Издателска къща "Хермес" представя:

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

ПРЕД ПРАГА НА ХРАМА
РАЗКАЗИ
от Стефан Бонев

обем: 144 стр.
цена: 9,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1084-7
Очаквайте на 16.03.2012 г.!

За автора:

Стефан Бонев е роден на 4 април 1961 г. в Силистра. Завършва МЕИ - София. От студентските си години публикува разкази, проза, фейлетони, сатири. През последните 15 години живее в Пловдив. Първоначално работи като инженер, след това като журналист във в. "Провинция", "Свобода", "Марица" и PR на Пловдив и Пловдивския общински съвет. Публикува редовно свои литературни творби в местната преса и в различни електронни издания. Първият сборник на Бонев - „Разкази за двама” (ИК „Марица”), излиза през 2005 г. и е номиниран за награда „Пловдив“. Наградата обаче печели неговата втора книга - „Изпит по летене“ („Летера“, 2009 г). През 2010 г. разказът му „Стареца“ попада в сборника за външно оценяване и подготовка за изпити за 7. клас на издателство „Булвест 2000“. Останалите тестове в изданието са от Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Константин Константинов. Друга творба на Бонев - „Късогледство“, е давана на държавен изпит в ПУ „П. Хилендарски“.
Негови разкази са превеждани и публикувани в американски списания и антологии.

За книгата:

И в тази книга, включваща 23 разказа, авторът остава верен на себе си и сътворява неща, които се четат на един дъх. Повечето имат типичния за него особен завършек, който те кара да се върнеш назад и да прочетеш написаното още веднъж, но вече с други очи. В неговата проза гротеската, метафората и хиперболата са съчетани така, че създадените чрез тях герои и ситуации в един момент са напълно истински и досегаеми, а в следващия преминават в паралелни светове, създадени на ръба на логиката.
Първият от разказите - „Пътят към обителта”, показва посоката, в която ни отвеждат останалите творби. Героят си взема отпуск и се отправя към уединен манастир, решен да преосмисли там досегашния си живот. Влязъл веднъж през портите на светата обител, той повече не може да се върне към предишното си битие. Тя го държи в плен, обърква по свръхестествен начин пътя му към града и винаги го връща обратно...

Откъс:
* * *
ПЕТ МЕСЕЦА ЛЕТЕН ДЪЖД

Тихият дъжд флиртуваше нежно със срамежливите листа и ги караше да тръпнат от страст. След като погалваха нежно зелената прелест на черешата, капките се търкулваха покрай дребната червенина на плодовете й и глухо тупваха в прахоляка, превръщайки го в най-обикновена кал.
Стоях на двора пред къщата и се вслушвах в лиричния ромон на дъжда. Вдъхвах дълбоко от пречистения въздух и се опитвах да не мисля за нищо. Беше толкова тихо и спокойно, сякаш всички бяха напуснали града и в него бях останал единствено аз.
Знаех, че този миг ще бъде кратък и че не може да бъде спрян, затова се опитвах да го възприема с всичките си сетива. Опитвах се да го запечатам в съзнанието си, така че и друг път да го извиквам в себе си и да му се наслаждавам. Затова и не се смущавах от капките, които галеха и мен, така както галеха листата на черешата. Кожата ми изтръпваше от хладните им ласки, усещах ги с цялото си тяло. Почти долавях трептящите импулси, които нервните ми окончания приемаха и изпращаха до изостреното ми съзнание.
Запечатах и далечния гръмотевичен тътен, след който дъждът ненадейно спря, така както беше и започнал. Огледах се. Ето ги мокрите листа, натежали от водата. Те се навеждаха надолу, преди от тях да се откъснат последните задържали се капки и да полетят към калта.
След това се прибрах, облякох сухи дрехи и седнах отново пред компютъра си, за да продължа с писането на доклада за тримесечието. Чувствах се като нов. Бях чист и освежен и работата ми спореше.
Когато вечерта почувствах умора, станах от бюрото с компютъра, излязох навън и се завлякох до любимата си пейка под черешата. Яркото слънце вече беше подсушило напълно сутрешните мокри набези на дъжда. Листата на черешата бяха съвършено сухи, а калта под дървото отново се беше превърнала в сивкава прах. Сякаш никога не беше валяло.
Затворих очи и извиках в съзнанието си още пресния спомен за дъжда. Не беше трудно. Първо си спомних за капките и за техния допир до зелените листа на черешата. После извиках в паметта си шума от дъжда – тихия и безвременен шепот на капките. След това си спомних как валеше и върху мен. Ето, усетих отново мокротата, лекото изтръпване на кожата ми от хладния допир на капките. Удължих спомена от краткия дъжд, така че да му се полюбувам по-дълго време. И това не беше трудно. Бях запечатал в себе си всеки един звук, всеки цвят и всяко едно усещане.
Ето ги отново прохладните пръсти на дъжда, гъделичкащи кожата ми и прогонващи насъбралата се лоша енергия. Имах чувството, че дъждовната вода преминава и през тялото ми. Отмиваше токсините, натрупани вътре в мен. Капките преминаваха и през мозъка ми, прочиствайки гънките му от ежедневния прахоляк на стреса и постоянните притеснения за работата, за неплатени сметки и заеми, за проблеми с близки хора и битови неуредици. Отмиваха суетността, злобата, завистта и неудовлетвореността от живота.
Когато вече се чувствах наистина пречистен и зареден с енергия, извиках за финал онази гръмотевица, която даде край на дъжда. Капките оредяха и останаха само онези, които все още се оттичаха от листата на черешата.
Отворих очи и ахнах от изненада. Беше валяло! Беше валял истински дъжд! Не е бил само споменът ми за него. Отново всичко беше мокро. Отново последните капки се отцеждаха от листата на черешата. И аз бях мокър. Съвпадение ли беше? Или аз бях извикал дъжда?
Цяла нощ не можех да заспя. Въртях се в леглото и се опитвах да разбера дали това беше случайност. Ласкаех се от мисълта, че мога да повикам дъжда, когато си поискам. Но знаех, че това беше невъзможно. Реших на другия ден да опитам отново. Един път може и да беше съвпадение, но ако се получеше пак…
Сутринта първо седнах пред компютъра, но нещо не можех да се концентрирам и да събера всички цифри от доклада на едно място в главата си. Накрая затворих файла, станах и излязох навън. Слънцето, което печеше, обещаваше един горещ и сух летен ден. Погледнах изцъкленото небе. Нито едно облаче не се виждаше в околността. Идеални условия за викане на дъжд.
Отново седнах на пейката, разперих ръце по широчината на облегалката и затворих очи. Първо се наложи да успокоя ритъма на сърцето си, което не беше чак толкова лесна работа. Този път бях прекалено развълнуван от очакванията, които бях възложил на себе си. Вече усещах парещите лъчи на слънцето по кожата на ръцете и лицето си, а под затворените ми клепачи се вихреха истински пурпурни пожари.
Този път ми беше доста по-трудно да се концентрирам. Но когато първите капки започнаха да падат върху черешовите листа, усетих промяната във времето. Огньовете под клепачите ми постепенно угаснаха. По кожата си вече не усещах палещите лъчи на слънцето, а само безкрайна свежест и хлад. Особено отчетливо почувствах пръските по напечената от слънцето си кожа. Отново заваля! Ето го тихия ромон на капките. А пък този звук е от тупването им в прахта. Отново усещах как дъждът преминава през тялото ми и ме прочиства от всички лоши неща, което се бяха натрупали в мен.
Дъждът валеше, а аз се изкушавах да отворя очи и да видя какво става в действителност. Но не го направих, защото се страхувах да не разваля магията. Боях се, че ако прекъсна този спомен по средата, ще се получи нещо лошо, нежелано, а може би и необратимо.
Когато дойде ред на далечната гръмотевица от краткия ми дъждовен спомен, едва имах търпение да отшумят и последните капки, които се оттичаха от листата, за да отворя очи.
Погледнах и установих, че наистина е валяло. И аз, и всичко наоколо беше наистина мокро. Е, това вече беше доказателството. Нямаше никаква случайност. Неизвестно как бях развил рядката дарба да призовавам дъжда. Това беше уникално. Докато хората правеха молебени за дъжд, аз можех да го повикам само като затворех очи и си го представех.
До края на отпуската си имах още цяла седмица и съвсем зарязах доклада си. Щях да го допиша, като тръгнех пак на работа. Времето си запълвах, като правех различни експерименти, които ме удивляваха все повече и повече. Запомних една лека лятна буря със силен вятър и с вихрушки прах, вдигнати до небето. После пробвах да си я представя и се получи. Обаче резултатът не ми хареса особено: прахоляк, разхвърляни найлонови торбички и преобърнати кофи за боклук. Запомних и една градушка. Но реших да не си я спомням, защото кой знае какви щети можеше да донесе на посевите. Упражнявах най-вече първия си спомен за правене на лек летен дъжд. И се усъвършенствах. Аз ставах все по-добър, а дъждът – все по-истински.
В последните ми свободни дни обаче изкушението надделя и един път, докато правех поредния дъждец, отворих рязко очи. Нищо не се случи. Най-после обаче успях да видя с очите си истинския дъжд, който бях измайсторил. Нищо не се промени и след десет минути, и след час, и след три… Просто дъждът си валеше кротко и нямаше никакво намерение да спира. Сядах отново на пейката и се опитвах да извикам в представата си онази далечна гръмотевица, която винаги предшестваше края на дъжда. А тя си просвяткваше, изтрещяваше … И нищо. Продължаваше да вали. Какво бях сторил!
Изнизаха се повече от три месеца от края на отпуската ми, а все още валеше. Дъждът не спираше и не спираше. Разни екстрасенси и специалисти по паранормални явления вече вещаеха началото на потоп, а самозвани религиозни водачи говореха за Второто пришествие. Медиите пък тиражираха новини за прелели язовири, наводнени села, отнесени селскостопански постройки, скъсани диги и реки, излезли от коритата си… А аз, който бях виновен за всичко това, най-необезпокоявано си ходех на работа и после се връщах вкъщи. С чадър! Да не би да се намокря! Какво ли щяха да сторят с мен всички тези хора, ако узнаеха, че нося вина за нещата, които им се случваха?
На моменти дори ми минаваше идеята за самоубийство, но нямах смелост да го сторя. На няколко пъти посягах към кутията с лекарствата вкъщи. Дори веднъж бях налапал шепа хапчета, които страшно ми горчаха в устата. Уплаших се и ги изплюх в мивката. Пък и самоубийството нямаше да реши проблема. И след моята смърт дъждът щеше да продължи да се лее тихо, кротко и незнайно докога.
Всяка вечер сядах на пейката и въртях проклетия спомен из главата си, за да предизвикам края на нелепия дъжд, който бях предизвикал благодарение на идиотското си любопитство. Сякаш не ми беше достатъчно, че можех да правя дъжд, когато си поискам, но се изкуших и да го видя. Глупак! Кретен! И какво видях? Един най-обикновен дъжд, който сега не иска да спре. Никога не съм си знаел мярката.
Продължи да вали до Бъдни вечер, след което ненадейно престана. Облаците се разнесоха за броени минути и слънцето отново заля земята. Е, това не беше онова жарко слънце през август, когато започнах този дъжд. Все пак беше студеният декември. И всички бяхме много щастливи от това. Още повече че на Коледа заваля сняг. Истински сняг, бял и пухкав. Валя цял ден, натрупа порядъчно и вечерта, слава богу, спря.
Бях се увил със шала, седях на изринатата лично от мен пейка и се радвах на зимата, на снега и на празника. И бях пропуснал да запаметя как снегът вали. Нарочно го пропуснах! За да не ме гонят после разни изкушения - като при спомена за дъжда.
Спомен за дъжда ли?! Какъв спомен! Нямам такъв спомен. Нещо се бъркате. Просто си валя пет месеца, без да прекъсне. И толкова. Всичко е Божа работа.

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

КОЙ СЪМ АЗ?
И КОЛКО СМЕ?

200 СЕДМИЦИ БЕСТСЕЛЪР НА ШПИГЕЛ
от Рихард Прехт

обем: 352 стр.
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1079-3
Очаквайте на 23.03.2012 г.!

ЗАПЪЛВАЙТЕ ДНИТЕ СИ С ЖИВОТ,
А НЕ ЖИВОТА СИ С ДНИ.
Рихард Давид Прехт

МОМЧЕТО ОТ НЕОБИЧАЙНО СЕМЕЙСТВО

Рихард Давид Прехт е роден през 1964 г. в Солинген, Германия. Отгледан е в необикновено семейство с пет деца, две от които виетнамчета, осиновени от родителите му в знак на протест срещу войната във Виетнам. Децата отрастват в интелектуална и идеалистична среда: бащата е промишлен дизайнер, който хранел особена любов към книгите и събрал внушителна лична библиотека. Майката е посветила огромна част от времето си на благотворителни каузи, насочени най-вече към децата. Рихард Прехт е завършил философия, германистика и история на изкуството в Университета в Кьолн и е работил като научен асистент в същия университет. Главно обаче се е издържал от журналистика: водил е радиопредавания, писал е за медиите (включително и за списание „Шпигел“). В момента основното му занимание е писателска дейност. Живее в Люксембург и Кьолн със съпругата си, телевизионната водеща Каролин Март, и с четирите си деца.
След издаването на книгата му „Кой съм аз? И колко сме?“ през 2007 г., която го прави невероятно популярен в целия немскоезичен свят, той става редовен и изключително търсен гост в много токшоута по немските телевизии. Прехт не се страхува да изрази отношение по всякакви обществено актуални въпроси. С простия си и еднозначен изказ той може да постави натясно дори политици от най-висш ранг. Следват книгата „Любовта – едно неорганизирано чувство“ – 2008 г., и най-новата му книга – „Изкуството да не бъдеш егоист“ (обратното на „Изкуството да бъдеш егоист“ на Йозеф Киршнер).

ЕДИН НЕОБИКНОВЕН БЕСТСЕЛЪР

Модерно въведение във философията като КОЙ СЪМ АЗ? И КОЛКО СМЕ? става международен бестселър! Това звучи невероятно, но ето фактите:

• преведена е на повече от 30 езика,
• продадени над 2 милиона копия,
• 200 седмици е бестселър на Шпигел,
• обявена е за третата най-важна книга на десетилетието (сп. Шпигел).

Каква е тайната съставка, която превръща един философски труд в бестселър?
Обикновено подобни заглавия не са сред предпочитаните от обикновения читател. С какво Прехт успява не само да грабне, но и да задържи вниманието на многобройните си читатели?
Разковничето може би се крие във факта, че Прехт не разглежда философията като отделна наука, която няма никаква връзка с другите сфери на познание. Точно обратното. Недоволен от неефективността на академичната философия, запазена само за „затвореното“ общество на учените, нейната отвлеченост и историческа ориентация, той се опитва да направи философията жива, достъпна и модерна наука. Според Прехт философията вече не е призвана да открива големи истини, а да разкрива нови взаимовръзки. Ето защо в книгите си той се опитва да съвмести философските, психологическите и невробиологичните познания за съзнанието, за да може да отговори на многобройните практически въпроси, които вълнуват обществото днес. Въпроси, свързани с аборта и евтаназията, генните технологии и репродуктивната медицина, отношението към животните и околната среда - всички те очакват философски отговор.
В книгите на Прехт ясно личи умението на журналиста да предава на разбираем език сложни научни теории; фин баланс между научно познание и лекота на изложението.

За книгата КОЙ СЪМ АЗ? И КОЛКО СМЕ?

Още от нестандартното и провокативно заглавие можем да предположим, че книгата се числи към забавните, но информативни четива. И действително е така. Тя представлява едно пътуване в дебрите на познанието, в което авторът изгражда многобройни мостове между самотните острови на отделните науки: философия, (невро)биология, медицина, психология, етика и социология. Въпросът що е човек и как функционира той е разгледан възможно най-цялостно на ясен, жив и достъпен език.
В това пътешествие Прехт поставя много интересни и актуални въпроси: Какво можем да знаем? Какво е истина? Как функционира моят мозък? Какво представляват азът, чувствата, паметта и езикът? Какво трябва да правя? Защо трябва да съм добър? Мога ли да причиня смъртта на някого, за да спася друг човешки живот? Морални ли са абортите? А евтаназията? Морално ли е да се клонират хора? Какви са етичните, икономическите, социалните и правните последствия от невероятните практически постижения при изследванията на мозъка? Нуждаем ли се от собственост? Има ли Бог? Какво е любовта? Какво е свободата? Как да бъдем щастливи и има ли нещо по-важно от щастието? И най-вече: какъв е смисълът на човешкия живот?
Хубавото е, че в разсъжденията си Прехт никога не поучава, а по-скоро подтиква към размисъл. Много често той защитава различни гледни точки с толкова добри аргументи, че на човек му се иска да застане с пълно убеждение първо зад едната, след това зад втората и третата, за да може в края на краищата наистина да започне да размишлява. Същевременно читателят научава много любопитни подробности за някои от най-великите философи и учени (Кант, Ницше, Декарт). За тях обаче се говори по начин, различен от този в другите книги – сякаш между другото, когато идеите им имат връзка с някой от въпросите, които Прехт поставя. Освен това те са представени много човешки, с описание на външния им вид, на затрогващи случки от детството и живота им, с недостатъците на характера им и с техните слабости, което неусетно ги превръща едва ли не в лични познати, на които започваме силно да симпатизираме.
Книгата не дава готови отговори и рецепти – не, тя не отнема възможността и удоволствието сами да мислим и да се развиваме. Защото, както пише и самият Прехт: Да можеш да задаваш въпроси е способност, от която човек не трябва никога да се отучва. Защото ученето и забавлението са тайната на един удовлетворяващ живот. Учението без забавление ни ограбва, а забавлението без учене води до затъпяване. Ако тази книга успее да събуди и развие у читателя удоволствието от мисленето, целта й ще бъде изпълнена. Какъв по-добър успех би могло да има от това чрез все по-голямо себепознание да водим по-съзнателен живот, превръщайки се в режисьори на собствените житейски импулси. Или, както се е надявал Ницше, да станем „поети на собствения си живот“. Наистина понякога пътят също представлява хубава цел, особено ако това е увлекателният път от преплитащи се пътеки, водещи към самите нас.

***
Отзиви

Прехт синтезира философски гледни точки по теми като морала, щастието и душата с прозрения от биологията и неврологията. Неговото въведение във философията е много информативно и забавно четиво.
Паблишърс Уикли

За рамка на своята книга Прехт използва фундаменталните въпроси на Кант: „Какво мога да зная? Какво съм длъжен да правя? На какво смея да се надявам?“. Отговори ли си човек на тези въпроси, ще е открил тайната на живота.
Сериозните читатели навсякъде по света ще приветстват подобна книга, в която философията не е отживяла наука, а отговаря на наболелите въпроси на съвременния човек.
Буклист

Тази книга не просто обогатява читателя, но и го забавлява. Може да се консумира като студена бира в горещ августовски ден.
Шпигел

Блестящо гмуркане в океана от човешко познание.
Версион Фемина

Фантастична, невероятна книга.
телевизия Зе Де Еф

ФИЛОСОФИЯТА НИ Е ОСОБЕНО НЕОБХОДИМА ВЪВ ВРЕМЕ НА КРИЗА
(Интервю с Рихард Прехт)

Г-н Прехт, веднъж в едно телевизионно интервю казахте, че „философията е вторичен продукт на скуката“. Нима философията е необходима само когато животът ни не е щастлив или интересен?

- Кога ни е нужна философия, е въпрос на лична преценка. Според мен тя би могла да обогати неимоверно живота на човека, но аз не бих препоръчал на всекиго да се занимава с нея.

А кой би трябвало да го прави?

- Всеки, който иска да разбере себе си и да поеме контрола над живота си. Аз лично вярвам, че ако човек размишлява върху себе си, познава собствените си чувства и гледа от известна дистанция на емоциите си, има много по-големи шансове да е щастлив.

Кога най-вече хората се нуждаят от философия?

- Тя ни е особено необходима по време на криза. Това е така още от древни времена. Идеята, че философията трябва да бъде част от ежедневието и политиката, идва от гърците, които са измислили демокрацията по време на криза. Във философията се крият отговори, които касаят не само отделния индивид, а обществото като цяло. Това важи с пълна сила и за настоящия момент.

Наистина кризата е вече факт! Има ли какво да каже философията за краха на стоковата борса, за тероризма или за спорните страни на генното инженерство и интернет?

- Да, разбира се. Какво ни причиняват медиите? Какво се случва със защитата на личните данни? До какви промени водят генното инженерство и тероризмът? Това са все философски въпроси. При изследванията на мозъка вече не става дума само за невробиология, тук навлизаме в областта на етиката. Задължение на философията е да проучи всички тези наболели въпроси, като ги огледа откъм практическата им страна. Философите следва да се намесят в тези области.

Защо обаче това не се случва?

- По мое мнение това е академичен проблем. Философията като наука се е ограничила само до затворената култура в университетите. Този подход рядко подготвя студентите по философия или хуманитарни науки за проблемите, с които ще се сблъскат в ежедневието. В Германия например има вероятно четирима професори, които се занимават с проблемите на съвремието, и четиридесет експерти по Кант. За мен обратното съотношение би било много по-удачно.

Обвиняват ви в „ненаучно“ представяне на сложни философски концепции.

- Моята книга е един вид популярно ръководство в академичната джунгла. Исках да напиша книга за философията, която всеки, включително и едно 17-годишно момче, да може да разбере. Книга, която много бих искал да прочета, когато самият аз бях студент по философия. Това е едно въведение във философията, което не се задълбава само в историята, а прави от философията жива наука. А също така и едно философско пътуване, което вижда по-далеч от границите на тази дисциплина – например в науката за изследване на мозъка.

