Booklovers
ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ НОВ ФЕН ПРЕВОД НА ПЪРВАТА КНИГА ОТ ПОРЕДИЦАТА НА НАЛИНИ СИНГ - В РОБСТВО НА УСЕЩАНЕТО
|
| | | Издателска къща "Хермес" представя: |  |
| | |
| Автор | Съобщение |
|---|
wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
 |  Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя:  Съб 23 Юни 2012 - 0:11 | |
|   ВСЯКА ВЕЧЕР В СЕДЕМ
Разкази от Любомир Халачев
обем: 144 стр.
цена: 9,95 лв.
ISBN 978-954-26-1114-1
Очаквайте на 08.06.2012 г.
За автора:
Любомир Халачев е роден на 14 февруари 1950 г. Завършил е ВГИК – Москва през 1972 г. От 1975 г. работи в студия "Време" като оператор и режисьор на документални и научно-популярни филми. Има повече от 100 късометражни филма, получили награди на български и международни фестивали. От 1992 до 1994 г. е управител на студия "Спектър-92". През 1994 г. основава фирмата "Кадиак-филм". Продуцент е на филмите "Служение", "Образ невъзможен", "Духът на храма", "Атентатът", "Копнеж по нови неща", "Как Европа влезе в България". Изпълнителен продуцент е и на игралните филми "Среща" и "Филип" на БНТ – 2003, 2004г.
Бил е на специализация по документално кино в Италия и Франция.
В периода 1989 – 1990 г. е заместник директор на Българския културен център – Варшава.
Печелил е стипендия на ЮНЕСКО за изследване в областта на обществената телевизия.
През 2004 и 2005 г. преподава в университета "Ни Ан" в Сингапур.
В периода 1996 – 2004 г. е ръководител катедра "Филмово и ТВ операторство и Фотография".
Любомир Халачев е Професор, д-р на изкуствознанието. От 2011 г. е ректор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” . Автор е на много статии, отпечатани в пресата и на 7 книги в областта на киното и телевизията.
Автор е и на художествена литература.
Интересът му към изкуството започва с опитите да пише разкази. Всъщност целта му в живота е да разказва интересни истории – и това се опитва да прави вече 40 години. И в киното, и в литературата.
Обича природата, спорта и разбира се – срещата с интересни хора.
Сборникът с разкази „Всяка вечер в седем“ излиза под знака на ИК „Хермес“ на 8 юни.
За книгата:
Ако не го беше казал един велик писател, щях да го взема като заглавие – живея, за да разказвам.
Приказките са създали света. Кратък е денят и той е посветен на труда. А вечерите – те са безкрайни и в тях има много приказки. Страшни, весели, забавни и поучителни – най-важното е да са интересни.
Когато човек се научи да свързва думите и да чете, той попада в друг свят – този на интересните истории, които винаги могат да се случат тук и сега. Той се запознава с герои, които могат да му помогнат, когато страда, да го развеселят, когато е тъжен, и които никога няма да го предадат.
Цялата работа е в това, че някой трябва все пак да ги измисля тези истории. Първо да ги види, след това да ги преживее, да ги премисли и накрая да ги размеси така, че от тях да отпадне обикновеното и скучното и да остане само учудващото, завладяващото съзнанието и мисълта приключение.
С две думи – приключението е винаги в самия теб. Трябва само да го потърсиш с любопитен поглед и да си кажеш: А какво би станало, ако... И да тръгнеш след разказа.
Няма нищо по-сладко от това да седиш в студен зимен ден до прозореца, печката да бумти и да имаш в ръцете си хубава книга.
Дано да е тази!
Авторът
Откъс:
* * *
- Spoiler:
ПОВРЕДАТА
Всички знаем, че има неща природно невъзможни. Едно от тях е, че не можеш да бъдеш едновременно нападател на ЦСКА и вратар на Левски.
Петър Петров беше мъж на петдесет години. Среден на ръст, приказлив, общителен и вече започнал да напълнява. След няколко неуспешни опита в частния бизнес той се обърна към администрацията и поредната политическа въртележка го изкара на повърхността като директор на дирекция в министерството. Достатъчно висока длъжност, за да може един мъж със средни амбиции да се чувства успял.
Той не се притесняваше, че службата беше уредена от жена му Елка чрез нейния баща, влиятелен в миналото политик. Приемаше го като щастлива случайност, въпреки че... винаги си имаше едно на ум за силата на своя тъст. Самата Елка беше негова противоположност – стегната, мълчалива, с добра кариера в частната застрахователна дейност и висока заплата. Странното е, че тя нямаше амбицията да изглежда като успяла жена - за нея по-важно беше мъжът й да се държи близко до домашното огнище.
Като цяло Петър нямаше нищо против това. Навиците му включваха скъпи костюми, домашно удобство и веднъж в седмицата – събиране с приятелите от училище, с които се срещаха в „чешкия клуб” на печено с кнедли, крем карамел и наливен „Праздрой”. Срещите бяха емоционални - говореха умерено за политика и доста свободно за момичетата от младежките години. Явно е, че и едното, и другото запълваше достатъчно духовния му живот, защото в останалата част от седмицата той беше спокоен и дори послушен, особено в отношенията с жена си. Като всеки нормален мъж и той обръщаше поглед след младите жени, но… само толкова. Нищо повече не му идваше наум. Или пък случаят не му го предлагаше!
Когато шефът му се обади и каза, че трябва да отиде и да им набие канчетата на „ония многознайковци от Варна”, първата му мисъл беше, че ще изпусне срещата с приятелите. След това, докато пътуваха с шофьора към Варна и той слушаше постоянното му бърборене на тема футбол, Петър си спомни, че във Варна беше останала първата му любов Мария, която за малко не го заведе в Гражданското. Това беше преди почти трийсет години, но… изведнъж му се стори интересно да види какво е станало там след неговото заминаване.
Въздухът, който влизаше през отвореното прозорче, беше свеж, денят изглеждаше много слънчев, споменът за жена му беше останал далече, Петър беше в прекрасно настроение и в главата му някак от само себе си се зароди мисълта: „Я да видим какво е останало след башибозука. Просто така, от любопитство”. Под „башибозук” имаше предвид себе си в студентските години и по-точно - своите сексуални подвизи, разбира се, като си представяше, че е бил голям и неотразим женкар.
В онези младежки години той си беше същият средно амбициозен, приказлив и общителен младеж, с по-малко килограми и разбира се, свободен за мечтите на момичетата. Мария беше невисока на ръст, с неопределена кестенява коса, вирнато носле и весел характер. Не се знае как щеше да протече животът и на двамата, ако тя в последния курс на института изведнъж не се беше решила на отчаяна стъпка – един ден го покани на тяхната вила, където беше устроила почти роднинско посрещане. Майка й, баща й, баба, дядо, чичо – цялата рода беше там като на сгледа.
Петър, който мислеше, че прекрасно ще си прекарат само двамата, и не очакваше подобна среща, така се изплаши, че когато се прибра, сънува как го бесят. Някакво въже се завъртя около врата му, което бабата на Мария дърпаше с всичка сила, защото се беше увесила за бесилката с цялата си тежест. Той започна да хърка, да хърка и… се събуди. На другата сутрин подаде молба в деканата за отпуск по семейни причини. Отсъства два месеца. Като се върна, уговори дипломната си работа и се яви в института след половин година за дипломирането.
Мария беше разбрала датата на дипломирането и го чакаше. Тя го изгледа злобно, нарече го „тъпо и страхливо копеле, което има слама в главата си” и каза, че тъпкано ще му се върне. Той го запомни (особено това за сламата в главата) и дори си мислеше, че тя нещо е подготвила срещу него. Баща й беше шеф в местната милиция. Но… слава богу нещата се разминаха и всичко се забрави. И сега, докато пътуваше към Варна, той изведнъж си спомни за Мария, спомни си колко беше влюбен в нея, спомни си за нейното стегнато, подвижно тяло, за бързите й сухи целувки, за страстния и обречен поглед, с който го гледаше, като го заклеваше във вечна любов. Стана му малко тъжно и си каза, че няма да е лошо за малко, поне за секунда да види как Мария живее сега.
Като използва местния политически координатор, той бързо намери служебния й телефон. Повъртя колебливо слушалката, на два пъти се отказва, но накрая набра номера. Тя вдигна телефона, позна го по гласа и половин минута мълча. Не беше очаквала, че след трийсет години ще го чуе. Той говореше някакви баналности за отминалото време и жестоката съдба (все думи, запомнени от вървящия по телевизията турски сериал), но явно в такива случаи хората не обръщат внимание на думите. И двамата бяха обладани от желанието да се видят, и двамата горяха от нетърпение да срещнат своите спомени. И това се усещаше дори по телефонната линия.
А дали нещо се е променило? А дали сме същите като преди? – питаха се двамата в онзи следобед, докато се готвеха за срещата.
На другата сутрин Мария три пъти смени роклята си, не можеше да си намери обувки, дълго се гримира и накрая докара подозрението на своя съпруг, който намръщено попита за къде се конти. Тя спокойно промърмори (поне външно изглеждаше така), че ще пие кафе с колежките след работа. Той помисли, помисли, но тъй като имаше проблеми със службата, махна с глава и повече нищо не каза. И добре, защото от нея се излъчваше нетърпение и някакво потиснато сексуално желание, което сигурно щеше да избие при малко по-голям натиск.
Срещата беше определена за същата вечер, когато Мария имаше два свободни часа. Това беше вторият ден от командировката, Петър успя да се отърве от настойчивите покани на колегите за прекарване в обстановка „по-така, нали разбирате…”, като обясни, че има да подготвя дълъг отчет за министъра. Добре, че никой не го попита какво точно ще отчита. Но думите му бяха приети с нужното уважение и колегите се оттеглиха.
Той светкавично се прибра в стаята, бързо взе душ, подреди масата в хотелския апартамент - беше взел шампанско, плодове и бонбони – и неспокойно зачака.
Мария пристигна на рецепцията. Приближи се, за да попита за стаята, но изведнъж срещна погледа на своя позната от града. И двете ужасно се смутиха. А дали и двете нямаха един и същи проблем? Както се случва при подобни срещи, те се разминаха с някакви глуповати обяснения, които и двете не запомниха. Докато Мария припряно натискаше копчето на асансьора, пиколото я предупреди, че трябва да ползва десния, защото левият нещо прави номера. Тя кимна смутено, като си представяше, че служителите на хотела я следят и записват всяка нейна стъпка. Затова, когато двата асансьора пристигнаха едновременно, тя, без да гледа, хлътна в единия, който се оказа… точно от лявата й страна.
Късният пролетен ден, топъл и с дъх на акации, вече си отиваше. Петър запали лампата на бюрото в ъгъла на стаята. И зачака. Изведнъж лампата примигна и угасна. Той се втурна навън, електричеството светна и той чу как асансьорът спря, преди да е стигнал етажа. И електричеството отново угасна. Отвън, през тесните прозорци в дъното на коридора идваше светлина от площада – уличните лампи светеха.
Асансьорът беше спрял така, че от горната му част се подаваха двайсетина сантиметра. През процепа се виждаше темето на Мария, косата й – и нищо повече. Чу се уплашеният й глас. Тя тихичко подвикна в смисъл „леле майко, какво ще стане сега”. Петър я успокои, че няма проблеми и сигурно техниците всеки момент ще дойдат, защото той вече се е обадил на рецепцията. И за да й вдъхне увереност, той легна по корем в коридора и се опита да види това, което се виждаше през малкия процеп. Даже когато тя каза, че се страхува от тъмното, той опита да се пошегува, като каза какво ли ще си помислят, като ги видят така – той лежи по корем в коридора, а тя на тъмно в асансьора.
Тя не отговори. Но след малко той чу тихия й глас, който сякаш прошепна, че няма да е толкова весело, ако ги открият и особено ако знаят какво са намислили. Прозвуча му особено тайнствено, а в думите й усети скрито обещание. Затова попита какво точно са намислили. Тя се засмя (Петър с радост установи, че смехът й беше същият.) и каза, че е много ясно – искат да се видят.
Той може би очакваше нещо друго, защото промърмори: „Да, да, разбира се”, и каза, че има фенерче специално за такива случаи, което сега ще донесе. Докато търсеше фенерчето в куфара си, в мисълта му неясно, като прехвърчащ спомен, се мярна фигурата на неговия тъст в елегантен костюм.
Това го стресна за секунда, но явно мисълта му летеше в друга посока. Намери фенерчето и се опита да светне вътре в асансьора. Нещо заигра в процепа, той я помоли да си покаже лицето. Тя се опита да се надигне на пръсти, но нищо не стана. Той предложи да се обадят на пиколото и да поискат свещи, но тя каза, че се страхува да не я видят – в града я познават. Решиха да изчакат.
В това време по стълбите с пъхтене, с фенерче в ръка се зададе лекар с лекарска чанта и бяла престилка. Те се изгледаха, но докторът нищо не каза и влезе в една от стаите.
- Един час чакаме – ядосано прошепна Петър. – Докторът вече мина за болния старец.
- Какъв доктор? – учудено попита Мария.
- Тука има един болен старец, цяла нощ вика… Докторът идва всеки час да го преглежда…
- Какъв е докторът – висок или нисък?
- Ти какъв предпочиташ?
- Не се шегувам! Ако е нисък и дебел, не трябва да ме вижда!
- И с него ли сте били гаджета! - опита се да се шегува Петър.
- Съсед ми е, аз съм известна в квартала! – спокойно съобщи Мария.
- Ама че дивотия! - изнервено измърмори Петър. – Отивам да звъня пак!
Отговори дежурният техник.
- Изпратих групата. Вие защо сте взели левия асансьор, като ви е казал пиколото, а?
- Защо левия! – учуди се Петър. - И освен това аз не съм в асансьора.
- Тогава защо звъните като луд.
- Някакви хора страдат там – отчаяно се опита да внуши тревогата Петър.
- Нека страдат – щом не слушат! – ядоса се дежурният и му затвори телефона.
В това време лампите светнаха и асансьорът тръгна. Чу се потракването му, Петър захвърли слушалката и хукна навън. Забави се точно толкова, че да види как кабинката отминава. Той отчаяно дръпна дръжката на вратата. Асансьорът отново спря между етажите. Сега на неговия етаж беше долната част от кабинката. През цепнатината се виждаха глезените на Мария, обута в леки обувки с ток.
Петър донесе стол от стаята, качи се на него и се опита през процепа да я види.
- Ти… колко деца имаш – изненадващо и за себе си каза той.
- Две… но вече големи… не толкова големи, но в смисъл пораснали… - обърка се Мария, като не разбираше защо е този въпрос.
- Браво… - отговори Петър, като не преставаше да наднича през цепнатината. – Не можеш ли да се наведеш, за да те видя.
- След малко ще ме видиш – някак тъжно отговори Мария, въпреки че то какво е останало за виждане…
- Ооо, не ти вярвам – продължи той, – едно време беше екстра парче… - и млъкна, защото му се стори, че е казал нещо, което в момента не би трябвало да казва.
- Екстра парче – засмя се Мария, – ама че старомоден речник имаш. Сега се казва „Всичко й е на шест!”.
- Ти си много отворена. Аз пък си мислех, че се страхуваш. Поне така ми се стори.
Мария събу обувката си, остави си чантата на пода и се помъчи с тока да достигне бутона на асансьора, скрит зад малката преграда.
Петър беше нетърпелив да разбере защо тя мълчи, но в този момент столът, на който се беше качил, за да гледа в горната част на асансьора, се разклати и той падна на земята. Извика уплашено:
- Какво стана, в шахтата ли падна! – уплашено викна Мария.
- Не… няма страшно, аз съм спортист… - промърмори Петър, защото не искаше да си признае, че е паднал от стола.
Изведнъж в коридора, сякаш от нищото се появиха двама техници. Носеха зелен металически сандък с инструменти и крушка с дълъг кабел. Единият нещо си повтаряше тихо, явно недоволен, че се разкарват по това време. Другият спря и мълчаливо погледна към Петър.
- Какво става, сами ли оправяме повредата. Защо ни извикахте тогава!
- Не, извинявайте, тука е заседнала една жена…
- Вашата жена ли е?
- Не… непозната… - сякаш уплашено изтърси Петър.
- Като не е вашата, защо се бъркате - сърдито се сопна техникът. – Вие ли дръпнахте дръжката, като тръгна кабинката? Да ви оставим ли сега така, а!
- Не, недейте – още по-уплашено се помоли Петър.
- Какво става, ще ме спасяваш ли? – викна от кабинката Мария.
- Айде де, к’во чакаш! – изхили се мълчаливият техник.
- Аз ще се кача горе, ще се опитам на ръка да дръпна – каза другият техник.
Двамата тръгнаха по стъпалата на горния етаж. Оттам се
чу ядосаният им говор и псувнята на по-нервния. Той се върна до площадката на стълбището и викна към Петър:
- Качваме се при мотора. Няма нищо да пипаш, че повредата е по-голяма… ще чакате… кажи и на госпожата да не се паникьосва…
Щом отмина, жената тихо го повика:
- Направи нещо, техниците не трябва да ме виждат, единият ми е съсед…
Петър отново се качи на стола и съвсем сериозно попита:
- Абе, какво става тука, всички те познават, да не си директорка на банката?
- Не… мъжът ми беше шеф на КАТ! – малко неохотно обясни Мария.
- Ааа, ясно – сигурно много хора имат да ви връщат.
След това помисли малко и каза:
- Ще се обадя у вас, ще кажа, че закъсняваш на работа…
- Да не си посмял, мъжът ми е луд на тая тема… пък и сега вече производствени съвещания не се правят…
- Страх те е, така ли? – малко се ядоса Петър.
- Ха – страх ме е! Мислиш ли, че жените се плашат от такова нещо.
- Не знам. Някои се плашат - колебливо отговори Петър.
- Мислиш, че твоята жена сега някъде трепери от страх, така ли! – кой знае защо весело се разсмя Мария в асансьора.
- Остави жена ми и без това не се разбираме – кисело отговори Петър.
И след малко добави:
- Нали ще останеш, все пак трябва да се видим! Ужасно искам да те видя, нямаш представа какво ми е сега…
Изведнъж асансьорът се раздруса и тръгна надолу. Когато кабинката мина покрай него, Петър тропна по стъклото и извика:
- Чакам те, чакам те…
Мария нищо не отговори. Петър се прибра в стаята, някак без желание хвърли поглед към масата, виното, кутията с бонбони, огледа се и от нощното шкафче скришом извади пачка презервативи. След това смутено ги прибра, сякаш някой го следеше от огледалото.
За последен път блуждаещо погледна стаята, отиде до вратата и я открехна внимателно. Надникна в коридора и видя… как на фона на светлия прозорец, сякаш привидение, бавно се приближаваше строгата, елегантна фигура на неговия тъст, бащата на Елка. Обкръжен от неясно сияние. Разбира се, това беше мираж, появил се от напрежението около асансьора. Петър го знаеше и се опита да го приеме спокойно. Но... все пак, докато оставяше вратата отворена, непрекъснато се оглеждаше.
През това време Мария стоеше в хола на хотела и уплашено се озърташе. През съзнанието й преминаваха всички случаи на политически шантаж, които вестниците размотаваха в последно време, чу басовия, ръмжащ глас на мъжа си, който в онази ужасна сутрин, когато го уволниха от КАТ, каза: „Следят ме! Някой от нашите ме е сготвил, неговата мама!”.
Точно в този момент развеселена група участници в международен семинар слезе от автобуса. По репликите, които си разменяха, ставаше ясно, че се готвят да отиват на вечеря в някакъв ресторант. Мария тръгна с тях към асансьора, влезе и ги остави да натиснат копчето. Те слизаха на последния етаж, тя изчака да потеглят и натисна копчето на нужния етаж.
Асансьорът спря, но когато тя понечи да излезе, от етажа в асансьора влязоха двама колеги от общината. Те учтиво я поздравиха и на въпроса им „Къде?” тя смутено отвърна:
- На партера.
Излезе отново в лобито на хотела. Безпомощно се озърна, след това тръгна към въртящата се врата, поколеба се, дори потрепери от напрежение, направи крачка към асансьора, накрая явно взе решение. Помоли момичето на рецепцията за плик и хартия и се отдалечи на малка масичка до прозореца.
На другата сутрин Петър, недоспал и ядосан, остави куфара си на рецепцията и докато с досада чакаше шофьора, си поръча кафе на бара. Като приемаше куфара, момчето от рецепцията му подаде плик – каза, че са го оставили предишния ден. Петър учудено взе плика, прочете името си, написано с непознат почерк, и го отвори. От плика изпадна черно-бяла снимка, увита в бял лист хартия - явно с цел снимката да не се вижда през плика. Той учудено се наведе и прочете надписа върху обратната страна: „За спомен!”. Обърна снимката. На нея се виждаше Мария, снимана като участничка в състезанието „Мис Златни пясъци”. Петър се обърна стреснато, стори му се, че някой наднича зад гърба му. След това по-успокоено погледна снимката, задържа я пред погледа си, докато пиеше кафе, и накрая унило я прибра във вътрешния си джоб.
Да, трябва да приемем, че има неща природно невъзможни. Или, както беше казал един известен писател, едно нещо е да искаш, друго - да можеш, а съвсем трето и четвърто - да го направиш. На връщане шофьорът пак бърбореше за футбол. Денят беше сив и студен, нямаше слънце и въздухът беше задушен. Петър мълчеше и намусено гледаше през прозореца. Мълчеше и не смееше да си отговори на въпроса, който го изяждаше – какво щеше да стане, ако асансьорът беше спрял на неговия етаж! По едно време той бръкна във вътрешния си джоб и извади снимката. Погледна я и тихо изпъшка: „Боже Господи, добре, че асансьорът се повреди!”.
На снимката, правена преди трийсет години, Мария изглеждаше прелестно и изкусително.
| |
|  | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Съб 23 Юни 2012 - 0:13 | |
|  ПАСТИРЪТ
от Итън Крос
„Винаги съм искал да разказвам истории на хората“ - Итън Крос
обем: 352 стр.
цена: 12,95 лв.
ISBN 978-954-26-1101-1
Очаквайте на 08.06.2012 г.
За автора:
Като дете Итън Крос не е мечтаел да залавя престъпници или да спасява хора от горящи сгради подобно на повечето си връстници. Бъдещият автор е искал само да пише истории за хората, които вършат подобни неща. Дългогодишната му мечта се сбъдва с излизането на дебютния му роман „Пастирът“.
Авторът, роден и израснал в Илиной, САЩ, води сравнително усамотен живот далеч от медийното внимание, заедно със съпругата си, двете си дъщери и двете си кучета порода ши-цу. След като дълго време работи върху ръкописа на първия си роман и го издава на собствени разноски под формата на електронна книга, Крос се превръща в интернет сензация. „Пастирът“ оглавява класациите за независими автори и надминава по продажби дори световния бестселър „Колибата“ на Уилям Пол Йънг в класацията на сайта indiereader.com. Книгата продава над 25 000 копия в първите две седмици след появата си на пазара. Този пробив фокусира светлините на прожекторите върху Итън Крос и скоро той вече има опитен литературен агент, който скоро му осигурява и издателски договор с престижната компания „Барнс енд Ноубъл“.
Понастоящем Итън Крос работи върху продължението на „Пастирът“ – роман с работно заглавие „Пророкът“.
ЗА „ПАСТИРЪТ“:
Франсис Акерман обича игрите. Всяка негова игра обаче завършва с трупове.
Маркъс Уилямс е бивш полицай, освободен от служба заради скандален инцидент. Наследил ранчо от починалата си леля, Уилямс решава да скъса с миналото си в Ню Йорк и се оттегля в Тексас. Скоро след пристигането му обаче съдбата му изиграва лоша шега. Вместо покоя на провинциалния живот, той се сблъсква с поредната кървава баня, оставена от Акерман.
Маркъс неволно открива, че местният шериф преди броени дни е заловил психопата и се кани да разчисти стари сметки с враговете си, а после да припише убийствата на Акерман. В опит да предотврати плановете му, Маркъс сам попада под прицела на цялата местна полиция, а в суматохата Акерман успява да се изплъзне. След като се срещат очи в очи, и психопатът, и бившият полицай усещат, че пътищата им ще се кръстосат отново.
На всяка крачка Маркъс се убеждава, че шерифът е част от конспирация, която се простира до най-високите етажи на властта. Младият мъж е притиснат от всички страни от преследвачите си. Опитвайки се сам да залови и спре Акерман, преди да загинат още хора, Маркъс ще трябва да изживее отново кошмарите от миналото си.
Отзиви за „Пастирът“:
Динамичен, изключително реалистичен трилър, чийто злодей сякаш е изскочил от страниците на Патерсън или от кадрите на „Престъпни намерения“.
Андрю Грос, бестселъров автор на „Безразсъдно“ и „Не поглеждай назад“
Роман, който е в равни дози „Мълчанието на агнетата“ и „Самоличността на Борн“.
Джеръми Робинсън, писател
„Пастирът“ е роман, изпълнен с непрестанно напрежение и страхотни обрати, чийто край ще ви остави без дъх.
Лу Ароника, „Бантам Букс“
Винаги съм искал да разказвам истории на хората
(Интервю с Итън Крос)
Какво ви накара да започнете да пишете?
Още като дете мечтаех да създавам истории и да ги разказвам на хората в книга или филм. Започнах този процес още тогава. Винаги съм бил малко затворен и като малък си играех с фигурките си и с въображаемите си приятели. Те бяха по-скоро нещо като герои в моите детски филмчета. Като дете си играех с тях, но и сега на практика правя същото, просто въображаемите ми приятели оживяват на страниците на книгите.
Винаги съм бил и голям почитател на киното. Още като дете посещавах киносалона поне два пъти седмично. Малко по-късно тази любов към филмите прерасна и в силно увлечение по книгите.
Откъде черпите вдъхновение?
Мисля, че най-краткият отговор на този въпрос е „отвсякъде“. Вдъхновявам се от живота, от света около мен, от приятелите си, от други книги... С времето се превърнах в много добър слушател и винаги следя за нещо интересно, което да включа в книгите си. Някой може да сподели с мен дребна подробност или детски спомен. Един подобен детайл кара мозъка ми да заработи и да обмисли всички версии и начини, по които бих могъл да използвам тази информация в книгите. Поуката тук е: внимавайте какво споделяте с писатели, не знаете каква част от разговора ви може да се озове в следващия бестселър.
Кои са любимите ви автори и какво четете в момента?
Общо взето, харесвам всяка книга с динамично действие, независимо от жанра. Има, разбира се, и книги, в които атмосферата се нажежава бавно, но въпреки това човек не може да се откъсне от тях. Обожавам да чета Дейвид Морел, Джеймс Ролинс, Ф. Пол Уилсън, Дийн Кунц, Джефри Дивър, Джеймс Патерсън, Дъглас Престън, Клайв Къслър, както и много други. В момента чета „Ханибал“ от Томас Харис.
Как избрахте заглавието на книгата си?
Първоначалната идея за „Пастирът“ се зароди преди години, докато бях в колежа, под формата на есе с обем 40 страници. Разказът поставяше въпроса дали целта оправдава средствата и разглеждаше проблема със злоупотребата с власт. Планирах да използвам историята на разказа като основа за романа, но книгата се разви по съвсем различен начин.
Върху какви нови проекти работите?
Вече съм очертал сюжетните линии на още два романа от поредицата, започваща с „Пастирът“. Започнах и работа по самостоятелен трилър, наречен „Мракът никога не спи“, в който се разказва за разкайващ се сериен убиец, който трябва да се върне към старите си навици, за да спаси дъщеря си от група наркотрафиканти, подкрепяни от ЦРУ.
Откъс:
* * *
- Spoiler:
ГЛАВА 24.
Акерман остави револвера на масата. Алис Ричардсън и двете й изплашени до смърт деца си размениха ужасени погледи. Жената се опитваше безмълвно да ги увери, че всичко ще бъде наред. Но не можеше да прикрие собствения си страх.
Оръжието, за което доскоро се надяваше да ги спаси, сега се превърна в инструмент на тяхната гибел. Не беше сигурна какво най-много я изплаши: мисълта, че ще бъде застреляна с револвера, или непознатата игра, в която сега беше участник против волята си. Промълви сковано, докато се мъчеше да спре сълзите си:
- Какво искаш от нас?
- Вече казах - отвърна Акерман. - Искам да поиграем на една игра. Ако спазваш правилата и не се опитваш да ме изиграеш, ще пусна теб и децата да видите светлината на следващия изгрев. Но ако нарушиш някое от моите правила... - Акерман вдигна другата си ръка, за да покаже един голям нож. Остави го на масата до револвера. - Съгласна ли си с условията ми?
- Какъв избор имам? - Искаше да се изплюе в лицето му, ала знаеше, че няма смисъл. Вместо това трябваше да го залее с вряла вода или да го запали, или да го блъсне под някой камион. Но реши да играе неговата игра. Трябваше да направи каквото можеше, за да спаси децата си.
- Винаги има избор - кимна Акерман, - но не мисля, че някоя от алтернативите ще ти се стори задоволителна. - Играта е моя версия на руската рулетка. Сигурен съм, че си чувала за нея. Правилата са следните: оръжието ще бъде заредено само с един патрон. Ще го поставя в барабана и ще го завъртя. Всеки от нас двамата, като му дойде редът, ще дръпне спусъка, докато цевта е насочена в главата му. След това ти насочваш оръжието в главата на едното си дете, а после и на другото. И ще продължаваме така, докато един от нас падне мъртъв. Останалите трима играчи ще оцелеят. Ако ти или едно от децата ти, за нещастие, изгуби играта, ще оставя другите двама живи и непокътнати. И при двата варианта, ако ти спазваш правилата ми, минимум двама от вас ще оцелеят тази вечер. Освен това има вероятност, едно към четири, аз да свърша с куршум в главата си.
Тя изслуша думите, леещи се от устата на мъжа срещу нея, но се вцепени, като осъзна какво се криеше зад тях. Той нямаше намерение да убива нея или децата. Възнамеряваше те сами да се изтребят.
- Ти си побъркан и един ден ще си получиш заслуженото! Жив ще те изгорят! - Този път го заплю и макар да бе от безпомощност, Алис се почувства малко по-добре.
Акерман избърса плюнката от лицето си и заяви:
- Вероятно си права. И може би скоро ще го разбера. Но така или иначе ти трябва да играеш моята игра. Приемаш ли правилата?
- Да.
- Много добре. А сега да си поиграем. - Той взе револвера и макар да го приготви под ръба на масата, където тя не можеше да го вижда, поне видя, че Акерман извади един куршум от джоба си и го вкара в барабана.
Странният звук от завъртането на барабана я накара да се пита дали всъщност не беше умряла при падането си в коридора, а сега се състезаваше в най-популярното забавно шоу в ада. Може би Лукас имаше право, като се страхуваше, че един караконджул се е промъкнал в стаята му? Или пък Акерман не е само един луд? Може би е превъплъщение на дявола, истинско създание на нощта? Той плъзна револвера през масата и оръжието се спря точно пред нея.
- Ти си първа - каза й той.
Цялата се разтрепери. Сега бе нейният шанс и тя знаеше, че втори няма да има. Трябваше да действа. Протегна ръка да вземе револвера. За миг го изгледа, преди да го хване. Стори й се, че от оръжието се излъчва странно, луминесцентно сияние. Сигурно си въобразяваше, заради травмата на главата й.
Направи го. Направи го сега. И тя го направи.
Стисна здраво оръжието, но го насочи не към своята глава, а право в главата на мъжа, който бе нападнал дома й, убиеца на мъжа й, решил сега да я тласне към детеубийство, разрушителят на семейното й гнездо.
Натисна спусъка.
Натисна го още веднъж и още веднъж.
Повтори действието в бърза последователност и усети как я залива вълна на безнадеждност, когато се досети, че револверът не е зареден. Той е знаел, проклет да е, предварително е знаел тя какво ще направи. А сега се оказа, че бе нарушила правилата.
Убиецът се надигна и заобиколи бавно масата до отсрещната страна, където тя седеше, изпаднала в шок и пълно отчаяние. Протегна ръка, изтръгна револвера от ръцете й и я удари силно през лицето с опакото на дланта си.
Какво направих? Провалих единствения ни шанс за оцеляване. Ако играех честно играта, щях поне да имам шанс едно към четири на Акерман да се падне патронът. А сега и тази надежда пропадна.
Той се върна на стола си в другия край на масата. Въздъхна и взе ножа.
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Съб 23 Юни 2012 - 0:15 | |
|  САПФИК
Продължение на романа Инкарсерон
от Катрин Фишър
обем: 336 стр.
Очаквайте на: 22.06.2012 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1120-2
За автора:
Катрин Фишър е родена през 1957 г. в Нюпорт, Уелс. Завършва английска филология в университета в Кардиф. Още от студентските си години се интересува от митология и история. Става известна едновременно като поет и романист. Преди да стане професионален писател, изкарва прехраната си като начална учителка и археолог. През 1989 г. печели наградата за поезия на Кардиф. До този момент е издала деветнадесет романа, преведени на седемнадесет езика. Освен че пише, тя и преподава: изнася лекции по творческо писане в университета в Гламорган, работи и като радиоводещ . Произведенията на Катрин Фишър се радват на успех в родината й, но големият пробив отвъд океана и в Европа идва с романа „Инкарсерон” (2007 г.) - хибрид между фентъзи и научна фантастика, и неговото продължение - „Сафик” (2008 г.). „Инкарсерон” е посрещнат много топло от критиката в Англия и Америка, като списание „Таймс” дори го обявява за „Детска книга номер едно на годината”. Носител е и на наградата на поетичната общност на Америка за детско-юношески роман и е една от детско-юношеските книги на годината според „Пъблишърс Уийкли”. Книгата се появява в САЩ през 2010 г. и веднага влиза в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс”. Наскоро покрай „Инкарсерон” се зашумя отново поради факта, че продуцентската компания „Фокс 2000” е закупила правата за филмирането му. Едноименният филм е предвиден за 2013 г., като главната роля ще бъде поверена на любимеца на тийнейджърките Тейлър Лаутнър, известен от култовата поредица по романите на Стефани Майър. До този момент правата за превод на „Инкарсерон“ са продадени на десет езика.
Сега ИК „Хермес“ представя и продължението на „Инкарсерон“ - „Сапфик“.
За книгата:
Звездоброецът Фин избягва от ужаса на Инкарсерон, но спомените за затвора не спират да го измъчват. Мисълта, че клетвеният му брат Кийро и Атия са все още вътре и се борят, за да оцелеят, не му дава покой.
Извън Инкарсерон Протоколът поддържа илюзията за един съвършен свят. Клаудия настоява Фин да стане крал, но той се съмнява в собствената си самоличност. Той ли е всъщност изчезналият принц Джайлс, когото всички считат за мъртъв? Или мъглявите спомени са просто плод на въображението му? Можеш ли да бъдеш свободен, когато приятелите ти са пленени? Когато твоят свят е застинал във времето? Можеш ли да бъдеш свободен, ако дори не знаеш кой си?
В Инкарсерон лудият магьосник Рикс намира ръкавицата на Сапфик, която притежава необикновена сила. Образът на единствения човек, успял да напусне пределите на затвора, разпалва желанието на Инкарсерон да избяга от собствената си природа. Направи ли го, ще обрече на сигурна смърт хилядите си обитатели.
Кийро открадва ръкавицата с помощта на Атия, но те дори и не подозират, че тя може да доведе до унищожението на света. Вътре и вън, всички жадуват за свободата. Също като Сапфик.
Откъс:
* * *
- Spoiler:
1.
Сапфик, казват, не бил същият след Падането. Съзнанието му било наранено. Отдал се на отчаяние в дълбините на Затвора. Пропълзял в Тунелите на Лудостта. Търсел все тъмни места и опасни хора.
Из „Легенда за Сапфик”
Алеята беше толкова тясна, че Атия можеше да се облегне на едната стена и да ритне другата.
Зачака в мрака, ослушвайки се, а дъхът й образуваше капчици по лъщящите тухли. Откъм ъгъла проблясваха пламъци и хвърляха червени отблясъци по стените.
Сега виковете се чуваха по-силно: отчетлив рев на възбудена тълпа. Долавяше вой на задоволство и внезапни изблици на смях, подсвирване и тропане с крака. Овации.
Облиза капчица влага от устните си и почувства солта им. Знаеше, че трябва да се изправи срещу тях. Беше стигнала твърде далеч, бетърсила твърде дълго, за да отстъпи точно сега. Нямаше смисъл да се чувства дребна и уплашена. Не и ако искаше да избяга. Изправи се, пристъпи до края на алеята и надникна.
На малкото, осветено от факли площадче се бяха събрали стотици хора. Блъскаха се едни в други, обърнати с гръб към нея, а миризмата на пот и тела беше непоносима. Зад тълпата няколко старици извиваха шии да видят какво става. Полухора клечаха в сенките. Момчетата се катереха по раменете едно на друго и по покривите на бедняшките къщи. Преглътна слюнка, като видя сергиите с ярки брезенти, на които се продаваше топла храна с остър мирис на лук и цвъртяща мазнина.
Затворът също беше заинтригуван. Точно над нея, под мръсните сламени стрехи, едно от малките му червени очи любопитно наблюдаваше сцената.
Тълпата нададе вой на задоволство. Атия изправи рамене и решително пристъпи напред. Заобиколи кучетата, които се биеха за огризки, и мина покрай един тъмен вход. Някой се промъкна зад нея; тя се обърна - ножът вече беше в ръката й.
– Не се и опитвай.
Ухилен, джебчията отстъпи назад с разперени пръсти. Беше слаб и мръсен и почти нямаше зъби.
– Няма проблем, скъпа. Грешката е моя.
Тя го изчака да се скрие в тълпата.
– Щеше да има – промърмори тя, после прибра ножа и тръгна след него.
Трудно си пробиваше път. Хората се тъпчеха един до друг, нетърпеливи да видят какво се случва отпред; стенеха, смееха се и ахкаха в хор. Парцаливи деца пълзяха в краката им, възрастните ги подритваха и настъпваха. Атия разбутваше тълпата, проклинаше, мушкаше се в пролуките, навеждаше се, за да мине под лактите им. Дребният ръст си имаше своите предимства. А трябваше да стигне най-отпред. Трябваше да го види.
Напрегната и ожулена от блъскането, тя се промуши между двама огромни мъже и успя да си поеме въздух.
Лютеше от дима - навсякъде гърмяха бомбички. Пред себе си видя кално място, оградено с въже.
В него съвсем сама се беше присвила една мечка.
Атия не можеше да повярва на очите си.
Черната козина на мечката беше проскубана, а очите й – малки и диви. На врата й дрънчеше верига, чийто край държеше мечкарят – плешив мъж с дълги мустаци и лъщяща от пот кожа, скрит дълбоко в тъмнината. През рамото му висеше барабан, който той биеше ритмично. После рязко дръпна веригата.
Мечката бавно се изправи на задните си крака и затанцува.
По-висока от човешки бой, тя тромаво се полюшваше и въртеше в кръг. От муцуната и намордника й капеше слюнка, а веригите оставяха кървави дири върху козината й.
Атия се намръщи. Добре знаеше как се чувства животното.
Тя вдигна ръка към собствената си шия и бледите белези, останали от раните на веригата.
Също като мечката, и тя бе живяла в окови. Ако не беше Фин, още щеше да си бъде с тях. Или по-скоро щеше вече да е мъртва.
Фин.
Дори само името му й причиняваше болка. Болеше я, като си спомнеше за предателството му.
Барабанът започна да бие по-силно. Мечката подскочи, а тълпата изрева, като я видя как тромаво дърпа веригата си. Атия гледаше мрачно. После видя плаката зад нея. Беше залепен на влажната стена: същият плакат, който беше навсякъде из града, накъдето и да обърнеше очи.
Мокър и накъсан, обелен в краищата, той демонстративно подканяше:
Елате, добри хора!
Вижте чудеса!
Вижте изгубените намерени!
Вижте мъртвите живи!
Тази вечер
вижте великия маг
в Инкарсерон
с Драконовата ръкавица на Сапфик!
Чародеят на мрака
Атия поклати ужасено глава. След два месеца търсене в коридори и пусти крила, села и градове, блатисти равнини и мрежи от бели килии на сапиент, на роден в килия, на някого, който да знае нещо за Сапфик, единственото, което бе намерила, беше глупаво шоу в някаква задна уличка.
Тълпата пляскаше и тропаше с крака. Изблъскаха я, а когато успя да се върне, видя, че мечката се беше обърнала с лице към укротителя си. Той се опитваше да я накара да седне и уплашено я бодеше с дълга пръчка. Мъжете наоколо се изсмяха презрително.
– Пробвай следващия път сам да потанцуваш така – извика някой.
Една жена се изкиска.
Отзад се надигнаха гласове, които искаха още, нещо ново, нещо различно; звучаха нетърпеливо и язвително. Започнаха бавно да пляскат с ръце, но постепенно утихнаха.
В празното пространство между факлите се беше изправила една фигура.
Изникнал сякаш от нищото, той се беше материализирал от сенките и светлините на пламъците. Беше висок, облечен с черно палто, което лъщеше необикновено със стотици искрици. Разпери ръце и ръкавите му се разтвориха. Имаше висока яка около врата. В мрака изглеждаше млад, с тъмна дълга коса.
Никой не продума. Атия усети как тълпата замръзна.
Той беше образ и подобие на Сапфик.
Всички знаеха как изглежда Сапфик. Имаше хиляди картини, гравюри, описания. Той беше Крилатия, Деветопръстия, Избягалия от Затвора. Също като Фин беше обещал да се върне. Атия неспокойно преглътна. Ръцете й трепереха. Тя ги стисна здраво.
– Приятели – гласът на мага беше тих, хората се напрягаха да го чуят, – добре дошли на моята арена от чудеса. Мислите си, че ще видите илюзии. Мислите си, че ще ви забавлявам с огледала и фалшиви карти, с разни скрити хитрости. Но аз не съм като другите магьосници. Аз съм Чародеят на мрака и ще ви покажа истинска магия. Магията на звездите.
Тълпата ахна в един глас.
Защото той вдигна дясната си ръка, а на нея носеше ръкавица от тъмен плат, от която проблясваха и пращяха искри от светлина. Факлите покрай стените припламнаха и угаснаха. Една жена зад гърба на Атия изстена от ужас.
Атия скръсти ръце. Гледаше, твърдо решена да не се плаши. Как го правеше? Възможно ли бе това наистина да е Ръкавицата на Сапфик? Възможно ли беше да е оцеляла? Дали в нея имаше останала някаква сила? Но докато гледаше, съмненията й започнаха да излизат от контрол.
Шоуто беше смайващо.
Чародеят беше омагьосал тълпата. Вземаше разни предмети, караше ги да изчезват, връщаше ги обратно; пускаше гълъби и бръмбари във въздуха; приспа една жена и я накара бавно да се издигне без никаква подкрепа в димящата парлива тъмнина; извади пеперуди от устата на едно ужасено дете; измайстори златни монети и ги хвърли към отчаяните, алчни пръсти на множеството; отвори врата във въздуха и мина през нея, и тълпата започна да вие и да реве да се върне, а после се появи отново зад гърба й и мина спокойно през нея, докато те се отдръпваха със страхопочитание, сякаш се бояха да се докоснат до него.
Когато мина покрай Атия, тя почувства допира на палтото му. Кожата й настръхна. Той я погледна косо и светналите му очи срещнаха нейните.
Отнякъде се чу женски вик:
– Изцели сина ми, Премъдри! Изцели го!
Хората вдигнаха едно бебе и започнаха да го предават напред.
Чародеят се обърна и вдигна ръка.
– Ще бъде сторено по-късно, не сега – изрече той с властен глас. – Сега се приготвям да призова всичките си сили. За четене на мисли. За влизане в смъртта и връщане в живота.
Той затвори очи.
Факлите горяха ниско.
Застанал сам в мрака, Чародеят прошепна:
– Много печал има тук. И много страх. – Погледна ги отново и сякаш се потисна от несметното множество пред себе си и едва ли не се уплаши от задачата си. Тихо продължи: – Искам напред да пристъпят трима души. Но те трябва да бъдат готови да разкрият най-дълбоките си страхове. Само такива, които са готови да разголят душата си пред мен.
Във въздуха се вдигнаха няколко ръце. Жени крещяха. След миг колебание Атия също вдигна ръка.
Чародеят се приближи към тълпата.
– Тази жена – каза той и хората избутаха една изпотена и залитаща жена. – Той. – Висок мъж, който дори не бе изявил желание, беше издърпан напред от околните. Той изруга и застана неловко, като скован от ужас.
Чародеят се обърна. Погледът му премина неумолимо през лицата на хората. Атия затаи дъх. Почувства парещия поглед на мъжа върху лицето си. Той спря и погледът му обходи отново тълпата. Очите им се срещнаха за една мрачна секунда. Той бавно вдигна ръка и я посочи с дългия си пръст; а тълпата изрева, защото всички видяха, че също при като Сапфик ръката му беше без десен показалец.
– Ти – прошепна Чародеят.
Тя си пое дъх, за да се успокои. Сърцето й биеше от ужас. Насили се да пристъпи в мъгливото, задимено пространство. Важно беше обаче да бъде спокойна, да не показва страх. И да не издава, че е по-различна от останалите.
Тримата застанаха в редица и Атия усети как жената до нея трепери от вълнение. Чародеят мина покрай тях, вглеждайки се изпитателно в лицата им. Атия посрещна погледа му колкото можеше по-твърдо. Беше сигурна, че няма да може да прочете мислите й. Беше виждала и чувала неща, каквито той не би могъл и да си представи. Беше виждала Отвън.
Той взе ръката на другата жена в своята.След миг нежно каза:
– Той ти липсва.
Жената го погледна изумено. На очертаното й с бръчки чело беше залепнал кичур коса.
– О, да, така е, учителю, липсва ми.
Чародеят се усмихна.
– Не се бой. Той се намира на сигурно място в покоите на Инкарсерон. Затворът го пази в паметта си. Тялото му е цяло в белите му клетки.
Тя поклати глава, хлипайки от радост, и целуна ръцете му.
– Благодаря ти, учителю. Благодаря ти, че ми каза.
Тълпата изрева одобрително. Атия се усмихна язвително. Бяха толкова глупави! Нима не забелязваха, че магът не е казал нищо?! Случайно подмятане и няколко празни думи, а те бяха готови да приемат всичко.
Той беше подбрал жертвите си внимателно. Високият мъж беше толкова ужас&н, че би се съгласил с всичко. Когато Чародеят го попита как е болната му майка, той със заекване отвърна, че се подобрява. Тълпата аплодира.
– Така е. – Чародеят махна с осакатената си ръка за тишина. – И аз го предричам. До Светване треската й ще е намаляла. Ще седне и ще те повика, приятелю. Ще живее още десет години. Виждам внуците ти на колената й.
Мъжът не можеше да продума. Атия с отвращение забеляза сълзи в очите му.
През тълпата се понесе шепот. Може би не бяха толкова убедени, защото когато Чародеят стигна до Атия, внезапно се обърна към тях.
– Някои може би си мислят, че лесно се предсказва бъдещето. – Той вдигна младото си лице и ги изгледа. – Чудите се как можете да разберете дали съм прав, или греша. Имате право да се съмнявате. Но миналото, приятели мои, миналото е друга работа. И аз сега ще ви разкажа миналото на това момиче.
Атия се напрегна.
Той може би долови страха й, защото на устните му трепна лека усмивка. Впери поглед в нея. Очите му постепенно станаха лъскави, далечни, тъмни като нощта. После вдигна ръката с ръкавицата и докосна челото й.
– Виждам дълго пътуване. Много километри, много изтощителни дни. Виждам те свита като животно. Виждам верига на шията ти.
Атия преглътна. Искаше й се да избяга. Вместо това кимна и тълпата замълча.
Чародеят взе ръката й и я стисна в ръкавицата си. Пръстите му бяха дълги и костеливи. Гласът му беше озадачен.
– Виждам странни неща в мислите ти, момиче. Виждам как се изкачваш по висока стълба, бягаш от голям звяр, летиш в сребърен кораб над градове и кули. Виждам момче. Името му е Фин. Той те е предал. Изоставил те е и макар да е обещал да се върне, ти се боиш, че никога няма да го направи. Обичаш го и го мразиш. Не е ли така?
Лицето на Атия се бе изкривило. Ръката й трепереше.
– Да.
Тълпата беше смаяна.
Чародеят я гледаше така, сякаш душата й беше прозрачна. Тя не можеше да извърне очи. Нещо ставаше с него. Лицето му бе добило странно изражение някъде зад очите. По палтото му проблясваха малки ярки искрици. Усещаше ръкавицата му като ледена около пръстите си.
– Звезди – каза той без дъх. – Виждам звездите. Под тях има златен дворец, на прозорците му греят свещи. Виждам го през дупката на ключалката на тъмна врата. Далече е, много далече. Отвън е.
Атия го гледаше с удивление. Ръката я болеше от стискането, но не можеше да помръдне. Гласът му бе утихнал до шепот.
– Има път Навън. Сапфик го намери. Дупката на ключалката е малка, по-малка от атом. А орелът и лебедът са разперили криле да я пазят.
Тя трябваше да помръдне, да развали магията. Погледна настрани. Хората се блъскаха по края на сцената; мечкарят, седмината жонгльори, танцьорите от трупата стояха неподвижно като всички останали.
– Учителю – прошепна тя.
Очите му потрепнаха.
– Ти търсиш сапиент, който да ти покаже пътя за Отвън. Аз съм този човек. – Гласът му стана твърд. Той се обърна рязко към тълпата. – Пътят, по който пое Сапфик, минава през Дверите на смъртта. Аз ще отведа това момиче там и ще го върна!
Публиката изрева. Той поведе Атия за ръка към центъра на задимената сцена. Само един факел светеше с мъждив пламък. Там имаше кушетка. Направи й знак да легне на нея.
Тя ужасено качи краката си.
Някой в тълпата извика, но веднага го възпряха.
Извиваха се тела напред, носеше се миризма на спарено и пот.
Чародеят вдигна ръката с черната ръкавица.
– Смъртта. Страхуваме се от нея. Готови сме на всичко, за да я избегнем. А тя всъщност е врата, която се отваря и в двете посоки. С очите си ще видите как мъртвите оживяват.
Кушетката беше твърда. Тя се хвана отстрани. Затова беше дошла.
– Гледайте – каза Чародеят.
Той се обърна и множеството простена, защото в ръката му имаше меч. Измъкна го от въздуха; бавно го извади от канията на мрака. Острието блестеше със студена синя светлина. Той го вдигна и колкото и да е невероятно, на километри от тях, върху далечния покрив на Затвора, проблесна мълния.
Чародеят погледна нагоре; Атия премигна.
Разрази се гръм като бурен смях.
За миг всички се заслушаха в него; напрегнато очакваха Затворът да направи нещо - улиците да се срутят, небето да падне, газът и осветлението да ги смажат.
Но Икарсерон не се намеси.
– Баща ми, Затворът, гледа и одобрява –каза бързо Чародеят.
После се обърна.
От кушетката висяха метални бръкни; той ги закопча на китките на Атия. После преметна колан върху шията и кръста й.
– Стой неподвижно – нареди той, обхождайки с тъмните си очи лицето й. – Инак опасността е огромна. - Той се обърна към тълпата: – Гледайте! Аз ще я освободя. И ще я върна обратно!
Хванал меча с две ръце, той го вдигна над гърдите й. Искаше й се да извика, да каже: „Не!”, но тялото й бе вцепенено, а цялото й внимание – съсредоточено върху блестящия, остър като бръснач връх на меча.
Преди да успее да си поеме дъх, той го забоде в сърцето й.
Това беше смъртта.
Топла и лепкава, с вълни, които я обливаха като болка. Нямаше въздух за дишане, нямаше думи за изричане. Само давене в гърлото.
А после стана чиста и синя, празна като небето Отвън; и Фин беше там, и Клаудия, седнали на златни тронове, и се обърнаха към нея.
„Не съм те забравил, Атия – каза Фин. – Връщам се за теб.”
Тя успя да каже само една дума, а когато я изрече, видя шока му: „Лъжец”.
Тя отвори очи.
Слухът й сякаш се върна някъде много отдалеч. Тълпата ревеше и виеше от радост. Коланите и брънките бяха разкопчани. Чародеят й помагаше да стане. Погледна надолу и видя как кръвта по дрехите й се стопява и изчезва. Мечът в ръката му беше чист. Тя стана на крака. Пое си дълбоко въздух и очите й се проясниха; видя хора, застанали по сградите и покривите, провесени по стрехите, наведени от прозорците. Бурята от овации и приливът на възхищение не секваха.
Чародеят на мрака я стисна за ръката и я накара да се поклони заедно с него, а пръстите му в ръкавицата държаха меча високо над множеството, докато жонгльорите и танцьорите тайничко събираха дъжда от монети, напомнящи на падащи звезди.
Когато всичко приключи и тълпата започна да се разотива, тя се озова на ъгъла на площада, увила ръце около тялото си. В гърдите й пареше тиха болка. Няколко жени с болни деца на ръце се бяха скупчили около вратата, през която бе влязъл Чародеят.
Атия бавно издиша. Чувстваше се вцепенена и глупава. Сякаш силна експлозия я беше оглушила и зашеметила.
Бързо, преди някой да е забелязал, тя се обърна и се скри под стрехите. Мина покрай мечката и през катуна на жонгльорите. Един от тях я видя, но не помръдна от мястото си до огъня, на който печаха парчета место.
Атия отвори една малка врата под надвесен покрив и се пъхна вътре.
Стаята беше тъмна.
Седнал пред изцапаното огледало, осветявано само една разтопена свещ, той вдигна очи и видя отражението й.
Свали черната перука, разгъна липсващия си пръст, изтри равномерно нанесения грим от лицето си и хвърли парцаливото си палто на пода.
После подпря лакти на масата и се усмихна, разкривайки раздалечените си предни зъби.
– Отлично представление.
Тя кимна.
– Казах ти, че ще се справя.
– Сега вече съм сигурен, мила. Работата е твоя, ако още я искаш. – Той лапна парче кет и го задъвка.
Атия се огледа. От Ръкавицата нямаше и следа.
– О, да! Искам я.
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Нед 8 Юли 2012 - 10:37 | |
| ИГРАЙ С МОДЕРНИТЕ МОМИЧЕТА
Серията включва четири заглавия, които ще запознаят момиченцата с Виолета, Вики, Мелъди и Руби. Те ще се забавляват с часове с модерните момичета: ще оцветяват картинките, ще откриват разликите и ще създават стилни тоалети с помощта на цветни стикери. Всяка книжка съдържа плакат с модерните момичета, който може да се вади и закача.
Очаквайте на 06. 07. 2012 г. !
МЕЛЪДИ
СЪЗДАЙ СОБСТВЕН СТИЛ!
С плакат и много стикери!
обем: 24 стр.
цена: 4,99 лв.
ISBN: 978-954-26-1069-4
РУБИ
СЪЗДАЙ СОБСТВЕН СТИЛ!
С плакат и много стикери!
обем: 24 стр.
цена: 4,99 лв.
ISBN: 978-954-26-1067-0
ВИКИ
СЪЗДАЙ СОБСТВЕН СТИЛ!
С плакат и много стикери!
обем: 24 стр.
цена: 4,99 лв.
ISBN: 978-954-26-1070-0
ВИОЛЕТА
СЪЗДАЙ СОБСТВЕН СТИЛ!
С плакат и много стикери!
обем: 24 стр.
цена: 4,99 лв.
ISBN: 978-954-26-1068-7
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Нед 8 Юли 2012 - 10:41 | |
|  ПЕТЪР ДЪНОВ
ЗА НЕВИДИМИТЕ СВЕТОВЕ
от Светла Балтова
обем: 224 стр.
цена: 5,95 лв.
ISBN 978-954-26-1112-7
Очаквайте на 22.06.2012 г.
В днешно време все повече хора разбират, че най-същественото е невидимо за очите, и се опитват да излязат от рамките на грубата материалност. Те започват да развиват една по-фина сетивност, която им позволява да получат знание за Висшите светове.
В настоящата книга ще откриете информация за етажите на Мирозданието, които Петър Дънов диференцира на: Божествен свят, духовни светове и материални светове. Тук ще откриете неговите виждания за структурата на ангелските царства. Ангелите са между нас, твърди Учителя и често говори за връзката между човека и ангелите, като специално се спира на темата за ангелите хранители. От книгата ще научите как можете да се свързвате със Светлите същества, за да внесете техните духовни идеи на Земята. Така ще помогнете за установяването на един нов свят: свят на братство, мир, взаимопомощ. БЕЗИЗХОДИЦА
от Джеймс Патерсън
„Кралят на бестселърите”
и Майкъл Ледуидж
Очаквайте на 06.07.2012 г.!
обем: 272 стр.
цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1125-7
През последните 8 години той е имал повече бестселъри №1 отколкото Джон Гришъм, Том Кланси, Джоан Роулинг и Дан Браун взети заедно!
За Джеймс Патерсън:
„Кралят на бестселърите”
Пъблишърс Уикли
Своето достойно място в полето на литературата Патерсън заема още с първия си роман – „Номерът на Томас Бериман”, излязъл в края на 70-те години. За него авторът получава награда „Едгар” за най-добър дебютен роман. Тогава той е 27- годишен.
След този успешен старт писателската му кариера започва да се развива стремително, а почитателите му не крият възторга си от всеки следващ негов романов хит. Днес Джеймс Патерсън е най-продаваният автор в световен мащаб.
Ето и фактите:
• С 31 романа с твърди корици, заели първа позиция в класацията на Ню Йорк Таймс и общо 45 заглавия попаднали в същата класация, Джеймс Патерсън влезе в рекордите на Гинес. Наградата му бе връчена на 30 май 2009г. по време на Изложението на книгата в Ню Йорк.
• През последните 8 години Джеймс Патерсън е имал повече бестселъри №1 отколкото Джон Гришъм, Том Кланси, Джоан Роулинг и Дан Браун взети заедно.
• През 2007г. всяка 15-та продадена англоезична книга с твърда подвързия е била на Патерсън.
• Джеймс Патерсън е писателят, чиито книги са най-често вземани от библиотеките в САЩ и Великобритания.
• Статистиката сочи, че при електронните книги създателят на Алекс Крос отново заема челната позиция по приходи.
• Според класацията на авторитетното списание Forbes за 2010 г. Джеймс Патерсън е най-високоплатеният автор в света.
С приходите си от 70 милиона долара годишно, авторът печели повече от Стефани Майър, Джон Гришам и Джоан Роулинг, взети заедно.
На второ място в класацията е Стефани Майър, станала популярна благодарение на екранизацията на произведенията от поредицата "Здрач". Приходите й са изчислени на 40 милиона долара годишно. Челната тройка се допълва от Стивън Кинг с 34 милиона долара. В рейтинга на списанието следват имената на Даниел Стийл с 32 милиона, Кен Фолет с 20 милиона за година, Дийн Кунц, който е спечелил 18 милиона, Джанет Иванович със 17 милиона, Джон Гришам с 15 милиона, Никълъс Спарк с 14 милиона долара и Джоан Роулинг с 10 милиона.
Джеймс Патерсън е най-популярният автор в Съединените щати и несъмнено най-продаваният в световен мащаб. Според списание Forbes състоянието му значително ще се увеличи през 2012 г., защото според договора му, през тази година създателят на Алекс Крос трябва да напише нови 11 произведения за възрастни и шест книги за деца.
Сега ИК „Хермес” предлага на всички почитатели на Патерсън новата му книга – „Безизходица”.
За книгата:
В сърцето на Ню Йорк започва поредица отвличания на тийнейджъри. Всички жертви са деца на едни от най-богатите семейства в града. Родителите не могат да направят нищо, за да спасят децата си, защото похитителят не иска откуп. Вместо това, той подлага на страховит тест заложниците си. Всеки грешен отговор води до нов труп.
Работата по случая ръководи детектив Майкъл Бенет. Партнира му агент Емили Паркър от ФБР – специалист по отвличанията. Двамата са стъписани, когато откриват, че едно от похитените момичета е отговорило на въпросите и е освободено живо, а похитителят дори е оставил отпечатък върху кожата й.
В бясна надпревара с времето и психопата, който сякаш винаги е на крачка пред тях, Бенет и Емили го проследяват чак до сградата на Нюйоркската фондова борса. В самото сърце на финансовата машина на САЩ, детективът ще трябва да надхитри убиеца и да предотврати кървавия му план. Откъс: * * * - Spoiler:
Джейкъб вече беше без белезници. Бяха го издърпали грубо нагоре по двайсетина стъпала и тръшнали върху един стол с твърда облегалка.
Светлината го заслепи, когато му смъкнаха превръзката. И отново закопчаха с белезници ръцете му, извити на гърба.
Седеше на училищен чин в просторно помещение без прозорци. Пред него имаше празна старомодна черна дъска. Зад гърба си усещаше нечие студено присъствие, от което космите на тила му настръхнаха.
Изсъска запалка и Джейкъб изхлипа тихо. Въздухът се изпълни с лек аромат на тютюн.
- Добро утро, мистър Дънинг - произнесе мъжки глас зад него. Звучеше съвсем учтиво, дори издаваше, че непознатият е образован. Напомни му за любимия на всички учител по английски - господин Мандучи, от гимназията "Хорас Ман".
А може би наистина беше господин Мандучи? Нали той винаги се държеше малко, хм, по така, приятелски, с някои от младежите. Дали това не беше отвличане, или нещо подобно? Бащата на Джейкъб беше шеф на голяма компания, извънредно богат. Синът усети облекчение, което сякаш се излъчи от порите на кожата му. Реши, че е отвличане. Ще поискат откуп, после ще бъде освободен. Ще се справи с това. „Нека да е отвличане“, помоли се той.
- Семейството ми има пари, сър - заговори Джейкъб, като внимаваше в гласа му да не се прокрадне издайническа нотка заради ужаса, който го бе обзел.
- Да, има - съгласи се мъжът любезно. С този глас можеше да е диджей в някое радио за класическа музика. - Именно това е проблемът. Има прекалено много пари, но много малко разум. Притежавате "Мерцедес Макларън", както и едно "Бентли"... О, да, и един "Приус". Колко неразумно от страна на семейството ти. Благодарение на тяхното лицемерие ти се озова тук. Нямаш късмет, защото баща ти, изглежда, е забравил какво е написано в Библията, в книгата "Изход", глава двадесета, в петата строфа: "Защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата".
Джейкъб се замята като побеснял на твърдия стол, когато стоманената цев на пистолета леко погали дясната му буза.
- Сега ще ти задам няколко въпроса - продължи похитителят му. - Твоите отговори ще са от голямо, много голямо значение. Нали знаеш, че вариантите на изпит са два: или го вземаш, или не.
Пистолетът се заби силно в бузата на момчето. Мъжът зареди и ударникът изщрака рязко.
- Изпитът, на който ще те подложа, е следният: или го вземаш, или си мъртъв. А сега, въпрос номер едно: Как се казва бавачката ти?
„Кой? Бавачката ми?“, замисли се Джейкъб. Какво, по дяволите, беше това?
- Р-р-роса - запелтечи младежът.
- Точно така, Роса. Дотук се справяш добре, мистър Дънинг. А сега ми кажи фамилното й име.
О, мамка му!, ядоса се Джейкъб. Абандо ли беше? Или Абрадо. Нещо подобно. Не знаеше. Милата дребна женица, която бе играла с него на криеница. Която му поднасяше храната след часовете в училище. Същата онази Роса, която притискаше топлата си буза до неговата, като му помагаше да духне свещичките на тортата за рождения му ден. Как така не знаеше фамилното й име?
- Времето изтича - напомни му мъжът.
- Абрадо – изрече колебливо Джейкъб.
- Въобще не позна – ядоса се мъжът. - Името й беше Росалита Чавария. Разбираш ли, тя беше личност, която си имаше лично и фамилно име. Също като теб. Тя беше от плът и кръв. Също като теб. Но знаеш ли, тя умря миналата година. Една година след като твоите родители я уволниха, защото бе започнала да забравя. И бе принудена да се върне в родината си. Което ни насочва към третия въпрос: Коя е родината на Роса?
Откъде, по дяволите, този тип знаеше за смъртта на Роса? Неин приятел ли беше? Но той дори не говореше като латиноамериканец. И отново - за какво бе всичко това?
- Никарагуа... - опита се да налучка Джейкъб.
- Пак сбърка. Тя беше от Хондурас. Един месец след като се прибра в едностайната барака на сестра си, трябваше да се подложи на хистеректомия. В занемарената държавна болница край Тегусигалпа й преляха кръв, заразена с вируса на СПИН. От цялото западно полукълбо Хондурас е държавата с най-много болни от СПИН. Знаеш ли това? Разбира се, че го знаеш.
Мъжът замълча за момент и след това продължи:
- А сега следва въпрос номер четири: Каква е средната продължителност на живота на заразените със СПИН в Хондурас? Ще ти подскажа нещо. Много по-малко от петнайсетте години, колкото е средната продължителност на живота след заразяване със СПИН в тази страна.
Джейкъб Дънинг се разплака.
- Не съм наясно. Откъде мога да знам? Моля те!
- Това няма да ти помогне, Джейкъб - заяви мъжът, като напъха и завъртя цевта на пистолета си между зъбите на младежа. - Може би не бях достатъчно ясен. Тук, в този учебен клас, няма кандидати за дипломи само с пълно отличие, готови за университетите от Бръшляновата лига. Няма скъпоплатени преподаватели. И никакви стратегии няма да ти помогнат да си повишиш успеха. Нито можеш да си бъбриш безгрижно. Тук резултатите са окончателни. Това е изпит, за който е трябвало да си се готвил през целия си живот, но имам чувството, че си бягал от часовете. Затова ще се опитам да те принудя да си напънеш мозъка. Каква е средната продължителност на живота на заразените със СПИН в Хондурас? Отговори! Веднага!
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Нед 8 Юли 2012 - 10:45 | |
| 
СЕГА И ЗАВИНАГИ
Първа книга от новата трилогия
ХОТЕЛЪТ
от Нора Робъртс
обем: 368 стр.
Очаквайте на: 29.07.2012 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1121-9
Нора Робъртс – Жената, която промени облика на дамските романи
Нора Робъртс е родена в Силвър Спринг, щата Мериланд, най-малкото от пет деца. Посещава католическо училище и се омъжва на деветнадесет години за ученическата си любов. Двамата се установяват в Мериленд в къща, която авторката обитава и до днес – четиридесет и две години по-късно. Известно време работи като секретарка, но не се чувства на мястото си. След раждането на синовете си остава вкъщи и се захваща с най-различни неща, докато не открива призванието си – писането на дамски романи. След няколко преработки и откази се появява първата й книга, издадена от Силует през 1981 година. Нора среща втория си съпруг – Брус Уайлдър, когато го наема да направи етажерки за книги в дома й. Женят се през 1985 година. От този момент те разширяват дома си, обикалят света и заедно отварят книжарница и хотел в съседното градче Бунсборо, което играе важна роля по време на Гражданската война в САЩ като средище на две битки. Именно той е в основата на най-новата трилогия на авторката „Хотелът“, чието първо заглавие „Сега и завинаги“ се превръща в бестселър още с появата си на пазара. Нора и Брус купуват стария хотел за близо 3 милиона долара през 2007 година и за две години го обновяват и превръщат в основна туристическа атракция. Оригиналното хрумване на авторката да кръсти различните стаи с имената на литературни двойки като Елизабет и Дарси от „Гордост и предразсъдъци“, Титания и Оберон от „Сън в лятна нощ“ и Джейн и Рочестър от „Джейн Еър“, допринася за непотворимата атмосфера на хотела.
Верандата на хотела, собственост на Нора Робъртс и съпруга й.
Въпреки че средно на година бестеслъровата авторка от ирландски произход изкарва по 60 милиона долара, тя продължава да бъде скромна и здраво стъпила на земята. През 2007 година списание „Таймс“ я определя като една от стоте най-влиятелни личности в света. Носителка е на 19 награди на Асоциацията на роматичните писателки и книгите й са прекарали общо 893 седмици – близо шестнадесет години - в класацията за бестелъри на Ню Йорк Таймс
На въпроса коя от собствените й книги й е любима, Нора с усмивка отговаря: „Тази, която се продава“.
Любопитни факти за авторката:
- Общият тираж на книгите й надхвърля 400 милиона екземпляра.
- 34 книги на Нора Робъртс се продават на всяка минута.
- Само миналата година Нора Робъртс е продала 10 милиона екземпляра от книгите си.
- „Последният любим“, втора книга от трилогията „Хотелът“, която ще се появи и на българския пазар през есента, ще бъде книга номер 200 за авторката.
- Според собствените й думи написването на една книга й отнема близо 45 дни.
- Авторката е изявестна не само с таланта си, но и с желязната си дисциплина – тя пише по осем часа на ден пет дни в седмицата.
- През свободното си време обича да чете и да гледа телевизия със съпруга си, Брус.
- Любимите й автори са Стивън Кинг, Тери Пратчет и Робърт Паркър.
За книгата:
Старият хотел в центъра на Буунсборо е свидетел на ужаса на Гражданската война, раждане и смърт, любов и омраза. Превърнала се в символ на града , сградата процъфтява в добри времена и устоява на лошите. Когато тримата братя Монтгомъри – Райдър, Оуен и Бекет, начело с ексцентричната си майка Джъстин, се заемат с обновлението на хотела, целият град ги следи със затаен дъх.
В семейството Бекет е архитектът, чийто живот минава в работа и хапване на пица с бутилка бира след изморителен ден. Райдър е началникът на строителите, а от организационните умения на Оуен зависи гладкото протичане на работния процес.
От петнайсетгодишен Бекет е лудо влюбен в красивата Клеър, но не смее да й признае чувствата си. Клеър се омъжва за съученика им Клинт и напуска града.
След години съпругът на Клеър загива при военна мисия в Ирак и я оставя с три малки момчета. Уплашена, че няма да се справи сама, Клеър се завръща в родния си град. Там тя сбъдва мечтата си и отваря книжарница с подкрепата на най-добрите си приятелки Ейвъри и Хоуп.
Макар графикът на Клеър да е запълнен, любопитството й надделява и тя посещава строежа. Подпомогнати от дружелюбния призрак Лизи, който обитава хотела, Бекет и Клеър се влюбват.
Ще се окаже ли връзката им мимолетно увлечение, или ще прерасне в истинска любов?Откъс:* * * - Spoiler:
Каменните стени се издигаха вече над два века - прости, здрави и стабилни. Добити от околните хълмове и долини, те се извисяваха като доказателство за присъщото на човека желание да остави своя следа, да строи и създава.
През тези две столетия хората бяха съчетавали камъка с тухли, с дървени греди и стъкло, бяха надграждали, добавяли нови, за да задоволят нуждите си според времето и прищевките си. В течение на годините сградата на кръстопътя бе свидетел на това как с израстването на множество други постройки селището се бе превърнало в град.
Черният път бе станал асфалтов, конете и фургоните бяха отстъпили място на автомобилите. Модните тенденции отминаваха сякаш за един миг. А тя стоеше, гордо изправена на ъгъла на площада, като непоклатим стожер в цикъла на промените.
Познаваше войната, бе чувала ехото на топовни изстрели, виковете на ранените, молитвите на богобоязливите. Знаеше какво е кръв и сълзи, радост и ярост. Раждане и смърт.
Процъфтяваше в добри времена, устояваше на лошите. Сменяше собствениците и предназначението си, но каменните стени оставаха.
С течение на времето дървените подпори на елегантната й двойна веранда бяха започнали да провисват. Прозорците се бяха счупили, мазилката се бе напукала и изронила. Някои минувачи, които спираха на светофара на градския площад, понякога поглеждаха гълъбите, които влитаха и излитаха през счупените прозорци, и се чудеха каква ли е била сградата някога. После светваше зелено и те отминаваха.
Бекет знаеше.
Стоеше на отсрещния ъгъл на площада, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си. Натежал от лятната горещина, въздухът бе неподвижен. Улицата бе пуста и можеше да я пресече на червено, но той продължаваше да чака. Плътен син брезент покриваше сградата от покрива чак до земята и скриваше фасадата. През зимата бе задържал топлината за работниците. Сега предпазваше от слънчевия пек и криеше гледката.
Но той знаеше как изглежда в момента и как щеше да изглежда, когато ремонтът приключеше. В крайна сметка той го бе проектирал – той, двамата му братя и майка му. Но на чертежите стоеше неговото име като архитект, това бе основната му роля като партньор в семейната строителна фирма.
Пресече, маратонките му не вдигаха почти никакъв шум по улицата и не нарушаваха безмълвното затишие в три през нощта. Мина под скелето, тръгна отстрани на сградата и надолу по улица „Сейнт Пол”, като с удоволствие отбеляза на светлината на уличните лампи колко добре бяха почистени камъните и тухлите.
Изглеждаше стара – наистина беше стара, помисли си той и това бе част от красотата и чара й. Но сега, за пръв път, откакто се помнеше, изглеждаше поддържана.
Заобиколи отзад, мина по изпечената от слънцето пръст и през остатъците от строителни материали, разпилени върху терена, който щеше да се превърне в зелена градина. Тук верандите, които опасваха втория и третия етаж, бяха идеално оформени и подравнени. Специално поръчаните летвички – проектирани така, че да имитират съвсем точно онези от старите фотографии на сградата, както и намерените при разкопките и разчистването, - бяха прясно лакирани и увесени върху дълго въже да съхнат.
Знаеше, че най-големият му брат, Райдър, който бе и началникът на строежа, бе разпоредил да се монтират парапетите и преградните летвички.
Знаеше го, защото Оуен, средният от тримата братя Монтгомъри, тормозеше всички със своите графици, календари, предвиждания и работни дневници, и информираше Бекет за заковаването на всеки отделен пирон.
Независимо дали искаше, или не.
В този случай, замисли се той, докато ровеше за ключа си, искаше да знае – през повечето време. Старият хотел се бе превърнал в семейна мания.
Направо го бе стиснал за гърлото, призна си той, докато отваряше недовършената и временна врата към помещението, което щеше да се превърне във фоайе. Държеше го здраво за сърцето, а и за топките, по дяволите. Никой друг проект, по който някога бяха работили, не го бе поглъщал така изцяло, нито пък останалите. Подозираше, че това няма и да се повтори.
Натисна ключа и работната лампа, която висеше от тавана, освети голия бетонен под, грубо измазаните стени, работните инструменти, брезентовите покривала, материалите.
Миришеше на дърво и циментов прах, както и леко на пържен лук, който някой явно си бе поръчал за обяд.
Щеше да направи по-цялостна инспекция на първия и втория етаж на сутринта, когато разполагаше с по-добра светлина. Бездруго бе глупаво да идва в този час, когато не можеше да се види почти нищо, а и бе уморен до смърт. Но не можеше да устои.
Стискаше го здраво за топките, помисли си пак, докато минаваше под широката арка, чийто каменни ръбове бяха все още груби и оголени. После светна с фенерчето си и тръгна към предната част и сервизното стълбище, което водеше нагоре.
Имаше нещо особено в това място посред нощ, когато шумът от чуковете, трионите, радиото и гласовете на работниците го нямаше и сенките владееха всичко наоколо. Нещо недотам спокойно, недотам безмълвно. Нещо, което сякаш го докосваше с пръсти по косъмчетата на врата.
На което не можеше да устои.
Обходи втория етаж с фенерчето си и забеляза кафявата облицовка по стените. Както винаги, докладът на Оуен бе точен. Рай и екипът му бяха завършили изолацията на това ниво.
Макар да бе възнамерявал да се качи право горе, той обиколи етажа с все по-широка усмивка върху слабото си скулесто лице с добре оформена брадичка, а удоволствието сякаш грееше в сините му очи.
- Получава се – пророни той в тишината с дрезгав от безсъние глас.
Движеше се в мрака, следвайки лъча на фенерчето – висок мъж с тесен ханш, дълги крака, типични за всички в рода Монтгомъри, и чуплива гъста кестенява коса с тук-там по-светли кичури, която бе наследил от Райли – рода на майка му.
Мислено си напомни, че ако продължи да се мотае наоколо, ще трябва да става за работа, преди да си е легнал, затова се покатери на третия етаж.
- Ето за това говоря!
Чиста наслада прогони мислите за сън, докато прокарваше пръст по покрития с лента ръб на прясно монтирания гипсокартон по стените.
Освети с фенерчето си отворите, изрязани за електрическите ключове и контакти, мина навътре в стаите, които щяха да се превърнат в апартамент за управителя на хотела, и забеляза и отворите за водопроводната инсталация в кухнята и банята. Прекара повече време в апартамента, който щеше да е сред най-изисканите в хотела, и кимна одобрително към преградната стена с множество рафтове, която разделяше просторното помещение на банята.
- Ти си същински гений, Бек. Сега, за бога, се прибирай.
Но леко замаян от умора и вълнение, той се обърна да огледа всичко още веднъж, преди да тръгне надолу по стълбите.
Чу го, когато стигна до втория етаж. Нещо като тананикане – и определено бе женско. Когато долови звука, усети и уханието. На орлови нокти, сладко и диво, и зряло като лятото.
Вътре в стомаха му нещо се преобърна, но фенерчето в ръката му остана неподвижно, докато го насочваше към недовършените стаи за гости. Поклати глава, щом звукът и уханието избледняха.
- Знам, че си тук. – Говореше ясно и отчетливо и гласът му отекна в помещението. – И сигурно отдавна си тук. Ще я върнем в целия й блясък, че и малко отгоре. Тя го заслужава. Страшно се надявам да я харесаш, когато е готова, защото, ами защото така ще стане.
Изчака минута-две с превъзбудено въображение – или просто бе достатъчно уморен, за да повярва, че който или каквото обитава сградата, може да е решил да си поиграе на криеница с него.
- Както и да е. – Сви рамене. – Даваме й най-доброто от себе си, а нас си ни бива.
Слезе на пърwия етаж и забеляза, че работната лампа вече не свети. След като я включи и изключи отново, Бекет сви рамене. Това не бе първият път, в който сегашният обитател на сградата им погаждаше номер.
- Лека нощ – извика той и заключи вратата.
Този път не изчака на светофара, а пресече по диагонал. „Веста” - пицария и семеен ресторант - заемаше другия ъгъл на градския площад, а неговият апартамент и настоящ офис се намираше точно отгоре. Мина по наклонения тротоар към паркинга отзад, за да вземе чантата си от каросерията на пикапа си. Мислено се закани да убие всеки, който посмее да го събуди преди осем сутринта, отключи вратата на стълбището и подминавайки ресторанта, се качи на своя етаж.
Изобщо не си направи труда да светне лампата, движейки се само по памет и по отражението на уличните светлини в апартамента. Съблече се до леглото и остави дрехите си на пода.
Пльосна се на дюшека по лице и заспа с мисли за аромата на орлови нокти.
*
Мобилният телефон, който бе оставил в джоба на джинсите си, звънна в шест и петдесет и пет.
- Мамка му.
Изпълзя от леглото, търкулна се на пода и изрови телефона от джоба си. Когато никой не вдигна отсреща, осъзна, че държи портфейла до ухото си.
- По дяволите.
Пусна портфейла и измъкна телефона.
- Какво, по дяволите, искаш?
- Добро утро и на теб – отвърна му Оуен. – Тъкмо излизам от „Шийц” с кафе и понички. Имат ново момиче на смяна. Много е секси.
- Ще те убия с чука.
- Тогава няма да получиш кафе и понички. Отивам към обекта. Рай сигурно вече е там. Сутрешно съвещание.
- То е в десет.
- Не прочете ли съобщението, което ти пратих?
- Кое? Няма ме два дни, а ти ми изпращаш милион съобщения, за бога.
- Онова, в което те уведомявам, че преместихме съвещанието за седем и петнайсет. Обуй си панталон – напомни му Оуен и затвори.
- Мамка му.
Пъхна се под душа за минутка и си обу панталон.
Облаците, които се бяха появили през нощта, бяха успели да задържат топлината, така че излизайки навън, се почувства все едно е влязъл да плува напълно облечен в топла река.
Когато пресече улицата, чу ударите на чукове, силна музика от нечие радио, острия режещ звук на трион. Някой вътре се смееше като полудял.
Зави покрай сградата тъкмо когато Оуен паркираше пикапа си на паркинга зад бъдещия вътрешен двор. Камионът му блестеше, явно скоро измит, а сребристите кутии за инструменти отстрани в каросерията светеха на слънцето.
Оуен слезе от колата. Джинси, бяла тениска, затъкната в колана, на който бе окачен проклетия телефон, който май правеше всичко, освен да го целува за лека нощ – а Бекет не би посмял да се обзаложи за последното, - протрити ботуши. Тъмнокестенявата му коса бе прилежно вчесана. Очевидно бе имал време да обръсне красивото си лице, с негодувание си помисли Бекет.
Ухили се на брат си и Бекет си представи как очите му зад бронзовите стъкла греят бодро и весело.
- Дай ми проклетото кафе.
Оуен взе голяма картонена чаша, надписана с „Б”, от таблата в ръката си.
- Легнах си чак в три. – Бекет отпи първата за деня голяма и животоспасяваща глътка.
- Защо?
- Тръгнах от Ричмънд чак към десет, а после хванах тежък трафик по шосе Деветдесет и пет. И недей, само не ми казвай, че е трябвало да прегледам справката за движението по пътищата, преди да потегля. Дай ми проклетата поничка.
Брат му отвори огромната кутия и миризмата на прясно тесто, захар и мазнина се разнесе в горещия въздух. Бекет грабна една поничка с желе, отхапа наведнъж половината и я преглътна с още кафе.
- Парапетите на верандите ще изглеждат много добре – разговорливо отбеляза Оуен. – Струват си времето и парите. – Кимна с глава към пикапа до неговия. – Гипсокартонът е сложен на третия етаж. Днес ще направят втората замазка. На майсторите на покрива не им стигат медни листове, затова малко ще изостанат от графика с тази задача, но работят с каменните плочи, докато пристигнат материалите.
- Чувам ги – отбеляза Бекет под шума на каменния трион.
Оуен продължи да го осведомява за последните новини, докато вървяха към входната врата и кафето полека разсънваше Бекет.
Нивото на шума се вдигна неколкократно, но сега, когато вече имаше малко захар и кофеин във вените си, на Бекет му звучеше като музика. Размени поздрави с работниците, които слагаха изолация по стените, и последва Оуен, който мина под страничната арка и влезе в помещението, което в последствие щеше да бъде перално, но в момента служеше за временен офис на обекта.
Райдър се бе намръщил над архитектурните планове, които бяха разстлани върху импровизирана маса от шперплат върху дървени магарета. Глупчо, неговото грозновато и добродушно куче – и постоянен спътник, - се бе проснал в краката му и похъркваше.
Докато мирисът на понички не го накара да отвори рязко очи и да размаха рошавата си опашка. Бекет отчупи парче, подхвърли го и кучето го улови ловко още във въздуха.
Глупчо не виждаше никакво смислено обяснение на гоненето на пръчки или топки. Беше съсредоточил уменията си в намирането на храна от какъвто и да е източник.
- Ако искаш нови промени, ще убия теб, вместо Оуен.
Райдър само изръмжа и протегна ръка за кафе.
- Трябва да преместим този панел тук, тогава ще можем да преградим това пространство тук и да го използваме за сервизно помещение на втория етаж.
Бекет си взе още една поничка и обмисли нещата, докато Райдър излагаше плановете си за допълнителни промени.
Дребни изменения, помисли си Бекет, които нямаше да навредят, а вероятно щяха да подобрят плана им. В крайна сметка Райдър бе този, който най-добре познаваше сградата. Но когато продължи с искането си да премахнат декоративните квадратни дървени панели, които оформяха тавана на трапезарията – ябълката на раздора помежду им, - Бекет се запъна.
- Таванът остава както е по план. В него има послание.
- Няма нужда от никакво послание.
- Всяка стая в сградата има свое собствено послание. Трапезарията постига своето уникално излъчване с панелите на тавана, както и с много други неща. Подхожда на стаята, отива си с дървената облицовка, която правим отстрани на прозорците. Има дълбочина в прозорците, в тавана, в каменната арка на задната стена.
- Трън в петата. – Райдър огледа поничките и си избра една с канела. Дори не погледна към бясно размаханата опашка, която тупаше в пода, само откъсна парче и го метна във въздуха.
Зъбите на Глупчо изтракаха, когато улови хапката.
- Как беше в Ричмънд?
- Следващия път, когато доброволно се съглася да проектирам и да помогна за изграждането на покрита веранда за приятел, първо ме пребийте.
- За мен винаги е удоволствие. – Райдър се ухили, захапал поничката си. Косата му, толкова тъмнокафява, че чак преливаше в черно, се подаваше изпод изцапаната му с боя футболна шапка. Веждите над изпъстрените му с жълти точици зелени очи се повдигнаха. – Мислех, че го правиш най-вече за да се докопаш до сестрата на Дрю.
- И това бе част от мотивите ми.
- Как беше тази част?
- Започнала да излиза с някакъв тип преди няколко седмици, подробност, която никой не си е направил труда да ми съобщи. Изобщо не я видях. Оказах се затворен в стаята за гости на Дрю и трябваше да се преструвам, че не чувам как той и Джен се карат всяка вечер, и да го слушам как по цял ден се оплаква, че му съсипвала живота.
Изгълта остатъка от кафето си.
- Но пък верандата изглежда добре.
- Щом вече си на линия, ще ми трябва малко помощ за етажерките в библиотеката – обади се Оуен.
- Имам да наваксвам с работата, но мога да ти отделя няколко часа следобед.
- Става. – Оуен му подаде една папка. – Мама е ходила в магазина на Баст – обясни той, говорейки за магазина за мебели на същата улица. – Тук е всичко, което й трябва – с размерите и за коя стая е предназначено. Иска да начертаеш мебелите.
- Тъкмо приключих с последната партида, преди да ида при Дрю. Колко бързо може да пазарува тази жена?
- Утре има среща там с леля Каролий. Обсъждат дамаски и платове, затова иска незабавно да види как всичко, което е подбрала, пасва на стаите. А и ти си този, който си взе почивка с надеждата да се уреди с мацка – напомни му Оуен.
- И остана на сухо при това.
- Млъквай, Рай. – Бекет стисна папката под лакътя си. – Най-добре да почвам.
- Не искаш ли да се качиш и да погледнеш?
- Обиколих снощи.
- В три сутринта ли? – попита Оуен.
- Да, в три сутринта. Изглежда добре.
Един от работниците надникна през вратата.
- Здрасти, Бек. Рай, майсторът с гипсокартона иска да те пита нещо.
- Сега идвам. – Райдър измъкна изписан на ръка лист от работната си папка и го подаде на Оуен. – Материали. Иди да ги поръчаш. Искам да затворим предната веранда.
- Ще се погрижа. Имаш ли нужда от мен тук сутринта?
- Имаме да подготвим за поставяне около милион летвички на парапета, няколко километра изолация по стените, както и да заковем верандата на втория етаж, откъм фасадата. Ти как мислиш?
- Мисля, че трябва да си взема колана с инструменти веднага щом поръчам материалите.
- Ще се отбия пак, преди да тръгна към ателието следобед – увери ги Бекет и побърза да се измъкне, преди да се озове с чук в ръка.
*
Вече у дома, пъхна чаша под кафе-машината си и провери дали има достатъчно вода и кафе на зърна. Докато кафето се мелеше, прегледа пощата, която Оуен бе струпал на купчинка върху кухненския плот. Освен това бе отбелязал на малки лепящи се листчета кога е поливал цветята, поклати глава Бекет. Макар да не го бе молил - нито пък някой друг - да се занимава с тези дребни домакински задължения, докато го няма, не се изненадваше, че се е погрижил за всичко.
Независимо дали се касаеше за спукана гума, или за ядрен взрив, човек винаги можеше да разчита на Оуен.
Бекет изхвърли рекламните брошури и писма в коша за боклук и взе онези, на които трябваше да обърне внимание, в кабинета си, заедно с кафето.
Харесваше това място, което сам бе проектирал, когато семейство Монтгомъри купиха сградата преди няколко години. Бе разположил старото бюро – купено от разпродажба на мебели и реставрирано от него - точно срещу главната улица. Докато седеше пред него, можеше да гледа хотела.
Имаше собствена земя в покрайнините на града, както и планове за къща, които сам бе начертал, но непрекъснато променяше нещо по тях, въпреки че едва бе започнал строежа. А и други проекти все налагаха да го отложи. Бездруго не виждаше причина да бърза. Беше напълно доволен от малкия си апартамент над „Веста”. Освен това беше много удобно само да позвъни, когато огладнее, докато работи, или пък просто да слезе долу, ако иска да хапне в компания.
Можеше да се разходи до банката, до бръснарницата, до заведението на Крофърд, ако искаше топла закуска или бургер, до книжарницата и до пощата. Познаваше съседите си, търговците, ритъма на Бунсборо. Не, нямаше причина да бърза.
Погледна папката, която Оуен му беше дал. Изкушаваше се да започне първо от нея, да види какво са измислили майка му и леля му. Но най-напред имаше да свърши няколко други неща.
През следващия час бе зает с плащане на сметки, довършителни работи по други проекти и отговаряне на писма в електронната поща, които бе зарязал, докато бе в Ричмънд.
Провери строителния график на Райдър. Оуен настояваше всеки от тримата да получава актуално копие всяка седмица, макар да се виждаха и да си говореха непрекъснато. Почти всичко вървеше по план, което, предвид мащабите на проекта, си беше истинско чудо.
Погледна дебелата бяла папка, която беше пълна с изрезки, компютърни разпечатки, чертежи – всички подредени по стаи - на отоплителната и охладителната система, на противопожарната система, на всяка вана, тоалетна, мивка и чешма, на осветлението, моделът на теракотените плочки, уредите – както и на мебелите и аксесоарите, които вече бяха избрани и одобрени.
Папката щеше да набъбне още повече, преди да приключат, така че бе добра идея да види какво е харесала майка му. Отвори папката и разгърна чертежите. На всеки майка му бе означила с инициали стаята, за която бяха предназначени съотвените мебели. Знаеше, че Райдър и екипът му все още работят с номерата, с които бяха означили отделните стаи и апартаменти, но освен това знаеше, че „Дж и Р” – на втория етаж, в дъното, единият от двата апартамента, които имаха собствен вход и камина - означава „Джейн и Рочестър.”
Идеята на майка му, която страшно му бе харесала, бе да нарече стаите с имената на романтични двойки от литературата – такива с щастлив край. Бе дала имена на всички апартаменти, с изключение на апартамента на фасадата, който бе решила да се казва „Мансардата”.
Разгледа леглото, което тя искаше, и реши, че дървеното легло с балдахин отлично би се вписало в замъка Торнфийлд Хол. После се усмихна при вида на заобления диван, както и на меката лежанка с удобно извит гръб в единия край, която тя бе отбелязала, че трябва да стои в долния край на леглото.
Бе избрала и тоалетка, но бе добавила като алтернатива писалищна маса с чекмеджета. Много по-изискано, помисли си той, по-интересно.
И явно си бе харесала легло за апартамента „Уесли и Лютиче” – втория им апартамент, откъм задната страна, - тъй като бе написала с големи печатни букви „Точно това е!!” върху целия лист.
Прегледа набързо и останалите страници. Доста работа бе свършила. После се обърна към компютъра си.
Посвети следващите два часа на чертожната програма, с която подреждаше, завърташе, нагласяше прецизно. От време на време отваряше папката, за да опресни спомените си за разположението на баните или да погледне пак електрическата инсталация или кабелната връзка за плоските телевизионни екрани във всяка спалня.
Когато най-сетне остана доволен от свършеното, изпрати файла на майка си, както и копия и на двамата си братя, като добави максималните размери за всякакви нощни шкафчета или допълнителни столове.
Имаше нужда от почивка и още кафе. Ледено кафе, реши в последния момент. Ледено капучино щеше да е още по-добре. Нямаше причина да не изтича до „Обърни нова страница” и да не си вземе такова. В книжарницата имаха хубаво кафе, а и тъкмо щеше да се поразтъпче за малко по главната улица.
Услужливо пренебрегна факта, че кафе-машината, която специално си бе купил, може да прави капучино, както и че имаше лед. И си каза, че ще отдели време да се обръсне, защото бе прекалено топло за набола брада.
Излезе навън и тръгна по Главната, като спря пред салона за красота на Шери, за да си поприказва с Дик, който тъкмо си почиваше.
- Как върви?
- Вече слагаме гипсокартона – осведоми го Бекет.
- Да, помогнах да разтоварят част от него.
- Ще трябва да те назначим на заплата.
Дик се ухили и вирна брадичка към хотела.
- Харесва ми да гледам как се завръща при нас.
- И на мен. До скоро.
Продължи нататък и изкачи наведнъж няколкото стъпала към покритата веранда на книжарницата, след което влезе вътре под звъна на камбанките над вратата.
Вдигна ръка да поздрави Лори, която тъкмо маркираше покупката на един клиент. Докато чакаше, той отиде до щандовете с лице към фасадната витрина, където бяха бестселърите и новите книги. Взе най-новия роман с меки корици на Джон Сандфърд – как го бе пропуснал? – прегледа набързо рецензията от вътрешната страна на корицата и го взе със себе си, когато тръгна да обиколи рафтовете.
Вътрешното разпределение бе разчупено и създаваше усещане за спокойствие и приветливост в помещенията, които плавно преминаваха едно в друго, а извито и леко поскърцващо стълбище водеше към офиса на втория етаж и складовите помещения. Дребни играчки, картички, произведения на местни занаятчии, по малко от това и онова – и най-вече книги и още книги, изпълваха рафтовете, масите, витрините и просто подканяха човек да ги разгледа.
Това също бе стара сграда, свидетел на войната, промените, добри и лоши времена. Сега с меките пастелни цветове и стар дървен под, успяваше да запази атмосферата на стара градска къща, каквато някога е била.
На него тук винаги му ухаеше на книги и жени, което бе съвсем логично, тъй като собственичката имаше изцяло женски персонал от служители на постоянно и почасово работно време.
Натъкна се на току-що издадена книга на Уолтър Мосли и взе и нея. Бекет хвърли бегъл поглед към стълбището за втория етаж и мина през малкото коридорче към задната част на книжарницата. Чу гласове, но бързо осъзна, че принадлежат на малко момиченце и на жена, която то наричаше „мама”.
Клеър имаше момчета – три момчета, каза си той. Може би дори не бе дошла на работа днес или щеше да дойде по-късно. Освен това той бе дошъл за кафе, а не за да види Клеър Мърфи. Клеър Брустър, напомни си бързо. Беше с фамилия Брустър вече десет години, така че трябваше да е свикнал.
Клеър Мърфи-Брустър, замисли се той, майка на три момчета, собственичка на книжарницата. Просто стара приятелка от гимназията, която се бе върнала у дома, след като иракски снайперист бе разбил живота й, оставяйки я вдовица.
Не бе дошъл да се види с нея, освен ако не станеше случайно. Не беше редно нарочно да се опитва да срещне вдовицата на момчето, с което заедно бе ходил на училище, което бе харесвал и на което бе завиждал.
- Съжалявам, че се наложи да чакаш. Как върви, Бек?
- Какво? – Той се върна обратно и се обърна към Лори, след като вратата се затвори със звън на камбанки след клиентите. – О, няма проблем. Намерих си книги.
- Гледай ти – усмихна се тя.
- Нали, кой да предположи? Надявам се, че са толкова добри, колкото и леденото капучино, за което дойдох.
- Мога да ти приготвя едно. Ледените напитки са абсолютен хит това лято. – Меденокестенявата й коса бе вдигната високо заради жегата и тя само кимна към чашите. – Голямо?
- И още как.
- Как върви хотелът?
- Напредваме.
Той се приближи към тезгяха, а тя се обърна към машината за еспресо.
Красиво момиче, отбеляза мислено Бекет. Работеше за Клеър от самото начало, съчетавайки работата и училището. Пет години или шест може би? Толкова време ли бе минало?
- Хората непрекъснато ни питат – обясняваше му тя, докато се занимаваше с машината. – Кога, кога, кога, какво, как. И най-вече кога ще свалите тоя брезент, та да можем сами да видим всичко.
- И да развалим голямата изненада?
- Направо ще умра от любопитство.
Заради разговора и шума от машината той не я чу, но я усети. Извърна поглед точно когато тя слизаше по извитото стълбище, а едната й ръка докосваше нежно парапета.
Сърцето му подскочи и той въздъхна вътрешно. Но пък Клеър караше сърцето му да потръпва още откакто бе на шестнайсет.
- Здрасти, Бек. Стори ми се, че те чух.
Усмихна се и сърцето му спря да подскача и застина напълно.
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Чет 26 Юли 2012 - 21:54 | |
|  ИЗГУБЕНАТА ДЪЩЕРЯ
Едно дълго пътуване към Индия и към себе си.
от Шилпи Сомая ГоудаОчаквайте на 13.07.2012 г.! обем: 344 стр. цена: 12,95 лв. ISBN 978-954-26-1128-8
„В дебютния роман на Гоуда се преплитат две завладяващи истории, разказни със състрадание и разбиране на фона на пулсиращите от живот обичаи, звукове и гледки от съвременна Индия.“
Асошиейтид Прес
За авторката:
Шилпи Сомая Гоуда е родена в Торонто, където родителите й емигрират от Бомбай. Тя завършва университета Станфорд с магистърска степен по финанси.
Преди да започне да пише , Шилпи работи като финансист в продължение на десет години. Сюжетът за първия й роман - „Изгубената дъщеря“, й хрумва през лятото на 1991 година. Тогава тя работи като доброволец в приют в Индия. Написването на „Изгубената дъщеря“ й отнема близо две години, но романът се превръща в сензация още с появата си на пазара. Той оглавява класациите за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“, правата за издаването му са продадени в 22 страни и до този момент от него са се продали над един милион екземпляра. „Изгубената дъщеря“ заема второ място в класацията на „Амазон“ за книга на 2010 година и трето в тази на списание „Ел“. Задържа се в топ сто на канадския „Амазон“ в продължение на 465 дни, като 15 седмици от тях прекарва на първо място.
„Изгубената дъщеря“ е най-продаваната книга в Канада за 2010 година и се нарежда в челните места на класациите в Израел, Полша и Норвегия. Номинирана е за редица престижни награди, сред които Международната награда на Ирландия за литература, най-добър дебют и за най-добра съвременна книга.
Шилпи Гоуда живее в Калифорния със съпруга си и двете им дъщери. Тя вече работи и над втория си роман, който отново ще бъде повлиян от Индия.
Шилпи Сомая Гоуда
За „Изгубената дъшеря“:
В една дъждовна нощ, в бедно индийско село, Кавита ражда дъщеря си Аша. Двамата със съпруга й Джазу едва свързват двата края. Мечтаят за момче, което да им помага в работата, но съдбата ги дарява с момиче. За да запази живота на дъщеря си, която мъжът й приема като ненужно бреме, Кавита е принудена да се откаже от нея. Съкрушена, младата жена извървява пеша дългия път до Бомбай и оставя Аша в местното сиропиталище.
На другия край на света, в Сан Франциско, животът на младата лекарка Самър изглежда идеален. Омъжена е за неврохирурга Кришнан, обожава работата и приятелите си. Но безметежното й щастие е помрачено: оказва се, че Самър не може да има деца. С всяка изминала година тя все повече се отчуждава от Кришнан. Когато съпругът й предлага да осиновят момиченце от родната му Индия, Самър неохотно се съгласява.
Двамата заминават за екзотичния Бомбай. Скоро осиновяват малката Аша, която променя напълно живота им.
Изминали са петнадесет години. Аша се чувства изолирана от връстниците си в Сан Франциско заради тъмния цвят на кожата си и странните лешникови очи. Семейството й крои планове за бъдещето й, но момичето копнее да научи повече за себе си. За произхода си, за биологичните си родители.
Четири години по-късно Аша избира единствения начин да научи истината. Заминава за Индия...
Авторката на представяне на книгата си
Отзиви за „Изгубената дъщеря“:
„Изгубената дъщеря“ разказва историята на две коренно различни култури, разяждани от бедност и прекалено излишество. Гоуда изтъква значимостта на любовта, която спомага за личностното израстване на всеки един от нас“.
Уошингтън Поуст
„Изгубената дъщеря“ е роман за раните, които си причиняваме един на друг и нежността, с която ги лекуваме. Историята, която обхваща две деситилетия, описва начина, по който две различни култури могат да се обединят чрез разбирателство и любов. Една фантастична история, която ще промени начина ви на мислене.“
Бук Ревюз
„Емоционално наситен разказ за любовта, културното наследство и силата на майчината любов.“
Списание Ел
„Една приказка за семейни раздори и сдобрявания, която придобива дълбочина благодарение на социалните наблюдения на авторката.“
Къркъс Ревюз
„В дебютния роман на Гоуда се преплитат две завладяващи истории, разказни със състрадание и разбиране на фона на пулсиращите от живот обичаи, звукове и гледки от съвременна Индия.“
Асошиейтид Прес
Интервю с авторката:
Опитах се да представя Индия така, както аз я разбирам – да покажа величието й, без да пренебрегвам недостатъците й.
- Откъде почерпихте вдъхновение за написването на „Изгубената дъщеря“?
-Като студентка прекарах едно лято в приют в Индия, където помагах на децата. С някои от тях създадох истинска емоционална връзка и те все още ми липсват. Често се събуждах посред нощ и се чудех какво ли е станало с тях: дали са успели да загърбят миналото и да постигнат нещо в живота си. Исках да разкажа историята на едно от момичетата и чрез написаното да й дам възможността да промени живота си. За мен от особена важност са културните различия, които формират характера на момичето. След това създадох историята и героите, позовавайки се по-скоро на въображението, отколкото на опита си.
- Описанията на Индия в романа са впечатляващи, на моменти дори шокиращи. Това ли беше вашата цел?
- Индия е огромна страна, изтъкана от противоречия. Не бих могла да уловя и предам цялата й красота и тъмна страна, но се опитах да покажа поне частица от тях. Наболели въпроси като половата дискриминация например не са толкова елементарни, колкото изглеждат на пръв поглед. От една страна момиченцата често са били умъртвявани след раждането, което е довело до диспропорция на населението. От друга страна обаче, Идния си избра жена за министър-председател значително по-рано от много други държави. Опитах се да представя Индия така, както аз я разбирам – да покажа величието й, без да пренебрегвам недостатъците й.
- Какво послание бихте искали да достигне до читателите на „Изгубената дъщеря“?
- Реших действието в романа да се развива паралелно в САЩ и Индия, за да предостави на читателите възможността да надникнат в живота на две семейства от различни култури. Посланието, което искам да достигне до тях е, че въпреки различията, които съществуват помежду ни, има всеобщи истини и избори, пред които всички ние сме изправени. Ключът към преодоляването на проблемите е любовта в различните й форми и проявления.
-И накрая, бихте ли ни казали няколко думи за новия проект, върху който работите в момента? Ще има ли „Изгубената дъщеря“ продължение и ако да, кога да го очакваме на пазара?
-В момента довършвам втория си все още неозаглавен роман. Макар да не е продължение на „Изгубената дъщеря“, той доразвива някои от същите теми: тези за идентичността, културата и значимостта на семейството. Действието отново ще се развива в САЩ и Индия, но няма да издавам повече, за да не ви отнемам удоволствието от четенето. Обещавам, че ще си заслужава отделеното време!
***
- Spoiler:
БЕЗ МНОГО УСИЛИЯ
Сан Франциско, Калифорния – 1984 г.
Самър
- ЗДРАВЕЙТЕ, АЗ СЪМ ДОКТОР УИТМАН. – САМЪР ВЛЕЗЕ В МАЛКИЯ кабинет и видя жена, която се опитваше да усмири превъзбудено бебе. – Какъв е проблемът днес?
- Така е от вчера – плаче, раздразнителен е. Не мога да го успокоя, мисля, че има треска. – Жената бе вързала косата си на опашка и носеше изцапан пуловер и джинси.
- Нека го прегледам. – Самър погледна картона. – Майкъл? Искаш ли да видиш хубавото ми фенерче? – Самър включи и изключи термометъра за ухо, за да събуди интереса на момченцето, и то посегна към него. Тя се усмихна и отвори широко уста. Когато детето направи като нея, тя вкара шпатулата и притисна езика му. – Нормално ли се храни, приема ли течности?
- Да. Е, така мисля. Не съм сигурна какво е нормално, тъй като е при нас само от няколко седмици. Осиновихме го на шест месеца. – Гордата усмивка на майката почти прикри сенките под очите й.
- Хммм. Какво ще кажеш за това, приятелче? Искаш ли да си поиграеш с тази готина пръчка? – Самър подаде шпатулата на момченцето, грабна бързо термометъра за ухо и погледна в ушите му. – И как е засега?
- Привърза се бързо и вече постоянно иска да го носим. Много сме си близки, нали, миличък? Макар че снощи се събуди три пъти – усмихна се майката, като го боцна с пръст по мекото коремче. – Хората са прави за това, което казват.
- Кое по-точно? – Самър опипа лимфните възли за подуване.
- Не можеш да го разбереш, докато не ти се случи. Това е най-силната любов, която можеш да си представиш.
Самър усети познатата болка в гърдите си. Тя вдигна поглед от стетоскопа, който бе поставила върху гърба на детето, и се усмихна на майката.
- Късметлия е, че ви има. – Самър извади кочана с рецепти от джоба си. – Е, има доста сериозна инфекция на дясното ухо, но всичко друго изглежда чисто. Гърдите и белите дробове са наред. Този антибиотик веднага ще подейства и още довечера ще се почувства много по-добре. – Тя докосна ръката на майката, докато й подаваше рецептата.
Ето защо Самър обичаше работата си. Можеше да влезе в стая с разплакано дете и притеснена майка и знаеше, че когато излезе, и двамата ще се чувстват по-добре. Като стажант по педиатрия тя за пръв път успокои дете, изпаднало в истерия, момиченце с диабет с блокирали вени, на което трябваше да вземе кръв. Самър хвана момичето за ръката и го помоли да й опише пеперудите, които вижда, когато затвори очи. Тя успя да вземе кръв още при първото бодване и задържа превръзката, преди да залепят лейкопласта. Състудентите й, които правеха всичко възможно да избягват разплаканите дребосъци, бяха впечатлени. Самър се пристрасти към работата си.
- Благодаря ви, докторе – кимна майката с видимо облекчение. – Толкова се бях разтревожила. Много е тежко, като не знаеш какво му е. Прилича ми на вързопче с мистерии и с всеки изминал ден го опознавам малко по малко.
- Не се безпокойте – успокои я Самър с ръка на бравата. – Всички родители се чувстват така, независимо от това как са се сдобили с децата си. Чао, Майкъл.
Самър се върна в кабинета си и затвори вратата, макар вече да бе закъсняла с двайсет минути. Остави инструментите си, а после положи глава върху бюрото. Погледна настрани и видя пластмасовия модел на човешко сърце, който Кришнан й даде, когато завършиха медицинския университет.
- Давам ти сърцето си – бе казал той и това не бе прозвучало така банално, както би прозвучало от устата на някой друг. – Грижи се добре за него.
ПОЧТИ ПРЕДИ ДЕСЕТИЛЕТИЕ, ПОД БЛЕДАТА ЖЪЛТА СВЕТЛИНА в библиотека „Лейн” в Станфордския медицински университет, те се срещнаха за пръв път. Седяха там всяка вечер и не само когато състудентите им учеха, но и в петък вечерта, вместо да излязат на вечеря, и през уикендите, когато другите се забавляваха. Бяха сред дузината редовни посетители в „Лейн”: най-усърдните, най-ученолюбивите. Поглеждайки назад, Самър осъзна, че те бяха онези, които имаха да доказват нещо. Всички смятаха Самър за по-различна. С хипарското й име и тъмноруса коса, на състудентите й им беше лесно да я отхвърлят като незначителна. Отношението им я дразнеше. Но през годините тя се научи да не го приема навътре. Тя не прие предложението на преподавателя по химия да възложи експериментите на едно момче от курса. Понасяше подигравките, че бе единственото момиче в часовете по математика за напреднали. Беше свикнала с това другите да я подценяват: занижените им очаквания само я стимулираха.
- Самър, като сезона*? – попита я Кришнан, когато тя му се представи. Зима, пролет… нещо такова?
*Summer(англ.) – лято. Името на героинята звучи така, но се пише Somer. – Б. пр.
- Не точно. – усмихна се тя. – Пише се С-а-м-ъ-р. – Тя го изчака да осмисли това. Харесваше й да бъде малко различна. – Това е фамилно име. А ти си… Крис?
- Да. Е, Крис с „К”. Което е галено от Кришнан, но можеш да ме наричаш Крис.
Тя веднага бе запленена от британския му акцент, който звучеше светски в сравнение с безличното й калифорнийско произношение. Обичаше да го слуша, докато отговаряше на въпросите в часовете, не само заради обаятелния му акцент, но и заради това, че винаги се изказваше вярно и точно. Някои от състудентите им го смятаха за високомерен, но Самър винаги си бе падала по интелигентните мъже. Чак по-късно, на купона в къщата на Габи през пролетта, тя забеляза трапчинките му. Самър отпиваше бавно от тропическия си пунш с ром.Знаеше, че подобно питие можеше неусетно да замае главата й. Крис, от друга страна, изглежда, беше обърнал няколко чаши, когато се приближи към нея.
- Е, чувам, че Майър е поканил и теб да работиш в лабораторията му през лятото? – Той леко фъфлеше, когато се наведе към нея, седнал с кръстосани крака в белия пластмасов стол.
И него ли? Сърцето на Самър подскочи. Поканата от професор Майер бе сред най-желаните награди за един първокурсник.
- Да, и теб ли? – попита тя, като се опитваше да прикрие вълнението си. Усещаше, че Кришнан не откъсва поглед от малките камбанки по деколтето на разкроената й блуза, и се зарадва, че намери време да се преоблече.
Той поклати глава и отпи още една голяма глътка от розовото си питие.
- Не, през лятото се връщам в Индия. Последната ми възможност преди дежурствата. Майка ми ще ми счупи главата, ако не си отида вкъщи. – И когато се усмихна, се появиха трапчинките му. Тя усети гореща вълна, която тръгна от стомаха й и стигна чак до главата, и се учуди дали също не бе прекалила с пунша. Бореше се с желанието да се пресегне и да приглади разрошената черна коса, падаща в очите му, заради която приличаше на малко момченце. А както щеше да й признае по-късно, той бил поразен от искрите в зелените й очи под светлината на бамбуковите фенери, от това как тя се смеела на всичките му шеги през онази нощ.
Започнаха да учат заедно всяка вечер, упражняваха се преди изпитите и се насърчаваха взаимно да се справят по-добре. Крис обичаше интелектуалните състезания с нея и, изглежда, нямаше нищо против, че тя понякога го побеждаваше. Приятна промяна след последното й гадже, което след две години подготовка за теста за медицинския университет заедно с нея я заряза, когато тя влезе в „Станфорд”, а той – не. На Самър й трябваха години да осъзнае, че няма никаква причина да се чувства зле заради това.
Колкото и да харесваше интензивното учене с Крис, тя обичаше най-много нежната му страна: как говореше, когато лежаха нощем в леглото, за това как му липсват братята му у дома или за това как се разхождал по вълнолома с баща си.
- Какво е там? – питаше го непрестанно тя. Индия й се струваше толкова интригуваща. Тя си представяше високи разлюлени кокосови палми, топли тропически ветрове и екзотични плодове. Никога не беше пътувала извън страната, освен до Канада, на гости на дядо си и баба си. Винаги бе мечтала за голямо семейство като неговото: двама братя, с които правел всичко, цяла камара братовчеди, с които сформирали импровизиран отбор по крикет на семейните сбирки. Като единствено дете, Самър имаше много специална връзка с родителите си, но постоянно усещаше липсата на братя и сестри.
Онези първи години в университета, когато прекарваха дните и нощите си в тесен приятелски кръг, бяха блажено прости. Имаха една-единствена цел и всички те бяха студенти, водещи един и същ скромен начин на живот. Постоянно учеха и целият им свят бе затворен зад стените на университета „Станфорд”. Войната във Виетнам беше приключила, Никсън беше отстранен, а свободната любов бе навсякъде. В продължение на часове Самър учеше Крис да кара от дясната страна на пътя. По-късно той щеше да й сподели колко много й е бил благодарен, че не го е накарала да се почувства неловко заради това. Но според нея те повече си приличаха, отколкото се различаваха: тя беше жена в един мъжки свят, точно така, както той беше чужденец в Америка. Но преди всичко останало, и двамата бяха усърдни студенти по медицина.
Преди първите изпити Самър вече беше влюбена до уши. Това бе първото нещо в живота й, което се случваше без много усилия от нейна страна. Скоро с Крис станаха толкова близки, че тя не можеше да си представи бъдещето без него. През последната година от обучението им започнаха да обсъждат каква специализация да изберат – педиатрия за нея, неврохирургия за него. Университетът в Сан Франциско, Калифорния, имаше добри програми и по двете специалности, но конкуренцията там беше голяма.
- Какви шансове имаме? – попита я Кришнан.
- Не знам. Шест места за моята програма и може би петдесет кандидати? Десет процента за мен. Със сигурност по-малко за теб.
- Ами ако кандидатстваме заедно? – предложи той. – Като двойка. Семейна двойка.
Тя го погледна.
- Бих… казала… че шансовете ни ще бъдат по-добри. – Тя поклати глава. – Чакай, това… това ли искаш?
Той се усмихна едва забележимо и сви рамене.
- Да, а ти не искаш ли?
- Да. – Тя също се усмихна. – Знам, че сме разговаряли за това, но сега…
- Е, разумно е, нали? Просто трябва да решим кога, ако и двамата сме сигурни. – Той хвана ръцете й и я погледна в очите. – А аз съм сигурен. Съжалявам, че не нося нещо, за да го направя официално. Знам, че това не е най-романтичното предложение. – Той се усмихна.
- Всичко е наред – отвърна тя. – Нямам нужда от нищо.
- Знам. – Той целуна ръцете й. – Ето защо те обичам.
Те отидоха набързо до съда, като планираха да направят сватба по-късно. След завършването си намериха малък апартамент до университетската болница, изгарящи от нетърпение да започнат следващата глава от новия си съвместен живот.
НЯКОЙ ПОЧУКА СИЛНО НА ВРАТАТА НА КАБИНЕТА Й.
- Доктор Уитман?
- Да. – Самър махна пластмасовото сърце от бюрото си и стана. – Идвам веднага.
ОПАСНО ПЪТУВАНЕ
Дахану, Индия – 1984 г.
Кавита
НА РАЗСЪМВАНЕ КАВИТА И РУПА НАПУСНАХА СЕЛОТО. РАНИТЕ на Кавита бяха пресни и тя все още се възстановяваше, но въпреки тревогите на сестра си бе решена да предприеме това пътуване. Предишния ден Рупа се бе съгласила да я заведе до сиропиталището в града. За шест години Рупа беше родила четири деца, така че миналата година, когато се появи петото, тя го остави в сиропиталище в Бомбай. Кавита знаеше, макар че никой в селото не говореше за това. Тя помоли Рупа да я заведе въпреки рисковете. Дори да оцелееха при пътуването и после в града, след това те трябваше да се изправят пред гнева на съпрузите си.
Стана доста топло и черните пътища бяха почти изсъхнали след дъжда, само няколко издайнически локвички бяха останали отстрани. Те също щяха да се изпарят до края на деня под палещите слънчеви лъчи. До града се стигаше за няколко часа пеш, но те имаха късмет, че в съседното село ги взе мъж с биволска каруца, който караше оризовата си реколта в града. Возиха се отзад сред дузина платнени чували и със свободните краища на саритата си покриваха очи и уста от облаците прах, вдигнати от копитата на животните. Черният път бе неравен, а изгарящото слънце напичаше безмилостно, докато се издигаше високо в небето.
- Бена, легни си за малко. Почини си – посъветва я Рупа, протягайки ръце за бебето. – Аз ще я подържа. Хайде, дай я на маси. – Тя се усмихна едва-едва.
Кавита поклати глава и впери поглед в полята. Знаеше, че сестра й се опитва да й спести болката от предстоящото. Рупа й бе разказала колко трудно било да даде своето бебе в сиропиталището миналата година, а вече си имаше четири деца. Тя сподели на Кавита, че все още си мисли за онова бебе, когато лежи в леглото, собственото й дете, изгубено някъде по света. Но Кавита нямаше да се откаже от малкото време, което й оставаше. Тя щеше изтърпи каквото трябва в Бомбай, но не и преди това.
ДОРИ КОГАТО РАСТЯХА, КАВИТА СЕ ДЪРЖЕШЕ ПОВЕЧЕ КАТО възрастна, отколкото като дете. Вместо да лудува при първите проливни мусонни дъждове, Кавита тичаше да прибере прането от просторите отвън. Когато намереха куп отсечена захарна тръстика в края на полето, Рупа грабваше колкото може да носи и дъвчеше влакнестите стъбла по целия път до дома. Кавита просто вземаше едно парче и с него приготвяше следобеден чай за родителите си. Когато дойде време да й намерят жених, семейството на Кавита направи всичко възможно, за да компенсира неугледната й външност.
- Не забравяй – напомняше Рупа на сестра си, докато очертаваше очите й с тъмен каджал, – вдигни поглед съвсем леко, не го поглеждай в очите, а само толкова, че той да види твоите. – Сестра й се надяваше бъдещият жених да се заинтригува от най-хубавата черта на Кавита, от нейните удивителни лешникови очи.
Но на Кавита й беше трудно да се усмихне дори сдържано, както я учеха, когато заинтересуваните семейства идваха на гости. След това момчето винаги намираше причина да не одобри брака. Чак когато спестиха прекомерно голяма зестра, родителите на Кавита успяха да й намерят съпруг и така изпълниха онова, което считаха за свой най-важен дълг. Макар че съпругът й не беше с лесен характер, Кавита знаеше, че трябва да бъде благодарна. Другите съпрузи в селото бяха мързеливи, биеха жените си или прахосваха парите си за пиене. А никоя жена не искаше злочестата съдба на бедна старица, живееща сама, без мъжка закрила.
ВСЯКО ТРЪСКАНЕ НА БИВОЛСКАТА КАРУЦА ПО ПРАШНИЯ ПЪТ й причиняваше болезнен пристъп в таза. Кавита кървеше още като тръгна сутринта. Избърса кръвта, стичаща се по крака й, с гънките на сарито, преди Рупа да забележи.Тя знаеше, че сиропиталището в града е единственият шанс за Уша. Уша, зора. Името й дойде наум в тихите часове на ранната утрин, след като акушерката ги остави сами. То отекна в съзнанието й, докато се взираше в своето момиченце, опитвайки се да запомни всяка черта на лицето му. Сред първите светли лъчи, пропълзели в колибата, когато петлите закукуригаха на зазоряване, Кавита тихо даде име дъщеря си.
Поглеждайки към детето си, тя осъзна каква сила се крие в това да кръстиш друго човешко същество. Когато се омъжи, семейството на съпруга й промени името й на Кавита, което устройваше тях и селския астролог повече от Лалита – името, което родителите й бяха избрали. Презимето и фамилията идваха от баща й: бе редно да ги смени с имената на съпруга си. Но тя възнегодува срещу него заради това, че й взе и първото име.
Уша бе избор само на Кавита, тайно име за тайната й дъщеря. Мисълта за това извика усмивка на лицето й. Този ден, който прекараха заедно с дъщеря й, беше безценен. Макар и изтощена, тя не заспа. Не искаше да пропусне нито миг. Кавита притискаше бебето към себе си, наблюдаваше малкото телце, което се надигаше и отпускаше при всяко вдишване и издишване, проследяваше с пръст деликатните вежди и гънките на нежната кожа. Тя я кърмеше, когато плачеше, и в онези няколко мига, когато Уша беше будна, Кавита видя ясно себе си в отличителните, сякаш напръскани със злато очи, по-красиви дори от нейните. Не можеше да повярва, че това прекрасно създание е нейно. Не си позволяваше да мисли за бъдещето.
Поне това момиченце щеше да оживее – щеше да има възможност да порасне, да отиде на училище, може би дори да се омъжи и да има деца. Кавита знаеше, че, разделяйки се с дъщеря си, тя се отказва от всяка надежда да й помогне в живота. Уша никога нямаше да познава родителите си, но имаше шанс да живее и това би трябвало да е достатъчно. Кавита свали от крехката си китка едната от двете тънки сребърни гривни, които винаги носеше, и я сложи на глезена на Уша.
- Съжалявам, че не мога да ти дам нещо повече, бети – прошепна тя, заровила устни в пухкавата й косичка.
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Чет 26 Юли 2012 - 22:00 | |
|  НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД
от Александра Марининаобем: 464 стр. очаквайте на: 20.07.2012г.! цена: 14,95 лв. ISBN 978-954-26-1126-4
Александра Маринина е най-четената съвременна руска авторка в света и една от най-успешните писателки в 20-годишната история на „Хермес“ . Тя е била в страната ни два пъти.
Първото й посещение в България беше през 2001 година, а второто през 2011, когато Маринина беше специален гост на 20-годишния юбилей на ИК „Хермес“. На тържеството, което премина под знака на една благородна кауза – събиране на средства за построяване на Център за деца с аутизъм в град Пловдив, бяха събрани общо 14 000 лева, а 2000 евро от тази сума бяха дарени лично от Александра Маринина.
За автора
Александра Маринина е безспорната руска кримикралица. До този момент списъкът с творбите й е внушителен, внушителен е и броят на почитателите й в цял свят. Маринина е автор на над 40 книги, преведени на 26 езика. Средно тя пише по две книги годишно. Романите на Маринина са продадени в 43 милиона тираж, което я превръща в най-четения и обичан съвременен руски автор. Книгите й се превеждат в държави като Китай, Япония, Бразилия, България, Аржентина, Германия, Португалия, Франция, Турция, Гърция и много други.
Според Книжната палата на Русия, само за 2008 година издателите на Маринина в Русия са продали 1 милион и 111 хиляди екземпляра от романите й. С тези тиражи тя изпреварва в класацията дори Джоан Роулинг, авторката на „Хари Потър“. Самата Маринина смята, че международният й успех се дължи на факта, че в книгите й се разглеждат общочовешки теми, а сюжетите са много актуални във време на сериозен проблем с престъпността не само в Русия, но и в целия свят.
Авторката раздава автографи.
Александра Маринина е родена в Лвов през 1957 г. като Марина Анатолевна Алексеева. Авторката принадлежи към потомствено семейство на работещи към Министерството на вътрешните работи.
Завършва Юридическия факултет на Московския университет. От 1987 г. е водещ специалист по анализиране и прогнозиране на престъпността.
Александра Маринина като дете с майка си.
Първия си роман написва в началото на 1993 г. По думите й писането под псевдонима Александра Маринина й е спестило много неприятности по време на работата й в Министерството на вътрешните работи, където едва ли биха одобрили литературната й дейност.
След пенсионирането си като подполковник от милицията се отдава изцяло на литературната си кариера.
Книгите й, чиято главна героиня е Анастасия Каменская, се радват на голям читателски интерес. Сред тях са „Неволна убийца“, „Откраднатият сън“, „Смърт заради смъртта“, „Реквием“, „Седмата жертва“, „Когато боговете се смеят“, „Незаключената врата“ и др. По тези книги са заснети петте сезона на телевизионния сериал „Каменская“.
Елена Яковлева в ролята на Каменская
Сега ИК „Хермес“ предлага на своите читатели поредния наситен с дълбок с шеметно напрежение роман на руската кримикралица – „Няма връщане назад“.
За „Няма връщане назад“
В Москва работят трима съавтори, които пишат най-успешните криминални романи в страната. Заплетените им сюжети и истории обаче са плод не само на умелите им пера, а и на една добре пазена тайна. Съавторите използват в книгите си непубликуваните материали на мъртвия разследващ журналист Игор Нестеров. Записките на Нестеров съдържат информация, която засяга интересите на много важни хора.
Скоро Глеб Богданов, водеща фигура сред тримата автори, започва да затъва все по-дълбоко в тресавището на параноята, но въпреки заплахите, които получава, той отказва да потърси полицията.
Настя Каменская е въвлечена в разследването на друг случай – бременната съпруга на бизнесмен е намерена убита в стария си апартамент. Работата на Каменская се спъва както от липсата на улики, така и от необичайния портрет, който рисуват познатите на мъртвата Лена, и необяснимите бележки, намерени в дома й.
Скоро Каменская се оказва ангажирана и от Катерина – дамата в групата на съавторите, която е в паника, след като по време на творческа среща на писателите е подхвърлена фалшива бомба. Настя трябва да разчита на способностите и опита си на детектив, за да открие връзката между случая с мъртвата млада жена и тримата автори, преди да умрат още хора.
***
- Spoiler:
Когато приключи с работата си в кухнята, Глафира Митрофановна се приготви за химическото чистене. Обу си в антрето обувки с токчета, макар и ниски, облече шумолящото светло шлиферче, върза си шалче на врата, с удоволствие се погледна в огледалото: не, изобщо не изглежда на осемдесет и три, и косата й досега е гъста, макар и бяла, не е три косъма като на някои, а е плътна, добре подстригана. По-рано, на младини, носеше плитка, не ходеше на фризьор, а после при Земфира вкъщи започна да идва фризьорка, та тогава Зема, добрата душа, уреди и домашната си помощница за фризьорски услуги. И така тръгна, та до днес. Сега при Глебушка вкъщи идва майстор, та покрай него подстригва и Глафира. Не безплатно, естествено, но Глебушка не й дава да плаща, той плаща за нея.
Отвори вратата, прекрачи към стълбищната площадка и се спъна в нещо. Гледа – сак. Обикновен спортен сак, черно-червен. Чий ли ще е? Огледа се наоколо, но не видя никого. Спомни си как на вратата бяха позвънили. Сигурно някой беше донесъл нещо на Глебушка, помислил е, че няма никого, и го е оставил. Защото апартаментът е огромен – докато тя, старата жена, дотича от кухнята, мина много време, а човекът, който го е донесъл, може и да не е знаел всичко това, та е решил, че щом не отварят, значи няма никого. Но защо е оставил сака? Така прави ли се? Ами ако някой го беше откраднал? Ами ако в него има нещо ценно?
Глафира вдигна сака, прецени теглото му – не беше тежък, около две кила, не повече, внесе го в антрето, надникна в кабинета, където разпалено обсъждаха някакъв милиционерски началник, който вземал подкупи, за да освобождава истински виновни арестанти, а невинни хора да изпраща на каторга. Това успя да чуе Глафира, докато се обличаше.
– Глебушка, донесли са ти някакъв сак – предпазливо каза тя, застанала на прага на стаята.
Богданов недоволно прекъсна разговора.
– Какъв сак? Кой го донесе?
– Не знам. – И Глафира изтика находката си в кабинета. – Ето, като излизах, той беше пред вратата. Сигурно го е донесъл онзи, който звъня.
– Аха, който е откраднал капелката, той е убил и лелката – подхвърли Василий такава една неразбираема фраза.
Глафира го погледна неодобрително: вярно, обича Васенка, ама когато шегата не е на място, не е.
– Глебушка, аз тръгвам, отивам до химическото. Вася, вземи тоя сак, че вече съм с обувки, не искам да мърся паркета.
Василий скочи от мястото си и взе сака.
– Охо, бабо Глаша, храбра жена сте вие – взе да се лигави той, – вземате незнайно чии сакове и ги мъкнете вкъщи. Ами ако вътре има нарязан труп?
– Пфу, какви ги приказваш! – ядоса се Глафира Митрофановна. – Какъв труп? Мери си думите! Сигурно е подарък от почитатели, я на Земфира колко пъти са оставяли подаръци точно пред вратата - и кошници с цветя, и кристални вази, веднъж дори бяха донесли цял сервиз в кашон. Нашата къща е прилична, няма кой да краде, така че ги оставяха пред вратата, ако никой не отвореше.
Беше й интересно какъв подарък са донесли този път, все пак за покойната Земфира това беше нещо обичайно, но почитателите на Глебушка никога не бяха изпращали подаръци вкъщи, затова, макар да каза, че бърза за химическото, поспря, помота се пред входа на кабинета и зачака да отворят сака.
– Махнете това оттук! – Богданов впери раздразнен поглед в сака. – Каква е тая идиотщина наистина? Какви ти подаръци? Никой не ме е предупреждавал, че ще ми носи каквото и да било. Сигурно са сбъркали апартамента, сложили са го пред моята врата по погрешка. Вася, ако обичаш, махни това оттук.
– Къде да го занеса, Глеб Борисович?
– На стълбищната площадка. Остави го пред асансьора. За когото е, ще си го вземе.
Василий вдигна сака, повъртя го, огледа го от всички страни. Ципът на страничния джоб се оказа отворен и оттам стърчеше крайчето на нещо бяло. Без да се церемони, той го дръпна и извади малка картичка, плътна, гланцирана, колкото визитка.
– Тук е написан вашият адрес, Глеб Борисович – без никакво учудване каза Вася. – Сретенски булевард, номер шест, и апартаментът е посочен, и името ви. Точно за вас е, няма грешка. Е, какво, отваряме ли го?
– Да не си посмял! Не е за мен!
– А за кого? Богданов, Г. Б. – нали сте вие?
– Нищо не...
– Тихо! – внезапно повиши глас Василий.
Всички замряха и го погледнаха изумено. Лицето на Вася беше някак странно – напрегнато или пък уплашено. И Глафира замря на прага, достраша я. Когато видя сака отвън – нищо такова не си помисли, и когато го внесе вкъщи, пак не почувства нищо, а сега изведнъж се уплаши.
– Нещо тиктака вътре – с отпаднал глас каза Вася.
– К-какво... т-т-тик...така? – прошепна Катерина.
Богданов седеше във фотьойла си неподвижно, толкова пребледнял, че мургавата му кожа започна да изглежда жълтеникаво-сива. Вася продължаваше замислено да разглежда сака в ръката си.
– Сигурно бомба, какво друго може да тиктака. Едва ли на уважаван писател може да се изпрати за подарък будилник – каза той.
Катерина вдиша дълбоко и се усмихна, разкърши рамене.
– Пфу, господи, Вася, колко ни уплаши! Та това наистина е часовник, голям часовник, стенен или за камина, съвсем достоен подарък. Как мислите, Глеб Борисович?
Богданов май също се поотпусна, задиша по-равномерно.
– Каква глупост! На кого е могло да хрумне да ми изпрати като подарък часовник? Вася, там не пише ли от кого е?
– На картичката са само вашето име и адресът ви, но това сигурно е за куриера. Трябва да погледнем вътре, навярно заедно с подаръка е сложена картичка.
Василий остави сака на пода, приклекна, дръпна ципа.
– Точно така, тук има специална кутия за подарък. Ето, дръжте.
Той сложи кутията на голямата маса, до която седеше Богданов.
– Ами картичката? – попита настойчиво Глеб Борисович. – Има ли картичка?
Василий надникна в сака, опипа вътре с ръка, после го обърна и го изтръска.
– Няма нищо друго. Може картичката да е в кутията? Ама защо се измъчвате, Глеб Борисович, отворете я и погледнете. Заради някакъв подарък предизвиквате страхотна паника. Ето вижте, от кутията не капе кръв, значи не са нарязани части от труп.
– Вася!
Глафира Митрофановна и Катерина изрекоха това име едновременно и с еднаква интонация, в която се смесиха негодувание и упрек. Изрекоха го, учудиха се, спогледаха се и си размениха едва забележими усмивки. За пръв път през всичките години, откак съществуваше проектът „Василий Богуславски”, Глафира се усмихна на Катерина не с дежурна учтивост, както е редно в приличните къщи, а неволно и искрено.
Глеб Борисович неуверено посегна към кутията, хвана капака.
– Не е облепен – смутено констатира той. – В магазините винаги ги облепват.
– Ама моля ви се, от какво се страхувате? – възмути се Вася. – Човекът е искал да сложи картичка, махнал е капака и после не го е облепил отново. Е?
Глафира тихичко пристъпваше от крак на крак, застанала на вратата. След усмивките, които си размениха с Катерина, на душата й олекна, сякаш те наистина напразно се бяха уплашили толкова, а вече се разбра, че в сака няма никаква бомба и изобщо нищо лошо, а наистина е подарък, неочаквана радост. Защо Глебушка не вземе да отвори най-сетне тази кутия, да покаже часовника или каквото е там, всички да поахкат, да се повъзхищават, да се посмеят на уплахата си преди малко и Глафира да тръгва за химическото, по пътя да купи пресен хлебец, че на обяд всичкият се изяде.
Глеб Борисович най-сетне вдигна капака, надникна в кутията и отскочи.
– Е, какво има там, маестро? – нетърпеливо попита Вася. – Какво видяхте там? Да не би жаба?
– Вътре има телефон... – слисано промълви Богданов. – И някакви жици...
– Бомба! – писна с чужд глас Глафира Митрофановна. – Викайте милиция! По-бързо!
Жици, телефон. И тиктака. Какво друго може да е, освен бомба? Колко пъти е гледала такива неща по телевизията, а и в книгите пише за тях.
– Тихо! – извика Василий. – Без паника. Дайте аз да видя.
– Какво ще видиш? Какво ще видиш там, луд човек? – едва се чу гласът на Глафира, защото нещо внезапно я стисна за гърлото и вместо силен решителен глас, излизаше нещо сподавено и беззвучно. – Катерина, защо мълчиш? Кажи му! Ей сега ще гръмне!
– Спокойно, бабо Глаша, в казармата все пак не съм бил писар, а служех в сапьорните войски. Ще се оправя.
– Ама с какво ще се оправиш?! Не се приближавай!!! Катя, хайде кажи му де, мен не ме слуша, поне ти му кажи!
Но Катерина седеше неподвижно, само на лицето й бе застинал такъв ужас, че Глафира без каквито и да било обяснения разбра, че тя или ей сега ще припадне, или вече е изгубила съзнание и нищо не чува и не разбира. Във всеки случай, не може да се надява на нея, тя няма да спре безумния Васка. Ще трябва да действа сама.
Забравила, че е обута и стъпва на блестящия паркет, тя се втурна към младежа и се вкопчи в ръкава му. Василий мълчаливо и внимателно отмести сухата старческа ръчичка, избута Глеб Борисович от масата и се наведе над отворената кутия. Богданов послушно се отдалечи и по лицето му пролича, че той, както и Катерина, е изгубил и ума, и дума. На себе си бяха само Вася и старата Глафира.
– Васенка, не я пипай, за бога – с дрезгав шепот се примоли Глафира. – Обади се в милицията, да изпратят хора. Глебушка, Катя, да се махаме оттук, да излезем на улицата, докато не е гръмнало. Вася!
– Фалшиво е – неочаквано промърмори младежът и по лицето му се разля усмивка. – Веднага трябваше да се сетя. Или часовников механизъм, или дистанционно управление. Или телефон, или часовник. Едното и другото заедно е глупост. Това е играчка.
Той пъхна ръка в кутията.
– Вася!!! – отново се върна гласът на Глафира. – Не пипай!!!
– Я стига – махна с ръка той и извади отначало механичен будилник, после мобилен телефон, от който излизаха жици, свързани с металната кутия и картонения пакет.
– Какво е това? – с някак чужд глас попита посъвзелият се Богданов.
– Детски играчки – весело отговори Василий и отвори задното капаче на телефона. – Телефонът е изключен, в него няма дори сим карта. В пакета има смачкана амбалажна хартия, виждате ли? Тук няма и не е имало взривно устройство. Металната кутийка също е празна. И жиците са глупост, просто така са навъртени, да създават илюзия. Единственото истинско нещо тук е будилникът.
– Какво е това? – повтори въпроса си Глеб Борисович.
Глафира забеляза, че той отново е пребледнял, и се уплаши, че ще му стане зле на сърцето. Глебушка има слабо сърце, силни преживявания са противопоказни за него, докторът предупреди, а пък такива като сега...
– Някой се е пошегувал, Глеб Борисович – съвсем спокойно обясни Василий. – Или са искали да ви уплашат. Признайте си, да не сте таен кръстник на мафиотска групировка? Или имате големи дългове?
– Какви ги дрънкаш? – ревна Глафира. – Каква мафия? Какви дългове? Глебушка, викай милицията, не можеш да оставиш работите така. Знам кой го е направил, и ти знаеш, какво сега, така ли ще ги оставиш да си развяват байрака? Първо искаха да те отровят, сега те плашат до смърт, знаят, че имаш слабо сърце, мислят, че ще се уплашиш и...
Тя не можа да довърши, прекалено страшни думи трябваше да изрече.
– Никаква милиция – с отслабващ глас каза Богданов. – Глаша, къде ми е лекарството? Донеси го по-бързо.
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Чет 26 Юли 2012 - 22:02 | |
|  ОГНЕНИ КРИСТАЛИ
от Джейн Ан Кренц
Най-обичаната авторка в романтичния съспенс! обем 312 стр. очаквайте на: 27.07. 2012 г. цена 12,95 лв. ISBN 978-954-26-1127-1
За автора:
С умението си да преплита вълнуващи любовни истории с динамични сюжети Джейн Ан Кренц се превърна във водеща авторка в съвременната дамска проза. Милиони читатели по света вече с нетърпение очакват всеки следващ нейн роман. Това обяснява, защо книгите й дебютират директно в Топ 5 на класациите за бестселъри.
Кренц е многостранна писателка. Тя е авторка и на исторически романси, които подписва като Аманда Куик (под този псевдоним е издавана и у нас). Пише и футуристични романи, които публикува под артистичното име Джейн Касъл. Но най-добрите й творби носят истинското й име - Джейн Ан Кренц. Те са предимно в жанра на романтичния съспенс, в който любовната интрига е умело съчетана с криминален сюжет. Кренц е майсторка на напрежението. Тя умее да прикове вниманието на читателя и да опъне нервите му така, както го правят най-добрите автори на трилъри като Патерсън и Балдачи.
Писателката е автор на над 40 бестселъра в класацията на „Ню Йорк Таймс“. Общият тираж на книгите й е надхвърля 27 милиона екземпляра. Тя е носител на наградата Джейн Остин Комеморътив Медъл на списание Романтик Таймс за приноса си в жанра на романтичната литература. Джейн Кренц вярва все повече в значението и приноса на този вид четиво в живота на жените по цял свят.
Завършила е Калифорнийския университет в Санта Круз с бакалавърска степен по история и е защитила магистърска степен по хуманитарните науки, специалност библиотекарство в Сан Хосе Стейт Юнивърсити.
Джейн Ан Кренц живее в Сиатъл, Вашингтон. Над 30 години е щастливо омъжена за любовта на живота си Франк Кренц.
За книгата:
Двадесет и осем годишната Аби притежава дарбата да отключва психична енергия, кодирана в антикварни книги. Талантът й я превръща в експерт в областта на древните ръкописи, където дискретността и безупречната репутация са от огромно значение.
Аби става свидетел на ужасяваща сцена в частната библиотека на богата възрастна колекционерка. Въоръжен млад мъж търси криптирана книга, която съдържа информация за силата на кристалите. Повтаряйки си мантрата „не показвай слабост“, Аби задейства таланта си и обезоръжава натрапника.
Само ден по-късно младата жена получава имейл със заплаха за разгласяване на инцидента, който застрашава кариерата й. Цената на мълчанието на изпращача е намирането на лабораторен дневник с резултати от експерименти с огнени кристали.
Аби се обръща за помощ към експерта по паранормални кристали Сам Копърсмит. Той произхожда от заможно семейство, натрупало състояние от проучвания на редкоземни елементи. От тях произлизат кристалите, които се използват при изработката на компютри и мобилни телефони. След трагичната смърт на годеницата му преди шест месеца, Сам се затваря в себе си.
Срещата с Аби връща желанието му за живот, но въпреки привличането помежду им, те не смеят да се доверят един на друг.
Двамата са принудени да се изправят срещу убиец с паранормални способности и изнудвач, готов на всичко, за да се сдобие с изчезналия лабораторен дневник.
***
- Spoiler:
- Тадеус Уебър твърдеше, че имате известен опит с подобни ситуации – каза Аби.
- С вманиачени колекционери, които опитват да изнудват по имейла невинни продавачи на антикварни книги? – Сам Копърсмит се облегна на бюрото си и скръсти ръце. – Не може да се каже, че имам подобен опит. Но изнудвачът си е изнудвач. Не би трябвало да е чак толкова трудно да се открие този, който ви безпокои.
- Радвам се, че сте така оптимистично настроен – каза Аби. Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола си и погледна притеснено часовника си за трети или четвърти път. – Аз лично смятам, че вероятно съм сбъркала с идването си тук. Изглежда, Тадеус Уебър не е разбрал правилно естеството на проблема ми.
- Уебър нямаше да ви изпрати тук, ако не смяташе, че се нуждаете точно от мен.
Сам не беше казал почти нищо по време на краткото пътуване от града до къщата. Но тя усещаше, че сетивата му са отворени, защото нейните собствени реагираха. Всъщност това усещане продължаваше. То беше нещо непознато. Аби се зачуди дали интуицията й не се опитва да й изпрати някакво предупреждение. Или може би недоспиването й се отразяваше. Каквото и да беше обяснението, тя беше сигурна, че Сам я оценява, премерва всяка нейна реакция, тества я по някакъв начин.
На пръв поглед сивото каменно имение не изглеждаше особено предразполагащо. Постройката беше същинско готическо чудовище. Извисяваше се, мрачно и тънещо в сенки, на една скала с изглед към залива и черните води на океана. Отвън прозорците на старата къща бяха обсидианови огледала.
Аби веднага заключи, че Сам и къщата са си лика-прилика: изглеждаха като излезли от някой минал век, в който се е смятало за нормално мистериозни луди учени да живеят в мрачни имения, пълни с антики и с мазета, в които се пазят ужасяващи тайни.
Неспокойството й се задълбочи, когато слезе от джипа на Сам и тръгна към входната врата. Видя как Сам направи нещо с пръстена си и вратата се отключи.
- Никога не съм виждала подобна система за сигурност – каза тя. – Това някаква вариация на системата с електронна карта ли е?
- Нещо такова. – Сам отвори вратата. – Мое собствено изобретение.
Очакваше нов пристъп на страх или поне несигурност, когато влезе в сенчестото антре. Но за нейна почуда, енергията, която изпълваше атмосферата там, предизвика само лек прилив на вълнение у нея. Знаеше, че Сам го е забелязал.
- Долу в лабораторията имам много горещи камъни и кристали – обясни той. – След известно време енергията се пропива в атмосферата и се запечатва в стените.
- Същото се случва и с книгите с паранормална енергия – кимна тя.
- Не всички хора могат да понесат това усещане. Някои са ми казвали, че ги побиват тръпки.
- Не се тревожете за моята реакция, господин Копърсмит. Свикнала съм да бъда в близост до паранормална енергия.
- Да, виждам това. – На устните му се изписа нещо като задоволство. – Наричайте ме Сам.
Тя не му беше предложила да си говорят на "ти". Това беше делова среща. Най-безопасното нещо беше да поддържат поне минимално ниво на официалност, поне докато тя не измислеше как да се оправя със Сам Копърсмит.
Той свали слънчевите си очила и Аби откри, че очите му са с невероятен изумруденозелен цвят.
Докато той затваряше вратата зад нея, тя успя да погледне още веднъж пръстена му. Беше изработен от някакъв тъмен лъщящ метал, в който беше вграден малък кристал. Камъкът беше с наситен огненочервен цвят.
Сам я поведе по един коридор и отвори врата, която водеше към каменни стъпала.
- Лабораторията е в мазето – обясни той. – Можем да говорим там.
Тя още не можеше да повярва, че го последва в мазето, където нямаше прозорци. Действаше като някаква наивна героиня от готически роман. Май беше общувала с ексцентрични колекционери прекалено дълго.
Подобното на пещера, сумрачното помещение под къщата не приличаше на никоя лаборатория, която тя беше виждала. Беше претъпкано с витрини и чекмеджета, пълни с кристали, камъни и парчета сурова руда. Ако не беше отблясъкът на енергията, Аби можеше да се заблуди, че се намира в някой първокласен природонаучен музей.
Но за разлика от експонатите в музеите, повечето камъни тук бяха пропити с енергия. Вибрациите в атмосферата се усещаха непогрешимо. Аби не беше експерт в областта на скалите с паранормални свойства, но като повечето силни таланти усещаше енергията, с която бяха пропити предметите, особено когато тази енергия беше в такова количество.
Освен изложените кристали и камъни, по работния плот имаше и множество сложни съвременни инструменти. Имаше и други, изработени от желязо, месинг или стъкло, които несъмнено бяха истински антики. Някои изглеждаха като създадени през седемнайсети или осемнайсети век, а имаше два-три предмета, които изглеждаха като дошли от лабораторията на някой ренесансов алхимик.
Слабото осветление в помещението допринасяше за усещането, че това е изключително странно място. За разлика от повечето съвременни лаборатории, тук нямаше флуоресцентни лампи на тавана. Осветлението идваше само от настолната лампа и слабото паранормално сияние на камъните. Аби остана с впечатлението, че Сам предпочита сенките.
Тя се прокашля дискретно.
- Не се засягайте, господин Копърсмит, но вие занимавате ли се с истински разследвания?
- Зависи какво имате предвид под истински.
- Имате ли лиценз за частен детектив?
- Не. Но върша много консултантска работа, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре.
- Каква точно консултантска работа?
- Технически консултации.
Ясно, помисли си тя. Тадеус я беше пратил за зелен хайвер. Не можеше да си губи времето с някакви луди учени в готически имения. Усмихна се хладно на Сам и се изправи.
- Опасявам се, че е станала грешка – каза тя. – На мен ми трябва частен детектив.
- Трябва ви някой като мен. Иначе Уебър нямаше да ви изпрати тук.
- Но вие сте технически консултант, за бога.
- Повярвайте ми, техническите консултации покриват доста широк обем дейности. След като вече сте тук, най-добре седнете и ми разкажете за заплахите и изнудването.
Тя не седна. Но и не грабна чантата и сакото си, за да се отправи към вратата. Като компромис отиде до една стъклена витрина, в която имаше нещо като син кварц. Тъй като сетивата й още бяха отворени, долови част от енергията, заключена в кристала. Запита се как изглежда лабораторията в очите на Сам. С неговата силна паранормална чувствителност към тези кристали и камъни мястото сигурно му се струваше осветено като от ярка слънчева светлина.
Тя взе решение. Сам беше прав. Тя не знаеше към кого другиго да се обърне. Трябваше да се довери на преценката на Тадеус Уебър. Той беше неин приятел и ментор от години.
- Ето каква е ситуацията – каза тя. – Аз работя на свободна практика на пазара за паранормални книги. Колекционерите на този пазар често са ексцентрични, особено тези, които притежават някакъв истински талант.
Сам я погледна развеселено.
- Да не би да казвате, че хората, които колекционират такива книги, често са напълно чалнати?
Аби се опита да го накара да замълчи с поглед.
- Това, което казвам, господин Копърсмит, е, че има колекционери, които са вманиачени до степен да са опасни. Други са просто луди. А има такива, които наистина вярват в окултното. Вещици, демони, магии, подобни глупости.
- Клиентите ви явно са много интересни.
- Поради очевидни причини се налага да бъда много внимателна. В началото на кариерата ми Тадеус ме посъветва да работя само с хора, които са ми препоръчани от други клиенти или познати. Не приемам поръчки от колекционери, които не познавам, освен ако не са ми изпратени от някой, на когото имам доверие. А дори и в такъв случай винаги моля Тадеус да ги проверява. Правя всичко възможно да не се набивам на очи. Но в средите на колекционерите нещата се разчуват. Резултатът е, че от време на време някой много настоятелен успява да се сдобие с имейла ми.
- Така ли се свързват клиентите ви с вас?
- Да. Използвам фалшиво име с този имейл, разбира се.
- Какво име?
- Клиентите ми ме знаят като Нютън. Не им е известно нищо друго за мен. Когато получа имейл от човек, който не ми е препоръчан от друг клиент, просто не му отговарям. Обикновено с това всичко свършва. Когато не получат отговор от мен, хората заключават, че или съм някакъв мит, или че съм измамничка. Но вчера сутринта получих първия имейл със заплаха за изнудване. Вторият дойде снощи. И двата бяха изпратени на адреса на Нютън.
- Колко е трудно да се сдобиеш с него?
- Вероятно не е трудно, ако човек виси в чатове за колекционери. Но не това ме тревожи. Притесних се, защото изнудвачът знае твърде много за мен. Обърнах се към Тадеус с молба за съвет и получих в отговор имейл от едно изречение. Той ми беше написал да се свържа с вас и ми даде вашия имейл.
- Дайте да видя двата имейла от изнудвача.
- Разпечатала съм ги. – Тя се обърна и се върна при стола си. Наведе се, бръкна в чантата си, извади една голям жълт плик и го подаде на Сам.
Той отвори плика и извади двата разпечатани листа. Прочете първия, без да коментира. После прочете втория на глас:
- Освен че знам какво си направила в библиотеката на В., знам и за миналото ти и защо си учила в „Самърлайт Академи”. - Сам вдигна поглед от листа. - Предполагам, че В. е Хана Вон и че става дума за инцидента с нахлуването на нападател в дома й преди няколко дни.
Аби се втренчи напрегнато в лицето му.
- Знаете за него?
- Тадеус Уебър изпрати имейл и на мен.
Въпреки всичко Аби не успя да сдържи усмивката си.
- За да гарантира за мен? Сигурно и вие не работите с непознати.
Сам също се подсмихна леко.
- Когато мога.
- В такъв случай явно сте проучили инцидента в дома на госпожа Вон.
- Според това, което открих в интернет, някакъв психически неуравновесен мъж нахлул с оръжие в дома на Вон. Твърдял, че чува гласове, и вероятно бил дрогиран, което пък причинило припадъка му по време на инцидента. Мъжът би арестуван и сега е под ключ в психиатрична болница, където трябва да определят дали състоянието му позволява да бъде съден. Собственичката на дома госпожа Вон и икономката й, която припаднала по някое време, дали показания. Една неназована жена, присъствала по време на инцидента, също дала показания. Това трябва да сте били вие.
Аби си пое дълбоко дъх и издиша бавно.
- Явно знаете всички факти, господин Копърсмит.
- Също като вас и аз не поемам всяка работа, която ми попадне. И не знам всички факти, но възнамерявам да ги открия. – Той върна разпечатките в плика. – Имате ли някаква представа какво иска изнудвачът от вас?
- Още не.
- В такъв случай ми кажете с какво срещу вас разполага.
Аби закрачи напред-назад сред лабиринта от витрини, докато събираше мислите си. Напомни си, че очакваше това да се случи. Беше крайно невероятно да успее да наеме Сам, без да му даде цялата информация, от която той се нуждаеше, за да открие изнудвача.
- Всичко в полицейския доклад за нападението в дома на Вон е вярно – започна тя.
- Значи много бих искал да науча какво не е в доклада.
- Така. – Аби си пое дълбоко дъх. – Това, което не го пише в онзи доклад, е, че аз съм тази, която причини припадъка на нападателя.
Сам кимна веднъж, сякаш тя беше потвърдила заключение, до което той вече е бил стигнал.
- Така си и мислех.
- Какво? – Попита го слисана тя.
- Удобният припадък на нападателя посред нападението ми се стори малко съмнителен – каза меко той. – По някакъв начин сте използвали таланта си, за да неутрализирате нападателя, нали?
- Да – потвърди тя тихо.
- Още с влизането си в библиотеката сте знаели, че можете да го направите.
- Знаех, че ако мога да го подмамя да докосне една от криптираните книги, докато още я държа, имам шанс да насоча част от енергията към аурата му и временно да я дестабилизирам, да.
Сам я гледаше заинтригуван.
- И редовно ли правите подобни неща?
Тя го изгледа навъсено, възмутена, а може би и изплашена, макар да не би си го признала Не показвай слабост.
- Разбира се, че не – каза тя. Сключи пръсти зад гърба си и отново закрачи. – Но поради очевидни причини не желая в средите на колекционерите да плъзнат слухове за способността ми да насочвам енергия по този начин.
- Смятате, че това ще навреди на бизнеса ви?
Аби се обърна с лице към него.
- Подобни клюки ще ме съсипят.
- Как?
- Вижте, господин Копърсмит. Аз работя и на официалния, и на черния пазар за антикварни книги. Обикновените ми клиенти са предимно частни колекционери, които се интересуват от историята и проучванията на паранормалното.
- Това са клиентите без паранормални способности?
- Да. Но честно казано дребен и работещ на свободна практика дилър като мен ще умре от глад, ако се занимава само с тази клиентела. Този пазар е малка ниша. Парите идват от книгите с паранормална енергия, които се продават предимно на черния пазар. Сделките на този пазар трябва да се сключват изключително дискретно. Много от най-сериозните колекционери предпочитат да останат анонимни. Ако ме поканят в домовете си, за да оценя колекциите им, както направи госпожа Вон, очакват от мен пълна дискретност. Най-общо казано, парите на черния пазар са добри, но клиентите са доста трудни.
- В какъв смисъл трудни?
- Спектърът от трудни клиенти започва от ексцентрични и продължава през потайни, отшелници, параноици и стига до откровени откачалки. Аз се старая да оставям клиентите от последната категория на конкурентите си. Пазарът на книги с паранормална енергия е много дълбок в единия си край. Предпочитам да се придържам към плитчините.
- Звучи ми като разумен бизнес план.
- В моята част на пазара има по-малко пари, но определено е и по-безопасно. Но това, което се опитвам да ви обясня, е, че в моя бизнес репутацията е всичко. Освен че съм много добра в това, което правя, най-важното ми предимство е, че съм сто процента надеждна и не ме възприемат като потенциален крадец на книги. За съжаление в този бизнес има хора, работещи на свободна практика, които приемат комисиона срещу това да придобият определена книга с всички възможни средства.
- И ако се разчуе, че сте влезли в нечия частна библиотека, пратили сте собственика й в безсъзнание и сте си тръгнали с някоя книга, част от потенциалните ви клиенти няма да горят от желание да ви наемат, нали така?
- Вие как мислите?
- Мисля, че сте права. Силата винаги е интересна, но хората реагират по един от два възможни начина. Или се чувстват привлечени и дори вманиачени по нея, или стават супер нервни.
- Точно така. Радвам се, че разбрахте какъв е проблемът ми. Когато общувам с клиентите си на черния пазар, стъпвам по много тънък лед. Също като тях, и аз се опитвам да остана незабелязана, и то не само защото държа на репутацията си. Не искам да се превърна в обект на нечий изследователски експеримент или - още по-зле - да привлека онези откачени, които се опитват да създадат култ или секта.
За момент яркозелените очи на Сам се присвиха изненадано.
- Имали ли сте проблеми от такова естество през годините?
- Когато бях ученичка, привлякох вниманието на едни хора, които искаха да ме изучават. Не беше приятно преживяване. И въпреки че подхождам към всеки клиент много внимателно, от време на време някой се вманиачава по мен заради таланта ми. За щастие никой не е опитвал да ми заповядва, но приятелката ми Гуен имаше подобен проблем преди известно време. Преживяването беше доста плашещо.
- Тоест клиентите, които искат да експлоатират таланта ви или са склонни да се вманиачат по него, могат да се превърнат в потенциални преследвачи.
- Да – кимна Аби. – Предполагам, че вие в семейство Копърсмит никога не сте се натъквали на подобни проблеми.
- Така е, не сме.
Тя въздъхна тихо.
- Сигурно е хубаво да си част от семейство, което те предпазва от подобни неща.
- Да продължим нататък. Изнудвачът споменава нещо за пазене на стари тайни, а не само за новите. Какво има предвид?
- Честно казано, точно това ме накара да се свържа с Тадеус. – Тя се прокашля. – Когато бях на тринайсет-четиринайсет години и тъкмо осмислях и овладявах таланта си, моето семейство заключи, че страдам от тежко психическо заболяване.
- Мога да си представя как е възможно това да се случи в семейство, което не признава съществуването на паранормалното.
- В моя случай имаше няколко злощастни инцидента, които потвърдиха най-лошите им страхове.
- Инциденти?
- Да. В резултат на тези инциденти ме изпратиха в училище за проблемни младежи. Другият вариант беше да ме изпратят в затвор за малолетни. Баща ми се погрижи досието ми да бъде засекретено, но очевидно негодникът, който ми е изпратил тези имейли, знае поне част от историята ми.
- Какви точно са били инцидентите?
- Всъщност нищо сериозно. – Тя отпусна ръцете си и махна неопределено с едната. – Случайно предизвиках два пожара, единият от които унищожи частично книжарница.
- Сериозно ли?
- Но собственикът на книжарницата беше само леко ранен, кълна се – добави тя бързо. – Имаше и един случай, когато причиних някои щети на семейната ни къща. Много дребни щети, наистина. Всъщност най-големите щети бяха от водата, с която пожарникарите потушиха малкия пожар. Също и от следите от пушека.
Сам я наблюдаваше очарован.
- Можете да правите това? Да предизвиквате огън с таланта си?
Тя вирна брадичка.
- Казах ви, че пожарите бяха инциденти.
- Аха. Някакви други инциденти, за които е добре да знам?
- Нищо съществено. Вижте, този разговор не отива в добра насока. Да се върнем към основната тема. Проблемът е, че имам сложно и объркано минало и човекът, който се опитва да ме изнудва, знае за него. Заплашва ме да разпространи клюки за мен. Това би било достатъчно зле, дори и клюките да си останеха в средите на колекционерите, но се страхувам, че ще стигнат до медиите.
- Защо медиите биха се интересували от вашето бурно детство?
Тя разпери ръце.
- Баща ми е д-р Брандън С. Радуел.
- Психолог, специалист по семейна психология. Написал книга за брака. И когото постоянно канят в телевизионни токшоута. Знам. Това го научих, когато ви проверявах в интернет.
- Очевидно не сте гледали тези токшоута.
- Признавам си, не съм.
- Баща ми е един от най-известните телевизионни експерти по въпросите на семейството, децата и брака. Новата му книга „Семейства по избор” излиза тази седмица. В момента баща ми води преговори с един телевизионен продуцент за риалити шоу. Нещо подобно на онези, в които треньори на кучета ходят в домовете на хора, които имат проблеми с кучетата си, и им помагат да се справят.
- Добре, добих представа. Ако се разчуе, че изтъкнатият експерт по семейна психология има дъщеря с проблемно минало, която твърди, че притежава паранормални способности, това би провалило продажбите на книгата и сделката за телевизионното шоу.
- И за всичко ще бъда виновна аз. На всичко отгоре цялото семейство ще бъде унизено. Аз съм лудата дъщеря, която те предпочитат да държат заключена на тавана. Но в наши дни това не е прието, така че всички, включително и аз, се преструват, че съм нормална. В очите на медиите семейство Радуел е просто едно голямо и щастливо семейство. По-точно ние сме перфектен пример за съвременно сплотено семейство.
- Говориш, сякаш цитираш някого.
Тя сбърчи нос.
- Да. Баща си.
- Баща ти и останалите от семейството всъщност не осъзнават, че ти имаш истински талант?
- Не, разбира се, че не. Как може да се докаже паранормален талант като моя пред човек, който не е чувствителен към този тип енергия?
Очите на Сам блеснаха развеселено.
- Подпалването на пожари не беше ли достатъчно доказателство?
- Не е смешно. Семейството ми заключи, че не само страдам от халюцинации, но и от сериозно умопомрачение. Затова ме пратиха в „Самърлайт Академи”, където се научих да се преструвам на нормална. Те смятат, че интензивната терапия и сеансите с психолози са ми помогнали. Предпочитам да ги оставя да вярват на това. Така е по-добре за всички ни.
- Според тях с какво си изкарваш прехраната?
- Мислят, че имам малка електронна книжарница. Аз съм официалният неудачник на семейството, но това е по-добре, отколкото да си мислят, че съм луда. - Аби отново погледна часовника си. – Нямам повече време за губене, господин Копърсмит. Ще се заемете ли с моя случай?
- Нека да обобщя с какво разполагаме – каза Сам. – Имали сте трудно детство, предизвикали сте няколко пожара, прекарали сте известно време в специално училище за проблемни тийнейджъри и понастоящем водите двойствен живот, в който има тайна страна, свързана с черния пазар на книги с паранормална енергия. Изпратили сте в несвяст поне един човек с таланта си и се обзалагам, че е имало и други такива случаи.
Тя видимо се притесни.
- Защо мислите така?
Сам се усмихна иронично.
- Защото признахте, че сте знаели, че можете да неутрализирате нападателя, преди да го направите. Това предполага предишен опит в това отношение.
Тя преглътна трудно.
- Добре, имаше още два-три подобни инцидента, но мога да ги обясня всичките, наистина. Единият е свързан със собственика на книжарницата, която подпалих неволно. Имаше и един гаден професор в колежа, който искаше да прави експерименти с мен и опита да ме изнасили, когато му отказах. Преди две години един клиент се вманиачи по мен, но…
Сам вдигна длан, за да я спре.
- Няма нужда да обяснявате, Аби Радуел. Вие сте точно моят тип клиент. Поемам случая.
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Нед 19 Авг 2012 - 12:54 | |
|  ШАНХАЙСКА АФЕРА
от Ридли Пиърсън
Очаквайте на 03.08.2012 г.!
обем: 448 стр.
цена: 14,95 лв.
ISBN 978-954-26-1130-1
За автора:
Ридли Пиърсън е автор на над 20 романа, голяма част от които са бестселъри в топлистата на "Ню Йорк Таймс". Преведени са на над 20 езика. Романите му са много разнообразни – полицейски, шпионски и криминални трилъри. По някои от тях са направени филми. Ей Би Си екранизира “Дневникът на Елън Римбоуер” . Пиърсън е носител и на наградата "Реймънд Чандлър".
За книгата:
Лу Хао, счетоводител на огромна американска строителна компания, развиваща дейност в Китай, става неволен свидетел на убийство, в което е замесен високопоставен правителствен служител. Няколко дни по-късно Хао е отвлечен. Назначеният му от фирмата личен бодигард – американски гражданин, също изчезва безследно.
Работодателите на Хао се нуждаят отчаяно както от него, така и от счетоводните му документи. Чрез него те са раздавали подкупи на политици и управници. Джон Нокс и Грейс Чу са наети да спасят заложниците и да проследят парите, изтекли нелегално от компанията. Дори с подкрепата на американския консул, разследването напредва мъчително бавно, а до екзекуцията остават броени дни. Нокс и Грейс се оказват изправени пред интереси и сили, които далеч надхвърлят очакванията им.
Шанхай крие ревностно тайните си, а всеки, дръзнал да се намеси в делата на големите играчи, рискува живота си. Джон Нокс и партньорката му ще трябва да използват цялата си находчивост, за да завършат мисията. В самия й край обаче се оказва, че паяжината от лъжи далеч не е разплетена.
 СВЕТЪТ ОКОЛО НАС
Говореща книжка
Очаквайте на 03.08.2012 г.!
обем: 18 стр.
цена: 19,99 лв.
ISBN 978-954-26-1077-9
За книгата:
Тази пъстра книжка ще разкаже на децата за заобикалящия ни свят. Ще узнаят кои животни и птици обитават гъстите гори, непроходимите джунгли, високите планини, моретата и океаните и най-студените места на Земята – полюсите.
А когато натиснат музикалните бутони, ще чуят звуци от природата, животните и превозните средства!
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Нед 19 Авг 2012 - 12:59 | |
|  КОЛЕКЦИЯТА
от Пол Клийв
Новият Стивън Кинг!
Ен Де Ер, Германия
Очаквайте на 10.08.2012 г. !
обем: 400 стр.
цена: 14,95 лв.
ISBN 978-954-26-1132-5
ПОЛ КЛИЙВ – ОТ ОСТРОВА НА ПТИЦАТА КИВИ КЪМ СВЕТОВНАТА СЦЕНА
Пол Клийв живее в Крайстчърч, Нова Зеландия – града, който е и сцена на действие на всичките му романи. От ранна възраст Клийв мечтае да стане писател. Творческите му опити в гимназиалните му години притесняват учителите му и забележките към него са, че за подобен тип истории има друго време и място, но то определено не е училището.
На 19 години Пол започва работа по първия си роман, който никога не вижда бял свят. Завършва първия си публикуван дебютен роман – „Чистачът“ – на 25 години, но ръкописът се превръща в книга едва шест години по-късно. Преди да постигне успех с романите си, Клийв работи в заложна къща. Двайсет и пет годишен, прекъсва работа, за да се посвети на писането. Останал без сигурен приход, той е изправен пред дилема: да започне нова работа или да продаде къщата си. Избира втория вариант и продължава да пише.
„Чистачът“ печели редица международни награди. Следват още успешни романи, а името на Пол Клийв се появява на върха на класациите за книги в Германия, надминат по продажби само от „Хари Потър“. Критиката посреща романите на Клийв много радушно. Най-висока оценка за таланта му вероятно е прозвището, дадено му от немската радио- и телевизионна мрежа NDR, която го нарича „новия Стивън Кинг“.
Европейска студия е откупила правата за филмирането на негов роман, но името на режисьора още не е оповестено, макар да се знае, че ще бъде французин. През 2012 г. Пол Клийв гостува в Европа, където книгите му се радват на успех още преди да бъдат издадени в САЩ. Авторът взе участие в Лондонския панаир на книгата и бе специален гост на панаира на книгата в Лайпциг – като част от подготовката за представянето на Нова Зеландия като почетен гост на Франкфуртския панаир през есента на 2012 г. Клийв е носител на наградата на Нова Зеландия за криминална литература „Нгайо Марш“, с която най-сетне идва и заслуженият му успех в родината. През това лято Пол печели и награда за най-добър криминален роман на френския фестивал на книгата в Сен Мор, където участва заедно с автори от световен калибър като Стивън Уотсън („Преди да заспя“).
Романите на Пол Клийв са преведени в 19 страни, сред които САЩ, Германия, Франция, Полша, Япония, Чехия, Турция, Русия, Китай, Австралия, Испания, Бразилия, Великобритания и Корея.
ЗА „КОЛЕКЦИЯТА“
В Крайстчърч изчезват хора. Купър Райли, професор по психология и криминология, един ден не стига до работното си място. Ема Грийн, студентка на Райли, не се прибира у дома. Тиодор Тейт, бивш полицай, е въвлечен в разследването на случаите. Това, което полицията и Тейт не знаят, е, че Ейдриън Лоунър – бивш пациент от клиника за душевноболни, е започнал колекция от сувенири и най-новите му експонати са хора. А най-ценният сред тях е истински сериен убиец.
Уликите, на които попада бившият полицай, го насочват към „Гроувър Хилс“ – изоставена психиатрия в покрайнините на града. Всяка следваща крачка в разследването повдига пред Тейт завесата на времето и му разкрива зловещото минало на клиниката. Преди години там са се случвали страшни неща. Неща, за които бившите пациенти не искат да говорят. За да спаси Ема и да разбере истината за миналото на професор Райли, Тейт ще трябва да се изложи на опасност и да надникне в бездната на ума на психопата.
ОТЗИВИ
Книгите на Клийв не трябва да се четат, ако наблизо няма друго човешко същество.
Нелсън Мейл
Стилът на Клийв е безкомпромисен, непредвидим и пленяващ.
Доминиън Поуст
Новият Стивън Кинг!
Ен Де Ер, Германия
Талантът на Клийв се състои в начина, по който той си играе със светлите и тъмните страни на героите си.
Хералд
ИНТЕРВЮ
Първоначално сте искали да пишете хорър, бихте могли да пишете и фентъзи или научна фантастика. Защо точно трилъри?
Четях много хорър и винаги съм обичал жанра. Книгата, която ме накара да започна да пиша трилърови романи, беше „Ловец на умове“ на Джон Дъглас – бивш профайлър на ФБР, сформирал Отдела за поведенчески анализ на Бюрото. Тази книга ми показа, че престъпленията са истинският ужас. Прочетох „Ловец на умове“ и скоро след това написах дебютния си трилър.
Що се отнася до другите жанрове – мисля, че от мен би излязъл ужасен писател на фентъзи или научна фантастика.
Кой е любимият ви герой от криминален роман?
Трудно ми е да избера. Вероятно отчасти Хари Бош, може би Джак Рийчър. В крайна сметка мисля, че любимец ми е Чарли Паркър от романите на Джон Конъли. Дори ако романът описва как Чарли Паркър пържи картофки в „Макдоналдс“, пак бих го чел.
Какво друго сте писали преди дебютния си роман? Имате ли недовършени или непубликувани ръкописи, романи или разкази?
Писал съм доста неща – около десетина романа, почти всички бяха хорър истории. Колкото до разказите – не мисля, че мога да напиша хубав кратък разказ дори ако животът ми зависеше от това.
С какво обичате да се занимавате в свободното си време?
Харесвам голфа. Обичам да отида на игрището и да се опитам да премина през всички дупки, без да запокитя стиковете си в някое дърво или да ги строша надве. Мисля си, че ако изхабя целия си запас нецензурни думи на зеления терен, те няма да могат да се промъкнат на страниците на книгите ми. Обичам също и фризбито. Това е занимание, което сближава хората.
Какво бихте препоръчали на посетителите на родния ви град – Крайстчърч, Нова Зеландия? Имате ли специални съвети, които не са включени в туристическите брошури?
Мисля, че бих им препоръчал да не обикалят из града нощем, освен ако не искат да бъдат ограбени. Всъщност това трябва да се напише и в брошурите, защото се случва ежедневно.
Ако животът ви беше филм, кой актьор бихте избрали за главната роля?
Бен Стилър се справи добре с ролята на кръгъл идиот в „Тропическа буря“, затова си мисля, че ще избера него.
Каква бе първоначалната ви реакция, когато разбрахте, че ваш роман е одобрен от издател? Как отпразнувахте повода?
Първата ми реакция беше чувство на обреченост. Помислих си, че сигурно в същия ден ще ме блъсне камион, като компенсация за добрите новини. Празнувах с приятели цяла година по-късно, чак след като книгата излезе, защото се страхувах, че нещо ще се обърка в последния момент.
Разкажете интересно или необичайно преживяване на премиера на книга или литературен фестивал.
Случката е по-скоро неудобна ситуация. Участвах във фестивал с други автори, но организаторът беше сериозно болен и не можа да ми обясни как точно ще се проведе събитието. Оказа се, че всеки от нас трябва да говори петнайсетина минути пред публика за творческия процес на писателя. Не бях се подготвил за това и се наложи да импровизирам на момента. Сигурно говорих около минута и половина и бях ужасно притеснен. Ако сега попадна в същата ситуация, няма да се затрудня, защото с времето свикнах да говоря за това.
ОТКЪС ОТ КНИГАТА
* * *
Мъжът облиза устните си, бяха толкова пресъхнали, че едва преглъщаше. Захвърли найлоновата опаковка и застана пред първия от двата си шкафа за книги. Щеше да постави буркана на най-горната лавица, в празното място, което беше направил в деня, когато спечели търга. Светът на колекционерите, на силно пристрастените, които колекционираха творбите на серийни убийци – или използваните от тях оръжия, или написаните от тях думи, или носените от тях дрехи, или листите със собственоръчно изписаните им признания, или белезниците от ареста им, – не беше по-различен от колекционирането на пощенски марки или фигурки. Осемдесет процента от собствената му колекция се състоеше от книги. Останалото бяха дрехи и ножове. Притежаваше и няколко поверителни полицейски доклада, които не би трябвало да притежава. До този момент най-ценната вещ в колекцията му бе калъфка за възглавница, използвана от пиколо в австралийски хотел, за да покрие лицата на три свои жертви.
Той завъртя буркана в ръцете си и разгледа внимателно палеца, осъзнавайки колко бе зловещ и колко зловещ бе фактът, че го е купил. Спечели го на таен търг в интернет, а поканата получи от свои познати, които бе консултирал в предишни търгове. Той все още не беше съвсем сигурен защо изобщо го пожела. Не го искаше, поне в началото. Видя го и си помисли, че е лудост да притежаваш част от човешко тяло, но колкото повече мислеше за това, толкова повече го искаше. Сигурно бе откачил. Какво си бе въобразил? Че може да го сложи на видно място и да го показва на гостите си следващия път, когато организира вечерно парти?
Лавиците в кабинета му бяха пълни с други експонати, спечелени на търг през годините – както от убийци, така и от жертви. Някои можеха да спорят дали колекционирането на тези вещи създава пазар за смърт. Неговият интерес бе чисто образователен. Щом щеше да обучава другите за методите и инстинктите на убиеца, значи трябваше да бъде заобиколен от подобни предмети. Това не беше хоби, а професия. А палецът... Самият той не бе сигурен. Глезотия беше неподходяща дума. Любопитство пасваше по-добре. Но всичко всъщност беше много по-просто – в един момент той просто пожела да го има.
Пристигането на пратката бе напът да обърка графика му за деня. Неговите студенти по криминална психология съвсем скоро щяха да зяпат към дъската в зала без преподавател. Палецът го забави достатъчно, така че щеше да се наложи да пропусне закуската и да поеме направо сред уличните задръствания. Купър глътна две таблетки комбинирани витамини, влезе в гаража и седна зад волана. После потегли на заден ход по алеята.
Слънцето упорито се катереше в небето, скъсяваше сенките на дърветата и караше нишките на паяжините да блещукат под жарките му лъчи. Радиото беше включено и той се заслуша в дискусията, която се водеше в студиото по най-горещата тема напоследък – дали Нова Зеландия трябва да върне смъртното наказание или не. Всичко започна от една лекомислена реплика, неуместна шега от страна на министър-председателя в отговор на въпроса какво смятат да предприемат, за да овладеят високото ниво на престъпност в страната, което беше препълнило затворите. Ала нещата ескалираха и хората масово започнаха да подкрепят изявлението му и да питат защо правителството не го постави на сериозно обсъждане. В крайна сметка, ако смъртта бе достатъчно добра за жертвите, защо да не бъде дадено същото благоволение и на техните убийци?
Купър не беше наясно коя страна подкрепя в този спор. Не бе сигурен дали държавата трябва да прилага наказания, присъщи за страни от Третия свят.
Дръпна ръчната спирачка и излезе от колата, за да затвори вратата на гаража, тъй като проклетото дистанционно се повреди преди два месеца и в сервиза все още чакаха да получат резервните части. Усети нажежения паваж през подметките на обувките си. Започна да се поти още след първите няколко крачки. Вятърът бе лек, но оставяше усещането, че е достатъчно горещ да подпали всичко по пътя си.
Надуши мириса на марихуана. Идваше от проклетия сърфист, който живееше отсреща и обичаше да прекарва утрините и вечерите си – както и часовете между тях – в облаците, благодарение на печалбата си от лотарията.
Купър усети как ризата полепна по тялото му. Толкова бе завеян заради горещината и придобития палец, че дори не усети как отново беше взел куфарчето от колата и го носеше със себе си.
— Странно – промърмори той, а когато се върна до автомобила си, стана още по-странно. Там стоеше мъж, когото виждаше за пръв път през живота си.
— Извинете – каза непознатият, и макар да беше на повече от трийсет години, в него имаше нещо, което накара Купър да го вземе за момче. Може би беше небрежният му перчем, а може би панталоните му от рипсено кадифе, излезли от мода преди двайсет години. – Ще ми отделите ли няколко минути?
— Разбира се – отвърна Купър, – но закъснявам...
И точно когато погледна часовника си, гръдният му кош се сви в мощен спазъм. Той рязко вдигна куфарчето пред себе си и то се отвори. Съдържанието му се пръсна по алеята, а миг по-късно той се свлече на паважа, изгубил всякакъв контрол над мускулите си. Болката обхвана стомаха, краката и слабините му, но най-силна бе в гърдите. Мъжът свали пистолета, коленичи до него и отметна перчема от челото си.
— Всичко ще е наред – каза непознатият, или поне така дочу Купър, но не бе съвсем сигурен, защото в същото време усети силна химическа миризма и нещо притисна лицето му.
Нямаше сили да го отблъсне.
Тогава нахлу тъмнината и го отнесе далеч от колекцията му. | |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Нед 19 Авг 2012 - 13:01 | |
|  СЪДБА
Любов, амбиции, холивудски блясък.... или съдба
от Луиз Бегшоу
Луиз Бегшоу е британският отговор на Джаки Колинс.
По-млада и по-забавна…
Мирър
обем: 368 стр.
цена: 13,95 лв.
ISBN 978-954-26-1134-9
Очаквайте на 17.08.2012 г.!
За автора:
„Неустоима!”
Космополитън
Една жена може да постигне всичко, стига само да го поиска.
Луиз Бегшоу
Луиз Бегшоу е една от най-известните английски писателки.
Тя е възпитаничка на Оксфорд, член е на Британската консервативна партия и депутат в палатата на общините. Бегшоу е собственичка на недвижими имоти за милиони в Ню Йорк и организатор на редица благотворителни кампании. Едновременно с това тя е грижовна съпруга и майка на три малки деца.
Луиз Бегшоу несъмнено е блестящ пример за това, че амбициозната жена може наистина да постигне всичко.
Тя е едва четиринайсетгодишна, когато пише за в. Ди Таблет, а през 1989 г. получава наградата Млад поет на годината. Луиз Бегшоу е бивш президент на рок обществото в Оксфордския университет. На двадесет и седмия си рожден ден започва работа в Сони Мюзик Ентъртеймънт Интeрнашънъл, където работи с рокендрол групи.
Авторка е на бестселърови романа, които са преведени в над 10 страни. Адаптирала е книгите си за водещи холивудски филмови студиа. Сред написаните от Бегшоу бестселъри са “Дяволът в теб”, „Нежна завист”, „Родена в понеделник”, „Работещи момичета”, „Когато тя беше лоша”, „Филмът”, „Родена във вторник”, „Непокорни момичета”, „Жена от класа”, „Искри”, „Блясък“, „Наследнички“, “Страст“, „Желание“ и др. „Романите й са наситени с действие, героините й са разкошни, а начинът й на писане – достатъчно въздействащ и закачлив, за да издържи на изпитанията на тези ослепителни преуспяващи героини… Допада ми!” – Дейли Мирър.
В родната й Англия името й се нарежда сред тези на най-продаваните и известни писателки. Според авторитетното издание „Мирър” Луиз Бегшоу е британският отговор на Джаки Колинс. По-млада и по-забавна…..
Въпреки милионите продадени от романите й екземпляри, Луиз скромно коментира: „Много добре знам за какво мечтаят жените и с книгите си просто им помагам да избягат от действителността, пренасяйки се в света на фантазиите си.”
Красива, интелигентна и успяла, Луиз Бегшоу печели с писателския си талант милиони верни читатели, тръпнещи да потънат в бляскавия свят на неограничените възможности, задкулисните интриги и романтичната любов. Сега тя предлага на своите почитателки поредния вълнуващ роман - “СЪДБА“.
„Внимание! Романите на Бегшоу водят до пристрастяване.” Къмпани
За книгата:
Шестнадесетгодишната Кейт Фокс загубва майка си при нелеп пътен инцидент и остава сама. Съкрушено от смъртта на най-близкия си човек, момичето се зарича да успее в живота. Кейт е твърдо решена да сбъдне мечтата на майка си: да си намери богат съпруг, който да й осигури спокоен живот и комфорт.
Години по-късно, на бляскаво парти в Манхатън, красивата Кейт привлича вниманието на медийния магнат Маркъс Броудър. Не след дълго той й предлага брак. На пръв поглед Маркъс е олицетворение на мечтите й: властен, красив, изтънчен и безумно богат. Тайна сватбена церемония в луксозен хотел поставя началото на охолния им съвместен живот.
Но ежедневното пазаруване на скъпи дрехи и бижута, храненето в изискани ресторанти и посещението на салони за красота скоро отегчават Кейт до смърт. Младата жена осъзнава, че копнее за истинска любов и кариера, които да осмислят дните й.
Кейт се осмелява да поиска развод и предизвиква гнева на унизения Маркъс, който заплашва да я унищожи. Тя започва нов живот, но първо трябва да се пребори с миналото си. И да повярва в съдбата, която й е отредила необикновена роля.
Откъс:
* * *
Първа глава
- Много съжалявам – каза отново сестрата. – Нищо не можахме да направим. Вече беше мъртва, когато я докараха.
Кейт погледна майка си. Едва успя да я познае заради тръбичките, които я покриваха, и кръвта по главата и лицето.
- Съжалявам, госпожице. – Този път беше гласът на доктора индиец. – Ако извършите сега официалната идентификация, можем да ви спестим ходенето в моргата по-късно.
Кейт преглътна.
- Това е тя, това е мама.
Гласът й бе едва доловим шепот. Тя стоеше там в училищната си униформа със зачервени от плач очи. Автомобилна катастрофа, така й обясниха. Колата с пътниците, пияни след мач на Янките, летяла надолу по Гранд Конкурс авеню в Бронкс. И прегазила майка й, докато пресичала улицата. Твърдяха, че е починала на място. Но дали наистина беше така, Кейт никога нямаше да узнае. Защото майка й бе издъхнала сама.
Завладя я внезапна мощна вълна на ярост, примесена със скръб. Беше бясна на егоистичните пънкари, подкарали таратайката си. Щяха ли да бъдат осъдени? Щяха ли да гният в затвора до края на мизерния си живот? Щеше да се погрижи за това, щеше да свидетелства в съда…
О, по дяволите; сякаш имаше някакво значение. Тя погледна отново към трупа на майка си. Това нямаше да я съживи.
Кейт извърна поглед. Сега у нея се надигна по-дълбок гняв. Майната им на пънкарите. Яростта й бе насочена към мъжа, когото не бе виждала от години.
Към баща й.
Тъпак. Мошеник. Предател.
Татко й – ако изобщо можеше да мисли за него по този начин – ги бе изоставил, когато Кейт бе четиригодишна. Тя имаше някакви смътни спомени. За големи, силни гърди. За повдигащи я нагоре ръце, които я отнасяха до легълцето, онова - със специалния розов пухен юрган на малки бели гъски.
Помнеше как бе плакала, когато той си тръгна. И не се върна повече.
През първите две-три години той изпращаше подаръци за рождения й ден, по нещичко за Коледа. Няколко набързо надраскани писма до майка й, в които обясняваше, че обмисля нещата, че иска да разбере себе си. Щеше да се върне, когато си изясни ситуацията. Кейт имаше бегъл спомен как го чака, надява се. Може би щеше да се върне за Четвърти юли. Или за Деня на благодарността – просто щеше да се появи на вратата и да я сграбчи в мечешка прегръдка.
Но той не се появи. Подаръците се превърнаха в картички, а накрая и те спряха.
Повече нямаше вест от него.
И нямаше пари.
Майка й правеше всичко възможно. Държеше Кейт изкъсо. Работеше наистина здраво, за да им осигури нормален дом. Апартаментът беше малък, но бе чист и уютен и майка й плащаше наема съвсем навреме всеки месец. Баща й беше строителен предприемач с хубава работа, така че имаха някои спестявания и здравна застраховка. Кейт дори посещаваше едно малко частно църковно основно училище, където имаше такса и учеха най-различни деца.
Когато навърши шест години обаче, спестяванията им свършиха. След като си тръгна, баща й явно бе продължил да работи на старото място, така че застраховката вървеше, но един ден пристигна писмо, от което ставаше ясно, че е напуснал и че вече не са здравно осигурени. Майка й седна срещу нея на кухненската маса и по време на вечерята им от макарони и наденички с доматен сос й съобщи с пресилено ведър глас, че сега мама ще трябва да работи и че когато Кейт се върне от училище, ще трябва да се държи като голямо момиче и да си влезе сама у дома. Ключът щеше да бъде оставен у съседката. Кейт трябваше да си пише домашните в отсъствието на майка си. По този начин щяха да могат да си плащат наема и да запазят дома си…
Докато Кейт се взираше в неподвижната фигура върху леглото, собствените й думи проехтяха от миналото: „Ще се справя, мамо”. И двете усилено се опитваха да звучат весело. „Ще бъде страхотно. Ще върша всичките си домашни задължения, обещавам…”
А после всичко стана неясно: годините на безпокойство, винаги съпътствани от болката в стомаха й, притесненията. Щеше ли новата работа на мама да им даде сигурност? Времената бяха лоши в Бронкс, имаше твърде голяма безработица. През няколко месеца майка й се връщаше разплакана с обезщетението от поредния си прекъснат трудов договор. Тя опитваше всичко – опаковаше стоки в хранителния магазин, работи известно време в аптека, за кратко беше сервитьорка. Но си оставаше самотна майка, домакиня, изоставена; не притежаваше никакви умения. Работата й винаги беше долнокачествена, нископлатена. Работеше на две места – през деня и през нощта. Кейт рядко я виждаше. Неделите им заедно станаха много ценни и тя се опитваше да не се издава колко много се тревожи от изтощението на майка си.
Кейт вършеше своите задължения. Учеше усърдно, защото когато се върнеше с шестица, усмивката на майка й стигаше до очите й, което бе рядкост. Поддържаше къщата чиста. Пускаше прахосмукачката и дори бършеше праха. Също така се стремеше да се поддържа красива.
- Искам да имаш по-добър живот. – Майка й рядко говореше за това, но когато се случеше, кокалестата й ръка сграбчваше рамото на Кейт и уморените й очи ставаха твърди като кремък. – Трябва да ми обещаеш, че ще се учиш добре.
- Мамо, обещавам. Справям се добре…
- И че ще останеш красива, Кейт. Това сега всъщност е най-важното. Никой не ти го казва. Но е вярно.
- Сестра Франсис казва, че истинската красота е отвътре – осмели се да каже Кейт. Тогава беше единайсетгодишна, с тъмна коса и сладко лице, с посипано с лунички носле и млечнобяла кожа.
- Сестра Франсис е омъжена за Исус. А той не се интересува от външния вид.
Кейт се изсмя. Обичаше шегите на майка си; напоследък се чуваха все по-рядко. Майка й бе прекалено изтощена, за да се смее.
- Но не и останалите мъже, Кейт, запомни това. Трябва да си намериш някого, който ще те измъкне от всичко това. Ще плаща ипотеката ти. Не искам да живееш под наем, чуваш ли? Не искам да излизаш с момчета от този квартал.
Кейт преглътна. Падаше си малко по Фреди Чичио, големия брат на най-добрата й приятелка. Но разбираше, че ще е по-добре да не го споменава.
- Излизай с мъже, които имат пари. Ти ще бъдеш истинска хубавица. Той трябва да живее в Парк Слоуп. Или дори Манхатън. И не му давай прекалено много; накарай го да се ожени за теб. Да е такъв мъж, че ако си тръгне, да си наемеш адвокат. – Юмрукът на майка й се сви на топка. – Ще го вземеш заради състоянието му.
- Но... – Кейт отметна един кестеняв кичур коса. – Щом искаш да се омъжа за пари, защо ме караш да уча толкова много? Какъв смисъл има? Пепеляшка не е ходила в университет, нали се сещаш?
Тя се усмихна, доволна от духовитата си забележка. Но сивите очи на майка й помръкнаха.
- Защото понякога нещата не се получават, скъпа. И ако не се омъжиш за подходящия мъж, трябва да имаш на какво да се облегнеш. Нали разбираш – за да си намериш по-хубава работа от тези на майка си.
- Справяш се чудесно, мамо. – Разговорът вече не беше забавен. На Кейт й се доплака.
- Не е вярно, скъпа.
Една сълза се търкулна по бузата на Кейт и тя преглътна с мъка. Майка й омекна, протегна кокалестата си ръка и прибра един кестеняв кичур зад ухото на дъщеря си.
- Добре, скъпа, не плачи. Може и да се справям добре. Имаме си дом. Плащаме си наема.
- Точно така.
- И ходиш в частно училище. Разбери ме, миличка. – Очите на майка й бяха пламенни. – Тъкмо това ме кара да продължавам, когато едва се държа на краката си от умора. Това, че ще си образована, макар да нямаме нищо. Ако не случиш с хубав брак, ще можеш да работиш. Чиновническа работа. Да си по-добре от мен. По-добре даже от баща си.
- Аз нямам баща – отбеляза Кейт с леден глас.
- Не бъди такава – отвърна майка й, но възражението й бе вяло.
- Имам само теб, мамо. И ти си всичко, от което се нуждая. Изкарвам хубави оценки, нали?
- Отлични. – Майка й отново се усмихна и разроши косата й.
- Ще вляза в университет. Със стипендия. – Кейт отметна единайсетгодишните си къдрици. – В някой от елитните вероятно. Може би в Харвард.
Майка й се развесели.
- Мечтай си, скъпа. Важното е да влезеш – без значение в кой университет.
Това беше. Кейт чуваше думите в съзнанието си, докато се взираше в безжизненото тяло на майка си. Планът им. Споразумението им. Тя, малката Кейт Фокс, щеше да е съвършеното съчетание. Умна глава, напът да влезе в университет, напът да се измъкне със зъби и нокти от квартала с цената на всичко. И все пак нямаше да е като останалите зубрачи в училище – с дебели очила, скоби на зъбите и разплути тела. Щеше да се стреми да има лице на модел и тяло на мажоретка. Нямаше пари да си купува дизайнерски дрехи и обувки, но по аптеките се продаваше евтина козметика, а русата боя за коса в кутия на „Лореал” излизаше по-малко от десет долара. Майка й щеше да се погрижи за маникюра й и да й оскубе веждите. Ето каква щеше да е Кейт Фокс за света.
Очевидно – твърде добра за Бронкс.
Очевидно – на път за Манхатън.
Нямаше нужда да й се повтаря. Докато майка й продължи да се трепе, Кейт с неистов трепет се захвана да приведе плана в действие. Оценките й се подобриха още повече, както и красотата й. На дванайсет тя вече правеше джогинг из квартала и си издухваше косата със сешоар. Когато влезе в пубертета, не жалеше никакви средства в името на добрата външност. Червило, парфюм и грим, на които другите момичета в училище завиждаха и гледаха с неразбиране. Когато Мария и Елизабета си слагаха по четири пласта спирала на миглите и огненочервено червило на устните, Кейт експериментираше с тониращ овлажняващ крем и бронзиращ руж. Тя имаше здравословен атлетичен блясък, гъста коса и много бели зъби и ухаеше на вода за уста и свеж шампоан.
Момчетата й налитаха като мухи.
Майка й беше изключително горда. Дори когато взе да остарява и да става по-изтощена, а тялото й започна леко да се изгърбва, видът на цъфтящата й дъщеря я изпълваше с някакъв вътрешен блясък. Кейт толкова отчаяно се стремеше да й достави удоволствие, че приемаше и следваше поголовно всичките й съвети. Към момчетата в училище се отнасяше със същото презрение като майка си, примесено с вежливост, но те разбираха кога да се разкарат. И малцина се съпротивляваха. Беше съвсем ясно, че Кейт Фокс не е за тях. Че очевидно е предопределена за нещо по-голямо и по-добро.
С майка й си живееха добре. Кейт настоя да работи всяка събота в един малък магазин за дрехи в края на улицата и да продава летни тениски на съучениците си и на други клиенти – евтина китайска стока, която през смразяващите нюйоркски зими се превръщаше във вълнени шапки и ръкавици. Момчетата от квартала идваха и харчеха колкото можеха да си позволят, само за да я впечатлят. Но работата беше неблагодарна и еднообразна, с мизерно заплащане, което караше Кейт още повече да обича майка си. Защото тъкмо над такава неблагодарна работа се бъхтеше майка й ежедневно, за да имат дом и храна.
Това също така я караше да мрази баща си.
Той си бе тръгнал. Беше ги изоставил. И беше мижитурка, която не можеше да предложи сигурност на бившата си жена и на дъщеря си. Майка й вършеше всичко това, само защото се бе омъжила за скапаняк. Толкова беше просто.
А ето че в момента тя бе тук, а майка й беше мъртва. Какво щеше да стане сега? Какво щеше да стане с плана? Какво щеше да стане с Кейт?
Тя се завъртя рязко на пети и се отдалечи от тялото на майка си. Повече не издържаше да го гледа.
- Хей, вие. Госпожице – Докторът се затича след нея. – На колко сте години?
Тя се изправи гордо.
- На шестнайсет.
- Ти си единственият роднина за контакт. Имаш ли къде да отидеш, мила? При някоя баба или нещо такова?
- Казвам се Кейт Фокс – заяви тя хладно. – И си отивам у дома. Да организирам погребението на мама.
Лекарят не се смути от острия й тон.
- Госпожице Фокс, ако не сте пълнолетна и нямате възрастен роднина, който да се погрижи за вас, трябва да съобщя на службата за закрила на детето, такъв е законът. Нали разбирате…
- О, да. Просто си вършите работата. – Тогава тя се обърна и му се усмихна с явна самоувереност, която бе съвършено чаровна. Лекарят отвърна на усмивката й почти безпомощно. – Всичко е наред, докторе. Имам си баща. След развода живеех с мама, но сега той ще дойде да се погрижи за мен.
- Знаете ли как да се свържем с него? За да уредим освобождаването на тялото? – направи неуверен опит мъжът.
Кейт не трепна.
- Ами те бяха разведени. Аз съм най-близката й роднина. Ще уредя въпроса с отец Питър, той е нашият свещеник. От „Дева Мария”?
- Ъъъ… да. Знам църквата. Но…
- И после ще отида да живея при баща ми – кимна Кейт решително. – Така би пожелала мама. Не би искала да ме види съкрушена. Всъщност баща ми работи в Манхатън – добави тя важно. – Той е инженер.
- Добре. Добре – би отбой докторът и й се усмихна едва-едва. – Ако сте сигурна…
- Довечера някой ще ви се обади за мама – каза Кейт. – Благодаря, докторе.
И той остана загледан в гърба й, докато тя излезе с уверена крачка от отделението.
Кейт не се разплака. Не и в болницата. Нито в автобуса на път към къщи. Не и докато всъщност не се обади в църквата и не получи отстъпка от местното погребално бюро; отец Питър, неимоверно разстроен, им звънна и им заяви, че ако не погребат Мери Фокс срещу символично заплащане, ще се постарае да убеди всичките си възрастни енориаши да прехвърлят погребалните си споразумения към по-модерната служба, която се намираше през няколко улици.
Чак вечерта, когато всичко беше уредено и тялото на майка й бе прибрано, Кейт се просна по лице върху леглото на майка си и зарида така, сякаш й изтръгваха сърцето от гърдите, сякаш никога повече нямаше да може да се възстанови от загубата.
Има нещо много странно в разбитото сърце, помисли си Кейт - то всъщност продължава да работи. Дори да не го искаш, то все така не спира да изпомпва кръвта от тялото ти. Копнееш да затвориш очи и да потънеш в мрак и въпреки това се събуждаш на следващия ден и виждаш ярката светлина на утрото, чуваш автомобилните клаксони, помирисваш кифличките, които се пекат в кафенетата. Всеки ден – едно и също. Майка й все още беше мъртва. А тя все още беше там.
Опита се да намери баща си. Не й беше много трудно, след като се обади в старата му работа и положи съответното усилие. Разговорът протече неловко. Той й каза с фалшива сърдечност в гласа, че се радва да я чуе. Съжаляваше за майка й. Обвинителното мълчание на Кейт висеше тежко във въздуха и баща й започна да говори, за да го запълни, като й заразправя за живота си, все едно тя му беше някаква далечна братовчедка, някаква стара позната. Живееше във Флорида, беше се оженил повторно. Имал три малки момчета. Само че къщата им била само с четири спални, а жена му Джорджета пак била бременна… а за една бременна жена щяло да е много стресиращо да научи ненадейно за заварената си дъщеря…
Ненадейно?
Ясно. Значи не й беше казал. Искал е да започне на чисто и всички други глупости. За да е по-добре за всички…
Кейт не си направи труда да възрази. Какъв смисъл имаше? И последната искрица от надеждата, която бе таила толкова дълго, угасна у нея, но това бе нищо в сравнение с продължаващата болка от загубата на майка й. Тя бързо извъртя нещата. Каза му да й изпрати двайсет хиляди долара.
Той се изсмя. Нямал толкова.
Изсмиването му беше грешка. Разгневена, Кейт му се закле, че ако не й изпрати парите, ще се появи във Флорида и ще му цъфне на вратата. За да каже здрасти на мащехата си и братчетата си. О, и ще доведе ченгетата със себе си за неплатените издръжки. Той й бе задължен.
- Почакай – захленчи баща й. – Имам нужда от време, скъпа. Дай ми малко време.
- Не съм ти „скъпа”. Името ми е Кейт. И ще ти дам време.
- Добре – въздъхна той с облекчение. – Добре…
- До петък. Това са четири работни дни. Което означава, че ще изпратиш парите утре, за да могат след три дни да са в сметката ми. Не ми се ще да изоставам с наема. Мама винаги го плащаше навреме. А не мога да работя, трябва да ходя на училище. А после в университет.
- Не мога да ги намеря толкова бързо – запротестира той. Кейт отбеляза, че баща й не си направи труда да я попита за университета, за мечтите й. Не му пукаше за нея.
- Ясно, тате. До вторник тогава.
- Добре. Ще получиш парите.
- Ако не ги получа, ще се видиш на цялата първа страница на местния вестник, както и в съда. О, и ще се грижиш за мен, докато навърша осемнайсет. Разбрахме се, татко. Действай.
Тя затвори.
Парите се появиха в сметката й в петък и допълниха нищожната сума, която майка й бе оставила в края на месеца. Бяха достатъчни - покриваха наема за две години, докато станеше на осемнайсет и се изправеше пред следващия етап от живота си.
За първи път в живота си Кейт почувства някаква сила в себе си.
Тази сила съществуваше там, между тъгата – като глухарче, подаващо се измежду паветата. Тя се бе нахвърлила върху онази невестулка баща си и го бе смазала. Получи каквото искаше, и то само с едно обаждане по телефона. Помисли си колко би се гордяла с нея майка й.
Те все още имаха своя план. Кейт за нищо на света нямаше да прахоса онова, което бе направила за нея майка й, за което се бе борила през всичките тези години. Договорът им бе свещен и тя щеше да се придържа към него.
Изтегли малко пари от сметката си и ги даде на хазяина, плати му в брой и получи разписка. После си отиде вкъщи. В понеделник отново беше в училище и залегна над уроците – по-усърдно от всякога
| |
| | | | Искра
Администратор
Брой мнения : 3909
Join date : 14.01.2009
Age : 32
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Нед 2 Сеп 2012 - 17:59 | |
| ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“
представя
СИНОВЕ НА ДЖИХАДА от Лев Пучков
обем: 320 стр. Очаквайте на 31.08.2012 г.
цена: 12,95 лв.
ISBN 978-954-26-1139-4
Лев Пучков предупреждава: „Терористите са сред нас“.
Лев Пучков е от малкото писатели, чието творчество изцяло е съсредоточено върху един от най-актуалните проблеми на нашето време – тероризма. За книгите си той споделя, че цялата фактология в тях е взета от реалния живот, а героите му са хора, които живеят близо до нас.
Офицер от вътрешни войски, служил на територията на Северен Кавказ и Закавказието и участвал в двете войни в Чечения, Лев Пучков познава в детайли психиката на терориста и ужасите на войната.
С всеки следващ роман Пучков става все по-добър. Нещата, за които пише, са му познати до болка, затова на „този фронт“ няма равен. В новата си книга – „Синове на джихада“, авторът дава отговори на много въпроси, станали особено актуални и в България след атентата в Бургас, като:
- Какво всъщност е джихадът за мюсюлманите?
- Каква е системата, по която се обучават и действат терористите?
- Защо задълбочаването на конфликта между християните и мюсюлманите в Русия е толкова опасно?
- Къде е мястото на правителствата в разрешаването на религиозните противоречия?
Това са само част от проблемите, намерили художествена реализация в „СИНОВЕ НА ДЖИХАДА“. На фона на неочаквани обрати, много напрежение, динамика и реалистични сцени, авторът говори за реални заплахи, пред които е изправена не само Русия, но и целият свят.
Подобно на нашумелия през последните години в България световноизвестен португалски писател Жозе Родригеш душ Сантуш, Лев Пучков представя един по-различен поглед към тероризма и времето, в което живеем.
За автора
Лев Пучков е роден през 1965 година. Завършва Новосибирското висше военно училище към Министерството на вътрешните работи на Русия. От дете се увлича по бойните изкуства. Обича литературата и чете много.
От 1987 до 2001 г. е офицер от вътрешни войски и служи на територията на Северен Кавказ и Закавказието. Като командир на отряд в СПЕЦНАЗ се сблъсква с невероятни ситуации на насилие, жестокост и вероломство в борбата с трафика на хора, оръжие и наркотици. Участник е и в двете войни в Чечeния. Сега е капитан от запаса. След като военната му част е разформирована, той се оказва на кръстопът. Самият Пучков споделя, че е могъл да стане бандит или телохранител. Вместо това става писател. Автор е на четири серии приключенски романи. Произведенията му са наситени с много сюжетни перипетии, имат динамичен стил и като отличителна черта – самобитна ирония. Общият тираж на романите му надвишава 3 милиона екземпляра. Особено популярни са сериите „СПЕЦНАЗ“ и „Отряд №9“. От тях в България са издадени романите „Смъртта идва само веднъж“, „Извънредна ситуация“, „Шест секунди до взрива“, „Негоден за цивилен живот“, „Поясът на шахида“, „Война без фронтова линия“, „Стрелба без предупреждение“, „Нашата лична война“, „Тротилов еквивалент“ и „Операция Муджахидин“.
По покана на Издателска къща „Хермес“ Лев Пучков гостува в България от 1 до 4 март 2007 г. Той участва в няколко телевизионни предавания, даде десетки интервюта за радиа, вестници и списания. Читателите имаха удоволствието да общуват с него и да получат автографи. Срещите с Лев Пучков в София, Пловдив и Казанлък се превърнаха в истински празник. Очарован от България, Пучков сподели, че в бъдеще планува да си купи къща в нашата страна.
Новата книга на автора – „СИНОВЕ НА ДЖИХАДА“, излиза на 31 август.
За книгата
Членовете на отряд №9 се намират в заплетена ситуация. На пръв поглед рутинната задача да проследят заподозрян в злоупотреба с власт офицер се оказва далеч по-сложна. След като хората на полковник Иванов задържат офицера, семейството му е намерено зверски убито. Бързо става ясно, че в тихото и спокойно градче Пятигорск върлува банда кръвожадни престъпници. Но кои са те и какво целят, никой не знае. Мотивите за действията им са неясни дори за опитните бойци от отряд №9.
Докато разследващите градят версии, неуловимите престъпници продължават с наглите си безчинства. Те дори успяват да ликвидират няколко души от специалните служби в базата на местната войскова дивизия. Освен това от ареста изчезват трима следствени, сред които и офицерът, задържан за злоупотреби. Събитията предизвикват истинска суматоха сред бойните части. За отряда на полковник Иванов обаче има само един път за действие: да намерят врага и да го обезвредят на всяка цена. Те няма да се спрат пред нищо, защото за тях успехът на тази мисия е въпрос на чест.
Откъс
***
Промъкнах се във входа, качих се на петия етаж и без проблеми стигнах до тавана. Никой не излезе да види кой скрибуца по ръждясалата стълба...
Илияс вече бе стигнал до „нашия“ вход и стоеше до дагестанците.
- Какво, обидиха ли ви?
- Пияни са. Младежи, какво да ги правиш...
- Нищо де, ще го преживеем някак. Хайде, тръгваме.
Слязохме на третия етаж и аз позвъних на вратата на апартамента на полковник Фьодоров.
Отвори жена му – преди това разговарях с нея. В жилището миришеше на прясно изпечено тесто, а от хола се разнасяха детски гласове. Ех, че хубаво ги улучихме!
- А пък ние вече си мислехме, че няма да дойдете! Заповядайте... Олеле, всички тези хора с вас ли са?
- Влизайте де, не чухте ли поканата... – Побутнах дагестанците, пуснах Илияс да мине напред, след това се вмъкнах и аз и включих камерата.
А сетне насочих обектива към жената на полковника, чиито очи се разшириха от почуда, и тихичко казах:
- Отчет на групата „Трибунал на джихада“. Семейството на полковник Фьодоров.
Всъщност нашите бойци вече не чуваха цялата тази врява, тъй като всички тръгнаха след Петрушин, който се шмугна във входа веднага щом получи информацията.
На третия етаж те извадиха оръжието си и застанаха с гръб към стената. Първият адрес в списъка се намираше точно тук.
На стълбищната площадка беше тихо.
Вася се наведе през перилата и неизвестно защо погледна нагоре.
- Какво има там? – попита Серьога, съскайки шепнешком.
- Нищо... Просто ми се стори.
- Е, ще позвъним ли? – Иванов въздъхна нервно и посегна към звънеца.
- Няма смисъл. Я да видим...
Петрушин хвана дръжката и вратата се отвори – явно не беше заключена. И веднага щом я открехна, от жилището се разнесе тихо сподавено ръмжене. Или това беше стон? Не, по-скоро звучеше като ръмжене, сякаш някой бързаше да направи нещо и ръмжеше от нетърпение.
А освен това веднага се разнесе и миризма. Една такава специфична, позната на всички военни...
- Готови за бой! – прошепна само с устни Петрушин, извади от джоба си едно огледалце и го поднесе до отвора на вратата...
В антрето двама мъже вършеха нещо, седнали на пода. Единият с трескави движения се опитваше да отвори ципа на якето си, който явно беше засякъл, а другият доста по-сръчно събличаше пуловера си през главата и точно в този момент лицето му не се виждаше... Ала Петрушин разпозна другия мъж.
- Легни, ръцете на главата! – изкрещя Петрушин толкова силно, че на Иванов чак му писнаха ушите. – Броя до три и след това стрелям на месо!
- Те ли са? – уточни Вася, изблъска нелюбезно Иванов с рамо и се залепи за стената до вратата, точно срещу Петрушин.
- Сто процента! Едно... две... три...
В този миг се разнесе страхотен гръм...
От отворената врата на отсрещната стена се разхвърчаха парчета от осколки и още нещо заедно с тях. А това нещо веднага започна да пада надолу, издавайки тих странен звук, като оставяше гъсти течове по стената. Всъщност никой не го чу, тъй като всички отведнъж оглушаха.
- Е...а си майката – промърмори тихичко Вася. – Ама че вечер, все едно че сме в месокомбинат...
В следващите минути, часове и изобщо през цялата тази вечер не последваха никакви други действия. Наоколо вече никой не ръмжеше, не пищеше и не плачеше от болка...
Просто нямаше кой да го направи. Защото в трите апартамента, които фигурираха в списъка на терористите, всички бяха мъртви...
В трите апартамента изброиха общо труповете на четиринадесет души. Пет от тях бяха на деца, а два – на въпросните дагестанци, които издирваха. Освен тях, всички останали бяха убити с нож. Дагестанците бяха взривени и от телата им бяха останали само късове... Но главите им по чудо се бяха запазили и можеха да бъдат идентифицирани на място, без да се прибягва до услугите на експертите.
- Това бяха последните ни сламки, за които можехме да се заловим... – промърмори покрусено Иванов, след като огледа труповете на основните действащи лица в цялата суматоха. – Сега вече изобщо не знам кого да търсим...
| |
| | | | wentlee
Администратор
Брой мнения : 5125
Join date : 26.02.2009
Age : 42
Местожителство : Sliven
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: Съб 30 Ное 2013 - 11:40 | |
|
Световноизвестният хирург Рафал Вилчур се радва на блестяща кариера и щастлив брак с любимата жена. Един ден обаче у дома го очаква писмо, в което съпругата му съобщава, че го напуска заради друг мъж и взема дъщеря им със себе си. Съкрушеният Вилчур се напива и става жертва на крадци, които го удрят силно по главата. След нападението професорът получава амнезия и не помни нищо от миналото си.
Минават години. Антони Кошиба се скита по селата и се препитава с каквото намери. Незнайно откъде неукият селянин знае да лекува различни болести и травми. Когато Кошиба вдига на крака тежко болния син на заможен воденичар, славата на знахаря бързо се разнася из околността. Местният лекар обаче иска да отстрани конкурента си, който дори не взема пари от пациентите. Скоро срещу Кошиба е заведено дело, което привлича общественото внимание. Един от медицинските експерти в съдебната зала ще познае в лицето на обвиняемия отдавна изчезнал човек, когото всички смятат за мъртъв...
Тадеуш Доленга-Мостович (1898-1939) е полски писател, сценарист и журналист. Получава известност с романа си "Кариерата на Никодем Дизма", но най-популярен остава и до днес с произведението "Знахар" и едноименния филм. Творчеството на Доленга-Мостович се отличава с бързо развитие на действието, кинематографичност, неочаквани обрати, запомнящи се образи и критично описание на обществото и неговите порядки.
Красивата и изискана англичанка Даяна Фоксън е новата сензация във висшето общество на Ню Йорк. Омъжена за безскрупулния управител на внушителна издателска империя, тя запълва времето си с обзавеждане на огромния си манхатънски апартамент, пазаруване в шикозни бутици и организиране на пищни приеми. Името на Даяна не слиза от страниците за светска хроника. Но в живота на бляскавата дама настъпва пълен обрат. Тя разбира за многобройните изневери на съпруга си. Даяна остава на улицата, без пари и перспективи. Сега, тя трябва да се справи сама и приема първата работа, на която се съгласяват да я вземат. Даяна се изправя пред редица трудности, които трябва да преодолее, за да докаже истинската си класа на силна и независима жена.
След като едва оцелява при последната операция, Габриел Алон се усамотява зад стените на Ватикана, където реставрира шедьовър на Караваджо. Една сутрин обаче неговият стар приятел монсеньор Луиджи Донати го вика в базиликата "Св. Петър". Там лежи мъртвото тяло на красива жена, работила като куратор във Ватиканските музеи. Ватиканската полиция определя случая като самоубийство, но набитото око на Алон забелязва улики, които сочат към убийство. Донати споделя същото мнение и затова моли Габриел да разследва смъртта на жената. За да се избегне поредният скандал в Римокатолическата църква, израелският шпионин трябва да действа много предпазливо и тактично. Скоро Алон научава, че мъртвата жена е щяла да разкрие опасна тайна, касаеща международната незаконна търговия с антики. В тази престъпна мрежа има стар враг на Габриел, който готви гибелен план за отмъщение. За пореден път реставраторът трябва да рискува живота си и да влезе в ролята на таен агент.
Наричат го "майстор на международния трилър", "един от най-добрите американски писатели", "асът на шпионския роман". Критиците го сравняват с писатели като Джон льо Каре и Ян Флеминг, а милиони читатели по света с нетърпение очакват поредната му книга. Завладяващи, напрегнати, наелектризиращи, майсторски написани са най-често използваните думи, с които описват романите на бестселъровия автор Даниъл Силва.
Преди обаче да се нареди сред най-продаваните писатели на трилъри в света, Силва работи като журналист. Като кореспондент на Юнайтед Прес Интърнешънъл отразява военните конфликти в Средния изток и Персийския залив, а след това е назначен за изпълнителен продуцент на токшоу предаванията по Ен Би Си. След успеха на първия му роман – "Невероятният шпонин", Даниъл Силва напуска телевизията, за да се отдаде изцяло на писането. Със следващите книги популярността на автора продължава да нараства, но големият пробив идва с четвъртия му роман – "Художникът убиец". В книгата за пръв път е представен Габриел Алон – художник реставратор и агент на израелските тайни служби. Заглавието поставя началото на една от най-успешните серии шпионски романи и печели за автора световно признание и слава.
Заглавията от поредицата с Габриел Алон са заемали челни позиции в престижните класации за бестселъри. Серията е преведена на повече от 30 езика, а Габриел Алон е обявен за "най-добрия образ на шпионин в литературата, откакто Ян Флеминг създаде Джеймс Бонд".
Сред най-известните му романи са: "Аферата Рембранд", "Предателят", "Агентът", "Изповедникът", "Московска афера", "Английският убиец", "Портретът на един шпионин" и други. | |
| | | | Sponsored content
| | Заглавие: Re: Издателска къща "Хермес" представя: | |
| |
| | | | | | Издателска къща "Хермес" представя: | |
|
Similar topics |  |
|
| | Права за този форум: | Не Можете да отговаряте на темите
| |
| |
| |
|
