Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Заглавие: Re: Издателство Обсидиан представя: Пет 18 Мар 2011 - 20:47
Издателство Обсидиан помоли всички свои сътрудници (в лицето на форуми и сайтове) да публикуват една молитва, която Паулу Коелю качи в своя блог преди броени дни. Молитвата е написана за Япония и дори е преведена на японски. Това е оригинала на английски:
Lord, protect our planet, because we live here, and here we dwell with our daily tragedies.
May our daily reconstruction be the result of the very best that we carry within us. Give us the courage to be able to reconstruct what was destroyed to be able to recover what was lost to be able to accept what was gone forever. May you give us courage to look ahead, may we never look back nor allow our soul to be discouraged.
Lord, give us enthusiasm, because Enthusiasm reaffirms to us that everything is possible, as long as we are totally committed to what we are doing.
Lord, may the Earth continue to transform seeds into wheat, may we continue to transmute wheat into bread. Do not leave us in solitude.
Have compassion on us, Lord. For we often think we are dressed when we are naked.
Do not forget, in your mercy, our friends in Japan, who are now teaching us the meaning of Courage, Reconstruction, Solidarity and Enthusiasm.
ТАТЯНА ДЬО РОНЕ КЛЮЧЪТ НА САРА Книгата излиза на: 25.03.2011 Превод: Силвия Падалска Цена: 14 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978-954-769-260-2 Страници: 352
Татяна дьо Роне е френско-британска авторка на 9 романа с общ тираж 5 милиона. Най-прочутият от тях - „Ключът на Сара” - е издаден в 38 страни. Макар и написан на английски, той се появява първо във Франция под заглавие „Тя се казваше Сара”. Филмът по него с участието на Кристин Скот Томас е по световните екрани от пролетта на 2011 г.
Париж. 1942 г. Десетгодишната Сара и майка й са арестувани от френската полиция подобно на хиляди други евреи през тази юлска нощ. В желанието си да предпази своето братче Сара го заключва в един шкаф, защото е сигурна, че ще се върне скоро. Дори тя да се забави няколко часа, баща й, който се крие в мазето, ще освободи малкия Мишел. Сара не знае, че баща й доброволно ще излезе от убежището си, за да бъде отведен заедно със семейството си, и твърде късно ще разбере какво е направила тя.
Париж. 60 години по-късно. Джулия Джармънд е американска журналистка, омъжена за французин. Докато подготвя статия за масовия арест на евреите в окупирания от нацистите Париж, тя случайно разбира, че апартаментът на съпруга й, е придобит от дядо му през юли 1942 г. Историята на Сара нахлува в живота на Джулия и го променя изцяло.
Емоционален роман за съдбата на две семейства, свързани завинаги чрез един от най-мрачните епизоди в историята на Франция. Шедьовър от ранга на „Четецът” и „Изборът на Софи”.
В тази класация книгата се задържа цели 45 седмици.
ОТКЪС
Spoiler:
Татяна дьо Роне Ключът на Сара РОМАН Превела от английски СИЛВИЯ ПАДАЛСКА ОБСИДИАН СОФИЯ На майка ми Стела и на моята красива непокорна Шарлот В памет на баба Наташа (1914–2005) Бележка на автора Героите в тази книга са измислени. Някои от описаните събития обаче са действителни – особено онези, случили се през лятото на 1942 г. в окупирана Франция. Най-значителното от тях е масовият арест на евреи на 16 юли 1942 г. Те са затворени в закрития стадион „Велодром д’Ивер“ в сърцето на Париж. Романът не е исторически и няма подобни претенции. С него отдавам почит на децата от „Вел д’Ив“, които никога не са се завърнали. И на оцелелите, които са разказали какво се е случило. „Боже мой! Какво ми стори тази страна! Но тъй като тя ме отхвърля, ще я преценяваме студено, ще я гледаме как губи чест и живот.“ Ирен Немировски, „Френска сюита“ (1942 г.) „Тигре, тигре, жива жар, лумнал полунощен звяр, кой ум вечен разчерта твойта стръвна красота?“ Уилям Блейк, „Песни за опита“ 11 Париж, юли 1942 г. Момичето първо чу блъскането по входната врата. Стаята ѝ се намираше най-близо до нея. Отначало, все още сънена, тя си помисли, че баща ѝ е излязъл от скривалището в мазето. Сигурно бе забравил ключовете си и започваше да губи търпение, след като никой не бе отговорил на плахите му почуквания. В следващия миг обаче се разнесоха гласове. Те отекнаха силно и безмилостно в тишината на нощта. Не, не беше баща ѝ. – Полиция! Отворете! Веднага! Ударите зачестиха и проникнаха до мозъка на костите ѝ. Малкото ѝ братче, което спеше на другото легло, се размърда. – Полиция! Отворете! Отворете! Колко ли беше часът? Тя надникна между завесите. Навън все още беше тъмно. Уплаши се. Спомни си сподавения разговор на родителите си късно вечерта преди няколко дни. Те мис-леха, че е заспала. Тогава тя се промъкна до дневната и ги видя и чу през една цепнатина между дъските на вратата. Гласът на баща ѝ звучеше тревожно, а в погледа на майка ѝ се четеше страх. Говореха на родния си език, който тя разбираше, макар да не го владееше като тях. 12 Баща ѝ прошепна, че ги очакват трудни времена. Трябвало да бъдат смели и изключително внимателни. Произнасяше странни, непознати думи: „лагери“, „масово депортиране“, „хайка призори“. Момичето се чудеше какво означава всичко това. Според баща ѝ само мъжете били в опасност. Жените и децата нямало за какво да се притесняват. Той щял да се крие в мазето нощем. На сутринта обясни на дъщеря си, че е решил да спи долу, поне за известно време. Докато „нещата станат по-сигурни“. Кои неща, чудеше се момичето. Кое трябваше да стане по-сигурно? И кога? Тя искаше да разбере какво значат думите „депортиране“ и „хайки“, но се страхуваше да признае, че неведнъж е подслушвала родителите си. Ето защо не посмя да попита. – Отворете! Полиция! Да не би полицаите да са открили папа в мазето, недоумяваше тя. Затова ли бяха дошли? Нима настояваха да го отведат на далечните места, за които бе споменал в тайните нощни разговори – „лагерите“ извън града? Момичето изтича на пръсти до стаята на майка си в края на коридора. Тя се събуди веднага щом почувства докосване по рамото. – Полицаите са тук, маман – прошепна момичето. – Блъскат по вратата. Майката отметна завивките и оправи косата си. Докато я наблюдаваше, дъщеря ѝ забеляза, че изглежда уморена и много състарена. – Ще отведат ли папа? – попита разтревожено момичето, като държеше майка си за ръцете. – За него ли са дошли? Не последва отговор. В коридора отново се чуха силни гласове. Майка ѝ облече набързо халат върху нощницата и я поведе към вратата. Ръката ѝ е топла и влажна като на дете, помисли си момичето. – Да? – каза тихо майка ѝ, без да отваря резето. 13 Непознат мъжки глас извика името ѝ. – Да, мосю, аз съм – отвърна тя. Акцентът ѝ прозвуча силно, почти натрапчиво. – Отворете. Веднага. Полиция. Тя сложи ръка на гърлото си и момичето забеляза колко е бледа. Изглеждаше ужасена и неспособна да помръдне. Дъщеря ѝ никога не я бе виждала толкова уплашена. Почувства как устата ѝ пресъхва от тревога. Мъжете отново затропаха по вратата. Жената отвори с несръчни, треперещи пръсти. Момичето изтръпна, очаквайки да види сиво-зелени униформи. На прага стояха двама мъже. Единият беше полицай с тъмносиньо наметало до коленете и висока кръгла фуражка. Другият носеше бежов шлифер и държеше някакъв списък. Той повтори името на жената. После изрече и името на съпруга ѝ. Говореше безупречен френски. Спасени сме, помисли си момичето. Щом не са германци, няма страшно. Французите няма да ни сторят нищо лошо. Жената прегърна дъщеря си и я притисна към себе си. Момичето усети как сърцето на майка ѝ бие. Искаше ѝ се да се отскубне от нея. Копнееше да я види как застава дръзко пред мъжете, без да трепери като беззащитно животно. Трябваше да прояви смелост. – Съпругът ми… не е тук – запелтечи майка ѝ. – Не знам къде е. Наистина. Мъжът с бежовия шлифер ги избута и влезе в апартамента. – Побързайте, мадам. Имате десет минути. Вземете дрехи за няколко дни. Майка ѝ не помръдваше от мястото си. Втренчи се в полицая, който стоеше на площадката с гръб към вратата. Изглеждаше безразличен и отегчен. Тя докосна тъмносиньото му наметало. – Мосю, моля ви… 14 Полицаят се обърна и отблъсна ръката ѝ. Очите му бяха строги и безизразни. – Чухте ни. Идвате с нас. Заедно с момичето. Правете каквото ви казваме. 15 Париж, май 2002 г. Както винаги, Бертран закъсняваше. Престорих се, че не ми пука, но истината беше друга. Зоуи се облегна отегчено на стената. Приликите с баща ѝ бяха толкова очевидни, че понякога ме караха да се усмихвам. Но не и този ден. Вдигнах очи към високата старинна сграда. Домът на мамѐ. Някогашният апартамент на бабата на Бертран. Сега ние щяхме да живеем там. Щяхме да напуснем оживения булевард „Монпарнас“, шумното движение, несекващия вой на линейките от трите болници наблизо, кафенетата и ресторантите, за да се пренесем на тази тиха тясна улица на десния бряг на Сена. Кварталът „Маре“ не ми беше особено познат, въпреки че се възхищавах на неговата старовремска, вехнеща красота. Радвах ли се на преместването? Не бях сигурна. Бертран така и не попита какво искам. Всъщност почти не бяхме обсъждали темата. Той подходи към всичко с присъщия си замах. Без мен. – Ето го – каза Зоуи. – Закъсня само с половин час. Наблюдавахме как Бертран се задава по улицата с типичната си наперена походка. Беше висок, мургав и сексапилен. Архетип на френския мъж. Както обикновено, говореше по телефона. Зад него вървеше съдруж16 никът му Антоан. Имаше брада и поруменяло лице. Офисът им се намираше на улица „Аркад“, точно зад църквата „Мадлен“. Бертран беше работил дълго в едно архитектурно бюро, още преди да се оженим, но от пет години имаше собствена проектантска фирма заедно с Антоан. Бертран ни помаха и посочи към телефона. Присви вежди и вдигна рамене. – Ох, не може да прекъсне разговора – подметна саркастично Зоуи. – Как ли пък не! Зоуи беше само на единайсет, но понякога ме обземаше чувството, че вече е тийнейджърка. Заради високия ѝ ръст – и „огромните“ крака, както самата тя добавяше мрачно – всичките ѝ приятелки изглеждаха като джуджета до нея. Преждевременно развитата ѝ интелигентност често ме оставяше без думи. Имаше нещо зряло в сериозните ѝ лешникови очи и начина, по който замислено вдигаше брадичката си. Винаги е била такава, още като дете. Спокойна и трезва, понякога прекалено трезва за възрастта си. Антоан дойде да ни поздрави, докато Бертран продължаваше да говори. Викаше достатъчно силно, за да го чуят до края на улицата, жестикулираше оживено и правеше гримаси. От време на време се обръщаше да се увери, че следим всяка негова дума. – Проблем с друг архитект – обясни Антоан и се усмихна леко. – Конкурент? – попита Зоуи. – Да – отвърна Антоан. Зоуи въздъхна. – Значи може да прекараме целия ден тук. В този миг ми хрумна идея. – Антоан, случайно да носиш ключа от апартамента на мадам Тезак? – Да, Джулия, нося го – каза въодушевено той. 17 Антоан винаги ми отговаряше на английски, въпреки че се обръщах към него на френски. Сигурно го правеше в знак на дружелюбие, но аз тайничко се ядосвах на този факт. Сякаш ми напомняше, че френският ми все още не е достатъчно добър след всички години, прекарани тук. Антоан размаха ключа. Тримата решихме да се качим горе. Зоуи въведе чевръсто цифровия код на входната врата. Минахме през усойния, потънал в зеленина двор и стигнахме до асансьора. – Мразя този асансьор – каза Зоуи. – Защо татко не го оправи? Асансьорът беше от онези уникални парижки из- обретения с малка кабина и ръчно управляема решетка. Двойната дървена врата едва не те блъсваше по лицето, докато я затваряш. – Той ремонтира само апартамента на прабаба ти, миличка – обясних аз. – Не цялата сграда. – Е, хубаво е да се замисли – заяви тя. Докато чакахме асансьора, мобилният ми телефон иззвъня с мелодията на Дарт Вейдър. Втренчих се в номера, изписан на дисплея. Беше Джошуа, моят шеф. – Да – отговорих. Джошуа премина по същество. Както обикновено. – Чакам те в три. Приключваме юлските броеве. Хайде, чао! – Оле, божке! – възкликнах иронично. Джошуа се изкикоти в другия край на линията. После затвори. Винаги се забавляваше на тези думи. Може би му напомняха за младостта. Антоан също се радваше на старомодните ми изрази. Представях си как ги записва и изрича с френски акцент. Притисната между Зоуи и Антоан, който бе попрекалил с парфюма, видях отражението си в огледалото, докато се качвахме нагоре. Лицето ми беше остаряло като 18 скърцащия асансьор. Какво се бе случило с младата красавица от Бостън? Жената, която ме гледаше, бе до-стигнала плашещата възраст между четирийсет и пет и петдесет – онзи преломен период, в който кожата увисва, бръчките стават по-видими, а менопаузата приближава неумолимо. – Аз също мразя този асансьор – казах мрачно. Зоуи се засмя и ме ощипа по бузата. – Мамо, дори Гуинет Полтроу би изглеждала отвратително в това огледало. Трябваше да се усмихна. Подобна забележка беше типична за Зоуи.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 15.04.2011 Превод: Младен Ганев Цена: 14 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978-954-769-261-9 Страници: 287
Изкуството и престъплението често вървят ръка за ръка. А когато става дума за изчезнал портрет на Франсис Бейкън – най-скандалния, най-мрачния, най-стряскащия и най-въздействащия художник от втората половина на XX век, - нарисуван от Лушън Фройд, внук на гениалния психотерапевт, е ясно, че артистичният свят на Европа се тресе от напрежение. Но какво е общото между богатите колекционери и Артур Валентин, собственик на антикварна книжарница във Виена и изоставен съпруг, който не може да се примири със загубата на своята Изабел? Случайно посещение на изложба на Бейкън в австрийската столица носи на страдащия Артур неочаквана утеха. Платната на ексцентричния ирландец имат буквално магически ефект, те едновременно разтърсват и лекуват, без да разкриват докрай тайната си. Артур трябва да научи повече за този невероятен художник, затова заминава за Лондон и там, в галерия „Тейт”, вижда бившата си съпруга с богат колекционер на предмети на изкуството. От разговора им долавя само отделни думи, но имената „Бейкън” и „Фройд” го карат да ги заподозре в планирането на уникална кражба. Ревността подтиква Артур да започне собствено разследване, като разчита на помощта на сътрудничката си Мая. А болката му помага да проникне дълбоко в света на Бейкън и да го опише по най-невероятен начин. Изключително свеж и интелигентен европейски роман, който се чете като трилър, разчувства като романтична драма и образова като художествена студия.
Романът на Вилфрид Щайнер излиза извън всякакви жанрови граници. Криминален роман? Пропита с ирония любовна комедия? Задълбочено изследване върху Франсис Бейкън? Или просто един чудесен съвременен европейски роман, в който всеки може да открие частица знание и мъдрост за себе си. И в който дори мракът накрая просветлява. Защото, както казва Мая, „нищо не свети по-ярко от мрака на Бейкън”.
ОТКЪС:
Spoiler:
3 РОМАН Превел от немски МЛАДЕН ГАНЕВ ОБСИДИАН СОФИЯ 5 Първа част Сбогуване септември – декември 2003 г. 7 1 – Когато се върнем у дома, ще трябва да се разделим – каза Изабел. – Добра идея – отговорих аз и се засмях. Седяхме в една таверна на плажа. Тя бе заровила крака в пясъка. В соления морски въздух се носеше миризмата на стара мазнина за пържене. Тъкмо довършвах порцията си ципура с глътка местно вино – от онези, популярни сред туристите в Гърция. Но ако човек вземеше бутилка от него вкъщи, неизменно откриваше посредствения му вкус. Подобни вина се услаждат единствено в Гърция, и то при условие, че страната ти харесва. На мен лично не ми се нравеше особено. Бях прекарал последните две седмици с Изабел в един гъмжащ от хлебарки апартамент в Матала. Почивката ни далеч не напомняше втори меден месец – нещата между нас не вървяха съвсем гладко. Но този факт не беше от значение. Утре аз щях да се върна в антикварната книжарница, а тя – във филмовия клуб. Крит нямаше да ни липсва много. Нито ние на него. Всеки разполагаше с времето си и обитаваше свой собствен свят. Обичах-ме се така, както е нормално след петнайсет години съвместен живот. Имахме един друг, а това не беше никак малко. Какво повече можеше да очакваме? Изабел улови ръката ми. Измъкна рязко чашата вино от нея и я премести до чинията с рибени кости. Очите ѝ изглеждаха потъмнели. Синьо-сивите ириси бяха при8 добили антрацитен отблясък. Нима над Крит се надигаше буря? Или над челото ѝ бе надвиснало миниатюрно облаче? – Изслушай ме – заяви Изабел. – Говоря сериозно. Значи все пак се задаваше буря. Земята под стола ми се олюля. Не разбирах какво се случва. Усещах единствено заплаха. – Съжалявам – добави тя. – Не искам да продължавам така. Келнерът се приближи и остави две чаши узо на масата. Пожела ни „Наздраве!“, което, ако се съдеше по интонацията му, по-скоро означаваше: „Понякога се радвам, че хора, които дълбоко ненавиждам, осигуряват прехраната ми.“ – Ямас – отвърнахме аз и Изабел на гръцки. После се възцари мълчание. Очевидно беше мой ред да кажа нещо. Какво обаче? Не ставаше просто да подхвърля: „Ама ти сериозно ли говориш?“ Изабел вече го бе пояснила. Но защо се държеше така? Ситуацията ми се струваше нереална. Изпих узото на един дъх и с дрезгав глас изрекох най-глупавото, за което се сетих: – Срещнала си друг мъж, така ли? Добре, бих могъл да избера и патетичното: „В друг ли се влюби?“, или пък да превъзмогна себе си, като хладнокръвно задам въпроса: „Кой е той?“ Но аз не го направих. Вълните шумно се разбиваха в брега и в окото ми попадна капчица солена вода. Едва ли имаше по-подходящо място за нея. Сол при солта, вода при водата. Радвах се, че скоро си тръгваме. – Явно нищо не разбираш – отбеляза Изабел. – Знаех си. От самото начало. Изобщо не се съмнявах. – Но ние водим приличен живот – започнах колебливо. – Рядко се караме и понякога ни е много хубаво заедно. – Именно там е проблемът, Артур – заяви тя. – Ти си 9 дълбоко убеден, че това е достатъчно. Но аз не съм. Задушавам се. Изабел извади цигарите от чантата си и запали една. – Тогава не трябва да пушиш толкова – отвърнах. Исках да я развеселя. Или поне да разсея себе си. Междувременно отпих вино директно от гарафата, което не вдигна особено акциите ми. Изабел обаче не се засмя. Тя изпусна силно дима от цигарата, сякаш се опитваше да изстреля към мен отровна стрела през бамбукова пръчка. И хоп! – право в гърдите. Реших да пробвам пак. – Сигурно е заради разликата във възрастта ни? Защо не? Все пак ставаше дума за дванайсет години. Но ако съдех по погледа ѝ, очевидно не бях улучил причината. Настъпи мълчание. Морето бе облякло тъмната си одежда и започваше леко да се вълнува. Взех вилицата и отстраних главата на рибата. Почувствах се като палач. Едно беше ясно – отново щях да се върна към пушенето. – Какво точно ти липсва в нашата връзка? – продължих аз. – Приключение ли? – Може би – отговори Изабел и по лицето ѝ премина сянка на огорчение, примесено със състрадание. – Но не каквото ти си представяш. Откъде знаеше какво си представям? Признавам, че за петнайсет години брак човек неизбежно се сблъсква с тъмните страни на партньора си. Някои призраци трудно остават скрити за дълго. Но какво бяхме научили един за друг? Явно нищо. Абсолютно нищо. – И какво си представям? – попитах аз. – Чуй ме – започна отново Изабел. Тонът ѝ се смекчи, но звучеше все така заплашително. Нейните студенти навярно познаваха този нюанс на гласа ѝ. Особено по-непросветените от тях. Безнадеждните случаи. 10 – Всичко ми се струва прекалено ограничено. Тесногръдо, педантично, предвидимо. Разбираш ли? Животът ни е рутина. Без вълнуващи събития или изненади. Келнерът се зарадва, когато поръчах нова гарафа вино. Той се разрови в близката барака и донесе от там грамофон. После сложи някаква плоча. Първата песен беше „Собственик на самотно сърце“ на британците от „Йес“. Кълна се, Изабел може да го потвърди. Келнерът определено притежаваше талант за диджей. Прояви наистина тънък усет. – Колко хубаво! – възкликнах аз, взех една цигара от кутията на Изабел и я запалих. – Пуснаха нашата песен. Изабел ме погледна с недоумение. Не знаех дали реакцията ѝ се дължи на думите ми или на факта, че не бях пушил от десет години насам. – Това не беше много умно – заяви тя. Пак не ми стана ясно кое има предвид. Първите няколко дръпвания прорязаха дробовете ми като ножове. Закашлях се, но болката ми подейства добре, тъй като беше успокоително конкретна. Понятна, осезаема, логична. Иззад една скала постепенно се подаде луната, съ-зданието на нощта. Не след дълго заблещукаха и звезди. Красива сцена, ако човек бе в състояние да ѝ се наслади. – Всъщност тук е доста приятно – отбелязах аз. – Какво ще кажеш да останем още седмица? – Ох, Артур – въздъхна Изабел. – Не се дръж детински. Хайде, да вървим. Но аз не желаех да си тръгваме. Хванах се здраво за гарафата. Погледът ми шареше между Изабел и пламъка на цигарата. Едва се сдържах да не заровя глава в пясъка – в буквалния смисъл на думата. Така обаче рискувах да пропусна прекрасната музика в заведението. В момента звучеше „Очите ми виждат само теб“. Без кап11 чица милост келнерът явно възнамеряваше да представи целия любовен репертоар на ресторанта, който определено не отговаряше на настроението на Изабел. Личеше си, че не е влюбена. Тя махна на келнера и поиска сметката. Аз поръчах още вино. Мъжът ни погледна въпросително и зачака да вземем решение. Двамата с Изабел започнахме да се караме. Или по-скоро аз се карах. Чувството беше хубаво. Истински семеен скандал – вероятно последният, който щеше да се разрази между нас. Накрая, разбира се, платихме, без да получа нова гарафа вино. – Недей, Артур. Това няма да оправи нещата. Изабел понечи да ми помогне да стана, но аз не ѝ позволих. – Виж – казах в последен опит за упорство и посочих с трепереща ръка една особено ярка звезда. – Венера! – Не Венера – намеси се келнерът. – Вега. Венера утре сутрин. Замахнах към него, за да избия от главата му всички астрономически хрумвания, но загубих равновесие и се строполих по лице на земята. На вкус пясъкът далеч не беше по-лош от виното, което предлагаха тук. Изабел изстена нервно. Нейният вопъл бе отправен към небесата, където не присъстваше Венера. Тя искаше да ми подскаже, че е взела правилното решение. И очевидно не търпеше възражение. Изабел ме вдигна на крака. Не ѝ струваше големи усилия, тъй като вече се бях предал. По пътя към апартамента не казах нито дума. Беше ми достатъчно трудно да координирам движенията си. Крачех бавно и достойно напред – същински танц на поражението. Изабел ме пусна като тежка пазарска чанта пред входната врата и завъртя ключа. Веднага забелязах, че двуседмичните ни усилия да се сдобием с препарат про12 тив хлебарки са дали резултат. Не че гадините се бяха изпарили. Тъмно обратното – химическата атака ги бе-ше зашеметила и те не се разбягаха при включването на лампата. Така ни предоставиха шанс да се запознаем с действителния им брой. Изабел изобщо не реагира. Не можех да повярвам. Сякаш дори не ги забелязваше. Подобно на надуваема лодка, тя се понесе над гъмжилото и стигна до хладилника. Подпря се уморено на него, сведе глава и въздъхна дълбоко. В този миг по китката на дясната ѝ ръка пропълзя хлебарка. Изабел отвори вратата на хладилника, извади бутилка вода и мигновено я пресуши. Животинките не съществуваха за нея. Нито пък аз. Дали не си въобразявах? Може би страдах от халюцинации? Реших да проверя и стъпих върху една подвижна купчинка. Под крака ми се чу специфичният хрущящ звук. Събух маратонката си и разгледах подметката. Върху гумата определено се забелязваше нещо – раз-мазана кафеникавожълта маса. Хитинова броня с полепени по нея вътрешности. Изабел свали тениската и панталона си, сгъна ги прилежно и ги постави на кухненския плот, директно върху гъмжилото. Отвори вратата на нашата спалня и влезе в своята. Хубавото на всеки апартамент е, че има допълнителна стая. По думите на Хьолдерлин „дето е опасността, расте спасението също“. Но както и да е. Във всеки случай не се възползвах веднага от спасителното миниатюрно канапе. Чакаше ме работа. Изпълнен с гняв, тръгнах на лов за хлебарки, въоръжен с двете маратонки. Размазвах ги навсякъде, дори директно върху хляба – нашия, нейния, моя. Не се нуждаех повече от хляб, не и в този живот. Отмъщавах на самия себе си. По едно време Изабел почука на вратата на спалнята, сякаш се стремеше да вразуми някой обезумял съсед. 13 Легнах направо върху кухненския под, заобиколен от мъртви хлебарки. След малко нещо се надигна в гърлото ми и аз избълвах остатъците от узо и вино. После явно съм задрямал, защото ми се присъни как двамата с Изабел, плътно прегърнати върху гърба на огромна буболечка, се носим в критската утрин към изгряващата Венера. Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“. Къде остана, Вега? 14 2 Нещата се развиха доста бързо, след като се върнахме във Виена. Изабел напусна жилището ни с такава решителност, сякаш ме бе хванала да се натискам с най-добрата ѝ приятелка в тоалетната на любимия ѝ ресторант. Тя събра вещите си в кашони от банани и ги изнесе с помощта на напълно непознати за мен мъже, които ме поздравяваха любезно. Аз им отвръщах, докато стоях облегнат на някоя врата с чаша в ръка. През повечето време ходех небръснат и се олюлявах още от сутринта. Излъчвах пределна невъзмутимост. След като камио-нът с последния натоварен кашон се изгуби от погледа ми, аз му помахах, яхнал перваза на прозореца. Срещата при адвокатите ни седмица по-късно продължи едва половин час. В крайна сметка бяхме здравомислещи хо-ра – не биваше да се поддаваме на излишни емоции. – Ами... – успя да промълви Изабел, след като господа юристите си бяха тръгнали. – До следващия път – казах. Тя хвана ръката ми и я задържа по-дълго от очакваното. Твърде силен удар по самообладанието ми. Съвсем се увлякох и реших да попитам: – Ще се видим ли отново? Гласът ми прозвуча ужасно. Без никаква следа от хладнокръвие и мъжественост, все едно всеки момент щях да се разплача. – Може би – отвърна Изабел и побърза да издърпа 15 ръката си. – Но като приятели. Когато си готов, разбира се. Това беше прекалено. Без да искам, сам бях причинил поражението си. С моите камъни по моята глава. Поне успях да си тръгна с достойнство, след като събрах жалките остатъци от гордостта си. Не се обърнах нито веднъж, за да я погледна. Предимството на раздялата ни: повече място за мен в жилището. Празнината, която Изабел бе оставила, разширяваше територията ми. Сега можех да се разположа на спокойствие в банята – арена на най-ожесточените ни битки за надмощие. Въпросът беше с какво да запълня свободното пространство. На огромната етажерка, където Изабел бе съхранявала колекцията си от видео-касети и дивидита, зееха дупки. Моите книги вече нямаше да съжителстват с филмите на Ридли Скот и Джон Карпентър. Най-после щях да освободя специалното издание на „Смъртта на Вергилий“ от присъствието на Лош вкус – абсурдното творение на ранния Питър Джаксън. Изабел преподаваше история на киното. Беше се специализирала в жанрове като фентъзи, хорър и научна фантастика. Много ефектно. Академичната ѝ кариера не започна твърде блестящо (първоначално тя следваше публицистика), но пробивът дойде преди пет години. Едно малко и все пак престижно издателство, известно с постструктуралистичните си идеи, пусна на пазара неин ръкопис. Заглавието на книгата гласеше: „Настъпването на ужаса. Изследване върху Пришълецът І–ІІІ“. На гърба на изданието имаше снимка на Изабел, на която тя приличаше на Сигърни Уивър. Оттогава всичките ѝ приятели започнаха да я наричат Рипли. Понякога дори аз самият. Според мен Изабел винаги бе изглеждала като Сигърни Уивър, но беше по-красива от нея. Тя получаваше покани да изнася лекции в редица киноакадемии. Даваше интервюта и пишеше анализи на 16 филми, които не се бяха сторили достатъчно зловещи на предишни кинокритици. Най-голямата ѝ гордост обаче беше седмичната коментарна колонка в един хамбургски вестник. Изабел се сприятеляваше с все по-млади и бохемски настроени хора. Носеше слънчеви очила късно вечерта и обличаше кожени якета в непоносими жеги. Ходехме заедно на тематични хорър сбирки, където специално се сервираше карпачо, кървавица и сашими. Седяхме на плюшени канапета във видеотеки, в които денем не влизаше жив човек. Новите ѝ приятели ми допадаха. Но най-вече обичах да си оставаме вкъщи. Тогава Изабел пускаше филми само за мен. Слагаше едната ръка около врата ми, а с другата хващаше дистанционното. Беше в състояние да връща по двайсет пъти дадена сцена, за да ми обясни важен детайл от Нещото или Живите мъртви. На моменти кошмарните сцени ни караха да се прегръщаме още по-силно. Приличахме на двама влюбени тийн- ейджъри, отишли на тайна прожекция. Резултатите от кулинарните ми амбиции заменяха пуканките, а голямата чаша кока-кола отстъпваше място на бутилка бордо или шардоне. Във филма на Дейвид Линч „Човекът-слон“, един от любимите на Рипли, имаше сцена, в която недъгавият Джон Мерик беше преследван в метрото от разгневена тълпа. Притиснат натясно до някакъв писоар и без изгледи за бягство, героят отваряше уста и извикваше: „Аз не съм животно! Аз съм човешко същество!“ В този момент с Изабел се доближавахме още по-плътно един до друг, изпълнени със съчувствие. А когато в края на филма душата на Джон Мерик се извисяваше към звездното небе, ние ставахме почти едно цяло. След такъв филм дори моят дух се изкушаваше да изнесе кратка лекция за разобличаването на човешкото лицемерие в творчеството на Дейвид Линч. Не разбирах кое точно ѝ се струваше тесногръдо в подобни вечери. 35 Втора част Две срещи януари – април 2004 г. 37 1 До ден-днешен не мога да си обясня какво точно ме накара да отида в Музея за изящни изкуства в онзи мразовит януарски следобед. Не смятам, че съм бил привлечен от топлината на изложбените зали. Не си бях поставял и за цел да разглеждам внимателно експозицията с творби на Франсис Бейкън. Познавах картините му покрай работата си, тоест неособено добре. Така или иначе, Мая се занимаваше с художествената ни секция. Чувствах се като механична кукла с навита пружина, която безцелно върви напред. Поръчах си гид на испански език – успокояваше ме мисълта, че няма да разбера нищо. Едва удостоявах с поглед огромните двуметрови платна, изобразяващи облечени в лилаво папи, преплетени мъжки тела и разчленени животински трупове. Вместо да наблюдавам съсредоточено картините, аз следвах неотлъчно испанската група и се концентрирах върху зелените обувки на жената пред мен. Бяха кожени, с висок ток – идеален подарък за Изабел. Но за да ги получа, вероятно трябваше да... Изведнъж замръзнах на място и се обърнах наляво към стената. На картината се виждаше мъж в три различни вариации. В лявата част на триптиха зад рамката на някаква врата той седеше на тоалетна чиния. Тялото му бе превито на две, а до него се отличаваше червеникавокафя38 вият цвят на стените. Гърбът му имаше бяло-синкав оттенък – човекът несъмнено беше мъртъв. От едната страна на черепа се забелязваше окървавено ухо. Зад фигурата се простираше мрак, всеобхватен и окончателен. Разтопената чернота се изливаше към зеленикавия под. В средното табло на картината тъмнината се прорязваше от гола електрическа крушка, която не излъчваше светлина. Мъжът бе вдигнал лице и разкриваше своя профил. Главата сякаш бе забучена в тялото му, от врата му се подаваха осакатени ръчички, а от гърдите му напираше извита кост. Помислих си, че това е неговата душа. Тя представляваше извита над сърцето кост, нетърпелива да излезе навън. Устните на мъжа бяха леко разтворени, от брадичката му капеше слюнка. Носът и бузите му бяха обагрени в светло, почти призрачно червено. Национален парк „Тиманфая“. Изабел и аз седим на гърба на камила, разположени в детски столчета от двете страни на животното. Изглеждаме развеселени и леко комични. Водачите на групата са принудени да сложат чувал с пясък при Изабел, тъй като в противен случай горкото животно ще загуби равновесие. Монтаняс дел Фуего, остров Лансароте. Сто камили в една редица с общо двеста души на тях. „Тук е трябвало да снимат Дюн – казва експертът Изабел. – Да заградят снимачната площадка, да прогонят туристите и да започнат.“ Тя се засмива на шегата си. Не познавам друг човек с по-заразителен смях от нейния. Вулканичният прах, завихрен от копитата на животните, се посипва във вратовете ни. Земята се олюлява, когато камилата тръгва. „Усещаш ли приближаването на гигантския пясъчен червей?“, питам аз. Не се засмивам, тъй като не го умея така добре. „Глупчо“, отвръща Изабел, протяга ръка през козината на животното и улавя моята. 39 * * * Именно кратерите на Тиманфая излъчваха подобно сияние. Хребети, окъпани в светло, почти призрачно червено. Имах нужда да поседна. Една учителка преведе през залата група деца. Сигурно се радваше, че ужасяващото им посещение отива към своя край. Пред мен все още беше онзи мъж. Между приведеното му тяло и неговата сянка се виждаше предмет, който сякаш израстваше от рамката на вратата. Може би представляваше отточна тръба? Или приспособление, от което бликаше мастило? Сянката. Ясните ѝ контури изпъкваха на противния зеленикав под, все едно бяха изрязани върху линолеум. Подобно на огромен прилеп, тя изплуваше изпод тялото на мъжа и съзерцаваше предсмъртната му агония. Изведнъж се устреми към мен. Инстинктивно наведох глава и долових плясък на криле. Докато се усетя, чудовището бе прелетяло над мен, за да изчезне в отсрещната стена. Затворих очи и отново ги отворих. Прилепът, разбира се, беше там. Още от юни 1973 г. Сложен зад стъкло и поставен в позлатена рамка. Въпреки това бях убеден, че е жив. Нищо не можеше да го спре. Юни 1973 г. – времето преди Изабел. Нима имаше някакво значение? Едва ли. В дясната част на триптиха мъжът повръщаше в една мивка. Между прешлените му, изобразена с бърз щрих на четката, стърчеше бяла лула със заострен мундщук. От носа му капеше кръв. Отне ми известно време да разбера, че историята – ако изобщо можеше да се говори за такава – всъщност протича отдясно наляво. Първоначално мъжът се съпротивлява, като бълва кръв и стомашни сокове. После се появява ангелът на смъртта. Средното табло на картината разкрива мига, в който мъжът умира. Вляво той 40 вече е вкочанен. Но трупът е превит по странен начин. Прилича на зародиш в черна утроба, който чака да се роди отново. Името на картината беше „Триптих, май–юни 1973 г.“ Мъжът на нея се казваше Джордж Дайър. Исках да стана. Бях видял достатъчно. Тогава забелязах, че подът под краката ми се разклаща. Насред пищните зали на Музея за изящни изкуства към мен бързо се приближаваше гигантският пясъчен червей. Но той не идваше да ме погълне, а да ме придвижи напред.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
ШЪРЛИ МАКЛЕЙН ТОВА, БЕЗ КОЕТО (НЕ) МОГА Книгата излиза на: 29.04.2011 Превод: Здравка Славянова Цена: 14 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека Страници: 225
Авторката на бестселърите „Камино” и „Паметта на душата”
Стигнах до убеждението, че духът и душата са единствено важните вечни истини. В един момент от живота всички започваме да разбираме – или поне да се питаме - кое е това, без което не можем, и с кое е по-добре да се разделим. За Шърли Маклейн този момент е настъпил. Тя е обърнала гръб на хората, които се повтарят, на досадниците, грубияните, звездоманията, страха от остаряването и политическите пристрастия. В другия лагер са смелите журналисти, любознателните хора, добрите вибрации, актьорската игра, тренировките за тялото и ума и любопитството към света. В търсене на Големите истини за „космическата справедливост” и „хармонията на Вселената” Шърли обсъжда въпросите, които винаги са я вълнували: Свършва ли животът ни с физическата смърт? Преражда ли се душата? Какви са взаимоотношенията ни с Бог - къде спира Той и къде започваме ние? Заплаха или шанс е за човечеството 21 декември 2012 г.? Ще се роди ли най-сетне нашето ново съзнание? В тази любопитна, забавна и мъдра книга живата легенда на Холивуд ни приканя да бъдем автори и режисьори на собствения си спектакъл във всеки ден от живота ни. Какъв сценарий ще напишем за себе си и как ще изиграем ролята си зависи от нас.
OTKЪС:
Spoiler:
На Питър Потребността ми от познание е все така неутолима Когато поглеждам назад към тези изпъстрени с приключения седемдесет и шест години, ми се иска да се поздравя, че все още съм тук. Вярно, че все още доминира в израза, но на мен ми харесва да съм тук. Една от големите ми страсти беше да пътешествам, но със съжаление отбелязвам, че съм я изоставила. Приключих с далечните пътувания. Тук ми е добре. Допада ми покоят. Идеята да стъпя на летище и да треперя от ужас дали ще допуснат в самолета моето куче Тери е повече от кошмарна. Какво става с нас бе, хора? Най-безропотно се поддаваме на страха и изобщо не ни смущава онова, което действително трябва да ни плаши: собственото ни примирение пред съмнителната теза, че вероятността от терористична атака ограничава свободата ни да пътуваме. За мен тази теза е невалидна. Не вярвам, че терориз-мът е истинската причина да се превърнем в сляпо подчиняващи се роботи. По-скоро си затваряме очите за истината: тероризмът е само удобно извинение за управляващите да ни доведат до състояние на отстъп12 чиви, лишени от воля за бунт граждани, които доброволно капитулират пред авторитетите. Томас Пейн винаги е бил мой идол. Тъкмо той пи-ше колко трезва мисъл е вложена в една революция и възхвалява Епохата на разума, не религията. Нищо чудно, че е положен в незнаен гроб, където никой не може да му засвидетелства почит. Неговата позиция е твърде скандализираща за онези, чиято основна цел е била политическата популярност и запазването на статуквото. Такива неудобни хора много рядко почиват в пищни гробници, а още по-рядко им се издигат паметници. Във вените ми тече кръвта на отците основатели, защото съм родена и израснала във Вирджиния, истинското огнище на Американската революция. То е и седалище на лидерите метафизици – Ордена на масоните. Но за понятия като метафизика ще стане дума по-нататък. И с клишираното религиозно мислене приключих много отдавна, защото исках да дишам на воля. Ето това означава свобода. Интересен ми се струва фактът – и той е много повече от съвпадение, – че получих астма по време на администрацията на Буш-младши. Бях дотолкова обезсърчена от неговите идиотщини и безбройните вреди, които нанесе, че буквално не можех да дишам. На три пъти попадах в спешното отделение и всеки път бях на косъм да умра от задушаване. Усещах, че и земята на свободата изпада в асфиксия. Лишени от глас, хората дори не осъзнаваха доколко са изгубили контрол върху собствения си живот, върху мислите си. Дали събитията от 11 септември са били планирани от някой извън кръга на Осама бин Ладен и Ал Кайда, не знам. Но те определено подпомогнаха замисъла, целящ да се отнеме свободата на индивида – а се предполага, че тя е 13 наше неотменно право и нейното погазване би било единствената причина да тръгнем на война. Набиваше ни се в главите, че патриотизмът ни задължава да се бием и да убиваме онези, които ни отнемат свободите. Ние нямахме нужда от Осама. Сами се поддадохме на манипулацията просто защото нито веднъж не оспорихме твърдението на избраните ни лидери, че националната сигурност била най-важният ни приоритет. Лично за мен претърсването на багажа ми, опипването на тялото ми, а и на кучето ми е неконституционно. Веднъж в Лос Анджелис един едър разпасан дебелак ме накара четири пъти да премина проверката за сигурност (с Тери на ръце, която тежи 12 кг), защото бордната ми карта била обърната в погрешната посока. Усетих се, че съскам като разярена котка, кипях от гняв срещу тези грубияни, които използваха дадената им власт, за да ме тормозят – мен, една все пак известна и (предполага се) привилегирована жена. По-късно на-учих, че са го уволнили. Нищо чудно да се е заял с Роу-зи О’Донъл. При всяко пътуване – и в страната, и в чужбина – осъзнавам, че започваме да се плашим от самите себе си, от съседите си, защото страхът е най-мощното оръжие за масово унищожение. Възмущението ми от тази зловредна тенденция няма да стихне никога. Но повече няма да пътувам – освен ако не е абсолютно наложително или някой космически кораб от Плеядите не предложи да ме откара на планета, където са намерили решение на тези въпроси. Не ми е приятно, че приключих с пътуванията заради цялото това мъчение при проверките за сигурност. За мен те бяха пълноценни, многопластови преживявания, независимо от посоката. Научила съм толкова много за себе си, защото, когато се озовавах като пус14 ната с парашут в непозната обстановка, можех да разчитам единствено на собствените си възможности. Никога не съм тръгвала на път като привилегирована особа. Дори много рядко съм се качвала в първа класа. Водил ме е стремежът да усетя „истинския“ свят далеч от Холивуд, планетата на богоизбраните, където бях живяла, откакто отидох там едва двайсетгодишна. Когато ме разпознаваха – ако изобщо се случеше, – аз се смесвах с тълпата и много често откривах нови приятели. Пътуванията са ми предоставяли най-ценните извори на познание. Те ми дадоха възможността отблизо да се докосна до различни гледни точки и други „реалности“. Още първите американски филми бяха достиг-нали до всички краища на света, тъй че където и да се появях, хората бяха готови да споделят с мен и най-съкровените си тайни – предполагам, защото бях известна и те имаха чувството, че ме познават. Бяха поласкани от вниманието ми и готовността да ги изслушвам. Много бързо научих, че моята американска версия на истината не е непременно всеобщо валидна. Истината е не само относителна, но и непрекъснато се променя. Открих, че самият живот е театър. Всяка култура играе своята роля. Понякога героите в моите пътувания бяха подли и неетични, друг път – добри и отзивчиви. Някои събития бяха комични, други – доста драматични. Цял живот бях играла роли на американски жени, тъй че когато пътувах, можех да изляза от този стереотип и да почувствам, че принадлежа на друга култура. Придобих по-обективен поглед към самата себе си, а схващанията ми станаха по-гъвкави. Някъде на четирийсет започнах да забелязвам, че проявления, които преди бих заклеймила като неморални, се превръщаха в уроци, а не в присъди... дори по отношение на смъртта. 15 Запазила съм спомен от разходката по един канал в Банкок, Тайланд. От наетото кану наблюдавах всекидневните занимания на живеещите по брега. Внезапно на някакви си двайсетина метра едно бебенце се надвеси от семейната лодка и с главата надолу падна във водата. Онемях от ужас. Родителите чуха как кашля и се дави, обърнаха се, но не направиха нищо, за да го спасят. То изчезна под водата и потъна. Бях като зашеметена, исках да скоча след детето, но моят гид ме спря. Според будизма никой не бивало да се намесва в кармичната воля на Бог. Ако родителите или някой друг скочел във водата, щял да подчини детето завинаги. Животът му щял да принадлежи на неговия спасител. А никой будист не би наложил подобна съдба на друг. За будистите смъртта не е нищо повече от друга форма на живот. Тя е част от кръговрата на живота. Животът и смъртта не са обвързани с оцеляването или загубата на отделен индивид. В смъртта на удавеното дете не биваше да се намесва никой. Краят бе приет като проявление на Божията воля. По същата логика убийството поражда дълбоко възмущение, защото самият акт означава намеса в предначертаното от Бог. За будистите съществува коренна разлика между убийството и бездействието пред смъртта. Съдбата и обречеността са тяхна философия и религия. Един мой приятел например притежава собствен самолет и твърди, че никога не би наел пилот будист, защото той щял да запази ведро спокойствие пред опасността самолетът да се разбие – заради съдбата и предопределението. Няколко дни след като станах свидетел на смъртта на това невръстно дете, отидох на боксов мач. Тайландският бокс се отличава от останалите разновидности на този спорт по това, че са позволени всякакви ритници. Боксьорите носеха единствено твърди калъфи на 16 слабините под шортите, но никакви други подплънки или защитна екипировка. Церемонията преди мача бе израз на почит към Буда. Всеки от двамата изрече молитва за доброто на своя опонент. Засвири малък оркестър и двамата боксьори изпълниха ритуални танцови фигури и пантомими в знак на искрено уважение към съдбата на противника. Прозвуча сигнал и ето че двамата започнаха да се удрят и нападат, да се блъскат с юмруци и ритници. Очевидно нямаше забранени хватки. Много скоро единият от боксьорите успя да нанесе страховит удар в главата на опонента си и му счупи врата. Човекът умря на място. Не можех да повярвам, че това зрелище е популярен спорт сред кротките тайландци, но огромната тълпа изпадна в див възторг. Други двама се качиха на ринга, изпълниха молитвите и ритуалните поклони към Буда, придружени с мимики и танцови фигури. Боят започна. Единият боксьор нанесе саблен удар в главата на другия, по чието лице потече кръв. Тълпата приветства гледката с неистов рев. Екзалтираните крясъци заглушиха силната музика. Доведоха лекар, но тълпата отвърна с буйно скандиране: „Остави го да се бие!“ Пострадалият боксьор затропа с крака по пода, докато лекарят не си отиде. Тълпата отново ревна одобрително. Раненият нападна пръв и скоро двете тела се обляха в кръв. Здравият противник продължи да сипе удари в отворената рана и наоколо се разхвърчаха пръски кръв. Възторгът на тълпата достигна нови висоти. Бях толкова потресена, че едва не припаднах. Лекарят се появи отново и тълпата го освирка. Извикаха две носилки, защото раната в главата бе оголила костта. И двамата боксьори приличаха на пихтия, а не на живи хора. Най-накрая мачът беше прекратен въпреки гнева на публиката. 17 Да, Тайланд ми се видя изпълнен с парадокси. Но нима и всеки човек не е такъв? Забавлението за един е самият ад за друг. Замислих се дали този популярен кървав спорт не е отдушник за потиснатия гняв и покорството на тай-ландците. Дали подобно зрелище им предоставяше начин да излеят враждебността и гнева си (емоции, които навярно се таят у всеки от нас)? Може би опасните, изпълнени с насилие спортове са необходими и за предпочитане пред онова, което иначе бихме си причинили един на друг. В Тайланд за пореден път бях принудена да осъзная колко тесен е моят мироглед. Бях научила всичко, което знаех, без да прекрачвам тясната рамка на моето детство – от родителите ми, от училищата, които бях посещавала, от квартала, в който живеех. Израствайки в „страната на свободата“, не бях обучавана да разсъждавам извън параметрите на онова, което моите учители с традиционно мислене искаха да знам. Ако станех твърде дръзка, родителите ми всячески се стараеха да ме предпазят. Всъщност те ме оградиха с еднометрова емоционална ограда. Научавах се да я прескачам. И те я издигаха по-нависоко. Постепенно свиквах да пре-скачам и нея. Те не са ме плашили, просто искаха да ме предпазят. Нищо чудно да съм се впускала в толкова много и опасни приключения тъкмо защото родителите ми ме бяха накарали да повярвам, че на всяка крачка дебнат безброй опасности, но без да потиснат любопитството ми. В крайна сметка те са ме учили как да прескачам оградите. Това и съм правила през целия си живот. Съзнателно или не, майка ми и баща ми ме на-учиха как да преодолявам преградите, които се издигаха пред мен, а също и да бъда дръзка. Когато обръщам поглед назад към досегашния ми 18 живот, ми е интересно да разбера кои случки и събития си спомням като значими. Като че ли съществува разграничение между преживяното със сърцето и усетеното с ума и тялото. Ако днес тръгна да пиша само за моите пътувания, ще се получи нещо различно от книгите ми, които вече са издадени. Истината е, че където и да съм ходила, винаги съм търсила себе си. Пътуването към самата мен – проверката на моите убеждения и ценности, независимо дали съм си стояла у дома, или съм обикаляла далечен край на света, – ето това е най-значимото ми пътуване. Тъкмо то ме подтикна да изследвам истинското значение на духовността. Постепенно се убеждавах, че действително всичко е мое дело. И се опитвах да опозная героинята, която бях създала за себе си в театъра на живота. 19 Не ме е грижа какво не бива да правя Харесва ми да остарявам, защото мога да забравя онова, на което съм придавала огромно значение в миналото. Навремето ми се струваше, че наистина е важ-но дали ще се появя на някоя премиера на високи токове или с равни обувки. Представяте ли си? С годините осъзнах, че „театърът“ от миналото е сценарий, в който вече не искам да участвам. Колкото повече се трупат годините, толкова по-наситен с приключения е моят сценарий. И с рискове, разбира се. Но безоблачното повествование е адски скучно – както научих, наблюдавайки моите родители. Много отдавна напуснах тихото пристанище на родния дом. Впусках се във все нови и нови проучвателни експедиции, а пътят винаги ме отвеждаше навътре, към самата мен. Опознах театъра на войната, театъра на политиката във Вашингтон, театъра на телевизионните новини... След като ние, хората, пишехме сценариите и участ-вахме в театъра на реалността, аз исках да променя моя сценарий. Реших да изследвам театъра на себепознанието. 20 Все така ме интригува мъжката и женската природа Имам много приятелки актриси горе-долу на моята възраст и когато се събираме, често си говорим колко трудно е да си жена в киноиндустрията, която е обсебена от младостта, сексапила и красотата. То е ясно, по принуда сме станали корави и жилави, но дали не сме изгубили женската си уязвимост? А какво му е хубавото да си уязвима всъщност? Ако питате мен, на мъжете това не им допада. Когато застана пред стената на моя живот, онази у дома, където висят стотици снимки, запечатали участието ми във филми и моменти от моя житейски път, повечето от лицата насреща ми са на мъже. Вярно е също така, че през последните десет години утеха ми носят лицата на Елизабет, Никол, Мерил, София... и не само те. Мъжете може и да са били блестящи актьори, но като човешки същества не могат да се сравняват с жените – поне по отзивчивост, интелигентност и кураж. Противно на всеобщото мнение жените в екипа на даден филм не се дебнат като котки да си издерат очите. Напротив, те се сплотяват, обикновено срещу някой мъж – бездушен тиранин с власт. В „Стоманени 21 магнолии“ нашият режисьор Хърб Рос се отнасяше зле с Доли Партън и начинаещата Джулия Робъртс. Ние, останалите, успяхме да го вразумим. Получи се фантастичен филм, а Джулия скоро се превърна в ярка звезда. Жените общуват помежду си в ефира на чувствата и трепетите на сърцето. Мъжете предпочитат да не се задълбочават – те остават на нивото на логичното и рационалното. Навремето в Холивуд имаше една популярна поговорка: Не се жени за актриса – тя е много повече от жена. Не се омъжвай за актьор – той е много по-малко от мъж. И все пак трябва да призная, че мъжете, които са ми партнирали в киното, винаги са ме привличали. Бяха ми много интересни, особено със суетата си. Суетата при мъжете актьори е безгранична. Което не е тайна и за тях самите. Покрай Робърт Мичъм научих, че правилото има и изключения. Той като че ли се смущаваше от гримьора или оператора, които се стараеха да представят грубовато изсеченото му лице в по-благоприятна светлина. Шегуваше се с физиономията си, но стигнеше ли се до езика на тялото, наперената му походка предупреждаваше „стой настрана, корав тип съм аз, и як бачкатор не би се заял с мен“. Гласът му, груб като на гамен, когато подхвърлеше някоя реплика през рамо, притежаваше и обработен нисък регистър. Да, той се имаше за мъжкар, но аз бях открила и другата му страна. Често казваше: „Ще приема тая скапана роля, за да не се налага друг да се мъчи.“ Беше изключително интелигентен и паметлив и не губеше много време да на-учи репликите си или да анализира своя герой. А недодяланият език на тялото прикриваше онова, което сам искаше да скрие. Не обичаше конфронтацията. Не обичаше и споровете (предпочиташе да назидава), а що се отнася до способността да взема правилни решения 22 във важните моменти, трябва да призная, че в емоционален план беше абсолютен страхливец. Красноречивият език на тялото, модулациите на гласа, категоричните му твърдения говореха как иска да бъде възприеман от другите, но всъщност служеха да прикриват неговата най-дълбоко пазена тайна – а именно неспособността да взема решения. Цялостната му нагласа клонеше към пасивност. Всичко му се случваше без усилие от негова страна, без да си мръдне пръста. Появата ми в живота му също. Робърт много рядко бе в състояние сам да предизвика нещата. Той беше мой идол в тийнейджърските години. Бях си окачила на стената негова снимка. Обожавах огром-ното му тяло и походката му на екрана; струваше ми се, че крачи под вода. Ъгловатото му лице и силните ръце на закрилник ме докарваха до припадък. И тъй, когато му дадоха ролята на Джери, моя партньор в „Двама на люлката“, имах удоволствието да опозная мъжа от моите тийнейджърски мечти, а и да го преценя от гледна точка на зрелостта. Хлътнах до уши. Едно от най-големите вълнения при снимането на филм се поражда от въпроса дали ще спукаш мехурчето на фантазиите си, или ще го запазиш невредимо. С Робърт Мичъм изпитах по малко и от едното, и от другото, докато не про-умях, че колкото и да е очарователен, не е подходящият мъж за мен. Сигурно е знак за зрялост набързо да спукаш всички мехурчета, но по-забавно е да си запазиш илюзиите. Ако можеш, разбира се. Снимачната площадка е най-благодатната среда, където можеш да опознаеш някого и – понякога – да се влюбиш в него. Първо, защото изразяването на емоции е същината на киното. За тази цел всеки актьор или актриса има задачата да се взре надълбоко в своя герой, но и в себе си. Второ, между отделните сцени разпола23 гаш с достатъчно време да изследваш чувствата, противоречията и колебанията на партньора си. Трето, всички са наясно, че каквото и да се случи, то си остава на снимачната площадка. Режисьори, оператори, актьори, служителите в офиса на студията – всички спазват този принцип. Щом излезеш обаче извън светлината на прожектора и пристъпиш в истинския свят, не разчитай на такава дискретност. И тъй, разполагаш със среда, в която емоциите са предмет на открито обсъждане и всякакви експерименти; имаш достатъчно време да се взираш в себе си – какви качества притежаваш, кои ти липсват и кои искаш да придобиеш; и през цялото това време имаш защита срещу клюките, защото такива са правилата на играта. А това наистина е игра, която наподобява играта на живота. Ето защо всички, които нямат достъп до нея, искат да знаят какво се случва на снимачната площадка. Физическата и емоционалната близост между звездите е тема, която пълни таблоидите всяка седмица. Техните връзки обаче рядко оцеляват в реалния живот. Знам какво говоря. Неведнъж ми се е случвало. Повечето съпрузи и съпруги на актриси и актьори познават играта на изчакване – стига да успеят да потиснат ревността си и да си наложат търпение. Първопричина за моя изследователски интерес към актьорите, в които се влюбвах, навярно е сложната личност на баща ми. Привличаха ме мъже с не по-малко сложен характер. Опитите да ги разбера ме поглъщаха изцяло. Някои наистина не знаеха за себе си повече, отколкото аз за тях. И избягваха себепознанието, като се преобразяваха на екрана. Аз от своя страна не се взирах в себе си, защото бях заета да изучавам съответния обект на чувствата ми. Ето защо не приемах твърде на24 сериозно актьорската си игра. Започвах, когато чуех командата на режисьора: „Начало!“ В онези първи години на кариерата ми не се и замислях много-много за сценария или за моята роля в него. Действах импулсивно. Но стремежът да открия какво в действителност представлява даден човек се превърна в мое любимо, безкрайно приятно занимание. В известен смисъл актьорската игра бе начин да изучавам другите. Малко по-късно, когато работех с Ив Монтан, бях пленена от таланта му на актьор и певец. Той тъкмо бе приключил връзката си с Мерилин Монро. Още една причина за трепетно вълнение, защото бях слушала толкова много истории около участието ѝ във филмите на Били Уайлдър. Освен това бях голяма почитателка на съпругата му Симон Синьоре. Да се сближа с Ив означаваше шанс да науча повече за Симон. Заедно с него участвахме в „Моята гейша“. Филмът бе заснет изцяло в Япония, чиято култура никой от двама ни не познаваше. В тази напълно чужда обстановка, на снимачна площадка, организирана изцяло по японски, ние някак си се вкопчихме един в друг. Когато си припомням всичките мои романтични увлечения в света на киното, които толкова живо интригуваха външния свят, мога да кажа, че сексът не играеше особена роля. Привличаше ни по-скоро процесът на опознаване и емоционалното общуване. Тази основа предлага много ценни уроци и възможности за личностно израстване. Сексът може да затрудни комуникацията на снимачната площадка, защото неизбежно се намесват чувство за вина, стремеж към контрол и склонност към манипулация. Като жена, отдала седемдесет и шест години на своето хоби и призвание – изучаването на човешката природа, – смятам, че имам пълното право да разсея за25 блужденията по отношение на мъжете в главната ро-ля – и нямам предвид само актьорите. Ако трябва да съм точна, имала съм повече връзки с журналисти и политически лидери, отколкото с колеги актьори. Интересна ми беше природата на властта. Исках да науча какво означава да разполагаш с възможност да помогнеш на цяло едно общество, ако си лидер например, или да надигаш глас, ако политиците са непочтени – което е работа на журналистите. Никого от тях не бих искала да забравя.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Заглавие: Re: Издателство Обсидиан представя: Пет 6 Май 2011 - 0:25
РОБЪРТ ПАРКЪР ТЕЛОХРАНИТЕЛЯТ
Книгата излиза на: 09.05.2011г. Превод: Богдан Русев Цена: 14 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978–954–769–263-3 Страници: 272
По време на снимки в Бостън „лошото момче” Джъмбо Нелсън е обвинен в изнасилването и убийството на младо момиче. Доказателствата са толкова неубедителни, че шефът на полицията се обръща към Спенсър за допълнително „частно” разследване. Апетитът на Джъмбо за храна, алкохол и секс е наистина огромен, но дали това го прави убиец? И дали продуцентите на филма, зад които определено стои мафията в Лос Анджелис, са готови да жертват най-голямата си звезда? Мрачни тайни изскачат на повърхността и пак Спенсър, подпомогнат от бившия телохранител на Джъмбо индианеца Сикскил, трябва да оправи нещата. За целта са нужни много физически усилия, тренировки и дори преки сблъсъци с наемни убийци. Но нима нещо може да спре Спенсър по пътя му към истината?
Последният роман с неотразимия детектив Спенсър, завършен от Робърт Паркър преди смъртта му, е достоен финал за една бляскава кариера. Ще ни липсваш, Спенсър!
ОТКЪС
Spoiler:
На Лу Замбело
Беше пролет. Пролетното равноденствие беше направило всичко по силите си и мартенският въздух, който подухваше през отворения прозорец в кантората ми, вече беше мек, макар че все още не беше наистина топъл. Пролетните тренировки в бейзболната лига се точеха с досадно еднообразие, а до първия мач от сезона оставаха две седмици. Пиех кафе и изучавах един нов комикс от поредицата „Фраз“, за да видя дали не пропускам някакъв екзистенциален подтекст в него, когато вътре влетя Куърк, отиде до каната за кафе, наля си едно, добави захар и кондензирано мляко и се настани срещу бюрото ми. – Искаш ли кафе? – попитах го аз. – Имам си – отговори Куърк. – Но все пак беше мило, че ми предложи. – Чел ли си „Фраз“? – продължих с въпросите аз. – Какво е това „Фраз“, да му го начукам? – учуди се той. Беше едър като мен, тоест доста едър, и винаги се обличаше добре. Днес беше със сако от туид с цвят на кестени. Ръцете му бяха силни, а в погледа му имаше неумолима решителност, която караше повечето хора да внимават, когато се налагаше да имат работа с него. – Един комикс във вестник „Глоуб“ – обясних аз. – Нов е. – Аз съм възрастен мъж – каза Куърк. – И капитан от полицията – добавих аз. – Точно така – кимна той. – Не чета комикси. – Оттеглям въпроса – бързо отстъпих аз. Куърк кимна. – Имам нужда от нещо – заяви той. – Всеки казва така. Той не ми обърна внимание. Правеше го доста често. Това не беше проява на лошо възпитание. Просто беше професионалист, а още преди години се бях убедил, че почти не се интересува какво мислят останалите хора. – Чувал ли си за Джъмбо Нелсън? – попита ме той. – Актьорът – казах аз. – Да. – Който е тук, за да снима филм – добавих аз. – Аха. – Да не мислите, че е убил онази млада жена? – попитах аз. – Мислим, че е заподозрян – обясни Куърк. Погледнах го. Познавах го много отдавна. – И? – Нека да ти разкажа – предложи Куърк. Станах да си налея още кафе. Долях и на Куърк. После сложих каната на котлона, седнах обратно зад бюрото си и се облегнах назад, за да кача краката си върху него. – Нека – казах аз. – Истинското му име е Джеръми Франклин Нелсън – започна Куърк. – Виждал ли си го? – Само на снимка – отговорих аз. – Не съм гледал нито един филм с него. – Снимката ти стига – каза Куърк. – Значи знаеш защо го наричат Джъмбо, като слончето от анимационния филм. – Аха – потвърдих аз. – Той е в града – продължи Куърк. – И снима филм. – Който все още няма заглавие – добавих аз. – Това във „Фраз“ ли го прочете? – попита Куърк. – Аз съм отворен за нови преживявания – обясних. – Понякога чета и други неща. – Тъпите медии го отразяват, все едно е отвличането на бебето на семейство Линдбърг. – Има много медии, които трябва да се пълнят с не-що – отбелязах аз. – Прекалено много – каза Куърк. – И винаги е било така. Във всеки случай Джъмбо е в града и се движи с телохранител индианец. – От коренното население на Северна Америка ли? Куърк кимна. – Да, истински американски индианец. Само чакай да го видиш. – Опасен ли е? – попитах аз. – Не знам – отговори Куърк. – Но има нещо. – Телохранителят замесен ли е? – В престъплението? – каза Куърк. – Доколкото знам, не. – Пресата твърди, че Джъмбо е изнасилил и убил млада жена, така че незабавно трябва да бъде обезглавен. – Аха – потвърди Куърк. – Така твърди пресата. Както и всички останали. – Но ти имаш някои съмнения? Куърк сви рамене. – Ще ти кажа какво знам аз – заговори той. – Момичето се казва Доун Лопейта, на двайсет години, миналата година е завършила градския колеж в Бънкър Хил, безработна. Куърк отпи от кафето си. – Трябва още захар. Той се изправи, отиде до кафе-машината на шкафа за документи, взе си захар, разбърка я и пак седна. Отново отпи от кафето и кимна. – Тя отишла да гледа как снимат филма в градския парк, близо до станцията на метрото „Парк Стрийт“, и Джъмбо я забелязал. Изпратил един асистент от продукцията да я покани да обядва с него. Тя се почувствала много специална. – И аз бих се почувствал така – обадих се аз. – Аха – съгласи се Куърк. – И аз. И така, тя обядвала с всички филмови звезди и целия екип, Джъмбо ѝ взел телефона и предложил по-късно да се видят пак, а тя отговорила: уха, разбира се. – Откъде знаеш, че е отговорила точно така? – „Уха, разбира се“? – повтори Куърк. – Не знам. Но вечерта той наистина ѝ се обадил и тя отишла в хотела му. Имало шампанско. Имало кокаин. Имало секс. Когато свършили, се облекли. Джъмбо се извинил за момент и отишъл до банята. Докато го нямало, тя легнала и умряла. – Ако правя секс с Джъмбо Нелсън, сигурно и аз ще умра – казах аз. – Тя е умряла след секса – уточни Куърк. – Може да е умряла от срам – предположих аз. – Има значителни охлузвания във вагиналната област – продължи Куърк. – Което предполага употребата на... хм, помощно средство? – Патолозите не са сигурни – каза Куърк. – Може би на Джъмбо всичко му е голямо. – Каква е причината за смъртта? – попитах аз. – Според патолозите е задушаване – отговори Куърк. – Открили са следи на шията ѝ. Но май не са съвсем сигурни в тази хипотеза. – Не са съвсем сигурни? – повторих аз. – Не. – Тяхната работа не е ли да бъдат съвсем сигурни? – попитах аз. – Боже – каза Куърк. – Имах един случай, в който загубиха трупа. Целия. – Което сигурно е демотивиращо – предположих аз. – Демотивиращо беше – потвърди Куърк. – Освен това, когато те не са сигурни, остава много място за слухове. – Чух версия, според която помощното средство е било гърлото на бутилка от шампанско, която се е счупила вътре в нея и е предизвикала фатален кръвоизлив. Куърк поклати глава. – Да, нали? Уви, не, няма доказателства за подобно нещо. – Според мен интернет няма нужда от доказателст-ва. – Нито пък знае как да се сдобие с такива – заяви Куърк. – А какво казва Джъмбо? – попитах аз. – Казва, че не знае какво се е случило. Признава, че си е махнал главата с кокаин и алкохол. Казва, че я оставил сама и когато се върнал от банята, тя не реагирала. Той се опитал да я свести. Не могъл. И се обадил на „Бърза помощ“. – Върху нея ли е бил? – попитах аз. – Явно – отговори Куърк. – В някакъв момент. – Господи – казах аз. – Да, знам, сетихме се за това. – Колко тежи? – попитах аз. – Не знам точно – отговори Куърк. – Бих казал, между сто седемдесет и пет и двеста килограма. Джъмбо твърди, че и той не знае точно. – Що за човек е? – попитах аз. – Отвратителен – отговори Куърк. – Прекалява с всичко: храна, алкохол, наркотици, секс. Нито едно момиче не е прекалено младо за него. Нито пък момче. – Стига да мърда? – подхвърлих аз. – Не знам дали и това е задължително – каза Куърк. – Но като се изключат хобитата му, иначе е приятен човек, нали? – поинтересувах се аз. – Шумен, арогантен, глупав и цапнат в устата – отговори Куърк. – Ти казваш, че е цапнат в устата? – И още как, да му го начукам – каза Куърк. Пролетта продължаваше да се носи през прозореца. – Всички са съгласни, че е той – информира ме Куърк. – Ние, студиото, хората от екипа, всички. И родителите на момичето. – А ти съгласен ли си? – попитах аз. – И губернаторът е съгласен, че е той. Кметът също. Полицейският комисар направо е влюбен в него. Шефовете на отдели – още повече. И председателят на Сената. Говорителят – също. Както и двата вестника. И всички от телевизията. И всеки шибан идиот от интернет, който може да пише. – А ти? – попитах аз. – Аз мисля, че той не е убил момичето – каза Куърк. – Или, ако го е направил, нямаме достатъчно сериозни доказателства да го обвиним. Само предполагаме. – Но всички искат цялата история да свърши и той да го отнесе – допълних аз. – Точно така – кимна Куърк. – Вероятно е бил с нея, когато е умряла, и тя може би е умряла от онова, което са правили заедно, не знам. Но не смятам, че един човек може да бъде обвинен в убийство на базата на уликите, с които разполагаме. А се страхувам, че точно това може да се случи. – И фактът, че той е толкова неприятен тип, ускорява този процес – предположих аз. – Не е незаконно да бъдеш неприятен тип – каза Куърк. – Ако беше така, сигурно и двамата с теб щяхме да бъдем в затвора. – Може би само ти – уточних аз. – И какво мога да направя за теб? – Искам да разследваш случая – заяви Куърк. – Защото ти не можеш, така ли? – Точно така – потвърди Куърк. – Някой ще ми плати ли? – попитах аз. – Филмовото студио е наело Рита Фиоре, за да представлява Джъмбо – отговори Куърк. – Говорих с нея. Тя каза, че адвокатската кантора „Коун и Оукс“ ще те наеме, за да разследваш. – И ще запише разходите на сметката на студиото – предположих аз. – И аз така предполагам – съгласи се Куърк. – Защо мислиш, че той не е извършил убийство? – попитах аз. – Може би е – каза Куърк. – Ако го е направил, ще се опитаме да го докажем. Но точно в този момент си мис-ля, че са го нарочили за виновен, а не мога да ги спра и да остана ченге. – Ами ако установя, че е виновен по всички обвинения? – Ще ми кажеш – отговори Куърк. – И аз много ще се зарадвам. Искаш ли да погледнеш какво сме събрали дотук? – Обичам да започвам на чисто – отговорих аз. – Мис-ля по-добре, когато участвам в процеса от самото начало. – Да – каза Куърк. – Знам. – Добре – кимнах аз. – Значи приемаш работата? – Аха. – Просто така? – попита Куърк. – Аха. – Можеш да започнеш, като говориш с Рита Фиоре – предложи Куърк. – Можеш да започнеш, като не ми казваш какво да правя – предложих му аз. – Добре – съгласи се той. – С какво ще започнеш? – Мисля да говоря с Рита Фиоре – казах аз. – Добра идея – изгледа ме внимателно Куърк. И почти се усмихна.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 16.05.2011г. Превод: Вера Киркова-Жекова Цена: 16 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: твърда ISBN: 978–954–769–264-0 Страници: 278
Паулу Коелю е роден в Рио де Жанейро през 1947 г. С появата на първата му книга – „Дневникът на един маг” – започва неговата необикновена литературна кариера, а с „Алхимикът” той се превръща в един от най-влиятелните съвременни писатели. Книгите му са преведени на 72 езика и са издадени в 160 страни, като тиражите им надхвърлят 130 милиона екземпляра. Той е кавалер на Ордена на Почетния легион на Франция, член е на Бразилската литературна академия и носител на престижни международни награди. Паулу Коелю е най-популярният чуждестранен автор в България днес.
Да живееш означава да експериментираш, а не да разсъждаваш върху смисъла на живота. Много ясно е, че не всички хора трябва да прекосят Азия или да извървят Пътя на Сантяго. Но аз съм се родил, за да бъда на път. Успявам да разговарям с душата си само когато с нея сме в пустинята, по улиците на някой град, в планината, на магистралата.
В тази изненадващо откровена история Паулу Коелю разказва как една лична криза го кара да предприеме забележително пътуване за духовно обновление. За да си върне вдъхновението, страстта и радостта от живота, той решава да започне всичко отначало и отново да влезе в контакт с хората и света. По време на пътешествието си през Европа, Африка и Азия среща Хилал и осъзнава, че съдбите им са били преплетени в един друг живот, в друго измерение. Заедно с нея той предприема мистично пътуване през времето и пространството, през миналото и настоящето, за да намери себе си. „Алеф” ни изправя пред собствените ни страхове и грехове, подтиква ни да търсим любовта и прошката и ни вдъхва смелост да поемем неизбежните предизвикателства на живота.
Знам, че съм в хората край мен, както и че те са в мен. Заедно пишем Книгата на живота с нашите срещи, винаги предопределени от съдбата, и с нашите ръце, събрани от вярата, че можем да променим този свят. Всеки допринася с една дума, с едно изречение, с един образ, но накрая всичко добива смисъл – щастието на един се превръща в радост за всички. В секундата преди смъртта всеки си дава сметка за истинската причина за своето съществуване. И тогава се ражда Адът или Раят. Адът е да погледнеш назад в тази частица от секундата и да разбереш, че си пропилял възможността да отдадеш почит на чудото на живота. Раят е в този миг да можеш да кажеш: „Допуснах някои грешки, но не бях страхливец. Изживях живота си, правейки каквото трябва.“
OTKЪС
Spoiler:
Някой си благороден човек заминаваше за далечна страна, да получи за себе си царство и да се върне. Лука 19:12
Диаметърът на Алефа беше два-три сантиметра, но цялото космическо пространство се побираше в него, и то не в умален размер. Всяко нещо представляваше безброй неща, защото го виждах ясно от всички точки на Вселената. Хорхе Луис Борхес, „Алефът“
Аз не мога да видя, а ти познаваш всичко. Дори и така животът ми ще е полезен, защото знам, че ще се срещнем отново в някоя божествена вечност. Оскар Уайлд, „Истинското познание“
ЦАР НА МОЕТО ЦАРСТВО Не! Пак ли ритуал? Пак да призовавам невидимите си-ли, за да ми покажат видимия свят, така ли? Какво общо има това със средата, в която живеем сега? Младите излизат от университета и не могат да си намерят работа. Старите стигат до пенсия, без да имат пари за каквото и да било. Хората нямат време да мечтаят, прекарват деня от осем сутринта до пет следобед в работа, за да осигурят прехраната на семейството си и да спечелят пари, с които да платят колежа на децата си, и се изправят срещу познатата на всички ни „сурова действителност“. Светът никога не е бил толкова разединен, колкото е сега – религиозни войни, геноцид, липса на уважение към планетата, икономически кризи, депресии, бедност. Всички търсят незабавни резултати, за да разрешат поне някои от световните или личните си проблеми. Нещата изглеждат още по-черни, колкото повече вървим към бъдещето. И ето ме мен, искам да продължа напред с духовна традиция, която се корени в далечното минало, отвъд всички предизвикателства на сегашния момент. Заедно с Ж., когото наричам Учител, въпреки че ве-че съм започнал да изпитвам съмнения дали е така, вървя към свещения дъб, който е тук повече от петстотин години и наблюдава безучастно човешките мъки – неговата единствена грижа е да предаде листата си на зимата и да си ги върне обратно напролет. Не издържам повече да пиша за връзката си с Ж., моя водач в Традицията. Имам десетки дневници, пълни с бележки от нашите разговори, които никога не препрочитам. Откакто се запознах с него в Амстердам през 1982 г., се научих и отучих да живея стотици пъти. Когато Ж. ме учи на нещо ново, мисля, че може би точно там е стъпката, която ми липсва, за да стигна до върха на планината, нотата, която оправдава съществуването на цялата симфония, буквата, която съдържа в се-бе си книгата. Изживявам период на еуфория, който постепенно изчезва. Някои неща остават завинаги, но повечето упражнения, практики и уроци накрая потъват в някаква черна дупка. Или поне така изглежда. Земята е мокра. Представям си, че моите маратонки, които така грижливо съм измил преди два дни, само след няколко крачки отново ще са целите в кал, макар да внимавам много. Търсенето на мъдрост, душевен покой и осъзнаване на видимата и невидимата реалност вече се е превърнало в рутина и не води до никакви резултати. Когато бях на двайсет и две години, започ-нах да изучавам магически практики, минах по различни пътища, движих се по ръба на пропастта в продължение на много важни години, подхлъзвах се и падах, отказвах се и се връщах отново. Представях си, че когато стана на петдесет и девет, ще съм близо до рая и ведрото спокойствие, което съзирам в усмивките на будистките монаси. Тъкмо обратното, струва ми се, че никога не съм бил по-далече от това състояние. Не намирам покой, понякога изпадам в големи конфликти със себе си, които могат да продължат с месеци. А моментите, когато се потапям в дадена магическа реалност, траят едва няколко секунди. Достатъчно, за да разбера, че другият свят съществува, достатъчно, за да се отчая, че не успявам да усвоя всичко, което научавам. Пристигаме. Когато ритуалът свърши, ще проведа сериозен разговор с него. Двамата поставяме ръцете си върху дънера на свещеното дърво. Ж. казва една суфистка молитва: „Господи, когато се вслушвам в гласовете на животните, в шумоленето на дърветата, в ромона на водите, в чуруликането на птиците, в свистенето на вятъра или в трясъка на гръмотевиците, долавям в тях доказателство за Твоето единство, усещам, че Ти си върховната власт, върховното знание, върховната мъдрост, върховната справедливост. Господи, разпознавам Те в изпитанията, през които минавам. Позволи ми, Господи, Твоята удовлетвореност да е моя удовлетвореност. Аз да бъда Твоята радост, онази радост, която един Баща изпитва от своя син. И да се сещам за Теб спокойно и уверено дори когато ми е трудно да кажа, че Те обичам.“ Обикновено в този момент усещам – за част от секундата, но и това е достатъчно – Единственото при14 съствие, което движи Слънцето и Земята, и държи звездите по местата им. Но днес не искам да разговарям с Вселената, а просто човекът до мен да ми даде отговорите, от които се нуждая. Той отдръпва ръцете си от дънера на дъба, аз правя същото. Усмихва ми се и аз му се усмихвам в отговор. Двамата се отправяме към дома ми бавно и мълчаливо, сядаме на верандата и пием кафе, все така безмълвно. Съзерцавам огромното дърво в средата на градината, чийто ствол е опасан от лента, която вързах там след един сън. Намирам се в Сен Мартен, селище във Френските Пиренеи, в къща, за която вече съжалявам, че съм купил – тя в крайна сметка ме обсеби, изисквайки присъствието ми, защото има нужда някой да се грижи за нея и да пази енергията ѝ жива. – Вече не мога да се развивам – казвам, попадайки както винаги в капана на човека, който заговаря пръв. – Мисля, че съм стигнал до предела на възможностите си. – Колко интересно. Аз винаги съм се опитвал да разбера къде са пределите ми, но досега не съм успявал да ги достигна. Но пък и моята Вселена не ми съдейства много, продължава да расте и не ми помага да я опозная цялата – предизвиква ме Ж. Той е ироничен, но аз продължавам. – Защо си дошъл днес тук? Да се опитваш да ме убедиш, че греша ли? Както винаги. Говори каквото искаш, но знай, че думите няма да променят нищо. Не съм добре. – Тъкмо затова съм дошъл днес. От доста време усещам какво става. Ала винаги има точен момент за действие – заявява Ж., взема една круша от масата и започва да я върти в ръцете си. – Ако бяхме говорили по-рано, ти нямаше да си узрял. Ако говорим по-късно, вече ще си загнил. – Той захапва плода и дъвче с наслада. – Съвършен е. Това е точният момент. – Изпитвам много съмнения и най-силните са свързани с вярата – казвам аз. – Чудесно. Тъкмо съмненията тласкат човека напред. Както винаги добри отговори и добри образи, но днес те не действат. – Ще ти кажа какво чувстваш – заявява Ж. – Че ни-що, което си научил, не е пуснало корени, че можеш да се потопиш в магическия свят, но не успяваш да останеш за дълго в него. Смяташ, че може би всичко е про-сто една голяма измислица, която хората са сътворили, за да прогонят страха от смъртта. Моите проблеми са по-дълбоки – съмнявам се във вярата. Сигурен съм в едно-единствено нещо – че съществува някаква паралелна духовна вселена, която оказва въздействие върху света, в който живеем. Всичко останало извън нея – свещени книги, прозрения, ръководства, наръчници, церемонии – ми изглежда абсурдно. И което е по-лошо, те нямат траен ефект. – Ще ти кажа какво съм изпитвал – продължава Ж. – Когато бях млад, се вдъхновявах от нещата, които животът можеше да ми даде, смятах, че съм способен да постигна всичко. Когато се ожених, ми се наложи да избера само един път, защото трябваше да издържам жената, която обичам, както и децата си. На четирийсет и пет, след като вече имах успешна кариера, децата ми пораснаха и напуснаха дома, реших, че по-нататък всичко ще е повторение на вече изживяното. Тогава започна моето духовно търсене. Аз съм дисциплиниран човек и му се отдадох с цялата си енергия. Минах през периоди на въодушевление и през периоди, в които губех вяра, докато стигнах до момента, който изживяваш днес. – Ж., въпреки усилията, които полагам, не мога да кажа: „По-близо съм до Господ и до себе си“ – признавам с известно раздразнение. – Това е така, защото като всички останали хора на планетата си повярвал, че времето ще те научи как да се доближиш до Господ. Но времето не учи, то ни носи единствено усещането за умора и остаряване. Сега сякаш дъбът ме гледа. Навярно е на повече от четири века, а е научил единствено как да стои на мястото си. – Защо правихме ритуала при дъба? С какво ни помага той да бъдем по-добри? – Хората вече са престанали да правят ритуали при дъбовете. Но като действаш по начин, който изглежда абсурден, ти докосваш нещо дълбоко в душата си, в най-древната ѝ част, която е най-близо до произхода на всичко. Така е. Аз го попитах нещо, което знам, и получих отговора, който очаквах. Трябва да използвам по-доб-ре всяка минута с него. – Време е да тръгвам – казва внезапно Ж. Поглеждам часовника. Обяснявам, че летището е близо и можем да си поприказваме още малко. – Не става с приказки. Когато минах през това, което преживяваш в момента, открих отговора в нещо, случило се, преди да се родя. Предлагам ти да опиташ и ти. Прераждане ли ми предлагаше? Та той винаги беше отхвърлял връщането към предишни животи. – Вече съм бил в миналото. Сам се научих да го правя още преди да те познавам. Говорили сме, видях две свои прераждания – като френски писател от деветнайсети век и... – Да, знам. – Допуснал съм грешки, които сега не мога да коригирам. А и ти ми каза да не го правя повече, тъй като само ще засиля чувството си за вина. Да се връщаш към някой свой минал живот е като да пробиеш дупка в пода и да допуснеш огънят от долния етаж да подпали настоящето. Ж. хвърля остатъка от крушата на птиците в градината и ме поглежда ядосано. – Моля те, не говори глупости. Не ме карай да вярвам, че наистина имаш право и че не си научил нищо през тези двайсет и четири години, които прекарахме заедно. Да, знам за какво говори. В магията – и в живота – съществува само настоящият момент, има само СЕГА. Времето не се мери така, както се пресмята разстоянието между две точки. „Времето“ не минава. Човек изпитва огромно затруднение да се съсредоточи върху настоящето, все мисли за това, което е извършил, как е могъл да го направи по-добре, какви са последствията от неговите действия, защо не е действал както е трябвало. Или пък се безпокои за бъдещето, какво ще прави утре, какви мерки трябва да бъдат взети, каква опасност го очаква зад ъгъла, как да избегне онова, което не желае да му се случи, и как да постигне това, за което винаги е мечтал. Ж. отново подхваща разговора. – Та тук и сега ти започваш да се питаш: има ли наистина нещо сбъркано? Да, има. Но в този момент също така разбираш, че можеш да промениш бъдещето си, като докараш миналото в настоящето. Миналото и бъдещето съществуват единствено в нашето съзнание. Но настоящият момент е отвъд времето – той е Вечността. Индийците използват думата „карма“ поради липса на по-подходящ термин. Но понятието не е доб-ре обяснено – не онова, което си правил в миналия си живот, ще повлияе върху настоящия. По-скоро това, което правиш в настоящето, ще изкупи миналото и съответно ще промени бъдещето. – Тоест... Той прави пауза. Все повече и повече се ядосва, че не успявам да разбера какво се опитва да ми обясни. – Няма смисъл да стоим тук и да говорим неща, които не казват нищо. Опитай сам. Време е ти да тръгнеш. Да отвоюваш царството си, което сега е съсипано от рутината. Стига си повтарял все същия урок, така няма да научиш нищо ново. – Не става дума за рутина. Аз съм нещастен. – Това се нарича рутина. Ти смяташ, че съществуваш, защото си нещастен. Други хора съществуват като функция на своите проблеми и живеят, като настоятелно говорят за тях – проблеми с децата, съпруга или съпругата, училището, работата, приятелите. Не спират, за да помислят: ето ме, аз съм тук. Аз съм резултатът от всичко, което се е случило и ще се случи, но съм тук. Ако съм направил нещо погрешно, мога да го поправя или поне да поискам прошка. Ако съм направил нещо правилно, това ме прави по-щастлив и по-свързан със сегашния момент. Ж. си поема дълбоко дъх, преди да довърши: – Ти вече не си тук. Време е да тръгнеш, за да се върнеш към настоящето. Тъкмо от това се страхувах. От известно време той ми намекваше, че е време да се посветя на третия свещен път. Междувременно животът ми се промени много от далечната 1986 г., когато поклонението до Сантяго де Компостела ми помогна да срещна собствената си съдба, да разбера „Божия замисъл“. Три години по-късно извървях Пътя до Рим, минавайки през областта, където се намирахме в този момент. Болезнен и досаден процес, който ме принуди в продължение на седемдесет дни всяка сутрин да правя всички абсурдни неща, които съм сънувал предишната нощ (помня как четири часа стоях на една автобусна спирка, без да се случи нищо особено). Оттогава дисциплинирано се подчинявах на всичко, което работата ми изискваше от мен. В края на краищата тя беше мой избор и моя благословия. Започнах да пътувам непрестанно. Големите уроци бяха тъкмо онези, на които ме научиха пътуванията ми. Истината е, че винаги съм пътувал страшно много, още от младежките си години. Но напоследък сякаш живеех по летищата и хотелите и усещането за приключение отстъпваше място на дълбоко отегчение. Когато се оплаквах, че не мога за дълго да остана на едно място, хората ми се чудеха и казваха: „Но да се пътува е толкова хубаво! Жалко, че нямам пари за то-ва!“ Да се пътува не е въпрос на пари, а на кураж. Прекарал съм голяма част от младостта си, обикаляйки света като хипи – какви пари съм имал тогава? Никакви. Едва ми стигаха да си платя билетите, но въпреки това тези години бяха едни от най-хубавите в живота ми – хранех се нередовно, спях по гарите, не можех да общувам, защото не знаех езика, и зависех от други хора дори в намирането на подслон за през нощта. След дълго време по пътищата, слушайки реч, която не разбирате, ползвайки пари, чиято стойност не познавате, вървейки по улици, по които не сте минавали дотогава, накрая откривате, че предишното ви Аз, с всичко научено, е абсолютно безполезно при тези нови предизвикателства – и започвате да разбирате, че някъде дълбоко в подсъзнанието ви съществува доста по-интересна личност с приключенски дух, отворена за света и новите преживявания. Но идва ден, когато си казвате: „Стига!“ – Стига! За мен пътуването се е превърнало в монотонна рутина. – Не, не стига. Никога няма да е достатъчно – настоява Ж. – Животът ни е постоянно пътуване, от раждането до смъртта. Редуват се различни гледки, хората се сменят, нуждите се преобразуват, но влакът продължава напред. Животът е влак, а не гара. Ти не си пътувал, а просто си минавал от държава в държава, което е съвсем различно. Поклатих глава в знак на несъгласие. – Няма да помогне. Ако трябва да поправя някоя грешка, която съм допуснал в предишен живот и сега я осъзнавам, мога да го направя тук. В оня затвор аз само се подчинявах на заповедите на някого, който ми се струваше, че познава Божиите знаци – на теб. Освен това вече срещнах поне четирима души, от които поисках прошка. – Но не си открил проклятието, което ти е било отправено. – Ти също си бил прокълнат по онова време. Откри ли какво е проклятието? – Открих го. И мога да те уверя, че беше много по-сурово от твоето. Ти си се проявил като страхливец веднъж, а аз съм бил несправедлив много пъти. Но това ме направи свободен. – Щом трябва да пътувам във времето, за какво ми е да пътувам и в пространството? Ж. се разсмя. – Защото на всички ни е дадена възможност за из-купление, но трябва да намерим хората, от които да поискаме прошка. – И къде да отида? В Йерусалим ли? – Не знам. Където се заречеш, че ще отидеш. Открий какво си оставил незавършено и доведи до край делото си. Господ ще те напътства, защото тук и сега е всичко, което си изживял и ще изживееш. Светът се създава и руши в този момент. Онези, които си срещал някога, ще се появят отново, а онези, които си пуснал да си тръгнат, ще се върнат. Не отхвърляй даровете, които са ти били направени. Разбери какво става с теб и ще узнаеш какво се случва с всеки друг. Не си мисли, че съм дошъл да ти донеса мир и спокойствие. Дойдох да ти донеса меча.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
СТИВЪН УОТСЪН ПРЕДИ ДА ЗАСПЯ Книгата излиза на: 03.06.2011г. Превод: Здравка Славянова Цена: 15 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978–954–769–265-7 Страници: 384
Феноменалният дебют на 2011 г. Голямото откритие на британската литература. Романът с елементи на психологически трилър е продаден в 42 страни само месец, след като авторът му го предлага на литературен агент. Невероятната история на Кристин Лукас е новият филмов проект на режисьора Роуън Джофи и продуцента Ридли Скот.
Спомените ни дефинират. Как може да живее човек, ако ги губи всяка вечер, щом заспи? Ако сутрин не помни миналото си и хората, които обича? Ако трябва да се запознава със собствения си живот отново и отново, ден след ден? Кристин Лукас е сполетяна от такава съдба след инцидент, който я лишава от дългосрочна памет. При всяко събуждане тя е със съзнанието, че е на двайсет години, и се плаши от мъжа, когото вижда в леглото си. „Аз съм Бен, твоят съпруг – казва той. - Женени сме от години.” Окуражена от един психиатър, за когото Бен не подозира, Кристин започва да си води дневник. Но с всеки изминал ден, описан в него, нещата й изглеждат все по-странни. А от един момент нататък и страшни, защото на първа страница тя е добавила: „Не се доверявай на Бен.”
Добре дошли в живота на Кристин. Нейната история е история за изневярата и цената на мимолетните увлечения, но преди всичко за онази любов, която може да се изличи от паметта, но не и от сърцето.
ОТКЪС
Spoiler:
7 Ще се родя утре Днес живея Вчера ме убиха Парвис Аусиа 9 ПЪРВА ЧАСТ Днес Тази спалня не ми е позната. Чужда ми е. Нямам представа как съм се озовала в нея, нито къде съм. Не знам как ще се прибера у дома. Прекарала съм нощта тук. Събуди ме женски глас – отначало помислих, че жената е до мен на леглото, но после осъзнах, че чете новините по радиото. Записука аларма на будилник и когато отворих очи, разбрах, че се намирам в стая, която виждам за пръв път. Очите ми привикват с полумрака и аз се оглеждам. На вратата на гардероба виси халат – дамски е, но като за много по-възрастна от мен жена. Изпънат по ръбовете тъмен панталон е преметнат на облегалката на стола пред тоалетката. Не виждам почти нищо друго. Будилникът изглежда доста сложен, но намирам копчето, което, предполагам, ще го накара да млъкне. Получава се. В този момент чувам зад гърба си прохъркване и установявам, че не съм сама. Обръщам се. Пред очите ми – голо рамо и тъмна прошарена коса . Мъж. Лявата му ръка е върху завивката, на безимения пръст има златна халка. Без малко да изпискам, но се сдържам. И стигам до заключението: Значи не само е стар, побеляващ, но и женен. Преспала съм с женен мъж, и то в дома му, в семей10 ното легло. Изпъвам гръб, за да си събера ума. Как не ме е срам. Къде ли е съпругата? Има ли опасност да ме спипа? Представям си я в другия край на стаята – крещи, нарича ме „мръсница“. Същинска Медуза с гърчещи се змии вместо коси. Как ще се защитя, ако тя наистина се появи? Мъжът в леглото до мен не изглежда притеснен. Обърнал ми е гръб и отново захърква. Лежа неподвижно. Обикновено помня как се озовавам в подобни ситуации, но не и днес. Сигурно е имало купон. Или запивка в някой бар. Трябва здравата да съм се натряскала. Няма как иначе, щом нищо не помня. Безпаметно пияна съм се помъкнала с този мъж – с халка на ръката и косми по гърба. Отмятам завивката възможно най-леко и сядам в края на леглото. Първо трябва да се изпишкам. Не смея да обуя пантофите, които стъпалата ми напипват – в края на краищата едно е да изчукаш съпруга, но е недопустимо да обуеш пантофите на съпругата, – и тръгвам боса. Голотата ми ме стряска, страх ме е да не отворя погрешната врата, да не налетя на някого, на синчето тийнейджър например. Отдъхвам си, когато зървам, че вратата на банята е открехната, влизам и се заключвам. Сядам на тоалетната чиния, изпишквам се и пускам водата, после се обръщам, за да си измия ръцете. Посягам към сапуна, но нещо не е наред. Отначало не знам какво точно, но после очите ми го подсказват. Ръката, която държи сапуна, не прилича на моята. Кожата е сбръчкана, пръстите – дебели. По ноктите няма лак, изгризани са до живеца и... Също като мъжа в леглото и аз нося тънка златна халка. Вторачвам се, после раздвижвам пръсти. Пръстите, обхванали сапуна, също се раздвижват. Ахвам и сапунът пада в мивката. Вдигам очи към огледалото. Лицето насреща не е моето. Косата е сплескана, на11 право е залепнала за черепа и всъщност е много по-къса, отколкото я нося; кожата на бузите и под брадичката е отпусната, устните са тънки и увиснали в ъгълчетата. Още малко, и ще надам вик, безмълвното стенание ще се превърне в писък, ако отворя уста, но ето че забелязвам очите. Бръчките ясно личат, но въпреки всичко това са си моите очи. Жената в огледалото – това съм аз, но с двайсет години по-възрастна. С двайсет и пет. Дори повече. Не е възможно. Започвам да треперя и се хващам за мивката. Нов писък се надига в гърдите ми и този път прераства в задавен стон. Отстъпвам крачка назад и тогава ги виждам. Снимки. Наслагани на стената пред мен, върху самото огледало. До тях има жълти залепващи се листчета, надписани с флумастер, с подвити от влагата краища. Избирам едно напосоки. Кристин, пише на него и стрелката сочи моя снимка – в непознатия ми остарял вид, – на която седя до някакъв мъж на пейка край река. И двамата се усмихваме срещу обектива, държим се за ръце. Той е хубав, привлекателен е и когато се вглеждам по-внимателно, откривам, че е същият, с когото съм преспала тази нощ, онзи, когото оставих в леглото. Отдолу пише Бен и малко по-встрани твоят съпруг. Рязко си поемам дъх и грабвам снимката. Не, мисля си. Не! Не може да бъде... Набързо разглеждам другите снимки. На всичките виждам себе си. И него. На една съм с отвратителна рокля и разопаковам подарък, на друга двамата сме облечени в непромокаеми якета, зад нас се плиска водопад, а в краката ни души малко куче. До тази има друга снимка, на която седя до него, отпивам портокалов сок от висока чаша и съм облечена в халата, който видях метнат на вратата на гардероба. Отново отстъпвам и опирам гръб на студените плочки. В този момент ме осенява проблясък, нещо като спо12 мен. Мъгляв, неуловим, той изпърхва нанякъде, щом се опитвам да го уловя на фокус, като шепа пепел, подхваната от вятъра, и ето че проумявам: в живота ми има тогава, преди, макар че не знам преди какво, а има и сега, но нищо помежду им, само дълга безмълвна празнота, която ме е довела тук, в този вид, при него, в тази къща. Връщам се в спалнята. Все още стискам снимката – онази, на която съм с мъжа, до когото се събудих, – но я държа на разстояние. – Какво става? – питам. Всъщност изплаквам въпроса и по лицето ми потичат сълзи. Мъжът седи на леглото, очите му са полуотворени. – Кой си ти? – Съпругът ти – казва той. Изражението му е сънливо, но няма и следа от раздразнение. Не поглежда голото ми тяло. – Женени сме от години. – Какви ги говориш? Искам да побягна, но няма къде да отида. – Женени от години? – повтарям. – Какво значи това? Той се изправя. – Вземи. Подава ми халата и изчаква, докато го облека. Той е по торбесто долнище на пижама и бял потник. Напомня ми на баща ми. – Оженихме се през осемдесет и пета – казва той. – Преди двайсет и две години. Ти... – Какво? – прекъсвам го. Усещам как кръвта се дръпва от лицето ми, стаята започва да се върти. Някъде в къщата трака часовник, блъска като чук. – Но... Той прави крачка към мен. – Как... – Кристин, ти си на четирийсет и седем – кротко казва той. 13 Поглеждам го – един непознат, който ми се усмихва тъжно. Не искам да му повярвам, не искам дори да слушам какво ми говори, но той продължава: – Претърпя злополука. Много тежка злополука. Главата ти пострада. Изпитваш трудности да си спомниш разни неща. – Кои неща? – питам аз, в смисъл: не говориш за последните двайсет и пет години, нали. – Кои неща? – по-втарям въпроса. Той отново пристъпва към мен – предпазливо, все едно съм уплашено животно. – Всички – отвръща. – Понякога откакто си била на двайсет досега. Друг път и от по-рано. Главата ми бръмчи, обърква ме този вихър от дати и години. Не искам да питам, но знам, че трябва. – Кога... кога съм претърпяла злополуката? Той ме поглежда със смесица от съчувствие и страх. – Беше на двайсет и девет... Затварям очи. Съзнанието ми е готово да отхвърли твърдението, но като че ли някъде дълбоко в себе си знам, че е истина. Чувам, че отново започвам да хлипам. И тогава този мъж, този Бен, идва при мен и протяга ръце. Усещам близостта му. Не помръдвам, когато докосва талията ми, не се съпротивлявам, когато ме притегля към себе си и ме прегръща. Полюшваме се леко, без да се пускаме, и това движение ми е някак познато. И ме кара да се чувствам по-добре. Мълчим минута-две, после той проговаря: – Обичам те, Кристин. Знам, че от мен се очаква да отвърна със същите думи, но не ги изричам. Как мога да го обичам? За мен той е чужд човек. Нищо не разбирам. Искам да науча толкова много неща. Как съм се озовала тук, как изобщо успявам да оцелявам. Само че не знам как да попитам. – Страх ме е – казвам накрая. 14 – Знам – отвръща той. – Знам. Но не се тревожи, Крис. Аз ще се грижа за теб. Винаги ще бъда до теб. Нищо лошо няма да ти се случи. Повярвай ми. Предлага да ми покаже къщата. Чувствам се по-спокойна. Обула съм панталони и стара тениска, които той ми даде, за да не стоя по халат. Излизаме на площадката. – Вече видя банята – казва той и отваря съседната врата. – Това е кабинетът. Надниквам. Бюро със стъклен плот, а отгоре – компютър, предполагам, макар че ме досмешава колко малък изглежда, като играчка. Отстрани има метално сив шкаф за документи, над него виси календар. Спретнато и подредено. – Работя тук понякога – казва той и полека затваря вратата. Прекосяваме площадката и той отваря друга врата. Легло, тоалетка, пак гардероби. Почти същата като стаята, в която се събудих. – Случва се и тук да преспиш – продължава той, – но обикновено предпочиташ да не си сама, когато се събудиш. Изпадаш в паника, ако не успееш да се сетиш къде се намираш. Кимам. Чувствам се като на оглед, все едно ме развеждат из жилище, което мога да наема. Сякаш съм евентуална съквартирантка. – Да слезем на долния етаж. Тръгвам след него. Той ми показва дневна – кафяво канапе и фотьойли със сходна тапицерия, плосък екран на стената, за който ми обяснява, че е телевизор, – трапезария и кухня. Напълно непозната обстановка. Нищо не изпитвам дори когато виждам снимка на двама ни в рамка върху една полица. – Отзад има градина – казва той и аз поглеждам през 15 остъклената врата на кухнята. Тъкмо се развиделява, нощното небе добива мастилен оттенък и успявам да различа очертанията на голямо дърво и барака в дъното на малка градина, но само толкова. Хрумва ми, че дори не знам в коя част на света се намираме. – Къде сме? – питам. Той застава зад мен. Виждам отраженията ни в стъклото. Аз. Моят съпруг. На средна възраст. – В Северен Лондон – отвръща той. – В квартала Крауч Енд. Отстъпвам. На ръба съм да изпадна в паника. – Господи – казвам, – дори не знам къде живея, по дяволите... Той хваща ръката ми. – Не се тревожи. Ще ти мине. Обръщам се с лице към него. Изчаквам да ми каже как точно ще ми мине, но напразно. – Да ти направя ли кафе? В първия миг настръхвам, но после отвръщам: – Да. Ако обичаш. Той напълва чайника. – Да е черно – казвам аз. – Без захар. – Знам – усмихва ми се той. – Препечена филийка? Кимвам. Знае толкова много за мен – дори повече, отколкото аз самата – и все пак чувството е като след случайна среща; закуска с непознат в неговия дом, докато се чудя колко скоро мога да се измъкна, да си отида у дома. Но има една малка разлика. Предполага се, че това е моят дом. – Трябва да седна – казвам. Той вдига очи към мен. – Иди да седнеш в дневната. Идвам след минутка. Кимам и излизам от кухнята. * * * 16 След малко Бен отново се появява. Дава ми някаква книга. – Ето ти този албум. – Дали ще помогне? Поемам книгата от ръката му. Подвързията е найлонова, нещо като имитация на стара кожа, но несполучлива. Изпод ръба на кориците излизат две червени шнурчета, вързани на панделка. – Ей сега се връщам – казва той и излиза. Сядам на канапето. Книгата натежава в скута ми. Имам чувството, че е чужда и не е редно да любопитствам. Напомням си, че онова, което ще открия вътре, се отнася до мен. Моят съпруг я сложи в ръцете ми. Развързвам шнурчетата и отварям напосоки. Снимка: аз и Бен, но на много по-млада възраст. Рязко затварям албума. Прокарвам ръце по подвързията, с нокът минавам по ръба на страниците. Сигурно това се повтаря всеки ден. Не мога да си го представя. За миг изпитвам непоколебима увереност, че е допусната ужасна грешка, макар че не е възможно. Доказателството е тук – в огледалото на горния етаж, в сбръчканата кожа по ръцете, които галят затворената книга. Не съм онази, за която се мислех, когато се събудих. А коя беше тя? – питам се. Кога съм била онази, която се събуди в чуждо легло с единствената мисъл за бягство. Затварям очи. Изпълва ме чувството, че се нося по вода. Има опасност да потъна. Трябва да се хвана за нещо. Затварям очи и се опитвам да се фокусирам върху нещо, каквото и да е, само да е стабилно. Нищо не откривам. Толкова много години от живота ми, мисля си. Изгубени са. Поемам си дълбоко дъх. Албумът ще ми каже коя съм, но нямам желание да го отворя. Още не. Искам да си поседя и миналото да е празнота. Увиснала в безтегловност, 17 еднакво дистанцирана от вероятностите и фактите. Страхувам се да открия миналото си. Постиженията, провалите, неосъществените мечти. Бен се връща и слага пред мен поднос. Препечени филийки, две чаши кафе, каничка мляко. – Добре ли си? – пита ме. Кимам. Той сяда до мен. Избръснал се е, облякъл е панталон и риза, носи вратовръзка. Сега вече не прилича на баща ми. По-скоро на служител, който работи в някоя банка или офис. Не изглежда зле, минава ми през ума, после пропъждам мисълта. – Всеки ден ли е така? Той слага филийка върху една чиния, маже я с масло. – Почти – казва той. – Искаш ли? Поклащам глава и той отхапва. – Докато си будна, успяваш да натрупаш някаква информация, но вечер заспиваш и после почти всичко е като изтрито. Кафето харесва ли ти? Кимам и той взема албума от ръцете ми. – Като тетрадка с изрезки е – обяснява и я отваря. – Преди няколко години стана пожар, тъй че много неща изгоряха, също и повечето от старите снимки, но тук има някои запазени. – Той сочи първата страница. – То-ва е дипломата ти. А на тази снимка си в деня на дипломирането си. Поглеждам накъдето ми сочи. На хартията съм усмихната, примижала срещу слънцето; нося черна роба и черна шапка с пискюл. Мъжът до мен е в костюм и с вратовръзка; прегърнал ме е през рамо. – Това ти ли си? – питам. – Да – усмихва се той. – Ти ме изпревари, аз още учех. Химия. Вдигам очи и го поглеждам. Снимката е малко размазана, но все пак не е трудно да се види как с годините 18 мъжът от снимката се е превърнал в този, който седи до мен. – Кога се оженихме? – питам. Той се обръща с лице към мен и хваща ръката ми. Изненадва ме грубата му кожа – предполагам, заради очакването да усетя мекотата на младостта. – В годината, след като защити докторска степен. Ходихме няколко години, но ти... всъщност и двамата бяхме решили да изчакаме, докато приключим с ученето. Прозвуча логично и в същото време необичайно разумно за мен. Дали изобщо съм искала точно за него да се омъжа? Все едно разгадал мислите ми, той казва: – Бяхме много влюбени. – И добавя: – И до днес е така. Нищо смислено не ми идва наум. Той отпива от кафето си, после отново поглежда албума. Обръща още няколко страници. – На няколко пъти сменя работата си, след като завърши. Като че ли не беше наясно с какво точно искаш да се занимаваш. Аз стигнах само до бакалавър и изкарах курсове за преподавател. Първите няколко години беше трудно, но после ме повишиха и... ето ни тук. Оглеждам дневната. Добре е подредена, удобна е. Но ѝ липсва облик – нещо, което е типично за средната класа. Горски пейзаж в рамка виси на стената над камината, порцеланови фигурки се мъдрят до часовника на полицата. Дали имам участие в подбора на тези вещи? – Преподавам в една гимназия наблизо – продължава Бен. – Вече съм завеждащ катедра. – Казва го без никаква гордост. – А аз? – питам. Що за въпрос всъщност, известен ми е единственият възможен отговор. Той стиска ръката ми. – Наложи се да спреш след злополуката. Сега не работиш. – Сигурно е усетил разочарованието ми, затова до19 бавя: – Впрочем не е и нужно. Все още получаваш обезщетение. Справяме се. Нищо не ни липсва. Затварям очи, притискам с ръка челото си. Твърде много ми е дошло и в един миг ми се приисква да замълчи. Засега не мога да възприема повече и ако продължи да ме засипва с информация, ще експлодирам. „Тогава какво правя по цял ден?“ Това искам да попитам, но от страх какъв отговор ще последва премълчавам въпроса. Той дояжда филията и отнася таблата в кухнята. Когато се появява отново, вече си е облякъл палто. – Трябва да тръгвам на работа. Усещам как се напрягам. – Не се тревожи – успокоява ме той. – Ще се справиш. Ще ти звънна, обещавам. Просто не забравяй, че днешният ден е като всеки друг. Няма страшно. – Да, но... – Трябва да вървя. Съжалявам. Преди да тръгна, ще ти покажа някои неща, които може да ти потрябват, докато ме няма. В кухнята ми посочва кое в кой шкаф стои, останало ядене в хладилника, което мога да хапна на обяд, дъската за писане, закована на стената, и черния маркер до нея, вързан на конец. – Понякога тук ти оставям бележки. – Виждам, че е написал ПЕТЪК с равни главни букви, а отдолу – Пране? Разходка? (Вземи си телефона!) Телевизия? Под думата Обяд е отбелязал, че в хладилника има останала сьомга, и е добавил Салата?. Накрая е написал, че ще се прибере най-късно до шест. – Имаш и календар-бележник – казва той. – В чантата ти е. На последната страница са вписани важни телефонни номера, както и адресът, в случай че се загубиш. Имаш и мобилен телефон... – Какво? – питам стреснато. 20 – Телефон без кабел – обяснява той. – Навсякъде можеш да го използваш. Навън, където искаш. Стои в чантата ти. Пак провери, ако тръгнеш да излизаш. – Ще проверя – обещавам. – Добре тогава. Той взема оставената до вратата протрита кожена чанта с дълга дръжка. – Е, аз тръгвам. – Окей – отвръщам. Не знам какво друго да кажа. Чувствам се като дете, което са спрели от училище и то си стои само у дома, докато родителите са на работа. „Не пипай нищо. Не прави пакости. – Представям си как ми казва: – Не забравяй да си вземеш лекарството.“ Той прави крачка назад, към мен. Целува ме по бузата. Не го отблъсквам, но и не го целувам. Сякаш се кани да отвори вратата, но пак се обръща. – А! – възкликва и ме поглежда. – Без малко да забравя. – Гласът му звучи странно напрегнат, въодушевлението е повече от фалшиво. Твърде много се старае да про-звучи естествено, очевидно от доста време се е готвил за тази реплика. Накрая излиза, че не е чак толкова страшно, колкото съм се опасявала. – Довечера заминаваме. Само за уикенда. Имаме годишнина, така че реших да бъде нещо по-специално. Съгласна ли си? Кимам и отвръщам: – Добре звучи. Той се усмихва с видимо облекчение. – Приятно е да има какво да очакваш, нали? За пореден път се обръща към вратата и я отваря. – Ще ти се обадя. Да проверя как си. – Да – казвам. – Обади се. Моля те. – Обичам те, Кристин. Никога не го забравяй. Затваря вратата и аз оставам сама. 21 * * * По-късно сутринта седя на фотьойла. Съдовете са измити и подредени на сушилката, прането се върти в пералнята. Намерила съм си занимания. Сега обаче ми е празно. Вярно е онова, което каза Бен. Нищо не помня. Нищичко. Нищо в тази къща не ми е познато. Нито една снимка – от онези около огледалото или в албума пред мен – не извиква спомен кога е била заснета; нито един миг с Бен не мога да изровя – освен онези моменти, откакто се събудих сутринта. Усещам главата си напълно празна. Затварям очи, опитвам се да се фокусирам върху не-що. Каквото и да е. Вчерашния ден. Миналата Коледа. Която и да е Коледа. Сватбата ми. Нищо не се появява. Изправям се, обикалям къщата, влизам от стая в стая. Бавно. Нося се като призрак, оставям ръката ми да се плъзга по стените, по мебелите, но всъщност не докосвам нищо. Как стигнах дотук? Напрягам ума си. Поглеждам килимите, изучавам шарките, порцелановите фигурки над камината, декоративните чинии, наредени по полиците в трапезарията. Опитвам се да приема, че всичко това е мое. Само мое. Моят дом, моят съпруг, моят живот. Тези неща обаче не ми принадлежат. Те не са част от мен. В спалнята отварям гардероба и виждам нечии подредени дрехи; те висят в спретнати редици, като празни обвивки на някаква жена, която никога не съм познавала. Обикалям нейната къща, използвала съм нейния шампоан и душ гел, захвърлила съм нейния халат, обула съм нейните чехли. За мен тя е невидима, призрачно присъствие, дистанцирано и недосегаемо. Сутринта с някакво чувство на вина посегнах към бельото, прерових бикините, омотани в чорапогащници и отделни чорапи, все едно се страхувах, че всеки миг ще ме спипат, сдържах дъха си, когато попаднах на коприната и дантелите в дъното на чекмеджето, купени не само за да бъдат облича
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 10.06.2011г. Превод: Веселин Лаптев Цена: 16 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978–954–769–266-4 Страници: 448
Авторът на „Клуб КЕМЪЛ”, „Колекционерите”, „Хладнокръвният Стоун”, „Собствено правосъдие” и още 15 романа
Атентат срещу сърцето на властта... Мощен взрив на метри от Белия дом... На място, известно като Дяволския квадрат...
Бившият таен агент Оливър Стоун е натоварен с мисия лично от президента на САЩ: да проникне в най-могъщия наркокартел в света, който залива Америка с дрога. Преди да замине задълго в чужбина, Стоун отива да се сбогува с любимото си място във Вашингтон – парка „Лафайет”. Късна вечер е и по алеите се разхождат само четирима души. Стоун ги оглежда разсеяно, когато в парка внезапно засвистяват куршуми и избухва бомба. В този момент от там минава кортежът на британския премиер, който по чудо остава невредим. Дали той е бил мишената? Това трябва да разбере агентката на МИ6 Мери Чапман. Тя и Стоун стават партньори в едно опасно разследване - трябва да открият кой стои зад атентата преди следващия, много по-мащабен удар.
Клуб КЕМЪЛ отново влиза в играта!
ОТКЪС:
Spoiler:
1 Оливър Стоун броеше секундите – упражнение, което винаги го успокояваше. А в момента той трябваше да е спокоен. Тази вечер имаше среща с един човек. Много важен човек. Не знаеше как ще се развият нещата, но в едно беше сигурен: този път нямаше да бяга. Край на бягствата. Току-що се беше прибрал от Дивайн, щата Вирджиния, където живееше Аби Райкър – първата жена, която бе пробудила чувства у него три десетилетия, след като изгуби съпругата си. Аби го обичаше, но не искаше да напусне Дивайн, а той пък не можеше да живее там. За добро или зло Стоун принадлежеше на Вашингтон въпреки болката, която му бе причинил този град. А имаше вероятност болката да стане по-силна. Информацията, която получи само час след завръщането си у дома, бе категорична. Щяха да го вземат в полунощ. Това не подлежеше на обсъждане, на преговори, на какъвто и да е компромис. Другата страна на уравнението винаги определяше условията. Няколко секунди по-късно Оливър спря да брои, доловил хрущенето на автомобилни гуми по чакъла пред входа на гробището „Маунт Цион“ – скромно, но историческо място, превърнало се в последен дом на мнозина афроамериканци, дръзнали да се борят за нещата от живота, с които белите им съграждани не трябваше да се съобразяват, като например къде да се хранят и да спят, с кои автобуси да пътуват и коя тоалетна да из8 ползват. По ирония на съдбата, която никога не му убягваше, „Маунт Цион“ се намираше над луксозния квартал Джорджтаун. Не много отдавна богатите местни жители търпяха своите съграждани с по-тъмен цвят на кожата само когато бяха облечени в безупречно колосани униформи на прислужници, сервираха питиета или предлагаха сандвичи зад някой бар, свели покорен поглед към излъскания паркет. На три пъти се захлопнаха врати, последвани от три чифта стъпки по чакъла. Мъжки стъпки. Стоун не допускаше, че за подобна визита ще изпратят жена. Може би поради предразсъдъците на поколението му. Вероятното въоръжение би трябвало да се състои от пистолети „Глок“ или „Зиг-Зауер“, а може би и някакви тунинговани модели. Но при всички случаи заредени със смъртоносни муниции, скрити под елегантни сака. Никакви щурмоваци в черни гащеризони, никакви бойни хеликоптери над Джорджтаун. Извеждането щеше да бъде тихо, за да не бъде смутен сънят на влиятелните граждани. Почукаха на вратата. Любезно. Той отвори, демонстрирайки уважение. Тези хора не хранеха лична неприязън към него. Най-вероятно изобщо не го познаваха. За тях това беше работа. Той също я беше вършил, но без да чука. Винаги беше разчитал на изненадата и на онази много особена пауза, преди да натисне спусъка, която продължаваше една хилядна от секундата. Стил на работа. Или поне аз мислех така, защото нямах кураж да си призная истината. Като боец Стоун никога не беше изпитвал угризения да отнеме живота на всеки, който имаше същите намерения спрямо него. Войната е дарвинизъм от най-чист вид, с прости и ясни правила, най-важното от които гласи: Убий, за да не бъдеш убит. Но онова, с което се беше занимавал след уволнението си от армията, 9 беше различно. Толкова различно, че бе предизвикало пълното му недоверие към хората във властта. Той застана на прага. Фигурата му се очерта ясно на светлината, идваща отзад. Ако беше от отсрещната страна, това щеше да е моментът за стрелба. Един бърз и чист изстрел, без възможност за пропуск. Шанс, който той им предостави напълно съзнателно. Но те го пропуснаха. Което означаваше, че няма да го убият. Бяха четирима и Стоун с леко разочарование установи, че предвижданията му се оказаха погрешни. Водачът им беше строен мъж, висок около метър и осемдесет, с късо подстригана коса и остър поглед, който регистрираше всичко, но не издаваше нищо. Той посочи колата, спряла пред портала. Черен „Кадилак Ескалейд“. Едно време убийците идваха по суша, вода и въздух, а числеността им рядко беше по-малка от взвод. Но това явно беше останало в миналото. Днес бяха до-статъчни четирима мъже в официални костюми с мощен кадилак. Думите бяха излишни. Обискираха го професионално, а после го побутнаха към автомобила. Настаниха го на средната седалка, между двама здравеняци, които сложиха мускулестите си ръце върху неговите. Бяха напрегнати, готови да блокират всеки опит да се добере до оръжията им. Но Стоун нямаше подобни намерения. Беше сам срещу четирима, което означаваше стопроцентов провал на подобен опит. А като урок за погрешната преценка щеше да получи трето око под формата на черна татуировка на челото. Преди няколко десетилетия четирима нямаше да бъдат достатъчни, дори да бяха по-добри от тези. Със сигурност щяха да лежат мъртви, докато той вече щеше да мисли за следващата битка. Но това време беше отминало. – Къде отиваме? – попита. Не очакваше отговор и не го получи. След минута се оказа сам пред една бяла сграда, която всички американци познаваха. Не чака дълго. Поя10 виха се други мъже. По-опитни и по-високопоставени от четиримата, които го бяха докарали. Вътрешният кръг. Колкото повече се приближаваше към центъра, толкова по-опитен ставаше персоналът. Поеха по дълъг коридор с многобройни врати от двете страни. Всички бяха затворени. Не толкова поради късния час, а просто защото правилата бяха такива. Тази сграда никога не спеше. Вратата се отвори, а после се захлопна зад гърба му. Стоун отново остана сам, но пак не за дълго. От друга врата в дъното на стаята се появи един мъж, който му направи знак да седне, без дори да го погледне. Стоун се подчини. Мъжът се настани зад бюрото. Тук Стоун беше неофициален посетител. Официалните ги записваха в дневник, но те рядко се появяваха нощем. Мъжът насреща му беше със спортен панталон и риза с отворена яка. Носеше мокасини. Сложи си очила за четене и се зарови в документите пред себе си. Стоун го разгледа на светлината на настолната лампа. Напрегнат и решителен. Мъжът отмести документите и свали очилата си. – Имаме проблем – промълви президентът на САЩ Джеймс Бренан. – Нуждаем се от твоята помощ. 2 Стоун беше леко изненадан, но не го показа. В такива ситуации изненадата не беше препоръчителна. – Какъв проблем? – попита той. – С руснаците. – Ясно. Нищо ново, помисли си той. Често имаме проблеми с руснаците. – Ти си бил там – каза президентът. Това не беше въпрос. 11 – Много пъти – кимна Стоун. – Говориш езика. – Отново не прозвуча като въпрос и Стоун замълча. – Познаваш тактиката им. – Познавах я. Оттогава минаха много години. – Когато човек живее достатъчно дълго, неминуемо забелязва, че тенденциите се повтарят – мрачно се усмихна Бренан. – Както в прическите и облеклото, та-ка и в шпионските техники. Той се облегна назад и качи краката си на бюрото „Резолют“, подарено на Америка от кралица Виктория в края на ХІХ век. Пръв го беше използвал Ръдърфорд Хейс, а сега на него седеше Джеймс Бренан. – Руснаците са изградили широка шпионска мрежа в страната ни – продължи той. – ФБР успя да арестува много техни агенти, внедри и свои хора сред тях. Но въпреки това ние не разполагаме с информация за голяма част от руските шпиони. – Шпионажът е неразделна част от отношенията между отделните държави – отвърна Стоун. – Убеден съм, че и ние разполагаме с подобна мрежа в Русия. – Това е извън темата. – Добре – съгласи се Стоун, макар да беше на мнение, че именно това е същността на темата. – Руските картели контролират всички големи канали за разпространение на наркотици в източното полукълбо. Става дума за колосални суми. Стоун кимна. Това му беше известно. – А сега вече контролират и каналите в западното полукълбо – добави президентът. Това беше новина за Стоун. – Доколкото ми е известно, мексиканците са започнали да изтласкват колумбийците от този пазар – подхвърли той. Бренан кимна замислено. От загриженото му лице личеше, че е изчел планини от доклади по въпроса. – Продуктът няма значение, важни са каналите – каза той. – Боклукът може да се произвежда навсякъде, но основното е да достигне до купувачите. А в тази част 12 на света купувачи са американците. И руснаците здраво са притиснали южните ни съседи, Стоун. Използвали са всякакви средства, за да се доберат до върха – убийства, взривявания, изтезания. В резултат на това днес те контролират деветдесет процента от бизнеса, което е много сериозен проблем. – Но доколкото съм запознат, Карлос Монтоя е... – Така пишат вестниците – нетърпеливо го прекъсна президентът. – Същото повтарят до втръсване и „Фокс Нюз“, и Си Ен Ен, но истината е друга. С Карлос Монтоя е свършено. Той беше един от най-отвратителните престъпници в Мексико. Ликвидирал е двама от братята си, за да овладее семейния бизнес, но не може да се сравнява с руснаците. Според последни сведения от нашите разузнавателни централи той вече не е между живите. В света на дрогата никога не е имало по-жестоки и безскрупулни убийци от руснаците. – Ясно – отбеляза безстрастно Стоун. – Докато мексиканските картели бяха противникът, нещата бяха под контрол. Непълен, разбира се, но до-статъчен. Сега обаче става въпрос за нашата национална сигурност. Доскоро се борехме с разпространението на дрогата на южната ни граница и в гъстонаселените райони, където картелите действаха главно чрез престъпни банди. Но с руснаците нещата станаха различни. – Искате да кажете, че съществува връзка между картелите и шпионската им мрежа? Бренан го изгледа, изненадан от скоростта, с която Стоун навързваше нещата. – Така мислим. Дори нещо повече: имаме основателни подозрения, че наркокартелите им действат с благословията на руското правителство. – Това е много обезпокоително заключение – рече Стоун. – Според нас е вярно. Незаконната търговия с наркотици е водещо перо във външната търговия на Русия. Произвеждат ги в стари лаборатории, останали от съ13 ветско време, и ги разпространяват с всички възможни средства. Плащат на когото трябва и убиват всеки, когото не могат да подкупят. Говорим за огромни парични потоци. За стотици милиарди долари. Прекалено много пари са и правителството няма как да не поиска своя дял. А и това не е всичко... – Искате да кажете, че колкото повече дрога пласират в Америка, толкова по-слаби ставаме като нация. Тази дейност изсмуква не само долари, но и мозъци. Увеличават се дребните и едрите престъпления, стопяват се ресурсите ни, тъй като се прехвърлят активи от продуктивния към непродуктивния бизнес? Бренан отново остана изненадан от точността на заключенията му. – Точно така – каза той. – А руснаците са наясно със силата на пристрастяването, защото голяма част от собствената им нация злоупотребява както с дрогата, така и с алкохола. Напоследък регистрираме абсолютно целенасочената им дейност да залеят Америка с наркотични вещества. Президентът замълча за момент, облегна се на стола си и добави: – Но има и още един утежняващ фактор... – Те са ядрена сила – каза Стоун. – Разполагат с толкова бойни глави, колкото и ние. Бренан кимна и продължи: – И имат амбицията отново да се озоват на върха. Може би искат да бъдат единствената суперсила, да ни изместят от водещото място. Да не говорим, че имат изключително силно влияние в Близкия и Далечния изток. От тях се страхуват дори китайците и израелците, най-малкото заради непредвидимостта им. – Добре, ясно. Но какво общо имам аз с това? – попита Стоун. – Руснаците се върнаха към старата си тактика, Стоун. От вашата ера. – Е, не съм чак толкова стар. Мисля, че в Управлението все още работят шпиони от „моята ера“. 14 – Не, вече не работят – каза президентът. – Преди Единайсети септември имаше съкращения и много от по-възрастните служители бяха пенсионирани – някои доброволно, други не чак толкова. Но големите реформи станаха след атентата. В резултат на тях три четвърти от агентите на Централното разузнавателно управление се оказват младежи на двайсет и няколко години, които знаят за Русия само две неща – че там се прави хубава водка и че е много студено. Но ти добре познаваш Русия, особено когато говорим за шпионаж. Знаеш за нея много повече, отколкото всички сегашни шефове в Управлението. – След кратка пауза той продължи: – Освен това сме наясно с твоите специални умения. За да ги придобиеш, държавата е вложила в теб значителни средства. Може би трябва да се чувствам виновен. Много интересно. – Моите контакти там отдавна са мъртви и погребани. – Което всъщност е предимство. Появяваш се от нищото, като непозната стока с никому неизвестни качества. – Как ще започнем? – Завръщането ти ще бъде неофициално, разбира се. Преди това ще има известна подготовка. Но подозирам, че само след месец ще бъдеш готов за заминаване. – За Русия ли? – Не. Ще отидеш в Мексико и в други страни от Латинска Америка. Искаме те там, откъдето пристига дрогата. Излишно е да ти казвам, че работата ще е трудна и опасна. – Президентът замълча и хвърли поглед към късо подстриганата му бяла коса. – Очевидно е, че вече не съм млад – отгатна мислите му Стоун. – Никой от нас не е млад. Стоун кимна. Мислите му препускаха към очевидното заключение. После зададе само един въпрос: – Защо? 15 – Вече ти казах защо. В много отношения ти си най-доброто, с което разполагаме. А проблемът е сериозен. – Може ли да чуя и останалото? – Останалото ли? – Защо всъщност съм тук? – Не разбирам – раздразнено отвърна президентът. – Мисля, че бях пределно ясен. – При последното ми посещение ви обясних някои неща и намекнах за други. Президентът не реагира. – А после ми беше предложен Медалът на честта. – Който отказа! – рязко отвърна Бренан. – Доколкото си спомням, той щеше да ти е първият. – Човек трябва да отказва нещата, които не заслужава. – Глупости! С поведението си на бойното поле ти си заслужил много повече от този медал! – На бойното поле – да. Но в по-широк план не съм го заслужил. Преди оказването на подобна чест трябва да бъде отчетено всичко. Мисля, че именно затова съм тук. Погледите им се срещнаха над широката и гладка повърхност на бюрото „Резолют“. Президентът много добре разбираше какво включва това всичко. Човек на име Картър Грей. И друг на име Роджър Симпсън. Двама известни американци, близки приятели на президента. И двамата мъртви. По вина на Оливър Стоун, който бе имал достатъчно основания да ги ликвидира и го беше направил. За убийството им нямаше нито юридическо, нито дори морално извинение. Стоун прекрасно го знаеше, включително и в момента, в който беше натиснал спусъка. Въпреки всичко, ако някой на този свят заслужаваше да умре, това бяха именно онези двамата. – Ти ми спаси живота – притеснено започна Бренан. – Но отнех живота на други двама и вие прекрасно го знаете. 16 Президентът рязко се изправи и пристъпи към прозореца. Стоун внимателно го наблюдаваше. Най-после го беше казал. Сега идваше ред на Бренан да сложи картите си на масата. – Грей щеше да ме убие. – Да, така е. – Грубо казано, именно затова не бях особено смутен от факта, че го ликвидира. – Но Симпсън? Президентът се обърна да го погледне. – Направих известни проучвания по въпроса. Разбирам защо си искал да го ликвидираш. Но цивили-зованият свят не приема хладнокръвното убийство, Стоун. – Освен ако то не е поръчано от високо място – допълни Стоун. – От хора, които са заемали стола, на който седите сега. Президентът машинално погледна стола зад бюрото и отмести очи. – Мисията е опасна, Стоун – промълви той. – Ще получиш всичко, от което се нуждаеш за нейното изпълнение. Но гаранции няма да има. – Никога не е имало гаранции. Президентът се върна на мястото си и сплете пръсти на бюрото в нещо като импровизиран щит. Стоун изчака известно време, но Бренан мълчеше. – Това ще е моето изкупление, нали? – подхвърли най-сетне той. Президентът свали ръцете си от бюрото. – Да, точно така, изкупление – отговори си сам Стоун. – Вместо нежелан от никого съдебен процес, по време на който ще бъдат разкрити доста неприятни истини за правителството и някои негови високопоставени служители, вече покойници. А вие нямате желание да заповядате моята екзекуция, защото, както вече споменахте, цивилизованият свят не приема хладнокръвното убийство. – Говориш без заобикалки – тихо рече Бренан. 17 – Особено когато онова, което казвам, е истина. – Мисля, че разбираш моята дилема. – Не се извинявайте, че имате съвест, сър. Служил съм на ваши предшественици, които изобщо не я притежаваха. – Последиците при евентуален провал ще бъдат тежки и ти прекрасно го знаеш. Руснаците са безмилостни. – А ако успея? – Ще забравиш, че държавните служители изобщо са чукали на вратата ти. Бренан се приведе напред. – Приемаш ли? – Приемам – отвърна Стоун, стана и се насочи към вратата. – Ако не се върна, моля да уведомите приятелите ми, че съм загинал в служба на страната си. Президентът кимна. – Благодаря – рече Оливър Стоун.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 04.07.2011 Превод: Силвия Падалска Цена: 14 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978-954-769- 268-8 Страници: 208
Теодор Буун се завръща за ново приключение с още по-висок залог.
Когато тринайсетгодишната Ейприл Финмор изчезва от стаята си посред нощ, никой - дори най-добрият й приятел Тео - няма отговор на въпроса къде е тя. Малкият град е обзет от страх, а всички улики водят до задънена улица. Полицията е безпомощна. Слуховете стават все по-ужасяващи. Единствено пристрастеният към съдебните разследвания Тео Буун може да стигне до истината и да спаси Ейприл. Защото той не само обича правото, но и притежава таланта на истински детектив.
Поредна порция напрежение, примесено с много остроумие, за младите почитатели на Джон Гришам, а и за техните родители.
Научете повече за света на Теодор Буун и за любимия разказвач на Америка на сайта www.TheodoreBoone.com
ОТКЪС
Spoiler:
1 Отвличането на Ейприл Финмор беше извършено под прикритието на нощта – между 21:15 ч., когато тя за последно говори с Тео Буун, и 3:30 ч., когато майка ѝ влезе в стаята и установи нейното отсъствие. Явно всичко се бе случило доста бързо; похитителят дори не бе позволил на Ейприл да събере вещите си. Лаптопът ѝ беше непокътнат. Въпреки че стаята изглеж-даше доста подредена, по пода имаше разхвърляни дрехи и не ставаше ясно дали Ейприл е взела някакъв багаж. Вероятно не, решиха полицаите. Четката ѝ за зъби все още се намираше до мивката в банята, а раницата ѝ – до леглото. Пижамата ѝ беше на земята, което означаваше, че поне бе успяла да се преоблече. Щом се поуспокои, майка ѝ сподели с униформените служители, че любимият синьо-бял пуловер на Ейп-рил не е в гардероба. Маратонките ѝ също бяха изчезнали. Полицията скоро отхвърли предположението, че Ейприл е избягала от къщи. Според майка ѝ не съществуваше причина за това, а и момичето не бе взело нищо, което да улесни подобно начинание. 6 ДЖОН ГРИШАМ Бързият оглед на къщата не разкри следи от проникване с взлом. Всички прозорци, както и трите врати на долния етаж бяха затворени. Похитителят на Ейприл бе заключил внимателно вратата на излизане. След като проучиха местопрестъплението и слушаха госпожа Финмор в продължение на час, полицаите решиха да се свържат с Тео Буун. Все пак той беше най-добрият приятел на Ейприл. Обикновено двамата говореха по телефона или чатеха в интернет, преди да си легнат. Когато обаждането се получи в дома на семейство Буун, цифровият часовник в спалнята на родителите на Тео показваше 4:33 ч. Уудс Буун подскочи и грабна слушалката, а съпругата му Марсела се размърда и се зачуди кой ги търси толкова късно. При думите на Уудс: „Да, господин полицай“, госпожа Буун се събуди напълно и стана от леглото. Долепи ухо до слушалката и скоро осъзна, че става въпрос за Ейприл Финмор. Почувства се още по-объркана, когато Уудс заяви: – Разбира се. Ще дойдем до петнайсет минути. Той затвори и Марсела попита: – Какво се е случило? – Някой е отвлякъл Ейприл. Полицаите искат да говорят с Тео. – Едва ли той е похитителят. – Е, ако не е горе в стаята си, ще имаме проблеми. Тео беше в стаята си и спеше дълбоко, необезпокояван от звъненето на телефона. Той облече джинси и суичър и обясни, че предишната вечер се е чул с Ейп-рил по мобилния телефон. Както винаги двамата бяха разговаряли няколко минути. Докато пътуваха през Стратънбърг в сутрешния 7 ТЕОДОР БУУН • ОТВЛИЧАНЕТО мрак, Тео не спираше да мисли за Ейприл и ужасните условия, в които живееше. Родителите ѝ непрекъснато се караха, а брат ѝ и сестра ѝ се бяха изнесли от къщи при първата появила се възможност. Ейприл беше най-малката от тримата и продължаваше да страда от грешките на майка си и баща си. Тя ги смяташе за луди – факт, с който Тео само можеше да се съгласи. И двамата имаха присъди за притежание на наркотици. Майка ѝ гледаше кози в една ферма извън града и правеше сирене, доста ужасно на вкус според Тео. Жената разнасяше продукцията из града със стара катафалка, боядисана в жълто, а на седалката до нея се возеше миниатюрна маймунка. Бащата на Ейп-рил беше застаряващ хипар, който свиреше в бездарна гаражна група с още няколко изпаднали музиканти от осемдесетте. Нямаше постоянна работа и отсъстваше от дома със седмици. Родителите на Ейп-рил се разделяха постоянно и все по-често говореха за развод. Тя бе споделила тези неща с Тео и го бе накарала да обещае, че ще ги пази в тайна. Семейство Финмор живееше в къща под наем. Ейп-рил я мразеше, защото майка ѝ и баща ѝ не желаеха да я поддържат. Намираше се в по-старата част на Стратънбърг, на невзрачна уличка с други следвоенни постройки, които бяха виждали и по-добри дни. Тео бе ходил там само веднъж, на тържество за рождения ден на Ейприл преди две години. Повечето деца не се бяха отзовали на поканата, тъй като родителите им не ги пуснаха. Такава беше репутацията на семейство Финмор. Когато пристигнаха, Тео, Уудс и Марсела забелязаха две паркирани полицейски коли пред къщата. 8 Д Ж О Н Г Р И Ш А М Съседите наблюдаваха случващото се от верандите си. Госпожа Финмор – малкото ѝ име беше Мей, а децата ѝ се казваха Ейприл, Марч и Огъст – седеше на канапето в хола и разговаряше с един униформен полицай. Тео и родителите му влязоха вътре. Уудс Буун се запозна набързо с майката на Ейприл – той не се бе срещал с нея досега. – Тео! – извика госпожа Финмор с доста драматичен тон. – Някой е отвлякъл Ейприл! Жената избухна в плач и протегна ръце към него. Тео искаше да избегне физическия контакт, но я прегърна от уважение. Както винаги тя носеше огромна развлечена рокля, която по-скоро приличаше на палатка. Беше светлокафява на цвят, от груб конопен плат. Дългата посивяла коса на госпожа Финмор бе хваната на опашка. Макар и да я смяташе за луда, Тео винаги се възхищаваше на външния ѝ вид. За разлика от Марсела Буун майката на Ейприл не се стараеше да изглежда добре – красотата ѝ беше съвсем естествена. А и тя имаше богато въображение. Освен че правеше козе сирене, обичаше да рисува и да се занимава с грънчарство. Ейприл бе наследила хубавите ѝ черти – изписаните очи, артистичния усет. Когато жената се успокои, госпожа Буун попита полицая: – Какво се е случило? Той сподели с нея малкото факти, които знаеше до момента. После се обърна към Тео. – Говори ли с Ейприл снощи? Мъжът беше сержант Болик. Тео го бе виждал многократно в сградата на съда. Момчето познаваше повечето полицаи в Стратънбърг, както и голяма част 9 Т Е О Д О Р Б У У Н • О Т В Л И Ч А Н Е Т О от адвокатите, съдиите, чистачите и секретарите в съда. – Да, сър – отвърна Тео. – В девет и петнайсет според данните в телефона ми. Чуваме се всяка вечер, преди да заспим. Болик беше известен с ироничните си забележки. Тео не очакваше, че ще го хареса. – Колко мило! Тя спомена ли нещо, което ще ни помогне при разследването? Стори ли ти се разтревожена? Уплашена? Тео се почувства неловко. Не можеше да излъже служител на полицията, но и не биваше да издава тайните на Ейприл. Ето защо се измъкна с думите: – Не си спомням. Госпожа Финмор бе спряла да плаче. Сега гледаше втренчено Тео, а очите ѝ блестяха. – За какво си говорихте? – продължи сержант Болик. В този миг в стаята влезе един цивилен инспектор и застана до тях. – За обичайните работи. Училище, домашни. Не помня всичко. Тео бе наблюдавал достатъчно съдебни процеси, за да знае, че отговорите в подобни случаи не трябва да бъдат еднозначни. Изречения като „Забравил съм“ и „Не съм сигурен“ бяха подходящи в много ситуации. – В интернет ли чатихте? – попита инспекторът. – Не, сър. Не и снощи. Чухме се по телефона. Двамата с Ейприл често си общуваха във фейсбук и с имейли, но Тео предпочете да го премълчи. Про-сто реши да отговори на въпроса. Майка му често съветваше клиентите си да действат по този начин. 10 Д Ж О Н Г Р И Ш А М – Намерихте ли следи от влизане с взлом? – попита господин Буун. – Не – отвърна Болик. – Госпожа Финмор е спяла дълбоко в стаята си на долния етаж. Не е чула нищо. В даден момент отишла да провери как е Ейприл. И тогава открила, че дъщеря ѝ е изчезнала. Тео се обърна към госпожа Финмор, която му хвърли гневен поглед. Жената се досещаше, че Тео знае истината. За съжаление той не биваше да я споделя с никого заради обещанието си към Ейприл. Истината беше, че майка ѝ не се бе прибирала две нощи. Когато остана сама в цялата къща, от страх Ейп-рил заключи всички врати и прозорци. После подпря вратата на своята стая с един стол и сложи бейзболна бухалка до леглото си. Телефонът се намираше на-близо, за да може да се обади в полицията, ако се наложи. Никой друг не се интересуваше от нея освен Тео Буун, който се зарече да не издава тайните ѝ. Бащата на Ейприл беше тръгнал на турне извън града. Майка ѝ пиеше хапчета и бавно откачаше. – Напоследък говорила ли е за бягство от къщи? – попита инспекторът Тео. О, да. Постоянно. Иска да замине за Париж и да следва изобразително изкуство. Иска да отиде в Ел Ей и да заживее с Марч, по-голямата си сестра. Или пък да стане художничка в Санта Фе. Няма търпение да се махне от тук. – Не си спомням такова нещо – каза Тео. Всъщност той не излъга, защото думата „напоследък“ имаше безброй значения. Въпросът на полицая беше твърде неясен, за да получи конкретен отговор. Тео бе наблюдавал подобни ситуации в множество съдебни процеси. Според него сержант Болик и ин11 Т Е О Д О Р Б У У Н • О Т В Л И Ч А Н Е Т О спекторът се отнасяха доста небрежно към събирането на информация. До момента те не бяха успели да го хванат натясно и Тео не бе изрекъл нито една лъ-жа. Мей Финмор се разплака отново и направи истинска сцена. Болик и инспекторът продължиха да разпитват Тео за приятелите на Ейприл, нейните проб-леми и успеха ѝ в училище. Тео даваше лаконични обяснения, без да се впуска в излишни подробности. Една униформена служителка слезе по стълбите от втория етаж и седна до госпожа Финмор. Майката на Ейприл изглеждаше съсипана. Сержант Болик кимна на семейство Буун и им направи знак да го по-следват в кухнята. Те се подчиниха и инспекторът се присъедини към тях. Болик се втренчи в Тео и прошепна: – Момичето казвало ли ти е за свой роднина, който лежи в затвора в Калифорния? – Не, сър – отвърна Тео. – Сигурен ли си? – Разбира се. – За какво става дума? – поинтересува се госпожа Буун. Тя нямаше намерение да стои безучастно, докато полицаите въртяха безмилостно сина ѝ на шиш. Уудс Буун също беше готов да се намеси. Инспекторът извади малка черно-бяла снимка на някакъв мъж, който приличаше на изпечен престъпник. Болик продължи: – Името му е Джак Лийпър, истинска отрепка. Далечен братовчед на Мей Финмор. Отраснал в Стратънбърг, но отдавна се преместил на друго място. Занимавал се с измами, кражби на дребно, разпростра12 Д Ж О Н Г Р И Ш А М нение на наркотици и така нататък. Преди десет години го арестували за отвличане в Калифорния и му дали доживотна присъда без право на обжалване. Избягал от затвора преди две седмици. Днес следобед получихме информация, че е дошъл в нашия район. Тео погледна мрачното лице на Джак Лийпър и се почувства зле. Ако този престъпник бе отвлякъл Ейп-рил, тя се намираше в огромна опасност. Болик добави: – Снощи към седем и половина Лийпър влязъл в корейския магазин на четири преки от тук. Купил си цигари и бира. Всичко е записано от камерите за видеонаблюдение. Явно не е най-умният престъпник на света. Ето как разбрахме, че е в района. – Защо би отвлякъл Ейприл? – подхвърли Тео. Устата му беше пресъхнала, а коленете му трепереха от страх. – Властите в Калифорния са открили няколко писма от Ейприл в затворническата му килия. Вероятно е изпитвала съжаление към него заради доживотната му присъда. Затова е установила контакт. Претърсих-ме стаята ѝ на горния етаж, но не намерихме нито едно писмо от Лийпър. – Ейприл не го ли е обсъждала с теб? – попита инспекторът. – Не, изобщо – отвърна Тео. Отдавна бе разбрал, че странното семейство на Ейприл е обгърнато от множество тайни, които тя предпочиташе да запази за себе си. Тео си отдъхна, когато инспекторът прибра снимката. Не искаше никога повече да вижда лицето на престъпника, макар и да се съмняваше, че ще успее да го забрави. 13 Т Е О Д О Р Б У У Н • О Т В Л И Ч А Н Е Т О – Ние подозираме, че Ейприл е познавала своя похитител – заяви сержант Болик. – Как иначе ще обясним липсата на следи от влизане с взлом? – Смятате ли, че може да я нарани? – попита Тео. – Не знаем, Тео. Този мъж е прекарал по-голямата част от живота си зад решетките. Поведението му е непредсказуемо. – Положителното в случая е, че полицията винаги го е залавяла – изтъкна инспекторът. – Ако е с него, Ейприл ще се свърже с нас – каза Тео. – Ще намери начин. – Надявам се, че ще ни уведомите веднага. – Разбира се. – Извинете, господин полицай – намеси се Марсела Буун. – Мислех си, че при такива инциденти полицията първо разследва родителите. Доколкото ми е известно, изчезналите деца най-често биват отвличани от единия родител. – Да, вярно е – съгласи се Болик. – В момента издирваме бащата. Майката твърди, че са се чули вчера следобед. Той бил на турне с групата си някъде в Западна Вирджиния. Госпожа Финмор смята, че съпругът ѝ не е замесен в отвличането. – Ейприл не може да понася баща си – изтърси Тео и веднага съжали за прибързаната си реакция. Те поговориха още малко, но скоро срещата приключи. Полицаите благодариха на семейство Буун и им обещаха да се свържат с тях по-късно. Уудс и Марсела щяха да бъдат в кантората си цял ден, в случай че полицията се нуждаеше от помощта им. Тео, разбира се, трябваше да отиде на училище. Когато потеглиха с колата, госпожа Буун възклик-на: 14 Д Ж О Н Г Р И Ш А М – Горкото момиче! Да я отвлекат от собствената ѝ стая! Уудс Буун, който седеше зад волана, погледна през рамо и попита: – Добре ли си, Тео? – Горе-долу – отвърна синът му. – Естествено, че не е добре, Уудс. Приятелката му току-що е изчезнала. – Мога сам да говоря за себе си, мамо – подразни се Тео. – Знам, скъпи. Просто се надявам да я открият по-бързо. На изток просветляваха първите лъчи на изгряващото слънце. Докато минаваха през квартала, Тео се взираше през стъклото с надеждата да види страшното лице на Джак Лийпър. Но навън нямаше никого. Зад прозорците на околните къщи постепенно започваха да се появяват светлини. Градчето се пробуждаше. – Наближава шест часът – заяви господин Буун. – Предлагам да се отбием при Гъртруд и да опитаме от прочутите ѝ гофрети. Какво ще кажеш, Тео? – Добре – съгласи се Тео, въпреки че нямаше апетит. – Чудесно, скъпи – добави госпожа Буун, макар всички да знаеха, че тя ще си поръча единствено ка-фе.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 15.07.2011 Превод: Богдан Русев Цена: 15 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978-954-769-267-1 Страници: 400
ТРИ ДЕЦА ДВА СВЯТА ЕДНО ПРОРОЧЕСТВО
Измъкнаха ги от леглата им посред нощ, когато светът бе затрупан със сняг...
Десет години по-късно Кейт, Майкъл и Ема продължават да обикалят домовете за сираци, а от родителите им няма и следа. Когато ги изпращат в тайнствено притихналото градче Кеймбридж Фолс, те бързо разбират, че са попаднали в твърде странно място, където стават необясними неща… Отговорите на всички въпроси се крият между страниците на вълшебен атлас. Древно пророчество обещава неограничена власт на онзи, който сложи ръка върху него. Кейт осъзнава, че тя е избраната пазителка на Атласа. Но много зловещи сили искат да й го отнемат…
Кейт отговаря за всичко. Тя е най-голямата. Единствената, която помни родителите си. Обещала е, че ще се грижи за брат си и сестра си до завръщането им.
Майкъл обича да чете. Често е обект на присмех и подигравки, а очилата му винаги се оказват в тоалетната чиния. Обича истории за магии и най-вече за джуджета.
Ема е мъничето. Обожава брат си и сестра си. Мисли, че Майкъл е малко странен, но е готова да се бие с всеки, който го каже. Тайно хвърли очилата на Майкъл в тоалетната – два пъти.
Tримата заедно ще научат, че 1.Магията е истинска. 2.Старите книги носят неприятности. 3.Само те могат да спасят света.
За феновете на Хари Потър и света на магията, които обичат силните усещания и невероятните приключения.
OTKЪС: „ Спомняш ли си вечерта, когато пристигнахте? – прошепна Графинята. – Тогава ви разказах историята на Книгите на Началото, в които древният съвет на магьосниците е записал всички тайни заклинания, използвани при създаването на света. Е, не е ли възможно същата тази магия да го създаде пак? Отговорът е „да”! Изумруденият атлас, който ти ми донесе така благородно, и останалите две дават на своя притежател силата да смачка целия свят като несръчно нахвърлена скица и да го нарисува отново на чист лист хартия! Много отдавна, преди хиляда години, някой предсказал, че три деца ще открият Книгите и ще ги съберат. Да, три деца! По едно за всяка! Разбираш ли, скъпа? Ти, Майкъл и Ема сте ключът към тях. – Тя докосна бузата на Кейт с нежната си ръка. – Страхувам се, че пътуването ви едва започва.”
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
"Обсидиан" любезно ни предоставиха нов откъс от "Изумруденият атлас" на Джон Стивънс, както и трейлъра на книгата, която е на пазара от вчера. Насладете се на невероятното изживяване в стил "Хари Потър" и "Хрониките на Нарния".
Джон Стивънс ИЗУМРУДЕНИЯТ АТЛАС КНИГА ПЪРВА Превел от английски БОГДАН РУСЕВ ОБСИДИАН СОФИЯ — 7 — Пролог Момичето усети как някой я разтърсва в съня ѝ. Отвори очи и видя майка си. – Кейт – заговори тихо и напрегнато тя. – Слушай ме много внимателно. Искам да направиш нещо за мен. Трябва да пазиш брат си и сестра си. Разбираш ли? Необходимо е да се погрижиш Майкъл и Ема да бъдат в без-опасност. – Ама какво… – Няма време да ти обясня. Обещай ми, че ще се грижиш за тях. – Но… – Кейт, моля те! Просто ми обещай! – О… обещавам. Беше Бъдни вечер. През целия ден валя сняг. Кейт беше най-голямото дете в семейството, така че ѝ разрешиха да си легне по-късно от брат си и сестра си. А това означаваше, че дълго след като гласовете на коледарите бяха заглъхнали, тя бе останала до камината с чаша горещ шоколад, за да наблюдава как родителите ѝ си разменят подаръци – децата щяха да получат своите чак на сут- — 8 — ринта, – и като цяло се бе чувствала доста голяма за четирите си навършени години. Майка ѝ подари на баща ѝ дебела книга, доста износена и стара, която явно го зарадва много, а той я изненада с медальон на златна верижка. В него имаше миниатюрен портрет на децата им – Кейт, двегодишния Майкъл и бебето Ема. Тогава най-сетне дойде време за сън и Кейт си легна. Беше тъмно и тя се чувстваше затоплена и щастлива под одеялата. Чудеше се как изобщо някога ще може да заспи, а сякаш в следващия миг вече я бяха разтърсили, за да я събудят. Вратата на стаята беше отворена и на светлината от коридора тя видя как майка ѝ посяга към тила си, за да разкопчае верижката на медальона. После жената се наведе напред и плъзна ръцете си под шията на Кейт, за да ѝ го сложи. Момичето почувства мекото докосване на косата ѝ и долови аромата на сладкиши с джинджифил, които бяха изпекли същия ден. След това нещо мокро падна на бузата ѝ и тя разбра, че майка ѝ плаче. – Не забравяй, че двамата с татко ви обичаме много. Всички отново ще бъдем заедно. Обещавам. Сърцето на момичето блъскаше в гърдите му. То отвори уста, за да попита какво става, и тогава на прага се по-яви един мъж. Светлината беше зад гърба му и Кейт не можеше да различи лицето му, но той беше висок и слаб. Носеше дълго палто и смачкана шапка. – Време е – каза мъжът. Гласът му и този образ – високият силует, очертан на прага – щяха да преследват Кейт с години, защото това беше последният път, когато тя видя майка си и когато семейството им беше заедно. После мъжът добави нещо, което Кейт не успя да чуе, и някой сякаш спусна тежка завеса пред съзнанието ѝ, като замъгли фигурата на прага, светлината, нейната майка и всичко останало. Жената вдигна спящото дете, загърна го с одеялата и — 9 — последва мъжа надолу по стълбите. Мина покрай дневната, където огънят в камината все още гореше, и излезе в студа и мрака навън. Ако беше будно, момичето щеше да зърне баща си в снега до една стара черна кола. Беше прегърнал нейното братче и малката ѝ сестра, също завити в одеяла. И двамата спяха. Високият мъж отвори задната врата на колата и бащата остави децата на седалката. Обърна се, взе Кейт от жена си и я сложи до тях. Високият мъж затвори вратата с мек тласък. – Сигурен ли си? – попита го майка ѝ. – Наистина ли няма друг начин? Високият мъж беше пристъпил в светлината от уличната лампа и за пръв път се виждаше както трябва. Външността му не беше такава, че незабавно да спечели доверието на случайния минувач. Палтото му беше закърпено на места и износено по краищата, а под него се забелязваше стар костюм от туид с липсващо копче. Бялата му риза беше изцапана с мастило и тютюн, а вратовръзката му – и това беше най-странното – имаше не един, а два възела. Мъжът като че ли бе забравил дали я е завързал и вместо да хвърли поглед надолу, за да провери, просто бе повторил действието за всеки случай. Бялата му коса се подаваше изпод шапката, а веждите му стърчаха над челото като големи заснежени рога, извити над чифт изкривени и често поправяни очила с дебели рамки. Като цяло той приличаше на човек, който се е облякъл насред вихрушка, но все пак му се е сторило, че е твърде изряден, и затова се е изтърколил по стълбите, преди да излезе. Но очите му променяха всичко. Те не отразяваха друга светлина освен тази, която се съдържаше в тях самите, и блестяха ярко в нощта, при-глушена от снега. Излъчваха такава необичайна енергия, доброта и разбиране, че човек забравяше напълно за пет— 10 — ната от тютюн и мастило по ризата му, за поправените очила и двата възела на вратовръзката му. В очите на мъжа се виждаше, че той въплъщава истинската мъдрост. – Приятели мои, винаги сме знаели, че този ден ще дойде. – Но какво се е променило? – попита бащата на децата. – Нищо не се е случвало след инцидента в Кеймбридж Фолс! А това беше преди пет години! Трябва да е станало нещо! Възрастният мъж въздъхна. – По-рано тази вечер отидох да навестя Девън Мак-клей. – Нали не е… едва ли е… – Опасявам се, че да. И макар че е невъзможно да разберем какво им е казал, преди да умре, се налага да предположим най-лошото. Трябва да приемем, че им е казал за децата. Настъпи дълго мълчание. Жената заплака неутешимо. – Обещах на Кейт, че отново ще бъдем заедно. Излъгах я. – Скъпа… – Той няма да спре, докато не ги открие! Децата никога няма да бъдат в безопасност! – Права си – прошепна възрастният мъж. – Няма да спре. Явно не беше нужно да уточняват кого имат предвид. – Но все пак съществува един начин. Онзи, за който винаги сме знаели. Децата трябва да получат възможността да пораснат. И да изпълнят съдбата си… Той млъкна изведнъж. Мъжът и жената се обърнаха. В края на пресечката се откроиха три тъмни силуета в дълги черни палта. Всичко на улицата застина. Дори снежинките сякаш спряха във въздуха. — 11 — – Открили са ни – каза възрастният мъж. – Ще последват децата. Налага се да изчезнете. Аз ще ви намеря. Преди двамата да отговорят, той отвори вратата на колата и седна зад волана. Трите силуета бяха започнали да се приближават. Бащата и майката отстъпиха към къщата, а двигателят се събуди с гъргореща кашлица. За момент колелата се завъртяха в снега, без да постигнат нищо, но после захапаха и колата потегли. Силуетите вече тичаха, като подминаха мъжа и жената, без дори да се обърнат към тях. Бяха напълно концентрирани върху автомобила, който се хлъзгаше и поднасяше по заснежения път. Белокосият мъж бе стиснал здраво волана с две ръце. За щастие беше късно, а заради снега и Бъдни вечер по улиците нямаше много движение. Но колкото и бързо да се движеше колата, тъмните силуети приближаваха. Те тичаха със страховита грациозност; с всеки скок прекосяваха по десетина метра, а тъмните поли на палтата им се развяваха зад тях. Докато завиваше на един ъгъл, колата се блъсна в паркиран микробус. Два от силуетите подскочиха във въздуха и се хванаха за къщите от двете страни на улицата. В огледалото за обратно виждане мъжът зърна преследвачите, които бързо пълзяха по фасадите на сградите, подобно на оживели гаргойли. В очите му нямаше изненада. Той натисна газта до ламарината. Колата прелетя през някакъв площад и подмина сред-нощната тълпа, излизаща от близката църква. Мъжът беше стигнал до старата част на града и каросерията подскачаше по павираните улици. Децата все така спяха на задната седалка. Една от фигурите се приземи върху покрива на колата с оглушителен трясък. Миг по-късно бледата ѝ ръка проби металната повърхност и започна да я разкъсва. Друг нападател сграбчи задната броня и заби петите си в паважа, като рушеше вековните камъни. — 12 — – Още малко – промърмори мъжът. – Само още малко. Навлязоха в един парк, побелял от сняг и напълно пуст. Колата се подхлъзна по замръзналата земя. Точно отпред се простираше тъмната ивица на реката. А после сякаш всичко се случи едновременно: възрастният мъж форсира двигателя, третият силует се залепи за вратата, а покривът беше изтръгнат, така че студеният нощен въздух нахлу вътре; може би единственото, което не се промени, бяха децата – те продължаваха да спят и изобщо не разбираха какво се случва. Изведнъж колата излетя от една височина и се понесе над реката. Но така и не стигна до водата. В последния възможен момент тя просто изчезна, а трите тъмни фигури се стовариха във водата със силен плясък. В следващия миг на няколкостотин километра на север колата спря невредима пред голяма къща от сив гранит. Явно очакваха пристигането им, защото по стълбите изтича ниска жена в тъмна роба, за да ги посрещне. Двамата с възрастния мъж вдигнаха децата и ги пренесоха в къщата. Качиха се на последния етаж и продължиха по дълъг коридор, украсен с гирлянди и станиол. По протежение на целия коридор имаше стаи със спящи деца. Те влязоха в последната стая. Вътре нямаше нищо друго освен две легла и една люлка. Монахинята – ниската жена се казваше сестра Агата – носеше момчето и по-малкото момиченце. Тя сложи момчето върху едното легло, а бебето – в люлката. Децата не се размърдаха. Възрастният мъж остави Кейт на другото легло и дръпна завивката до брадичката ѝ. – Горкичките! – възкликна сестра Агата. – Да. Толкова неща зависят от тях. – Смяташ ли, че тук ще бъдат в безопасност? – Доколкото е възможно. Той ще ги търси. Несъмне— 13 — но. Но единствените хора на света, които знаят къде са, сме ти и аз. – Как да ги наричам? Трябва им нова фамилия. – Какво ще кажеш за… – възрастният мъж се замис-ли. – … Пи? – Само Пи? – Да. – А най-голямото момиче? Тя сигурно помни истинското си име. – Ще направя така, че да го забрави. – Трудно ми е да повярвам, че всичко това се случ-ва… – заяви монахинята. Тя вдигна поглед към събеседника си. – Ще останеш ли за малко? Запалила съм камината долу и още пазя малко от пивото на монасите. Все пак е Бъдни вечер. – Звучи изкусително. За съжаление трябва да проверя как са родителите на децата. Жената излезе в коридора, като си мърмореше под носа: – Боже мой, значи наистина е започнало… Възрастният мъж я последва до вратата, спря и се обърна към спящите деца. После вдигна ръка, сякаш за да ги благослови, промърмори: „До нови срещи“, и излезе. Трите деца спяха и не подозираха, че когато се събудят, ги очаква един съвсем различен свят. 1 Шапката на госпожа Лавсток Въпросната шапка беше собственост на госпожа Констънс Лавсток. Дамата беше на възраст и разполагаше със значителни средства, но нямаше деца. Освен това никога не правеше нещата наполовина. Да вземем например позицията ѝ по отношение на лебедите. Според нея те бяха най-красивите и най-грациозни създания на света. – Тъй изтънчени – казваше тя. – Тъй елегантни. На влизане в нейната просторна и луксозна къща в покрайнините на Болтимор човек първо виждаше храсти, подрязани като лебеди. Статуи на лебеди в полет. Фонтани, в които майката лебед пръскаше с вода малките си. Басейн за птици във формата на лебед, където по-незначителните пернати бяха удостоени с честта да се къпят на гърба на царствения си събрат. И, разбира се, истински лебеди. Някои се плъзгаха из езерцата около къщата, а други минаваха покрай прозорците на първия етаж – за съжаление не чак толкова грациозно, колкото би се надявал човек. Госпожа Лавсток с гордост казваше: — 15 — – Никога не правя нещата наполовина. И тъй, една вечер в началото на декември, докато седеше пред камината със своя съпруг (който всяко лято отиваше сам на почивка с обяснението, че колекционира бръмбари, но всъщност ходеше на лов за лебеди в частен резерват във Флорида и ги разстрелваше почти от упор с налудничава усмивка на лицето), госпожа Лавсток изпъна гръб на кушетката с формата на лебед, където бе плела до този момент, и обяви: – Джералд, смятам да осиновя няколко деца. Господин Лавсток извади лулата от устата си и издаде приглушен звук. Беше чул съвсем ясно думите на жена си. Не „едно дете“, а „няколко“. Дългите години брак обаче го бяха научили, че е безполезно да се изправя в директен сблъсък със съпругата си. Затова той реши да предприеме тактическо отстъпление, като комбинира привидно недоумение с откровено ласкателство. – Ами, скъпа, идеята е великолепна. От теб ще излезе невероятна майка. Да, нека си осиновим дете. Госпожа Лавсток цъкна звучно с език. – Не си играй с мен, Джералд. Нямам никакво намерение да осиновявам само едно дете. Изобщо не си струва усилията. Смятам да започна с три. Тя се изправи, за да покаже, че разговорът е приключил, и излезе от стаята. Господин Лавсток въздъхна, пъхна лулата обратно в ъгълчето на устата си и се зачуди дали няма да намери някое място, където да ходи на лов за деца през лятото. „Вероятно не“, помисли си той и отново разтвори вестника. – Това е последният ви шанс. Кейт седеше от другата страна на бюрото на госпожи— 16 — ца Кръмли. Бяха в нейния кабинет в северната кула на Дома за безнадеждни и непоправими сираци „Едгар Алън По“. Преди векове сградата бе служила за оръжейна и в зимните месеци вятърът проникваше през стените, тресеше прозорците и караше водата в тоалетната да за-мръзва. Кабинетът на госпожица Кръмли беше единственото отоплявано помещение в сградата. Ето защо Кейт се надяваше, че срещата ще продължи по-дълго. – Не се шегувам, млада госпожице. Госпожица Кръмли беше ниска, пълна, с рошава лилава коса. Докато говореше, тя разопаковаше един бонбон от купата, която държеше на бюрото си. Лакомствата бяха забранени за децата. На пристигане в дома, докато госпожица Кръмли им обясняваше какво е разрешено и какво не (почти всичко беше от втория вид), Майкъл се бе протегнал да си вземе ментов бонбон. После цяла седмица трябваше да се къпе с ледено студена вода. „Все още не ни беше казала да не ги ядем – оплака се Майкъл. – Аз откъде да знам, че не може?“ Госпожица Кръмли метна бонбона в устата си и добави: – Това е. Край. Ако с брат ти и сестра ти не се представите подобаващо, така че тази дама да ви осинови… – тя засмука силно бонбона, като търсеше възможно най-ужасната заплаха – … не отговарям какво ще се случи с вас. – Коя е тя? – попита Кейт. – Коя е тя?! – повтори госпожица Кръмли, а очите ѝ невярващо се разшириха. – Имам предвид каква е? – Коя е? Каква е?! Госпожица Кръмли яростно смучеше бонбона, а гневът ѝ се разгаряше с всеки изминал миг. – Тази жена… – започна тя. После спря. Кейт зачака. Продължение нямаше. Вмес— 17 — то това лицето на госпожица Кръмли почервеня. Тя издаде гърлен звук, все едно се задушаваше. За кратък миг – добре де, по-скоро за няколко секун-ди – Кейт се замисли дали да не остави госпожица Кръмли да се задави окончателно. След това скочи, заобиколи бюрото и я удари по гърба. От устата на госпожица Кръмли излетя нещо лепкаво и зелено, което се пльосна на бюрото ѝ. Тя се обърна задъхана към Кейт. Лицето ѝ още беше червено. Кейт я познаваше достатъчно добре, за да не очаква благодарности. – Тя е… – каза госпожица Кръмли, мъчително си пое въздух и продължи: – Тя е дама, която се интересува от възможността да осинови три деца. За предпочитане от едно и също семейство. Не е нужно да знаеш повече! Коя била! Каква била! Какво нахалство! Иди да намериш брат си и сестра си. Трябва да са изкъпани и облечени с най-хубавите си дрехи. Дамата ще пристигне след час. И ако някой от тях пак направи нещо, небето ми е свидетел… Госпожица Кръмли взе бонбона от бюрото и отново го пъхна в устата си. – … просто не отговарям за последствията. Докато Кейт слизаше по тясното спираловидно стълбище от кабинета на госпожица Кръмли, въздухът стана осезаемо по-студен и тя се сгуши по-плътно в тънкия си пуловер. Когато виждаха Кейт за пръв път, възрастните хора винаги забелязваха колко хубаво момиче е – с тъмноруса коса и големи лешникови очи. Но погледнеха ли я по-внимателно, те забелязваха съсредоточената бръчка на челото ѝ, изгризаните до кръв нокти и напрегнатата умора в нейното тяло. Тогава, вместо да възкликнат: „Ех, че красиво създание!“, хората цъкаха с език и казваха: — 18 — „Горкото дете!“ Защото, колкото и хубава да беше, Кейт приличаше на човек, който живее в постоянно очакване на следващия удар на съдбата. Кейт излезе от страничния вход на сиропиталището и видя няколко деца, скупчени под едно голо дърво в края на двора. Малко момиче с тънки крачета и къса кестенява коса хвърляше камъни по някакво момче, скрило се сред клоните на дървото, и го подканваше да слезе от там и да се бие. Кейт си проби път през тълпата от деца, които се смееха и подвикваха, и улови Ема в момента, когато вдигаше поредния камък от земята. – Какво правиш? Сестра ѝ се обърна. На бузите ѝ бяха избили алени петна, а тъмните ѝ очи горяха. – Той ми скъса книгата! Просто си седях и четях. Кълна се, не съм го предизвиквала с нищо. А сега дори не иска да слезе и да се бие! – Не е вярно! – извика момчето от дървото. – Тя е лу-да! – Млъкни! – изкрещя Ема и метна камъка по него. Момчето се скри зад дънера, а камъкът отскочи от него. Ема беше дребна за своите единайсет години. Сякаш беше направена само от лакти и колене. Но всички деца от сиропиталището я уважаваха и се страхуваха от гнева ѝ. Когато беше притисната в ъгъла или ядосана, тя се биеше като дявол. Риташе, драскаше и хапеше. Кейт понякога се питаше дали сестра ѝ щеше да бъде толкова люта, ако не ги бяха разделили от родителите им. Ема беше единствената от тримата, която бе забравила техните мама и татко. Дори Майкъл пазеше неясни спомени за грижите и обичта им. Ема обаче познаваше само този живот, а в него важеше едно правило: ако спреш да се биеш, това е краят. За съжаление винаги имаше по-големи мом— 19 — чета, които специално държаха да я вбесяват и се смееха на начина, по който тя се разяряваше. Любимата им мишена за подигравки беше фамилията на децата, съставена от една буква. Тъй като Кейт беше най-голямата от тримата, на четиринайсет години, обикновено на нея се падаше да успокоява малката си сестра. – Трябва да намерим Майкъл – каза Кейт. – Някаква жена ще дойде да ни види. Децата наоколо притихнаха. В Дома за безнадеждни и непоправими сираци „Едгар Алън По“ от месеци не беше идвал потенциален приемен родител. – Не ме интересува – отвърна Ема. – Никъде няма да ходя. – А тя ще е луда, ако те поиска! – обади се момчето от дървото. Ема сграбчи един камък и го запрати по него. Момчето не се отдръпна достатъчно бързо и камъкът го удари по лакътя. – Ох! – Ема! – извика Кейт и хвана сестра си за ръката. – Госпожица Кръмли твърди, че това е последният ни шанс. Ема се освободи, наведе се и вдигна друг камък. Но желанието ѝ за бой вече я беше напуснало. Кейт изчака мълчаливо, а Ема прехвърли камъка от едната ръка в другата и вяло го запрати по дървото. – Добре – каза тя. – Знаеш ли къде е Майкъл? Ема кимна. Кейт я хвана за ръката, а децата се разделиха, за да им направят път. Момичетата намериха брат си в гората зад сиропиталището. Там Майкъл изследваше една пещера, която бе-ше открил преди седмица. Той си фантазираше, че пеще— 20 — рата е вход към стар тунел, прокопан от джуджета. През целия си живот Майкъл беше обсебен от легендите за вълшебни създания. Магьосници, които се сражават с дракони. Рицари, които отбиват атаките на гоблини, озве-рели от глад за непорочни девици. Хитри момчета, които измамват тролове. Беше прочел всички възможни книги за тях, но най-много обичаше приказки за джуджета. – Те имат дълга и благородна история – твърдеше Майкъл. – И са страшно трудолюбиви. Не си губят времето по цял ден да си решат косите и да се прехласват пред огледалото както елфите. Не, джуджетата работят здраво. Мнението му за елфите не беше никак високо. Изворът на неговата страст беше една книга със заглавие „Енциклопедия на джуджетата“, написана от някой си Дж. Дж. Грийнлийф. Когато се бяха събудили първата сутрин от новия си живот – без родители и насред непозната стая, – Кейт я бе открила пъхната под одеялото на Майкъл. Тя веднага я позна – беше същата книга, която майка им бе подарила на баща им за Коледа. През годините Майкъл я бе прочел десетки пъти. Кейт разбираше, че по този начин той се опитва да запази своята връзка с баща им, когото едва помнеше. Ето защо се стараеше да проявява разбиране и убеждаваше Ема да прави същото, когато Майкъл се впуснеше в някоя от импровизираните си лекции за джуджетата. Но това невинаги се оказваше лесно. Въздухът в пещерата беше влажен и миришеше на мухъл, но таванът се издигаше толкова високо, че Кейт и Ема можеха да ходят изправени. Майкъл се намираше на десетина крачки навътре от входа, застанал на колене с едно фенерче. Беше доста слабичък и имаше същата кестенява коса и тъмни очи като на по-малката си сестра, но — 21 — неговите бяха скрити зад очила с телени рамки. Хората често ги мислеха за близнаци, от което Майкъл направо побесняваше. – Аз съм с една година по-голям от нея – казваше той. – И смятам, че това е съвсем очевидно. В пещерата проблесна светкавица, а после се чу тихо бръмчене, когато старият му полароид изплю една снимка. Майкъл беше открил фотоапарата в един антиквариат в центъра на Болтимор преди няколко седмици заедно с десетина филмчета, които собственикът на магазина почти му беше подарил. Оттогава непрекъснато го използваше в своите изследвания, като не спираше да напомня на Кейт и Ема колко е важно да документираш всички открития. – Погледнете – каза Майкъл и посочи на сестрите си един камък, който беше снимал току-що. – Какво е това според вас? Ема изръмжа. – Камък – заяви тя. – Какво е? – попита Кейт, като прие да участва в играта. – Острие от древна бойна брадва на джуджетата – обясни Майкъл. – Повредено е от влагата, разбира се. Условията за съхранение в тази пещера далеч не са идеални. – Интересно – отбеляза Ема. – Защото на мен ми прилича точно на камък. – Добре, стига толкова – намеси се Кейт, защото видя, че Майкъл ще се ядоса. После му разказа за жената, която щеше да дойде. – Отидете вие двете – предложи Майкъл. – Аз имам работа тук. Повечето сираци жадуваха да бъдат осиновени. Мечтаеха си за богата мила двойка, която да ги отведе в един — 22 — друг живот, изпълнен с удобства и любов. Кейт, Майкъл и Ема нямаха подобни желания. В интерес на истината тримата дори не приемаха да ги наричат „сираци“. „Нашите родители са живи – казваха те. – И някой ден ще се върнат да ни вземат.“ Разбира се, децата не разполагаха с никакви факти в потвърждение на тази теория. Бяха ги оставили в сиропиталището „Сейнт Мери“ на брега на река Чарлс в Бостън в една снежна Бъдни вечер преди десет години. Оттогава децата не бяха чували нищичко за родителите си или каквито и да било други роднини. Дори не знаеха какво означава буквата „П.“, която носеха като фамилно име. Но въпреки всичко дълбоко в себе си продължаваха да вярват, че някой ден родителите им ще се появят отново. И това се дължеше изцяло на факта, че Кейт никога не бе-ше спирала да напомня на Майкъл и Ема за обещанието, което майка им бе изрекла в онази зимна вечер – че ще се съберат пак като семейство. В светлината на нейното обещание мисълта да ги осинови непознат човек им се струваше съвсем недопустима. За съжаление този път имаше и допълнителни фактори. – Според госпожица Кръмли нямаме друг шанс. Майкъл въздъхна и пусна камъка на пода на пещерата. После взе фенерчето и последва сестрите си навън. През последните десет години децата бяха живели в не по-малко от дванайсет различни сиропиталища. Най-краткият им престой в едно от тях беше само две седмици. Най-дългият със сигурност беше в първия им дом, „Сейнт Мери“. Бяха останали там почти три години. Но след това сиропиталището беше изгоряло заедно с игуменката – мила жена на име сестра Агата, която се грижеше чудесно за тях тримата, но имаше лошия навик да пуши в леглото си. Когато напуснаха „Сейнт Мери“, ги очакваше дълго пътуване от едно сиропиталище към — 23 — друго. В момента, в който се установяваха някъде, трябваше да се преместят отново. В крайна сметка престанаха да се надяват, че ще се задържат на едно място за повече от няколко месеца, и спряха да се сприятеляват с когото и да било. Научиха се да разчитат само на взаимната си подкрепа. Причината за цялото местене беше фактът, че на жаргона на сиропиталищата децата бяха „трудни за настаняване“. За да осинови едно от тях, приемното семейство трябваше да вземе и останалите две. Но много рядко се срещаха хора, готови да приютят три деца наведнъж, а директорите на домовете не се славеха със своето търпение. Кейт разбираше едно – ако тази жена не ги вземеше, госпожица Кръмли щеше да заяви, че е направила всичко по силите си, и да ги предаде на следващото сиропиталище. Същевременно обаче Кейт се надяваше, че ако тримата се държат добре, госпожица Кръмли ще размисли, преди да ги отпрати, дори и срещата да не се увенчаеше с успех. Не че децата изпитваха някаква особена привързаност към настоящия си дом. Водата от чешмите беше кафява. Леглата бяха твърди. От храната започваше да ги боли стомах, независимо дали преяждаха, или едва опитваха от нея. Проблемът се криеше в това, че всяко следващо сиропиталище бе по-лошо от предишното. Всъщност, когато бяха пристигнали в Дома за безнадеждни и непоправими сираци „Едгар Алън По“ преди шест месеца, Кейт си беше помислила, че са достигнали дъното. Но сега се питаше дали някъде няма друго място, където да е още по-зле. И никак не ѝ се искаше да разбере. * * * — 24 — Половин час по-късно, измити и облечени в най-хубавите си дрехи (които не бяха кой знае какво), децата почукаха на вратата на кабинета на госпожица Кръмли. – Влезте! Кейт водеше Ема за ръка. Майкъл вървеше след тях. Преди да влязат, Кейт им беше дала следния съвет: „Само се усмихвайте и не говорете много. Кой знае? Може да се окаже страхотна. Тогава просто ще останем при нея, докато мама и татко се върнат.“ Но когато видя едрата жена с палто от бели пера, стиснала дамската си чанта във формата на лебед и нахлупила шапка, от която главата на друг лебед се извиваше към тавана като въпросителна, всичките ѝ надежди се изпариха. – Предполагам, че това са подхвърлените деца? – за-яви госпожа Лавсток и пристъпи към тях. – Казвате, че фамилията им е Пи? – Да, госпожо Лавсток – изчурулика госпожица Кръмли, която стигаше едва до кръста ѝ. – Три от най-добрите ни деца. О, колко ги обичам само! Но макар и да ме боли, че ще трябва да се разделя с тях, съм готова да го направя. Все пак знам, че отиват в такъв прекрасен дом! – Хм – каза госпожа Лавсток и се наведе да ги разучи по-подробно. Главата на лебеда също се люшна напред, все едно беше любопитна да ги види. Кейт хвърли поглед към Ема и Майкъл и откри, че и двамата зяпат птицата с широко отворени очи. – Длъжна съм да ви предупредя още сега – започна госпожа Лавсток. – Не си падам по детски бъркотии. Не позволявам тичане, викане, крещене, силен смях, мръсни ръце или крака… Всеки път когато отбелязваше поредното нещо, което няма да толерира, лебедът на главата ѝ сякаш кимаше в знак на съгласие.– Не обичам прекомерно говорене, потриване на ръце и издути джобове. Ненавиждам деца с издути джобове. – О, тези деца никога не са носили нищо в джобовете си. Уверявам ви, госпожо Лавсток – обади се госпожица Кръмли. – Нищичко. – Очаквам също… – Какво е това на главата ти? – прекъсна я Ема. – Моля? – попита дамата, която изглеждаше доста стресната. – Това нещо на главата ти. Какво представлява? – Ема… – намеси се предупредително Кейт. – Аз знам какво е – заяви Майкъл. – Не знаеш. – Напротив – сопна се той. – Е, какво е? – попита Ема. Госпожа Лавсток се обърна към ужасената директорка на сиропиталището. – Госпожице Кръмли, какво става тук, за бога? – Нищо, госпожо Лавсток, абсолютно нищо. Уверявам ви… – Змия – каза Майкъл. Госпожа Лавсток го погледна така, все едно ѝ беше ударил плесница. – Не е змия – възрази Ема. – Змия е – настоя Майкъл, като изучаваше шапката на дамата. – Кобра. – Ама цялата е бяла. – Сигурно я е боядисала – предположи Майкъл и се обърна към госпожа Лавсток. – Това ли си направила? Боядисала си кобрата бяла? – Майкъл! Ема! – изсъска Кейт. – Млъкнете! – Просто питах дали е боядисала кобрата… – Шшшт! В кабинета настъпи продължително мълчание. Чува— 26 — ха се само свистенето на радиатора и звукът от нервното потриване на ръце на госпожица Кръмли. – Никога... – започна най-сетне госпожа Лавсток – през целия си живот… – Скъпа госпожо Лавсток! – подскочи директорката. Кейт разбра, че се налага да каже нещо. Ако искаше да им остане някаква надежда да не ги отпратят, трябваше да заглади положението. Но тогава дамата изрече точно онова, което не биваше да казва. – Знам, че човек не може да очаква много от сираци… – Ние не сме сираци – прекъсна я Кейт. – Моля? – Сираците са деца на родители, които са починали – обясни Майкъл. – Нашите не са. – Те ще се върнат да ни вземат – добави Ема. – Не им обръщайте внимание, госпожо Лавсток. Не им обръщайте никакво внимание. Сираците винаги бръщолевят такива работи – заяви госпожица Кръмли и вдиг-на купата с лакомства от бюрото си. – Бонбон? Госпожа Лавсток я пренебрегна. – Истина е – настоя Ема. – Ще се върнат. Честно. – Чуйте ме – каза госпожа Лавсток и се наведе към тях. – Аз съм много толерантен човек. Попитайте когото щете. Но има едно нещо, което не мога да приема, и това е фантазията. Намираме се в сиропиталище. Вие сте сираци. Ако родителите ви искаха да живеете с тях, нямаше да ви зарежат на улицата като боклуци, без дори да ви оставят истинска фамилия! Пи? Що за име?! Трябва да сте благодарни, че някой като мен е готов да преглътне отвратителната ви липса на маниери и пълното ви невежество по отношение на най-красивата водна птица в света, за да ви покани в дома си. Какво ще кажете в своя защита? Кейт забеляза, че госпожица Кръмли яростно я гледа от нивото на кръста на другата жена. Ако не поднесеше — 27 — извиненията си на дамата с лебеда, госпожица Кръмли със сигурност щеше да ги изпрати в друго сиропиталище, в сравнение с което Домът за безнадеждни и непоправими сираци „Едгар Алън По“ би им се сторил като луксозен курорт. Но какъв друг избор имаха? Да отидат да живеят при тази жена, която настояваше, че родителите им са ги изхвърлили като боклуци и изобщо не възнамеряват да се върнат? Кейт стисна сестра си за ръката. – Знаеш ли? – заяви тя. – Наистина прилича на змия.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 22.07.2011 Превод: Веселин Лаптев Цена: 15 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978-954-769-269-5 Страници: 336
Лори Ча, съпруга на мултимилионер от Силиконовата долина, има връзка с мъж, за когото знае твърде малко. Тя е очарована от холивудската му външност и от способността му да отгатва нейните желания и сексуални фантазии, но тази негова „дарба” постепенно започва да я плаши. Той сякаш прониква в ума й и й внушава как да действа. Елиз, омъжена за богат бизнесмен, има същите преживявания. Двете жени не се познават, но посещават една и съща психотерапевтка в Сан Франциско – Вира Лист. Скоро тя започва да подозира, че пациентките й се срещат с един и същ мъж. Както и че той може би има достъп до файловете в нейния компютър. Притеснена, че информацията може да се използва за изнудване, Вира наема частния детектив Мартин Фейн. В хода на напрегнатото разследване Мартин стига до заключението, че целта на тайнствения любовник е много по-зловеща. Тя е свързана с чудовищен експеримент за разработване на нов метод за убийство, който не оставя следи.
ОТКЪС
Spoiler:
3 ПОЛ ХАРПЪР РОМАН Превел от английски ВЕСЕЛИН ЛАПТЕВ ОБСИДИАН СОФИЯ 5 На Дж., чието търпение към мен трудно може да бъде описано, а благодарността ми към нея не може да бъде изразена с думи. 7 Потайността е неразделна част от човешката природа, могъща и страховита като горски пожар. Сисела Бок, „Тайни“ 9 1 Сан Франциско Вечеряха късно в „Крит“. Женственият китаец с тънки мустачки и подстригана на черта черна коса носеше смокинг без вратовръзка. Другият беше привлекателен мъж с гъста кестенява коса, сиво-сини очи и волева брадичка. Беше облечен с кафяво спортно сако и кремав копринен панталон, а поведението му издаваше спокойна самоувереност. Бяха заели ъглова маса близо до белия мраморен плот на бара. Пред тях имаше чинии с морски костур и високи чаши с кокосово мохито. Заведението бе претъпкано с типичната за квартал „Кастро“ космополитна и елегантна тълпа. Наситената розова светлина се отразяваше в многобройните огледала и прозорци. Говореше предимно китаецът. Оживено и възбудено. Удобно отпуснат на стола, белият мъж го гледаше с интерес и очевидно се забавляваше. Тръгнаха си от „Крит“ чак когато стана време за затваряне. Хотелът им се намираше на някаква затънтена уличка в квартала и приличаше на изоставен филмов декор. ПОЛ ХАРПЪР 10 Прозорецът на стаята гледаше към един от нощните клубове, чиято музика огласяше околността. Заключиха вратата. Белият мъж се приближи до прозореца и надникна навън, а китаецът смъкна кувертюрата и горния чаршаф от леглото и ги метна в ъгъла. Когато се обърна, белият беше до него. С трийсет сантиметра по-висок. Протегна ръце и започна да го разсъблича. Макар и без репетиции, онова, което последва, изглеждаше като режисирано. Правилата бяха предварително определени от белия мъж. Изненадан и заинтригуван, китаецът ги бе приел без колебание. Сценарият отново демонстрира необичайната прозорливост на белия мъж по отношение на скритата природа на китайците. Докъде можеше да стигне интуитивността, с която докосваше най-съкровените му фантазии? Очевидно твърде далеч. Китаецът захвърли смокинга. Изправиха се пред леглото. Белият внимателно отлепи мустачките му, са-мо от едната страна... Тя се остави в ръцете му. Гола, беззащитна, тръпнеща от възбуда. Сексът беше нестандартен и екстравагантен. Не-обуздан и върховен – точно такъв, за какъвто си беше мечтала. Той заспа веднага след това, сякаш беше сложила приспивателно в последното му питие. Тя остана да лежи до него, гола и изпъната като струна. И тогава внезапно потръпна от страх. Представи си всяко едно движение на сарабандата, която бяха танцували. Беше всичко, за което би могла да мечтае, но именно това я плашеше. Онова, което той беше правил с нея, надминаваше всякаква интуиция – бе стряскащо и я караше да се УБИЙСТВО БЕЗ СЛЕДИ 11 чувства така, сякаш въображението ѝ се раждаше някъде другаде, извън мозъка. Сексуалните ѝ фантазии си бяха нейни фантазии. Но мъжът до нея току-що бе-ше пресъздал една от тях със смайваща точност, която не може да бъде наречена другояче освен зловеща. В собственото ѝ съзнание сценарият съвсем не изглеждаше страшен. Стана такъв сега, в този момент, защото беше плод на чуждо въображение. Ледените тръпки, които пронизваха тялото ѝ, нямаха нищо общо с нощите в „Кастро“. Те бяха предизвикани от съзнанието на мъжа, който лежеше до нея. От самото начало знаеше, че връзката им е обречена. Но въпреки това тя я прие с желание. Сексуалната авантюра, тайните срещи, тръпчивият вкус на риска – всичко това беше желана част от емоционалния ѝ живот. Но напоследък този странен таен съюз започваше да я тревожи, може би защото граничеше със свръхестественото. И душата ѝ тръпнеше от страх. Тази вечер ѝ дойде твърде много. Не можеше да продължава така. Изобщо не я беше грижа колко хубав е той, колко е добър в секса. След като собствените ѝ мисли бяха в главата на друг човек, тя реши, че ще сложи край на тази връзка. Но как точно щеше да го направи? Може би като не вдигне телефона при следващото му обаждане. Дали би могло да е толкова просто? Дали всичко можеше да свърши само защото тя го желаеше? Вероятно, да. Повечето връзки приключваха по този начин. И двамата използваха фалшиви имена, както се бяха разбрали още в началото. Робърт и Мей. Но дали той действително не знаеше нищо за нея? Дали спазваше уговорката, както правеше тя? По негова идея срещите им винаги се осъществяваха след П О Л Х А Р П Ъ Р 12 предварително уточняване на времето и мястото. Тя не беше виждала колата му, не знаеше къде живее (веднъж беше споменал Марин Каунти), нямаше представа какво работи (май нещо, свързано с недвижими имоти). Родени от несигурността на новата връзка, тези условия постепенно се бяха превърнали в правила. Но тя не искаше да си тръгне завинаги, без да разбере кой е този човек. След като той прекрасно знаеше какво става в главата ѝ, защо тя да не узнаеше поне истинската му самоличност? Надигна се до седнало положение. Дрехите им бяха струпани на купчина до леглото. Физически останки от психическия катаклизъм преди няколко часа. Стана, заобиколи леглото и приклекна над купчината. Навън се развиделяваше. Вдигна спортното сако и измъкна портфейла от вътрешния му джоб. После спря и се ослуша. Дишането му беше все така дълбоко и равномерно. Отвори портфейла и спря поглед на шофьорската книжка, пъхната в прозрачен калъф. После я наклони към прозореца, за да вижда по-добре. Филип Р. Крей. Мил Вали, Лийч Стрийт 2387. Разгледа снимката му, повтаряйки наум името и адреса, за да ги запомни добре. Извади банкнотите от портфейла, прелисти ги, после ги върна обратно. Кредитните карти също бяха на името на Ф. Р. Крей. Имаше и листче с телефонни номера, които тя нямаше как да запомни. Затвори портфейла и го пъхна обратно във вътрешния джоб на сакото. – Тръгваш ли си? Тя трепна от изненада и се изправи с дрехите в ръце. – Налага се – отвърна тя, хвърли купчината в дол-ния край на леглото и се зае да разгъва бикините си, У Б И Й С Т В О Б Е З С Л Е Д И 13 навили се на тънка тръбичка. Беше доволна от слабата светлина в стаята. – Искаш ли да ти се обадя през седмицата? – Аз ще ти се обадя – отвърна от мрака тя. – Мъжът ми е канен на две служебни вечери, на които трябва да присъствам, но още не знам подробности. Дори датите не са ми известни. Сложи си бикините. Изобщо не се интересуваше дали не са наопаки. После облече бялата блуза, отказвайки се от сутиена. Той мълчеше. Дали не беше задрямал? – Какво има? – прозвуча тихият му глас. – Какво да има? – Звучиш ми напрегнато. – Може би съм изтощена. – Може би – кимна той и извърна глава към прозореца. – Тихо е. Музиката е спряла. – Часът е четири без двайсет, за бога – промълви тя, докато закопчаваше последното копче. После бързо навлече панталоните си. – Бързаш ли? – Просто е време да тръгвам – отвърна тя, докато потупваше с крака по килима, търсейки обувките си. – Доволна ли си? Какво ме разпитва, по дяволите? – Разбира се. Защо да не съм доволна? – Изненадана ли си? – О, да. – Какво те изненада? – Всичко. Ти не пропусна нищо, Робърт. Наистина съм изтощена. Напипа обувките и ги нахлузи. Нямаше желание за разговори. Искаше да си тръгне и толкова. Прокара П О Л Х А Р П Ъ Р 14 пръсти през косата си, а после се огледа за черната си копринена чантичка. – Какво търсиш? – Чантата си. Наведе се, намръщи се и заопипва мръсния килим с пръснатите върху него дрехи. Накрая я откри. – Намерих я. Трябваше да мине покрай него, за да стигне до вратата. Изведнъж изпита ужас, че той ще протегне ръце да я докосне и тя трябва реагира по някакъв начин. – Добре – отвърна той. Беше се надигнал на лакът и я наблюдаваше. – Ще ти се обадя – повтори тя, после излезе в полутъмния коридор и затвори вратата след себе си. Той стана и пристъпи към прозореца. Минута по-късно тя излезе от хотела и забърза надолу по улицата. Той се върна при леглото, вдигна сакото и измъкна портфейла си. Пусна сакото на пода и отново се приближи до прозореца. Разтвори портфейла. Всичко изглеждаше наред. Шофьорската книжка беше на мястото си. Не, почакай. Бавно издърпа парите от съответното отделение и внимателно ги огледа. Банкнотите бяха обърнати наопаки. По дяволите. Това рано или късно трябваше да се случи. Вероятно щеше да потърси адреса му в интернет. Беше само въпрос на време. Събитията бяха взели неочакван обрат. Той знаеше, че тя ще бъде разтърсена от случилото се, но не допускаше, че засиленото безпокойство ще я тласне точно в тази посока. Очакваше сетивата ѝ да бъдат изострени след секса, но ако разбираше правилно случката с У Б И Й С Т В О Б Е З С Л Е Д И 15 портфейла, тази изостреност се беше превърнала в подозрение. Защо изведнъж беше пожелала да разбере кой е той? За него тази жена съществуваше единствено в параметрите на малката орбита, която беше създал специално за нея. И трябваше да си остане там. Не можеше да ѝ позволи никаква нестабилност. Особено сега, когато залогът беше твърде голям.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 05.08.2011 Превод: Любомир Николав Цена: 15 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978-954-769-270-1 Страници: 398
Чикаго 1920 г. Хадли Ричардсън е на двайсет и осем години и обича да свири на пиано. Тя все още търси любов и щастие, когато среща доста по-младия Ърнест Хемингуей, начинаещ журналист. След вихрен романс и набързо организирана сватба двамата заминават за Европа.
Париж през епохата на джаза. Семейство Хемингуей са много влюбени и изпълнени с мечти. Артистичната им компания ги смята за идеалната двойка. Ърнест е очарован от бурния бохемски живот на писателите от легендарното „изгубено поколение”. Но за тези модерни и фриволни нови приятели, сред които са Скот и Зелда Фицджералд, Гъртруд Стайн и Езра Паунд, традиционното семейство и моногамията са отживелица. Заобиколен от красиви жени и силни съперници в писателското поприще, все още неизвестният Хемингуей се бори за собствен стил и признание. Успехът на първите му разкази го превръща от чувствителен амбициозен младеж в капризен егоцентрик. Хадли, неговата вярна съпруга, неусетно остава на заден план. Макар и измъчван от чувство за вина, Ърнест изоставя и нея, и малкия си син, запленен от напористата журналистка Полин Пфайфър.
Написан от името на първата от четирите съпруги на Хемингуей, този вълнуващ роман разкрива интимния живот, сложния характер и пътя към славата на най-прочутия американски писател на ХХ век. Чак преди смъртта си той ще признае, че Хадли е голямата му любов.
voice_of_heaven
Брой мнения : 542 Join date : 27.06.2009 Age : 30 Местожителство : плевен
Интересни автори за мен са Джон Гришам и Паулу Коелю - някой ден ще прочета нещо от тях. Благодаря сърдечно на Мел, за огромната информация, която ни предоставя!!
Заглавие: Re: Издателство Обсидиан представя: 
Пет 18 Мар 2011 - 20:47
Благодаря сърдечно на Мел, за огромната информация, която ни предоставя!! 