Откъде сте придобили знанията си по невробиология и сте толкова запознат с последните постижения в изследването на мозъка?

- Винаги съм се интересувал от биология. Като дете мечтаех да стана директор на зоологическа градина. От 14 години, откакто придобих и докторска степен, интензивно се занимавам с изследване на мозъчната дейност.

Доколкото знам, вие сте носител и на награда по биомедицина.

- Да, така е. Имах шанса да работя с видни специалисти по мозъчни изследвания. В книгата си съм се опитал да съчетая познанията си от тези две области: философия и невробиология. Сигурен съм, че в бъдеще – с общите усилия на специалисти от различни области – науката за мозъка ще направи големи открития. Убеден съм още, че нашето поколение ще доживее момента, когато болести като паркинсон и алцхаймер ще бъдат лечими.

Нека да предположим, че приблизително един милион от хората, които са купили книгата ви, също са я прочели. Станала ли е Германия по-интелигентна от това?

- Нека да го формулираме по друг начин. Ако всеки втори купувач на книгата ми я е прочел и е бил в състояние да я разбере, равнището на образованието в държавата не е толкова лошо. Защото дори в този си вид – популярен прочит на сложни философски концепции, книгата не е лесно четиво.

В следващата си книга – „Любовта – едно неорганизирано чувство“, вие говорите за любовта от най-различни гледни точки. Не е ли по-добре, философски погледнато, да се влюбим неразумно, отколкото да пишем книга за любовта?

- А защо да не направим и двете? Да четеш и да размишляваш за любовта едва ли може да навреди. В моята книга аз се опитвам да обясня, че както и религията, любовта като смисъл на живот също има своята философска страна. И подтиквам читателя да борави с любовта по-интелигентно. Ако успее, ето това вече ще е нещо.

И един последен въпрос. Какво искате да постигнете с книгата?

- Много ще се радвам, ако след прочитането на „Кой съм аз? И колко сме?“ читателят се почувства по-умен, а ако това го направи и по-щастлив, би било страхотно.

Откъс:
Из „Може ли щастието да бъде научено?“
...
Ако следваме учението на Епикур, излиза, че „епикуреецът” е уравновесен човек, който извлича щастието си от многобройните малки радости в живота, който побеждава страховете си, обича да общува с другите хора и живее в разбирателство с тях. Едва по-късните му противници, най-вече християните, изкривяват възгледите му до неузнаваемост и превръщат безбожника Епикур в гуру на порока. От психологическа гледна точка обаче Епикур е изпреварил доста християнските учения, защото съзнава неразривното взаимодействие между тяло и дух, между физика и психика и го поставя в центъра на своята философия. Това, на което учи той, днес може да се намери отново във възгледите на позитивната психология, модерно изследователско направление, което е разпространено предимно в САЩ. Представителите на позитивната психология търсят критерии, които трябва да се изпълнят, за да са щастливи хората. И разработват тренировъчни програми, за да станат хората по-щастливи. Тъй като щастието, тук психолозите са съгласни с Епикур, може и трябва да се създава активно. Щастието не възниква от само себе си. Не е достатъчно да нямаме болки, стрес и грижи, за да сме щастливи. Колко много хора без големи житейски несгоди изобщо не са щастливи, а само се отегчават. С други думи: щастието е нещо хубаво, но изисква много труд. Изследователите на щастието са обобщили този труд в цяла поредица от практически правила, които ще представя тук – отчасти с леко намигване.
Първото правило е: активност! Мозъците ни жадуват да са заети. Духовният застой създава лошо настроение. Дори само ден почивка води до масова смърт на неврони. Който не създава работа на ума си, допринася за неговото „спаружване“ – процес, обикновено свързан с чувство на неудоволствие. Затова безработицата много скоро поражда депресии. Тогава хормоналният ни баланс страда от недостиг на допамин. Не е нужно да сме непрекъснато активни, но и прекаленото бездействие не е благоприятно за щастието. Спортът например е нещо прекрасно, защото умът сам се възнаграждава за успешните физически усилия – образуват се нови неврони. Интересите също повишават радостта от живота. Рутината може и да има известни предимства, но не носи трайно щастие. Разнообразието и новото понякога са източници на щастие. Затова Витгенщайн, за когото стремежът към щастие е подозрителен, се придържа към точно обратната максима: „Не ми дреме какво ям, важното е да е едно и също“ – истинско ръководство по нещастие.
Второто правило е: социален живот! Епикур не държи особено да бъде в центъра на вниманието както в личния, така и в обществения живот. Но съзнава, че едва ли съществува източник на по-трайно щастие от социалните връзки. Приятелството, партньорството и семейството могат да създадат рамка, в която да се чувстваме на сигурно място. Съвместните изживявания с партньора, с приятел или с децата усилват усещането за щастие. Когато се чувстват в безопасност, мъжете отделят окситоцин, а жените – вазопресин, хормоните на прерийните къртици, за които вече стана дума (срв. Една съвсем нормална невероятност). Който има тесни социални контакти, не остава сам с грижите и несгодите си. Нищо чудно, че доброто партньорство и достатъчно честите сексуални контакти са много по-важни за житейското щастие, отколкото парите и имуществото.
Третото правило е: концентрация! Епикур отделя много време, за да разясни на учениците си как да се наслаждават тук и сега: на аромата на цветята, на красотата на формите, на вкуса на парченце сирене. Подбраните и концентрирани наслади повишават радостта от живота. Това, което важи за нещата, би трябвало да важи още повече за хората. Колкото по-интензивен е интимният контакт с някого, толкова по-дълбоки са чувството и съчувствието. От гледна точка на науката, изследваща мозъка, това означава: наслаждавай се докрай на състоянията на съзнанието си, най-малкото на тези, които ти се отразяват добре. А за всичко, в което човек се потапя, важи: трябва да му се отдаваме изцяло. Който, докато хапва нещо вкусно, се опасява, че ще надебелее, а по време на разговор току поглежда часовника си, сам си разваля преживяването. Да мислим за бъдещето от време на време, е разумно, но непрекъснатата мисъл за него ни отнема настоящия момент. Животът е това, което се случва на повечето хора, докато те усърдно кроят други планове.

Четвъртото правило е: реалистични очаквания! Щастието е въпрос на очаквания. Честа грешка е да си поставяме твърде завишени, но също така и твърде занижени изисквания. И двете водят до неудовлетвореност. Който изисква прекалено много от себе си, страда от стрес, а би могъл да го избегне. Който изисква прекалено малко от себе си, страда от недостиг на допамин, а последствията са демотивация и безразличие. А липсата на въодушевление най-вероятно отново ще доведе до поставяне на твърде занижени изисквания – истински омагьосан кръг.
Петото правило е: положителни мисли! Това е може би най-важното правило. Чувството за щастие, тук Епикур и позитивната психология са единодушни, не е случайност, а следствие от „правилни“ мисли и чувства. Правилни според тях са мислите, които създават удоволствие и осуетяват неудоволствието. Специален психологически трик е призивът: „Преструвай се на щастлив и ще бъдеш щастлив!“. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Когато не ми е добре, надали ще намеря сили да се заблудя себе си, че съм в добро настроение. Руският писател Фьодор Достоевски, тънък психолог, изразява много точно и с лека ирония мнението си за положителните мисли: „Всичко е добро. Всичко. Човекът е нещастен, защото не знае, че е щастлив. Само затова. Това е всичко, всичко! Който го осъзнае, веднага ще стане щастлив, тутакси, на мига“.
Ако се абстрахираме от иронията, основният момент е, че – поне в определени рамки – съм повече или по-малко свободен да оценявам събитията в живота си. За степента на тази свобода, естествено, може да се спори. Дали в книгата на моя живот предпочитам да се спирам на красивите или на тъжните и отегчителните пасажи? Някои хора съумяват да извлекат от живота предимно доброто, а при други е обратното. Един от възможните подходи към това е да осъзнаем ролята на разума при оценката на собствените чувства. Защо отделям толкова време на негативното и задълбавам в него? Определено не съм свободен да избирам как да усещам нещата – отрицателно или положително, но все пак имам известна свобода по въпроса как преценявам усещанията си. Свобода, която мога да постигна с тренировки. По време на дадено чувство или непосредствено след него да подредиш и релативираш усещанията си, е голямо, но все пак усвоимо изкуство.
Често се препоръчва да запишем веднага отрицателните си чувства. Така кортексът от самото начало им прави прецизна рентгенова снимка, което ги смекчава поне до известна степен. Няма да навреди и ако си запишем няколко добри контрааргумента. Освен това позитивните психолози ни насърчават да си водим дневник на щастието, за да се научим да си припомняме по-добре хубавите моменти. Друга мъдрост на психологията на щастието е принципът: „Не се вземай прекалено на сериозно, надсмивай се над себе си“. И тук е вярно, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Не трябва ли човек първо да го умее, за да го приложи на практика? Във всеки случай тази максима ми напомня за моя приятел Луц. На обучение за мениджъри психотреньорът иска от участниците да проявят повече спонтанност. Швейцарски колега на моя приятел съвсем сериозно изважда химикалка и грижливо отбелязва в линираната си тетрадка: „Да бъда по-спонтанен!“. Да се научиш да се надсмиваш над себе си, е чудесна, но много амбициозна цел, свързана с високо очакване към себе си. По-лесно е да се научим да избягваме определени източници на неудоволствие. Един от най-често срещаните източници е сравнението. Тук винаги и за всичко важи правилото: който сравнява, губи! Аз не изглеждам като модел в списание. (Вероятно „на живо“ и той не изглежда така.) Нямам доходите на най-преуспелия си съученик. Не съм толкова остроумен, колкото мнозина други. Или особено брутално: не съм толкова щастлив, колкото брат ми или сестра ми. Докато мислите така, никога няма да бъдете щастливи.
Шестият момент е да не се прекалява с търсенето на щастие. Да приемаш по-спокойно нещастието, е голямо изкуство. Доста често – ако не и винаги – в нещастието има и нещо добро. Някои хора с ужасни страдания казват, че откакто са се разболели, живеят по-интензивно. Кризите, трудностите и дори ударите на съдбата понякога са благотворни. Някои кризи водят до по-добро ново начало, макар и човек често да не знае „за какво може да му послужат“. Склонността да негодуваш против обстоятелствата, които няма как да промениш, е доста разпространена. Тук психологът на щастието размахва предупредително пръст.
Седмият, последен момент е радост от работата. Той е в тясна взаимовръзка с първия, с активността. Работата е нещо, което ни принуждава да сме активни, и повечето хора се нуждаят от този натиск, за да вършат достатъчно много неща. Разбира се, това не важи за всяка работа, но все пак се среща доста често. Работата е най-добрата психотерапия. А проблемът при безработицата е именно в тази психическа липса на самотерапия. Който не работи, лесно може да се почувства безполезен и унил: твърде малко допамин и твърде малко серотонин. Така вижда нещата и Зигмунд Фройд. За него щастието се състои в това „да можеш да обичаш и да работиш“.
Толкова за седемте правила. С основание може да се спори за стойността на едно или друго правило – а естествено и за ползата от тях. Защото нещата с тези правила не са толкова прости. Не е достатъчно само да ги посочим. Най-вълнуващият и досега най-пренебрегваният от психолозите на щастието въпрос е: докъде изобщо се простира личната ми свобода на действие? Позитивната психология черпи знания от всеки нов резултат на науката за мозъка, но предпочита да избягва принципния дебат „Мога ли да искам това, което искам?“. Каква е ползата и от най-мъдрите максими, ако изобщо нямам възможност да ги приложа на практика? Този въпрос, изглежда, си остава изключително вълнуваща задача.
Дали с това въпросът за щастието е изяснен? Философски – може би. Затова пък психологически има още много какво да се открие. Защо някои хора живеят с толкова изумителна рутина, та е трудно да повярваме, че живеят за пръв път? Защо някои винаги знаят какво им се отразява добре? И защо повечето от нас някак си се лутат по пътя напред? Вероятно това въобще не се дължи на факта, че едните разбират повече от щастие, отколкото другите. Тъй като рутинираните артисти в живота невинаги са по-щастливите. Надценява ли се щастието? Може би един щастлив и един успешен живот в края на краищата съвсем не са едно и също? Дали съществува нещо по-важно от щастието?

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя

ТАЙНАТА ГРАДИНА

от Франсис Бърнет

обем: 240 стр.
цена: 4,50 лв.
ISBN: 978-954-26-1076-2
Очаквайте на 16.03.2012 г.!

За книгата:

Мери Ленъкс е капризно дете, което мисли единствено за себе си. След смъртта на родителите й Мери е изпратена при чичо си в старинното и мрачно имение Мисълтуейт. Там разглезеното момиче се запознава с болнавия си братовчед Колин и веселяка Дикън, който обича природата и животните.
Една дружелюбна червеношийка им показва пътя към вълшебна тайна градина, занемарена в продължение на десет години. Мери, Колин и Дикън се захващат с всички сили със съживяването на градината. Свежият въздух, сладкият аромат на рози и грижливо пазената тайна разкриват на децата необикновената красота на живота.
Откъс:
* * *
Червеношийката, която показа пътя

Мери дълго разглежда ключа. Не спираше да го върти и да размишлява. Както вече казах, тя не беше дете, свикнало да иска разрешение или съвет от възрастните. Мислеше си единствено, че ако това е ключът към затворената градина и ако тя намери вратата, може би ще успее да я отвори и да види какво има отвъд стените и какво е станало с изоставените розови храсти. Искаше да я види тъкмо защото беше затворена отдавна. Струваше й се, че е по-различна и че нещо странно трябва да й се е случило през тези десет години. Освен това би могла да ходи в нея всеки ден, да затваря вратата след себе си и да си измисля свои игри, които да играе на спокойствие, тъй като никой нямаше да знае къде се намира - щяха да мислят, че вратата е затворена и че ключът е заровен в земята. Тази мисъл много й се понрави.
Тъй като на практика живееше съвсем сама в къща със сто мистериозно затворени стаи и нямаше нищо, с което да се развлича, тя бе впрегнала ленивия си ум на работа и започваше да използва въображението си. Без съмнение свежият, чист въздух от полята имаше голяма роля в това. Както въздухът бе възбудил апетита й, а борбата с вятъра бе раздвижила кръвта й, така тези неща бяха съживили ума й. В Индия винаги й беше топло и бе твърде отпусната и слаба, за да я е грижа за нещо. Тук обаче започваше да се интересува и да иска да прави нови неща. Вече не се чувстваше толкова „начумерена”, макар да не знаеше защо.
Пъхна ключа в джоба си и продължи разходката. Изглежда, никой освен нея не идваше тук, затова тя можеше да се разхожда бавно и да оглежда стената, или по-скоро бръшляна, който я покриваше. Но колкото и внимателно да гледаше, не виждаше нищо, освен гъсто израсли лъскави тъмнозелени листа. Беше много разочарована. Начумереността й донякъде се върна, докато обикаляше зида и гледаше над него към върховете на дърветата вътре. Толкова е глупаво, каза си, да си близо до градината и да не можеш да влезеш вътре. Накрая прибра ключа в джоба си и реши винаги да го носи със себе си, когато излиза, тъй че ако изобщо намери скритата врата, да е готова.
Госпожа Медлок бе разрешила на Марта да преспи у дома си, но на сутринта тя се беше върнала на работа, по-румена от всякога и в прекрасно настроение.
- Станах в четири часа – обясни на Мери. – Ех, че беше хубаво в полята – птичките се пробуждаха, зайците припкаха наоколо, а слънцето изгряваше. Не вървях пеш през целия път. Един човек ме качи в каруцата си и много се забавлявах!
Беше пълна с чудесни истории за свободния си ден. Майка й се зарадвала да я види и заедно бяха свършили цялото готвене и пране. Дори бе направила за всички деца понички, поръсени с кафява захар.
- Още вдигаха пара, когато дечурлигата се прибраха от играта в полята. Къщичката ни ухаеше тъй хубаво на чисто и на прясно изпечен хляб и имаше толкоз хубав огън, че направо се разкрещяха от радост. Нашият Дикън рече, че в къщичката ни може да живее и крал.
Вечерта всички бяха насядали около огъня. Марта и майка й бяха кърпили скъсаните дрехи и чорапи, а Марта им беше разказвала за малкото момиченце, дошло от Индия, което цял живот е имало прислужници – „черните”, както ги наричаше Марта – и сега не знае как да си обуе чорапите.
- Ех! Много им беше интересно, като им разказвах за теб – възкликна Марта. – Искаха да знаят всичко за черните и за кораба, с който си пристигнала. Ама не можах да им кажа много.
Мери се замисли.
- Ще ти разправя още неща до следващия ти свободен ден – предложи тя – и ти ще имаш повече за разказване. Сигурно ще им е интересно да чуят как в Индия яздят слонове и камили, а офицерите ходят на лов за тигри.
- Божичко! – извика Марта, очарована. – Направо ще се побъркат. Наистина ли ще го направиш, госпожице? Все едно ще видят див звяр, както чухме, че се е случило веднъж в Йорк.
- Индия се различава много от Йоркшър – каза Мери бавно, сякаш премисляше думите си. – На Дикън и майка ти хареса ли им да слушат за мен?
- Боже, на нашия Дикън щяха да му изхвръкнат очите, ей толкова ги беше опулил! – бързо отвърна Марта. – Но на мама не й хареса, че си самичка. Рече ми: „Господин Крейвън не е ли наел гувернантка или бавачка?”. И аз отвърнах: „Не, не е, макар госпожа Медлок да казва, че ще го направи, като се сети. Ама казва, че може и да не се сети още две-три години”.
- Не искам гувернантка – намръщи се Мери.
- Но мама рече, че ти вече трябва да се учиш на четмо и писмо и някоя жена трябва да се грижи за теб. Рече ми: „Само си помисли как се чувства в туй голямо място и как се скита из него самичка и без майка. Гледай да я развеселяваш” – тъй ми рече и аз й обещах.
Мери я изгледа продължително с немигащи очи.
- Ти ме развеселяваш – отвърна. – Обичам, когато ми приказваш.
Скоро Марта излезе от стаята и се върна с нещо, което държеше в ръцете си под престилката.
- Виж – каза с широка усмивка, - донесла съм ти подарък.
- Подарък! – възкликна господарката Мери. Как е възможно някой да получи подарък от къща, пълна с четиринайсет изгладнели гърла!
- През полята мина един амбулантен търговец – обясни Марта – и спря каруцата си пред нашата порта. Вътре имаше тенджери и тигани, и всякакви други джунджурии, но мама нямаше пари и не купи нищо. Търговецът тъкмо си тръгваше, когато нашата Лизбет Елън извика: „Мамо, той има въженце за скачане с червени и сини дръжки”. И мама изведнъж викна: „Ей, господине, спри! Колко струва въженцето?“. И той отвърна: „Два пенса”, а мама взе да рови в джоба си и ми рече: „Марта, ти ми даде надницата си като добро момиче и имам четири неща, за които да похарча всяко пени, ама ще дам два пенса, за да купя въженце на онуй дете”. И купи едно, ето го.
Тя го извади изпод престилката си и го показа гордо. Беше здраво, тънко въже с дръжки на червени и сини ивици, но Мери Ленъкс никога не беше виждала въженце за скачане. Гледаше го с озадачено изражение.
- За какво се използва? – попита любопитно.
- Как за какво! – извика Марта. – Да не би в Индия да нямат въжета за скачане, въпреки всичките тия слонове, тигри и камили? Нищо чудно, че повечето са черни. Сега ще ти покажа, само гледай.
Тя изтича насред стаята, стиснала по една дръжка във всяка ръка, и започна да скача. Мери се извърна и я гледаше от стола си, а странните лица от старите портрети сякаш също я наблюдаваха. Навярно се чудеха какво, за бога, има нахалството да прави това просто селянче под носовете им. Но Марта дори не ги виждаше. Интересът и любопитството, изписани на лицето на господарката Мери, я очароваха и тя продължи да скача и да брои, докато стигна до сто.
- Преди можех да скачам повече – обясни, щом спря. – Стигала съм до петстотин, когато бях на дванайсет; ама тогава не бях толкоз пълна, както сега, а и съм отвикнала.
Мери стана от стола си, самата тя леко възбудена.
- Изглежда хубаво – призна. – Майка ти е мила жена. Мислиш ли, че ще се науча да скачам като теб?
- Само опитай – усмихна се Марта, като й подаваше въженцето. – Отначало няма да можеш да скачаш до сто, ама ако се упражняваш, ще ставаш все по-добра. Това рече и мама. Рече: „Нищо няма да й е от такваз полза, както едно въженце за скачане. Нека играе вън на чист въздух и да скача, така ръцете и краката й ще станат по-гъвкави и ще заякнат“.
Ясно беше, че господарката Мери няма много силни ръце и крака, когато започна да скача за първи път. Освен това не се справяше съвсем добре, но толкова й хареса, че не искаше да спре.
- Облечи си нещо и тичай да скачаш навън – подкани я Марта. – Мама рече да ти кажа да стоиш вънка колкото може повече - даже ако ръми, само се обличай топло.
Мери си сложи палтото и шапката и метна въженцето през ръката си. Отвори вратата да излезе, но изведнъж се сети за нещо и се извърна колебливо.
- Марта – започна, – това е твоята надница. Били са твоите две пенита. Благодаря ти. – Изрече го с половин уста, защото не беше свикнала да благодари на хората или да забелязва, че правят нещо за нея. – Благодаря ти – повтори и протегна ръка, защото не знаеше какво друго да стори.
Марта я разклати леко и тромаво, тъй като и тя не беше свикнала с подобно нещо. После се засмя.
- Ех! Ама ти се държиш като старица – рече. – Ако беше нашата Лизабет Елън, щеше да ме целуне.
Мери изглеждаше по-скована от всякога.
- Искаш ли да те целуна?
Марта отново се засмя.
- Не, не – отвърна. – Ако ти беше различна, може би сама щеше да поискаш. Ама не си. Хайде, тичай навън и си поиграй с това въженце.
Господарката Мери се чувстваше малко неловко, докато излизаше от стаята. Хората в Йоркшър изглеждаха странни, а Марта винаги я озадачаваше. Отначало никак не я харесваше, но сега не беше така.
Въженцето за скачане беше чудесно. Тя броеше и скачаше, скачаше и броеше, докато страните й се зачервиха, и й беше толкова интересно, както никога досега. Слънцето грееше и подухваше ветрец – не силен, а такъв, който идваше на очарователни леки пориви и носеше свеж аромат на прясно разкопана пръст. Мери скачаше първо в градината с фонтана, след това по една пътека, а после по друга. Накрая започна да скача в зеленчуковата градина и видя Бен Уедърстаф да копае и да приказва на червеношийката си, която подскачаше край него. Мери продължи да скача по пътеката към градинаря и той вдигна глава и я изгледа с любопитство. Тя се беше чудила дали ще я забележи. Много й се искаше да я види как скача.
- Гледай ти! – възкликна той. – Да му се не види! Ама ти май наистина си малко дете и във вените ти тече кръв, а не вкисната мътеница. Да не ми е името Бен Уедърстаф, ако страните ти не са се зачервили от скачането. Направо не вярвам на очите си.
- Никога не съм скачала досега – призна Мери. – Сега започвам. Мога да издържа само до двайсет.
- Продължавай така – посъветва я Бен. – Това е много хубаво упражнение за някой, дето е живял с диваци. Виж само как те гледа. – Той кимна към червеношийката. – Вчера тръгна подире ти. И днеска ще го направи. Решила е да разбере що за чудо е туй въженце. Досега не е виждала таквоз нещо. Ей – поклати глава към птичката той, - туй твое любопитство ще те умори някой ден, ако не си отваряш очите.
Мери продължи да скача във всички градини, като си почиваше на всеки няколко минути. Накрая отиде до своята тайна пътека и реши да види дали ще може да скача по цялата й дължина. Щеше да е хубаво дълго скачане и тя започна полека, но преди да бе изминала половината пътека, вече толкова се беше сгорещила и задъхала, че трябваше да спре. Ала не съжаляваше много, защото вече бе преброила до трийсет. Спря, засмя се доволно и не щеш ли, ето я червеношийката – полюшваше се върху един дълъг бръшлянов клон. Беше я последвала и я поздрави с чуруликане. Докато Мери скачаше, бе усещала как нещо тежко в джоба й се удря в нея и като видя червеношийката, отново се засмя.
- Вчера ти ми показа къде е ключът – заговори я тя. – Днес трябва да ми покажеш вратата. Но май не знаеш къде е, а?
Червеношийката литна от полюшващото се бръшляново клонче към върха на стената и като отвори човка, започна да извива силни, красиви трели, явно искаше да се поперчи. На света няма по-прекрасно нещо от червеношийка, която се перчи - а тези птички го правят почти винаги.
Мери Ленъкс беше слушала много за магии в историите на своята ая и според нея онова, което се случи миг по-късно, си беше истинска магия.
По пътеката се понесе един от приятните пориви на вятъра и този път бе по-силен от останалите. Беше достатъчно силен да раздвижи клоните на дърветата и да разклати вейките на неподрязания бръшлян, увиснал от стената. Мери тъкмо бе приближила червеношийката, когато поривът на вятъра внезапно размести няколко свободни клончета бръшлян. Тя подскочи и улови бръшляна с ръка. Направи го, защото видя нещо под него – кръгла дръжка, която беше покрита от листата. Бе дръжката на врата.
Мери пъхна ръце под листата и започна да ги тегли и избутва встрани. Бръшлянът наистина беше гъст, но почти целият представляваше свободно полюшваща се завеса, макар една част да се бе впила в дървото и желязото. Сърцето на Мери започна да бие по-силно и ръцете й леко се разтрепериха от радост и възбуда. Червеношийката продължи да пее, да цвърчи и да накланя главицата си на една страна, сякаш и тя беше възбудена колкото нея. Какво беше това четвъртито и желязно нещо под ръката й, в което пръстите й напипаха дупка?
Беше ключалката на вратата, която е била затворена преди десет години. Мери мушна ръка в джоба си, извади ключа и видя, че пасва на ключалката. Пъхна го вътре и го завъртя. Трябваше да използва и двете си ръце, но накрая ключът се превъртя.
Тя си пое дълбоко дъх и погледна зад себе си по дългата пътека, за да види дали не идва някой. Никой не идваше. Изглежда, никой никога не идваше. Мери отново си пое дълбоко дъх, защото беше много възбудена, и като отмести встрани полюшващата се завеса от бръшлян, бутна вратата, която се отвори много бавно.
Тя се промуши вътре, затвори вратата и се опря с гръб на нея, като се оглеждаше наоколо и дишаше учестено от възбуда, почуда и възторг.
Намираше се в тайната градина.

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 4 Nishkitenasadbata-1

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя
МЕЖДУНАРОДНИЯ БЕСТСЕЛЪР

НИШКИТЕ НА СЪДБАТА
Съдбата я въвлече във войната.......
Модата я спаси.
от Мария Дуеняс

обем: 496 стр.
очаквайте на: 06.04.2012 г.!
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1096-0

Чудесен роман, написан според най-добрите традиции, в който има всичко: интрига, любов, загадка и убедителни герои.
Марио Варгас Льоса
носител на Нобелова награда за литература

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 4 1

За автора:

ОПИТАХ СЕ ДА ВЪЗКРЕСЯ МИНАЛОТО – С ЦЯЛОТО МУ ОЧАРОВАНИЕ, СУРОВОСТ, ПРЕВРАТНОСТИ И... МАГИЯ.

МАРИЯ ДУЕНЯС

Испанската писателка Мария Дуеняс е доктор по английска филология и преподавател в Университета в Мурсия, Испания. Преподавала е също в американски университети, автор е на десетки научни статии и публикации. Първият й роман – „Нишките на съдбата“, веднага привлича читателския интерес и за кратко време постига международен успех. Романът се радва на най-добрата възможна реклама: тази, която се предава от уста на уста. Издаден първоначално в едва 3000 броя тираж, днес продажбите му само в Испания надхвърлят 1,5 милиона екземпляра. Книгата е преведена на 26 езика и в момента се снима сериал по нея от испанската телевизия.
Мария Дуеняс определено умее да разказва. Разказва подобно на Маргарет Мичел, на сестрите Бронте, а защо не и като Джейн Остин. Когато чете „Нишките на съдбата“, човек се чувства като във филма Казабланка, чието действие също се развива в Мароко по време на Втората световна война. И приликите не спират дотук: в книгата, както и във филма, ще намерите всички необходими елементи, които очароват публиката: война, опасности, екзотика и най-важното – истинска, неподправена любов.

ЗА КНИГАТА „НИШКИТЕ НА СЪДБАТА“:

Ще прочетете за историята на Сира Кирога, млада модистка, израснала в Мадрид – в шивашкото ателие, където работи майка й през 30-те години на XX век. До този момент животът й е подреден: тя има годеник, който я обожава, двамата правят планове за бъдещето. Но всичко се променя, когато в живота й нахлуват двама харизматични мъже: баща й, когото тя не познава, и Рамиро – чаровен, съблазнителен светски мъж. Безумно влюбена, Сира изоставя всичко – майка си, годеника си, целия си досегашен живот – и се впуска в истинска авантюра. Двамата заминават за Мароко няколко месеца преди началото на Испанската гражданска война. Установяват се в Танжер, който тогава е светски, кипящ от живот космополитен град в Мароко. Сира се чувства щастлива до деня, в който Рамиро изчезва безследно, като отнася със себе си парите и бижутата, които бащата на Сира, богат индустриалец, й връчва като дял от наследството. Така тя се оказва бременна, сама и изоставена в непозната страна и отгоре на всичко преследвана от правосъдието заради дълговете на Рамиро. За пръв път Сира трябва да се справя сама в живота, за да оцелее. Прибягва до единственото, което й е останало: модата. Независимо на кой континент се намират, жените обожават красивите дрехи. Скоро скромното, невинно момиче се превръща в прочута модистка и самоуверена и независима млада жена.
Войната в Европа вече е в разгара си и Сира се захваща с вълнуващо, но опасно занимание: да доставя важна информация на тайните служби на Съюзниците. За целта открива модно ателие в Мадрид за отбрана клиентела – испански аристократки и съпругите на нацистките офицери. Така Сира е въвлечена в нелегалния свят на шпионажа и политическите конспирации, пълен с интриги, предателство и... любов.

ИСТИНА ИЛИ ИЗМИСЛИЦА?

Интригата на романа е чиста фикция, но се разгръща върху исторически фон: Мадрид през 30-те години на ХХ век, колониално Мароко, гражданската война в Испания, Мадрид през Втората световна война… Освен това, някои от героите са реални личности, например Розалинда Фокс и Хуан Луис Бейгбедер, който по-късно става министър на външните работи в правителството на Франко, както и шефът на британското разузнаване Алън Хилгарт, и баджанакът на Франко – Серано Сунер.

Отзиви:

Чудесен роман, написан според най-добрите традиции, в който има всичко: интрига, любов, загадка и убедителни герои.
Марио Варгас Льоса, носител на Нобелова награда за литература

И внезапно един роман… Роман като някогашните, като вечните, като незабравимите… Мадрид, Танжер, Тетуан, Лисабон... Красива и прокълната шивачка, впуснала се в приключения, в любов и омраза, във война и мир. Свят на сбъднати мечти и на разбити мечти. На шпиони, на бегълци, на мошеници, на аутсайдери. И цялото това носталгично очарование на онова, което времето е отнесло… Увличащ, страстен, зашеметяващ роман.
„Ел Мундо“

Мъже, жени, младежи, домакини, критици, професори, политици… всички твърдят, че са били пленени от 640-те страници на този роман.
„Ла Вангуардия“

Когато човек изпие на един дъх великолепен литературен коктейл, съставен от приключения, шпионаж, светски блясък, мода и страсти, не му остава друго, освен да го препоръча. Невероятна смесица от висша мода, любовно разочарование, аристократки с тъмно минало, двойни агенти… Прекрасен!
в. „20 минути“

Вълнуващ дебютен роман, отличаващ се с напрегнат сюжет и невероятен език. Мария Дуеняс несъмнено е от авторите, които не бива да изпускаме от поглед.
„Паблишърс Уикли“

Една епоха, една история и приказни места, които са чакали някой да разкаже за тях.
„Експансион“

Не е изненада, че този роман постигна мигновен успех в Европа. Американските любители на исторически романи, които търсят драматизъм и забавление, несъмнено ще бъдат очаровани.
„Лайбръри Джърнал“

КАК ДА СТАНЕШ НЕЗАВИСИМА ЖЕНА В ТРУДНИ ВРЕМЕНА
Интервю с Мария Дуеняс

- В „Нишките на съдбата“, освен измислени герои, има и исторически персонажи. Как успяхте да изградите техните образи така, че да са едновременно пълнокръвни и достоверни и в същото време да отговарят на историческата действителност?
- Някои от описаните персонажи принадлежат на недалечното ни минало и са играли важна роля по време на гражданската война в Испания и Втората световна война. За съжаление, голяма част от тези хора са били забравени и моята роля е да пресъздам някои знакови събития от онези неспокойни времена. Дълго проучвах този период от различни източници: академични трудове, архиви, стари вестници, дори свидетелства на съвременници на описаните събития. Вярвам, че успях да възкреся миналото и да съхраня късче от историята.
- Много е необичайно главната героиня да е шивачка. Защо се спряхте на тази професия?
- Исках героинята ми да е независима жена, която може сама да се издържа и да се движи свободно, без да е зависима от някой мъж. В края на 30-те години на миналия век не са били много професиите, които можели да гарантират подобна независимост, но шивачеството е една от тях.
- Действието на много романи се развива по време на Втората световна война и все пак вие успяхте да сътворите нещо ново и различно. Как го постигнахте?
- Втората световна война избухна, докато Испания се възстановяваше от опустошенията на гражданската война, така че много хора смятат, че тя не е имала никакъв отзвук в страната ни. Това обаче не е вярно. За територията на Испания се съревноваваха и Великобритания, и Германия, така че страната бе обект на усилен шпионаж. Този факт не е достатъчно отразен в литературата. Новото също е, че жените са в центъра на повествованието, при това необикновени жени като Сира Кирога и Розалинда Фокс. Те са носителки на много общочовешки ценности и принципи, олицетворяват силата на духа и волята да оцелееш. Исках да покажа как можеш да станеш независима жена в трудни времена.
- Защо избрахте действието да се развива не само в Испания, но и в Мароко?
- Исках да запозная читателя с екзотично Мароко, когато все още е било испанска колония. Самата аз имам марокански корени, майка ми е родена и израснала в Мароко, така че познавам тази страна, нейната атмосфера, традиции и култура.
- И последен въпрос. Как бихте определили жанрово „Нишките на съдбата“?
- Това всъщност е най-трудният въпрос. След толкова време и изписани страници все още не мога да я свържа с определен жанр. Това е историята на млада шивачка, която съдбата тласка към рискован компромис, в който кройките и платовете от професията й се превръщат във фасада на нещо много по-важно и опасно. Под този схематичен сюжет обаче се преплитат многобройни прочити, които превръщат книгата едновременно в роман за личностното израстване, в роман за колониалната епоха, в любовен роман, в роман за исторически и политически конспирации и в шпионски роман.

Героинята Сира Кирога

ОТКЪС:

Spoiler:

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 4 Pema2-1

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
представя
ВЛАДЕНИЯТА НА СТРАХА
от Пема Чодрьон

обем: 208 стр.
очаквайте на: 06. 04. 2012 г.
цена: 9,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1095-3

За автора:

Пема Чодрьон е американска будистка монахиня, настоятел на първия тибетски манастир в Северна Америка и известен духовен учител. Тя е най-изтъкнатата ученичка на уважавания тибетски учител Чогям Трунгпа Ринпоче и негов духовен наследник. Книгите й са преведени на 25 езика и се смятат за класически трудове, запознаващи западния читател с основните принципи на будизма и приложението им в съвременния живот. Те се радват на нестихващ интерес години наред, оценени са много високо от читателите в интернет книжарниците - 5/5 и неизменно поддържат челното си място в класациите за източна философия.
Сред най-известните й творби са: „Мъдростта да не бягаш“; „Практикуване на мир по време на война – Една будистка перспектива“, „Започни от там, където си: Наръчник за състрадателен живот“; „Няма време за губене – Ръководство за пътя на Бодхисатва“; „Тонглен или пътя на трансформацията“ и др.
През 2011 г. под знака на ИК „Хермес“ в България излезе „Когато светът ни се разпада“. Тя е мъдра, интересна и много четивна книга, която е полезна както за хората, които минават през труден период, така и за всеки човек, който иска да открие вътрешно спокойствие, за да посреща ведро превратностите на съдбата.
Сега Пема Чодрьон представя и втората си книга - „Владенията на страха“.

За книгата:

„Винаги имаме избор – казва Пема Чодрьон, – можем да позволим на трудностите, които срещаме по пътя си, да вкоравят сърцето ни, да ни направят вечно недоволни и уплашени. Или да смекчат сърцето ни, да ни превърнат в по-добри и състрадателни хора.“ Позовавайки се на древната будистка мъдрост, Пема Чодрьон ни учи как да посрещаме изпитанията, как да се изправяме лице в лице със страховете си и да не им позволяваме да управляват живота ни. За да се справяме с несигурността и непредвидимите събития от ежедневието, се изисква истински кураж и дух на воин. Ето защо имаме нужда от състрадателно отношение не само към грешките и слабостите у другите, но и към нас самите. Само с безусловно приемане на нашата същност и с неспирен стремеж към израстване и просветление можем да избегнем машинациите на егото. Да уловим настоящия момент и да постигнем хармония между външната и вътрешната ни реалност.

17-ДНЕВНА ДИЕТА
Видими резултати за кратко време
от д-р Майк Морено

обем: 312 стр.
Очаквайте на 20.04.2012 г.
цена: 12,95 лв.
ISBN 978-954-26-1098-4

 Революционна диета с видими резултати за кратко време.
 Балансиран, лесен и разумен начин за справяне с излишните килограми.
 Сигурно запазване на постигнатите резултати.
 50 седмици бестселър на „Ню Йорк Таймс“.
 50 седмици сред бестселърите на „Паблишърс Уикли“.
 Това е най-популярната книга за диети през изминалата година в Америка.

За автора

Д-р Майк Морено:
Не е нужно да стоиш гладен, за да отслабнеш.

Майк Морено е общопрактикуващ лекар с процъфтяваща медицинска практика и много пациенти с наднормено тегло.
През 2008 г. Майк Морено стартира програмата Разходи се с твоя доктор: д-р Морено се разхожда всеки вторник и четвъртък преди работа със свои пациенти. Програмата стартира, след като д-р Майк (както е известен сред пациентите си) предлага да придружи свой пациент на разходка, за да го мотивира да прави редовно физически упражнения.
Според него голяма част от здравословните и житейските ни проблеми се дължат на наднорменото тегло, следствие от неправилното хранене. Ето защо той създава диета за бързо и здравословно отслабване, чиято цел е запазване на оптималното тегло в дългосрочен план. Неговата революционна програма цели ускоряване на метаболизма и изгаряне на мазнините.
„17-дневната диета“ излиза на пазара през 2011 г. и оттогава е в Топ 100 на най-голямата книжарница „Амазон“ (400 дни, отлични отзиви - 5 звезди). Книгата е бестселър на „Ню Йорк Таймс“ 50 седмици и 50 седмици сред бестселърите на „Паблишърс Уикли“.
С други думи, това е най-продаваната книга за диети през изминалата година в Америка.
Тя става толкова популярна, че някои ресторанти предлагат специално меню, съобразено със 17-дневния хранителен план на д-р Морено.

В диетата на д-р Морено не се препоръчва гладуване.

За книгата

Наднорменото тегло винаги е признак за хранителен и метаболитен дисбаланс. Противно на популярното схващане, то не е пряко свързано с това какво количество храна поглъщаме или колко упражнения правим. Зависи от вида на храните, които поемаме, и усвояването им от организма. Ето защо трябва да оптимизираме храносмилането и да ускорим метаболизма, ако искаме да отслабнем бързо. Спазването на предложената диета спомага и за спадане нивото на холестерола и кръвната захар, детоксикация на организма и общо повишаване на тонуса. Състои се от четири 17-дневни цикъла:

I. Ускорение – бързо отслабване чрез подобряване на храносмилането.
II. Активиране – пренастройване на метаболизма за предотвратяване ефекта на платото чрез редуване на по-високо- и по-нискокалорични храни.
III. Постигане – изграждане на балансиран хранителен режим и физическа активност.
IV. Затвърждаване – запазване на постигнатите резултати чрез редуване на първите три цикъла през делничните дни и хапване на воля през уикенда.

КАК ДА ОТСЛАБНЕМ, БЕЗ ДА ГЛАДУВАМЕ?
В диетата на д-р Морено не се препоръчва гладуване: акцентът е върху правилното съчетаване на храните, разумни количества на приеманите храни, пиене на много вода и включване на физическо натоварване.
В зависимост от нуждите на човека, той може да мине само един, два или всичките етапи от диетата. Ако има нужда да свали 5-6 килограма, тогава той може да мине само през първия 17-дневен цикъл и след това да отиде директно към четвъртия – за запазване на постигнатите резултати.
Ако иска да продължи с отслабването след първия цикъл, той може да премине към втория, в който се допускат повече и по-разнообразни храни и чиято цел е ускоряване на метаболизма. Ако след него има нужда да свали още килограми, минава и през третия 17-дневен цикъл, който е много по-либерален. Тук се разширява спектърът на разрешените храни, като основното ограничение е върху тестените храни от бяло брашно и рафинираната захар. Акцентът на този етап е върху по-голямото физическо натоварване, което да компенсира по-калоричните храни.
Четвъртият цикъл е насочен към запазване на вече постигнатите резултати. Основната идея е през делничните дни, когато е по-лесно да се спазва по-строг хранителен режим, да се редуват указанията от предходните етапи (примерно понеделник и вторник човек да се храни според изискванията на първия цикъл, а през останалите дни да избере някой друг етап). През уикенда можем да се отпуснем и да хапнем от любимите си храни, като, разбира се, не прекаляваме с количествата. Тази смяна на висококалорични и нискокалорични храни подпомага ускоряването на метаболизма. Към всеки етап от диетата е предложен хранителен режим за всеки ден с лесноизпълнимо меню, чиито съставки могат да се намерят на българския пазар. Основно място в тази диета заемат месото, рибата, плодовете и зеленчуците. Отделна глава е посветена на предменструалния синдром и храненето на жените през тази седмица. Препоръките на д-р Морено са уместни и показват добро познаване на психологичните и физиологичните промени, които настъпват в женския организъм през този период.
Написана на достъпен език и отлично структурирана, книгата на д-р Майк Морено предлага много балансиран, лесен и разумен начин за справяне с излишните килограми. Освен че диетата е лесноприложима и би довела до бързо намаляване на теглото, спазването на хранителния режим, предложен от д-р Морено, би оказало благотворно влияние върху общото здравословно състояние на човека.

Spoiler:

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 4 AlexberensonVOINIKPODPRIKRITIE

ВОЙНИК ПОД ПРИКРИТИЕ
от Алекс Беренсън

Обем: 392 стр.
Цена: 14,95 лв.
ISBN 978-954-26-1091-5
Очаквайте на 20.04.2012 г.!

За автора:

Алекс Беренсън: Искам да пиша книги, които държат читателя в напрежение до последната страница

Алекс Беренсън е роден в Ню Йорк, но прекарва детството си в Ню Джърси. Бъдещият автор завършва Йейлския университет със специалност история и икономика. Кариерата си на журналист Беренсън започва в Денвър Поуст като икономически репортер. През 1999 г. Алекс става част от екипа на престижния всекидневник Ню Йорк Таймс като разследващ журналист в света на финансите и бизнеса. През 2003 и 2004 г. отразява окупацията на Ирак, а по-късно разследва фармацевтичната индустрия и опасните за здравето медикаменти.
Богатият му опит на журналист му помага лесно да прекрачи от публицистиката към художествената литература. Преживяванията на автора по време на престоя му в Ирак го вдъхновяват и му помагат да избере централна тема в книгите си – борбата с тероризма след 11 септември 2001 г. в цялата й сложност.
Романите на Алекс Беренсън стават бестселъри в класациите на Ню Йорк Таймс и Уошингтън Поуст. Авторът е носител на литературната награда „Едгар“, на името на Едгар Алан По. Наградата се присъжда от сдружението на авторите на криминална и трилърова литература на САЩ и е една от най-престижните жанрови награди в света. Уолстрийт Джърнъл отличава роман на Алекс Беренсън като „един от най-добрите шпионски романи на всички времена“.
Алекс Беренсън е на 38 години и живее в Манхатан със съпругата си, д-р Джаклин Беренсън – съдебен психиатър и учен от Колумбийския университет. Двамата се грижат за домашните любимци – кучетата Теди и Маги.

Книгите му са преведени на 16 езика и са публикувани в милионни тиражи. След успеха на първата му, издадена в България книга - „Къщата на мрака“, ИК „Хермес“ представя новия роман на бестселъровия автор - „Войник под прикритие“.

За книгата „Войник под прикритие“:

Джон Уелс се оттегля от активна служба в ЦРУ, но скоро разбира, че бивши агенти няма. След поредица кървави атентати в Саудитска Арабия самият крал Абдула, владетелят на страната, се свързва с Уелс. Абдула подозира, че брат му – Саид, стои зад терористите и се опитва да разклати властта, а после да завземе трона с преврат. Уелс и партньорът му, друг бивш агент на ЦРУ, се отправят по следите на талибаните. След ожесточена престрелка в тренировъчния лагер на терористите Уелс успява да плени един от тях. Информацията, която получава от него, обаче се оказва недостатъчна, за да предотврати следващия удар. Ахмад Бакр, ръководителят на операцията, отвлича посланика на САЩ в дръзка засада на бронирания му конвой. Бакр поставя безумните си условия към Запада: изтегляне на всички военни части от Арабския свят, прекратяване на търговията с петрол, спиране на сътрудничеството с Израел.
Уелс ще трябва да влезе в самото сърце на исляма – свещения град Мека, и в бясна надпревара с времето да се опита да спаси посланик Кърланд. Залогът е не само животът на дипломата, но и стабилността на отношенията между Арабския свят и САЩ.

Spoiler:

РАЗГОВОРИ С БОГА
Един необикновен диалог
от
Нийл Доналд Уолш

обем: 648 стр.
цена: 24,95 лв.
Очаквайте на 04.05.2012 г.!
ISBN 978-954-26-1107-3

 За първи път пълно луксозно издание на световния бестселър „РАЗГОВОРИ С БОГА“.
 Преведен на над 30 езика и задържал се в бестселъровата класация на Ню Йорк Таймс в продължение на години.
 Книгата, която промени живота на милиони хора по цял свят.

За автора

ЖИВОТЪТ Е ПРЕДОПРЕДЕЛЕН ЗА ЩАСТИЕ
Нийл Доналд Уолш

Нийл Доналд Уолш получава световно признание със серията „Разговори с Бога“, преведена на повече от 30 езика и задържала се в бестселъровата класация на Ню Йорк Таймс в продължение на години. Той е автор на над 20 книги на духовна тематика, сред които и издадената от „Хермес“ – „По-щастлив от Бог“. Те носят едно ново разбиране за смисъла на живота и връзката на човека с Бога. Уолш интегрира извечната мъдрост на Изтока с прозренията на Запада, за да създаде една нова концепция за пътя на вярата като неразривно свързана със самопознанието. Всички книги на Уолш се радват на нестихващ интерес.
Преди да стане известен обаче, той преживява редица съкрушителни удари в личен и професионален план.

ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА ЖИТЕЙСКА ИСТОРИЯ

Нийл Доналд Уолш е роден в Милуоки, щата Уисконсин, на 10 септември 1943 г. в католическо семейство. Освен Библията, Уолш чете задълбочено и други фундаментални трудове от различни религиозни традиции – като „Риг Веда“ и „Упанишадите“, търсейки своята духовна истина. Работи в различни области: като репортер, журналист, радиоводещ, редактор, връзки с обществеността, актьор, собственик и мениджър на рекламна агенция... Тази непрестанна смяна на месторабота и местоживеене отразява дълбоката му неудовлетвореност от живота, който води.
На 49-годишна възраст светът му драстично се променя – сполетяват го редица нещастия в личен и професионален план. Домът му и всичките му вещи изгарят в пожар, банкрутира, бракът му се разпада, а той сериозно пострадва в автомобилна катастрофа. Когато след година лечение се възстановява от счупването на врата, Уолш се оказва безработен и сам и известно време живее и се препитава като клошар.
Отчаян и уплашен, той пише гневно писмо до Бога, Главния виновник за всичките му нещастия. За негова огромна изненада, получава отговор на яростната си тирада.
Най-странното е, че именно това време поставя началото на неговото духовно пробуждане и ражда „Разговори с Бога“ – книгата, която променя не само неговия живот, но и живота на милиони хора по целия свят. Обръщайки се назад, Уолш споделя: Благославям времето, когато се влачех из парка със спалния чувал. Това не беше краят на живота ми, а неговото начало. Там, в парка, научих истинското значение на думи като честност, лоялност, искреност и доверие.
Духовните търсения на Уолш го водят от стъпалата на Мачу Пикчу в Перу до шинтоистките светилища в Япония, от Червения площад в Москва и площада „Свети Петър“ във Ватикана до площад „Тиенанмън“ в Пекин. Където и да отиде – Южна Африка или Норвегия, Хърватия или Холандия, по улиците на Цюрих или по улиците на Сеул, – навсякъде Уолш открива огромната нужда на хората да живеят един по-пълноценен, мирен и хармоничен живот. Това го кара да създаде Световно движение за Нова духовност (Humanity’s Team), което да работи за духовното пробуждане на хората, за мира на планетата и добруването на хората.

За книгата „РАЗГОВОРИ С БОГА“

Настоящата книга представлява пълното сборно издание на разговорите, които Уолш провежда с Бога в рамките на почти цяло десетилетие. Книгата се превръща в извор на утеха и вдъхновение за милиони хора по цял свят.
В това сборно издание на „Разговори с Бога“ са събрани трите най-значими книги на Нийл Доналд Уолш, които носят неговите най-важни послания.

• Първата засяга най-вече лични въпроси за предизвикателствата и възможностите, с които всеки човек се сблъсква в живота си.
• Втората се отнася до по-глобални въпроси, свързани с геополитическия и метафизичен живот на планетата и предизвикателствата, пред които е изправен светът днес.
• Третата е посветена на универсални истини от най-висш порядък и предизвикателствата и възможностите на душата.

„РАЗГОВОРИ С БОГА“ е прекрасен дар за онези, които са поели в търсене на истината с всеотдайно сърце и отворено съзнание. Тя засяга всички въпроси, които някога сме си задавали. За живота и любовта, целта и средствата, хората и взаимоотношенията, доброто и злото, вината и греха, прошката и изкуплението, пътя към Бога и пътя към ада... В нея открито се говори за секса, властта, парите, децата, брака, развода, житейското призвание, здравето... Какво има след края на живота и преди началото му... Изучават се войната и мирът, знанието и незнанието, даването и получаването, радостта и тъгата, видимото и невидимото, истината и неистината... Ще узнаете повече за геополитическия и метафизичен живот на планетата и предизвикателствата, пред които е изправен светът днес.

Аз говоря на всички. Постоянно. Въпросът не е в това на кого говоря, а кой слуша.

Трудността е в това да се познае кои послания са от Бога и кои – от други източници. Разграничението е лесно, когато се прилага едно основно правило:

От Мен са твоите най-възвишени мисли, твоите най-ясни думи, твоите най-великолепни чувства. Всичко останало е от друг източник.

Най-възвишената мисъл е винаги мисълта, в която има радост. Най-ясните думи са онези, които съдържат истина. Най-великолепното чувство е чувството, което наричаш любов...

Из „Разговори с Бога“

АКО ЖИВОТЪТ НЕ Е ЧУДО
Via Dolorosa или Via Miraculosa
от Ивинела Самуилова

обем: 256 стр.
очаквайте на: 11.05.2012 г.
цена: 11, 95 лв.
ISBN: 978-954-26-1109- 7

След успеха на „Животът може да е чудо“ Ивинела Самуилова – едно от откритията на „Хермес“ за 2011 година, представя на своите почитатели втората си книга - „Ако животът не е чудо“.

Вярна на себе си, авторката предлага едно завладяващо, оригинално и проникновено, но същевременно написано с лекота и чувство за хумор четиво. И неусетно, почти като на игра, ни отвежда „до ъгъла”, където ни оставя сами да изберем накъде ще продължим...

“Има два начина да изживеете живота си: като нещо обикновено или като чудо” – Алберт Айнщайн

ВСИЧКИ ПОЧИТАТЕЛИ НА ИВИНЕЛА САМУИЛОВА ЩЕ ИМАТ ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ СРЕЩНАТ С НЕЯ И С НЕОБИКНОВЕНИЯ ПСИХОЛОГ АЛЕКСЕЙ БЪЧЕВ НА ПРЕМИЕРАТА НА „АКО ЖИВОТЪТ НЕ Е ЧУДО“ В ГРАДОВЕТЕ:

 Пловдив – 18 май 2012 година, 18,00 часа, книжарница „Хермес“ - Централ, ул. „Патриарх Евтимий” 12, ет. 2 .
 София – 01 юни 2012 година, 19, 00 часа, НДК, по време на Пролетния базар на книгата, полуетаж „Изток“.
 Велико Търново – 06 юни 2012 година, 18, 30 часа, книжарница „Хеликон“, ул. Васил Левски № 17

За автора:

Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в гр. Севлиево. Завършва езикова гимназия в град Враца с испански и английски език, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има и редица допълнителни квалификации и обучения: стопанско управление и администрация, журналистика, ПР, психология и други.
Ивинела живее и работи в София в сферата на маркетинга. Има един син.
За да удовлетвори различни свои интереси, Ивинела учредява фондация “Кларитас”, чиято основна дейност в момента е свързана със съхраняване и популяризиране на българския музикален фолклор. В етап на разработване са програми, ориентирани към подпомагане изграждането на хуманни качества у младите хора, както и програми, насочени към подобряване различни аспекти от живота на жените, с особено внимание към самотните майки. Подкрепата и солидарността си към духовните потребности на съвременната жена, Ивинела често изразява в онлайн издание за жената ТЯ.
Ивинела Самуилова е автор на първия български роман с приложна психология - „Животът може да е чудо”. Книгата веднага печели хиляди ревностни почитатели не само у нас, а и сред сънародниците ни в чужбина.
Тя беше официално представена в градовете София, Пловдив, Стара Загора, Варна и Бургас. А на 11 април 2012 г. книгата беше представена и пред българската общност в Лондон.
Творческите търсения на Ивинела Самуилова са насочени към вътрешния свят на човека и отношенията му с Бог, света и ближните.
На представянето на „Животът може да е чудо“ в София, Пловдив, Бургас , Варна и Лондон се събраха много почитатели на авторката

Семинарите, които авторката организира съвместно с прототипа на главния герой на романа – психолога Алексей Бъчев, в момента са едни от най-популярните живи форуми за себепознание.
„Ако животът не е чудо“ излиза на 11 май. На 27 май в България отново пристига световноизвестният писател и психотерапевт Хорхе Букай .
В рамките на посещението му ИК „Хермес“ планира да срещне двамата необикновени психолози – Букай и Бъчев (прототип на главния герой в романите на Ивинела).

За новата книга:

След книгата „Животът може да е чудо”, която намери топъл прием на българския пазар, Ивинела Самуилова ни предлага едно неочаквано продължение на темата. В характерния си духовит стил авторката отново отправя откровен, провокативно усмихнат поглед към читателите, но този път от диаметрално противоположна гледна точка: как човек може сам да отнеме чудото от живота си. Романът „Ако животът не е чудо” не е антитеза на първата книга, нито е тъжна драматична история. Той по-скоро опит за литературна гротеска по другата половина от мисълта на Айнщайн, която е мото и на двете книги. Настоящата творба е разказ за това какво се случва, когато живеем все едно животът е нещо обикновено. А „обикновено” в нашето съвремие означава сиво и безрадостно ежедневие, мъчително стискане на зъби, яростна борба, страдание в агония да правим невъзможни избори, натрапени ни от социума. Живот в негатив, в който безчудесното е норма, а чудесата – изключение...”, обяснява авторката.

Докато в първата книга Ивинела Самуилова разказва история за това как човек може да се спаси от капаните на социума, то новата книга търси отговори на въпроса как стигаме дотам, че да ни е нужно спасение. В романа идеята за този „поглед наобратно” е на Ади – главната героиня от първата книга, в която много читатели разпознаха себе си и чиято вълнуваща история вдъхнови хора от всички възрасти да поискат да внесат чудото в живота си.
В новия роман, вече открила, че писането е заниманието, с което ще осмисля ежедневието си, Ади си дава сметка, че призванието й, всъщност, е много повече от нейно лично търсене. Сама преживяла отчаянието на човек, изгубил смисъла, заради следване на чужди предписания за живот, Ади решава да предупреди колкото може повече хора за това, какво се случва, ако не поемеш отговорност за живота си. Тя започва да пише история, в която героинята й, предоверявайки се на чужди разбирания, вярвания, опит и споделена колективна народна мъдрост, е на път да разруши живота, към който винаги се е стремяла. Но дали „приказката”, в която е живяла, не е също социумен шаблон? Какво прави самата героиня, за да запази или да загуби даровете, които съдбата и е предоставила?
Посланието на авторката е, че, ако човек не поеме отговорност за живота си, ако не заеме авторската позиция в него, ако не успее да премахне рамките, моделите, стереотипите, страховете и предубежденията, животът престава да бъде чудо и се превръща в арена на мъчителни битки със себе си и света.
Чрез преплитане на историите на Ади и на нейната героиня – Мила, тази „книга в книгата” ни показва по остроумен начин двата пътя, по които човек може да избере да тръгне във всеки един момент от живота си: пътят на страданието и невъзможните избори (Via Dolorosa) или пътят на чудесните възможности и радостта от живеенето (Via Miraculosa). Въпросите, които се разглеждат са наистина актуални: за изневярата и прошката, за следването на чужди ценности и прехвърлянето на вината за грешките ни другиму, а призмата, под която са поднесени, дава възможност за различни интерпретации. Ненатрапливото присъствие на психолога Алексей и живите разговори на хората от една чудна група в интернет, добавят допълнителна свежест и автентичност на повествованието.
Вярна на себе си, авторката предлага едно завладяващо, оригинално и проникновено, но същевременно написано с лекота и чувство за хумор четиво. И неусетно, почти като на игра, ни отвежда „до ъгъла”, където ни оставя сами да изберем накъде ще продължим... И да очакваме с нетърпение следващата й творба.

Откъс:

* * *
Мила седеше пред затворения прозорец и гледаше навън, без всъщност да забелязва каквото и да било. В момента се чувстваше като вцепенена – лишена от емоции, мисли и желание за живот. Една съсипана 35-годишна жена, току-що разбрала, че съпругът й, на когото бе имала безгранично доверие, й изневерява. Беше получила имейл от любовницата му. Бракът й, в чиято стабилност до вчера можеше да се закълне, бе изместил на заден план всичко останало в живота й и в този момент тя нямаше нищо, на което да се опре.
От малка Мила вярваше в любовта от приказките и не можеше да разбере тези, които смятаха, че тя е илюзия. Може би не вярваха достатъчно силно? Нейният принц се бе появил и бе точно както го описваха – силен и смел, красив и богат... Е, не много богат, но с направо неприлично висока заплата в сравнение с нейната на държавен служител... Грабна я, заведе я в замъка, който купи за нея (нов тристаен апартамент в модерен квартал), и напълни живота й със съдържание и смисъл - екскурзии, нова кола (на „близинг”, както казваше той, защото му се налагало понякога „да ближе задници” заради това повишение, с което си позволил да й я купи, но за нея бил готов на всичко), маркови дрехи, истински перли и дори един мъничък диамант за 10-ата годишнина от сватбата им миналата година... И това не бе всичко, което Мила бе получила от живота (т.е. от съпруга си). Най-голямото й богатство бяха двете им деца, които в момента бяха на вилата с баба си и дядо си.
Изобщо, идилията й бе пълна... Даже толкова й харесваше, че постоянно си гледаше живота отстрани, все едно беше героиня в наситено розов сериал. И не пропускаше да сподели поредната серия от филма с останалите. Фейсбук профилът й приличаше на фотоалбум, отразяващ сякаш безкрайни моменти семейна идилия: Явор и тя, усмихнати и прегърнати на сватбата; Явор и тя, усмихнати и прегърнати, когато се раждаха децата им; Явор и тя, усмихнати и прегърнати на морския бряг; Явор и тя, усмихнати и прегърнати на моста на въздишките във Венеция; Явор и тя, усмихнати и прегърнати къде ли не – с децата или сами, винаги щастливи, излъчващи романтика, на която би завидяло и най-безчувственото сърце... До днес. Днес се сбъдна проклятието на баба й - думите, които бе запомнила още в детството си и които от време на време отекваха в съзнанието й и увисваха като черна сянка над главата й, сковавайки сърцето й в леден страх: „Много хубаво не е на хубаво”.
Чу се тътен на приближаваща гръмотевица и Мила чак сега забеляза, че вали дъжд. Сигурно само тук валеше – като че ли времето искаше да подчертае драмата в живота й, поставяйки я в подходящ декор. При Явор и онази – другата, вероятно грееше слънце. Там винаги грееше слънце - на нейното любимо място, където сега бе завел нея... Беше й казал, че е в командировка в любимия им морски град и че ще отседне в любимия им хотел. Предполагаше, че бе резервирал и любимата им стая, с изглед към морето. Мила не издържа и избухна в сълзи. Свлече се на земята и се разрида с глас. Изведнъж се почувства смазана. Почувства се ограбена и изоставена – сам-самичка на света... Усети се малка, объркана и изплашена до смърт – като момиченце, което най-после е успяло да се шмугне в пълния с толкова интересни неща килер, заиграло се е, а някой е дошъл, угасил е лампата и го е заключил вътре, самò в тъмното. Мила не виждаше абсолютно нищо – никаква светлинка, която да й покаже пътя. Животът й внезапно бе потънал в мрак и тя изобщо нямаше представа какво да направи в този момент.

„Лошото е, че и аз нямам никаква представа!” – изпъшка Ади наум.
Вдигна глава и погледна през стъклото на автобуса. Наближаваше нейната спирка. Тя прибра листовете в чантата си и се приготви за слизане.

Два месеца след онзи ден, когато откри призванието си, Ади реши да напише книга. Импулсът за това й беше дошъл спонтанно предишната вечер. Седна, без да има предварителен план какво точно ще пише, с някаква смътна идея за сюжет, но с твърдото намерение да направи достояние на всички най-важното откритие в живота си. Беше убедена, че ако човек не поеме отговорността да заеме авторската позиция, ако не успее да премахне рамките, моделите, стереотипите, страховете и предубежденията, животът престава да бъде чудо и се превръща в страдание.
Ади нямаше никакво намерение да пише банална история с хепиенд, в която някой е стигнал дъното, но изведнъж, точно в най-критичния момент, се озовава на подходящото място, в подходящото време, където го чака някой гуру спасител (при добър късмет – от о. Бали). Не, тя не си падаше по подобни блудкави истории, пък и такива имаше достатъчно. Смяташе, че би била по-полезна не ако покаже как някой се спасява, а ако се опита да разкрие как е стигнал дотам, че да му е нужно спасение – в какви рамки се е вкарал сам, какви етикети си е налепил, какви стереотипи са ръководили живота му, на какви убеждения е робувал, какви страхове са го движили.
Ади искаше да обърне внимание на хората какви проблеми могат да си докарат до главата, без изобщо да подозират, че сами водят живота си към нещастие, само от следване на модели, които са приемали по презумпция, като неподлежаща на съмнение истина, неоспоримо статукво, едва ли не от сътворението на света.
Както например поговорката: „Много хубаво не е на хубаво”. Ади не можеше да повярва как млади и стари повтарят като хипнотизирани тази глупост, като че ли е някаква очевидна всемирна закономерност.
„Тази бомба за взривяване на щастието се предава като завет от поколение на поколение, при това с най-добри намерения, като проява на истинска обич и загриженост” – възмущаваше се Ади.
Алексей наричаше подобни „мъдрости” негативистични социумни кодове, които предразполагат към мислене чрез граници и невъзможности. Точно това искаше да направи Ади: не да анализира конкретни проблеми, а да изобличи кодовете на малкия и големия социум, довели до тях. Призванието й като че ли изведнъж се оказа много повече от нейно лично търсене. Ади осъзна, че чрез него би могла да бъде полезна на много хора.

Автобусът спря и Ади пъргаво скочи на спирката. В момента, в който стъпи на алеята, от слушалките на плейъра й прозвуча: one, two, one, two, three, four, последваха няколко бързи такта, задаващи кънтри ритъма, след което Уили Нелсън запя една от любимите й песни – „Отново на път”. Тази песен винаги караше Ади да се размечтае как яхва един вран жребец, изправя го на задните му крака, поглежда леко презрително надолу, към това, което е „тук и сега”, после обръща коня в обратната посока, той изцвилва възторжено и решително препуска към някакво неизвестно, но непременно лудо приключение на живота й.

Ади въздъхна, зави и тръгна бавно по алеята, за да не пречи на щурото препускане на коня в мечтите й. Беше направила едва две крачки, когато го забеляза с периферното си зрение: кучешко лайно, към което, незнайно защо, тя имаше особено отношение – някакво усещане, че то играе важна роля в живота й напоследък. Беше се появило преди повече от два месеца, в един ден, когато самата Ади бе в „лайняно настроение”, както натуралистично наричаше емоционалните си състояния на потиснатост и раздразнение. Тогава Ади се бе спънала в лайното, което по онова време бе доста голямо и твърдо, почти бе прелетяла над него, ругаейки, а после, след като спонтанно се бе кръстила „скачащата в лайна”, силно се бе разсмяла. Без да може да го обясни и осъзнавайки, че би било налудничаво да се опитва да го прави, Ади бе сигурна, че онзи смях до лайното е бил съдбовен и е променил целия й живот. Сега, когато го бяха понавалeли и поразмекнали дъждовете на късната есен, Ади имаше чувството, че лайното я дебне коя сутрин няма да е нащрек, ще скочи в него, а после цял ден ще го разнася по земята... Ади се изкиска. „Ей сега ще ти покажа аз на тебе” – закани му се усмихната Ади, все едно с лайното се състезаваха в правене на номера. Тя бръкна в чантата си, извади тетрадката, която винаги носеше, и един химикал и както си беше спряла насред алеята, над лайното, я отвори. Попадна на някакво хвърчащо листче, видя, че е празно, и започна да пише върху него. Когато приключи, се огледа, установи, че няма никого достатъчно близо, за да я чуе, придърпа малко шала към устата си, за да не се вижда, че говори, и каза:
- Лайно, посвещавам ти първия си лимерик! Слушай!
След което изразително зачете:

Ставам рано сутринта,
ходя, свиркам си с уста.
Лайно на паважа
чака да се омажа...
Това му е радостта!

Ади пак се изкиска, много доволна от литературния си опит и как бе „натрила носа” на лайното. Тя сви юмруци, направи по детски „на ти сега” и с усмивка, която изобщо не можеше да скрие, тръгна по алеята. Вече с гръб, закачливо, но дискретно помаха на лайното за сбогом и си пусна за втори път „Отново на път”, която току-що бе свършила.

В началото, когато разбра, че писането е нейното призвание, Ади реши, че ще пише хайку. Беше попаднала на едно телевизионно предаване за хайку и изведнъж й хрумна, че тристишията могат да й помогнат да се научи да улавя мига или по-скоро чрез тях да изкарва ценните моменти в живота си отвъд времето, в безкрая, където всеки миг става вечност. Стори й се, че писането на хайку може да се окаже страхотен начин човек да усвои изкуството да живее „никога и никъде", разширявайки неограничено смисъла, който даден момент има в крайния ни живот. „Хайку не е израз на нещо, а съществуване на нещо". Точно това определение за хайку грабна Ади: хайку не стопираше живота, не го подреждаше на рафтове в бурканчета с етикети, а включваше автора в самия процес на живеене.
Беше споделила някои от хайку опитите си с приятелки и една от тях й бе изпратила информация за друга кратка форма на поезия, този път петстишия с определена структура, които обаче трябваше да са хумористични. Ади направо се влюби в идеята. Лимерикът, смяташе тя, бе страхотен начин за пренаписване на негативни сценарии: задължителната му ритмична структура коренно променяше ритъма на ситуацията, а вложеният хумор тотално трансформираше контекста на случващото се. Отдавна чакаше някакъв повод, за да се пробва да напише лимерик, и сега лайното й го даде.

Ади много се забавляваше с тези си литературни опити, но най-много й допадаше, че те й помагаха да се държи будна за случващото се и да пренаписва живота си по различен начин - излизайки от социалната матрица. Тя откри в призванието си животоспасяваща терапия - писането можеше да бъде начин за вътрешно разширяване, за промяна на нагласата към проблемите, което всъщност бе целта на различните практики. „Ние никога не работим директно с дадена ситуация, а само с нашето отношение към нея”, казваше Алексей и именно това правеше Ади. Пишейки – тя променяше отношението.

„Отново на път” бе свършила и този път Ади остави следващата песен да продължи – страхотно суинг парче. Тя започна да се придвижва със „суинговата” си стъпка, както я наричаше – просто не можеше да устои на ритъма. Смяташе, че „стъпката” не се забелязва отстрани, но отказваше да потърси потвърждение за това в очите на хората, които минаваха покрай нея. Малко по-напред забеляза как едно напълно сухо, кафяво листо, игриво, в нейния ритъм, се въртеше надолу към земята. Ади вдигна очи към дървото над него и видя, че това падащо листо бе последното. Тя спря и му се поклони точно когато листото минаваше пред нея, и остана така, докато то стигна земята. Разбира се, отстрани изглеждаше, че се е навела да си оправя нещо. Преди да се изправи, Ади взе листото, скришом го целуна и го премести на тревата отстрани. „Бих искала и аз, когато умирам, да имам дух да танцувам суинг” – помисли си Ади. После изведнъж леко присви очи, извади тетрадката си и застанала над листото, записа:

Стар есенен лист
лудо танцува суинг.
Последно желание.

„Хайде, безкраят вече е и зала за суинг – каза си доволно Ади. – Най-после да има едно място, където човек да може да си суингва на воля”. Тя се изсмя тихичко и бързо закрачи, за да измине последните метри до службата си, подозирайки, че с тези си литературни отклонения вероятно закъснява.

Задачите я подхванаха още от вратата и не я пуснаха до края на работния ден. Когато си тръгна, навън бе вече почти тъмно. Ади много обичаше този момент от зимното време – смрачаването. Обожаваше да посреща мрака. Беше си измислила едно упражнение: „осветяване на мрака”. Задаваше си въпрос липсата на каква положителна емоция или състояние би пуснала мрака отвън да влезе в нея. Когато установеше какво й липсва, започваше да го усилва като светлина, докато добиеше усещане, че цялата е засветила в тъмното. Днес усети, че се е поизтощила, и си „включи” малко жизнена енергия.

Прибра се директно вкъщи, нетърпелива да продължи писането на историята, която бе започнала предишната вечер. Веднага включи компютъра и докато чакаше да зареди, започна да се чуди: „И какво ще прави клетата Мила сега?”.
“Уиски!” – тази мисъл долетя изведнъж отнякъде, като вик, и Ади почти подскочи. Нямаше представа откъде се появи идеята – тя не бе голяма „пиячка”, но си даде сметка, че няколко глътки сгряваща течност ще й се отразят наистина добре, защото усети как краката и пръстите на ръцете й са изстинали. Ади стана и отиде да вземе бутилката скоч, която държаха в един шкаф в килера. Извади кристална чаша „за уиски”, сипа си един пръст от напитката, сложи бучка лед, разклати чашата няколко пъти и отпи, докато се настаняваше отново пред компютъра. Той вече беше заредил и Ади отвори файла с книгата. Преглътна бавно уискито, наслаждавайки се на приятното усещане за топлина, разляло се по тялото й, после се усмихна доволно и някак дяволито, все едно й е хрумнало нещо забавно, след което лицето й изведнъж доби сериозно и концентрирано изражение и тя започна да пише.

“Уиски!” – тази мисъл изскочи изведнъж отнякъде, като вик, и това бе първата възможност, различна от смъртта, която мина през главата й. „Да, да! Уиски!” – помисли трескаво Мила, все едно бе открила сламката, за която да се хване, преди да потъне напълно. Алкохолът може би щеше да притъпи болката й, да неутрализира страха, да я отпусне и да й позволи да помисли трезво. Мила усети иронията в това да се отрезвява с алкохол, но сега не й бе до майтап. Тя бързо отиде до шкафа, в който държаха напитките, и измъкна почти пълната бутилка истинско ирландско уиски, което Явор беше купил специално за нея, защото тя веднъж на 100 години решаваше, че й се пие уиски, и разбира се, той се грижеше тя да пие най-доброто. Мила взе от витрината на секцията една от кристалните чаши за уиски, наля си малко, извади от фризера бучка лед и я сложи в питието. После занесе чашата до малката масичка, която бе поставена до големия фотьойл в ъгъла на хола, до прозореца – специалното й място за четене и сърфиране в мрежата. Седна на фотьойла в любимата си поза със свити крака, машинално взе лаптопа от масичката, сложи го в скута си, включи го и докато чакаше да зареди, започна да гълта уискито от чашата на големи глътки.
Усети моментално как топлината на питието разлива в тялото й усещане за спокойствие и й се прииска да засили това чувство максимално. Разбра, че няма да стане само с тези двайсетина грама, които си бе сипала, остави компютъра отново на масичката, стана да вземе бутилката, пътьом сложи в една купичка още няколко бучки лед, върна се, доля малко уиски в чашата си и зае отново мястото си на фотьойла. Отпи още няколко глътки и усети как главата й леко се замайва, въпреки че й се струваше, че умът й се избистря в някаква странна обратнопропорционална зависимост. Започна да забелязва в главата си контурите на някаква дума. Думата беше „сбогом”.
Нещо трепна в стомаха на Мила – тази дума изразяваше точно обзелото я чувство за злощастен край, който тя интуитивно усещаше, че скоро ще бележи живота й.
„Сбогом, сбогом...” – повтори в себе си Мила няколко пъти, като ехо, търкулнало се по някой склон в пустошта. Последното ехо заглъхна някъде в нея и тя остана в пълна тишина.
След малко Мила стана, отиде до антрето, взе чантата си, която бе пуснала на пода, и извади джиесема отвътре. Измъквайки го от калъфчето, нежно прокара палец по екрана. Още не можеше да му се нарадва. Беше скорошен подарък за рождения й ден – от Явор. Модерен и скъп апарат, оборудван с джипиес и всякакви екстри. Когато се похвали на колежката си какъв многофункционален телефон й е подарил мъжът й, онази, явно от завист, я попита има ли си и вибратор. Мила през смях я сгълча, че говори глупости, и с очевидна гордост й обясни, че не й трябва „такова нещо”, защото тя си има Явор, което колежката й изкоментира така: „Абе на тия мъже днес не може да се разчита – на всичките им трябва ускорител. По-добре го смени – телефона де... Засега! Замени го за вибратор, но гледай да е от стария модел, без вграден GSM. Не ти трябва да ти звъни баш на най-интересното”. Тази случка изплува сега от съзнанието й и Мила тъжно си помисли: „Каква ирония... Онази кокошка явно е била права... Може би наистина ще трябва да заменя телефона за вибратор... Никога вече не бих могла да правя с него любов... И не искам да ми звъни...” (имаше предвид Явор – не вибратора).

Ади прихна. „Както почваш, Аидке, не е ясно докъде ще я докараш” – се смъмри тя, но тази спонтанна глупост с вибратора толкова й хареса, че сърце не й даваше да я изтрие. „И не искам да ми звъни...” (имаше предвид Явор – не вибратора)” – прочете пак Ади и отново прихна.
„Добре де, хайде, остави го засега!” – разреши си Ади великодушно и продължи да пише.

Мила задържа апарата в ръка цяла вечност, вперила поглед в него. После колебливо натисна бутона с цифрата 1 и набра номера на Явор – беше го вкарала в опциите за бързо избиране, разбира се, под номер 1.
Явор обаче не вдигаше – явно не чуваше звъненето на телефона. „Може би люби другата”. Тази мисъл проряза сърцето й като с нож и болката бе неописуема - съвсем истинска физическа болка. Мила отново се свлече на земята, опря гръб в стената и скри лице в шепи... Нямаше да се справи... Животът й бе свършил...
Тя се изправи и с несигурна крачка тръгна към банята. Влезе, затвори внимателно вратата зад себе си и се взря в огледалото над мивката – беше бледа и изпита, с тъмни сенки под очите. А бе разбрала едва преди няколко часа. Научи около 16,30 ч. и едва изкара до 17 ч., когато свърши работното й време, безжизнено вторачила поглед в екрана на компютъра, усещайки как животът бавно изтича от нея, незнайно къде. Добре че колежката й си бе взела почивен ден и не можеше да я види – не би могла да понесе някой друг да разбере за случилото се, особено тази завистлива патка. Как щеше да обясни, че този, за когото по цял ден й говореше и се хвалеше къде я е завел и какво й е купил, сега й бе изневерил. Не помнеше как се е качила в колата и как е карала до вкъщи. Просто влезе, пусна ключовете и чантата си на пода в антрето, събу си обувките по инерция, влезе в хола, стигна до прозореца и там се разрида.

Мила обърна гръб на огледалото, отиде до тоалетната чиния и седна, забила поглед надолу. След малко, както седеше отпусната и унила, изведнъж рязко вдигна глава, пресегна се докрай и с голямо усилие и напрежение успя все пак да стигне това, което искаше да вземе от етажерката. Самобръсначката на Явор.

Ади спря да пише, вдигна глава и впери поглед в тавана. Само след миг обаче тя отново насочи вниманието си към компютъра. Отвори интернет, влезе в страницата на групата, която бе създала преди малко повече от месец за хора, които вече бяха участвали в семинарите с Алексей.
След малко в групата се появи нова тема с автор Tikva:
- ХИПОТЕТИЧЕН ВЪПРОС: Как бихте подходили, ако бяхте мъж и жена ви, на която изневерявате, ви се обади и ви каже, че иска да ви види, за да си вземе сбогом с вас?

Почти веднага започнаха да пристигат коментари:

No more shit: - Да си вземе сбогом...? В смисъл, решила е да го напусне или планира да се самоубие? Съжалявам за тъпия въпрос, но при мен е много топло и загрявам бавно...

Tikva: - Всъщност, доколкото разбирам, решила е да направи второто, така че въпросът не е съвсем хипотетичен...

Fate: - Ами... ако се обажда и иска да се вижда с мъжа си, за да си взема сбогом, може и да не се самоубие, реално. Много се дразня от такива истории... Аз, ако ще се самоубивам, ще го направя по-тайно, за да не ме спре нещо. Тази жена обаче явно иска да бъде спряна – може би смята, че ако се опита да я спре, това означава, че още я обича...

No more shit: - По книгите навсякъде пише, че опитите за самоубийство са всъщност вик за внимание. И аз смятам, че ако наистина мисли да се самоубие, едва ли ще уведомява когото и да е. Но наистина не е добра идея да се разчита само на това, да не вземе точно пък тя да опровергае теорията...

Mamma mia: - Няма как да знаем какво става в главата на тази жена, на която мъжът й изневерява, освен че се е фиксирала много здраво в проблема, който има в семейството - затова трябва да се направи опит да й се отмести погледа встрани, образно казано, и да й се покажат различни перспективи за развитие на живота й – по възможност без този мъж в него. Това обаче едва ли ще стане като на филм: точно миг преди да скочи от покрива, някой казва нещо и променя с един замах целия й мироглед, вовеки веков... Колцина от вас, ако разберат, че любимият им изневерява, не биха страдали и не биха искали той по някакъв начин да осъзнае колко лошо е постъпил?

Fate: - На мен една ми се обади така, да ми каже на кого какво да дам от нещата й, след като се самоубие... Звънях на „причината” за самоубийството - той каза, че не му пука (говорим за големи хора!), а точните му думи бяха: „Да се самоубива!”. Аз й предадох добросъвестно, с малко по-други думи, и я посъветвах да не се занимава с него. Егати тъпотиите, безотговорна работа! В крайна сметка тя не се самоуби тогава, защото чула някаква руска песен - не помня коя. Пожелавам ситуацията да се разреши благополучно и в хармония с плановете на вселената. Нямам против хората да се самоубиват, щом го чувстват като изход и мислят, че е правилно, но не ми се вижда ок, когато товариш околните.

Mamma mia: - Представи си, че тази жена цял живот е живяла заради другите – мъжа си, децата... Понякога е кофти грам да не мислиш за себе си. Алън Гинсбърг има един момент в едно стихотворение: „И мъката ми, че Питър не ме обича, е мъка от това, че аз не се обичам..." или нещо такова. Ей за това става въпрос при всички такива страдания... Ако обичаш себе си, няма дори да страдаш, че някой е решил да ти изневерява, камо ли пък да ти хрумне да се самоубиваш.

Sladurana: - Съгласна... Ох, освен да дръпнем една обща молитва? Не знам какво друго можем да направим, така и така не сме там.

Синята фея: - Невинаги можем да се извадим сами от блатото, издърпвайки се за косата като барон Мюнхаузен, не го забравяйте... Жената просто се е фиксирала много здраво в някакво убеждение – например, че без него животът няма смисъл... Има нужда от преименуване и от разширяване на границите - сега се е фиксирала върху една точка и точно затова тази точка й изглежда огромна. Трябва да се преименува, за да може да разшири периметъра на виждане - тогава точката-проблем ще започне да се смалява, а други опции, нови възможности - да се увеличават... Не е ли точно това разширяването, за което вчера говорихме...?

Sladurana: - Дали той да не я помоли да поотложи самоубийството за след като му помогне да пребоядисат детската стая, например..............?

Tikva: - Аха... А после? И у нас е за боядисване... Да дойдат, искам да кажа, ако пак й хрумне да се самоубива... Отлагането само по себе си може и да реши този път нещата - до другата седмица, или месец... Какъв е планът за спечеленото време между двете самоубийства?

Fate: - Ако мине номерът с боядисването... Сори, ама аз лично, ако бях този мъж, бих се изкушил да я пратя да се гръмне... Не съм на негова страна и никога не бих искала да съм на нейното място... Но ако той е решил да изневерява, ако е спрял да я обича, ако иска да е с друга, така ли ще го спре? Ще му се обажда, за да провокира чувството му за вина? Любов не се гради върху чувство за вина. Или върху съжаление...

Lady: - Простете, че така грубо се намесвам в очевидно тежката за много от вас тема, но „опит за самоубийство" не съществува. Ако някой наистина иска да се самоубие, го прави от раз. „Опитите", „сбогуванията" и тям подобните са просто завоалирано в думи търсене на внимание. Човекът има потребност да е в ролята на слабия, на жертвата, за да му обърнат внимание...
Колкото и жестоко да прозвучи, може би най-доброто за нея би било мъжът й да не отговори на очакванията й (които вероятно са той да се почувства виновен, да се разкае и да се върне при нея) и така да я „освести". Тя очаква на срещата да я разубеждават - вместо това, ако той си запази границите, без да й позволи да го манипулира, може и да има ефект. Тя да се съвземе и да си поеме контрола на живота – по бързата, болезнената процедура... Като й е толкова „багажът”...

Tikva: - Аз мисля, че изместихме много въпроса – той не беше за жената и дали тя манипулира мъжа си, а какво бихте направили вие, ако бяхте мъж, който изневерява, и жена ви, на която изневерявате, ви се обади да се видите, за да се сбогувате, защото, както се оказа, е решила, че единственият възможен изход за нея е самоубийството...

Kralitsa: - Абе какво сте го замислили този мъж – той женско мнение ли търси? Не знае какво става в главата на една жена и доколко може да рискува? И подпитва тук, при жените, та да се ориентира какво може да очаква? Не иска да рискува и да я отсвири, за да не му се налага после цял живот да живее с мисълта, че той е виновен за смъртта й...

Fate: - Никой не е виновен за ничия смърт – ако тя е решила да се самоубие, защо трябва друг да е виновен? С какво нейното самоубийство е по-благородно от неговата изневяра? И двете са манипулации...

Kralitsa: - Не мога да повярвам колко сте безчувствени... Действието на тази мила жена изразява един вик на душата й – вик за внимание и обич... Да не си обичан е най-страшното нещо на света и лудниците са пълни с необичани хора... Това е основна необходимост на душата!

Tikva: - Лудниците са пълни с хора, които са се вторачили в някакъв проблем и са го направили толкова огромен, че е превзел живота им – това е фиксация на 100%, липса на всякаква гъвкавост, на всякаква пригодност да съществуват... Живеенето е гъвкав процес, непрекъснато пренаписване на сценарии – не може да се забиеш в един сюжет и да дълбаеш само в него, особено ако е проблемен... Някой го беше казал много добре: „Когато си в дупка, първото, което трябва да направиш, е да спреш да копаеш”. А за твоя информация, Кралице, някои хора, поради това, че не са обичани, превръщат раздаването на любов в смисъл на живота.

Kralitsa: - Така е, но в случая какво помага това?

Tikva: - Искам да кажа, че не всички отиват в лудница, когато нещо кофти им се случи, и не всички се самоубиват – някои намират по-жизнеутвърждаващи решения, дори и ако за момент са изгубили смисъла...

Kralitsa: - Да, зависи от много неща... Но тук става въпрос за това животът, а не смъртта, да победи и да се спаси един човек, който иска да умре от НЕЛЮБОВ...

Tikva: - Ами... не знаем за какво става въпрос – в случая просто гадаем... А има и едни хора, които просто не успяват да осмислят това, което им се случва... И се почват едни тъпи импровизации на тема живот... майко мила!...

Kralitsa: - Вдигнах кръвно от тези постове, без майтап... Както съм сама, ще взема и аз да се самоубия... с тъп нож... цикламен... на бели точки...

Tikva: - О, очертава се нещо зрелищно!!!

Kralitsa: - Оставям цялата си споделена тук мъдрост в наследство на участниците в дискусията, с нотариално заверено пълномощно, и сега започвам да се режа откъм ноктите на краката: бааавно, жестоооко и уверено... Първият нокът е за Tikva.

Усмивката на Ади се разля по цялото й лице – тя беше пуснала темата, за да събере гледни точки, които да я насочат за развитието на сюжета. Разговорите в тази група обаче винаги тръгваха в непредвидима посока, обикновено такава, че колкото и сериозна да беше темата, накрая всички се търкаляха от смях. Ади се разсмя с глас и написа:

Tikva: - А, дай нокътя на друг - аз искам за себе си, ако може, само оня лимон, дето ти беше в гъза, когато фуча онзи ден! Ноктите ще ги дадем в музея – нокти от кралица („тя вечеряла е с пица и пораснала й трета цица”... Тъкмо и нея можеш да завещаеш на някого – на този, дето изневерява, сигурно си пада по цици.)

Kralitsa: - Вън вали, мамка му, и небето плаче за мен...
Кажете на всички, че съм ги обичалааа... Втори нокът оставям в наследство на Fate, да го сложи в рамка и да го окачи на площада...

Tikva: - Айде, приключвай вече с тия нокти... Няма да те чакаме цяла нощ да си изрязваш ноктите...

Kralitsa: - Тъжнооо... Нокът след нокът си отиват от мен...

Tikva: - Абе ай’ стига с тия нокти – вади вече лимона, че да го продадем на търг и спечелените пари да дарим за нуждите на асоциацията в подкрепа на хората, лишени от чувство за хумор, и на пострадалите от сериозността... И от изневери...

Ади се превиваше от смях и едвам успяваше да пише.

Kralitsa: - Ами ако го извадя, ще се изпърдя и ще издухам някого...

Tikva: - Най-много да издухаш на някого депресията – няма да е голяма загуба.

Kralitsa: - Depression is constipation of the soooul – английска поговорка. В превод: „Депресията е запек на душата”, или ако ви харесва повече – „Депресията е душевен запек”.

Tikva: - А, той, Алексей, сигурно затова нарича задръстванията „транспортен запек”...

Тъкмо си избърса сълзите от смях и надигна чашата с уиски, влезе любимият й.
- Охо! Тя работата била сериозна! – възкликна той и добави: - Аз се чудя какво толкова се хили, та чак оттатък се чува, а тя наш’та се нафиркала! Не ти ли е неудобно да си пиеш сама?
- Аз пиша книга – каза Ади с тон, който явно трябваше да обясни всичко, при това недвусмислено.
Любимият й направи физиономия, която изразяваше едновременно изненада и колебливо недоверие и която в думи вероятно би звучала така: „Това с книгата ми е съвсем ново, не съм се сещал досега за тази възможн

ДОКАТО АЗ УМИРАХ
от Ерика Спиндлър

обем: 352 стр.
очаквайте на: 11.05.2012 г.!
цена: 12,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1000-4

Ерика Спиндлър е родена през 1975 г. и е израснала в Рокфърд, Илинойс. Омъжена е и има две деца. Младата бъдеща писателка прави планове за кариера като художник и получава първо бакалавърска степен от университета в Кливланд, щата Мисисипи, а по-късно и магистърска степен по визуални изкуства от университета в Ню Орлиънс. Въпреки че започва работа като преподавател по специалността си, кариерата й поема в друга посока и след броени години Ерика се озовава в позицията на бестселъров автор, оглавявал класацията на „Ню Йорк Таймс“.

Когато за пръв път разгръща романтично дамско четиво, стилът на писане я очарова. Скоро Ерика решава сама да опита да напише роман. Първите й книги са романтични дамски истории. Към средата на кариерата си обаче, през 1996 г., тя постепенно измества фокуса на творчеството си към съспенса и трилъровия жанр. Промяната в стила и историите на Ерика започва да й носи и нови творчески успехи: през 2001 г. тя е наградена с престижното отличие „Дафни дю Морие“. Получава и наградата „Целувката на смъртта“ през 1996 и 2002 г.
Успехите на писателката на попрището на трилъра и съспенса я карат да се ориентира изцяло към тези жанрове. Промяната явно е за добро: Ерика постига световна известност тъкмо с трилърите си. До момента книгите й са публикувани в над 25 държави.

Когато някой ми разкаже история, без значение колко безобидна е тя, имам способността да я пречупя и предам по доста плашещ начин. Опитът ми показва, че тайната се крие в това да не споделям своите версии с хората, разказали ми историята. Когато го направя, те сякаш започват да ме отбягват.
Ерика Спиндлър

Интервю с Ерика Спиндлър

За дарбата на разказвача, изкуството и черния шоколад

Разкажете ни нещо повече за това как и кога започнахте да пишете.
Дори в най-смелите си мечти не съм смятала, че ще се превърна в бестселъров автор, четен в толкова много страни! Плановете в младостта ми бяха да работя като художник и университетски преподавател по изящни изкуства. Подготвях се години наред за подобна кариера, дори бях започнала да преподавам в местен университет, когато ме връхлетя писателската треска.
Всъщност бях хванала най-обикновена настинка и си взех романтичен дамски роман, с който да прекарам болничните. Въпреки че чета много, до този момент не бях запозната с този жанр. Романът беше на Нора Робъртс и буквално ме направи пристрастена. През следващите шест месеца прочетох още много подобни книги. В един момент реших, че искам и аз да опитам да напиша книга. Когато завърших първата си, разбрах, че съм намерила истинското си призвание. Сбогом, бои и четки, здравейте, компютър и клавиатура!

Започнали сте с романтични истории, а после сте преминали към трилърови сюжети, изпълнени със съспенс. Какво Ви накара да направите тази промяна?
Промяната се случи по естествен път. В една от книгите ми главен герой беше детектив от Ню Орлиънс, разследващ убийства. В книгата имаше и втора сюжетна линия, свързана със сериен убиец. Беше ми толкова интересно да разработвам този сюжет, че когато започнах да планирам следващия си роман, се съсредоточих повече върху съспенса. Тази тенденция се задълбочи в следващите ми книги.

Създали сте много необикновени сюжети. Откъде черпите идеите за тях?
Идеите ми винаги са породени от лични преживявания. Мога да взема една най-обикновена случка или среща и да я преразкажа в доста плашеща история. Това се случва толкова естествено, че в началото се притеснявах от самата себе си. После осъзнах, че това е особена, макар и малко плашеща дарба.

Коя е любимата Ви част от процеса на написване, издаване и рекламиране на нова книга? Как организирате историите си?
Без съмнение, любимата ми част е творческият процес. Обожавам изграждането на героите, измислянето на обратите, вълнуващия финал. Често започвам с една основна идея, а после изписвам цели тефтери с бележки и хрумвания. Отхвърлям някои, свързвам други, накрая имам пред себе си нещо, което ми се струва вълнуващо. Чак тогава сядам пред компютъра и организирам скелета на романа, обикновено с дължина около 50 страници. Когато свърша това, вече мога да започна същинското писане.

Имате ли хобита? Как се забавлявате?
Все още рисувам за удоволствие. Нищо грандиозно, само някой и друг натюрморт или пейзаж. Обичам да си почивам с чаша кафе и черен шоколад.
Кои са най-добрите и най-лошите страни на професията писател?
Вероятно любимата ми страна на тази професия е фактът, че ми плащат, за да си измислям разни истории (смее се). Най-неприятният аспект навярно е, че понякога музата ми замлъква и думите спират да се леят с лекота.

Кои са авторите, оказали най-голямо влияние върху собствения Ви стил и книгите Ви?
Сигурно в началото бях повлияна до голяма степен от автори като Нора Робъртс и Сандра Браун. В по-късните ми книги вероятно се усеща по-силното влияние на писатели като Стивън Кинг и Питър Строб.

Като писател с над 25 книги зад гърба си, какво ще посъветвате младите автори?
Въпреки че авторите трябва да наблюдават пазара, горещите заглавия и литературните агенти, преди всичко ги съветвам да пишат в жанр, който обичат да четат. В такъв случай ще пишат със страст, която ще се усеща и на страниците на книгите им. Нека се учат от грешките си, но и да вярват в себе си.

За книгата „Докато аз умирах“

Ураганът Катрина променя живота на хиляди хора. Сред тях е и Майра Галиър – реставратор на стъклописи от Ню Орлиънс, която губи съпруга си в стихията. Шест години по-късно, когато младата жена сякаш най-после превъзмогва загубата, животът й се преобръща.
В града се появява сериен убиец, който оставя апокалиптични послания, написани с кръвта на жертвите му. Полицията подозира наскоро завърналия се в града Конър Скот – семеен приятел на семейство Галиър, служил в Ирак и Афганистан. В същото време някой започва опасна игра с подсъзнанието и спомените на Майра. Ден след ден тя се сблъсква с все повече следи, които сочат, че съпругът й е жив.
Следват нови убийства и всяка следваща жертва има все по-тясна връзка с Майра. Изглежда, че следата, която оставя психопатът, ще завърши със собствената й смърт. Разкъсвана между смесените си чувства към Конър и страховете си, Майра се оказва в центъра на водовъртеж от погребани тайни, религиозен фанатизъм и кръв.
За да оцелее, младата жена ще трябва да внимава кого допуска до себе си, защото опасността често е по-близо от очакваното.

Отзиви за книгата на Ерика Спиндлър

Всяка книга на Спиндлър е увеселително влакче на ужаса! Подгответе се да осъмнете с отворена книга пред себе си!
Лиза Гарднър, бестселъров автор на „Ню Йорк Таймс“
Ерика Спиндлър знае как да накара читателите си да тръпнат в очакване, да се страхуват заедно с героите и да гадаят всеки следващ ход на злодеите.
Списание „Стар“
Романите на Спиндлър заслужават място в библиотеката на всеки.
„Ивнинг Телеграф“
Трилър, който ще ви сграбчи и няма да ви пусне чак до изненадващия си финал!
„Пъблишърс Уийкли“

ОТКЪС ОТ РОМАНА „ДОКАТО АЗ УМИРАХ“
* * *
Слезе от колата и заобиколи отпред. Параклисът се намираше точно до Ривър Роуд, на няколко километра от извивката на Мисисипи. Деветдесетгодишната сграда бе идеална за нея. Построена изцяло от кипарисови дъски, имаше три помещения, едното от които достатъчно просторно за работилница, с достатъчно прозорци, за да влиза слънчева светлина. Най-важното, намираше се на естествено възвишение и бе останала незасегната от наводненията при урагана.
Майра влезе вътре. Първо я лъхна мирис на ацетон и глина. После забеляза светлината, начина, по който огряваше творенията й и хвърляше цветни петна по пода и стените. През деня, когато слънцето се издигаше, цветовете и шарките се изместваха като в огромен калейдоскоп.
В месеците веднага след смъртта на Джеф работеше само защото щетите бяха големи. Не усещаше притегателната сила на стъклото, беше сляпа за красотата му. Чувството за цел и стремежът към съвършенство, които обикновено намираше в изкуството си, бяха заменени от нещо студено и механично.
Това бе ужасно състояние на пустота, но го предпочиташе пред предизвикваната от опиатите еуфория, към която се бе пристрастила.
Майра премина през преддверието на параклиса, което сега представляваше магазин, до малката кухня. Сложи от любимата си смес в единичната кафеварка и с чаша кафе се отправи към работилницата си.
Плъзгащи се врати отделяха работната от търговската площ. Влезе в стаята и ги затвори. Вътре цареше организиран хаос. Шест големи маси със започнати реставрации или кофи с инструменти, купчини дневници, каталози и по някоя и друга изоставена бутилка с вода... Всеки сантиметър от стените бе зает от скици, плакати, снимки, реклами и статии в привиден безпорядък, много от тях покрити с прах.
Все още бе изумена, че толкова прецизно изкуство може да се твори в толкова разхвърляна обстановка.
Отпивайки от кафето си, Майра премина покрай рафтовете с разноцветни стъкла, съдовете с оловни, медни и цинкови кантове и продължи към задния край на ателието. Там стоеше основната част от витража, който завършваше - стъклен панел с изображение на скърбящата Магдалена в подножието на кръста.
Другите четири панела бяха опаковани и подредени, готови да бъдат откарани в новия си дом. Майра все още не се решаваше да се раздели с този.
Още едно доказателство, че доктор Джаспър бе права.
Сега застана срещу него. Придържайки се към баварския стил във витражното изкуство, художникът бе изобразил сцената с удивителни подробности. Беше вложила цялото си старание в процеса на сложно нанасяне на лаково покритие и изпичане, който се бе оказал влудяващо труден. В сравнение с оригиналната творба крайният резултат от нейната работа можеше да се нарече „сполучлив опит”, дори и това й се струваше твърде висока оценка.
Художникът бе успял да изобрази дълбоката мъка на Магдалена от загубата на любимия. Разбираше болката на светицата, веднага се бе почувствала свързана с нея.
Тя също бе загубила любовта на живота си.
- Добро утро, Магдалена - тихо каза Майра, седна на ръба на масата и се загледа в измъченото изражение на светицата. - Сигурно си разочарована от мен. Проявих слабост. - Замълча, сякаш очакваше отговор, сетне продължи: - Доктор Джаспър мисли, че става така, защото скоро ще се разделим. Не искам да призная, че е права, но мисля, че е така.
Чу някого да влиза. Дени, помисли си и погледна часовника си. Беше се надявала да прекара още няколко минути сама, но не се изненада от ранното появяване на винаги подготвената си асистентка.
Отново се замисли върху думите на доктор Джаспър за замяната на една зависимост с друга. Била често срещана.
Това ли бе направила наистина? Използваше стремежа си на всяка цена да спаси витража с Магдалена като наркотик? А сега, когато Магдалена бе завършена, нима тя щеше да рухне?
Въпреки че цялото й същество отхвърляше тази мисъл, призна не само че е вярна, а и че сривът й вече е започнал.
Не. Притисна чашата между дланите си. Не можеше да се върне отново в онази пустота. Нямаше да го допусне.
Чу Дени да пристъпва през търговската част.
- Тук съм - извика тя.
Зад нея двойните врати се отвориха. Майра бавно се изправи и я посрещна с приветлива усмивка.
- Мислех, че днес ще си поспиш у дома - каза тя и се извърна. - Трябва да те изпратя...
Думите и усмивката застинаха на устните й. Беше бездомникът от предишната вечер, на когото бе дала пари. Но за разлика от тогава, тази сутрин успя да различи чертите му. Изразът на очите му я накара да настръхне. Горяха от необикновена ярост.
- Видях те снощи - каза тя спокойно, колкото можеше. - До „Корнър Бар”. Дадох ти двадесет долара, помниш ли?
Той не отговори, само продължи да се взира в нея. Майра застина.
- Тук няма никаква дрога. Не държа и пари в брой. Ако си гладен, има мисия на Барон Стрийт.
Бездомникът пристъпи към нея.
- И рече Бог, накрая житото ще се отдели от плявата. И плявата ще бъде хвърлена в изпепеляващ огън.
- Не искам неприятности - тихо каза Майра. - Сигурно и ти не желаеш. Просто си тръгни. Никой няма да пострада.
Нещо в ръката му проблесна на светлината. Нож, осъзна тя и сърцето й подскочи.
Огледа се. Единственият й шанс за бягство бе аварийният изход в задния край на стаята. Заотстъпва назад в тази посока.
- Накрая Пастирът ще прибере стадото си. - Гласът му зазвуча по-силно. - Онова, което очаква лъжепророците, е далеч по-лошо от вечни мъки!
Направи още крачка към нея, още една, повдигна ръка...
Не беше нож, забеляза тя. А дълго, тънко парче стъкло. Едно от нейните. Навярно го бе открил в кофата й за смет. От ръката му течеше кръв.
Спря се достатъчно близо, за да нанесе удар. Тя видя малък кръст, нескопосано татуиран между очите му.
- Плътта им ще бъде отделена от костите, опечена и изядена от демони.
Отвън прозвуча говор, после смях. Този път със сигурност беше Дени. И Крис.
Мъжът също ги чу. Лицето му го издаде. В следващия миг се втурна към нея, посягайки към гърлото й. Майра изпищя. Пръстите му, хлъзгави от кръв, обхванаха шията й. Тя политна назад към една от работните маси. Кофа с инструменти падна, разби се на пода.
Нямаше време да мисли, още по-малко да се бори, преди той да я пусне и да побегне към аварийния изход. Когато вратата се отвори, алармата се задейства. Майра се свлече на пода, треперейки така силно, че не можеше да стои на краката си.
Дени и Крис се втурнаха в стаята. Крис пръв достигна до нея, приклекна.
- Добре ли си?
- Майра! - извика Дени. - Тече ти кръв!
- Обади се на 911 - нареди Крис.
Тя погледна към блузата си, петната по нея... Той кървеше, ръцете му лепнеха от кръв на шията й.
- Не, добре съм. - Майра понечи да се надигне. - Държеше стъкло, но не ме поряза. Сграбчи ме за шията, но...
Изведнъж осъзна. Повдигна ръка към шията си. Кръстът й от разноцветни стъкла бе изчезнал. Джеф й го бе подарил по време на медения им месец в Португалия, а този обезумял мъж го бе откъснал от врата й.
Още една частица от Джеф й бе отнета.
- Беше непознатият от снощи. Открадна колието ми.
- Какъв непознат? Отрепката, на която даде пари?
Тя кимна и Крис се намръщи.
- Как те е намерил?
- Не зная. - Отново повдигна ръка към шията си, потъвайки в скръб. - Защо ми стори това?
И двамата я гледаха с безкрайно съчувствие. Разбираха, че кръстът не е просто колие, а част от изгубеното й минало.
- Може би полицията ще успее да ти го върне - предположи Крис. - Ако им се обадим веднага...
Полицията. Прозорците.
- Господи - промълви тя. - Възможно ли е...
- Кое да е възможно? - попита Дени.
- „Той ще дойде отново да съди живите и мъртвите.” Посланието на прозорците от „Систърс ъв Мърси”. Също както снощи, онзи тип цитира Светото писание. Но днес каза почти същото като онова, което беше написано на прозорците. Детективът попита дали вандалщината може да има нещо общо с мен.
Крис заговори пръв:
- Мисля, че трябва да позвъним на 911.
- Не. Имам друг номер, на който да се обадя. Ще го намеря.

ПЪТЯТ НА СЪЛЗИТЕ

Първа книга от новата серия „ЛИСТА ПО ПЪТЯ“
на БЕСТСЕЛЪРОВ АВТОР №1 в България Хорхе Букай

обем: 288 стр.
цена: 14,95 лв.
ISBN 978-954-26-1108-0
Очаквайте на: 18. 05. 2012 г.!

ХОРХЕ БУКАЙ - НАЙ-ЧЕТЕНИЯТ АВТОР ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ В БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРИСТИГНЕ В СТРАНАТА НИ НА 27 МАЙ.

ХОРХЕ БУКАЙ ЩЕ БЪДЕ СПЕЦИАЛЕН ГОСТ НА ОФИЦИАЛНОТО ОТКРИВАНЕ НА ПРОЛЕТНИЯ ПАНАИР НА КНИГАТА В НДК, КОЙТО ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ В ПЕРИОДА 29 МАЙ – 03 ЮНИ 2012 ГОДИНА.

ПО ВРЕМЕ НА ПРЕСТОЯ СИ В БЪЛГАРИЯ ХОРХЕ БУКАЙ ЩЕ ПРЕДСТАВИ И НАЙ-НОВАТА СИ КНИГА – БЕСТСЕЛЪРА
„ПЪТЯТ НА СЪЛЗИТЕ“.

ТАЗИ КНИГА Е ТОЛКОВА СПЕЦИАЛНА, ЧЕ АВТОРЪТ ИЗЯВИ ЖЕЛАНИЕ ЛИЧНО ДА РАЗКАЖЕ ЗА НЕЯ НА СВОИТЕ ЧИТАТЕЛИ.
ЕТО КАКВО СПОДЕЛИ БУКАЙ НА ТРЪГВАНЕ ОТ СТРАНАТА НИ МИНАЛАТА ГОДИНА: ТЪГАТА И ПЕСИМИЗМЪТ НА БЪЛГАРИТЕ МЕ КАРАТ ДА СЕ ЧУВСТВАМ НУЖЕН ТУК. ЕТО ЗАЩО СМЯТАМ ПРЕЗ 2012 ГОДИНА ДА ДОЙДА ОТНОВО В БЪЛГАРИЯ И ДА ПРЕДСТАВЯ „ПЪТЯТ НА СЪЛЗИТЕ“. СПОРЕД БУКАЙ ТАЗИ КНИГА ЩЕ ПОМОГНЕ НА МНОГО ХОРА ДА ПРЕОДОЛЕЯТ ТЪГАТА И ПЕСИМИЗМА.

За първи път в 20-годишната история на ИК „Хермес“ и за първи път в историята на българското книгоиздаване чуждестранен писател посещава България три поредни години. По желание на читателите, които не успяха да се срещнат с бестселъровия автор през 2010 и 2011 година, и лично по молба на Хорхе Букай, той каца на летище София на 27 май 2012 г. и ще остане в страната ни до 1 юни. Поводът за посещението му е Пролетния панаир на книгата в НДК и премиерата на бестселъра „Пътят на сълзите“. Според Хорхе Букай, това е една от най-специалните му книги и той лично държи да я представи пред българските си читатели, за да помогне на много хора да преодолеят тъгата и песимизма и да се справят със страданието.
Хорхе Букай ще се срещне с почитателите си във ВАРНА, които не спират да изпращат писма и да звънят в офиса на издателството с молба да чуят и видят на живо любимия си автор, и в София.
ВХОДЪТ ЗА ВСИЧКИ СРЕЩИ С ХОРХЕ БУКАЙ ЩЕ БЪДЕ СВОБОДЕН!
Автор на повече от 20 книги, преведени на над 30 езика, Хорхе Букай е един от най-четените писатели на нашето време. Особено популярен е авторът в страни като Мексико, Бразилия, Чили, Аржентина, а в последните години името му нашумя и в Eвропа: Испания, Германия, Русия и други европейски държави. Правата за книгите му са купени и в Китай.
От четири години и България, благодарение на ИК „Хермес“, се нарежда сред страните, оценили подобаващо творбите на Хорхе Букай. Още с първата си книга – „Нека ти разкажа“, авторът успя да спечели много почитатели. Тя стана любимата книга на хиляди българи. Отзивите за нея бяха наистина отлични.
Втората книга на Хорхе Букай – „Приказки за размисъл“, подобно на „Нека ти разкажа“, се нареди сред най-продаваните книги в България и затвърди мястото на Букай като знаково име сред читателската аудитория. „Приказки за размисъл“ е сборник от истории, които изследват отделни страни на човешката природа. Тези истории вдъхновиха и известната българска художничка Антония Дочева за картините от великолепната изложба „Искам“.
В края на 2009 г. под знака на ИК „Хермес“ излезе и третата книга на аржентинския автор – „Писма до Клаудия“ – поредната вълшебна история, която ни повежда на приказно пътешествие към дебрите на собствената ни душа. През юни 2010 г. по покана на ИК „Хермес“ Хорхе Букай пристигна в България. Гостуването на световноизвестния аржентински писател и психотерапевт в нашата страна бе определено от медиите и многобройните му почитатели като културното събитие на годината. С непринуденото си поведение и слънчев характер Букай спечели сърцата на хилядите българи, които се докоснаха до него. По време на гостуването си през юни 2010 г. Хорхе Букай официално представи и романа си „Да се обичаме с отворени очи“, в който основната тема е любовта и изграждането на взаимоотношенията в една двойка. Същата година ИК „Хермес“ пусна на пазара и бестселъра „Трите въпроса“. През май 2011 г. излезе продължението на „Нека ти разкажа“ – „Разказвай с мен“. Седмица след излизането й Хорхе Букай пристигна отново в България. През януари 2012 г. излезе и бестселърът „От самоуважението до егоизма“ По време на гостуването си в нашата страна през 2010 година световноизвестният писател беше приет лично от президента – г-н Георги Първанов, според когото издаването на всяка нова книга на Букай в България е културно събитие.

Миналата година бестселъровият автор беше приет и от кмета на град Бургас – г-н Димитър Николов. Най-вълнуващи обаче се оказаха срещите-разговор с читателите в София, Пловдив, Стара Загора и Бургас, по време на които се събраха рекорден брой посетители. Само в София желаещите да видят и чуят на живо Букай бяха над 1200 човека. По всеобщо мнение, за първи път на среща с писател се събират толкова много хора. Тази година ИК „Хермес“ очаква на срещите с Хорхе Букай още повече почитатели, желаещи да се докоснат до харизматичната личност на Хорхе Букай.

За автора:

Никой не може да направи за теб това, което ти сам
трябва да направиш.
Хорхе Букай

Роден през 1949 г. в Буенос Айрес, днес Хорхе Букай е от тези личности, които са щастливи, че „сами са изградили себе си“. Той твърди, че първият му университет е бил самият живот. Започнал е да работи на тринайсетгодишна възраст и е упражнявал различни професии: продавач, таксиметров шофьор, клоун, възпитател, актьор, телевизионен водещ, аниматор на детски тържества. Докато не стигнал до сегашната си работа, която сам определя като „професионален помощник“. Букай разказва, че когато се дипломирал като лекар през 1973 г., все още не бил съвсем наясно с понятието психично здраве. Пет години по-късно, вече квалифициран специалист по умствени заболявания, имал усещането, че е научил малко повече за патологиите на съзнанието, но все още не знаел нищо за произхода и природата на психичното здраве.
Днес теориите му, макар и нетрадиционни, са ясно формулирани и много ефективни. Доказателство за това е огромният читателски интерес, на който се радват книгите му. По думите на Хорхе Букай фактът, че всяка негова книга се превръща в бестселър, се дължи на много работа, на определени умения, които е придобил, и на привилегията да е внук на двама дядовци, които са разказвали приказки.
Сега най-четеният автор в България представя новата си книга – „Пътят на сълзите“. Тя е първото от четирите заглавия в серията „Листа по пътя“. Останалите три са: „Пътят на самозависимостта“, „Пътят на срещата“ и „Пътят на щастието“. Всяка една от тези книги ще ни помогне да намираме вярната посока всеки път, когато се изгубим.

За книгата „Пътят на сълзите“:
Това е книга, която ни показва как да извървим трудния път на болката и страданието, с които неизбежно се сблъскваме в живота си. Всички ние минаваме през различни изпитания: смърт на близък, загуба на работата, на дома, на илюзиите ни дори, раздяла с любим човек, провален брак, несбъднати мечти, самота... Ако не си позволим да изпитаме тъга, когато ни налегнат скърби или понасяме тежки загуби, това може да е не признак за силна воля, а незнание за кръговрата на живота с разрушителни последици. Има си време за всичко: време за радост и време за скръб. Време за размисъл и време за действие. Време за празнуване на живота и време за почитане на смъртта. Познанието на етапите на скръбта може да ни послужи като карта, която да ни ориентира в каква посока се движим, за да не загубим изцяло връзката си с реалността. Често пъти, за да се освободим от горчивата чаша, се налага преди това да я изпием.
По своя характерен начин, разказвайки ни истории, Хорхе Букай ни води по пътя на сълзите, помагайки ни да осъзнаем, че страданието е неизменна част от човешката ни орис. Тази книга не само ни учи как да преодоляваме скръбта, без да изпадаме в отчаяние, но и как впоследствие, когато болката утихне, да съумеем да съберем даровете, които сме получили в миговете на върховно изпитание.
Откъс:
* * *
Пътеводители

Сигурно има посока,
която е възможна и по много начини -
лична и единствена.

Възможно е да има посока,
която е сигурна и по много начини -
една и съща за всички.

Има една сигурна посока,
която по някакъв начин е възможна.

Начинът е да намерим пътя, който води натам, и да тръгнем по него. Възможно е да тръгнем сами, а по-късно с изненада да срещнем всички, които сигурно вървят в същата посока.
Не трябва да забравяме, че тази последна, самотна, лична и окончателна посока е нашият мост към другите, единствената допирна точка, която неотменно ни свързва със света такъв, какъвто е.
Няма значение как ще назовем крайната цел – щастие, самореализация, извисяване, просветление, осъзнаване, покой, успех, връх или просто край. Всички знаем, че нашето предизвикателство е да стигнем благополучно до нея.
Някои ще се изгубят по пътя и ще стигнат по-късно, а други ще открият пряка пътека и ще се превърнат в опитни водачи за останалите.
Някои от тези водачи ме научиха, че съществуват много начини да стигнем до края, безброй подстъпи, хиляди способи, десетки маршрути, които ни водят в правилната посока. Пътища, които ще извървим един по един. Има обаче пътища, които са част от всички начертани маршрути.
Пътища, които не можем да избегнем.
Пътища, които трябва да извървим, ако искаме да продължим.
Пътища, по които ще научим какво трябва да знаем, за да стигнем до последния участък.

За мен тези неизбежни пътища са четири:

Първият - пътят на окончателното приемане на отговорността за собствения си живот, който аз наричам
пътя на самозависимостта.

Вторият - пътят на откриване на другия, на любовта и на сексуалното привличане, който наричам
пътя на срещата.

Третият - пътят на загубите и на скръбта,
който наричам
пътя на сълзите*.

*По изричното настояване на автора, българското издание на тази поредица започва с „Пътят на сълзите“. - Б. р.

Четвъртият и последният е пътят на цeлостта и на търсенето на смисъла, който наричам
пътя на щастието.

По време на моето пътуване се ориентирах по записките, които други са оставили от пътуванията си, и използвах част от времето си, за да начертая свои собствени пътни карти.
През годините картите ми на тези четири пътя се превърнаха в пътеводители, които ми помагаха да намеря отново вярната посока всеки път, когато се изгубех.
Може би тези Пътеводители ще послужат на хора, които като мен често губят посоката, а може би и на онези, които ще успеят да открият преки пътеки. Все пак картата не е същинската територия и маршрутът трябва да се коригира всеки път, когато чрез личния си опит открием картографска грешка. Само така ще достигнем върха.
Дано се срещнем там.
Това ще означава, че вие сте пристигнали.
Това ще означава, че аз също съм успял.
Хорхе Букай

Приключи VІ Национален литературен конкурс „Хермес” за първа книга
ИК „Хермес“ представя книгите победители!

ОПИТИ ЗА ЛЮБОВ И ЩАСТИЕ
проза от Калин Василев

обем: 216 стр.
Цена: 9,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1104-2

ФАНТАЗМАТОФИЛИЯ
поезия от Калин Петров

обем: 72 стр.
цена: 6,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1103-5

За шеста поредна година ИК „Хермес“ обявява победителите в станалия вече традиционен Национален литературен конкурс „Хермес“ за млади автори. Благодарение на този конкурс българските читатели откриха имената на писатели като ВероникаДенева, Ина Герджикова и много други, чиито книги се радват на сериозен читателски интерес.

Тази година при първоначалния подбор – от 62 постъпили ръкописа на участниците – журито, съставено от утвърдени български писатели, излъчи шест номинации:
Номинациите в категория поезия бяха: „Валсар“ – Оник Саркисян, „Фантазматофилия“ – Калин Петров, „Пеперудено синьо“ – Владислава Генова.
Номинациите в категория проза бяха: „Окоп“ – Иван Трифонов, „Опити за любов и щастие“ – Калин Василев, „Отломките на времето“ – Диана Тодорова.

Двата ръкописа, които се пребориха с достойната конкуренция и спечелиха конкурса, са:

Калин Василев – „Опити за любов и щастие“ – победител в категория проза.
Калин Петров– „Фантазматофилия“ – победител в категория поезия;

За Калин Василев и книгата „Опити за любов и щастие“:

Калин Василев е роден през 1985 г. в Кюстендил. Той е магистър по право и носител е на множество литературни награди:
 Печели конкурсa "Романът на бъдещето"
 На второ място е в конкурса за кратка проза на LiterNet и eRunsMagazine (2008 г.),
 Победител е и в конкурса на списание „Едно“ за кратка проза (2007 г.),
 Калин Василев е награден е и от Travel.bg за пътеписите "Момичето от Оушън" (2008 г.) и Manhattan, NY (2010 г.).
 Получава и почетния медал на Югозападния университет "Неофит Рилски" за високи резултати в литературата.
Негови текстове предстои да бъдат публикувани и в "Алманах на българските писатели и творци 2012 г.".
В продължение на две години работи като репортер и водещ в "Дарик радио".

С героите на тази книга може да пътувате до ягодовите полета на Англия, да отпивате кафе в големи чаши и преглъщате бавно и сънено от безплатната закуска на хотела в Манхатън. Да въртите бизнес с рози и да преспите в неизмазана къща в Кито, Еквадор, да къркате с босненци в общежитие в Любляна, където внезапно може да ви втресе от носталгия. Героите са пъстър букет от най-екзотични цветя на човечеството: барман, който заспива на странни места, след като се напие, доставчик на хляб, който става двойник на мутра. Има и юрист, който иска да помогне на хора дори когато законът му пречи, студенти авантюристи, тръгнали на бригада в чужбина. Ако има нещо, което ги обединява, то е, че гонят мечтите си и непрекъснато пътуват, за да открият любовта и щастието си. Авторът има усет към остро сюжетните ситуации и улавя колизиите на съвремието, като разказва историите си с вихрено въображение и свежо чувство за хумор.

За Калин Петров и книгата Фантазматофилия:

Калин Петров е роден през 1986 г. във Варна. Завършил е Хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в Сливен. Студент е в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“.
Има публикации във вестник „Новият пулс“, списанията „Родна реч“, „Пламък“, „Панорама“, в сайтовете „Кръстопът“, „Public Republic”, „Литературен клуб“ и други. Печелил е редица литературни конкурси. Сред последните са: конкурс за превод от новогръцки език, организиран от Софийски университет „Св. Климент Охридски“ /2008 г./, Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ /2010 г./.

Макар и малко странни на пръв поглед, стиховете на Калин Петров представят една естетическа платформа. Авторът има какво да ни каже и знае как да го каже, без да повтаря познати поетики и стилове.
Калин изпробва читателската способност да се асоциират реалните и изфантазираните неща. Той си служи с приказни, но и с научни понятия, съчетавайки ги чрез хипербола и алюзия. Калин ни прави подарък, „черпи ни“ с някакво странно поетическо питие, смесва елементи от авангардната техника и бабешкото суеверие. Стиховете му обръщат нормалните представи за света, изследват ги скептично, иронично и ги сглобяват по някакъв чудат начин.
Иван Вълев

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 4 NEVINNIMOMICHETA

СБОРНИКА С РАЗКАЗИ
НЕВИННИ МОМИЧЕТА
от Анита Тарасевич

обем: 128 стр.
очаквайте на:28 .05.2012 г.!
цена: 8,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1102-8

За автора:
Анита Тарасевич е родена през 1965 г. в гр. Пловдив. Завършила е СОУ „П. К. Яворов“. Тогава са първите й публикации във в. „Средношколско знаме“ и сп. „Родна реч“.
Завършва СУ „Климент Охридски“ със специалност „Българска филология“. По това време публикува стихове във в. „Пулс“, „Народна младеж“, „Студентска трибуна“, сп. „Тракия“, „Простори“, „Жар“ и други издания.
Стихосбирката й „Паметта на всяка капка“ излиза през месец март 1990 г. в издателство „Христо Г. Данов“ – Пловдив под редакцията на Добромир Тонев. През 2003 г. детската й книга „Джуждето Джу и други тайни“ е издадена с конкурс на Националния център за книгата на Министерството на културата.
Публикува разкази във в. „Сега“, „Аз буки“, „Монитор“.

За книгата:

Дебютната книга с разкази на Анита Тарасевич „Невинни момичета” е както добра проза, така и свръхинтересен експеримент. Зад гърба си авторката има една стихосбирка и една детска книжка.
Винаги е интересно, когато един поет пропише къса проза. В късата проза лирическият талант се проверява много лесно, аристократизмът му или пропада, или се възвисява. Защото късата проза не търпи нито водопад от метафори, нито насилена ритмичност, за нея външната поетичност е противопоказна. Мен ако питате, късата проза обича безусловно и най-много онова тайно зрение, онова „тайновидство”, което е присъщо на поетите.
Именно това „тайновидство” присъства в късите разкази на Анита Тарасевич. Тя е избрала трудния път – превръщайки в свои герои всичките възможни превъплъщения на жената. Ролите на майката, сестрата, любовницата, самотницата, съпругата са проверени чрез най-точния житейски лакмус - любовта. В тези разкази, голяма част от които носят и формално за заглавия имена на жени, женската природа е разкрита отвътре, в тях технологията на женското възприемане на света онагледява по неподражаем начин „мъжкия” свят и така го поставя в точните му параметри. Защото, известно е, мъжете назовават действителността, но тъкмо жените изпълват със съдържание „назованото”.
Още нещо – разказвачът Анита Тарасевич не се плъзга в строежа на разказите си по ефектността, по самоцелната поанта. Тя ни предлага отрязъци от съдби, толкова реалистично описани, че се изкушавам да оприлича реализма в разказите й с „неореализма” в „Римски разкази” на Алберто Моравия. Автентична действителност, автентични герои, автентичен диалог – това са маркерите, които, убеден съм, ще превърнат „Невинни момичета” в съзнанието на читателите в много повече от поредния сборник с разкази. Когато има толкова много любов в едно четиво, резултатът е лесно предвидим.
Деян Енев

Откъс:

* * *
ЦОНЧЕТО

Всеки човек си има една история. Всеки човек обаче си има и много истории - всички онези животи, които като сапунени мехури се блъскат в неговия и оставят малък отпечатък. Като жената, която идва често в петък следобед да й направи фризура, защото трябва да изглежда добре вечерта, като младите момичета, които с кикот притичват край салона - струва им се, че още са прекалено млади, за да седнат в стола, където обикновено сядат техните майки и баби, да, като бабите с оредели косици, които все по-рядко влизат в малкото салонче - нейно и на майка й вече десет години. Майка й взема по-възрастните жени, а младите винаги идват при нея. При Цончето.
Напръсква с пулверизатора огледалото и го избърсва. Рядко се гледа в огледалото. То е за клиентите, да прецени прическите от всички страни. Иначе ще види - леките бръчици край устата, които се забелязват вече не само отблизо. Собствената й коса, която след безбройните експерименти вече не е съвсем като онази преди десет или преди двайсет години. Само преди десет години младите майки, които идваха с количките си да се подстригват при нея, дълго оглеждаха лицето й в това същото огледало, побутваха се, докато чакаха реда си, и после, седнали на кафе в кварталната градинка, въздишаха по формата на носа й - истински ли е, опериран ли е, как може да е толкова хубава, ама тя живее в нашия блок, знаете ли, а мъжът й е един такъв никакъв...
Ей така виждаше живота си тогава, преди петнайсет години, когато се ожениха - да има работа, да има мъж до себе си и дете. Защото знаеше колко трудно беше на майка й да я отгледа сама, без помощ, без мъжко рамо.
Направиха с майка й салончето и си поделяха работата. И майка й беше доволна - някога не беше успяла да постигне мечтите си да учи, да стане нещо по-различно и по-голямо, защото, когато мъжът й почина, трябваше да се грижи сама за дъщеря си, - но сега, сега двете доволно се сгушваха в ръкавичката на салончето - бяха оцелели, Цончето - с професия, работа, мъж и дете.
Оправяха се. Детето имаше компютър, получи го още в 5-и клас. Имаше най-хубавите ученически раници, най-хубавите тетрадки, най-модните дрешки. Малко разглезена беше - и баба, и майка, и баща, и тримата влагаха в нея надеждата си, че тя не просто ще оцелява и не точно по техния път - фризьорският салон, всеки ден от 10 до 6 часа, а понякога и прически по домовете... Кой знае, може би ще бъде актриса, толкова е жизнена и чаровна, като се умилква да иска нещо. Може би пък и някакъв друг бизнес, ето, винаги знае какви дрехи са модерни в момента, кои цветове се носят, другите деца по нея гледат; може с мода да се занимава, там няма нужда от много учене, че нещо и не й се учи напоследък; добър съпруг ще си намери - какво му трябва на човек...
Сяда на фризьорския стол - Цеца й се обади, че ще дойде в 11 ч., но още я няма. Кварталът сякаш едва сега се събужда - всъщност рано сутринта са излезли най-напред хората, които отиват на работа в центъра или по другите квартали, с пълните трамваи, с надпреварващите се маршрутки. Тя обаче живее наблизо и това не й се налага. После кварталът утихва докъм 9, когато пенсионерите тръгват към близкия пазар. Майките с количките излизат едва към 11 ч. и кафенетата оживяват от глъчката на хлапетата.
Поглежда се в огледалото. Просто няма какво друго да прави. Иначе не го обича това огледало - даже не се гримира. От малка майка й й казваше, че е хубава и без грим. И сега, ако си сложи грим, струва й се, че прилича на клоун, така и не успя да се научи.
Понякога, само понякога се чуди – не че е нещо недоволна или нещо такова, но се чуди какво ли би било, ако не си изкарваше хляба с ножицата. Когато чуваше да я обсъждат колко е хубава и така нататък, само понякога си мислеше дали пък не заслужаваше и нещо друго? Представяше си се с красива рокля, не че иначе се обличаше лошо, не... но си се представяше на някой от тези коктейли или приеми, за които четеше в онова клюкарско списание. Имаше къде-къде по-грозни от нея, с по-лоши коси, та какво ли щеше да бъде, ако тя беше там?... Ако вместо да подстригваше и да правеше прически и да пращаше клиентките си при Люси с козметичното салонче, ех, ако вместо това посещаваше луксозните фризьорски и козметични салони и оставяше другите да се грижат за нея... Ако беше постигнала нещо различно от представите на майка й, защото „трябва да оцеляваме, нали”, ако беше постигнала нещо повече, ако беше нещо друго...
А Цеца я няма. Цончето – всички така й казват - взема ножицата и нежно я прокарва по косата си. Наистина имаше нужда от освежаване - по-малко бои, по-малко третиране... Не че беше недоволна от мъжа си или от детето си, или от живота си. Не, нека да си ги има, но какво ли би било, ако бяха някои други, ако бяха нещо друго...
Ножицата изтраква и един кичур от косата й пада върху теракотените плочки. Тя е стресната, не знае как го е направила, но е и омагьосана от стърчащия край на кичура, от разпилените по пода нишки. Обикновено майка й мете изрязаните коси - след всяко подстригване събира с четката косите, мие пода и сутрин, и вечер - не е трудна работа при размерите 2 на 3 метра на салона. И Цончето премита, но майка й гледа да грабне четката преди нея.
Ножицата пак изтраква и още един кичур се разпилява по пода като паяжина от тънки капиляри. Беше гледала в някакъв учебник такива капиляри, капиляри ли бяха, нервни нишки ли по тялото на човек... Може би има нужда от промяна, от нещо различно...
Още един кичур пада на пода и сега вече няма прилика с капиляри, прилича на набързо направена рисунка с молив, черта насам, черта натам, по-скоро, сякаш някой просто е драскал, докато е мислил за нещо.
После още едни кичур и тогава влиза майка й и зад нея Цеца и двете я гледат с едни такива големи очи и тя разбира, че нещо страшно се е случило, нещо с детето й или с мъжа й, но нещо много лошо и тя се свива на стола си и й се иска всичко да се върне назад, със скучната работа с ножицата в ръка, с ужасния мирис на бои, с огледалото, в което тя иначе не се поглежда, с кичурите коса по пода, с бръчките по лицето, с неживяното друго; иска й се всичко да си е все така, само да не се е случило нещо лошо, само всичко да е наред; после й се струва, че се смалява, че изчезва, че става малка клетка, част от майка си, че още я няма... Само всичко да си е като преди, ако можеше да го върне назад!
И после усеща ръката на майка си на челото. Очите й са все така широко отворени. Лошо ли ти е, имаш температура, така се изплаших, като видях да си режеш косата, толкова беше отнесена, отивай вкъщи, ако искаш, ще те заведа, аз ще взема Цеца да я подстрижа, само се прибери да си починеш и ще се оправиш, а утре ще видим какво е станало с косата ти. И тя разбира, че просто трябва да се прибере, и тръгва, но гърлото й е пълно със сълзи и не може да каже на майка си, че толкова й се иска да оцелеят.

Издателска къща "Хермес" представя: - Page 4 Trudnitehora

ТРУДНИТЕ ХОРА
Късат ли ви нервите?
Обезоръжете ги!
от Андрю Фулър

обем: 264 стр.
Очаквайте на: 28.05.2012 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1110-3

За автора:

ТРУДНИТЕ ХОРА МОГАТ ДА ВИ НАУЧАТ ДА ИГРАЕТЕ ПО-ДОБРЕ ИГРАТА, НАРЕЧЕНА ЖИВОТ.
Андрю Фулър

Андрю Фулър е член на катедрата по психиатрия и катедрата по образование в университета в Мелбърн. Автор е на няколко бестселъра, между които: „Трудните деца“, „Как да помогнем на детето си да успее в училище“, „Животът – наръчник за употерба“ и др. Той е и един от авторите на серия от програми за развиване на емоционалната интелигентност и издръжливост в децата, която се използва в над 3500 училища във Великобритания и Австралия. Андрю Фулър е и главен консултант на национална програмата на Ей Би Си за превенция на наркотиците.
Андрю Фулър също е и клиничен психолог и семеен терапевт, който се е срещал с хиляди трудни хора в своята практика и за щастие е оцелял, за да сподели своя опит. Той предлага практическа подкрепа за всички, на които им се налага общуват с така наречените „трудни“ хора. Това са индивиди, които обикновено се стремим да избягваме на всяка цена, но това се оказва невъзможно – подобни тежки характери се срещат навсякъде. Независимо дали става дума за шефове, колеги или роднини често се оказваме заложници в подобни нездравословни отношения. Настоящата книга ще ви покаже как да се справяте с тежките характери, като същевременно запазите разсъдъка си.

КАК ДА ПОПРЕЧИМ НА ТРУДНИТЕ ХОРА ДА РАЗРУШАТ ЖИВОТА НИ
Адът – това са другите.
Жан-Пол Сартър
Стане ли въпрос за трудни хора, повечето от нас се молят просто някак да изчезнат и да идат да тормозят някой друг. За съжаление това няма как да се случи. Не е ли по-добре да открием механизмите, чрез които да прекратим налагания ни тормоз и да започнем да общуваме с тях пълноценно?
Повечето от героите в световната история, личности като Чингиз хан, Атила, а може би и Жана д’Арк, не са от онзи тип хора, с които бихме желали да седнем на по чаша бира и сладка приказка. Но трябва да признаем, че ако изпаднем в беда, най-добре е хората като тях да са на наша страна.
„Трудните” екземпляри са като динамит – не можеш да не ги забележиш. Толкова са впечатляващи, драматични и властни, че околните едва ги търпят. Но точно те раздвижват духовете и карат колелото на историята да се върти по-бързо. Когато нашият „труден човек” се заеме с нещо, той го върши както трябва и го довежда до край. А научите ли се как да впрягате неговите умения и неизчерпаем хъс да работят във ваша полза, вече имате тайно оръжие, пред което и най-мощният бомбардировач прилича на детска играчка.
Ако в живота ви има един или повече от тези непоносими индивиди, значи книгата е за вас. Може би се опитвате да живеете с такъв човек, да го ръководите (поне така си мислите), да съжителствате в семейството или да съществувате що-годе хармонично (тоест да не стигате дотам, че да искате да се избиете един друг). Каквито и да са целите ви, свързани с такива хора, тази книга ще ви помогне, първо, да ги разпознаете, и второ, да запазите разсъдъка си, когато сте в тяхна компания. В някои случаи даже ще ви помогне да впрегнете енергията им в своя полза.
„Трудните” хора са дива и разнородна тълпа. Единственото, което ги обединява, е, че пред всеки екземпляр би трябвало да има предупредителен надпис: „СТОЙ ДАЛЕЧ!”.

За жалост, както всички научаваме от горчив опит, да стоиш далеч, никак не е лесна работа. Понеже те съвсем не са малко!
Независимо дали са роднини, приятели или колеги, ситуациите, в които могат да ви въвлекат, ще ви вземат ума, ако не внимавате. Много, много трябва да внимавате! Това са хората, заради които се мятате насън, докато те самите спят като младенци. Могат да ви вбесят до краен предел и да отровят живота ви. Като нищо ще я докарате дотам да виете и да скърцате със зъби заради техните изпълнения.
Книгата има за цел да ви помогне да останете невредим в задкулисните игри в офиса, с интелигентен финт да се измъкнете от семейните интриги и драми и да се издигнете недосегаеми над врящия котел на слуховете и сплетните. Затова се стегнете, налейте си едно по-силничко питие и дишайте дълбоко: с опонентите, за които се разказва в тази книга, шега не бива. Те отлично владеят изкуството на конспирациите, измамите, грозните обиди и клеветите... И са обръгнали на скандали и конфликти, за разлика от самия вас.
Накратко, повечето от „трудните хора” не ги бива особено за съотборници.

В тази книга ще научите някои много полезни неща. Ето вашият примерен план за действие:

Установете ползите и вредите;
Съпоставете и анализирайте моделите на взаимоотношенията си;
Проучете в детайли собственото си поведение;
Определете най-добрият краен резултат;
Конкретизирайте стратегията си;
Опитайте да смените перспективата;
Йерархизирайте възможностите и заложете на стратегията за промяна;

Смекчете „токсичните” ефекти;
Елиминирайте причината за вашата уязвимост и извлечете поука.

В една от предишните книги на Андрю Фулър „Трудните деца”, се научихте как да отглеждате и възпитавате своенравни, дръзки и упорити деца. Когато тези деца пораснат, тяхното „трудно” поведение вече е закостеняло и се е превърнало в постоянен модел. Тоест ще ви трябват още по-големи умения, за да се справите с тях.
От настоящата книга ще разберете как да развиете тези умения, за да излезете на глава с трудните хора навсякъде и по всяко време: на работното място, в любовния си живот, сред приятелите и семейството.
И най-важното: ще научите как да превърнете трудните хора във вашите най-добри учители

УРОЦИТЕ, НА КОИТО ЩЕ ВИ НАУЧИ ОБЩУВАНЕТО С ТРУДНИ ХОРА (откъс):
Конфронтация: Откритата война с труден човек рядко носи успехи. Първо, той е много по-добър в споровете и битките, отколкото сте вие. Второ, моментът на конфронтацията рядко настъпва, когато сте го планирали, затова се оказвате неподготвен и прекалено разгневен, за да мислите логично. Импулсивните действия по принцип не са добра идея, що се отнася до „трудните” хора: прекалено сте развълнуван и дезорганизиран, затова онзи най-вероятно ще откаже да се занимава с вас и ще ви обяви за истеричен и лабилен.
Първият чудесен урок, на който ще ви научат трудните хора, е, че преодоляването на важни проблеми във взаимоотношенията изисква изключително внимание и хладнокръвно планиране.

Бягство: Вторият чудесен урок, на който ще ви научат трудните характери (и то неведнъж), е, че можете да избягате, но няма къде да се скриете. Светът е пълен с такива като тях. Те са вашите опоненти и ако не си извлечете необходимите поуки, непрекъснато ще се случва да се изправяте пред едни и същи проблеми или тип хора.
Всъщност трудните хора могат да ви научат да играете по-добре играта, наречена живот. Ако се опитвате да ги избягвате, само ще усложните проблема. Вероятно ги смятате за най-злите си врагове, но те могат да се окажат и чудесни учители. Единственият резултат, който ще постигнете чрез бягството, е утвърждаването на собствената ви слабост.

Мълчаливо късане на нервите: Най-често срещаната реакция е да търпим и да се терзаем вътрешно. Тя е и най-вредна. Така поставяте себе си в позицията на нещастното зайче, заслепено от фаровете, – безропотно поглъщате отровата, която ви сервират, и по цели нощи не спите.
Най-лошото е, че с времето вие също ставате „отровен” за хората, които обичате. Възможно е да започнете да се оплаквате от „трудния” човек пред някой, който няма никаква власт да промени поведението му, – едно абсолютно безсмислено занимание. Целта на тази книга е да ви помогне да не стигате дотам.

АФЕРАТА РЕМБРАНД
от Даниъл Силва

Очаквайте на: 22. 06. 2012 г.!
обем: 464
цена: 14,95 лв.
ISBN: 978–954–26–1115–8

Даниъл Силва:
Асът на шпионския трилър
Наричат го „майстор на международния трилър”, „един от най-добрите американски писатели”, „асът на шпионския роман”. Критиците го сравняват с писатели като Джон льо Каре и Иън Флеминг, а милиони читатели по света с нетърпение очакват поредната му книга. Завладяващи, напрегнати, наелектризиращи, майсторски написани са най-често използваните думи, с които описват романите на бестселъровия автор Даниъл Силва.
Преди обаче да се нареди сред най-продаваните писатели на трилъри в света, Силва работи като журналист. Като кореспондент на Юнайтед Прес Интърнешънъл отразява военните конфликти в Средния изток и Персийския залив, а след това е назначен за изпълнителен продуцент на токшоу предаванията по Ен Би Си. След успеха на първия му роман – „Невероятният шпонин”, Даниъл Силва напуска телевизията, за да се отдаде изцяло на писането. Със следващите книги популярността на автора продължава да нараства, но големият пробив идва с четвъртия му роман – „Художникът убиец”. В книгата за пръв път е представен Габриел Алон – художник реставратор и агент на израелските тайни служби. Заглавието поставя началото на една от най-успешните серии шпионски романи и печели за автора световно признание и слава.
Заглавията от поредицата с Габриел Алон са заемали челни позиции в престижните класации за бестселъри. Серията е преведена на повече от 30 езика, а Габриел Алон е обявен за „най-добрия образ на шпионин в литературата, откакто Иън Флеминг създаде Джеймс Бонд” (Роки Маунтин Нюз).

За книгата:

Габриел Алон се опитва да се възстанови след последната си мисия и заедно със съпругата си – Киара, се оттегля във ветровития Корнуол. Уединението им обаче отново е прекъснато от техен стар познат – лондонския търговец на картини Джулиан Ишърууд.
В тихото градче Гластънбъри е убит реставратор, а портретът от Рембранд, по който е работел, е откраднат. Въпреки нежеланието си да се заеме със случая, Габриел тръгва по следите на изчезналата картина. Разследването му го отвежда от скалите на Корнуол до улиците на Амстердам и Буенос Айрес.
Когато Алон научава, че зад кражбата на картината се крие чудовищна лъжа и едно огромно богатство, заграбено по време на Втората световна война, случаят се поема официално от Службата. Екипът на Габриел ще трябва да се пребори с една могъща финансова империя, ръководена от швейцарския бизнесмен и филантроп Мартин Ландесман. Изградил публичния образ на светец, Ландесман изглежда недосегаем дори за специалистите на Службата.
Късметът се усмихва на Габриел, когато успява да вербува Зоуи Рийд – британска журналистка и любовница на Ландесман. С нейна помощ агентите научават, че Свети Мартин е замесен в дела, които надхвърлят всичките им очаквания.

Откъс:
* * *
Spoiler:

АКУШЕРКАТА ОТ ВЕНЕЦИЯ
от Роберта Рич

обем: 272 стр.
цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1122-6
Очаквайте на 15.06.2012 г.

За автора

Роберта Рич: Работила съм като сервитьорка, болногледачка и адвокат, но винаги съм мечтала да бъда писателка!

Роберта Рич е адвокатка по бракоразводни дела, родена в Бъфало, Ню Йорк. Завършва право, но преди да започне да практикува адвокатската професия, изкарва прехраната си като сервитьорка, болногледачка, служителка на регистратурата в болница и дори като работничка на поточна линия. Налага й се да чака години, за да сбъдне детската си мечта и да стане писателка.
Днес разпределя времето си между Ванкувър, Канада, и Колима, Мексико. Тя е щастливо омъжена и живее със съпруга си, дъщеря им и тримата си доведени сина.
Семейна екскурзия до Италия я вдъхновява за написването на „Акушерката от Венеция“. Докато похапва еврейски сладки и пие еспресо, й хрумва идеята за историческия роман. През XV век, когато евреите започнали да прииждат от Северна Европа, Испания и Португалия, жилищното пространство се свило още повече. Добавени били нови етажи и накрая градската управа разрешила на евреите да се разширят върху два допълнителни острова – Гето Векио и Гето Новисимо.
Пътуването до Италия впечатлява Роберта и тя започва да събира сведения за живота в еврейския квартал във Венеция през шестнадесети век. Информацията по темата се оказва оскъдна, но ценна. Малко се знае за живота на жените и за начина, по който са раждали. Те са посвещавали живота си на домакинска работа: готвене, шиене, пране, търговия с дрехи втора употреба (вехтошарството и лихварството са били единствените професии, които е било позволено евреите да практикуват), раждане и отглеждане на деца.
„Акушерката от Венеция“ предлага оригинален начин да си представим живота на жените, чиито истории тънат в забрава.
Още с появата си на пазара „Акушерката от Венеция“ предизвиква огромен интерес и се превръща в международен бестселър.

Обожавам Венеция и Истанбул, но мечтая да живея в Ню Йорк
(Интервю с Роберта Рич)

В: Опиши живота си с няколко думи.

О: Дълъг, щастлив, разнообразен, изпълнен с любов и приключения.

В: Какъв е девизът ти?

О: Лесно се обезкуражавам, но никога не се предавам.

В: Какво представлява щастието за теб?

О: За мен щастието се състои в това да се радваш на добро здраве и кратка памет.

В: Кое е най-голямото ти постижение?

О: Освен успеха на „Акушерката от Венеция“, за свое най-голямо постижение считам възпитанието на децата си. В личен план се гордея със себе си, защото успях да откажа цигарите, въпреки че пушех по две кутии на ден. Звучи банално, но е истина: когато човек има желание, намира начин. Когато няма желание, намира оправдание.

В: Кое според теб е най-ценното ти качество?

О: Чувството за хумор и способността да общувам.

В: А най-големият ти недостатък?

О: Че съм нетърпелива и обикновено прибързвам с преценката си.

В: Можеш ли да обобщиш дебютния си роман „Акушерката от Венеция“ в едно изречение?

О: „Акушерката от Венеция“ разказва историята на една смела жена от шестнадесети век, която рискува живота си и този на целия еврейски квартал, за да спаси мъжа, когото обича.

В: Как избираш имената на героите си?

О: Едно от хобитата ми е да колекционирам имена – веднага щом чуя някое интересно име, си го записвам в папка „Хубави имена“ и след това го използвам.

В: Има ли книга, която ти се искаше да бе написала, и ако да, коя е тя?

О: Обожавам книгите на Елмор Ленард и ми се искаше аз да съм написала поне една от тях. Неговият диалог се отличава със своята пестеливост, но точно там се крие силата му: може да обрисува герой буквално с два реда. И на осемдесет години продължава да твори, така че смятам, че е достоен пример за подражание за начинаещия писател.

В: Действието в романа се развива във Венеция, перлата на Адриатика, известна с много прозвища – Града на влюбените, гондолите, водата, мечтите. Това ли е любимият ти град и защо?
О: Венеция се нарежда сред любимите ми градове, но не е едноличен лидер. Обожавам атмосферата на града и усещането, че всички са се загубили. Дори самите венецианци често се шляят из улиците на града в търсене на своите апартаменти и любими ресторанти и кафенета.
През шестнадесети век е имало групи от момчета с фенери, които са съпровождали хората до крайната им цел. Моето чувство за ориентация е ужасно, затова се чувствам страхотно във Венеция – поне не съм единствената, която се е изгубила.
Сред любимите ми градове е и Истанбул – неслучайно продължението на „Акушерката от Венеция“ ще бъде именно в Константинопол. До този момент посетих града три пъти, за да се подготвя за книгата, и съм очарована от внушителната архитектура, усещането за цвят и дизайн и любезните търговци, които не те оставят на мира, докато не си купиш нещо от тях.
Но ако трябва да избера град, в който да прекарам живота си, бих се спряла на Ню Йорк. Възнамерявам действието в третия роман да се развива в Голямата ябълка.

В: Ако имаш възможността да разговаряш с един-единствен писател, жив или починал, кого би избрала и какво би го попитала?

О: Колебая се между Лев Толстой и Гюстав Флобер. Дълбоките прозрения на Толстой за женската същност ме впечатляват, но пък „Мадам Бовари“ е единствената книга, която препрочитам на всеки две години. Бих го попитала как е успявал да живее в хармония със себе си, при положение че е прекарвал цяла седмица в размисли дали да постави запетая на определено място в книгата или не (ако можем да вярваме на историите, разбира се).

В: Коя е настолната ти книга?

О: „Името ми е Червен“ от Орхан Памук.

В: В бележката на автора споделяш следното: „Дали жена като Хана наистина е съществувала? Ще ми се да вярвам, макар в процеса на проучванията ми никога да не попаднах на подобен образ. Сигурно това се дължи на обстоятелството, че делата на жените, силата на духа им и техните постижения не са записани на хартия“.
И все пак кои конкретни исторически факти те вдъхновиха за създаването на образа на Хана Леви?

О: Образът на Хана е изцяло плод на въображението ми, но ми се иска да вярвам, че тя – или някоя като нея – действително е съществувала. Голяма част от историята, свързана с жените по това време, е безвъзвратно загубена. За щастие разполагаме с дневниците на известните немски акушерки Марта Балем от Майн и Юстин Зигмунд, акушерка на аристократичния род на Хабсбургите и авторка на учебник за акушерството като изкуство. Именно тези две книги разпалиха въображението ми и извърших нужните проучвания.

В: Дали в старите еврейски квартали все още съществуват малки жилища като това на Хана?

О: Вероятно, но те не са достъпни за туристите. Еврейският квартал във Венеция представлява съвкупност от високи тесни сгради, но само няколко синагоги могат да бъдат посетени. Не е трудно обаче да си представиш жилището на Хана – малко, тъмно, в което сякаш въздухът и слънчевите лъчи не достигат. По това време къщите във Венеция са били без течаща вода и вътрешни тоалетни и са разчитали единствено на топлината от мангала.

За „Акушерката от Венеция“

Славата на младата акушерка Хана, способна да се справи и с най-трудните израждания, се носи из средновековна Венеция. Никой дори и не подозира, че тя използва необичаен инструмент – сребърни акушерски лъжици, които улесняват появата на новородените на бял свят.
Хана и съпругът й Исак живеят скромно в еврейското гето и копнеят за детенце. Немотията подтиква Исак да замине за Леванта, но по пътя е пленен и продаден като роб в Малта.
Една нощ на вратата на Хана се появява граф Ди Падовани. Съпругата му Лучия от два дни се мъчи да дари живот на наследника им и единствено Хана може да й помогне. В замяна й обещава богата отплата. Акушерката е изправена пред съдбоносен избор, който ще преобърне живота й.
Дали да пренебрегне папския декрет и да окаже помощ на родилка християнка, излагайки на смъртна опасност целия еврейски квартал? Или да отхвърли горещата молба на графа, пропилявайки възможността да спаси живота на своя любим?
Изборът й я въвлича в опасните тайни на аристократичното семейство. Те застрашават не само нейния живот, но и този на Матео, новородения наследник на рода Ди Падовани. Избухналата чумна епидемия отнема живота на хиляди венецианци. Младата акушерка е сред оцелелите, които са като в капан в града на каналите.
Принудена да убие благородник, Хана се впуска в отчаяно бягство...

Отзиви за „Акушерката от Венеция“

Наситен с драматизъм исторически роман за изнудване, убийство, чумна епидемия, любов и състрадание, което преминава границите на културите. Рич умело описва силата на жените, независимо от тяхната религия и социално положение.
Глоуб енд Мейл

Прекрасен исторически роман, изпълнен с любопитни подробности за Венеция през шестнадесети век.
Списание Ел

Роберта Рич умело описва упадъка на Венеция през шестнадесети век – мизерията в еврейския квартал, чумата, страданието и влиянието на религията и властта върху живота на обикновените хора.
Пъблишърс Уикли

„Акушерката от Венеция“ е емоционално наситен дебют за силата на любовта , който ще ви разтърси из основи.
Къркъс Ревюз

Безспорно един от най-добрите исторически романи от появата на „Момичето с перлената обица“ до наши дни.
Лайбръри Джърнъл

Откъс от книгата
* * *
Spoiler:

» Издателство Обсидиан представя:
» Издателство ЕРА представя:
» ИК БАРД представя:
» ИК КРЪГОЗОР ПРЕДСТАВЯ:
» Издателство КОЛИБРИ представя: