THE HOST / фен превод /

Животът и любовта продължиха да съществуват на последното място, обитавано от хора на планетата Земя, но нещата не останаха същите като преди. Аз не бях същата.
Това беше първото ми прераждане в тяло от същия вид. Намерих прехвърлянето много по – трудно от сменянето на планети, защото вече имах много очаквания, останали от предишния ми живот. Освен това наследих много от спомените на Венчелистчета Обърнати към Луната, част от които не бяха никак приятни.
Наследих много мъка, изпитвана към Витаеща в Облаците. Липсваше ми майката, която не познавах, и скръбта по нея ме караше да страдам. Може би на тази планета не можеше да съществува само радост; винаги трябваше да има равновесие – радостта беше съпроводена от равна по количество болка, измерено по някаква незнайна скала.
Наследих неочаквани ограничения. Бях свикнала със силно, бързо и високо тяло – тяло, което можеше да тича километри, да издържа без вода и храна, да вдига тежки неща и да стига високите рафтове. Новото ми тяло беше слабо – и не само физически. Това тяло беше завладявано от свенливост всеки път, когато не се чувствах сигурна в себе си, което се случваше доста често през последните дни. Наследих различна роля в човешкото общество. Сеха хората ми носеха разни неща и ме пуската да влезна преди тях в стаята. Даваха ми най – леките задачи за изпълнение и общо взето през повечето време направо вземаха работата от ръцете ми. Дори по – лошо – аз самата имах нужда от помощ. Мускулите ми бяха нежни и не бяха свикнали на тежък физически труд. Изморявах се лесно и опитите ми да го прикрия не успяваха да заблудят никого. Може би нямаше да мога да пробягам километър, без да се наложи да спра. И към слабостта ми можеше да се добави още. Бях свикнала да имам красиво лице, което въпреки всичко хората да гледат със страх, невдоверие и дори отвращение. Новото ми лице обаче предизвикваше толкова емоции. Хората често докосваха бузите ми или повдигаха брадичката ми, за да видят по – добре лицето ми. Често ме галеха по главата (която беше лесна за достигане, след като се оказа, че съм по – ниска от всички с изключение на децата) и подръпваха косата ми постоянно, така че спрях да обръщам внимание. Тези, които преди не бяха ме приели, сега правеха всичко това толкова често, колкото и приятелите ми. Дори Лусина не се противи дълго, когато децата й започнаха да ме следват като кученца по петите. Свобода, особено, сядаше в скута ми при всяка възможност и заравяше лице в косата ми. Исая беше твърде голям, за да показва привързаността си, но обичаше да ме държи за ръката – неговата беше точно колкото моята – докато си бъбрехме развълнувано за Паяци и Дракони, футбол и обиколките. Децата още не се доближаваха до Мелани; майка им ги беше наплашила много преди, затова сега уверенията й, че тя не е опасна, не помагаха много. Дори Маги и Шарън, въпреки че все още се опитваха да не ме забелязват, не се държаха сковано в мое присъствие, както беше преди.
Тялото ми не беше единствената промяна. Мусоните задухаха в пустинята и аз бях доволна. Поне за едно от нещата, защото никога преди не бях усещала аромата на дъжда, изсипващ се върху креозота – едва си припомних моите спомени за спомените на Мелани, които всъщност бяха съвсем бледа следа – и сега миризмата изпълваше покритите с плесен пещери, карайки ги да миришат свежо и почти приятно. Ароматът се беше пропил в косата ми и ме следваше навсякъде. Усещах го дори в съня си.
Освен това Венчелистчета Обърнати към Луната беше прекарала целия си живот в Сиатъл, и безкрайното синьо небе и бушуващите жеги бяха също толкова смущващи – почти се сцепенявах – за тялото ми, колкото тежките надвиснали небеса биха били за всеки от обитателите на пустинята. Облаците бяха вълнуващи, малка промяна върху скучното, бледо небе. Те бяха обемисти и се движеха. И рисуваха картини по небето.
Имаше много неща, които трябваше да се реорганизират в пещерите на Джеб, и всички започнаха да се местят в залата за игри – сега превърната в обща спалня, която се подготвяше за по – дълго обитаване. Всяко свободно пространство беше нужно, така че стаите не останаха празни. И въпреки това единствено новодошлите – Канди, която най – после си беше спомнила как точно се казва и Лейси, се осмеляваха да заемат стаята на Уес. Съжалявах Канди заради съквартирантката й, но тя никога не прояви капчица недоволство.
Когато дъждовете щяха да спрат, Джейми трябваше да се премести в стаята на Брандт и Арън. Мелани и Джаред бяха изритали Джейми от стаята си и го бяха пратили при Иън, преди да се преродя в тялото на Вени; той не беше толкова малък, че да има извинение да остане при тях. Кайл работеше по разширяването на малката пещера, в която живееше Уолтър, така че да е готова, когато пустинята отново пресъхне. Наистина не беше достатъчно голяма, но Кайл нямаше да стои там самичък.
През нощите, прекарани в стаята за игри, Съни спеше свита на топка до гърдите на Кайл, като някое малко котенце, сприятелило се с голямото куче – ротвайлер, на когото тя вярваше безусловно. Съни винаги беше с Кайл. Дори не си спомнях да съм ги виждала разделени на сантиметър един от друг от момента, в който отворих новите си сребристо сиви очи. Кайл изглеждаше непрестанно объркан, твърде разсеян от невъзможната връзка, и почти не обръщаше внимание на случващото се наоколо. Не се беше отказъл от Джоди, но когато Съни се притискаше към него, той я прегръщаше нежно.
Преди да започнат дъждовете всяко кътче беше заето, така че аз останах с Док в болницата, която вече не ме плашеше. Кушетките не бяха удобни, но мястото беше интересно за обитаване. Канди си спомняше повече детайли от живота на Лятна Песен, отколкото от своя собствен; сега болницата беше място, където се случваха чудеса. След като дъждовете спряха, Док вече нямаше да спи в болницата. През първата нощ в стаята за игра Шарън беше придърпала матрака си до този на Док, без да дава обяснения. Сигурно възхищението на Док към Лечителката беше мотивирало Шарън, въпреки че се съмнявах, че той изобщо е забелязал колко красива в действителност е възрастната дама; възхищаваше се на феноменалните й познания. Или може би просто Шарън беше готова да прости и да забрави. Надявах се това да е причината. Хубаво беше да си мисля, че Маги и Шарън скоро ще преодолеят неприязънта си. Аз също нямаше да остана в болницата.
Решаващият разговор с Иън можеше никога да не се състои, ако не беше Джейми. устата ми пресъхваше и дланите ми се потяха, когато си помислех, че трябва да го проведа. Ами ако чувствата, изпитани в болницата, перфектният момент на сигурност, който усетих в мига, в който се събудих в новото си тяло, бяха илюзия? Ако ги бях възприела погрешно? Знаех, че за мен нищо не се е променило, но как можех да съм сигурна, че и Иън изпитва същото? Тялото, в което той се беше влюбил, все още беше наоколо! Очаквах да се чувства несигурен – всички бяхме. Ако на мен, Душата, свикнала с промените, ми беше толкова трудно, как ли се чувстваха хората? Стараех се да загърбя последните капчици ревност и смущение, които изпитвах към Джаред. Не се нуждаех от тях и не ги исках. Иън беше подходящият за мен партньор. Но понякога се улавях, че зяпам Джаред и се чувствах смутена. Виждах също как Мелани докосваше ръката на Иън и внезапно се дърпаше, осъзнала коя е всъщност. Дори и Джаред, който имаше най – малко причини да се чувства неуверен, често срещаше погледа ми. И Иън... Разбира се, за него беше най – трудно. Разбирах го. Бяхме заедно почти като Кайл и Съни. Иън често докосваше лицето или косата ми. и винаги ме държеше за въка. Но кой не реагираше на тялото ми по този начин? И чувствата не бяха ли платонични за всички? Защо не беше ме целунал отново по начина, по който го направи в онзи първи ден? Може би никога нямаше да ме заобича в това тяло, което изглеждаше толкова привлекателно за останалите хора. Тревогата тежеше на сърцето ми онази нощ, когато Иън пренесе кушетката ми в голямата, тъмна стая за игри. Валеше за пръв път от близо шест месеца. Чуваха се смях и оплаквания, докато хората изтръскваха влажните си завивки и оправяла постелките си. Видях Шарън с Док и се усмихнах.
- Насам, Скит, - извика Джейми, махайки ми от мястото, където беше сложил своя матрак до този на Иън. – Има място и за тримата.
Джейми беше единственият, който се отнасяше с мен като преди. Правеше си шега с дребничкия ми ръст, но никога не изглеждаше изненадан, когато влизах в някое помещение, или щокиран, когато думите на Скитница излизаха от тези устни.
- Май не искаш тази кушетка, нали, Скит? Обзалагам се, че всички ще се поберем на матраците, ако ги съберем. – Джейми ми се ухили и ритна единия матрак към другия без да чака съгласието ни. – Не заемаш много място.
Той пое кушетката от Иън и я избута настрана от пътя си. После се опъна на края на матрака и ни обърна гръб.
- О, хей, Иън, - добави, без да се обръща. – Говорих с Брандт и Арън и мисля, че ще се преместя при тях. Е, изтощен съм. Лека нощ, хора.
Загледах се в неподвижното тяло на Джейми. Дали мислеше за някакъв начин, по който да се измъкне от ситуацията?
- Гасете лампите, - запобяда Джеб от другия край на стаята. – Всички да си затварят устите, за да мога да поспя.
Хората се засмяха, но приеха думите му сериозно, както винаги. Една по една четирите лампи загаснаха и стаята отново стана черна. Ръката на Иън намери моята; беше гореща. Дали забелязваше колко студена и потна е кожата ми? падна на колене на матрака и леко ме подръпна. Последвах го и легнах на мястото, където се събираха двете легла. Той продължи да държи ръката ми.
- Така добре ли е? – прошепна Иън. Около нас се чуваха шушукания и тихи разговори, които бяха заглушени от бученето на потока.
- Да, благодаря ти, - отвърнах.
Джейми се завъртя, разтърси матрака и се натресе в мен.
- Упс, съжалявам, Скит, - измърмори и се прозя.
Автоматично се отместих от него. Иън беше по – близо, отколкото предполагах. Ахнах, когато налетях на него и се опитах да му освободя още малко място. внезапно ръката му се озова около тялото ми и ме притисна към неговото. Усещането беше странно – да чувствам ръката на Иън около себе си по този съвсем не платоничен начин странно ми напомни за първия път, когато бях взела Без Болка. Сякаш бях изпитвала агония, без да съзнавам, и докосването му беше облекчило болката ми. Чувството заличи срамежливостта ми. завъртях се с лице към него и той ме притисна още по – силно.
- Така добре ли е? – прошепнах, повтаряйки въпроса му.
Той целуна челото ми.
- Повече от добре.
За няколко минути се умълчахме. Повечето от разговорите бяха прекратени. Той се наведе, така че устните м усе озоваха до ухото ми и прошепна по – тихо от преди.
- Скит, мислиш ли...? – каза и замълча.
- Да?
- Изглежда, че имам цяла стая на разположение само за мен. Но не е редно.
- Прав си. Няма достатъчно свободно място, за да живееш сам.
- Не искам да съм сам. Но...
Защо не ме попиташе направо.

- Но какво?
- Имаше ли достатъчно време, за да си изясниш нещата? Не искам да те притискам. Зная, че е смущаващо... с Джаред...
Отне ми секунда, за да разбера какво точно ми казваше, но после се изкикотих тихичко. Мелани не обичаше да се кикоти, но на Вени й доставяше удоволствие и тялото й ме предаде в този толкова важен момент.
- Какво? – попита той.
- Аз ти давах време да си изясниш нещата, - обясних шепнейки. – Не исках да те притискам, защото знаех, че е объркващо. С Мелани наоколо.
Той подскочи леко от изненада.
- Мислила си си...? Но Мелани не си ти. Не съм се чувствал объркан.
Усмихвахсе в тъмнината.
- А ти не си Джаред.
Гласът му прозвуча по – стегнато, когато отговори.
- Но той още е Джаред. И ти го обичаш.
Иън отново ревнуваше? Не трябваше да се наслаждавам на чуждото нещастие, но признавам си, че това беше окуражаващо.
- Джаред е минало, част от друг живот. Ти си моето настояще.
Той мълчеше известно време. Когато проговори, гласът му преливаше от вълнение.
- И твоето бъдеще, ако желаеш.
- Да, моля.
И тогава той ме целуна по най – неплатоничнич начин, който позволяваше пренаселената стая, и бях развълнувана, когато си спомних колко умно бях постъпила, че излъгах за истинската си възраст. Дъждовете щяха да свършат и когато това станеше, Иън и аз щяхме да сме заедно, партньори в най – пълния смисъл. Това беше обещание и задължение, каквото не бях давала през всичките си животи. Мисълта ме караше да се чувствам едновременно радостна и притеснена, и стеснителна, и отчаяно нетърпелива – караше ме да се чувствам човек.
След като си изяснихме всичко, Иън и аз станахме неразделни. И когато настъпи момента, в който трябваше да изпробвам новото си лице върху другите Души, той дойде с мен. Тази обиколка ми донесе облекчение след дългите седмици разочарование. Чувствах се достатъчно зле, че новото ми тяло беше слабо и почти безполезно в пешерите; не можех да повярвам, когато другите не искаха да ми позволят да го използвам за единственото нещо, за което го биваше.
Джаред специално беше одобрил избора на Джейми за тялото заради откритото, беззащитно лице, в което никой не би се усъмнил, заради деликатните форми, които всеки би пожелал да защитава, но дори и той се затрудняваше да изпита теорията си на практика. Бях сигурна, че обикалянето щеше да е дори по – лесно отпреди, но Джаред, Джеб, Иън и останалите – всички с изключение на Джейми и Мел – обсъждаха решението си с дни наред, опитвайки се да избегнат използването ми. Беше нелепо от тяхна страна.
Виждах как хвърлят погледи към Съни, но тя не беше се доказала и още й нямаха доверие. На всичко отгоре, Съни нямаше никакво намерение да пристъпва навън. Кайл нямаше да дойде с нас; Съни беше изпаднала в истерия единствения път, когато той го спомена. Накрая прагматизма спечели. Бях нужна. Добре беше, че се нуждаеха от мен.
Запасите намаляваха; обиколката щеше да е дълга и изтощителна. Джаред отново водеше групата, така че нямаше смисъл да споменавам, че и Мелани участваше. Арън и Брандт предложиха услугите си, не че имахме голяма нужда от мускулите им; те се натискаха да дойдат.
Щяхме да ходим далеч на север и аз бях развълнувана, че ще видя нови места – щях отново да почувствам студа. Вълнението идваше повече за новото ми тяло. Подскачах и бях хиперактивна в нощта, в която потеглихме към скалата, зад която бяха скрити вана и големия камион. Иън ми се смееше, защото докато се преобличахме и качвахме във вана дреболиите, които щяха да са ни нужни, не можех да стоя на едно място. той хвана ръката ми, както се изрази, за да ме свали на земята.
Бях ли прекалено шумна? Изглеждах ли твърде разсеяна за заобикалящите ме хора? Не, разбира се, че не беше това. Не бях направила нищо. Това беше капан и минути след като бяхме пристигнали, вече беше прекалено късно. Замръзнахме на местата си, когато тънките лъчи светлина разцепиха мрака и осветиха лицата на Джаред и Мелани. Моето лице, моите очи, тези, които можеха да помогнат, останаха в мрака, скрити в сенките зад широкия гръб на Иън. Очите ми не бяха заслепени от светлината и ясно видях Търсачите, които ни превишаваха числено, осем срещу шестима от нас. Лунната светлина беше достатъчно ярка, за да видя ръцете им, които държаха проблясвашите оръжия, насочени към нас. Държаха под прицел Джаред и Мелани, Брандт и Арън – нашето единствено оръжие още не беше извадено – и се бяха прицелили в гърдите на Иън.
Защо му позволих да дойде с мен? Защо трябваше и той да умира? Обърканите въпроси на Лили отекнаха в главата ми: ‘Защо живота и любовта вървят ръка за ръка? Какъв е смисълът?’ Крехкото ми мъничко сърце се пръсна на милиони парченца и аз претърсих джоба си за хапчето.
- Стойте, сега, всички да се успокоят, - каза мъжът, стоящ в центъра на групата Търсачи. – Чакайте, чакайте, не гълтайте нищо! Господи, стойте неподвижно! Погледнете!
Мъжът обърна прожектора към собственото си лице. То беше загоряло от слънцето и с груби черти, като скала, ерозирала от постоянно духащия вятър. Косата му беше тъмна, с бели кичури около слепоочията, и стърчеше като къдрав храсталак около ушите му. А очите му – очите му бяха тъмно кафяви. Просто тъмно кафяви, нищо повече.
- Виждате ли? – каза той. – Добре, сега, ако вие не стреляте по нас, и ние няма да ви застреляме, разбрано? Виждате ли? – И той насочи оръжието, което държеше, надолу към земята. – Хайде, момчета, - каза и другите свалиха оръжията от прицел, като ги подпряха кой на хълбока, кой на глезена... толкова много оръжия.
- Открихме скривалището ви тук – умно решение; оказахме се щастливци, че го намерихме – и решихме да се помотаем наоколо и да се запознаем с вас. Не всеки ден откриваме друга оцеляла група бунтовници. – Той се засмя доволно със смях, който излезна дълбоко от корема му. – Да си видите само лицата! Какво? Да не би да сте си мислили, че ще единствените, които се размотават наоколо? – Пак се засмя.
Никой от нас не помръдваше на сантиметър.
- Мисля, че изпаднаха в шок, Нейт, - каза друг мъж.
- Изплашихме ги до смърт, - отвърна една жена. – Какво очаквате?
Те чакаха, пристъпваха от крак на крак, а ние продължавахме да стоим смразени. Джаред пръв се възстанови.
- Кои сте вие? – прошепна той.
Лидерът отново се засмя.
- Аз съм Нейт – приятно ми е да се запознаем, въпреки че ти още не се чувстваш по същия начин като мен. Това да Роб, Евън, Блейк, Том, Ким и Рейчъл. – Той посочи групата, докато говореше, и хората кимаха, когато чуваха името си. забелязах един мъж, стоящ отзад, когото Нейт не представи. Той имаше ярка, къдрава червеникава коса, която стърчеше – забелязваше се още повече, защото той беше най – висок в групата. Той самият беше невъоръжен. Той също гледаше съсредоточено към мен, затова аз отместих погледа си. – Нашата група се състои от двадесет и двама човека, живеещи заедно, - продължи той.
Нейт протегна ръка напред. Джаред пое дълбоко дъх и пристъпи. Когато се помръдна, останалата част от групата ни тихо въздъхна.
- Аз съм Джаред. – Той се ръкува с Нейт и се усмихна. – Това са Мелани, Арън, Брандт, Иън и Скит. Ние наброяваме тридесет и седем.
Когато Джаред спомена името ми, Иън премести теглото си в опит да ме скрие напълно от погледите на другите хора. Едва тогава осъзнах, че се намирам в такава опасност, в каквато щяха да са останалите, ако насреща си имаха Търсачи. Точно като в началото. Опитах се да остана напълно неподвижна. Нейт примигна, когато Джаред му разкри бройката ни, и очите му се разшириха.
- Уау. За пръв път някой ни води по численост.
Сега Джаред замига неразбиращо.
- Открили сте и други?
- Има три други бунтовнически групи, отделно от нашата, за които ни е известно. С Гайл има единадесет човека, седем с Ръсел и осемнадесет при Макс. Поддържаме връзка. Дори от време на време търгуваме. – Отново онзи гърлен смях. – Елън от групата на Гайл реши, че иска да поддържа отношения с Евън, а Карлос се обвърза със Синди – тя е от хората на Ръсел. И разбира се, всички имаме непрестанна нужда от Изгарящия... – Той внезапно спря да говори, огледа се припряно наоколо, сякаш беше казал нещо, което не биваше да казва. Очите му се спряха за миг върху високия, червенокос мъж, който още ме зяпаше.
- По добре да приключваме с това, - каза нисък мургав мъж зад рамото на Нейт.
Нейт ни хвърли подозрителен поглед.
- Добре. Роб е прав. Нека приключваме. – Вдиша дълбоко. – Сега, всички го давайте по – спокойно и ни изслушайте. Спокойно, моля ви. Понякога хората се разстройват от гледката.
- Всеки път, - измърмори този, който се наричаше Роб. Леко премести ръката си към оръжието, висящо на хълбока му.
- Какво има? – попита Джаред с равен тон.
Нейт въздъхна и посочи към високия мъж с червената коса. Мъжът пристъпи напред с неловка усмивка на устните си. Той имаше лунички, също като мен, само че много повече. Те бяха разположени толкова плътно по лицето му, че той изглеждаше с матова кожа, въпрек иче в действителност беше блед. Очите му бяха тъмни – морско сини, може би.
- Това тук е Изгарящия. Сега, той е с нас, така че не откачайте. Той е най – добрият ми приятел – спасявал е живота м истотици пъти. Той е част от семейството ни и когато хората се опитват да го убият, не се отнасяме добре към тях.
Една от жените леко придърпа оръжието и го насочи към земята. Червенокосият проговори за пръв път с учудващо нежен тенор.
- Не, всичко е наред, Нейт. Виждаш ли? И те си имат една с тях. – Той посочи право към мен и Иън се напрегна. – Изглежда не съм единственият, който е приел обичаите и нравите на местните.
Изгарящия ми се усмихна, прекоси празното пространство, ничията земя между двете племена, и протегна ръката си към мен. Заобиколих Иън, без да обръщам внинание на предупредителното мърморене, внезапно почувствала се удобно и напълно сигурна. Хареса ми начина, по който се беше изразил Изгарящия. Приела съм обичаите и нравите на местните. Изгарящия спря точно пред мен и леко наведе ръката си, за да компенсира разликата в ръста ни. Хванах я – беше твърда и кокалеста в сравнение с моята деликатна кожа – и я разтърсих.
- Изгарящ Живите Цветя, - представи ми се той.
Очите ми се разшириха, като чух името му. Огненият Свят – колко неочаквано.
- Скитница, - отвърнах.
- Забележитено е... да се запозная с теб, Скитнице. Мислех си, че съм единствен по рода си.
- Дори не си близко, - казах и си помислих за Съни, която беше в пещерите. Може би никой от нас не беше толкова рядък и специален, колкото сме си мислили.
Той повдихна вежда, като чу отговора ми и изглеждаше заинтригуван.
- Вярно ли е? – каза той. – Е, може би въпреки всичко има надежда за тази планета.
- Странен свят, - измърморих по – скор оан себе си, отколкото на другата ‘местна Душа’.
- Най – странният, - съгласи се той.