THE HOST / фен превод /

Ченето на Иън падна.
- Ти... какво?
- Ще ти обясня след минута. Не е честно спрямо теб, но... моля те. Просто ме целуни.
- И няма да се разстроиш? Мелани няма да те тормози?
- Иън! – настоявах. – Моля те!
Все още объркан, той сложи ръце на кръста ми и ме придърпа към себе си. На лицето му бе изписано такова притеснение, че се зачудих дали това изобщо ще проработи. Нямах нужда от романтика, но може би той имаше. Авоматично затвори очи, когато се наведе към мен. Устните му се притиснаха леко към моите само веднъж, след това се отдръпна и ме погледна със същото притеснено изражение.
Нищо.
- Не, Иън. Целуни ме истински. Все едно се опитваш да се зашеметиш. Разбираш ли ме?
- Не. Какво не е наред? Първо ми кажи.
Обвих ръце около врата му. Почувствах се странно; изобщо не бях сигурна как да го направя. Надигнах се на пръсти и в същото време придърпах главата му надолу, така че устните ми да докоснат неговите. Това нямаше как да се случи при някой друг вид. Ничие съзнание не можеше да бъде толкова лесно завладяно от плътските желания. При другите видове приоритетите бяха подредени в по – подходящ ред. Но Иън бе човек и тялото му отговори.
Притиснах устата си към неговата, с ръце придърпах врата му по – силно, когато неговата първа реакция бе да ме отблъсне. Спомних си как устните му се бяха движили заедно с моите преди и сега се опитах да имитирам движението. Устата му леко се отвори и почувствах странно трепетно вълнение от успеха си. Захапах долната му устна и от гърлото му изненадващо излезна нисък, див звук. Нямаше повече нужда да се напрягам. Една от ръцете на Иън хвана лицето ми, докато другата се уви около кръста ми, притискайки ме толкова близо, че бе трудно въздуха да навлезне в смазаните ми гърди. И двамата дишахме тежко. Дъхът му се смеси с моя. Усетих как гърбът ми се притисна към каменната стена. Той използва момента, за да ме придърпа дори още по – близо. Нямаше част от тялото ми, която да не се сливаше с неговото. Бяхме само двамата, толкова близо, че трудно можеше да минем за две отделни същества.
Само ние.
Никой друг.
Сами.
Иън почувства, когато се отказах. Сигурно бе очаквал точно това – явно не бе изцяло управляван от тялото си, както си бях въобразила. Той се отдръпна веднага, щом ръцете ми се отпуснаха, но задържа лицето си близо до моето, връхчето на носа му бе опряно в моето.
Свалих ръце надолу и той си пое дълбоко дъх. Бавно отпусна ръцете си и ги премести леко върху раменете ми.
- Обясни, - каза той.
- Тя не е тук, - прошепнах и продължих да дишам на пресекулки. – Не мога да я открия. Дори и след това.
- Мелани?
- Не мога да я чуя! Иън, как ще се върна при Джейми? Той ще разбере, че лъжа! Как да му обясня, че точно сега изгубих сестра му? Иън, той е болен! Не мога да му кажа това! Ще го разстевожа, и това ще забави оздравяването му. Аз...
Пръстите на Иън се притиснаха към устните ми.
- Шшш, шшш. Добре. Нека помислим. Кога за последно я чу?
- О, Иън! Точно след като видях... в болницата. Тя се опита да ги защити... а аз й крещях... и аз – аз я накарах да се махне! И оттогава не съм я чувала. Не мога да я открия!
- Шшш, - повтори той. Спокойно. Добре. Сега, какво точно искаш? Зная, че не искаш да разстройваш Джейми, но въпреки всичко той ще се оправи. Така че, да го обсъдим – няма ли да е по – добре, само за теб, ако...
- Не! Не мога да залича Мелани! Не мога. Това ще е грешка! Това също ще ме превърне в чудовище!
- Добре! Добре! Добре. Шшш. Значи трябва да я открием?
Кимнах нетърпеливо. Той си пое отново дълбоко въздух.
- В такъв случай имаш нужда да бъдеш... наистина завладяна, нали?
- Не зная какво искаш да кажеш.
Въпреки това, че опасявах, че зная какво точно мисли. Да целуна Иън бе едно – дори доста приятно изживяване, ако не бях измъчвана от тревога, - но нещо повече... да се задълбоча... Бих ли могла? Мел щеше да побеснее, ако използвах тялото й по този начин. Това ли трябваше да направя, за да я открия? Ами Иън? Беше вулгарно и нечестно спрямо него.
- Веднага се връщам, - обеща Иън. Стой тук.
Той ме притисна към стената, за да наблегне на думите си, и после се шмугна в коридора. Беше ми трудно да се подчиня. Исках да го последвам, да видя какво ще направи и къде ще отиде. Трябваше да поговорим за случилото се; налагаше се да го обмисля. Но нямах време. Джейми ме чакаше, и нямаше как да отговоря на въпросите му с лъжи. Не, той не чакаше мен, а Мелани. Как можах да направя такава глупост? Ами ако тя наистина бе изчезнала?
„Мел, Мел, мел, върни се! Мелани, Джейми има нужда от теб. Не от мен – нуждае се от теб. Той се болен, Мел. Мел, чуваш ли това? Джейми е болен!”
Говорех си сама. Никой не ме чуваше. Ръцете ми трепереха от страх и стрес. Нямаше да издържа още дълго да чакам тук. Имах чувството, че ще се пръсна от притеснение. Най – после чух стъпки. И гласове. Иън не беше сам. Объркване премина през мен.
- Просто си мисли за това като за... експеримен, - казваше Иън.
- Да не си полудял? – отвърна му Джаред. – Това да не е някаква изрвратена шега?
Стомахът ми се сви. Завладяна. Значи това е имал предвид. Кръвта нахлу в лицето ми и усетих как станах гореща, сякаш бях прихванала треската на Джейми. Какво искаше да ми стори Иън? Исках да избягам, да се скрия на някое по – добро място от последното ми скривалище, някъде, където никога, ам никога нямаше да бъда открита, без значение колко фенерчета щяха да използват. Но краката ми трепереха и не можех да помръдна. Иън и Джаред изникнаха пред мен, на мястото, където всички тунели се срещаха. Лицето на Иън бе лишено от всякакво изражение; той бе сложил едната си ръка на рамото на Джаред и го направляваше, като почти го буташе напред. Джаред гледаше разгневено и със съмнение към Иън.
- От тук, - Иън каза окуражително, принуждавайки Джаред да се приближи към мен. Аз притиснах плътно гърба си към скалата.
Джаред ме видя, видя измъченото ми изражение и спря.
- Скит, за какво е всичко това?
Хвърлих на Иън един изгарящ укорителен поглед, а след това се опитах да срещна очите на Джаред. Не успях. Вместо това се загледах в краката му.
- Изгубих Мелани, - прошепнах.
- Изгубила си Я!
Кимнах нещастно. Гласът му прозвуча твърдо и ядосано.
- Как?
- Не съм сигурна. Накарах я да млъкне... но тя винаги се връщаше... винаги преди... Сега не мога да я чуя... и Джейми....
- Отишла си е? – усетих подтисканата агония в гласа му.
- Не зная. Не мога да я намеря.
Пое дълбоко въздух.
- Защо Иън си мисли, че трябва да те целуна?
- Не да МЕ целунеш, - казах с толкова слаб глас, че едва се чувах. – ДА ЦЕЛУНЕШ НЕЯ. Преди нищо друго не я разстройваше така, както когато... ни целуваше. Нищо не я изваждаше на повърхността като това. Може би... Не. Не се налага да го правиш. Сама ще се опитам да я открия.
Още гледах в краката му, и забелязах, че пристъпи към мен.
- Мислиш, че ако я целуна...?
Не можех дори да кимна. Опитах се да преглътна.
Познати ръце погалиха врата ми и се спуснаха надолу от двете страни на раменете ми. Сърцето ми заби толкова силно, че се зачудих дали и той не го чува. Бях страшно засрамена, че го принуждавах да ме докосва по този начин. Ами ако си помислеше, че е номер – че идеята е моя, а не на Иън? Зачудих се дали Иън е още там и ни гледа. Колко ли наранен щеше да се почувства?
Едната ръка продължи, точно както си спомнях, надолу по моята и стигна до китката ми, оставяйки огнени следи след себе си. Другата се сви под челюстта ми, така, както трябваше, и повдигна лицето ми. Бузата му се притисна към моята, кожата ми гореше, където се докосвахме, и той прошепна в ухото ми.
- Мелани. Зная, че си там. Върни се при мен.

Бузата му леко се плъзна назад и брадичката му се наклони на една страна, така че неговата уста да покрие моята. Опита се да ме целуне нежно. Със сигурност можех да кажа, че се опита. Но намеренията му се изпариха, точно както и преди. Всичко гореше, защото той бе навсякъде. Ръцете му проследяваха кожата ми, изгаряйки я. Устните му вкусваха всеки сантиметър от лицето ми. Каменната стена се забиваше в гърба ми, но не усещах болка. Не чувствах нищо друго освен изгарянето. Ръцете ми се сплетоха в косата му, дърпайки го към мен, сякаш беше останала някаква възможност да се прилепим по – близо един към друг. Краката ми обвиха кръста му, стената ми помогна да се повдигна. Езикът му се усукваше заедно с моя, и в съзнанието ми не остана част, която да не е завладяна от безумното желание, което ме бе обладало. Той откъсна устата си от моята и отново долепи устни до ухото ми.
- Мелани Страйдър! – ръмженето му прозвуча почти като вик в ухото ми. – Няма да ме напуснеш. Не ме ли обичаш? Докажи го! Докажи го! По дяволите, Мел! Върни се веднага тук!
Устните му за пореден път атакуваха моите.
„Аххх”, тя изстена тихо в главата ми.
Не мислех да я приветствам. Цялата горях. Огънят проправи пътя си към нея, навътре към ъгъла, в който се бе свила и линееше, почти безжизнена. Ръцете ми сграбчиха тениската на Джаред и я задърпаха нагоре. Идеята беше тяхна; не аз им казвах какво да правят. Дланите му изгаряха кожата на гърба ми.
„Джаред?” чу се шепот. Тя се опита да се ориентира, но съзнанието, което споделяхме, бе напълно дезориентирано.
Почувствах мускулите на корема му под дланите си, ръцете ми се бяха пъхнали между нас.
„Какво? Къде...” бореше се Мелани.
Откъснах се от устата му, за да дишам, и устните му се придвижиха надолу към гърлото ми, подпалвайки кожата ми. Зарових лице в косата му, вдишвайки аромата му.
„Джаред! Джаред! НЕ!”
Оставих я да нахлуе в ръцете ми, знаейки, че точно това искам, въпреки че в момента почти не можех да обърна внимание. Ръцете върху корема му се стегнаха, ядосано потръпваха. Ноктите се забиха в кожата му и го изблъскаха с всичка сила.
- НЕ! – изкрещя тя през устните ми.
Джаред хвана ръцете й и ме притисна към стената, преди да падна. Извих се, тялото ми бе объркано от противоречивите напътствия, които получаваше.
- Мел? Мел!
- КАКВО ПРАВИШ?
Той изстена облекчено.
- Знаех, че ще се справиш! Ах, Мел!
Той я целуна отново, целуна устните, които сега бяха контролирани от нея, и двете вкусихме сълзите, които се стичаха по лицето му. Тя го ухапа. Джаред отскочи назад, и аз се свлякох на пода, отпуснала тялото си. Той започна да се смее.
- Това е моето момиче. Още ли я чуваш, Скит?
- Да, - задъхано отвърнах.
„Какво по дяволите, Скит?” крещеше ми тя.
„Къде беше? Имаш ли представа през какво трябваше да мина, за да те открия?”
„Да, виждам, че наистина страдаш.”
„О, ще страдам”, обещах й. Вече го предвкусвах. Точно както преди...
Тя прескачаше през мислите ми със светкавична скорост.
„Джейми?”
„Това се опитвах да ти кажа. Той има нужда от теб.”
„Тогава защо не сме с него?”
„Може би защото е твърде малък, за да гледа подобни неща.”
Тя продължи да претърсва мислите ми.
„Уоу, и с Иън. Радвам се, че съм пропуснала тази част.”
„Бях толкова притеснена. Не знаех какво да направя...”
„Добре, хайде. Да вървим.”
- Мел? – попита Джаред.
- Тук е. Бясна е. Иска да види Джейми.
Джаред постави ръцете си около мен и ми помогна да се изправя.
- Може да се гневиш, колкото си искаш. Мел. Просто се навъртай наоколо.
„Колко време ме нямаше?”
„Точно три дни.”
Внезапно гласът й омекна.
„Къде бях?”
„Не знаеш ли?”
„Не си споням... нищо.”
Тръпки полазиха и двете ни.
- Добре ли се? – попита ме Джаред.
- Донякъде.
- Преди малко, тя ли ми говореше толкова силно?
- Да.
- Тя може ли... можеш ли да й позволиш да направи това в момента?
Въздъхнах. Вече бях изтощена.
- Мога да се опитам. – Затворих очи.
„Можеш ли да преминеш през мен? – попитах я. – Можеш ли да говориш с него?”
„Аз... Как? Кога?”
Опитах да се подтисна навътре в главата си.
- Хайде, - измърморих. – Тук.
Мелани се бореше, но не намираше път навън. Очите ми се отвориха шокирани. И неговите искрящо – златни очи бяха отворени, само на само на сантиметри от мен. Тя дръпна рязко глава назад.
- Престани! Не я докосвай!
Той се усмихна, малките бръчици танцуваха около очите му.
- Здравей, мила.
„Никак не е забавно.”
Опитах се отново да дишам.
- Тя не се смее.
Той остави ръката си около мен. Около нас. Отправихме се към кръстовището, където се сливаха всички тунели, и там нямаше никой. Нямаше нито следа от Иън.
- Предупреждаван те, Мел, - каза Джаред, все още с широка усмивка. Дразнеше я. – По – добре да стоиш тук. Не давам гаранция какво бих или не бих направил, за да те върна обратно.
Коремът ми трепереше.
„Кажи му, че ще изтръгна гръкляна му, ако отново те докосне по този начин.” Но заплахата й бе на шега, разбира се.
- В момента заплашва живота ти, - отговорих му. – Но мисля, че е в шеговито настроение.
Той се засмя, зашеметен и облекчен.
- Толкова си сериозна през цялото време, Скит.
- Вашите шеги не са смешни, - измрънках. Не и за мен.
Джаред пак се засмя.
„Ах”, каза Мелани. „Ти страдаш.”
„Ще се опитам да го скрия от Джейми.”
„Благодаря ти, че ме върна.”
„Няма да те изтрия, Мелани. Съжалявам, че не мога да ти дам повече от това.”
„Благодаря ти.”
- Какво казва?
- Просто... си уреждаме сметките.
- Защо не успя да говори преди малко, когато се опита да я освободиш?
- Не зная, Джаред. Наистина няма достатъчно място и за двете ни. Не мога напълно да се изкарам от картинката. Това е като... не като да задържиш дъха си. Все едно да се опиташ да спреш ритъма на сърцето си. Не мога да направя така, че да не съществувам. Не зная как.
Той не отговори, и гърдите ми се разкъсаха от болка. Колко ли радостен би бил, ако успеех да намеря начин как да се залича? Мелани не искаше да... ми противоречи, а да ме накара да се почувствам по – добре; тя се бореше да открие правилните думи, за да облекчи страданието ми. Но не успяваше.
„Иън ще бъде съсипан. И Джейми. Ще липсваш на Джеб. Имаш толкова много приятели тук.”
„Благодаря ти.”
Зарадвах се, че отново бяхме в нашата стая. Имах нужда да мисля за нещо друго, иначе щях да се разплача. Не беше подходящото време за самосъжаление. Имаше много по – важни проблеми налице, а отново разбитото ми сърце можеше да почака.

Представих си, че погледната отстрани изглеждах като застинала статуя. Ръцете ми бях скръстени пред мен, лицето ми – безизразно, дишането ми бе толкова плитко, че гърдите ми едва се повдигаха. Вътрешно се разкъсвах, сякаш съставните части на атомите ми бяха обърнали полюсите си и се отблъскваха една от друга.
Завръщането на Мелани не го спаси. Всичко, което успях да сторя, не бе достатъчно.
Коридора пред стаята ни бе пренаселен. Джаред, Кайл и Иън се бяха завърнали от обиколката, предприета като отчаян ход, с празни ръце. Хладилна чанта – това бе всичко, което бяха успели да открият през трите дни, излагайки живота си на риск. Труди правеше компреси и ги слагаше върху челото на Джейми, на врата и гърдите му. Дори и ледът да успееше да свали температурата му, и да успокои треската, излизаща извън контрол, колко време щеше да мине, преди всичкия да се разтопи? Час? Повече? По – малко? Колко време щеше да трае подобрението му, преди отново да започне да умира бавно? Аз трябваше да съм тази, която да го налага с леда, но не можех да помръдна. Ако се раздвижех, щях да се разпздна на микроскопични парченца.
- Нищо? – измърмори Док. – Проверихте ли...
- Всяко местенце, за което се сетихме, - прекъсна го Кайл. – Не са като обезболяващите и упойващите лекарства, които повечето хора криеха по разбираеми причини. Антибиотиците винаги се държаха на видно място. изчезнали са, Док.
Джаред само гледаше надолу към почервенялото лице на детето, което лежеше на леглото, без да говори. Иън стоеше зад мен.
- Не гледай така, - шепнеше. – Той ще го преодолее. Достатъчно силен е.
Не бях способна да му отговоря. Почти не чувах думите му. Док коленичи до Труди и натисна брадичката на Джейми надолу. Беше сипал малко от разтопената ледена вода в една купа и сега остави течността да се излее в устата на Джейми. Всички чухме болезненото преглъщане на момчето. Но очите му не се отвориха. Чувствах се, сякаш никога нямаше да мога да помръдна. Сякаш щях да се превърна в част от каменната стена. Исках да съм камък. Бях отчаяна, но ТЯ бе изпълнена с ярост.
„Те опитаха.”
„Опитите им не решиха проблемите. Джейми НЯМА да умре. Трябва да направят още една обиколка.”
„С каква цел? Дори и да открият стари антибиотици, какви са шансовете още да са годни за употреба? И без това лекарствата ви са помагали при половината от случаите. Дори по – лошо. Той няма нужда от вашите антибиотици. Трябва му нещо повече. Нещо, което наистина върши работа...”
Дишането ми се ускори и видях нещата в дълбочина. Осъзнах, че той всъщност се нуждаеше от лекарствата, използвани от моя вид. Двете с Мел бяхме изпълнени с благоговение пред очебийната идея. Удивени от простотата й. Вкаменените ми устни се отвориха.
- Джейми се нуждае от истински лекарства. От такива, с които разполагат Душите. Трябва да му набавим от тях.
Док ми се смръщи.
- Дори не снаем какво правят, как действат.
- Има ли значение? – част от гнева на Мелани се бе просмукал в гласа ми. – Ще свършат работа. Ще го спасят.
Джаред се втренчи в мен. Чувствах и очите на Иън върху мен, и тези на Кайл, както и на всички останали в стаята. Но виждах само Джаред.
- Не можем да си набавим от тях, Скит, - каза Джеб, с пораженски тон. Беше се предал. – Можем да ходим само в пустите места. В болниците винаги има много съшества от твоя вид. Двадесет и четири часа в денонощието. Прекалено много очи гледат. Няма да подобрим състоянието на Джейми, ако се оставим да ни хванат.
- Разбира се, - каза Кайл с твърд глас. – Стоножките ще са изключително щастливи да излекуват тялото му, когато ни открият тук. И да го направят един от тях. това ли целиш?
Обърнах се, за да изгледам големия мъж, който говореше със сарказъм. Тялото ми се напрегна и се наведе напред. Иън постави ръце на рамената ми, сякаш се опитваше да ме удържи. Не мислех, че съм способна да направя каквото и да е агресивно движение спрямо Кайл, но може би грешах. Бях толкова далеч от нормалното ми аз. Когато заговорих, гласът ми бе мъртвешки равен, без следа от интонация.
- Трябва да има начин.
Джаред кимаше.
- Може би ако претърсим някое малко място. Оръжието ще създаде голяма суматоха, но ако сме достатъчно, за да ги надвием, може да използваме ножове.
- Не. – Ръцете ми се отпуснаха, дланите ми се разпериха от шока. – Не. Не това исках да кажа. Без убийства...
Никой дори не ме слушаше. Джеб спореше с Джаред.
- Няма начин, хлапе. Някой веднага ще сигнализира на Търсачите. Дори да успеем да влезем и да излезем, нещо такова ще ги поведе насила след нас. Ще бъдем притиснати и ще се наложат по – сериозни мерки. А те пак ще ни последват.
- Чакай. Не можеш ли...
Те още не ме слушаха.
- Аз също не искам момчето да умре, но не може да рискуваме живота на всички заради един човек, - каза Кайл. – Хора умират тук; така става. Не може да полудяваме, за да спасим едно момче.
Исках да го цапардосам, да изкарам въздуха му, така че да го накарам да млъкне. Аз, не Мелани. Аз бях тази, която искаше лицето му да посинее от липса на въздух. Мелани се чувстваше по същия начин, но този път можех да кажа, че голяма част от насилствените мисли бяха мои.
- Трябва да го спасим, - повторих, този път по – високо.
Джеб ме погледна.
- Мила, не може просто да влезнем в някоя болница и да поискаме.
Добре тогава, още една проста и очевидна истина се появи пред мен.
- Вие не можете. Но АЗ мога.
В стаята настъпи мъртвешка тишина. Бях уловена от красотата на плана, оформящ се в главата ми. От перфектността му. Започнах да говоря предимно на себе си и на Мелани. Тя бе впечатлена. Щеше да проработи. Можехме да спасим Джейми.
- Те се са подозрителни. Никак даже. Дори и да съм ужасна лъжкиня, никога няма да ме заподозрат за нищо. Няма да се ослушват за лъжи. Разбира се, че не. Аз съм една от тях. биха направили всичко, за да ми помогнат. Ще кажа, че съм се наранила, докато се катеря или нещо такова... и тогава ще намеря начин да остана сама в стаята и да отнеса със себе си толкова, колкото мога да нося. Помислете за това! Мога да взема достатъчно, за да лекуваме всички тук. Ще стигнат за години. И Джейми ще оздравее! Защо досега не съм се сетила за това? Може би дори за Уолтър нямаше да е твърде късно.
Погледнах нагоре с блестящи очи. Наистина перфектен план! Толкова перфектен, толкова правилен, толкова очевиден за мен, че ми отне цяла вечност, за да разбера израженията на лицата им. Ако Кайл не беше толкова категоричен, можеше да ми отнеме дори повече време.
Ненавист. Подозрителност. Страх.
Дори обикновено безизразното лице на Джеб бе променено. Очите му бяха присвити недоверчиво. Всяко лице крещеше – НЕ.
„Те побъркани ли са? Не могат ли да видят как това ще е от полз за всички ни?”
„Не ми вярват. Мислят си, че ще ги нараня, че ще нараня Джейми!”
- Моля ви, - прошепнах. – Това е единственият начин да г оспасим.
- Търпелива е, а? – изплю Кайл. – Изчака удобен момент, не мслите ли?
Пак почувствах желание да го фрасна.
- Док? – примолих се.
Той не ме погледна в очите.
- Дори и да имаше някакъв начин да ти позволим да излезнеш, Скит... аз, просто не бих се доверил на лекаства, които не разбирам как действат. Джейми е яко хлапе. Имунната му система ще се пребори.
- Ние ще излезнем навън, Скит, - мрънкаше Иън. – Ние ще намерим нещо. Няма да се върнем, докато не намерим.
- Не е достатъчно. – Очите ми се пълнеха със сълзи. Погледнах към единствения човек, който може би изпитваше същата болка като мен. – Джаред. Ти знаеш. Знаеш, че никога няма да позволя Джейми да бъде наранен. Знаеш, че ще се справя. Моля те.

Той дълго гледаше в очите ми. После огледа стаята и лицата на всички присъстващи. Джеб, Док, Кайл, Иън, Труди. Погледна и навън, към мълчаливата публика, чиито лица бяха отражение на изражението на Кайл: Шарън, Виолета, Лусина, Рийд, Джофри, Хийт, Хеиди, Анди, Арън, Уес, Лили, Карол. Приятелите ми се бяха смесили с враговете ми и всички носеха отвратеното лице на Кайл. Джаред се загледа към втория ред хора пред стаята, които не можех да видя от мястото си. След това погледна надолу към Джейми. Всички в стаята бяха притаили дъх.
- Не, Скит, - каза той тихо. – Не.
Останалите въздъхнаха облекчено. Краката ми се подкосиха. Паднах напред и се изплъзнах от ръцете на Иън, който се опита да ме изправи. Пропълзях до Джейми и избутах Труди с лакът. Всички в тихата стая гледаха. Взех компреса от челото му и замених разтопилия се лед. Не срещнах погледите, които усещах върху кожата си. и без това не виждах. Сълзите се лееха от очите ми.
- Джейми, джейми, Джейми, - повтарях монотонно. – Джейми, Джейми, Джейми.
Не можех да върша нищо друго, освен да повтарям хлипайки името му и да опипвам пакетите лед, за да преверявам дали са за сменяне. Чух как си тръгваха – по няколко наведнъж. Чувах гласовете им, повечето гневни, да затихват надолу по коридора. Въпреки това не можех да свържа смислено думите им.
„Джейми, джейми, Джейми...”
- Джейми, Джейми, Джейми...
Иън коленичи до мен, когато стаята бе почти празна.
- Зная, че не би... но Скит, те ще те убият, ако опиташ, - шепнеше. – След случилото се... в болницата. Страхуват се, че имаш добра причина, за да ни унищожиш... Както и да е, той ще се оправи. Трябва да вярваш.
Извърнах лице от него и той изчезна.
- Съжалявам, хлапе, - мърмореше Джеб, докато се отдалечаваше.
Джаред също излезна от стаята. Не го чух, но знаех, че го няма. Струваше ми се правилно. Той не обичаше Джейми по начина, по който ние го обичахме. Беше го доказал. Трябваше да си отиде. Док остана, гледайки безпомощно. Не се обърнах към него. Дневната светлина бавно избледняваше, и премина от оранжева в сива. Ледът се стопи и свърши. Джейми изгаряше жив под ръцете ми.
- Джейми, Джейми, Джейми... – Гласът ми бе пречупен и пресипнал, но не спрях. – Джейми, Джейми, Джейми....
Стаята стана черна. Не виждах лицето на Джейми. Щеше ли да преживее нощта? Дали бях видяла живото му лице за последен път? Името му бе само нисък шепот, излизащ от устните ми, така че можех да чуя тихото хъркане на Док. Продължавах да обтривам тялото му с хладния мокър парцал, без да спирам. Водата се изпаряваше и малко го охлаждаше. Горенето намаляваше. Започнах да вярвам, че нямаше да умре през нощта. Но не бях способна да го опазя завинаги. Щеше да ми се изплъзне. Утре. На следващият ден. И тогава и аз щях да умра. Нямаше да живея без Джейми.
„Джейми, Джейми, Джейми...” стенеше Мелани.
„Джаред не ни повярва.” И двете ридаехме. Помислихме си за Джаред едновременно.
Все още бе тихо. Не чувах нищо. Нищо, което да ме разтревожи. Внезапно Док изплака. Звукът бе странно приглушен, сякаш крещеше с притисната към устата възглавница. Отначало очите ми не можеха да различат сенките в тъмнината. Док се гърчеше странно. И изглеждаше прекалено голям – сякаш имаше много ръце. Беше ужасяващо. Надвесих се над неподвижното тяло на Джейми, за да го защитя от случващото се. Нямаше да избягам, докато той лежеше безпомощно. Сърцето ми удряше ребрата. И изведнъж мятащите се ръце замръзнаха. Док отново захърка, по – шумно от преди. Свлече се на земята и сянката се раздели. Втора фигура се отдръпна от него и застана отстрани в мрака.
- Да вървим, - прошепна Джаред. – Нямаме време за губене.
Сърцето ми почти експлодира.
„Той е повярвал.”
Скочих на крака, насилвайки схванатите си колене да се разгънат.
- Какво стори на Док?
- Хлороформ. Действието му няма да трае дълго.
Бързо се обърнах и излях топлата вода върху Джейми, мокрейки дрехите му и матрака. Той не помръдна. Може би щеше да го държи хладен, докато Док се събудеше.
- Следвай ме.
Вървях по петите му. Движехме се тихо, почти се докосвахме. Джаред се опираше в стените, аз последвах примера му. Той спря, когато стигнахме огряната от лунна светлина градина. Там беше безлюдно. За пръв път можех ясно да видя Джаред. Беше преметнал оръжието през гръб, а ножа бе запасал на кръста си. Протегна ръцете си, държеше парче тъмен плат. Веднага разбрах.
- Да, завържи очите ми.
Той кимна, и аз затворих очи, докато завързваше плата върху тях. така или иначе щях да ги държа затворени. Възелът бе стегнат. Когато приключи, се завъртях бързо в кръг – едно, две.... Ръцете му ме спряха.
- Достатъчно, - каза. И тогава ме сграбчи здраво и ме вдигна от земята. Изахках изненадано, когато ме метна през рамо. Главата и гърдите ми увиснаха на гърба му, точно до оръжието. Ръцете му придържаха краката ми към гърдите му, и потеглихме. Подскачах, когато се затича, лицето ми се остъргваше в тениската му при всяка стъпка. Не усетих в каква посока тръгнахме; дори не се опитах да позная или да почувствам. Концентрирах се върху подскачащата му походка, и започнах да броя стъпките. Двадесет, двадесет и едно, двадесет и две, двадесет и три... Почувствах когато се наведе напред, докато се спускаше по пътя, а после се изкачихме. Опитах да не мисля за това. Четирстотин и дванадесет, четиристотин и тринадесет, четиристотин и четиринадесет... Разбрах кога се озовахме навън. Помирисах сухия, чист пустинен бриз. Въздухът бе горещ, въпреки че наближаваше полунощ. Той ме пусна долу и ме остави да стъпя.
- Земята е равна. Мислиш ли, че ще можеш датичаш със завързани очи?
- Да.
Сграбчи лакъта ми здраво и потеглихме с бърза крачка. Не беше лесно. Постоянно му се налагаше да ме улавя точно преди да падна. След известно време свикнах и започнах да пазя по – добре равновесие, тичайки върху малките дупки и издутини. Тичахме, докато и двамата не се задъхахме.
- Ако... може да стигнем... до джипа... ще сме на... безопасното място.
Джипът? Почувствах как ме заля носталгия. Мел не бе виждала джипа от онова злополучно пътуване до Чикаго и не знаеше, че е оцелял.
- Ами ако... не можем? – попитах.
- Ще ни хванат... и ще те убият. Иън е... прав за... тази част.
Опитах се да тичам по – бързо. Не за да спася собствения си живот, а защото бях единствената, която можеше да спаси живота на Джейми. Препънах се отново.
- Ще сваля... превръзката. Така ще си... по – бърза.
- Сигурен ли си?
- Не се... оглеждай. Става ли?
- Обещавам.
Той развърза възела зад тила ми. Когато парчето плат падна от очите ми, ги фокусирах надолу към краката си. Светът изглеждаше различен. Луната грееше ярко, пясъка бе гладък и блед. Джаред пусна ръката ми и хукна с по – голяма крачка. Сега се справях по – добре. Пробягването на големи разстояния бе познато на тялото ми. Установих се в предпочитания ритъм. Щях да измина една миля за около шест минути. Не можех да запазя ритъма постоянно, но се стараех.
- Чуваш ли... нещо? – попита ме той.
Ослушах се. Само стъпките на двама души, тичащи по пясъка.
- Не.
Той измържа одобрително. Предположих, че това е причината да открадне оръжието. Не биха могли да ни спрат от разстояние без него. Отне ни повече от час. Забавих ритъма, тойх също. Устата ми изгаряше за вода. Не вдигнах поглед от земята нито за момент, и когато той постави ръка на очите ми, се сепнах. Залитнах, и той забави крачката си до нормален вървеж.
- Сега вече сме в безопасност. Върви право напред...
Задържа ръката си над очите ми и ме побутваше напред. Чух стъпките ни да отекват. Тук пустинната земя не беше равна.
- Влизй.

Ръката му изчезна. Беше почти толкова тъмно, както когато бе покрил очите ми. друга пещера. Не толкова дълбока. Ако се обърнех, можех да видя навън. Но не се обърнах. Джипът стоеше в мрака. Изглеждаше точно така, както си го спомнях, превозното средство, което никога не бях виждала. Шмугнах се през вратата и седнах на седалката. Джаред вече се настаняваше на мястото си. Той се наведе и пак завърза превръзката около очите ми. останах неподвижна, за да го улесня. Звукът от двигателя ме уплаши. Стори ми се много опасен. Имаше отлкова много хора, които точно сега не трябваше да ни открият. Задвижихме се бавно назад, и миг по – късно вятърът брулеше лицето ми. Зад джипа се чуваше интересен шум, непознат на Мелани.
- Отиваме в Туксон, - уведоми ме той. – Никога не сме нападали там твърде близо е. но нямаме време за друго. Зная къде се намира малката болница, не много навътре в града.
- Не отиваме в „Света Мария”?
Той чу тревогата в гласа ми.
- Не, защо?
- Познавам някого там.
Тоз замълча за момент.
- Ще те разпознаят ли?
- Не. Никой няма да познае лицето ми. Нямаме... „Издирва се”, както е при вас.
- Добре.
Но ме накара да се замисля за появяването си. Преди да успея да изрека на глас притесненията си, той взе ръката ми и я постави около нещо малко.
- Дръж това наблизо.
- Каво е?
- Ако разберат, че си... с нас, ако решат да... сложат някой друг в тялото на Мелани, сложи това в устата си и захапи здраво.
- Отрова?
- Да.
Замислих се за момент. И после се засмях; не можах да се сдържа. Нервите ми бяха опнати от притеснение.
- Не е шега, Скит, - каза той ядосано. – Ако не можеш да г онаправиш, тогава се налага да те върна обратно.
- Не, не, мога. – Постарах се да се овладея. – Зная, че мога. Затова и се смея.
Гласът му бе рязък.
- Не схващам майтапа.
- Не виждаш ли? Никога не съм била способна да направя това, за да дам живот на милиони от моя вид. Да създам собствените си... деца. Винаги съм се страхувала твърде много да умра завинаги. Но се оказа, че съм способна да го направя за едно извънземно дете. – Пак се засмях. – Няма смисъл. Въпреки това, не се тревожи. Мога да умра, ако така ще защитя Джейми.
- Доверявам ти се и очаквам да направиш точно това.
За миг се умълчахме, и тогава си спомних как изглеждам.
- Джаред, не изглеждам подходящо. За ходенето ми в болницата.
- Имаме складирани по – подходящи дрехи в... по – малко набиващата се на очи кола. Натам сме се отправили. След около пет мили ще пристигнем.
Нямах това предвид, но той беше прав. Тези дрехи нямаше да свършат работра. Изчаках, за да поговорим за останалото. Първо трябваше да се погледна в огледало. Джипът спря и той свали превръзката от очите ми.
- Не се налага да държиш погледа си сведен, - каза, когато главата ми автоматично се наклони. – Тук няма нищо, което да ни издаде. Това място бе открито, просто за всеки случай.
Не бе пещера. Бе проход между скалите. Няколко от по – големите каменни къса бяха внимателно повдигнати, оставяйки тъмно пространство под тях, което никой не би заподозрял, че приютява нещо по – различно от пръст и по – малки скали. Джипът вече се наместваше в тясното пространство. Бях толкова близо до скалата, че се наложи да се покатеря в задната част на джипа, за да излезна от него. Имаше нещо странно, прикрепено за бронята на колата – вериги и две много мръсни покривала (които се използваха, за да се загъват камионите), целите надрани и разкъсани.
- Тук, - каза Джаред и ме поведе към сенчест процеп, малко по – нисък от него. Той отмести настрани прашно, пясъчно на цвят покривало и претърси мястото зад него. Извади тениска, мека и чиста, етикетите още висяха на нея. Откъсна ги и ми подхвърли блузата. После продължи да рови, докато не откри чифт панталони в цвят каки. Прецени размера и ми подаде и тях. – Облечи ги.
Поколебах се за момент, докато ме изчакваше, и се зачудих какъв ми беше проблема. Изчервих се и се обърнах с гръб към него. Съблякох раздърпаната си тениска през главата и я заместих с чистата толкова бързо, колкото успяваха да се движат треперещите ми пръсти. Чух го да се окашля.
- Ох, аз, ъ, ще докарам колата.
Стъпките му се отдалечиха. Свалих износените си панталонки и се напъхах в шумолящия нов панталон. Обувките ми бяха в ужасно състояние, но не се забелязваха много. Освен това, не винаги можеше да се открият удобни за носене обувки. Можех да твърдя, че съм привързана към този чифт. Чух как забръмча друг двигател, но този път по – тихо от двигателя на джипа. Обърнах се и видях непретенциозен, незабележим седан да излиза изпод сянката на големия скален блок. Джаред излезна и закачи веригите и износените платнища от джипа на задната броня на тази кола. После я докара до мястото, където стоях, и когат овидях как тежките платнища изтриват следите от гуми в пръстта, разбрах какво бе предназначението им.
Джаред се наведе през седалката, за да отвори пасажерската врата. На седалката имаше раница – плоска, празна. Кимнах. Точно от това се нуждаех.
- Да вървим.
- Почакай, - спрях го.
Изкривих се, за да се огледам в огледалото за задно виждане. Не изглеждаше добре. Пуснах косата си, сега пораснала до брадичката, над бузата си, но не беше достатъчно. Докоснах бузата си и прехапах устни.
- Джаред. Не мога да се появя с такова лице. – Посочих дългия, назъбен белег, пресичащ кожата ми.
- Какво? – искаше да разбере какво съм намислила.
- Никоя Душа не би имала такъв белег. Щеше да е излекуван. Ще се зачудят къде съм била досега. Ще ме разпитват.
Очите му се разшириха, а после ги присви.
- Може би трябваше да помислиш за това преди да те измъкна. Ако се върнем сега, ще си помислят, че е било тактически ход от твоя страна, за да научих къде се намира пътя за навън.
- Няма да се връщаме без лекарство за Джейми. – Гласът ми бе по – твърд от неговия.
И неговият прозвуча по – грубо.
- Тогава какво предлагаш да направим, Скит?
- Трябва ми камък. – Въздъхнах. – Ще се наложи да ме удариш.

- Скит...
- Нямаме време. И сама бих го направила, но няма да улуча ъгъла. Няма друг начин.
- Не мисля, че мога... да го направя.
- Дори и за Джейми ли? – притиснах здравата част на лицето си към облеглката на пасажерското място и затворих очи.
Джаред стискаше каъка с големината на юмрук, който бях открила. И това продължаваше вече пет минути.
- Трябва просто да разцепиш няколко слоя кожа. Това е всичко – да скриеш белезите. Хайде, Джаред, трябва да побързаме. Джейми...
„Предай му, че съм казала да го направи сега. И да го направи както трябва.”
- Мел каза да го направиш сега. И да се погрижиш да е достоверен. И да се справиш с един удар.
Мълчание.
- Направи го, Джаред!
Той вдиша дълбоко и изпъшка. Усетих въздуха да се раздвижва и стиснах по – силно очи. Чух размазващия звук от удара – първо това забелязах – след това шока от удара премина и усетих болката.
- Агрх, - изстенах. Не исках да издавам нито звук. Защото бях наясно, че той ще се почувства по – зле. Но голяма част от реакциите на тялото ми бяха неволни. Сълзи напълниха очите ми и се наложи да се изкашлям, за да прикрия риданието. Главата ми кънтеше и вибрираше след шока.
- Скит? Мел? Съжалявам!
Ръцете му се обвиха около нас и ни придърпаха към гърдите му.
- Всичко е наред, - хлипах. – Добре сме. Улучи ли точно?
Ръката му докосна бузата ми и завъртя главата ми.
- Ах, - въздъхна отвратен. – Отнесох половината ти лице. Толкова съжалявам!
- Не, така е добре. Добре е. Да вървим.
- Правилно. – Гласът му беше слаб, но той леко ме наклони назад към седалката, настани ме внимателно и колата заръмжа под нас.
Ледено – студеният въздух брулеше лицето ми и щипеше разкъсаната ми буза. Бях забравила какво е усещането да имаш климатик. Отворих очи. Движехме се по гладка пътека – по – гладка, отколкото би трябвало да е, грижливо променена, за да изглежда по този начин. Отдалечаваше се от нас и се виеше между храстите. Не можех да я виждам много напред. Свалих сенника и отворих огледалото на гърба му. На призрачната лунна светлина лицето ми бе придобило черно – бели нюанси. Черно, преминаващо през дясната страна, сълзящо надолу към брадата ми, стичащо се по врата ми, и просмукващо се в яката на новата ми, чиста тениска. Стомахът ми се преобърна.
- Добра работа, - прошепнах.
- Боли ли те много?
- Не много, - излъгах го. – Както и да е, няма да ме боли още дълго. На какво разстояние от Туксон сме?
Точно в този момент стигнахме пътната настилка. Чудно как гледката на асфалта накара сърцето ми да запрепуска панически. Джаред спря колата на скрито зад храстите. Слезна и откачи веригите и покривалата от бронята, набутвайки ги в багажника. Върна се обратно и потегли бавно, като внимателно провери дали магистралата е празна. Протегна се да включи фаровете.
- Почакай, - прошепнах. Не можех да говоря високо. Чувствах се на показ. – Нека да карам.
Погледна ме.
- Не трябва да изглежда така, сякаш съм вървяла пеша до болницата. Ще шпоследват твърде много въпроси. Трябва да шофирам. Ти се скрий отзад и ме напътствай откъде да мина. Има ли под какво да се скриеш?
- Добре, - каза той бавно. Даде колата на заден и отново се заби дълбоко в храстите. – Добре. Ще се скрия. Но ако ни закараш някъде, където не съм ти казал да ходиш...
„Ох!” Мелани почувства жегване заради липсата на доверие, аз също.
Гласът ми прозвуча равен.
- Застреляй ме!
Той не отговори. Слезна от колата, оставяйки двигателя на обороти. Плъзнах се над поставките за чаши и се настаних на неговата седалка. Чух как багажника се трясна. Джаред се качи на задната седалка с дебело одеало в шотландско каре под мишница.
- Завий надясно по пътя, - нареди ми.
Колата бе с автоматични скорости, но отдавна не бях шофирала и се чувствах несигурна зад волана. Придвижвах се бавно напред и със задоволство открих, че си спомням как да управлявам колата. Магистралата още бе пуста. Качих се на шосето и сърцето ми пак заби неравномерно.
- Фарове, - каза джаред. Гласът му идваше откъм ниската част на седалката.
Разтършувах се, открих ключа и запалих фаровете. Сториха ми се ужасяващо ярки. Не бяхме далеч от Туксон – виждах жълтеникав отблясък в небето пред мен. Светлините на града блещукаха.
- Може да караш малко по – бързо.
- Точно на позволената граница съм, - протестирах.
Той се замисли за миг.
- Душите не карат с превишена скорост?
Засмях се. Звукът бе само на косъм от истерия.
- Спазваме всички закони, включително и тези за движение по пътя.
Вече можех да различа отделните светлини. Зелени знаци на пътя ме информираха за възможните посоки.
- Поеми по Айна Роуд.
Последвах инструкциите му. Той запази гласа си нисък, въпреки че както бяхме изолирани, можеше и двамата да крещим. Трудно ми бе да се озова в непознатия град. Да видя къщите и апартаментите, и складовете със светещи табели отпред. Да зная, че съм заобиколена, че те имат числено превъзходство. Представих си как ли се чувстваше Джаред. Гласът му бе видимо спокоен. Но той се беше изправял пред тази ситуация и преди, и то много пъти. На шосето се появиха и други коли. Когато светлините им обливаха предното стъкло на моята кола, потрепервах от ужас.
„Не се пречупвай точно сега, Скит. Трябва да си силна заради Джейми. Няма да успеем, ако ти не можеш да се справиш.”
„Мога. Мога да го направя.”
Концентрирах се върху Джейми, и ръцете ми се успокоиха върху волана. Джаред ме направляваше през заспалия град. Лечебният център бе съвсем малка сграда. Сигурно преди е бил медицинска сграда – с лекарски офиси, а не като обикновените болници. Светлините светеха ярко през повечето от прозорците, и осветяваха стъкленото фоайе. Виждах една жена, седнала зад бюрото на рецепцията. Тя не обърна поглед към приближаващите светлини на колата ми. карах към най – тъмния ъгъл на паркинга.
Пъхнах ръце през презрамките на раницата. Не беше нова, но пък за сметка на това се намираше в много добро състояние. Перфектно. Оставаше да направя само още едно нещо.
- Бързо, дай ми ножа.
- Скит... Зная, че обичаш Джейми, но наистина мисля, че не виждаш нещата ясно. Ти не си боец.
- Не за тях, Джаред. Нужна ми е още една рана.
Той въздъхна.
- Имаш рана. Напълно достатъчна е!
- Трябва ми такава, която да прилича на раната на Джейми. Не съм много наясно с Лекуването. Трябва да видя както точно да правя. Щях да се порежа по – рано, но не бях сигурна дали ще мога да карам.
- Не. Не отново.
- Дай ми го веднага. Някой ще забележи, ако скоро не влезна в сградата.
Джаред го обмисли бързо. Той беше най – добрият, както казваше Джеб, защото можеше да види какво е нужно да се направи и бързо да вземе решение. Чух стържещия звук на стоманения нож, докато излизаше от канията.
- Бъди много внимателна. Не режи много дълбоко.
- Искаш ли ти да го направиш?
Той вдиша остро.
- Не.
- Добре.
Поех грозния нож. Имаше тежка дръжка и бе много остър; върха му бе изключително заострен. Не се оставих да се замисля. Не исках да си позволявам да се държа като страхливка. Спрях само за секунда, за да реша дали да порежа ръката или крака си. Коленете ми трепереха. Не исках да ми се налага да крия и това. Протегнах лявата си ръка; дланите ми трепереха. Опрях я на вратата и извърнах глава, така че да мога да захапя облегалката за главата. С дясната си ръка държах непохватно, но стабилно, дръжката на ножа. Натиснах острието към премишницата си, така че да не пропусна точното място. После затворих очи. Джаред дишаше тежко. Трябваше да съм бърза или той щеше да ме спре.

„Само си представи, че е лопата, с която разравяш земята”, казах на себе си.
Забих ножа в ръката си. Облекалката заглуши писъка ми, но въпреки това се чу доста високо. Ножът се изплъзна от ръката ми – като се изтласка отвратително от мускула – и тупна на пода.
- Скит! – каза със стържещ глас Джаред.
Още не можех да отговоря. Опитах се да подтисна другите крясъци, които напираха в гърлото ми. Права бях да не върша това, преди да се кача да шофирам.
- Дай да видя!
- Стой там, - изпъшках. – Не мърдай.
Чух одеалото да се надига зад мен независимо от предупреждението ми. притиснах лявата си ръка към тялото и изблъсках вратата с дясната. Ръката на Джаред погали гърба ми, когато бях наполовина слязла от колата. Не за да ме спре, а за да ме утеши.
- Веднага се връщам, - изкашлях се и после ритнах вратата да се затвори зад мен.
Запрепъвах се, докато пресичах паркинга, борейки се с гаденето и паниката. Те сякаш се уравновесяваха – едното чувство пречеше на другото за вземе надмощие над тялото ми. болката не бе чак толкова силна – или не, вече не я усещах. Бях изпаднала в шок. От твръде многото видове болка, събрани едновременно в тялото ми. гореща течност се стичаше надолу по пръстите ми и капеше на асфалта. Зачудих се дали мога да движа пръстите си. Страхувах се да опитам.
Жената зад бюрото на рецепцията – на средна възраст, с тъмна шоколадова кожа и няколко бели кичура в черната коса – скочи от мястото си, когато връхлетях през автоматичната врата.
- О, не! О, скъпа! – Тя грабна микрофона и думите й се отразиха в тавана. – Лечител Шиеща! Нужна сте ми на рецепцията! Има спешен случай!
- Не. – Опитах да говоря спокойно, но се олюлях на място. – Добре съм. Просто инцидент.
Тя остави микрофона и побърза да дойде до мен, защото продължавах да се олюлявам. Ръцете й обгърнаха кръста ми.
- О, мила, какво ти се е случило?
- Толкова съм небрежна, - измърморих. – Бях на туристически поход... и паднах от скалите. Почиствах... след вечеря. Ножът беше в ръката ми...
Колебанито ми й се стори като част от шока. Не ме погледна с подозрение – или присмех, както правеше Иън понякога, когато лъжех. В погледа й се четеше само притеснение.
- Горката ти! Как се казваш?
- Стъклено Острие, - отговорих, използвайки често срещано име сред стадата на планетата на Мечките.
- Добре, Стъклено Острие. Лечителката идва. Само след момент ще си добре.
Вече не усещах паника. Милата жена потупваше гърба ми. толкова нежно, толкова грижовно. Никога нямаше да ме нарани. Лечителката бе млада жена. Косата, кожата и очите й бяха един и същ оттенък на кафявото. Това я правеше да изглежда необикновено едноцветна. Тя носеше жълто – кафяви дрехи, които само допълваха едноцветното й излъчване.
- Олеле, - поде тя. – Аз съм Лечител Шиеща Пламенно. Ще се оправя веднага. Какво се случи?
Разказах историята си отново, докат одвете жени ме поведоха по коридора и влезнахме през първата врата. Настаниха ме легнала на леглото, покрито с хартия. Стаята изглеждаше познато. Бях се озовавала само веднъж на подобно място, но детството на Мелани бе изпълнено с такива спомени. Двойните шкафове, мивката, в която Лечителя миеше ръцете си, ярките и чисти бели стени...
- Да започнем с първото, - каза Шиеща Пламенно. Отвори един от шкафовете. Стараех се да фокусирам погледа си, знаейки, че е важно да видя всичко. Шкафът бе пълен с редици подредени бели цилиндри. Тя свали един, без да търси; знаеше какво точно й трябва. Малкият контейнер имаше етикет, но не можех да го прочета. – Малко „Без болка” ще помогне, не мислиш ли?
Видях етикета отново, когато тя завъртя капачката на цилиндъра. Две кратки думи. Без болка. Дали бе това, което казваха думите?
- Отвори уста, Стъклено острие.
Подчиних се. Тя взе малък, тънък квадрат – изглеждаше като хартиена кърпичка – и го постави на езика ми. Той се разтвори веднага. Нямаше вкус. Автоматично преглътнах.
- По – добре ли си? – попита Лечителката.
Бях. Вече. Главата ми се проясни – без усилие се концентрирах. Болката се бе разтопила заедно с тънкото квадратно парченце. Бе изчезнала. Премигнах шокирано.
- Да.
- Зная, че сега се чувстваш по – добре, но те моля да не се движиш. Нараняванията ти още не са излекувани.
- Разбира се.
- Небесносиня, би ли ни донесла малко вода? Устата й изглежда суха.
- Веднага, Лечител Шиеща.
По – възрастната жена напусна стаята. Лечителката се обърна кън шкафовете си и този път отвори различен. И той бе пълен с бели контейнери.
- Ето това, което ми трябва. – Тя издърпа един на върха на купчината и после взе друг от сеседния шкаф. Сякаш почти се опитваше да ми помогне да изпълня мисията си – започна да изрежда имената на лекарствата, докато се протягаше да ги вземе. – Почистване – вътрешно и външно приложение... Лекуване... Затваряне... И, къде е... аха, Заглаждане. Не искаме на това красиво лице да остане белег, нали?
- Ъ... не.
- Не се притеснявай. Пак ще си в перфектна форма.
- Благодаря ви.
- Добре си дошла.
Тя се наведе над мен с друг бял цилиндър. Капачката ми се натискаше и от нея излезна някакъв спрей. Тя напръска първо предмишницата ми, покривайки раната с чиста пяна без мирис.
- Лекуването сигурно е удовлетворяваша професия. – Гласът ми прозвуча правилно. Заинтересовано, но не прекалено. – Не съм стъпвала в Лечебен център от имплантирането. Това е много интересно.
- Да, харесва ми. – Тя започна да пръска лицето ми.
- Сега какво правите?
Тя се усмихна. Предположих, че не съм първата Душа, проявяваща любопитство.
- Това е Почистване. То ще помогне никакво чуждо тяло да не остане в раната. Също избива всички микроби, които може да инфектират раната.
- Почистване. – Повторих на себе си.
- И Вътрешно Почистване, за всеки случай, ако нещо се е просмукало в имунната ти система. Вдишай това, ако обичаш.
В ръката си държеше друг бял цилиндър, тънка бутилка, която отгоре имаше помпичка. Тя пръсна облак от съставката пред лицето ми. Вдишах. Облакът от лекарството имаше вкус на мента.
- А това е Лекуване, - Шиеща Пламенно продължи, завъртайки капачката на следващата кутийка, разкривайки течността. – Това помага на тъканите да се съединят по номалния начин.
Тя капна съвсем мъничко от чистата течност върху широкия разрез на ръката ми, и притисна ръбовете на раната един към друг. Усещах докосването й, но нямаше и следа от болка.
- Ще затворя това, преди да продължа към лицето ти. – Тя отвори една гъвкава тубичка и изстиска дебела линия чисто желе върху пръста си. – Като лепило, - обърна се към мен. – Задържа всичко залепено и позволява на Лекуване да свърши работата си. – Размаза го върху ръката ми с бързо движение. – Добре, сега вече може да я движиш. Ръката ти е добре.
Надигнах я, за да я огледам. Под лъскавия гел се виждаше само бледа розова линия. Кръвта още не бе засъхнала по ръката ми, но вече нямаше рана, от която да изтича. Докато гледах, Лечителката избърса ръката ми бързо с влажна кърпа.
- Обърни лицето си насам, ако обичаш. Хм, много лошо си улучила скалите. Каква каша.
- Да. Паднах много лошо.
- Е, слава богу, че си била способна да караш до тук съвсем сама.
Тя леко капеше Лекуване върху бузата ми, разпределяйки го с върха на пръстите си.
- Ех, харесва ми да гледам как работи. Вече изглежда много по – добре. Добре... около ръбовете. – Усмихна се на себе си. – Може би още един слой. Искам това да бъде заличено. – тя поработи още минута. – Много добре.
- Ето и водата, - каза възрастната жена, като влезна през вратата.
- Благодаря ти, Небесносиня.
- Уседомете ме, ако се нуждаете от нещо друго. Ще бъда отпред.
- Благодаря.

Небесносиня излезна. Запитах се дали не идва от Планетата на Цветята. Сините цветя бяха рядкост – може от там да е получила името си.
- Може да седнеш. Как се чувстваш?
Изправих се.
- Перфектно. – Беше истина. Отдавна не бях се чувствала толкова здрава. Рязкото преминаване от болка мкъм облекчение засили прекрасното усещане.
- - Така и трябва да бъде. Добре, нека те напудрим с малко Заглаждане.
Тя завъртя капачката на последния цилиндър и изтърси от пудрата с цветовете на дъгата в шепата си. Натупа я върху бузата ми, а после натупа и ръката ми с още една шепа пудра.
- На ръката ти завинаги ще остане малка линия, - каза ми извинително. – Като на врата ти. Раната бе дълбока... – Вдигна рамене. Разсеяно отмести косата от врата ми и разгледа белега. – Този е направен качествено. Кой беше Лечителят ти?
- Ъм... Обърнат с Лице към Слънцето, - изрекох името на един от старите ми студенти. – Бях в Еурека, Монтана. Не ми харесваше студа. Затова се преместих на юг.
Толкова много лъжи. Усетих как стомаха ми се сви тревожно.
- Аз започнах в Мейн, - каза тя, без да забележи нищо нередно в гласа ми. Докато говореше, се бе заела да почисти кръвта от врата ми. – И за мен бе прекалено студено. Какво е Призванието ти?
- Ъм... сервирам храна. В Мексикански ресторант... във Финикс. Обичам пикантната храна.
- И аз. – Не ме гледаше с насмешка. Забърсваше бузата ми. - Много добре. Не се притеснявай, Стъклено Острие. Лицето ти изглежда страхотно.
- Благодаря ви, Лечителко.
- Няма защо. Искаш ли малко вода.
- Да, моля. – Стиснах чашата и я пресуших на един дъх. Получи се точно както исках. Нямаше връщане назад. Трябваше да довърша започнатото. Освен това водата имаше приятен вкус.
- Искаш ли още?
- Аз... да, би било добре. Благодаря ви.
- Веднага се връщам.
Секунда, след като тя излезна през вратата, скочих на крака. Хартията изскърца, и ме накара да замръзна на място. тя не връхлетя обратно в стаята. Имах само секунди на разположение. На Небесносиня й бе отнело няколко минути, за да донесе водата. Може би и на Лечителката щеше да й отнеме същото време. Може би студената, чиста вода се намираше далеч от тази стая. Може би. Свалих раницата от гърба си и отворих циповете. Започнах да вадя контейнери от втория шкаф. Там се намираха купчините Лекуване. Грабнах цяла колонка и я пуснах на дъното на раницата. Ами ако ме хванеше? Каква лъжа щях да измисля? После взех от двата вида Почистване от съседния шкаф. Зас първата купчина имаше втора и аз реших да взема половината и от нея. После две кутии Без болка. Щях да взема Затваряне, когато етикетите на задната редица контейнери привлякоха вниманието ми. Охлаждане. За треска? Нямаше инструкции, само етикет. Взех една кутия. Нито едно от тези лекарства не би навредило на човешкото тяло. Бях сигурна. Грабнах всичкият Затваряне и два контейнера Заглаждане. Не можех да насилвам късмета си. Тихо затворих шкафовете и пъхнах ръце в презрамките на раницата. Облегнах се на леглото, чието покритие изшумоля за пореден път. Стараех се да изглеждам отпусната.
Тя не се върна. Погледнах часовника си. беше минала минута. Колко далеч се намираше водата? Две минути. Три минути. Дали лъжите ми не бяха очевидни както за мен, така и за нея? По челото ми изби пот. бързо я избърсах. Ами ако тя доведеше Търсач? Сетих се за малкото хапче в джоба си и ръцете ми се разтрепераха. И въпреки това бях способна да го направя. За Джейми.
Точно тогава чух тихите стъпки на две същества, крачещи по коридора.

Лечител Шиеща Пламенно и Небесносиня влезнаха заедно през вратата. Лечителката ми подаде висока чаша с вода. Пръстите ми бяха изстинали от връхлетелия ме страх и този път водата м исе стори по – топла от предната чаша. И тъмнокожата жена носеше нещо за мен. Тя ми подаде плосък правоъгълник с дръжка.
- Помислих си, че ще искаш да видиш, - заговори Шиеща Пламенно с топла усмивка.
Тялото ми се освободи от напрежението. Нямаше следа от страх или подозрителност. Само нежност, която Душите, посветили живота си на Лекуването, раздаваха. Небесносиня ми бе подала огледало. Надигнах го и едва успях да подтисна въздишката. Лицето ми изглеждаше по същия начин, като в спомените ми от Сан Диего. Лицето, което там приемах за даденост. Кожата на дясната ми буза бе гладка и прасковена. Ако се вгледах внимателно, на мяста можех да видя малко по – светли и по – розови петна, леко различаващи се от тена на другата ми буза. Това лице принадлежеше на Скитница – Душата. То принадлежеше на това цивилизовано място, където не познаваха насилието и ужаса. Разбрах защо ми бе толкова лесно да излъжа тези нежни същества. Защото ми се струваше редно да говоря с тях, защото бях наясно с приетия начин на общуване и с техните правила. Лъжите биха могли... можеше да са истина. Можеше да изпълнявам Призванието си навсякъде, било то преподаване в университет или сервиране на храна в ресторант. Можеше да водя мирен и простичък живот, отдаден на всеобщото благо.
- Какво мислиш? – попита ме Лечителката.
- Изглежда перфектно. Благодаря ви.
- За мен бе удоволствие да те излекувам.
Погледна хсе отново и видях подробностите зад перфектното лице. Косата ми бе сплъстена – мръсна, с неравни краища. Нямаше блясък – дължеше се на домашния сапун и липсата на витамини. Въпреки че Лечителката бе почистила кръвта от врата ми, по него още си личаха следи от виолетовата пръст.
- Мисля, че е време да приключа с походите и лагеруването на открито. Трябва да се изкъпя, - измърморих.
- Често ли лагеруваш?
- Напоследък оползотворявам цялото си свободно време. Аз... не виждам начин да стоя далеч от пустинята.
- Сигурно си смела. Намирам града за много по – приветлив.
- Не смела – просто различна.
Огледалото отразяваше очите ми в познатия лешников цвят. Тъмно сиви в края, мъхесто зелени по средата, и най – вътре – кръг от карамелено кафяво. Блед отблясък на сребърно подчертаваше цветовете и отразяваше светлината, като я разпръскваше и увеличаваше.
„Джейми?” попита ме нетърпеливо Мел; усетих, че бе започнала да нервничи. Тук се чувствах удобно. Тя виждаше логика в различния път, който лежеше пред мен, и това я плашеше.
„Зная коя съм”, казах й.
Мигнах и погледнах пак към приятелските лица пред мен.
- Благодаря ви, - отново се обърнах към Лечителката. – Предплагам, че е по – добре да потеглям.
- Много е късно. Може да спиш тук, ако искаш.
- Не съм изморена. Чувствам се... перфектно.
- Причината се крие в Без болка. – Лечителката се усмихна.
Небесносиня ме изпроводи до рецепцията. Тя постави ръка на рамото ми, докато прекрачвах навън. Сърцето ми заби по – бързо. Дали бе забелязала, че раницата ми – на влизане празна, сега се пръскаше по шевовете?
- Бъди по – внимателна, скъпа, - посъветва ме и потупа ръката ми.
- Ще бъда. Без повече лагеруване по тъмно.
Усмихна се и седна зад бюрото си. Стараех се да запазя лицето си равнодушно, докато пресичах паркинга. Исках да бягам. Ами ако Лечителката огледаше шкафовете си? Колко скоро щеше да осъзнае, че са наполовина празни?
Колата още бе там, в тъмната пролука между две улични лампи. Изглеждаше празна. Дишането ми се учести. Разбира се, че трябваше да изглежда празна. Това беше целта. Но дробовете ми не се успокоиха, докат оне зърнах неясната фигура под одеалото на задната седалка. Отворих вратата и поставих раницата на пасажерската седалка – разклати се за кратко, докато се намести, - после седнах вътре и тръшнах вратата. Нямаше причина да щракна ключалките; опитах да не обръщам внимание на моментния си порив.
- Добре ли си? – прошепна Джаред веднага, след като затвори вратата. Гласът му прозвуча неестествено и разтревожено.
- Шшт, - постарах се да не движа устни. – Почакай.
Подкарах към осветения изход на паркинга и отвърнах на Небесносиня, която ми махаше за сбогом.
- Създаваш приятелства?
Озовахме се на тъмния път. Вече никой не ме гледаше. Потънах в седалката. Ръцете ми затрепериха. Сега, когато всичко бе свършило, можех да си го позволя. Сега, когато бях успяла.
- Всички Души са приятели, - отговорих ми, използвайки нормалния си тон.
- Добре ли си? – попита не нетърпеливо за втори път.
- Излекувана съм.
- Нека да видя.
Протегнах лявата си ръка пред тялото, така че той да може да види тъкната розова линия. Той вдиша дълбоко от изненада. Одеалото се раздвижи; той се изправи и се провря между седалките. Отмести раницата, настани се отпред, и после я сложи в скута си, претегляйки я.погледна към мен точно когато минавахме под една улична лампа и отново ахна.
- Лицето ти!
- И то е излекувано. Естествено.
Той вдигна ръката си и я задържа във въздуха до бузата ми, неуверен.
- Боли ли?
- Разбира се, че не. Усещането е все едно нищо не се е случило.
Пръстите му погалиха новата кожа. Мястото пламна като реакция от докосването му. Внезапно се върна към мисията ни.
- Заподозряха ли нещо? Мислиш ли, че ще докладват на Търсачите?
- Не. Казах ти, че няма да са подозрителни. Дори не провериха очите ми. бях ранена и те ме излекуваха. – Вдигнах рамене.
- Какво взе? – попита той, развързвайки шнуровете на раницата.
- Необходимите неща за Джейми... ако се върнем навреме... – Автоматично се загледах в часовника на таблото, независимо че часовете, които отчиташе, бяха безсмислени. – И достатъчно за в бъдеще. Взех само от нещата, които разбирам.
- Ще се върнем навреме, - обеща той. Започна да разглежда белите контейнери. – Заглаждане?
- Не е от първа необходимост. Но зная какво върши, така че...
Той кимна, ровейки в раницата. Мърмореше имената на себе си.
- Без болка? Върши ли работа?
Засмях се.
- Удивително е. Ако се намушкаш, мога да ти покажа... Шегувам се.
- Зная.
Гледаше ме с изражение, което не разбирах. Очите му се бяха разширили, сякаш нещо дълбоко го бе удивило.
- Какво? – не вярвах шегата ми да е била чак толкова зле.
- Ти го направи. – Гласът му бе изпълнен с почуда.
- Не беше ли това идеята?
- Да, но... Предполагам, че не вярвах много, че ще се справим.
- Не си вярвал? Тогава защо...? Защо ме остави да пробвам?
Той отговори меко, почти шепнеше.
- Предположих, че е по – добре да умрем опитвайки се, отколкото да живеем без хлапето.
За момент в гърлото ми заседнаха толкова много емоции. Мел се чувстваше твърде завладяна, за да може да говори. В този миг бяхме едно семейство. Всички заедно. Изкашлях се. Нямаше нужда да изпитвам неща, които нямаше да доведат до нищо.
- Беше много лесно. Вероятно всеки о твас би се справил, ако се държите естествено. Погледна врата ми. – Докоснах го по навик. – Твоят белег си личи, че е правен в домашни условия, но с лекарствата, които взех, Док може да го поправи.
- Съмнявам се някой от нас да успее да се държи толкова естествено.
Кимнах.
- Да. За мен е лесно. Зная какво очакват. – За кратко се засмях на себе си. – Аз съм една от тях. Ако ми се доверите, мога да ви снабдя с всичко на света, което поискате. – Пак се засмях. Реакция от отминаващия стрес. Но ми бе смешно. Дали осъзнаваше, че бих направила точно това за него? Да му доставя всичко, което поиска.
- Аз ти вярвам, - прошепна. – Заклевам се в живота на всички, че ти вярвам.

И той наистина би ми поверил живота на всеки един от хората. Неговият, на Джейми, и на всички останали.
- Благодаря ти, - отвърнах шепнешком.
- Ти го направи, - повтаряше удивен.
„Джейми ще живее”, Мел ликуваше. „Благодаря ти, Скит.”
„Всичко за тях”, отвърнах и въздъхнах, защото бе истина.
След като прикачи отново платнищата, когато достигнахме храсталака, Джаред пое управлението на колата. Пътят му бе познат, и той караше по – бързо от мен. Накара ме да слезна, преди да паркира колата в невъзможно малкото скривалище под скалния навес. Очаквах да чуя как скалата ще се отърка в метала, но Джаред успя да я вкара вътре. После се прехвърлихме на джипа и полетяхме през нощта. Джаред се смееше триумфиращо, докато прекосявахме пустинята, и вятъра разнасяше гласа му надалеч.
- Къде е превръзката за очи? – попитах.
- Защо?
Погледнах го.
- Скит, ако искаше да ни предадеш, имаше шанс. Сега никой не може да отрече, че си една от нас.
Замислих се върху думите му.
- Мисля ,че все ще се намери някой, който да оспори казаното. Освен това, ако нося превръзката, ще се почувстват по – добре.
- Тези някои ще трябва да преодолеят предразсъдъците си.
Клатех глава, представяйки си как щяха да ни посрещнат.
- Няма да е лесно да влезнем вътре. Помисли какво си мислят точно в момента. Какво очакват...
Не отговори. Очите му се присвиха.
- Джаред... ако те... ако не искат да ни изслушат... ако не почакат... – Внезапно заговорих по – бързо, почувствала натиск, опитвах се да му предам цялата информация, преди да е станало твърде късно. – Първо дай на Джейми Без болка – постави едно парченце на езика му. После използвай спрея Вътрешно Почистване – просто трябва да го вдиша. Ще имаш нужда от Док, за да...
- Хей, хей! Ти ще си тази, която ще дава напътствията.
- Остави ме да ти кажа как...
- Не, Скит. Нещата няма да пропаднат. Ще застрелям всеки, който се опита да те докосне.
- Джаред...
- Не се паникьосвай. Ще се целя ниско, а после ще може да използваш лекарствата, за да ги излекуваш.
- Ако се опитваш да се шегуваш знай, че не е смешно.
- Не се шегувам, Скит.
- Къде е превръзката за очи?
Той стисна устни. Но аз се сетих за старата си тениска – евтина и надупчена, която Джеб ми даде. И тя щеше да свърши добра работа.
- Това ще ги успокои малко и по – лесно ще ни пуснат да влезнем, - казах, докато я завързвах здраво над очите си. – А това означава да стигнем по – бързо при Джейми.
Известно време мълчахме. Джипът подскачаше по неравния терен. Спомних си подобни нощи, в които Мелани е била само пътник...
- Карам право към пещерите. Има място, където джипът може да бъде скрит достатъчно добре за ден или два. Ще си спестим време.
Кимнах. Времето беше ключовата дума.
- Почти пристигнахме, - каза той след минута. Издиша. – Чакат ни.
Чух шумолене до мен, след това метала изтрака, когато той вдигна оръжието от задната седалка.
- Не стреляй по никого.
- Не обещавам.
- Стоп! – изкрещя някой. Звукът се разнесе из пустинята.
Джипът забави и спря.
- Само ние сме, - каза Джаред. – Да, да, погледнете. Виждате ли? Все още съм си аз.
От другата страна се колебаеха.
- Вижте, карам джипа, за да го скрием, става ли? Донесохме лекарства за Джейми и бързаме. Не ме интересува какво мислите, тази вечер няма да заставате на пътя ми.
Джипът се придвижи напред и когат остигна укритието, звукът отекна в стените.
- Добре, Скит, всичко е наред. Да вървим.
Вече бях метнала раницата на рамо. Внимателно излезнах от джипа, не бях сигурна на какво разстояние са стените. Джаред хвана търсещите ми ръце.
- Вдигам те, - каза той и ме метна през рамо.
Не се чувствах сигурна като преди. Той ме прикрепяше само с една ръка. Другата държеше оръжието. Не ми харесваше. Но се тревожех толкова, че когато чух приближаващите стъпки на някой, който тичаше, се зарадвах, че Джаред държеше пушката.
- Джаред, идиот такъв! – крещеше Кайл. – Какво си мислеше?
- По – спокойно, Кайл, - каза Джеб.
- Ранена ли е? – попита Иън.
- Разкарайте се от пътя ми, - каза Джаред със спокоен глас. – Бързам. Скит е в перфектна форма, но настоя да сложа превръзка на очите й. Как е Джейми?
- Гори, - отговори Джеб.
- Скит носи това, от което се нуждаем. – Сега се движеше по – бързо, като се спускаше надолу.
- Аз мога да я нося. – Иън, разбира се.
- И при мен е добре.
- Наистина съм добре, - казах на Иън, гласа ми трепереше с всеки подскок, който Джаред правеше.
Изкачвахме се пак, усетих равномерното му тичане независимо от теглото ми. чувах другите да тичат зад нас. Знаех кога бяхме в главната пещера – ядосаното съскане се завъртя около нас и се превърна в шумотевица.
- Встрани от пътя ми, - Джаред изрева по – силно от шумотевицата. – Док при Джейми ли е?
Не разбрах отговора. Джаред можеше да ме свали на земята, но бързаше прекалено много, за да губи дори една ценна секунда. Гневните гласове се чуваха зад нас, звука заглъхваше в малкия тунел. Сега можех да усетя къде сме, проследявайки завоите в главата си, докато се движехме към разклонението със спалните помещения. Почти можех да предброя вратите, които задминавахме и които оставаха невидими за мен.
Джаред спря внезапно и ме остави да се плъзна от рамото му. Краката ми се удариха в пода. Той свали превръзката от очите ми. стаята ни бе осветена от няколко мъгляви сини фенера. Док стоеше в строга позиция, сякаш току – що се бе изправил на крака. Коленичила до него, ръката й държеше мокър парцал на челото на Джейми, беше Шарън. Лицето й бе неузнаваемо, изкривено от ярост. Маги се поклащаше права от другата страна на леглото. Джейми още лежеше отпуснат и червен, със затворени очи, гърдите му едва се повдигаха, когато поемаше въздух.
- Ти! – изплю Шарън, като внезапно се изправи. Като котка се нахвърли върху Джаред, ноктите й бяха устремени към лицето му.
Джаред улови ръцет й и ги изви зад гърба й, като я избута настрани. Маги гледаше така , сякаш всеки момент щеше да се присъедини към дъщеря си, но джеб пристъпи към борещите се Шарън и Джаред и застана нащрек до нея.
- Пусни я! – проплака Док.
Джаред не му обърна внимание.
- Скит – излекувай го!
Док застана между Джейми и мен.
- Док, - възмутено извиках. Насилието в стаята, разиграващо се около неподвижното тяло на Джейми, ме плашеше. – Имам нужда от помощта ти. Моля те. Заради Джейми.
Док не помръдна, погледа му бе спрян върху Шарън и Джаред.
- Хайде, Док, - каза Иън. Малката стая бе пренаселена и съвсем отесня, когато Иън се приближи и постави ръка на рамото ми. – Ще оставиш детето да умре заради потъпканата си гордост?
- Не е заради гордостта ми. Не знаеш какво биха му причинили тези чужди субстанции!
- Не може да стане по – зле, нали?
- Док, - обърнах се към него отново. – Погледни лицето ми.
Не само Док реагира на думите ми. Джеб, Иън и дори Маги погледнаха и ефекта беше двоен. Маги бързо отмести поглед, разгневена, че бе проявила интерес.
- Как? – питаше се Док.
- Ще ти покажа. Моля те. Няма нужда Джейми да страда повече.
Док се поколеба, взирайки се в лицето ми, и после изпусна дълбока въздишка.
- Иън е прав – няма да стане по - зле. А ако това го убие... – Потръпна и се прегърби. Направи крачка назад.
- Не, - проплака Шарън.
Никой не й обърна внимание. Коленичих до Джейми, свалих раницата от раменете си и я отворих. Започнах да рова, докато не открих Без болка. Ярка светлина проблесна покрай мен и се насочи към лицето на Джейми.
- Вода, Иън?
Отворих капака и измъкнах едно от хартиените парченца. Когато натиснах челюстта на Джейми надолу, кожта му изгори ръката ми. поставих квадратчето на езика му и протегнах ръка, без да поглеждам. Иън постави чашата с вода върху дланта ми. внимателно изсипах достатъчно вода в устата му, така че лекарството да премине надолу по гърлото му. Преглътна сухо и болезнено.
Обезумяло започнах да търся по – тънката бутилка със спрея. Когат оя открих, махнах капака и пръснах облак от лекарството във въздуха над него с бързо движение. Зачаках, гледайки гърдите му, докато най – после вдиша. Докоснах лицето му – гореше! Разбърках раницата, търсейки Охлаждане, и се молех да е лесно за използване. Капакът се отвори и открих, ч цилиндъра бе пълен със светлосини квадратни парченца. Въздъхнах облекчено и поставих едно на езика на Джейми. Вдигнах купата и излях още една глътна вода през напуканите му устни. Този път преглътна по – бързо, с по – малко усилия. Друга ръка докосна лицето на Джейми. Разпознах дългите кокалести пръсти на Док.
- Док, имаш ли остър нож?
- Имам скалпел. Искаш да отворя раната?
- Да, за да я почистя.
- Мислих да опитам и това... да я дренирам, но болката...
- Сега няма да усети нищо.
- Погледни лицето му, - Иън се наведе към мен и ми прошепна.
Лицето на Джейми вече не беше червено. Беше си върнало естествения здрав тен. Потта още лъщеше по веждите му, но знаех, че е останала от високата температура. Док и аз докоснахме челото му едновременно.
„Проработи. Да!” През мен и Мелани премина радостна вълна.
- Забележително, - въздъхна Док.
- Треската изчезна, но инфекцията в крака му може да остане. Помогни ми с раната му, Док.
- Шарън, би ли ми подала.... – започна той разсеяно. После се осъзна и погледна нагоре. – О, ъ, Кайл, имаш ли нещо против да ми подадеш торбата, точно до крака ти е?
Придвижих се над червения подут разрез. Иън пренасочи светлината, така че да го виждам ясно. Док и аз едновременно започнахме да ровим в чантите си. той извади сребърен скалпел, гледка, която изпрати тръпки на безпокойство надолу по гръбнака ми. Игнорирах видяното и приготвих големия флакон със спрей Почистване.
- Няма да усети нищо? – Док провери колебливо.
- Хей, - изграчи Джейми. Очите му бяха широко отворени, изследвайки стаята, докато не откриха лицето ми. – Здрасти, Скит. Какво става? Какво правят всички тук?

Джейми се опита да седне.
- По – полека хлапе. Как се чувстваш? – Иън се премести и натисна рамото на Джейми към матрака.
- Чувствам се... наистина добре. Защо всички са тук? Не си спомням...
- Беше болен. Стой неподвижен, за да те оправим.
- Може ли малко вода?
- Разбира се, хлапе. Ето.
Док се взираше в Джейми невярващо. Аз едва говорех, гърлото ми бе свито от радост.
- Заради парченцето Без болка е, - измърморих. Кара те да се чувстваш страхотно.
- Защо Джаред е приложил хватка на Шарън? – Джейми прошепна на Иън.
- Тя е в много лошо настроение, - заговорничести тихо му отвърна Иън.
- Стой абсолютно неподвижен, Джейми, - предупреди го Док. – Ще... почистим нараняванията ти, става ли?
- Добре, - съгласи се Джейми с тих гласец. Забеляза скалпела в ръката на Док. В очите му се четеше тревога.
- Кажи ми, ако усетиш нещо, - профължи Док.
- Ако те заболи, - коригирах го.
Док плъзна умело скалпела с леко движение по болната кожа. И двамата се обърнахме към Джейми. Той гледаше право нагоре в тъмния таван.
- Усещането е странно, - каза Джейми. – Но не боли.
Док кимна на себе си и насочи скалпела надолу. Правейки кръстосан разрез. Червена кръв и тъмножълта гной текнаха от дълбоката отворена рана. Докато Док миеше ръцете си, аз започнах да пръскам обилно кървавия разрез с Почистване. Когато лекарството достигна мястото, от което изтичаше секрета, нездраво – жълтата течност тихо изцвърча и започна да изчезва. Почти като пяна, разпръсната от водата. Просто се разтопи. Док дишаше учестено до мен.
- Погледни това.
Напръсках мястото два пъти за по – сигурно. И тъмната кръв бе изчезнала от кожата на Джейми. На мястото остана само нормалната червена човешка кръв, която течеше от раната.
- Добре, Лекуване, - измърморих. Намерих подходящата кутия и излях лека струя над отворите по кожата му. Чистата течност се процеди бавно, покривайки отворената плът, и заблестя. Където Лекуване се разля, кървенето мигновено спря. Излях половината контейнер – сигурно двойно повече от необходимото – в раната. – Добре, долепи краищата един до друг, Док.
Док нямаше думи, въпреки че устата му бе широко отворена. Той направи каквото му наредих, като използва двете си ръце, за да прикрепи разреза. Джейми се усмихна.
- Това гъделичка.
Очите на Док изскочиха. Размазах Затваряне около Х – образни разрез, гледайки с дълбоко задоволство как краищата се свързаха и придобиха бледо – розов цвят.
- Може ли да видя? – попита Джейми.
- Помогни му да се изправи, Иън. Почти приключихме.
Джейми се повдигна на лакти, очите му искряха от любопитство. Потната му, мръсна коса бе залепнала за челото му. Сега не изглеждаше на мястото си, в сравнение със здравата му, лъскава кожа.
- Погледни, слагам това, - намазах цяла шепа от бляскавото вещество около среза, - и белезите стават едва забележими. Ето така. – Показах му линията на ръката си.
Джейми се засмя.
- Момичетата не се ли впечатляват от белезите? Откъде взе тези неща, Скит? Като вълшебни са.
- Джаред ме изведе на обиколка.
- Сериозно? Това е страхотно.
Док докосна блестящата пудра, останъла по ръката ми, и доближи пръсти до носа си.
- Трябваше да я видиш, - каза Джаред. – Беше невероятна.
Бях изненадана да чуя гласа му толкова близо до мен. Огледах се за Шарън и видях само част от огнените й коси, докато напускаше стаята. Маги вървеше плътно зад нея. Колко тъжно. Колко плашещо. Да си изпълнен с толкова омраза, че дори да не си способен да се зарадваш от бързото оздравяване на едно дете... Как изобщо някой би могъл да стигне до подобно състояние?
- Тя влезе право в болницата, директно при извънземните, и ги накара да излекуват раните й, смела като никой друг. Тогава, когато й обърнаха гръб само за миг, тя ги ограби! – Джаред издаваше развълнувани звуци. Джейми също се забавляваше и устата му бе разтегната в огромна усмивка. – И после излезна от болницата с лекарства, които ще стигнат за всички ни за дълго време. Тя дори помаха на гадината зад рецепцията за довиждане, докато излизахме от паркинга. – Джаред се усмихна.
„Аз не бих могла да сторя същото за тях”, каза Мелани, внезапно огорчена. „Ти си по – ценна за тях, отколкото аз бих била.”
„Шшшт”, отговорих. Не беше моментът да се натъжава и да ревнува. Трябваше да се радва. „Нямаше да съм тук и да им помагам без теб. И ти помогна да го спасим.”
Джейми се бе ококорил и ме зяпаше.
- Не беше чак толкова вълнуващо, наистина, - казах. Той взе ръката ми и аз стиснах пръстите ми, а сърцето ми се изпълни с благодарност и любов. – Всъщност бе много лесно. И аз съм от гадинките, в крайна сметка.
- Не исках... – Джаред започна да се извинява.
Махнах му да спре и се усмихнах.
- Как обясни откъде си получила белезите по лицето си? – попита ме Док. – Не се ли зачудиха защо нямаш...
- Разбира се, трябваше да имам пресни наранявания. Внимавах да не им дават повод да заподозрат нещо. Казах им, че съм паднала с нож в ръката. – Сръчках Джейми с лакът. – Може да се случи на всеки.
Наистина летях от щастие. Имах усещането, че всичко блести – платовете, лицата, дори и стените. Тълпата вътре и извън стаята бе започнала да дърдори и да разпитва, но шумът звучеше само като дрънчене в ушите ми – като затихващия звук на ударен звънец. Потрепване във въздуха. Нищо друго не ми се струваше истинско – само малкия кръг от хора, които истински обичах. Джейми, Джаред, Иън и Джеб. Дори Док бе част от перфектния момент.
- Пресни наранявания? – попита Иън с равен глас.
Погледнах го, изненадана от гнева, който се четеше в очите му.
- Необходимост. Трябваше да скрия белезите си. И да разбера как да излекувам Джейми.
Джаред вдигна лявата ми китка и заби пръст върху бледата розова линия няколко сантиметра по – горе.
- Беше ужасно, - и усмивката внезапно се изпари от опияненото му лице. – Тя почти откъсна ръката си. помислих си, че никога повече няма да може да си служи с нея.
Очите на Джейми се разшириха ужасено.
- Порязала си се?
Отново стиснах ръката му.
- Не се притеснявай – не беше чак толкова зле. Знаех, че бързо ще ме излекуват.
- Трябваше да я видиш, - повтаряше Джаред с нисък глас, като още сочеше ръката ми.
Пръстите на Иън погалиха бузата ми. Чувството бе приятно и аз положих глава върху дланта му, която той остави допряна до бузата ми. зачудих се дали Без болка или просто радостта от спасяването на Джейми ме караха да усещам горещина и да виждам всичко да блести.
- Без повече обиколки за теб, - измърмори Иън.
- Разбира се, че ще излиза навън, - каза Джаред и повиши глас. – Иън, тя бе абсолютно феноменална. Трябва да я видиш, за да разбереш наистина. Едва сега започвам да виждам всички възможности...
- Възможности? – Ръката на Иън се плъзна по врата ми надолу към рамото. Придърпа ме по – близо до него, отдалечавайки ме от Джаред. – А какво й струва на нея? Оставил си я почти да откъсне собствената си ръка? – Пръстите му се свиха около рамото ми.
Гневът не се вписваше в блясъка, който виждах наоколо.
- Не, Иън, не беше така, - казах. – Идеята бе моя. Трябваше да го направя.
- Разбира се, че идеята е била твоя, - изръмжа Иън. – Би направила всичко... Нямаш граници, когат остава въпрос за тези двамата. Но Джаред не е трябвало да ти позволява...
- Каква друга възможност ни оставаше, Иън? – противопостави се Джаред. – Ти имаше ли по – добър план? Мислиш ли, че тя щеше да е по – щастлива, ако не бе наранена, но Джейми бе умрял?
Потръпнах при ужасната мисъл. В гласът на Иън се чуваше по – малко враждебност, когато отговори.
- Не. Но не разбирам как си могъл да стоиш там и да гледаш как си причинява това. – Иън поклати отвратено глава и Джаред сви рамене в отговор. – Какъв човек...
- Практичен, - прекъсна го Джеб.
Всички погледнахме нагоре. Джеб стоеше над нас, с огромен кашон в ръце.
- Нали точно затова Джаред е най – добрият, ако трябва да се набави нещо, от което имаме нужда? Защото може да направи това, което трябва да бъде направено. Или да гледа това, което трябва да се направи. Дори когато гледането е по – трудно от вършенето. Сега, зная, че наближава време за закуска, но ми се струва, че някои от вас не са яли от доста време, - продължи Джеб, сменяйки темата изтънчено. – Гладен ли си, хлапе?

- Ъх... не съм сигурен, - поколеба се Джейми. – чувствам стомаха си празен, но не усещам дискомфорт.
- Дължи се на Без болка, - отговорих. – Трябва да хапнеш.
- И да пиеш, - допълни Док. – Имаш нужда от течности.
Джеб пусна тежкия кашщон на матрака.
- Мисля, че имаме сериозен повод за празнуване. Нападайте.
- Уоу, вкусно! – извика Джейми, разбутвайки в кутията пакетите от дехидратирани храни, които летовниците използваха. – Спагети. Прекрасно.
- Пари давам за пилето с чесън, - каза Джеб. – Чесънът ми липсва много, въпреки че предполагам, всички са доволни, че не усещат чесновия ми дъх. – Усмихна се широко.
Джеб бе подготвен – носеше бутилки вода и няколко свещника. Хората започнаха да се натискат в малката стая. Бях заклещена между Джаред и Иън, и държах Джейми в скута си. въпреки че бе голям за това, той не се противопостави. Може би бе усетил колко много и двете се нуждаем от това – Мел и аз имахме нужда да го чувстваме жив и здрав в прегръдката си.
Трептящият кръг се разшири, включвайки към среднощното парти и останалите обтатели на пещерите и тази вечер всички бяхме едно голямо семейство. Всеки изчакваше търпеливо Джеб да приготви неочакваното угощение, без да бърза. Страхът бе заместен от облекчение и радостни новини. Дори Кайл, притиснат в малкото пространство до брат си, бе желана компания. Мелани въздъхна доволно. Тя трептеше от вълнение и почти не усещаше топлината на момчето и докосването на мъжа, който все още стискаше китката ми. дори не бе разстроена заради ръката на Иън, лежаща около раменете ми.
„И ти усещаш действието на Без болка”, започнах да я дразня.
„Не мисля, че чувствам Без болка. Нито ти, нито аз.”
„Права си. това е повече от всичко, което някога съм имала.”
„Това е голяма част от нещата, които аз изгубих.”
Какво ме караше да желая толкова много човешката любов и да не се интересувам от любовта на моите събратя? Дали защото бях изключителна и своенравна? Душите предлагаха любов и разбиране на всички. Дали не жадувах по – голямо предизвикателство? Тази любов бе сложна; нямаше ясно установени правила – можеше да бъде безусловна, както бе с Джейми, или да бъде извоювана с времето – като с Иън, или да бъде завършена и сърцераздирателно недостижима като любовта към Джаред. Или просто бе по – добра по някакъв необясним начин. Дали защото хората можеха да мразят с такава ярост, бяха способни и на напълно противоположни чувства – да обичат от сърце, ревностно и пламенно? Не знаех защо бях жадувала тази любов толкова отчаяно. Всичко, което знаех сега, когато я имах пред себе си, бе, че си струваше всяка капка риск и агония, които бях преживяла. Чувството бе по – приятно, отколкото някога си представях. БЕШЕ ВСИЧКО.
Докато храната бе приготвена и изядена, късния – или по – скоро ранния час – си оказа влиянието. Хората се запътиха навън от претъпканата стая към леглата си. Когато си тръгнаха, с помещението стана по – просторно. Тези, които останахме, се смъкнахме на пода, когато стаята се освободи. Буквално се разтопихме по местата си, докато всички не се озовахме в хоризонтално положение. Главата ми се оказа полегнала на корема на Джаред; ръката му галеше косата ми постоянно. Лицето на Джейми бе залепено върху гърдите ми и ръцете му бяха обвити около врата ми. Едната ми ръка бе прегърнала раменете му. Главата на Иън бе положена върху корема ми, и той хвана китката ми и постави дланта ми върху лицето си. Усещах дългите крака на Док, проснати върху моите, обувката му опряна на бедрото ми. док спеше – чувах как хърка. Дори може би с някоя част от тялото си докосвах Кайл. Джеб бе проснат на леглото. Той се уригна и Кайл се изхили.
- Нощта е по – хубава, отколкото я бях планирал. Харесва ми когато песимизма остане невъзнаграден, - размишляваше Джеб.
- Благодаря, Скит.
- Ммм, - въздъхнах, полузаспала.
- Следващият път когато тя е на обиколка... – каза Кайл някъде от другата страна на Джаред. Голяма прозявка прекъсна изречението му. – Следващият път, когато тя излезне на обиколка, идвам и аз.
- Тя няма да излиза повече навън, - отговори Иън и тялото му се напрегна. Погалих лицето му, опитвайки се да го успокоя.
- Разбира се, че няма, - измрънках. – Няма нужда да ходя където и да е, освен ако не се налага. Нямам нищо против да стоя тук.
- Не говоря за това да те държим като зюатворник, Скит, - обясни раздразнено Иън. – Може да ходиш където поискаш, независимо че аз ще съм притеснен. Може да тичаш по магистралата, ако така ти харесва. Но няма да ходиш на обиколки. Искаш да кажа, че ще се постарая повече да не пострадаш.
- Имаме нужда от нея, - каза Джаред с по – твърд глас, отколкото ми се искаше да чуя.
- И преди се справяхме добре без нея.
- Добре? Джейми можеше да умре без нейната намеса. Тя може да ни набавя неща, които никой друг не би могъл.
- Т яе личност, Джаред, не инструмент.
- Зная. Не съм каал това...
- Всичко зависи от Скит, казвам аз. – Джеб прекъсна спора точно когато аз се канех да го сторя. Ръката ми притискаше Иън надолу и усещах как тялото на Джаред се раздвижва под главата ми, всеки момент готово да се изправи. Думите на Джеб ги накараха да замръзнат на място.
- Не може да оставиш решението на нея, Джеб, - протестираше Иън.
- Защо не? Явно тя има собствена представа. Ти ли трябва а вземаш решенията вместо нея?
- Ще ти кажа защо, - изръмжа Иън. – Скит?
- Да, Иън.
- Искаш ли да ходиш на обиколки с останалите?
- Ако мога да помогна, разбира се, че бих искала.
- Не това е попитах, Скит.
Умълчах се за момент, опитвайки да си припомня въпроса му и къде сбърках в отговора.
- Виждаш ли, Джеб? Тя никога не взема под внимание собствените си желание – собственото си щастие, здравето си дори. Тя би направила всичко, което я помолим, дори и то да я убие. Не е честно да я молим за такива неща. Защото ние спираме и се замисляме за себе си първо. Докато тя не го прави.
Настъпи тишина. Никой не отговори на Иън. Тишината продължаваше, но аз усетих, че имам готов отговор и отвърнах.
- Не е вярно, - започнах. – Мисля за себе си през цялото време. И аз... аз искам да помагам. Не се ли брои? Тази нощ се чувствам толкова щастлива, че успях да помогна на Джейми. Не мога ли да откривам щастието по начина, по който ми харесва?
Иън въздъхна.
- Виждаш ли какво имам предвид?
- Добре, не мога да й кажа да не ходи, ако иска да отиде, - каза Джеб. - Тя вече не е затворник.
- Обаче не трябва да я питаме.
Джаред мълчеше през цялото време. И Джейми бе притихнал, но бях доста сигурна, че е заспал. Знаех обаче, че Джаред е буден; ръката му галеше цялото ми лице. И оставяше огнени следи по него.
- Не се налага да ме питате, - казах. – Аз съм доброволка. Наистина не беше... страшно. Изобщо. Другите Души са много мили. Не ме е страх от тях. Беше почти прекалено лесно.
- Лесно? Да порежеш своята...
Бързо прекъснах Иън.
- Това беше спешен случай. Няма да ми се наложи да го повторя. – Спрях за секунда. – Нали?
Иън изръмжа.
- Ако тя ще ходи на обиколка, и аз съм там, - каза той сурово. – Някой трябва да я пази от нея самата.
- А аз ще съм там, за да защитавам всички останали от нея, - каза Кайл и се подсмихна. Веднага след това изрева: - Ох.
Бях прекалено изморена, за да вдигна глава и да видя кой бе ударил Кайл сега.
- А аз ще съм там, за да ви върна всички обратно живи, - измърмори Джаред.

Продължавай , моля те ............

ioan_3 ти правила не четеш ли? Има си отделна тема за коментари!!

П.П. Съжалявам за флууда wentlee ,но не се сдържах.Продължавай със страхотната работа.
П.П.2 Когато някой от модераторите премести мнението на другия потребител, да изтрие това.

- Прекалено лесно е. Вече дори не е забавно, - заяви Кайл.
- Ти поиска да дойдеш, - припомни му Иън.
Той и Иън седяха в задната част на микробуса, където нямаше прозорци, и сортираха продуктите от бакалията и тоалетните принадлежности, които току – що бях набавила. Беше средата на деня и слънцето грееше над Уичита. Не се усещаше същата жега като в пустинята на Аризона, но бе по – влажно. Във въздуха летяха рояци миниатюрни буболечки. Джаред караше по магистралата извън града, като внимаваше да се придържа към ограничението на скоростта. Въпреки че бавното каране го дразнеше.
- Измори ли се от пазаруването, Скит? – попита ме Иън.
- Не. Нямам нищо против да пазарувам.
- Винаги казваш така. Има ли нещо против което да се?
- Не ми харесва... когато съм далеч от Джейми. И съм мъничко против, когато съм навън. Особено през деня. То е нещо като противоположното на клаустрофобия. Всичко е прекалено открито. Теб нете ли притеснява?
- Понякога. Не излизаме много през деня.
- Поне може да си опъне краката, - мърмореше Кайл. – Не зная защо искаш да слушаш обясненията й.
- Защото са необичайни. Което е приятна промяна и не се налага да слушам твоите обяснения.
Изключих ги. Веднъж започнали да спорят, Иън и Кайл нямаше скоро да спрат. Заразглеждах картата.
- Следва Оклахома? – попитах Джаред.
- И няколко по – малки градчета по пътя, ако си навита, - отговори той, очите му следяха пътя.
- Добре.
Джаред рядко губеше концентрация по време на обиколките. Не се отпускаше и не се шегуваше, както Иън и Кайл правеха всеки път, когато завършвах успешно поредната мисия. Всъщност, когато използваха думата „мисия”, се усмихвах. Звучеше като нещо мащабно. В действителност се състоеше от обикновено пазаруване. Точно както бях ходила до магазина стотици пъти в Сан Диего, когато мислех единствено за собствената си прехрана.
Както се изрази Кайл, беше прекалено лесно, за да е вълнуващо. Бутах количката си между редовете нагоре – надолу. Усмихвах се на Душите, които ме поздравяваха, и пълнех количката си с продукти, които щяха да издържат дълго. Обикновено грабвах и по нещо нетрайно – специално за мъжете, натъпкани в задната част на вана. Избирах готови сандвичи от деликатеси. Случваше се да взема и едно – две лакомства. Иън бе привързан към ментовия сладолед с шоколадови парченца. На Кайл най – много му харесваха карамелените бонбони. Джаред ядеше всичко, което му се предложеше; изглежда, че се бе отказал от глезотиите преди много години, отдавайки се на живот, в който желанията не се толерират и дори нуждите са внимателно преценявани, преди да бъдат посрещнати. Още една причина, поради която той се справяше добре със сегашния си живот – виждаше приоритетите, без да я заслепен от личните желания.
От време на време в малките градове се случваше някой да ме забележи и да ме заговори. Бях наизустила репликитеси толкова добре, че вероятно на този етап бих могла да заблудя дори човек.
- Здравей. Нова ли си в града?
- Да. Съвсем нова.
- Какво те води в Байърс?
Винаги проверявах внимателно картата, преди да слежна от микробуса, за да запомня името на града.
- Партньорът ми пътува много. Той е фотограф.
- Чудесно! Артист. Може да се каже, че наоколо има много красиви земи.
Отначало представях себе си за фотограф. Но открих, че когато подхвърля, че вече имам партньор, ми спестява част разговорите с мъжете.
- Благодаря ви много за помощта.
- Добре сте дощла. Върнете се скоро.
Веднъж ми се наложи да говоря с един аптекар в Солт Лейк Сити; след това знаех какво да търся. Усмихвах му се смутено.
- Не съм сигурна, че приемам правилните витамини. Не виждам как да избегна приемането на вредни храни. Това тяло е ревностен любител на сладките неща.
- Трябва да си мъдра, Хиляди Венчелистчета. Зная, че е лесно да се поддадеш на желанията си, но се опитай да се замислиш с какво точно се храниш. Междувременно може да вземаш добавки.
Здраве. Такова очевидно заглавие на бутилката, че направо се почувствах като глупачка, задето попитах.
- Искаш ли такива с вкус на ягоди, или предпочиташ тези с вкус на шоколад?
- Може ли да опитам и от двата вида?
И любезната Душа на име Роден на Земята ми даде две големи бутилки. Не представляваше особено предизвикателство. Единственият страх и усещане за опасност почувствах, когато се сетих за малкото хапче цианкалий, което винаги държах в някой леснодостъпен джоб. За всеки случай.
- В следващият град трябва да се снабдиш с нови дрехи, - каза Джаред.
- Отново?
- Тези изглеждат малко измачкани.
- Добре, - съгласих се. Не ми харесваше да прекалявам, но разтящата купчина мръсни дрехи нямаше да отиде на вятъра. Лили, Хайди и Пейдж бяха моя размер и щяха да се радвах, ако имаха нещо ново, което да облекат. Мъжете рядко се тревожеха за неща като дрехите по време на обиколка. Всеки набег беше на живот и смърт – дрехите не бяха приоритет. Нито нежните сапуни и шампоани, които набавях от всеки магазин.
- И може би трябва да се почистиш, - каза Джаред с въздишка. – Предполагам, че това означава, че трябва да наемем хотелска стая тази вечер.
Преди не беше им се налагало да се притесняват от появата на публични места. Разбира се, аз бях единствената, която се представяше като част от цивилизацията. Мъжете носеха джинси и тъмни тениски, все неща, по които не си личеше мръсотията и не привличаха внимание, ако случайно закратко някой ги видеше. Те мразеха да прекарват нощта в крайпътните мотели – да спят с устата на врага. Плашеше ги повече от всичко, което правехме. Иън казваше, че предпочита да атакува въоръжен Търсач. Кайл просто отказваше. Той обикновено спеше във вана през деня, а нощно време стоеше на пост. За мен беше лесно като пазаруването. Регистрирах ни и разговарях със служителя в хотела. Разказвах историята за моя партньор – фотограф и за приятеля, който пътува с нас (в случай че някой види трима ни да влизаме в стаята). Използвах общи имена от обикновените планети. Понякога бяхме Прилепи: Пазител на Думите, Пееща Песента на Яйцата и Небесен Петел. Понякога бяхме Морски Водорасли: Въртящи Очи, Гледащ към Повърхността и Втори Изгрев. Всеки път сменях имената, не че някой щеше да се опита да ни проследи. Просто Мелани се чувстваше по -сигурна, когато го правех. Цялото това криене я караше да се чувства като героиня от някой човешки шпионски филм.
Най – трудната част, тази, която наистина не беше по вкуса ми, – не че щях да го кажа пред Кайл, който веднага щеше да постави под съмнение намеренията ми – бе цялото това вземане, без да давам нищо насреща. Никога не бях се притеснявала да пазарувам в Сан Диего. Вземах само това, от което имах нужда, и нищо повече. После прекарвах дните си в университета, давайки на обществото познанията си. Призванието ми не беше тежко, но го вземах присърце. Допълвах заниманията си с най – нежеланите задължения. Прекарвах някои от дните в събиране на бокллучи и чистене на улиците. Всъщност всички го правехме. А сега вземах много повече и не давах нищо в замяна. Чувствах се егоист, струваше ми се грешно.
„Не е за теб. За другите е.” Мелани ми припомняше, когато изпадах в мрачно настроение.
„И въпреки това ми се струва погрешно. Дори и ти го усещаш, нали?”
„Тогава не мисли за това”, тя ми предлагаше решение.
Изпълваше ме щастие, че бяхме на последната права от дългата ни обиколка. Утре щяхме да посетим нарастващите ни провизии – камион, който държахме скрит на около ден разстояние от пътя ни – и щяхме да опразним вана за последен път. Само още няколко града, още няколко дни, надолу през Оклахома, после Ню Мексико, и след това право през Аризона без да спираме. Отново вкъщи. Най – после. Когато спяхме в хотели, обикновено се регистрирахме след здрачаване и се изнасяхме преди да пукне зората, като се пазехме да не би случайно Душите да решат да ни огледат по – подробно. В действителност не беше наложително. Джаред и Иън започваха да го осъзнават. Тази вечер, защото имахме много плодотворен ден – микробусът бе препълнен; за Кайл бе останало съвсем мъничко място – и защото Иън изглеждаше изморен, решихме да спрем по – рано. Слънцето не бе залязло, когато се върнах в колата с пластмасовата карта за вратата на стаята.
Малкият мотел не беше много зает. Паркирахме близо до нашата стая, и Джаред и Иън влезнаха направо от вана в стаята с пет – шест бързи крачки, забили поглед в земята. На вратовете им, малки, бледи розови линийки се виждаха за заблуда. Джаред носеше полупразен куфар. Никой не гледаше към тях или към мен.
Вътре в стаята пердетата веднага бяха спуснати и двамата мъже се отпуснаха малко. Иън се просна на леглото, което той и Джаред щяха да използват, и пусна телевизора. Джаред сложи куфара на масата, извади вечерята ни – охладени пържени панирани пилешки гърди, които бях поръчала от щанда за готови храни в последния магазин и ги раздаде. Аз седнах до прозореца, хвърляйки по един поглед към залязващото слънце, докато се хранех.
- Трябва да признаеш, Скит, че хората имат по – интересни забавления, - дразнеше ме Иън.