Booklovers ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД НА ПЪРВАТА КНИГА ОТ ПОРЕДИЦАТА НА НАЛИНИ СИНГ - В РОБСТВО НА УСЕЩАНЕТО |
| | Издателство КОЛИБРИ представя: | |
| | |
Автор | Съобщение |
---|
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Издателство КОЛИБРИ представя: Пон 18 Окт 2010 - 18:59 | |
| Фред Варгас, с пълно право наречена френската кралица на криминалния роман („Бягай и не бързай да се връщаш“, „Ветровете на Нептун“, „Във вечната гора“, „Човекът със сините кръгове“ – издадени от ИК „Колибри“), авторка на 13 кримки, получили 18 награди от цяла Европа, този път изпраща Жан-Батист Адамсберг първо в Лондон – тук, придружаван от неприлично интелигентния Данглар и простодушния Есталер и насочван от ексцентричния английски лорд Клайд-Фокс, комисарят намира пред вратата на емблематичното гробище Хайгейт, приютило вампирясалата съпруга на поета Данте Габриел Росети, множество чифтове обувки... с краката вътре. После го връща в Париж, за да открие не просто убит, а разфасован, накълцан и почти смлян труп – последван, много ясно, от други трупове, в Австрия и Германия. Следва небезизвестното на познавачите сръбско селце Киселево, родното място на балканските вампири.
Освен интригата, завладяваща както винаги при Фред Варгас, в книгата има още много прелюбопитни неща – например Адамсберг помага при едно трудно котешко раждане по настояване на Лусио, който не спира да чеше липсващата си ръка, а преводачът Владислав измисля звучната думичка „плог“, която означава всичко възможно, от „дадено“ и „иска ли питане“ през „глупости“ и „не може да бъде“ до „падаща капка истина“. Накрая, след множество перипетии и обрати, Адамсберг, естествено, ни довежда до изненадващата развръзка. ОТКЪС ОТ КНИГАТА:- Spoiler:
Фред Варгас „Едно незнайно място“
Комисарят Адамсберг умееше да глади ризи, майка му го бе научила как да опъва раменната платка и плата око¬ло копчетата. Изключи ютията, после подреди дрехите си в куфара. Беше се обръснал, сресал, вече нямаше накъде – заминаваше за Лондон. Премести стола си в огряната от слънцето част на кух¬нята. Помещението имаше прозорци на три от стените, та комисарят си прекарваше времето в преследване на свет¬лината около кръглата маса като гущер, който обикаля ска¬лата, за да си намери топло местенце. Адамсберг постави чашата си с кафе така, че да е насочена на изток, и седна с гръб към слънцето. Нямаше нищо против да види Лондон, да провери дали и Темза като Сена мирише на влажно бельо, да чуе грака на тамошните чайки. Може би на английски той бе по-разли¬чен отколкото на френски. Но нямаше да има време. Три дни колоквиум, десет лекции на сесия, шест разисквания, един прием в Министерството на вътрешните работи. В големия hall щяха да се съберат стотина високопоставени ченгета, ченгета и нищо друго, дошли от двайсет и три страни, за да оптимизират голямата полицейска Европа и по-специално, за да „хармонизират управлението на емиграционния по¬ток“. Такава беше темата на колоквиума. Като шеф на парижката Криминална бригада Адамс¬берг трябваше да присъства, но това не го притесняваше особено. Участието му щеше да е леко, почти въздушно, от една страна, поради враждебността му към „управлени¬ето на потоците“ и, от друга, защото никога не бе успял да запомни и дума на английски. Спокойно допи кафето си и прочете посланието, изпратено му от майор Данглар. Срщ след 1 ч 20 мин на регистрацията. Скапан тунел. Взех ви прилично сако и вратовр. Адамсберг прекара палец по екрана на телефона си, ся¬каш за да заличи притеснението на своя помощник, както се изтрива прах от мебел. Данглар не обичаше да ходи, да тича и още по-малко да пътува. Да прекоси Ламанша през тунела му харесваше не повече, отколкото да прелети над канала със самолет. Обаче не би отстъпил мястото си ни¬кому. Вече трийсет години майорът се обличаше като бри¬тански поданик, за да компенсира естествената неелегант¬ност на фигурата си. Заради този жизненоважен избор бе разпрострял своята признателност над цялото Обединено кралство и олицетворяваше типа на французина англофил, привърженик на изисканите маниери, на такта и дискрет¬ния хумор. Освен когато се отърсваше от всяка сдържаност, по което французинът англофил се отличава от истинския англичанин. Така че перспективата да прекара известно време в Англия го радваше със или без емиграционен по¬ток. Оставаше да се преодолее препятствието на този ска¬пан тунел, през който щеше да премине за пръв път.
Адамсберг изплакна чашата си, взе куфара си и се запи¬та какво ли сако и вратовр. бе избрал за него майор Данглар. Съседът му, старият Лусио, чукаше по остъклената врата, която се тресеше под солидния му юмрук. На деветгодишна възраст испанската война беше откъснала лявата му ръка и изглеждаше, че дясната бе съответно пораснала и укреп¬нала, съсредоточавайки в себе си размера и силата на две ръце. Залепил лице на стъклото, той зовеше Адамсберг с властен поглед. – Ела насам – произнесе Лусио със заповеднически тон. – Не мога сам да ги извадя, имам нужда от помощта ти. Адамсберг остави куфара си навън, в неподдържаната градинка, която делеше със стария испанец. – Отивам за три дни в Лондон, Лусио. Ще ти помогна, като се върна. – Пррекалено късно ще е – изръмжа старецът. А когато Лусио ръмжеше така, натъртвайки на р-то, се чуваше особен глух тътен, който сякаш излизаше изпод зе¬мята. Адамсберг вдигна куфара си и мислено потегли към Северната гара. – Какво не можеш да извадиш? – попита той разсеяно, докато заключваше вратата. – Котката, дето живее под навеса. Ти знаеше, че ще има малки, нали? – Не знаех, че под навеса ти има котка, и ми е все тая. – Е, сега знаеш. И хич не ми разправяй, че ти е все тая, омбре. Родиха се три, едното умря, още две са се заклещи¬ли, напипах главичките им. Аз ще масажирам, ти ще ва¬диш. Ама внимавай, не стискай много, като дърпаш. Котето е като сухара, току-виж се счупило в пръстите ти.
Мрачен и настоятелен, Лусио чешеше липсващата си ръка, като мърдаше пръсти в празното. Често обясняваше, че когато на девет години изгубил ръката си, на нея имало едно ухапване от паяк, което още не бил начесал. И че по тази причина ухапаното все още го сърбяло шейсет и девет години по-късно – не бил успял да завърши чесането, да се заеме с него сериозно, да приключи епизода. Неврологично обяснение, дадено от майка му, което Лусио бе превърнал във всеобхватна философия, прилагана към всяка ситуация и към всяко чувство. Нещата трябва да се завършват или да не се започват. Да се стига до дъното, включително и в лю¬бовта. Когато някое житейско обстоятелство занимаваше ума му, Лусио чешеше ухапаното, без да спре. – Лусио – каза Адамсберг високо и ясно, докато преко¬сяваше градинката, – влакът ми тръгва след час и четвърт, заместникът ми си гризе ноктите от притеснение на Север¬ната гара и нямам никакво намерение да израждам твоето животинче, докато сто полицейски началници ме чакат в Лондон. Оправяй се сам, ще ми разкажеш историята в не¬деля. – Как искаш да се оправям с това? – извика старецът и вдигна чукана на отрязаната си ръка. Лусио задържа Адамсберг с могъщата си друга ръка и вирна издадената си брадичка, достойна за Веласкес спо¬ред майор Данглар. Старецът вече не виждаше добре, ко¬гато се бръснеше, и някои косми устояваха на бръснача му. Бели и твърди, те приличаха на украса от сребристи тръни, проблясващи на слънцето. Понякога Лусио хващаше някой косъм, прищипваше го с нокти и дърпаше, както би издър¬пал кърлеж. Не го пускаше, преди да му види сметката, в съгласие с философията на ухапаното от паяк. – Идваш с мен. – Остави ме на мира, Лусио. – Нямаш избор, омбре – мрачно каза Лусио. – На пътя ти е, не можеш да отминеш. Или цял живот ще те сърби. Работа за десет минути е. – И влакът ми е на пътя. – Ама по-нагоре. Адамсберг остави куфара си и изсумтя от яд, но послед¬ва Лусио. Под навеса една лепкава и окървавена главичка се подаваше изпод лапите на животното. Изпълнявайки нарежданията на стария испанец, комисарят внимателно я хвана, докато Лусио с професионален жест натискаше ко¬рема на котката, която мяучеше отчаяно. – Не дърпаш хубаво, омбре, подхвани го под лапите и те¬гли! Карай по-нежно, не стискай главата. С втората си ръка почеши майката по челото, че се е паникьосала. – Лусио, когато чеша някого по челото, той заспива. – Мамка му! Давай, дърпай!
Шест минути по-късно Адамсберг остави две малки червени пискащи плъхчета до другите две, положени върху старо одеяло. Лусио отряза пъпните върви и премести новородените едно по едно до цицките на стенещата майка, която ги наблюдаваше разтревожено. – Каква е таз история с ръката ти? С какво приспиваш хората? Адамсберг поклати глава в неведение. – Не знам. Като поставя ръка на главите на хората, и те заспиват. Това е. – Така ли правиш с твоето хлапе? – Да. Понякога хората заспиват, докато им говоря. Прис¬пивал съм дори заподозрени по време на разпит. – Тогава направи така и с майката. Давай! Приспи я. – Да му се не знае, Лусио, няма ли да си набиеш в глава¬та, че трябва да хвана влака? – Трябва да успокоим майката. На Адамсберг му беше все тая за майката, но не и за чер¬ния поглед, който му бе отправил старецът. Погали неверо¬ятно меката главичка на котката, защото наистина нямаше избор. Дишането на животното се успокои, докато пръсти¬те на Адамсберг се търкаляха като топчета от муцуната до ушите му. Лусио възхитено поклати глава. – Заспа, омбре. Адамсберг бавно отмести ръката си, изтри я във влажна¬та трева и отстъпи заднешком.
На Северната гара усети как засъхналата кръв се втвър¬дява между пръстите и под ноктите му. Беше закъснял с двайсет минути, Данглар бързаше насреща му. Човек има¬ше чувството, че зле сглобените крака на Данглар ще се раз¬паднат от коленете надолу, ако рече да се затича. Адамсберг вдигна ръка, за да пресече тичането и упреците. – Знам – каза той. – Обаче имаше нещо на пътя ми и ако го бях отминал, щях цял живот да се чеша. Данглар така бе свикнал с неразбираемите фрази на Адамсберг, че рядко си даваше труда да задава въпроси. Като много други в Бригадата, той умееше да отделя важното от ненужното. Задъхан, майорът посочи гишето за регистрация и тръгна в обратната посока. Докато вървеше след него, без да ускорява ход, Адамсберг се мъчеше да си спомни цвета на котката. Бяла с малко сиво? И тук-там рижо?
В „Изкуството на медитацията“ Рикар дава блестящ и същевременно ясен и разбираем отговор на въпросите, които му задават навсякъде, където мине: Какво е медитацията? За какво служи? Какво ни носи? Как се медитира? В трите части на книгата „Защо да медитираме?“, „Върху какво?“ и „Как?“ монахът философ ни въвежда в конкретното практикуване на това изкуство, като същевременно разкрива връзката му с любовта, състраданието, себеусъвършенстването, както и благотворното въздействие, което оказва върху човека. „Изкуството на медитацията“ е книга за всеки, който желае да промени живота си към по-добро, да го направи също така по-лек и по-духовен. ОТКЪС ОТ КНИГАТА:- Spoiler:
Матийо Рикар „Изкуството на медитацията“
„Ние трябва да сме промяната, която искаме да видим в света.“ Ганди
Защо написах това кратко ръководство по медитация? Станаха четирийсет години, откакто имам щастието да живея в близост до истински духовни наставници, кои¬то вдъхновиха живота ми и осветлиха пътя ми. Ценните им наставления направляваха моите усилия. Аз не съм преподавател и повече от всякога съм и си оставам уче¬ник. По време на пътуванията ми по света ми се случва често да срещам хора, които споделят с мен желанието си да се научат да медитират. Доколкото имам възмож¬ност, се опитвам да ги насоча към подходящите учители. Което не винаги успявам. Затова се отнесох към истин¬ските извори на будизма, от които почерпих настоящите наставления и ги събрах за всички, искрено желаещи да се упражняват в медитиране. Да се преобразиш отвътре, тренирайки духа си, е най-въодушевяващото приключе¬ние. И истинският смисъл на медитацията. Упражненията, които ще намерите в настоящото ръко¬водство, са плод на хилядолетна традиция. Без значение дали медитираме трийсет минути дневно или посвеща¬ваме часове на това изкуство в уединението на манасти¬ра, упражненията могат да се правят постепенно, всяко само за себе си. Лично аз имах изключителния късмет да срещна моя духовен наставник Кангиур Ринпоче през 1967 г. в Ин¬дия, недалеч от Дарджилинг, и да прекарам след кончи¬ната му през 1975-а няколко години в уединение в ма¬лък наколен скит насред гората над неговия манастир. От 1981 година нататък имах честта да живея тринайсет години близо до един друг тибетски велик учител, Дилго Кхиенце Ринпоче, и да се уча от него. След като и той на свой ред си отиде от света през 1991-а, често пъти съм се оттеглял в малък планински скит в Непал, на няколко часа път от Катманду, в центъра за уединение на мана¬стира Шечен, където обикновено живея. Без съмнение това са били най-плодотворните периоди в моя живот. От десетина години насам участвам в различни изсле¬дователски програми, чиято цел е да докажат ползата от по-продължителните периоди на медитация. Проучвани¬ята показаха възможност да бъдат развити значително такива основни качества като вниманието, емоционал¬ната уравновесеност, алтруизмът и душевният покой. Други проучвания показаха благотворното въздействие на двайсет минути ежедневна медитация в продължение на шест до осем седмици – тревожността намалява, ста¬ваме по-малко чувствителни към болката, не се поддава¬ме лесно на депресия и гняв, изостряме вниманието си, засилваме имунната си система и се чувстваме по-добре. Без значение какво очакваме от медитацията – лична промяна, развитие на алтруизма или подобряване на фи¬зическото здраве, – тя се оказва основен фактор при ус¬ловие, че искаме да водим уравновесен и смислен живот. Би било жалко да подценяваме способността за про¬мяна, каквато притежава човешкият ум. Всеки от нас разполага с необходимия потенциал, за да се освободи от мисловните нагласи, които подхранват и нашите, и чуж¬дите страдания, да открие своя душевен покой, както и да допринесе за чуждото щастие.
| |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Нед 19 Дек 2010 - 12:36 | |
| За тази година очаквайте една последна книга от „Колибри” - Джо Абъркромби „Гласът на острието“, дата: 27.12.2010 г., 480 стр., превод: Александър Ганчев, цена: 19 лв. С тази книга „Колибри” стартира две нови поредици за фентъзи и фантастика, от които предстоят около 10 нови заглавия през 2011. Джо Абъркромби „Гласът на острието“Джо Абъркромби, представител на новото поколение във фантастичния жанр, бива наречен „Гай Ричи на фентъзито” поради реализма, хумора, насилието и неповторимата атмосфера в романите си. „Гласът на острието“ е първата част от трилогията „Първият закон“. Следващите две книги, „Преди да увиснат на въжето“ и „Последният спор на кралете“, се очакват през 2011. С богатството и пълнокръвието на света, който изгражда, с ярките герои, смел език и майсторски развит сюжет Абъркромби е автор, който ще стои достойно в домашната библиотека до Дж. Р. Р. Мартин, Стивън Ериксън, Брандън Сандерсън.
В обръщението си към българските читатели Абъркромби написа: “Исках да изградя свят, в който магията е опасна, а насилието – още повече, в който (също както в нашия свят) доброто и злото са навсякъде. Преди всичко обаче се залових да създам една чудесна фентъзи история, която да кара страниците да се обръщат сами и да забавлява читателя. Много се вълнувам, че „Гласът на острието“ и продълженията й скоро ще станат достъпни за пръв път и на българските читатели. Надявам се да ви хареса. Мисля, че ще ви хареса…”OTКЪС: - Spoiler:
Логън се втурна между дърветата. Босите му крака се хлъзгаха в кишата и мокрите борови иглички, дъхът хриптеше в гърдите му, главата му туптеше от нахлулата кръв. Спъна се и се просна странично, за малко да си разпори корема на собствената си секира. Задъхан, остана да лежи на земята. Взираше се през потъналата в мрак гора. Сигурен беше, че само преди секунда Кучето беше до него, но сега от човека нямаше и следа. За останалите не можеше да твърди с положителност. Какъв водач само, да изгуби хората си по такъв начин. Би трябвало да опита да се върне, но шанка бяха навсякъде. Усещаше ги как пъплят между дърветата, носът му се изпълваше с миризмата им. Стори му се, че някъде отляво дочу викове, може би течеше битка. Логън бавно се изправи на крака, като се стараеше да не предизвика никакъв шум. Изпука съчка и той рязко се извърна. Към него се носеше копие. Едно копие със зловещ вид, с другия край на което чевръсто приближаваше един шанка. – Проклятие! – изруга Логън. Метна се настрани, подхлъзна се и се просна по очи. Претърколи се в храсталака, в очакване всеки момент копието да го прониже в гърба. После, задъхан, скочи на крака. Видя как блестящият връх на копието отново се стрелва към него и се хвърли встрани от пътя му, като се шмугна зад дънера на едно голямо дърво. Надзърна иззад него, а плоскоглавият изсъска и замахна отново. Логън се показа за секунда от другата страна на дънера, след което приклекна и отскочи настрана. Докато изскачаше иззад дървото, изрева с цяло гърло и стовари секирата си. С остър звук острието се вряза дълбоко в черепа на шанка. Чиста случайност, помисли си Логън, но от друга страна, беше време и на него да му се усмихне късметът. Плоскоглавият остана неподвижен и запримига с очи. След това започна да се олюлява и по лицето му потекоха струйки кръв. Накрая се строполи в краката на Логън и започна да се гърчи на земята. При това дръжката на секирата се изплъзна от пръстите на Логън. Той се опита отново да я хване, но шанка някак успяваше все още да стиска копието си и върхът му се мяташе насам-натам във въздуха. – Ааа! – изкряска Логън, когато острието на копието поряза ръката му. В този момент една сянка се спусна върху лицето му. Още един плоскоглав. При това много едър. Летеше към него във въздуха с разперени ръце. Нямаше време за секирата. Нямаше време да избегне удара. Понечи да отвори уста, но не произведе никакъв звук. Пък и какво се казва в подобни случаи? Двете тела едновременно се стовариха на земята и започнаха да се търкалят в калта и окършените клони, докато двамата противници ръмжаха и се блъскаха с юмруци един друг. Логън прасна здраво главата си в корена на едно дърво и ухото му писна. Някъде би трябвало да има нож, но не можеше да си спомни къде точно. Двамата се претърколиха, после пак и пак надолу по склона, докато всичко около тях не се завъртя стремглаво. През цялото време Логън се мъчеше да удуши едрия плоскоглав, като същевременно се опитваше да се отърси от замайването си. Напразно. Идеята да си устроят лагер край клисурата изглеждаше добра. Нямаше шанс някой да им се промъкне в гръб. Но ето че сега, когато се изпързаля по корем на самия ръб на скалата, Логън я намери за недотам удачна. Ръцете му започнаха да дерат мократа земя. Нищо, освен пръст и кафяви борови иглички. Пръстите му безуспешно търсеха в какво да се вкопчат. Логън започна да пада. Проскимтя тихо. И тогава ръцете му сграбчиха нещо. Корен, стърчащ от пръстта на самия ръб на клисурата. Логън се залюля над празното пространство, останал без дъх, но здраво стиснал корена. – Ха! – извика той. – Ха! Още е жив. Нужни са повече от няколко плоскоглави, за да видят сметката на Логън Деветопръстия. Той се опита да се издърпа нагоре, но без успех. Нещо тежко теглеше краката му. Логън погледна надолу. Клисурата беше дълбока. Много дълбока и с голи скалисти сипеи. Тук-там по някое дърво бе прораснало в пукнатина в скалата и разпростираше клони над бездната. Далеч по-надолу, яростна и бърза, съскаше реката. Разпенена бяла вода, с брегове, очертани от черни, назъбени скали. Безспорно, реката бе лошата новина, но истинският проблем се оказа по-близо. Големият шанка все още беше тук. Вкопчил мръсните си ръце в левия глезен на Логън, той бавно се полюшваше напред-назад. – Проклятие – промърмори Логън. Намираше се в голяма беда. Е, и преди бе попадал в сериозни ситуации и беше оцелявал, само дето в момента нещата, изглежда, нямаше накъде по-лошо да отидат. Това го накара да се замисли над живота си. В този момент той му се стори като безсмислено, изпълнено с горчивина съществувание. Никой няма полза от такъв живот – низ от насилие и болка, мъки и разочарования. Ръцете му вече започваха да се уморяват. Предмишниците му горяха. Големият плоскоглав не даваше вид, че скоро ще падне. Всъщност дори се бе изкатерил малко нагоре по крака на Логън. Сега спря и хвърли свиреп поглед изотдолу. Ако Логън висеше за крака на шанка, най-вероятно би си казал: „Животът ми зависи от този крак – по-добре да не рискувам“. Човек би предпочел да си спаси кожата, пред това да убие врага си. Проблемът бе, че шанка не разсъждаваха така, и Логън го знаеше. Затова не бе голяма изненада, когато плоскоглавият отвори голямата си уста и заби зъби в прасеца му. – Ааа! Логън изръмжа и започна да пищи и рита с голата пета на свободния си крак. Той успя да отвори една кървяща рана в главата на шанка, но от това хапането не престана. И колкото повече риташе Логън, толкова повече ръцете му се изплъзваха от хлъзгавата повърхност. Вече се бяха изхлузили до самия край на корена, който, изглежда, щеше да се счупи всеки момент. Логън се опита да превъзмогне болката в ръцете и прасеца на крака си и да продължи да разсъждава нормално. Явно щеше да падне. Въпросът бе във водата или върху скалите? Изходът, по всичко личеше, не зависеше от него. Имаш ли нещо за правене, по-добре приключвай бързо – няма смисъл да живееш в страх от предстоящото. Това би казал баща му, ако беше там. И Логън опря свободния си крак на скалата, пое дълбоко въздух и с всичката останала му сила се отблъсна и полетя. Усети как зъбите отпускат захапката в прасеца му, малко след това и ръцете пуснаха глезена и за момент Логън бе свободен. Тогава започна падането. Бързо. Склоновете на клисурата профучаха покрай него – сива скала, зелен мъх, тук-там задържал се сняг, всичко се завъртя. Логън бавно се усука във въздуха. Размаха безпомощно ръце и крака. Беше прекалено изплашен, за да вика. Въздушната струя го блъсна в очите, изопна дрехите му и изкара въздуха от устата му. Той видя как големият шанка се блъсна в скалистия отвес, потрошеното му тяло отскочи и се сгромоляса – със сигурност мъртво – върху един камък. Гледката зарадва Логън, но щастието му бе краткотрайно. Водата се надигна да го посрещне. Блъсна го със силата на връхлитащ бик, изкара въздуха от гърдите му и мислите от главата му. Всмука го и го погълна в студената си тъмнина…
| |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Вто 4 Яну 2011 - 19:53 | |
| Първите две заглавия от издателство Колибри за тази година, които вече са на пазараДжон Стайнбек „Гроздовете на гнева“ превод: Венцислав К. Венков 432 стр.0 цена: 18 лв. Амели Нотомб „Кралска воля“ превод: Светла Лекарска 128 стр. цена: 11 лв. Откъс от "Кралска любов"- Spoiler:
Амели Нотомб „Кралска воля“ – Ако някой ваш гост умре внезапно в дома ви, в никакъв случай не се обаж¬дайте на полицията. Повикайте такси и помолете шофьора да ви закара до някоя болница, понеже приятелят ви се е почувствал зле. Смъртта ще бъде установена при пристигането в спешното отделе¬ние и вие ще можете да кажете, че човекът е починал по пътя. При това имате свидетел, така че ви оставят на мира. – Не бих и помислил да викам полиция, по-скоро бих извикал лекар. – Все тая. Лекарите са свързани с полицията. Ако някой получи сърдечна криза в дома ви, вие ще сте първият заподозрян. – Заподозрян в какво, нали е получил сърдечна кри¬за? – Докато не се докаже, че наистина става дума за сърдечна криза, апартаментът ви се смята за място на престъпление. Нямате право да се докосвате до нищо. Властите нахлуват в дома ви и само дето не очертават с тебешир по пода контурите на тялото. Вече не сте си вкъщи. Започват да ви задават хиляди въпроси по сто пъти. – Няма проблем, ако съм невинен. – Не сте невинен. Човек е умрял в дома ви. – Все някъде трябва да се умре. – Но този е умрял не в киносалон, не в банка, не в собственото си легло, а у вас. Изчакал е да се озове в дома ви, за да хвърли топа. Няма случайности на този свят. Щом това е станало у вас, значи сте замесен. – Не е така. Този човек може да е изпитал много силна емоция, с която да нямам нищо общо. – Но е проявил лошия вкус да я изпита във вашия апартамент. Опитайте се да обясните това на полиция¬та. Накрая може и да ви повярват, ала междувременно трупът ще си стои във вашия хол и никой няма да го помръдне оттам. Ако човекът е умрял на дивана ви, няма да можете повече да седнете на него. Ако се е гътнал на масата, ще трябва да свикнете да се храните в компанията му. Въобще ще заживеете с труп. Затова ви казвам: повикайте такси. Не ви ли се е случвало да четете във вестниците: „Човекът починал на път за болницата“? Забележете, че е доста странно как толко¬ва много хора умират на път за болницата в анонимни коли. Защото – надявам се да ви е станало ясно – не бива да използвате собствената си кола. – Защо ли ми се струва, че прекалявате с параноята? – От Кафка насам е известно – ако не сте параноик, значи сте виновен. – Излиза, че е по-добре човек въобще да не приема гости. – Радвам се, че го казвате. Да, по-добре е да не ка¬ните гости. – Но, господине, къде сме в момента? – В момента сме на гости, а не приемаме гости. Из¬хитрили сме се. Колко ли ни ценят нашите домакини, та са поели риска да умрем в дома им! – Изглеждате ми здрав. – На пръв поглед. Но знаете как е – времето лети. Може би ни остава още малко живот и не бива да го разпиляваме в светски удоволствия. – В такъв случай защо сте тук? – Предполагам, по същата причина като вас – защо¬то е трудно да се откаже. Но по-интересният въпрос е защо са ни поканили. – Говорете само за себе си. – Говоря за всички присъстващи. Забележете, че тези интелигентни хора, явно изпитващи взаимна симпатия и дори приятелски чувства един към друг, всъщност нямат какво да си кажат. Чуйте ги само. Неизбежно е – след като човек надхвърли двайсет и пет години, всяка среща е повторение. Някакъв човек ви говори нещо и вие си казвате: „Виж ти, случай 226.“ Каква скука. Колко добре ми е познато всичко това. Тук съм само защото не искам да си развалям отношенията с домакините. Те са ми приятели, независимо от това че разговорите им не ме интересуват. – Никога ли не им връщате поканата? – Никога. И не разбирам защо продължават да ме канят. – Може би защото вие сам се опровергавате – нико¬га не съм чувал да се е случвало това, което ми разка¬захте току-що по въпроса за смъртта.
| |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Вто 11 Яну 2011 - 20:25 | |
| "Най-търсеният човек" от Джон льо Каре Британският писател Джон льо Каре (Дейвид Корнуел) е истинска легенда в света на шпионските трилъри. Благодарение на дългогодишната си работа като агент на Британските тайни служби МИ5 и МИ6, той опознава в детайли тънкостите на шпионажа по време на Студената война, които после пресъздава майсторски върху белия лист. Третият му роман, "Шпионинът, който дойде от студа", се превръща в международен бестселър и го нарежда сред най-големите имена в съвременната шпионска литература. След края на Студената война Джон льо Каре продължава да пише, като насочва вниманието си към глобализацията, корпоративната власт и ролята на тайните служби в защитата на корпоративни интереси. "Нещата, които се правят в името на акционерните дружества – заявява в едно свое интервю той, - за мен са не по-малко ужасяващи от нещата, които се вършат в името на Бога. " До момента Джон льо Каре е написал 22 романа, отличени с престижни литературни награди като "Едгар" и "Джеймс Тейт Блек Мемориъл", а по негови произведения и сценарии са заснети 2 телевизионни сериала и 12 филма ("Шпионинът, който дойде от студа", "Руска къща", "Шивачът от Панама", "Вечният градинар" и др.). Книгите му са преведени на повече от 30 езика, като само от "Шпионинът, който дойде от студа" са продадени над 40 милиона копия.
"Най-търсеният човек" е предпоследният роман на Джон льо Каре и първият от дълго време насам, в който действието отново се развива в Европа. Но не в Европа през Студената война, а в Европа след събитията, разтърсили света на 11-ти септември 2001. В Хамбург, градът, от който Мохамед Ата и сподвижниците му потеглят на самоубийствена мисия срещу Световния търговски център, пристига нелегално млад бежанец на име Иса. Той твърди, че е чеченец, но не говори родния си език, представя се за мюсюлманин, но не знае каква е разликата между сунитите и шиитите, казва, че търси убежище и е дошъл в Германия, за да следва медицина, но психическото му състояние е нестабилно, защото е бил измъчван продължително време в руски и турски затвори. И, което е още по-подозрително, носи в себе си само 500 долара, но разполага с милиони... в тайна сметка в частна банка. Гюнтер Бахман, агент на германското разузнаване, започва да следи Иса, защото подозира, че нелегалният имигрант е терорист. Междувременно Анабел Рихтер, млада адвокатка-идеалистка, се заема с нелеката задача да спаси Иса от депортиране и да му помогне да придобие милионите, които са собственост на починалия му баща, руски полковник със съмнително минало. Но кой и какъв е в действителност Иса? Терорист или жертва на параноята от нови атентати след нападението на 11-ти септември? Какво смята да прави с мръсните пари на баща си? Ще успее ли Анабел да го защити от Гюнтер Бахман и – което може да се окаже още по-трудно – от дългата ръка на ЦРУ и Британските тайни служби?
Майсторът на шпионски романи и този път няма да разочарова многобройните си почитатели. С талантливото си перо Джон льо Каре създава портрет на съвременния свят, който се е отърсил от сянката на Студената война, за да попадне в друга – тази на Войната срещу терора. Една война, в която службите по сигурността не си сътрудничат, а се борят за надмощие, като често потъпкват човешките права в името на различни политически интереси. Пъстрите, реалистични персонажи, напрегнатата фабула и поетичната проза са само част от достойнствата на "Най-търсеният човек". Това, което превръща този увлекателен трилър в едно наистина незабравимо четиво, е неговата дълбочина и моралните въпроси, които повдига – въпроси като стойността на човешкия живот и правото на лична неприкосновеност.OTKЪС- Spoiler:
Джон льо Каре „Най-търсеният човек“
Не можеш да виниш турчина – шампион по бокс, че докато води под ръка майка си по една хамбургска улица, не е забелязал следящия го кльощав младеж в черен балтон. Големия Мелик, както му викаше обожаващата го махала, бе рунтав гигант, отпуснат, но общителен, с широка естествена усмивка, вързана на опашка черна коса и олюляваща се, развлечена походка, който дори без майка си заемаше половината тротоар. Едва двайсетгодишен той бе известна личност в своя малък свят, и то не само заради успехите си на ринга: освен това го бяха избрали за представител на младежите в ислямския спортен клуб, имаше три сребърни медала на сто метра бътерфлай от шампионатите на Северна Германия, а на всичко отгоре беше и вратарят звезда на отбора, в който всяка събота играеше футбол. И като повечето възедри хора, бе свикнал по-скоро него да го оглеждат, отколкото той да се оглежда – още една причина кльощавият младеж да успее да го следи незабелязано в продължение на цели три денонощия. Погледите на двамата се срещнаха за пръв път, докато Мелик излизаше с майка си от агенцията за пътувания „Ал-Умма“, откъдето току-що бяха купили самолетни билети за сватбата на сестра му в родното им село близо до Анкара. Мелик усети, че някой го наблюдава, обърна се и срещна лицето на висок, болезнено слаб младеж на ръст колкото него, с невчесана брада, зачервени хлътнали очи и дълъг черен балтон, в който можеха да се поберат трима магьосници. Около врата му бе овързано черно-бяло кафие, а през рамото си бе метнал туристически сак от камилска кожа. Втренчи се първо в Мелик, после и в Лейла. След което се върна към Мелик с немигащи, но умоляващи, пламенни хлътнали очи. Отчаянието на младежа можеше и да не впечатли особено Мелик, още повече че билетната агенция бе в самия край на главната железопътна гара, където по цял ден се навъртаха всякакви изгубени души: германски скитници, азиатци, араби, африканци, та и турци като него, само че с по-малък късмет – да не говорим за безкраките с електрическите си инвалидни колички, продавачите на наркотици и клиентите им, просяците и кучетата им, та дори и един седемдесетгодишен мъж с каубойска шапка и кожени бричове за езда със сребърни кабари. Малцина от тях имаха работа, а неколцина изобщо нямаха място на германска територия, но общо взето ги търпяха до спешното им депортиране, обикновено по изгрев-слънце. Само новодошлите и безразсъдно смелите се решаваха да рискуват. По-печените незаконно пребиваващи заобикаляха гарата отдалеч. Друга причина да не обърне внимание на момчето бе класическата музика, която гърми в тази част на гарата от батарея добре насочени от управата високоговорители – ни най-малко с цел да настрои слушащите я за мир и благоденствие, а по-скоро – да ги прогони. Но въпреки всички тези препятствия лицето на кльощавия младеж се запечата в съзнанието на Мелик, който за кратък миг дори се почувства неловко заради собственото си щастие. Това пък за какво му беше? Нима не бе преживял току-що нещо прекрасно и нямаше търпение да се обади на сестра си, за да ѝ съобщи, че майка им Лейла – след шестмесечни грижи за умиращия си съпруг и след година дълбок траур по него – вече не може да си намери място от радост, че ще присъства на сватбата на дъщеря си и само се чуди какво да облече за случая, дали зестрата ще е достатъчна, а младоженецът – толкова красив, колкото всички го описват, включително и самата сестра на Мелик. Та защо да не си бъбри Мелик с майка си? И той така и направи, с най-голям ентусиазъм, чак докато пристигнаха у дома. Трябва да е била неподвижността на кльощавия младеж, реши той впоследствие. Онези бръчки, прорязали тъй младото – за неговите години – лице. Зимният му вид през онзи прекрасен пролетен ден. Иън Макюън e най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци. Петият му роман на български език, публикуван от „Колибри“, е озаглавен „Почивка в чужбина“, превод Иглика Василева, 128 стр., 12 лв.OTKЪС- Spoiler:
Иън Макюън „Почивка в чужбина“
Всеки следобед, когато целият град отвъд тъмнозелените капаци на прозорците в хотелската им стая се раздвижваше, Колин и Мери се разбуждаха от методичното стържене на метални инструменти по железните шлепове, вързани за понтона на крайбрежното кафене. Сутрин ги нямаше тези ръждясали, очукани, неповратливи туловища, без видим товар и двигател; ала към края на всеки ден се появяваха и екипажите им, неизвестно защо, грабваха чукове и длета. Именно по това време, в горещата омара на късния следобед, когато край металните масички в понтонното кафене започваха да се събират клиенти, за да се почерпят със сладолед, техните гласове също изпълваха затъмнената хотелска стая, като се извисяваха и снишаваха на приливи и отливи от смях и спорове, запълвайки краткото затишие между пронизителните удари на чуковете. Събудиха се едновременно, поне така им се стори, и останаха да лежат на отделните си легла. По причини, които вече не можеха да определят ясно, Колин и Мери не си говореха. Две мухи се въртяха лениво в кръг около лампата на тавана, някъде по коридора се завъртя ключ, нечии стъпки непрекъснато се приближаваха и отдалечаваха. Най-накрая Колин се надигна, отвори капаците и отиде в банята, за да си вземе душ. Още неразсънена, Мери се обърна на една страна, докато той отминаваше, и се втренчи в отсрещната стена. Шумът от водата в съседното помещение ѝ подейства успокоително и тя отново затвори очи. Всяка вечер в ритуалния час, който прекарваха на балкона, преди да тръгнат за някой ресторант, всеки от двамата търпеливо изслушваше сънищата на другия срещу удоволствието да му разкаже своите. Сънищата на Колин бяха от онези, които препоръчват психоаналитиците – как летя, казваше той, как зъбите ми падат или се появявам гол пред непознат, който седи и ме гледа. При Мери съчетанието от твърдия дюшек, необичайната горещина и почти непознатия град бе отприщило в съня ѝ истински хаос от натрапливи, спорни видения, от които, както сама се оплакваше, се събуждаше като вцепенена; красивите стари църкви, олтарите, каменните мостове над каналите падаха тежко върху ретината ѝ като върху далечен екран. Най-често сънуваше децата си, че са в опасност, а тя в своята немощ и обърканост не може да им помогне. Собственото ѝ детство се смесваше с тяхното. Синът и дъщеря ѝ се превръщаха в нейни връстници, които я плашеха с настоятелните си, неотстъпчиви въпроси. Защо замина без нас? Кога се връщаш? Ще ни посрещнеш ли на гарата? Не, не, опитваше се да ги поправи тя, вие трябва да посрещнете мен. Каза на Колин, че е сънувала как децата са се пъхнали в леглото от двете ѝ страни, как лежат до нея и цяла нощ се карат над спящото ѝ тяло. Напук го направих. Не, не си. Нали ти казах. Не, не си… докато най-накрая се събудеше съвсем отмаляла, запушила уши с двете си ръце. Или пък, разказваше му тя, сънувала как бившият ѝ съпруг я е приклещил в един ъгъл и ѝ обяснява най-изчерпателно, както правел навремето, как да борави със скъпата му японска камера, като непрекъснато я изпитвал дали е разбрала сложния ѝ механизъм. След дълги часове прекарани по този начин, тя започвала да пъшка и охка, молейки го да престане, но нищо не било в състояние да прекъсне неумолимото жужене на досадните му обяснения. Прозорецът на банята гледаше към вътрешен двор и в този час на деня се оживяваше от всевъзможни звуци, долитащи от съседните стаи и от кухнята на хотела. В мига, в който Колин затвори крана, човекът в отсрещната баня под душа започна, както беше правил и досега, да си тананика прочутия дует от „Вълшебната флейта“. Гласът му се извисяваше над плющящата струя, над пошляпващия плисък върху добре насапунисана кожа, човекът се бе увлякъл и пееше с цяло гърло, както пее човек, когато смята, че никой не го слуша, като фалшиво се дереше на високите тонове, заместваше забравените думи с тра-ла-ла, а оркестровите партии – с гръмогласно мучене. „Жена или девойка е все едно за мен, ще бъдем чудна двойка, нощта ще бъде ден.“ Щом водата спря, гласът стихна до глухо подсвиркване. Колин застана пред огледалото, заслуша се и съвсем без причина започна да се бръсне за втори път този ден. Откакто бяха пристигнали, двамата бяха влезли в строг ритъм на спане, който само веднъж се предшестваше от секс, а после от муден период на самовглъбение, през който внимателно се обличаха и тоалираха преди вечерната си разходка из града. По време на тази подготовка и двамата се движеха лениво, отпуснато и почти не си говореха. Използваха скъпа козметика, купена от безмитния магазин, прецизно избираха тоалетите си, без да се съветват един с друг, сякаш някъде сред хилядите хора, към които щяха да се присъединят, ги очакваше някой дълбоко заинтересован от това, как изглеждат. Докато Мери правеше йогийските си упражнения на пода в спалнята, Колин свиваше цигара с марихуана, която после и двамата изпушваха на балкона и именно тя изостряше онзи миг на удоволствие, когато прекрачваха прага на хотелското фоайе и се озоваваха в кадифената нощ на града. Докато бяха навън, и не само сутрин, пристигаше една камериерка, за да оправи леглата и да смени бельото, ако се налага. Непривикнали към живота по хотели, те се чувстваха притеснени от подобна близост с непознатата, която рядко виждаха. Камериерката изхвърляше ненужните хартии, подреждаше обувките в гардероба в стройна редица, сгъваше мръсните дрехи и ги поставяше върху стола, а дребните монети строяваше в купчинки по големина върху тоалетката. Много скоро обаче и двамата започнаха да зависят от нея и съвсем се размързеливиха по отношение на вещите си. Изгубиха способността да се грижат един за друг, оказа се, че в тази смазваща жега не могат да разпухват възглавниците си сами, нито дори да се навеждат, за да вдигнат от земята падналата на пода кърпа. В същото време започнаха да проявяват още по-голяма непоносимост към безредието. През една късна сутрин, влизайки в стаята, откриха, че не е пипната – стоеше си в същото положение, в което я бяха оставили, и тогава им се стори направо необитаема. Нямаха друг избор, освен отново да излязат и да изчакат, докато я оправят. Часовете им преди следобедния сън също бяха стриктно разпределени, макар и не така предвидими. Беше в разгара на лятото и градът гъмжеше от посетители. Всяка сутрин след закуска Колин и Мери тръгваха, излизаха от хотела, въоръжени с пари, слънчеви очила и карта на града, за да се влеят в редиците на безброй туристи, които се тълпяха по мостовете над каналите и изпълваха всички тесни улички и площади. Най-съвестно изпълняваха многобройните задължения, които този древен град възлагаше на туриста, посещавайки големи и малки църкви, музеи и дворци, до един изпълнени с несметни съкровища. В търговските улици се зазяпваха по витрините и обсъждаха подаръците, които им предстоеше да купят. Все още не бяха влизали в магазин. Въпреки картите, с които се бяха запасили, много често се губеха и понякога с часове се въртяха в кръг; тогава се налагаше да се ориентират по слънцето (само Колин умееше това), за да се приближат към кое да е известно място, и то откъм съвсем различна посока, без това да им помогне да намерят пътя. Когато тези обиколки им дотягаха или пък жегата ставаше наистина непоносима, те си напомняха с усмивка, че са все пак „на почивка“. Прекарваха дълги часове в търсене на „идеалния“ ресторант или пък на онзи ресторант, който бяха харесали преди два дни. Но идеалните ресторанти обикновено бяха препълнени или пък, ако беше след девет часа вечерта, просто затваряха; ако се случеше да минат покрай някого, който не се кани да затваря, налагаше се да вечерят много преди да са огладнели. Оставени сами на себе си, може би щяха на воля да се наслаждават на града, да следват прищевките си, без да се интересуват от посоките, и така да му се любуват повече, без да обръщат внимание на това, дали са се изгубили или не. Тук човек имаше на какво да се изумява, стига само да е нащрек и да си отваря очите. Ала те се познаваха един друг така добре, както всеки познаваше себе си, и връзката им, сякаш претоварена от прекалено много багаж, беше нещо, за което и двамата не спираха да мислят; заедно се движеха бавно и някак неловко, правеха компромиси с мрачно изражение на лицата, откликваха на всяка, едва доловима промяна в настроението на другия, възстановяваха разрушените мостове помежду си. Взети поотделно, те не бяха обидчиви хора, но заедно успяваха да се наскърбяват по всевъзможни и най-неочаквани начини, след което нанеслият обидата – беше се случвало вече два пъти, откакто бяха пристигнали – започваше да се дразни от ненаситната чувствителност на другия и тогава продължаваха да обикалят криволичещите улички и малките закътани площадчета в пълно мълчание, като с всяка крачка градът се отдалечаваше толкова повече, колкото по-плътно всеки се затваряше в присъствието на другия.
| |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Пет 28 Яну 2011 - 19:57 | |
| „Колибри“ представя един от най-прочутите американски автори на научна фантастика, известен с чувството си за хумор и абсурд – Робърт Шекли.
С книгата на Робърт Шекли, обединяваща „Цивилизация на статуса“ и „Корпорация „Безсмъртие“ (превод: Любомир Николов, дата: 31.01.2011, 390 стр., цена: 15 лв.) издателство „Колибри“ поставя началото на новата си поредица за фантастика „Галактики“.
Известна още като „Омега“, „Цивилизацията на статуса“ разкрива живота на планета затвор, където единственият начин да оцелееш и да се издигнеш в йерархията е да извършваш престъпления.
Номинираната за награда „Хюго“ новела „Корпорация „Безсмъртие“ описва фантастичната възможност човешкото съзнание да може да бъде пренасяно в друго тяло, което е в състояние на мозъчна смърт. По книгата е направен филмът „Фрийджак“ с участието на Антъни Хопкинс, Мик Джагър и Емилио Естевец.ОТКЪС- Spoiler:
По-късно Томас Блейн често си мислеше как бе ум¬рял и все му се щеше да бе станало някак по-интересно. Защо не можа да срещне смъртта в двубой с тайфун, сре¬щу връхлитащ тигър или както се катери по ветровита планина? Защо смъртта му бе тъй кротка, тъй банална, тъй обикновена? Но разбираше, че една героична смърт не би му под¬хождала. Несъмнено му е било писано да умре тъкмо така – бързо, тривиално, калпаво и безболезнено. Навяр¬но целият му живот бе преминал в подготовка и оформя¬не на тази смърт – смътни признаци в детството, много¬обещаващи перспективи в ученическите години, неумо¬лима сигурност, когато навърши тридесет и две. И все пак, независимо колко е банална, смъртта си ос¬тава най-интересното събитие в човешкия живот. Блейн мислеше за своята с неутолимо любопитство. Трябваше да опознае ония минути, ония последни безценни се¬кунди, когато собствената му лична смърт го е дебнела в засада на едно мрачно шосе в Ню Джърси. Имало ли е някакво знамение, някаква поличба? Какво е сторил или не е сторил? Какво си е мислил? Тия последни секунди бяха съдбоносни за него. Как точно бе умрял? Караше по правото, пусто и бяло шосе, лъчите на фа¬ровете опипваха далечината, а мракът отпред отстъпва¬ше в безкрая. Спидометърът сочеше седемдесет и пет мили. Имаше чувството, че са само четиридесет. Нейде далече по пътя зърна да се задават фарове, първите от часове насам. Блейн се завръщаше в Ню Йорк след едноседмична ваканция във вилата си край залива Чезапик. Беше се от¬дал на риболов и плуване, а между тези две занимания дремеше на припек върху нерендосаните дъски на прис¬тана. Един ден отскочи с платноходката си до Оксфорд и вечерта посети танцовата забава в яхтклуба. Срещна смешно чипоносо момиче със синя рокля, което му каза, че прилича на авантюрист от Южните морета – тъй заго¬рял и строен в сиво-кафявия си спортен костюм. На дру¬гия ден отплава обратно към вилата да дреме на припек и да мечтае как ще зареже всичко, ще натовари платноход¬ката с консерви и ще поеме за Таити. Ах, Раятеа, плани¬ните на Муреа, прохладният попътен вятър… Но от Таити го делеше цял континент, цял океан, пък и други препятствия. Тази мисъл стигаше само за някой и друг час бленуване, но като план за действие определе¬но не я биваше. Сега се завръщаше в Ню Йорк при рабо¬тата си като младши конструктор на яхти в знаменитата стара фирма „Матисън и Питърс“. Фаровете на другата кола наближаваха. Блейн намали скоростта на шестдесет мили. Въпреки титлата си Блейн рядко се докопваше до про¬ектирането на яхти. Старият Том Матисън имаше гри¬жата за стандартните увеселителни корабчета. Брат му Ролф, по прякор Царя на мистиката, беше прочут по цял свят със своите платноходи за презокеански състезания и бързи индивидуални проекти. Тъй че какво оставаше за младшия конструктор? Блейн чертаеше схеми и планове на палуби, въртеше организацията, обявите и рекламата. Работата беше от¬говорна и нелишена от известна доза удоволствие. Но не беше проектиране на яхти. Знаеше, че би трябвало да подхване собствен бизнес. Но наоколо имаше толкова много проектанти на яхти и толкова малко клиенти… Както бе казал на Лаура, все едно че проектираш арбалети, боздугани и катапулти. Интересен творчески труд, но кой би купил продукцията ти? – Можеш да намериш пазар за платноходките си – каза му тя отчайващо прямо. – Защо не се престрашиш? Той се усмихна чаровно, хлапашки. – Не ме бива за решителни действия. Аз съм спец по съзерцанието и меката печал. – Искаш да кажеш, че си ленив. – Нищо подобно. Все едно да кажеш, че орелът не препуска добре или че коня хич не го бива за полет. Не можеш да сравняваш разнородното. Просто не съм от хората, дето се докопват до кокала. За мен мечтите, бля¬новете, виденията и плановете са само обект на съзерца¬ние, не и на изпълнение. – Ненавиждам те, когато говориш така – въздъхна тя. Разбира се, той наистина го излагаше грубовато. Но в думите му имаше и много истина. Беше си намерил приятна работа, прилична заплата, стабилно положение. Имаше апартамент в Гринуич вилидж, хай-фи уредба, вила на залива Чезапик, чудесна платноходка и обичта на Лаура плюс още няколко момичета. Може би според мал¬ко баналния израз на Лаура беше попаднал във водовър¬теж сред потока на живота… Но какво от това? Кроткото въртене само помага да наблюдаваш по-добре сцената. Фаровете на другата кола бяха съвсем наблизо. Блейн забеляза поразен, че е увеличил скоростта на осемдесет мили в час. Отпусна педала на газта. Колата му буйно и вироглаво свърна към връхлитащите фарове. Авария? Повреда в управлението? С все сила опита да извърти волана. Не поддаваше. Колата удари ниската бе¬тонна преграда между северното и южното платно, лит¬на високо във въздуха. Кормилото свободно се завъртя в ръцете му и моторът изстена като осъдена душа. Другата кола се мъчеше да кривне, но беше късно. Щяха да се сблъскат почти челно. И Блейн си помисли: да, аз съм един от тях. Един от ония тъпи негодници, за които четеш как изгубили кон¬трол над колите си и погубили невинни хора. Господи! Модерни коли и модерни пътища, и по-високи скорости, и все същите стари загубени рефлекси… Внезапно, необяснимо, кормилото заработи отново – отсрочка по ръба на бръснача. Блейн не му обърна вни¬мание. Когато фаровете на другата кола лумнаха през стъклото, настроението му изведнъж прерасна от съжа¬ление в ликуване. В този миг приветстваше съкруши¬телния удар, жадуваше за него, за болка, унищожение, жестокост и смърт. Сетне колите се срещнаха. Ликуването избледня също тъй бързо, както бе дошло. Блейн усети дълбока жал за всичко, което оставяше недовършено, за непреплувани¬те води, невидените филми, непрочетените книги, недо¬коснатите момичета. Нещо го метна напред. Воланът се строши в ръцете му. Стоманената колона го прониза в гърдите и пречупи гръбнака, докато главата му минава¬ше през предното стъкло. В този миг разбра, че умира. Миг по-късно умря бързо, банално, калпаво и безбо¬лезнено.
| |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Сря 23 Мар 2011 - 22:33 | |
| ЕДНА КНИГА СПЕЦИАЛНО ЗА ВСИЧКИ, КОИТО ДЪЛБОКО В СЕБЕ СИ ПАЗЯТ ЧИСТАТА СИ ДЕТСКА ДУШАЗА КНИГАТА Имаме удоволствието да ви представим новата поредица на „Колибри“ за деца над 9 години и за възрастни: „МАЛКИЯТ НИКОЛА се завръща“.
Четирийсет години след излизането на забележителните книжки с приключенията на МАЛКИЯ НИКОЛА, станал любим герой на поколения деца и възрастни по света, немирният ученик се завръща с 80 неиздавани досега в отделно книжно тяло истории. Тези нови приключения са продължение на сагата за прочутия ученик, шедьовър на детската литература, сътворен от двамата гениални хумористи – Госини и Семпе. На български език новите приключения на малкия Никола ще излязат в 5 последователни книжки, първата от които „Малкият Никола тръгва пак на училище“ ще предложим на читателите в края на месец март. Следващите четири книжки ще излизат през интервал от три месеца и ще се появят в рамките на една година – Малкият Никола бере ядове, Новите съседи на малкия Никола, Малкият Никола и неговият таткo, Малкият Никола е лакомник. Те са събрани и издадени във Франция, родината на малкия Никола, от дъщерята на покойния вече Госини – Ан Госини, и са илюстрирани от не по-малко известния Семпе.
Очаквайте първата книжка „Малкият Никола тръгва пак на училище“ на 28.03.2011 г., превод: Силвия Вагенщайн, 160 стр., цена: 9 лв.ПРЕДГОВОР
Нямам никакъв спомен от първата ми среща с Жан-Жак Семпе, тъй като го познавам открай време. Бях малко момиченце и смехът му до днес звучи в ушите ми, примесен със смеха на моя баща. Затова мога да твърдя, че Жан-Жак Семпе има общо с малкия Никола, а именно, че е част от моето детство. Историята започва в средата на петдесетте годи ни, ето какво разказва Семпе: „Един ден срещнах Рьоне Госини, който тъкмо пристигаше от Съединените щати. Начаса станахме приятели.“ Приятели, това е ключовата дума за вселената, която заедно ще сътворят. И действително, всяка седмица от 1959 до 1965 година, баща ми и Семпе създават по една история за вестник „Сюд-Уест Диманш“. Голяма част от историите бяха издадени в пет сборника. За да съчинят и разиграят приключенията на малкия Никола, двамата си обменят спомени от детството. В Буенос Айрес или в Бордо, тебеширът има същия цвят и мирис… Талантът им на творци е в това да ни накарат да заживеем с приключенията на Никола. На баща ми не му достигна време да ми разкаже собственото си детство и неговата смърт обрече на забрава моето. На 5 ноември 1977 година Никола, Жофроа, Клотер, Бульона и останалите отправиха взор към небето. Хартиените герои, убедена съм в това, знаят, че творецът не умира никога… Ето защо изпитвам към тази вселена безкрайна нежност – нежността, която храним към детството на любимите ни хора. И се унасям в мечти, докато вкусвам от хумора на двамата вълшебници. След смъртта на моя баща, Семпе си остана същият предан приятел. Майка ми и той хранеха един към друг приятелски чувства и когато вечеряхме с Жан-Жак, чувах смеха им, насочен все пак единствено към паметта. Но не всички истории бяха издадени… И Жилберт Госини, моята майка, замисли да предостави на читателите случай отново да се срещнат с Никола и неговата банда, като публикува неиздаваните истории за това малко момченце, което тя толкова обичаше. За пореден път животът реши друго, небето бе запленено от друга усмивка – на майка ми не достиг на време да осъществи този свой замисъл. С Жан-Жак Семпе се срещнахме отново в ресторант на „Сен Жермен де Пре“. Показах му един първи макет на текстовете на баща ми, разкрасени с неговите рисунки. Още го виждам как старателно оглежда собствения си щрих… някакви си четирийсет години по-късно… като се усмихва (и каква усмивка само!). Той въодушевено се присъедини към моя проект. Заедно с Никола ще тръгнем на училище и ние. Ще му подадем ръка двамата. След дългата ваканция прославеният ученик не се е променил. И ето, тези осемдесет истории и около двеста рисунки ни говорят за него. За него и неговите приятелчета: Анян, Алсест, Рюфюс, Йод, Клотер, Жоашен, Мексан… И за Жофроа, който в този сборник има късмет, че баща му е много богат. За пръв път Никола е канен у тях: „Имат грамаден басейн във формата на бъбрек и трапезария, колкото цял ресторант“. Ала Алсест, един дебеланко, който непрекъснато яде, си остава най-добрият приятел на Никола. „У дома за Бъдни вечер – рекох му – ще има много народ: маминка, леля Дороте и чичо Йожен. – А у дома – рече ми Алсест – ще има бяла кървавица и пуйка.“ Самата аз станах майка на едно малко момченце и на едно малко момиченце. Тъкмо поради това си помислих, че е дошло време да публикувам тези скрити съкровища. Нима може да се измисли по-прекрасен начин да им се говори за техния дядо? Извън личния мотив, изглеждаше естествено да се публикуват тези неиздавани истории. Очевидно те са предназначени за хората, открили удоволствието от четенето благодарение на малкия Никола, но също така и за онези, които наскоро са поели по пътя към училището. Творбата е въздействаща, защото очарова както децата, така и родителите. Първите се оглеждат в нея, вторите си припомнят.
Ан ГосиниРьоне Госини БИОГРАФИЯ
„Роден съм на 14 август 1926 г. в Париж и тутакси се залових да раста. Следващият ден беше 15 август и си останахме у дома.“ Семейството му емигрира в Аржентина, където той завършва средното си образование във Френския колеж на Буенос Айрес: „В училище бях истински калпазанин. Но тъй като се учех по-скоро добре, не ме изключваха.“ Кариерата си започва в Ню Йорк. Когато се връща във Франция в началото на петдесетте, изпод перото му се раждат цяла поредица легендарни герои; Госини замисля приключенията на малкия Никола заедно с Жан-Жак Семпе, като изобретява детски език, който става причина малкият палавник да се прочуе по света. След това Госини създава Астерикс заедно с Албер Юдерзо. Успехът на малкия гал е феноменален. Приключенията на Астерикс, преведени на 107 езика и диалекта, са сред най-четените произведения по света. Редом с това плодовитият автор осъществява „Лъки Люк“ (Lucky Luke) заедно с Морис, „Изногуд“ (Iznogoud) с Табари, „Откачалките“ (Les Dingodossiers) с Готлиб и т.н. Начело на вестник „Пилот“, предизвиква истинска революция в комикса, като го издига до ранга на „девето изкуство“. В киното Госини създава студиата „Идефикс“ заедно с Юдерзо и Дарго. Осъществява няколко шедьовъра на анимацията – „Астерикс и Клеопатра“ „Дванайсетте подвига на Астерикс“, „Дейзи Таун“ и „Братя Далтон“. Посмъртно му е присъдена награда „Сезар“ за цялостното му кинематографично творчество. На 5 ноември 1977 г. Рьоне Госини умира на 51-годишна възраст. Ерже* заявява: „Тентен се прекланя пред Астерикс.“ Неговите герои са го надживели и много от изразите му са преминали във всекидневната ни реч: „бягам по-бързо от сянката си“, „на краставичар краставици да продаваш“, „намирам цаката на някого“, „тия смахнати римляни“... Гениален сценарист, в приключенията на малкия Никола, дяволито момченце, което върши пакости с подкупваща наивност, Госини достига върха на своя талант. Това го кара да каже: „Изпитвам особена нежност към този герой.“ * Жорж Проспер Реми, по-известен като Ерже (1907–1983) – белгийски автор на комикси, създател на Тентен. – Б. пр.
Жан-Жак Семпе БИОГРАФИЯ
„Когато бях малък, пакостите в училище бяха единственото ми развлечение“. Семпе е роден на 17 август 1932 г. в Бордо. По-скоро слаб ученик, изключен за лошо поведение от „Колеж модерн“ в Бордо, той сменя различни професии: момче за всичко при един търговец на вино, ръководител в детски летен лагер, помощник в кантора. Осемнайсетгодишен, отбива преждевременно военната си служба и заминава за Париж. Обикаля редакциите и през 1951 г. продава първата си рисунка на вестник „Сюд-Уест“. Срещата му с Госини съвпада с началото на светкавична кариера като „вестникарски карикатурист“. С малкия Никола създава незабравима галерия от портрети на ужасни хлапета, населяващи въображението ни до ден днешен. Успоредно с приключенията на малкия ученик дебютира в „Пари Мач“ през 1956 г. и сътрудничи на множество списания.Първият му албум с карикатури се появява през 1962 г. – „Няма нищо просто“. Следват трийсетина други, шедьоври на хумора, великолепно отразяващи умилено-ироничното му възприятие за нашите и на света недъзи. Създател на Марселен Кайу, на Раул Табюрен, както и на господин Ламбер, неговият талант на наблюдател, съчетан с невероятен усет за комичното, го правят един от най- големите френски карикатуристи от последните четирийсет години. Освен собствените си албуми е илюстрирал „Катрин Сертитюд“ от Патрик Модиано, а също и „Историята на господин Зомер“ от Патрик Зюскинд. Семпе е един от малцината френски художници, илюстрирали кориците на престижния „Ню Йоркър“, и днес всяка седмица разсмива хиляди читатели от страниците на „Пари Мач“, „Фигаро Литерер“ и други. Той с въодушевление посреща появата на „Неиздавани истории за малкия Никола“ – развълнуван от това събитие, изненадан и развеселен от завръщането на малкия Никола.
ОБЩА БИБЛИОГРАФИЯ НА ДВАМАТА АВТОРИ
В издателство Denoël • Малкият Никола, 1960 • Междучасията на малкия Никола, 1961 • Ваканциите на малкия Никола, 1962 • Малкият Никола и приятелчетата, 1963 Награда „Алфонс Але“ за най-смешна книга на годината • Малкият Никола си има неприятности, 1964 В издателство IMAV • Неиздавани истории за малкия Никола, 2004 Награда „Кристален глобус“, 2006; „Награда на пресата за изкуство и култура“ • Неиздавани истории за малкия Никола – том 2, 2006 • Малкият Никола – Топката и други неиздавани истории, 2009 В издателство IMAV
РЬОНЕ ГОСИНИ БИБЛИОГРАФИЯ
• Du Panthéon à Buenos Aires – Chroniques illustrées, Goscinny, 2007 В издателство Hachette • Astérix, 26 тома, Goscinny & Uderzo, (Dargaud 1961), 2009 В издателство Albert René • Astérix, 9 албума, Uderzo подписано Goscinny & Uderzo, 1980 • Comment Obélix est tombé dans la marmite du druide quand il était petit, Goscinny & Uderzo, 1989 • Astérix et la rentrée gauloise, Goscinny & Uderzo, 2004 • Astérix et la surprise de César, по анимационния филм на Goscinny & Uderzo, 1985 • Le coup du menhir, (idem), 1989 • Astérix et les Indiens, (idem), 1995 • Astérix et les Vikings, (idem), 2006 • Oumpah-Pah, 3 тома, Goscinny & Uderzo, 1961, 1995 • Jehan Pistolet, 4 тома, Goscinny & Uderzo, 1998 В издателство Lefrancq • Luc Junior, 2 тома, Goscinny & Uderzo, 1989 • Benjamin et Benjamine, les naufragés de l’air, Goscinny & Uderzo, 1991 В издателство Dupuis • Lucky Luke, 22 тома, Morris & Goscinny, 1957 • Jerry Spring, La piste du grand nord, Goscinny & Jijé, 1958, 1993 В издателство Lucky Comics • Lucky Luke, 19 тома, Morris & Goscinny, 1968, 2000 В издателство Dargaud • Iznogoud, 8 тома, Goscinny & Tabary, 1969, 1998 • Les Dingodossiers, 3 тома, Goscinny & Gotlib, 1967 В издателство Tabary • Iznogoud, 8 тома, Goscinny & Tabary, 1986 – 12 тома, Tabary подписано Goscinny & Tabary • Valentin le vagabond, Goscinny & Tabary, 1975 В издателство Lombard • Modeste et Pompon, 3 тома, Franquin & Goscinny, 1958, 1996 • Chick Bill, La bonne mine de Dog Bill, Tibet & Goscinny, 1959, 1981 • Spaghetti, 11 тома, Goscinny & Attanasio, 1961, 1999 • Strapontin, 6 тома, Goscinny & Berck, 1962, 1998 • Les Divagations de Monsieur Sait-Tout, Goscinny & Martial, 1974 В издателство Denoël • La Potachologie, 2 тома, Goscinny & Cabu, 1963 • Les Interludes, Goscinny, 1966 В издателство Vents d’Ouest • Les Archives Goscinny, 4 тома, 1998 В издателство Denoël • Rien n’est simple, 1962 • Tout se complique, 1963 • Sauve qui peut, 1964 • Monsieur Lambert, 1965 • La grande panique, 1966, 1994 • Saint-Tropez, 1968 • Information-consommation, 1968 • Marcellin Caillou, 1969, 1994 • Des hauts et des bas, 1970, 2003 • Face à face, 1972 • Bonjour, bonsoir, 1974 • L’ascension sociale de Monsieur Lambert, 1975 • Simple question d’équilibre, 1977, 1992 • Un léger décalage, 1977 • Les musiciens, 1979, 1996 • Comme par hasard, 1981 • De bon matin, 1983 • Vaguement compétitif, 1985 • Luxe, calme et volupté, 1987 • Par avion, 1989 • Vacances, 1990 • Insondables mystères, 1993 • Raoul Taburin, 1995 • Grands rêves, 1997 • Beau temps, 1999 • Multiples intentions, 2003 • Sentiments distingués, 2007 В издателства Denoël / Martine Gossieaux • Sempé à New York, 2009 В издателство Gallimard • Catherine Certitude, Sempé & Modiano, 1988 • L’histoire de Monsieur Sommer, Sempé & Süskind, 1991 • Un peu de Paris, 2001 • Un peu de la France, 2005
ЖАН-ЖАК СЕМПЕ БИБЛИОГРАФИЯ
В издателство Denoël • Rien n’est simple, 1962 • Tout se complique, 1963 • Sauve qui peut, 1964 • Monsieur Lambert, 1965 • La grande panique, 1966, 1994 • Saint-Tropez, 1968 • Information-consommation, 1968 • Marcellin Caillou, 1969, 1994 • Des hauts et des bas, 1970, 2003 • Face a face, 1972 • Bonjour, bonsoir, 1974 • L’ascension sociale de Monsieur Lambert, 1975 • Simple question d’equilibre, 1977, 1992 • Un leger decalage, 1977 • Les musiciens, 1979, 1996 • Comme par hasard, 1981 • De bon matin, 1983 • Vaguement competitif, 1985 • Luxe, calme et volupte, 1987 • Par avion, 1989 • Vacances, 1990 • Insondables mysteres, 1993 • Raoul Taburin, 1995 • Grands reves, 1997 • Beau temps, 1999 • Multiples intentions, 2003 • Sentiments distingues, 2007 В издателства Denoеl / Martine Gossieaux • Sempe a New York, 2009 В издателство Gallimard • Catherine Certitude, Sempe & Modiano, 1988 • L’histoire de Monsieur Sommer, Sempe & Suskind, 1991 • Un peu de Paris, 2001 • Un peu de la France, 2005ОТКЪС - Spoiler:
Рьоне Госини и Жан-Жак Семпе „Малкият Никола тръгва пак на училище“
Мама каза, че утре сме щели да идем да купим разни неща за новата учебна година. – Какви неща? – попита татко. – Ами много неща – отвърна мама. – Освен всичко останало нова чанта, кутия за моливи, а, да, и обувки. – Пак обувки ли? – викна татко. – Не може да бъде! Яде ли ги това дете? – Не, но яде супа, за да порасте – рече мама. – А като расте той, и краката му растат. На другия ден отидох с мама на пазар и малко се посдърпахме за обувките, понеже аз исках маратонки, а мама каза, че щяла да ми купи яки кожени обувки и че ако това не ми харесвало, сме щели да се приберем и татко нямало да е доволен. Продавачът в магазина беше крайно любезен; даде ми да пробвам сума ти обувки, като обясни на мама, че всичките са супер, обаче мама все не можеше да се реши, а после хареса едни кафяви обувки и ме попита дали са ми удобни, и аз казах да, за да не обидя продавача, макар че обувките мъничко ме стискаха. После мама ми купи страхотна чанта, а ние с чантите лудо се забавляваме след училище, целим с тях краката на приятелчетата, за да ги спъваме, нямам търпение да си видя пак приятелчетата, а после мама ми купи кутия за моливи, която наподобява калъф за револвер, с острилка на мястото на револвера, която наподобява самолет, гума, която наподобява мишка, молив, който наподобява дудук, и сума ти неща, дето наподобяват други неща, и с тях също има да правим маймунджилъци в клас. Когато вечерта татко видя всичко накупено ми от мама, ми каза, че се надявал да се отнасям много грижливо с вещите си, и аз му казах да. Истина е, много съм грижовен към вещите си, нищо че острилката се счупи още преди вечеря, докато си играех да стрелям по мишката, и татко се разсърди, рече, че съм непоносим, откакто сме се върнали, и че с четири очи гледал пак да тръгна на училище. Трябва да ви кажа, че учебната година е съвсем скоро, обаче аз, татко и мама се върнахме от ваканция преди доста време. Много беше хубаво на ваканцията, чудно си изкарахме. Бяхме на море и аз върших големи щуротии; плувах много навътре, а после на плажа спечелих състезание и ми дадоха две списания с картинки и едно байраче. И освен това бях целият загорял от слънцето; много ми отиваше. То се знае, като се прибрах у дома, ми се щеше да покажа на приятелчетата колко съм почернял, но това му е тъпото, като не си на училище, че приятелчетата ги няма никакви. Алсест – онзи, дето живее най-близо до нас и е най-добрият ми приятел, един дебеланко, дето все яде – не си беше тук. Алсест всяка година ходи с родителите си у чичо си, който има месарница в Оверн. И много късно заминава във ваканция, понеже за да иде у чичо си, трябва да чака чичо му да се върне от своята си ваканция на Лазурния бряг. Господин Компани, кварталният бакалин, като ме видя, ми рече, че съм ужасно сладък, приличал съм на меденка, и ми даде стафиди и една маслинка, обаче не е същото като приятелчетата. Ама не е честно най-после, защото ако никой не го види, за какво ти е да имаш тен, и бях в адски гадно настроение, и татко ми каза, че нямало пак да правим цирк като други години и че не ме щял такъв непоносим, докато станело време за училище.
| |
| | | Nessie VIP
Брой мнения : 2923 Join date : 19.04.2009 Age : 32
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Сря 27 Апр 2011 - 11:04 | |
| Мел, на 28 април е (; В книжарница Пингвините, на послеза на СУ до Ректората в 18:00 часа. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| | | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Съб 16 Юли 2011 - 23:05 | |
| От 18 юли на пазара ще бъде новият трилър на най-четения американски автор в Европа - Дъглас Кенеди. „Живот на заем” (Превод: Невена Дишлиева-Кръстева, 368 страници, 15 лв.) не е просто трилър, изплетен от страсти, маниакалност, убийства и смяна на самоличността. Той повдига въпроси, над които си струва да се замислим – за компромисите и тяхната цена, за направените жертви научените уроци. Кинематографичността на романа не остава незабелязана и „Живот назаем“ получава своята успешна кино адаптация – „Човекът, който искаше да живее живота си“ (2010). Режисьорът Ерик Лартиго е натрупал полезен опит като асистент на Едуард Молинаро и Емир Кустурица, а изпълнителите на главните роли Роман Дюрис и Катрин Деньов са залог за успех. Романите на Дъглас Кенеди са известни преди всичко с невероятната си увлекателност – те се четат на един дъх и с лекота, въпреки многопластовите и философски сюжети, и се отличават с премерен ритъм, методично натрупване на напрежение и документалност на психологията. Почти шейсетгодишният днес писател, разделящ живота си между Лондон и Париж, има зад гърба си вече девет романа, които заслужено го подреждат на лавиците на световната библиотека като един от майсторите на съспенса в съвременната художествена литература. Книгите му са преведени на 16 езика, а през 2006 година той получава най-високото литературно отличие на Франция – става кавалер на ордена за литература и изкуство. Дъглас Кенеди е познат у нас с романите „Мъртво сърце“ и „Изкушение“.ОТКЪСДъглас Кенеди „Живот назаем“
Беше четири сутринта, не бях спал от седмици, а бебето пак плачеше. То не ме беше събудило – когато започна да реве, вече от часове се взирах в тавана. Бях толкова разстроен от липсата на така необходимата ми почивка, че не можех да помръдна от леглото. В продължение на няколко минути просто останах да лежа неподвижен и вцепенен, докато Джош напъваше белите си дробове с неподозирана за тримесечната си възраст мощ. Накрая нестихващият му рев разбуди жена ми Бет. Тя ме сбута с лакът и ми проговори за първи път от два дни насам: – Ти се оправяй с него. И като се обърна на другата страна, покри главата си с възглавницата. Механично и неуверено се заех да изпълнявам каквото ми беше разпоредено. Седнах. Спуснах крака на пода. Протегнах се към раирания халат, оставен на стола до леглото. Наметнах го върху пижамата и хлабаво го завързах на кръста. Отидох до вратата и я отворих. Денят ми беше започнал, без всъщност изобщо да е свършвал. Детската стая беше срещу нашата. Допреди седмица Джош спеше при нас в спалнята. Но за разлика от другия ни син – четиригодишния Адам, който спря да се буди през нощта след осмата седмица, – бебето страдаше от патологично безсъние. Упорито отказваше да спи повече от два часа наведнъж, а щом се събудеше, пронизителният му плач тутакси възвестяваше, че се нуждае от пълното ни внимание. Опитвахме какво ли не, за да го накараме да спи осем часа без прекъсване – държахме го буден до късно вечерта, хранехме го обилно с две шишета храна, приготвена по специална рецепта, целяща да предотврати среднощното му огладняване, давахме му максималната безопасна доза бебешки аспирин. Нищо не помагаше. Тогава решихме да го преместим в детската стая, като се надявахме, че сам може би ще се чувства по-спокоен. Нищо подобно. Сега най-дългият период тишина без ужасния му рев беше три часа. Двайсет седмици след началото на невръстния живот на Джош двамата с Бет не бяхме изкарали и една нощ спокоен сън. Напоследък се опитвах да убедя себе си, че разбитите ни нерви и общото изтощение са основната причина за разногласията помежду ни – разногласия, задълбочили се три нощи по-рано, когато Бет не се стърпя и злъчно ме нарече пълен неудачник. Разбира се, не можех да подмина обидата просто така и отвърнах на удара с „тесногръда злобарка“. Два дни след размяната на тези любезности тя продължаваше да не ми говори. Точно както миналия месец, когато мълча през целия уикенд заради някакъв спор за баланса ни в „Американ Експрес“. Или пък два месеца преди това, когато още страдаше от следродилна треска и ме обяви за най-големия егоист на всички времена. Затова плачът на малкия Джош не беше единственото, което ме държеше буден нощем. Имаше и други дреболии. Като например тази къща, която вече мразех. Не че в нея имаше нещо конкретно, което да събужда у мен такива чувства. Точно обратното, тя беше от онзи класически тип американски къщи от предградията, който мнозина в града биха били горди да притежават – двуетажна, с облицовка от бели дъски в колониалния стил на Нова Англия. Имаше тъмнозелени капаци на прозорците, четири спални, кухня с трапезария, стая в сутерена, два декара двор и отделен гараж за две коли. Пазарната й цена беше четиристотин осемдесет и пет хиляди долара, но тази част на Кънектикът сериозно пострада от рецесията и през 1991-ва успяхме да я купим за четиристотин и тринайсет хиляди. По онова време няколко колеги в работата ми казаха, че съм направил „убийствено добра сделка“. Обаче, когато подписвах документите, единствената мисъл в главата ми беше: „Човек сам си е виновен за всичко, с което се заробва.“ Като всяко друго помещение в къщата, детската стая на Джош беше в ранноамерикански стил, от горе до долу в чамова ламперия. Той спеше в махагоново креватче от 1782 г. – също в колониален стил. Сменяхме му пелените върху старинен скрин, красял стая в страноприемница в окръг Йорк, щата Мейн. Когато поотраснеше, щеше да седи в малкия люлеещ се стол, в който някога е седял малкият Натаниел Хоторн, и да си играе с едновремешни парцалени кукли, каквито без съмнение са правили компания на Хариет Бичър Стоу, докато е писала „Чичо Томовата колиба“. Как научих всичките тези безумни подробности за детските ни мебели? От Бет, разбира се. Две години след като се преместихме тук от града, тя изхвърли всички функционални, изчистени вещи, накупени от „Потери Барн“, и обяви, че ще ги заменим с мебели в колониален стил. Но за нея това не означаваше просто да отидем до най-близкия шоурум на „Етън Алън“ и да напазаруваме кресла „Уилямсбърг“ с облегалки от изкуствена кожа. Вместо това всичко в нашия нов дом трябваше да е със сто процента гарантиран произход от епохата на федералистите. В течение на месеци Бет се вихреше из антикварните магазини от нас до Ню Лондон в търсене на оригинални дървени кревати от времето на шейкърите, автентични шкафчета за обувки от онези, които са използвали бостънските китоловци, дори си набави пейка от протестантска църква в Провидънс. Освен другото, всяка мебел беше придружавана от съответната история за произхода си. Според Бет, Томас Джеферсън бил чукал една от любовниците си на нашия френски диван. А трите автентични кърпи от Нова Англия, които висяха в банята ни, били плетени на ръка от доведената сестра на Даниел Уебстър… или беше от сляпата му племенница? | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Нед 31 Юли 2011 - 22:50 | |
| От 1 август очаквайте „Последният довод на кралете“ – третата книга от трилогията „Първият закон“ на Джо Абъркромби, която „Колибри“ издава. „Последният довод на кралете“ (Превод: Александър Ганчев, 544 стр., 19 лв.) е част от суперуспешната поредица на автора, която се затвърждава като едно от върховите постижения в новата вълна фентъзи. Първите две книги „Гласът на острието“ и „Преди да увиснат на въжето“ зарадваха феновете от цял свят, описвайки истории, които карат страниците да се отгръщат сами. „Последният довод на кралете“ не прави изключение.
Това е една история за много ожесточени битки, войни, които поставят доброто пред изпитание, а също и амбиции, стремящи се да докопат властта и богатствата. Книгата грабва с увлекателния стил на писане на Джо Абъркромби, с ярките герои, които той изгражда и интересния си сюжет.
Не пропускайте да се потопите в пълнокръвния и интригуващ свят на романа „Последният довод на кралете“!
ОТКЪСДжо Абъркромби „Последният довод на кралете“
Глокта стоеше в преддверието и чакаше. Опъна съсипания си врат на една страна, после на другата, чу обичайното изщракване и усети позната болка да се процежда през усуканите мускули между плешките му. Защо продължавам да го правя, въпреки че знам колко боли? Защо не спираме да си играем с болката? Защо езикът е все върху афтата в устата, пръстите чешат обрива, а ноктите чоплят коричката на раната? – Е? – попита ядосано. Вместо отговор, мраморният бюст в подножието на стълбището го дари с мълчаливото си презрение. От това напоследък получавам повече от достатъчно. Глокта запристъпя сковано, провлачи безполезния си крак по плочите на пода и почукването на бастуна му отекна в декоративните корнизи на високия таван. В сравнение с великите благородници от Камарата на лордовете, лорд Ингълстад, собственикът на това пресилено откъм размери преддверие, беше обикновена мижитурка. Глава на семейство, чието състояние се бе спаружило с годините и чиито богатство и влияние се бяха стопили почти напълно. И колкото по-мижав човекът, толкова по-напомпани претенциите му. Как не се научиха тези хора? Поставени в огромни пространства, дребните неща изглеждат само още по-дребни. Някъде в дъното часовник избълва няколко лениви удара. Доста закъснява. Колкото по-мижав човекът, толкова повече си позволява да кара другите да го чакат. Но аз мога да бъда търпелив, щом се налага. В края на краищата, не е като да ме чакат бляскави банкети, екзалтирани тълпи и затаили в очакване на пристигането ми дъх красавици. Вече не. В тъмницата под императорския затвор гуркулите се погрижиха за това. Притисна език в дупките във венците си и изпъшка, докато провлачваше крак. Иглите тръгнаха нагоре, забиха се в гърба и накараха клепача му да заиграе. Аз съм търпелив. Това е преимуществото на хора, за които всяка крачка е истинско предизвикателство. Бързо се научават да не бързат за никъде. Вратата до Глокта се отвори внезапно и той рязко извъртя глава. Положи всички усилия да прикрие болката, която изкриви лицето му при престъргването на костите във врата. На прага застана лорд Ингълстад – едър мъж, с бащинско излъчване на червендалестото му лице. Усмихна се приветливо и покани Глокта да влезе в стаята. Все едно това е приятелско посещение, при това от човек винаги добре дошъл. – Моля да ме извините, че ви накарах да чакате, началник. Откакто пристигнах в Адуа, имам толкова много посетители, че направо свят ми се завива! Да се надяваме световъртежът да не доведе до търкулване на главата. Толкова, ама толкова много посетители! Безсъмнено, посетители с предложения. С предложения за купуване на гласа ти. Предложения срещу помощта ти в избора на бъдещия крал. Но моето предложение, сигурен съм в това, ще намериш за болезнено неустоимо. Да ви предложа вино, началник? – Не, благодаря, милорд. – Глокта прекрачи прага. – Няма да остана дълго. Мен също ме чака още доста работа. Така де, изборите не се манипулират сами. – Разбира се, разбира се. Моля, седнете. – Ингълстад се стовари енергично на един от столовете и посочи с жест към друг. – На Глокта сядането отне малко повече време. Първо бавно навеждане назад, после внимателно наместване, докато намери онова положение, в което гърбът не боли непрекъснато. – И какво точно искате да обсъдите с мен? – Идвам от името на архилектор Сълт. Надявам се, това, че ще бъда така директен, няма да ви обиди – Негово високопреосвещенство иска гласа ви. Масивните черти на лицето на благородника се изкривиха в престорено недоумение. Много зле престорено, на всичкото отгоре. – Не съм сигурен, че разбирам. Моят глас за какво? Глокта изтри малко влага под сълзящото си око. Нужно ли е да се впускаме в този унизителен танц? Ти нямаш телосложението, а аз краката. – В избора на онзи, който ще заеме престола, лорд Ингълстад. – О, за това. Да, за това. Глупак. Началник Глокта, надявам се, няма да разочаровам нито вас, нито Негово високопреосвещенство, човек към когото питая огромно уважение – той склони глава в пресилена демонстрация на кроткопокорност, – когато кажа, че съвестта ми не позволява да бъда повлиян в която и да е посока. Смятам, че на мен, както и на останалите членове на Камарата на лордовете е поверена свята отговорност. Дългът ми повелява да гласувам за онзи от многото подходящи за това мъже, когото намеря за най-добър кандидат. – Устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка. Чудесна реч. Селският идиот може дори да й се върже. Колко пъти вече тази седмица чувам нещо подобно? Сега, традиционно, идва ред на пазаренето. Дискусия на тема колко точно струва тази свята отговорност. Колко сребро ще наклони везните срещу съвестта. Колко злато ще разкъса връзките на повелята на дълга. Само че днес не съм в настроение за пазарлъци. – Поздравявам ви за благородната позиция, лорд Ингълстад – Глокта повдигна високо вежди. – Ако всички имаха вашия морал, щяхме да живеем в един по-добър свят. Толкова достойна позиция... особено при положение че имате толкова много за губене. Бих казал, на практика всичко. – Примижа от болка, докато посягаше към бастуна си, и се примъкна напред, готов да се изправи. – Но виждам, че не можете да бъдете повлиян, затова си тръгвам... – Какво искате да кажете, началник? – Тревогата се изписа отчетливо на червендалестото лице на благородника.
| |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Сря 3 Авг 2011 - 21:46 | |
| На 8 август излиза книгата „Как да станеш пират“ на Кресида Коуел. Тя е част от детската поредица на авторката с историите за знаменития викингски герой Хълцук Кръвожадни Херингски Трети.
„Как да станеш пират“ (превод: Мария Донева, 228 с.) е втората от общо осемте към този момент книги за Хълцук. В момента писателката работи по деветата. Първата от тях е позната на българските читатели „Как да си дресираш дракон“. По тази книга е и едноименния 3D филм от 2010 г., който пожъна големи успехи в световен мащаб. В нея Хълцук е още малко момченце, а в „Как да станеш пират“ – вече голям, той се изправя срещу лукавия си враг – хитрия и жесток главатар на прокудените, получава и изумителната си шпага и не на последно място - разкрива страшната тайна на съкровището на Поразяващата брада.
Кресида Коуел е писателка с необятна фантазия и идеи. Освен в Лондон, където е отрасла, от 8-годишна е обитавала и малък остров близо до западните брегове на Шотландия, където е писала истории за дракони. Тя не само ги съчинява, но и ги илюстрира.
Не пропускайте „Как да станеш пират“ - приказна история, изпълнена с много въображение и приключения! | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Чет 18 Авг 2011 - 22:43 | |
| Предлагаме на вашето внимание книгата „Ние, боговете“ - първата част от трилогията „Цикълът на боговете“. „Ние, боговете“ (Превод: Георги Ангелов, 320 стр., цена 19 лв.) е шестата книга на Вербер, която „Колибри“ издава. Действието се развива някъде далече, на остров, наречен Еден, в град наречен Олимпия, където е разположена институцията – Школа за богове. В нея преподават олимпийските богове, натоварени да обучават своите ученици в изкуството да се управляват хората, за да им бъде вдъхнато желание да оцеляват, да строят градове, да воюват, да измислят религии или да издигат своето съзнание. В новия випуск се появяват кандидат-богове, сред които Мерилин Монро, Мата Хари, Анри Матис и още. Там ни очакват много интриги, престъпни намерения и любовни разочарования, защото дори боговете в книгата на Вербер не са обречени на вечно щастие. С покупката на всеки екземпляр от „Ние, боговете“ читателят получава безплатно новелата „Кармичният часовник“, а тези, които притежават електронни четци могат да я свалят и прочетат на следния адрес в интернет: http://biblio.bg/Кармичният-часовник/Бернар-Вербербер/978-954-529-940-7-214 Това е първата творба на Бернар Вербер, която се разпространява напълно свободно в мрежата. ОТКЪС- Spoiler:
Бернар Вербер „Ние, боговете“
Ами ако не най-изтънчените, а най-жестоките цивилизации са оставили отпечатък върху историята на човечеството? Ако се поровим, ще видим, че изчезналите култури не са непременно най-слабо развитите. Достатъчно е било някой вожд наивно да повярва на обещанието за мир на врага или някой каприз на времето да преобърне хода на битката, за да пропаднат съдбините на цял един народ. После хронистите на победителите пренаписват, както им е угодно, миналото на победените, за да оправдаят унищожаването им. После слагат край на дискусията с максимата: „Горко на победените!“, с цел да освободят от угризения бъдещите поколения. А Дарвин дори намери научна обосновка за кланетата със своята теория за „естествения подбор“ и „оцеляването на най-приспособените“. Ето как е сътворена човешката история – върху масови гробове и забравени предателства. Кой е бил свидетел? Кой знае истината? Намерих един-единствен отговор: бог или боговете, стига, разбира се, той или те да съществуват. Опитах да си представя тези притихнали свидетели. Богове, които внимателно наблюдават пълчищата хора така, както ентомолозите наблюдават мравките. Ако съществуват богове, какво образование са получили те? Всичко търпи развитие. Как са преминали от младостта към зрялата възраст? Как действат те? Защо се интересуват от нас? Потърсих отговорите в свещените текстове – от тибетската „Книга на мъртвите“ до египетската „Книга на мъртвите“, минавайки през шаманизма и разказите за Сътворението на народите от петте континента. Техните текстове много рядко си противоречат. Сякаш съществува някаква всеобща представа за висшите сили и за правилата на космическата игра. Между философията и науката винаги е имало противопоставяне, но според мен те могат да бъдат обединени от така наречената светска духовност. При нея са по-важни въпросите, а не отговорите. За останалото дадох воля на въображението си. За мен „Ние, боговете“ е естествено продължение на „Танатонавтите“ и „Империята на ангелите“. След завладяването на Рая и откриването на света на ангелите, логично е следващото ниво на еволюция да бъде светът на боговете... Ето защо тук отново ще срещнете Микаел Пенсон, странния му приятел Раул Разорбак, Фреди Майер, Мерилин Монро, всички бивши танатонавти и бивши ангели, обединени под лозунга „Любовта за меч, хуморът за щит“. Потопих се в този въображаем свят като в сън наяве. През нощта продължавах да преживявам някои сцени. Работих под звуците на музиката на различни филми, най-вече „Властелинът на пръстените“, „Дюн“ и „Джонатан Ливингстон Чайката“. От класиката слушах деветте симфонии на Бетовен, Моцарт, Григ, Дебюси, Бах, Самуел Барбър и „Симфония на планетите“ на Густав Холст. От рок музикантите избрах Майк Олдфийлд, Питър Гейбриъл, „Йес“, „Пинк Флойд“. Издателят ми се въодушеви от идеята за сътворяване на един свят. Така се родиха повече от хиляда страници, събрани в три тома. В края на своите търсения моят герой среща Създателя на Вселената. Може би тогава и вие ще си зададете въпроса: „Какво щях да направя, ако бях на мястото на Бог?“
| |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Нед 9 Окт 2011 - 19:56 | |
| Очаквайте на 10-ти октомври „Червените шапчици“ - модерна версия на прочутата приказка. Писателката Джаксън Пиърс създава динамичен, напрегнат, увлекателен сюжет за пораснали деца, в който силната сестринска обич е поставена на изпитание.
„Червените шапчици“ (Превод: Деян Кючуков, 256 стр., цена: 14 лв.) ни среща със сестрите Скарлет и Роузи Марч. Облечена с кървавочервена пелерина и „добре въоръжена“, Скарлет е експерт в примамването и ликвидирането на върколаци. Тя е изгубила окото си по време на сурова схватка, докато е бранила своята по-малка сестра Роузи. Смела и неукротима, Скарлет решава да отмъсти за убийството на баба си и да защитава малки момичета от подобни заплахи.
Джаксън Пиърс е само на 27 години, живее в Атланта, щата Джорджия. Завършва английска филология и философия. Явявала се е на конкурс за цирков артист, писала е некролози за вестници, работила е като сервитьорка и рецепционистка. Започва да пише на 12-годишна възраст и благодарение на неизчерпаемата си фантазия и щур характер днес е обичана от тийнейджъри по цял свят. За повече информация можете да посетите и сайта на авторката http://jackson-pearce.com/ОТКЪСДжаксън Пиърс „Червените шапчици“
По този път никога не минават непознати, помислиха си едновременно сестрите, докато човекът вървеше към тях. Във всеки случай не и непознати в делови костюми – просто нямаше причина да са тук, насред нищото. Обаче този беше тук и на всяка стъпка изпод краката му се вдига¬ха облачета прах, които после се посипваха в маншетите на безупречно изгладения му панталон. По-голямата сестра вдигна вежда и се доближи до бялата ограда, докато по- малката довършваше черешовата близалка, вече полураз¬топена от следобедното слънце. Мъжът най-сетне стигна до тях и спря, кимна за поз¬драв. – Здравейте, дечица – рече с благ глас. Слънцето блестеше в лъскавата му руса коса и хвърля¬ше тънки сенки върху лицето му, вече с леки бръчици. – Аз съм на единайсет – отвърна с достойнство по-голя¬мата сестра, вирнала брадичка. – Извинявайте! Здравейте, млади дами – поправи се мъ¬жът с усмивка. В отговор голямата сестра се врътна и се престори, че не го оглежда. Празничната ѝ рокля се изду като червена гъбка. Докато я наблюдаваше, усмивката на мъжа се стопи. Погледът му потъмня, усмивката се превърна в гримаса и той облиза устни по такъв начин, че на голямата сестра ѝ се сви стомахът. Тя спря насред пируета и хвана лепкавата ръка на сестра си, издърпа ѝ близалката и я стисна здраво като оръжие. – Майка ви у дома ли е? – попита мъжът, отново с лю¬безна усмивка на лицето. – Майка ни не живее тук – отвърна малката сестра и подритна едно глухарче. – Имате странни очи – добави тя, примижала срещу слънцето, за да види по-добре лицето на мъжа. Ирисите му бяха с червеникавокафявия цвят на есен¬ните листа. – Шт, Роузи! – смъмри я сестра ѝ и направи крачка на¬зад. – Нищо, нищо – рече мъжът и пристъпи към тях. – Това е за да виждам с тях по-добре хубавите ви личица, милич¬ките ми. А татко ви у дома ли си е? Или брат ви? Голямата сестра поклати глава, черните къдрици се раз¬мятаха по раменете ѝ. – Но баба ни е в къщи. – Бихте ли я повикали, ако обичате? Голямата сестра се поколеба, като го преценяваше с по¬глед. Накрая кимна сухо и се обърна към малката къща зад гърба си. – Ома Марч! Един човек те търси! Никакъв отговор. – Ома Марч! – извика по-силно тя. Вратата се отвори силно и се блъсна в лехата с гербери, посадени точно пред къщата. Ома Марч застана на прага с престилка на маргаритки, наръсена с брашно от торта¬та, която правеше за рождения ден на съседското момче. В двора отекнаха звуци от телевизора, мелодията на теле¬визионната игра „Познай цената“ се набърка в песента на птичките по околните дървета. – Какво има, Скарлет, мила? – попита спокойно тя, не беше от избухливите. Скарлет дръпна Роузи към къщата. – Там има един мъж. Непознат – отвърна Скарлет с нотка на предупреждение в гласа, докато се шмугваше по¬край баба си в къщата. Вътре Роузи се пльосна пред малкия телевизор в кух¬нята, но Скарлет остана зад широкия гръб на Ома Марч, стиснала в юмрука си червената близалка. – О – рече Ома Марч, погледна изненадано непознатия и махна престилката, под която носеше сини дънки. – Добър ден, госпожо. Представител съм на „Ханау Си¬трус Гроув“. Бихме искали да разширим бизнеса си, пред¬лагаме цитрусови плодове по домовете. Плаща се при дос¬тавката след три до шест седмици. Да ви покажа ли нашия каталог? – Цитрусови? Нещо като портокали? – попита Ома Марч с немския си акцент. Тя махна на мъжа, той отвори бялата портичка и се за¬пъти към жената с протегната за здрависване длан. – Да, госпожо. Портокали, грейпфрути, мандарини – мъжът стисна ръка на Ома Марч, ръкавът на тъмносиньо¬то му сако се дръпна и откри странен черен знак на китката. Скарлет присви зелените си очи, за да го разгледа по- добре. Беше стрела, но не приличаше на татуировките на дърводелеца, който живееше надолу по пътя, а сякаш бе като оцветяване на самата кожа. Ома Марч проследи погледа на Скарлет и изведнъж ус¬тата ѝ се стегна в права линия. Въздухът замря. Искрящите очи на търговския пътник се замъглиха от същото злове¬що изражение, както по-рано, когато бе погледнал Скарлет откъм пътя. – Нямаме нужда, господине, благодаря – каза Ома Марч с внезапна твърдост в гласа. Отначало никой не помръдна, което напомни на Скар¬лет за начина, по който кучетата стоят като вцепенени непосредствено преди да се сдавят. Търговският пътник облиза отново устни и изгледа Ома Марч няколко дълги секунди, после устата му взе да се разтегля в бавна пълзяща усмивка. – Сигурна ли сте? – попита, докато тя затръшваше вра¬тата. Веднага щом резето щракна, тя се извърна към тях с пребледняло лице, на което очите се открояваха като бле¬дозелени дискове. Скарлет се сепна, като видя баба си с та¬кова непознато изражение. Близалката падна на пода. – Versteckt euch! – прошепна дрезгаво Ома Марч и посо¬чи припряно към спалнята си в дъното на къщата. Скрийте се веднага! Роузи заряза телевизора и стисна уплашено ръката на сестра си. Скарлет отвори уста да поиска от баба си обяс¬нение, но преди да успее да намери думите, отвън долетя дрезгав гърлен вой. Кръвта на Скарлет се смръзна. Ома Марч залости с трясък вратата с дървена греда, вдигна през главите им един от яркожълтите кухненски столове и подпря с него дръжката на бравата точно преди тя да започне бясно да мърда. – Schatzi, съкровища мои, няма да ви дам на него! – из¬ломоти тя сподавено като молитва. После се хвърли към телефона и започна да набира. – Чарли? Чарли, един от тях е тук, отвън – зашепна трескаво Ома Марч на стария Рей¬нолдс, дърводелеца, който живееше надолу по пътя. – О, Господи, Чарли, побързай – помоли го тя. След това тресна слушалката и с цялата си тежест взе да тласка дивана, за да барикадира вратата и с него. Отвън долетя поредният дрезгав вой, последван от не¬истово драскане по вратата. Ома Марч извърна рязко глава към внучките си. Насъл¬зените ѝ очи гледаха умолително. – Скарлет! Не се тревожи за мен. Вземи Роузи и се скрийте! Скарлет кимна. Тя хвана сестра си за ръка, дръпна я в спалнята и затръшна вратата. Те се мушнаха в ъгъла меж¬ду леглото и библиотечния шкаф на кълбо от преплетени ръце и крака и там притихнаха, вдишвайки прохладния аромат на перилен препарат и мускусния дъх на стари кни¬ги по философия. От другата стая се чуваше стържене, до¬като Ома Марч се бореше с дивана. Отново пресипнал вой, след това остър трясък и звук от пороя трески от вратата, посипали се по пода. Ома Марч закрещя неистово на немски, но крясъците ѝ бяха заглушени от грохота на събаряни и разбивани мебе¬ли, раздирана тапицерия, дрънчаща посуда. Скарлет пре¬хапа долната си устна с такава сила, че тя прокърви. И след това тишина – зловеща тежка тишина, която заля къщата и удави крясканиците на участниците в „По¬знай цената“. Сестрите се долепиха една към друга почти като огле¬дални образи, телата им се притискаха толкова силно, че сърцата им сякаш станаха едно общо, туптящо помежду им. Роузи пъхна малките си пръстчета в гъстата черна коса на Скарлет и зарови лице във врата ѝ. С едната си ръка Скарлет галеше успокоително главата на сестра си, с дру¬гата опипваше под леглото за нещо, каквото и да е, с кое¬то да си послужи, за да се отбраняват. Нещо по-сигурно от близалка. Тя потръпна, когато сянка препречи ивицата светлина под вратата. Най-сетне пръстите ѝ напипаха под леглото гладката дръжка на ръчно огледало. Оттатък вратата сянката замърда напред-назад, на все¬ки няколко стъпки се чуваше запъхтяно ръмжене и дра¬скане с остри нокти по дъсчения под. Скарлет гледаше като хипнотизирана и се сепна, когато стъпките внезапно спряха. Сянката натисна дървената врата с такава сила, че сякаш щеше да я разцепи с тежестта си. Роузи изпищя, а Скарлет удари силно огледалото в нощното шкафче и го счупи. С треперещи пръсти извади от рамката най-голе¬мия къс стъкло. Алуминиевата топка на бравата се завъртя съвсем бав¬но, та Скарлет за миг си помисли, че това е баба им, която идва да ги провери, както често правеше, преди да си лег¬не. Тя замижа. Това е Ома Марч. Аз не съм тук, Роузи не е тук, и двете сме в леглото. Но щом вратата се открехна, си наложи да отвори очи и стисна зъби, като видя пълни¬те бузки на Роузи все така да се тресат от страх пред нея. Вратата се открехна още, още, растящият сноп светлина ги издирваше в тъмното. Общото сърце помежду им заблъска лудо, когато вратата най-сетне се отвори напълно и те бяха изложени на светлината, безпомощни да се скрият от открояващия се в рамката силует. Това беше той, търговският пътник, но същевремен¬но… не беше. Още беше с лъскавата руса коса, но сега тя бе разпръсната на снопчета по тялото му като петна от някак¬ва болест. Очите му бяха грамадни и кухи, устата – разкри¬вена и разтегната, сякаш бе опъната назад, с оголени два реда дълги остри зъби. Гърбът му беше като пречупен, ра¬менете прегърбени, а краката присвити. А стъпалата му… ужасните нокти бяха дълги и извити на куки, те оставяха дълбоки белези по дъсчения под, докато бавно пристъпя¬ше към момичетата. Той се приведе, за да мине през вратата, и с плавно пре¬образяване изгуби и последните черти, които го оприлича¬ваха поне донякъде на костюмирания търговски пътник. Поне отчасти на човешко същество. Носът му се издължи и се превърна в муцуна, устните му се разтеглиха още повече. Той отпусна ръце – не, лапи – на земята, гъста мазна козина покри цялото му тяло. А миризмата… От съществото – от вълка – се носеше мъртвешка воня на разложение, от която на сестрите им призля. Той ги изгледа гладнишки, със зло¬веща възхита в погледа. Скарлет преглътна с усилие и стисна парчето огледало с такава сила, че то се вряза в дланта ѝ. Тя потисна напира¬щите сълзи, енергията в краката я таскаше към бягство, а водещият на „Познай цената“ продължаваше да нарежда нещо за мебели за трапезария, сякаш нищо не се беше слу¬чило, сякаш зад гърба на чудовището не се виждаше тяло¬то на баба ѝ на пода. Тя се взря в злите червеникави очи на звяра и той вирна краставата си муцуна. Преди да осъзнае какво прави, Скар¬лет тикна Роузи под леглото и скочи, вдигнала парчето ог¬ледало пред себе си като нож. Тя направи крачка напред, после още една, докато се озова толкова близо до чудови¬щето, че зловонният му дъх я задави. Вълкът отвори уста, острите зъби и окървавеният му език се насочиха към нея. Една мисъл се бе загнездила в съзнанието на Скарлет и тя си я повтаряше отново и отново като припев, като молит¬ва: „Само аз останах да се бия, затова сега ще те убия.“
| |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Съб 12 Ное 2011 - 22:30 | |
| Mia2442 „Виртуален роман“ Здравейте! За нас е удоволствие да ви информираме, че на 14.11.2011 г. излиза Виртуален роман уникална по природата си книга, дебют на авторката с псевдоним Mia2442. Виртуален роман (192 стр., цена 12 лв.) се чете на един дъх. Мисленето на интернет поколението, обсебващата виртуална реалност, трансформацията на ценностите, изстраданото себепознаване ето ги основните теми и мотиви на тази изповедна книга. Но паралелно с това любовта, сексът, делничната суета, смъртта... всички онези неща, които ни отчайват и вдъхновяват, сриват и възвисяват всичко, придаващо плътност на дните ни, участва в играта, родила романа. И, разбира се, Смисълът на действието и бездействието, на еуфорията и терзанието, на самия живот. Смисълът, дето все не достига.
Mia2442, авторката на този колкото шокиращ, толкова и поетичен роман, ще разкрие официално самоличността си на неговата премиера. Но най-важното отдавна се носи във въздуха тя създаде една светла, интелигентна и забавна книга, разчитайки на смели дози искреност и самоирония. Чувствителният читател ще открие, че този т.нар. Виртуален роман е плод на осъзната горчивина, самота и любовен копнеж, при това съвсем не виртуални. Критиците признаха, че отдавна не са попадали на толкова интригуващо и свежо четиво от български автор.
Известни са резултатите от проучване на Сиско Системс, което установява, че за двама от всеки пет студенти, анкетирани в световен мащаб, интернет общуването е по-значимо от живите запознанства, излизането с приятели или слушането на музика. Оказва се, че пристрастяването към интернет е тревожна реалност, реално бягство от действителността, а не мит. Виртуален роман предлага любопитни отговори на въпроса за корените на явлението, етапите на интернет манията и възможните последствия.
Премиерата на книгата ще се състои на 23 ноември от 18.00 ч. в Timeless café ул. Кракра 11, София, зад Клуба на архитекта. Очакват ви сладки разговори, гарнирани с видео, музика и добро настроение.Всичко започна с това, че се включих в интернет и започнах да играя… табла. Да, табла. Обикновена балканска игра, която се оказва, че играят по цял свят. Играят основно канадци, американци, гърци. (Защо има толкова гърци в този чат, не мога да си обясня.) Е, има и много екзотични персони – от Хаваите, Бермудите, Ливан, Израел, Нова Зеландия. Но техният английски е лош и не става забавно. (Не че моят английски е добър – най-вероятно пиша големи глупости, lol.)
Но се уча „в движение“. Табла на английски е backgammon, съкратено bg. Много хора използват това съкращение в псевдонимите си – „king bg“ – и аз в началото (колко глупаво!) си мислех, че по някакъв начин заявяват българската си принадлежност. (Нали в България по номерата на колите се пише bg.)
За да играеш табла, трябва да се регистрираш с псевдоним. Можеш и да не се регистрираш – тогава играеш като гост, но никой в Зоната не обича гости. Най-честите оферти са „бърза игра и приятен чат, без гости, моля“. Това е така, защото като гост ти не можеш да говориш – четеш всичко, но си безмълвен. Освен това си само един анонимен номер – „guest1704“. Не че с твоя ник не си анонимен. Пак си анонимен – аз например си крия годините. Откъде ще знаят на колко съм всъщност. Е, когато нещата се задълбочат и си разменим снимки, тогава е друго. Но откъде да знам със сигурност, че не ми е изпратил снимка на свой приятел. Единствено когато си включат web камерите реално виждаш с кого си играл, кому си изпращал мейл, дори кого си сънувал. Да, дори сънувал…
– Нали си даваш сметка, че това е бягство от действителността? – казва съпругът ми.
Пил е 2 ракии, станал е заядлив, мивката е пълна с мръсни чинии в двустайната ни панелка, на хладилника от месеци висят сметки за неплатени парно и вода, работата ми ме отегчава, а единственият слънчев лъч – дъщеря ми – е на дискотека (това пък е тъжната усмивка в интернет).
Е, как да не иска да избяга човек в интернета – там получаваш рози, сърца, целувки, чаши с шампанско, дори един грък (средиземноморска щедрост) ми написа: „Първо шампанското, после диамантите“, lol. Вярно, на тях това нищо не им коства – едно кликване върху иконката с розите. Но пък колко е приятно след тежък ден, когато си скапан от висене по тролейбусните спирки, да се прибереш и да видиш, че някой ти е изпратил рози. Тези мъже, дето подаряват истински рози, май са изчезващ вид (поне в България).
Още повече, че тези хора се интересуват от мен – питат ме как съм, как ми е минал денят, много ли съм уморена. Не си спомням съпругът ми скоро да ме е питал как ми е минал денят. Вярно, двамата много сме се отчуждили и си разменяме реплики само на битови теми. Старателно избягваме въпроса с парите, защото обсъждането му неизбежно завършва със скандал. Съпругът ми се изживява като бизнесмен, но всичко, с което се залавя, е все неуспешно и ние все сме на ръба на оцеляването. Впрочем през последните 7–8 години той не се задържа много в България. Връща се у дома за по 1–2 месеца. Отначало много ми липсваше, а и все още много липсва на Поли (Поли – това е общата ни дъщеря). Аз лично вече свикнах – това е тъжната интернетска усмивка и тя изразява всичко, maybe.
Идвам от моята самота, отивам в моята самота, защото, за да бъда сам със себе си, ми стигат моите мисли.
Не си спомням кой беше казал това. Май Ницше. Но то ме изразява напълно. Дори помолих Поли да ми го преведе на английски и го изпратих на един канадец, с когото сме/бяхме в много интересни взаимоотношения. Но той се подигра с чувствата ми, после взе да се извинява, аз го преживях като реално влюбване и реална раздяла (дори плаках една вечер), но за това по-късно. | |
| | | wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: Пон 21 Ное 2011 - 18:19 | |
| Ако сте почитатели на младите български автори, ако сте любопитни кой се крие зад псевдонима Mia2442, вижте предложението на издателство Колибри: | |
| | | Sponsored content
| Заглавие: Re: Издателство КОЛИБРИ представя: | |
| |
| | | | Издателство КОЛИБРИ представя: | |
|
Similar topics | |
|
| Права за този форум: | Не Можете да отговаряте на темите
| |
| |
| |
|