Издателство КОЛИБРИ представя:

Фред Варгас „Едно незнайно място“


Комисарят Адамсберг умееше да глади ризи, майка му го бе научила как да опъва раменната платка и плата око¬ло копчетата. Изключи ютията, после подреди дрехите си в куфара. Беше се обръснал, сресал, вече нямаше накъде – заминаваше за Лондон.
Премести стола си в огряната от слънцето част на кух¬нята. Помещението имаше прозорци на три от стените, та комисарят си прекарваше времето в преследване на свет¬лината около кръглата маса като гущер, който обикаля ска¬лата, за да си намери топло местенце. Адамсберг постави чашата си с кафе така, че да е насочена на изток, и седна с гръб към слънцето.
Нямаше нищо против да види Лондон, да провери дали и Темза като Сена мирише на влажно бельо, да чуе грака на тамошните чайки. Може би на английски той бе по-разли¬чен отколкото на френски. Но нямаше да има време. Три дни колоквиум, десет лекции на сесия, шест разисквания, един прием в Министерството на вътрешните работи. В големия hall щяха да се съберат стотина високопоставени ченгета, ченгета и нищо друго, дошли от двайсет и три страни, за да оптимизират голямата полицейска Европа и по-специално, за да „хармонизират управлението на емиграционния по¬ток“. Такава беше темата на колоквиума.
Като шеф на парижката Криминална бригада Адамс¬берг трябваше да присъства, но това не го притесняваше особено. Участието му щеше да е леко, почти въздушно, от една страна, поради враждебността му към „управлени¬ето на потоците“ и, от друга, защото никога не бе успял да запомни и дума на английски. Спокойно допи кафето си и прочете посланието, изпратено му от майор Данглар. Срщ след 1 ч 20 мин на регистрацията. Скапан тунел. Взех ви прилично сако и вратовр.
Адамсберг прекара палец по екрана на телефона си, ся¬каш за да заличи притеснението на своя помощник, както се изтрива прах от мебел. Данглар не обичаше да ходи, да тича и още по-малко да пътува. Да прекоси Ламанша през тунела му харесваше не повече, отколкото да прелети над канала със самолет. Обаче не би отстъпил мястото си ни¬кому. Вече трийсет години майорът се обличаше като бри¬тански поданик, за да компенсира естествената неелегант¬ност на фигурата си. Заради този жизненоважен избор бе разпрострял своята признателност над цялото Обединено кралство и олицетворяваше типа на французина англофил, привърженик на изисканите маниери, на такта и дискрет¬ния хумор. Освен когато се отърсваше от всяка сдържаност, по което французинът англофил се отличава от истинския англичанин. Така че перспективата да прекара известно време в Англия го радваше със или без емиграционен по¬ток. Оставаше да се преодолее препятствието на този ска¬пан тунел, през който щеше да премине за пръв път.

Адамсберг изплакна чашата си, взе куфара си и се запи¬та какво ли сако и вратовр. бе избрал за него майор Данглар. Съседът му, старият Лусио, чукаше по остъклената врата, която се тресеше под солидния му юмрук. На деветгодишна възраст испанската война беше откъснала лявата му ръка и изглеждаше, че дясната бе съответно пораснала и укреп¬нала, съсредоточавайки в себе си размера и силата на две ръце. Залепил лице на стъклото, той зовеше Адамсберг с властен поглед.
– Ела насам – произнесе Лусио със заповеднически тон. – Не мога сам да ги извадя, имам нужда от помощта ти.
Адамсберг остави куфара си навън, в неподдържаната градинка, която делеше със стария испанец.
– Отивам за три дни в Лондон, Лусио. Ще ти помогна, като се върна.
– Пррекалено късно ще е – изръмжа старецът.
А когато Лусио ръмжеше така, натъртвайки на р-то, се чуваше особен глух тътен, който сякаш излизаше изпод зе¬мята. Адамсберг вдигна куфара си и мислено потегли към Северната гара.
– Какво не можеш да извадиш? – попита той разсеяно, докато заключваше вратата.
– Котката, дето живее под навеса. Ти знаеше, че ще има малки, нали?
– Не знаех, че под навеса ти има котка, и ми е все тая.
– Е, сега знаеш. И хич не ми разправяй, че ти е все тая, омбре. Родиха се три, едното умря, още две са се заклещи¬ли, напипах главичките им. Аз ще масажирам, ти ще ва¬диш. Ама внимавай, не стискай много, като дърпаш. Котето е като сухара, току-виж се счупило в пръстите ти.

Мрачен и настоятелен, Лусио чешеше липсващата си ръка, като мърдаше пръсти в празното. Често обясняваше, че когато на девет години изгубил ръката си, на нея имало едно ухапване от паяк, което още не бил начесал. И че по тази причина ухапаното все още го сърбяло шейсет и девет години по-късно – не бил успял да завърши чесането, да се заеме с него сериозно, да приключи епизода. Неврологично обяснение, дадено от майка му, което Лусио бе превърнал във всеобхватна философия, прилагана към всяка ситуация и към всяко чувство. Нещата трябва да се завършват или да не се започват. Да се стига до дъното, включително и в лю¬бовта. Когато някое житейско обстоятелство занимаваше ума му, Лусио чешеше ухапаното, без да спре.
– Лусио – каза Адамсберг високо и ясно, докато преко¬сяваше градинката, – влакът ми тръгва след час и четвърт, заместникът ми си гризе ноктите от притеснение на Север¬ната гара и нямам никакво намерение да израждам твоето животинче, докато сто полицейски началници ме чакат в Лондон. Оправяй се сам, ще ми разкажеш историята в не¬деля.
– Как искаш да се оправям с това? – извика старецът и вдигна чукана на отрязаната си ръка.
Лусио задържа Адамсберг с могъщата си друга ръка и вирна издадената си брадичка, достойна за Веласкес спо¬ред майор Данглар. Старецът вече не виждаше добре, ко¬гато се бръснеше, и някои косми устояваха на бръснача му. Бели и твърди, те приличаха на украса от сребристи тръни, проблясващи на слънцето. Понякога Лусио хващаше някой косъм, прищипваше го с нокти и дърпаше, както би издър¬пал кърлеж. Не го пускаше, преди да му види сметката, в съгласие с философията на ухапаното от паяк.
– Идваш с мен.
– Остави ме на мира, Лусио.
– Нямаш избор, омбре – мрачно каза Лусио. – На пътя ти е, не можеш да отминеш. Или цял живот ще те сърби. Работа за десет минути е.
– И влакът ми е на пътя.
– Ама по-нагоре.
Адамсберг остави куфара си и изсумтя от яд, но послед¬ва Лусио. Под навеса една лепкава и окървавена главичка се подаваше изпод лапите на животното. Изпълнявайки нарежданията на стария испанец, комисарят внимателно я хвана, докато Лусио с професионален жест натискаше ко¬рема на котката, която мяучеше отчаяно.
– Не дърпаш хубаво, омбре, подхвани го под лапите и те¬гли! Карай по-нежно, не стискай главата. С втората си ръка почеши майката по челото, че се е паникьосала.
– Лусио, когато чеша някого по челото, той заспива.
– Мамка му! Давай, дърпай!

Шест минути по-късно Адамсберг остави две малки червени пискащи плъхчета до другите две, положени върху старо одеяло. Лусио отряза пъпните върви и премести новородените едно по едно до цицките на стенещата майка, която ги наблюдаваше разтревожено.
– Каква е таз история с ръката ти? С какво приспиваш хората?
Адамсберг поклати глава в неведение.
– Не знам. Като поставя ръка на главите на хората, и те заспиват. Това е.
– Така ли правиш с твоето хлапе?
– Да. Понякога хората заспиват, докато им говоря. Прис¬пивал съм дори заподозрени по време на разпит.
– Тогава направи така и с майката. Давай! Приспи я.
– Да му се не знае, Лусио, няма ли да си набиеш в глава¬та, че трябва да хвана влака?
– Трябва да успокоим майката.
На Адамсберг му беше все тая за майката, но не и за чер¬ния поглед, който му бе отправил старецът. Погали неверо¬ятно меката главичка на котката, защото наистина нямаше избор. Дишането на животното се успокои, докато пръсти¬те на Адамсберг се търкаляха като топчета от муцуната до ушите му. Лусио възхитено поклати глава.
– Заспа, омбре.
Адамсберг бавно отмести ръката си, изтри я във влажна¬та трева и отстъпи заднешком.

На Северната гара усети как засъхналата кръв се втвър¬дява между пръстите и под ноктите му. Беше закъснял с двайсет минути, Данглар бързаше насреща му. Човек има¬ше чувството, че зле сглобените крака на Данглар ще се раз¬паднат от коленете надолу, ако рече да се затича. Адамсберг вдигна ръка, за да пресече тичането и упреците.
– Знам – каза той. – Обаче имаше нещо на пътя ми и ако го бях отминал, щях цял живот да се чеша.
Данглар така бе свикнал с неразбираемите фрази на Адамсберг, че рядко си даваше труда да задава въпроси. Като много други в Бригадата, той умееше да отделя важното от ненужното. Задъхан, майорът посочи гишето за регистрация и тръгна в обратната посока. Докато вървеше след него, без да ускорява ход, Адамсберг се мъчеше да си спомни цвета на котката. Бяла с малко сиво? И тук-там рижо?

Матийо Рикар „Изкуството на медитацията“


„Ние трябва да сме промяната,
която искаме да видим в света.“
Ганди


Защо написах това кратко ръководство по медитация? Станаха четирийсет години, откакто имам щастието да живея в близост до истински духовни наставници, кои¬то вдъхновиха живота ми и осветлиха пътя ми. Ценните им наставления направляваха моите усилия. Аз не съм преподавател и повече от всякога съм и си оставам уче¬ник. По време на пътуванията ми по света ми се случва често да срещам хора, които споделят с мен желанието си да се научат да медитират. Доколкото имам възмож¬ност, се опитвам да ги насоча към подходящите учители. Което не винаги успявам. Затова се отнесох към истин¬ските извори на будизма, от които почерпих настоящите наставления и ги събрах за всички, искрено желаещи да се упражняват в медитиране. Да се преобразиш отвътре, тренирайки духа си, е най-въодушевяващото приключе¬ние. И истинският смисъл на медитацията.
Упражненията, които ще намерите в настоящото ръко¬водство, са плод на хилядолетна традиция. Без значение дали медитираме трийсет минути дневно или посвеща¬ваме часове на това изкуство в уединението на манасти¬ра, упражненията могат да се правят постепенно, всяко само за себе си.
Лично аз имах изключителния късмет да срещна моя духовен наставник Кангиур Ринпоче през 1967 г. в Ин¬дия, недалеч от Дарджилинг, и да прекарам след кончи¬ната му през 1975-а няколко години в уединение в ма¬лък наколен скит насред гората над неговия манастир. От 1981 година нататък имах честта да живея тринайсет години близо до един друг тибетски велик учител, Дилго Кхиенце Ринпоче, и да се уча от него. След като и той на свой ред си отиде от света през 1991-а, често пъти съм се оттеглял в малък планински скит в Непал, на няколко часа път от Катманду, в центъра за уединение на мана¬стира Шечен, където обикновено живея. Без съмнение това са били най-плодотворните периоди в моя живот.
От десетина години насам участвам в различни изсле¬дователски програми, чиято цел е да докажат ползата от по-продължителните периоди на медитация. Проучвани¬ята показаха възможност да бъдат развити значително такива основни качества като вниманието, емоционал¬ната уравновесеност, алтруизмът и душевният покой. Други проучвания показаха благотворното въздействие на двайсет минути ежедневна медитация в продължение на шест до осем седмици – тревожността намалява, ста¬ваме по-малко чувствителни към болката, не се поддава¬ме лесно на депресия и гняв, изостряме вниманието си, засилваме имунната си система и се чувстваме по-добре. Без значение какво очакваме от медитацията – лична промяна, развитие на алтруизма или подобряване на фи¬зическото здраве, – тя се оказва основен фактор при ус¬ловие, че искаме да водим уравновесен и смислен живот.
Би било жалко да подценяваме способността за про¬мяна, каквато притежава човешкият ум. Всеки от нас разполага с необходимия потенциал, за да се освободи от мисловните нагласи, които подхранват и нашите, и чуж¬дите страдания, да открие своя душевен покой, както и да допринесе за чуждото щастие.

Амели Нотомб „Кралска воля“
– Ако някой ваш гост умре внезапно в дома ви, в никакъв случай не се обаж¬дайте на полицията. Повикайте такси и помолете шофьора да ви закара до някоя болница, понеже приятелят ви се е почувствал зле. Смъртта ще бъде установена при пристигането в спешното отделе¬ние и вие ще можете да кажете, че човекът е починал по пътя. При това имате свидетел, така че ви оставят на мира.
– Не бих и помислил да викам полиция, по-скоро бих извикал лекар.
– Все тая. Лекарите са свързани с полицията. Ако някой получи сърдечна криза в дома ви, вие ще сте първият заподозрян.
– Заподозрян в какво, нали е получил сърдечна кри¬за?
– Докато не се докаже, че наистина става дума за сърдечна криза, апартаментът ви се смята за място на престъпление. Нямате право да се докосвате до нищо. Властите нахлуват в дома ви и само дето не очертават с тебешир по пода контурите на тялото. Вече не сте си вкъщи. Започват да ви задават хиляди въпроси по сто пъти.
– Няма проблем, ако съм невинен.
– Не сте невинен. Човек е умрял в дома ви.
– Все някъде трябва да се умре.
– Но този е умрял не в киносалон, не в банка, не в собственото си легло, а у вас. Изчакал е да се озове в дома ви, за да хвърли топа. Няма случайности на този свят. Щом това е станало у вас, значи сте замесен.
– Не е така. Този човек може да е изпитал много силна емоция, с която да нямам нищо общо.
– Но е проявил лошия вкус да я изпита във вашия апартамент. Опитайте се да обясните това на полиция¬та. Накрая може и да ви повярват, ала междувременно трупът ще си стои във вашия хол и никой няма да го помръдне оттам. Ако човекът е умрял на дивана ви, няма да можете повече да седнете на него. Ако се е гътнал на масата, ще трябва да свикнете да се храните в компанията му. Въобще ще заживеете с труп. Затова ви казвам: повикайте такси. Не ви ли се е случвало да четете във вестниците: „Човекът починал на път за болницата“? Забележете, че е доста странно как толко¬ва много хора умират на път за болницата в анонимни коли. Защото – надявам се да ви е станало ясно – не бива да използвате собствената си кола.
– Защо ли ми се струва, че прекалявате с параноята?
– От Кафка насам е известно – ако не сте параноик, значи сте виновен.
– Излиза, че е по-добре човек въобще да не приема гости.
– Радвам се, че го казвате. Да, по-добре е да не ка¬ните гости.
– Но, господине, къде сме в момента?
– В момента сме на гости, а не приемаме гости. Из¬хитрили сме се. Колко ли ни ценят нашите домакини, та са поели риска да умрем в дома им!
– Изглеждате ми здрав.
– На пръв поглед. Но знаете как е – времето лети. Може би ни остава още малко живот и не бива да го разпиляваме в светски удоволствия.
– В такъв случай защо сте тук?
– Предполагам, по същата причина като вас – защо¬то е трудно да се откаже. Но по-интересният въпрос е защо са ни поканили.
– Говорете само за себе си.
– Говоря за всички присъстващи. Забележете, че тези интелигентни хора, явно изпитващи взаимна симпатия и дори приятелски чувства един към друг, всъщност нямат какво да си кажат. Чуйте ги само. Неизбежно е – след като човек надхвърли двайсет и пет години, всяка среща е повторение. Някакъв човек ви говори нещо и вие си казвате: „Виж ти, случай 226.“ Каква скука. Колко добре ми е познато всичко това. Тук съм само защото не искам да си развалям отношенията с домакините. Те са ми приятели, независимо от това че разговорите им не ме интересуват.
– Никога ли не им връщате поканата?
– Никога. И не разбирам защо продължават да ме канят.
– Може би защото вие сам се опровергавате – нико¬га не съм чувал да се е случвало това, което ми разка¬захте току-що по въпроса за смъртта.

Джон льо Каре „Най-търсеният човек“

Не можеш да виниш турчина – шампион по бокс, че докато води под ръка майка си по една хамбургска улица, не е забелязал следящия го кльощав младеж в черен балтон.
Големия Мелик, както му викаше обожаващата го махала, бе рунтав гигант, отпуснат, но общителен, с широка естествена усмивка, вързана на опашка черна коса и олюляваща се, развлечена походка, който дори без майка си заемаше половината тротоар. Едва двайсетгодишен той бе известна личност в своя малък свят, и то не само заради успехите си на ринга: освен това го бяха избрали за представител на младежите в ислямския спортен клуб, имаше три сребърни медала на сто метра бътерфлай от шампионатите на Северна Германия, а на всичко отгоре беше и вратарят звезда на отбора, в който всяка събота играеше футбол.
И като повечето възедри хора, бе свикнал по-скоро него да го оглеждат, отколкото той да се оглежда – още една причина кльощавият младеж да успее да го следи незабелязано в продължение на цели три денонощия.
Погледите на двамата се срещнаха за пръв път, докато Мелик излизаше с майка си от агенцията за пътувания „Ал-Умма“, откъдето току-що бяха купили самолетни билети за сватбата на сестра му в родното им село близо до Анкара. Мелик усети, че някой го наблюдава, обърна се и срещна лицето на висок, болезнено слаб младеж на ръст колкото него, с невчесана брада, зачервени хлътнали очи и дълъг черен балтон, в който можеха да се поберат трима магьосници. Около врата му бе овързано черно-бяло кафие, а през рамото си бе метнал туристически сак от камилска кожа. Втренчи се първо в Мелик, после и в Лейла. След което се върна към Мелик с немигащи, но умоляващи, пламенни хлътнали очи.
Отчаянието на младежа можеше и да не впечатли особено Мелик, още повече че билетната агенция бе в самия край на главната железопътна гара, където по цял ден се навъртаха всякакви изгубени души: германски скитници, азиатци, араби, африканци, та и турци като него, само че с по-малък късмет – да не говорим за безкраките с електрическите си инвалидни колички, продавачите на наркотици и клиентите им, просяците и кучетата им, та дори и един седемдесетгодишен мъж с каубойска шапка и кожени бричове за езда със сребърни кабари. Малцина от тях имаха работа, а неколцина изобщо нямаха място на германска територия, но общо взето ги търпяха до спешното им депортиране, обикновено по изгрев-слънце. Само новодошлите и безразсъдно смелите се решаваха да рискуват. По-печените незаконно пребиваващи заобикаляха гарата отдалеч.
Друга причина да не обърне внимание на момчето бе класическата музика, която гърми в тази част на гарата от батарея добре насочени от управата високоговорители – ни най-малко с цел да настрои слушащите я за мир и благоденствие, а по-скоро – да ги прогони.
Но въпреки всички тези препятствия лицето на кльощавия младеж се запечата в съзнанието на Мелик, който за кратък миг дори се почувства неловко заради собственото си щастие. Това пък за какво му беше? Нима не бе преживял току-що нещо прекрасно и нямаше търпение да се обади на сестра си, за да ѝ съобщи, че майка им Лейла – след шестмесечни грижи за умиращия си съпруг и след година дълбок траур по него – вече не може да си намери място от радост, че ще присъства на сватбата на дъщеря си и само се чуди какво да облече за случая, дали зестрата ще е достатъчна, а младоженецът – толкова красив, колкото всички го описват, включително и самата сестра на Мелик.
Та защо да не си бъбри Мелик с майка си? И той така и направи, с най-голям ентусиазъм, чак докато пристигнаха у дома. Трябва да е била неподвижността на кльощавия младеж, реши той впоследствие. Онези бръчки, прорязали тъй младото – за неговите години – лице. Зимният му вид през онзи прекрасен пролетен ден.

Иън Макюън „Почивка в чужбина“

Всеки следобед, когато целият град отвъд тъмнозелените капаци на прозорците в хотелската им стая се раздвижваше, Колин и Мери се разбуждаха от методичното стържене на метални инструменти по железните шлепове, вързани за понтона на крайбрежното кафене. Сутрин ги нямаше тези ръждясали, очукани, неповратливи туловища, без видим товар и двигател; ала към края на всеки ден се появяваха и екипажите им, неизвестно защо, грабваха чукове и длета. Именно по това време, в горещата омара на късния следобед, когато край металните масички в понтонното кафене започваха да се събират клиенти, за да се почерпят със сладолед, техните гласове също изпълваха затъмнената хотелска стая, като се извисяваха и снишаваха на приливи и отливи от смях и спорове, запълвайки краткото затишие между пронизителните удари на чуковете.
Събудиха се едновременно, поне така им се стори, и останаха да лежат на отделните си легла. По причини, които вече не можеха да определят ясно, Колин и Мери не си говореха. Две мухи се въртяха лениво в кръг около лампата на тавана, някъде по коридора се завъртя ключ, нечии стъпки непрекъснато се приближаваха и отдалечаваха. Най-накрая Колин се надигна, отвори капаците и отиде в банята, за да си вземе душ. Още неразсънена, Мери се обърна на една страна, докато той отминаваше, и се втренчи в отсрещната стена. Шумът от водата в съседното помещение ѝ подейства успокоително и тя отново затвори очи.
Всяка вечер в ритуалния час, който прекарваха на балкона, преди да тръгнат за някой ресторант, всеки от двамата търпеливо изслушваше сънищата на другия срещу удоволствието да му разкаже своите. Сънищата на Колин бяха от онези, които препоръчват психоаналитиците – как летя, казваше той, как зъбите ми падат или се появявам гол пред непознат, който седи и ме гледа. При Мери съчетанието от твърдия дюшек, необичайната горещина и почти непознатия град бе отприщило в съня ѝ истински хаос от натрапливи, спорни видения, от които, както сама се оплакваше, се събуждаше като вцепенена; красивите стари църкви, олтарите, каменните мостове над каналите падаха тежко върху ретината ѝ като върху далечен екран. Най-често сънуваше децата си, че са в опасност, а тя в своята немощ и обърканост не може да им помогне. Собственото ѝ детство се смесваше с тяхното. Синът и дъщеря ѝ се превръщаха в нейни връстници, които я плашеха с настоятелните си, неотстъпчиви въпроси. Защо замина без нас? Кога се връщаш? Ще ни посрещнеш ли на гарата? Не, не, опитваше се да ги поправи тя, вие трябва да посрещнете мен. Каза на Колин, че е сънувала как децата са се пъхнали в леглото от двете ѝ страни, как лежат до нея и цяла нощ се карат над спящото ѝ тяло. Напук го направих. Не, не си. Нали ти казах. Не, не си… докато най-накрая се събудеше съвсем отмаляла, запушила уши с двете си ръце. Или пък, разказваше му тя, сънувала как бившият ѝ съпруг я е приклещил в един ъгъл и ѝ обяснява най-изчерпателно, както правел навремето, как да борави със скъпата му японска камера, като непрекъснато я изпитвал дали е разбрала сложния ѝ механизъм. След дълги часове прекарани по този начин, тя започвала да пъшка и охка, молейки го да престане, но нищо не било в състояние да прекъсне неумолимото жужене на досадните му обяснения.
Прозорецът на банята гледаше към вътрешен двор и в този час на деня се оживяваше от всевъзможни звуци, долитащи от съседните стаи и от кухнята на хотела. В мига, в който Колин затвори крана, човекът в отсрещната баня под душа започна, както беше правил и досега, да си тананика прочутия дует от „Вълшебната флейта“. Гласът му се извисяваше над плющящата струя, над пошляпващия плисък върху добре насапунисана кожа, човекът се бе увлякъл и пееше с цяло гърло, както пее човек, когато смята, че никой не го слуша, като фалшиво се дереше на високите тонове, заместваше забравените думи с тра-ла-ла, а оркестровите партии – с гръмогласно мучене. „Жена или девойка е все едно за мен, ще бъдем чудна двойка, нощта ще бъде ден.“ Щом водата спря, гласът стихна до глухо подсвиркване.
Колин застана пред огледалото, заслуша се и съвсем без причина започна да се бръсне за втори път този ден. Откакто бяха пристигнали, двамата бяха влезли в строг ритъм на спане, който само веднъж се предшестваше от секс, а после от муден период на самовглъбение, през който внимателно се обличаха и тоалираха преди вечерната си разходка из града. По време на тази подготовка и двамата се движеха лениво, отпуснато и почти не си говореха. Използваха скъпа козметика, купена от безмитния магазин, прецизно избираха тоалетите си, без да се съветват един с друг, сякаш някъде сред хилядите хора, към които щяха да се присъединят, ги очакваше някой дълбоко заинтересован от това, как изглеждат. Докато Мери правеше йогийските си упражнения на пода в спалнята, Колин свиваше цигара с марихуана, която после и двамата изпушваха на балкона и именно тя изостряше онзи миг на удоволствие, когато прекрачваха прага на хотелското фоайе и се озоваваха в кадифената нощ на града.
Докато бяха навън, и не само сутрин, пристигаше една камериерка, за да оправи леглата и да смени бельото, ако се налага. Непривикнали към живота по хотели, те се чувстваха притеснени от подобна близост с непознатата, която рядко виждаха. Камериерката изхвърляше ненужните хартии, подреждаше обувките в гардероба в стройна редица, сгъваше мръсните дрехи и ги поставяше върху стола, а дребните монети строяваше в купчинки по големина върху тоалетката. Много скоро обаче и двамата започнаха да зависят от нея и съвсем се размързеливиха по отношение на вещите си. Изгубиха способността да се грижат един за друг, оказа се, че в тази смазваща жега не могат да разпухват възглавниците си сами, нито дори да се навеждат, за да вдигнат от земята падналата на пода кърпа. В същото време започнаха да проявяват още по-голяма непоносимост към безредието. През една късна сутрин, влизайки в стаята, откриха, че не е пипната – стоеше си в същото положение, в което я бяха оставили, и тогава им се стори направо необитаема. Нямаха друг избор, освен отново да излязат и да изчакат, докато я оправят.
Часовете им преди следобедния сън също бяха стриктно разпределени, макар и не така предвидими. Беше в разгара на лятото и градът гъмжеше от посетители. Всяка сутрин след закуска Колин и Мери тръгваха, излизаха от хотела, въоръжени с пари, слънчеви очила и карта на града, за да се влеят в редиците на безброй туристи, които се тълпяха по мостовете над каналите и изпълваха всички тесни улички и площади. Най-съвестно изпълняваха многобройните задължения, които този древен град възлагаше на туриста, посещавайки големи и малки църкви, музеи и дворци, до един изпълнени с несметни съкровища. В търговските улици се зазяпваха по витрините и обсъждаха подаръците, които им предстоеше да купят. Все още не бяха влизали в магазин. Въпреки картите, с които се бяха запасили, много често се губеха и понякога с часове се въртяха в кръг; тогава се налагаше да се ориентират по слънцето (само Колин умееше това), за да се приближат към кое да е известно място, и то откъм съвсем различна посока, без това да им помогне да намерят пътя. Когато тези обиколки им дотягаха или пък жегата ставаше наистина непоносима, те си напомняха с усмивка, че са все пак „на почивка“. Прекарваха дълги часове в търсене на „идеалния“ ресторант или пък на онзи ресторант, който бяха харесали преди два дни. Но идеалните ресторанти обикновено бяха препълнени или пък, ако беше след девет часа вечерта, просто затваряха; ако се случеше да минат покрай някого, който не се кани да затваря, налагаше се да вечерят много преди да са огладнели.
Оставени сами на себе си, може би щяха на воля да се наслаждават на града, да следват прищевките си, без да се интересуват от посоките, и така да му се любуват повече, без да обръщат внимание на това, дали са се изгубили или не. Тук човек имаше на какво да се изумява, стига само да е нащрек и да си отваря очите. Ала те се познаваха един друг така добре, както всеки познаваше себе си, и връзката им, сякаш претоварена от прекалено много багаж, беше нещо, за което и двамата не спираха да мислят; заедно се движеха бавно и някак неловко, правеха компромиси с мрачно изражение на лицата, откликваха на всяка, едва доловима промяна в настроението на другия, възстановяваха разрушените мостове помежду си. Взети поотделно, те не бяха обидчиви хора, но заедно успяваха да се наскърбяват по всевъзможни и най-неочаквани начини, след което нанеслият обидата – беше се случвало вече два пъти, откакто бяха пристигнали – започваше да се дразни от ненаситната чувствителност на другия и тогава продължаваха да обикалят криволичещите улички и малките закътани площадчета в пълно мълчание, като с всяка крачка градът се отдалечаваше толкова повече, колкото по-плътно всеки се затваряше в присъствието на другия.

По-късно Томас Блейн често си мислеше как бе ум¬рял и все му се щеше да бе станало някак по-интересно. Защо не можа да срещне смъртта в двубой с тайфун, сре¬щу връхлитащ тигър или както се катери по ветровита планина? Защо смъртта му бе тъй кротка, тъй банална, тъй обикновена?
Но разбираше, че една героична смърт не би му под¬хождала. Несъмнено му е било писано да умре тъкмо така – бързо, тривиално, калпаво и безболезнено. Навяр¬но целият му живот бе преминал в подготовка и оформя¬не на тази смърт – смътни признаци в детството, много¬обещаващи перспективи в ученическите години, неумо¬лима сигурност, когато навърши тридесет и две.
И все пак, независимо колко е банална, смъртта си ос¬тава най-интересното събитие в човешкия живот. Блейн мислеше за своята с неутолимо любопитство. Трябваше да опознае ония минути, ония последни безценни се¬кунди, когато собствената му лична смърт го е дебнела в засада на едно мрачно шосе в Ню Джърси. Имало ли е някакво знамение, някаква поличба? Какво е сторил или не е сторил? Какво си е мислил?
Тия последни секунди бяха съдбоносни за него. Как точно бе умрял?
Караше по правото, пусто и бяло шосе, лъчите на фа¬ровете опипваха далечината, а мракът отпред отстъпва¬ше в безкрая. Спидометърът сочеше седемдесет и пет мили. Имаше чувството, че са само четиридесет. Нейде далече по пътя зърна да се задават фарове, първите от часове насам.
Блейн се завръщаше в Ню Йорк след едноседмична ваканция във вилата си край залива Чезапик. Беше се от¬дал на риболов и плуване, а между тези две занимания дремеше на припек върху нерендосаните дъски на прис¬тана. Един ден отскочи с платноходката си до Оксфорд и вечерта посети танцовата забава в яхтклуба. Срещна смешно чипоносо момиче със синя рокля, което му каза, че прилича на авантюрист от Южните морета – тъй заго¬рял и строен в сиво-кафявия си спортен костюм. На дру¬гия ден отплава обратно към вилата да дреме на припек и да мечтае как ще зареже всичко, ще натовари платноход¬ката с консерви и ще поеме за Таити. Ах, Раятеа, плани¬ните на Муреа, прохладният попътен вятър…
Но от Таити го делеше цял континент, цял океан, пък и други препятствия. Тази мисъл стигаше само за някой и друг час бленуване, но като план за действие определе¬но не я биваше. Сега се завръщаше в Ню Йорк при рабо¬тата си като младши конструктор на яхти в знаменитата стара фирма „Матисън и Питърс“.
Фаровете на другата кола наближаваха. Блейн намали скоростта на шестдесет мили.
Въпреки титлата си Блейн рядко се докопваше до про¬ектирането на яхти. Старият Том Матисън имаше гри¬жата за стандартните увеселителни корабчета. Брат му Ролф, по прякор Царя на мистиката, беше прочут по цял свят със своите платноходи за презокеански състезания и бързи индивидуални проекти. Тъй че какво оставаше за младшия конструктор?
Блейн чертаеше схеми и планове на палуби, въртеше организацията, обявите и рекламата. Работата беше от¬говорна и нелишена от известна доза удоволствие. Но не беше проектиране на яхти.
Знаеше, че би трябвало да подхване собствен бизнес. Но наоколо имаше толкова много проектанти на яхти и толкова малко клиенти… Както бе казал на Лаура, все
едно че проектираш арбалети, боздугани и катапулти. Интересен творчески труд, но кой би купил продукцията ти?
– Можеш да намериш пазар за платноходките си – каза му тя отчайващо прямо. – Защо не се престрашиш?
Той се усмихна чаровно, хлапашки.
– Не ме бива за решителни действия. Аз съм спец по съзерцанието и меката печал.
– Искаш да кажеш, че си ленив.
– Нищо подобно. Все едно да кажеш, че орелът не препуска добре или че коня хич не го бива за полет. Не можеш да сравняваш разнородното. Просто не съм от хората, дето се докопват до кокала. За мен мечтите, бля¬новете, виденията и плановете са само обект на съзерца¬ние, не и на изпълнение.
– Ненавиждам те, когато говориш така – въздъхна тя.
Разбира се, той наистина го излагаше грубовато. Но в думите му имаше и много истина. Беше си намерил приятна работа, прилична заплата, стабилно положение. Имаше апартамент в Гринуич вилидж, хай-фи уредба, вила на залива Чезапик, чудесна платноходка и обичта на Лаура плюс още няколко момичета. Може би според мал¬ко баналния израз на Лаура беше попаднал във водовър¬теж сред потока на живота… Но какво от това? Кроткото въртене само помага да наблюдаваш по-добре сцената.
Фаровете на другата кола бяха съвсем наблизо. Блейн забеляза поразен, че е увеличил скоростта на осемдесет мили в час.
Отпусна педала на газта. Колата му буйно и вироглаво свърна към връхлитащите фарове.
Авария? Повреда в управлението? С все сила опита да извърти волана. Не поддаваше. Колата удари ниската бе¬тонна преграда между северното и южното платно, лит¬на високо във въздуха. Кормилото свободно се завъртя в ръцете му и моторът изстена като осъдена душа.
Другата кола се мъчеше да кривне, но беше късно. Щяха да се сблъскат почти челно.
И Блейн си помисли: да, аз съм един от тях. Един от ония тъпи негодници, за които четеш как изгубили кон¬трол над колите си и погубили невинни хора. Господи! Модерни коли и модерни пътища, и по-високи скорости, и все същите стари загубени рефлекси…
Внезапно, необяснимо, кормилото заработи отново – отсрочка по ръба на бръснача. Блейн не му обърна вни¬мание. Когато фаровете на другата кола лумнаха през стъклото, настроението му изведнъж прерасна от съжа¬ление в ликуване. В този миг приветстваше съкруши¬телния удар, жадуваше за него, за болка, унищожение, жестокост и смърт.
Сетне колите се срещнаха. Ликуването избледня също тъй бързо, както бе дошло. Блейн усети дълбока жал за всичко, което оставяше недовършено, за непреплувани¬те води, невидените филми, непрочетените книги, недо¬коснатите момичета. Нещо го метна напред. Воланът се строши в ръцете му. Стоманената колона го прониза в гърдите и пречупи гръбнака, докато главата му минава¬ше през предното стъкло.
В този миг разбра, че умира.
Миг по-късно умря бързо, банално, калпаво и безбо¬лезнено.

Рьоне Госини и Жан-Жак Семпе „Малкият Никола тръгва пак на училище“

Мама каза, че утре сме щели да идем да купим разни неща за новата учебна година.
– Какви неща? – попита татко.
– Ами много неща – отвърна мама. – Освен всичко останало нова чанта, кутия за моливи, а, да, и обувки.
– Пак обувки ли? – викна татко. – Не може да бъде! Яде ли ги това дете?
– Не, но яде супа, за да порасте – рече мама. – А като расте той, и краката му растат.
На другия ден отидох с мама на пазар и малко се посдърпахме за обувките, понеже аз исках маратонки, а мама каза, че щяла да ми купи яки кожени обувки и че ако това не ми харесвало, сме щели да се приберем и татко нямало да е доволен.
Продавачът в магазина беше крайно любезен; даде ми да пробвам сума ти обувки, като обясни на мама, че всичките са супер, обаче мама все не можеше да се реши, а после хареса едни кафяви обувки и ме попита дали са ми удобни, и аз казах да, за да не обидя продавача, макар че обувките мъничко ме стискаха.
После мама ми купи страхотна чанта, а ние с чантите лудо се забавляваме след училище, целим с тях краката на приятелчетата, за да ги спъваме, нямам търпение да си видя пак приятелчетата, а после мама ми купи кутия за моливи, която наподобява калъф за револвер, с острилка на мястото на револвера, която наподобява самолет, гума, която наподобява мишка, молив, който наподобява дудук, и сума ти неща, дето наподобяват други неща, и с тях също има да правим маймунджилъци в клас.
Когато вечерта татко видя всичко накупено ми от мама, ми каза, че се надявал да се отнасям много грижливо с вещите си, и аз му казах да. Истина е, много съм грижовен към вещите си, нищо че острилката се счупи още преди вечеря, докато си играех да стрелям по мишката, и татко се разсърди, рече, че съм непоносим, откакто сме се върнали, и че с четири очи гледал пак да тръгна на училище.
Трябва да ви кажа, че учебната година е съвсем скоро, обаче аз, татко и мама се върнахме от ваканция преди доста време.
Много беше хубаво на ваканцията, чудно си изкарахме. Бяхме на море и аз върших големи щуротии; плувах много навътре, а после на плажа спечелих състезание и ми дадоха две списания с картинки и едно байраче. И освен това бях целият загорял от слънцето; много ми отиваше.
То се знае, като се прибрах у дома, ми се щеше да покажа на приятелчетата колко съм почернял, но това му е тъпото, като не си на училище, че приятелчетата ги няма никакви. Алсест – онзи, дето живее най-близо до нас и е най-добрият ми приятел, един дебеланко, дето все яде – не си беше тук. Алсест всяка година ходи с родителите си у чичо си, който има месарница в Оверн. И много късно заминава във ваканция, понеже за да иде у чичо си, трябва да чака чичо му да се върне от своята си ваканция на Лазурния бряг.
Господин Компани, кварталният бакалин, като ме видя, ми рече, че съм ужасно сладък, приличал съм на меденка, и ми даде стафиди и една маслинка, обаче не е същото като приятелчетата.
Ама не е честно най-после, защото ако никой не го види, за какво ти е да имаш тен, и бях в адски гадно настроение, и татко ми каза, че нямало пак да правим цирк като други години и че не ме щял такъв непоносим, докато станело време за училище.

Бернар Вербер „Ние, боговете“

Ами ако не най-изтънчените, а най-жестоките цивилизации са оставили отпечатък върху историята на човечеството?
Ако се поровим, ще видим, че изчезналите култури не са непременно най-слабо развитите. Достатъчно е било някой вожд наивно да повярва на обещанието за мир на врага или някой каприз на времето да преобърне хода на битката, за да пропаднат съдбините на цял един народ. После хронистите на победителите пренаписват, както им е угодно, миналото на победените, за да оправдаят унищожаването им. После слагат край на дискусията с максимата: „Горко на победените!“, с цел да освободят от угризения бъдещите поколения. А Дарвин дори намери научна обосновка за кланетата със своята теория за „естествения подбор“ и „оцеляването на най-приспособените“.
Ето как е сътворена човешката история – върху масови гробове и забравени предателства.
Кой е бил свидетел? Кой знае истината?
Намерих един-единствен отговор: бог или боговете, стига, разбира се, той или те да съществуват.
Опитах да си представя тези притихнали свидетели. Богове, които внимателно наблюдават пълчищата хора така, както ентомолозите наблюдават мравките.
Ако съществуват богове, какво образование са получили те? Всичко търпи развитие. Как са преминали от младостта към зрялата възраст? Как действат те? Защо се интересуват от нас?
Потърсих отговорите в свещените текстове – от тибетската „Книга на мъртвите“ до египетската „Книга на мъртвите“, минавайки през шаманизма и разказите за Сътворението на народите от петте континента. Техните текстове много рядко си противоречат. Сякаш съществува някаква всеобща представа за висшите сили и за правилата на космическата игра.
Между философията и науката винаги е имало противопоставяне, но според мен те могат да бъдат обединени от така наречената светска духовност. При нея са по-важни въпросите, а не отговорите.
За останалото дадох воля на въображението си.
За мен „Ние, боговете“ е естествено продължение на „Танатонавтите“ и „Империята на ангелите“. След завладяването на Рая и откриването на света на ангелите, логично е следващото ниво на еволюция да бъде светът на боговете...
Ето защо тук отново ще срещнете Микаел Пенсон, странния му приятел Раул Разорбак, Фреди Майер, Мерилин Монро, всички бивши танатонавти и бивши ангели, обединени под лозунга „Любовта за меч, хуморът за щит“. Потопих се в този въображаем свят като в сън наяве. През нощта продължавах да преживявам някои сцени.
Работих под звуците на музиката на различни филми, най-вече „Властелинът на пръстените“, „Дюн“ и „Джонатан Ливингстон Чайката“. От класиката слушах деветте симфонии на Бетовен, Моцарт, Григ, Дебюси, Бах, Самуел Барбър и „Симфония на планетите“ на Густав Холст. От рок музикантите избрах Майк Олдфийлд, Питър Гейбриъл, „Йес“, „Пинк Флойд“.
Издателят ми се въодушеви от идеята за сътворяване на един свят. Така се родиха повече от хиляда страници, събрани в три тома.
В края на своите търсения моят герой среща Създателя на Вселената. Може би тогава и вие ще си зададете въпроса: „Какво щях да направя, ако бях на мястото на Бог?“