Booklovers
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Booklovers

ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ НАШИЯ ФЕН ПРЕВОД НА КНИГА 15 И 16 ОТ ПОРЕДИЦАТА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ!

 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 THE HOST / фен превод /

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, ... 10, 11, 12  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 21 Юни 2009 - 14:51

Намерихме лесно незастлания път. Представляваше подобие на избледнял белег през разпръснатите храсти, почти недостатъчно широк дори за едно возило. Имах усещането, че пътя би се разширил ако се използва по – често в друг регион – някое място с повече растителност, не като пустинните растения, на които им трябваха десетилетия, за да се възстановят от такова насилие, упражнено над тях. Имаше опъната ръждива верига пред отбивката, захваната за дървен кол от едната страна, и закачена на примка на друг кол от другата страна на пътя. Забързах напред, издърпах веригата и я струпах в основата на първия кол, скочих обратно в колата, надявайки се никой да не мине покрай мен, да спре и да предложи да ми помогне. Магистралата остана празна, докато се придвижих по прашния път, а след това излезнах от колата и побързах отново да закопчая веригата. И двете се отпуснахме, когато шосето остана далеч зад нас. Бях доволна, че очевидно не съм оставила никого, когото да се налага да лъжа, щом се върна, независимо дали ще го направя с думи или с мълчание. Насаме се почувствах в по – малка степен измамник.
Мелани се чувстваше точно като у дома си тук, по средата на нищото. Тя знаеше наименованията на всички трънливи растения, които ни заобикаляха. Тя мънкаше на себе си имената, сякаш ги поздравяваше като стари приятели. Креозот, окотило, чола, бодлива круша, мескит…
Далеч от магистралата, от капаните на цивилизацията, пустинята като че ли придобиваше нов облик за Мелани. Въпреки че оценяваше бързината на радрънканата кола – нашето превозно средство не бе оборудвано с необходимите приспособления за пътешествие през неравна местност, и всяка дупка в прашния път ми припомняше това с шоков удар, преминаващ през тялото ми – тя се дразнеше, че не е на крака, бягайки с големи подскоци през палещата пустиня. Вероятно щеше да ни се наложи да вървим, и то много по – скоро, отколкото ми е по вкуса, но когато това време настъпеше, се съмнявах, че щеше да я задоволи. Можех да усетя истинското желание под повърхността. Свобода. Да движи тялото си в познатия ритъм с дългите си крачки, водена само от собствените си желания. За момент си позволих да видя какво би представлявало да си затворник без тяло. Да бъдеш носен вътре в някого, но да си неспособен да влияеш на външната среда. Да си уловен в капан. Да нямаш избор.
Потреперих и отново се фокусирах върху суровия път, стараех се да се отдалеча от смесицата между съжаление и ужас. Никой друг гостоприемник не ме бе карал да се чувствам виновна за това, което съм. Естествено, никой друг не се е размотавал наоколо, за да се оплаква от положението. Слънцето беше близо до върховете на западните хълмове, когато стигнахме до първото си несъгласие. Дългите сенки създаваха странни фигури по пътя, като правеха трудно избягването на камъните и дупките като кратери.
„Ето го!”, Мелани ликуваше, когато погледа ни бе прикован от друга гледка далеч на изток: плавната линия на скала, прекъсната от внезапно издигаща се грамада, приличаща на дълъг пръст, насочен срещу небето. Тя твърдо искаше веднага да завием в храстите, без значение от пораженията, които би причинило това на колата.
„Може би трябва да изминем целия път до първия ориентир”, отбелязах аз. Малкият прашен път продължаваше да води в голяма или по – малка степен в правилната посока и се страхувах да го напусна. Как иначе ще намеря обратния път към цивилизацията? Или нямаше да се върна? Точно в този момент си представих Търсача, когато слънцето докосваше тъмната зиг – заг линия на западния хоризонт. Какво ще си помисли тя, когато не пристигна в Туксон? Тръпка на веселие ме накара да се изсмея шумно. Мелани също се зарадва на картината, представяща яростното раздразнение на Търсача. Колко време ще й отнеме, за да се върне в Сан Диего и да разбере, че всичко това е било само ловка маневра, за да се отърва от нея? И после – какво ли ще предприеме, ако не съм там? Ако ме няма никъде?
Не можех да си представя съвсем ясно къде бих била в този момент.
„Виж, пресъхнало старо корито на река. Достатъчно широко е, за да побере кола – нека го следваме”, настоя Мелани.
„Предполагам, че все още не трябва да поемаме в тази посока.”
„Скоро ще се стъмни и ще трябва да спрем. Губиш ценно време!” – тя крещеше разочаровано.
„Или спестявам време, ако не се лъжа. Освен всичко останало, това си е моето време, нали?”
Тя не отговори с думи. Сякаш се разпростираше в съзнанието ми, достигайки пак до удобното речно корито.
„Аз съм тази, която прави всичко, така че ще го правя по моя начин.”
В отговор Мелани се изпари без да пророни дума.
„Защо не ми покажеш останалите линии?”, предложих. „Може да забележим нещо, преди да падне нощта.”
„Не”, отсече тя. „Ще направя това по моя начин.”
„Държиш се детински.”
Отново отказа да отговори. Продължих към четирите остри върха, а тя се нацупи. Когато слънцето изчезна зад хълмовете, нощта ненадейно се спусна над местността; в една минута пустинята бе оранжево обагрена от залеза, а в следващата стана катранено черна. Намалих, ръцете ми заопипваха таблото в опит да намерят ключа за фаровете.
„Да не би да загуби ума си?”, Мелани изсъска. „Имаш ли представа колко ясно забележими са фаровете в местност като тази? Някой със сигурност ще ни забележи.”
„Тогава какво ще правим?”
„Да се надяваме, че седалката се спуска назад.”
Оставих двигателя да работи на празен ход, докато се опитвах да измисля друг вариант, освен да спя в колата насред черното нищо в пустинната нощ. Мелани чакаше търпеливо с ясното съзнание, че няма да намеря решение.
„Това е откачено, да знаеш”, й казах, като паркирах колата, завъртях ключовете на стартера и ги извадих от там. „Цялата тази работа е откачена. Едва ли наистина има някой наоколо. Няма да открием нищо. И безнадеждно ще се загубим в намерението си да открием каквото и да било.” Имах въображаемото усещане за физическа опасност, свързана с плана ни – скитащи в жегата без резервен вариант, без изход за завръщане. Знаех, че Мелани осъзнава опасността далеч по – ясно, но тя държеше подробностите на заден план.
Тя не отговори на моите обвинения. Нито един от проблемите не я притесняваше. Виждах, че би предпочела да се скита сама до живот из пустинята, отколкото да се завърне към живота, който водех преди. Дори без заплахата от страна на Търсача, това бе нейното предпочитание.
Бутнах облегалката колкото се може по – назад. Не беше никак близо до удобство. Съмнявах се, че ще мога да заспя, но имаше толкова много неща, за които не си разрешавах да мисля, така че съзнанието ми беше свободно и незаинтересовано от нищо. Мелани също притихна.
Затворих очи, намирайки малка разлика между клепачите ми и лунната светлина, и потънах в безсъзнание с неочаквана лекота.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 24 Юни 2009 - 18:27

ГЛАВА 11
Обезводнена

„Добре! Беше права, ти беше права!”, думите ми прозвучаха силно. Наоколо нямаше никой, който да ме чуе. Мелани не отговори „Казах ти”. Не и с толкова много думи. Но можех да усетя, че мълчаливо ме обвинява. Все още не бях склонна да напусна колата, въпреки че сега бе безполезна. Когато газта свърши, аз я оставих да се придвижва напред по инерция, докато не започна да пикира в плиткия пролом – тясно ручейче, останало откъснато след последния голям дъжд. Взирах се през предното стъкло на автомобила в обширното, празно пространство и почувствах как стомаха ми се преобърна от внезапния пристъп на паника.
„Трябва да се движим, Скитнице. Ще става все по – горещо.”
Ако не бях изразходила почти четвърт резервоар, само за да стигна до самата основа на втория ориентир и да открия, че третото важно място е невидимо от тази позиция, и да трябва да завия и да се върна назад – щяхме да сме толкова по – напред върху пясъчното покритие, толкова по – близо до следващата ни цел. Благодарение на мен сега се налагаше да пътуваме пеша.
Започнах да товаря водата бутилка по бутилка в раницата, движенията ми бяха ненужно забавени; добавих и шоколадовите десертчета също толкова бавно. През цялото време Мелани ме притискаше да побързам. Нетърпението й затрудняваше мисленето ми, концентрирането ми и всичко останало. Като това какво ще се случи с нас.
„Хайде, хайде, хайде”, монотонно повтаряще тя, докато се накланях, вкочанено и непохватно от колата. Гърбът ми изщрака от болка, когато се изправих. Болеше от спането изкривена предната нощ, не от носенето на тежката раница; когато използвах раменете си, за да повдигна раницата, се оказа, че не е чак толкова тежка.
„Сега покрий колата”, инструктира ме тя, представяйки си как изтръгвам трънливи клони от близките храсти креозот и пало верде, и ги влача към сребристия покрив на колата.
„Защо?”
В тона й звучеше намек, че съм достатъчно глупава, за да не разбера защо. „За да не може да ни намери никой.”
„Но какво ако искам да бъда открита? Какво ако пред нас няма нищо друго освен жега и пръст? Няма да имаме ориентир как да се върнем вкъщи!”
„Вкъщи?”, попита тя, замеряйки ме с мрачни картини: празния апартамент в Сан Диего, най – противното изражение на Търсача, точката отбелязваща Туксон на картата…кратък, щастлив проблясък, свързан с червения каньон, през който преминавах случайно. „Къде ли е това вкъщи?”
Обърнах гръб на колата, пренебрегвайки съвета й. Вече бях стигнала твърде далеч. Нямаше да изгубя цялата си надежда, че ще се завърна. Може би някой щеше да намери колата, а след това и мен. Можех лесно и откровено да обясня какво правя на това място на всеки спасител: бях се загубила. Бях загубила пътя си…бях загубила контрол…бях загубила разсъдъка си.
Отначало следвах песъчливата пътека, оставяйки тялото ми да следва естествения си ритъм, като прави широки крачки. Не беше типичния вървеж, който имах, движейки се по пътя към и от университета – изобщо не бе моята походка. Но определено беше подходяща за неравния терен и затова се придвижвах плавно напред със скорост, която ме изненада, докато не свикнах напълно.
„Какво ако не бях поела по този път?”, заудих се, докато напредвах през пущинака. „Какво ако Лечител Брод бе все още в Чикаго? Какво ако пътя ми не беше ни доближил толкова до ТЯХ?”
Тази нуждата, тази съблазън – мисълта, че Джаред и Джейми може да са някъде наблизо, някъде сред празното пространство – ме правеше неспособна да устоя на безсмисления план.
„Не съм убедена”, отбеляза Мелани. „Мисля, че щях да продължавам да опитвам, но се страхувах от близостта на другите Души. Все още ме е страх. Това, че ти се доверих, може да убие и двамата.”
И двете трепнахме при мисълта.
„Но да бъда тук, толкова близо…изглежда, че трябва да опитам. Моля те” – и внезапно тя започна да ме убеждава, да ме умолява, без следа от негодуване в мислите й – „моля те, недей да използваш това, за да ги нараниш.”
„МОЛЯ ТЕ.”
„Не искам…Не зная дали мога да ги нараня. Предпочитам да…”
Предпочитам какво? Самата аз да умра? Вместо да предам на търсача неколко скитащи човешки същества? Отново трепнахме при мисълта, но моето отвращение от самата идея я утеши. И същевременно ме ужаси повече, отколкото успокои Нея.
Когато покритата с пясък пътека започна да завива прекалено далеч на север, Мелани предложи да забравим за плоския, пепелив път и да поемем в права линия към третия ориентир, купчината скали на изток, приличащи на пръст, сочещ към безоблачното небе. Не ми хареса идеята да изоставим настлания път, и се възпротивих както когато изоставих колата. Бих следвала покритата с пясък пътека обратно до шосето, а след това шосето обратно до магистралата. Миля след миля, щеше да ми отнеме дни да ги пропътувам, но веднъж стъпила извън песъчливата пътека, аз официално се оставях на произвола на съдбата.
„Имай вяра, Скитнице. Ще намерим чичо Джеб или той ще ни намери.”
„Ако още е жив”, добавих с въздишка, напуснах пътеката и навлязох в храсталака, който изглеждаше по един и същ начин във всички посоки. „Да имам вяра ми е непознато усещане. Не зная как да се справя.”
„Доверие тогава?”
„В кого? В теб?” изсмях се. Горещият въздух изгори гърлото ми, когато поех въздух.
„Само помисли”, каза тя, сменяйки темата, „може до довечера да ги открием.”
Копнежа принадлежеше и на двете ни; изображението на лицата им, един мъж, едно дете, изникна от спомените и на двете. Когато ускорих крачка, не бях напълно сигурна, че аз командвам движенията си. Стана по – горещо, и по – горещо, и продължаваше да става още по – горещо. От косата ми се стичаше пот и светло – жълтата ми тениска залепваше неприятно там, където се опираше в кожата ми. След обяд, жесток порив на вятъра завихри пясъка, като го запрати в лицето ми. Сухият въздух изсмука потта, напълни косата ми с песъчинки и развя като ветрило тениската ми; от засъхналата сол я усещах твърда като картон. Продължих да се движа.
Пиех коса по – често, отколкото на Мелани й се искаше. Тя изразяваше недоволство при всяка моя глътка, повтаряйки ми, че тази вода ще ни е нужна много повече утре. Но вече бях задоволила толкова от прищевките й през деня, че не бях в настроение да слушам. Пиех, когато се чувствах жадна, което на практика бе през повечето време. Краката ми ме придвижваха напред без дори да се замислям. Хрускащият по пясъка ритъм на стъпките ми беше като фон, нисък и еднообразен. Нямаше какво да се разглежда: изкривения чуплив храст изглеждаше точно като следващия. Празната монотонност ме успокои дотолкова, че се чувствах някак зашеметена – истински долавях само силуета на планините срещу светлото, избледняло небе. Разглеждах очертанията пред няколко стъпки, докато ги запомних толкова добре, че можех да ги начертая със затворени очи. Гледката беше сякаш замръзнала на място. Постоянно извъртах глава настрани, оглеждайки се за четвъртия ориентир – голям куполовиден връх с липсващо парче, криво издълбано от едната му страна, което Мелани ми показа едва тази сутрин – сякаш това би повлияло на последно предприетие от мен стъпки. Надявах се това да е последното указание, защото ще сме късметлийки, ако стигнем толкова далеч. Но имах усещането, че Мелани пази и други неща от мен и края на пътешествието ни е невероятно далеч. Похапвах си десертчета през целия следобед, без да осъзная, преди да е станало твърде късно, че съм изяла и последното. Когато слънцето залезе, нощта се спусна толкова бързо, както и вчера. Мелани бе подготвена, дори се оглеждаше за място, където да пренощуваме.
„Тук”, каза ми тя. „Иска ни се да стоим възможно най – далеч от чолата. Въртиш се в съня си.
Погледнах мъхестия кактус през отслабващата светлина, покрит с ужасно много игли с цвят на кост, които се преплитаха като козина, и потръпнах.
„Искаш просто да спя на земята? Точно тук?”
„Да виждаш друга възможност?” Тя усети паниката ми и тона й се смекчи, сякаш изпитваше съжаление. „Виж, по – добре е отколкото колата. Поне е равно. Прекалено горещо е за каквито и да било твари, които да бъдат привлечени от топлината на тялото ти…”
„Твари?”, повторих силно. „Твари?”
В съзнанието ми изникнаха кратки, много неприятни проблясъци за смъртоносно – изглеждащи насекоми и навити змии, част от спомените й.
„Не се тревожи”. Тя се опита да ме успокои, когато аз се повдигнах на пръсти, далеч от всичко, което би могло да се скрие под пясъците, а очите ми претърсваха тъмнината за възможен изход. „Нищо няма да се осмели да те притеснява, освен ако ти първа не го притесниш. В края на краищата си по – голяма от всичко, което броди наоколо.” Друг проблясък на спомен, този път за средно по размер подобно на куче животно, койот, прелетя през мислите ни.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 24 Юни 2009 - 18:28

„Перфектно”, изстенах, смъках се върху пясъка и се свих, въпреки че още се страхувах от черната земя под мен. „Убита от диви кучета. Кой би помислил, че края ми ще бъде толкова…толкова тривиален? Колко малко отговаря на очакванията ми. Зверовете с нокти от Мъгливата Планета, разбира се. Поне има някакво достойнство живота ти да бъде отнет от нещо Такова.
Тона, с който ми отговори Мелани, ме накара да си я представя как завърта очи.
„Не бъди бебе. Нищо няма да те изяде. Сега лягай долу и си почини. Утрешния ден ще е по – тежък от днешния.”
„Мерси за добрите новини”, измърморих. Превръщаше се в деспот. Замислих се за човешката поговорка „Подай му пръст и ще ти отхапе цялата ръка”. Но бях по – изтощена, отколкото предполагах, и докато се наместя неохотно на земята, открих, че е невъзможно да не се отпусна на грубата, песъчлива почва и да не затворя очи.
Сякаш бе изминала само минута, когато зората пукна, озлепително ярка и вече достатъчно гореща, за да се изпотя. Бях покрита с пръст и камъчета, когато се събудих; дясната ми ръка бе притисната под тялото ми и бе изтръпнала. Разтърсих я и се протегнах към раницата за бутилка вода. Мелани не одобри намерението ми, но аз не й обърнах внимание. Огледах се за полупразната бутилка, от която бях пила за последно, тършувайки сред пълните и празните, докато не стигнах до дъното на раницата. С бавно нарастващо усещане за тревога, започнах да броя. Преброих два пъти. Имаше два пъти повече празни бутилки, отколкото пълни. Вече бях използвала повече от половината си водни запаси.
„Казах ти, че пиеш прекалено много.”
Не й отговорих, но затворих раницата, без да отпия нито глътка. Устата ми бе в ужасно състояние – пресъхнала, пълна с пясък, с горчив вкус. Опитах се да пренебрегна това, да спра да прокарвам приличния на шкурка език по грапавите си зъби, и потеглих. По – трудно бе да пренебрегна стомаха си, когато палещото слънце се издигна високо над мен. Той се преобръщаше и свиваше на равни интервали, предвкусвайки ястия, които така и не се появяваха. До следобед гладът се бе превърнал от неудобен в болезнен.
„Това е нищо”, Мелани ми напомни кисело. „Били сме и по – гладни”.
„Ти си била”, отвърнах язвително. Не исках да бъда публика за спомените й точно сега, не и за тези, в които показваше колко е издръжлива. Бях започнала да се отчайвам, когато дойдоха добрите новини. Докато правех обичайния си оглед на хоризонта, с вяло движение на главата наляво – надясно, закръглената форма на купола изскочи пред мен в средата на северната линия от малки върхове. Липсващата част беше само бегло загатната от тази гледна точка.
„Достатъчно близо”, Мелани реши, развълнувана колкото мен от напредъка ни. Нетърпеливо завих на север, крачките ми станаха по – дълги. „Продължавай да наблюдаваш за следващия ориентир”. Тя си припомни заради мен друга природна форма, и аз започнах да повдигам глава час по час, въпреки да знаех, че е безполезно да го търся толкова рано. Трябваше да е на изток. Север, после изток и отново север. Това бе схемата. Повдигнатото ми настроение от намирането на още един важен ориентир ме направи способна да продължа дасе движа независимо от растящата умора в краката ми.
Мелани ме пришпорваше, а когато забавях крачка, започваше безкрайно да ме окуражава; когато безразличието ме обземаше, тя усилено започваше да мисли за Джаред и Джейми. Напредъкът ми бе стабилен, а аз очаквах Мелани да одобри всяка глътка вода, въпреки че вътрешността на гърлото ми се усещаше, сякаш е изприщена.
Трябва да призная, че се чувствах горда със себе си, задето се оказал толкова издръжлива. Когато прашния път се появи отново, изглеждаше като награда. Той се виеше на север, в посоката, която вече бях поела, но Мелани беше капризна.
„Не ми харесва как изглежда”, настояваше тя.
Пътят беше само бледа линия пред шубраците, определен като такъв само заради по – гладката си повърхност и липсата на растителност. Много стари следи от гуми бяха оставили дълбоки коловози в центъра на самотния тесен път.
„Когато поеме в грешна посока, ще го изоставим”. Вече вървях по средата на коловозите. „По – лесно е по него, отколкото да се промъкваме покрай креозота и да се оглеждаме за кактусите чола.
Тя не отговори, но безпокойството й ме направи параноична. Продължих да се оглеждам за следващото образувание – перфектно М, две еднакви вулканични точки – но също така започнах да наблюдавам заобикалящата ме пустиня много по – внимателно. И поради допълнителното внимание, забелязах сивото петно надалече много преди да мога да определя какво точно представлява. Зачудих се дали очите ми не си правят шега с мен и замигах срещу праха, който като облак ги замъгляваше. Цветът не беше като цвят на скала, а формата бе прекалено грамадна, за да бъде дърво. Присвих очи срещу ярката светлина и започнах да правя предположения. Мигнах отново и петното изведнъж придоби форма, много близка до предполагаемите. Беше някаква къща или сграда, малка и ерозията я беше обезцветила до мъгляво сиво.
Пристъпа на паника, който изпита Мелани, ме накара да затанцувам обратно по тесния път към несигурното прикритие на безплоднните храсти.
„Задръж малко”, казах й. „Сигурна съм, че е изоставена.”
„Откъде знаеш?” Тя се дърпаше назад така упорито, че се налагаше да се концентрирам, за да мога да придвижа краката си напред.
„Кой би живял тук? Ние Душите живеем в общества.” Чух горчивата нотка в гласа си и осъзнах, че е породена от мястото, на което се намирах – физически и метафорична по средата на нищото. Защо вече не принадлежах на обществото на Душите? Защо вече не усещах нужда да…да принадлежа на това общество? Била ли съм няког част от общността, която съм предполагала, че е моя, или това е причината зад многото животи, които съм изживяла мимолетно? Винаги ли съм била отклонение от нормите или това е нещо, което Мелани ми причинява? Дали тази планета ме промени или ме съживи за това, което в действителност съм?
Мелани нямаше време да търпи моята криза на личността – тя искаше да се отдалеча от сградата колкото се може повече. Мислите й ми крещяха и се увиваха около моите, което ме изкара от самоанализа, в който бях потънала.
„Успокой се”, заповядах й, опитвайки се да фокусирам мислите си, да ги разгранича от нейните. „Ако в действителност тук живее нещо, то това би бил човек. Довери ми се за това; сред Душите не съществуват отшелници. Може би чичо ти Джеб…”
Тя остро отхвърли мисълта ми.
„Чичо Джеб би разполагал с по – добро скривалище.”
„…и ако който и да е живял тук и е станал един от нас”, уверих я аз, „то той е изоставил мястото. Само човек би живял по този начин.” Отдалечих се, внезапно връхлетяна от страх.
„Какво?” Тя реагира силно на страха ми, като замръзнахме на място. Започна да сканира мислите ми, търсейки нещо, което може да съм видяла и да е причина за разстойването ми. Но не бях видяла нищо ново.
„Мелани, какво ако тук има хора – не чичо Джеб, Джаред или Джейми. Какво ако някой друг човек ни намери?”
Тя бавно прие идеята, премисляйки я.
„Права си. Ще ни убият незабавно. Разбира се.”
Опитах се да преглътна, да отмия вкуса на ужас от пресъхналата си уста.
„Няма да има други. Как би могло да има?”, тя се възпротиви. „Товят вид сте далеч по – съвършени. Само някой напълно укрит би имал шанс да оцелее. Нека да проверим мястото – сигурна си, че няма да намерим никой от вас, а аз съм сигурна, че няма да намерим никой от нашия човешки вид. Може да намерим нещо полезно, нещо, което да използваме като оръжие.”
Трепнах при мисълта за остри ножове и дълги метални инструменти, които да бъдат използвани като бухалки. „Без оръжия.”
„Ъх. Как такива безгръбначни същества като вас са ни победили?”
„Тихомълком и с числено превъзходство. Всеки от вас, дори младежите, е стотици пъти по – опасен от който и да е от нас. Но ти си като сам термит върху мравуняка. Има милиони от нас, всички работещи заедно в перфектна хармония за постигане на целите ни.”
И отново, докато описвах обществото ни, усетих връхлитащо чувство на паника и дезориентация. Коя бях аз?

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 24 Юни 2009 - 18:29

Стояхме в близост до креозотните храсти, докато се доблизавахме до малката постройка. Изглеждаше като къща, просто малка барака до пътя, без намек да е с друго предназначение. Причината за разположението й тук оставаше загатка – тази точка не предлагаше нищо освен празнина и жега. Нямаше следи от скорошно пребиваване. Рамката на вратата зееше празна, самата врата липсваше, само няколко парчета стъкло се крепяха в рамките на прозорците. Прах бе покрил прага и изпълваше вътрешността. Посивелите от ерозията стени сякаш бяха наклонени настрани, като че вятърът духаше винаги от една и съща посока. Можех да удържа нетърпението си, докато пристъпвах колебливо през празната рамка на вратата; тук щяхме да бъдем също толкова сами, колкото бяхме целия ден и вчера. Полумракът, загатнат от тъмния вход, ме призова напред, вземайки връх над страховете ми с притегателната си сила. Все още се ослушвах внимателно, но краката ми продължиха напред с бързи, сигурни крачки. Стрелнах се през входа, бързо се придвижих настрани и опрях гръб о стената. Това стана инстинктивно, като продукт от скиталческите дни на Мелани. Стоях замръзнала на място, изнервена от слепотата си, в очакване очите ми да привикнат. Малката барака бе празна, както и предполагахме. Вътре и навън имаше еднакви следи, оставени от окупацията. Счупена маса се беше наклонила, закрепена само на двата си здрави крака в средата на стаята, до нея имаше един ръждив метален стол. Парчета бетон се подаваха през големите дупки на износения, мръсен килим. Покрай стената беше разположен кухненски бокс с ръждясала мивка, ред шкафове – някои без вратички, и висок до кръста хладилник, оставен отворен, като се виждаше черната му, покрита с плесени вътрешност. Рамка от диван беше опряна на далечната стена, но възглавниците липсваха. Все още окачена над дивана, само малко килната на една, висеше картина в рамка, изобразяваща кучета, които играят покер.
„Домашен уют”, Мелани си помисли, достатъчно облекчена, за да бъде саркастична. „Има повече декорация от твоя апартамент.”
Вече се придвижвах към мивката.
„Мечтай си”, Мелани добави услужливо.
Разбира се би било разточителство да има течаща вода на това усамотено място; Душите се справят с тези детайли по – добре, и не оставят зад себе си такива аномалии. Трябваше да завъртя праисторическите кранчета. Едното се счупи в ръката ми, отдавна ръждясало. Обърнах се към шкафовете, като коленичих на противния под, за да мога да надникна във вътрешността им. Отдръпнах се веднага, щом отворих вратичката, опасявайки се че може да съм обезпокоила едно от онези отровни пустинни животни в гнездото му. Първият шкаф бе празен, без задна стена, така че можех да видя дъсвените греди на външната стена. Следващият нямаше врата, но във вътрешността му имаше вързоп антични вестници, покрити с прах. Издърпах любопитно един, изтърсих прахта на мръсния под и погледнах датата.
„От човешките времена”, отбелязах. Не че имах нужда да видя датата, за да стигна до това заключение. „Мъж изгорил тригодишната си дъщеря до смърт” – заглавието крещеше, придружено от снимка на ангелско – русо дете. Това не бе първа страница. Ужасяващите детайли не бяха толкова противни, че да им бъде отредена първа страница. Под статията се виждаше лицето на мъж, издирван за убийството на жена си и двете си деца две години преди отпечатването на броя; историята разкриваше възможното пребиваване на мъжа в Мексико. Трима души убити и двама ранени в катастрофа, предизвикана от шофиране в нетрезво състояние. Разследване на измама и убийство, свързани с предполагаемото самоубийство на именит местен банкер. Потулени признания помагат за освобождаването на мъж, блудствал с деца. Домашни любимци намерени заклани в кофа за смет.”
Свих се от страх, запращайки вестника далеч от мен обратно в шкафа.
„Това бяха изключения, не правила”, Мелани си помисли тихичко, стараейки се пресните ми реакции, дължащи се на ужаса, да не проникнат в спомените й от тези години и да ги съживят.
„Сега може ли да видиш защо си мислихме, че може би сме способни да се справим по – добре? Как можехме да предполагаме, че не заслужавате всички превъзходни неща, предоставяни ви от този свят?”
Отговорът й прогаряше като киселина.
„Ако искахте да прочистите планетата, можеше да я взривите.”
„Независимо от това, което вашите научни фантасти са си представяли, ние просто нямахме технологиите”, отговорих аз.
Тя не сметна шегата ми за забавна.
„Освен това”, добавих аз, „това щеше да е такава загуба. Планетата е прелестна. С изключение на тази отвратителна пустиня, разбира се.”
„Tочно така разбрахме, че сте тук”, каза тя, мислейки отново за отвратителните водещи новини. „Когато вечерните новини не се състояха от нищо друго освен от вдъхновяващи истории за значимостта на човеците, когато педофилите и наркоманите започнаха да се редят пред болниците, за да се предадат, когато всичко се превърна в реалити шоу, тогава сами издадохте присъствието си.”
„Какви ужасяващи промени”, казах сухо, отваряйки следващия шкаф. Издърпах заялата вратичка и намерих златна жила.
„Бисквитки!”, извиках, сграбчих обезцветената, полусмачкана кутия. Зад нея имаше друга кутия, изглеждаща така, сякаш някой бе стъпил отгоре й. „Туинкис!”, изчуруликах.
„Погледни!”, Мелани нетърпеливо сочеше с мисловен пръст към три прашни бутилки с белина в дъното на шкафа.
„За какво ти е нужна белина?”, попитах, бъркайки в кутията с бисквитки. „Да я плиснеш в нечии очи? Или да удариш някого по главата с бутилката?”
За моя огромна радост бисквитите, въпреки че бяха станали на трохи, все още бяха в найлоново пликче. Грабнах едно отворено пликче и заповнах да изтръсквам трохите направо в устата си, като ги поглъщах наполовина сдъвкани. Не можех да ги придвижа достатъчно бързо към стомаха си.
„Отвори бутилката и я помириши”, инструктира ме тя, пренебрегвайки моя коментар. „По този начин баща ми складираше вода в гаража. Остатъците от белина не позволяваха на водата да плесеняса.”
„След минута.” Довърших едната торбичка трохи и отворих втората. Бяха много застояли, но в сравнение с вкуса в устата ми бяха като амброзия. Когато приключих и с третото пликче, осъзнах, че солта от бисквитките започва да изгаря устните ми и ъгълчетата на устата ми. Издърпах навън една от бутилките белина, надявайки се Мелани да е права. Ръцете ми бяха слаби и омекнали, едва надигнах бутилката. Този факт притесни и двете ни. Доколко бе влошено състоянието ни? Колко далеч бихме могли да стигнем?
Капачката на бутилката бе така затегната, че се зачудих дали не се бе разтопила на място. Въпреки това, накрая успях да я развия с помощта на зъбите си. Подуших бутилката внимателно, не исках да припадна от изпаренията от белината. Ароматът на химикали беше много лек. Помирисах по – дълбоко. Определено бе вода. Застояла, плесенясала, но все пак вода. Отпих малка глътка. Не бе като свеж планински поток, но пък беше мокро. Започнах да се наливам.
„По леко”, Мелани ме предупреди и трябваше да се съглася. Натъкнахме се на това скривалище, но не бе нужно да го прахосваме. Освен това, сега исках нещо по – стабилно, след като паренето от солта бе намаляло. Обърнах се към кутията с Туинкита и облизах три от размазаните кексчета от вътрешността на опаковките им.
Последният шкаф бе празен. Скоро след като пристъпите на глад се бяха поуспокоили, нетърпението на Мелани започна да се просмъква през мислите ми. Без да се съпротивлявам този път, бързо натоварих плячкосаните неща в раницата, като оставих празните бутилки от вода в мивката, за да освободя място. Стомните от белина бяха тежки, но тяхната тежест беше удобна. Което означаваше, че нямам намерение да спя на пустинния пясък още една вечер с празен стомах и жадна. От поетата захар енергията нахлу във вените ми, и аз прекрачих отново навън в яркия следобед.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 26 Юни 2009 - 22:32

ГЛАВА 12
Отпаднала

„Невъзможно е! Ти се бъркаш! Наруши правилата! Не може да е това!”
Взирах се в далечината, изпълнена с недоверие, което бързо се превръщаше в ужас. Вчера сутринта бях изяла последното смачкано Туинки за закуска. По - късно следобяд открих двойния връх и отново завих на изток. Мелани ми даде това, което обеща – инструкции за последното образувание, което трябваше да намерим. Новините почти ме докараха до истерия от радост. Снощи изпих последната си вода. Това бе четвъртият ден.
На сутринта имах смътен спомен за заслепяващо слънце и отчаяна надежда. Времето течеше и аз претърсвах хоризонта за последния ориентир с нарастваща паника. Не виждах място, което да пасне; трябваше да изглежда като дълга, равна линия на скалисто плато, заобиколено от двете страни с притъпени върхове, като пазители. Такова нещо заемаше много място, а в планините, простиращи се на изток и на север нямаше празни места. Не виждах как такова голямо плато може да се скрие между тях. Преди обяд – слънцето все още бе на изток и светеше в очите ми – спрях да си почина. Ужасявах се от отпадналото си тяло. Всеки мускул ме болеше, но не само от ходенето. Усещах болка от усилията, които полагах, болка от спането на земята, и една нова, различна болка. Тялото ми се обезводняваше и това караше мускулите ми да протестират срещу подобно мъчение. Знаех, че няма да мога да продължа напред още дълго. За момент се обърнах с гръб на изток, за да разкарам слънцето от очите си.
Тогава го видях. Дългата, равна линия на скалистото плато, невъзможно да се сбърка, с хълмовете – стражи до него. Ето го, толкова далеч на запад, сякаш трепти като мираж, и се носи над пустинята като тъмен облак. Всяка направена стъпка е била в грешната посока. Последният ориентир бе далеч на запад, там, откъдето започна пътуването ни.
- Невъзможно, - прошепнах отново.
Мелани бе застинала, немислеща, празна, опитвайки се отчаяно да отхвърли новото развитие на нещата. Изчаквах я, очите ми проследяваха безспорно познатите форми, докато тя не осъзна фактите и тежестта на скръбта, която изпита внезапно, ме събори на колене. Мълчаливото й признаване на поражението отекна в главата ми и добави още един пласт към болката ми. Започнах да дишам беззвучно на пресекулки и да ридая без да пророня нито една сълза. Слънцето пропълзя нагоре по гърба ми; парещите му лъчи се просмукаха дълбоко в тъмната ми коса.
Сянката ми бе малък кръг под мен, когато успях да си върна контрола. С усърдие се изправих на крака. Малки остри камъчета се бяха набили в кожата ми. Не ги отстраних. Взирах се в носещото се каменисто плато, присмиващо ми се от запад от доста време. И накрая, без да съм абсолютно сигурна защо го направих, започнах да вървя напред. Знаех само това: движех се аз и никой друг. Мелани се усещаше толкова малка в съзнанието ми – миниатюрна капсула болка, затворена в себе си. Не получавах помощ от нея.
Стъпките ми звучаха бавно – хрус, хрус – по ронливата земя.
- В крайна сметка той бе само един заблуден старец, - промърморих на себе си. Странна тръпка разтърси гърдите ми и напън на сипкава кашлица се надигна към гърлото ми. Потокът от дрезгаво кашляне кънтеше, но едва когат очите ме засмъдяха от липсата на влага в тях, осъзнах, че всъщност се смеех. – Никога…никога…не е имало…нищо тук! – задъхвах се между пристъпите на истерия. Заклатушках се напред, сякаш бях пияна, а стъпките ми се отпечатваха неравномерно зад мен.
„Не.” Мелани се измъкна от нещастието си, за да защити убежденията си. „Аз съм се объркала. Грешката е моя.”
Засмях се на нейните думи. Звукът бе засмукан от знойния вятър.
„Чакай, чакай”, помисли си тя, опитвайки се да откъсне вниманието ми от цялата тази шега. „Не мислиш, че…имам предвид, мислиш ли, че може би ТЕ са опитали това?”
Неочакваният й страх ме хвана по средата на смеха ми. Задуших се от горещия въздух, гърдите ми затупкаха от пристъпа на ужасяваща истерия. Когато отново можех да дишам, следите от черен хумор в съзнанието ми бяха изчезнали. Инстинктивно, очите ми преминаха бързо през празната пустиня, търсейки доказателство, че не съм първата, която погубва живота си по този начин. Пространството бе доста обширно, но аз не можех да удържа обезумялото претърсване за…останки.
„Не, разбира се, че не.” Мелани вече се самоуспокояваше. „Джаред е твърде умен. Той никога не би дошъл тук неподготвен като нас. Никога не би поставил Джейми в опасност.”
„Сигурна съм, че си права,” казах в очакване да повярвам толкова силно като нея. „Сигурна съм, че никой в цялата вселена не може да е толкова глупав. Освен това, той вероятно не е идвал тук, за да оглежда. Може би не е успял да разгадае линиите. Ще ми се и ти да не беше.”
Краката ми продължиха да се движат. Едва усещах цялото движение. Не означаваше почти нищо, като се има предвид колко път се простира пред нас. И дори да можехме магически да се транспортираме до самата основа на платото, тогава какво? Бях напълно убедена, че там няма нищо. Никой не чакаше на платото, за да ни спаси.
- Ще умрем, - казах аз. Изненадах се, че не долових страх в дрезгавия си глас. Това бе факт като всеки друг. Слънцето е горещо. Пустинята е суха. Ние ще умрем.
„Да.” Тя също бе спокойна. Това, смъртта, бе по – лесно да се приеме, отколкото факта, че сме положили невероятни усилия, водени от безумието.
- И това не те притеснява?
За момент се замисли, преди да отговори.
„Поне ще умра, докато се опитвам да ги намеря. И спечелих. Не ги предадох. Никога не ги нараних. Направих всичко възможно, за да ги намеря. Опитах се да спазя обещанието си…умрях за тях.”
Отброих деветнадесет стъпки, преди да съм способна да отговоря. Деветнадесет бавни, напразни скръцвания върху пясъка.
- А за какво умирам аз?, зачудих се, смъденето отново се усещаше в пресъхналите ми очи. – Предполагам, защото аз загубих, нали? Затова ли?
Преброих тридесет и четири изхрусквания, преди тя да има готов отговор на въпроса ми.
„Не,” тя си помисли бавно. „Не го усещам по този начин. Мисля…добре де, мисля, че може би…ти си умираш да бъдеш човек.” В мислите й се усети половин усмивка, когато осъзна глупавото двусмислие на израза. „След всички планети и приемници, които си оставила зад теб, най – после си намерила място и тяло, за които би умряла. Мисля, че откри дома си, Скитнице.”
Десет скръцвания. Вече нямах енергия да отворя устата си. „Тогава твърде жалко, че не успях да се задържа тук по – дълго.”
Не бях сигурна какво точно означаваше отговора й. Може би се опитваше да ме накара да се почувствам по – добре. Малка благодарност, че я довлякох тук да умре. Тя бе победила; тя никога не изчезна. Стъпките ми станаха несигурни. Мускулите ми крещяха за милост, сякаш имах някакво намерение да ги облекча. Помислих си, че бих спряла точно тук, но както обикновено Мелани беше по – твърда от мен. Сега я усещах не само в главата си, но и в крайниците си. Крачката ми се увеличи; завървях в права линия. С чистата сила на желанието тя влачеше моето полу - мъртво тяло напред към недостижимата цел. Почувствах необяснима радост от безсмисленото напрягане. Както аз можех да я усетя, така тя усещаше тялото ми. Вече беше нашето тяло; моята слабост позволи контрола да премине в нейните ръце. Тя тържествуваше от възможността да движи ръцете и краката ни напред, без значение колко безполезно бе това движение. Беше благословия само поради факта, че тя МОЖЕШЕ да го прави отново. Дори болката от бавната смърт бледнееше в сравнение с радостта й.
„Какво мислиш, че може да има там?”, тя ме попита, докато марширувахме към края си. „Какво ще видиш, след като умрем?”
„Нищо.” Думата прозвуча празно, и твърдо, и уверено. „Има причина да я наричаме крайна смърт.”
„Душите не вярват в задгробния живот?”
„Имаме толкова много животи на разположение. Би било твърде много да се очаква…съществуването на нещо друго след тях. Ние умираме по малко всеки път, когато напуснем приемник. Ние живеем отново в друго тяло. Когато умра тук, това ще бъде краят.”
Последва дълга пауза, докато краката ни се движеха по – бавно и по – бавно.
„Ами ти?”, най – накрая попитах. „Още ли вярваш, че има нещо след живота, дори след преживяното до сега?”
Мислите ми старателно претърсиха спомените й за края на човешкия свят.
„Изглежда има неща, които НЕ МОГАТ да умрат.”
В съзнанието ни изплуваха техните лица, по – близки и по – ясни. Усещах колко неизмерима и дълготрайна е любовта, която изпитвахме към Джейми и Джаред. В този момент се питах дали смъртта е толкова силна, че да претопи нещо толкова жизнено и ЯРКО. Може би тази любов ще живее с нея в някое приказно място с бисерни порти. Но не и с мен.
Дали ще бъде облекчение да се освободя от нея? Не бях сигурна. Имах чувството, че любовта е част от мен самата.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 26 Юни 2009 - 22:32

Оставаха ни само няколко часа. Дори страхотната умствена сила, която притежаваше Мелани, не можеше да иска повече от отпадналото ни тяло. Едва виждахме. Не намирахме кислород в сухия въздух, който вдишвахме и издишвахме обратно. Болката предизвикваше остро хленчене, процеждащо се през устните ни.
„Никога не си била толкова зле”, дразнех я вяло, докато се клатушкахме напред към изсъхналото стъбло на дърво, само няколко фута по – високо от ниските храсти. Искахме да се доберем до тесните ивици сянка, преди да паднем.
„Не съм”, съгласи се тя. „Никога не съм била толкова зле.”
Достигнахме целта си. Мъртвото дърво хвърляше подобната на паяжина сянка върху нас и краката ни се сгънаха под тялото. Проснахме се напред, не искахме да усещаме слънцето върху лицето ни никога повече. Главата ни сама се обърна настрани, търсейки изгарящия въздух. Загледахме се в пясъка, който бе само на сантиметри от носа ни и се заслушахме в задъханото ни дишане.
Не знаехме дали е минало много време или само кратък момент, но затворихме очи. Клепачите ни изглеждаха червени и ярки, погледнати отвътре. Не усещахме слабата, прилична на паяжина сянка; може би вече не ни докосва.
„Колко дълго?”, попитах я.
„Не зная. Никога преди не съм умирала.”
„Час? Повече?”
„Предположението ти е вероятно, колкото и моето.”
„Къде е койота, когато наистина се нуждаеш от него?”
„Може да извадим късмет…да се изплъзнем на някой Звяр с нокти или нещо подобно…” Мислите й течаха несвързано.
Това бе последният ни разговор. Беше прекалено трудно да се концентрираме, за да произнасяме думи. Имаше повече болка, отколкото предполагахме. Всички мускули в тялото ни се бунтуваха, схващаха се и се смазваха, борейки се със смъртта. НИЕ не искахме да водим битка. Носехме се и чакахме, мислите ни се потопяваха в спомените ни и изплуваха без посока. Докато все още бяхме с бистър ум, си тананикахме приспивна песен в главата си. Тази, която използвахме да успокояваме Джейми, когато земята не прекалено твърда, или въздуха бе прекалено студен, или страха бе твърде голям, за да заспи. Усещахме главата му, притисната точно до извивката на рамото ни, и формата на гърба му под ръцете ни. И после сякаш НАШАТА глава се подпираше на широкото рамо, и нова приспивна песен НИ утешаваше. Клепачите ни станаха черни, не заради смъртта. Нощта бе паднала и това ни натъжи. Без горещината на деня, може би щяхме да оцелеем по – дълго. Безкрайно дълго бе тъмно и тихо. После се появи звук, който едва ни разбуди. Не бяхме сигурни дали не си го измисляме. Може би въпреки всичко бе вой на койот. Искахме ли това? Загубихме посоката на мислите си и забравихме за звука.
Нещо ни раздруса, опъна вкочанените ни ръце и ги задърпа. Не можехме да формираме изречение, което да изрази желанието ни всичко да свърши бързо, но такава бе надеждата ни. Очаквахме нараняването от зъбите. Вместо това дърпането премина в обръщане, и ние се озовахме с лице, насочено към небето. Нещо се изля върху лицето ни – мокро, студено и невероятно. Нещо освежи очите ни, като отми песъчинките от него. Очите ни примигваха срещу капките.
Не ни беше грижа за песъчинките в очите. Брадичката ни се надигна, търсейки отчаяно, устата ни се отваряше напосоки, покъртително слаба, като на новоизлюпено пиленце. Стори ни се, че чухме въздишка. И тогава водата се изля в устата ни, преглътнахме и се задавихме. Докато се давехме, водата изчезна, а слабите ни ръце се опитваха да я уловят. Плосък, силен удар бе нанесен на гърба ни, докато не започнахме да дишаме отново. Ръцете ни улавяха празното пространство в опит да се доберат до водата. Този път определено чухме въздишане. Нещо се притисна към напуканите ни устни и водата потече отново. Гълтахме внимателно, без да вдишваме отново. Не че ни беше грижа дали ще се задавим, просто не искахме водата пак да ни бъде отнета. Пихме, докато стомаха ни не се разпъна и започна да боли. Водата се процеждаше и спря, и ние запротестирахме с дрезгав плач. Друго гърло бе опряно в устните ни и загълтахме неистово, докато не изпразнихме съдържанието. Въпреки че бе достатъчна само една глътка за да се пръсне стомаха ни, ние примигвахме и се опитвахме да фокусираме погледа си, оглеждайки се за още. Беше прекалено тъмно; не виждахме нито една свезда. Отново примигнахме и осъзнахме, че тъмнината е много по – близо от небето. Фигура бе надвиснала над нас, по – черна и от нощта.
Чуваше се слаб звук от триене на плат и скърцане на пясък под петите. Фигурата се наклони настрани и се чу пронизващо разпаряне – звук от цип, оглушителен на фона на спокойната нощ. Светлината проряза очите ни като острие. Изстенахме от появилата се болка и ръката ни се надигна, за да покрие очите ни. Дори зад клепачите ни светлината бе прекалено ярка. Блясъкът изчезна и усетихме как издишания въздух се блъсна в лицето ни. Отворихме внимателно очи, по – заслепени от преди. Който и да бе пред нас, стоеше напълно неподвижно и не казваше нищо. Усещахме напрегнатия момент, но някак далеч, извън нас. Бе трудно да се интересуваме от друго, освен водата в корема ни и как да намерим още. Опитахме да се концентрираме, да видим какво ни бе спасило.
Първото нещо, което забелязахме, след минутите примигване и присвиване на очите, бе белотата, която висеше надолу от лицето – като милиони бледи нишки в нощта. Уловихме ги и осъзнахме, че е брада – като на Дядо Коледа, предположихме напосоки – останалите части на лицето автоматично ни бяха припомнени от съзнанието ни. Всичко пасна на мястото си: големият цепнат на върха нос, широките скули, дебелите побелели вежди, потъналите надълбоко в сбръчканата кожа очи. Въпреки че виждахме само откъслечно лицето, не бе трудно да разкрием на кого принадлежи.
„Чичо Джеб”, възкликнахме дрезгаво. „Ти ни откри.”
Чичо Джеб, приклекнал до нас, се олюля назад на пети, когато изрекохме името му.
„И таз добра”, каза той и неговия груб глас събуди стотици спомени. „Ето ти сега неприятна ситуация.”

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 27 Юни 2009 - 21:11

Пускам началото на глава 13, защото е доста дълга и ще ми отнеме повече време, да я преведа. До утре се надявам да я имате цялата.


ГЛАВА 13
Осъдена

- Тук ли са? - сподавено изрекохме думите – те бликнаха от нас, както водата, изхвърлена от белите ни дробове. След водата, отговорът на този въпрос бе единственото, което имаше значение. -Успяха ли?
Невъзможно бе да разчета изражението на чичо Джеб в мрака.
- Кои? – попита той.
- Джейми, Джаред! – шепота ни бе със силата на крясък. – Джейми бе с Джаред. Нашият брат! Те тук ли са? Дойдоха ли? Ти намери ли и тях?
Последва кратка пауза.
- Не. – Отговорът му бе убедителен, без следа от съжаление, без следа от каквото и да е чувство.
- Не, - прошепнахме. Не повтаряхме думите му, протестирахме срещу факта, че си връщахме отново живота. Какъв беше смисълът? Отново затворихме очи и се заслушахме в болката, завладяла тялото ни. Оставихме изреченото „Не” да повлече болката към ума ни.
- Виж, - каза чичо Джеб след малко. – Аз, ъ, трябва да се погрижа за нещо. Почини си тук и аз ще се върна за теб.
Не разчитахме значението на думите му, чувахме само звуците. Очите ни останаха затворени. Стъпките му се отдалечаваха от нас с тихо поскръцване. Не знаехме в каква посока поема. Всъщност не ни интересуваше.
Бяха си отишли. Нямаше начин да ги намерим, нямаше надежда. Джаред и Джейми бяха изчезнали, а те знаеха отлично как да се скрият, и ние нямаше да ги видим никога вече.
Водата и хладният нощен въздух избистриха ума ни, нещо, което не желаехме. Претъркулихме се, заравяйки отново лице в пясъка. Бяхме толкова изморени, преминали точката на изтощение и достигнали по – дълбоко и болезнено състояние. Със сигурност можехме да спим. Единственото, което трябваше да направим, е да спрем да мислим. Можем да го направим. И го направихме.
Когато се събудихме, бе още нощ, но зората се показваше на източния хоризонт – планините бяха очертани с матово червено. В устата ни се усещаше вкус на пръст, и отначало бяхме сигурни, че сме сънували как се появява чичо Джеб. Разбира се, че сънувахме. Главата ни бе прояснена тази сутрин, и бързо забелязахме странна форма до дясната ни буза – нещо, което не бе скала или кактус. Докоснахме го – бе твърдо и гладко. Побутнахме го и сладкия звук на плискаща се вода се разнесе от вътрешността му. Чичо Джеб бе реален и ни бе оставил манерка с вода. Седнахме внимателно, учудени, че не се пречупихме на две като изсъхнало стъбло. Всъщност се чувствахме по – добре. Може би на водата й е трябвало време, за да подейства на тялото ни. Болката бе притъпена, и за пръв път от доста отдавна усетихме глад. С вкочанени и непохватни пръсти развихме капачката на манерката. Не бе пълна догоре, но имаше достатъчно вода, която да облее стените на корема ни отново – той сигурно се бе свил. Изпихме я всичката; приключихме с дажбата. Пуснахме металната манерка върху пясъка, и тя падна с глухо тупване, което наруши тишината преди разсъмване. Вече се чувствахме доста разсънени. Въздъхнахме - предпочитахме безсъзнанието – и главата ни падна в ръцете ни. Сега какво?
- Защо си дал вода на това нещо, Джеб? – гневен глас негодуваше, съвсем близо до гърба ни.
Завъртяхме се на колене. Това, което видяхме, накара сърцето ни да трепне и съзнанието ни да се пръсне на парчета. Имаше осем човека в полукръг около дървото, под което бях коленичила. Нямаше съмнение, че всички те са хора. Никога не бях виждала лица, толкова изкривени от отвращение – не и сред моя вид. Устните се извиваха с ненавист над стиснатите зъби, като на диво животно. Веждите бяха свъсени над горящите от ярост очи. Шестима мъже и две жени, накои от тях много едри, повечето дори по – едри от мен. Кръвта се отдръпна от лицето ми, когато разбрах защо държаха ръцете си толкова особено – сграбчили здраво пред себе си странни предмети. Те държаха оръжия. Някои държаха ножове – няколко къси като тези, които имах в кухнята си, и няколко по – дълги, единия бе огромен и заплашителен. Такъв нож нямаше място в която и да е кухня. Мелани ми подсказа наименованието: МАЧЕТЕ. Други държаха дълги пръчки, някои метални, някои дървени. БУХАЛКИ. Различих чичо Джеб, застанал по средата. В ръцете си държеше свободно нещо, което аз самата бях виждала единствено чрез спомените на Мелани. То приличаше на голям нож. Беше винтовка с щик отпред (пушка със закрепен за цевта й нож). Изпаднах в ужас, а Мелани гледаше учудено, съзнанието й бе объркано от числеността им. Осем оцелели човека. Тя си мислеше, че Джеб бе сам, или в най – добрия случай с още двама други. Да види толкова оцелели от нейния вид я изпълни с радост.
„Ти си идиот”, казах й аз. „Погледни ги. Виж ги.”
Принудих я да ги види от моята гледна точка: да види заплашителните форми под мрисните джинси и светлите памучни тениски, кафяви от прахоляка. Те може и да са били човеци – както тя си помисли – някога, но сега бяха нещо друго. Те бяха варвари, чудовища. Бяха надвиснали над нас, жадуващи кръв. Във всеки чифт очи се четеше смъртна присъда. Мелани видя всичко това, и все пак неохотно се съгласи, че бях права. В момента нейните обични човеци бяха в най – лошата си светлина – като в историите от вестниците, които разгледахме в изоставената барака. Виждахме убийци.
Трябваше да сме по – мъдри; трябваше да умрем вчера. Защо чичо Джеб ни запази живи, за това ли? Ужасяваща тръпка премина през мен само при мисълта. Запрепусках през историите за човешката жестокост. Стомахът ми нямаше да ги понесе. Може би трябва да се концентрирам по – добре. Знаех, че има причини, поради които хората оставяха враговете си живи за известно време. Заради неща, които искаха да научат или заради неща, с които да задоволят желанията на телата си…
Разбира се, причината изникна незабавно в главата ми – единствената тайна, която биха искали да узнаят от мен. Тази, която никога, никога не бих им издала. Без значение какво биха ми сторили. Само през трупа ми. Не бях позволила на Мелани да научи тайната, която пазех. Използвах нейните защитни средства срещу самата нея и изградих стена в главата си, зад която да се скрия, докато обмислям информацията за пръв път от имплантирането насам. Мелани дори не прояви любопитство от другата страна на стената; не направи никакво усилие да пробие през нея. Имаше далеч по – неотложни неща, за които да се притеснява, вместо за факта, че не бе единствената, която пазеше скрита информация. Дали имаше значение, че пазех тайната си от нея? Не бях силна като Мелани; нямаше съмнение, че тя би изтърпяла мъчения. Колко болка бих понесла, преди да им дам всичко, което поискат?
Стомахът ми се надигна. Самоубийството бе неприятна възможност – дори по – лошо, защото щеше да бъде и убийство. Мелани щеше да е част и от мъчението, и от убийството. Щях да изчакам за това, докато не ми остане абсолютно никакъв шанс.
„Не, те не биха посмели. Чичо Джеб няма да им позволи да ме наранят.”
„Чичо Джеб не знае, че си тук”, напомних й.
„Кажи му!”
Фокусирах се върху лицето на стареца. Брадата ми пречеше да видя позицията на устата му, но очите му сякаш не горяха като на другите. С ъгълчето на окото си можех да видя как няколко от мъжете извърнаха втренчените си погледи от мен и ги отправиха към него. Те чакаха да им отговори на въпроса, свързан с моето присъствие тук, и факта, че бяха вдигнати по тревога.. Чичо Джеб се взираше в мен, като ги игнорираше.
„Не мога да му кажа, Мелани. Той няма да ми повярва. И ако те си помислят, че ги лъжа, ще ме сметнат за Търсач. Те сигурно са преживели достатъчно, за да знаят, че само Търсач би дошъл тук с подобна лъжа, с измислена история, за да се внедри сред тях.”
Мелани разпозна ведната истината, съдържаща се в мислите ми. Самата дума Търсач я накара да се отдръпне с ненавист, и знаеше, че странниците биха реагирали по същия начин. Без това нямаше значение. Аз съм Душа – за тях това е достатъчно.
Този с мачетето – най – едрият мъж, с особено светла кожа и живи сини очи – издаде звук на отвращение и се изплю на земята. Той направи крачка напред, бавно надигайки дългото острие. По – добре бързо, отколкото бавно. По – добре, че тази брутална ръка, а не моята, ще ни убие. По – добре, че няма да умра като насилник, отговорна за кръвта на Мелани толкова, колкото и за моята.
- Задръж, Кайл. – Джеб не бързаше да произнесе думите, по – скоро бе безразличен, но мъжът спря. Той направи гримаса и се обърна с лице към чичото на Мелани.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 27 Юни 2009 - 21:12

- Защо? Каза, че си се уверил. Това нещо е едно от тях.
Разпознах гласа – бе същия, който попита Джеб защо ми е дал вода.
- Добре де, да, тя наистина е една от тях. Но е малко сложно.
- Как? – друг мъж зададе въпроса. Той стоеше до грамадния тъмнокос Кайл, и двамата толкова си приличаха, че трябваше да са братя.
- Виждаш ли, това тук също е моята пламенница.
- Вече не е, - каза категорично Кайл. Той се изплю отново и направи бавна крачка в моя посока, ножът му в готовност. По начина, по който се движеха раменете му, можех да разбера, че думите няма да успеят да го спрат втори път. Затворих очи.
Чуха се две остри металически щраквания и някой ахна. Очите ми се отвориха отново.
- Казах да изчакаш, Кайл. – Чичо Джеб все още бе отпуснат, но сега дългата винтовка бе здраво стисната от ръцете му, а дулата бяха опрени в гърба на Кайл. Кайл замръзна само на няколко стъпки от мен; мачетето му висеше неподвижно над рамото му.
- Джеб, - братът каза ужасено, - какво правиш?
- Отдръпни се от момичето, Кайл.
Кайл ни обърна гръб, като се нахвърли яростно върху Джеб.
- Това не е момиче, Джеб!
Джеб сви рамене, оръжието продължаваше да бъде в готовност, насочено в гърба на Кайл.
- Има някои неща, които трябва да се обсъдят.
- Докторът може да успее да получи информация от това нещо, - женски глас предложи рязко.
Свих се при думите, чувайки в тях най – лошите ми страхове. Когато преди малко Джеб ме нарече своя племенница, глупаво позволих на искрица надежда да оживее – може би щяха да проявят милост. Бях глупачка, че си помислих това, дори и за секунда. Смъртта щеше да е единствената милост, която ще се надявам да получа от тези същества. Погледнах към жената, която направи предложението и се изненадах, че е на възрастта на Джеб, може би дори по – стара. Косата й бе тъмно сива, и затова не бях забелязала възрастта й по – рано. Лицето й бе покрито с бръчки, които се спускаха в сърдити линии. Но имаше нещо познато в чертите зад линиите. Мелани направи връзка между древното лице и едно по – гладко лице от спомените й.
- Лельо Маги? Ти си тук? Как? А Шарън… - думите принадлежаха на Мелани, не се изплъзнаха от моята уста и аз не успях да ги спра. Споделянето толкова дълго в безлюдната пустиня бе направило или нея по – силна, или мен по – слаба. Или може би бе факта, че бях концентрирана върху това от коя страна ще дойде смъртоносния удар. Одобряващо чаках смъртта, а тя присъстваше на семейна сбирка. Мелани стигна само до средата на изненадващото възклицание. По – старата жена, наречена Маги, скочи напред със скорост, която протичоречеше на крехката й външност. Тя не вдигна ръката си, в която държеше черен железен прът. Тази ръка гледах и не забелязах другата, свободна ръка, която се извъртя и ме зашлеви през лицето. Главата ми се люшна напред – назад. Последва нова плесница.
- Няма да ни заблудиш, паразит такъв. Знаем за кого работиш. Знаем колко умело може да ни имитирате.
Усетих кръв в устата си.
„Не прави така отново”, смъмрих Мелани. „Казах ти какво ще си помислят.”
Мелани бе твърде шокирана, за да отговори.
- Достатъчно, Маги, - започна Джеб с успокояващ тон.
- Не ми казвай „достатъчно, Маги”, ти стар глупако! Сигурно води легиони след себе си да ни заловят.
Тя се отдръпна от мен, очите й премерваха моята неподвижност, сякаш бях навита змия. Тя се спря до брат си.
- Не виждам никого, - отвърна Джеб. – Хей!, - провикна се той, и аз се сепнах изненадано. Не бях единствената. Джеб размаха лявата си ръка над главата си, като все още стискаше оръжието в дясната. – Насам!
- Млъквай, - изръмжа Маги и го сръчка в гърдите. Въпреки че вече бях узнала, че тя бе силна, Джеб не помръдна.
- Тя е сама, Маг. Тя бе почти мъртва, когато я намерих – не е във върхова форма в момента. Стоножките не се жертват по този начин. Те щяха да я потърсят много преди мен. Каквото и да е тя, определено е сама.
Видях образа на дългото, многокрако насекомо в главата си, но не схванах намека.
„Той говори за теб”, преведе Мелани. Тя насочи картината на грозната буболечка към съзнанието ми, като я съпостави с изкрящата сребърна Душа. Не забелязах прилика.
„Любопитно ми е откъде знае как точно изглеждаш”, разсеяно се зачуди Мелани. В началото моите спомени за истинския облик на Душите бяха нещо ново за нея.
Но нямах време да се чудя с нея. Джеб вървеше към мен, а другите бяха плътно зад него. Ръката на Кайл се колебаеше над рамото на Джеб, готова или да го удържи, или да го премахне от пътя – не можех да кажа със сигурност. Джеб премести оръжието в лявата си ръка и протегна дясната към мен. Погледнах я предпазливо, очаквайки да ме удари.
- Хайде, - подкани ме нежно. – Ако можех да те нося толкова надалеч, още снощи щях да те отнеса у дома. Трябва да повървиш още малко.
- Не! – изръмжа Кайл.
- Връщам я обратно, - каза Джеб и за пръв път рязък тон прозвуча в гласа му. Под брадата му челюстта му се стегна в израз на упорство.
- Джеб! – запротестира Маги.
- Това е моято място, Маг. Ще правя, каквото си искам.
- Стар глупак! – тя отсече отново.
Джеб се протегна надолу и сграбчи ръката ми, която лежеше върху бедрото ми, свита в юмрук. Той ме изправи рязко на крака. Не беше жестокост; по – скоро той бързаше. И въпреки всичко не беше ли това най – сбърканата форма на жестокост – да удължава живота ми заради причините, които имаше? Наместо да се изправя, аз се заклатушках. Не усещах добре краката си – просто убождания като от иглички, когато кръвта потече надолу в тях. Зад него се чуваше неодобрително просъскване. То излизаше от повече от една уста.
- Добре, която и да си ти, - каза той, гласът му бе мил. – Да се махаме оттук, преди да стане напечено.
Този, който трябваше да е братът на Кайл, хвана Джеб за лакъта.
- Не може току – така да покажеш на нещото къде живеем, Джеб.
- Предполагам, че няма значение, - отвърна рязко Маги. – Това нещо няма да получи възможност да разказва изториите си.
Джеб въздъхна и свали кърпата си, скрита досега под брадата – бе завързана на врата му.
- Това е глупаво – измърмори той, но усука мръсния плат, втвърден от засъхналата пот, и направи от него превръзка за очи. Останах абсолютно неподвижна, докато я завързваше над очите ми, борех се с паниката, която се увеличаваше, след като вече не виждах враговете си.
Не можех да виждам, но знаех, че Джеб бе този, който постави ръка на гърба ми, за да ме води; никой от другите нямаше да бъде толкова нежен.отправихме се напред, предположих най – вероятно на север. Отначало никой не говореше – чуваше се само звука от скърцащия под множеството крака пясък. Земята бе равна, но аз се препъвах в отмалелите си крака отново и отново. Джеб бе търпелив; ръката, с която ме водеше, лежеше на рамото ми, сякаш щеше да ме посвещава в рицарство.
Усетих изгрева на слънцето, докато вървяхме. Някои от стъпките бяха по – бързи от другите. Те се придвижиха пред нас, докато стана трудно да се чуят. Звучеше така, сякаш малцина бяха останали с мен и Джеб. Явно не изглеждах като някой, който се нуждае от много пазачи – бях отмаляла от глад и се олюлявах при всяка стъпка; главата ми сякаш бе зашеметена и празна.
- Не планираш да му кажеш, нали? – беше гласът на Маги; дойде няколко стъпки зад нас и прозвуча като обвинение.
- Той има правото да знае – отговори Джеб. Упорство се усещаше в гласа му.
- Това, което правиш, е жестоко, Джебедая.
- Животът е жесток, Магнолия.
Трудно ми бе да преценя кой от двамата бе по – ужасяващ. Дали бе Джеб, който имаше намерение да ме държи жива? Или Маги, която първа предложи намесата на Доктора – прозвище, което ме изпълни с инстинктивно отвращение и ужас. Но изглежда най – разтревожен от проявата на жестокост бе брат й.
Продължихме да вървим мълчаливо още няколко часа. Когато краката ми се заплитаха, той ме пускаше на земята и придържаше манерка към устните ми, както бе направил предната нощ.
- Кажи ми, когато си готова, - каза ми Джеб. Гласът му звучеше мило, въпреки да знаех, че го тълкувам погрешно.
Някой въздъхна нетърпеливо.
- Защо правиш това, Джеб? – попита един мъж. Бях чувала гласът му и преди – принадлежеше на един от братята. – Заради Доктора? Можеше просто да кажеш на Кайл. Не бе нужно да насочваш оръжие срещу него.
- Кайл има нужда да насочват оръжие срещу него по – често, - измърмори Джеб.
- Моля те, кажи ми, че не проявяваш симпатия към това нещо – продължи мъжът. – След всичко, на което си станал свидетел…
- След всичко, което съм видял, ако не се бях научил на състрадание, нямаше да струвам много. Но не, не е заради симпатия. Ако това бедно създание ми бе достатъчно симпатично, щях да я оставя да умре.
Потреперих, въпреки че въздуха бе горещ като в пещ.
- Какво тогава? – поиска да узнае братът на Кайл.
Последва дълго затишие и после ръката на Джеб докосна моята. Сграбчих я, имах нужда от помощта й, за да се изправя отново на крака. Другата му ръка подпря гърба ми и аз закрачих напред отново.
- Любопитство, - отвърна Джеб с нисък глас.
Никой не каза дума.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 29 Юни 2009 - 18:53

Докато вървяхме, осъзнах няколко факта със сигурност. Първо, нe бях първата Душа, която залавят. Процедурата се бе превърнала в рутинна. Този „Доктор” се бе опитвал да получи отговори от другите преди мен. Второ, опитите му са били неуспешни. Ако някоя Душа не бе успяла с опита за самоубийство и се бе пречупила под човешките мъчения, сега нямаше да се нуждаят от мен. Смъртта ми би била снизходително бърза. Странно, не се надявах на бърз край, въпреки че можех да се опитам да повлияя на резултата. Щеше да е лесно да се направи, без да ми се налага да извършвам подвиг. Трябваше само да им подхвърля една лъжа – да се престоря, че съм Търсач, да им кажа, че колегите ми ме следят в момента, вилнеещи и заплашителни. Или да им кажа истината – че Мелани живее вътре в мен и благодарение на нея се озовах на това място. Те биха съзрели в думите ми друга лъжа, която същевременно е толкова неустоима – възможността човек да оживее след имплантирането – толкова изкушаващо, че от тяхна гледна точка биха повярвали, и едновременно с това толкова коварно, че биха счели със сигурност, че съм Търсач, без дори самата аз да се налага да го твърдя. Биха предположили, че е капан, и тогава щяха да се отърват от мен бързо и да си намерят ново скривалище, далеч от тук.
„Вероятно си права”, съгласи се Мелани. „Така бих постъпила аз.”
Но все още не изпитвах никаква болка, така че каквато и да е форма на самоубийство бе трудна за възприемане; инстинкта ми за оцеляване бе по – силен и ме принуди да затворя плътно устата си. Споменът за последното ми посещение при моя Утешител – толкова цивилизован момент, че сякаш принадлежеше на друга планета – проблясна в главата ми. Мелани ме предизвикваше да я отстраня, привидно самоубийствен импулс, но на практика блъфираше. Спомних си как се бях замислила колко трудно е да планираш смъртта от удобния стол.
Миналата нощ Мелани и аз си пожелавахме смърт, но тогава смъртта бе само на няколко инча напред във времето. Сега бе различно, след като отново бях на крака.
„И аз не искам да умирам”, прошепна Мелани. „Но може би грешиш. Може би не затова ни държат живи. Не разбирам защо биха…” Тя не искаше да си представя нещата, които са способни да ни причинят – сигурна бях, че си представяше по – лоши неща от мен. „Какъв ли отговор биха искали така отчаяно да получат от теб?”
„Никога няма да кажа. Нито на теб, нито на друг човек.”
Смело изявление от моя страна. Но тогава все още не усещах болка…
Измина още един час – слънцето бе точно над главите ни, а горещината му се усещаше като огнена корона в косата ми – когато звукът се промени. Стържещите стъпки, които вече едва дочувах, сега отекваха напред. Краката на Джеб продължаваха да скърцат по пясъка като моите, но някой пред нас бе достигнал друга настилка.
„Внимавай сега”, предупреди ме Джеб. „Пази си главата.”
Поколебах се, без да съм сигурна от какво да се пазя или как да се пазя, при условие, че очите ми бяха завързани. Ръката му се отдръпна от гърба ми и натисна надолу главата ми, подканяйки ме да се наведа. Наклоних се напред. Вратът ми бе вдървен. Той ме поведе отново напред и чух как и нашите стъпки издавах същия различен звук. Земята не се усещаше като пясък, не беше и ронлива като чакъл. Беше плоска и стабилна под краката ми. Слънцето бе изчезнало – вече не чувствах да изгаря кожата ми и да опърля косата ми. Направих стъпка напред и друг въздух докосна лицето ми. Не бе бриз. Миришеше на застояло – навлезнах в него. Сухият пустинен вятър го нямаше. Този въздух бе непосвижен и хладен. Имаше слаб намек за влага в него, като мухъл, който можех едновременно да помириша и да вкуся.
Имах толкова много въпроси наум, както и Мелани. Тя искаше да зададе своите, но аз запазих мълчание. Нямаше нищо, което да кажем нито тя, нито аз в момента, което да ни помогне.
- Добре, може да се изправиш, - каза Джеб.
Вдигнах бавно глава. Дори и с превръзка на очите, можех да кажа, че нямаше светлина. Бе напълно черно около краищата на превръзката. Можех да чуя другите зад нас, местейки се от крак на крак, нетърпеливи да просължим напред.
- Насам, - каза Джеб и ме поведе отново. Стъпките ни отекваха много наблизо – най – вероятно помещението, в което се намирахме, бе много малко. Забелязах, че инстинктивно привеждам глава. Направихме още няколко стъпки по – нататък и след това извихме толкова рязък завой, че имах усещането, че се обърнахме към мястото, от което бяхме дошли. Подът започна да се спуска надолу. Наклонът ставаше все по – стръмен и Джеб ме захвана здраво, за да не падна. Не зная колко време се хлъзгах и залитах в мрака. Екскурзията сигурно продължаваше много по – дълго от обикновено, благодарение на белята, която си бяха отворили с моето залавяне. Направихме друг завой и пода започна дасе изкачва нагоре. Краката ми бяха така вцепенени и вдървени, и колкото по – стръмна ставаше пътеката, толкова повече на Джеб му се налагаше да ме влачи по наклона. Въздухът ставаше по – плесенясал и влажен с всяка стъпка напред, но тъмнината не изчезваше. Единствените звуци идваха от стъпките ни и тяхното ехо. Пътят отново се изравни, но криволиченето и завоите го караха да изглежда като спирала.
Най – накрая, най – накрая около превръзката ми се забеляза нещо ярко. Щеше ми се да се изплъзне, защото бях прекалено уплашена да я сваля сама. Струваше ми се, че няма да съм толкова ужасена, ако можех да видя къде се намирам и кой е до мен.
Със светлината се появи и шумът. Странен шум, като ниско мърморене и бръщолевене. Звучеше почти като водопад. Бръщолевенето се усилваше, докато се придвижвахме напред, и колкото по се усилваше, толкова по – малко звучеше като вода. Бе твърде менящо се, повишаваше се и се понижаваше, смесваше се и се повтаряше. Ако не звучеше толковафалшиво, можеше да мине за развалена версия на непрекъснатата музика, която бях слушала и пяла на Пеещия Свят. Мрака от превръзката бе подходящ за спомена, спомена за слепотата.
Мелани различи какафонията преди аз да успея. Не бях чувала звука, защото не съм била сред хора преди.
„Това е спор”, осъзна тя. „Звучи, сякаш много хора спорят.”
Тя бе увелечена от звука. Дали в такъв случай тук има повече хора? Дори факта, че видяхме осем оцелели, ни изненада и двете. Какво бе това място?
Ръце докоснаха задната част на врата ми и аз се отдръпнах.
„Спокойно де”, каза Джеб. Той свали превръзката от очите ми.
Примигнах бавно и сенките около мен се избистриха във форми, които разбирах: груби, неравни стени; таван с висулки; издълбан, прашен под. бяхме под земята някъде в естествена пещерна формация. Едва ли бяхме много дълбоко. Мислех си, че се изкачвахме по – дълго, отколкото се спускахме надолу по пътеката. Скалистите стени и таванът бяха тъмно мораво кафяви, и бяха надупчени от плитки дупки като швейцарско сирене. Ръбовете на по – ниските дупки бяха изтрити, но криговете над главата ми бяха ясно очертани и крайчетата им изглеждаха остри.
Светлината идваше от обла дупка пред нас, формата й не бе по – различна от тази на дупките, осеяли подземната кухина, само бе по – голяма. Това бе вход, врата към по – ярко помещение. Мелани бе нетърпелива, удивена от мисълта за още хора. Задържах се на място, изведнъж притеснена от вероятността слепотата да е по – добрия вариант, отколкото гледката пред мен. Джеб въздъхна.
- Съжалявам, - измърмори той толкова ниско, че вероятно бях единствената, която го чу. Опитах се да преглътна, но не можах. Главата ми се завъртя, но най – вероятно бе от глад. Ръцете ми трепереха като листа, поклащани от силен вятър, докато Джеб ме тикаше през голямата дупка.
Тунелът преминаваше в камера, която бе изключително обширна, и в първия момент не повярвах на това, която виждат очите ми. Таванът бе ярък и много висок – като изкуствено небе. Опитах да открия какво го осветява, но осветителното тяло изпращаше остри копия от светлина право в очите ми и ме заболя. Очаквах бърборенето да се усили, но изведнъж настъпи гробна тишина в огромната пещера. Подът бе сенчест в сравнение с иsкрящия таван високо над нас. Отне ми известно време да осъзная връзката между всички форми. ТЪЛПА. Нямаше друга дума за това – това бе тълпа от хора, стоящи непосвижни като статуи, мълчаливи, взиращи се в мен със същите изгарящи, изпълнени с омраза изражения, които бях видяла заранта.
Мелани бе твърде слисана, за да прави каквото и да е, освен да брои. Десет, петнадесет, двадесет, двадесет и пет, двадесет и шест, двадесет и седем…
Не ме интересуваше колко са. Опитах се да й кажа, че това е почти без значение. Нямаше да са нужни двадесет от тях, за да ме убият. Да НИ убият. Опитах се да я накарам да види колко несигурна бе позицията ни, но тя бе отвъд предупрежденията ми, изгубената в човешкия свят, за който не бе и мечтала, че съществува тук.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 29 Юни 2009 - 18:54

Един мъж пристъпи напред и очите ми се стрелнаха към ръцете му, оглеждайки дали държат оръжие. Ръцете му бяха свити в юмруци, но свободни от всякаква друга заплаха. Очите ми, още непривикнали към заслепяващата светлина, забелязаха позлатената от слънцето кожа и тогава го разпознах.
Шокирана от внезапната надежда, която ме зашемети, вдигнах очи към лицето на мъжа.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 30 Юни 2009 - 22:16

ГЛАВА 14
Обсъждана

Бе твърде много и за двете ни да го видим отново тук, след като се примирихме, че няма да го съзрем никога вече, след като повярвахме, че сме го изгубили завинаги. Смразих се, неспособна да реагирам. Исках да погледна към чичо Джеб, да проумея сърцераздирателния отговор, който ми даде в пустинята, но не можех да помръдна очите си. Взирах се неразбиращо в лицето на Джаред.
Мелани реагира различно.
- Джаред, - проплака тя; през разраненото ми гърло звукът прозвуча като грачене.
Тя ме бутна напред, по същия начин, както го направи в пустинята, поемайки контрола над неподвижно застиналото ми тяло. Единствената разлика се състоеше в това, че този път приложи сила. Не бях способна да я спра достатъчно бързо. Тя се наклони напред, вдигайки ръцете ми, за да го достигна. Изкрещях предупредително наум, но тя не ме послуша. Едва осъзнаваше, че и аз бях там. Никой не опита да я спре, когато се залюля към него. Никой освен мен. Тя бе само на сантиметри от това да го докосне, и въпреки това не забеляза нещото, което се наби в очите ми. Тя не виждаше как се бе променило лицето му през дългите месеци на раздялата, как бе станало по – твърдо, как бръчиците бяха застанали в различна посока. Тя не забеляза как несъзнателната усмивка от спомените й не пасваше физически на новото му лице. Само веднъж бе виждала лицето му да става мрачно и опасно, и това му изражение бе нищо в сравнение с изражението, изписано на лицето му сега. Не виждаше или може би не я интересуваше.
Неговите ръце бяха по – дълги от моите.
Преди Мелани да успее да накара пръстите ми да го докоснат, ръката му се изстреля и с опакото ме удари през лицето. Ударът бе толкова тежък, че краката ми се отлепиха от земята, още преди главата ми да се удари в скалистия под. Чух как останалата част от тялото ми се стовари на пода с глухо тупване, но не го усетих. Очите ми се въртяха безцелно и кънтящ звук раздираше ушите ми. Борих се със замайването, което заплашваше да ме изпрати в безсъзнание.
„Глупачка, глупачка”, хленчех. „Казах ти да не правиш така.”
„Джаред е тук, Джаред е жив, Джаред е тук.” Тя говореше несвързано, тананикаше си думите, сякаш бяха текст на песен.
Опитах се да фокусирам поглед, но странния таван ме заслепяваше. Извърнах глава настрани от светлината и заридах, когато движението изпрати силна болка като кинжал през лицето ми. Едва понасях болката от един спонтанен удар. Как изобщо се надявах да изтърпя интензивна, пресметната яростна атака?
Чу се раздвижване на крака около мен; очите ми инстинктивно се стрелваха насам - натам в опит да открият заплахата и видях чичо Джеб, надвесен над мен. Той бе протегнал наполовина едната си ръка към мен, но се колебаеше и гледаше настрани. Надихнах глава на няколко сантиметра и сподавих още един стон, за да видя какво бе привлякло вниманието му. Джаред вървеше към нас и лицето му бе досущ като лицата на варварите в пустинята – само дето бе красиво, а не плашещо в яростта си.
Сърцето ми запрепуска неравномерно и ми се прииска да се изсмея на себе си. Има ли значение, че е красив, че го обичам, след като се кани да ме убие? Съзрях убийството в изражението му и се надявах гнева да надделее над личната изгода, но същинската смърт упорито ме отбягваше.
Джеб и Джаред се дебнаха един дълъг момент. Челюстта на Джаред тракаше, но лицето на Джеб бе спокойно. Мълчаливото противопоставяне приключи когато Джаред внезапно издиша ядосано в изблик на чувства и отстъпи крачка назад. Джеб се протегна надолу да хване ръката ми и с другата си ръка подпря гърба ми, за да ме изправи. Главата ми се завъртя и ме заболя; стомахът ми се разбунтува. Ако не бе празен от дни, сигурно щях да повърна. Сякаш краката ми не докосваха земята. Заклатушках се напред – назад. Джеб ме балансира и сграбчи лакъта ми, за да ме държи изправена.
Джаред гледаше всичко това със стиснати зъби. Като идиот, Мелани полагаше усилия да се придвижи отново към него. Но аз бях над шока, че го виждам тук и по – малко глупава от нея в момента. Тя няма да си пробие път отново. Заключих я зад всяка решетка, която успях да изградя в главата си.
„Само бъди тиха. Не виждаш ли колко ме ненавижда? Каквото и да кажеш, само ще утежно положението ни. Ние сме мъртви.”
„Но Джаред е жив, Джаред е тук”, тя повтаряше монотонно.
Постепенно тишината в пещерата се разкъса; отвсякъде се чуваше едновременен шепот, сякаш бях пропуснала да ударя бялата топка на билярдната маса. Не откривах никакво значение в съскащото мърморене. Очите ми се стрелкаха между сбирщината човешки същества – всички бяха възрастни, нямаше дребни, млади фигури сред тях. Сърцето ме заболя, когато осъзнах какво липсва, а Мелани се бореше да изрече гласно въпросът. Решително я притиснах и тя замълча. Нямаше какво друго да се види тук освен гнева и отвращението, изписани на лицата на странниците или гнева и отвращението, изписани на лицето на Джаред. Докато един мъж не си проби път през шепнещата навалица. Той бе тънък и висок, скелетната му структура се различаваше по – ясно под кожата му, отколкото при останалите. Косата му бе измита, светло кафява или неопределено тъмно руса. Също като меката му коса и издълженото му тяло, чертите му бяха благи и фини. Нямаше следи от гняв, изписани на лицето му, и това прикова погледа ми.
Останалите наравиха път на този очевидно скромен мъж, сякаш се ползваше с определен статут сред тях. Само Джаред не отстъпи пред него; той остана като закован на мястото си, взирайки се в мен. Високият мъж го заобиколи, без изглежда да забелязва препятствието пред себе си, сякаш бе нищо повече от купчина камъни.
- Добре, добре, - каза той със странно развеселен глас, докато заобиколи Джаред и се изправи пред мен. – Тук съм. Какво си имаме?
Леля Маги бе тази, която застана до него и отговори.
- Джеб намери това нещо в пустинята. Преди беше нашата пламенница Мелани. Изглежда, че следваше посоката, която той й даде. – Тя прониза с мръсен поглед Джеб.
- Хм, - промърмори високият, кокалест мъж, очите му ме оценяваха любопитно. Бе странно, тази преценка. Изглеждаше така, сякаш харесва това, което е видял. Не можех да проумея защо му е да ме харесва.
Втренченият ми поглед се отмести от него към друга жена – млада жена, която се изравни с него, а ръката й бе облегната на неговата – и очите ми бяха привлечени от жизнената й коса.
„Шарън!”, проплака Мелани.
Братовчедката на Мелани видя в очите ми, че я разпознах, и лицето й придоби твърдо изражение. Аз изтиках грубо Мелани назад в главата си. „Шшшш.”
- Хм, - каза отново високият мъж и кимна. Той протегна ръка към лицето ми и се изненада, когато отскочих и се отдръпнах към Джеб.
- Всичко е наред, - каза високият мъж, като ми се усмихна окуражително. – Няма да те нараня.
Отново протегна ръка към лицето ми. Аз се отдръпнах настрани към чичо ми както направих по – рано, но Джеб сгъна ръка и ме побутна с лакът напред. Високият мъж докосна челюстта под ухото ми, пръстите му бяха по – нежни, отколкото очаквах, и извърна лицето ми настрани. Усетих как прокара пръсти по задната част на врата ми и осъзнах, че изучава белега от операцията ми.
Гледах лицето на Джаред с ъгълчето на окото си. Това, което правеше мъжът, очевидно го разстрои, и си помислих, че зная защо – колко ли мразеше тънката розова линия на врата ми. Джаред се намръщи, но с изненада открих, че част от гнева, изписан на лицето му, бе изчезнал. Веждите му се събраха. Изглеждаше объркан.
Високият мъж отпусна ръцете си и отстъпи настрани. Устните му бяха стиснати, а очите му бяха озарени от някакво предизвикателство.
- Тя изглежда достатъчно здрава, като оставим настрана изтощението, обезводняването и недохранването. Мисля, че сте я наляли с достатъчно вода, така че обезводняването няма да окаже влияние. Добре тогава. – Той направи странно, несъзнателно движение с ръцете си, сякаш ги миеше. – Да започваме.
Тогава думите му и краткото му изследване на белега ми си дойдоха на местата и разбрах – този внимателен мъж, който току – що обеща да не ме нарани, беше Докторът.
Чичо Джеб въздъхна тежко и затвори очи. Докторът протегна ръка към мен, подканяйки ме да поставя моята в неговата. Стиснах ръце в юмруци зад гърба си. Той ме погледна внимателно отново, оценявайки ужаса, изписан на лицето ми. Устните му се извиха надолу, но не се мръщеше. Той обмисляше как да действа.
- Кайл, Ян? – повика той, озъртайки се сред събраните хора, търсейки тези, които бе призовал. Коленете ми се разтрепераха, когато двамата огромни чернокоси братя си проправиха път напред. – Мисля, че имам нужда от малко помощ. Ако може да я придържате… - започна да казва Докторът, който не изглеждаше чак толкова висок, застанал до Кайл.
- НЕ.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 30 Юни 2009 - 22:16

Всички се обърнаха да видят откъде дойде изреченото несъгласие. Нямаше нужда да поглеждам, защото разпознах гласа. Въпреки всичко се извърнах към него. Веждите на Джаред се бяха присвили ниско над очите му и изражението му бе напрегнато; устата му се бе изкривила в странна гримаса. Толкова емоции преминаваха през лицето му, че бе трудно да отделиш някоя. Гняв, съпротива, объркване, отвращение, страх…болка.
Докторът премигна и лицето му застина от изненада.
- Джаред? Има ли проблем?
- Да.
Всички чакаха. Като изключим мен, Джеб се опитваше да задържи ъгълчетата на устните си надолу, въпреки че напираха да се разтегнат в усмивка. Ако това бе случая, значи стареца имаше странно чувство за хумор.
- И той е? – попита Докторът.
Джаред отговори през зъби.
- Ще ти кажа какъв е проблема, Док. Каква е разликата между това да те оставим да го направиш и това Джеб да пусне куршум в главата на това същество?
Трепнах. Джеб потупа ръката ми. Докторът премигна отново.
- Добре, - бе всичко, което каза.
Джаред отговори на собствения си въпрос.
- Разликата е, че ако Джеб го убие, поне ще умре чисто.
- Джаред. – Гласът на Доктора бе успокоителен, със същия тон, който използва върху мен. – Всеки път научаваме толкова много нови неща. Може би този път ще получим нужната ни информация.
- Ха, - изсмя се Джаред. – Не виждам да е направен съществен напредък, Док.
„Джаред ще ни защитава”, едва си помисли Мелани.
Бе прекалено трудно да се концентрирам, за да образувам смислени думи. „Не нас, а твоето тяло.”
„Близо си…” Гласът й сякаш идваше от разстояние, някъде извън натежалата ми глава.
Шарън направи стъпка напред и застана наполовина пред Доктора. Бе странна защитническа поза.
- Няма смисъл да се пропилява такава възможност, - каза тя ожесточено. – Всички разбираме, че това е трудно за теб, Джаред, но в края на краищата не ти вземаш решението. Трябва да вземем предвид кое е най – добре за мнозинството.
Джаред я изгаряше с поглед.
- НЕ, - изръмжа той.
Можех да кажа, че не прошепна думата, въпреки че звучеше много тихо в ушите ми. Всъщност, всичко внезапно затихна. Устните на Шарън се движеха, пръста й злобно мушкаше Джаред, но всичко, което чувах, бе меко просъскване. Никой от тях не пристъпи, но сякаш се отдалечаваха от мен. Видях чернокосите братя да се придвижват от двете страни на Джаред с гневни лица. Усетих, че ръката ми се опитва да се надигне в протест, но само потрепна отпусната. Лицето на Джаред стана червено, когато устните му се разделиха, и сухожилията на врата му се обтегнаха, сякаш крещеше, а аз не чувах нищо. Джеб пусна ръката ми и видях как матово сивото дуло на винтовката се завъртя покрай мен. Отдръпнах се настрани, въпреки че оръжието не бе насочено към мен. Това наруши равновесието ми и гледах как стаята се наклони на една страна много бавно.
- Джейми, - въздъхнах, когато светлината се измести от очите ми.
Изведнъж лицето на Джаред се озова много близо, надвесено над мен със свирепо изражение.
- Джейми? – издишах отново и думите ми прозвучаха като въпрос. – Джейми?
Грубият глас на Джеб отговори някъде от далече.
- Хлапето е добре. Джаред го доведе тук.
Гледах измъченото лице на Джаред, бързо изчезващо под тъмната мъгла, която закриваше очите ми.
- Благодаря ти, - прошепнах.
И после се изгубих в мрака.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 1 Юли 2009 - 21:29

Не съм се ровила подробно в речниците и наистина не съм сигурна как точно би трябвало да се произнесе името. Но ако сте свикнали да го четете като Иън, няма проблем - ще го променя. Smile
Между другото - това е първото мнение на някой от читателите и се развам, че някой поне написа нещо. Виждам, че превода се чете, но не зная от кого и ми е малко странно, но няма значение. Щом има интерес, съм доволна, дори и да няма коментари. И се извинявам искрено на читателите, че не мога да пускам всеки ден глава. Но се старая да е поне през ден.

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
maciiito

avatar

Брой мнения : 181
Join date : 25.01.2009
Age : 23
Местожителство : Някъде из Аляска....

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 1 Юли 2009 - 22:57

доколкото забелязвам няма коментари за да може да се чете превода последователно,иначе съм сигурна ,че доста хора го четат! Smile Благодаря за отговора все пак ,беше ми станало малко странно просто Silly me
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5121
Join date : 26.02.2009
Age : 36
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 3 Юли 2009 - 21:48

ГЛАВА 15
Охранявана

Когато се свестих, не бях дезориентирана. Знаех точно къде се намирам. Грубо казано, и задържах очите си затворени и дишането си равномерно. Опитах се да науча колкото е възможно повече за точното ми положение, без да се издавам, че отново съм в съзнание.
Бях гладна. Стомахът ми се превърташе, свиваше и издаваше ядосани звуци. Съмнявах се тези звуци да ме предадат – бях сигурна, че е къркорил и се е оплаквал, докато спях. Главата ме болеше жестоко. Бе невъзможно да знам каква част се дължеше на умората и каква част бе предизвикана от ударите, които получих. Лежах на твърда повърхност. Беше груба и …сякаш покрита с пъпки. Не плоска, а странно извита, все едно лежах в плитка паница. Не се чувствах удобно. Гърбът и бедрата ми туптяха заради извитата поза, в която се намирах. Вероятно болката бе тази, която ме събуди; далеч не се чувствах отпочинала.
Бе тъмно – можех да кажа това, без да отварям очите си. Не катранено черно, но много тъмно. Въздухът бе дори по – застоял от преди – влажен, с дъх на ръжда, със специфично остро лютене, което сякаш залепваше за гърлото ми. температурата бе доста по – ниска, отколкото в пустинята, но невероятната влага я правеше почти неудобна. Отново се потях; водата, която ми бе дал Джеб, намираше пътя си навън през порите ми.
Можех да чуя ехото от дъха ми да се отразява само на няколко крачки от мен. Може би бях близо само до едната стена, но предполагах, че всъщност пространството бе много малко. Ослушвах се, колко можех, и ми се стори, че на практика дъха ми се отразява в отсрещната стена. Знаейки, че най – вероятно още се намирам в пещерната система, в която ме доведе Джеб, бях доста сигурна какво ще видя, когато отворя очи. Трябваше да съм в някоя малка дупка в скалата, тъмно пурпурно кафява и осеяна с дупки като сирене.
Тишината ме обграждаше, като изключим звуците, които собственото ми тяло произвеждаше. Страхувайки се да отворя очи, аз се осланях на слуха си, като се напрягах все по – усилено да разгадая тишината. Не чувах никой наоколо и това някак не пасваше. Не биха ме оставили без надзор, нали? Поне чичо Джеб с остарялата му пушка или някой по – малко симпатичен. Да ме оставят сама…не се връзваше с тяхната бруталност, с естествения им страх и отвращение към това, което представлявах.
Освен ако…
Опитах да преглътна, но ужасът притискаше гърлото ми. не биха ме оставили сама. Освен ако не ме смятаха за мъртва или не бяха се подсигурили, че ще бъда мъртва. Не и ако в тези пещери нямаше място, от което никой да не се е завърнал. Картината която оформях с помощта на заобикалящата обстановка, зашеметяващо се подреди в главата ми. Видях се на дъното на дълбока шахта или зазидана в претъпкана гробница. Дишането ми се ускори, опитвах на вкус въздуха – дали бе застоял, търсех знак, че скоро ще остана без кислород. Мускулите около белите ми дробове се разпъваха настрани, изпълвайки ги с въздух, и бях готова да закрещя всеки момент. Стиснах зъби, за да не се изтърва и да извикам. Близо до главата ми нещо изстърга остро по земята.
Аз изпищях и звукът прониза малкото пространство. Очите ми се отвориха. Потръпнах от зловещия шум и се хвърлих върху назъбената скална стена. Ръцете ми се извиха, за да предпазят лицето ми, но главата ми се удари болезнено в ниския таван.
Мъглява светлина нахлу през идеално кръглия изход на малкото пещерно мехурче, в което се бях свила. Лицето на Джаред бе наполовина осветено докато се наведе през отвора, протягайки ръка към мен. Устните му бяха присвити гневно. Вената на челото му пулсираше, докато наблюдаваше паническата ми реакция. Не помръдна; само се взираше яростно, а сърцето ми рестартира и дишането ми се изравни. Срещнах погледа му, спомняйки си колко тих бе винаги – като привидение, когато поиска. Нищо чудно, че не го бях чула да стои на пост пред клетката ми. Но бях чула нещо. Докато си припомням, Джаред напъха протегнатата си ръка по – близо и стържещия звук се повтори. Погледнах надолу. В краката ми имаше счупено парче пластмаса, което служеше за поднос. И на него…
Пресегнах се за отворената бутилка вода. Едва забелязвах как устата на Джаред се изкриви от отвращение, когато поднесох бутилката към устните си. Бях сигурна, че по – късно ще имам проблеми заради това, но единственото, за което ме бе грижа в момента, бе водата. Зачудих се дали някога през живота си ще приемам отново течността за даденост? Като пресметнах, че животът ми тук едва ли ще продължи дълго, вероятният отговор беше Не.
Джаред изчезна през кръглия вход. Виждах само част от ръкава му. Приглушената светлина струеше от източник, разположен зад него. Бе в изкуствен синкав цвят. Погълнах половината вода, когато нов мирис прикова вниманието ми, изформирайки ме, че водата не бе единствения подарък. Погледнах отново към подноса.
Храна. Хранеха ме?
Хлябът – тъмен, неравномерно оформен като руло – бе първото нещо, което помирисах, но имаше и купа с прозрачна течност, която бе с дъх на лук. Като се наведох по – близо, можех да различа тъмните парченца на дъното. Освен това имаше три къси и плътни бели тръби. Предположих, че са зеленчуци, но не разпознах вида им. Отне ми само минута да направя тези открития, но дори за толкова кратко време, стомахът ми почти изскочи през устата, опитвайки се да достигне храната.
Нахвърлих се на хляба. Бе много плътен, поръсен с цели ядки, които се набиваха между зъбите ми. Структурата му бе зърнеста, но ароматът бе прекрасен и наситен. Не си спомнях нещо да ми се е услаждало така, дори и смачканите ми Туинкита. Челюстта ми работеше толкова бързо, колкото можеше, но поглъщах повечето от залъците твърд хляб полу – сдъвкани. Чувах как всяка хапка се удря в стомаха ми с клокочене. Твърде дълго празен, стомахът ми реагираше на храната неприятно. Пренебрегнах това и се придвижих към течността – бе супа. Тя слизаше по хранопровода ми по – лесно. Настрани от лука, който подушвах, вкусът й бе мек. Зелените парченца бяха меки и гъбести. Изпих я направо от купата и ми се щеше да бе по – дълбока. Отдръпнах я от себе си, за да се уверя, че съм изпила всичко до последната капка. Белите, подобни на тръбички зеленчуци, бяха хрупкави, в дървесен вкус. Някакъв вид корени. Не задоволяваха като супата и не бяха вкусни като хляба, но бях благодарна, че се намираха в изобилие. Не се заситих – не бях дори близо – и вероятно щях да започна да ям таблата, ако бях сигурна, че ще мога да я сдъвча.
Не ми идваше наум, поне докато не приключих, че не би трябвало да ме хранят. Освен ако Джаред не бе загубил пререканието с Доктора. Но защо Джаред ме охраняваше, ако наистина се бе случило това?
Плъзнах настрани подноса, когато го опразних; през тялото ми премина неприятна тръпка, предизвикана от стържещия шум. Останах притисната към задната стена на моето мехурче, а Джаред се пресегна да вземе таблата обратно. Този път не гледаше към мен.
- Благодаря ти, - прошепнах, когато той изчезна отново. Не каза нищо; лицето му не се измени. Този път не се показваше дори късче от ръкава му, но бях сигурна, че е там.
„Не мога да повярвам, че ме удари”, размишляваше Мелани, а мислите й бяха по – скоро недоверчиви, отколкото свързани със случилото се. Още не бе преодоляла изненадата. „Не бях изненадана първоначално. Разбира се, че ме удари.”
„Чудих се ти къде беше”, отговорих. „Щеше да е невъзпитано да ме въвлечеш в тази каша и после да ме изоставиш.”
Тя игнорира горчивия ми тон. „Не съм се замисляла, че е способен да го направи, без значение дали има причина или не. Не мисля, че бих могла да го ударя.”
„Със сигурност би могла. Ако бе дошъл при теб с отразяващи очи, ти щеше да направиш същото. Ти си по природа насилник.” Спомних си фантазиите й как удушава Търсача. Струваше ми се, че бе преди месеци, въпреки да знаех, че са минали само няколко дни. Щеше да има смисъл, ако бе минало повече време. Би трябвало а орнема известно време, преди да се напъхаш в такъв катастрофален кошмар, в какъвто се намирах аз сега.
Мелани се опита да го осмисли безпристрастно. „Не и Джаред…и Джейми, няма начин да нараня Джейми, дори и да бе…” Тя се откъсна от потока мисли, които мразеше.
Обмислих казаното и то бе истина. Дори детето да се бе превърнало в нещо или в някой друг, нито тя, нито аз бихме могли някога да вдигнем ръка срещу него.
„Това е различно. Ти си като…майка. Майките са безсмислени тук. Намесени са твърде много емоции.”
„Майчинството винаги е емоционално – дори за вас, Душите.”
Не отговорих на това.
„Какво мислиш, че ще се случи сега?”
„Ти си експерта по хората”, напомних й. „Вероятно това, че ми дават храна, не е на добре. Мисля, че има само една причина да ме искат силна.”

_________________
    Maybe we're perfect strangers
    Maybe it's not forever
    Maybe intellect will change us
    Maybe we'll stay together
    Maybe we'll walk away
    Maybe we'll realize
    We're only human
    Maybe we don't need no reason why...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Върнете се в началото 
Страница 2 от 12Иди на страница : Previous  1, 2, 3, ... 10, 11, 12  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Booklovers :: Книги :: Преводи-
Идете на: