THE HOST / фен превод /

Закрачих обратно към вана колкото се може по – бавно. Вътре беше тихо, когато се показах изпод сянката на големия кораб. Загледах се към пътя, по който дойдохме, а сърцето ми биеше ужасно бързо. Погледнах в огледалото за обратно виждане и совалката още изглеждаше празна. Не видях мъжа да се подава навън, а после изгубих совалката от поглед. Иън се премести на пасажерското място.
- Не изглеждаше толкова трудно.
- Извадихме огромен късмет с подбирането на подходящия момент.
Иън се протегна и хвана ръката ми.
- Ти си ни талисман.
Не му отговорих.
- По – добре ли се чувстваш сега, когато тя е в безопасност?
- Да.
Видях как главата му рязко се обърна, когато чу неочакваната лъжлива нотка в гласа ми. Не исках да срещам погледа му.
- Хайде да хванем няколко Лечителя, - измърморих неуверено.
Иън беше тих и замислен, докато изминахме краткото разстояние до Лечебния център. Мислех си, че втората задача ще е голямото предизвикателство, опасността. Планът беше, ако мога – ако условията и бройките бяха подходящи – да се опитам да отведа от Лечебницта един или двама Лечителя, под претекст, че в колата ми се намира ранения ми приятел. Стар номер, който щеше да проработи добре само с нищо неподозиращите, доверчиви Лечители. Когато отклоних, дори не ми се наложи да влизам вътре в сградата. Отбих към паркинга точно когато двама Лечители на средна възраст – мъж и жена, носещи лилави престилки, се качваха в една кола. Смяната им беше свършила и се прибираха. Колата беше зад ъгъла и не се виждаше от входа. Не се виждаше никой друг наоколо. Иън кимна напрегнато. Спрях вана точно пред колата им. Те погледнаха към мен изненадани. Отворих вратата и се плъзнах навън. Гласът ми беше пресипнал от сълзите, лицето ми се кривеше от угризения и това помогна да ги заблудя.
- Приятелят ми е отзад – не зная какво не е наред с него.
Те отвърнаха моментално, като проявиха загриженост, точно както очаквах. Побързах да им отворя задната врата, а те ме последваха плътно. Иън заобиколи от другата страна. Джаред беше готов с хлороформа. Не гледах. Отне само няколко секунди. Джаред издърпа изпадналите в безсъзнание тела отзад, а Иън тръшна вратите. Загледа се за секунда в замъглените ми от сълзите очи и седна на шофьорското място. Качих се насила в колата. Той хвана отново ръката ми.
- Съжалявам, Скит. Зная, че ти е трудно.
- Да. – Нямаше представа колко трудно беше в действителност и поради какви причини.
Той стисна пръстите ми.
- Но всичко мина гладко. Ти си перфектният талисман.
Прекалено гладко. И двете мисии бяха приключили твърде перфектно, твърде бързо. Съдбата ме пришпорваше.
Той подкара към магистралата. След няколко минути видях ярка, позната табела в далечината. Поех си дълбоко дъх и изтрих очите си.
- Иън, ще ми направиш ли услуга?
- Всичко, което поискаш.
- Исках да хапна нещо набързо.
Той се усмихна.
- Няма проблем.
Разменихме местата си на паркинга и аз подкарах към гишето за поръчки.
- Какво искаш? – попитах Иън.
- Нищо. Смаян съм, че правиш нещо за себе си. Сигурно ти се случва за пръв път.
Не се засмях на шегата му. За мен това беше нещо като последно меню – подарък за осъдения. Повече никога нямаше да напусна пещерите.
- Джаред, ами ти?
- Две порции от това, което ще поръчаш за себе си.
Поръчах три чийзбургера, три пъти пържени картофки и три ягодови шейка. След като взех храната, Иън и аз отново сиразменихме местата, за да мога да се нахраня, докато той кара.
- Иу, - каза той, гледайки ме как топя пържените картофки в шейка.
- Трябва да пробваш. Добро е. – Предложих му един плътно покрит с шейк картоф.
Той вдигна рамене и го взе. Сложи го в устата си и задъвка.
- Интересно.
Аз се засмях.
- И Мелани мисли, че е противно. – Точно затова още в началото бях придобила този навик.
Сега ми беше забавно да си спомням как правех разни неща, които не ми харесваха особено, само за да я дразня. Не бях особено гладна. Просто исках в устата ми да остане някакъв вкус, който да запомня, за последен път. Когато се натъпках, Иън довърши половината ми бургер.
Пристигнахме у дома без инциденти. Нямаше и следа от Търсачи, които да наблюдават. Може би бяха приели случилото се като съвпадение. Може би го приемаха за неизбежно – когато се скиташ толкова време в пустинята, все някога ще ти се случи нещо лошо. На Планетта на Мъглите казвахме нещо подобно: прекоси твърде много ледени полета и стани храна на Зверовете с Нокти. Грубо преведено. На Мечешки език звучеше по – добре.
Чакаше ни голямо посрещане. Усмихнах се вяло на приятелите си: Труди, Джофри, Хийт, и Хейди. Истинските ми приятели намаляха. Нямаше го Уолтър, нямаше г оУес. Не знаех къде е Лили. Натъжих се. Може би не искахда живея на тази тъжна планета сред толкова много смърт. Може би нищото бе по – добре. Натъжих се и когато видях Лусина да стои до Лейси, а от другата й страна бяха застанали Виолета и Рийд. Разговаряха оживено, изглежда се разпитваха един друг. Лейси държеше Свобода в скута си. той не изглеждаше особено трогнат, но се радваше, че е част от разговора на възрастните, и затова не се дърпаше. Никога не бях допускана до децата, а Лейси вече бе част от малката общност. Доверяваха й се.
Тръгнахме направо по южния тунел, Джаред и Иън се огъваха под тежестта на Лечителите. Иън носеше по – тежкия мъж и потта се стичаше по лицето му. Джеб изпъди другите от входа към тунела и ни последва. Док ни чакаше в болницата, потривайки разсеяно ръце, сякаш ги миеше. Времето продължаваше да тече по – бързо от нормалното. Запалиха ярката лампа. Дадоха на Лечителите Без Болка и ги положиха с лицата надолу на кушетките. Джаред показа на Иън как да активира капсулите. Двамата ги държаха в готовност, Иън се мръщеше на зашеметяващия студ. Док се надвеси над жената, държейки скалпел в ръка ,а лекарствата бяха подредени в редица пред него.
- Скит? – извика ме той.
Сърцето ми болезнено се сви.
- Заклеваш ли се, Док? Че ще спазиш всичките ми условия? Заклеваш ли се в собствения си живот?
- Да. Ще изпълня всичките ти условия, Скит. Заклевам се.
- Джаред?
- Да. Без убиване, никога.
- Иън?
- Ще ги защитавам с цената на собствения си живот, Скит.
- Джеб?
- Това е моят дом. Всеки, който не може да се придържа към споразумението, да се маха.
Кимнах и сълзи напълниха очите ми.
- Добре тогава. Нека да приключваме.
Док развълнувано направи разрез на врата на Лечителя, докато не достигна сребристото блещукане. Тогава бързо дръпна скалпела настрани.
- Сега какво?
Поставих ръцете си върху неговите.
- Проследи задния ръб. Усещаш ли? Почувствай всеки сегмент. Колкото повече се доближават към предната част, толкова по – малки стават. Добре, в края ще усетиш три малки... къси и дебели неща. Усещаш ли това, за което ти говоря?
- Да, - въздъхна той.
- Добре. Това са предните пипалца. Започни оттам. Сега, много внимателно, завърти пръста си под тялото. Намери линията, където са прикрепени... мустачетата. Ще ги усетиш опънати като жици.
Той кимна. Направлявах го надолу до една трета от разстоянието и му обяснявах как да брои, ако не е сигурен. Но с всичката кръв, която изтичаше свободно, нямахме време да броим. Бях сигурна, че тялото на Лечителката, ако се свести, щеше да ни помогне – сигурно имаше лекарство за спиране на кървенето. Помогнах на Док да намери най – голямото възелче.
- Сега, бръкни нежно под телцето. Погали го леко.
Гласът на Док прозвуча като писък, зарад връхлетялата го паника.
- То мърда.
- Това е добре – означава че вършиш всичко както трябва. Дай му време да се нагъне. Изчакай да се свие малко и го вземи в ръка.
- Добре. – Гласът му продължаваше да звучи шокирано.
Пресегнах се към Иън.
- Подай ми ръката си.
Усетих как дланта му се уви около моята. Обърнах я нагоре, свих я в шепа и я приближих до операционната маса на Док.
- Дай Душата на Иън – внимателно, ако обичаш.
Иън щеше да е перфектния асистент. Когато си отидех, кой друг щеше да се отнася толкова грижовно с малките ми събратя? Иън гледаше втренчено сребърнат панделка в ръката си, на лицето му бе изписана почуда, не отвращение. Усетих топлина в гърдите си, докато наблюдавах реакцията му.
- Красиво е, - прошепна изненадано той. Без значение как се чувстваше около мен, той бе очаквал паразит, стоножка, чудовище. Разчистването след разрязаните тела не беше го подготвило за красотата, която виждаше тук.
- И аз така мисля. Плъзни го внимателно в капсулата.
Иън подържа в шепата си Душата още секунда, сякаш искаше да запомни гледката и усещането. После деликатно я остави да се плъзне в студената вътрешност на капсулата. Джаред му показа как да закопчее капака.
От раменете ми падна огромна тежест. Всичко приключи. Беше твърде късно да променя решението си. Не се почувствах толкова ужасно, колкото бях очаквала, но се уверих, че тези четири човека ще се грижат за Душите така, както бих се грижила аз. След като вече нямаше да ме има.
- Внимавайте! – внезапно извика Джеб. Вдигна оръжието и го насочи зад нас.
Обърнахме се към опасността и капсулата на Джаред падна на пода, а той скочи върху Лечителя, който бе коленичил на кушетката и ни гледаше шокирано. Иън запази спокойствие и не изтърва своята капсула.
- Хлороформ, - изкрещя Джаред, притискайки Лечителя надолу към кушетката. Но беше твърде късно.
Лечителят се втренчи в мен, лицето му по детски объркано. Знаех защо гледаше мен – лъчите на фенера танцуваха по неговите и по моите очи, и по стената пробягваха диамантени отблясъци.
- Защо? – ме попита той.
В същия момент лицето му стана безизразно и тялото му се отпусна, без да оказва съпротива, на кушетката. Две струйки кръв потекоха от ноздрите му.
- НЕ! – изкрещях, втурнах се към отпуснатото тяло и осъзнах, че е прекалено късно. – НЕ!

- Елизабет? – попитах я. – Ан? Карън? Как се казваш? Хайде. Зная, че го знаеш.
Тялото на Лечителката още лежеше отпуснато на кушетката. Беше минало доста време – не бях сигурна точно колко. Часове. Още не бях мигнала, въпреки че слънцето светеше високо на небето. Док се беше изкачил на хълма, за да махне платнищата, и сега слънчевите лъчи нахлуваха през процепите на тавана и пареха кожата ми. преместих безименната жена така, че лицето й да не попада под ярката светлина. Докоснах леко лицето й и отместих настрани пълната с пясък мека, кафява коса.
- Джули? Британи? Анджела? Патрисия? Близо ли съм? Говори с мен. Моля те!
Всички с изключение на Док, който хъркаше тихо на кушетката в най – тъмния ъгъл на болницата, си бяха отишли преди часове. Някои тръгнаха да погребват тялото на приемника, който изгубихме. Тръпки ме побиха, когато се сетих за объркването, което прозвуча във въпроса му и как секунда по – късно лицето му внезапно се отпусна.
„Защо?”, беше ме попитал. Толкова ми се искаше да бе изчакал отговора ми, за да се опитам да му обясня. Може би дори щеше да ме разбере. В крайна сметка, имаше ли нещо по – важно от любовта? За една Душа не беше ли това същината на всичко? И точно това щеше да е отговора ми – заради любовта. Може би, ако беше изчакал, щеше да съзре истината. И ако наистина беше разбрал, съм сигурна, че щеше да позволи на човешкото тяло да живее. Молбата ми сигурно щеше да му се стори почти безсмислена. Тялото беше неговото тяло, а не отделна, самостоятелна единица. И самоубийството му за него представляваше точно това – самоубийство, а не убийство. Само един живот бе приключил. И може би той бе постъпил правилно.
Поне Душите бяха оцелели. Светлината на неговата капсула, поставена до нейната, блещукаше в приглушен червен цвят; не можех да искам по – голямо доказателство за отговорността на моите човеци от това, че пощадиха живота му.
- Мари? Маргарет? Сюзън? Джил?
Въпреки че Док спеше и аз на практика бях сама, усещах част от напрежението, което другите бяха оставили зад себе си; още витаеше във въздуха. Напрежението не изчезна, защото жената не се събуди, когато действието на хлороформа отшумя. Тя не помръдна. Още дишаше, сърцето й още биеше, но не отговаряше на усилията на Док да я съживи.
Беше ли твърде късно? Дали вече я нямаше? Дали тялото й беше мъртво като това на мъжа? Дали всички бяха мъртви? Дали можеше само неколцина от тях, като гостоприемника на Търсача, Лейси, и Мелани – тези, които се съпротивляваха – да бъдат върнати? Дали всички останали бяха заличени? Дали връщането на Лейси бе аномалия? Дали Мелани щеше да се завърне по начина, по който трябва... или дори това беше под въпрос?
„Не съм изгубена. Тук съм.” Но гласът на Мел звучеше отбранително. И тя се тревожеше.
„Да, ти си тук. И ще останеш тук”, обещах й.
Въздъхнах дълбоко и се върнах към усилията, които полагах. Към обречените ми на провал усилия.
- Зная, че имаш име, - заговорих на жената. – Ребека ли се казваш? Александра? Оливия? Или нещо по – просто, може би... Джейн? Джийн? Джоан?
„По – добре от нищо”, помислих си мрачно. Бях им дала начин, по който да помогнат на самите себе си, ако някога бъдат превзети. Ако не на някой друг, можех да помогна поне на участниците в съпротивата. Но не ми се струваше достатъчно.
- Не ми предоставяш много възможности, - измърморих. Взех ръката й в моите и я разтрих нежно. – Наистина би било добре, ако положиш поне малко усилие. Приятелите ми без това са в депресия. Някоя добра новина ще им помогне. Освен това, след като Кайл още го няма... Ще е трудно да се евакуират всички, без да се налага да те разнасят наоколо. Зная, че би искала да помогнеш. Това тук е твоето семейство. Те са от твоя вид. И са много мили. Повечето от тях. ще ги харесаш.
Нежните черти на лицето й бяха лишени от всякаква следа, която да показва наличието на съзнание. И въпреки това, дори и в безсъзнание, беше много красива – чертите на овалното й лице бяха симетрични.
- Те се нуждаят от теб, - продължих да я умолявам. – Ти можеш да им помогнеш. Знаеш толкова много неща, които аз никога няма да науча. Док се старае много. Заслужава малко помощ. Той е добър човек. Била си Лечителка от доста време; част от грижите, които си полагала за другите в името на доброто, трябва да са се запечатали в теб. Мисля, че ще харесаш Док. Името ти Сара ли е? емили? Кристен?
Погалих меката й буза, но тя не реагира, затова отново взех безжизнената й ръка в моята. Загледах се в синьото небе през процепите на високия таван. Съзнанието ми се скиташе.
- Чудя се какво ли ще направят, ако Кайл не се завърне? Колко дълго ще се крият? Ще се наложи ли да си търсят нов дом на някое друго място? Те са толкова много... Няма да е лесно. Ще ми се да им помогна, но дори и да можех да остана, нямам нужните отговори. Може би ще намерят начин да останат тук... Може би Кайл няма да обърка живота им. – Засмях се, без да ми е смешно, и се замислих за странните обстоятелства. Кайл не беше внимателен.
Както и да е, докато ситуацията не се разрешеше, бях нужна. Ако наоколо обикаляха Търсачи, може би щяха да имат нужда от очите ми, които няма как да се сбъркат. Можеше да отнеме много време, и само мисълта ме накара да усетя топлина, по – силна от тази на слънчевите лъчи, които огряваха кожата ми. Почувствах благодарност, че Кайл беше толкова буен и егоизтично настроен. Колко още щеше да мине, преди да се убедим, че сме в безопасност?
- Чудя се как ли се живее тук, когато застудее? Едва си спомням какво е да усещам студ. Ами ако завали? Тук вали понякога, нали? С всичките тези дупки в покрива, сигурно навсякъде подгизва. Чудя се тогава къде ли ще спят всички? – Въздъхнах. – Може би ще ми се отдаде възможност сама да разбера. Но да не се обзалагам. Ти не си ли любопитна? Ако се събудиш, ще получиш отговорите. Аз съм любопитна. Може би ще попитам Иън. Забавно е да си представям как нещата тук се променят... Предполагам, че лятото не продължава вечно.
Пръстите й се размърдаха за секунда в ръката ми. останах изненадана, защото съзнанието ми се скиташе далеч от жената на кушетката и бях започнала да изпадам в онази меланхолия, която ме преследваше в последно време. Погледнах надолу към нея; нямаше промяна – ръката й, лежаща върху моята, беше отпусната, а лицето й продължаваше да е безизразно. Може би си бях въобразила, че пръстите й помръднаха.
- Да не би да казах нещо, което да ти е интересно? За какво говорех? – бързо припомних последните си думи, докато гледах лицето й. – Споменаването на дъжда ли те заинтригува? Или мисълта, че всичко тук ще се промени? Промяна? Всичко това е пред теб, нали? Но първо трябва да се събудиш.
Лицето й беше празно, ръката й неподвижна.
- Значи не те интересува промяната. Не мога да те виня. И аз не искам да настъпват промени. И ти ли си като мен? Иска ли ти се лятото да трае вечно?
Ако не наблюдавах лицето й от толкова близо, сигурно нямаше да забележа едва доловимото потрепване на клепачите й.
- Обичаш лятото, нали? – попитах я обнадеждено.

Устните й се размърдаха.
- Лято?
Ръката й потрепна.
- Това ли е името ти – Лято? Лято? Хубаво име.
Ръката й се сви в юмрук и устните й се отвориха.
- Върни се, Лято. Заня, че можеш да го направиш. Лято? Слушай ме, отвори очи, Лято.
Очите й бързо примигаха.
- Док! – извиках силно. Док, събуди се!
- Ъх?
- Мисля, че се съвзема! – обърнах се пак към жената. – Продължавай, Лято. Можеш да се справиш. Зная, че е трудно. Лято, Лято, Лято. Отвори очи.
Лицето й се изкриви – дали не изпитваше силна болка?
- Донеси Без Болка, Док. Бързо.
Жената стисна ръката ми и очите й се отвориха. Отначало не успя да фокусира, само оглеждаше осряната пещера. Колкото ли странно и неочаквано й се струваше мястото?
- Ще се оправиш, Лято. Всичко ще е наред. Можеш ли да ме чуеш, Лято?
Очите й се втренчиха в мен и зениците й се свиха. Гледаше ме и изучаваше лицето ми. Внезапно се дръпна от мен и се извъртя на кушетката, опитвайки се да избяга. Нисък и прегракнал плач се откъсна от устните й.
- Не, не, не, - плачеше тя. – Не искам повече.
- Док!
Той застана от другата страна на кушетката, както преди няколко часа, когато оперирахме.
- Всичко е наред, госпожо, - уверяваше я той. – Никой няма да ви нарани.
Жената затвори очи и ги стисна здраво, като се сви на леглото.
- Мисля, че името й е Лято.
Той ми хвърли един бърз поглед и после направи странна гримаса.
- Очите ти, Скит, - въздъхна.
Примигнах и осъзнах, че слънцето огряваше лицето ми.
- Ох. – Пуснах ръката на жената.
- Недей, моля те, - умоляваше жената. – Не отново.
- Шшш, - мрънкаше Док. – Лято? Хората ме наричат Док. Никой няма да ти стори нищо. Ще се оправиш.
Отдалечих се от тях и застанах в сенките.
- Не ме наричайте така! – ридаеше жената. – Това не е името ми! Нейното е, нейното е! Не го повтаряйте!
Бях познала грешното име. Мел възрази заради чувството на вина, което ме заля.
„Лято е често срещано човешко име.”
- Разбира се, - обеща й Док. – А как е твоето име?
- Аз – аз – аз не зная! – изстена тя. – Какво се случи? Коя бях аз? Не ме карайте отново да бъда някоя друга.
Тя се блъскаше и мяташе на кушетката.
- Успокой се; всичко ще е наред, обещавам ти. Никой няма да те принуди да си някоя друга освен самата теб, и ти ще си спомниш името. Ще изникне в съзнанието ти.
- Кой си ти? – попита тя. – Коя е тя? Тя е като... като това, което бях аз. Видях очите й!

- Аз съм Док. И съм човек, също като теб. Виждаш ли? – Той премести лицето си под светлината и замига срещу нея. – И двамата сме собственото си аз. Тук има много хора. Ще са много щастливи да се запознаят с теб.
Тя се отдръпна.
- Хора! Страхувам се от хората.
- Не, не се страхуваш. Съществото... което обитаваше тялото ти, се е страхувало от хората. Тя беше Душа, спомняш ли си? А сега се опитай да си спомниш времето преди тя да се появи. Тогава ти беше човек и сега отново си.
- Не мога да се спомня как се казвах, - каза му тя с паника в гласа.
- Зная. Ще си го припомниш.
- Ти лекар ли си?
- Да.
- Аз бях... тя беше... и тя беше. Ъ... Лечителка. Нещо като лекар. Тя се казваше Лятна Песен. А аз коя съм?
- Ще разберем. Обещавам ти.
Запътих се към изхода. Труди щеше да бъде от полза на Док, или може би Хейди. Някой, чието лице действа успокояващо.
- Тя не е човек! – жената прошепна притеснено на Док, когато очите й ме засякоха, докато крачех.
- Тя е приятелка; не се страхувай. Тя ми помогна да те върна в тялото ти.
- Къде е Лятна Песен? Беше толкова уплашена. Имаше хора...
Измъкнах се през вратата, докато тя беше разсеяна. Чух Док да отговаря на въпроса й, след като излезнах.
- Тя замина за нова планета. Спомняш ли си къде е живяла, преди да дойде на Земята?
Можех да позная какво точно ще отговори от името на Душата.
- Тя е била... Прилеп. Можела е да лети... Можела е да пее... Спомням си... но не е... живяла тук. Къде съм?
Побързах да намеря някой, който да помогне на Док. Бях изненадана, когато видях светлината в голямата пещера пред мен – изненадана, защото беше толкова тихо. Обикновено първо се чуваха гласове, идващи откъм полето, и едва тогава се забелязваше светлината. Беше около обяд. Трябваше да срещна все някой в голямата градина, дори и да минаваше случайно от там. Пристъпих в огрятото от обедното слънце помещение, но то се оказа празно. Свежите филизи на сочните пъпеши бяха тъмно зелени, по – тъмни от сухата пръст, от която поникваха. Земята беше много суха – варели за напояване бяха пълни, маркучите бяха опънати в браздите. Но никой не работеше с примитивното устройство. То стоеше изоставено отстрани на полето. Застанах неподвижно и се опитах да чуя някакъв звук. В огромната пещера цареше злокобна тишина. Къде бяха изчезнали всички? Дали се бяха евакуирали без мен? Тялото ми се сви от страх и болка. Разбира се, не биха оставили Док. Никога не биха го изоставили. Прииска ми се да се върна обратно през дългия тунел, за да проверя дали Док не е изчезнал.
„Не биха тръгнали и без нас, глупаче. Джаред, Джейми и Иън не биха ни изоставили.”
„Права си. Права си. Да... проверим в кухнята?”
Затичах се по тихия коридор и нетърпението ми се засилваше, защото тишината продължаваше. Може би всичко беше плод на въображението ми, и се дължеше на оглушителните удари на сърцето ми. разбира се, че трябваше все нещо да се чува. Ако се успокоях и забавех дишането си, щях дачуя гласове. Но влезнах в кухнята и тя също беше празна. Нямаше хора. На масите бяха изоставени наполовина изядените порции от обяда. Филии с фъстъчено масло. Ябълки и топла сода. Стомахът ми ми припомни, че не бях яла цял ден, но не обърнах голямо внимание на глада. Паниката ми се засилваше. Какво щеша стане, ако... не се евакуирахме достатъчно бързо?
„Не!” изстена Мелани. „Трябва да чуем нещо. Някой трябва... или те биха... Щяха още да са тук и да ни търсят. Нямаше да се откажат, докато не проверят навсякъде. Така че не е възможно да са пристигнали Търсачите.”
„Освен ако в момента не ни издирват.”
Обърнах се към вратата и стрелнах с очи към сенките.
„Трябва да предупредя Док. Трябва да се измъкнем оттук, ако сме последните двама, останали в пещерите.”
„Не! Не може да са си отишли! Джейми, Джаред...” Лицата им бяха толкова ясни, сякаш бяха издълбани от вътрешната страна на клепачите ми.
И лицето на Иън, което добавих към нейните картини. Джеб, Труди, Лили, Хийт, Джофри.
„Ще ги върнем”, зарекох се.”Ще ги преследваме един по един и ще ги отвлечем! Няма да им позволя да отнемат семейството ми!”
Не се и съмнявах, че в момента мога да унищожа всички Търсачи. Не бях се чувствала толкова ожесточена през всичките си животи. Зъбите ми изтракаха и челюстта ми се стегна. Точно тогава чух шума - многото гласове, които отекваха надолу по коридора – и дъха ми секна. Плъзнах се безшумно към стената и се притиснах до нея в сенките, като се заслушаш внимателно.
„В голямата градина са. Може да разбереш по ехото.”
„Звучат като голяма група.”
„Да. Но дали са от твоите събратя или от моите?”
„Нашите или техните”, поправи ме тя.
Промъкнах се по коридора, придържайки се към тъмните сенки. Сега чувахме по – ясно гласовете и някои от тях звучаха познато. Означаваше ли нещо определено? Колко време би отнело на обучените Търсачи да извършат имплантирането? Точно тогава достигнах до самия вход на голямата пещера, звучите се чуваха по – ясно и вълна на облекчение премина през мен – защото смесицата от гласове беше абсолютно същата като в първия ми ден тук. Убийствено разгневена.
„Трябва да са човешки гласове.”
„Кайл сигурно се е върнал.”
Облекчението се примеси с болка, и аз побързах към ярката слънчева светлина, за да разбера какво става. Облекчение, защото моите човеци бяха в безопасност. И болка, защото ако Кайл се беше завърнал, то...
„Все още си нужна, Скит. Много повече от мен.”
„Сигурна съм, че може вечно да намираш оправдания, Мел. Винаги ще се намери някаква причина.”
„Тогава остани.”
„И ти да си мой затворник завинаги?”
Спряхме да спорим, защото бяхме се озовали сред суматохата в пещерата. Кайл се бе завърнал – лесно се забелязваше, защото стърчеше най – високо сред тълпата и единствено той гледаше към мен. Беше притиснат към отсрещната стена. Въпреки че явно той беше причината за гневните звуци, очевидно не беше източника. Лицето му изглеждаше отстъпчиво и умоляващо. Той държеше ръцете си разперени настрани, с дланите навад, сякаш зад него се намираше нещо, което се опитваше да предпази.
- Само се успокойте, става ли? – Дълбокият му глас се носеше над какафонията. – Назад, Джаред, плашиш я!
Зад рамото му проблясна черна коса – лицето е непознато, с разширени от ужас черни очи, които надзъртаха към тълпата. Джаред стоеше най – близо до Кайл. Видях, че вратът му беше обагрен в ярко червено. Джейми се бе прилепил до него и го дърпаше назад за едната ръка. Иън беше от другата страна, с ръце, скръстени пред гърдите и видях, че мускулите на раменете му бяха напрегнати. Зад тях бяха струпани всички останали хора, с изключение на Док и Джеб. Те се вълнуваха зад Джаред и Иън, и задаваха гръмогласно гневните си въпроси.
- Какво си мислеше?
- Как се осмели?
- Защо изобщо се върна?
Джеб стоеше зад тях и само ги наблюдаваше. Ярката коса на Шарън улови погледа ми. изненадах се, когато я видях заедно с Маги в центъра на тълпата. И двете вземаха много малко участие в ежедневните дейности в пещерите, откакто аз и Док бяхме излекували Джейми. и никога не бяха в центъра на събитията.
„Заради боя”, предположи Мел. „Не се чувстват добре, когато всички са щастливи, предпочитат да живеят в постоянна ярост.”
Замислих се, че най – вероятно е права. Колко... обезпокояващо. Чух пронизителен глас, който задаваше някои от гневните въпроси и осъзнах, че Лейси също беше част от навалицата.
- Скит? – разнесе се гласа на Кайл над оглушителния шум и аз погледнах към него, за да видя дълбоките му, сини очи, приковани върху мен. – Ето те къде си! Би ли могла, ако обичаш, да дойдеш тук и да ми помогнеш малко?

Джеб ми разчисти пътя, бутайки хората настрани с пушката, сякаш бяха овце, а оръжието – овчарска гега.
- Достатъчно, - той изръмжа към тези, които продължаваха да се оплаквт. – Ще имате възможност да го нахокате здравата по – късно. Всички ще го направим. Но нека първо да изясним нещата, нали? Пуснете ме да мина.
С периферното си зрение видях как Маги и Шарън се отдръпнаха от тълпата и спряха отстрани, докато Джеб обуздаваше хората, като изтъкваше причините. И ми се стори, че този път от инат искаха да стоят настрана и да не се намесват. И двете стиснаха зъби и продължиха да зяпат Кайл.
Джаред и Иън бяха последните двама, които Джеб избута настрани. Докато минавах покрай тях, погалих ръцете и на двамата с надеждата да им помогна да се успокоят.
- Добре, Кайл, - каза Джеб, и плесна дулото на пушката в дланта си. – Не се опитвай да се извиняваш, защото няма извинение за поведението ти. Разкъсван съм между избора да те изритам оттук или да т езастрелям веднага.
Дребничкото лице, бледо под дълбокия тен на кожата й, надзърна зад Кайл отново, пред очите й висеше дълъг кичур къдрава черна коса. Ченето на момичето увисна от ужас и тъмните й очи изглеждаха безумни. Помислих си, че видях бледо сияние в тези очи, следа от сребрист отблясък зад черното.
- Но точно в момента нека всички се успокоят. – Джеб се завъртя, държеше оръжието ниско пред тялото си и внезапно зае такава поза, сякаш охраняваше Кайл и малкото лице зад него. Загледа се в събралата се тълпа. – Кайл си е довел гостенка и вие я плашите до смърт, хора. Мисля, че всички бихте могли да се държите много по – добре. Сега всички се разкарайте и се захващайте с нещо полезно. Пъпешите ми загиват. Някой да направи нещо по въпроса, разбрано?
Той изчака, докато мърморещите хора бавно се разпръснаха. Сега, когато вече видях лицата им, разбрах, че така или иначе бяха преодолели шока, поне повечето от тях. Положението не беше чак толкова зле, не и след страха, който бяха изпитвали през последните няколко дни. Да, Кайл беше погълнат от себе си идиот, и съдейки по лицата на хората, всички го знаеха, но поне се беше завърнал, без никой да пострада. Не се налагаше евакуация, нямаше опасност от дебнещи Търсачи. Всъщност, опасността не беше по – голяма от обикновено. Да, той доведе още един червей, но на практика, не бяха ли пещерите пълни с червеи в последно време?
Присъствието на някой от моя вид вече не беше шокиращо, както в началото. Много от хората се завърнаха към прекъснатия си обяд, други се запътиха към варелите за напояване на полето, трети – към стаите си. Скоро само Джаред, Иън и Джейми останаха до мен. Джеб огледа тримата с разочарование в очите; отвори уста, но преди да успее да им заповяда да се разкарат, Иън хвана ръката ми, а Джейми сграбчи другата. Почувствах друга ръка, която хвана китката ми точно над ръката на Джейми. Джаред. Джеб извъртя очи заради начина, по който те се вързаха за мен, в опит да избегнат отстраняването си, и ни обърна гръб.
- Мерси, Джеб, - каза Кайл.
- Млъкни, по дяволите, Кайл. Просто дръж устата си затворена. Напълно сериозен съм, като казвам, че ще те застрелям, ти, безполезна гъсеница такава.
Зад Кайл се чу тихо скимтене.
- Добре, Джеб. Но би ли запазил смъртните заплахи за момента, в който останем насаме. Тя е достатъчно ужасена. Спомни си как тези неща караха Скит да откача. – Кайл ми се усмихна – усетих как шок премина през лицето ми – и после се обърна към момичето, което се криеше зад него с най – нежното изражение, което бях виждала на лицето му някога. – Виждаш ли, Съни? Това е Скит, тази, за която ти разказах. Тя ще ни помогне – няма да позволи на никой да те нарани, точно като мен.
Момичето (или всъщност беше жена - дребничка, но едва доловимите извивки на фигурата й предполагаха зрелост, която не се връзваше с ръста й) ме гледаше с очи, разширени от страх. Кайл я прегърна през кръста и тя се остави да я придърпа към него. Притисна се към него, сякаш беше нейната опора, нейния сигурен пристан.
- Кайл е прав. – Не бях си и помисляла, че някога ще го кажа. – Няма да позволя на никой да те нарани. Името ти е Съни, нали? – попитах я предпазливо.
Жената хвърли един бърз поглед към Кайл.
- Всичко е наред. Не се страхувай от Скит. Тя е като теб. – Той се обърна към мен. – Истинското й име е по – дълго – нещо, свързано с лед.
- Слънчева Светлина Минаваща През Леда, - прошепна ми те.
Видях как очите на Джеб проблясваха, изпълнени с неутолимо любопитство.
- И въпреки това няма нищо против да я наричат само Съни. Тя каза, че няма проблем, - увери ме Кайл.
Съни кимна. Очите й се стрелкаха между лицето на Кайл и моето. Другите мъже бяха напълно притихнали и неподвижни. Виждах, че спокойното обкръжение я накара да се отпусне малко. Сигурно беше способна да почувства промяната в атмосферата. Спрямо нея не се усещаше нито капка враждебност.
- И аз бях Мечка, Съни, - казах й, опитвайки се да я накарам да се почувства малко по – комфортно. – Тогава ме наричаха Живот сред Звездите. А тук ме наричат Скитница.
- Живот сред Звездите, - прошепна тя и невероятно как очите й се разшириха още повече. – Яздеща Зверовете?
Изстенах изненадана.
- Живяла си във втория кристален град, предполагам.
- Да. Бях чувала историята безброй пъти...
- Харесваше ли ти да си Мечка, Съни? – попитах я бързо. Не ми се искаше точно сега да започвам да разказвам историята си. – Беше ли щастлива там?
Лицето й се изкриви под тежестта на внезпно зададените въпроси; очите й се впиха в Кайл и се напълниха със сълзи.
- Съжалявам, - извиних се веднага и също погледнах към Кайл с надеждата, че ще ми даде някакво обяснение.
Той потупа ръката й.
- Не се страхувай. Няма да бъдеш наранена. Обещавам ти.
Едва чух прошепнатия отговор.
- Но тук ми харесва. Искам да остана.
Буца заседна в гърлото ми, когато чух думите.
- Зная, Съни, зная. – Кайл постави ръка на тила й и с толкова нежно движение придърпа главата й към гърдите си, че усетих как очите ми започнаха да смъдят.
Джеб се изкашля и Съни се сепна и подскочи. Можех да си представя колко опънати са нервите й. Душите не бяха устроени така, че да понасят насилието и ужаса. Спомних си как много отдавна Джаред ме бе разпитвал; задаваше въпросите си сякаш бях като другите Души. Но аз не бях; нито пък другата Душа, с която си имаха работа, можеше да се причисли към обикновените – моят Търсач. Обаче Съни олицетворяваше същината на моя нежен, боязлив вид; ние бяхме могъщи само когато наброявахме много.
- Съжалявам, Съни, - каза Джеб. – Не исках да те стряскам. Може би е по – добре да се махнем оттук. – Очите му обходиха пещерата, и се спряха върху няколкото човека, които се бавеха на изхода и продължаваха да ни зяпат глупаво. Той се взря в Рийд и Лусина и те офейкаха бързо по коридора, водещ към кухнята. – Може би трябва да отидем право при Док, - продължи Джеб с въздишка, и изпрати към изплашената малка жена замислен поглед. Предположиш, че се натъжи, защото щеше да изпусне да чуе много нови истории.
- Правилно, - отвърна Кайл. Той държеше леко ръката си около тънкия кръст на Съни и я помъкна след себе си през южния тунел.
Аз го последвах, влачейки останалите, които още се държаха за мен. Джеб спря и всички го последвахме. Той сръчка Джейми с приклада на пушката.
- Не си ли на училише, хлапе?
- Ъ, чичо Джеб, моля те? Моля те! Не искам да пропускам...
- Връщай се веднага в клас.
Джейми се обърна към мен, но Джеб беше абсолютно прав. Не беше нещо, което исках Джейми да вижда. Поклатих глава.
- Би ли потърсил Труди? – помолих го. – Док има нужда от нея.
Раменете на Джейми се отпуснаха и той отдръпна ръката си от моята. Джаред на часа плъзна надолу по китката ми дланта си и тя зае мястото на ръката на Джейми.
- Пропускам всичко, - изстена Джейми и ни обърна гръб.
- Благодаря, Джеб, - прошепнах, когато Джейми вече не се виждаше.
- Аха.
Дългият тунел м исе струваше по – черен от преди, защото сега усещах страха, който се излъчваше от жената пред мен.
- Всичко е наред, - тихичко я успокояваше Кайл. – Няма нищо, което да те нарани, а и аз съм тук.
Зачудих се кой ли е този странен мъж, заел мястото на Кайл. Бяха ли проверили очите му? Не можех да повярвам, че в голямото си, разгневено тяло носеше толкова нежност. Сигурно се дължеше на факта, че си беше върнал Джоди и че беше на път да постигне това, което иска. И въпреки да знаеше, че това е тялото на неговата Джоди, останах изненадана от нежността, която проявяваше към Душата в него. Мислех, че не бе способен на такова състрадание.
- Как е Лечителката, - попита ме Джаред.
- Събуди се точно преди да тръгна да ви търся, - отговорих.
Чух повече от една въздишка на облекчение в мрака.
- Въпреки че е дезориентирана и много уплашена, - предупредих всички. – Не може да си спомни името си. Док й помага. Предполагам, че ще се ужаси още повече, когато види всички ви. Опитайте се да бъдете тихи и се движете по – бавно, става ли?
- Да, да, - разнесе се шепота на няколко гласа.
- И Джеб, мислиш ли, че би могъл да оставиш оръжието? Тя все още се страхува от хората.
- Ъ – добре, - отвърна Джеб.
- Страхува се от хората? – измърмори Кайл.
- Ние сме лошите, - напомни му Иън и стисна ръката ми.
Отвърнах му със същия жест и изпитах благодарност, че усещам топлината от допира му и нежния натиск на пръстите му. Колко ли време щях да усещам горещата ръка около моята? Кога за последно щях да крача по този коридор? Дали сега не беше този последен път?
„Не. Още не”, тихо каза Мелани.
Внезапно се разтреперах, ръката на Иън ме стисна по – здраво, същото направи и Джаред. Известно време вървяхме мълчаливо.

- Кайл? – Съни го повика плахо.
- Да?
- Не искам а се връщам при Мечките.
- Не се налага. Може да отидеш някъде другаде.
- Но не може ли да остана тук?
- Не. Съжалявам, Съни.
Тя се задъха и започна да хълца. Радвах се, че е тъмно. Никой не можеше да види сълзите, потекли по лицето ми. Нямах свободна ръка, с която да ги избърша, така че ги оставих да капят по блузата ми.
Най – после стигнахме края на тунела. Слънчевата светлина струеше от вратата на болницата и лъчите огряваха прашинките, танцуващи из въздуха. Чух Док да мърмори.
- Много добре, - казваше той. – Продължавай да си припомняш детайлите. Знаеш стария си адрес. Това означава, че скоро ще си спомниш как се казваш. Как се чувстваш? Уязвима?
- Внимателно, - прошепнах.
Кайл се спря под арката - Съни продължаваше да се притиска към него, - и ме подкани да вървя напред. Поех дълбоко дъх и бавно влезнах в стаята на Док. Известих пристигането си с нисък, равен глас.
- Здравей.
Приемното тяло на Лечителката се сепна и от устните й се откъсна тънък писък.
- Аз съм, - успокоих ги.
- Това е Скит, - припомни й Док.
Жената седеше и Док бе приседнал до нея, като държеше ръката й.
- Това е Душата, - обезпокоено прошепна на Док жената.
- Да, но тя е приятелка.
Жената ме погледна съмнително.
- Док, имаш още няколко посетители? Нали няма проблем?
Док погледна към жената.
- Всички те са приятели, разбираш ли? Повечето от хората, които живеят тук с мен. Никой от тях никога няма да пожелае да те нарани. Може ли да влезнат?
Жената се поколеба, после кимна предпазливо.
- Добре, - прошепна едва.
- Това е Иън, - казах, бутайки го напред. – И Джаред и Джеб. – Един по един те влезнаха в стаята и застанаха до мен. – А това е Кайл и... ъ, Съни.
Очите на Док се разшириха, когато Кайл, с прикрепената към него Съни, прекрачи в стаята.
- Има ли още? – прошепна жената.
Док се изкашля и се опита да се успокои.
- Да. Тук живеят много хора. Всички... е, повечето от тях са хора, - добави той, загледан в Съни.
- Труди ще пристигне всеки момент, - казах на Док. – Може би Труди би могла... – Погледнах към Съни и Кайл. - ...да й намери стая... където да си почине.
Док кимна, продължавайки да гледа зашеметено.
- Идеята може и да е добра.
- Коя е Труди? – попита тихо жената.
- Тя е много мила. Ще се погрижи за теб.
- Тя човек ли е или е като тази? – Тя кимна към мен.
- Човек.
Изглежда това успокои съзнанието на жената.
- О, - ахна Съни зад мен.
Обърнах се към нея и видях погледа й прикован върху крио – капсулите, в които бяха настанени Лечителите. Те стояха по средата на бюрото на Док, а светлинките отгоре светеха в приглушено червено. На пода пред бюрото останалите седем капсули бяха струпани на купчина. От очите на Съни отново потекоха сълзи и тя зарови лицето си срещу гърдите на Кайл.
- Не искам да си отивам! Искам да остана с теб, - изстена тя към грамадния мъж, на когото изглежда се доверяваше напълно.
- Зная, Съни. Съжалявам.
Съни зарида. Примигнах бързо, опитвайки се да махна сълзите от моите очи. Прекосих малкото място и застанах до Съни, като погалих с ръка лъскавата й черна коса.
- Трябва да говоря с нея за минута, Кайл, - измърморих.
Той кимна, лицето му придоби разтревожен вид и внимателно избута момичето от себе си.
- Не, не, - умоляваше го тя.
- Всичко ще е наред, - обещах й. – Той няма да ходи никъде. Просто искам да ти задам няколко въпроса.
Кайл я обърна с лице към мен и ръцете й се вкопчиха в тялото ми. избутах я към отдалечения край на стаята, възможно най – далеч от безименната жена. Не исках разговора ни да плаши или обърква гостоприемника на Лечителката повече, защото състоянието й така или иначе не беше особено добро. Кайл ни последва, и застана само на сантиметри от нас. Седнахме на пода с лица към стената.
- Господи, - измърмори Кайл. – Не мислех, че ще е така. Наистина е гадно.
- Как я намери? И как я хвана? – попитах го веднага. Ридаещото момиче не реагира, когато му зададох въпроса; просто продължи да плаче на рамото ми. – Какво се случи? Защо е в такова състояние?
- Ами, мислех си, че може да е в Лас Вегас. Първо отидох там, а след това се отправих към Портланд. Виждах ли, Джоди беше много близка с майка си Дорис, а тя живееше точно там. Помислих си, когато видях колко си привързана към Джаред и хлапето, че може би и тя ще отиде там, дори вече да не е Джоди. И се оказах прав. Всички бяха там в същата стара къща, домът на Дорис: Дорис, нейният съпруг Уорън – имаха други имена, но не ги чух – и Съни. Наблюдавах ги целия ден, докато не настъпи нощта. Съни беше сама в старата стая на Джоди. Промъкнах се часове след като всички бяха заспали. Вдигнах Съни, метнах я на рамо и скочих през прозореца. Мислех, че ще започне да крещи, затова предварително бях подготввил задницата на джипа. И после се уплаших, защото тя не започна да крещи. Стоеше съвсем тихо! Страхувах се, че тя... сещаш се. Като онзи тип, който заловихме неотдавна.
Потръпнах – имах по – пресен спомен.
- Така че я свалих от рамо и тя беше жива, просто продължаваше да ме гледа с ококорени очи. Без да крещи. Занесох я до задната част на джипа. Бях планирал да я завържа, но... тя не изглеждаше толкова разстроена. Поне не се опитваше да избяга. Така че просто я метнах вътре и подкарах. Още дълго време ме зяпа и най –накрая каза ‘Ти си Кайл’ и аз отговорих ‘Да, а ти коя си?’ и тогава тя ми каза името си. би ли го повторила отново?
- Слънчева Светлина Минаваща През Леда, - прошепна на пресекулки Съни. – Но и Съни ми харесва. Звучи приятно.
- Както и да е, - продължи Кайл, след като се окашля. – Нямаше нищо против да разговаря с мен. И не се страхуваше, въпреки че го очаквах. Така че поговорихме. – За момент притихна. – Тя се радваше да ме види.
- Сънувах го през цялото време, - каза ми тихичко Съни. – Всяка нощ. Продължавах да се надявам, че Търсача ще го открие; толкова ми липсваше... Когато го видях, си помислих, че отново сънувам.
Преглътнах шумно. Кайл се пресегна покрай мен и постави длан на бузата й.
- Тя е добро хлапе, Скит. Може ли да я пратим на някое наистина прекрасно място?
- Точно това исках да я попитам. Къде си живяла, Съни?
Смътно чувах гласовете на другите, които поздравяваха току – що пристигналата Труди. Бяхме с гръб към тях. исках да видя какво става, но същевременно бях доволна, че няма какво да ме разсейва. Опитвах се да се концентрирам върху плачещата Душа.
- Само тук и с Мечките. Бях там цели пет жизнени цикъла. Но тук ми харесва повече. Не съм изживяла дори и четвърт от живота си тук!
- Зная. Повярвай ми, разбирам те. Има ли някое място, на което би искала да отидеш? При Цветята, може би? Там е хубаво; била съм на планетата.
- Не искам да съм растение, - измрънка срещу рамото ми.
- Паяците... – започнах, но гласа ми секна. Планетата на Паяците не беше подходящото място за Съни.
- Омръзнало ми е да живея на студа. И харесвам цветовете.
- Зная. – Въздъхнах. – Не съм била Делфин, но съм чувала, че там е приятно. Цветове, движение, семейство...
- Те са толкова далеч. Но така или иначе разполагам с време, през което Кайл ще... Той ще е... – Тя хлъцна и пак започна да плаче.
- Нямаш ли други възможности? – попита разтревожено Кайл. – Няма ли много други места в космоса?
Чух Труди да разговаря с гостоприемника на Лечителката, но изключих гласовете им. Нека поне за момент хората се погрижат за собствения си вид.
- Не и такива, до които пътуват корабите, които излитат от Земята, - казах, поклащайки глава. – Има много светове, но само няколко, които още са отворени за заселване. И съжалявам, Съни, но трябва да те изпратя някъде далеч. Търсачите искат да открият приятелите ми, и биха те върнали обратно, ако могат, за да им покажеш пътя.
- Но аз дори не знам пътя, - пидаеше тя. Рамото ми беше мокро от сълзите й. – Той покри очите ми.
Кайл ме погледна така, сякаш можех да сътворя някакво чудо, което да накара всичко да се подреди идеално. Като лекарствата, които доставях, някакъв вид магия. Но аз бях наясно, че не съм магьосница и че не мога да доведа нещата до щастлив край – поне не за Душата. Загледах се безнадеждно в Кайл.
- Може да я пратим само при Мечките, Цветята или Делфините, - му казах. – Не бих я пратила на Огнената планета.

Дребната жена потръпна при споменаването на името.
- Не се тревожи, Съни. Делфините ще ти харесат. Те са мили. Разбира се, че ще са мили.
Тя заплака още по – силно. Аз въздъхнах и продължих.
- Съни, трябва да те питам някои неща за Джоди.
Усетих как Кайл се напрегна.
- Какво за нея? – измрънка Съни.
- Тя... тя вътре в главата ти ли е? Можеш ли да я чуеш?
Съни подсмръкна и погледна към мен.
- Не разбирам какво имаш предвид.
- Тя говори ли ти понякога? Наясно ли си с мислите й?
- С тези на... тялото ми? Нейните мисли? Тя няма такива. Само аз съм.
Кимнах бавно.
- Това лошо ли е? – прошепна Кайл.
- Не зная достатъчно по въпроса, за да ти отговоря. Въпреки това си мисля, че не е добре.
Очите на Кайл се присвиха.
- Откога си тук, Съни?
Тя се намръщи, докато мислеше.
- Откога, Кайл? Пет години? Шест? Ти изчезна преди да се върна вкъщи.
- Шест, - отговори той.
- И на колко години си? – попитах я.
- На двадесет и седем.
Изненадах се – тя беше толкова мъничка, са такова детско излъчване. Не можех да повярвам, че е шест години по – голяма от Мелани.
- Има л изначение? – попита Кайл.
- Не съм сигурна. Струва ми се, че колкото повече време е живял един човек, преди да стане Душа, толкова по – голям шанс има да се... възстанови. Колкото по – голям е процента на човешката част от живота им, толкова повече спомени имат, създали са повече връзки, повече години са били наричани с истинските си имена... Не зная.
- Двадесет и една години достатъчни ли са? – попита той с отчаян глас.
- Предполагам, че ще разберем.
- Не е честно! – изстена Съни. – Защо ти ще останеш? Защо аз не мога да остана, а ти можеш?
Преглътнах много трудно.
- Няма да е честно, нали? Но аз няма да остана, Съни. Налага се и аз да си замина. И то скоро. Може би ще живеем заедно. – Може би щеше да се почувства по – щастлива, ако си помислеше, че и аз щях да отида при Делфините с нея. Докато осъзнае истината, Съни щеше да има друг гостоприемик с различни емоции и нямаше да има и следа от връзките й с тези хора. Така или иначе, щеше да е твърде късно. – И аз трябва да си ида, Съни, точно като теб. Налага се да върна на гостоприемника си тялото.
И тогава точно зад нас равния и твърд глас на Иън разцепи тишината като удар на камшик.
- Какво?

Иън се втренчи надолу към трима ни с такава ярост, че Съни затрепера от ужас. Странна работа – сякаш Кайл и Иън бяха разменили лицата си. С едно изключение – лицето на Иън все още беше перфектно, без счупвания. Красиво дори и в яростта си.
- Иън? – попита объркано Кайл. – Какъв е проблемът?
Иън процеди през зъби:
- Скит, - изръмжа и протегна ръка. Струваше ми се, че изпитва затруднения да държи дланта си отворена и беше готов всеки момент да я свие в юмрук.
„Ъ – ох”, помисли си Мел.
Почувствах се нещастна. Не исках да се сбогувам с Иън, а сега се налагаше. Разбира се, че трябваше. Щеше да е нередно от моя страна да се измъкна като крадец през нощта и да оставя Мелани да се сбогува с всички от мое име. Иън, изморен да чака, сграбчи ръката ми и ме вдигна от пода. Когато Съни, която продължаваше да ме държи, се изправи заедно с мен, Иън ме разтърси и тя се пусна.
- Какво ти става? – извика Кайл.
Иън се засили и заби коляното си в лицето му.
- Иън! – опитах да го спра.
Съни се хвърли пред Кайл – който притискаше носа си с ръце и се мъчеше да се изправи на крака – и се опита да го предпази с миниатюрното си тяло. Това го извади от равновесие и той залитна, падна отново на пода и изстена.
- Хайде, - озъби се Иън и ме задърпа далеч от другите, без да поглежда назад.
- Иън...
Влачеше ме грубо напред и не ми оставяше възможност да говоря. Което от друга страна беше добре. Защото нямах идея какво да му кажа.
Видях как изумените лица на всички помръкнаха. Притеснявах се, че той ще разтревожи безименната жена. Тя не беше свикнала с гнева и насилието. И точно в този момент спряхме. Джаред беше блокирал изхода.
- Ума си ли загуби, Иън? – попита той шокиран и отвратен. – Какво й причиняваш?
- Ти знаеше ли за това? – изкрещя Иън, бутна ме към Джаред и ме разтресе. Зад нас се чу скимтене. Той плашеше всички.
- Ще я нараниш!
- Знаеше ли какво планира тя? – изрева Иън.
Джаред се втренчи в него, лицето му внезапно придоби строг вид. Не му отговори. Реакцията му беше достатъчен отговор за Иън.
Юмрукът на Иън се стовари върху Джаред толкова бързо, че пропуснах удара – почувствах само как тялото м усе накланя и видях Джаред, който залитна назад към коридора.
- Иън, престани, - умолявах го.
- Ти престани, - изръмжа ми той.
Издърпа ме през зрката към тунела и ме повлече на север. Наложи ми се почти да тичам, за да поддържам неговото темпо.
- О’Шиа! – Джаред изкрещя след нас.
- Щял съм да я нараня? – изрева Иън през рамо, без да намали крачка. – Аз? Ти лицемерна свиня!
Зад нас не остана нищо друго освен тишина и мрак. Запрепъвах се в тъмнината и се опитвах да запазя равновесие. Започнах да усещам тупкане в ръката си заради захвата на Иън. Ръката му стискаше здраво бицепса ми като турникет, дългите му пръсти го обхващаха целия и се застъпваха. Усетих как ръката ми започва да изтръпва. Той ме задърпа по – бързо напред, дишането ми секна и изстенах от болка. Звукът накара Иън да спре. Дишаше на пресекулки.
- Иън, Иън, аз... – задавих се, неспособна да довърша изречението. Не знаех какво да кажа, представяйки си разяреното му лице.
Внезапно ме повдигна, пъхна едната си ръка под коленете ми, а с другата обви раменете ми. Затича се, носейки ме. Ръцете му не бяха груби като преди малко; сега ме притискаше към гърдите си. Минахме през площада, игнорирайки всички изненадани и дори подозрителни погледи. Точно в момента в пещерите ставаха много неща, които ми бяха непознати и ме караха да се чувствам неудобно. Хората на площада – Виолета, Джофри, Анди, Пейдж, Арън, Брандт и другите, които не видях много добре, докато притичвахме – изглеждаха подплашени. Притесни ги гледката на тичащия покрай тях Иън, с лице изкривено от ярост и носейки ме на ръце.
Секунди по – късно те останаха зад нас. Той не спря, докато не стигнахме вратата, водеща към стаята, която делеше с брат си Кайл. Ритна червената врата – тя удари каменния под с трясък – и ме пусна на матрака, който лежеше на земята. Иън застана над мен, гърдите му се повдигаха от напрежение и ярост. За секунда се обърна и постави вратата отново на мястото й с бързо движение. И после пак се загледа в мен.
Поех си дълбоко дъх и коленичих, протегнах ръце напред с дланите нагоре и ми се прииска от тях да бликне някаква магия. Нещо, което да мога да му дам, нещо, което да кажа. Но те останаха празни.
- Ти. Няма. Да. Ме. Напуснеш. – Очите му горяха ярки, каквито никога преди не бях ги виждала, като сини пламъци.
- Иън, - прошепнах. – Трябва да видиш, че... че не мога да остана. Трябва да разбереш.
- Не! – изкрещя ми той.
Отдръпнах се назад и неочаквано Иън се наклони напред, свлече се на колене и падна върху мен. Зарови главата си в скута ми и ръцете му се стегнаха около кръста ми. Той трепереше, трепереше силно, и високо отчаяно ридание разкъсваше гърдите му.
- Не, Иън, не, - умолявах го. Това беше много по – лошо от гнева му. – Недей, моля те. Моля те, недей.
- Скит, - стенеше той.
- Иън, моля те. Не искам да се чувстваш по този начин. Недей. Толкова съжалявам. Моля те.
И аз заплаках и се разтреперах, въпреки че и той ме разтърсваше.
- Не може да си идеш.
- Трябва, налаг се, - изхълцах.
И двамата заплакахме, без да проговорим, и продължихме да плачем много време. Сълзите му пресъхнаха преди моите. Изправи се и ме вдигна пак на ръце. Изчака, докато отново бях в състояние да говоря.
- Съжалявам, - прошепна нежно. – Държах се гадно.
- Не, не. Аз съжалявам. Трябваше да ти кажа, като видях, че не си се досетил. Аз просто... не можах. Не исках да ти казвам – да те наранявам – да наранявам себе си. Държах се егоистично.
- Трябва да поговорим за това, Скит. Още не е късно. Не може да стане.
- Вече е взето решение.
Той тръсна глава и стисна зъби.
- Откога? Откога планираш това?
- Откакто оперирахме Търсача, - прошепнах.
Той кимна сякаш очакваше точно този отговор.
- И ти си помисли, че трябва да издадеш тайната си, за да я спасиш. Мога да го разбера. Но това не означава, че се налага да ходиш някъде другаде. Само защото сега Док знае... това не означава нищо. Ако само за момент си бях помислил, че едното действие ще доведе до другото, нямаше да стоя там до теб и да те оставя да му покажеш как да извършва манипулацията. Никой няма да те принуди да легнеш под ножа! Ще му счупя ръцете, ако се опита да те докосне!
- Иън, моля те.
- Не могат да те принудят, Скит. Чуваш ли ме? – Той пак крещеше.
- Никой не ме принуждава. Не показах на Док как да прави разделянето, за да спася Търсача, - прошепнах. – Присъствието на Търсача тук само ме накара да взема решението... по – бързо. И го направих, за да спася Мел, Иън.
Ноздрите му се разшириха и не каза нищо.
- Тя е капан вътре в мен, Иън. Като затвор – дори по – лошо; не мога да го опиша. Тя е като призрак. И аз мога да я освободя. Мога да й върна тялото обратно.
- Ти също заслужаваш да живееш, Скит. Заслужаваш да останеш.
- Но аз я обичам, Иън.
Той затвори очи и бледите му устни станаха мъртвешки.
- Но аз те обичам, - прошепна той. – Това нищо ли не значи?
- Разбира се, че има значение. Огромно. Не виждаш ли? Точно това прави нещата по – наложащи.
Рязко отвори очи.
- Толкова ли е непоносимо да те обичам? Затова ли е? Мога да държа устата си затворена, Скит. Повече няма да го казвам. Можеш да си с Джаред, ако това искаш. Само остани.
- Не, Иън! – Взех лицето му в ръце – усещах кожата му твърда, опъната от напрежение върху костите. – Не. Аз – аз също те обичам. Аз, малкият сребрист червей в главата й. Но тялото ми не те обича. Не може да те обича. Никога не бих могла да те обичам в това тяло, Иън. Разкъсвам се на две. Непоносимо е.

Можех да го понеса. Но да го гледам как страда заради границите, които ми поставяше тялото? Това не можех. Той отново затвори очи. Плътните му черни мигли бяха мокри от сълзите. Виждах как блестят.
„Ох, давай”, въздъхна Мелани. „Направи каквото е необходимо. Аз... ще отида в другата стая”, добави тя сухо.
„Благодаря.”
Обвих ръце около врата му и се притиснах към него, докато устните ми не докоснаха неговите. Той сви ръцете си около мен и ме притисна по – близо до гърдите си. Устните ни се задвижиха заедно, сляха се така, сякаш никога нямаше да се раздалечат, сякаш операцията изведнъж не беше толкова наложаща, и аз усетих соления вкус на сълзите. Неговите и моите.
Нещо започна да се променя. Когато тялото на Мелани докосваше тялото на Джаред, усещането беше като див огън – разгаряше се бързо и се разпростираше по повърхността на пустинята, поглъщайки всичко по пътя си. С Иън беше различно, много по – различно, защото Мелани не го обичаше по начина, по който го обичах аз. И когато той ме докосваше, беше по – дълбоко и бавно от дивия огън, по – скоро като потъването на разтопена скала под повърхността на земята. Твърде дълбоко, за да се почувства горещината, но движейки се неумолимо, и променяйки самите основи на света с напредването си. Тялото ми, лишено от желание, беше като мъгла между нас – дебела завеса, която обаче беше достатъчно прозрачна, за да мога да видя през нея какво се случваше. Променях се аз, не тя. Беше почти като металургичен процес дълбоко в ядрото на цялото ми същество, като нещо, което вече е започнато, нещо почти изковано. Но тази дълга целувка го приключи, закали го и го изостри – тя натика това ново творение, цялото съскащо, в студената вода и го направи твърдо и завършено. Неразрушимо.
И пак заплаках, осъзнавайки, че това нещо трябва да е променило и него, мъжът, достатъчно мил, за да бъде Душа, и същевременно силен както само един човек може да бъде. Той премести устните си върху очите ми, но вече беше твърде късно. Стореното – сторено.
- Не плачи, Скит. Не плачи. Ти оставаш с мен.
- Осем пълни живота, - прошепнах срещу брадата му, гласа ми се пречупи. – Осем пълни живота и никога не открих някой, заради когото да остана на някоя планета, и да го последвам, когато си отиде. Никога не намерих партньор. Защо сега? Защо ти? Ти не си от моя вид. Как може да си ми партньор?
- Вселената е странна, - измърмори той.
- Не е честно, - заявих, повтаряйки думите на Съни. Не беше честно. Как можеше да открия това, да открия любовта – сега, в единадесетия час – и да се налагаше да я изоставя? Беше ли честно моята душа и тяло да не могат да се помирят? Беше ли честно да обичам Мелани? Беше ли честно, че Иън щеше да страда? Той заслужаваше щастие като всички. Не беше честно или правилно... или дори нормално. Как можах да му причиня това?
- Обичам те, - прошепнах.
- Не го казвай, сякаш казваш ‘Сбогом’.
Но трябваше да го кажа.
- Аз, Душата Скитница, обичам теб, човека Иън. И това никога няма да се промени, независимо в какво ще се превърна. – Премислих думите внимателно, така че в гласа ми да не прозвучи лъжа. – Ако бъда Делфин, или Мечка, или Цвете, няма да има значение. Винаги ще те обичам, винаги ще те помня. Ще си моят единствен партньор.
Ръцете му се вдървиха, после се свиха здраво около мен и отново почувствах гнева му. Беше ми трудно да дишам.
- Няма да се скиташ НИКЪДЕ. ОСТАВАШ ТУК.
- Иън....
Но гласът му прозвуча грубо и рязко, и същевременно делово.
- Не става въпрос само за мен. Ти си част от общността ни и няма да те изритаме, без да го обсъдим. Ти си изключително важна за всички ни – дори и за тези, които никога няма да го признаят. Имаме нужда от теб.
- Никой не ме изритва оттук, Иън.
- Не. Дори и ти самата няма да се разкараш оттук, Скитнице.
Целуна ме отново, устата му пак беше груба заради завърналия се в тялото му гняв. Ръката му се сви в юмрук около косата ми, и той дръпна лицето ми на няколко сантиметра от неговото.
- Хубаво или лошо? – попита ме рязко.
- Хубаво.
- Така си и помислих. – Гласът му прозвуча като ръмжене.
Пак ме целуна. Ръцете му притискаха здраво ребрата ми, устата му ожесточено се беше впила в моята, и скоро се почувствах зашеметена и задъхана. Той отпусна леко ръцете си и плъзна устните си към ухото ми.
- Да вървим.
- Къде? Къде ще ходим? – Никъде нямаше да ходя и го знаех. И въпреки това сърцето ми заби лудо, когато си помислих, че мога да отида някъде, където и да е, с Иън. Моят Иън. Той беше мой така, както Джаред никога нямаше да бъде. Както това тяло никога нямаше да му принадлежи.
- Не ми създавай проблеми, Скитнице. Почти не съм на себе си. – И двамата се изправихме.
- Къде? – настоях.
- Отиваш надолу по източния тунел, през полето, до края на коридора.
- В стаята за игра?
- Да. И ще чакаш там, докато не дойдат останалите.
- Защо? – Думите му звучаха откачено. Да не би да искаше да играем футбол? Да намалим напрежението?
- Защото ТОВА ще бъде обсъдено. Свиквам трибунал, Скитнице, и ти ще спазиш нашето решение.

Този път трибуналът беше малък, не като онзи, на който се решаваше съдбата на Кайл. Иън доведе само Джеб, Док и Джаред. Той беше наясно, без някой да му казва, че Джейми не бива да я наблизо, докато тече процедурата. Мелани щеше да се сбогува вместо мен. Не можех да се изправя пред Джейми. Не ме интересуваше, дори да ме сметне за страхливка. Не можех да го направя.
Донесоха само една синя лампа, която очертаваше блед кръг светлина на каменния под. Седнахме около светлината; аз от едната страна, а четиримата мъже с лица към мен. Джеб дори беше донесъл оръжието си – сякаш беше чукчето на някой съдия и щеше да направи решението по – официално. Миризмата на сяра върна болката, която ме мъчеше през всичките дни, в които оплаквах Душите; всъщност това бяха спомени, които нямаше а съжалявам, че съм изгубила, когато вече нямаше да ме има.
- Как е тя? – попитах нетърпеливо Док, още щом се настаниха, преди да започнат. Този трибунал беше пълна загуба на и без това малкото ми оставащо време. Бях притеснена за много по – важни неща.
- Коя? – отвърна с предпазлив глас.
Загледах се в него за няколко секунди и очите ми се разшириха.
- Съни я няма? Вече?
- Кайл сметна, че е жестоко да я караме да страда по – дълго. Тя беше... нещастна.
- Щеше ми се да бях казала сбогом, - измърморих под носа си. – И късмет. А как е Джоди?
- Още не реагира.
- Тялото на Лечителката?
- Труди я отведе. Мисля, че отидоха да й намерят нещо за ядене. Те търсят имена, които тя харесва, за да може да я наричаме временно с някакво име, а не да й казваме тялото. – Той се усмихна криво.
- Тя ще се оправи. Сигурна съм, - казах, стараейки се сама да повярвам на думите си. – Джоди също. Всичко ще се нареди.
Никой не се върза на опитите ми да ги залъжа. Всички знаеха, че го казвам, за да успокоя себе си. док въздъхна.
- Не искам да съм далеч от Джоди задълго. Може да има нужда от нещо.
- Вярно, - съгласих се. – нека приключваме с това. – Колкото по – бързо, толкова по – добре. Защото нямаше значение какво ще бъде казано тук; Док се беше съгласил с условията ми. И все пак една част от мен глупаво се надяваше... надяваше се, че има някакво решение, което да подреди нещата по идеален начин и да ми позволи да остана с Иън, а Мелани с Джаред, без да причиняваме никому страдание. Най – добре беше да пречупя тази надежда по – рано.
- Добре, - каза Джеб. – Скит, изложи твоята страна.
- Връщам тялото на Мелани. – Сбито, кратко, без поводи за възражение.
- Иън, твоето мнение?
- Тук всички имаме нужда от Скит.
Док кимна на себе си.
- Коварен отговор. Скит, защо трябва да се съглася с теб?
- Ако беше ти, щеше да искаш тялото си обратно. Не може да откажете това право на Мелани.
- Иън? – попита Джеб.
- Трябва да мислим за доброто на всички, Джеб. Скит вече ни осигури повече здравни грижи и безопасност, отколкото ние някога успяхме. Тя е жизненоважна за оцеляването на нашата общност – и на цялата човешка раса. И никой не може да я замести.
„Той е прав.”
„Никой не те е питал.”
Джаред проговори.
- Скит, какво казва Мел?
„Ха”, заяждаше се Мелани.
Загледах се в очите на Джаред и тогава се случи най – странното нещо. Разтапянето ми и разкриването на картите бяха избутани настрани в най – малкото кътче от тялото ми, което бях отделила психически. Останалата част от съществото ми копнееше отчаяно за Джаред, изпитвах особен глад за него, който ме докарваше почти до полуда, за пръв път, откакто го видях тук. Това тяло не принадлежеше нито на мен, нито на Мелани – то принадлежеше на него. Определено нямаше достатъчно място и за двете ни.
- Мелани си иска тялото обратно. Иска си живота.
„Лъжкиня. Кажи им истината.”
„Не.”
- Лъжкиня, - каза Иън. – Виждам, че спориш в нея. Сигурен съм, че тя е съгласна с мен. Тя е добра. Знае колко много се нуждаем от теб.
- Мел знае всичко, което и аз. Тя ще може да ви помага. И гостоприемничката на Лечителката. Тя знае повече отколкото аз някога съм научила. Ще сте добре. Били сте добре и преди аз да се появя тук. Ще оцелеете, точно както и преди.
Джеб издиша шумно и се смръщи.
- Не зная, Скит. Иън има право.
Загледах се в стареца и видях, че Джаред също се е втренчил в него. Осместих очи нагоре и забелязах суровия поглед на Док. Той срещна очите ми и лицето му се сви от болка. Той разбра правилно това, което му напомних. Трибуналът нямаше да отмени обещанието му. Иън гледаше Джаред и не забеляза безмълвната ни размяна на реплики.
- Джеб, - възпротиви се Джаред. – Има само едно решение. И ти го знаеш.
- Дали, хлапе? Струва ми се, че има много възможни решения.
- Това е тялото на Мелани!
- И на Скит.
Джаред се изкашля в отговор и продължи.
- Не може да оставиш Мелани затворена там – все едно я убиваш, Джеб.
Иън се наведе напред към светлината, лицето му изведнъж бе придобило яростно изражение.
- А ти какво причиняваш на Скит, Джаред? И на останалите, ако ни я отнемеш?
- Не ти пука за никой от другите! Просто искаш да задържиш Скит за сметка на Мелани – нищо друго няма значение за теб.
- А ти искаш да имаш Мелани за сметка на Скит – и нищо друго няма значение за теб! Така че, при равния резултат остава да видим кое е най – добре за всички.
- Не! Всичко се свежда до това какво иска Мелани! Това е нейното тяло!
И двамата бяха почти изправени, със стиснати юмруци и с лица изкривени от ярост.
- Охладете страстите, момчета! Веднага, - заповяда Джеб. – Това е изслушване и всички ще запазим спокойствие. Трябва да обмислим всяка страна на нещата.
- Джеб... – започна Джаред.
- Млъквай. – Джеб задъвка устните си. – Ето как аз виждам нещата. Скит е права...
Иън се наклони заплашително напред.
- Почакай! Сядай обратно на мястото си. Остави ме да довърша.
Джеб почака докато Иън, по чийто напрегнат врат бяха изпъкнали сухожилията, вцепенено седна обратно на пода.
- Скит е права, - започна Джеб. – Мел има нужда да си върне тялото. Но, - добави бързо, когато видя че Иън отново се напряга, - но не съм съгласен с останалото, Скит. Мисля, че имаме огромна нужда от теб, хлапе. Отвън има Търсачи, които ни издирват, а ти може да говориш направо с тях. Останалите от нас не могат да се справят с тази ситуация. Ти ни спасяваш живота. Започвам да се замислям за добруването на моето семейство.
Иън процеди през зъби:
- Така че ще й намерим друго тяло. Очевидно.
Набръчканото лице на Док изглеждаше стреснато. Гъстите бели вежди на Джеб се вдигнаха чак до косата му. Очите на Иън се разшириха и устните му се свиха. Той се загледа в мен, обмисляйки нещо....
- Не! Не! – тръснах глава като обезумяла.
- Защо не, Скит? – попита Джеб. – Не ми звучи като лоша идея.
Преглътнах и поех дълбоко дъх, така че гласът ми да не прозвучи истерично.
- Джеб. Слушай ме внимателно, Джеб. Изморена съм да бъда паразит. Не можеш ли да разбереш? Мислиш ли, че иакам да се озова в нечие друго тяло и всичко да започне отново? Трябва ли вечно да се чувствам виновна, че съм отнела живота на някого? Налага ли се да има още някой, който да ме мрази? Аз почти не съм Душа – обичам вас, бруталните хора, прекалено много. Не е редно да съм тук и мразя усещането.
Пак вдишах дълбоко и заговорих през сълзите, които се стчаха по лицето ми.
- Ами ако нещата се променят? Ако ме поставите в нечие друго тяло и всичко се обърка? Ами ако това тяло ме повлече след някоя друга любов, към някоя Душа? Ами ако вече не можете да м ивярвате? Ако ви предам? Не искам да ви нараня!

Първата част беше чистата и неподправена истина, но лъжех като обезумяла през втората. Надявах се да не различат лъжите ми. Щеше да помогне, че думите звучаха почти несвързано и аз непрестанно ридаех. Никога нямаше да ги нараня. Това, което ми се бе случило тук, се запечата завинаги в мен и се превърна в неделима част от самите атоми, съставящи малкото ми тяло. Но може би, ако им дадях причина да се страхуват от мен, по – лесно щяха да приемат решението ми. И за пръв път лъжите ми проработиха. Улових притеснените погледи, които си размениха Джаред и Джеб. Не бяха мислили за това – че може да се превърна в същество, на което да нямат доверие, че може да бъда опасна. Иън вече ме обгръщаше с ръце. Притисна ме към гърдите си и избърса сълзите ми.
- Всичко е наред, скъпа. Не се налага да си някоя друга. Нищо няма да се промени.
- Почакай, Скит, - каза Джеб и пронцателните му очи внезапно бяха станали пронизващи. – Как отиването ти на някоя от другите планети ще ти помогне? Ти ще си останеш паразит, хлапе.
Иън ме прегърна силно, чувайки резките думи. Зачакаха отговора ми, всички без Док, който знаеше истиския отговор. Този, който нямаше да издам. Опитах се да говоря само истината.
- На другите планети е различно, Джеб. Няма никаква съпротива. И гостоприемниците сами по себе си са различни. Не са индивидуалисти като хората, емоциите им са много по – смекчени. Нямаш усещането, че крадеш нечий живот. Не е както се чувствам тук. Никой няма да ме намрази. И ще съм достатъчно далеч, и няма да ви нараня. Ще сте в безопасност...
Последната част прозвуча като чиста лъжа, каквато всъщност беше, затова оставих гласа си да затихне. Джеб ме гледаше през присвитите си очи и аз погледнах встрани. Опитах се да не поглеждам към Док, но не устоях да му хвърля един кратък поглед, за да се уверя, че ме е разбрал. Очите му се срещнаха с моите, видимо излъчваха нещастие, и ми стана ясно, че е разбрал. Докато бързо отмествах погледа си забелязах, че Джаред следеше Док. Беше ли видял безмълвното ни общуване? Джеб въздъхна.
- Това е... неприятно положение. – Лицето му се изкриви, докато се концентрираше върху дилемата.
- Джеб... – Иън и Джаред казаха едновременно. Двамата спряха и се намръщиха един на друг.
Каква загуба на време – а аз разполагах само с часове. Просто няколко часа, сега вече със сигурност го знаех.
- Джеб, - казах меко, гласа ми едва се чуваше от ромоленето на потока, и всички се обърнаха към мен. – Не е нужно да решаваш веднага. Док трябва да нагледа Джоди, и аз също искам да я видя. Освен това, не съм хапнала целия ден. Защо не оставим отидем да поспим? Може да поговорим утре. Ще имаме достатъчно време, за да го обмислим.
Лъжи. Щяха ли да забележат?
- Добра идея, Скит. Мисля, че всеки има нужда да си поеме дъх. Иди хапни нещо, и ще говорим утре.
Внимавах да не поглеждам към Док точно сега, въпреки че му проговорих.
- Ще се завъртя към болницата, за да ти помогна за Джиди след като се нахраня, Док. Ще се видим по – късно.
- Добре, - отговори предпазливо Док.
Защо не можеше да запази тона си нормален? Все пак беше човек – трябваше да е добър лъжец.
- Гладна ли си? – измърмори Иън, и аз кимнах. Помогна ми да се изправя. Стисна ръката ми и разбрах, че ще ме държи здраво. Но не се притеснявах. Той спеше дълбоко, като Джейми.
Докато вървяхме през тъмната стая, почувствах нечии очи на гърба си, но не знаех кой ме гледаше. Оставаха ми само още няколко неща да свърша. По – точно три. Три последни задачи, които трябваше да завърша.
Първо, да ям. Не исках да оставям тялото на Мел да изпитва глад. Освен това, от момента, в който аз бях тръгнала на обиколки, храната беше станала по – добра. Вече очаквах с нетършение времето за хранене, и не ми се налагаше да понасям храната като в началото. Накарах Иън да отиде за храната и да ми я донесе на полето, където се скрих между наполовина порастналите стъбла на пшеницата, които бяха заместили обраната реколта от царевица. Казах на Иън истината, за да ми помогне: избягвах Джейми. не исках Джейми да се плаши заради решението ми. На него щеше да му е по – трудно, отколкото на Джаред или Иън – те двамата заемаха само по една страна. Докато Джейми обичаше и двете ни; той щеше да е много по – дълбоко наранен. Иън не се опита да спори с мен. Нахранихме се мълчаливо, ръката му стоеше здраво увита около кръста ми.
Второ, да отида да видя Съни и Джоди. Очаквах да видя три блестящи крио – капсули на бюрото на Док, и останах изненадана, когато открих че там бяха само двете с Лечителите. Док и Кайл се въртяха над кушетката, където Джоди лежеше неподвижна. Бързо се запътих към тях, готова да попитам къде е Съни, но когато се приближих достатъчно, видях Кайл да държи в ръцете си заета капсула.
- Трябва да си нежен с това, - измърморих.
Док държеше китката на Джоди и броеше. Устните му се свиха, когато чу гласа ми, и му се наложи да започне отначало.
- Да, Док ми каза, - отговори Кайл, без погледа му да се отмества от лицето на Джоди. Тъмни синини се бяха образували по лицето ми. Да не би носът му отново да беше счупен? – Внимателен съм. Просто... не искам да я оставям сама там. Тя беше толкова тъжна и толкова... сладка.
- Сигурна съм, че би го оценила, ако знаеше.
Той кимна, още загледан в Джоди.
- Има ли нещо, което да правя тук? Има ли нещо, с което да помогна?
- Говори й, повтаряй името й, говори й за неща, които си спомня. Дори може да спеменеш Съни. Това помогна с гостоприемничката на Лечителката.
- Манди, - поправи ме Док. – Каза, че не е съвсем точно, но е доста близко.
- Манди, - повторих. Не че ми се налагаше да го запомня. – Къде е тя?
- С Труди – тя свърши чудесна работа. Оказа се перфектната за случая. Мисля, че я заведе да спи.
- Това е добре. Манди ще се оправи.
- Надявам се. – Док се усмихна, но усмивката не промени много мрачното му изражение. – Имам много въпроси към нея.
Погледнах към малката жена – още не ми се вярваше, че е по – възрастна от тялото, което обитавах. Лицето й беше отпуснато и празно. Малко ме плашеше – тя беше толкова жизнена, когато Съни беше вътре в нея. Щеше ли Мел...?
„Още съм тук.”
„Зная. Ти ще си добре.”
„Като Лейси.” Тя трепна, аз също.
„Никога като Лейси.”

Докоснах нежно ръката на Джоди. Донякъде тя беше като Лейси. С маслинената си кожа, черната коса и дребничкото тяло. Можеха да са сестри, с изключение на това, че сладкото, плахо лице на Джоди никога нямаше да изглежда толкова отблъскващо. Кайл беше изтощен, въпреки че продължаваше да държи ръката й.
- Ето така, Кайл, - казах и погалих ръката й. – Джоди? Джоди, чуваш ли ме? Кайл те очаква, Джоди. Той се забърка в доста неприятности, за да те доведе тук – всички, които го познават, искат да го пребият до припадък. – Усмихнах се криво на огромния мъж и устните му се извиха в ъгълчетата, въпреки че той не погледна към мен и не видя усмивката ми.
- Не че си изненадана да го чуеш, - каза Иън зад мен. – Кога не е било така, а, Джоди? Хубаво е да те видя отново, скъпа. Въпреки че се чудя дали и ти изпитваш същото. Сигурно си си починала добре далеч от този идиот за известно време.
Кайл не беше забелязал, че брат му е там, стиснал ръката ми като менгеме, докато Иън не заговори.
- Естествено че си споняш Иън. Никога не успя да ме настигне, но продължи да опитва. Хей, Иън, - каза Кайл, без да отмества очи нито за миг, - имаш ли да ми казваш нещо?
- Не съвсем.
- Чакам извинение.
- Продължавай да чакаш.
- Можеш ли да повярваш, че той ме ритна в лицето, Джодс? Без причина.
- На кого му е нужно извинение, а, Джоди?
Закачките между братята бяха странно приятни. Присъствието на Джоди ги караше да изглеждат лековати и дразнещи. Нежни и забавни. От това бих се събудила. Ако бях на нейно място, вече щях да се смея.
- Продължавай, Кайл, - измърморих. – Точно така. Тя ще се свести.
Щеше ми се да имам възможност да се срещна с нея, да видя какво представлява. Можех да си представя единствено изражението на Съни. Какво ли щеше да е за всички наоколо, когато срещнеха Мелани за пръв път? Дали тя щеше да им изглежда по същия начин, без никаква разлика? Дали те наистина щяха да осъзнаят, че аз съм си отишла или просто Мелани щеше да заеме моята роля? Може би щяха да я намерят напълно различна. Може би щеше да им се наложи да свикват отново с нея. Може би тя щеше да пасне на мястото си по начин, по който аз не успях. Представих си я, или по – точно мен, сред тълпа от приятелски настроени лица. Прредставих си ни със Свобода на ръце и как всички онези хора, които никога не ми се довериха, да ни се усмихват приветливо.
Защо мисълта напълни очите ми със сълзи? Отлкова жалка ли бях?
„Не”, увери ме Мел. „Ще им липсваш – разбира се, че ще им липсваш. Всички невероятно хора тук ще почувстват загубата ти.”
Изглежда най – накрая беше приела решението ми.
„Не съм го приела”, възпротиви се тя. „Просто не виждам никакъв начин да те спра. И усещам колко близко е краят. Аз също съм уплашена. Не е ли смешно? Напълно съм ужасена.”
„Ставаме две.”
- Скит? – каза Кайл.
- Да?
- Съжалявам.
- Ъм... защо?
- Задето се опитах да те убия, - каза той с раен тон. – Предполагам, че съм грешал.
Иън ахна.
- Моля те, кажи ми че имаш някакво записващо устройствяо, Док.
- Мне. Съжалявам, Иън.
Иън поклати глава.
- Този момент трябва да бъде запечатан. Никога не съм си мислил, че ще доживея деня, в който Кайл О’Шиа ще признае, че е сбъркал. Хайде, Джоди. Това трябва да те шокира и да се събудиш.
- Джоди, мила, не искаш ли да ме защитиш? Кажи на Иън, че никога преди не съм грешил. – Той се ухили.
Това беше страхотно. Да разбера, че съм приета от Кайл, преди да си отида. Не бях очаквала толкова много. Нямаше какво повече да сторя тук. Нямаше смисъл да отлагам. Джоди или щеше да се свести, или нямаше, но независимо от изхода, нищо не можеше да промени начертания ми път.
Така че пристъпих към последната си задача: да излъжа. Отдръпнах се от кушетката, поех дълбоко дъх и протегнах ръце.
- Изморена съм, Иън, - казах.
Наистина ли беше лъжа? Не прозвуча толкова фалшиво. Денят беше много, много дълъг, моят последен ден. Осъзнах, че бях будувала цялата нощ. Не бях спала от последната ни обиколка; сигурно бях изтощена. Иън кимна.
- Обзалагам се, че си. Остана ли будна до Леч – до Манди цялата нощ?
- Аха, - прозях се.
- Лека вечер, Док, - каза Иън, бутайки ме към изхода. – Успех, Кайл. Ще се върнем сутринта.
- Лека, Кайл, - измрънках. – До скоро виждане, Док.
Док се загледа в мен, но Иън беше с гръб към мен, а Кайл бе втренчен в Джоди. Отвърнах на погледа на Док с готовност. Иън и аз закрачихме през черния тунел, без да говорим. Бях доволна, че не е в настроение за разговор. Нямаше да мога да се концентрирам върху думите си. Стомахът ми се преобръщаше непрекъснато.
Бях приключила, всичкитеми задачи бяха изпълнени. Само трябваше да изчакам малко и да не заспивам. Както бях изморена, не мислех, че ще ми представлява проблем. Сърцето ми подскачаше, сякаш юмрук удряше ребрата ми отвътре. Без повече протакане. Трябваше да се случи тази вечер и Мелани беше наясно. Случилото се днес с Иън ясно ми беше показало това. Колкото по – дълго останех, толкова повече сълзи, спорове и битки щях да причиня. И шансът аз или някой друг да се изтърве и Джейми да научи ставаше по – голям. Нека Мел му обясни, след като всичко стане факт. Така би било по – добре.
„Много ти благодаря”, помисли си Мелани; думите й преминаха бързо като пламък, страха й бе примесен със сарказъм.
„Съжалявам. Нали не си много против?”
Т въздъхна. „Как мога да съм против? Ще направя всичко, което ме помолиш, Скит.”
„Грижи се за тях вместо мен.”
„Така или иначе ще го правя.”
„И за Иън също.”
„Ако ми позволи. Имам усещането, че няма да ме хареса много.”
„Дори и да не ти позволи.”
„Ще направя каквото мога за него, Скит. Обещавам.”
Иън спря в копридора пред червената и синята врати, водещи към стаята му. Вдигна вежди и аз кимнах. Нека си мислеше, че още се криех от Джейми. въпреки че и това беше истина. Иън плъзна настрани червената врата и аз се строполих направо на матрака отдясно. Свих се и кръстосах треперещите си ръце пред препускащото сърце, опитвайки се да ги скрия зад коленете си. Иън се сви зад мен, придържайки ме близо до гърдите си. Това трябваше да е добре – знаех, че щеше да заспи дълбоко и да се разпростре на леглото – с изключение на факта, че усещаше трепереното ми.
- Всичко ще се нареди, Скит. Зная, че ще намерим решение.
- Наистина те обичам, Иън. – Това бе единственият начин, по който да му кажа сбогом. Единственият начин, който щеше да приеме. Знаех, че по – късно щеше да си спомни и да разбере. – С цялата си Душа те обичам.
- И аз истински те обичам, моя Скитнице.
Той притисна лицето си към мен, устните му откриха моите, целуна ме бавно и нежно, и разтопената скала бавно потъна в мрака в центъра на земята, докато треперенето ми не се забави.
- Спи, Скит. Остави всичко за утре. И се наслади на нощта.
Кимнах, придвижих лицето си към неговото и въздишка се изтръгна от гърдите ми.
Иън също беше изморен. Не се наложи да чакам дълго. Загледах се в тавана – виждах как звездите се движат над пукнатините в него. Сега можех да видя три звезди, въпреки че преди дбяха само две. Гледах ги как примигат и пулсират през черния небосвод. Не ме зовяха. Нямах желание да се присъединя към тях. една по една ръцете на Иън се изплъзнаха от тялото ми. той се обърна по гръб, мърморейки насън. Не посмях да чакам повече; толкова много исках да остана ,да заспя до него и да си открадна още един ден. Помръднах се предпазливо, но нямаше опасност да го събудя. Дишането му беше тежко и разно. Нямаше да отвори очи до сутринта. целунах гладкото му чело, после се надигнах и плъзнах вратата. Не беше много късно и пещерите още не бяха празни. Наоколо се разнасяха гласове, странно отекващи незнайно откъде. Не видях никого, докато не се озовах в голямата пещера. Джофри, Хийт и Лили се връщаха от кухнята. Сведох поглед надолу, въпреки че се зарадвах, че видях Лили. За краткия поглед, който си позволих да отправя към тях, поне видях, че вървеше с изправен орамене. Лили беше корава. Като Мел. Щеше да го преодолее.
Побързах по южния коридор, облекчена, че мрака ме скри от погледите на хората. Облекчена и ужасена. Сега наистина всичко свърши.
„Толкова съм изплашена”, изскимтях.
Преди Мелани да може да отговори, тежка ръка се стовари върху рамото ми от мрака зад мен.
- Отиваш ли някъде?

Бях толков наранена, че изпищях от ужас; разтревожих се, защото писъкът ми прозвуча по – скоро като писукане.
- Съжалявам! – ръцете на Джаред обгърнаха ръцете ми успокояващо. – Съжалявам. Не исках да те плаша.
- Какво правиш тук? – настоях, все още без дъх.
- Следвам те. Всъщност те следя цялата вечер.
- Ами престани тогава.
Усетих, че се поколеба, но ръката му не помръдна. Измъкнах се от нея, но той ме улови за китката. Хватката му беше здрава; нямаше да мога лесно да се откъсна.
- Отиваш при Док ли? – попита, без във въпроса му да прозвучи объркване. Очевидно не говореше за приятелско посещение.
- Разбира се, - изсъсках, за да не чуе паниката в гласа ми. – Какво друго мога да сторя след днешния ден? Нещата няма да се подобрят. И не Джеб е този, който трябва да вземе решението.
- Зная. На твоя страна съм.
Ядосах се, че думите му още имаха силата да ме наранят и да напълнят очите ми с парещи сълзи. Опитах се да мисля за Иън – той беше опората, подобно на Кайл, който се беше превърнал в такава за Съни – но ми беше трудно, когато ръката на Джаред ме докосваше и усещах аромата му. Все едно се опитвах да чуя гласа на цигулка, докато всички ударни инструменти гърмяха наоколо...
- Тогава ме пусни, Джаред. Махай се. Искам да съм сама. – Думите излезнаха яростно, бързо и отсечено от устата ми. Беше ми лесно да чуя как звучат, защото не бяха лъжи.
- Трябва да дойда с теб.
- Скоро ще си върнеш Мелани, - прекъснах го. – Моля те само за няколко минути, Джаред. Дай ми поне това.
Замълчахме; той не отмести ръката си.
- Скит, ще те придружа.
Сълзите преляха. Бях благодарна за тъмнината наоколо.
- Не чувстваш, че трябва да дойдеш с мен, - прошепнах. – Така че няма смисъл.
Разбира се, че не трябваше да се позволява на Джаред да присъства. Можеше да се вярва само на Док. Само той ми беше дал обещание. И аз нямаше да напусна тази планета. Нямаше да живея като Делфин или Цвете, скърбейки за любимите, които съм изоставила и които щяха да са мъртви, преди отново да отворя очи – ако изобщо щях да имам очи. Това беше моята планета и те нямаше да ме накарат да я напусна. Щях да остана в пръстта, в тъмната пещера с моите приятели. Щях да лежа в човешки гроб, подхождащ на човека, в който се бях превърнала.
- Но, Скит, аз... Има толкова много неща, които трябва да ти кажа.
- Не искам твоята признателност, Джаред. Повярвай ми.
- Какво искаш? – прошепна с накъсан и задавен глас. – Ще ти дам всичко.
- Грижи се за семейството ми. Не позволявай другите да ги убият.
- Естествено, че ще се грижа за тях, - той някак пренебрегна молбата ми. – Имам предвид ти. Какво мога да ти дам?
- Не мога да взема нищо с мен, Джаред.
- Дори и спомен ли, Скит? Какво искаш?
Избърсах сълзите си със свободната ръка, но на мястото им бързо се появиха други. Не, не можех да взема със себе си дори спомен.
- Какво мога да ти дам, Скит? – продължаваше да настоява.
Вдишах дълбоко и се опитах да запазя гласа си спокоен.
- Излъжи ме, Джаред. Кажи ми, че искаш да остана.
Този път не се поколеба. Ръцете му се увиха около мен и грижливо ме придърпаха към гърдите му. Притисна устни към челото ми и усетих как дъха му размърда косата ми, когато проговори. Мелани спря да диша. Стараеше се да стои настрана и да ми даде пълна свобода в последните ми минути. Може би се страхуваше, че ще чуе лъжите. Нямаше да иска този спомен, когато си отидех.
- Остани тук, Скит. С нас. С мен. Не искам да си отиваш. Моля те. Не мога да си представя да те няма. Не мога. Не зная как да... как да... – Гласът му се пречупи.
Беше изкусен лъжец. И сигурно вярваше много в мен, за да изрече тези думи. Отпуснах се в прегръдките му за момент, но усещах как времето ме притиска. Времето ми изтече.
- Благодаря ти, - прошепнах и опитах да се отскъбна.
Ръцете му се стегнаха по – здраво около мен.
- Не съм приключил.
Лицата ни бяха само на сантиметри едно от друго. Той скъси разстоянието и дори тук, на прага на последните ми глътки въздух на тази планета, не можех да се сдържа и да не отвърна. Като бензин и открит пламък – отново избухнахме.
И въпреки всичко не беше същото. Усетих го. Това беше за мен. Той шепнеше моето име, когато прегръщаше тялото – и мислеше за това тяло като за мое, мислеше за мен. Усещах разликата. За момент бяхме само ние, само Скитница и Джаред, и двамата горяхме. Никой преди не ме бе лъгал по – добре от начина, по който Джаред ме заблуждаваше с тялото си през последните ми минути и бях благодарна за това. Не можех да отнеса спомена за мен, защото нямаше да ходя никъде, но поне болката от наближаващия край намаля. Повярвах на лъжата. Повярвах, че ще му липсвам толкова много, че дори част от щастието му ще бъде помрачено. Не биваше да искам нещо подобно, но се чувствах по – добре, като вярвах. Не можех да пренебрегна времето и отброяването на последните секунди. Дори и разгорещена, чувствах как ме завличат надолу по тъмния коридор. Можех да усетя как ме засмукват и ме отвецдат далеч от топлината и чувствата. Успях да откъсна устните си от неговите. Дишахме тежко в мрака, а дъхът ни пареше лицето на другия.
- Благодаря ти, - повторих.
- Чакай...
- Не мога. Не мога... да понеса повече. Разбра ли?
- Разбрах, - прошепна той.
- Искам само още едно нещо. Нека го направя сама. Моля те.
- Ако... ако си сигурна, че това искаш... – Той прекъсна несигурно изречението.
- Нуждая се от това, Джаред.
- Тогава ще остана тук, - каза с прегракнал глас.
- Ще пратя Док да те доведе, когато приключи.
Ръцете му още ме държаха е прегръдките му.
- Знаеш, че Иън ще се опита да ме убие, защото съм ти позволил да го направиш, нали? Може би трябва да го оставя. И Джейми. Никога няма да прости нито на теб, нито на мен.
- Точно сега не мога да мисля за тях. Моля те. Пусни ме.
Бавно, с осезаемо нежелание, което стопли малка част от студената празнина в тялото ми, Джаред отпусна ръцете си.
- Обичам те, Скит.
Въздъхнах.
- Благодаря, Джаред. Знаеш колко много те обичам. С цялото си сърце.
Душа и сърце. В моя случай не беше съвсем същото. Прекалено дълго бях разделена. Време беше пак да стана едно цяло, завършена личност. Дори и това да изключваше мен от цялото.
Минаващите секунди ме приблизаваха към края. Почувствах студ, когато той вече не ме прегръщаше. И с всяка стъпка, която ме отвеждаше далеч от него, ми ставаше по – студено. Всичко, разбира се, беше само плод на въображението ми. Лятото не беше си отишло. И за мен винаги щеше да остане така.
- Какво става, когато тук завали дъжд, Джаред? – прошепнах. – Къде спят хората?
Отне му време да отговори, и чух гласа му да се дави от сълзите.
- Ние... – Преглътна. – Ние се местим в стаята за игри. Всички спят заедно там.
Кимнах. Зачудих се каква е атмосферата. Неловка, с всички тези конфликтни личности? Или беше забавно? Промяна? Като купон с преспиване?
- Защо? – тихо попита той.
- Само исках да си го... представя. Как би било. – Животът и любовта щяха да продължат начертания си път. Дори и факта, че това щеше да се случи скоро без моето присъствие, ме накара да се усмихна. – Сбогом, Джаред. Мел каза, че скоро ще се видите.
„Лъжкиня.”
- Почакай... Скит...

Побягнах надолу по тунела, далеч от него и от неговите благородни лъжи, които можеха да ме убедят да не го правя. Зад мен не се чуваше нито звук. Неговата болка не ме нарани така, както болката на Иън. За Джаред тя скоро щеше да приключи. Радостта му беше само на минути разстояние. Щастливият край.
Стори ми се, че южния тунел е само няколко метра по – дълъг от обичайното. Видях яркия фенер, горящ пред мен, и разбрах, че Док ме чака. Пристъпих в стаята, която винаги ме плашеше, с увиснали рамене. Док беше приготвил всичко. В тъмния ъгъл видях две кушетки, долепени една до друга, и Кайл хъркаше на едната, преметнал ръка през неподвижното тяло на Джоди, лежащо на другата. Другата му ръка все още държеше капсулата на Съни. На нея щеше да й хареса гледката. Искаше ми се да има начин да й кажа.
- Здрасти, Док, - гласът ми беше само шепот.
Той вдигна поглед от масата, на която подреждаше лекарствата. По лицето му се стичаха сълзи. И изведнъж добих кураж. Сърцето ми заби с нормалния си ритъм. Дишането ми се успокои и стана дълбоко и равно. Най – трудната част беше минала. И преди бях правила това. Много пъти. Затварях очи и си отивах. Въпреки че винаги бях наясно, че ще се събудя с нови. Но ми беше познато. Нямаше от какво да се страхувам.
Седнах на едната кушетка. Протегнах се, взех Без Болка със спокойните си ръце и отворих капака. Поставих малкото листче на езика си и го оставих да се разтвори. Не почувствах промяна. Защото този път не изпитвах болка. Не и физическа.
- Кажи ми нещо, Док. Как е истинското ти име?
Исках отговори на всички малки загадки, преди да настъпи края. Док се напрегна и изтри очите си с опакото на ръцете си.
- Юстас. Наследствено име, а моите родители бяха наистина жестоки хора.
Засмях се и въздъхнах.
- Джаред чака в голямата пещера. Обещах, че ще му кажеш, когато всичко приключи. Само изчакай докато аз – докато аз... спра да мърдам, става ли? Защото тогава ще е твърде късно и той няма да може да направи нищо по въпроса и да промени решението ми.
- Не искам да го правя, Скит.
- Зная. И съм ти благодарна, Док. Но държа да спазиш обещанието си.
- Моля те.
- Не. даде ми дума. Аз изпълних своята част, нали?
- Да.
- Тогава и ти направи каквото си обещал. Искам да отида при Уолт и Уес.
Слабото му лице се опитваше да подтисне риданието.
- Ще те... боли ли?
- Не, Док, - излъгах го. – Няма да усещам нищо.
Чаках да настъпи еуфорията, и заради приетата доза Без Болка всичко наоколо да заблести като предния път. Но още не чувствах никаква разлика. Може би в крайна сметка не се дължеше на Без Болка – а на факта, че се чувствах обичана. От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка. Легнах на кушетката по корем и обърнах лице към него.
- Приспи ме, Док.
Бутилката се отвори. Чух как напои плата в ръката си с течността.
- Ти си най – благородното и най – чистото същество, което някога съм срещал. Вселената ще е по – мрачна без теб, - прошепна той.
Това бяха надгробните слова, които щеше да изрече, моята епитафия, и бях благодарна, че можах да ги чуя сега.
„Благодаря ти, Скит. Сестрице. Никога няма да те забравя.”
„Бъди щастлива, Мел. Наслаждавай се на всичко. Оцени всяко нещо вместо мен.”
„Ще го направя”, обеща ми тя.
„Сбогом”, казахме двете едновременно.
Ръката на Док притисна нежно плата към лицето ми. вдишах дълбоко, без да обръщам внимание на плътната, неприятна миризма. Поех още една глътка въздух и видях отново трите звезди. Те ме зовяха; пускаха ме, оставяха ме в черната вселена, която бях кръстосвала толкова много пъти. Потънах в тъмнината, която, странно, но ставаше все по – ярка и по – ярка. Всъщност не беше черно, а синьо. Топло, искрящо синьо... Заплувах в синевата без да се страхувам.

Началото можеше да бъде почувствано като край. Бях предупредена. Но този път края беше най – голямата изненада. Най – голямата през всичките ми девет живота. По – голяма от това да скоча в асансьорна шахта. Не очаквах да имам спомени, да мисля. що за край беше това?
Слънцето залязва – всичко наоколо е с розов отблясък, и ме кара да мисля за приятелката си... какво ли би било нейното име тук? Нещо, свързано с... вълнички? Вълнички и още вълнички. Тя беше красиво Цвете. Цветята са толкова безжизнени и скучни. Въпреки това миришат божествено. Миризмите са най – хубавата част от това място.
Стъпки зад мен. Дали Витаещ в Облаците отново ме следи? Нямам нужда от яке. Тук е горещо – най – после – и искам да почувствам въздуха с кожата си. Няма да поглеждам към нея. Може би ще си помисли, че не я чувам и ще се прибере вкъщи. Тя е толкова грижовна към мен, но аз съм почти порастнала. Не може да се отнася майчински към мен завинаги.
- Извинете ме? – каза някой, не познавам гласа.
Обръщам се да я погледна, но не познавам и лицето й. Тя е красива. Лицето от спомена ме връща към мен самата. Това беше моето лице! Но не си спомням това...
- Здрасти, - казвам.
- Здравей. Казвам се Мелани. – Тя ми се усмихва. – Тъкмо пристигнах в града и... мисля, че се изгубих.
- О! Къде искате да отидете? Ще ви заведа. Нашата кола е точно зад...
- Не, не е честно. Излезнах да се разходя, а сега не мога да открия улица „Бекър”.
Тя е нова съседка – колко приятно. Обичам новите приятели.
- Много близо сте, - отвръщам. – Точно зад втората пресечка нагоре по този път, но може да минете направо през алеите оттук. Те ще ви отведат направо там.
- Бихте ли ми показали? Съжалявам, как беше вашето име?
- Разбира се! Аз съм Венчелистчета Отворени към Луната, но моето семейство обикновено ме нарича Вени. А вие откъде сте, Мелани?
Тя се усмихва.
- Имате предвид Сан Диего или Пеещия Свят, Вени?
- И двете. – И аз се усмихвам. Харесвам усмивката й. – Има два Прилепа на тази улица. Те живеят в жълтата къща с боровете отпред.
- Трябва да ги поздравя, - мърмори тя, но гласът й звучи променен, напрегнат. Тя гледа към алеите, скрити в полумрака, сякаш очаква да види някого там.
И ето че там има нещо. Двама души, мъж и момче. Момчето прокарва ръка през дългата си черна коса и изглежда изнервено. Може би и той се притеснява, защото се е загубил. Красивите му очи са широко отворени и развълнувани. Мъжът е много спокоен. Джейми. Джаред. Сърцето ми препуска, но усещането е толкова странно, нередно. Прекалено леко и... пърхащо.
- Това са моите приятели, Вени, - казва ми Мелани.
- О! О, здравейте. – Подавам ръка към мъжа – той стои най – близо.
Той се протяга към ръката ми и захвата му е толкова вилен. Дърпа ме напред, точно до тялото си. Не ми се струва редно. Не ми харесва. Сърцето ми бие по – бързо и се страхувам. Никога преди не съм била толкова уплашена. Не разбирам. Ръцете му се преместват към лицето ми и аз въздъхвам. Вдишвам изпаренията, идващи от дланта му. Сребрист облак с аромат на малини.
- Ка... – каня се да попитам, но вече не ги виждам. Не виждам нищо...
Вече няма нищо.
- Скит? Чуваш ли ме, Скит? – викаше ме позна тглас.
Това не беше правилното име... нали? Ушите ми не реагират, но нещо вътре в мен го прави. Не бях ли аз Венчелистчета Обърнати към Луната? Вени? Това ли беше? И то не ми се струва вярно. Сърцето ми бие бързо, но то е като отзвук на страха от спомена ми. Образът на жена с прошарена червена коса и топли зелени очи изпълва главата ми. Къде беше майка ми? Но... тя не беше моята майка, нали? Звук, нисък глас, който се разнася около мен.
- Скит. Върни се. Няма да те пуснем.
Гласът е познат и същевременно не е. Звучи като... мен? Къде беше Венчелистчета Обърнати към Луната? Не мога да я открия. Само хуляди празни спомени. Къща, пълна със снимки, но без обитатели.
- Използвай Събуждане, - казва някой. Не разпознавам гласа.
Нещо погали лицето ми, леко като докосването на мъгла. Познавах аромата. Миришеше на грейпфрут. Поех си дълбоко въздух и съзнанието ми внезапно се избистри. Усещах, че лежа... но не беше редно. Не бях напълно... себе си. Чувствах се смалена. Ръцете ми бяха по – топли от останалата част от тялото ми, защото някой ги държеше. Бяха стиснати между големи ръце, които ги покриваха целите. Миришеше странно – на застояло и на плесен. Спомних си миризмата... но със сигурност никога през живота си не бях я подушвала. Не виждах нищо освен приглушена червена светлина – такъв беше цветът на клепачите ми отвътре. Исках да ги отворя и започнах да изпробвам мускулите, за да открия кои точно са нужни за това.
- Скитнице? Всички те чакаме, скъпа. Отвори очи.
Този глас, този топъл дъх до ухото ми, беше дори по – познат. Странно усещане се разля във вените ми, когато чух звука. Чувство, което никога преди не бях изпитвала. Звукът ме накара да затая дъх и пръстите ми трепнаха. Исках да видя лицето, на което принадлежеше гласа. Някакъв цвят премина през съзнанието ми – цвят, който ми напомняше за много далечен живот – искрящо, ярко синьо. Цялата ми вселена стана ярко синя...
Най – накрая си спомних името си. Да, така беше. Скитница. Аз бях Скитница. А също и Скит. Усетих леко докосване по лицето ми – нещо горещо се притисна към устните ми, към клепачите ми. А, ето къде били те. Сега, когато ги открих, можех да ги накарам да примигват.
- Тя се събужда! – някой изкрещя развълнувано.
Джейми. джейми беше тук. Сърцето ми отново запърха. Отне ми един кратък миг очите ми да се фокусират. Синьото, което пробождаше очите ми, не беше редно – твърде бледо, твърде размито. Не беше синьото, което исках. Ръка докосна лицето ми.
- Скитнице?
Погледнах към мястото, откъдето идваше звука. Движението на главата и на врата ми ми се стори толкова странно. Не бях свикнала и същевременно имах усещането, че винаги съм го правила. Търсещите ми очи откриха синьото, което желаех. Сапфир, снях и полунощ.
- Иън? Иън, къде съм? – Звученето на гласа, излизащ от гърлото ми, ме изплаши. Толкова високо и вибриращо. Познат глас, но не ми принадлежеше. – Коя съм аз?
- Ти си ти, - каза ми Иън. – И си точно там, където ти е мястото.
Издърпах една от ръцете си от дланите на гиганта, който ги държеше. Понечих да докосна лицето си, но нечия ръка се протегна към мен и аз замръзнах. Протегнатата ръка също се спря над мен. Опитах отново да помръдна ръката си, за да се защитя, но това накара и ръката над мен да се раздвижи. Започнах да треперя и ръката също потръпна. Ох. Отворих и затворих ръката, като внимателно я наблюдавах. Това моята ръка ли беше, това тъничко нещо? Тоа беше ръката на дете, с изключение на дългите розово – бели нокти, които бяха оформени идеално, с перфектна извивка. Кожата беше светла, със странен сребрист оттенък, напълно несъвместим, и с разпръснати златисти лунички. Комбинацията от сребристо и златно върна в съзнанието ми образа: в главата си виждах лице, отразено в огледало. Обстановката от спомена ме разтърси за момент, защото не бях свикнала с толкова много удобства и в същото време не познавах нищо друго освен цивилизования свят. Красива тоалетна масичка със всякакви воланчета и деликатни неща по нея. Изобилие от изящни бутилчици, пълни с ароматите, които обичам – които обичам или които тя обича – толкова много. Орхидея в саксия. Няколко сребърни гребена за коса. Голямото кръгло огледало беше обградено с рамка от метални рози. Лицето в огледалото беше обло, но не прекалено овално. Малко. Кожата на лицето имаше същия сребрист оттенък – сребрист като лунната светлина – като ръката, и около носа имаше стотици златисти лунички. Големи сиви очи, сребристия оттенък, свидетелстваш за присъствието на Душата, леко блещукаше зад мекия цвят, ограден от извити златни мигли. Бледи розови устни, пълни и закръглени, като на бебе. Малки, но бели зъби зад тях. тръпчинка на брадичката. И навсякъде, навсякъде златни, вълнисти коси, обграждащи лицето ми като ярък ореол, които падат тежко надолу.
Моето лице или нейното лице? Това беше перфектното лице за Нощно Цвете. Идеалната трансформация от Цвете в човек.
- Къде е тя? – попитах с високия си, писклив глас. – Къде е Вени? – Отсъствието й ме плашеше. Никога преди не бях виждала по – беззащитно същество от това полу – дете с лице, огряно от лунната светлина и с коси като слънце.
- Тя е точно тук, - увери ме Док. – Сложена в капсулата и готова за път. Помислихме, че би могла да ни кажеш кое е най – подходящото място, където да я пратим.
Погледнах по посока на гласа му. Когато го видях да стои под слънчевата светлина, с капсула в ръце, спомени от предишния ми живот нахлуха в съзнанието ми.
- Док! – изстенах с тънък, крехък гласец. – Док, ти обеща! Зарече се, Юстас! Защо? Защо наруши думата си?
Докосна ме лек спомен за нещазтие и болка. Това тяло никога преди не беше изпитвало подобна агония. И сякаш се дърпаше далеч от острата болка.
- Дори и мъжете на честта понякога се огъват под натиска, Скит.
- Натиск, - друг ужасяващо познат глас каза с насмешка.
- Бих казал, че опрян в гърлото нож се брои за натиск.
- Знаеш, че не бих го използвал наистина.
- Това не го зная. Ти беше доста убедителен.
- Нож? – тялото ми затрепера.
- Шшш, сега всичко е наред, - измърмори Иън. Дъхът ми разпиля кичур златна коса около лицето ми и аз отместих косъмчетата – обичаен жест. – Наистина ли си мислеше, че ще ни изоставиш така? Скит! – Той въздъхна, но въздишката му беше радостна.
Иън беше щастлив. Прозрението внезапно накара притеснението ми да намалее, и така го понасях по – леко.
- Казах, че не искам да съм паразит, - прошепнах.
- Пуснете ме да мина, - нареди старият ми глас. И тогава видях лицето си, силно, със загоряла от слънцето кожа, с правите линии на черните вежди над бадемовите очи с цвят на лешник, с високите изострени скули... Видях го наопаки, не като отражение, както го виждах преди. – Слушай, Скит. Зная какво точно не искаш да бъдеш. Но ние сме хора и сме егоисти, и не винаги постъпваме правилно. Няма да те пуснем да си идеш. Приеми го.

Начинът, по който говореше, интонацията, а не самия глас, върнаха в съзнанието ми тихите разговори, които водех с моята сестра в главата ми.
- Мел? Мел, ти си добре!
Тя се усмихна, наведе се и ме прегърна през рамо. Беше по – голяма, отколкото си спомнях.
- Разбира се, че съм. Не беше ли това смисълът на разигралата се драма? И ти също ще се оправиш. Не се държахме като глупаци. Не грабнахме просто първото тяло, което видяхме.
- Нека аз да й кажа, нека аз! – Джейми се провря зад Мел. Около кушетката започна да става пренаселено. Тя се заклати нестабилно.
Хванах ръката му и я стиснах. Почувствах ръцете си много слабички. Дали той изобщо щеше да усети натиска?
- Джейми!
- Здрасти, Скит! Страхотно, нали? Сега си по – малка от мен! – Той се ухили триумфиращо.
- Но все още по – възрастна. Аз съм почти на... – Спрях внезапно, сменяйки ненадейно посоката. – Рожденният ми ден е след две седмици.
Можеше да съм дезориентирана и объркана, но не бях глупава. Преживяванията на Мелани не бяха отишли на вятъра; бях си извадила поука от тях. Иън беше не по – малко благороден от Джаред и аз нямах намерение да премина през разочарованието, което беше изпитала Мелани. Така че излъгах, давайки си няколко години отгоре.
- Ще стана на осемнадесет.
С ъгълчето на окото си видях как Мелани и Иън се сковаха изненадано. Това тяло изглеждаше много по – малко от истинската си възраст, почти на седемнадесет.
Заради мъничката заблуда и претенциите на моя партньор осъзнах, че оставам тук. Че ще бъда с Иън и моето семейство. Гърлото ми се сви, сякаш набъбна странно отвътре. Джейми ме погали по лицето и привлече вниманието ми. Изненадах се колко голяма ми се стори ръката му върху бузата ми.
- Позволиха ми да присъствам на обиколката, докато ти търсят тяло.
- Зная, - измрънках. – Спомням си...Е, Вени си спомня ,че те е видяла там. – Загледах се в Мел, която све рамене.
- Опитахме се да не я плашим, - каза Джейми. – Тя изглеждаше прекалено... чуплива, ако ме разбираш. И мила. Ние заедно я избрахме, но аз трябваше да взема крайното решение! Виждаш ли, Мел каза, че трябва да изберем някое младо момиче – някоя, която да има по – дълъг живот пред себе си като Душа. Но не прекалено млада, защото тя знаеше, че не би искала да си дете. А после Джаред хареса това лице, защото според него никой никога не би посмял да се усъмни в него. Ти изобщо не изглеждаш опасна. Напротив – външният ти вид е пълна противоположност на опасния. Джаред каза, че всеки, който те види, инстинктивно ще иска да те защити, нали Джаред? Но аз имах последната дума, защото търсех някоя, която да прилича на теб. И си помислих, че това тяло и лице приличат на теб. Защото тя изглеждаше като ангел, а ти си такава. И много красива. Знаех, че ще си красива. – Джейми се узмихна широко. – Иън не дойде. Той остана тук с теб – каза, че не се интересува как ще изглеждаш. Нямаше да позволи на никой друг да пипне с пръст капсулата ти, дори на мен и на Мел. Но този път Док ми позволи да гледам. Беше страхотно, Скит. Не зная защо не ми даваше да гледам преди. Въпреки че не ми позволиха да им помогна. Иън не даде на никой да те докосне.
Иън стисна ръката ми и се наведе, като ми прошепна нещо. Гласът му беше толкова нисък, че само аз успях да го чуя.
- Държах те в ръката си, Скитнице. И ти беше изключително красива.
Очите ми се насълзиха и подсмръкнах.
- Харесва ти, нали? – попита Джейми с леко разтревожен глас. – Вече не си луда? Няма никой в главата ти, нали?
- не, не съмм, - прошепнах. – И аз – аз не откривам никого тук. Само спомените на Венчелистчета Обърнати към Луната. Вени е била тук от... Не си спомням момент, в който да не е била тук. Не си спомням никакво друго име.
- Ти не си паразит, - каза равнодушно Мелани, докосна косата ми, издърпа леко един кичур и остави златото да се плъзне между прустите й. – Това тяло не принадлежи на Вени, но в същото време няма никой друг, който да си го поиска обратно. Изчакахме, за да се уверим, Скит. Опитвахме се да я събудим толкова дълго, колкото се опитвахме да събудим и Джоди.
- Джоди? Какво стана с Джоди? – изчуруликах и лекото ми гласче се извиси, като на птичка, изпълнено с нетърпение. Опитах се да стана и Иън ме повдигна – не направи сериозно усилие, за да премести малкото ми тяло, - и ми помогна да седна, като ме подкрепяше с ръка. Сега виждах лицата на всички.
В очите на Док нямаше сълзи. Джеб надничаше зад Док, изражението му беше доволно и същевременно изпълнено с любопитство. До него стоеше жена, чието лице известно време не можех да разпозная, защото беш превъзбудено и никога преди не го бях виждала такова – Манди, бившата Лечителка. Близо до мен беше Джейми с ясната си, развълнувана усмивка, Мелани до него и Джаред зад нея с ръце, увити около кръста й. Знаех ,че ръцете му няма да се почувстват на мястото си, докато не докосват нейното тяло – бившето мое. И че щеше да я държи близо до себе си завинаги, мразейки всеки сантиметър, който ги разделя. Почувствах жестока болка. Деликатното сърце в слабите ми гърди изтръпна. Преди не бях наранявана така и не разбирах чувството, което изпитвах.
Изпитах съжаление, когато установих, че още обичам Джаред. Не бях се освободила нито от любовта, нито от ревността, която изпитвах към тялото, което той обичаше. Погледът ми се върна на Мел. Видях как устата й, която преди беше моя, се изви печално и разбрах, че е наясно с чувствата ми. продължих да оглеждам струпаните в кръг около леглото ми лица, докато Док, след кратка пауза, реши да отговори на въпроса ми. Труди и Джофри, Хийт, Пейдж и Анди. Дори Брандт...
- Джоди не оптговори на опитите ни да я събудим. Продължихме да опитваме възможно най – дълго.
Джоди беше мъртва? Зачудих се и неопитното ми сърце заби лудо. Бедното, чупливо сърчице получаваше такова грубо събуждане. Хейди и Лили, Лили се усмихваше с лека болезнена усмивка – беше пряма и си личеше, че болката не е отминала...
- Можехме да й вливаме течности, но нямаше как да я храним. Тревожехме се, че мускулите й и мозъка ще атрофират...
Докато малкото ми ново сърце продължаваше да изпитва болка – както никога преди, - за жената, която не бях познавала, очите ми продължаваха да обхождат стаята и изведнъж погледа ми замръзна. Джоди, облегната на Кайл, се взираше в мен. Тя ми се усмихна колебливо и изведнъж я познах.
- Съни!
- Наложи се да остана, - каза тя почти самодоволно. – Точно като теб. – Тя погледна лицето на Кайл – което беше по – строго, отколкото бях свикнала да го виждам – и гласът й се натъжи. – Все пак се опитвам. Търся я. ще продължавам да я търся.
- Кайл ни накара да върнем Съни в тялото, когато изглеждаше, че ще изгуби Джоди, - продължи тихо Док.
Загледах се за момент шокирана в Съни и Кайл и после завърших огледа на лицата. Иън ме гледаше със странна комбинация от рабост и безпокойство. Лицето му беше по – високо от обикновено, и по – голямо. Но очите му още имаха същия син цвят, който си спомнях. Котвата, която ме задържаше на тази планета.
- Добре ли си? – попита той.
- Аз... аз не зная, - заявих. – Чувствам се много... странно. Почти като да сменям видовете. И много по – странно, отколкото си бях мислила, че ще е. Аз... аз наистина не зная.
Сърцето ми запърха, когато погледнах в очите му, и това определено не беше спомен от любовна история, преживяна в някой предишен живот. Устата ми пресъхна и стомахът ми се сви. Мястото, където ръката му докосваше дърба ми, ми се струваше много по – живо от останалите части на тялото ми.
- Нямаш нищо против да останеш тук за по – дълго, нали, Скит? Мислиш ли, че ще можех да изтърпиш? – измърмори той.
Джейми стисна пръстите ми. Мелани постави ръката си върху тази на Джейми и се усмихна, когато Джаред добави неговата към купчината. Труди погали крака ми. джофри, Хийт, Хейди, Анди, Пейдж, Брандт и дори Лили ми се усмихваха радостно. Кайл се приближи с широка усмивка на лицето. Съни ми се усмихваше заговорнически.
Колко ли Без Болка ми беше дал Док? Всичко блестеше. Иън отмести облака златна коса от лицето ми и сложи длан на бузата ми. ръката му беше толкова голяма, че покри половината ми лице от брадичката до челото; допирът му изпрати електрически заряд през сребристата ми кожа. Мястото се разтуптя след докосването и стомахът ми също започна да се свива. Усетих как облялата ме топлина накара бузите ми да порозовеят. Преди сърцето ми не беше разбивано, но и никога не бях се носила из въздуха. Засрамих се; не можех да намеря гласа си, за да говоря.
- Мисля, че бих могла да се псрвя, - прошепнах. – Ако това те прави щастлив.
- Всъщност, не е достатъчно, - изрази несъгласието си Иън. – Ако това прави и теб щастлива.
Можех да издържа на погледа му само секунди; свенливостта, напълно непозната за мен, ме караше да свеждам погледа си към скута отново и отново.
- Аз... мисля, че бих била, - съгласих си. – Мисля, че би ме направило много, много щастлива.
Щастлива и тъжна, извисена и нещастна, сигурна и изплашена, обичана и отречена, тъпрелива и ядосана, миролюбива и дива, завършена и празна... чувствах всичко това едновременно. И всичко това щеше да е моята същност. Иън повдигна леко лицето ми нагоре, докато не срещнах погледа му и бузите ми се зачервиха.
- Тогава ще останеш.
Целуна ме пред всички, но аз забравих бързо за публиката. Беше ми лесно и го чувствах редно, без преграда, без объркване, без възражения, само Иън и аз, и усетих как разтопената скала се придвижи в новото ми тяло, разпръсвайки останалите частици от обещанието, което бях дала пред себе си.
- Ще остана, - съгласих се.
И така започна десетият ми живот.