Twilight
ЧЕТЕТЕ ПРЕВОДИТЕ НИ НА ВАШИТЕ ЛЮБИМИ ПОРЕДИЦИ!
ЗА ДА МОЖЕТЕ, ТРЯБВА ДА ИМАТЕ 15 МНЕНИЯ И ДА БЪДЕТЕ ОДОБРЕНИ В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЯЩИТЕ!
МОЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ И ФЕН ПРЕВОДА НА БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ 11 - ДЪЛГООЧАКВАНА ЛЮБОВ!

КАНДИДАТСТВАНЕТО В ГРУПАТА ЗА ЧЕТЕНЕ СТАВА ТУК - http://twilight-bulgaria.darkbb.com/g33-group


Twilight

ГЛАСУВАЙТЕ ЗА НАС В БГ ТОП НА ВСЕКИ 24 ЧАСА!

 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 THE HOST / фен превод /

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next
АвторСъобщение
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 21 Юни 2009, 14:51

Намерихме лесно незастлания път. Представляваше подобие на избледнял белег през разпръснатите храсти, почти недостатъчно широк дори за едно возило. Имах усещането, че пътя би се разширил ако се използва по – често в друг регион – някое място с повече растителност, не като пустинните растения, на които им трябваха десетилетия, за да се възстановят от такова насилие, упражнено над тях. Имаше опъната ръждива верига пред отбивката, захваната за дървен кол от едната страна, и закачена на примка на друг кол от другата страна на пътя. Забързах напред, издърпах веригата и я струпах в основата на първия кол, скочих обратно в колата, надявайки се никой да не мине покрай мен, да спре и да предложи да ми помогне. Магистралата остана празна, докато се придвижих по прашния път, а след това излезнах от колата и побързах отново да закопчая веригата. И двете се отпуснахме, когато шосето остана далеч зад нас. Бях доволна, че очевидно не съм оставила никого, когото да се налага да лъжа, щом се върна, независимо дали ще го направя с думи или с мълчание. Насаме се почувствах в по – малка степен измамник.
Мелани се чувстваше точно като у дома си тук, по средата на нищото. Тя знаеше наименованията на всички трънливи растения, които ни заобикаляха. Тя мънкаше на себе си имената, сякаш ги поздравяваше като стари приятели. Креозот, окотило, чола, бодлива круша, мескит…
Далеч от магистралата, от капаните на цивилизацията, пустинята като че ли придобиваше нов облик за Мелани. Въпреки че оценяваше бързината на радрънканата кола – нашето превозно средство не бе оборудвано с необходимите приспособления за пътешествие през неравна местност, и всяка дупка в прашния път ми припомняше това с шоков удар, преминаващ през тялото ми – тя се дразнеше, че не е на крака, бягайки с големи подскоци през палещата пустиня. Вероятно щеше да ни се наложи да вървим, и то много по – скоро, отколкото ми е по вкуса, но когато това време настъпеше, се съмнявах, че щеше да я задоволи. Можех да усетя истинското желание под повърхността. Свобода. Да движи тялото си в познатия ритъм с дългите си крачки, водена само от собствените си желания. За момент си позволих да видя какво би представлявало да си затворник без тяло. Да бъдеш носен вътре в някого, но да си неспособен да влияеш на външната среда. Да си уловен в капан. Да нямаш избор.
Потреперих и отново се фокусирах върху суровия път, стараех се да се отдалеча от смесицата между съжаление и ужас. Никой друг гостоприемник не ме бе карал да се чувствам виновна за това, което съм. Естествено, никой друг не се е размотавал наоколо, за да се оплаква от положението. Слънцето беше близо до върховете на западните хълмове, когато стигнахме до първото си несъгласие. Дългите сенки създаваха странни фигури по пътя, като правеха трудно избягването на камъните и дупките като кратери.
„Ето го!”, Мелани ликуваше, когато погледа ни бе прикован от друга гледка далеч на изток: плавната линия на скала, прекъсната от внезапно издигаща се грамада, приличаща на дълъг пръст, насочен срещу небето. Тя твърдо искаше веднага да завием в храстите, без значение от пораженията, които би причинило това на колата.
„Може би трябва да изминем целия път до първия ориентир”, отбелязах аз. Малкият прашен път продължаваше да води в голяма или по – малка степен в правилната посока и се страхувах да го напусна. Как иначе ще намеря обратния път към цивилизацията? Или нямаше да се върна? Точно в този момент си представих Търсача, когато слънцето докосваше тъмната зиг – заг линия на западния хоризонт. Какво ще си помисли тя, когато не пристигна в Туксон? Тръпка на веселие ме накара да се изсмея шумно. Мелани също се зарадва на картината, представяща яростното раздразнение на Търсача. Колко време ще й отнеме, за да се върне в Сан Диего и да разбере, че всичко това е било само ловка маневра, за да се отърва от нея? И после – какво ли ще предприеме, ако не съм там? Ако ме няма никъде?
Не можех да си представя съвсем ясно къде бих била в този момент.
„Виж, пресъхнало старо корито на река. Достатъчно широко е, за да побере кола – нека го следваме”, настоя Мелани.
„Предполагам, че все още не трябва да поемаме в тази посока.”
„Скоро ще се стъмни и ще трябва да спрем. Губиш ценно време!” – тя крещеше разочаровано.
„Или спестявам време, ако не се лъжа. Освен всичко останало, това си е моето време, нали?”
Тя не отговори с думи. Сякаш се разпростираше в съзнанието ми, достигайки пак до удобното речно корито.
„Аз съм тази, която прави всичко, така че ще го правя по моя начин.”
В отговор Мелани се изпари без да пророни дума.
„Защо не ми покажеш останалите линии?”, предложих. „Може да забележим нещо, преди да падне нощта.”
„Не”, отсече тя. „Ще направя това по моя начин.”
„Държиш се детински.”
Отново отказа да отговори. Продължих към четирите остри върха, а тя се нацупи. Когато слънцето изчезна зад хълмовете, нощта ненадейно се спусна над местността; в една минута пустинята бе оранжево обагрена от залеза, а в следващата стана катранено черна. Намалих, ръцете ми заопипваха таблото в опит да намерят ключа за фаровете.
„Да не би да загуби ума си?”, Мелани изсъска. „Имаш ли представа колко ясно забележими са фаровете в местност като тази? Някой със сигурност ще ни забележи.”
„Тогава какво ще правим?”
„Да се надяваме, че седалката се спуска назад.”
Оставих двигателя да работи на празен ход, докато се опитвах да измисля друг вариант, освен да спя в колата насред черното нищо в пустинната нощ. Мелани чакаше търпеливо с ясното съзнание, че няма да намеря решение.
„Това е откачено, да знаеш”, й казах, като паркирах колата, завъртях ключовете на стартера и ги извадих от там. „Цялата тази работа е откачена. Едва ли наистина има някой наоколо. Няма да открием нищо. И безнадеждно ще се загубим в намерението си да открием каквото и да било.” Имах въображаемото усещане за физическа опасност, свързана с плана ни – скитащи в жегата без резервен вариант, без изход за завръщане. Знаех, че Мелани осъзнава опасността далеч по – ясно, но тя държеше подробностите на заден план.
Тя не отговори на моите обвинения. Нито един от проблемите не я притесняваше. Виждах, че би предпочела да се скита сама до живот из пустинята, отколкото да се завърне към живота, който водех преди. Дори без заплахата от страна на Търсача, това бе нейното предпочитание.
Бутнах облегалката колкото се може по – назад. Не беше никак близо до удобство. Съмнявах се, че ще мога да заспя, но имаше толкова много неща, за които не си разрешавах да мисля, така че съзнанието ми беше свободно и незаинтересовано от нищо. Мелани също притихна.
Затворих очи, намирайки малка разлика между клепачите ми и лунната светлина, и потънах в безсъзнание с неочаквана лекота.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 24 Юни 2009, 18:27

ГЛАВА 11
Обезводнена

„Добре! Беше права, ти беше права!”, думите ми прозвучаха силно. Наоколо нямаше никой, който да ме чуе. Мелани не отговори „Казах ти”. Не и с толкова много думи. Но можех да усетя, че мълчаливо ме обвинява. Все още не бях склонна да напусна колата, въпреки че сега бе безполезна. Когато газта свърши, аз я оставих да се придвижва напред по инерция, докато не започна да пикира в плиткия пролом – тясно ручейче, останало откъснато след последния голям дъжд. Взирах се през предното стъкло на автомобила в обширното, празно пространство и почувствах как стомаха ми се преобърна от внезапния пристъп на паника.
„Трябва да се движим, Скитнице. Ще става все по – горещо.”
Ако не бях изразходила почти четвърт резервоар, само за да стигна до самата основа на втория ориентир и да открия, че третото важно място е невидимо от тази позиция, и да трябва да завия и да се върна назад – щяхме да сме толкова по – напред върху пясъчното покритие, толкова по – близо до следващата ни цел. Благодарение на мен сега се налагаше да пътуваме пеша.
Започнах да товаря водата бутилка по бутилка в раницата, движенията ми бяха ненужно забавени; добавих и шоколадовите десертчета също толкова бавно. През цялото време Мелани ме притискаше да побързам. Нетърпението й затрудняваше мисленето ми, концентрирането ми и всичко останало. Като това какво ще се случи с нас.
„Хайде, хайде, хайде”, монотонно повтаряще тя, докато се накланях, вкочанено и непохватно от колата. Гърбът ми изщрака от болка, когато се изправих. Болеше от спането изкривена предната нощ, не от носенето на тежката раница; когато използвах раменете си, за да повдигна раницата, се оказа, че не е чак толкова тежка.
„Сега покрий колата”, инструктира ме тя, представяйки си как изтръгвам трънливи клони от близките храсти креозот и пало верде, и ги влача към сребристия покрив на колата.
„Защо?”
В тона й звучеше намек, че съм достатъчно глупава, за да не разбера защо. „За да не може да ни намери никой.”
„Но какво ако искам да бъда открита? Какво ако пред нас няма нищо друго освен жега и пръст? Няма да имаме ориентир как да се върнем вкъщи!”
„Вкъщи?”, попита тя, замеряйки ме с мрачни картини: празния апартамент в Сан Диего, най – противното изражение на Търсача, точката отбелязваща Туксон на картата…кратък, щастлив проблясък, свързан с червения каньон, през който преминавах случайно. „Къде ли е това вкъщи?”
Обърнах гръб на колата, пренебрегвайки съвета й. Вече бях стигнала твърде далеч. Нямаше да изгубя цялата си надежда, че ще се завърна. Може би някой щеше да намери колата, а след това и мен. Можех лесно и откровено да обясня какво правя на това място на всеки спасител: бях се загубила. Бях загубила пътя си…бях загубила контрол…бях загубила разсъдъка си.
Отначало следвах песъчливата пътека, оставяйки тялото ми да следва естествения си ритъм, като прави широки крачки. Не беше типичния вървеж, който имах, движейки се по пътя към и от университета – изобщо не бе моята походка. Но определено беше подходяща за неравния терен и затова се придвижвах плавно напред със скорост, която ме изненада, докато не свикнах напълно.
„Какво ако не бях поела по този път?”, заудих се, докато напредвах през пущинака. „Какво ако Лечител Брод бе все още в Чикаго? Какво ако пътя ми не беше ни доближил толкова до ТЯХ?”
Тази нуждата, тази съблазън – мисълта, че Джаред и Джейми може да са някъде наблизо, някъде сред празното пространство – ме правеше неспособна да устоя на безсмисления план.
„Не съм убедена”, отбеляза Мелани. „Мисля, че щях да продължавам да опитвам, но се страхувах от близостта на другите Души. Все още ме е страх. Това, че ти се доверих, може да убие и двамата.”
И двете трепнахме при мисълта.
„Но да бъда тук, толкова близо…изглежда, че трябва да опитам. Моля те” – и внезапно тя започна да ме убеждава, да ме умолява, без следа от негодуване в мислите й – „моля те, недей да използваш това, за да ги нараниш.”
„МОЛЯ ТЕ.”
„Не искам…Не зная дали мога да ги нараня. Предпочитам да…”
Предпочитам какво? Самата аз да умра? Вместо да предам на търсача неколко скитащи човешки същества? Отново трепнахме при мисълта, но моето отвращение от самата идея я утеши. И същевременно ме ужаси повече, отколкото успокои Нея.
Когато покритата с пясък пътека започна да завива прекалено далеч на север, Мелани предложи да забравим за плоския, пепелив път и да поемем в права линия към третия ориентир, купчината скали на изток, приличащи на пръст, сочещ към безоблачното небе. Не ми хареса идеята да изоставим настлания път, и се възпротивих както когато изоставих колата. Бих следвала покритата с пясък пътека обратно до шосето, а след това шосето обратно до магистралата. Миля след миля, щеше да ми отнеме дни да ги пропътувам, но веднъж стъпила извън песъчливата пътека, аз официално се оставях на произвола на съдбата.
„Имай вяра, Скитнице. Ще намерим чичо Джеб или той ще ни намери.”
„Ако още е жив”, добавих с въздишка, напуснах пътеката и навлязох в храсталака, който изглеждаше по един и същ начин във всички посоки. „Да имам вяра ми е непознато усещане. Не зная как да се справя.”
„Доверие тогава?”
„В кого? В теб?” изсмях се. Горещият въздух изгори гърлото ми, когато поех въздух.
„Само помисли”, каза тя, сменяйки темата, „може до довечера да ги открием.”
Копнежа принадлежеше и на двете ни; изображението на лицата им, един мъж, едно дете, изникна от спомените и на двете. Когато ускорих крачка, не бях напълно сигурна, че аз командвам движенията си. Стана по – горещо, и по – горещо, и продължаваше да става още по – горещо. От косата ми се стичаше пот и светло – жълтата ми тениска залепваше неприятно там, където се опираше в кожата ми. След обяд, жесток порив на вятъра завихри пясъка, като го запрати в лицето ми. Сухият въздух изсмука потта, напълни косата ми с песъчинки и развя като ветрило тениската ми; от засъхналата сол я усещах твърда като картон. Продължих да се движа.
Пиех коса по – често, отколкото на Мелани й се искаше. Тя изразяваше недоволство при всяка моя глътка, повтаряйки ми, че тази вода ще ни е нужна много повече утре. Но вече бях задоволила толкова от прищевките й през деня, че не бях в настроение да слушам. Пиех, когато се чувствах жадна, което на практика бе през повечето време. Краката ми ме придвижваха напред без дори да се замислям. Хрускащият по пясъка ритъм на стъпките ми беше като фон, нисък и еднообразен. Нямаше какво да се разглежда: изкривения чуплив храст изглеждаше точно като следващия. Празната монотонност ме успокои дотолкова, че се чувствах някак зашеметена – истински долавях само силуета на планините срещу светлото, избледняло небе. Разглеждах очертанията пред няколко стъпки, докато ги запомних толкова добре, че можех да ги начертая със затворени очи. Гледката беше сякаш замръзнала на място. Постоянно извъртах глава настрани, оглеждайки се за четвъртия ориентир – голям куполовиден връх с липсващо парче, криво издълбано от едната му страна, което Мелани ми показа едва тази сутрин – сякаш това би повлияло на последно предприетие от мен стъпки. Надявах се това да е последното указание, защото ще сме късметлийки, ако стигнем толкова далеч. Но имах усещането, че Мелани пази и други неща от мен и края на пътешествието ни е невероятно далеч. Похапвах си десертчета през целия следобед, без да осъзная, преди да е станало твърде късно, че съм изяла и последното. Когато слънцето залезе, нощта се спусна толкова бързо, както и вчера. Мелани бе подготвена, дори се оглеждаше за място, където да пренощуваме.
„Тук”, каза ми тя. „Иска ни се да стоим възможно най – далеч от чолата. Въртиш се в съня си.
Погледнах мъхестия кактус през отслабващата светлина, покрит с ужасно много игли с цвят на кост, които се преплитаха като козина, и потръпнах.
„Искаш просто да спя на земята? Точно тук?”
„Да виждаш друга възможност?” Тя усети паниката ми и тона й се смекчи, сякаш изпитваше съжаление. „Виж, по – добре е отколкото колата. Поне е равно. Прекалено горещо е за каквито и да било твари, които да бъдат привлечени от топлината на тялото ти…”
„Твари?”, повторих силно. „Твари?”
В съзнанието ми изникнаха кратки, много неприятни проблясъци за смъртоносно – изглеждащи насекоми и навити змии, част от спомените й.
„Не се тревожи”. Тя се опита да ме успокои, когато аз се повдигнах на пръсти, далеч от всичко, което би могло да се скрие под пясъците, а очите ми претърсваха тъмнината за възможен изход. „Нищо няма да се осмели да те притеснява, освен ако ти първа не го притесниш. В края на краищата си по – голяма от всичко, което броди наоколо.” Друг проблясък на спомен, този път за средно по размер подобно на куче животно, койот, прелетя през мислите ни.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 24 Юни 2009, 18:28

„Перфектно”, изстенах, смъках се върху пясъка и се свих, въпреки че още се страхувах от черната земя под мен. „Убита от диви кучета. Кой би помислил, че края ми ще бъде толкова…толкова тривиален? Колко малко отговаря на очакванията ми. Зверовете с нокти от Мъгливата Планета, разбира се. Поне има някакво достойнство живота ти да бъде отнет от нещо Такова.
Тона, с който ми отговори Мелани, ме накара да си я представя как завърта очи.
„Не бъди бебе. Нищо няма да те изяде. Сега лягай долу и си почини. Утрешния ден ще е по – тежък от днешния.”
„Мерси за добрите новини”, измърморих. Превръщаше се в деспот. Замислих се за човешката поговорка „Подай му пръст и ще ти отхапе цялата ръка”. Но бях по – изтощена, отколкото предполагах, и докато се наместя неохотно на земята, открих, че е невъзможно да не се отпусна на грубата, песъчлива почва и да не затворя очи.
Сякаш бе изминала само минута, когато зората пукна, озлепително ярка и вече достатъчно гореща, за да се изпотя. Бях покрита с пръст и камъчета, когато се събудих; дясната ми ръка бе притисната под тялото ми и бе изтръпнала. Разтърсих я и се протегнах към раницата за бутилка вода. Мелани не одобри намерението ми, но аз не й обърнах внимание. Огледах се за полупразната бутилка, от която бях пила за последно, тършувайки сред пълните и празните, докато не стигнах до дъното на раницата. С бавно нарастващо усещане за тревога, започнах да броя. Преброих два пъти. Имаше два пъти повече празни бутилки, отколкото пълни. Вече бях използвала повече от половината си водни запаси.
„Казах ти, че пиеш прекалено много.”
Не й отговорих, но затворих раницата, без да отпия нито глътка. Устата ми бе в ужасно състояние – пресъхнала, пълна с пясък, с горчив вкус. Опитах се да пренебрегна това, да спра да прокарвам приличния на шкурка език по грапавите си зъби, и потеглих. По – трудно бе да пренебрегна стомаха си, когато палещото слънце се издигна високо над мен. Той се преобръщаше и свиваше на равни интервали, предвкусвайки ястия, които така и не се появяваха. До следобед гладът се бе превърнал от неудобен в болезнен.
„Това е нищо”, Мелани ми напомни кисело. „Били сме и по – гладни”.
„Ти си била”, отвърнах язвително. Не исках да бъда публика за спомените й точно сега, не и за тези, в които показваше колко е издръжлива. Бях започнала да се отчайвам, когато дойдоха добрите новини. Докато правех обичайния си оглед на хоризонта, с вяло движение на главата наляво – надясно, закръглената форма на купола изскочи пред мен в средата на северната линия от малки върхове. Липсващата част беше само бегло загатната от тази гледна точка.
„Достатъчно близо”, Мелани реши, развълнувана колкото мен от напредъка ни. Нетърпеливо завих на север, крачките ми станаха по – дълги. „Продължавай да наблюдаваш за следващия ориентир”. Тя си припомни заради мен друга природна форма, и аз започнах да повдигам глава час по час, въпреки да знаех, че е безполезно да го търся толкова рано. Трябваше да е на изток. Север, после изток и отново север. Това бе схемата. Повдигнатото ми настроение от намирането на още един важен ориентир ме направи способна да продължа дасе движа независимо от растящата умора в краката ми.
Мелани ме пришпорваше, а когато забавях крачка, започваше безкрайно да ме окуражава; когато безразличието ме обземаше, тя усилено започваше да мисли за Джаред и Джейми. Напредъкът ми бе стабилен, а аз очаквах Мелани да одобри всяка глътка вода, въпреки че вътрешността на гърлото ми се усещаше, сякаш е изприщена.
Трябва да призная, че се чувствах горда със себе си, задето се оказал толкова издръжлива. Когато прашния път се появи отново, изглеждаше като награда. Той се виеше на север, в посоката, която вече бях поела, но Мелани беше капризна.
„Не ми харесва как изглежда”, настояваше тя.
Пътят беше само бледа линия пред шубраците, определен като такъв само заради по – гладката си повърхност и липсата на растителност. Много стари следи от гуми бяха оставили дълбоки коловози в центъра на самотния тесен път.
„Когато поеме в грешна посока, ще го изоставим”. Вече вървях по средата на коловозите. „По – лесно е по него, отколкото да се промъкваме покрай креозота и да се оглеждаме за кактусите чола.
Тя не отговори, но безпокойството й ме направи параноична. Продължих да се оглеждам за следващото образувание – перфектно М, две еднакви вулканични точки – но също така започнах да наблюдавам заобикалящата ме пустиня много по – внимателно. И поради допълнителното внимание, забелязах сивото петно надалече много преди да мога да определя какво точно представлява. Зачудих се дали очите ми не си правят шега с мен и замигах срещу праха, който като облак ги замъгляваше. Цветът не беше като цвят на скала, а формата бе прекалено грамадна, за да бъде дърво. Присвих очи срещу ярката светлина и започнах да правя предположения. Мигнах отново и петното изведнъж придоби форма, много близка до предполагаемите. Беше някаква къща или сграда, малка и ерозията я беше обезцветила до мъгляво сиво.
Пристъпа на паника, който изпита Мелани, ме накара да затанцувам обратно по тесния път към несигурното прикритие на безплоднните храсти.
„Задръж малко”, казах й. „Сигурна съм, че е изоставена.”
„Откъде знаеш?” Тя се дърпаше назад така упорито, че се налагаше да се концентрирам, за да мога да придвижа краката си напред.
„Кой би живял тук? Ние Душите живеем в общества.” Чух горчивата нотка в гласа си и осъзнах, че е породена от мястото, на което се намирах – физически и метафорична по средата на нищото. Защо вече не принадлежах на обществото на Душите? Защо вече не усещах нужда да…да принадлежа на това общество? Била ли съм няког част от общността, която съм предполагала, че е моя, или това е причината зад многото животи, които съм изживяла мимолетно? Винаги ли съм била отклонение от нормите или това е нещо, което Мелани ми причинява? Дали тази планета ме промени или ме съживи за това, което в действителност съм?
Мелани нямаше време да търпи моята криза на личността – тя искаше да се отдалеча от сградата колкото се може повече. Мислите й ми крещяха и се увиваха около моите, което ме изкара от самоанализа, в който бях потънала.
„Успокой се”, заповядах й, опитвайки се да фокусирам мислите си, да ги разгранича от нейните. „Ако в действителност тук живее нещо, то това би бил човек. Довери ми се за това; сред Душите не съществуват отшелници. Може би чичо ти Джеб…”
Тя остро отхвърли мисълта ми.
„Чичо Джеб би разполагал с по – добро скривалище.”
„…и ако който и да е живял тук и е станал един от нас”, уверих я аз, „то той е изоставил мястото. Само човек би живял по този начин.” Отдалечих се, внезапно връхлетяна от страх.
„Какво?” Тя реагира силно на страха ми, като замръзнахме на място. Започна да сканира мислите ми, търсейки нещо, което може да съм видяла и да е причина за разстойването ми. Но не бях видяла нищо ново.
„Мелани, какво ако тук има хора – не чичо Джеб, Джаред или Джейми. Какво ако някой друг човек ни намери?”
Тя бавно прие идеята, премисляйки я.
„Права си. Ще ни убият незабавно. Разбира се.”
Опитах се да преглътна, да отмия вкуса на ужас от пресъхналата си уста.
„Няма да има други. Как би могло да има?”, тя се възпротиви. „Товят вид сте далеч по – съвършени. Само някой напълно укрит би имал шанс да оцелее. Нека да проверим мястото – сигурна си, че няма да намерим никой от вас, а аз съм сигурна, че няма да намерим никой от нашия човешки вид. Може да намерим нещо полезно, нещо, което да използваме като оръжие.”
Трепнах при мисълта за остри ножове и дълги метални инструменти, които да бъдат използвани като бухалки. „Без оръжия.”
„Ъх. Как такива безгръбначни същества като вас са ни победили?”
„Тихомълком и с числено превъзходство. Всеки от вас, дори младежите, е стотици пъти по – опасен от който и да е от нас. Но ти си като сам термит върху мравуняка. Има милиони от нас, всички работещи заедно в перфектна хармония за постигане на целите ни.”
И отново, докато описвах обществото ни, усетих връхлитащо чувство на паника и дезориентация. Коя бях аз?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 24 Юни 2009, 18:29

Стояхме в близост до креозотните храсти, докато се доблизавахме до малката постройка. Изглеждаше като къща, просто малка барака до пътя, без намек да е с друго предназначение. Причината за разположението й тук оставаше загатка – тази точка не предлагаше нищо освен празнина и жега. Нямаше следи от скорошно пребиваване. Рамката на вратата зееше празна, самата врата липсваше, само няколко парчета стъкло се крепяха в рамките на прозорците. Прах бе покрил прага и изпълваше вътрешността. Посивелите от ерозията стени сякаш бяха наклонени настрани, като че вятърът духаше винаги от една и съща посока. Можех да удържа нетърпението си, докато пристъпвах колебливо през празната рамка на вратата; тук щяхме да бъдем също толкова сами, колкото бяхме целия ден и вчера. Полумракът, загатнат от тъмния вход, ме призова напред, вземайки връх над страховете ми с притегателната си сила. Все още се ослушвах внимателно, но краката ми продължиха напред с бързи, сигурни крачки. Стрелнах се през входа, бързо се придвижих настрани и опрях гръб о стената. Това стана инстинктивно, като продукт от скиталческите дни на Мелани. Стоях замръзнала на място, изнервена от слепотата си, в очакване очите ми да привикнат. Малката барака бе празна, както и предполагахме. Вътре и навън имаше еднакви следи, оставени от окупацията. Счупена маса се беше наклонила, закрепена само на двата си здрави крака в средата на стаята, до нея имаше един ръждив метален стол. Парчета бетон се подаваха през големите дупки на износения, мръсен килим. Покрай стената беше разположен кухненски бокс с ръждясала мивка, ред шкафове – някои без вратички, и висок до кръста хладилник, оставен отворен, като се виждаше черната му, покрита с плесени вътрешност. Рамка от диван беше опряна на далечната стена, но възглавниците липсваха. Все още окачена над дивана, само малко килната на една, висеше картина в рамка, изобразяваща кучета, които играят покер.
„Домашен уют”, Мелани си помисли, достатъчно облекчена, за да бъде саркастична. „Има повече декорация от твоя апартамент.”
Вече се придвижвах към мивката.
„Мечтай си”, Мелани добави услужливо.
Разбира се би било разточителство да има течаща вода на това усамотено място; Душите се справят с тези детайли по – добре, и не оставят зад себе си такива аномалии. Трябваше да завъртя праисторическите кранчета. Едното се счупи в ръката ми, отдавна ръждясало. Обърнах се към шкафовете, като коленичих на противния под, за да мога да надникна във вътрешността им. Отдръпнах се веднага, щом отворих вратичката, опасявайки се че може да съм обезпокоила едно от онези отровни пустинни животни в гнездото му. Първият шкаф бе празен, без задна стена, така че можех да видя дъсвените греди на външната стена. Следващият нямаше врата, но във вътрешността му имаше вързоп антични вестници, покрити с прах. Издърпах любопитно един, изтърсих прахта на мръсния под и погледнах датата.
„От човешките времена”, отбелязах. Не че имах нужда да видя датата, за да стигна до това заключение. „Мъж изгорил тригодишната си дъщеря до смърт” – заглавието крещеше, придружено от снимка на ангелско – русо дете. Това не бе първа страница. Ужасяващите детайли не бяха толкова противни, че да им бъде отредена първа страница. Под статията се виждаше лицето на мъж, издирван за убийството на жена си и двете си деца две години преди отпечатването на броя; историята разкриваше възможното пребиваване на мъжа в Мексико. Трима души убити и двама ранени в катастрофа, предизвикана от шофиране в нетрезво състояние. Разследване на измама и убийство, свързани с предполагаемото самоубийство на именит местен банкер. Потулени признания помагат за освобождаването на мъж, блудствал с деца. Домашни любимци намерени заклани в кофа за смет.”
Свих се от страх, запращайки вестника далеч от мен обратно в шкафа.
„Това бяха изключения, не правила”, Мелани си помисли тихичко, стараейки се пресните ми реакции, дължащи се на ужаса, да не проникнат в спомените й от тези години и да ги съживят.
„Сега може ли да видиш защо си мислихме, че може би сме способни да се справим по – добре? Как можехме да предполагаме, че не заслужавате всички превъзходни неща, предоставяни ви от този свят?”
Отговорът й прогаряше като киселина.
„Ако искахте да прочистите планетата, можеше да я взривите.”
„Независимо от това, което вашите научни фантасти са си представяли, ние просто нямахме технологиите”, отговорих аз.
Тя не сметна шегата ми за забавна.
„Освен това”, добавих аз, „това щеше да е такава загуба. Планетата е прелестна. С изключение на тази отвратителна пустиня, разбира се.”
„Tочно така разбрахме, че сте тук”, каза тя, мислейки отново за отвратителните водещи новини. „Когато вечерните новини не се състояха от нищо друго освен от вдъхновяващи истории за значимостта на човеците, когато педофилите и наркоманите започнаха да се редят пред болниците, за да се предадат, когато всичко се превърна в реалити шоу, тогава сами издадохте присъствието си.”
„Какви ужасяващи промени”, казах сухо, отваряйки следващия шкаф. Издърпах заялата вратичка и намерих златна жила.
„Бисквитки!”, извиках, сграбчих обезцветената, полусмачкана кутия. Зад нея имаше друга кутия, изглеждаща така, сякаш някой бе стъпил отгоре й. „Туинкис!”, изчуруликах.
„Погледни!”, Мелани нетърпеливо сочеше с мисловен пръст към три прашни бутилки с белина в дъното на шкафа.
„За какво ти е нужна белина?”, попитах, бъркайки в кутията с бисквитки. „Да я плиснеш в нечии очи? Или да удариш някого по главата с бутилката?”
За моя огромна радост бисквитите, въпреки че бяха станали на трохи, все още бяха в найлоново пликче. Грабнах едно отворено пликче и заповнах да изтръсквам трохите направо в устата си, като ги поглъщах наполовина сдъвкани. Не можех да ги придвижа достатъчно бързо към стомаха си.
„Отвори бутилката и я помириши”, инструктира ме тя, пренебрегвайки моя коментар. „По този начин баща ми складираше вода в гаража. Остатъците от белина не позволяваха на водата да плесеняса.”
„След минута.” Довърших едната торбичка трохи и отворих втората. Бяха много застояли, но в сравнение с вкуса в устата ми бяха като амброзия. Когато приключих и с третото пликче, осъзнах, че солта от бисквитките започва да изгаря устните ми и ъгълчетата на устата ми. Издърпах навън една от бутилките белина, надявайки се Мелани да е права. Ръцете ми бяха слаби и омекнали, едва надигнах бутилката. Този факт притесни и двете ни. Доколко бе влошено състоянието ни? Колко далеч бихме могли да стигнем?
Капачката на бутилката бе така затегната, че се зачудих дали не се бе разтопила на място. Въпреки това, накрая успях да я развия с помощта на зъбите си. Подуших бутилката внимателно, не исках да припадна от изпаренията от белината. Ароматът на химикали беше много лек. Помирисах по – дълбоко. Определено бе вода. Застояла, плесенясала, но все пак вода. Отпих малка глътка. Не бе като свеж планински поток, но пък беше мокро. Започнах да се наливам.
„По леко”, Мелани ме предупреди и трябваше да се съглася. Натъкнахме се на това скривалище, но не бе нужно да го прахосваме. Освен това, сега исках нещо по – стабилно, след като паренето от солта бе намаляло. Обърнах се към кутията с Туинкита и облизах три от размазаните кексчета от вътрешността на опаковките им.
Последният шкаф бе празен. Скоро след като пристъпите на глад се бяха поуспокоили, нетърпението на Мелани започна да се просмъква през мислите ми. Без да се съпротивлявам този път, бързо натоварих плячкосаните неща в раницата, като оставих празните бутилки от вода в мивката, за да освободя място. Стомните от белина бяха тежки, но тяхната тежест беше удобна. Което означаваше, че нямам намерение да спя на пустинния пясък още една вечер с празен стомах и жадна. От поетата захар енергията нахлу във вените ми, и аз прекрачих отново навън в яркия следобед.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 26 Юни 2009, 22:32

ГЛАВА 12
Отпаднала

„Невъзможно е! Ти се бъркаш! Наруши правилата! Не може да е това!”
Взирах се в далечината, изпълнена с недоверие, което бързо се превръщаше в ужас. Вчера сутринта бях изяла последното смачкано Туинки за закуска. По - късно следобяд открих двойния връх и отново завих на изток. Мелани ми даде това, което обеща – инструкции за последното образувание, което трябваше да намерим. Новините почти ме докараха до истерия от радост. Снощи изпих последната си вода. Това бе четвъртият ден.
На сутринта имах смътен спомен за заслепяващо слънце и отчаяна надежда. Времето течеше и аз претърсвах хоризонта за последния ориентир с нарастваща паника. Не виждах място, което да пасне; трябваше да изглежда като дълга, равна линия на скалисто плато, заобиколено от двете страни с притъпени върхове, като пазители. Такова нещо заемаше много място, а в планините, простиращи се на изток и на север нямаше празни места. Не виждах как такова голямо плато може да се скрие между тях. Преди обяд – слънцето все още бе на изток и светеше в очите ми – спрях да си почина. Ужасявах се от отпадналото си тяло. Всеки мускул ме болеше, но не само от ходенето. Усещах болка от усилията, които полагах, болка от спането на земята, и една нова, различна болка. Тялото ми се обезводняваше и това караше мускулите ми да протестират срещу подобно мъчение. Знаех, че няма да мога да продължа напред още дълго. За момент се обърнах с гръб на изток, за да разкарам слънцето от очите си.
Тогава го видях. Дългата, равна линия на скалистото плато, невъзможно да се сбърка, с хълмовете – стражи до него. Ето го, толкова далеч на запад, сякаш трепти като мираж, и се носи над пустинята като тъмен облак. Всяка направена стъпка е била в грешната посока. Последният ориентир бе далеч на запад, там, откъдето започна пътуването ни.
- Невъзможно, - прошепнах отново.
Мелани бе застинала, немислеща, празна, опитвайки се отчаяно да отхвърли новото развитие на нещата. Изчаквах я, очите ми проследяваха безспорно познатите форми, докато тя не осъзна фактите и тежестта на скръбта, която изпита внезапно, ме събори на колене. Мълчаливото й признаване на поражението отекна в главата ми и добави още един пласт към болката ми. Започнах да дишам беззвучно на пресекулки и да ридая без да пророня нито една сълза. Слънцето пропълзя нагоре по гърба ми; парещите му лъчи се просмукаха дълбоко в тъмната ми коса.
Сянката ми бе малък кръг под мен, когато успях да си върна контрола. С усърдие се изправих на крака. Малки остри камъчета се бяха набили в кожата ми. Не ги отстраних. Взирах се в носещото се каменисто плато, присмиващо ми се от запад от доста време. И накрая, без да съм абсолютно сигурна защо го направих, започнах да вървя напред. Знаех само това: движех се аз и никой друг. Мелани се усещаше толкова малка в съзнанието ми – миниатюрна капсула болка, затворена в себе си. Не получавах помощ от нея.
Стъпките ми звучаха бавно – хрус, хрус – по ронливата земя.
- В крайна сметка той бе само един заблуден старец, - промърморих на себе си. Странна тръпка разтърси гърдите ми и напън на сипкава кашлица се надигна към гърлото ми. Потокът от дрезгаво кашляне кънтеше, но едва когат очите ме засмъдяха от липсата на влага в тях, осъзнах, че всъщност се смеех. – Никога…никога…не е имало…нищо тук! – задъхвах се между пристъпите на истерия. Заклатушках се напред, сякаш бях пияна, а стъпките ми се отпечатваха неравномерно зад мен.
„Не.” Мелани се измъкна от нещастието си, за да защити убежденията си. „Аз съм се объркала. Грешката е моя.”
Засмях се на нейните думи. Звукът бе засмукан от знойния вятър.
„Чакай, чакай”, помисли си тя, опитвайки се да откъсне вниманието ми от цялата тази шега. „Не мислиш, че…имам предвид, мислиш ли, че може би ТЕ са опитали това?”
Неочакваният й страх ме хвана по средата на смеха ми. Задуших се от горещия въздух, гърдите ми затупкаха от пристъпа на ужасяваща истерия. Когато отново можех да дишам, следите от черен хумор в съзнанието ми бяха изчезнали. Инстинктивно, очите ми преминаха бързо през празната пустиня, търсейки доказателство, че не съм първата, която погубва живота си по този начин. Пространството бе доста обширно, но аз не можех да удържа обезумялото претърсване за…останки.
„Не, разбира се, че не.” Мелани вече се самоуспокояваше. „Джаред е твърде умен. Той никога не би дошъл тук неподготвен като нас. Никога не би поставил Джейми в опасност.”
„Сигурна съм, че си права,” казах в очакване да повярвам толкова силно като нея. „Сигурна съм, че никой в цялата вселена не може да е толкова глупав. Освен това, той вероятно не е идвал тук, за да оглежда. Може би не е успял да разгадае линиите. Ще ми се и ти да не беше.”
Краката ми продължиха да се движат. Едва усещах цялото движение. Не означаваше почти нищо, като се има предвид колко път се простира пред нас. И дори да можехме магически да се транспортираме до самата основа на платото, тогава какво? Бях напълно убедена, че там няма нищо. Никой не чакаше на платото, за да ни спаси.
- Ще умрем, - казах аз. Изненадах се, че не долових страх в дрезгавия си глас. Това бе факт като всеки друг. Слънцето е горещо. Пустинята е суха. Ние ще умрем.
„Да.” Тя също бе спокойна. Това, смъртта, бе по – лесно да се приеме, отколкото факта, че сме положили невероятни усилия, водени от безумието.
- И това не те притеснява?
За момент се замисли, преди да отговори.
„Поне ще умра, докато се опитвам да ги намеря. И спечелих. Не ги предадох. Никога не ги нараних. Направих всичко възможно, за да ги намеря. Опитах се да спазя обещанието си…умрях за тях.”
Отброих деветнадесет стъпки, преди да съм способна да отговоря. Деветнадесет бавни, напразни скръцвания върху пясъка.
- А за какво умирам аз?, зачудих се, смъденето отново се усещаше в пресъхналите ми очи. – Предполагам, защото аз загубих, нали? Затова ли?
Преброих тридесет и четири изхрусквания, преди тя да има готов отговор на въпроса ми.
„Не,” тя си помисли бавно. „Не го усещам по този начин. Мисля…добре де, мисля, че може би…ти си умираш да бъдеш човек.” В мислите й се усети половин усмивка, когато осъзна глупавото двусмислие на израза. „След всички планети и приемници, които си оставила зад теб, най – после си намерила място и тяло, за които би умряла. Мисля, че откри дома си, Скитнице.”
Десет скръцвания. Вече нямах енергия да отворя устата си. „Тогава твърде жалко, че не успях да се задържа тук по – дълго.”
Не бях сигурна какво точно означаваше отговора й. Може би се опитваше да ме накара да се почувствам по – добре. Малка благодарност, че я довлякох тук да умре. Тя бе победила; тя никога не изчезна. Стъпките ми станаха несигурни. Мускулите ми крещяха за милост, сякаш имах някакво намерение да ги облекча. Помислих си, че бих спряла точно тук, но както обикновено Мелани беше по – твърда от мен. Сега я усещах не само в главата си, но и в крайниците си. Крачката ми се увеличи; завървях в права линия. С чистата сила на желанието тя влачеше моето полу - мъртво тяло напред към недостижимата цел. Почувствах необяснима радост от безсмисленото напрягане. Както аз можех да я усетя, така тя усещаше тялото ми. Вече беше нашето тяло; моята слабост позволи контрола да премине в нейните ръце. Тя тържествуваше от възможността да движи ръцете и краката ни напред, без значение колко безполезно бе това движение. Беше благословия само поради факта, че тя МОЖЕШЕ да го прави отново. Дори болката от бавната смърт бледнееше в сравнение с радостта й.
„Какво мислиш, че може да има там?”, тя ме попита, докато марширувахме към края си. „Какво ще видиш, след като умрем?”
„Нищо.” Думата прозвуча празно, и твърдо, и уверено. „Има причина да я наричаме крайна смърт.”
„Душите не вярват в задгробния живот?”
„Имаме толкова много животи на разположение. Би било твърде много да се очаква…съществуването на нещо друго след тях. Ние умираме по малко всеки път, когато напуснем приемник. Ние живеем отново в друго тяло. Когато умра тук, това ще бъде краят.”
Последва дълга пауза, докато краката ни се движеха по – бавно и по – бавно.
„Ами ти?”, най – накрая попитах. „Още ли вярваш, че има нещо след живота, дори след преживяното до сега?”
Мислите ми старателно претърсиха спомените й за края на човешкия свят.
„Изглежда има неща, които НЕ МОГАТ да умрат.”
В съзнанието ни изплуваха техните лица, по – близки и по – ясни. Усещах колко неизмерима и дълготрайна е любовта, която изпитвахме към Джейми и Джаред. В този момент се питах дали смъртта е толкова силна, че да претопи нещо толкова жизнено и ЯРКО. Може би тази любов ще живее с нея в някое приказно място с бисерни порти. Но не и с мен.
Дали ще бъде облекчение да се освободя от нея? Не бях сигурна. Имах чувството, че любовта е част от мен самата.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 26 Юни 2009, 22:32

Оставаха ни само няколко часа. Дори страхотната умствена сила, която притежаваше Мелани, не можеше да иска повече от отпадналото ни тяло. Едва виждахме. Не намирахме кислород в сухия въздух, който вдишвахме и издишвахме обратно. Болката предизвикваше остро хленчене, процеждащо се през устните ни.
„Никога не си била толкова зле”, дразнех я вяло, докато се клатушкахме напред към изсъхналото стъбло на дърво, само няколко фута по – високо от ниските храсти. Искахме да се доберем до тесните ивици сянка, преди да паднем.
„Не съм”, съгласи се тя. „Никога не съм била толкова зле.”
Достигнахме целта си. Мъртвото дърво хвърляше подобната на паяжина сянка върху нас и краката ни се сгънаха под тялото. Проснахме се напред, не искахме да усещаме слънцето върху лицето ни никога повече. Главата ни сама се обърна настрани, търсейки изгарящия въздух. Загледахме се в пясъка, който бе само на сантиметри от носа ни и се заслушахме в задъханото ни дишане.
Не знаехме дали е минало много време или само кратък момент, но затворихме очи. Клепачите ни изглеждаха червени и ярки, погледнати отвътре. Не усещахме слабата, прилична на паяжина сянка; може би вече не ни докосва.
„Колко дълго?”, попитах я.
„Не зная. Никога преди не съм умирала.”
„Час? Повече?”
„Предположението ти е вероятно, колкото и моето.”
„Къде е койота, когато наистина се нуждаеш от него?”
„Може да извадим късмет…да се изплъзнем на някой Звяр с нокти или нещо подобно…” Мислите й течаха несвързано.
Това бе последният ни разговор. Беше прекалено трудно да се концентрираме, за да произнасяме думи. Имаше повече болка, отколкото предполагахме. Всички мускули в тялото ни се бунтуваха, схващаха се и се смазваха, борейки се със смъртта. НИЕ не искахме да водим битка. Носехме се и чакахме, мислите ни се потопяваха в спомените ни и изплуваха без посока. Докато все още бяхме с бистър ум, си тананикахме приспивна песен в главата си. Тази, която използвахме да успокояваме Джейми, когато земята не прекалено твърда, или въздуха бе прекалено студен, или страха бе твърде голям, за да заспи. Усещахме главата му, притисната точно до извивката на рамото ни, и формата на гърба му под ръцете ни. И после сякаш НАШАТА глава се подпираше на широкото рамо, и нова приспивна песен НИ утешаваше. Клепачите ни станаха черни, не заради смъртта. Нощта бе паднала и това ни натъжи. Без горещината на деня, може би щяхме да оцелеем по – дълго. Безкрайно дълго бе тъмно и тихо. После се появи звук, който едва ни разбуди. Не бяхме сигурни дали не си го измисляме. Може би въпреки всичко бе вой на койот. Искахме ли това? Загубихме посоката на мислите си и забравихме за звука.
Нещо ни раздруса, опъна вкочанените ни ръце и ги задърпа. Не можехме да формираме изречение, което да изрази желанието ни всичко да свърши бързо, но такава бе надеждата ни. Очаквахме нараняването от зъбите. Вместо това дърпането премина в обръщане, и ние се озовахме с лице, насочено към небето. Нещо се изля върху лицето ни – мокро, студено и невероятно. Нещо освежи очите ни, като отми песъчинките от него. Очите ни примигваха срещу капките.
Не ни беше грижа за песъчинките в очите. Брадичката ни се надигна, търсейки отчаяно, устата ни се отваряше напосоки, покъртително слаба, като на новоизлюпено пиленце. Стори ни се, че чухме въздишка. И тогава водата се изля в устата ни, преглътнахме и се задавихме. Докато се давехме, водата изчезна, а слабите ни ръце се опитваха да я уловят. Плосък, силен удар бе нанесен на гърба ни, докато не започнахме да дишаме отново. Ръцете ни улавяха празното пространство в опит да се доберат до водата. Този път определено чухме въздишане. Нещо се притисна към напуканите ни устни и водата потече отново. Гълтахме внимателно, без да вдишваме отново. Не че ни беше грижа дали ще се задавим, просто не искахме водата пак да ни бъде отнета. Пихме, докато стомаха ни не се разпъна и започна да боли. Водата се процеждаше и спря, и ние запротестирахме с дрезгав плач. Друго гърло бе опряно в устните ни и загълтахме неистово, докато не изпразнихме съдържанието. Въпреки че бе достатъчна само една глътка за да се пръсне стомаха ни, ние примигвахме и се опитвахме да фокусираме погледа си, оглеждайки се за още. Беше прекалено тъмно; не виждахме нито една свезда. Отново примигнахме и осъзнахме, че тъмнината е много по – близо от небето. Фигура бе надвиснала над нас, по – черна и от нощта.
Чуваше се слаб звук от триене на плат и скърцане на пясък под петите. Фигурата се наклони настрани и се чу пронизващо разпаряне – звук от цип, оглушителен на фона на спокойната нощ. Светлината проряза очите ни като острие. Изстенахме от появилата се болка и ръката ни се надигна, за да покрие очите ни. Дори зад клепачите ни светлината бе прекалено ярка. Блясъкът изчезна и усетихме как издишания въздух се блъсна в лицето ни. Отворихме внимателно очи, по – заслепени от преди. Който и да бе пред нас, стоеше напълно неподвижно и не казваше нищо. Усещахме напрегнатия момент, но някак далеч, извън нас. Бе трудно да се интересуваме от друго, освен водата в корема ни и как да намерим още. Опитахме да се концентрираме, да видим какво ни бе спасило.
Първото нещо, което забелязахме, след минутите примигване и присвиване на очите, бе белотата, която висеше надолу от лицето – като милиони бледи нишки в нощта. Уловихме ги и осъзнахме, че е брада – като на Дядо Коледа, предположихме напосоки – останалите части на лицето автоматично ни бяха припомнени от съзнанието ни. Всичко пасна на мястото си: големият цепнат на върха нос, широките скули, дебелите побелели вежди, потъналите надълбоко в сбръчканата кожа очи. Въпреки че виждахме само откъслечно лицето, не бе трудно да разкрием на кого принадлежи.
„Чичо Джеб”, възкликнахме дрезгаво. „Ти ни откри.”
Чичо Джеб, приклекнал до нас, се олюля назад на пети, когато изрекохме името му.
„И таз добра”, каза той и неговия груб глас събуди стотици спомени. „Ето ти сега неприятна ситуация.”

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 27 Юни 2009, 21:11

Пускам началото на глава 13, защото е доста дълга и ще ми отнеме повече време, да я преведа. До утре се надявам да я имате цялата.


ГЛАВА 13
Осъдена

- Тук ли са? - сподавено изрекохме думите – те бликнаха от нас, както водата, изхвърлена от белите ни дробове. След водата, отговорът на този въпрос бе единственото, което имаше значение. -Успяха ли?
Невъзможно бе да разчета изражението на чичо Джеб в мрака.
- Кои? – попита той.
- Джейми, Джаред! – шепота ни бе със силата на крясък. – Джейми бе с Джаред. Нашият брат! Те тук ли са? Дойдоха ли? Ти намери ли и тях?
Последва кратка пауза.
- Не. – Отговорът му бе убедителен, без следа от съжаление, без следа от каквото и да е чувство.
- Не, - прошепнахме. Не повтаряхме думите му, протестирахме срещу факта, че си връщахме отново живота. Какъв беше смисълът? Отново затворихме очи и се заслушахме в болката, завладяла тялото ни. Оставихме изреченото „Не” да повлече болката към ума ни.
- Виж, - каза чичо Джеб след малко. – Аз, ъ, трябва да се погрижа за нещо. Почини си тук и аз ще се върна за теб.
Не разчитахме значението на думите му, чувахме само звуците. Очите ни останаха затворени. Стъпките му се отдалечаваха от нас с тихо поскръцване. Не знаехме в каква посока поема. Всъщност не ни интересуваше.
Бяха си отишли. Нямаше начин да ги намерим, нямаше надежда. Джаред и Джейми бяха изчезнали, а те знаеха отлично как да се скрият, и ние нямаше да ги видим никога вече.
Водата и хладният нощен въздух избистриха ума ни, нещо, което не желаехме. Претъркулихме се, заравяйки отново лице в пясъка. Бяхме толкова изморени, преминали точката на изтощение и достигнали по – дълбоко и болезнено състояние. Със сигурност можехме да спим. Единственото, което трябваше да направим, е да спрем да мислим. Можем да го направим. И го направихме.
Когато се събудихме, бе още нощ, но зората се показваше на източния хоризонт – планините бяха очертани с матово червено. В устата ни се усещаше вкус на пръст, и отначало бяхме сигурни, че сме сънували как се появява чичо Джеб. Разбира се, че сънувахме. Главата ни бе прояснена тази сутрин, и бързо забелязахме странна форма до дясната ни буза – нещо, което не бе скала или кактус. Докоснахме го – бе твърдо и гладко. Побутнахме го и сладкия звук на плискаща се вода се разнесе от вътрешността му. Чичо Джеб бе реален и ни бе оставил манерка с вода. Седнахме внимателно, учудени, че не се пречупихме на две като изсъхнало стъбло. Всъщност се чувствахме по – добре. Може би на водата й е трябвало време, за да подейства на тялото ни. Болката бе притъпена, и за пръв път от доста отдавна усетихме глад. С вкочанени и непохватни пръсти развихме капачката на манерката. Не бе пълна догоре, но имаше достатъчно вода, която да облее стените на корема ни отново – той сигурно се бе свил. Изпихме я всичката; приключихме с дажбата. Пуснахме металната манерка върху пясъка, и тя падна с глухо тупване, което наруши тишината преди разсъмване. Вече се чувствахме доста разсънени. Въздъхнахме - предпочитахме безсъзнанието – и главата ни падна в ръцете ни. Сега какво?
- Защо си дал вода на това нещо, Джеб? – гневен глас негодуваше, съвсем близо до гърба ни.
Завъртяхме се на колене. Това, което видяхме, накара сърцето ни да трепне и съзнанието ни да се пръсне на парчета. Имаше осем човека в полукръг около дървото, под което бях коленичила. Нямаше съмнение, че всички те са хора. Никога не бях виждала лица, толкова изкривени от отвращение – не и сред моя вид. Устните се извиваха с ненавист над стиснатите зъби, като на диво животно. Веждите бяха свъсени над горящите от ярост очи. Шестима мъже и две жени, накои от тях много едри, повечето дори по – едри от мен. Кръвта се отдръпна от лицето ми, когато разбрах защо държаха ръцете си толкова особено – сграбчили здраво пред себе си странни предмети. Те държаха оръжия. Някои държаха ножове – няколко къси като тези, които имах в кухнята си, и няколко по – дълги, единия бе огромен и заплашителен. Такъв нож нямаше място в която и да е кухня. Мелани ми подсказа наименованието: МАЧЕТЕ. Други държаха дълги пръчки, някои метални, някои дървени. БУХАЛКИ. Различих чичо Джеб, застанал по средата. В ръцете си държеше свободно нещо, което аз самата бях виждала единствено чрез спомените на Мелани. То приличаше на голям нож. Беше винтовка с щик отпред (пушка със закрепен за цевта й нож). Изпаднах в ужас, а Мелани гледаше учудено, съзнанието й бе объркано от числеността им. Осем оцелели човека. Тя си мислеше, че Джеб бе сам, или в най – добрия случай с още двама други. Да види толкова оцелели от нейния вид я изпълни с радост.
„Ти си идиот”, казах й аз. „Погледни ги. Виж ги.”
Принудих я да ги види от моята гледна точка: да види заплашителните форми под мрисните джинси и светлите памучни тениски, кафяви от прахоляка. Те може и да са били човеци – както тя си помисли – някога, но сега бяха нещо друго. Те бяха варвари, чудовища. Бяха надвиснали над нас, жадуващи кръв. Във всеки чифт очи се четеше смъртна присъда. Мелани видя всичко това, и все пак неохотно се съгласи, че бях права. В момента нейните обични човеци бяха в най – лошата си светлина – като в историите от вестниците, които разгледахме в изоставената барака. Виждахме убийци.
Трябваше да сме по – мъдри; трябваше да умрем вчера. Защо чичо Джеб ни запази живи, за това ли? Ужасяваща тръпка премина през мен само при мисълта. Запрепусках през историите за човешката жестокост. Стомахът ми нямаше да ги понесе. Може би трябва да се концентрирам по – добре. Знаех, че има причини, поради които хората оставяха враговете си живи за известно време. Заради неща, които искаха да научат или заради неща, с които да задоволят желанията на телата си…
Разбира се, причината изникна незабавно в главата ми – единствената тайна, която биха искали да узнаят от мен. Тази, която никога, никога не бих им издала. Без значение какво биха ми сторили. Само през трупа ми. Не бях позволила на Мелани да научи тайната, която пазех. Използвах нейните защитни средства срещу самата нея и изградих стена в главата си, зад която да се скрия, докато обмислям информацията за пръв път от имплантирането насам. Мелани дори не прояви любопитство от другата страна на стената; не направи никакво усилие да пробие през нея. Имаше далеч по – неотложни неща, за които да се притеснява, вместо за факта, че не бе единствената, която пазеше скрита информация. Дали имаше значение, че пазех тайната си от нея? Не бях силна като Мелани; нямаше съмнение, че тя би изтърпяла мъчения. Колко болка бих понесла, преди да им дам всичко, което поискат?
Стомахът ми се надигна. Самоубийството бе неприятна възможност – дори по – лошо, защото щеше да бъде и убийство. Мелани щеше да е част и от мъчението, и от убийството. Щях да изчакам за това, докато не ми остане абсолютно никакъв шанс.
„Не, те не биха посмели. Чичо Джеб няма да им позволи да ме наранят.”
„Чичо Джеб не знае, че си тук”, напомних й.
„Кажи му!”
Фокусирах се върху лицето на стареца. Брадата ми пречеше да видя позицията на устата му, но очите му сякаш не горяха като на другите. С ъгълчето на окото си можех да видя как няколко от мъжете извърнаха втренчените си погледи от мен и ги отправиха към него. Те чакаха да им отговори на въпроса, свързан с моето присъствие тук, и факта, че бяха вдигнати по тревога.. Чичо Джеб се взираше в мен, като ги игнорираше.
„Не мога да му кажа, Мелани. Той няма да ми повярва. И ако те си помислят, че ги лъжа, ще ме сметнат за Търсач. Те сигурно са преживели достатъчно, за да знаят, че само Търсач би дошъл тук с подобна лъжа, с измислена история, за да се внедри сред тях.”
Мелани разпозна ведната истината, съдържаща се в мислите ми. Самата дума Търсач я накара да се отдръпне с ненавист, и знаеше, че странниците биха реагирали по същия начин. Без това нямаше значение. Аз съм Душа – за тях това е достатъчно.
Този с мачетето – най – едрият мъж, с особено светла кожа и живи сини очи – издаде звук на отвращение и се изплю на земята. Той направи крачка напред, бавно надигайки дългото острие. По – добре бързо, отколкото бавно. По – добре, че тази брутална ръка, а не моята, ще ни убие. По – добре, че няма да умра като насилник, отговорна за кръвта на Мелани толкова, колкото и за моята.
- Задръж, Кайл. – Джеб не бързаше да произнесе думите, по – скоро бе безразличен, но мъжът спря. Той направи гримаса и се обърна с лице към чичото на Мелани.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 27 Юни 2009, 21:12

- Защо? Каза, че си се уверил. Това нещо е едно от тях.
Разпознах гласа – бе същия, който попита Джеб защо ми е дал вода.
- Добре де, да, тя наистина е една от тях. Но е малко сложно.
- Как? – друг мъж зададе въпроса. Той стоеше до грамадния тъмнокос Кайл, и двамата толкова си приличаха, че трябваше да са братя.
- Виждаш ли, това тук също е моята пламенница.
- Вече не е, - каза категорично Кайл. Той се изплю отново и направи бавна крачка в моя посока, ножът му в готовност. По начина, по който се движеха раменете му, можех да разбера, че думите няма да успеят да го спрат втори път. Затворих очи.
Чуха се две остри металически щраквания и някой ахна. Очите ми се отвориха отново.
- Казах да изчакаш, Кайл. – Чичо Джеб все още бе отпуснат, но сега дългата винтовка бе здраво стисната от ръцете му, а дулата бяха опрени в гърба на Кайл. Кайл замръзна само на няколко стъпки от мен; мачетето му висеше неподвижно над рамото му.
- Джеб, - братът каза ужасено, - какво правиш?
- Отдръпни се от момичето, Кайл.
Кайл ни обърна гръб, като се нахвърли яростно върху Джеб.
- Това не е момиче, Джеб!
Джеб сви рамене, оръжието продължаваше да бъде в готовност, насочено в гърба на Кайл.
- Има някои неща, които трябва да се обсъдят.
- Докторът може да успее да получи информация от това нещо, - женски глас предложи рязко.
Свих се при думите, чувайки в тях най – лошите ми страхове. Когато преди малко Джеб ме нарече своя племенница, глупаво позволих на искрица надежда да оживее – може би щяха да проявят милост. Бях глупачка, че си помислих това, дори и за секунда. Смъртта щеше да е единствената милост, която ще се надявам да получа от тези същества. Погледнах към жената, която направи предложението и се изненадах, че е на възрастта на Джеб, може би дори по – стара. Косата й бе тъмно сива, и затова не бях забелязала възрастта й по – рано. Лицето й бе покрито с бръчки, които се спускаха в сърдити линии. Но имаше нещо познато в чертите зад линиите. Мелани направи връзка между древното лице и едно по – гладко лице от спомените й.
- Лельо Маги? Ти си тук? Как? А Шарън… - думите принадлежаха на Мелани, не се изплъзнаха от моята уста и аз не успях да ги спра. Споделянето толкова дълго в безлюдната пустиня бе направило или нея по – силна, или мен по – слаба. Или може би бе факта, че бях концентрирана върху това от коя страна ще дойде смъртоносния удар. Одобряващо чаках смъртта, а тя присъстваше на семейна сбирка. Мелани стигна само до средата на изненадващото възклицание. По – старата жена, наречена Маги, скочи напред със скорост, която протичоречеше на крехката й външност. Тя не вдигна ръката си, в която държеше черен железен прът. Тази ръка гледах и не забелязах другата, свободна ръка, която се извъртя и ме зашлеви през лицето. Главата ми се люшна напред – назад. Последва нова плесница.
- Няма да ни заблудиш, паразит такъв. Знаем за кого работиш. Знаем колко умело може да ни имитирате.
Усетих кръв в устата си.
„Не прави така отново”, смъмрих Мелани. „Казах ти какво ще си помислят.”
Мелани бе твърде шокирана, за да отговори.
- Достатъчно, Маги, - започна Джеб с успокояващ тон.
- Не ми казвай „достатъчно, Маги”, ти стар глупако! Сигурно води легиони след себе си да ни заловят.
Тя се отдръпна от мен, очите й премерваха моята неподвижност, сякаш бях навита змия. Тя се спря до брат си.
- Не виждам никого, - отвърна Джеб. – Хей!, - провикна се той, и аз се сепнах изненадано. Не бях единствената. Джеб размаха лявата си ръка над главата си, като все още стискаше оръжието в дясната. – Насам!
- Млъквай, - изръмжа Маги и го сръчка в гърдите. Въпреки че вече бях узнала, че тя бе силна, Джеб не помръдна.
- Тя е сама, Маг. Тя бе почти мъртва, когато я намерих – не е във върхова форма в момента. Стоножките не се жертват по този начин. Те щяха да я потърсят много преди мен. Каквото и да е тя, определено е сама.
Видях образа на дългото, многокрако насекомо в главата си, но не схванах намека.
„Той говори за теб”, преведе Мелани. Тя насочи картината на грозната буболечка към съзнанието ми, като я съпостави с изкрящата сребърна Душа. Не забелязах прилика.
„Любопитно ми е откъде знае как точно изглеждаш”, разсеяно се зачуди Мелани. В началото моите спомени за истинския облик на Душите бяха нещо ново за нея.
Но нямах време да се чудя с нея. Джеб вървеше към мен, а другите бяха плътно зад него. Ръката на Кайл се колебаеше над рамото на Джеб, готова или да го удържи, или да го премахне от пътя – не можех да кажа със сигурност. Джеб премести оръжието в лявата си ръка и протегна дясната към мен. Погледнах я предпазливо, очаквайки да ме удари.
- Хайде, - подкани ме нежно. – Ако можех да те нося толкова надалеч, още снощи щях да те отнеса у дома. Трябва да повървиш още малко.
- Не! – изръмжа Кайл.
- Връщам я обратно, - каза Джеб и за пръв път рязък тон прозвуча в гласа му. Под брадата му челюстта му се стегна в израз на упорство.
- Джеб! – запротестира Маги.
- Това е моято място, Маг. Ще правя, каквото си искам.
- Стар глупак! – тя отсече отново.
Джеб се протегна надолу и сграбчи ръката ми, която лежеше върху бедрото ми, свита в юмрук. Той ме изправи рязко на крака. Не беше жестокост; по – скоро той бързаше. И въпреки всичко не беше ли това най – сбърканата форма на жестокост – да удължава живота ми заради причините, които имаше? Наместо да се изправя, аз се заклатушках. Не усещах добре краката си – просто убождания като от иглички, когато кръвта потече надолу в тях. Зад него се чуваше неодобрително просъскване. То излизаше от повече от една уста.
- Добре, която и да си ти, - каза той, гласът му бе мил. – Да се махаме оттук, преди да стане напечено.
Този, който трябваше да е братът на Кайл, хвана Джеб за лакъта.
- Не може току – така да покажеш на нещото къде живеем, Джеб.
- Предполагам, че няма значение, - отвърна рязко Маги. – Това нещо няма да получи възможност да разказва изториите си.
Джеб въздъхна и свали кърпата си, скрита досега под брадата – бе завързана на врата му.
- Това е глупаво – измърмори той, но усука мръсния плат, втвърден от засъхналата пот, и направи от него превръзка за очи. Останах абсолютно неподвижна, докато я завързваше над очите ми, борех се с паниката, която се увеличаваше, след като вече не виждах враговете си.
Не можех да виждам, но знаех, че Джеб бе този, който постави ръка на гърба ми, за да ме води; никой от другите нямаше да бъде толкова нежен.отправихме се напред, предположих най – вероятно на север. Отначало никой не говореше – чуваше се само звука от скърцащия под множеството крака пясък. Земята бе равна, но аз се препъвах в отмалелите си крака отново и отново. Джеб бе търпелив; ръката, с която ме водеше, лежеше на рамото ми, сякаш щеше да ме посвещава в рицарство.
Усетих изгрева на слънцето, докато вървяхме. Някои от стъпките бяха по – бързи от другите. Те се придвижиха пред нас, докато стана трудно да се чуят. Звучеше така, сякаш малцина бяха останали с мен и Джеб. Явно не изглеждах като някой, който се нуждае от много пазачи – бях отмаляла от глад и се олюлявах при всяка стъпка; главата ми сякаш бе зашеметена и празна.
- Не планираш да му кажеш, нали? – беше гласът на Маги; дойде няколко стъпки зад нас и прозвуча като обвинение.
- Той има правото да знае – отговори Джеб. Упорство се усещаше в гласа му.
- Това, което правиш, е жестоко, Джебедая.
- Животът е жесток, Магнолия.
Трудно ми бе да преценя кой от двамата бе по – ужасяващ. Дали бе Джеб, който имаше намерение да ме държи жива? Или Маги, която първа предложи намесата на Доктора – прозвище, което ме изпълни с инстинктивно отвращение и ужас. Но изглежда най – разтревожен от проявата на жестокост бе брат й.
Продължихме да вървим мълчаливо още няколко часа. Когато краката ми се заплитаха, той ме пускаше на земята и придържаше манерка към устните ми, както бе направил предната нощ.
- Кажи ми, когато си готова, - каза ми Джеб. Гласът му звучеше мило, въпреки да знаех, че го тълкувам погрешно.
Някой въздъхна нетърпеливо.
- Защо правиш това, Джеб? – попита един мъж. Бях чувала гласът му и преди – принадлежеше на един от братята. – Заради Доктора? Можеше просто да кажеш на Кайл. Не бе нужно да насочваш оръжие срещу него.
- Кайл има нужда да насочват оръжие срещу него по – често, - измърмори Джеб.
- Моля те, кажи ми, че не проявяваш симпатия към това нещо – продължи мъжът. – След всичко, на което си станал свидетел…
- След всичко, което съм видял, ако не се бях научил на състрадание, нямаше да струвам много. Но не, не е заради симпатия. Ако това бедно създание ми бе достатъчно симпатично, щях да я оставя да умре.
Потреперих, въпреки че въздуха бе горещ като в пещ.
- Какво тогава? – поиска да узнае братът на Кайл.
Последва дълго затишие и после ръката на Джеб докосна моята. Сграбчих я, имах нужда от помощта й, за да се изправя отново на крака. Другата му ръка подпря гърба ми и аз закрачих напред отново.
- Любопитство, - отвърна Джеб с нисък глас.
Никой не каза дума.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 29 Юни 2009, 18:53

Докато вървяхме, осъзнах няколко факта със сигурност. Първо, нe бях първата Душа, която залавят. Процедурата се бе превърнала в рутинна. Този „Доктор” се бе опитвал да получи отговори от другите преди мен. Второ, опитите му са били неуспешни. Ако някоя Душа не бе успяла с опита за самоубийство и се бе пречупила под човешките мъчения, сега нямаше да се нуждаят от мен. Смъртта ми би била снизходително бърза. Странно, не се надявах на бърз край, въпреки че можех да се опитам да повлияя на резултата. Щеше да е лесно да се направи, без да ми се налага да извършвам подвиг. Трябваше само да им подхвърля една лъжа – да се престоря, че съм Търсач, да им кажа, че колегите ми ме следят в момента, вилнеещи и заплашителни. Или да им кажа истината – че Мелани живее вътре в мен и благодарение на нея се озовах на това място. Те биха съзрели в думите ми друга лъжа, която същевременно е толкова неустоима – възможността човек да оживее след имплантирането – толкова изкушаващо, че от тяхна гледна точка биха повярвали, и едновременно с това толкова коварно, че биха счели със сигурност, че съм Търсач, без дори самата аз да се налага да го твърдя. Биха предположили, че е капан, и тогава щяха да се отърват от мен бързо и да си намерят ново скривалище, далеч от тук.
„Вероятно си права”, съгласи се Мелани. „Така бих постъпила аз.”
Но все още не изпитвах никаква болка, така че каквато и да е форма на самоубийство бе трудна за възприемане; инстинкта ми за оцеляване бе по – силен и ме принуди да затворя плътно устата си. Споменът за последното ми посещение при моя Утешител – толкова цивилизован момент, че сякаш принадлежеше на друга планета – проблясна в главата ми. Мелани ме предизвикваше да я отстраня, привидно самоубийствен импулс, но на практика блъфираше. Спомних си как се бях замислила колко трудно е да планираш смъртта от удобния стол.
Миналата нощ Мелани и аз си пожелавахме смърт, но тогава смъртта бе само на няколко инча напред във времето. Сега бе различно, след като отново бях на крака.
„И аз не искам да умирам”, прошепна Мелани. „Но може би грешиш. Може би не затова ни държат живи. Не разбирам защо биха…” Тя не искаше да си представя нещата, които са способни да ни причинят – сигурна бях, че си представяше по – лоши неща от мен. „Какъв ли отговор биха искали така отчаяно да получат от теб?”
„Никога няма да кажа. Нито на теб, нито на друг човек.”
Смело изявление от моя страна. Но тогава все още не усещах болка…
Измина още един час – слънцето бе точно над главите ни, а горещината му се усещаше като огнена корона в косата ми – когато звукът се промени. Стържещите стъпки, които вече едва дочувах, сега отекваха напред. Краката на Джеб продължаваха да скърцат по пясъка като моите, но някой пред нас бе достигнал друга настилка.
„Внимавай сега”, предупреди ме Джеб. „Пази си главата.”
Поколебах се, без да съм сигурна от какво да се пазя или как да се пазя, при условие, че очите ми бяха завързани. Ръката му се отдръпна от гърба ми и натисна надолу главата ми, подканяйки ме да се наведа. Наклоних се напред. Вратът ми бе вдървен. Той ме поведе отново напред и чух как и нашите стъпки издавах същия различен звук. Земята не се усещаше като пясък, не беше и ронлива като чакъл. Беше плоска и стабилна под краката ми. Слънцето бе изчезнало – вече не чувствах да изгаря кожата ми и да опърля косата ми. Направих стъпка напред и друг въздух докосна лицето ми. Не бе бриз. Миришеше на застояло – навлезнах в него. Сухият пустинен вятър го нямаше. Този въздух бе непосвижен и хладен. Имаше слаб намек за влага в него, като мухъл, който можех едновременно да помириша и да вкуся.
Имах толкова много въпроси наум, както и Мелани. Тя искаше да зададе своите, но аз запазих мълчание. Нямаше нищо, което да кажем нито тя, нито аз в момента, което да ни помогне.
- Добре, може да се изправиш, - каза Джеб.
Вдигнах бавно глава. Дори и с превръзка на очите, можех да кажа, че нямаше светлина. Бе напълно черно около краищата на превръзката. Можех да чуя другите зад нас, местейки се от крак на крак, нетърпеливи да просължим напред.
- Насам, - каза Джеб и ме поведе отново. Стъпките ни отекваха много наблизо – най – вероятно помещението, в което се намирахме, бе много малко. Забелязах, че инстинктивно привеждам глава. Направихме още няколко стъпки по – нататък и след това извихме толкова рязък завой, че имах усещането, че се обърнахме към мястото, от което бяхме дошли. Подът започна да се спуска надолу. Наклонът ставаше все по – стръмен и Джеб ме захвана здраво, за да не падна. Не зная колко време се хлъзгах и залитах в мрака. Екскурзията сигурно продължаваше много по – дълго от обикновено, благодарение на белята, която си бяха отворили с моето залавяне. Направихме друг завой и пода започна дасе изкачва нагоре. Краката ми бяха така вцепенени и вдървени, и колкото по – стръмна ставаше пътеката, толкова повече на Джеб му се налагаше да ме влачи по наклона. Въздухът ставаше по – плесенясал и влажен с всяка стъпка напред, но тъмнината не изчезваше. Единствените звуци идваха от стъпките ни и тяхното ехо. Пътят отново се изравни, но криволиченето и завоите го караха да изглежда като спирала.
Най – накрая, най – накрая около превръзката ми се забеляза нещо ярко. Щеше ми се да се изплъзне, защото бях прекалено уплашена да я сваля сама. Струваше ми се, че няма да съм толкова ужасена, ако можех да видя къде се намирам и кой е до мен.
Със светлината се появи и шумът. Странен шум, като ниско мърморене и бръщолевене. Звучеше почти като водопад. Бръщолевенето се усилваше, докато се придвижвахме напред, и колкото по се усилваше, толкова по – малко звучеше като вода. Бе твърде менящо се, повишаваше се и се понижаваше, смесваше се и се повтаряше. Ако не звучеше толковафалшиво, можеше да мине за развалена версия на непрекъснатата музика, която бях слушала и пяла на Пеещия Свят. Мрака от превръзката бе подходящ за спомена, спомена за слепотата.
Мелани различи какафонията преди аз да успея. Не бях чувала звука, защото не съм била сред хора преди.
„Това е спор”, осъзна тя. „Звучи, сякаш много хора спорят.”
Тя бе увелечена от звука. Дали в такъв случай тук има повече хора? Дори факта, че видяхме осем оцелели, ни изненада и двете. Какво бе това място?
Ръце докоснаха задната част на врата ми и аз се отдръпнах.
„Спокойно де”, каза Джеб. Той свали превръзката от очите ми.
Примигнах бавно и сенките около мен се избистриха във форми, които разбирах: груби, неравни стени; таван с висулки; издълбан, прашен под. бяхме под земята някъде в естествена пещерна формация. Едва ли бяхме много дълбоко. Мислех си, че се изкачвахме по – дълго, отколкото се спускахме надолу по пътеката. Скалистите стени и таванът бяха тъмно мораво кафяви, и бяха надупчени от плитки дупки като швейцарско сирене. Ръбовете на по – ниските дупки бяха изтрити, но криговете над главата ми бяха ясно очертани и крайчетата им изглеждаха остри.
Светлината идваше от обла дупка пред нас, формата й не бе по – различна от тази на дупките, осеяли подземната кухина, само бе по – голяма. Това бе вход, врата към по – ярко помещение. Мелани бе нетърпелива, удивена от мисълта за още хора. Задържах се на място, изведнъж притеснена от вероятността слепотата да е по – добрия вариант, отколкото гледката пред мен. Джеб въздъхна.
- Съжалявам, - измърмори той толкова ниско, че вероятно бях единствената, която го чу. Опитах се да преглътна, но не можах. Главата ми се завъртя, но най – вероятно бе от глад. Ръцете ми трепереха като листа, поклащани от силен вятър, докато Джеб ме тикаше през голямата дупка.
Тунелът преминаваше в камера, която бе изключително обширна, и в първия момент не повярвах на това, която виждат очите ми. Таванът бе ярък и много висок – като изкуствено небе. Опитах да открия какво го осветява, но осветителното тяло изпращаше остри копия от светлина право в очите ми и ме заболя. Очаквах бърборенето да се усили, но изведнъж настъпи гробна тишина в огромната пещера. Подът бе сенчест в сравнение с иsкрящия таван високо над нас. Отне ми известно време да осъзная връзката между всички форми. ТЪЛПА. Нямаше друга дума за това – това бе тълпа от хора, стоящи непосвижни като статуи, мълчаливи, взиращи се в мен със същите изгарящи, изпълнени с омраза изражения, които бях видяла заранта.
Мелани бе твърде слисана, за да прави каквото и да е, освен да брои. Десет, петнадесет, двадесет, двадесет и пет, двадесет и шест, двадесет и седем…
Не ме интересуваше колко са. Опитах се да й кажа, че това е почти без значение. Нямаше да са нужни двадесет от тях, за да ме убият. Да НИ убият. Опитах се да я накарам да види колко несигурна бе позицията ни, но тя бе отвъд предупрежденията ми, изгубената в човешкия свят, за който не бе и мечтала, че съществува тук.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 29 Юни 2009, 18:54

Един мъж пристъпи напред и очите ми се стрелнаха към ръцете му, оглеждайки дали държат оръжие. Ръцете му бяха свити в юмруци, но свободни от всякаква друга заплаха. Очите ми, още непривикнали към заслепяващата светлина, забелязаха позлатената от слънцето кожа и тогава го разпознах.
Шокирана от внезапната надежда, която ме зашемети, вдигнах очи към лицето на мъжа.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 30 Юни 2009, 22:16

ГЛАВА 14
Обсъждана

Бе твърде много и за двете ни да го видим отново тук, след като се примирихме, че няма да го съзрем никога вече, след като повярвахме, че сме го изгубили завинаги. Смразих се, неспособна да реагирам. Исках да погледна към чичо Джеб, да проумея сърцераздирателния отговор, който ми даде в пустинята, но не можех да помръдна очите си. Взирах се неразбиращо в лицето на Джаред.
Мелани реагира различно.
- Джаред, - проплака тя; през разраненото ми гърло звукът прозвуча като грачене.
Тя ме бутна напред, по същия начин, както го направи в пустинята, поемайки контрола над неподвижно застиналото ми тяло. Единствената разлика се състоеше в това, че този път приложи сила. Не бях способна да я спра достатъчно бързо. Тя се наклони напред, вдигайки ръцете ми, за да го достигна. Изкрещях предупредително наум, но тя не ме послуша. Едва осъзнаваше, че и аз бях там. Никой не опита да я спре, когато се залюля към него. Никой освен мен. Тя бе само на сантиметри от това да го докосне, и въпреки това не забеляза нещото, което се наби в очите ми. Тя не виждаше как се бе променило лицето му през дългите месеци на раздялата, как бе станало по – твърдо, как бръчиците бяха застанали в различна посока. Тя не забеляза как несъзнателната усмивка от спомените й не пасваше физически на новото му лице. Само веднъж бе виждала лицето му да става мрачно и опасно, и това му изражение бе нищо в сравнение с изражението, изписано на лицето му сега. Не виждаше или може би не я интересуваше.
Неговите ръце бяха по – дълги от моите.
Преди Мелани да успее да накара пръстите ми да го докоснат, ръката му се изстреля и с опакото ме удари през лицето. Ударът бе толкова тежък, че краката ми се отлепиха от земята, още преди главата ми да се удари в скалистия под. Чух как останалата част от тялото ми се стовари на пода с глухо тупване, но не го усетих. Очите ми се въртяха безцелно и кънтящ звук раздираше ушите ми. Борих се със замайването, което заплашваше да ме изпрати в безсъзнание.
„Глупачка, глупачка”, хленчех. „Казах ти да не правиш така.”
„Джаред е тук, Джаред е жив, Джаред е тук.” Тя говореше несвързано, тананикаше си думите, сякаш бяха текст на песен.
Опитах се да фокусирам поглед, но странния таван ме заслепяваше. Извърнах глава настрани от светлината и заридах, когато движението изпрати силна болка като кинжал през лицето ми. Едва понасях болката от един спонтанен удар. Как изобщо се надявах да изтърпя интензивна, пресметната яростна атака?
Чу се раздвижване на крака около мен; очите ми инстинктивно се стрелваха насам - натам в опит да открият заплахата и видях чичо Джеб, надвесен над мен. Той бе протегнал наполовина едната си ръка към мен, но се колебаеше и гледаше настрани. Надихнах глава на няколко сантиметра и сподавих още един стон, за да видя какво бе привлякло вниманието му. Джаред вървеше към нас и лицето му бе досущ като лицата на варварите в пустинята – само дето бе красиво, а не плашещо в яростта си.
Сърцето ми запрепуска неравномерно и ми се прииска да се изсмея на себе си. Има ли значение, че е красив, че го обичам, след като се кани да ме убие? Съзрях убийството в изражението му и се надявах гнева да надделее над личната изгода, но същинската смърт упорито ме отбягваше.
Джеб и Джаред се дебнаха един дълъг момент. Челюстта на Джаред тракаше, но лицето на Джеб бе спокойно. Мълчаливото противопоставяне приключи когато Джаред внезапно издиша ядосано в изблик на чувства и отстъпи крачка назад. Джеб се протегна надолу да хване ръката ми и с другата си ръка подпря гърба ми, за да ме изправи. Главата ми се завъртя и ме заболя; стомахът ми се разбунтува. Ако не бе празен от дни, сигурно щях да повърна. Сякаш краката ми не докосваха земята. Заклатушках се напред – назад. Джеб ме балансира и сграбчи лакъта ми, за да ме държи изправена.
Джаред гледаше всичко това със стиснати зъби. Като идиот, Мелани полагаше усилия да се придвижи отново към него. Но аз бях над шока, че го виждам тук и по – малко глупава от нея в момента. Тя няма да си пробие път отново. Заключих я зад всяка решетка, която успях да изградя в главата си.
„Само бъди тиха. Не виждаш ли колко ме ненавижда? Каквото и да кажеш, само ще утежно положението ни. Ние сме мъртви.”
„Но Джаред е жив, Джаред е тук”, тя повтаряше монотонно.
Постепенно тишината в пещерата се разкъса; отвсякъде се чуваше едновременен шепот, сякаш бях пропуснала да ударя бялата топка на билярдната маса. Не откривах никакво значение в съскащото мърморене. Очите ми се стрелкаха между сбирщината човешки същества – всички бяха възрастни, нямаше дребни, млади фигури сред тях. Сърцето ме заболя, когато осъзнах какво липсва, а Мелани се бореше да изрече гласно въпросът. Решително я притиснах и тя замълча. Нямаше какво друго да се види тук освен гнева и отвращението, изписани на лицата на странниците или гнева и отвращението, изписани на лицето на Джаред. Докато един мъж не си проби път през шепнещата навалица. Той бе тънък и висок, скелетната му структура се различаваше по – ясно под кожата му, отколкото при останалите. Косата му бе измита, светло кафява или неопределено тъмно руса. Също като меката му коса и издълженото му тяло, чертите му бяха благи и фини. Нямаше следи от гняв, изписани на лицето му, и това прикова погледа ми.
Останалите наравиха път на този очевидно скромен мъж, сякаш се ползваше с определен статут сред тях. Само Джаред не отстъпи пред него; той остана като закован на мястото си, взирайки се в мен. Високият мъж го заобиколи, без изглежда да забелязва препятствието пред себе си, сякаш бе нищо повече от купчина камъни.
- Добре, добре, - каза той със странно развеселен глас, докато заобиколи Джаред и се изправи пред мен. – Тук съм. Какво си имаме?
Леля Маги бе тази, която застана до него и отговори.
- Джеб намери това нещо в пустинята. Преди беше нашата пламенница Мелани. Изглежда, че следваше посоката, която той й даде. – Тя прониза с мръсен поглед Джеб.
- Хм, - промърмори високият, кокалест мъж, очите му ме оценяваха любопитно. Бе странно, тази преценка. Изглеждаше така, сякаш харесва това, което е видял. Не можех да проумея защо му е да ме харесва.
Втренченият ми поглед се отмести от него към друга жена – млада жена, която се изравни с него, а ръката й бе облегната на неговата – и очите ми бяха привлечени от жизнената й коса.
„Шарън!”, проплака Мелани.
Братовчедката на Мелани видя в очите ми, че я разпознах, и лицето й придоби твърдо изражение. Аз изтиках грубо Мелани назад в главата си. „Шшшш.”
- Хм, - каза отново високият мъж и кимна. Той протегна ръка към лицето ми и се изненада, когато отскочих и се отдръпнах към Джеб.
- Всичко е наред, - каза високият мъж, като ми се усмихна окуражително. – Няма да те нараня.
Отново протегна ръка към лицето ми. Аз се отдръпнах настрани към чичо ми както направих по – рано, но Джеб сгъна ръка и ме побутна с лакът напред. Високият мъж докосна челюстта под ухото ми, пръстите му бяха по – нежни, отколкото очаквах, и извърна лицето ми настрани. Усетих как прокара пръсти по задната част на врата ми и осъзнах, че изучава белега от операцията ми.
Гледах лицето на Джаред с ъгълчето на окото си. Това, което правеше мъжът, очевидно го разстрои, и си помислих, че зная защо – колко ли мразеше тънката розова линия на врата ми. Джаред се намръщи, но с изненада открих, че част от гнева, изписан на лицето му, бе изчезнал. Веждите му се събраха. Изглеждаше объркан.
Високият мъж отпусна ръцете си и отстъпи настрани. Устните му бяха стиснати, а очите му бяха озарени от някакво предизвикателство.
- Тя изглежда достатъчно здрава, като оставим настрана изтощението, обезводняването и недохранването. Мисля, че сте я наляли с достатъчно вода, така че обезводняването няма да окаже влияние. Добре тогава. – Той направи странно, несъзнателно движение с ръцете си, сякаш ги миеше. – Да започваме.
Тогава думите му и краткото му изследване на белега ми си дойдоха на местата и разбрах – този внимателен мъж, който току – що обеща да не ме нарани, беше Докторът.
Чичо Джеб въздъхна тежко и затвори очи. Докторът протегна ръка към мен, подканяйки ме да поставя моята в неговата. Стиснах ръце в юмруци зад гърба си. Той ме погледна внимателно отново, оценявайки ужаса, изписан на лицето ми. Устните му се извиха надолу, но не се мръщеше. Той обмисляше как да действа.
- Кайл, Ян? – повика той, озъртайки се сред събраните хора, търсейки тези, които бе призовал. Коленете ми се разтрепераха, когато двамата огромни чернокоси братя си проправиха път напред. – Мисля, че имам нужда от малко помощ. Ако може да я придържате… - започна да казва Докторът, който не изглеждаше чак толкова висок, застанал до Кайл.
- НЕ.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 30 Юни 2009, 22:16

Всички се обърнаха да видят откъде дойде изреченото несъгласие. Нямаше нужда да поглеждам, защото разпознах гласа. Въпреки всичко се извърнах към него. Веждите на Джаред се бяха присвили ниско над очите му и изражението му бе напрегнато; устата му се бе изкривила в странна гримаса. Толкова емоции преминаваха през лицето му, че бе трудно да отделиш някоя. Гняв, съпротива, объркване, отвращение, страх…болка.
Докторът премигна и лицето му застина от изненада.
- Джаред? Има ли проблем?
- Да.
Всички чакаха. Като изключим мен, Джеб се опитваше да задържи ъгълчетата на устните си надолу, въпреки че напираха да се разтегнат в усмивка. Ако това бе случая, значи стареца имаше странно чувство за хумор.
- И той е? – попита Докторът.
Джаред отговори през зъби.
- Ще ти кажа какъв е проблема, Док. Каква е разликата между това да те оставим да го направиш и това Джеб да пусне куршум в главата на това същество?
Трепнах. Джеб потупа ръката ми. Докторът премигна отново.
- Добре, - бе всичко, което каза.
Джаред отговори на собствения си въпрос.
- Разликата е, че ако Джеб го убие, поне ще умре чисто.
- Джаред. – Гласът на Доктора бе успокоителен, със същия тон, който използва върху мен. – Всеки път научаваме толкова много нови неща. Може би този път ще получим нужната ни информация.
- Ха, - изсмя се Джаред. – Не виждам да е направен съществен напредък, Док.
„Джаред ще ни защитава”, едва си помисли Мелани.
Бе прекалено трудно да се концентрирам, за да образувам смислени думи. „Не нас, а твоето тяло.”
„Близо си…” Гласът й сякаш идваше от разстояние, някъде извън натежалата ми глава.
Шарън направи стъпка напред и застана наполовина пред Доктора. Бе странна защитническа поза.
- Няма смисъл да се пропилява такава възможност, - каза тя ожесточено. – Всички разбираме, че това е трудно за теб, Джаред, но в края на краищата не ти вземаш решението. Трябва да вземем предвид кое е най – добре за мнозинството.
Джаред я изгаряше с поглед.
- НЕ, - изръмжа той.
Можех да кажа, че не прошепна думата, въпреки че звучеше много тихо в ушите ми. Всъщност, всичко внезапно затихна. Устните на Шарън се движеха, пръста й злобно мушкаше Джаред, но всичко, което чувах, бе меко просъскване. Никой от тях не пристъпи, но сякаш се отдалечаваха от мен. Видях чернокосите братя да се придвижват от двете страни на Джаред с гневни лица. Усетих, че ръката ми се опитва да се надигне в протест, но само потрепна отпусната. Лицето на Джаред стана червено, когато устните му се разделиха, и сухожилията на врата му се обтегнаха, сякаш крещеше, а аз не чувах нищо. Джеб пусна ръката ми и видях как матово сивото дуло на винтовката се завъртя покрай мен. Отдръпнах се настрани, въпреки че оръжието не бе насочено към мен. Това наруши равновесието ми и гледах как стаята се наклони на една страна много бавно.
- Джейми, - въздъхнах, когато светлината се измести от очите ми.
Изведнъж лицето на Джаред се озова много близо, надвесено над мен със свирепо изражение.
- Джейми? – издишах отново и думите ми прозвучаха като въпрос. – Джейми?
Грубият глас на Джеб отговори някъде от далече.
- Хлапето е добре. Джаред го доведе тук.
Гледах измъченото лице на Джаред, бързо изчезващо под тъмната мъгла, която закриваше очите ми.
- Благодаря ти, - прошепнах.
И после се изгубих в мрака.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 01 Юли 2009, 21:29

Не съм се ровила подробно в речниците и наистина не съм сигурна как точно би трябвало да се произнесе името. Но ако сте свикнали да го четете като Иън, няма проблем - ще го променя. Smile
Между другото - това е първото мнение на някой от читателите и се развам, че някой поне написа нещо. Виждам, че превода се чете, но не зная от кого и ми е малко странно, но няма значение. Щом има интерес, съм доволна, дори и да няма коментари. И се извинявам искрено на читателите, че не мога да пускам всеки ден глава. Но се старая да е поне през ден.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
maciiito



Брой мнения : 181
Join date : 25.01.2009
Age : 21
Местожителство : Някъде из Аляска....

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Сря 01 Юли 2009, 22:57

доколкото забелязвам няма коментари за да може да се чете превода последователно,иначе съм сигурна ,че доста хора го четат! Smile Благодаря за отговора все пак ,беше ми станало малко странно просто Silly me
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 03 Юли 2009, 21:48

ГЛАВА 15
Охранявана

Когато се свестих, не бях дезориентирана. Знаех точно къде се намирам. Грубо казано, и задържах очите си затворени и дишането си равномерно. Опитах се да науча колкото е възможно повече за точното ми положение, без да се издавам, че отново съм в съзнание.
Бях гладна. Стомахът ми се превърташе, свиваше и издаваше ядосани звуци. Съмнявах се тези звуци да ме предадат – бях сигурна, че е къркорил и се е оплаквал, докато спях. Главата ме болеше жестоко. Бе невъзможно да знам каква част се дължеше на умората и каква част бе предизвикана от ударите, които получих. Лежах на твърда повърхност. Беше груба и …сякаш покрита с пъпки. Не плоска, а странно извита, все едно лежах в плитка паница. Не се чувствах удобно. Гърбът и бедрата ми туптяха заради извитата поза, в която се намирах. Вероятно болката бе тази, която ме събуди; далеч не се чувствах отпочинала.
Бе тъмно – можех да кажа това, без да отварям очите си. Не катранено черно, но много тъмно. Въздухът бе дори по – застоял от преди – влажен, с дъх на ръжда, със специфично остро лютене, което сякаш залепваше за гърлото ми. температурата бе доста по – ниска, отколкото в пустинята, но невероятната влага я правеше почти неудобна. Отново се потях; водата, която ми бе дал Джеб, намираше пътя си навън през порите ми.
Можех да чуя ехото от дъха ми да се отразява само на няколко крачки от мен. Може би бях близо само до едната стена, но предполагах, че всъщност пространството бе много малко. Ослушвах се, колко можех, и ми се стори, че на практика дъха ми се отразява в отсрещната стена. Знаейки, че най – вероятно още се намирам в пещерната система, в която ме доведе Джеб, бях доста сигурна какво ще видя, когато отворя очи. Трябваше да съм в някоя малка дупка в скалата, тъмно пурпурно кафява и осеяна с дупки като сирене.
Тишината ме обграждаше, като изключим звуците, които собственото ми тяло произвеждаше. Страхувайки се да отворя очи, аз се осланях на слуха си, като се напрягах все по – усилено да разгадая тишината. Не чувах никой наоколо и това някак не пасваше. Не биха ме оставили без надзор, нали? Поне чичо Джеб с остарялата му пушка или някой по – малко симпатичен. Да ме оставят сама…не се връзваше с тяхната бруталност, с естествения им страх и отвращение към това, което представлявах.
Освен ако…
Опитах да преглътна, но ужасът притискаше гърлото ми. не биха ме оставили сама. Освен ако не ме смятаха за мъртва или не бяха се подсигурили, че ще бъда мъртва. Не и ако в тези пещери нямаше място, от което никой да не се е завърнал. Картината която оформях с помощта на заобикалящата обстановка, зашеметяващо се подреди в главата ми. Видях се на дъното на дълбока шахта или зазидана в претъпкана гробница. Дишането ми се ускори, опитвах на вкус въздуха – дали бе застоял, търсех знак, че скоро ще остана без кислород. Мускулите около белите ми дробове се разпъваха настрани, изпълвайки ги с въздух, и бях готова да закрещя всеки момент. Стиснах зъби, за да не се изтърва и да извикам. Близо до главата ми нещо изстърга остро по земята.
Аз изпищях и звукът прониза малкото пространство. Очите ми се отвориха. Потръпнах от зловещия шум и се хвърлих върху назъбената скална стена. Ръцете ми се извиха, за да предпазят лицето ми, но главата ми се удари болезнено в ниския таван.
Мъглява светлина нахлу през идеално кръглия изход на малкото пещерно мехурче, в което се бях свила. Лицето на Джаред бе наполовина осветено докато се наведе през отвора, протягайки ръка към мен. Устните му бяха присвити гневно. Вената на челото му пулсираше, докато наблюдаваше паническата ми реакция. Не помръдна; само се взираше яростно, а сърцето ми рестартира и дишането ми се изравни. Срещнах погледа му, спомняйки си колко тих бе винаги – като привидение, когато поиска. Нищо чудно, че не го бях чула да стои на пост пред клетката ми. Но бях чула нещо. Докато си припомням, Джаред напъха протегнатата си ръка по – близо и стържещия звук се повтори. Погледнах надолу. В краката ми имаше счупено парче пластмаса, което служеше за поднос. И на него…
Пресегнах се за отворената бутилка вода. Едва забелязвах как устата на Джаред се изкриви от отвращение, когато поднесох бутилката към устните си. Бях сигурна, че по – късно ще имам проблеми заради това, но единственото, за което ме бе грижа в момента, бе водата. Зачудих се дали някога през живота си ще приемам отново течността за даденост? Като пресметнах, че животът ми тук едва ли ще продължи дълго, вероятният отговор беше Не.
Джаред изчезна през кръглия вход. Виждах само част от ръкава му. Приглушената светлина струеше от източник, разположен зад него. Бе в изкуствен синкав цвят. Погълнах половината вода, когато нов мирис прикова вниманието ми, изформирайки ме, че водата не бе единствения подарък. Погледнах отново към подноса.
Храна. Хранеха ме?
Хлябът – тъмен, неравномерно оформен като руло – бе първото нещо, което помирисах, но имаше и купа с прозрачна течност, която бе с дъх на лук. Като се наведох по – близо, можех да различа тъмните парченца на дъното. Освен това имаше три къси и плътни бели тръби. Предположих, че са зеленчуци, но не разпознах вида им. Отне ми само минута да направя тези открития, но дори за толкова кратко време, стомахът ми почти изскочи през устата, опитвайки се да достигне храната.
Нахвърлих се на хляба. Бе много плътен, поръсен с цели ядки, които се набиваха между зъбите ми. Структурата му бе зърнеста, но ароматът бе прекрасен и наситен. Не си спомнях нещо да ми се е услаждало така, дори и смачканите ми Туинкита. Челюстта ми работеше толкова бързо, колкото можеше, но поглъщах повечето от залъците твърд хляб полу – сдъвкани. Чувах как всяка хапка се удря в стомаха ми с клокочене. Твърде дълго празен, стомахът ми реагираше на храната неприятно. Пренебрегнах това и се придвижих към течността – бе супа. Тя слизаше по хранопровода ми по – лесно. Настрани от лука, който подушвах, вкусът й бе мек. Зелените парченца бяха меки и гъбести. Изпих я направо от купата и ми се щеше да бе по – дълбока. Отдръпнах я от себе си, за да се уверя, че съм изпила всичко до последната капка. Белите, подобни на тръбички зеленчуци, бяха хрупкави, в дървесен вкус. Някакъв вид корени. Не задоволяваха като супата и не бяха вкусни като хляба, но бях благодарна, че се намираха в изобилие. Не се заситих – не бях дори близо – и вероятно щях да започна да ям таблата, ако бях сигурна, че ще мога да я сдъвча.
Не ми идваше наум, поне докато не приключих, че не би трябвало да ме хранят. Освен ако Джаред не бе загубил пререканието с Доктора. Но защо Джаред ме охраняваше, ако наистина се бе случило това?
Плъзнах настрани подноса, когато го опразних; през тялото ми премина неприятна тръпка, предизвикана от стържещия шум. Останах притисната към задната стена на моето мехурче, а Джаред се пресегна да вземе таблата обратно. Този път не гледаше към мен.
- Благодаря ти, - прошепнах, когато той изчезна отново. Не каза нищо; лицето му не се измени. Този път не се показваше дори късче от ръкава му, но бях сигурна, че е там.
„Не мога да повярвам, че ме удари”, размишляваше Мелани, а мислите й бяха по – скоро недоверчиви, отколкото свързани със случилото се. Още не бе преодоляла изненадата. „Не бях изненадана първоначално. Разбира се, че ме удари.”
„Чудих се ти къде беше”, отговорих. „Щеше да е невъзпитано да ме въвлечеш в тази каша и после да ме изоставиш.”
Тя игнорира горчивия ми тон. „Не съм се замисляла, че е способен да го направи, без значение дали има причина или не. Не мисля, че бих могла да го ударя.”
„Със сигурност би могла. Ако бе дошъл при теб с отразяващи очи, ти щеше да направиш същото. Ти си по природа насилник.” Спомних си фантазиите й как удушава Търсача. Струваше ми се, че бе преди месеци, въпреки да знаех, че са минали само няколко дни. Щеше да има смисъл, ако бе минало повече време. Би трябвало а орнема известно време, преди да се напъхаш в такъв катастрофален кошмар, в какъвто се намирах аз сега.
Мелани се опита да го осмисли безпристрастно. „Не и Джаред…и Джейми, няма начин да нараня Джейми, дори и да бе…” Тя се откъсна от потока мисли, които мразеше.
Обмислих казаното и то бе истина. Дори детето да се бе превърнало в нещо или в някой друг, нито тя, нито аз бихме могли някога да вдигнем ръка срещу него.
„Това е различно. Ти си като…майка. Майките са безсмислени тук. Намесени са твърде много емоции.”
„Майчинството винаги е емоционално – дори за вас, Душите.”
Не отговорих на това.
„Какво мислиш, че ще се случи сега?”
„Ти си експерта по хората”, напомних й. „Вероятно това, че ми дават храна, не е на добре. Мисля, че има само една причина да ме искат силна.”

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 03 Юли 2009, 21:49

Няколкото особености, които си припомних относно историите за човешката жестокост, се преплетоха в главата ми с историите от старите вестници, които четохме преди дни. Огън – това бе мъчително. Мелани бе изгорила връхчетата на пръстите на дясната си ръка (и сега нямаше отпечатъци) в глупав инцидент, като бе хванала тава, без да осъзнае колко гореща е. Спомних си как болката я бе шокирала. Бързо обработване с лед, мехлеми, лекарства. Никой не се наранява нарочно, воден от първоначалната отвращаваща болка, с намерение да я задържи по – дълго…
Не бях живяла на планета, където подобна жестокост да е съществувала, дори преди пристигането на Душите. Това място наистина бе събрало най – доброто и най – лошото от всички планети – най – красивите усещания, най – прелестните емоции…най – силните зложелания, най – тъмните деяния. Може би така е трябвало да бъде. Може би без да бъдат опознати низините, я нямало да бъдат достигнати висотите. Бяха ли Душите изключение от правилото? Можеха ли да притежават светлината, без да се докоснат до мрака на този свят?
„Аз…почувствах нещо, когато те удари”, прекъсна ме Мелани. Думите дойдоха бавно, една по една, сякаш тя не искаше да си ги помисля.
„Аз също почувствах нещо.” Бе удивително колко естествено използвах сарказъм, след като бях прекарала толкова много време с Мелани. „Има страшен бекхенд, нали?”
„Не това имах предвид. Исках да кажа…” – за един дълъг момент тя се колебаеше, и после изстреля останалите думи.” Въобразявах си, че начинът, по който се чувстваме заради него, е само по моя вина. Мислех, че контролирам това.”
Мислите, скрити зад думите, бяха по – ясни от самите думи.
„Мислила си, че си способна да ме доведеш тук, защото си го искала отчаяно? Че ме контролираш, вместо обратното?” Опитах да не се дразня. „Мислила си, че ме манипулираш.”
„Да”- огорчението в тона й не бе предизвикано от факта, че бях разстроена, а защото тя не обичаше, когато се оказваше, че не е права. Но…
Чаках.
Още веднъж изля поток от думи. „Независимо от мен, ти също си влюбена в него. Усеща се по различен начин, не както аз го чувствам. Друго е. Не бях забелязала докато не застана до нас, докато ти не го видя за пръв път. Как се случи това? Как осем сантиметров червей се влюби в човешко същество?”
„Червей?”
„Съжалявам. Предполагам, че имаш някакви…крайници.”
„Не съвсем. По – скоро са като антени. И съм доста по – дълга от осем сантиметра, когато крайниците ми са разпънати.”
„Мисълта ми е, че той не е от твоя вид.”
„Тялото ми е човешко”, казах й. „докато съм прикрепена за него, също съм човек. и начинът, по който си припомняше Джаред…Наистина, вината е изцяло твоя.”
За момент се замисли. Не й хареса особено.
„Значи, ако бе отишла в Туксон и бе взела ново тяло, сега нямаше да го обичаш?”
„Наистина, наистина се надявам да е вярно.”
Никоя от нас не бе щастлива от отговора ми. положих глава на коленете си. мелани смени темата.
„Поне Джейми е в безопасност. Знаех, че Джаред ще се грижи за него. Ако трябваше да го изоставя, не бих могла да го оставя в по – сигурни ръце от неговите…Ще ми се да мога да го видя.”
„Няма да моля за това!” Потръпнах при мисълта какъв отговор бих получила на подобна молба. В същото време копнеех самата аз да видя лицето на момчето. Исках да съм сигурна, че наистина е тук, наистина е в безопасност – че го хранят и се грижат за него по начина, по – който Мелани никога отново не би могла да го направи. Начинът, по който аз, ничия майка, бих искала да се грижа. Дали той си има някого, който да му пее през нощта? Да му разказва приказки? Дали новият, гневен Джаред се замисля за малките неща? Дали има някого, в когото да се сгуши, когато се страхува?
„Мислиш ли, че ще му кажат, че съм тук?” попита Мелани.
„Дали ще му помогне или ще го нарани?” отвърнах.
Мислите й бяха слаб шепот. „Не зная…Ще ми се да можех да му кажа, че спазих обещанието си.”
„Определено го спази.” Тръснах глава удивена. „Никой не може да каже, че не си се върнала, както винаги си правила.”
„Благодаря за думите.” Гласът й бе слаб. Не можех да кажа дали има предвид последните ми думи или се отнасяше за цялостната картина, която я доведе тук.
Внезапно се почувствах изтощена, както и тя. И като изключим това, че стомахът ми се бе успокоил и се чувстваше полу – пълен, останалите ми болки не бяха достатъчно остри, за да ме държат будна. Поколебах се, преди да помръдна, от страх да не издам някакъв шум, но тялото ми искаше да се разпъне и протегне. Направих това колкото се може по – тихо, опитвайки се да намеря достатъчно дълго за мен място в мехурчето.
Най – накрая, почти изкарах краката си навън през кръглия отвор. Не ми харесваше да го правя, притеснявах се, че Джаред ще усети раздвижване близо до него и ще си помисли, че се опитвам да избягам, но той не реагира. Положих здравата част на лицето си върху ръката си, която подложих като възглавница, опитах се да игнорирам начина, по който извивката на пода огъваше гръбнака ми, и затворих очи.
Мисля, че заспах и ако бе така, не спях дълбоко. Звукът от стъпки бе още далеко, когато се събудих напълно. Този път веднага отворих очи. Нищо не се бе променило – все още можех да видя приглушената синя светлина през кръглия отвор; все още не можех да видя дали Джаред е отпред. Някой идваше насам – лесно се разбираше, че стъпките приближават. Издърпах краката си от дупката, движейки се съвсем тихо, и се свих до задната стена. Щеше ми се да съм способна да се изправя; щях да се чувствам по – малко незащитена и по – подготвена да се изправя срещу това, което приближаваше. Но ниският таван на мехура едва ми позволяваше да стоя на колене.
Светкавично раздвижване последва навън от моя затвор. Видях част от крака на Джаред, когато той се изправи.
- Ах. Ето те, - каза мъжът. Думите прозвучаха толкова силно след цялата тази тишина, че подскочих. Разпознах гласът. Принадлежеше да един от братята, които видях в пустинята – този с мачетето, Кайл.
Джаред не проговори.
- Няма да позволим това, Джаред. – Говореше някой друг, с по – поносим глас. Вероятно бе по – младият брат, Иън. Гласовете на братята бяха много сходни – или биха били, ако Кайл не звучеше така, сякаш почти крещи през цялото време и тона му е изпълнен с гняв. „Всички сме загубили по някого – по дяволите, всички сме загубили абсолютно всичките си близки. Но това е нелепо.”
- Ако не позволиш на Доктора да се заеме, това нещо ще трябва да умре, - добави Кайл с ръмжащ глас.
- Не може да го държиш тук като затворник, - продължи Иън. – Евентуално би могло да избяга и тогава всички ще бъдем изложени на опасност.
Джаред не проговори, но направи една лека крачка, която го постави директно пред отвора на малката ми клетка. Сърцето ми заби като лудо щом осъзнах какво се опитваха да кажат братята. Джаред бе победил. Нямаше да бъда измъчвана. Нямаше да бъда убита – поне не незабавно. Джаред ме държеше като затворник. Думата звучеше красиво, като се вземеха предвид обстоятелствата.
„Казах ти, че ще ни защитава.”
- Не прави всичко по – трудно, Джаред, - каза нов мъжки глас, когото не разпознах. – Трябва да бъде направено.
Джаред не каза нищо.
- Не искаме да те нараним, Джаред. Тук всички сме братя. Но ще го направим, ако ни предизвикаш. – Нямаше блъфиране в тона на Кайл. – Дръпни се настрани.
Джаред остана неподвижен като скала.
Сърцето ми започна да препуска по – бързо от преди, опирайки се в ребрата ми толкова силно, че ударите нарушиха ритъма на белите ми дробове и аз се затруднявах да дишам. Мелани бе възпрепятствана от страха, неспособна да изрича свързани думи.
„Ще го наранят. Тези лунатици се готвят да атакуват един от техния вид.”
- Джаред…моля те, - каза Иън.
Джаред не отговори. Тежка топка – удар – и звук от нещо тежко, което се удря в нещо твърдо. Издишане, шокирано гъргорене…
- НЕ! – проплаках и изскочих през кръглата дупка.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Нед 05 Юли 2009, 13:04

ГЛАВА 16
Възложена

Ръбът на скалистия изход бе загладен, но издраска дланите и пищялите ми, докато пропълзявах през него. Болеше, особено като бях вдървена, да се изправя, и това накара дъха ми да секне. Главата ми сякаш заплува, когато кръвта се спусна надолу. Оглеждах се само за едно нещо – къде се намира Джаред, за да мога да застана между него и нападателите му.
Всички замръзнаха на място, втренчени в мен. Джаред бе опрял гърба си о стената, ръцете му се свиха в юмруци и бяха леко отпуснати надолу. Пред него Кайл се бе прегърбил и притискаше стомаха си. Иън и непознатият бяха на няколко крачки зад него и шокирано стояха с отворени усти. Възползвах се от изненадата им. С две дълги, несигурни крачки, се озовах между Кайл и Джаред.
Кайл реагира пръв. Бе на по – малко от една стъпка от мен и първичната му реакция бе да ме изблъска настрани. Ръката му стисна рамото ми и ме запрати на пода. Преди дори да падна, нещо хвана китката ми и ме изправи на крака. Щом разбра какво е направил, Джаред пусна китката ми, сякаш кожата ми бе покрита с киселина.
- Върни се там, - изрева ми той. Той също блъсна рамото ми, но не толкова силно, колкото Кайл. Отидох две крачки назад към дупката в стената.
Тя изглеждаше като черен кръг в тесния коридор. Извън малкия затвор, по – голямата пещера изглеждаше по същия начин, само по – дълга и висока, по – скоро прилична на тръба, отколкото на балонче. Малка лампа – захранвана от нещо, което не можех да разпозная – осветяваше от земята с мъглява светлина коридора. Тя хвърляше странни сенки върху мъжете, като караше лицата им да изглеждат чудовищно смръщени. Отново направих крачка към тях, обръщайки гърба си към Джаред.
- Аз съм това, което искате, - казах директно на Кайл. – Оставете го на мира.
Никой не продума.
- Хитра гадинка, - най – накрая промърмори Иън, а очите му бяха широко отворени, изпълнени с ужас.
- Казах да се върнеш там, - Джаред изсъска зад мен.
Завъртях се наполовина, без да изоускам Кайл от очи.
- Не е твое задължение да не защитаваш с цената на собстевния си живот.
Джаред се намръщи и вдигна ръка, за да ме избута отното към клетката. Отдръпнах се и движението ме приближи до мъжете, които искаха да ме убият. Иън сграбчи ръцете ми и ги изви зад гърба ми. Инстинктивно се съпротивлявах, но той бе много силен. Той изви ставите ми толкова назад, че изохках.
- Махни си ръцете от нея! – изкрещя Джаред със заповеден тон.
Кайл го улови и го притисна в хватка, като тези в борбата, като дърпаше врата му назад. Един от другите мъже хвана една от мятащите се ръце на Джаред.
- Не го наранявай! – изпищях. Напирах да се освободя от ръцете, които ме държаха като в затвор.
Свободния лакът на Джаред се заби в стомаха на Кайл. Той изстена и отпусна хватката си. Джаред се измъкна от нападателите си и после замахна и юмрука му се натресе в носа на Кайл. Тъмна червена кръв опръска стената и лампата.
- ¬Довърши това нещо, Иън! – изкрещя Кайл. Той наведе глава и се нахвърли върху Джаред, като го запрати върху другия мъж.
- Не! – Джаред и аз проплакахме в един и същ момент.
Иън пусна ръцете ми и уви своите около врата ми, като ме задушаваше. Забих безполезните си, къси нокти в ръцете му. Той ме стисна по – сино, повдигайки ме от пода. Болеше – стягащите ръце и внезапната паника, обхванала дробовете ми. Беше агония. Извих се повече в опит да избегна болката, отколкото ръцете, които се опитваха да сложат край на живота ми.
Щрак, щрак. Бях чувала звука само веднъж, но го разпознах. Както и останалите. Всички замръзнаха, ръцете на Иън все още бяха здраво свити около врата ми.
- Кайл, Иън, Бранд – назад! – изкрещя Джеб.
Никой не помръдна, само моите ръце, здраво забили нокти и краката ми, махащи във въздуха. Джаред внезапно се промуши под неподвижната ръка на Кайл и скочи към мен. Видях юмрука му да лети към лицето ми и затворих очи. На сантиметри зад главата ми се чу силен удар. Иън нададе вой и аз паднах на пода. Свих се в краката му, дишайки на пресекулки. Джаред се оттегли след яросния удар в моята посока и застана отстрани до Джеб.
- Вие сте гости на това място, момчета, и не го забравяйте, - изръмжа Джеб. – Казах ви да не тръгвате да търсите момичето. За момента тя също е мой гост и няма да толерирам намерението на някой от гостите, който иска да убие друг гост.
- Джеб, - изстена Иън над мен, а гласа му бе приглушен от ръката, поставена пред устата му. – Джеб. Това е лудост.
- Какъв е планът ти? – поиска да узнае Кайл. Лицето му бе омазан с кръв и представляваше страховита гледка. Но в гласа му нямаше доказателства, че изпитва болка, само контролиран, стихващ гняв. – Имаме право да знаем. Трябва да решим дали това място е безопасно или е време да се преместим. Така че…колко смяташ да задържиш това нещо като домашен любимец? Какво ще го правиш, когато спреш да си играеш на Господ? Всички ние заслужаваме да знаем отговорите на тези въпроси.
Необичайните думи на Кайл отекнаха в пулсиращата ми глава. Да ме задържи като домашен любимец? Джеб ме бе нарекъл негова гостенка…Дали това не бе друга дума за затворник? Беше ли възможно да съществуват двама мъже, които да не желаят нито смъртта ми, нито лъжовните ми признание, дадени при прилагането на мъчения върху мен? Ако е така, това не бе нищо друго освен Чудо.
- Нямам отговорите, които искаш, Кайл, - каза Джеб. Не зависят от мен.
Съмнявах се дали ако Джеб бе намерил някой друг, а не мен, това щеше да ги притеснява толкова? Всичките четирима мъже – Кайл, Иън и този, на когото не знаех името, включително и Джаред, се бяха втренчили шокирано в него. Все още се свивах, едва дишайки, в краката на Иън и ми се искаше да има начин да се покатеря в дупката си незабелязано.
- Не зависят от теб? – Кайл най – накрая повтори, без да може да повярва. – От кого? От тях? ако мислиш да го подлагаш на гласуване, вече е сторено. Иън, Бранд и аз онагледяваме резултата.
Джеб тръсна глава – нито за момент не изпускаше от очи мъжа пред него.
- Не става въпрос да се гласува. Все пак товае моята къща.
- Тогава от кого зависи? – извика Кайл.
Най – накрая очите на Джеб посочиха друго лице и после отново се фокусираха върху това на Кайл.
- Решението е на Джаред.
Всички, включително и аз, извърнахме поглед към Джаред. Той погледна Джеб изумено, толкова учуден, колкото и останалите, и тогава зъбите му звучно изтракаха. Внезапно хвърли поглед, изпълнен с омраза, в моята посока.
- Джаред? – попита Кайл, като се извърна към Джеб. – Но това няма смисъл! – Той не се контролираше, и говореше бързо и несвързано от ярост. – Той е най – пристрастен от всички! Защо? Как може да бъде благоразумен, що се отнася до това?
- Джеб, аз… - промърмори Джаред.
- Тя е твоя отговорност, Джаред, - каза Джеб с равен глас. – разбира се, ще ти помогна, ако има още неприятности като тази, няма да я изпускам от очи и всичко останало. Но стане ли въпрос да се вземе решение, всичко е в твоите ръце. – Той вдигна ръка, когато Кайл се готвеше отново да протестира. – Погледни го от тази страна, Кайл. Ако някой намери твоята Джоуди по време на обиколка и я доведе тук, би ли изкал аз, или Доктора, или гласуване да реши какво да правим с нея?
- Джоуди е мъртва, - просъска Кайл и кръв пръскаше от устните му. Той се втренчи в мен с почти същото изражение, което имаше преди малко Джаред.
- Добре, ако тялото й се скита в околността, пак ще трябва ти да вземеш решение. Би ли искал да стане по друг начин?
- Мнозинството…
- Моят дом, моите правила, - яростно го прекъсна Джеб. – Без повече дискусии. Без повече гласуване. Без повече намерения да я екзекутирате. Вие тримата ще осведомите останалите – така ще стават нещата занапред. Ново правило.
- Още едно? – Иън измърмори под дъха си.
Джеб не му обърна внимание.
- Ако, колкото и неприятно би могло да бъде, се случи отново, решението ще се взема от този, на когото принадлежи тялото. Джеб насочи дулото на оръжието срещу Кайл, а след това г озавъртя на сантиметри настрани към дъното на пещерата. – Махайте се от тук. Не искам повече да ви виждам да се навъртате около това място. Осведомете всички, че този коридор е забранен. Никой няма причина да бъде тук, освен Джаред, и ако хвана някой да се мотае наоколо, няма да го питам какво прави тук. Разбрахте ли? Тръгвайте. Веднага. – Той смушка Кайл с оръжието отново.
Бях изумена как тримата убийци незабавно се отправиха към коридора, без дори да се обърнат и да погледна Джеб или мен. Дълбоко се надявах, че оръжието в ръцете на Джеб беше само за заблуда.
ОСТАНАЛОТО ОТ ГЛАВАТА ПО - КЪСНО ДНЕС ИЛИ УТРЕ, ЗАЩОТО Е МНОГО ДЪЛГА. Neutral

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 06 Юли 2009, 21:19

ЕТО ГО И ПРОДЪЛЖЕНИЕТО:
От първия момент, в който го видях, Джеб бе показвал само външни признаци на добрина. Нито веднъж не ме докосна насилствено; нито веднъж не ме погледна враждебно. Сега изглежда се оказа, че той е един от двамата души на това място, които не ми мислят нищо лошо. Джаред може и да се бори, за да ме запази жива, но си личеше, че изпитва силно противоречие относно решението си. Усещах, че всеки момент може да промени мнението си. от изражението му си личеше, че част от него иска да приключи с това – особено сега, когато Джеб прехвърли цялата отговорност на раменете му. Докато разсъждавах, Джаред ме гледаше с такова отвращение, което се четеше във всяка линия на изражението му. Обаче, колкото и да ми се искаше да повярвам, че Джеб блъфира, по начина, по който тримата мъже изчезнаха, разбрах, че няма начин ръжието да не е заредено. Под маската, която представяше до момента, явно Джеб бе не по – малко смъртоносен и жесток от останалите. Ако в миналото не бе използвал оръжието – за убийство, а не само за заплаха – едва ли щяха да му се подчиняват по този начин.
„Отчаяни времена”, прошепна Мелани. „Не може да си позволим да бъдем мили в света, в който си създадена. Ние сме бегълци, застрашен вид. Всеки избор е на живот и смърт.”
„Шшш. Нямам време да споря с теб. Трябва да се фокусирам.”
Джаред бе обърнат с лице към Джеб, едната му ръка протегната пред него, а дланта нагоре, пръстите отпуснати. Сега, когато другите си тръгнаха, телата им се отпуснаха свободно. Джеб дори се подхихилкваше под мустак, явно наслаждавайки се на безизходното положение от насоченото оръжие. Странен човек.
- Моля те, не ме поставяй в такова положение, Джеб, - каза Джаред. – Кайл е прав за едно нещо – не мога да взема разумно решение.
- Никой не е казал, че трябва да решаваш веднага. Тя няма да ходи никъде. – Джеб погледна надолу към мен, все още ухилен. По – близкото до мен око – това, което Джаред не виждаше – се затвори бързо и отново се отвори. Намигване. – не и след всичките неприятности, които ни създаде тук. Имаш достатъчно време да го премислиш.
- Няма какво да премислям. Мелани е мъртва. Но не мога – не мога – Джеб, просто не мога… - Джаред явно нямаше да завърши изречението.
„Кажи му.”
„Не съм готова да умра точно в този момент.”
- Тогава не го мисли, - каза му Джеб. – Може да измислиш нещо по – късно. Дай си малко време.
- Какво ще правиш с това нещо? Не може да го наблюдаваме двадесет и четири часа в денонощието!
Джеб завъртя глава.
- Точно това ще ни се наложи да правим известно време. Нещата ще се успокоят. Дори Кайл не може да запази тази убийствена ярост за повече от няколко седмици.
- Няколко седмици? Не може да си позволим да си играем на пазачи тук долу за няколко седмици! Имаме други неща…
- Зная, зная, - въздъхна Джеб. – Ще измисля нещо.
- И това е само половината от проблема. – Джаред ме погледна отново; вената на челото му пулсираше. – Къде ще го държим? Не е като да имаме отделно помещение за клетките.
Джеб ми се усмихна.
- Няма да ни създадеш неприятности сега, нали?
Взирах се безгласно в него.
- Джеб, - измърмори Джаред разстроено.
- О, не се притеснявай за нея. На първо място, ще я наглеждаме. Второ – никога не би могла да намери изхода навън – ще се скита наоколо дълго време, а после все ще се натъкне на някого. Което ни води към номер три: тя не е толкова глупава. – Той повдигна едната си побеляла вежда към мен. – Няма да тръгнеш да търсиш Кайл или останалите от тях, нали? Не мисля, че някой от тях те е обикнал.
Гледах втренчено, учудена от лекия му, бъбрив тон.
- Ще ми се да не говориш на това нещо по този начин, - Джаред измърмори.
- Отгледан съм в по – учтиви времена, хлапе. Не мога по друг начин. – Джеб сложи ръка на рамото на Джаред, потупвайки го леко. – Виж, изкара цялата нощ. Нека поема следващата смяна тук. Наспи се.
Джаред бе на път да възрази, но после ме погледна отново и изражението му придоби суров вид.
- Както искаш, Джеб. И…аз не бих – аз няма да поема отговорността за това нещо. Убий го, ако мислиш, че е най – добре.
Потреперих. Джаред се намръщи на реакцията ми и внезапно се обърна, като се оттегли по начина, по който го направиха и другите преди него. Джеб го гледаше как си тръгва. Докато бе разсеян, пропълзях обратно в дупката си. Чух Джеб да се настанява бавно на пода пред входа. Той въдишаше и се протягаше, като намести няколко от ставите си. След няколко минути започна да си свирка тихичко. Някаква жизнерадостна мелодия.
Свих се около коленете се, притискайки гръб към най – далечната ниша на малката клетка. Потръпване се разнесе по целия ми гръбнак. Ръцете ми се тресяха и зъбите ми леко тракаха, независимо от тежката жега.
- Поне може да легнеш долу и да поспиш, - Джеб каза, не бях сигурна дали думите бяха предназначени за мен или за него. Утрешния ден ще бъде труден.
Тръпките отминаха след около половин час. Когато спряха, че почувствах изтощена. Реших да приема съвета на Джеб. Въпреки че пода ми се струваше още по – неудобен, за секунди изпаднах в безсъзнание.
Миризмата на храна ме събуди. Този път отворих очи и се чувствах замаяна и дезориентирана. Инстинктивна паника накара ръцете ми да треперят, докато не се разсъних напълно. Същият поднос седеше на пода до мен, със същата храна върху него. Можех да видя и да чуя Джеб. Той седеше пред пещерата в профил, гледаше право напред надолу по коридора и леко си свиркаше. Водена от жестоката ми жажда, седнах и грабнах отворената бутилка вода.
- Добр’утро, - каза Джеб, кимайки в моя посока.
Замръзнах с ръце на бутилката, докато той не извърна глава и не продължи да си свирка. Едва сега, когато вече не бях толкова отчаяно жадна като преди, забелязах странния вкус, който оставяше водата в устата. Съвпадаше с парещия вкус на въздуха, но беше малко по – силен. Вкусът се разнесе в устата ми, без да мог ада го избегна. Ядях бързо, като си бях оставила супата за накрая. Стомахът ми реагираше по – щастливо днес, приемайки храната с благодарност. Почти не къркореше. Тялото ми иамше други нужди, въпреки че най – силната бе утолена. Огледах тъмната, тясна дупка. Нямаше много видими възможности. Но едва сдържах страха си да проговоря и да помоля за нещо, било то и странния, приятелски настроен Джеб. Въртях се напред – назад, дискутирайки. Устните ме заболяха от това, че ги кривях при мисълта за облата пещера.
- Ахм, - каза Джеб. Погледна ме отново, лицето му бе с по – дълбок цвят под бялата коса от обикновено. – Затоверена си тук от известно време, - каза той. – Имаш ли нужда…да излезнеш?
Кимнах.
- Нямаш нищо против да се разходя с теб, нали? – Лицето му бе бодро. Изправи се на крата с изненадваща ловкост. Пропълзях до ръба на дупката ми, взирайки се предпазливо в него. – Ще ти покажа малката ни умивалня, - продължи той. – сега, предполагам че трябва да знаеш, че ще ни се наложи да минем през…нещо като централния площад. Не се притеснявай. Мисля, че всички трябва да са получили посланието ми досега. – Несъзнателно, той проследи дължината на оръжието си.
Опитах се да преглътна. Пикочният ми мехур беше толкова пълен, че постоянната болка не можеше да бъде пренебрегната. Но да марширувам по средата на рояк гневни убийци? Не може ли просто да ми даде кофа? Той премери паниката в очите ми – гледайки как автоматично се дръпнах назад към моята дупка – и устните му се присвиха, докато размишляваше. После се обърна и закрачи към тъмния коридор.
- Последвай ме, - повика ме, без да се обърне да види дали се подчинявам.
Изведнъж получих проблясък как Кайл ме открива тук сама, и секунда след като Джеб бе потеглил, се промуших странно през отвора и закуцуках със схванатите си крака колкото можах по – бързо, за да го настигна. Чувствах се едновременно ужасно и прекрасно да стоя изправена отново – болката бе остра, но облекчението бе невероятно. Бях близо зад него, когато достигна края на коридора; тъмнината растеше през нарушения овал на изхода. Поколебах се, поглеждайки малката лампа, която той остави на пода. Тя бе единствената светлина в тъмната пещера. Дали трябваше да я взема?
Чу ме да спирам и се обърна да ми хвърли поглед през рамо. Кимнах към светлината, а след това отново към него.
- Остави я. Зная пътя. – Той протегна свободната си ръка към мен. – Аз ще те водя.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 06 Юли 2009, 21:19

Втренчих се в ръката за дълъг момент, и после, чувствайки колко належащо бе да посетя тоалетната, бавно поставих ръка върху дланта му, едва докосвайки го – по начина, по който бих докоснала змия, ако изобщо бъда принудена да го направя. Джеб ме поведе през чернотата със сигурни, бързи стъпки. Дългият тунел бе последван от редица объркващи завои в различни посоки. Когато направихме поредния V – образен завой, знаех, че е безнадеждно да открия сама обратния път. Сигурна бях, че нарочно Джеб остави лампата. Не искаше да зная много за това как да намеря пътя навън през този лабиринт. Бях любопитна какво е това място, как го е открил Джеб и как другите са се нанесли тук. Но упорито стисках устни. Струваше ми се, че като пазех мълчание, бе най – доброто решение за мен досега. Не бях сигурна на какво се надявах. Още няколко дни живот? Само прекратяване на болката? Имаше ли нещо друго останало? Всичко, което знаех е, че не бях готова да умра, както и казах на Мелани по – рано; инстинкта ми за оцеляване бе толкова развит, колкото на всеки средностатистически човек. Направихме друг завой и слаба светлина достигна до нас. Пред нас, висок, тесен процеп блестеше с отразена от друга стая светлина. Тази светлина не бе изкуствена като светлината от малката лампа в моята пещера. Бе твърде бяла, твърде чиста.
Не можехме да минем през тясната пукнатина в скалата един до друг. Джеб мина пръв, дърпайки ме плътно зад себе си. Веднъж преминали – когато бях способна отново да виждам – издърпах ръката си от леката хватка на Джеб. Той не реагира по никакъв начин, освен че постави наскоро освободената си ръка върху оръжието. Намирахме с ев къс тунел и по – ярка светлина струеше през приличния на свод груб вход. Стените бяха от същите надупчени пурпурни скали.
Чувах гласове. Бяха ниски и по – малко тревожни от последния път, когато чух дърдоренето на тълпата. Никой не ни очакваше днес. Можех само да си представям какви ще са реакциите, когато се появя с Джеб. Дланите ми бяха студени и мокри; дъхът ми излизаше на пресекулки. Доближих се колкото се може повече до Джеб, без действяително да го докосвам.
- Леко, - промърмори той, без да се обръща. – Те се страхуват повече от теб, отколкото ти от тях.
Съмнявах се. И дори и да беше така, рано или късно страха в човешкото сърце се превръщаше в отвращение и насилие.
- Няма да позволя на никого да те нарани, - мрънкаше Джеб, когато стигна арката. – Както и да е, свиквай с това.
Исках да попитам какво означава това, но той пристъпи в другата стая. Промъкнах се след него, на половин крачка назад, дъуржейки тялото си колкото е възможно зад неговото. Единственото нещо, което не по – трудно от това да вървя напред през стаята, бе мисълта да падна зад Джеб и да се озова съвсем сама. Внезапна тишина отбеляза влизането ни. Отново бяхме в гигантската, ярка пещера, в която първоначално ме въведоха. Преди колко време беше това? Нямах идея. Таванът все още бе прекалено ярък за мен, за да разбера как бе осветен. Не бях забелязала преди, но стените не бяха цели – дозина пролуки зееха към съседни тунели. Някой от отворите бяха огромни, други бяха толкова големи, че човек едва би могъл да се наведе и да мине през тях; някои бяха естествени ниши, други – ако не направени от човек, то поне разширени с човешка намеса.
Няколко души се взираха в нас от нишите, замръзнали на място. Повечето хора бяха на открито, телата им бяха хванати по средата на каквото й движение да бяха правили, когато влезнахме. Една жена се бе почти навела, опитвайки се да завърже връзките на обувките си. ръцете на мъж висяха във въздуха, сочейки някакво място на събеседниците си. Друг мъж се люлееше, загубил равновесие от внезапното спиране. Краката му тупнаха тежко, когато се озова на земята; звукът от падането му бе единствения в обширното пространство. Отекна в стаята. Беше принципно погрешно да съм благодарна за жалкото оръжие в ръцете на Джеб…но бях. Знаеш, че без него най – вероятно щяхме да бъдем нападнати. Хората нямаше да се спрат пред това да наранят Джеб, ако това им отваряше пътя към мен. Въпреки че можеше да ни нападнах и при наличието на оръжие. Джеб можеше да стреля само по един от тях едновременно.
Картината в главата ми стана толкова зловеща, че едва можех да я понеса. Опитах да се фокусирам върху заобикалящото ме; а то бе достатъчно лошо. Джеб спря за момент, опря оръжие в хълбока си и го насочи настрани. Той се взираше в залата, като спираше поглед върху всеки един от присъстващите. Имаше малко повече от двадесет души тук; не отне много време. Когато бе удовлетворен от видяното, той ме поведе през лявата стена на щешерата. Кръвта пулсираше в главата ми, и го следвах като сянка. Той не се движеше право през пещерата, по – скоро следваше извивката на стената. Не разбирах сзащо поема този път, докато не забелязах голям квадрат от тъмна почва в центъра на пода – много голяма площ. Никой не стоеше на тази тъмна земя. Бях твърде уплашена и затова само отбелязах аномалията; дори не разбирах причината. Забеляза се леко раздвижване докато минаванме през притихналата стая. Наведената жена се изправи, завъртя се в кръста и ни загледа. Жестикулиращият мъж скръсти ръце пред гърдите си. всички очи бяха присвити, и всички лица бяха обтегнати от изписаната по тях ярост. Обаче никой не се приближи до нас и никой не проговори. Каквото и да им бяха казали Кайл и другите за пререканията си с Джеб, явно бе постигнат желания ефект, на който се надяваше чичо ми. Докато преминавахме през гората от човешки статуи, разпознах Шарън и Маги, които ни гледаха втренчено със зяпнали уста. Израженията им бяха празни, очите – студени. Не ме поглеждаха, взираха се само в Джеб. Той ги игнорира.
Сякаш изминаха години, преди да достигнем другата страна на пещерата. Джеб ме поведе към среден по големина изход, черен на фона на ярката стая. Погледите зад мен караха скалпа ми да настръхне, но не се осмелявах да погледна назад. Хората все още бяха тихи, ноп се притеснявах, че може да ни последват. Беше облекчение да потъмен в мрака на новия проход. Ръката на Джеб докосна лакътя ми, за да ме води, и аз не се отдръпнах. Дърдоренето не се чуваше зад нас.
- Мина по – добре, отколкото очаквах, - промърмори Джеб, докато ме влачеше през пещерата. Думите му ме изненадаха и се зарадвах, че не бях узнала какво точно очакваше да се случи. Земята под краката ми бавно се спускаше надолу. Напред слаба светлина ме предпазваше от пълната слепота отново. – Обзалагам се, че не си виждала нищо, подобно на моето местенце. – Тонът на Джеб отново бе по – силен и бъбрив. – Наистина прилича на нещо, нали?
Той прекъсна за кратко, в случай, че реша да отговора, и продължи.
- Намерих това място през седемдесетте. По – точно то ме откри. Паднах през покрива на голямата стая – вероятно трябваше да умра при падането, но за мое добро съм твърде жилав. Отне ми известно време, преди да намеря изход. Бях толкова изгладнял, че можех да започна да ям скали, преди да се справя със ситуацията. Бях единственият, останал в ранчото по това време, така че нямаше на кого да го покажа. Изследвах всяко скрито местенце и пукнатина, и можех да видя предоставените ми възможности. Реших, че е добре да държа подобна карта в ръкава си, ако ми потрябва. Такива сме ние Страйдър – обичаме да сме подготвени.
Подминахме мъглявата светлина – идваше от дупка с размер на юмрук, разположена на тавана, която правеше малък ярък кръг на пода. Когато остана зад нас, можех да видя още една светла точица далеч напред.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пон 06 Юли 2009, 21:20

- Вероятно си любопитна как всичко това се озова тук. – Още една пауза, по – кратка от предишната. – Аз бях любопитен. Направих малко проучване. Това са мехури от застинала лава – схващаш ли? Това е било вулкан. Е, все още е, както узнах. Не съвсем изстинал, ти видя малка част от това. Всички тези дупки и пещери са балони въздух, хванати от изстиващата лава. Вложил съм доста труд в това пред последните десетилетия. Част от него бе лек – за да свържа някои от тунелите ми се наложи само леко да ги побутна с лакът. Други части от работата изискваха повече въображение. Видя ли тавана в голямата стая? Отне ми години да го направя както трябва.
Исках да го попитам как го е направил, но не можех да се престраша да говоря. Мълчанието бе по – безопасно. Подът започна да се спуска надолу под по – голям наклон. В терена бяха издълбани груби стъпала, но изглеждаха достатъчно стабилни. Джеб ме водеше надолу по тях уверено. Колкото по надолу в земята се спускахме, толкова повече се увеличаваше жегата и влагата. Настръхнах, когато чух отново бърборене, този път пред нас. Джеб нежно потупа ръката ми.
- Тази част ще ти хареса – винаги е любимата на всички, - обеща той.
Широка, отворена арка блещукаше с подвижна светлина. Бе същия цвят като тази в голямата стая, чиста и бяла, но трептеше в странен, танцувален ритъм. Като всичко друго, което не можех да проумея в тази пещера, и светлината ме плашеше.
- Пристигнахме, - Джеб каза ентусиазирано, бутайки ме през арката. – Какво мислиш?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 10 Юли 2009, 17:53

ГЛАВА 17
Посетена

Първо ме удари жегата – като стена от пара влажния и тежък въздух се завъртя около мен и покри с роса кожата ми. Устата ми се отвори автоматично, докато се опитвах да вдишам изведнъж сгъстилия се въздух. Миризмата бе по – силна от преди – същия металически вкус, който засядаше в гърлото ми и правеше водата неприятна за пиене.
Жужене и шепот на басови и сопрано гласове сякаш идваше от всички страни, отразявайки се в стените. Огледах се бързо през издигащия се облак влага, опитвайки се да разбера откъде идват гласовете. Беше ярко помещение – таванът също толкова зашеметяващ, като в голямата стая, но много по – нисък. Светлината танцуваше през изпаренията, образувайки блещукаща завеса, която почти ме заслепи. Очите ми се напрегнаха, за да се приспособят и ръката ми се вкопчи в Джеб, когато изпаднах в пристъп на паника.
Бях изненадана, че странното бърборене по никакъв начин не бе свързано с влизането ни в помещението. Може би все още не ни бяха забелязали.
- Малко е задушно тук, - Джеб каза извинително, раздухвайки парата пред лицето си. гласът му бе спокоен, с разговорен тон, и върпеки това достатъчно силен за да ме накара да подскоча. Говореше така, сякаш не сме заобиколени от никого. А бърборенето продължи, сякаш не бе произнесъл нито дума. – Не че се оплаквам, - продължи той. – Ако това място не съществуваше, досега да съм умрял няколко пъти. Първият път, разбира се, щеше да е, защото се загубих в пещерите. И без тази случка, нямаше да е възможно да се укриваме сега. Без скривалище, всички сме мъртви, нали?
Той ме сръчка леко с лакът, сякаш участвахме в заговор.
- Извънредно подходяща, както е разположена. Нямаше да го планирам по – добре, ако сам бях го направил от пластелин.
Смехът му раздуха мъглата и за пръв път видях стаята. Две реки течаха през влажното място, таванът на което наподобяваше висок свод. Това бе бълбукането, което изпълваше ушите ми – водата, която струеше под и над пурпурните вулканични скали. Джеб говореше така, сякаш сме сами, защото наистина бяхме сами. Наистина шума идваше само от реката и едно малко поточе. Поточето бе по – близо; плитка завързана панделка от сребро на струящата от горе светлина, течаща през ниско каменно корито, което изглеждаше в постоянна опасност от срутване. Това бе женското сопрано, което нежно ромолеше. Мъжкото, басово гъргорене, идваше от реката, както и дебелите облаци от изпарения, които се надигаха от пролуките в земята до далечната стена. Реката бе черна, гмурнала се под пода на пещерата, застрашена от обширни ерозирали места по дължината на цялата стая. Дупките изглеждаха тъмни и опасни, реката бе едва забележима, докато мощно течеше към невидима и неразгадаема посока. Водата сякаш вреше - такава бе жегата и парата, която произвеждаше. Звукът също бе като от вряща вода.
От тавана висяха няколко дълги, тънки сталактита, висящи право към сталагмитите под тях. Три от тях се срещаха, оформяйки тънки черни стълбове между коритата на двете течащи реки.
- Трябва да внимаваш тук, - каза Джеб. – Така е прието около горещия поток. Ако паднеш, умираш. Ставало е веднъж преди. – Той наведе глава при спомена, лицето му изглеждаше въздържано.
Бързите черни водовъртежи на подземната река изведнъж придобиха ужасяващ вид за мен. Представих си, че съм подхваната от горещото течение и потреперих. Джеб постави леко ръка на рамото ми.
- Не се притеснявай. Само гледай в краката си и ще си добре. Сега, - каза той, посочвайки отдалечения край на пещерата, където плиткия поток се вливаше в мрачната пещера, - първата пещера натам е банята. Изкопали сме пода, за да направим хубава, дълбока вана. Има нужните принадлежности за баня и усамотяването не е проблем – черно е като катран. Стаята е приятна и топла, защото е близо до парата, но водата няма да те изгори като горещия извор тук. Има друга пещера, точно зад тази, минава се през процепа. Разширихме входа й достатъчно. Тази стая е последната, в която може да ползваме потока – там той пропада под земята. Така че решихме да определим тази стая за отходно място. Подходяща и хигиенична.
Гласът му придоби самодоволен тон, сякаш заслугата за съществуването на природните образувания се дължеше на него. Да, той бе открил и подобрил мястото – предполагам, че част от гордостта е оправдана.
- Не обичаме да хабим фенерите и повечето от нас значт пода наизуст, но тъй като на теб ти е за пръв път, може да намериш пътя с това.
Джеб извади фенерче от джоба си и го подаде. Гледката ми напомни за момента, в който ме намери умираща в пустинята, когато провери очите ми и узна, че наистина умирам. Не знаех защо споменът ме натъжи.
- Да не ти хрумват налудничави идеи за това реката да те изведе навън или нещо подобно. Веднъж слезнала под земята, водата не извира отнов, - предупреди ме той.
Докато той изглежда чакаше да осъзная предупреждението му, кимнах веднъж. Бавно взех фенера от ръката му, внимавах да не направя някое рязко движение, което да го стресне. Той се усмихна окуражително. Бързо последвах посочения от него път – звукът от течащата вода не ме караше да се чувствам по – комфортно. Бе странно да съм извън полезрението му. Какво ако някой се бе скрил в тези пещери, предполагайки че евентуално ще ми се наложи да посетя мястото? Щеше ли Джеб да чуе борбата през какафонията от звуци, която създаваха двете реки?
Осветих с фенера цялата баня, търсейки признаци за устроена засада. Странните сенки, които се образуваха, не ме успокояваха, но не открих нищо, което да подхранва страха ми. Ваната на Джеб бе по – скоро с размера на малък плувен басейн, черен като мастило. Под повърхността на водата човек би останал невидим толкова, колкото може да задържи дъха си…Побързах през тесния процеп в дъното на стаята, за да избегна представите, които въображението ми рисуваше. Далеч от Джеб почти ме заля паника – не можех да дишам нормално; едва чувах, ушите ми бяха заглъхнали от силното пулсиране на кръвта ми. Докато се връщах обратно към помещението с двете реки, имах чувството, че не вървя, а тичам.
Да открия Джеб стоящ в същата поза, все още сам, бе като балсам за опънатите ми нерви. Дишането и ударите на сърцето ми се забавиха. Не разбирах как може този луд човек да ми бъде такава утеха. Предположих, че както бе казала Мелани, „времената бяха отчаяни”.
- Не е много занемарено, нали? – попита той с горда усмивка, изписана на лицето му.
Кимнах още веднъж и върнах фенерчето.
- Тези пещери са великолепен дар, - каза той, когато потеглихме отново обратно по тъмния коридор. – Не бихме могли да оцелеем като група без тях. Магнолия и Шарън се справяха доста добре сами – шокиращо добре – там в Чикаго, но като се укриваха и двете, насилваха късмета си. Може да се каже, че новосъздадената ни общност е нещо прекрасно. Кара ме да се чувствам истински човек.
Той ме хвана за лакъта още веднъж, докато изкачвахме грубо издяланите стълби, водещи обратно.
- Съжалявам за…квартирата, в която бе настанена. Това бе най – безопасното място, за което се сетих. Изненадан съм, че момчетата те откриха толкова бързо. – Джеб въздъхна. – Е, да. Кайл наистина бе…мотивиран. Но предполагам, че всичко е за добро. Поне ще свикнеш – така ще бъде оттук нататък. Може и да ти намерим нещо по – гостоприемно. Ще го обмисля… Поне докато съм с теб не е нужно да се тъпчеш в малката дупка. Ако предпочиташ, може да стоиш с мен в залата. Но с Джаред… - той се отклони.
Учудено слушах извинителните му думи; бяха много повече от милосърдието, на което се надявах, повече от състраданието, което си бях мислила, че тези същества са способни да изпитват към враговете си. Потупах леко, колебливо ръката, хванала лакъта ми, опитвайки се да г оубедя, че съм разрала и че няма да създавам проблеми. Джеб не се затрудни да преведе опита ми да общувам без думи.
- Добро момиче, - каза той. – Някакси ще решим всички проблеми. Док може да се концентрира върху лекуването на човешките ни приятели. Мисля, че си много по – интересна жива.
Телата ни бяха достатъчно близо, така че той можеше да усети треперенето ми.
- Не се притеснявай. Сега Док няма да те тревожи.
Не можех да спра да се треса. Джеб можеше само да ми обещава сега. Нямаше гаранция, че Джаред няма да сметне тайната, която пазех, като по – важна, отколкото да защитава тялото на Мелани. Знаех, че ако ме сполети такава съдба, щеше да ми се иска опита на Иън миналата нощ да бе успешен. Преглътнах, усещайки охлузванията, които сякаш минаваха през целия ми врат и достигаха до вътрешните стени на гърлото ми.


ОСТАНАЛОТО ПО - КЪСНО, ЧЕ СЕГА СПИРАМ РС - ТО, ЗАЩОТО ГЪРМИ И ТРЕЩИ МНОГО ЗДРАВО.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Пет 10 Юли 2009, 23:49

„Никога не знаеш колко още време ти остава”, бе казала Мелани преди много дни, когато все още държах моя свят под контрол. Думите й отекваха в главата ми на влизане в голямата стая, представляваща нещо като главен площад сред общността на Джеб. Мястото бе пълно, също като първата нощ, всички бяха се вторачили в нас, с очи, в които пламтяха гняв и предателство, когато поглеждаха към него, и в които се четеше смъртна присъда, когато гледаха към мен. Задържах поглед надолу към скалите под краката ми. С ъгълчетата на очите ми можех да видя, че Джеб отново бе насочил оръжието си в готовност. Наистина бе само въпрос на време. Усещаше се в атмосферата, изтъкана от омраза и страх. Джеб нямаше да може да ме защитава дълго.
Беше облекчение, когато се провряхме през тясната пролука и погледнахме напред към извиващия се черен лабиринт и моето тясно скривалище; надявах се там да съм сама. Зад мен яростно съскане, като от гнездо на разтревожени змии, се отразяваше в голямата пещера. Звукът предизвикваше в мен желание Джеб да ме преведе през лабиринта с по – бърза крачка. Джеб се кискаше под носа си. Колкото по – дълго се навъртах около него, толкова по – странен изглеждаше в очите на другите. Чувството му за хумор ме озадачаваше, както и желанието му да ме пази.
- Тук долу понякога става доста отегчително, да знаеш, - измърмори или на себе си, или на мен. С Джеб бе трудно да се каже. – Може би когато преодолеят раздразнителността си към мен, ще осъзнаят, че харесват цялото вълнение, което им предоставям.
Пътя ни през тъмнината се виеше като спирала. Изобщо не ми се струваше познат. Може би той бе поел по различна пътека, за да ме накара да се чувствам изгубена. Изглежда отне повече време от преди, но най – накрая можах да видя мъглявата синя светлина, грееща от лампата зад завоя. Стегнах се, чудейки се дали Джаред отново ще е там. Ако стоеше там, знаех, че ще е разгневен. Сигурна бях, че нямаше да одобри решението на Джеб да ме заведе на опознавателна обиколка, без значение колко наложителна е била.
Веднага щом завихме видях фигура, облегната на стената до лампата, която хвърляше дълга сянка към нас, но очевидно не бе Джаред. Пръстите ми се впиха в ръката на Джеб автоматично, като от спазъм, предизвикан от страха ми. И едва тогава се вгледах в чакащата фигура. Бе по – малка от мен – по това разбрах, че не е Джаред – и по – слаба. Малка, но същевременно доста висока и жилеста. Дори на бледата светлина на синята лампа можех да видя, че кожата му бе боядисана до тъмно кафяво от слънцето, и че копринената му черна коса падаше разрошена под брадичката му. Колената ми се подкосиха. Хванах се за ръката на Джеб и го използвах за опора.
- О, Свети Петре! – възкликна Джеб, очевидно раздразнен. – Никой ли не може да пази тайна на това място повече от двадесет и четири часа? За Бога, ще ме уморите! Сбирщина клюкари… - думите му преливаха в тътен.
Дори не се опитах да разбера думите, които изричаше Джеб; бях хваната в най – ожесточената битка прз живота ми – през всички животи, които някога съм живяла. Усешах Мелани във всяка клетка на тялото си. Нервните ми окончания туптяха, когато различиха познатото й присъствие. Мускулите ми се обтегнаха, предугаждайки нейната посока. Устните ми трепереха и се опитваха да се отворят. Наклоних се напред към момчето в залата, тялото ми се протягаше, но ръцете не можеха.
Мелани беше научила много неща през няколкото пъти, когато отстъпвах или не можех да я подчиня, и истински трябваше да се боря срещу нея – толкова усилено, че пот като мъниста покри веждите ми. но сега не умирах в пустинята. Нито пък се събуждах зашеметена и свалила гарда заради появата на някого, когото смятах за изгубен; знаех, че този момент може да настъпи. Тялото ми бе жилаво и бързо се възстанови – отново бях силна. И силата на тялото ми даде сила на контрола ми, на моята непоколебимост. Измъкнах я от крайниците си, изгоних я от всяко място, за което се бе захванала, изтиках я обратно в дъното на съзнанието си и я оковах там. Нейната капитулация бе внезапна и пълна. „Ааах”, въздъхна и звучеше като стон от болка. Веднага след като спечелих, почувствах странна вина. Вече знаех, че за мен тя означава повече от съпротивляващ се гостоприемник, който правеше живота ми ненужно труден. Станахме събеседници, дори довереници през последните седмици, прекарани заедно – дори откакто Търсача ни обедини срещу общ враг. В пустинята, с ножа на Кайл, надвесен над главата ми, бях благодарна, че няма аз да съм тази, която ще убие Мелани; дори тогава тя бе повече от тяло за мен. Но сега изглежда се бе превърнала в нещо отвъд това. Съжалявах, че й причинявах болка. Въпреки че бе необходимо, но тя вероятно не схващаше. Всяка погрешно изречена дума, всяко зле обмислено движение би означавало бърза екзекуция. Реакциите й бяха твърде диви и емоционални. Щеше да ни навлече неприятности.
„Трябва да ми се довериш”, казах й. „Само се опитвам да ни опазя живи. Зная, че не искаш да повярваш, че твоите човеци могат да ни наранят…”
„Но това е Джейми”, прошепна тя. Копнееше толкова силно за момчето, че коленете ми отново се огънаха. Опитах се да го погледна безпристрастно – тийнейджър с мрачно лице, облегнал се на стената на тунела с ръце, здраво преплетени пред гърдите му. Опитах се да го възприема като непознат и да планирам отговора си, или липсата на такъв в зависимост от ситуацията. Опитах, но се провалих. Той бе Джейми, той бе красив, и ръцете ми – моите, не тези на Мелани – се протягаха да го хванат. Сълзи изпълниха очите ми и обляха лицето ми. Можех само да се надявам, че са невидими на мъглявата светлина.
- Джеб, - каза Джейми, като поздрави сърдито. Очите му хвърлиха бърз поглед над мен и се отдалечиха.
Гласът му бе толкова дълбок! Наистина ли е пораснал толкова? Осъзнах с удвоена болка от вината, че тъкмо бях пропуснала четиринадесетия му рожден ден. Мелани ми посочи деня и разбрах, че бе същия, в който сънувах Джейми за пръв път. Тя влагаше толкова усилия през часовете на пробуждане да запази болката си само за себе си, да забули спомените си с намерение да предпази момчето, че той се изплъзна в сънищата й. И аз пратих и – мейл на Търсача.
Потреперах невярваща, че съм била толкова безчувствена.
- К’во правиш тук, хлапе? – поиска да узнае Джеб.
- Защо не ми каза? – отвърна Джейми.
Джеб мълчеше.
- Това идея на Джаред ли беше? – притискаше го Джейми.
Джеб въздъхна.
- Добре, вече знаеш. Каква облага получи от това, а? Ние искахме само да…
- Да ме защитите? – грубо го прекъсна той.
Кога е станал толкова озлобен? По моя вина ли се бе случило? Разбира се, че по моя вина. В главата ми Мелани ридаеше. Беше разсейващо, силно – караше гласовете на Джеб и Джейми да звучат далечни.
- Добре, Джейми. Значи нямаш нужда да те защитават. Какво искаш тогава?
Бързата капитулация изглежда озадачи Джейми. Очите му се стрелкаха между лицето на Джеб и моето, докато се бореше да формулира ясно изканията си.
- Аз – аз изкам да говоря с нея…с него, - каза най – накрая. Гласът му се повишаваше, когато бе несигурен.
- Тя не говори много, - каза му Джеб, - но се чувствай свободен да опиташ, хлапе.
Джеб разтвори пръстите ми и издърпа ръката си. Когато се освободи, той се облегна на близката стена и бавно се свлече на пода. Седна и започна да се върти, докато не се намести удобно. Оръжието се люлееше в скута му. Главата на Джеб се облегна върху стената и той затвори очи. След секунда изглеждаше дълбоко заспал.
Стоях там, където ме бе оставил; опитвах се да държа очи далеч от лицето на Джейми и недостатъците му. Той отново бе изненадан от лесното примирие на Джеб. Гледаше как стареца си почива на пода, а очите му бяха широко отворени, от което изглеждаше по – малък. След няколко минути пълна неподвижност от страна на Джеб, Джейми погледна назад към мен и очите му се присвиха.
Начинът, по който се взираше в мен – гневно, насилвайки се да изглежда смел и порастнал, но същевременно показвайки страха и болката в тъмните си очи – накара Мелани да ридае по – силно и колената ми се разтрепераха. Вместо да се оставя отново да грохна, аз се придвижих бавно до отсрещната стена на тунела и се плъзнах надолу на пода срещу Джеб. Обвих ръце около сгънатите ми крака, опитвайки се да бъда възможно най – малка. Джейми ме гледаше предпазливо, после направи четири бавни стъпки напред, докато не застана надвесен над мен. Хвърли поглед на Джеб, който не помръдваше и не отваряше очи, и после коленичи до мен. Сърцето ми биеше лудо при вида на тъжния мъж, изписан на лицето на малкото момче.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Съб 11 Юли 2009, 20:36

- Ти не си Мелани, - каза той с нисък глас.
Бе трудно да не му говоря, защото АЗ бях тази, която искаше да говори. Вместо това, след кратко колебание, тръснах глава.
- Въпреки че си в тялото й.
Още една пауза; кимнах.
- Какво е станало с твоето…с нейното лице?
Потръпнах. Не знаех как изглежда лицето ми, но можех да си представя.
- Кой ти стори това? – притисна ме той. С колеблив пръст почти докосна врата ми отстрани. Стоях неподвижно, не изпитвах нужда да се отдръпна от ръката му.
- Леля Маги, Джаред и Иън, - изброи отегчено Джеб. И двамата подскочихме при звука. Джеб не помръдна, очите му все така затворени. Изглеждаше толкова спокоен, сякаш отговори насън на въпроса на Джейми.
Джейми изчака за момент и след това отново се обърна към мен със същото сурово изражение.
- Не си Мелани, но си наясно със всичките й спомени и неща, нали?
Кимнах отново.
- Знаеш ли кой съм аз?
Опитах да преглътна думите, но те се изплъзнаха през устните ми.
- Ти си Джейми.
Не можех да спра гласа си да не се увива около името му като ласка. Той примигна, стреснат от факта, че наруших мълчанието си. Кимна.
- Правилно, - прошепна отново той.
И двамата погледнахме Джеб, който стоеше неподвижен, и после се загледахме един в друг.
- Значи трябва да помниш какво й се е случило?
Трепнах и кимнах бавно.
- Искам да знам, - прошепна той.
Тръснах глава.
- Искам да знам, - повтори Джейми. Устните му трепереха. – Не съм дете. Кажи ми.
- Не е…приятно, - издишах, неспособна да спра. Бе много трудно да откажа на момчето това, което иска.
Правите му, черни вежди се събраха по средата над широко отворените му очи.
- Моле тя, - шепнеше той.
Хвърлих поглед на Джеб. Мислих, че наднича през миглите си, но не бях сигурна. Гласът ми бе мек като дишане.
- Някой я видял да отива на място извън границите. Решил, че нещо не е наред. И се обадил на Търсачите.
Той изтръпна при изричане на наименованието.
- Търсачите се опитали да я накарат да се предаде. Тя побягнала. Когато я обградили, скочила в отворена асансьорна шахта.
Свих се при спомена за болката, а лицето на Джейми видимо пребледня.
- И тя не умря? – прошепна той.
- Не. Имаме много умели Лечители. Възстановиха я бързо. После ме поставиха в нея. Надяваха се, че ще мога да им разкрия как е оцеляла толкова дълго. – Нямах намерение да казвам толкова; затворих устата си. Джейми не забеляза,че се изтървах, но Джеб отвори бавно очи и ме фиксира. Нито една част от тялото му не помръдна и Джейми не забеляза разликата.
- Защо не я остави да умре? – попита той. Преглътна трудно и бе на път да заридае. Всичко това бе най – болезненото, което можех да чуя, защото не бе звук, издаван от дете, изплашено от непознатото, а напълно осъзната агония на възрастен. Бе трудно да удържа ръката си, която напираше да се протегне и да го докосне по бузата. Исках да го притисна към мен и да го умолявам да не бъде тъжен. Свих юмруци и се опитах да се концентрирам върху въпроса му. Погледа на Джеб премина по ръцете ми, после по лицето ми.
- Не бях включена в решението, - промърморих. – Бях все още в крио – капсула в Дълбокия космос, когато се е случило това.
Джейми мигна изненадано. Отговора ми не бе това, което очакваше и забелязах как започна да се бори с нова емоция. Погледнах Джеб; очите му горяха от любопитство. Същото любопитство, макар и по – предпазливо, заля Джейми.
- От къде идваш? – попита той.
Въпреки всичките ми задръжки, се усмихнах на неохотно проявения интерес.
- От далеч. От друга планета.
- Как беше… - започна да пита, но бе прекъснат от друг въпрос.
- Какво по дяволите? – изкрещя ни Джаред, замръзнал от ярост, както заобикаля ъгъла в края на тунела. – По дяволите, Джеб! Съгласихме се да не…
Джейми се изправи.
- Джеб не ме доведе тук. Но ти трябваше.
Джеб въздъхна и бавно се изправи на крака. Оръжието се изтърколи от скута му и падна на пода. Спря се само на сантиметри от мен. Отдръпнах се притеснено. Реакцията на Джаред бе различна. Той се насочи към мен, прекосявайки коридора с няколко дълг искока. Прилепих се д остената и покрих лицето си с ръце. Надникнах и видях как грабна оръжието от пода.
- Да не се опитваш да ни убиеш? – той почти крещеше на Джеб, мушкайки стареца с пушката в гърдите.
- Успокой се, Джаред, - каза Джеб с изморен глас. Той взе оръжието в ръка. – Тя не би докоснала това нещо, дори да я оставя цялата нощ сама с него. Не можеш ли да видиш това? – той насочи дулото към мен и аз се отдръпнах настрани. – Тя не е Търсач.
- Млъкни, Джеб, просто млъкни!
- Остави го на мира, - извика Джейми. – Не е направил нищо нередно.
- Ти! – Джаред се провикна към тънката, гневна фигура. – Махай се веднага оттук или Бог да ти е на помощ!
Джейми стисна юмруци и остана на място. Джаред също вдигна гарда. Заковах се на място шокирана. Как можеше да си крещят така? Те бяха семейство. Осношенията им бяха по – силни от която и да е друга кръвна връзка. Джаред нямаше да удари Джейми – не можеше! Исках да направя нещо, но не знаех какво. Всичко, което би привлякло вниманието към мен, само щеше да г иразгневи повече. За пръв път Мелани бе по – спокойна от мен.
„Той не може да нарани Джейми”, мислеше си тя уверено. „Не е възможно”.
Погледнах към тях, взиращи се един в друг като врагове и се паникьосах.
„Никога не трябваше да идваме тук. Виж колко нещастни ги направихме”, изстенах аз.
- Не трябваше да се опитваш да пазиш в тайна това от мен, - процеди през зъби Джейми. – И не трябваше да я нараняваш. – Една от ръцете му отпусна свитите пръсти, сочейки ме.
Джаред се изплю на пода.
- Това не е Мелани. Тя никога няма да се върне, Джейми.
- Това е нейното лице, - настоя Джейми. – И нейния врат. Охлузванията не те ли притесняват?
Джаред отпусна ръце, затвори очи и си пое дълбоко въздух.
- Ти или ще си тръгнеш веднага, Джейми, и ще ми дадеш пространство, или ще те накарам да си тръгнеш. Не се шегувам. В момента не мог ада се пазаря с никого, ясно? На ръба съм. Така че може ли да проведем тоз иразговор по – късно?
Той отвори отново очи; бяха изпълнени с болка. Джейми го погледна и гнева бавно се изпари от лицето му.
- Съжалявам, - промърмори след момент. – Ще си тръгна…Но не обещавам, че няма да се върна.
- Сега не мога да мисля за това. Тръгвай. Моля те.
Джейми сви рамене. Той хвърли още един търсещ поглед към мен и после тръгна, а дългите му, бързи крачки извикаха болката в мен, причинена от дългото време, през което ми бе липсвал. Джаред погледна към Джеб.
- Ти също, - каза той с равен глас.
Джеб извъртя очи.
- Честно казано, не мисля, че си взе достатъчно дълга почивка. Ще наглеждам…
- Върви.
Джеб замислено се намръщи.
- Добре, твоя воля, - каза и тръгна надолу по коридора.
- Джеб? – Джаред се провикна след него.
- Да?
- Ако те помоля да застреляш веднага това нещо, ще г онаправиш ли?
Джеб продължи бавно, без да се обърне към нас, но думите му бяха ясни.
- Ще трябва. Следвам собствени правила. Така че не ме моли, освен ако наистина не го искаш. – Той изчезна в тъмнината.
Джаред гледаше след него. Преди да обърне жаркия си поглед към мен, аз се напъхах в неудобното ми убежище и се свих в най – отдалечения ъгъл.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 14 Юли 2009, 19:13

ГЛАВА 18
Отегчена

Прекарах остатъка от деня, с едно кратко изключение, в пълно мълчание. Изключението стана няколко часа по – късно, когато Джеб донесе храна за Джаред и мен. Докато оставяше подноса от вътрешната страна на входа на малката ми дупка, ме гледаше с извинителен поглед.
- Благодаря ти, - прошепнах.
- Няма защо, - отговори той.
Чух Джаред да сумти, подразнен от краткия ни разговор. Това бе единствения звук, който Джаред издаде през целия ден. Бях сигурна, че е отвън, но не се чуваше нищо освен звучно дишане, което да потвърди присъствието му. Бе много дълъг ден – много скован и забулен в облаци. Опитах всяка позиция, която можех да си представя, но не успях съвсем да се изпъна навън нито веднъж. Малка част от гърба ми постоянно туптеше.
Мелани и аз мислихме много за Джейми. Най – вече се притеснявахме, че сме го увредили с идването си тук, че сме го наранили. Какво бе спазено обещание в сравнение с това?
Времето изгуби значение. Можеше да е залез, можеше да е зора – нямах представа, заровена тук под земята. Мелани и аз свършихме темите за обсъждане. Прескачахме през общите ни спомени апатично, като превключването на ТВ – каналите, без да се спираме и да гледаме нещо определено. Задрямах, но не можех да заспя дълбоко, защото ми бе адски неудобно. Когато най – накрая Джеб се върна, можех да разцелувам жилестото му лице. Той се наведе към клетката ми с усмивка, разтегнала бузите му.
- Време ли е за друга разходка? – попита ме той.
Кимнах нетърпеливо.
- Аз ще ида с нея, - изръмжа Джаред. – Дай ми пушката.
Поколебах се, странно приведена към устата на моята пещера, докато Джеб не ми кимна.
- Върви, - каза ми той.
Покатерих се навън, схваната и обездвижена, и поех предложената от Джеб ръка, за да балансирам. Джаред издаде звук на погнуса и извърна лицето си настрани. Държеше здраво оръжието, пръстите му стискаха толкова силно дулото, че кокалчетата му бяха побелели. Не ми харесваше да виждам ръцете му такива. Притесняваше ме повече, отколкото ако бе направено от Джеб. Джаред не бе толкова снизюходителен към мен, колкото бе Джеб. Той потегли през черния тунел, без да ме изчака. Бе трудно – той не издаваше много звуци и не ме водеше, така че се налагаше да се придвижвам с една ръка пред лицето си и другата на стената, опитвайки се да не се ударя в някоя скала. Паднах два пъти на неравния под. Въпреки че не ми помагаше, той изчакваше да чуе, че отново съм на крака и тогава продължаваше напред. Веднъж, бързайки през прав участък от тунела, се приближих твърде много и ръката, която опипваше стената, докосна гърба му, проследявайки формата на раменете му, преди да осъзная, че не опипвам друга стена. Той отскочи настрани, измъквайки се изпод пръстите ми с гневно съскане.
- Съжалявам, - прошепнах и усетих как бузите ми станаха горещи в мрака.
Той не отговори, но ускори крачката си, така че следването стана дори по – трудно. Бях объркана, когато най – после някаква светлина се появи пред мен. Да не би да бяхме поели в различна посока? Това не бяха белите брилянти на най – голямата пещера. Бе приглушена, бледа и сребриста светлина. Но тясната пролука, през която трябваше да преминем, изглеждаше същата…Разбрах, че нямаше разлика, едва когато влязохме в гигантското пространство. Бе нощ; светлината, която грееше бледо отгоре, наподобяваше повече лунна светлина, отколкото слънчева. Използвах по – малко заслепяващото осветление да изследвам тавана и да разкрия тайните му. Високо, толкова високо над мен, стотици малки луни светеха със своята слаба светлина към замъгления, отдалечен под. Малките луни бяха събрани в групички като гроздове, някои по – отдалечени от другите. Тръснах глава. Въпреки че можех да гледам право в светлината сега, все още не можех да си я обясня.
- Хайде, - гневно заповяда Джаред няколко крачки пред мен.
Сепнах се и побързах да го последвам. Съжалих, че оставих вниманието ми да се скита. Виждах колко се дразни, когато се налага да говори с мен.
Не очаквах да се възползвам от помощта на фенер, когато достигнахме залата с двете реки, а и не получих. Сега всичко бе слабо осветено, като голямата пещера, но само с двадесет странни миниатюрни луни. Джаред изтрака със зъби и се загледа в тавана, докато вървях колебливо към залата с мастилено – черния басейн. Предполагам, че ако се бях подхлъзнала към жестокия подземен горещ поток и бях изчезнала, Джаред вероятно щеше да го сметне като намеса на съдбата.
„Мисля, че ще се натъжи”, изрази несъгласието си Мелани, докато бях почти завършила обикалянето на черната баня, прегърнала стената. „Ако паднем.”
„Съмнявам се. Може да си припомни болката от първия път, в който те е загубил, но ще бъде щастлив ако аз изчезна.”
„Защото не те познава”, прошепна Мелани, а после се оттегли, сякаш внезапно почувства изтощение.
Замръзнах на място, изненадана. Не бях сигурна, но имах чувството, че Мелани току – що ми бе направила комплимент.
- Размърдай се, - излая Джаред от другата стая.
Разбързах се, доколкото мрака и моя страх ми позволяваха. Когато се върнахме, Джеб чакаше до синята лампа; в краката му имаше два издути вързопа и два неравномерни правоъгълника. Не бях ги забелязала преди. Може би ги бе донесъл, докато ни нямаше.
- Ти ли ще спиш тук тази нощ или аз? – Джеб запита Джаред с небрежен тон.
Джаред погледна формите в краката на Джеб.
- Аз, - отговори той отсечено. – И се нъждая само от един комплект завивки.
Джеб повдигна дебелата си вежда.
- Това нещо не е от нашия вид, Джеб. Ти остави аз да вземам решенията – така че се разкарай.
- Тя не е и животно, хлапе. А ти не би третирал и куче по този начин.
Джаред не отговори. Само стисна зъби.
- Никога не съм те считал за жесток човек, - каза меко Джеб. Но въпреки това вдигна единия вързоп, пъхна ръка през каишката и го преметна през рамо, а после хвана единия правоъгълник – възглавница – и го пъхна под мишница. – Съжалявам, мила, - каза той, като ме подмина и потупа по рамото.
- Зарежи това! – изръмжа Джаред.
Джеб вдигна рамене и полекичка се отдалечи. Преди да изчезне от погледа ми, подързах да се скрия в клетката; напъхах се в най – тъмния ъгъл, свивайки се на топка, и се надявах да съм станала твърде малка и незабележима. Вместо да се спотайва тихо и невидимо във външния тунел, Джаред разпъна спалния си комплект точно под входа на моя затвор. Няколко пъти тупна възглавницата си, като вероятно се опитваше да и придаде нужната форма. Легна на рогозката и кръстоса ръце на гърдите си. Тази част можех да видя през дупката – кръстосаните му ръце и част от корема. Кожата му имаше същия тъмно – златист тен, който бе преследвал спомените ми през последната половин година. Бе много странноп да имам на живо пред мен точно тази част от спомените, съвсем реална, на по – малко от пет крачки разстояние. Сюрреалистично.
- Няма да успееш да се промъкнеш покрай мен, - предупреди ме той. Гласът му бе по – мек от преди – сънен. – Ако се опиташ… - той се прозя. – Ще те убия.
Не отговорих. Предупреждението ме обиди. Защо бих се опитала да се промъкна покрай него? Къде щях да отида? В ръцете на варварите отвън, които ме чакаха, които се надяваха да направя точно такава погрешна стъпка? Или, да предположим, че някак успея да се промъкна покрай тях, къде да ида – в пустинята, където бях почти опечена последния път, когато се опитах да я прекося? Зачудих се на какво ли си мисли, че съм способна. Според него какъв ли заговор мътя, за да разруша малкия им свят? Наистина ли изглеждах толкова могъща? Не беше ли ясно колко патетично беззащитна съм?
Можех да кажа кога е дълбоко заспал, защото през тялото му минаваха спазми, точно по начина, по който Мелани си спомняше. Той спеше толкова неспокойно само когато бе разстроен. Гледах как пръстите му се свиваха и отпускаха и се чудех дали сънува как ги обвива около врата ми.
Дните, които последваха – може би дори седмица, бе трудно да се проследят – бяха много тихи. Джаред бе като мълчалива стена между мен и всичко останало на този свят, добро или лошо. Не се чуваха други звуци освен собственото ми дишане; собствените ми движения; не се виждаше нищо друго освен черната пещера около мен, кръгът приглушена светлина, познатия поднос със същите порции, кратките, откраднати надзъртвания на Джаред; нямаше докосвания освен тези на надупчените скали върху кожата ми; не усещах други вкусове освен горчивата вода, твърдия хляб, блудкавата супа, корените с дървесен вкус, отново и отново. Комбинацията бе много странна: постоянен ужас, продължителен болезнен физически дискомфорт и изключително еднообразие. От трите убийственото отегчение бе най – трудно за възприемане. Моят затвор бе лишена от възприятия камера. Заедно с Мелани се тревожехме, че ще откачим.

_________________


Последната промяна е направена от wentlee на Съб 22 Авг 2009, 17:54; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
wentlee
Администратор


Брой мнения : 5068
Join date : 26.02.2009
Age : 35
Местожителство : Sliven

ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Вто 14 Юли 2009, 19:14

„И двете чуваме гласове в главата ни, - отбеляза тя. – Това никога не е било добър знак.
„Ще забравим как се говори”, притеснявах се. „Откога никой не ни е говорил?”
„Преди четири дни ти благодари на Джеб, че ни е донесъл храна, и той отговори, че винаги си добре дошла. Или поне мисля, че беше преди четири дни. Или поне преди четири продължителни преспивания.” Тя изглежа въздъхна. „Спри да си гризеш ноктите – отне ми години да се отърва от този навик.”
Но дългите драскащи нокти ме тревожеха. „Не мисля наистина, че трябва да се притесняваме за лошите навици за в бъдеще.”
Джаред не позволи на Джеб да донесе храна отново. Наместо това някой я носеше до края на залата и Джаред я внасяше. Получавах същите неща – хляб, супа, заленчуци – два пъти на ден. Понякога Джаред получаваше по нещо допълнително, пакетирана храна с маркови имена, които разпознавах – Червени стафиди, Сникърс, Пандишпанови кексчета. Опитвах се да си представя как хората се бяха добрали до тези деликатеси. Не очаквах да ги сподели – разбира се, че не – но се питах понякога дали се замисля, че би ми се искало да ги сподели. Едно от забавленията ми бе да го слушам да яде дажбата си, защото винаги го правеше толкова показно, може би дъвчейки я по начина, по който наместваше възглавницата си първата вечер.
Веднъж Джаред бавно разкъса пакетче Чийтос – както обикновено показно – и наситения аромат на пръчиците с вкус на сирене нахлу в моята пещерна дупка…вкусен, неустоим. Той изяде едно парче бавно, оставяйки ме да чуя всяко отделно хрусване. Стомахът ми закъркори и се изсмях на себе си. от толкова дълго не се бях смяла; опитах се да си спомня последния път и не можах – само онзи странен пристъп на отвратителна истерия в пустинята, който не се броеше наистина за смях. Дори преди да дойда тук, нямаше много неща, които да намирам смешни. Но това по някаква причина ми изглеждаше смешно – стомахът ми гореше от желание дори след това малко парченце Чийтос – и аз се засмях отново. Знак за лудост, определено.
Не разбрах как моята реакция г оподразни, но той стана и изчезна. След доста време пак г очух да яде Чийтос, но надалеч от затвора ми. Надникнах през дупката ми и видях, че той стои в сенките на края на коридора, с гръб към мен. Дръпнах глава навътре, страхувайки се, че той може да се обърне и да ме хване, докато го наблюдавам. От този момент той се стараеше да стои долу в края на залата колкото се може по – дълго. Само през нощта се простираше пред моя затвор.
Два пъти на ден – или по – точно два пъти на нощ – като той не ме водеше тогава, когато му бе заповядано – ходех в стаята с реките; беше връхна точка, независимо от ужаса, защото бе единственото време, в което не ми се налагаше да стоя неестествено изгърбена поради факта, че малката ми пещера ме принуждаваше да се огъвам в такава форма. Всеки път, когато трябваше да пропълзя отново в нея, бе по – труден от предишния.
Три пъти тази седмица, по време на часовете за спане, някой идваше да ни наглежда. Първият път бе Кайл. Джаред скочи внезапно на крака и ме събуди.
- Махай се от тук, - предупреди той, като държеше оръжието в готовност.
- Само проверявам, - каза Кайл. Гласът му бе далечен, но силен и достатъчно груб, за да съм сигурна, че не е брат му. – Един ден може и да не си тук. Някой ден може да спиш твърде шумно.
Единственият отговор на Джаред бе да дръпне ударника на пушката. Чух смеха на Кайл да остава зад него, когато си тръгна. Другите два път ине знаех кой ни посещава. Кайл отново, или може би Иън, или може би някой, чието име не бяха научила. Всичко, което знаех е, че още два пъти бях събуждана от скачането на крака на Джаред, насочил оръжие към неканените гости. Повече думи не бяха изречени. Който и да ни проверяваше, не се опитваше да завърже разговор. Когато си тръгваха, Джаред отново се връщаше бързо към съня си. На мен ми отнемаше повече време да успокоя сърцето си. Четвъртият път беше нещо ново. Не бях съвсем заспала, когато Джаред се разсъни, заставайки на колене за неочаквано. Той се надигна с оръжие в ръка и проклятие на уста.
- Спокойно, - промърмори гласът от разстояние. – Идвам с мир.
- Каквото и да продаваш, няма да купа, - изръмжа Джаред.
- Искам само да поговорим. – Гласът се приближи. – Погребан си тук долу, пропускаш важните обсъждания…Липсва ни твоя поглед върху нещата.
- Сигурен съм, - каза Джаред саркастично.
- О, свали оръжието. Ако планирах да се бия с теб, този път щях да дойда с четири момчета.
Последва кратко мълчание, и когато Джаред проговори отново, гласът му носеше нотка на черен хумор.
- Как е брат ти тези дни? – попита той. Джаред сякаш се наслаждаваше на въпроса. Успокояваше го да дразни посетителя. Той седна долу и се отпусна до стената на половината разстояние до моя затвор, но с насочено оръжие.
Вратът ме заболя, сякаш разбираше, че ръцете, които го бяха наранили и охлузили, бяха много близко.
- Все още е вбесен заради носа си, - каза Иън. – Е, да, не за пръв път е счупен. Ще ми предам, че си казал, че съжаляваш.
- Не съжалявам.
- Зная. Никой никога не съжалява, че е ударил Кайл.
Те се смееха тихо заедно; усещаше се приятелско отношение в забавлението им, което изглеждаше съвсем не на място при условие, че Джаред държеше пушката небрежно насочена по посока на Иън. Но въпреки това връзките, изковани на това отчаяно място, сигурно бяха много здрави. По – стабилни от кръвните.
Иън седна на рогозката до Джаред. Виждах профила му като силует, като черна сянка на фона на синята светлина. Забелязах, че носа му бе перфектен – прав, орлов, типа нос, който бях виждала на фотографиите на известни скулптури. Дали това означаваше, че другите го намират за по – поносим от брата, чийто нос често бе чупен? Или мислеха, че има по – стабилен гард?
- Та какво искаш, Иън? Мога да си представя, че едва ли е само извинение заради Кайл?
- Джеб каза ли ти?
- Нямам представа за какво говориш.
- Отказали се от търсенето. Дори Търсачите.
Джаред не коментира, но можех да усетя внезапното напрежение във въздуха около него.
- Следяхме отблизо за някаква промяна, но те изобщо не изглеждаха прекалено нетърпеливи. Търсенето нито веднъж не се разпростря извън зоната, където изоставихме колата, и през последните няколко дни бе ясно, че търсят предимно тяло, а не оцелял. После преди две нощи се натъкнахме на щастлива случайност – групичката от претърсващи остави малко отпадъци на открито, и глутница койоти обиколиха базовия им лагер. Един от тях се върна по – късно и изненада животните. Койотите нападнаха и завлякоха Търсача на невероятните трийсетина метра навътре в пустинята, преди останалите да чуят писъците му и да се притекат на помощ. Другите Търсачи, разбира се, бяха въоръжени. Лесно подплашиха койотите, и жертвата не бе сериозно ранена, но събитието изглежда даде отговор на всичките им въпроси какво точно най – вероятно се бе случило на нашата гостенка.
Зачудих се как ли точно са способни да шпионират Търсачите, които търсят мен, и да научат толкова много. Почувствах се странно незащитена при мисълта. Не ми харесваше картината в главата ми: невидимите човеци, наблюдаващи Душите, които така силно мразят. Мисълта накара кожата на врата ми да настръхне.
- Така че те опаковаха и си тръгнаха. Търсачите се отказаха от търсенето. Всички доброволци се прибраха по домовете си. – Профилът му се обърна към мен, и аз се присвих надолу, надявайки се да е достатъчно тъмно, за да не успее да ме види, или като неговото лице да бъда само черна сянка. – Предполагам, че официално е обявена за мъртва, ако събират данни за нещата както ние правим. Джеб каза „Казах ли ви” на всички, които бяха останали достатъчно дълго, за да го чуят.
Джаред измърмори нещо несвързано, можех само да различа името на Джеб. После вдиша дълбоко, издиша и каза:
- Добре тогава. Предполагам, че това ще е краят на това нещо.
- Така изглежда. – Иън се поколеба за момент, а после добави, - Освен ако…Вероятно не е важно.
Джаред се напрегна отново; не обичаше интелекта му да бъде изпробван.
- Продължавай.
- Никой освен Кайл не мисли много за това, а знаеш колко амбициран е той.
Джаред мърморейки изрази съгласието си с това.
- Ти имаш най – добрите инстинкти за подобни неща; искам мнението ти. Затова съм тук, държейки живота си в собствените си ръце, навлизайки в забранена територия, - каза Иън сухо, и после ненадейно гласа му стана отново сериозен. – Виждаш ли, имаше един…Търсач, без съмнение – който носеше Глок (пистолет).
Отне ми секунда да разбера думата, която той използваше. Не беше позната част от речника на Мелани. Когато разбрах, че той говори за вид оръжие, замисления, завистлив тон в гласа му ме накара да се чувствам болна.
- Кайл пръв забеляза, че онзи е необикновен, че има нещо специално в него. Не изглеждаше важен за другите – поне не беше част от процеса по вземане на решения. О, той имаше достатъчно предложения, но изглежда никой не го слушаше. Щеше ми се ние да не бяхме чули какво казва…

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://marielapaperart.wordpress.com/
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: THE HOST / фен превод /   Today at 02:08

Върнете се в началото Go down
 
THE HOST / фен превод /
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 7Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next
 Similar topics
-
» THE HOST / фен превод /

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Twilight :: Книги :: Преводи-
Идете на: