из пепелта на един отминал Холивуд – гробище на призраци и тайни, в което зад всеки ъгъл дебнат мрачни светилища и разбити мечти… а нерядко и самата смърт.

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Cielanoshtemvulcite

Във фабриката за бои „Пофугл“ избухва пожар, предизвикан от експлозия, и отнема живота на 15 души, включително и на управителния съвет на компанията. Смята се, че в основата са парите от застраховката на компанията и на загиналите. Собственикът Х. Хелебюст остава жив, но напуска града и се завръща само в един-единствен ден от годината. Случаят остава неразрешен почти 30 години въпреки усилията и опита на полицейския следовател Ялмар Нюмарк. През всичките тези години той събира изрезки от вестници, снимки, документи и материали, свързани с „Пофугл“. Вече 70-годишен разказва за инцидента на детектива Варг Веум с надеждата, че той ще стигне до истината. Съвсем неочаквано Нюмарк е блъснат от кола, в продължение на месец го лекуват в болница, но още на първия ден от изпращането си вкъщи умира. Кутията с изрезките е изчезнала от дома му. Варг Веум все пак се захваща да разкрие кои са хората, замесени в случая. Следите обаче неочаквано го отвеждат в Будапеща, към намеса на Гестапо и събития от Втората световна война.

ИЗДАТЕЛСТВО СИЕЛА ПРЕДСТАВЯ: Cielaportobelo

Разказите на Мюриъл Спарк, за първи път издадени в България, са очарователни житейски истории.

Непредсказуеми и вдъхновяващи, понякога тъжни, понякога весели, събитията се случват, съпроводени невинаги с правилното отношение към живота. Някои от разказите връщат около век и повече назад в Африка, където живее смесено население от англичани, холандци и африканци. Други представят реалността в провинцията и големия град. Сюжетите са различни, лаконични, но увлекателни и доставят наслада на всеки, осмелил се да вкуси от тях. Интересна е срещата с човекът, който “мете опадалите листа в сърцето на мъглицата”, с младежът, открил непредсказуема формула за тайните на щастието, също така да се проследи как човешки живот може да бъде олицетворен в една птича песен и поуките и удоволствието от други вълнуващи приключения по страниците. Героите, понякога самотни, останали с неразбрано чувство за добродетели, друг път обкръжени с голямо внимание, но всички толкова наивни към предизвикателствата, изпречили се на пътя им. Присъстват различни образи: богатата, егоистична жена, беднякът, робите, слугинята, веселият луд и много други, но всеки от тях прави неволни грешки и претърпява драстични последствия. Емоциите преминават от пълно безразличие до прекомерно желание за чувства, любов, авантюри...

Чрез специфичен черен хумор е представено разнообразие от човешки характери, но често с погрешна философия за живота.

Някои от историите в книгата ще ви разсмеят, други натъжат, трети ще ви очароват и захвърлят в размисли, но всяка крие изненади, удоволствие и капчици истина за човешкото съществуване.

По случай деня на българската просвета и култура и на славянската писменост решихме да се върнем далеч назад в миналото и да ви срещнем с отец Серафимий, предтеча на любимия ни Серафим!

Макар и от друго време, той носи благата вест, която чакахте с нетърпение - в периода от 00:01 часа на 23 май до 23:59 часа на 24 май 2018 г.* ви даваме възможност да поръчате всички налични заглавия на CIELA Books и @Deja Book с 50% намаление само онлайн от www.ciela.com.

Утре ще ви споделим и нашите препоръки, а сега ще ви оставим да решите кои от всичките ни чудесни книги да поръчате!

*Промоцията важи до изчерпване на количествата в склада на онлайн магазина. В предложението не влизат книги в друга промоция и книги на цена 5,00 лв. или по-ниска.

Желаем ви приятно избиране!

» Издателство ЕРА представя:
» Издателство КОЛИБРИ представя:
» Издателство Обсидиан представя:
» Съвместна промоция на Сиела и Уникредит Булбанк.
» ИК БАРД представя: