Издателска къща "Хермес" представя:

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя ЛУКСОЗНИЯ АЛБУМ

ЛЮБОВТА РАЖДА СЛЪНЦА
от Петър Дънов

обем: 80 стр.
цена: 14,99 лв.
ISBN: 978-954-26-1056-4
Очаквайте на: 16.12.2011 г.!

"Цял свят се прекланя пред мене , а аз се прекланям пред Учителя
Петър Дънов от България."

Алберт Айнщайн

Учителя Петър Дънов е сред най-ярките личности в българската история и духовна култура. Учението му е познато в целия свят. Той е основател на духовното общество „Бялото братство“, което има хиляди последователи.

„Бялото братство“ всяка година се събира
на Седемте римски езера – свещено място от създаването на обществото до наши дни

Дънов създава Паневритмията, която днес се играе в САЩ, Канада, Франция, Русия, Конго, Австралия и други страни.

"Паневритмията е наука, която регулира физическите, духовните и умствените функции на човека“ - Петър Дънов

Дънов полага основите на холистичната медицина в България и дава ключовите концепции за човека като триединство на дух, душа и тяло. В своите беседи той говори за космическия образ на човека, „дете на Бога и Природата“, в който се отразява цялото творение. Притежаващ теологично и медицинско образование и същевременно чудотворни лечителски способности, Учителя предлага множество методи и средства за лечение.
Пътят на човешката душа, добродетелите и успехът, енергиите на природата, силата на мисълта, семейството и възпитанието на детето са други основни теми в лекциите и беседите на Дънов.
Сега ИК „Хермес“ представя подаръчното двуезично издание (на български и английски език) - „Любовта ражда слънца“.

За “Любовта ражда слънца“:

Храна за душата – такъв e настоящият албум. Той включва седемдесет и две мисли на Учителя Петър Дънов, които представят основни теми от неговото учение. То се базира на трите фундаментални принципа: Любов, Мъдрост, Истина, обуславящи троичността на цялото Битие и проявената вселена. Заедно с останалите два основни принципа: Правда и Добродетел, те създават почитаната от древността фигура на пентаграма – космическия човек. Природата, работата с природните елементи, музиката и паневритмията също са ключови теми в учението на Бялото братство. Включени са няколко сентенции, които Учителя давал за размишление и медитация, както и някои основни правила за живота: пътепоказатели за еволюционния път на човека – нагоре към светлината и Великата любов, от която сме произлезли.
Снимките в албума допълват прозренията, до които можете да достигнете, докато се наслаждавате на подбраните късчета мъдрост.

Издателстка къща "Хермес" ни пожелава Весела Коледа и Щастлива Нова Година!

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 3 Hermeskoleda

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” представя

ИДЕАЛНИЯТ МЪЖ
Една свидетелка е набелязана да умре!
от Джули Гаруд

обем: 304 стр.
очаквайте на: 13. 01. 2012 г.
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1062-5

За автора:

Когато става въпрос за приковаващи вниманието романи с безмилостно напрежение, Джули Гаруд е неповторима. С всяка книга тя усъвършенства умението си да създава герои, които оживяват на страниците и неизменно изненадват читателя с развръзката. Според многобройните й почитатели, тя съумява да постигне идеалното равновесие между вълнуващи интриги и проникновено вникване в човешката душа, между ескалиращо действие и завладяващи пориви на сърцето.
Първият й роман в жанра на съвременния романтичен съспенс излиза през юли 2000 г., прекарва 6 седмици в класацията на Ню Йорк Таймс за издания в твърди корици.
Сега вече Джули Гаруд е постигнала:
– над 35 милиона екземпляра продадени в световен мащаб;
– 17 бестселъра в престижната класация на Ню Йорк Таймс и 1-ви места в класацията;
– превеждана е в 26 страни от големи местни
издатели /Бертелстман в Германия; Саймън и Шустър във Великобритания, Атлантида в Латинска Америка и т.н./.
Джули Гаруд има три деца и написва дебютния си роман, когато най-малкото от тях тръгва в първи клас. И оттогава не спира да пише. Живее със семейството си в Лийуд, Канзас.

За книгата:

Младата и красива Ели Съливан работи като хирург в травмaтологията на голяма градска болница. След раздялата с бившия си годеник Ели се отдава изцяло на работата си. Далеч от родителите си, тя живее скромно и се старае да не привлича излишно внимание. Причината се крие в детството й, когато, единадесетгодишна, става обект на фантазиите на душевноболния младеж Евън Патерсън. След като не откликва на чувствата му, Евън се опитва да я убие по особено жесток начин. Момичето оцелява, но преживяната травма го белязва за цял живот.
Докато разпуска с джогинг след тежко дежурство в болницата, Ели става неволен свидетел на престрелка, при която е ранен агент на ФБР. Агентът оцелява благодарение на навременната лекарска намеса на Ели, а тя се оказва в центъра на криминалното разследване. Престъпниците - идентифицирани като семейство Ландри, са издирвани от Бюрото за незаконна търговия с оръжия. Защитата на младата жена е поета от специален агент Макс Даниълс, който работи на Хаваите.
Животът на Ели вече никога няма да бъде същият.

Откъс:
Spoiler:

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя
MASS EFFECT

РАЗКРИТИЕТО

от Дрю Карпишин

Бестселъров автор на
НЮ ЙОРК ТАЙМС
и автор на видеоиграта
MASS EFFECT

oбем: 304 стр.
очаквайте на: 13. 01. 2012 г.
цена: 9,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1027-4

„Мас Ефект: Разкритието“: предистория на една от най-очакваните игри за 2012 година!

За играта

„Мас Ефект“ е популярна компютърна ролева игра, разработена от „Байоуер“, Канада. Първата част на играта се появява на пазара през 2007 година, последвана от „Мас Ефект 2“ през януари 2010-а, а третата, която ще се появи през март 2012-а, вече беше обявена от феновете за очакваната с най-голямо нетърпение игра за годината по време на церемонията за видеоигри на „Спайк Тиви“.
Действието се развива в бъдещето, през 2183 година, като играчът приема ролята на командир Шепърд – елитен войник, изпратен на мисия да проучи Галактиката с космическия кораб „Нормандия“. Заглавието „Мас Ефект“ се отнася до специфично физично явление, което притежава свойства, сходни на гравитацията и електромагнетизма, и е сред основните причини за разширяването на Вселената. То възпрепятства инерцията и позволява пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината. Играта се отличава от останалите компютърни игри и по значението, което сюжетът оказва върху развитието на играта. Диалогът, при който играчът има правото сам да избира репликите си, формира характера на командир Шепърд и предопределя съдбата му. От всеки избор в дадена ситуация зависи развоят на събитията и дори – в крайна сметка – съдбата на човечеството. Извънземните раси използват мас ефекта, за да влияят на останалите жители на Галактиката на енергийно ниво и да ги контролират. Правата за филмиране на „Мас Ефект“ са закупени от „Леджендари Пикчърс“, известно с мащабната холивудска продукция „300“, както и с хитовите филми „Тъмният рицар“, „Спайдърмен“, „Х мен“ и др. Представители на „Байоуер“ ще са изпълнителни продуценти на филма, който се очаква по екраните през 2013 година. Играта е носител на наградата за игра на годината и още четири награди за графика и дизайн за 2008 година.

За автора

Автор на книгите по едноименната компютърна игра е канадецът от украински произход Дрю Карпишин, написал и трилогията за Дарт Бейн към култовата поредица „Междузвездни войни“. Освен като писател, Карпишин работи и като дизайнер за „Байоуер“ и участва в разработването на играта „Мас Ефект“, както и на популярната видеоигра „Междузвездни войни: Рицарите на Старата република“.
Преди да се захване с писане, Дрю Карпишин си изкарва прехраната като данъчен инспектор, но автомобилна катастрофа го принуждава да се откаже от работата си. След като се възстановява напълно, записва английска филология в Университета в Албърта и придобива магистърска степен. Жени се за дългогодишната си приятелка Дженифър и прекарва девет години с нея и любимата си котка Рокси в дома им в Едмънтън. След примамливото предложение от „Байоуер“ двамата се местят в Остин, Тексас, САЩ.

За книгата

Сюжетът на първата книга – „Разкритието“, запознава читателя с малко известни факти и герои, които имат отношение към компютърната игра. През 2183 г. всички общества в Галактиката разчитат на свръхмодерна технология, оставена им от безследно изчезналата извънземна раса на протеанците. Благодарение на тази технология човечеството успява да достигне непознати планети и да влезе в контакт с извънземни раси. Човечеството постепенно извоюва важно място сред останалите раси, но трябва да доказва себе си във всеки един момент. Представители на различните раси се събират в Цитаделата – космическа станция, ръководена от Галактически съвет, който взема най-важните решения. Съветът включва представители на трите най-видни извънземни раси: асари, саларианци и турианци. Асарите са еднополови, сини на цвят същества, които приличат на жени и са почитани заради мъдростта си; саларианците живеят кратко, а турианците наподобяват грабливи птици. Сред останалите раси по-важни са кроганите, които приличат на влечуги, и батарианците, които се различават от хората единствено по височината си и наличието на два чифта очи. На капитан Дейвид Андерсън, герой на човечеството, е възложена тайна мисия: да разследва унищожението на свръхсекретна изследователска станция, в която учени са проучвали възможността за създаване на изкуствен интелект. Основният въпрос, на който човешките лидери се опитват да си отговорят, е кой стои зад нападението и каква е неговата цел. Часове преди унищожението на станцията Кали Сандърс, млада изследователка, работеща по проекта, прави неочаквани разкрития за предателство и мистериозно изчезва. Андерсън открива Кали и двамата се оказват въвлечени в зловеща конспирация, която може да им коства живота. В основата на сюжета е идеята за изкуствения интелект и неговото значение в борбата за надмощие между галактическите видове.

Какво ново ще открият феновете на играта?
От „Разкритието“, чието действие се развива осемнадесет години преди това в играта, феновете на „Мас Ефект“ ще научат куп любопитни подробности за любимите си герои и ще ги опознаят по-добре, а именно:

Къде се корени причината за ненавистта на Сарен към човешката раса?
По какъв начин Сарен разкрива съществуването на кораба „Суверен“?
Защо Андерсън се оказва неподходящ за първи човешки Фантом?

В.: Дрю, разкажи ни повече за сюжета на книгата и за връзката й с играта „Мас Ефект“. Трябва ли читателите да са играли играта, за да разберат книгата, или не е задължително?
О.: Не е нужно да сте играли играта, за да прочетете романа (както и обратното), защото романът и играта разказват своя собствена история с достатъчно детайли за света на Мас Ефект. Биха могли да бъдат и самостоятелни, но смятам, че основното им предназначение е да зарадват феновете на играта. Постарах се да не издавам прекалено голяма част от сюжета на играта, така че няма значение с коя история ще се запознаете първо. Вярвам, че „Разкритието“ ще бъде тъкмо това, което феновете на Мас Ефект биха искали от един роман – нещо, което не пречи на удоволствието им от играта, но надгражда цялостната вселена.

В.: Как започна кариерата си в света на игрите и писането?
О.: Големият пробив дойде през 2000-та година, когато се включих в конкурс на „Уизърдс ъв дъ Коуст“ за проекти за роман, чието действие се развива в света на Забравените царства. Изпратих им проекта си и в крайна сметка така се появи първият ми роман – „Темпъл Хил“.
Що се отнася до пробива ми в света на игрите, бях на точното място в точното време. Работех по магистърската си степен по английска филология в Университета на Албърта (също през 2000-та година), където видях обява от BioWare. Компанията търсеше автори. Аз вече бях подписал договора си за романа по Forgotten Realms, а BioWare са известни с поредицата си Baldur’s Gate, чието действие се развива в същия свят. Изглежда, всичко си пасна идеално. Започнах работа през пролетта на 2000-та година и нещата се задвижиха.

В.: С какво обичаш да се занимаваш, когато не пишеш?
О.: В свободното си време обожавам да играя голф, това е голямата ми страст. Почитател съм и на билярда, обичам много да следя и спорта в медиите.

В.: Самият ти геймър ли си и кои са любимите ти игри?
О.: Честно казано, от писане и голф не ми остава време за компютърни игри. Играл съм не повече от шест игри за последните пет години.

В.: Дрю, кажи ни честно – държиш ли на читателските мнения дори когато са отрицателни? Или понякога критиката – пък била тя и градивна – преминава границата на допустимото?
О.: Обичам да получавам писма от читателите и геймърите, за да знам дали съм на прав път. Опитвам се да не обръщам внимание на хейтърите – хората, които само критикуват и обиждат. В крайна сметка трябва да следваме собствения си инстинкт, защото, ако се опитваме да се харесаме на всички, със сигурност ще претърпим провал. За щастие до този момент получавам предимно положителни отзиви, което значи, че инстинктът ми не ме е подвел.

В.: Кой герой от „Разкритието“ е най-близо до самия теб?
О.: Вероятно Андерсън, макар че той всъщност притежава моите най-добри страни, не и недостатъците ми. Да кажем, че той е това, което аз бих искал да бъда. Възхищавам се на чувството му за отговорност и чест. Ако можех да съм някой друг, бих искал да съм Андерсън.

В.: Последен въпрос, Дрю. Какво можем да очакваме от теб през тази година? Работиш ли вече по нови проекти?
О.: През 2012 година планирам да отделя време и на нещо, което е изцяло мое творение – работя върху фентъзи трилогия в жанра „меч и магия“, която е почти завършена. Кой знае, може би това ще бъде наследникът на Властелинът на пръстените/Колелото на времето/Игра на тронове. А може би ще бъде пълен провал. Само времето ще покаже!

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“
представя
БЕСТСЕЛЪРА

ОТ САМОУВАЖЕНИЕТО ДО ЕГОИЗМА
Разговор между мен и теб

от Хорхе Букай

обем: 208 стр.
цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1060-1

Очаквайте на: 20. 01. 2012 г.!

ТЪГАТА И ПЕСИМИЗМЪТ НА БЪЛГАРИТЕ МЕ КАРАТ ДА СЕ ЧУВСТВАМ НУЖЕН ТУК. ЕТО ЗАЩО СМЯТАМ ПРЕЗ 2012 ГОДИНА ДА ДОЙДА ОТНОВО В БЪЛГАРИЯ! – ТОВА ЗАЯВИ НА ТРЪГВАНЕ ОТ СТРАНАТА НИ МИНАЛАТА ГОДИНА НАЙ-ЧЕТЕНИЯТ АВТОР В БЪЛГАРИЯ – ХОРХЕ БУКАЙ.
В НАЧАЛОТО НА 2012 ГОДИНА ДАТАТА НА ПРИСТИГАНЕТО МУ ВЕЧЕ Е ЯСНА – 27 МАЙ.

ПОВОДЪТ ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО МУ Е БЕСТСЕЛЪРЪТ
„ПЪТЯТ НА СЪЛЗИТЕ“ – ЕДНА МНОГО СПЕЦИАЛНА КНИГА, КОЯТО АВТОРЪТ ИЗЯВИ ЖЕЛАНИЕ ЛИЧНО ДА ПРЕДСТАВИ НА СВОИТЕ ЧИТАТЕЛИ.
За първи път в 20-годишната история на ИК „Хермес“ и за първи път в историята на българското книгоиздаване чуждестранен писател посещава България три поредни години. По желание на читателите, които не успяха да се срещнат с бестселъровия автор през 2010 и 2011 година, и лично по молба на Хорхе Букай, той каца на летище София на 27 май 2012 г. и ще остане в страната ни до 1 юни. Поводът за посещението му е премиерата на книгата „Пътят на сълзите“, която ще се появи на българския книжен пазар непосредствено преди гостуването на автора. Според Хорхе Букай, това е една от най-специалните му книги и той лично държи да я представи пред българските си читатели, за да помогне на много хора да преодолеят тъгата и да се справят със страданието.
Тази година Букай ще се срещне и с почитателите си от Северна България, които не спират да изпращат писма и да звънят в офиса на издателството с молба да чуят и видят на живо любимия си автор. Екипът на ИК „Хермес“ подготвя нови изненади за Хорхе Букай, сред които и посещение на любима опера. Миналата година Хорхе се наслади на операта на Верди „Набуко“ в Античния театър в Пловдив и остана без думи.
Автор на повече от 20 книги, преведени на над 30 езика, Хорхе Букай е един от най-четените писатели на нашето време. Особено популярен е авторът в страни като Мексико, Бразилия, Чили, Аржентина, а в последните години името му нашумя и в Eвропа: Испания, Германия, Русия и други европейски държави. Правата за книгите му са купени и в Китай.
От четири години и България, благодарение на ИК „Хермес“, се нарежда сред страните, оценили подобаващо творбите на Хорхе Букай. Още с първата си книга – „Нека ти разкажа“, авторът успя да спечели много почитатели. Тя стана любимата книга на хиляди българи. Отзивите за нея бяха наистина отлични.
Втората книга на Хорхе Букай – „Приказки за размисъл“, подобно на „Нека ти разкажа“, се нареди сред най-продаваните книги в България и затвърди мястото на Букай като знаково име сред читателската аудитория. „Приказки за размисъл“ е сборник от истории, които изследват отделни страни на човешката природа. Тези истории вдъхновиха и известната българска художничка Антония Дочева за картините от великолепната изложба „Искам“.
В края на 2009 г. под знака на ИК „Хермес“ излезе и третата книга на аржентинския автор – „Писма до Клаудия“ – поредната вълшебна история, която ни повежда на приказно пътешествие към дебрите на собствената ни душа.
През юни 2010 г. по покана на ИК „Хермес“ Хорхе Букай пристигна в България. Гостуването на световноизвестния аржентински писател и психотерапевт в нашата страна бе определено от медиите и многобройните му почитатели като културното събитие на годината. С непринуденото си поведение и слънчев характер Букай спечели сърцата на хилядите българи, които се докоснаха до него. По време на гостуването си през юни 2010 г. Хорхе Букай официално представи и романа си „Да се обичаме с отворени очи“, в който основната тема е любовта и изграждането на взаимоотношенията в една двойка. Същата година ИК „Хермес“ пусна на пазара и бестселъра „Трите въпроса“. През май 2011 г. излезе продължението на „Нека ти разкажа“ – „Разказвай с мен“. Седмица след излизането й Хорхе Букай пристигна отново в България.
По време на гостуването си в нашата страна през 2010 година световноизвестният писател беше приет лично от президента – г-н Георги Първанов, според когото издаването на всяка нова книга на Букай в България е културно събитие.

Миналата година бестселъровият автор беше приет и от кмета на град Бургас – г-н Димитър Николов. Най-вълнуващи обаче се оказаха срещите-разговор с читателите в София, Пловдив, Стара Загора и Бургас, по време на които се събраха рекорден брой посетители. Само в София желаещите да видят и чуят на живо Букай бяха над 1200 човека. По всеобщо мнение, за първи път на среща с писател се събират толкова много хора.

Тази година ИК „Хермес“ ще даде възможност и на почитателите от Северна България да се докоснат до харизматичната личност на Хорхе Букай. Датите за гостуването му във Варна, Русе и Велико Търново ще бъдат обявени няколко седмици преди пристигането на Хорхе в България.
За автора

Никой не може да направи за теб това, което ти сам
трябва да направиш.
Хорхе Букай

Роден през 1949 г. в Буенос Айрес, днес Хорхе Букай е от тези личности, които са щастливи, че „сами са изградили себе си“. Той твърди, че първият му университет е бил самият живот. Започнал е да работи на тринайсетгодишна възраст и е упражнявал различни професии: продавач, таксиметров шофьор, клоун, възпитател, актьор, телевизионен водещ, аниматор на детски тържества. Докато не стигнал до сегашната си работа, която сам определя като „професионален помощник“. Букай разказва, че когато се дипломирал като лекар през 1973 г., все още не бил съвсем наясно с понятието психично здраве. Пет години по-късно, вече квалифициран специалист по умствени заболявания, имал усещането, че е научил малко повече за патологиите на съзнанието, но все още не знаел нищо за произхода и природата на психичното здраве.
Днес теориите му, макар и нетрадиционни, са ясно формулирани и много ефективни. Доказателство за това е огромният читателски интерес, на който се радват книгите му. По думите на Хорхе Букай фактът, че всяка негова книга се превръща в бестселър, се дължи на много работа, на определени умения, които е придобил, и на привилегията да е внук на двама дядовци, които са разказвали приказки.
Сега най-четеният автор в България представя новата си книга – „От самоуважението до егоизма“. Тя е първата книга на Букай, която ще издадем през 2012 година.
За книгата „От самоуважението до егоизма“
Да обичаш и цениш себе си – най-трудното от всички предизвикателства. От деца са ни учили, че да живеем за себе си, е аморално, да поставяме себе си на първо място – егоистично. Но нима обичта към другите не започва с обичта към себе си? Къде минава тънката граница между самоуважението и егоизма? Хорхе Букай ни кара да разсъждаваме заедно за стойността на самоуважението, за пагубното влияние на страха, за смазващото бреме на вината, за силата да отстояваме себе си. Може би, ако успеем да поемем отговорността за собствения си живот, ще направим първата и най-важна стъпка по пътя към самоуважението.
Всеки процес на превръщането ни в личности, наясно със собствената си стойност, започва, когато открием колко е важно да поемем риска да сме истински. Да се приемем такива, каквито сме. Да прекратим конфликта със себе си, да не се укоряваме, че не сме такива, каквито другите желаят, да не се наказваме, че в момента не сме онези, които ни се иска да бъдем. Понякога най-хубавото, което може да ни се случи, е да не сме такива, каквито другите очакват от нас...
Х. Букай
Откъс
* * *
Предговор от автора
По пътя на тази неочаквана мисия, която ми възложи животът — да предам в писмен вид част от знанието, получено от други учители, непрестанно се оказвам в донякъде непривично положение. Без значение къде съм — в Аржентина, Мексико или Испания, се натъквам на хора, които ме поздравяват, наричат ме по име или ми говорят така, както говорят на приятелите или спътниците в живота си, а аз дори не ги познавам (поне не в тривиалния смисъл на думата). Необикновен е както фактът, че те ме познават, така и убеждението ми, че всеки от тях ми е помогнал, по един или друг начин, да се занимавам с нещата, които винаги са били толкова важни за мен. Чувството е невероятно и неописуемо.
Може би вече познаваш почти натрапчивия ми навик да повтарям и обяснявам нещата, които се опитвам да правя, и да ги формулирам, използвайки приказките като изразно средство. Лесно ми е да свързвам ситуациите, в които се оказвам, с различни, нерядко стари истории, онагледяващи конкретната ми идея. От дервишите, хасидите и будистките монаси знаем, че метафорите и приказките са неповторим начин за предаване на знанието. Ще споделя една история, разказвана от суфите, към която прибягвам, когато зная или вярвам, че много хора ще слушат внимателно онова, което им разказвам, или ще прочетат с интерес и отворено съзнание книгите, които пиша.
Главен герой в тази история, както и на всички суфистки предания, е легендарният Настрадин Ходжа — необикновена личност, способна на безкрайни преображения. Понякога го срещаме като грохнал старец, а друг път — като напет младеж. Понякога приема образа на мъдрец, а след това — на пълен глупак. Веднъж е в ролята на просяк, в следващата приказка — млад жених, в третата — приказно богат султан, макар името му винаги да е Настрадин. Фактът, че толкова много и различни герои споделят едно и също име, може би е най-добрият начин да повярваме, че всеки от нас също може да е Настрадин. По един или друг начин, всички ние представляваме различни персонажи. Всеки от нас може да бъде както мъдрец, така и глупак. Понякога сме пращящи от сила младежи, а друг път сякаш ставаме немощни и недъгави старци.
В тази история, която избирам, за да ви приветствам за добре дошли, Настрадин е човек, който по някаква незнайна причина се бил окичил със славата на мъдрец, вещ по вечните философски въпроси. В историята, която предстои да разкажа обаче, славата на Настрадин била лъжовна. Той бил наясно, че всъщност не знае кой знае колко за важните неща и че репутацията му се дължала на силно преувеличение, на някогашна подигравка или на слух, в който били повярвали твърде много хора. Настрадин вярвал, че единствената му заслуга била в това, че при пътуванията си се бил запознал с безброй хора и бил изслушаш хиляди истории, но знаел, че това не е достатъчно, за да открие и да сподели с тях отговорите на важните въпроси в живота.
Славата му обаче често го изпреварвала и всеки път, когато пристигнел в някой град или село, хората се струпвали около него, за да чуят думите му, вярвайки, че те имали силата на прозрения.
Настрадин тъкмо бил пристигнал в малко селце някъде в Близкия изток. Едва слязъл от мулето си, пред него изникнала скромна свита посрещачи, от които разбрал, че на площада вече се била събрала тълпа, нетърпелива да чуе няколко негови слова. Не му оставало друго, освен да се съгласи да го отведат до площада, където бил посрещнат с бурни ръкопляскания. Нашият герой, който наистина не знаел какво да каже на хората, решил да импровизира с надеждата да се измъкне от неловкото положение и да си тръгне час по-скоро. Застанал пред хората, които не спирали да ръкопляскат, и след като помълчал малко, разтворил широко ръце и се обърнал към множеството.
— Предполагам — започнал приповдигнато, — че знаете какво съм дошъл да ви кажа...
След няколко минути, които му се сторили цяла вечност, хората започнали да си шушукат и накрая някой отговорил:
— Не знаем. Какво си дошъл да ни кажеш? Говори!
Настрадин решил, че това е златна възможност да се измъкне от неудобното положение, и обявил:
— Ако сте дошли чак дотук, без да знаете какво имам да ви кажа, тогава не сте готови да го чуете.
След тези думи се обърнал и си тръгнал.
Присъстващите останали като втрещени. Някои се позасмели нервно с надеждата, че Настрадин ще се върне на подиума, но напразно. Хората не знаели какво да си мислят: били дошли на площада, за да чуят посланието на прочутия мъдрец, а той им казал няколко прости думи и си тръгнал насред общото недоумение.
Можем да се досетим за продължението на тази история. Винаги има хора, които вярват, че когато не разбират нещо, то е много умно, така че в подобни ситуации се чувстват неуверени и почти длъжни да демонстрират колко много ценят интелигентността. Докато Настрадин се отдалечавал, един такъв човек казал високо:
— Колко умно!
Както става обикновено, когато хората не разбират нещо и някой каже „Колко умно“, за да не се почувстват глупави, те повтарят: „Разбира се, колко умно!“. Може би точно поради тази причина присъстващите започнали да повтарят:
— Колко умно!
— Колко умно!
Тогава някой се обадил:
— Да, много умно, но... не беше ли малко кратко?
А друг човек, който — подобно на много други — имал нужда да слага фасадата на логиката на нещата, лишени от нея, добавил:
— Думите на Настрадин се отличават с лаконичността на истинската мъдрост. Както каза и самият учител, как е възможно да сме дошли дотук, без дори да знаем какво ще чуем? Какви глупаци сме! Пропуснахме безценна възможност!
— Какво прозрение, каква мъдрост!
— Трябва да го помолим да ни изнесе нова лекция — започнали да се обаждат все повече хора.
Селяните решили да идат на крака при Настрадин. Хората били толкова изненадани от станалото при неговото първо посещение, та някои заговорили, че мъдростта му била твърде необятна, за да бъде споделена в една-единствена лекция.
— Грешите. Всъщност е точно обратното — знанията ми едва биха стигнали за една лекция — отговорил Настрадин. — Никога не бих могъл да изнеса две.
— Колко е скромен — дивели се хората.
Колкото по-упорито повтарял Настрадин, че няма какво друго да каже, толкова повече упорствали селяните с молбите си да го послушат отново. След като дълго се съпротивлявал, накрая склонил да им каже няколко думи.
На следващия ден човекът, когото всички били нарочили за мъдрец, отново се явил на площада в селото, където се били събрали още повече хора. Всички, които били отсъствали по време на първата лекция, били чули за успеха й. Когато питали какво бил казал Настрадин, неизменният отговор бил:
— Не можем да ви обясним, трябва да го чуете от собствените му уста... Дойдете ли обаче, бъдете много внимателни — ако попита дали знаете какво иска да ни каже, трябва да потвърдите, че знаете.
Настрадин отново се изправил пред публиката, без да знае какво да каже, така че решил да използва предишната тактика:
— Предполагам, че знаете какво съм дошъл да ви кажа.
Хората, които били нащрек и не искали да обидят учителя с детинския си отговор от предишния ден, отговорили дружно:
— Иска ли питане? Знаем и точно затова сме дошли.
Настрадин навел глава и рекъл:
— Е, след като всички знаете какво съм дошъл да ви кажа, не виждам защо да го повтарям.
Обърнал се и си тръгнал.
Публиката отново останала като гръмната. Уж били дали обратния отговор, а резултатът бил съвсем същият.
Настъпило напрегнато мълчание и неочаквано някой се провикнал:
— Блестящо!
Човекът, който се обадил, бил там и предишния ден, и не искал да се признае за победен. Искал да покаже, че този път бил прозрял посланието преди останалите.
Когато „новите“ чули това, решили да не остават назад:
— Прекрасно!
— Забележително!
— Сензационно, нечувано!
Някакъв мъж, който идвал за втори път, се изправил на крака и обявил:
— Разбира се, че е забележително. Днешните му думи са допълнение на вчерашната мъдрост. — По този начин човекът искал да подчертае разликата в мъдростта между онези, които били присъствали на двете лекции, и новодошлите.
Множеството избухнало в ръкопляскания, но неочаквано някой казал:
— Да, прекрасно е, но... не е ли твърде кратко?
— Право казваш — подкрепил го друг.
— Мъдростта не е многословна — заявил експертът от предния ден.
Няколко гласа се обадили:
— Още! Искаме да слушаме още! Искаме този човек да ни дари още от мъдростта си!
Първенците на селото отишли при Настрадин, за да го помолят да изнесе трета и последна лекция.
Настрадин се опитал да откаже, да им обясни, че не заслужава подобна чест и че му е време да се връща у дома.
Молили, увещавали го, настоявали, заклевали го да се съгласи в името на предците си, децата си, на вси светии, но само и само да не им отказва. Настойчивостта им дала резултат и в крайна сметка Настрадин, с известно притеснение, склонил да говори за трети и последен път.
На площада се бил събрал толкова народ, че нямало къде игла да падне. Този път хората се били наговорили, че ако учителят зададе въпрос, никой няма да отговаря. Ако се наложело, кметът на селото щял да говори от името на всички.
За трети път застанал Настрадин пред публиката и започнал:
— Предполагам, че знаете онова, което съм дошъл да ви кажа.
Кметът, който стоял на първия ред, се изправил, извърнал се, за да хвърли съзаклятнически поглед към съселяните си, и отговорил с известна дързост:
— Някои знаят, а други — не.
Дълги ръкопляскания огласили централния площад. Накрая всички се смълчали и отправили очаквателни погледи към учителя.
— В такъв случай хората, които знаят, да обяснят на онези, които не знаят — заявил Настрадин.
След което се обърнал и триумфално напуснал сцената.
Разказвам тази история по няколко важни причини. Първата е, че аз със сигурност не знам всичко онова, което някои си мислят, че знам. Втората е, че онзи Хорхе Букай, когото читателите познават благодарение на книгите ми, е сбор от знанието, предадено ми от други, истински мъдреци и учители, които съм срещал по пътя си, и че съм се отдавал на писане единствено в най-хубавите моменти от живота си — истината е, че само тогава съм способен да пиша. Както съм казвал хиляди пъти, не съм писател. Аз съм лекар или психиатър, или преподавател, който пише, но не и писател. Затова, когато седна с намерението да облека мислите си в думи, трябва да изживявам някой от добрите си моменти. Третата причина, поради която разказах тази история, е, че въпросите, които повдигам в диалозите по-нататък, вероятно са ти познати. Сигурен съм, че вече имаш мнение по тях и че може би познаваш някои техни аспекти много по-добре от мен — поне що се отнася до собствения ти живот.
Ето защо намерението ми не е да те изненадам с теориите си (макар че е възможно да реагираш по-силно на някои от тях), а да ти помогна да преосмислиш своите идеи и да систематизирам онези, по които сме на едно мнение. Така съм научил почти всичко, което зная — като слушам внимателно, докато знаещите учат нас, незнаещите. За да не се отегчаваме нито ти, нито аз, при всяка наша среща ще ми трябва помощта ти. И понеже не си до мен, ще си позволя да си те представя. Въпросите ти ще ми помогнат да остана нащрек, ще ме стимулират и понякога (а понякога не) ще вадят на бял свят най-доброто от мен. Благодаря ти, че ме придружаваш, макар и неволно, в любимата ми Нерха.

проклятието е страхотна.цялата поредица е хубава.

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 3 Smartonosno

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” представя

СМЪРТОНОСНО
от Сандра Браун

обем: 400 стр.
Очаквайте на: 03.02.2012 г.!
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1054-0

За автора:

Сандра Браун:
„Милионите читатели са истинското
мерило за успеха на един писател.”

Сандра Браун винаги е била пълна с изненади. В младежките си години тя направила доста бърза кариера като модел, но тъкмо щяла да стъпи и на световния подиум, когато се отказала и станала телевизионна водеща. Междувременно успяла да се омъжи за видеопродуцента Майкъл Браун и да му роди 2 деца.
Като малка Сандра четяла истории с много любовна страст и не престанала да ги чете до момента, в който сама започнала да пише такива. Издателство „Арлекин“ веднага оценило перото й и я взело под крилото си като един от най-обещаващите таланти, но тя бързо се отказала. Започнала да пише по-стойностни творби, макар и в същия жанр.
С Горещи страсти в рая, Огледален образ, С дъх на скандал, Френска коприна, Последният ден на карнавала, Димна завеса, Лятна буря и много други Сандра Браун покори класациите и застана начело, елиминирайки Стивън Кинг и Даниел Стийл.
С всеки следващ успех, изразяващ се в милиони продадени екземпляри, писателката печели и признанието на критиците, които я увенчават с наградите Уелдънбукс, Далтън, наградата на Романс Райтърс ъв Америка за постижения в жанра, с отличителния знак на успеха на Американ Бизнес Уименс Асошиейшън, награда за изключителни литературни постижения и наградата Ей Си Грийн.
Така се стига до момента, в който милиони читателки по света се оказаха подвластни на неустоимата романтика на творенията й, преведени вече на 33 езика.
Сандра Браун е рекордьорка сред пишещото братство в САЩ. За последните години тя има 59 бестселъра в класацията на Ню Йорк Таймс, издала е над 70 романа и е продала над 80 милиона екземпляра по света! Тя е и единствената, която е имала по едно и също време 3 бестселъра в класацията.
През 2008 г. в Манхатън беше проведен поредният голям форум на Международната организация на писателите на трилъри. Събитието е известно като Трилърфест и включва разнообразни мероприятия като уъркшопове на бестселъровите автори в жанра, промоция на новите им заглавия, дебютни представяния на писатели, срещи с почитатели, даване на автографи. Сред взелите участие в най-големия форум на трилъровите писатели бяха Джеймс Патерсън, Дейвид Морел, Кристофър Райх, Лий Чайлд, Дейвид Балдачи, Брад Тор, Клайв Къслър.
Почетен гост на Трилърфест 2008 бе Сандра Браун. Тя беше удостоена с наградата „Майстор на трилъра”, която и бе връчена от Джеймс Патерсън.
Сега ИК „Хермес” предлага на своите читатели поредния завладяващ роман на Сандра Браун – „Смъртоносно”.

За книгата:

Началната учителка Онър Жилет живее с дъщеричката си Емили в уединена крайбрежна къща в Луизиана. След трагичната смърт на съпруга й Еди, Онър се затваря в себе си, обзета от чувство на вина. Младата жена посвещава времето си на отглеждане на детето и постепенно се учи отново да се радва на живота.
Един ден, докато приготвят сладкиши в кухнята, Емили забелязва непознат мъж, припаднал в градината. Онър се втурва да му помогне, но мъжът скача и насочва пистолет към нея. Оказва се, че той е Лий Кобърн, обвинен в жестокото убийство на седем души. Опасен, отчаян и въоръжен, Лий ги принуждава да изпълняват заповедите му.
Онър няма друг избор, освен да му се подчини. Кобърн е убеден, че покойният й съпруг е криел нещо изключително ценно, което не му е принадлежало. Тази свръхсекретна информация засяга многоуважавани граждани и поставя в опасност семейството на Еди. Онър инстинктивно усеща, че сеещият смърт Кобърн е единственият й шанс да оцелее. Двамата изпитват неочаквано привличане един към друг, което прераства в неутолима страст.

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 3 Uchilishtaotkamuk

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“
представя

УЧИЛИЩА ОТ КАМЪК
oт Грег Мортенсън
Автор на бестселъра
„Три чаши чай“

обем: 368 стр. + 16 стр. цветно приложение
цена: 14,95 лв.
ISBN 978-954-26-1065-6
Очаквайте на 17.02.2012 г.!

КОГАТО СЪРЦЕТО ВИ ГОВОРИ,
ВСЛУШАЙТЕ СЕ ВНИМАТЕЛНО!

Грег Мортенсън

Грег Мортенсън е един от малкото автори, за които без съмнение може да се твърди, че създават литературни феномени.
Първата му книга – „Три чаши чай“, стана международен бестселър. Тя привлече вниманието не само на литературните критици, печелейки редица литературни награди, но и на огромна читателска аудитория.
В края на 2010 г. книгата беше преведена и на български. Истинската и вдъхновяваща история на Грег Мортенсън, разказана увлекателно и с екзотичен привкус, както и високата литературна стойност на книгата, не оставиха безразлични и българските читатели. „Три чаши чай“ вече над година е една от най-продаваните книги в България, а читателските отзиви са много добри.
Сега ИК „Хермес“ представя „Училища от камък“ – втората книга на Грег Мортенсън, човека, който с постоянство и воля успя да промени света и да изгради образователната система в Пакистан и Афганистан. В нея историята на съвременния Индиана Джоунс и неговата забележителна хуманитарна дейност в задния двор на талибаните продължава.
Предговорът към книгата „Училища от камък“ е написан от Халед Хосейни. Впечатлен от забележителната личност и делото на Грег Мортенсън, той пише:

Ако приемем, че образованието е основната предпоставка за постигането на положителни и трайни промени в Афганистан, няма как да не ни обнадежди фактът, че тази година близо осем и половина милиона афганистански деца, почти четирийсет процента от които са момичета, ще тръгнат на училище.
Никой не би могъл да оцени значимостта на тези факти по-добре от Грег Мортенсън, основател на 131 училища в Афганистан и Пакистан, в които се обучават близо 58 000 деца. Никой не е прозрял по-дълбоко от него последствията и лавинообразния ефект от образоването на дори едно-единствено дете. И навярно нито един човек или организация не са допринесли повече за американската кауза в Афганистан от Грег Мортенсън – благороден човек с мек глас, който със своята сърдечна усмивка и топло ръкостискане показа на американските военни как се води така наречената „битка за сърцата и умовете на местното население“. Не е чудно, че американските военни потърсиха помощта на Грег като консултант в изграждането на по-добри отношения с племенните водачи и селските старейшини. Те имат много да учат от него. Ние също.

Ташакор, Грег джан, за всичко, което правиш.

Халед Хосейни
Автор на световните бестселъри
„Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“

КОЙ Е ГРЕГ МОРТЕНСЪН?

Сравняват Грег Мортенсън с големи хуманитаристи като Алберт Швайцер и Майка Тереза. Два пъти е номиниран за Нобелова награда за мир – през 2009 и 2010 г. Получил е над 50 награди за приноса си към човечеството, сред които наградата на Червения кръст за хуманитаризъм, наградата на Американската национална асоциация по образование за борбата си за човешки права, най-високата награда на Пакистан – Звездата на Пакистан – за хуманитарната си кауза в тази страна, наградата „Бенджамин Франклин“ за неуморните си усилия да защитава мира по света и много други. Тринадесет престижни университета са му присъдили почетната титла доктор хонорис кауза за приноса му към човечеството.

КАК ЕДИН ЧОВЕК Е В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРОМЕНИ СВЕТА

Грег води съвсем обикновен живот на средностатистически американец, работи в болница като медицински брат, а голямата му страст е алпинизмът. Животът му поема в съвсем различна посока, когато след неуспешен опит да покори К2 се загубва по пътя си обратно и попада в едно отдалечено планинско селце в Северен Пакистан. Селяните от Корфе го посрещат гостоприемно и той остава там, докато възстанови силите си. Грег е поразен колко суров е животът на планинците, лишен от всички удобства на цивилизацията , и в същото време колко по-спокоен и щастлив е той в сравнение с живота на западните им събратя. Един ден Грег Мортенсън пожелава да види как учат децата в селото, без да знае, че тази негова прищявка завинаги ще промени живота му. Когато вижда със собствените си очи как децата от селото учат на открито, направо на голата земя в този суров климат, Грег Мортенсън дава тържествено обещание да построи училище в селото.
Твърдо решен да събере парите за построяване на училище в Корфе, Грег Мортенсън започва работа в една болница, като взема извънредни часове и живее в колата си, за да спести от наема. Пише 580 писма до най-известните личности от шоубизнеса и политиката и в отговор получава едно-единствено писмо с чек за 100 $ от Том Брокоу, известен телевизионен водещ в Ен Би Си. Самият Грег продава единствените си съкровища: алпинистката си екипировка (за 800 $) и колата си (за 500 $). Това обаче е крайно недостатъчно, за да осъществи замисъла си. Надеждата му се връща, когато разбира за желанието на децата от училището, където преподава майка му, да помогнат на своите връстници в Пакистан. Когато научили, че децата нямат нито моливи, нито учебници, децата решили да дарят своите джобни пари – по няколко пенита, за да могат да купят с тях учебници за децата от Пакистан. Така за 6 седмици децата успели да съберат 62 345 пенита (по-късно тази инициатива прераснала в организацията Pennies for Afghanistan, която до момента е събрала над 100 000 $ за учебни помагала за децата на Афганистан). Това връща вярата на Грег, че ще успее да намери съмишленици и да осигури нужните средства.

Това, което прави Грег Мортенсън уникален, е голямото му сърце: в него има място и за децата от далечни страни и култури.

След дълги и неуморни усилия той успява да събере пари и да построи не само обещаното училище в Корфе, а още 131 училища в най-труднодостъпните и отдалечени области в Пакистан и Афганистан. В училищата учат повече от 58 000 ученици, от които по-голямата част са момичета. Това е всъщност най-големият принос на Грег Мортенсън – достъпът на момичета до образованието, което в ислямския свят е почти невъзможно. Според Грег Мортенсън обаче начинът да се подобри животът на цялото общество в дългосрочен план е, като се инвестира в образованието на момичетата, защото, ако образоваш момче, ти образоваш един индивид, ако образоваш момиче – образоваш цялата общност.

Момиченцата слушат в захлас, навлизайки в един нов свят, достъпен досега само за момчетата.

С малко пари и много ентусиазъм Грег Мортенсън успява да помогне на хиляди хора от най-отдалечените области на Северен Пакистан и Афганистан да преобразят живота си. Местните хора го боготворят, под негово ръководство сговорно работят християни и мюсюлмани от различни секти и течения. Отвличан от талибани, заплашван от консервативни мюсюлмански молли, както и от собствените си американски съграждани след 11 септември за работата си в ислямския свят, Грег Мортенсън продължава хуманитарното си дело сред най-бедните и нуждаещите се. Неговият живот е живо доказателство, че когато човек работи безкористно и от цялото си сърце за дадена кауза, той непременно ще намери съмишленици и ще извърши велики дела.

В обучението на децата се крие надеждата за бъдещето на страната.
Книгите на Грег Мортенсън запознават западния читател с живота и културата на Пакистан и Афганистан, но и хвърлят мост между Изтока и Запада, показвайки, че човещината и мъдростта не са запазена марка на определена религия или култура, а изконна човешка черта, без значение от раса или вяра.

ЗА КНИГАТА „УЧИЛИЩА ОТ КАМЪК“

Погледни натам. Виж онези възвишения – посочи той планините, извисяващи се над града, по чиито склонове се белееха безброй големи и малки камъни. – Твърде много смърт има по тях. Всеки камък, който виждаш там, е един от моите муджахидини, които жертваха живота си в битката с руснаците и талибаните. Сега трябва да покажем, че саможертвата им не е била напразна. – Той се обърна към мен с израз на непреклонна решителност: – Трябва да превърнем тези камъни в училища.

От 18 години Мортенсън е посветил времето си на една достойна кауза: изграждането на училища в най-отдалечените и труднодостъпни места в Афганистан и Пакистан. От настоящата книга ще научите за усилията му да помогне на децата в Афганистан, където образователната система е почти унищожена от продължителните войни и от пагубното управление на талибаните. Книгата проследява отблизо одисеята около изграждането на училище в Бозай Гумбаз в Памир – едно от най-дивите и непристъпни места в Североизточен Афганистан. Там, на огромна височина в суровата пустош, без достъп до цивилизацията, живее последното конно племе на киргизите. Мортенсън обещава да построи училище в тази дива земя, но това се оказва предизвикателство дори за неуморен ентусиаст като него: до това място се стига само по стръмни кози пътеки през тесен проход в планината Хиндукуш. Да се пренесат дотам строителните материали, се оказва непосилно начинание. Грег обаче не се отказва и след 10-годишни усилия най-накрая успява да изпълни немислимото – да построи училище на Покрива на света.

Историята на Мортенсън ни припомня за силата, която се крие в една благородна идея, и решителността, за която няма непреодолими препятствия.

Крисчън Сайънс Монитър

ОТКЪС ОТ "УЧИЛИЩА ОТ КАМЪК"
* * *

Предговор

от Халед Хосейни

Осем години след своето начало войната в Афганистан се превръща в най-сериозното външнополитическо предизвикателство пред президента Обама. На фона на ескалиращия конфликт уважавани мозъчни тръстове като Атлантическия съвет публикуват доклади, в които наричат Афганистан западаща държава. Тази страна наистина има огромни проблеми: яростна и стихийна бунтовническа активност, която възпрепятства прилагането на законите и усилията за развитие на региона, рекордни добиви на опиум, крайна бедност, престъпност, безработица, липса на жилища и питейна вода, непрестанно потъпкване на правата на жените и правителство, което не съумява да защити народа си и да задоволи основните му потребности.

Но Афганистан след атентатите от 11 септември 2001 г. може да се похвали и с истории на успеха, най-значимата от които е напредъкът в образованието. Ако приемем, че образованието е основната предпоставка за постигането на положителни и трайни промени в Афганистан, няма как да не ни обнадежди фактът, че тази година близо осем и половина милиона афганистански деца, почти четирийсет процента от които са момичета, ще тръгнат на училище.

Никой не би могъл да оцени значимостта на тези факти по-добре от Грег Мортенсън, основател на 131 училища в Афганистан и Пакистан, в които се обучават близо 58 000 деца. Никой не е прозрял по-дълбоко от него последствията и лавинообразния ефект от образоването на дори едно-единствено дете. И навярно нито един човек или организация не са допринесли повече за американската кауза в Афганистан от Грег Мортенсън – благороден човек с мек глас, който със своята сърдечна усмивка и топло ръкостискане показа на американските военни как се води така наречената „битка за сърцата и умовете на местното население“. И най-вече: как се печели.

Философията на Грег не е сложна. Той искрено вярва, че конфликтът в Афганистан в крайна сметка няма да бъде решен със сухопътни операции или въздушни удари, а с учебници, тетрадки и моливи – средствата, чрез които се постига социалното и икономическото благоденствие. Да се лишат афганистанските деца от образование, твърди той, означава да се провали бъдещето на Афганистан, да се лиши от възможността да се превърне в процъфтяваща и благоденстваща страна. Въпреки фатвите срещу него, въпреки заплахите на талибаните и други екстремисти, Грег прави всичко по силите си това да не се случи.
Осъзнавайки решаващата роля на образованието в живота на момичетата и младите жени, Грег съсредоточава усилията си главно в тази насока. А това съвсем не е лека задача в регион, където родителите обикновено не пускат момичетата на училище, а дългогодишните културни традиции лишават жените от право на образование. Но село след село, печелейки на своя страна религиозните водачи и старейшините, Грег убеждава родителите да изпращат децата си на училище. Прави го, защото като мен вярва, че всички възможности за развитие на Афганистан и превръщането му в процъфтяваща държава зависят от участието на жените. Ето защо на жените трябва да се осигури достъп до училищата, а тяхното образование да се превърне в един от крайъгълните камъни във възстановяването и по-нататъшното развитие на страната. Или, както казва Грег, повтаряйки като мантра: „Ако образоваш едно момче, образоваш отделна личност, ако образоваш момиче, образоваш цяла общност“.

И накрая, Грег върши всичко това с чар, състрадание, търпение и неизменно смирение. Внимателен слушател, той е спечелил на своя страна най-авторитетните хора в селата, изградил е взаимоотношения, основани на доверие и уважение, и е успял да убеди мнозина да вземат в ръце собственото си бъдеще. Отделил е време да опознае местната култура – характерни за която са вежливостта, гостоприемството и уважението към възрастните, – както и да проумее и оцени по достойнство ролята на исляма в ежедневието на хората. Не е чудно, че американските военни потърсиха помощта на Грег като консултант в изграждането на по-добри отношения с племенните водачи и селските старейшини. Те имат много да учат от него. Ние също.

Ташакор, Грег джан, за всичко, което правиш.

Халед Хосейни

www.khaledhosseinifoundation.org

Автор на световните бестселъри „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“

ПРОЛОГ

Образоването на жените по света и развиването на техния потенциал не може да има друг резултат, освен внасянето на повече грижовност, търпимост, справедливост и мир в живота на всички ни.

Аун Сан Су Чжи

Иршад е един от трите големи прохода, водещи на север през Хиндукуш към този затънтен край на Афганистан. Само четири месеца през годината проходът не е затрупан със сняг, а въздухът е толкова разреден, че търговците, които преминавали с керваните си по този маршрут, пробивали ноздрите на магаретата, за да могат да дишат. Преваляйки планинския гребен на територията на Пакистан, тесният път се спуска по стръмните сипеи до дълбока клисура, която го принуждава да направи остър завой. Поради тази причина, ако човек е застанал в южния край на Иршад, не може да види кой идва през прохода до последната минута. Тъкмо затова през месец октомври 1999 година пропуснах момента, когато група киргизки конници влязоха в Пакистан.

Първи ги забеляза с острия си поглед Сарфраз Хан, ловец на ибекси и бивш командос с осакатена ръка. Видя ги в мига, щом се подадоха от завоя на по-малко от километър от нас, и веднага скочи от одеялото, на което седяхме, втурна се към джипа, отвори със замах шофьорската врата и започна да натиска с юмрук клаксона.

- Идват, идват! – викаше той на вахански, неспособен да сдържи възбудата си. – Ваздей, ваздей! Браво!

Тъкмо смятах да отпия от своя немек чой – солен чай, с чиято топлина цяла сутрин отблъсквахме от телата си набезите на пронизващия вятър и суграшицата, но се отказах, поставих внимателно чашата на земята и загледах приближаването на конниците.

Това беше спектакъл, пред който никой не би могъл да остане равнодушен.

Конниците бяха четиринайсет и препускаха към нас през пелената на ледения дъжд. Въпреки че ни делеше почти километър, древната ритмична музика – глухо трополене на копитата и отчетлив звук на метал – долиташе до нас във високопланинския въздух. Чувахме и поскърцването на мокрите, изпънати от тежестта кожени ремъци и приглушеното тупване на буците пръст, изхвърляни от копитата на конете високо над главите на ездачите, които падаха някъде зад тях.

Водачът носеше износен тренчкот, черни кожени ботуши с кончове до коленете и кадифени панталони с тъмни и лъщящи петна от овнешка лой. На гърба му подскачаше очукана британска карабина „Лий Енфийлд“, кръстът му беше опасан с колан, който беше толкова широк, че покриваше целия му корем, а на главата му имаше съветска ушанка, чиито развързани наушници подскачаха в синхрон с движенията на коня. Мъжете след него носеха автомати АК-47 и много други оръжия, тежки патрондаши опасваха гърдите им. Конете им, късокраки и гривести, блестяха от пот.

Цялата група се носеше стремително с грохот към нас до последната секунда, когато ездачите дръпнаха юздите, животните се заковаха намясто и всички едновременно скочиха на земята с естествената грация на хора, прекарали целия си живот на седло.

Предводителят, когото вече можех да разгледам по-внимателно, беше млад мъж с неподдържани мустаци и широко обветрено лице с медночервен загар. Беше слаб, жилест и кален от суровите условия, също като четирийсетте или петдесетте поколения номадски предшественици – най-великолепните ездачи, които светът е познавал. Стъпил в калта, той бръкна в джоба на връхната си дреха, извади парче влажен зелен тютюн за дъвчене и ни поздрави с обичайното Ас Салам Алейкум. После обясни, кротко и много учтиво, че той и хората му са яздили без почивка шест дни.

Оказа се, че са пратеници на командан Абдул Рашид Хан, главатар на последната общност киргизи, останала в най-високите части на Памир. В бедните земи, откъдето тези мъже идваха, условията по това време на годината бяха толкова сурови, че всяка зима семействата им и техните стада камили, овце и якове бяха на ръба на гладната смърт. Но от всичко, което липсваше на народа му, Абдул Рашид най-много желаеше децата да получат възможност да се научат да четат и да пишат – и именно с това беше свързана мисията на конниците, които беше изпратил отвъд прохода Иршан.

В последните няколко години, обясниха мъжете, необикновени слухове достигали до високите части на Памир откъм Южен Хиндукуш, разкази за загадъчен американски алпинист, който строял училища в най-отдалечените долини на Северен Пакистан, райони, за които правителството сякаш нехаело и където чуждестранните неправителствени организации не смеели да пристъпят. Носели се слухове, че освен за момчетата, вратите на училищата, които този мъж издигал, били отворени и за всяко момиче, което жадува да се ограмоти.

Когато до Абдул Рашид Хан стигнала мълвата, че американецът смята да посети и долината Чарпурсон, той незабавно изпратил един взвод от своите най-издръжливи ездачи с най-бързите коне, за да намерят този мъж и да го помолят да дойде и в Афганистан, за да построи училища за синовете и дъщерите на киргизите.

Малко неща се вършат бързо във вътрешността на Западните Хималаи, но мисията на тези мъже бе наистина неотложна. Първата за зимата на 1999 година буря вече беше надвиснала над Хиндукуш и ако тези конници не успееха да се върнат, преди снегът да затрупа прохода Иршад, щяха да останат разделени от домовете и семействата си до пролетта. Още сега, или най-късно на следващата сутрин, те трябваше да препуснат на север през прохода с моя отговор.

- Ваалейкум Салам (Мир вам)! – отвърнах аз и предложих на водача: – Разбирам, че времето е кратко, но нека да отидем в дома на моя приятел Сарфраз, за да се нахраните и отдъхнете. После ще обсъдим молбата на Абдул Рашид Хан и ще помислим как може да се построи училище.

Първа глава

ХОРАТА В КРАЯ НА ПЪТЯ

Не знам каква ще е съдбата ви, но едно знам със сигурност: единствените сред вас, които ще бъдат истински щастливи, ще са онези, които са търсили и открили начини да служат на другите.

Алберт Швайцер

Винаги когато заминавам за Пакистан или Афганистан, багажът ми включва и едно малко пластмасово куфарче със залепен на него зелено-бял стикер, на който пише: „Последното хубаво място“. Изразът доби популярност покрай заглавието на една антология с произведения на автори от щата Монтана, събрани от редакторите Уилям Китридж и Аник Смит през 1988 година. Но оттогава „Последното хубаво място“ се превърна в неофициално мото на щата, където живеем в последните четиринадесет години със съпругата ми Тара, двете ни деца Амира и Хайбер и нашия тибетски териер Таши. Тази фраза съдържа красотата на спиращия дъха пейзаж и усещането за безбрежен простор, които притеглят много американци към Монтана, и отразява духа на нашия нов дом, също като начупения планински силует на регистрационния номер на колата ни.

За мен обаче фразата носи съвсем различен смисъл.

Ако разгледате картата с училищата, които Централноазиатския институт е построил от 1995 година насам, ще ви направи впечатление, че всяко от тях е на място, където няма образователна инфраструктура – поради географска изолираност, крайна бедност, религиозен екстремизъм или военни конфликти. Това са райони, за които малцина от външния свят са чували, райони, където рядко стъпват външни хора. Затова ние се насочваме първо към тях.

Този подход определено се различава от начина, по който обикновено се развиват нуждаещите се региони. Повечето неправителствени организации, по ред разумни и основателни причини, предпочитат да си устроят база на някое обезпечено с ресурси и комуникации място и едва тогава да започнат постепенно да си проправят път към по-недостъпните райони. Тази стратегия е практична. Но проблемът при нея е, че ако се работи планомерно и методично, може да мине цял един човешки живот, докато помощта стигне до крайно нуждаещите се. Безспорно по-трудно – а понякога и по-опасно – е да се започне от края на пътя и да се върви назад. За добро или лошо, ние правим точно това.

Другото, което ни отличава от останалите организации, е, че нашата цел не е да наситим определен район с присъствието си, реализирайки стотици проекти. Намерението ни е просто да построим шепа училища на най-труднодостъпните места, да научим местните хора да ги поддържат сами и да се оттеглим с надеждата, че държавата и другите неправителствени организации, които са се установили на не толкова негостоприемни места, ще отъпчат пътеките до тях и ще ги приобщят, за да не са вече изолирани. Удивително често нещата се развиват точно така.

В Балтистан, този скалист и прекрасен край на Североизточен Пакистан, скътан в гънките на Каракорум, ние прекарахме втората половина на 90-те години, като разгърнахме дейността си по селата в най-отдалечените краища на най-далечните долини, разположени на надморска височина до три хиляди и триста метра, горната граница на местообитанието на човека. По тези места положихме основите на повече от три дузини солидни каменни училища и осигурихме строителни материали и учители, но при условие, че всяко село ще осигури безплатна земя и работна ръка за строежа. Освен това разчитахме на обещанието, че момичетата ще се обучават наравно с момчетата. Първото училище, което построихме, е в Корфе – последното селище в долината на река Бралду, откъдето започва ледникът Балторо, отвеждащ до К2. Имаме училище и в село Хуше, което е разположено в края на една долина в подножието на връх Машербрум, един от най-зашеметяващите седемхилядници в света.

По същия начин сме осъществявали свои проекти в региони, където бушуват въоръжени конфликти и религиозен екстремизъм. През 1999 година, по искане на пакистанските въоръжени сили, започнахме строежа на две училища в долината Гултори, където армиите на Индия и Пакистан ожесточено се сражаваха за спорния Кашмир. Скътахме училищата между планинските скатове и ги снабдихме с полегати метални покриви, които да отклоняват шрапнелите от обстрела на индийската артилерия. По-късно, през 2008 година, помогнахме на общности в източната афганистанска провиция Кунар да построят две девически училища в бунтовнически пограничен район между Афганистан и Пакистан, обитаван от талибани. Патанските племенни главатари се обърнаха към нас за помощ чрез посредничеството на командира на американската военна база, разположена в този район.

Този подход, при който се действа „от края към началото“ и се започва от „последното място“, е нестандартен и често предизвиква критики, но понякога е единственият възможен път. Ако някоя организация като ЦАИ не беше скачала директно из тези места като жаба по листата в блатото, още едно или две поколения момичета щяха да бъдат лишени от възможността да се ограмотят. Освен тези практически съображения има и друга причина да действаме по описания начин – и тя няма нищо общо с прагматизма.

Хората, живеещи в пределите на цивилизацията, по правило не са сред най-изтънчените и космополитни човешки същества. Често са необразовани и не са в крак с модата и актуалните световни събития. Не са особено изискани, а понякога не са и дружелюбни. Но хората, които живеят в края на пътя, са сред най-жилавите и находчиви човешки същества, които можете да срещнете. Те се отличават с необикновено съчетание от храброст, твърдост, гостоприемство и състрадание, което предизвиква у мен истинско преклонение.

Друго, което научих с годините, е, че със съвсем малко помощ тези хора са способни да извършат удивителни неща и така определят критериите, с които съизмерваме постиженията. Когато обикновени хора демонстрират необикновена щедрост, издръжливост или състрадание, ние всички се обогатяваме от примера им. Както Каракорум и Хиндукуш дават началото на много реки, така и техният пример е извор на вдъхновение, чиито води напояват градината на всеки от нас.

Затова за мен стикерът „Последното хубаво място“ на куфарчето ми не е рекламен лозунг, целящ да привлече внимание към хубостите на родното ми място. По-скоро тези думи утвърждават моето убеждение, че хората, които обитават последните, най-отдалечените, места – хората, които са най-пренебрегвани и най-подценявани от развития свят, – често са представители на най-доброто в човешката природа и могат да служат за пример на всички останали. Точно затова тези места, където свършват пътищата, ме притеглят със сила, на която не мога да устоя.

През далечната 1993 година, когато започнахме да строим училища, Корфе ме впечатли с това, че беше въплъщение на отдалечеността и изолацията, на живота „в края на пътя“. През следващите години имах привилегията да работя в други също толкова откъснати от света и труднодостъпни места, които благодарение на своите обитатели бяха благословени със същото сурово магично обаяние като Корфе. Но до онзи октомврийски следобед на 1999 година, когато срещнах киргизките конници, прекосили Ваханския коридор до прохода Иршад, не познавах жители на място, което да е толкова далечно и сурово, че да създава впечатление за края на света.

В сравнение с това място Корфе приличаше на предградие на Лос Анджелис.

Пущуните разказват, че когато Аллах приключил със създаването на света, събрал накуп отломките и ги превърнал в Афганистан. Усещането, че пейзажът е съставен от грандиозни отломки, съпровожда пътешественика навсякъде из страната, но никъде не е така силно, както в тази тясна ивица земя в Североизточен Афганистан, вклинена между Пакистан и Таджикистан и разтеглена на близо 200 километра до границата с Китай. Едни от най-високите планински вериги на Земята – Кунлун, Тяншан, Памир, Каракорум и Хиндукуш – се издигат в пределите или в непосредствена близост до този район. Върховете на тези планини се извисяват на повече от шест хиляди метра, а обитателите на изолираните, сковани от студ плата под тези върхове наричат това място Бам-и-Дуня, или Покрива на света.

В продължение на повече от двайсет века Ваханският коридор е бил оживена пътна артерия, по която минавали търговци, дипломати, завоевателски армии, поклонници, изследователи, мисионери и светци от Централна Азия до Китай или обратно. Коридорът не само бил мястото, където се срещали Вътрешна и Външна Татария – царствата, които гръцкият географ Птолемей наричал „двете Скитии“, – но също така и един от най-трудните участъци от Пътя на коприната – дългият шест хиляди и четиристотин километра маршрут, посредством който цивилизациите в Индия, Европа и Близкия изток осъществявали търговията и комуникацията си с тези от Далечния изток.

Малцина са западняците, за които се знае, че са прекосявали Ваханския коридор. Първият от тях – Марко Поло, в продължение на четири години кръстосвал Персия и Централна Азия, за да завърши пътешествието си в двора на китайския император Кубилай хан. През 1271 година, докато прекосявал надлъж Ваханския коридор, легендарният венециански пътешественик писал, че билата на планините са толкова високи, че птиците не могат да ги прелетят, а студът – толкова жесток, че отнема топлината на лагерните огньове и цвета на пламъците им. Близо триста и петдесет години по-късно един йезуитски монах на име Бенедикт де Гоес бил натоварен от своя орден със задачата да мине по стъпките на Марко Поло в търсене на Катай.

Предрешен като арменски търговец, той се присъединил към един търговски керван и заедно с него стигнал до китайския град Суджоу, където се разболял и след известно време починал. Смъртта на Де Гоес през 1607 година в основни линии съвпада с началото на периода на западане на Пътя на коприната, когато търговската артерия била заменена от морските пътища между Европа и Далечния изток, проправени от пионерите мореплаватели. Но все пак една тънка, но постоянна търговска струйка протичала през Памир от Китайски Туркестан до Тибет и Читрал, най-северната част на Индия.

Ваханският коридор потънал в забрава до края на деветнайсети век, когато Великобритания и Русия започнали да си съперничат за контрола над Централна Азия – имперско съревнование, известно като Голямата игра. По това време Русия разширявала все повече южните си граници към древните градове по Пътя на коприната, а Великобритания се опитвала да изследва и запази проходите през Хималаите и Хиндукуш, осигуряващи достъп до Индия, най-скъпоценния камък в британската имперска корона. Ексцентрична група от офицери и изследователи си играели на котка и мишка из Хиндукуш и Памир. През 1895 година, когато двата противникови лагера били на ръба да започнат война, политиците от Лондон и Санкт Петербург определили Ваханския коридор за буферна зона, за да са сигурни, че между руското царство и Британския Радж (Британска Индия) няма да има никакви допирни точки.

Двайсет и две години по-късно, при създаването на Съветския съюз, северните граници на Ваханския коридор били затворени и това общо взето сложило край на не особено интензивната търговия между областите на север и юг от него. След това, през 1949 година, Мао Дзъдун въдворил комунистически режим в Китай и затворил източните подстъпи към Коридора, което преустановило всякакво движение в направление изток–запад. Само в рамките на едно поколение тази област, някога важен участък от най-големия търговски път, а впоследствие граница между двете най-могъщи имперски сили, се превърнала в най-бедния и изоставен път в света.

Днес обитателите на Ваханския коридор живеят в карантина, каквато никой жител на нашия свят, чиито граници се определят от обхвата на електронната поща, туитър и сателитните телефони, не би могъл да си представи. Неумолимо изолиран и невъобразимо далечен, Ваханският коридор е ultima Thule на днешна Централна Азия, тъй като е далеч отвъд границите на познатия ни свят и сякаш бележи предела на самата човешка цивилизация.

Киргизките конници, които прекосиха прохода Иршад през есента на 1999 година, са потомци на номадски племена от района Тува в Русия, преселили се в Централна Азия през тринайсети век по време на възхода на Монголската империя. През по-голямата част от следващите осем века те извършвали сезонни миграции през планинските вериги, които днес разделят Източен Афганистан, Западен Китай и Южен Таджикистан. Всяка година номадите бродели свободно из планинските пасища на Памир със своите плъстени юрти и стада кози, якове и двугърби бактрийски камили, необезпокоявани от държавни чиновници и граничари. Зимите прекарвали в ниските долини на Таджикистан или Западен Китай, където хората били защитени от студовете, а добитъкът – от мечките и вълците. През лятото постепенно се изкачвали до високопланинските пасища, които споделяли единствено с диви животни като архарите и ибексите.

След Октомврийската революция, през трийсетте години на двайсети век, съветското правителство положило много усилия да застави номадските народи от централноазиатските републики на СССР да изоставят своите чергарски традиции и да заживеят в колхози. Една група киргизи се възпротивила и помолила краля на Афганистан да им даде убежище във Вахан. Това ги спасило от руснаците, но ограничило миграциите им до кратки преходи между източните области на Коридора и китайската провинция Синдзян. През 50-те и 60-те години на XX век китайските власти допълнително ограничили движението им.

През 1978 година, непосредствено преди съветската инвазия в Афганистан, около 1300 киргизи, водени от един имам – хаджи Рахман Кул, решили да изоставят Памир и на юг през Хиндукуш да преминат в Пакистан. Но животът в новия дом се оказал непосилен за тях (жените според тамошните закони трябвало да ходят забулени, а мнозина били покосени от жегата). След неуспешен опит да уреди на хората си американски визи и да ги прехвърли в Аляска, през 1982 година Рахман Кул ги повел на ново пътешествие. Последното преселение – така наричат новата одисея, отвела киргизите в Източна Мала Азия (Анадол). Там те получили политическо убежище и заживели в съседство с една общност недоволстващи кюрди, които били принудени да им освободят място в своята земя. И до днес тази киргизка общност живее там и процъфтява.

Междувременно втора група от около двеста киргизи, отделили се от Рахман Кул по време на Последното преселение, се завърнали във Ваханския коридор, където възобновили чергарския живот на прадедите си. Изгубени сред необятната пустош на Памир, потомците на тези киргизи се борят да съхранят една от последните велики номадски култури на Земята, завещана им от техните предци.

Макар да изглежда романтичен за страничния наблюдател, животът на ваханските киргизи е изключително тежък, а възможностите им за оцеляване като че ли намаляват с всяка изминала година. Неспособни да мигрират към по-топлите низини, те остават изложени на неумолимата ярост на зимите, които продължават от септември до юни и сковават природата с температури от двайсет градуса под нулата. Въпреки че киргизката общност често е на ръба на гладната смърт, особено в ранната пролет, хората са лишени от основни държавни услуги. До 1999 година в източните райони на Ваханския коридор нямаше нито едно училище, болница, аптечен пункт, ветеринарна лечебница, пощенски клон или клиника. Дори според крайно суровите стандарти на Афганистан – страна, в която 68% от населението не знае какво е мир, средната продължителност на живота е четирийсет и осем години, а смъртността сред родилките е по-ниска само от тази в Либерия – земята на ваханските киргизи е безнадеждно място.

Единствената връзка между киргизите и външния свят е тесен черен път, който тръгва от малкия град Файзабад в афганистанската провинция Бадакшан и след като изминава повече от сто и шейсет километра през градовете Бахарак, Ишкошем и Кал-е-Пандж, свършва в селцето Сархад, горе-долу по средата на Ваханския коридор. След Сархад може да се продължи единствено пеш или с товарни животни по тесни пътеки покрай реките Памир и Вахан и да се влезе до най-източното кътче на Коридора, където ледените сини води на плитко езеро мият бреговете на тревиста местност, наречена Бозай Гумбаз. Именно там, недалеч от мястото, където Марко Поло прекарал зимата на 1272 година, възстановявайки се от малария, Абдул Рашид Хан – киргизкият главатар, който бе изпратил конниците си до прохода Иршад, за да ме намерят – се надяваше да построя училище.

Едва ли може да се намери друго място, което да съответства в такава степен на нашата философия „от края към началото“ от Бозай Гумбаз.

Едва ли има нужда да споменавам, че самото достигане до това затънтено кътче щеше да е истинско изпитание, какво остава за построяването на училище, особено за малка организация като нашата. Освен това в Пакистан имахме работа, достатъчна за петдесет години напред. Благоразумието ни подсказваше, че няма да е рационално да пилеем и без това оскъдните си ресурси с начинания в най-затънтените райони на Афганистан и да се опитваме да се сработваме с общности, за които не знаехме почти нищо.

Но от друга страна, именно труднодостъпността на подобни райони е основната причина да започнем своята дейност. А и хората от екипа, събиран години наред, намираха удовлетворение точно в този род предизвикателства.

Както съпругата ми често казва, аз имам доста необикновен екип.

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 3 Gradutii

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

ГРАДЪТ ІІ
ЖЕНИТЕ И МЪЖЕТЕ
от Сим Алексиев

обем: 104 стр.
Очаквайте на: 17.02.2012 г.!
цена: 6,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1074-8

За автора:

Сим (Симеон) Алексиев е роден през 1976 г. в София.
Вече 14 години заедно с Краси Алексиева ръководи галерия
„Възраждане“, Стария град, Пловдив.
През 2006 г. излиза дебютюната му книга „Градът – градя
и руша“, която бе изключително добре приета от публика и критика. Новата му книга е своеобразно продължение на темите, които вълнуват младия автор.
Пише стихове от десетгодишен. Дванадесетгодишен е
лауреат на детския конкурс „Искри“ на БНР.
Публикувал е в сп. „Детски свят“, сп. „Тракия“, алманах
„Антимовския хан“, алманах „Света гора“ и др.

Поезията на Сим Алексиев:

Поезията на Сим Алексиев е жива, съвременна, откровена, понякога груба, предизвикателна. Стихотворенията са послания, съблекли формите си. Така смисълът остава оголен, суров, истински. Върху света е легнала постмодерната ирония на един човек, който го мисли драматично.

Доц. Иван Станков

Това е поезия, която убива позата, за да възкреси спонтанния свят на човека. В такъв момент отпадат границите и каноните; живеещият се вглежда в раждането си точно толкова, колкото и в смъртта.

Поетът удря шамари на нашите очаквания и представи, а внезапността на тези шамари е по-въздействаща отколкото християнската благотворителност на плесницата на едната буза.

Ако думите са се превърнали в порядък, то той ги лишава от свободата им. Сим Алексиев ги е дарил със собствената си свобода, която на пръв поглед изглежда безотговорност, но всъщност е една трудна игра на надежди в един живот, който е прекалено раздробен, за да има само едно разпятие.

Доц. д-р Радослав Радев

Откъс:

* * *

Бориш се за нещо загубено,

бориш се за нещо, което не можеш,

тъпчеш на едно място –

твоето.

-===-

По-умен, по-знаещ,

по-добър, по-виждащ,

по-интелигентен, по-

по- по-...

Послеслов: по-нещастен.

-===-

Намираме се – тук-там

Събираме се – рядко

Обичаме се – когато се разделим

Търсим – което не се предлага.

-===-

Нямам истински приятели, но нямам и истински

врагове.

Златната среда – постигнах я.

Време ми е да умра.

Или вече и Смъртта не ми е интересна.

-===-

Мъртвите не говорят за живите...

Чакат ги.

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” представя

ТРИ СЕДМИЦИ ДА СЕ СБОГУВАШ
от Ч. Дж.Бокс
Бестселъров автор на Ню Йорк Таймс

обем: 304 стр.
очаквайте на: 24.02.2012 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1061-8

За автора:
Ч. Дж. Бокс: Героите ми са истински хора

Модерният каубой
Чарлс Джеймс Бокс, известен на приятелите си като Чък, живее в Уайоминг, САЩ, със съпругата си Лори и трите си дъщери. Преди да започне кариерата си на писател, Бокс е работил като помощник в ранчо, земемер, репортер и редактор за малък вестник. Понастоящем заедно със съпругата си развива туристически бизнес. Авторът е човек, който обича заниманията на открито: ловувал е, яздил е кон, ловил е риба и е карал ски навсякъде из Уайоминг и планинските северни щати. Любовта на Ч. Дж. Бокс към природата и особената атмосфера на Севера е намерила отражение и в неговите над 10 публикувани романа.
Поредицата с общ герой Джо Пикет, пазача на дивеч от Уайоминг, и първите два самостоятелни трилъра на Ч. Дж. Бокс му помагат бързо да натрупа популярност сред любителите на криминалната литература. Творчеството му е спечелило наградите за криминални, трилърови романи и мистерии „Антъни“, „Макавити“, „Гъмшу“ и „Бари“, а две от книгите са под опция за заснемане на филм. Първото му самостоятелно заглавие извън серията с Джо Пикет - „Синята зона“, грабва наградата „Едгар“ за най-добър роман на 2009 година. Преведени на 25 езика, книгите му са безспорни бестселъри.

Тайните на занаята
„Малката, добре пазена тайна на най-добрите съвременни автори на криминална литература е, че много често в романите няма значение кой е извършил престъплението или защо го е направил, по-важно е къде се развива действието - споделя Бокс. - Разрешаването на случая е просто средството, което движи романа напред. Най-добрите криминални романи са написани от автори, които живеят в местата, които описват, и наистина ги познават. Тези романи те карат да се чувстваш, сякаш ти самият посещаваш тези места с най-добрия гид, който може да ти разкрие всяка тайна“.
„Действието в книгите ми се развива в Скалистите планини, защото искам да хвърля светлина върху тази област, нейните жители и проблеми. Искам, когато читателите ми затворят книгата, да чувстват, че са били на едно съвсем истинско място“, казва Чък.

Интересът към романите на Бокс вероятно наистина се дължи на тази усвоена малка тайна – авторът е жител на просторния Американски север.
Той е бродил и ловувал из горите на Скалистите планини, яздил е по склоновете им. Бокс е много близо до образа на модерния каубой, който живее близо до природата и не се страхува да преспи под открито небе. Това помага на романите му да звучат убедително, а героите му да бъдат реалистични.

„Бих могъл да пиша друг вид книги с различни герои, но нямаше да се гордея с тях толкова много“, споделя авторът.
Бокс е изключително отворен и към рекламните кампании на книгите си. С удоволствие пътува из САЩ и по целия свят, за да представя творчеството си. „Тези събития наистина ми харесват - казва той. - Много ми е приятно да се срещам с читателите си. Това е и част от работата ми като писател. Много необичайно е, когато някой роман стане бестселър без рекламна кампания. Случва се, но е наистина необичайно“.

Бокс отговаря лично и на всяко електронно писмо, което получи. Авторът вярва, че за популяризирането на една книга препоръката от познати и приятели е по-важна дори от добрата реклама, и прави всичко възможно читателите му да го почувстват по-близък. Вероятно тъкмо това отношение към публиката му е причината Бокс да получава снимки на войници на служба в Близкия изток, на ловци и младежи, които държат негови книги в ръка.
След успеха на първата му, издадена в България, книга - „Синята зона“, ИК „Хермес“ представя и новия роман на Ч. Дж. Бокс - „Три седмици да се сбогуваш“.

Книгата е качествено и динамично трилърово четиво. Историята запазва усещането за напрежение и загадката до самия край. Главният герой Джак, подобно на героите в предишната книга на Ч. Дж. Бокс, е обикновен човек, който е изправен пред върховно изпитание на волята.

За „Три седмици да се сбогуваш“
Мечтите на Джак и Мелиса Макгуейн да имат семейство най-после се сбъдват, след като осиновяват малката Анджелина. Девет месеца по-късно обаче едно телефонно обаждане разтърсва щастливия им живот. Биологичният баща на Анджелина – Гарет, не е подписал документите за осиновяване и иска да си я вземе обратно. Джак и Мелиса осъзнават, че ги чака тежка битка, когато научават, че бащата на Гарет е властният федерален съдия Морланд.
В отредените им три седмици да се разделят с дъщеря си семейство Макгуейн започват собствено разследване. Всяко късче информация за Морланд, което намират, рисува мрачна картина. Джак започва да се страхува, че мотивът за отнемането на Анджелина далеч не е бащинската любов. Доскоро щастливото семейство се оказва въвлечено в ужасяваща игра на заплахи, изнудване и измама. Когато започват да умират хора, става ясно, че истината е много по-страшна от едно дело за попечителство.
Джак и Мелиса ще стигнат докрай, за да защитят истината и живота на детето си – дори ако се налага да престъпят закона и да пролеят кръв.

ОТКЪС

Spoiler:

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“
представя
РЕЙКИ ЗА НАЧИНАЕЩИ
от Дейвид Венелс

обем: 240 стр.
Очаквайте на: 24.02.2012 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1045-8

За автора

Дейвид Венелс е дългогодишен рейки учител и практикуващ. Автор е и на още две книги за лечение: „Рефлексотерапия за начинаещи“ и „Цветолечение на д-р Бах за начинаещи“.

За книгата

Милиони хора по целия свят вече са изпитали благотворното влияние на лечебната практика рейки. Сега и вие имате възможност да изучите основните принципи на този съвършен естествен метод за изцеление и духовно израстване. Рейки упражнява дълбок ефект върху здравето и благополучието на човека, като балансира, пречиства и обновява вътрешната му енергийна система. Ето някои приложения на рейки:

За физическо, психично и емоционално лечение и самолечение.

За духовно изцеление и самоусъвършенстване.

За укрепване на здравето и личните връзки.

За решаване на проблеми у дома и на работното място.

За лечение на животни и растения.

За допълване и усилване на ефекта от други терапии и лечение на стреса.

За благослов, напътствия и закрила по всяко време.

Книгата „Рейки за начинаещи“ е разделена на десет части.
В първите глави се описва историята на създаването на рейки системата. Дадени са основни знания за духовната й същност – признаване на наличието на универсална енергия, която има различни имена в различните духовни традиции, и опознаването на тази енергия. Описани са историята на автора на книгата и запознанството му с рейки и духовният път на създателя на системата – д-р Усуи, който е изучавал християнството и след това различните форми на будизъм.
В първите раздели се описва началото на практиката. Има четири рейки нива: първо, второ, напреднали и рейки мастери. Първото ниво означава човек да може да прилага само върху себе си началните познания, усвоени за 3-4 дни. В изходните условия влизат поддържане на вътрешен мир, отказ от някои храни и течности и др. Накратко са описани стъпките в четирите нива. Значително място е отделено на всички позитивни ефекти на системата, които можем да намерим в описанието на която и да е лечeбна система.
Пети раздел дава вече конкретни схеми за самолечение с полагане на ръцете върху различни части на главата и тялото.
Шести раздел описва как да се работи с пациент, с детайлни инструкции за предварителния разговор, евентуални странични ефекти и подготовката за справяне с тях. Следват техника за „сканиране на аурата“ и създаване на „отворен канал“. „Отворен канал“ е самият лечител, който трябва да спазва известни хигиенни правила и да направи самонастройка. Дадени са кратки инструкции за изчистване на аурата след сеанса и за сеанси в седнало, легнало положение, от разстояние. Показани са схеми на правилните позиции на ръцете.
Седми и осми раздел са посветени на същността на рейки. Седми раздел обяснява петте основни принципа, които изучаващият рейки трябва да си казва сутрин и вечер:
Не се ядосвай.
Не се тревожи.
Бъди благодарен.
Бъди прилежен (в духовната работа).
Бъди мил с другите.
Това дава разбиране за древния метод за изграждане на щастие.
Петте принципа и въздействието им са разгледани поотделно. Будистката гледна точка за култивиране на добродетели и добър живот е представена с няколко думи като основа за практикуване на рейки.
Осми раздел обяснява същността на болестта. В рейки се търсят кармичните причини за болестите – в съответствие с будистките принципи. Буда е учел, че външният свят е просто проекция или отражение на ума. Когато развием „ума на мъдростта“ чрез медитация, молитва или рейки, ние ще придобием достатъчна яснота на съзнанието, за да прозрем през ежедневното си съноподобно съществуване. Всичко това е описано съвсем стегнато и кратко, след което са дадени няколко прости, но ефикасни – както четем – будистки практики, които помагат за изчистване на кармата чрез полагане на ръцете върху различни части на тялото, като се започне от главата и се стигне до основата на гръбнака.
Девети раздел дава техники за медитация и визуализация със светлина, които са много достъпни и чисти.
В десети раздел няколко рейки мастери, предимно жени и американки, описват случаи от своята практика.

БЯГСТВОТО
от Барбара Делински

обем: 368 стр.
очаквайте на: 02.03.2012 г.!
цена: 12,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1066-3

За автора:

„С всеки нов роман Барбара Делински задълбава все по-дълбоко в човешкото сърце и душа“.

Синсинати Инкуайър

Барбара Делински е родена и израснала в предградие на Бостън. През 1963-а година завършва средното училище "Нютън", през 1967 се дипломира като бакалавър по психология в университета "Тъфтс", а през 1969 г. защитава докторска степен по социология в Бостънския колеж. Преди да се отдаде на писателската си кариера, Барбара Делински е работила като изследовател в "Масачузетската общност за предотвратяване на насилието спрямо деца" и като фотограф и репортер за "Белмън Херълд". Била е член на борда на директорите на Центъра за борба с рака към Масачузетската болница, все още е член на президентския съвет на Националната коалиция за борба с рака. Работи и като съветник на "Дъ ривърс едж" - студентско издание на "Ривърс Скуул" в Уестън, щата Масачузетс. Живее в Ню Ингланд заедно със съпруга си, който е адвокат, и тримата им сина.
От 1980 година насам г-жа Делински е написала над 60 романа. След първите си стъпки в романтичния жанр тя бързо се ориентира към по-сериозната женска проза със заглавията си "Повече от приятели", "За дъщерите ми" и други. Барбара Делински създава впечатляващи персонажи и силно емоционални истории за брака.
Книгите й редовно се появяват в най-престижните бестселърови класации на "Ню Йорк Таймс", "Уошингтън Поуст", "Бостън Глоуб", "Пъблишърс Уикли" и "Ю Ес Ей Тъдей".

Романите на Барбара Делински са преведени на 25 езика и се продават в милиони екземпляри по цял свят. Сред най-обичаните от тях са:„Съседката”, „Случайна жена”, „Да флиртуваш с Пит”, „Имението”, „Лятото на дързостта”, „Скрити истини”, „Повече от приятели”, „Семейно родословие”, „Тайната между нас” и „Докато сестра ми спи“.
Сега една от най-продаваните световни авторки предлага на своите читатели поредната завладяваща история – новата й книга „Бягството” ще излезе на българския книжен пазар под знака на ИК „Хермес” на 2 -ри март.

За книгата:

Тридесет и две годишната Емили работи в престижна адвокатска кантора в Манхатън. Като студентка мечтае да се бори за благородни каузи в съда и да помага на онеправданите. Вместо това защитава интересите на големи компании, които могат да си позволят високите адвокатски хонорари.
С всеки изминал ден Емили все повече се отчуждава от съпруга си – Джеймс, който работи извънредно, за да покрие заемите им и да им осигури приличен жизнен стандарт. Двамата са женени от седем години и отчаяно искат дете, но са изгубили тръпката помежду си и желанието за интимна близост.
Забързаното ежедневие, непрестанният стрес и неудовлетворението от липсата на свободно време довеждат Емили до нервен срив. Един ден тя взема импулсивното решение да си тръгне от работа по-рано и... да не се върне.
Емоционалното и физическото изтощение я карат да потърси убежище в живописното планинско градче Бел Вали, в което е прекарала едно незабравимо лято.
Болезненото завръщане е единственият начин Емили да преоткрие себе си и да реши какво иска от живота. Неочакваната среща с Джуд – първата й любов, я кара да преосмисли връзката си с Джеймс. И да осъзнае какво е необходимо, за да продължи напред и да бъде щастлива.

НЛО
Свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица
от Лесли Кийн

Предговор от Джон Подеста

обем: 376 + 8 стр. цветно приложение
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1075-5
Очаквайте на: 09.03.2012 г.!

„Най-накрая сериозна и съдържателна книга по тази спорна тема. Тази книга непременно ще постави златен стандарт в изследванията за НЛО.”

проф. Мичио Каку, автор на „Физика на невъзможното“

 Благодарение на дългогодишните си усилия Лесли Кийн успява да отдели фактите от фантастиката и да повдигне воала на десетилетната дезинформация, налагана от правителството на САЩ.
 Лесли Кийн е от малцината, осъдили НАСА и получили достъп до класифицирана информация за НЛО.
 Материалите, представени в тази забележителна книга, безспорно ни приближават до разбулването на тази световна мистерия.
За Лесли Кийн:

Лесли Кийн е независим американски разследващ журналист. Публикувала е десетки статии в "Бостън Глоуб", "Филаделфия Инкуайърър", "Атланта Джърнъл Конститюшън", "Провидънс Джърнъл", "Интернешънъл Хералд
Трибюн", "Глоуб енд Мейл", "Сидни Морнинг Хералд", "Банкок Поуст", "Дъ Нейшън" и "Дъ Джърнъл Фор Сайънтифик Експлорейшън", както и редица есета в антологии, издадени през периода 1998-2009 г. Проучванията й са подкрепени от многобройни организации, сред които Фондацията Сорос, Фондът за разследваща журналистика и Националния институт. Тя е съавтор на книгата „Бирманската революция на духа”.
Кийн е била продуцент и водещ на ежедневна разследваща новинарска програма по калифорнийското радио KPFA. Първите си статии на тема НЛО публикува през 2000 година в "Бостън Глоуб", а през 2002 става съосновател на независимата Коалиция за свобода на информацията (CFi), която иска свободен достъп на обществото до правителствената информация за НЛО. В ролята си на директор на Cfi тя спечелва петгодишно федерално дело срещу НАСА за свобода на информацията. През 2007 организира във Вашингтон международна пресконференция за официални разследвания на случаите с НЛО, която е отразена от медиите в цял свят.
През 2009 става продуцент на независимия документален филм "Знам какво видях", а в момента работи с филмовата компания Break Thru Films по нов документален филм.

Филмът „Знам какво видях“
предизвиква сериозен обществен интерес

Новата публицистична книга на Лесли Кийн - "НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица" – е плод на десетгодишните й проучвания на феномена, наречен НЛО, които довеждат до зашеметяващи разкрития.
Ето какво споделя авторката по този повод:
Темата, с която се заех, не беше лесна и разбрах защо други журналисти преди мен не бяха го направили. Най-напред се почувствах обременена с почти непреодолими пречки. Историята за НЛО беше трудна за журналистическо разработване заради конспиративните теории, дезинформацията и обикновената немарливост в разследванията – смисленият материал трябваше старателно да се отсее. Въпросите, породени от феномена НЛО, бяха силно смущаващи за привичния ни начин на мислене. Темата беше белязана с ужасна стигма и поради това криеше професионален риск за онези, които се ангажираха публично с нея. Но тя също така криеше възможността за разкриването на нещо революционно, нещо, което можеше да се окаже предизвикателство за цялостния ни светоглед. Макар и плашещо, трябва да призная, че това ме привлече още повече към темата. И колкото повече научавах, толкова повече си давах сметка за основателността на допълнителните изследвания и на правителствените документи, хвърлящи светлина върху въпроса за НЛО. Съвкупната информация - натрупаните през десетилетията доказателства - бе нещо неустоимо и напълно мистериозно. Въпреки препятствията просто нямаше начин да игнорирам всичко това. НЛО се превърнаха във фокус на моя професионален живот.
Не вярвам в нищо друго освен във фактите дори когато те не съвпадат с утвърдения ни светоглед.
Въпросът с НЛО е толкова нетрадиционен, че дори един праволинеен, рационален подход може да изглежда като прекрачване на границата и навлизане в спорна територия. Направих всичко по силите ми да запазя цялата тази информация ясна, логична и добре подкрепена с документи.
НЛО – Коста Рика 1971 г.

Книгата е била публикувана за пръв път в САЩ през автуст 2010 г. и до момента се радва на нестихващ интерес.

"НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица"
е абсолютен бестселър на „Ню Йорк Таймс“
За книгата:

Преди да напише "НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица" Лесли Кийн е прегледала стотици правителствени документи и авиационни доклади, интервюирала е високопоставени правителствени служители и авиационни експерти от цял свят. В книгата Кийн представя неопровержими доказателства за съществуването на НЛО.
Работната тетрадка на Лесли Кийн

95 процента от докладваните случаи на НЛО могат да бъдат обяснени като обикновени феномени. Останалите 5 процента обаче, които са забележително добре документирани, са били разследвани официално от правителствените агенции в цял свят и въпреки това за тях не е било намерено конвенционално обяснение. Лесни Кийн разглежда в книгата си именно тези случаи, като се позовава на информацията, която е събрала по време на 10-годишните си проучвания и на показанията на заслужаващи доверие очевидци на неидентифицирани летящи обекти. Сред тези очевидци има правителствени лица, които са провеждали официални разследвания на гореспоменатите случаи, пилоти и офицери от военновъздушните сили, в това число пет генерала и един бивш американски губернатор – хора, които разказват преживяванията си специално и изключително за тази книга. Предговорът й пък е написан от Джон Подеста, началник на кабинета на бившия президент Бил Клинтън и съпредседател на преходния екип на настоящия президент Барак Обама. Ето част от описаните в "НЛО-та: генерали, пилоти и правителствени лица" случаи:
 Майор от военновъздушните сили получава заповед да се приближи до ярко светещи НЛО-та над Техеран със своя самолет "Фантом". Той се опитва многократно да открие огън по НЛО-тата, но механизмът, с който се изстрелват ракети, не му се подчинява. Случаят е описан в таен доклад до Агенцията по сигурност и отбрана.
 Белгийски полковник от военновъздушните сили разследва серия от съобщения за неидентифицирани триъгълни обекти и изпраща самолети "F-16", които да ги разгледат отблизо. По случая има стотици свидетели (в това число полицейски служители), официални доклади и автентична фотография на непознат летателен съд.

НЛО – Белгия 1990 г.

 Пенсиониран началник на Федералната авиационна администрация на Щатите разказва за 30-минутен сблъсък между самолет и гигантско НЛО над Аляска, който се е състоял по време на дежурството му и е бил записан с радар.
 В книгата са включени и показанията на генерали от военновъздушните сили, на бившия губернатор на Аризона Фифе Симингтън и на бившия съветник на Британското министерство на отбраната Ник Поп за личните им преки и косвени срещи с неидентифицирани летящи обекти.

Интервю с бившия съветник на Британското министерство на отбраната - Ник Поп

Съществуването на неидентифицирани летящи обекти трябва да бъде признато официално и да стане публично достояние, а въпросните обекти да бъдат проучени от международната научна общност посредством непредубедено разследване.

Откъс:

* * *
Девета глава

ПРЕСЛЕДВАНЕ В НЕБЕТО НАД ТЕХЕРАН

генерал в оставка Парвиз Джафари, ВВС на Иран

Някъде към 23:00 ч. вечерта на 18 септември 1976 г. гражданите се уплашиха от неизвестен обект, който кръжеше на малка височина над Техеран. Той приличаше на звезда, но беше по-голям и по-ярък. Хора започнали да се обаждат в контролната кула на летище „Мехребад”, където дежурен бил Хюсеин Пирузи. След четвъртото обаждане, той излязъл навън и погледнал с бинокъла си в посоката, за която хората докладвали. И също го видял – ярък обект с цветни светлини, който променял позицията си на около 1800 метра височина. Като че ли променял и формата си.

Пирузи знаел, че тази нощ наблизо нямало как да прелитат самолети или хеликоптери. Към 00:30 ч. той предупредил командния пост на ВВС. Генерал Юсефи, който бил командир на поста по това време, излязъл навън и също видял обекта. Той решил да изпрати един изтребител „Фантом F-4 ІІ” от въздушната база „Шахрокхи”, намираща се край Техеран, за да разследва обекта. Екипажът на този F-4 се състоял от двама души - капитан Азис Кхани и лейтенант Хюсеин Шокри, навигатора.

По онова време аз бях майор и командир на ескадрилата и моите пилоти - първите в района, вдигнати по тревога, - излетели веднага. Аз излязох от къщи и тръгнах към базата, за да поема ръководството на операцията.

Когато пристигнах в базата, F-4 вече беше във въздуха, а Кхани и Шокри се опитваха да преследват обекта. Но той летеше със скорост, близка до скоростта на звука, така че не успяха да го догонят. Когато го доближиха, всичките им уреди изключиха, включително радиото, и те изгубиха комуникация. След като се отдалечиха, уредите отново заработиха и комуникацията бе възстановена.

След около десет минути получих заповед да вдигна втори самолет и да приближа до обекта. Този път пилотирах аз. Вече беше 19 септември, около 01:30 часа. Лейтенант Джалал Дамириан, вторият ми пилот, който седеше на задната седалка, оперираше с радара и другото оборудване. Наричахме го „човека от задната седалка”. Когато излетяхме, обектът изглеждаше точно така, както го бяха описвали по телефона. Беше блестящ и летеше ниско над града, но после започна да се издига.

Капитан Кхани бе приближил до руската граница и получи заповед да обръща назад. Когато обърна, той съобщи, че вижда обекта пред себе си, в посока дванадесет часа. Аз го попитах: „Къде точно го виждаш?”. Той отговори: „Над бента, близо до Техеран”. Наредих му: „Прибирай се в базата, аз ще се погрижа за него”. Когато той полетя назад, аз видях обекта.

Излъчваше последователно интензивна червена, зелена, оранжева и синя светлина - толкова ярки, че не можех да виждам корпуса му. Светлините образуваха форма на диамант. Честотата, с която се сменяха, бе изключително бърза, като на стробоскоп. Може би светлините бяха само една част от по-голям обект, който не можехме да видим. Нямаше и начин да разберем.

Подходих и се приближих до него, може би на около сто и десет километра в положение на издигане. Внезапно той отскочи с около 10 градуса надясно. За миг! Десет градуса… и после отново отскочи с 10 градуса, и пак… Аз трябваше да се отклоня на 98 градуса вдясно от посоката си на 70 градуса, така че променихме положението си със 168 градуса в посока юг от столицата.

Попитах кулата дали го засичат на радара. Операторът отговори: „Радарът не работи. Точно сега не функционира”. Изведнъж лейтенант Дамириан извика зад мен: „Сър, виждам го на радара”. Погледнах радарния екран и видях белега. Наредих му: „Добре, сега го запечатай и смени цвета”. Така исках да се уверя, че на радара не хващаме някакъв земен ефект или планина. Вече разполагахме с добра картина: обектът беше на 43 километра разстояние и 30 градуса наляво, а ние се издигахме със скорост 280 километра в час.

Продължихме да го следим с радара. Размерите му, според данните, можеха да се сравнят с тези на летящ танкер „Боинг 707”.

В един момент си помислих, че това е моят шанс да стрелям по него. Но когато той – каквото и да беше – се оказа близо до мен, оръжията ми блокираха и радиото заглъхна. Приближихме още, на 40 километра от посока дванадесет часа. Внезапно и мигновено той отскочи назад и възстанови старото разстояние от 43 километра. Чудех се какво е това. Все още виждах гигантската, ярка диамантена форма с пулсиращи разноцветни светлини.

После се стреснах, виждайки кръгъл обект, който излезе от първия и се насочи право към мен с висока скорост, сякаш беше ракета. Представете си една ярка луна, която изскача над хоризонта – точно така изглеждаше. Уплаших се не на шега, защото си помислих, че е изстрелян някакъв снаряд срещу мен. На борда си имах осем ракети, четири с радарно насочване и четири с топлинно. Радарът следеше по-големия обект, а аз трябваше да взема много бързо решение какво да правя. Сетих се, че ако второто тяло, което приличаше на луна, бе ракета, то щеше да излъчва и топлина. Избрах да стрелям по него с ракета AIM-9 с топлинно насочване.

Опитах се да я изстрелям и погледнах таблото за потвърждение на избора ми на оръжие. Но нищо не работеше. Контролният панел за оръдията беше извън строя, както и всички други уреди, включително и радиото. Стрелките се въртяха безразборно по циферблатите, а уредите променяха постоянно данните си. Уплаших се още повече. Не можех да се свържа с кулата и трябваше да крещя, за да се разбера с навигатора си. Помислих си, ако това се приближи на по-малко от шест километра от нас, ще трябва да катапултирам, за да съм далеч от експлозията при удара. За да предотвратя това, се наложи да завия.

Направих лек завой наляво, за да избегна обекта, движещ се към нас, който се виждаше в посока четири часа. Когато скъси разстоянието на около седем-осем километра от нашия самолет, спря. Погледнах за кратко наляво, за да разбера къде точно над земята се намирам. Секунда по-късно, когато погледнах отново към него, обектът беше изчезнал. „Мили боже!” - извиках аз, а лейтенант Дамириан се обади: „Сър, сега е на седем часа”. Погледнах в посока седем часа и видях и двата обекта - първо големия, а после и малкия, който плавно го доближи и се прилепи към него.

Всичко това стана бързо и аз не знаех какво да мисля. Но след няколко секунди се появи друг. Започна да кръжи около нас. Всички уреди отново блокираха и изгубих радиовръзка. После, когато той се отдалечи, всичко отново заработи добре. И този приличаше на луна – сферична, ярка светлина.

Докладвах до кулата. Генерал Юсефи слушаше на линията и операторът каза: „Имаш заповед за връщане”. Насочихме се към военната база и тогава забелязах, че единият от тези обекти ни следваше от дясната страна по време на снижаването. Съобщих за това на базата. Когато завих за финалния си подход, видях друг обект право пред мен. Обадих се до кулата и попитах: „Имам трафик пред мен, какво е това?”. Операторът отговори: „Оттук не регистрираме трафик”. Аз продължих: „Виждам го точно пред себе си, в посока дванадесет часа, много ниско”. Той продължи да настоява, че няма трафик, но обектът си беше там - нещо като издължен правоъгълник със светлина във всеки ъгъл и една в средата. Идваше към мен, но когато завих наляво за кацане, го изгубих от поглед. Навигаторът ми обаче продължи да го наблюдава и каза: „Докато завиваше, видях над него кръгъл купол и мъждива светлина отвътре”.

Спуснах задкрилките и се фокусирах върху подхода си към пистата, разтревожен от всичко случващо се, което далеч не беше свършило. Погледнах наляво и видях първия, с форма на диамант обект там горе и друг ярък обект да излиза от него и да се насочва директно към земята. Помислих, че във всеки момент ще видя огромна експлозия от удара, но това не стана. Той намали скоростта си и се приземи леко, излъчвайки много ярка светлина, толкова ярка, че от това разстояние - около двадесет и пет километра - можех да преброя песъчинките по земята.

Докладвах на кулата, а те ми отговориха, че също са видели. Генералът, който все още слушаше, ми нареди да приближа и да го огледам. Вдигнах задкрилките и обърнах самолета. Казаха ми да се издигна и да разбера какво е. Щом стигнах на около шест-седем километра от него, радиото отново отказа и приборното табло излезе от строя - повтаряше се същото като преди. Опитах се да изляза от този район, защото от кулата не можеха да ме чуят по радиото, и им казах: „Това се случва всеки път, когато се приближа до тези неща”. Помислих си, че наистина нямам работа на онова място, но тъй като бях получил заповед, отново се насочих натам. Но генералът нареди: „Достатъчно, връщай се и се приземявай”.

Чухме сирената за тревога от мястото, където обектът се беше приземил. Звучеше като сирена на линейка или на полицейска кола и целта й бе да ни помага да намерим летци, катапултирали от самолета си или оцелели след аварийно кацане. Това бе тон за локализиране, който казваше: „Аз съм тук”. В този случай за сигнала, причинен от НЛО, бе съобщено и от няколко близки граждански авиолинии.

След като кацнах, отидох до командния пост, а после минахме да се регистрираме в кулата. Те казаха, че големият обект в небето току-що изчезнал внезапно, за миг.

Още рано сутринта подадох рапорт до щаба и всички се събрахме в залата - всички генерали. Един американски полковник, Олин Мууи, офицер от ВВС от екипа на американските военни съветници, изпратени в Техеран, седеше отляво до мен и си водеше бележки. Когато обясних, че не съм успял да изстрелям ракетата, защото уредите ми са блокирали, той коментира: „Имаш късмет, че не си успял да стреляш”. След това исках да поговоря с него и да го попитам дали подобни неща са се случвали и преди, имах и други въпроси. Търсих го, но не успях да го открия.

След това двамата с лейтенант Дамириан ни откараха в болницата. Подложиха ни на серия от тестове, основно кръвни. Когато се канех да си тръгвам, един лекар изтича след мен и ми каза: „Не се плашете, но кръвта ви не се съсирва”. После взеха още една проба и ми казаха: „Сега можете да си вървите”. Наредиха ни да ходим в болницата веднъж месечно в продължение на четири месеца за допълнителни изследвания и още кръвни проби.

После ме откараха с хеликоптер на точното място, където се беше приземил яркият обект – откъдето бе прозвучала и сирената за тревога. Кръжахме известно време точно отгоре, но не видяхме нищо. Нищо. Кацнахме и се разходихме в търсене на някаква следа от изгаряне или пък от течност. Пак нищо. Но въпреки това сирената се бе задействала. Това бе много объркващо.

Наблизо имаше малки къщи с градини, разпитахме обитателите им дали не са видели нещо. Хората отговориха, че са чули някакъв звук предишната нощ, след полунощ, но това било всичко. Сирената продължи да вие още няколко дни, чуха я и от търговските авиолинии. Това наистина ме притесняваше.

Група учени ни разпита след известно време, но посредством писма, изпратени до щаба, а не лично. От базата ми се обаждаха, аз отивах до щаба, четях въпросите, отговарях и това се повтаряше отново и отново. Иранските власти изследваха двата F-4 за радиоактивност, но не откриха нищо.

По-късно класифицираното изявление на Отбранителната разузнавателна агенция на САЩ (DIA), съставено от подполковник Мууи - същия, когото се опитвах да открия след брифинга, - беше разсекретено в Съединените щати според Закона за свободата на информацията. То отразяваше събитието много подробно, на повече от три страници, и беше изпратено до Националната служба за сигурност, до Белия дом и до ЦРУ. В друг документ - от 12 октомври 1976 г. - полковник Роналд Еванс правеше оценка на случая за DIA. В него се казваше, че „Случаят е класически и отговаря на всички необходими критерии за аргументирано изследване на феномена НЛО”

За да се аргументира, Еванс бе изброил някои важни факти: има множество надеждни свидетели на обектите, които са ги наблюдавали от различни местоположения; обектите са засечени от радар; блокирали са всички уреди на три отделни самолета – на един търговски и на два изтребителя F-4; „НЛО е демонстрирало невероятна маневреност”. В оценката си полковникът твърдеше, че информацията е „потвърдена от други източници” и че стойността й е „висока”. Казваше, че информацията е потенциално полезна. Това показваше, че правителството на САЩ е взело нещата много на сериозно, и на мен още тогава ми стана ясно, че информацията се пази в тайна в Иран. Но след сравнително кратко време документацията беше разсекретена. Най-вероятно сред американските правителствени документи е имало още материали, но на мен никой не ми каза нищо повече.

В моята страна дори шахът се заинтересува. Аз се срещнах с него, когато той посети моята ескадрила във военновъздушната база „Шахрокхи” в Хамадан и попита за НЛО. Той свика среща, на която присъстваха много генерали и пилотите, участвали в инцидента. Когато командирът на базата ме представи на шаха и му каза, че аз съм пилотът, преследвал НЛО, той ме попита: „Какво мислиш за това?”. Аз отговорих: „Според мен те не може да са от нашата планета, защото ако някой тук разполага с такава мощ, той ще подчини цялата планета”. Той отвърна просто „да” и сподели, че и друг път е чувал за подобни неща.

И до ден-днешен не знам какво съм видял. Но това със сигурност не беше самолет; не беше летателен апарат, който хора на Земята могат да направят. Движеше се прекалено бързо. Представете си само: аз го наблюдавах от около сто и десет километра, а той внезапно отскочи с 10 градуса встрани. Тези 10 градуса се равняват на около 11 километра, изминати само за миг - не казвам за секунда, защото бе за по-малко от секунда. Сега можете сами да се опитате да изчислите скоростта, с която той се е придвижил от първата до втората точка, и то от състояние на покой. За това е нужна много, много висока технология. Освен това обектът успя някак да блокира изстрелването на ракетата и всичките уреди в самолета. Откъде е дошъл, не знам.

Но не се съмнявам в случилото се. Не бях само аз очевидец. Навигаторът ми, двамата пилоти от първия самолет, дежурният в кулата, хората от щаба, генерал Юсефи, който беше дежурен в командния пост на ВВС – всички те го видяха. Много хора на земята се тревожеха за нас. Ние го засякохме на бордовия радар. Никой не може да твърди, че е плод на фантазията ми. Радарът прихвана обекта и успя да определи размерите му - приблизително на самолет „Боинг 707”.

Съжалявам за две неща: първо, че нямахме фотоапарат в самолета, за да заснемем НЛО; второ, че поради вълнението и уплахата дори не помислих да се опитам да се свържа с него по радиото и да попитам: „Кои сте вие? Общувайте с нас, моля!”. Сега ми се иска да го бях направил. Във всеки случайсе надявам някой ден и ние, хората, да разработим такива технологии, че също да можем лесно да пътуваме до други планети.

ЕДГАР КЕЙСИ:
ЗА АНГЕЛИТЕ, АРХАНГЕЛИТЕ И НЕВИДИМИТЕ СИЛИ
Срещите с ангели – потвърждение за духовното пробуждане на човечеството.
от Робърт Грант

обем: 296 стр.
очаквайте на: 02.03.2012 г.
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1073-1

Едгар Кейси - „най-документираният медиум на всички времена“ и „мистикът на двадесети век“

Едгар Кейси едва ли има нужда от представяне. И все пак повечето хора го познават само като най-големия медиум, пророк и лечител на 20-ти век, но едва ли подозират колко трудно е извоювал той това признание и колко суров и изпълнен с изпитания е бил животът му. Едгар Кейси е помогнал на десетки хиляди хора да решат здравните си и житейски проблеми, но самият той е бил отричан, обвиняван в шарлатания и преследван. Дарба или проклятие са били необикновените му способности в чисто житейски план?

В личен план неговата дарба неимоверно усложнява живота му и няколко пъти му се налага да започва буквално от нулата. Непрекъснато трябва се бори с предразсъдъците на лекарската гилдия относно нестандартните си методи на лечение, включващи революционни за времето си методи като ароматерапия, хомеопатия, масажи, диети.... Не по-лесно е и общуването му с обикновените хора, повечето ревностни християни, за които е трудно да приемат и асимилират неортодоксалните за западния свят идеи за карма и прераждане (самият Кейси също е шокиран от тези си разкрития, които не се вписват и в собствените му представи). Но тъй като методите му се оказват безпогрешни и резултатни хората, както и той самият, накрая са принудени да признаят истинността на казаното и да преосмислят отношението си. Той излекува множество болни, от чиито случаи традиционната медицина се е отказала като безнадеждни. Прави хиляди тълкувания на хора, които искат да открият призванието си, миналите си животи и кармичните си връзки, за да могат да правят по-мъдри избори и да живеят по-смислен и пълноценен живот. Благодарение на своята необикновена дарба, на невероятната си човечност и сила на духа, Едгар Кейси успява да промени светогледа на цяло едно поколение и да остави след себе си огромно количество информация, върху която да умуват и следващите поколения.

Представяме ви поредицата на феноменалния медиум:

Едгар Кейси: Отговори на 10-те най-важни въпроса в живота – Джон Дж. Фулър
Едгар Кейси: За прераждането – Ноел Лангли
Едгар Кейси: Силата на цветовете, камъните и кристалите – Дан Кембъл
Едгар Кейси: За сродните души – Кевин Тодеши Едгар Кейси: За Акашовите хроники – Кевин Тодеши Едгар Кейси: Здраве без лекарства - Харолд Райли и Рут Брод Eдгар Кейси: За израстването на душата - Кевин Тодеши Биографията на Едгар Кейси – Томас Съгрю

За книгата:
Още от малък Едгар Кейси проявявал необикновени дарби: имал невидими другарчета, можел да чете мисли, виждал аурите на хората, играел и разговарял с природните духове, общувал с мъртвите. Когато е на 13 години, Едгар Кейси имал най-значимото преживяване в своя живот: докато четял Библията в едно усамотено кътче в гората, пред очите му се появил ангел и го известил, че молитвите му са чути. Каквото поискал, щяло да му бъде дадено. Желанието на малкия Едгар било да помага на хората и най-вече на болните деца. Молбата му била изпълнена – целият живот на Кейси е посветен в служба на другите. Срещата му с неговия ангел хранител още повече затвърдила вярата му в съществуването на невидими помощници и закрилници, които служат като посредници между човека и Бога.
Според Едгар Кейси, човек никога не е сам в трудностите и изпитанията в живота, защото всички ние имаме свой ангел хранител, който ни съпровожда от раждането до гроба. В много от своите тълкования Кейси говори за ангелското присъствие в живота на човека. Особено внимание обръща на ролята на великите архангели, отговорни за съдбините на човечеството и цялата планета.

ПРИКАЗКИ
от Шарл Перо

oбем: 72 стр.
очаквайте на: 09.03.2012 г.
цена: 11,99 лв.
ISBN: 978-954-26-1078-6

За автора:
Перо, Шарл

(1628–1703)

Шарл Перо е роден в Париж. Получава образованието си в най-добрите училища и през 1651 г. става адвокат. Известно време се занимава с право, но през 1683 г. решава да се отдаде на литературна кариера. Бил е член на Френската академия.
Перо е известен най-вече със своите приказки, превърнали се в класика. Червената шапчица, Спящата красавица, Котаракът в чизми, Синята брада, Малечко Палечко днес са сред любимите приказки на децата. Много от неговите герои оживяват на големия екран и театралната сцена.
За книгата:

В тази луксозна книга са събрани най-хубавите приказки на ненадминатия разказвач Шарл Перо. Прекрасните илюстрации ще пренесат малките читатели в един вълшебен свят. Там те ще видят красивата Спяща красавица, доверчивата Червена шапчица, находчивия котарак с чизми и дарения с необикновен ум Рике с кичура. Ще потърсят стъклената пантофка на Пепеляшка, златния пръстен на Магарешката кожа и обратния път към дома на Малечко-Палечко.
Необикновените приключения на приказните герои отвеждат децата в един чуден свят, в който доброто и справедливостта накрая тържествуват.

Откъс:

МАГАРЕШКАТА КОЖА

Живели някога крал и кралица. Народът ги обичал, съседите им ги уважавали и може да се каже, че били най-щастливите от всички владетели.
Щастието им станало още по-пълно, когато им се родила дъщеря. Тя била толкова прелестна и добра, че родителите не съжалявали, дето нямали син.
Дворецът им бил великолепен, обзаведен с изящество и пищност. Но онова, което най-много удивлявало посетителите, било магарето, настанено на най-видно място. То обаче не било обикновено магаре. Всяка сутрин на постилката му намирали не нечистотии, а купчина блестящи златни и сребърни монети.
Но голямото щастие невинаги е дълготрайно. Кралицата заболяла от тежка болест и дори най-прочутите лекари не могли да ù помогнат. Когато почувствала, че е настъпил последният ù час, тя през сълзи казала на своя съпруг:
¬ - Искам, преди да умра, да ти поверя грижите за нашата дъщеря и задължението да я задомиш. Тя е най-свидното нещо за мен и аз ще напусна този свят със спокойна душа, ако ми обещаеш, че ще направиш всичко, за да бъде щастлива. ¬ Като изрекла тези думи, кралицата издъхнала.
Щом останал вдовец, кралят решил да осъществи едно свое намерение, което не бил посмял да сподели със съпругата си, защото знаел, че тя няма да даде съгласието си.
От доста време синът на един съседен крал искал да се ожени за принцесата. Този брак щял да бъде твърде изгоден и кралят се надявал той да му донесе значителни облаги. В замяна на съгласието си можел да получи някоя богата област.
Принцът обаче не бил от младежите, които биха се харесали на една девойка. Гърбав, грубиян и грозен, той не можел да каже и една дума, без да изтърси някоя глупост. Освен това се ползвал с лошо име, и то напълно заслужено. Бедните напразно се обръщали към него с молба за помощ. Вместо милостиня, те получавали груб отказ, съпроводен с подигравка и дори с ритник.
Този груб младеж сякаш изпитвал удоволствие, като карал да страдат не само по-нискостоящите от него, но и безобидните животни. Принцът дотегнал дори на приятелите си и те го изоставили.
Без да го е грижа за всичко това, кралят съобщил на дъщеря си за своето решение. Принцесата едва не припаднала. Тя се хвърлила в краката на баща си, умолявайки го да се откаже от ужасния брак. Но той бил непреклонен и дори определил деня на сватбата.
Отчаяна, девойката решила да поиска съвет от своята кръстница ¬ Люляковата фея. Тръгнала още същата нощ с каретата си, в която бил впрегнат едър овен, който познавал всички пътища.
¬ - Мила кръщелнице ¬ казала ù феята, ¬ бракът ти с този принц ще те направи нещастна. Можеш да избегнеш тази грешка и без да противоречиш на баща си. Кажи му, че искаш да ти подари за сватбата рокля с цвета на времето. Сигурна съм, че той няма да успее да задоволи това твое желание.
Обнадеждена, принцесата благодарила на кръстницата си и още на следващата сутрин съобщила на краля това, на което я научила Люляковата фея.
Баща ù веднага наредил да се явят при него най-прочутите шивачи от кралството и им заповядал да изработят такава рокля. За беда ¬ още на втория ден тя била готова. Когато я раздиплили, синьото небе, изпъстрено със златисти облаци, не можело да се мери по хубост с нея.
Клетата принцеса пак се обърнала за помощ към своята кръстница. Люляковата фея доста мислила и накрая я посъветвала този път да поиска рокля с цвета на луната.
Но за зла участ ¬ майсторите пак успели да направят чудо.
Принцесата била съсипана от отчаяние. Тя се затворила в своите покои с придворните дами и дойката си и горчиво заплакала.
Люляковата фея, която всичко знаела, побързала да дойде в двореца.
¬ - Поискай от баща си сватбена рокля с цвета на слънцето. Такава рокля никой не може да изработи и кралят ще бъде принуден да се откаже от решението си ¬ посъветвала тя своята кръщелница. ¬ Ако не го направи, то поне ще спечелим време.
Принцесата тозчас съобщила на баща си своето ново желание. Кралят не се колебал нито миг. Наредил да бъдат извадени от съкровищницата му всички диаманти и рубини, за да ги използват майсторите, така че роклята да стане равна по красота на слънцето. Когато била готова и я внесли в залата, всички присъстващи си затворили очите ¬ толкова бляскава била тя.
Клетата принцеса не знаела що да стори. Извинила се, че очите я заболели от блясъка на сватбения тоалет и се оттеглила в покоите си. Там я очаквала кръстницата ù, едновременно ядосана и засрамена.
¬ - Мило дете ¬ казала тя на кръщелницата си, ¬ остава ни само едно последно средство. Поискай от баща си кожата на вълшебното магаре, което му осигурява цялото богатство.
Въпреки че тази прищявка смаяла краля, той бил твърдо решен да осъществи намерението си, така че не се колебал дълго, а заповядал да заколят и одерат магарето. Като ù поднесли тържествено неговата кожа, девойката била съкрушена. Но ето че Люляковата фея пак є се притекла на помощ.
¬ - Не се отчайвай, дете мое ¬ казала тя на принцесата. ¬ Магарешката кожа ще ти помогне да избегнеш злата си съдба. Покрий се с нея и така ще излезеш незабелязано от двореца. После бягай накрай света. Аз ще се погрижа роклите и скъпоценностите ти да те следват навсякъде. Ето ти тази вълшебна пръчица. Когато имаш нужда от тях, просто чукни с нея по земята и сандъчето, в което са прибрани, веднага ще се появи пред теб.
Престолонаследницата благодарила горещо на кръстницата си и със сълзи на очи намъкнала отвратителната кожа, намазала лицето си със сажди и излязла от двореца, без никой да я познае. Вървяла дълго. Искала да отиде много-много далеч от бащиното си кралство. Хората ù подхвърляли по някоя милостиня, но никой не искал да я приюти, защото смятали, че е много грозна.
Най-сетне изморената девойка стигнала до голям и красив град. Край неговите стени се простирал обширен чифлик, където имали нужда от слугиня, която да мие съдовете, да пасе пуйките и да чисти кочините на свинете. Като поискала милостиня, стопанката на чифлика ù предложила тази работа и предрешената принцеса приела, толкова била изгладняла и изтощена от пътя.
Тъй като била много грозна и мръсна, всички взели да ù викат Магарешката кожа. Останалите слуги отказали да делят с нея едно жилище и тя била изпратена да живее в малка дървена колиба далеч от чифлика.
На минаване край близкия поток принцесата за пръв път се огледала. Видът ù с магарешката кожа я ужасил. За щастие на другия ден било празник и в чифлика не се работело. Тя се измила и сресала златистите си коси, а после чукнала с вълшебната пръчица по земята и сандъчето с бижутата и роклите ù веднага се появило. Девойката се нагиздила и така прекарала целия ден, скрита в колибата си. Оттогава всеки почивен ден Магарешката кожа се преобразявала и се превръщала ¬ за свое удоволствие ¬ в очарователната принцеса, каквато всъщност била.
Един ден, когато била облякла роклята си с цвета на луната, синът на краля на тази страна бил отишъл на лов в гората. Той случайно се озовал близо до колибата на Магарешката кожа и бил привлечен от силната светлина, която струяла през ключалката на вратата. Принцът се приближил тихо и надникнал през малката дупчица. Представете си какво било учудването му, когато съзрял в простата колиба една прелестна девойка, облечена по-пищно и от най-богатите принцеси.
Момъкът решил на всяка цена да разгадае тази мистерия. Като стигнал в чифлика, попитал чия е горската колиба. Отговорили му, че там живее една слугиня, която наричали Магарешката кожа, защото била невероятно грозна и мръсна с кожата, която ù служела за дреха.
Замислен, принцът се прибрал в двореца на баща си. Но образът на чудната девойка, която бил видял, не излизал от главата му. Той загубил апетит и се замятал в ужасна треска. Тъй като бил единственият ù син, кралицата се отчаяла. От всички краища на кралството пристигали лекари, които употребили цялото си изкуство, но всичко било напразно. Най-накрая един стар доктор казал на кралицата, че сигурно някаква странна мъка гнети сина ù.
Тя отишла при принца и го замолила със сълзи на очи да сподели какво го измъчва.
¬ - Е, добре, мамо ¬ рекъл ù той. ¬ Нищо няма да скрия от теб. Искам Магарешката кожа да ми направи баница.
Кралските хора веднага отишли в чифлика, повикали Магарешката кожа и ù предали заповедта да направи баница за принца.
Девойката се зарадвала, че ще може да покаже какво умее. Тя се затворила в колибата си, хвърлила магарешката кожа и се измила. После облякла красивите си дрехи и захванала да меси баница от фино бяло брашно, яйца и прясно масло. Но както месела, единият ù пръстен се изхлузил от пръста и попаднал в тестото.
Щом опекла баницата, принцесата пак наметнала магарешката кожа и едва тогава излязла да я подаде на кралските хора. Принцът така лакомо се нахвърлил да яде баницата, че лекарите, които били край леглото му, се уплашили да не му призлее.
Всъщност момъкът едва не се задавил с пръстена, но ловко го извадил от устата си. Взел да го разглежда: един прекрасен смарагд, прикрепен към златна халка, която била толкова малка, че можела да се постави само на най-финото пръстче на света. Принцът целунал пръстена и го мушнал под възглавницата. Оттогава той често-често го изваждал да му се любува и непрекъснато си блъскал главата как да намери начин да види девойката, чиято ръка е красяло това бижу. Ако кажел, че иска да види Магарешката кожа, нямало да му я доведат. Ако пък разкажел какво е видял в горската колиба, щели да му се подиграват и да го сметнат за луд. Тези мисли така го измъчвали, че треската му се засилила. Лекарите вече не знаели какво да правят и заявили на краля и кралицата, че принцът сигурно страда от любов.
Развълнуваните родители веднага отишли при сина си.
¬ - Синко ¬ казал кралят, ¬ кажи само името на девойката, за която искаш да се ожениш, и аз се заклевам, че ще ти я дам, дори да е най-простата слугиня!
Тогава принцът извадил смарагдовото бижу изпод възглавницата и заявил:
¬ - Не искам да вземам жена, която няма да ви хареса. Ще се оженя за девойката, на която стане този пръстен.
Кралят веднага заповядал да се разгласи из кралството, че всички млади момичета трябва да се явят в двореца, за да премерят пръстена. Онази, на която той прилегне точно, ще се ожени за престолонаследника.
Първи дошли принцесите, после херцогините, маркизите и баронесите, но на никоя от тях пръстенът не бил по мярка. След това се заредили камериерки, готвачки, прислужнички, пастирки. На техните дебели и загрубели пръсти халката влизала само до нокътя.
¬ - Повикахте ли Магарешката кожа, която ми направи баницата? ¬ запитал принцът.
Всички избухнали в смях. Отговорили му, че не са я викали, защото била много мръсна.
¬ - Веднага я доведете! ¬ заявил кралят. ¬ Аз казах да се явят всички девойки от кралството.
През това време мълвата за меренето на пръстена достигнала до Магарешката кожа. Принцесата се измила, сресала грижливо разкошната си руса коса и се пременила в роклята с цвета на слънцето. Когато се потропало на вратата на колибата, тя бързо се наметнала с магарешката кожа. Пратениците взели да ù се подиграват, че кралят я вика да я направи своя снаха и превивайки се от смях, я завели при принца. Той бил шокиран от странното ù облекло и не можел да повярва, че е същото прелестно създание, което бил видял през ключалката. Натъжен и смутен, че така жестоко се е излъгал, я запитал:
¬ - Ти ли живееш в горската колиба?
¬ - Да, принце ¬ отговорила Магарешката кожа.
¬ - Покажи си пръста ¬ казал принцът с дълбока въздишка.
Колко се изненадали кралят, кралицата и всички придворни, когато изпод мръсната магарешка кожа се подала малка и изящна ръка. Тя била нежна и бяла и пръстенът съвсем свободно влязъл на тънкото пръстче. В този момент принцесата отметнала кожата, която се свлякла на земята, и се появила с цялата си прелест пред присъстващите. Принцът едва не припаднал, както бил отслабнал от болестта, а кралят и кралицата прегърнали красивата девойка и я попитали дали иска да се ожени за сина им.
Смутена от този прием, принцесата още не била успяла да им отговори, когато таванът на залата се разтворил и Люляковата фея се появила на колесница от цъфнали клонки на цветето, чието име носела. Тя разказала пред всички историята, която чухте от мен. А когато свършила, вдигнали сватба за чудо и приказ.

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

ЖЕЛАНИЕ

В деня на сватбата всичко се обърква.
Изневяра.
Убийство.
Тя трябва да бяга.

от Луиз Бегшоу

„Внимание! Романите на Бегшоу водят до пристрастяване.” Къмпани

обем: 352 стр.
цена: 13,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1063-2
Очаквайте на 16.03.2012 г.!
За автора:

„Неустоима!”
Космополитън

Една жена може да постигне всичко, стига само да го поиска.
Луиз Бегшоу

Луиз Бегшоу е една от най-известните английски писателки.
Тя е възпитаничка на Оксфорд, член е на Британската консервативна партия и депутат в палатата на общините. Бегшоу е собственичка на недвижими имоти за милиони в Ню Йорк и организатор на редица благотворителни кампании. Едновременно с това тя е грижовна майка на три малки деца.
Луиз Бегшоу несъмнено е блестящ пример за това, че амбициозната жена може наистина да постигне всичко.
Тя е едва четиринайсетгодишна, когато пише за в. Ди Таблет, а през 1989 г. получава наградата Млад поет на годината. Луиз Бегшоу е бивш президент на рок обществото в Оксфордския университет. На двадесет и седмия си рожден ден започва работа в Сони Мюзик Ентъртеймънт Интeрнашънъл, където работи с рокендрол групи.
Авторка е на бестселърови романа, които са преведени в над 10 страни. Адаптирала е книгите си за водещи холивудски филмови студиа. Сред написаните от Бегшоу бестселъри са “Дяволът в теб”, „Нежна завист”, „Родена в понеделник”, „Работещи момичета”, „Когато тя беше лоша”, „Филмът”, „Родена във вторник”, „Непокорни момичета”, „Жена от класа”, „Искри”, „Блясък“, „Наследнички“, „Страст“ и др. „Романите й са наситени с действие, героините й са разкошни, а начинът й на писане – достатъчно въздействащ и закачлив, за да издържи на изпитанията на тези ослепителни преуспяващи героини… Допада ми!” – Дейли Мирър.
В родната й Англия името й се нарежда сред тези на най-продаваните и известни писателки. Според авторитетното издание „Мирър” Луиз Бегшоу е британският отговор на Джаки Колинс. По-млада и по-забавна…..
Въпреки милионите продадени от романите й екземпляри, Луиз скромно коментира: „Много добре знам за какво мечтаят жените и с книгите си просто им помагам да избягат от действителността, пренасяйки се в света на фантазиите си.”
Красива, интелигентна и успяла, Луиз Бегшоу печели с писателския си талант милиони верни читатели, тръпнещи да потънат в бляскавия свят на неограничените възможности, задкулисните интриги и романтичната любов. Сега тя предлага на своите почитателки поредния вълнуващ роман - „Желание“.

За книгата:

Лиса Костело напуска родната Англия, за да търси късмета си в страната на неограничените възможности. Младата жена започва работа като сервитьорка и мечтае един ден да притежава цветарски магазин. Съдбата я среща с филмовия магнат Джош Стийн. Той се влюбва в нея от пръв поглед и не след дълго й предлага брак. Разточителната сватбена церемония в Тайланд обаче завършва с грандиозен скандал. Лиса става свидетелка на изневярата на Джош с една от шаферките минути след размяната на брачните халки. И незабавно иска развод.
На сутринта Лиса се събужда до окървавеното тяло на Джош. В ръката си тя държи кама. Убедена, че в пристъп на гняв го е убила, побягва. Роднините на Джош и таблоидите я заклеймяват като убийца и искат да си плати за стореното. По следите й тръгва журналистът Сам Мъри, бивш служител на ФБР, сключил сделка за милиони да отразява историята.
Сам открива Лиса, но все повече се съмнява във вината й. Двамата започват свое собствено разследване сред хората от близкото обкръжение на Джош. Но преди да стигнат до поръчителя, трябва да избягат от преследващия ги наемен убиец.

Откъс:
* * *
Глава Първа

Лиса Костело се събуди до трупа на съпруга си.

Нощницата й, изработена от жълта китайска коприна и украсена с нежна бродерия, безценно наследство от свекърва й, бе просмукана с кръв, червеникаво-кафява на местата, където се беше окислила. Навсякъде имаше засъхнала кръв: по косата, по кожата, по диамантите на годежния й пръстен. Кръв имаше и по килима от Аубусон и по гоблените на стената.
И разбира се, по цялото им брачно легло.
Лиса се втренчи пред себе си с безизразен поглед. Отначало бе твърде шокирана, за да проумее случващото се.
Тя все още опитваше да се свести. Главата й кънтеше от безмилостната болка, причинена от сериозния махмурлук. Устните й бяха пресъхнали, слепоочията й пулсираха. Сякаш беше останала без глас — не можеше дори да извика.
Последното, което си спомняше, бе как затръшна вратата в лицето на Джош и се запрепъва към леглото. Трябва да е била пияна — но със сигурност не чак толкова... Просто се бе се опитала да удави разочарованието си от брачния фарс, който бе приключил, преди дори да е започнал.
Но сега гледката си беше съвсем истинска. Лиса се взираше в тялото на Джош. Грижливо подстриганата му прошарена коса бе опръскана със собствената му кръв, в нея бяха накиснати и нозете му. Бе намушкан няколко пъти. Отстрани на гърлото му зееше ужасна рана.
Лиса се опита да седне.
Тогава осъзна, че държи камата.
Погледна я, тя беше сватбен подарък от местния аристократ, с когото Джош имаше бизнес отношения — принц Самиян, така се казваше благородникът. Камата беше антична, направена от чисто злато и украсена по тайландски обичай: с леко извита гладка дръжка от слонова кост. Беше много остра. Погнусена, Лиса я хвърли върху леглото, но отпечатъците от пръстите й останаха да се червенеят върху бялата кост на дръжката.
Тя отчаяно се опита да си спомни нещо, каквото и да е, от времето след скандала. Но не успя, всякаш всичко беше изтрито. Исусе... бе изпаднала в алкохолен припадък. Тя се задъха от ужас и се огледа, а докато въртеше глава, умът й се бунтуваше. Нямаше счупени прозорци, вратите бяха затворени. Никой не бе прониквал вътре.
Тя бе убила Джошуа Стийн през сватбената им нощ. Беше се напила и го бе очистила. Беше го намушкала, правейки опит да пререже гърлото му с един от техните сватбени подаръци. Не си спомняше нищо от това, но нима имаше значение?
Лиса се измъкна със залитане от просмуканите с кръв сатенени чаршафи на богато украсеното с балдахин легло и се втурна към банята, където се опита да повърне, тресейки се от конвулсии. Почти нищо не излезе от устата й. Имаше смътен спомен, че й бе станало лошо предната нощ, след като Джош й се развика. Може би тогава беше повърнала. Тя отпи малко вода от чешмата и веднага й се повдигна отново. Въпреки че бе ужасно жадна, не можеше да поеме и капка.
Тя зарида от объркване и ужас. Джош беше богат човек и имаше влиятелни приятели. Семейството му беше с огромни връзки в обществото.
И всички те я мразеха.
Никой от тях не можеше да проумее защо един от най-известните филмови продуценти в Америка, заобиколен от хиляди прекрасни и изискани манекенки и актриси, измежду които би могъл да избира, взе за своя съпруга една сервитьорка. И то двойно по-млада от него. Лиса Костело наистина беше хубава, но едва ли бе способна да се впише в калифорнийския елит. Майка й, дошла от малък английски град, бе починала, а баща й ги напусна, когато Лиса беше на десет години и оттогава никой не бе чул нищо за него. Тя не подхождаше на мъж, ходил с носителки на Оскар, известни спортистки и братовчедката на вицепрезидента.
Американските таблоиди просто обожаваха да я мразят. Преследваха я в супермаркета, изненадващо й правеха снимки на плажа. Лицето й, което не бе на модел, както и нормалните извивки на тялото й, бяха представяни в най-лоша светлина. Публикуваха тези неласкави фотографии до снимките на бившите приятелки на Джош със заглавия като МИШКАТА И МАГНАТЪТ и ШЕГАТА НА ДЖОШ. Лиса не бе достойна и пресата никога не й позволи да забрави този факт.
Ала тя поддържаше тази връзка отчасти и заради таблоидите. Защото бе упорита и не се отказваше лесно, дори когато беше наясно, че работата няма да стане. Дори когато знаеше, че рано или късно ще трябва да бие отбой.
Лиса бе хваната в капана на огромния унизителен провал на тази сватба, струваща милиони долари: частният курорт с плаж, самолетите под наем, светските колонки във вестниците и фотографите... Да отмени всичко в последната минута, означаваше да представи Джош като глупак. А на нея й пукаше поне толкова за него, че да му спести това.
И какъв беше отговорът? Тя щеше да докара всичко докрай, да му осигури НЕГОВИЯ ден, а сетне щеше да настоява за бърз развод шест месеца след сватбата.
Колко глупаво бе постъпила само! Каква непростима грешка бе извършила!
Прииска й се просто да си беше тръгнала, оставяйки списанията за знаменитости да грачат по нея. На кого ли му пукаше? Защо ли се тревожеше и самата тя? Преди години, когато беше по-млада, не би дала пет пари за това. Но светът на Джош бе много съблазнителен, а Лиса не беше светица. Да преминеш от живота, в който парите не ти достигат да си платиш наема, до тази пищна фантазия и да се откажеш от нея — със сигурност беше невероятно трудно...
Джош не одобряваше твърде много приятелите й, и за неин срам, Лиса се бе отказала от тях. Наистина бе много сложно да останеш приятел с хората от сърфистките барове и от работата в крайпътния ресторант, когато внезапно придобиеш имение, шофьор и двама бодигарди. Но тя бе платила цената за егоизма си, за това, че бе нелоялна и заслепена. Когато откри каква сделка бе сключила, когато проумя манията на Джош да контролира, жестокостта му и изневерите, Лиса нямаше съюзници, които да я подкрепят. Само някакви бъдещи сватове, които я ненавиждаха и постоянно й повтаряха каква щастливка е да бъде част от живота на Джош. Колко невероятно е, че я е избрал за леглото си.
Лиса планираше да се откаже от всичко това. Но така и не го направи. Докато сватбената колесница се търкаляше, тя си позволи да се почувства поласкана, макар да беше малтретирана, подкупена и подчинена. Омаяха я звездните аранжьори на цветя, статията в списание Пийпъл, роклята от Вера Уанг, легендарният диамантен пръстен, фактът, че беше звездата на шоуто... Сетне се усети заклещена в златна клетка. Заключена в този брак, без изход навън…
Докато не видя Джош с Мелиса, точно на сватбения си ден, два часа след като си бяха разменили обетите...
И сетне гръмна скандалът, на чието начало бяха станали свидетели поне петдесет от техните гости.
Лиса бе нахлула в младоженския апартамент за малко усамотение, за да се махне от кикотещите се шаферки и шушуканията на гостите. Беше му се разкрещяла…
Сега тя повдигна глава от умивалника. Лицето й бе измъчено и подпухнало, косата й беше сплъстена, а очите — кървясали, с тъмни кръгове. Все още носеше инкрустирания с рубини платинен часовник Бланчпейн, който Джош й бе подарил.
Но наближаваше девет часа сутринта местно време и в нея се надигна пристъп на паника.
Камериерките щяха да почукат всеки момент.
Лиса изкуцука до вратите на апартамента и закачи знак: „Не ни безпокойте”. После заключи и спусна резето. Отиде до телефона, набра номера на рецепцията и каза, че двамата с Джош се наслаждават на медения си месец и под никакъв предлог никой не бива да ги безпокои до обяд.
Опита да звучи спокойно, въпреки че беше ужасена.
Това беше Тайланд. Имаше голям кордон от местни полицаи около имението — частно убежище, притежание на Питър Мазин, бизнес партньора на Джош. Петима членове на кралското семейство бяха посетили сватбата, заедно с двама министри от правителството и един щатски сенатор. А и в Тайланд съществуваше смъртната присъда. Исусе!
Вината и тъгата щяха да дойдат по-късно.
Съпругът й беше мъртъв и тя виждаше обезобразеното му тяло, но точно сега единственото, което чувстваше, бе страх. Бяла стена от ужас скриваше всичко друго от погледа й.
Трябваше да помисли. Да помисли трескаво...
Лиса се насили да се върне обратно в банята, пусна душа и се загледа как топлата вода отмива кръвта от тялото й. Нямаше начин да се отърве от нощницата си, затова просто я заряза до леглото. Отново й се повдигна, но празният й стомах само се сгърчи. Нямаше време да се чувства зле. Колко далеч бе летището?
Тя непохватно изми косата си с треперещи пръсти, набързо я изсуши с кърпа, сетне изтича до огромния, изящно резбован гардероб от черешово дърво. Дрехите й бяха разопаковани и поставени на закачалки. Веднага намери каквото търсеше — дънките си Ескада, маратонките Найк, обикновена черна памучна тениска от Марк & Спенсър, една от малкото останали реликви от стария й живот. Тя взе шала си Хермес и набързо сложи очилата Рей Бан.
Портмонето й беше там, това на Джош също. Лиса взе всички пари в брой. Имаше повече от две хиляди щатски долара и тридесет и пет хиляди тайландски бахти. Паспортите и на двамата бяха на долния етаж; охраната ги беше събрала от всички гости преди сватбата.
Но Джошуа имаше ключ за сейфа. Лиса пъргаво се приближи до трупа му, опитвайки се да не гледа лицето му. Ключът беше в джоба на панталоните му. Пръстите й трепереха, докато ровеше. Знаеше, че оставя следи, но, по дяволите, нали така или иначе нямаше да има други заподозрени?
Тя мислено благодари на Бога, че ключът беше там. Измъкна го и го занесе на мивката, за да го изплакне от кръвта. После се отправи към вратата.
Коридорът беше тих и безлюден, защото Джошуа бе наел целия етаж. Единствено сестра му беше тук, но тя щеше да проспи събитията. От нейната стая не се чуваше нито звук. Персоналът на хотела също не смееше да безпокои гостите.
Така или иначе това беше единственият път навън. Лиса нямаше избор, нито време. Тя отвори вратата и се плъзна в коридора. Той беше празен и безмълвен, огласян единствено от тежкото биене на сърцето й. Младата жена внимателно дръпна вратата, която се затвори с тежко щракване. Никой не се появи.
Лиса нямаше намерение да рискува, влизайки в асансьора. Имаше стълбище и тя се спусна по него колкото можеше по-бързо, като се движеше покрай стената, за да се подпира на нея. Беше замаяна, гадеше й се, но в този момент не можеше да си позволи да е слаба.
Тя слезе на етажа за развлечения, където се намираха фитнес салонът и басейнът. Чуваше се звукът от гимнастическите уреди — няколко вманиачени по спорта калифорнийци, колеги на Джош, вече тренираха. Лиса спря и напрегнато се ослуша. Имаше някого в съблекалнята, а тя трябваше да отиде точно там.
Младата жена влезе, готова да се усмихне глуповато и да започне да разказва за брачната нощ, която така и не се състоя, но не се наложи. Жената вътре беше по чехли и носеше кафявата униформа на хотелския персонал. Беше заета с чистенето и отправи към Лиса безизразен поглед. Не разпозна младоженката, а и не се интересуваше от нея.
Тя отиде към сейфа до съблекалнята и пъхна ключа. Вътре се намираха паспортите. Тя ги запрехвърля, за да намери каквото й трябваше: Джанет Паркс, английска актриса. Имаше приблизително същата фигура като Лиса и предната нощ бе толкова пияна, че припадна във фонтана до декоративния храм. Лиса видя как двама души от персонала я занесоха в бунгалото й. Джанет щеше да се събуди след всички и последна щеше да потърси паспорта си. Лиса взе също и своя паспорт, макар че полицията обезателно щеше да го блокира.
Странична врата водеше от съблекалнята до градината. Лиса излезе и за миг се подслони под един пищен златен бамбуков храст. Тя овърза шала около мократа си коса и си сложи очилата. Намираше се в задната част на хотелската градина, откъдето се виждаше пътят, който пресичаше имението и водеше до бунгалата и къщата за гости, а после навън към град Пукет. Чувстваше се много зле, виеше й се свят, но се насили да тръгне. Всяка стъпка, всяка крачка я отдалечаваше от ужаса, от безжизненото тяло на Джош, от кървавата кама. Тя тичаше, напрегната, очаквайки всеки момент да чуе викове, вой на сирена, изстрели или бодигардове, втурнали се след нея, но така и никой не се появи. И изведнъж осъзна, че се изнизва покрай табелата на хотела — вече бе навън. Пред нея изникнаха няколко таксита, очукани и разнебитени, а шофьорите чакаха гостите да се появят, за да припечелят от богатите западняци.
Лиса забави крачките си. Забелязвайки я, шофьорите се усмихнаха. Мъжът, начело на опашката, хвърли цигарата си, настъпи я с обувката си и се качи в колата си, шегувайки се с останалите. На Лиса всеки миг й се струваше като цяла вечност. Всеки момент щяха да потропат на вратата на хотелската стая и да намерят трупа на Джош. Сетне тя щеше да гние в някой гнусен тайландски затвор, докато я обесят.
Младата жена се насили да се усмихне, колкото й позволяваха силите, и се вмъкна на задната седалка. Таксито вонеше на дим достатъчно, за да прикрие мириса на изпотеното й от страх тяло.
— Летище Пукет — каза тя ясно.
Шофьорът изключи брояча.
— Хиляда — каза той.
Хиляда бахти. Тридесет долара. Лиса кимна и сложи банкнотите на седалката до него. После вдигна още хиляда към огледалото.
— Ако ме закарате там бързо — каза тя.
Шофьорът се ухили и настъпи газта. Беше ли необходимо да му плати повече? Така той щеше да си я спомни, ако се наложи да я опише на полицията. Но сега бързината имаше най-голямо значение, да се измъкне оттук беше по-важно от всичко друго.

» Издателство Обсидиан представя:
» Издателство ЕРА представя:
» ИК БАРД представя:
» ИК КРЪГОЗОР ПРЕДСТАВЯ:
» Издателство КОЛИБРИ представя: