Издателство Обсидиан представя:

7
Гумите на автобуса трополят по пътя – като ритмично почукване с молив, като бавно биещо сърце – и звукът ми напомня за нещо, което не мога напълно да прогоня от ума си, но в същото време се уморявам от него. Вдигам очи към напуканото огледало
над миниатюрната метална мивка и се взирам в отражението си.
Размазан образ, все едно се оглеждам под вода.
Наближава краят на едно двайсет и четири часово пътуване, чиято цел остава
неясна дори след толкова време. Сега обаче знам, че колкото искам да продължа,
толкова и да избягам. Многократните
лутания напред-назад – този край и то-ва начало – трябва да са свързани, както първите думи в едно изречение намират своя завършек. Както отговорът осмисля гатанката, както лицата в съня се сливат
в едно и това си ти.
Защото човек изпитва потребност да чуе една история и да разкаже друга.
9
1
Любовта е всичко на света –
това е всичко, което знаем за любовта.
Емили Дикинсън
Както ми говореше нещо, майка ми спря по среда-та на изречението и си отиде завинаги. Не взе нищо със себе си (или поне такова бе нашето впечатление). Остави всичко, което някога бе купила, всичко, което бе пожелала, всичко, което бе притежавала или получила
като подарък.
Също и всичко, излязло изпод ръцете ѝ: крива глинена
купа с изрисуван миниатюрен ананас, която бе направила в курса по грънчарство; колаж от снимки на семейството, накълцани в различни форми, налепени
и сложени в рамка – беше му посветила повече от месец; също изсушените диви цветя, които бе подредила
в плътно слепени найлонови джобове, за да ги запази завинаги. И мен.
Да, изостави и мен.
Тръгна си внезапно, дори не довърши започнатото изречение.
Оттогава минаха цели четири години. Четири години,
четири месеца и петнайсет дни, ако трябва да съм точна. И в продължение на четири години, четири месеца
и дванайсет дни аз нито веднъж не се запитах
10
НОРА РОЛИ БАСКИН
какво се готвеше да ми каже. Изобщо не ми хрумваше, че онова изречение бе останало недовършено. Също както при автомобилна злополука, предполагам. Не се замисляш за нещо толкова тривиално като разговора, прекъснат от катастрофата. Връщаш се към него след седмици, ако изобщо се сетиш. Той изплува, когато ненадейно си припомниш сблъсъка, ужасяващия метален
трясък, но могат да минат месеци или години, както се случи с мен, преди да започнеш да си възстановяваш
детайлите.
Отначало цялото ми внимание бе съсредоточено върху отсъствието ѝ. Пишех ѝ писма. Правех ѝ подаръци
за Деня на майката. Бяха изминали шестнайсет месеца и седем дни, когато уших за нея оранжева възглавница
с формата на динозавър в петъчните занимания
след училище. Плачех нощем, а и на тъжни сериали
по телевизията и по някаква необяснима причина на откъсите от документални филми за първа помощ, които ни прожектираха в гимнастическия салон, когато
навън валеше. В един момент престанах. Защото всичко си има край. И доброто, и лошото.
Въпросът е, че наскоро започнах да си припомням и да възстановявам събитията. И да се питам: ако я бях оставила да продължи мисълта си, дали всичко нямаше да е по-различно? Щях ли да се озова в тази ситуация?
Майка ми спря по средата на изречението. А се готвеше
да ми каже нещо важно.
Говореше за любовта.
На автогарата в Стамфорд има малък павилион за вестници, в който продават чипс, опаковани сладкишчета
и дъвка, такива неща. Трябва да се запася, мисля
11
Всичко, което знаем за любовта
си. Не нося дори най-необходимото, само пари, а и те никак не са много. За билета ми поискаха сто двайсет и шест долара, в едната посока. Когато преди няколко дни се обадих да попитам за разписанието, разбрах колко скъпо ще излезе пътуването и колко време ще отнеме. Двайсет и четири часа с автобус. Не мога дори да си го представя. Определено ще ми трябва храна и нещо за пиене. Да си бях приготвила нещо у дома, някакви
сандвичи поне, само че не се сетих.
Безбожно рано е, особено за събота сутрин. Още няма седем и половина. А момчето в павилиона изобщо
не ми обръща внимание; чете си книжка. Доста време вече вися и го чакам. Понякога светът сам ми напомня колко съм невидима.
Според татко причината е в гласа ми – толкова е тихичък
дори когато се развикам. И бърза да обясни: не че не говоря достатъчно високо, тембърът ми бил много
мек, все едно звучи на необичайна, погрешна честота,
и затова никой не ме чува.
– Извинете – повтарям аз.
Продавачът в павилиона изглежда на неопределена възраст. Нито е малък, нито голям, тъй че не знам как да се обърна към него, за да привлека вниманието му. С господине? Или ей, момче?
Ей ти ми се струва грубо.
– Ако обичате – пробвам се аз. – Господине?
Господине ли?
Що за тъпотия?!
Той вдига глава и се усмихва, все едно съм се пошегувала
– а то е последното, което би ми хрумнало в момента. Този човек започва да ме дразни.
– С какво мога да бъда полезен? – пита той.
Оставя книгата. Виждам, че носи оранжева тенис-
12
Н О РА Р О Л И Б А С К И Н
ка – толкова избеляла и протрита, че сякаш всеки миг ще изчезне. Придърпва нагоре дънките, увиснали на тесния му ханш, и се приближава. Забелязвам на врата му тънка връвчица с нанизана на нея бяла мида, полегнала
в трапчинката под врата му – онова твърде интимно
място при момчетата, в което е неприлично да се вторачваш.
– Ами... Не знам точно – казвам аз. Оглеждам изложените
„лакомства“, но те ми се виждат не само вредни,
а направо гадни.
– Нещо за из път ли искаш? – пита той.
– Да – кимам аз.
– Къде отиваш?
Чувам въпроса и още преди да съм отворила уста, знам, че ще излъжа. Удава ми се възможност да се пробвам, да проверя дали ще мога.
– В Северна Дакота – отвръщам аз.
– Северна Дакота? – повтаря продавачът с усмивка.
Тоя ме сваля, казвам си. Преди време щеше да ми стане приятно, но не и откакто започнах да възприемам
ухажването на Адам в съвсем нова светлина. Сякаш
вече не ми е трудно да отгатна крайната цел. Знам какво може да последва, но не и дали имам желание да се стигне дотам.
– Далечно пътуване – казва той.
Понечвам да се усмихна, но внезапно стомахът ми се качва в гърлото. Може би ми призлява от вида на изложените сладкишчета... или от вонята на цигари, обгърнала възрастния мъж, който застава до мен. А може причината да е съвсем друга... и при тази мисъл страхът ме връхлита.
– Оставете – махвам на човека зад щанда. – Нищо не искам. – И бързам да се отдалеча.
13
В с и ч к о , к о е т о з н а е м з а л ю б о в т а
* * *
Автобусът е голям, от онези, с които от училище ни водят на дълги скъпи екскурзии. С меки тапицирани седалки и малки монитори през всеки няколко реда. Екраните обаче са плътно черни. За момента никой не е заел мястото до мен. Мълчаливо се моля да си остане
свободно чак до Флорида.
Как иначе се издържа толкова дълго пътуване близо
до непознат... който може да се окаже и адски противен.
Дебелак например. Всеки път, когато някой се зададе по пътеката и ме отмине, аз се обнадеждавам, че може и да опазя двете седалки само за себе си. Опирам
глава в стъклото на прозореца, за да затрудня максимално
всеки, който поиска да улови погледа ми.
Дотук късметът ми работи.
С тежко изпъшкване автобусът потегля. Когато стъпваме
на магистралата, слънцето вече е изгряло и е на път да започне още един цикъл, да отбележи още един ден.
Така пътувам чак до Ню Йорк. Автогара „Порт Оторити“, обявява шофьорът. Половин час престой. Седим си по местата в спрелия автобус с работещ мотор.
Откъм моята страна пушекът от изгорелите газове
се издига нагоре като гъбата на миниатюрна водородна
бомба. Цялата кабина се тресе, но аз се радвам на горещината. Навън сигурно е студено. Февруари е. Зъбите ми тракаха, когато се измъкнах от къщи сутринта,
но сега се намираме в някакъв подземен терминал.
Когато автобусът направи пълния завой от външния свят към подземния, дълги редици луминесцентни
лампи изместиха небето. Никога преди сивият цвят на бетона не ми е действал така отчайващо потискащо.
14
Н О РА Р О Л И Б А С К И Н
Все пак, стига да поискам, мога да се измъкна от тук, нали така.
Не съм чак толкова далеч от къщи. Намирам се в Ню Йорк. Голяма работа. Усещам краката ми да се размърдват, преди да са получили сигнал от мозъка. Още малко, и ще се изправя, току-виж, съм слязла от автобуса. Усещането е като потръпване в мускулите – в движението няма вложена мисъл, но не липсва здрав разум.
Внезапно в автобуса започват да се качват хора и аз подхващам беззвучната молитва: Дано никой не седне
до мен. Шансовете се топят. Местата бързо се заемат.
И все пак, когато шофьорът заключва външния багажник, изкачва няколкото стъпала и сяда зад волана,
седалката до мен си остава свободна. Тъкмо затваря
вратите, и последната пътничка запухтява по пътеката.
Едра жена, понесла две тежки чанти. Едната е огромна, ушита от дебел бродиран плат, а другата – прозрачна найлонова торба с плетиво. Остра кука заплашва
да пробие дъното. Чантите се движат пред жената,
сякаш са отделни хора, и трите грамади спират точно на моя ред.
За секунда отлепвам глава от прозореца – да не си помисли, че ще я заговоря, искам да видя кой минава.
Жената сяда до мен.
Кожата ѝ е с цвят на прясно изпечени кафеени зърна
и има същия блясък. Освен другото е и доста дебела.
Тя стоварва найлоновата торба в скута си, полите на пъстрата ѝ рокля на цветя леко се повдигат и разкриват
три четвърти чорапи, чиито ластици се врязват в плътта под коленете. Обута е със сандали, ноктите на краката ѝ са лакирани в цикламено. Телесният цвят на чорапите донякъде убива яркия оттенък, но все пак
15
В с и ч к о , к о е т о з н а е м з а л ю б о в т а
добре се вижда. „Съблазън в розово“, опитвам се да отгатна. Или „Манго Танго“.
Рязко забивам глава в облегалката и затварям очи. Автобусът потегля, тъй че и да съм имала намерение да сляза и изобщо да се откажа и да се върна у дома, вече е късно. В този момент забелязвам, че още от Стамфорд стискам в ръка мобилния си телефон. Като че ли се е заредил от само себе си, дръпнал е глътка живот напук на изтощената батерия и невидимите ретранслаторни кули. Той е моята връзка, моята гаранция,
че съм на разположение, ако Адам ме потърси.
Всяка минута, всеки миг той би могъл да се обади.
А ако Адам се обади...
Ако наистина звънне...
Ако набере номера ми, аз ще усетя вибрацията още преди сигнала.
Хващам по-здраво апарата, опирам глава на стъклото,
но не отварям очи, за да не се налага да разговарям
с жената до мен. От пръв поглед си личи, че е от хората, които проявяват безпричинна загриженост за околните.
Не ги обичам.
Когато направя усилие да се съсредоточа, почти със сигурност си спомням как майка ми миеше чиниите
онази вечер. Покритите ѝ с пяна ръце се потапяха и изплуваха от водата, обсипана със залепнали по тънките
ѝ китки пухкави бели мехурчета. Майка ми винаги
спираше водата, докато изтърка чиниите, и я пускаше
чак когато бе готова да ги изплакне. Мразеше прахосничеството.
Мразеше да разхищава нещата, като например
да капне повече от необходимия препарат или
16
Н О РА Р О Л И Б А С К И Н
да вземе две салфетки, когато и една би свършила работа.
Тя приглаждаше хартиените пликове и ги прибираше
за повторна употреба; същото правеше и с найлоновите
торбички. Не спираше да ми повтаря да не пускам водата в тоалетната, ако само ще пишкам. Мразеше да се пилее вода и електричество.
За мен обаче такова пестене е отвратително, затова си пусках водата. Всеки път.
Майка ми бе противник и на опаковъчната хартия. Категорично отказваше да купува за вкъщи. И аз се появявах на рождените дни на децата от забавачката с подарък, увит в намачкана рециклирана хартия или още по-лошо, в страницата с комикси от неделния вестник.
Задължително гасеше лампата, когато излизаше от някоя стая. Палеше само колкото ѝ бяха необходими, тъй че през зимата нашата къща тънеше в тих полумрак,
слабо осветена само на едно-две места. Изключваше
тостера и кафе машината от контакта, защото бе прочела някъде, че по кабела изтичало електричество дори когато уредите не работели.
А когато миеше съдовете, пълнеше умивалника с вода, изтъркваше чиниите една по една и ги оставяше да киснат. Накрая пускаше водата за изплакване, като обръщаше всяка чиния, чаша и купа под струята и после
ги редеше на сушилката върху плота.
Минали са повече от четири години, но аз все още си спомням най-добре ръцете ѝ. Дългите пръсти, изпъкналите
вени, които се преплитаха в геометрични фигури. И до днес се заглеждам в ръцете на жените, съзирам красота в издължени кокалести пръсти, кожа с плетеница от сини жилки и късо изрязани чисти нок-ти. Женски ръце. А майка ми мразеше ръцете си. За17
В с и ч к о , к о е т о з н а е м з а л ю б о в т а
щото били като на старица, докато за мен те бяха красиви.
Да, спомням си, бяхме в кухнята.
Тя говореше, а аз оглеждах десерта си. Никак не бях доволна, ама изобщо. Бях настроена за нещо шоколадово.
А тя ми беше сервирала овесени бисквити със стафиди и чаша мляко.
– Излиза, че всичко съм объркала, Натали – тъкмо казваше тя. – Разбираш ли, съветът, който получих от майка ми, е бил погрешен... Знаеш я баба ти. Само че думите са се набили в главата ми.
Майка ми стоеше пред мивката, тъй че последният ми спомен от нея е линията на гърба ѝ, ръцете ѝ, плискането
на водата и гласа ѝ. Част от мен осъзнаваше, че е много разстроена. Досещах се, че плаче. Но по-голямата
част от мен не искаше нито да чува, нито да вижда
страданието ѝ.
Исках други бисквити. Шоколадови.
Затова просто изчаквах пауза в монолога, за да попитам
дали мога да отворя нова кутия бисквити. Което
си беше рисковано. Майка ми не обичаше да се започва
нова кутия, преди да е изпразнена старата. Не обичаше да се подмятат остатъци, които да изсъхнат и съответно да отидат на вятъра.
Само че в момента аз мислех единствено за шоколадовите
бисквити. Нима не беше прахосничество да се тъпчеш с нещо, което не ти се яде? То пак е разхищение,
нали така?
Нищо добро не предвещаваха приведените над мивката конвулсивно потръпващи рамене, нито отработените
движения на ръцете ѝ, които се пресягаха и редяха чиния след чиния върху сушилката. Тя продължаваше
да нарежда с треперещ глас:
18
Н О РА Р О Л И Б А С К И Н
– Дано никога не стигна дотам да те посъветвам...
Само че аз вече не я чувах. Думите зазвучаха като безсмислици на някакъв непонятен език, който не бях длъжна да слушам. Езикът на възрастните, неподходящ
за моите уши. Колкото повече нарастваше отчаянието
ѝ, толкова повече аз се заинатявах да получа желаните
шоколадови бисквити. Имаше цяла кутия в килера. Бях я видяла. С очите си.
Изчаквах само подходящ момент да отправя молбата
си.
– Има нещо, което трябва да ти кажа, Нати...
Вече разполагах с убедителна теза, която да представи
отварянето на нова кутия бисквити като умест-но действие, едва ли не ограничаващо разхищението. Представете си гениалното ми прозрение.
Майка ми обаче продължи:
– Сериозно, Натали, трябва да чуеш това. Опитай се да разбереш какво ще ти кажа...
Гласовете ни се сблъскаха и нейният поддаде както пясъкът по брега пред настъпващия прилив.
– Мамо?
– ...за любовта.
Прекъснах я рязко:
– Искам шоколадови бисквити.
Тя се обърна с лице към мен. Очите ѝ бяха подути, зачервени повече, отколкото бях очаквала. Лицето ѝ беше мокро, също носът и брадичката. Тя изпъна сапунисаните
си ръце, защото не можеше да избърше очите си. Протегна ги напред, сякаш не знаеше какво друго да направи.
– Моля те, мамо. Може ли да отворя шоколадовите бисквити? Има цяла кутия в килера. Виждам, че не сме изяли овесените, но... Може ли?
19
В с и ч к о , к о е т о з н а е м з а л ю б о в т а
Приготвих се да изредя моите солидни аргументи, но не се наложи.
– Разбира се, скъпа – отвърна майка ми със странен глас.
Спомням си, че се приближи до масата и вдигна наполовина
пълната кутия с овесени бисквити. После решително пристъпи към новата ни кофа за боклук – поне в моите очи цяло чудо на техниката с този автомат
за капака – и настъпи педала.
Сърцето ми спря.
Връхлетя ме чувството, че съм уличена в провинение.
Непростимо прегрешение.
Майка ми пусна кутията в кофата. После отиде до килера, донесе шоколадовите бисквити и ги сложи пред мен.
– Млякото ще ти стигне ли? – попита с равен глас. В очите ѝ вече нямаше сълзи, но лицето ѝ изглеждаше зловещо подпухнало.
Кимнах безмълвно, с разширени от страх очи.
И майка ми си отиде.
Свали палтото си от куката до вратата. Ключовете в джоба ѝ издрънчаха, после тя тихо излезе навън в мрака.
Бях на десет-единайсет, учех вече в пети клас – близо година, преди майка ми да реши да изчезне, да офейка и никога повече да не се върне, – когато си изградих
представата в кого точно да се влюбя. Тогава и през ум не ми минаваше, че той може да не отвърне на чувствата ми.
Последиците от появата на някой като Адам не присъстваха дори във въображението ми.
20
Н О РА Р О Л И Б А С К И Н
Идеята каква мъка може да причини любовта дори не ми беше хрумвала. Преди Адам си представях любовта
като нещо, носещо само щастие, като епизод от „Пълна къща“. Или като книжка с хепи енд, каквато баба ти би ти подарила.
Ние – тоест аз и приятелката ми Сара – си имахме и списък с изисквания. Съвсем истински. Черно на бяло.
Допълвахме го при всяка възможност, тоест когато си гостувахме една на друга с преспиване. Такова беше нашето официално правило. Преди да излезеш от къщи, в раницата слагаш четка за зъби, четка за коса, вазелин за устни, пижама, любимата плюшена играчка и – задължително – списъка. Той се прехвърляше
помежду ни – тоест между нашите две къщи – през цялата година.
– Имам ново правило – обяви Сара. Задъханият ѝ глас говореше за градуса на вълнението. Обещаваше да бъде и интересно.
Вече бяхме по пижами. Майката на Сара ни бе предоставила
разтегнат футон, възглавници, чаршафи, две огромни одеяла и възможността да спим в предната
дневна: стаята с телевизора, дивиди плейъра и компютъра.
През по-голямата част от вечерта чатихме онлайн,
после гледахме филма, който си бяхме взели. Вече беше тъмно и тихо. Всички други отдавна си бяха легнали. Отлагането също спадаше към правилата.
Заемахме се с допълване на списъка непосредствено
преди да заспим, когато бяхме твърде уморени за каквото и да било друго, тъй че мислите за истинската любов да бъдат последните преди съня и следователно
да проникнат в сънищата ни.
Така някой ден щяха да се сбъднат.
– Готова съм – казах аз.

7
Пролог
Той затвори мобилния си телефон и го пъхна в джоба
на прилепналите джинси. Всичко беше наред. Оста-ваше много малко. Но чакането беше мъчително. Съвсем
неочаквано споменът от единственото му возене на увеселително влакче го връхлетя и хиляди бодлички пронизаха лицето и тялото му – беше на осем години, заклещен в тресящата се количка, вцепенен от ужас, който се засилваше с бавното и безмилостно изкачване
към небосклона.
Разтърси глава, за да се отърве от спомена, сграбчи
дългата си кестенява коса и я засука на опашка. Задържа
я на тила и се опита да диша бавно. В никакъв случай не биваше да се проваля. Вдигнатите ръце придърпаха
старата му фланелка и той със задоволство зърна в огледалото над тоалетката змиевидната татуировка
върху плоския си мускулест корем.
Отново закрачи по износения мокет в мотелската стая и установи, че ходенето го успокоява. Въпреки нервността крачките му бяха плавни. Сновеше напред-
назад и премисляше плана за евентуални пропуски.
Всичко беше точно. Не можеше да стане гаф. Не биваше да стане гаф. Спря и огледа мъждиво осветената
стая. Силно казано „стая“, защото по-скоро приличаше на голяма кутия с легло. Погледът му попадна
на ключа на стената. Щракна го ей така, само
8
за да прави нещо. Погледна нагоре и видя мръсния вентилатор.
От възкиселата застояла миризма на цигари можеше да съди, че не е работил от много години. Петната
от неизвестен произход по стените вероятно бя-ха по-стари и от него. Беше му интересно да оглежда стаята. Не го дразнеха нито петната, нито гадната миризма на разложение, нито безнадеждността на това затънтено място. Не беше кой знае колко по-лошо
от многото други места, в които бе живял през седемнайсетте
си години.
Вместо да го потиска, грозната стая го караше да се чувства като победител. Тя беше отражение на света, в който се бе родил и който най-сетне напускаше...
завинаги. За пръв път в своя живот, който за малко да завърши в ръцете на една дрогирана отрепка, докато така наречената му майка се друсаше в съседната
стая, той владееше положението. Замисли се за това как щеше да умре малко след раждането си – не че изобщо си спомняше този момент, тъй като тогава беше бебе на два месеца. Знаеше за случая от няколкото
изречения в доклада на социалните грижи, които успя да прочете набързо в един от многото приемни домове, където се „грижеха“ за него през последните шестнайсетина години. Както винаги, това го накара да се замисли дали майка му още е жива. Този път обаче
чувството беше друго. Вместо обичайната безнадеждна
тъпа болка и гняв той почувства сила. Силата да избира. Сега можеше да я намери... Ако искаше. Да я намери и да ѝ покаже, че детето, за което не е давала пет пари, докато се е друсала, е успяло. И то много.
Само след няколко минути щеше да каже сбогом на пропадналото момче, което живееше на ръба. Спря да крачи, отпусна ръце и погледна през мръсния прозорец, предвкусвайки удоволствието да притежава тези проклети пари. Искаше да покаже среден пръст на
9
всички приемни семейства, за които не беше нищо повече
от източник на долари, на всички задници, които бе търпял само заради храната и подслона. А ако решеше
да намери майка си, щеше да отиде при нея със страхотен подарък – рокля или бижу. За да я накара да съжалява за годините, през които го е изоставила. Щеше да ѝ даде подаръка в красиво опакована кутия. Опита се да си представи изражението ѝ, но не се получи.
Единствената избледняла снимка, която имаше, беше правена, когато не бе навършил и година – на нея се виждаше само контурът на дългата ѝ кестенява коса. И въпреки това мисълта да играе ролята на тузар
го въодушевяваше. За миг дори си позволи да помеч-тае как майка му наистина го обича.
Почукването го сепна и върна в действителността.
Преглътна, с усилие си пое дъх и тръгна към вратата.
Усети, че ръцете му треперят, и трескаво ги потърка в бедрата си. Докато отваряше, бавно издиша
и се опита да придаде спокоен израз на лицето си.
– Здрасти – каза той и направи път на човека на прага. – Защо се забави толкова?
– Загубих представа за времето, извинявай.
– Всичко ли носиш? – предпазливо попита момчето.
Човекът кимна. Момчето се усмихна и затвори вратата.
11
1
– Виновен? Вече произнесоха присъдата? Че как толкова бързо? – възкликна Джейк, недоумяващо клатейки
глава.
Засмях се и кимнах.
– Невероятно. Четирийсет и пет минути за вземане на решение след тримесечен процес. Помислих си, че секретарката се шегува, когато се обади и каза да се върна в съда. Май това е най-бързо спечеленото ми дело за предумишлено убийство.
– Много яко, сестро! Не е истина! – заяви Тони и се тръшна на стола срещу бюрото ми. Тя говореше на жаргон
само когато се шегуваше.
– Сестрата им разказа играта! – отбелязах аз.
Тони ме погледна извисоко.
– Не се дуй, мила ми Снежанке! – Пресегна се за чашата
на перваза, която винаги пазех за нея.
Повдигнах вежди и казах:
– Избирай – или ще говориш уважително и ще получиш
питие, или ще стоиш жадна.
Тони погледна бутилката „Гленливет“ на бюрото и със стиснати устни помисли какво да отговори. Само след миг подхвърли с усмивка:
– Май долавям презрителни расистки нотки в думите
на бялата ми сестра... – После тропна чашата на бюрото
и попита: – Е, доволна ли си?
12
– Не съвсем, но не може всеки път да си идеална, нали?
Извадих леда от миниатюрния хладилник, пуснах няколко кубчета в чашата и щедро ѝ налях.
Тони ми хвърли поглед, който казваше: „И без възгордяване,
моля!“, и понечи да вдигне тост.
Погледнах Джейк и посочих бутилката.
– Едно символично?
Джейк беше въздържател, но понякога пийваше за компания. Той кимна с ослепителната си момчешка усмивка,
която пленяваше сърцата на съдебните заседатели.
Тази комбинация от очила с телени рамки, чуплива кестенява коса и трапчинки беше омагьосваща. Заседателите
инстинктивно му се доверяваха. В него имаше нещо ангелско и беше трудно да повярваш, че след колежа
е минал през тежкото следване на право, както и че вече седма година работи в прокуратурата. Налях му капка уиски и много вода. После се съсредоточих в моята
мярка – едно много голямо без вода.
Тони вдигна чаша.
– За Рейчъл Найт, която счупи рекорда по бърза присъда!
Джейк вдигна чаша и се подсмихна.
– Докато не го подобря!
– Хайде сега и ти! – възкликнах аз.
– Ей го нà! – рече Тони и погледна Джейк с присвити очи. – Почна се, приятел!
Джейк ѝ хвърли усмивка, чукнахме се и отпихме – аз и Тони гаврътнахме големи глътки, а Джейк само близ-на.
– Делото беше за наркодилърската стрелба в парка „Макартър“, нали? – попита Тони.
Поклатих глава. Тони, Джейк и аз работехме в отдел „Специални дела“, малък елитен екип, който се справяше
с най-трудните, заплетени и важни процеси. Тони
13
беше неуморна и амбициозна като моя милост и Джейк, но не се вживяваше чак толкова. Това бе едно от многото
ни различия, благодарение на които намирахме баланс.
Джейк поясни вместо мен:
– Не, това беше делото срещу мъжа, който отровил жена си, а после я хвърлил от скалата в Палос Вердес.
Тони помисли за миг и рече:
– О, „трудното“ дело! Тялото някъде в океана и липса
на доказателство с какво точно е била убита...
Кимнах с усмивка, а Тони се засмя:
– Доказателствата са за лигльовците. Ти си моята героиня!
Тя вдигна чаша, аз свих рамене и вдигнах моята.
– Имах късмет.
Тони ме изгледа.
– О, недей да скромничиш. Виждала съм каква фурия
си. Никой не се скъсва да работи толкова много. – После погледна Джейк и добави: – Освен теб може би. – Отпи глътка и добави: – Вие двамата сте невероятни, не че не го знаете.
С Джейк разменихме погледи. Тони беше права. Преди две години, веднага след като Джейк беше назначен
в „Специални дела“, двамата се сближихме поради
работохолизма си. За нас да си прокурор беше не само кариера, а и мисия. Съдбата на жертвите се превръщаше
в наша съдба. Стараехме се да компенсираме
страданието им със справедливост. По негласно, но напълно взаимно споразумение страстта към работата ни не навлизаше в лични граници – както физически, така и словесни. Рядко обядвахме извън съда, а през вечерите, когато с часове чоплехме делата, дори не помисляхме
да идем на ресторант. Тършувахме в бюрото
ми за соленки и ги топяхме в горчицата, която Джейк свиваше от снекбара. Нито веднъж не бяхме го14
ворили за живота си извън съда – както преди, така и след като бяхме станали прокурори. Знаех, че този странен обет е по-силен и от пълната ни отдаденост на работата. Споделянето означава взаимност и аз никога
не задавах лични въпроси, защото не исках да отговарям
на такива. Джейк също се придържаше стриктно към правилата – щом не те питат, не казвай, а ако те питат, отклони въпроса. Благодарение на мълчаливото
споразумение за сдържаност се чувствахме удобно, а това не се случваше често в компанията на други хо-ра.
– Да знаеш, че тя е донякъде права, Тони – подсмихна
се Джейк. – Имаше късмет със съдия Тайнан.
Тя се засмя и възкликна:
– О, боже! Истински късмет! Много ли пъти се изпусна?
– Е, не беше толкова зле. Казах „задник“ само вед-нъж – признах аз.
– За теб това е нищо! – заяви с усмивка Тони. – Кога го каза?
– При възраженията. Отгоре на всичко говорех за един от моите свидетели.
Запалех ли се веднъж, не можех да сдържам цветистите
си изрази и плащах ли, плащах глоби за неприличен
език. Всеки би помислил, че глобите биха ме накарали
да коригирам речника си. Но не. Дори имах фонд „Глоби“, за да съм готова.
– Бива си те в гадните реплики – каза Тони. – И какво направи Тайнан?
– Само каза: „Предупреждение!“ – Въздъхнах, отпих
и протегнах крака под бюрото. – Хубаво би било все той да е съдията.
– Да бе! – възкликна Джейк. – Ще си изхарчиш фонда
на второто дело и ще фалираш на третото.
– Благодаря за доверието!
15
Джейк сви рамене.
– Само казвам...
Засмях се и го замерих с кламер. Той го сграбчи и погледна часовника на сградата на „Лос Анджелис Таймс“.
– Да му се не види, трябва да изчезвам. До скоро!
Джейк остави чашата си и излезе. Стъпките му отекнаха
по коридора.
– Още едно? – попитах Тони и вдигнах бутилката.
Тони поклати глава.
– Не. Стига ми седене тук за днес. Искаш ли да отидем
до „Чърч енд Стейт“? Заслужава си да отпразнуваме.
„Чърч енд Стейт“ беше хубав нов ресторант в стария квартал с месарниците – част от непрестанните усилия да се придаде повече изисканост на центъра на Лос Анджелис. Все още беше под въпрос как един ресторант
с богата клиентела от висшата класа ще просъществува
само на две преки от бедняшкия „Скид Роу“. Погледнах купчината папки на масата. Искаше ми се да го ударя на живот и сега, когато това заплетено дело без труп беше приключило, вероятно можех да си го позволя. Но се бях пооткъснала от предстоящите дела и винаги се паникьосвах малко... всъщност много, ако не ги поглеждах няколко дни поред. Излезех ли с Тони, щях да се изнервя, че не работя. А тя не заслужаваше това.
– Извинявай, мила, но аз....
– Не ми обяснявай, знам. – Тя поклати глава и стана. – Не можеш да отделиш време дори за малко празненст-во! Шантава работа.
По тона ѝ беше ясно, че не е никак изненадана.
– Може утре вечер да отидем. В „Чърч енд Стейт“ или където кажеш – рекох аз, но по-скоро с надежда, отколкото с убеденост. Не бях сигурна дали ще мога да
16
прехвърля купчината дела, за да наваксам. Не исках да разочаровам Тони и си обещах да се стегна.
Тя ме погледна и въздъхна.
– Добре, ще се чуем утре. – После метна лаптопа на едното си рамо и чантата на другото. – Тръгвам. Гледай да не киснеш тук до късно. Щом другият маниак и твой другар вече духна, значи и ти можеш да починеш една вечер – заяви тя, кимайки към кабинета на Джейк.
– Да, да. Интересно как така изчезна... – засмях се аз.
– Може би извънземните му началници го изкомандваха
да си уреди малко личен живот. А тъй като аз имам личен живот, напускам официално зоната на маниаците
– усмихна се Тони и тръгна.
– Приятна вечер!
– И на теб! – отговори тя от коридора и театрално прошепна: – Куку такова!
– Чух те! – извиках аз.
– Много важно!
Уморено отпуснах глава на студената кожена облегалка
на огромния съдийски стол. Той беше доста голям
за малкото ми прокурорско бюрце, но аз си го харесвах.
Неизвестно откъде, столът се беше появил една вечер в коридора, близо до кабинета ми. Уверих се, че никой не ме вижда, бързо го вкарах вътре и за да не будя подозрения, оставих старото си жалко столче в коридора,
далеч от кабинета. Интересно дали столът наистина принадлежеше на някой от съдиите... Тази вероятност ме изпълваше с още по-голяма радост.
Взех делото на върха на купчината, но след петнайсет
минути клепачите ми натежаха. Мислех, че ще мо-га да прегледам поне няколко папки, но както обикновено
не бях преценила умората си. Дори уискито не помогна.
Чух как и последните служители си отидоха. Вратата
зад тях се затвори и настъпи тишина. Бях уморе17
на, но не ми се прибираше. Това беше любимото ми време – целият прокурорски отдел беше мой. Никакви телефони, никакви приятели, никакви полицаи. Въздъхнах
и погледнах през прозореца – удивителна гледка,
която никога не ми омръзваше. Уличните светлини мигаха и зигзаговидните очертания на централния офис блестяха на фона на падащия мрак. От осемнайсетия
етаж виждах като от наблюдателница главния полицейски участък, сградата на полицейската администрация,
културния център „Дороти Чандлър“, а и всички улици между тях. Мисълта за двете чудеса, които
ми се случиха, все още ме караше да се усмихвам. Това, че имах кабинет с прозорец, беше невероятно, при това кабинет с изглед, а отгоре на всичко ме преместиха
и в „Специални дела“, отдела, за който се борих
със зъби и нокти седем години, така че победата беше пълна.
Не че имах нещо против делата за обичайни углавни
престъпления в по-малките съдилища във „Ван Найс“ и „Комптън“. През година-две в съдебните зали се явяваха едни и същи обвиняеми и всичко ми беше познато, сякаш бяхме едно семейство. Наистина, твърде
странно, ненормално и престъпно семейство и все пак... С две думи не бях нещастна в по-второстепенните
съдилища. Но тази работа някак не беше за мен. Щом чух за отдел „Специални дела“ с база в Окръжната
прокуратура, веднага поисках да се преместя. По-възрастните прокурори ме предупреждаваха за дългото
работно време, за маратонските дела, за обществената
бдителност и безспирното напрежение. Не им казах,
че точно това ме привлича. А когато започнах работа,
се оказа, че е дори по-интересно, отколкото си представях. Почти винаги бях в екип със страхотни полицаи
и с най-добрите адвокати – както на обвинението,
така и на защитата. Без преувеличение, интензив18
ността на работата ме въодушевяваше. В живота се случва често да постигнем нещо много желано и чак тогава да разберем, че сме се излъгали в очакванията си. Както се казва: „Внимавай какво си пожелаваш.“ Но моят случай не беше такъв. Мечтата ми беше повече
от сбъдната и това ме изпълваше с радост поне веднъж на ден.
Опитах се отново да се съсредоточа върху допълнителните
доклади – новите данни от миналия месец, но думите се сливаха. Облегнах се с надеждата, че ще се поразсъня, докато гледах пълзящите по главната улица коли. Небето се беше смрачило.
Усетих, че няма да мога да чета повече. Май трябваше
да се откажа и да се прибера. Станах, протегнах се и взех от масата до прозореца служебното куфарче. Сложих
вътре пет папки – за всеки случай, макар да знаех, че няма да успея да прегледам всичките, грабнах чантата
си и палтото от куката на вратата, облякох се и пъхнах
ръка в джоба, където беше голямата колкото дланта ми двайсет и две калиброва берета. Ритнах настрани дъсчицата, която държеше вратата отворена, и тръгнах към асансьорите.
По това време не се чакаше много. Почти веднага чух звънчето и – каква радост – дойде празен асансьор. Спускането беше главозамайващо, но това се усещаше само когато беше тихо и спокойно. Кабинката се разтресе
и закова на първия етаж и в миг ме обзе приятното чувство на стремглаво приземяване. Не ми се искаше да мисля за сигурността на асансьора, както и за опасността
за живота ми.
Вървях през сумрачното фоайе към задния изход и напрягах очи, понеже виждах само пред себе си. Откакто
се преместих в хотел „Билтмор“ преди около година, ходех и се връщах пеша от работа. Нямаше смисъл да карам половин миля, а и ми беше приятно да вървя, за19
щото можех да мисля на спокойствие. Освен това спестявах
от разходите за бензин и за поддръжка на кола. Тя може би ми липсваше само когато се стъмнеше. Центърът
на Лос Анджелис се обезлюдява след пет часа, оста-ват само бездомниците. От тях не ме беше толкова страх, колкото от престъпните типове, които се навъртаха
наоколо.
Професионално бях наясно с опасностите във всеки район, бях запозната и с фаталните заплахи, които дебнеха
на всеки ъгъл. Никога не излизах от къщи или от работа без пистолет. Понякога се притеснявах, че нямам
разрешително за него, но както казваше татко: „По-добре да ме съдят, отколкото да ме носят.“ Не бях подавала
молба за носене на оръжие, защото се боях, че ще ми откажат. Преди време зетят на един шериф беше стрелял „предупредително“ по комшийски деца заради гърмящия рап в колите им и оттогава бяха затегнали издаването
на разрешителни. Откровено казано, с разрешително
или не, винаги щях да нося пистолет. С баща като моя, започнах да се уча да стрелям в мига, когато успях да задържа пистолета в двете си треперещи ръце. Стрелях ли, улучвах. Застанах до витрината срещу сградата на „Таймс“ и внимателно огледах паркинга и тротоара. Не видях нищо съмнително, отворих тежката стъклена врата и излязох.
Докато вървях към тротоара, чух вой на сирени, който бързо се усилваше. След миг пожарните бяха съвсем близко. От всички страни пищяха и полицейски
коли. Нощта се изпълни с пронизващо напрежение.
Чаках нащрек, за да разбера къде ще спрат. Сиг-налните светлини изгаснаха на около четири пресечки югоизточно от „Билтмор“, близо до квартала с магазинчетата
за дрога, заложните къщи с решетки и евтините
мотели. Не бях виждала такава масова акция в центъра. За моите „съседи“ – наркомани, сводници,
20
проститутки и бездомници – обикновено не се налагаше
мащабна полицейска намеса. Бях любопитна да разбера какво се е случило. С толкова полицаи наоколо
поне нямаше да се страхувам от уличните обирджии.

7
Организационната структура на една престъпна фамилия или синдикат е огледално копие на управленската
структура на всяка корпорация. На върха на пирамидата
стои бос, или главен изпълнителен директор.
След него са помощникът на боса (главен финансов
директор) и консилиере (главен юридически съветник).
Следват редиците на „капо“ (вицепрезиденти) и войниците (служители на ниско ниво, които изпълняват
нарежданията на боса). Подобно на корпорациите,
престъпните групи често разчитат на външни консултанти.
Сп. Форчън

Инструктаж
... станахме по-добри, след като се сражавахме в тази война.
Кормак Уолъс, по прякор „Умника“
Двайсет минути след края на войната аз гледам как ампутаторите
се изливат от една замръзнала яма като някакви
мравки от ада и се моля да си остана с естествените си крака поне още един ден.
Отделните роботи, големи колкото орехи, се сливат в обща кошмарна маса от крака и антени, докато се катерят един върху друг и образуват едно зловещо смъртоносно цяло.
Пръстите ми са изтръпнали, докато бутам визьора си върху очите и се приготвям да свърша някоя и друга работа
с моя малък приятел Роб.
Утрото е необяснимо тихо. Чува се само как вятърът въздиша между голите клони на дърветата и как сто хиляди
експлозивни механични шестопода дрезгаво шепнат в търсене на човешки жертви. Високо горе се разнасят крясъците
на снежни гъски, които летят над ледения пейзаж на Аляска.
Войната свърши. Сега ще видим какво ще намерим.
От мястото, където съм застанал, на десет метра от ямата, смъртоносните машини изглеждат почти красиви в светлината на утрото – като бонбони, пръснати по вечно замръзналата земя.
8
Присвивам очи срещу слънчевите лъчи, а дъхът от устата
ми се кълби на бледи облаци. Свалям старата си очукана
огнехвъргачка от рамото. Протягам палец в ръкавицата
и натискам бутона за запалване.
Искра.
Огнехвъргачката не иска да запали.
Трябва да загрее, така да се каже. Но те се приближават.
Нищо страшно. Правил съм го десетки пъти. Номерът
е да останеш спокоен и методичен, точно като тях. След първите няколко години сигурно съм прихванал не-що от Роб.
Искра.
Вече виждам отделните ампутатори. Плетеница от бодливи крака, които стърчат от раздвоено тяло. От опит знам, че двете половини на черупката съдържат различни течности. Допирът и топлината на човешката кожа задействат
реакцията. Течностите се смесват. Бум! Някой се сдобива с чисто нов ампутиран крайник.
Искра.
Те не знаят, че съм тук. Но разузнавачите се разпръскват
в полупроизволна схема, базирана на проучванията на Големия Роб върху поведението на мравките, когато търсят храна. Роботите вече са научили достатъчно за нас и за природата.
Не остава много време.
Искра.
Започвам бавно да се изтеглям.
– Хайде бе, копеле – промърморвам.
Искра.
Грешка: защо проговорих? Топлината от дъха ми е като фар за тях. Ужасяващият прилив се люшва към мен, безшумно и бързо.
Искра.
Един от водещите ампутатори се покатерва на ботуша ми. Сега трябва да внимавам. Не бива да реагирам. Ако гръмне, ще остана без един крак – в най-добрия случай.
Изобщо не биваше да идвам тук сам.
9
Искра.
Приливът вече е стигнал до краката ми. Усещам как водачът дърпа замръзналия протектор на прасеца ми, докато
се катери по мен като по планина. Металните му антени
почукват все по-нагоре, като търсят издайническата топлина на човешка плът.
Искра.
О, боже. Хайде бе, хайде бе, хайде бе.
Искра.
На нивото на кръста ми ще има температурна разлика на мястото, където е сглобката на бронята. Експлозия на нивото на кръста на брониран човек не означава смъртна присъда, но и не предвещава нищо добро за топките ми.
Искра. Пламък!
Огън. От огнехвъргачката бликва река от пламъци. Жегата ме удря в лицето и изпарява потта от бузите ми. Периферното ми зрение се свива. Виждам само контролираните
огнени струи, които изстрелвам над тундрата. Смъртоносната река се покрива с лепкаво горящо желе. Ампутаторите цвърчат и се разтапят с хиляди. Чувам хор от пронизителни писъци, когато охладеният въздух, затворен
в черупките им, изсвистява навън.
Няма експлозии, само по някой проблясък от време на време. Жегата кипва течностите в черупките им, преди да успеят да се взривят. Най-лошото е, че на тях дори не им пука. Толкова са ограничени, че дори не разбират какво става с тях.
Жегата им харесва.
Започвам да дишам отново, когато водачът скача от бед-рото ми и запълзява към пламъците. Изпитвам силен импулс
да стъпча малкото копеленце, но съм виждал как летят
ботуши. В началото на Новата световна война глухите експлозии на ампутаторите и обърканите, неравни писъци,
които следваха веднага след тях, се чуваха толкова често, колкото и изстрелите.
Всички войници казват, че Роб обича купона. А когато е в настроение, става адски добър партньор за танци.
10
И последните ампутатори предприемат самоубийст-вено отстъпление към димящата купчина цвърчащи трупове
на другарите им.
Изравям радиото си.
– Умника до базата. Шахта пет-единайсет... капан.
Малката кутийка ми отговаря пискливо с италиански акцент:
– Разбрано, Умник. Тук Лео. Върни се. Докарай си задника до шахта чинкуе-додичи. Мамка му! Тук имаме нещо сериозно, шефе.
Ледената земя захрущява под стъпките ми, когато потеглям
към шахта 5-12, за да проверя лично колко е сериозно
това нещо.
Леонардо е голямо момче и изглежда още по-едър заради
грамадния екзоскелет за долните крайници, с който се сдоби в една станция на службата за планинско спасяване, докато прекосявахме южната част на Юкон. Белият кръст на медицинското лого на екзоскелета е боядисан със спрей, черен като смъртта. На кръста му е закачено въжето на подемник.
Той отстъпва крачка по крачка, а моторите вият, докато изтегля нещо голямо и черно от ямата.
Лео изръмжава изпод рошавата си къдрава черна коса:
– Човече, това нещо е молто гранде.
Чера, моят специалист, насочва един дълбокомер към ямата и ме информира, че шахтата е дълбока точно 128 метра. После мъдро се отдръпва назад. На бузата ѝ има хлътнал белег от някой път, когато не е била толкова внимателна.
Не знаем какво ще излезе отвътре.
Мисля си, че това е смешно. При хората всичко се брои по десет. Броим на пръстите на ръцете и краката си. Все едно сме някакви маймуни. Но и машините броят на хард-уера си точно като нас. При тях пък всичко е двоично. Всички числа са две на някаква степен.
Подемникът се показва от ямата като паяк, уловил му-ха. Дългите му жилави пипала стискат черно кубче, голя11
мо колкото баскетболна топка. Кубчето сигурно е плътно като олово, но подемникът е адски силен. Обикновено ги използваме, за да издърпаме някой войник, който е паднал
от високо или в шахта, но с тях може да се хване всичко
– от петкилограмово бебе до възрастен мъж с пълен екзоскелет. Ако не внимаваш, можеш така да се хванеш, че да си строшиш ребрата.
Лео натиска бутона за освобождаване и кубчето се стоварва в снега. Отрядът поглежда към мен. Аз трябва да взема решение.
Усещам, че това е нещо важно. Няма как иначе. Наоколо
има сума ти примамки, а тази шахта е съвсем близо до мястото, където свърши войната. Намираме се само на 100 метра от там, където Големият Роб, който се наричаше
„Архос“, оказа последната си съпротива. Каква утешителна
награда може да се крие тук? Какво съкровище е заровено под тези замръзнали полета, където човечеството
жертва всичко?
Клякам до него. Виждам сума ти черно нищо. Няма нито бутони, нито дръжки. Нищо. Само няколко драскотини
по повърхността от пипалата на подемника.
Мисля си, че нещото не изглежда много кораво.
Има едно просто правило: колкото по-деликатен е един Роб, толкова е по-умен.
Затова си мисля, че това нещо сигурно има мозък. А ако има мозък, ще иска да живее. Така че се навеждам съвсем близо до него и прошепвам:
– Ей, говори или ще умреш.
Свалям огнехвъргачката от рамото си – съвсем бавно, така че кубчето да ме види. Ако изобщо може да вижда. Натискам бутона за запалване с палец. За да ме чуе. Ако изобщо може да чува.
Искра.
Кубчето си седи на замръзналата земя, черен непроницаем
обсидиан.
Искра.
Прилича на вулканична скала, идеално изваяна с из12
вънземни инструменти. Като някакъв артефакт, заровен тук за вечни времена, още преди да дойдат хората или машините.
Искра.
Под повърхността на кубчето проблясва слаба светлина.
Поглеждам към Чера. Тя свива рамене. Може да е от слънцето, а може и да не е.
Искра.
Спирам. Земята блести. Ледът около кубчето се топи. То мисли, опитва се да вземе решение. Системите му загряват,
докато кубчето разсъждава за собствената си смърт.
– Аха – казвам тихо аз. – Помисли малко, Роб.
Искра. Пламък.
На върха на огнехвъргачката избухва огън. Чувам как Лео се изкикотва зад мен. Той обича да гледа как умират по-умните. Твърди, че това му дава по-голямо удовлетворение.
Няма нищо достойно в това да убиеш нещо, което не знае, че е живо.
Отражението на пламъка заиграва по повърхността на кубчето за част от секундата, после то изведнъж светва като коледна елха. По повърхността му проблясват символи.
То започва да ни бърбори – безсмислено скърцане и стържене на езика на Роб. Техният език.
Мисля си, че става интересно. Значи това нещо изобщо
не е предназначено за директен контакт с хора. В противен случай щеше да ни залива с пропаганда на анг-лийски – като всички други културноосъзнати роботи, които се опитват да спечелят човешките ни сърца и умове.
Какво е това нещо?
Каквото и да е, то отчаяно се опитва да си говори с нас.
Имаме достатъчно опит, за да не се опитваме да го разберем.
Във всяко стържене и скърцане на езика на Роб е закодиран цял речник от информация. Освен това ние чуваме
само малка част от звуковите честоти, на които се ослушва Роб.
13
– О, татко! Може ли да си го вземем? Моля те, моля те! – усмихва се Чера.
Загасям пламъка на огнехвъргачката с ръкавицата си.
– Да го закараме вкъщи – казвам аз и отрядът се раздвижва.
Закачаме кубчето на екзоскелета на Лео и го понасяме обратно към предния команден пост. За всеки случай включвам електромагнитен щит около палатката на сто метра от поста. Роботите са непредвидими. Никога не знаеш кога Роб ще иска да си направи купон. Телената мрежа върху палатката блокира комуникацията с мислещите
машини, които могат да минат оттам и да поканят моето кубче да си поиграят.
Така най-сетне оставаме сами.
Нещото продължава да повтаря едно изречение и един символ. Проверявам ги в един полеви преводач, като очак-вам някакви безсмислици. Вместо това откривам нещо полезно: роботът ми казва, че не му е позволено да се оста-ви да умре независимо при какви обстоятелства – дори да го заловят.
Значи е важен. И му се говори.
Оставам в палатката с нещото цяла нощ. Езикът на Роб не ми говори нищо, но кубчето ми показва образи и звуци. Понякога гледам разпити на човешки затворници. Има и няколко записани разговора на хора, които си мислят, че говорят с други хора. Но най-често са разговори, записани
тайно от разстояние. Мъже, които си описват войната един на друг. Всичко е придружено с проверка на фактите и с детектори на лъжата от мислещите машини, както и съотнесени данни от сателитни снимки и програми за разпознаване на обекти, тълкуване на емоции, жестове и форми на речта.
Кубчето е натъпкано с информация – вкаменен мозък, който е изсмукал цели човешки животи и ги е концентрирал
в себе си, напластени плътно един върху друг.
В някакъв момент през нощта осъзнавам, че гледам подробната история на бунта на роботите.
14
Това е проклетата черна кутия на цялата война.
Някои от лицата в кубчето са ми познати. Аз и някои от моите приятели. И ние сме там. Големият Роб е държал натиснато копчето за запис през цялото време до самия край. Но вътре има и десетки други хора. И деца. Има хо-ра от целия свят. Войници и цивилни. Не всички са оцелели
или дори са спечелили сраженията си, но всички са се сражавали. Всички са се сражавали толкова яростно, че са накарали Роб да внимава и да си води бележки.
Човешките същества, които са записани в данните, независимо дали са оцелели или не, са класифицирани от машините в една група.
Герои.
Проклетите машини са ни познавали и са ни обичали дори когато са разкъсвали нашата цивилизация на парчета.
Оставям кубчето в защитената палатка в продължение на цяла седмица. Моят отряд прочиства останалата част от разузнавателно поле „Рагнорак“, без да даде жертви. После всички се напиват. На следващия ден започваме да си събираме багажа, а аз все още не мога да се насиля да се върна и отново да се изправя срещу записаните истории.
Не мога да спя.
На никого не бива да се налага да вижда онова, което видяхме ние. А сега то е в палатката – като филм на ужасите,
който е толкова извратен, че може да накара хората да полудеят. Не мога да спя, защото знам, че всяко едно от бездушните чудовища, с които съм се сражавал, ме чака там – живо, невредимо и записано в ярък триизмерен формат.
Чудовищата искат да говорят и да споделят какво се е случило. Искат да запомня всичко и да го запиша.
Но аз не съм сигурен, че някой ще иска да помни. Мис-ля си, че може би ще бъде най-добре, ако нашите деца никога
не разберат какво се е наложило да направим, за да оцелеем. Не искам да влизам в страната на спомените,
15
хванат ръка за ръка с убийците. Пък и кой съм аз, за да взема решение от името на цялото човечество?
Спомените избледняват, но думите остават.
Така че не влизам в защитената палатка. И не спя. И преди да се усетя, моят отряд вече се приготвя за последната
си нощ на бойното поле. Утре сутринта потегляме обратно към къщи – или към мястото, което ще направим следващия си дом.
Петима от нас седят около огъня в прочистената зона. За пръв път не се притесняваме за топлинни следи, сателитно
наблюдение или тихото потропване на краката на разузнавачите. Не, вместо това се бъзикаме. А бъзиците са специалност нумеро уно на отряда на Умника, веднага след убиването на роботи.
Аз мълча, но те са си спечелили правото да се бъзикат. Така че само се усмихвам широко, докато отрядът пуска шеги и се изхвърля с хвалби. Разказват за всички купони, които са си правили с Роб. И за онзи път, когато Тайби-
риъс обезвреди два ампутатора, големи колкото пощенски
кутии, и ги завърза за ботушите си. Проклетите малки
копеленца по някаква случайност го забиха право в една ограда от бодлива тел. Останаха му адски впечатляващи
белези по лицето.
Когато огънят утихва, шегите отстъпват място на по-сериозни теми. И най-сетне Карл отваря дума за сержант Джак – командир на отряда преди мен. Инженерът говори
с голямо уважение и аз отново се потапям в историята на Джак, макар че бях там.
Дявол да го вземе, все пак това беше денят, в който получих
повишение.
Но докато Карл продължава да разказва, аз се изгубвам
в думите му. Джак ми липсва и съжалявам за случилото
се с него. Отново виждам ухиленото му лице в съ-знанието си – макар и само за минута.
Казано накратко, Джак Уолъс вече не е сред нас, защото
отиде да потанцува не с друг, а с Големия Роб. Джак получи покана и се отзова. Засега не мога да кажа нищо повече.
16
И по тази причина една седмица след края на войната аз седя с кръстосани крака пред този оцелял Роб, който пръска холограми по целия под, и записвам всичко, което виждам и чувам. Всъщност най-много искам да се прибера
у дома, да се наям както трябва и да се опитам отново да се почувствам човешки. Но животът на героите от войната
преминава пред очите ми като някакво дяволско де-жа вю.
Не съм искал това и не искам да го правя, но дълбоко в себе си знам, че някой трябва да разкаже техните истории.
Да разкаже за бунта на роботите отначало докрай. Да обясни как и защо започна всичко и как свърши. Как ни атакуваха роботите и как ние еволюирахме, за да се преборим
с тях. Как страда човечеството – боже, как страдах-ме. Но и как отвърнахме на удара. И как в последните дни подгонихме дори Големия Роб.
Хората трябва да знаят, че в началото врагът приличаше
на обикновените неща от всекидневието: коли, сгради,
телефони. По-късно, когато започнаха да се проектират
сами, Роб и армията му изглеждаха познати, но разкривени
– като хора и животни от някаква друга вселена, построени от някакъв друг бог.
Машините ни атакуваха във всекидневния ни живот и в сънищата и кошмарите ни. Но ние успяхме да ги разберем.
Оцеляващите хора мислеха бързо, учеха се и се адаптираха.
За повечето от нас беше твърде късно, но все пак успяхме. Сраженията ни бяха индивидуални, хаотични и най-често забравени. Милиони герои по цялото земно кълбо загинаха сами и безименни, а свидетели бяха само безжизнените автомати. Може би никога няма да разберем
цялата истина, но няколко щастливци са били наблюдавани.
И някой трябва да разкаже техните истории.
Ето ги. Всички данни, събрани от ледена шахта R5-12, пробита от главния изкуствен интелект Архос – господаря
на машините, който стоеше зад бунта на роботите. Оста-налата част от човечеството е заета да продължи и да по17
строи живота наново. Но аз ще открадна няколко мига, за да запечатам историята ни в думи. Не знам защо и дори дали има някакъв смисъл, но някой трябва да го направи.
Тук, в Аляска, на дъното на една дълбока тъмна яма роботите се издадоха, че се гордеят с човечеството. Тук скриха своя запис за една разнородна група от оцеляващи,
които водиха своите лични битки – големи и малки. Роботите ни отдадоха дължимото уважение, като проучиха
първоначалните ни реакции и узряването на нашите техники за водене на война – чак до момента, в който направихме
всичко възможно да ги изтрием от лицето на Земята.
Следва моят превод на архивите на героите.
Информацията, предадена с тези думи, е нищо в сравнение
с океана от сведения, заключени в кубчето. Това, което ще споделя с вас, са просто символи на белия лист. Няма да има нито видео, нито аудио, нито подробните физически данни и предварителни анализи на причините нещата да се случат точно така, на всички други възможни
начини да се случат и на онова, което изобщо не биваше
да се случва.
Аз мога да ви дам само думи. Нищо по-сложно. Ще трябва да ви стигне.
Няма значение къде ще попаднете на тази хроника. Няма значение дали ще я четете след една година или след сто години. В края ѝ вие ще разберете, че човечеството
отнесе огъня на познанието в ужасния мрак на непознатото,
до самия ръб на унищожението. И се върнахме обратно с него.
И ще разберете, че станахме по-добри, след като се сражавахме в тази война.
Кормак Уолъс, по прякор „Умника“
Военна идентификация: Армия на Грей Хорс 217
Човешка идентификация на ретината: 44V11902
Разузнавателно поле „Рагнорак“, Аляска
Шахта R5-12

„Каперите са детските ясли на пиратите.“
Капитан Чарлс Джонсън (1724 г.)
Конгресът има правото да обявява война, да издава
разрешителни за каперство и за репресалии и да
установява правила за пленяване на суша и на море.
Конституция на САЩ, член І, параграф 8, ал. 11

ПРОЛОГ
Вашингтон, 30 януари 1835 г.
11:00 ч. сутринта
Президентът Андрю Джаксън погледна насочения в гърдите му пистолет. Странна, но все пак позната гледка за човек, който почти цял живот беше воювал. Току-що бе напуснал ротондата на Капитолия и сега крачеше към източния
портал. Настроението му беше в тон с мрачния ден навън. Придвижваше се с помощта на своя финансов министър
Леви Удбъри и на верния си бастун. Тази година зимата беше сурова и се отразяваше зле на мършавото му шейсет и седем годишно тяло. Мускулите му бяха необикновено
сковани, а белите му дробове – постоянно задръстени.
Беше напуснал Белия дом само защото искаше да се сбогува с един стар приятел. Уорън Дейвис от Южна Каролина
бе изкарал два мандата в Конгреса, веднъж като демократ,
подкрепящ Джаксън, и втори път като нулификатор. Неговият противник и бивш вицепрезидент Джон К. Калхун
беше създал партията на нулификаторите, чиито членове
смятаха, че всеки щат трябва сам да избере на кои федерални
закони да се подчинява. За Джаксън това беше пълна глупост, дяволска работа. Ако това се случеше, държавата със сигурност щеше да се разпадне, което може би беше истинската цел на тези хора. Слава богу, че в Конституцията
беше изрично записано единно управление, а не някаква свободна лига, чиито членове правят каквото им хрумне.
Народът беше най-важното, а не щатите.
10
Първоначално беше решил да не присъства на погребението,
но после бе размислил. Той харесваше Уорън Дейвис
въпреки политическите различия помежду им. Затова изтърпя потискащо дългата траурна проповед на свещеника
– животът е труден, особено за възрастните, и прочие,
след което се приближи до ковчега, промърмори кратка
молитва и слезе в ротондата.
Стотици бяха дошли с единствената надежда да го зърнат.
Той обичаше вниманието. В центъра на тълпата винаги
се чувстваше като баща, заобиколен от децата си. Щастлив
от тяхната привързаност, обичащ ги като истински родител.
Освен това имаше с какво да се похвали. Съвсем наскоро беше изпълнил почти невъзможната задача да изплати
напълно външния дълг, който страната бе натрупала през петдесет и осемте години на съществуването си. Това се случи на шестата година от мандата му и не остана незабелязано
от многобройните му привърженици, част от които
бяха тук и шумно го аплодираха. Един от министрите в кабинета му беше подхвърлил, че хората са се събрали тук с единствената надежда да зърнат него, Стария орех, въпреки
кучешкото време.
Той се бе усмихнал на сравнението, но комплиментът бе предизвикал и доста подозрения.
Знаеше, че мнозина очакват той да се кандидатира за безпрецедентен трети мандат, а сред тях имаше и негови съпартийци с амбиции за президентския пост. Враговете бяха навсякъде, но най-вече тук, в Капитолия, където представителите
на Юга ставаха все по-дръзки, а тези на Севера
– откровено арогантни.
Поддържането на равновесие бе трудно, дори за човек с твърда ръка като него.
Но по-лошото беше, че самият той започваше да губи интерес към политиката. Всички големи битки бяха зад гърба му. До края на политическата му кариера оставаха само две години. Затова беше сдържан по въпроса за трети мандат. Ако не за друго, то поне защото подобна възможност
държеше враговете му на разстояние.
Дълбоко в себе си знаеше, че няма да се кандидатира.
11
Щеше да се оттегли в Нашвил. У дома, в Тенеси и любимия си Хърмитидж.
Но първо трябваше да реши въпроса с пистолета.
Добре облеченият непознат с гъста черна брада беше изскочил от тълпата. Лъскавият пистолет в момента беше насочен към гърдите му. Генерал Джаксън беше водил победоносни
сражения с англичани, испанци и индианци. Зад гърба си имаше и един успешен дуел, по време на който
бе убил противника, за да спаси честта си. Не изпитваше
страх от никого. Най-малкото пък от този глупак насреща
си, чиито устни и ръка видимо трепереха.
Младият мъж натисна спусъка. Ударникът изщрака. Капсулата се взриви.
Острият звук отекна в каменните стени на ротондата. Но барутът в цевта не се запали, тъй като нямаше искра. Засечка.
По лицето на нападателя се изписа ужас. Джаксън знаеше
какво се беше случило. Виновен беше студеният и влажен
въздух. Беше водил много сражения под дъжда и отдавна
знаеше колко е важно да държиш барута си сух.
Той се понесе напред, стиснал бастуна си с две ръце като копие. Мъжът захвърли пистолета и извади друг. Дулото му беше на сантиметри от гърдите на Джаксън. Капсулата изтрещя,
но отново нямаше искра. Още една засечка.
Удбъри хвана ръката на президента миг преди върхът на бастуна да потъне в корема на нападателя. Министърът на военноморския флот сграбчи другата. Мъж във военна униформа се хвърли върху непознатия, следван от още няколко
членове на Конгреса, сред които беше и Дейвид Крокет
от Тенеси.
– Пуснете ме! – изкрещя Джаксън. – Знам откъде идва тоя тип!
Но министрите продължаваха да го държат здраво.
Нападателят размаха ръце, после тялото му се свлече.
– Пуснете ме! – отново извика Джаксън. – Аз мога да се защитавам!
Нападателят беше изправен на крака и предаден на униформените полицаи.
12
– Цял живот съм чакал да видя такъв мръсник и Господ най-после откликна на желанието ми! – процеди Крокет.
Нападателят започна да крещи. Бил кралят на Англия и щял да забогатее само ако убие Джаксън.
– Трябва да изчезваме от тук – прошепна в ухото му Удбъри.
– Този човек явно е луд.
– Нищо подобно! – отсече Джаксън. – Този човек е оръдие
на заговор!
– Елате, сър – настоя министърът на финансите и го поведе
към каретата, която чакаше под ситния дъжд.
Джаксън се подчини, но гневът продължаваше да кипи в него. Беше напълно съгласен с това, което преди време беше казал Ричард Уайлд, конгресмен от Джорджия. Слуховете
са стоглава ламя, от която се раждат легендите. Надяваше се да е така. Беше се изправил срещу убиеца без капчица страх. Дори двата пистолета не го бяха накарали да трепне. Всички присъстващи бяха станали свидетели на смелостта му. И, слава на Бога, провидението го беше спасило. Вече наистина беше убеден, че е предопределен да води народа си към слава и успехи.
Качи се в каретата. Удбъри го последва. Конете потег-лиха в дъжда. Той вече не усещаше студа, не се чувстваше стар и уморен. Усети прилив на сила. Както преди две години,
по време на една екскурзия с параход до Фредериксбърг,
когато някакъв уволнен от него морски офицер с психически
проблеми беше окървавил лицето му. Това беше първият случай на физическо нападение срещу американски
президент. Впоследствие Джаксън отказа да повдигне обвинения срещу този човек и отхвърли идеята на съветниците
си да ходи с постоянна охрана. Пресата вече го беше провъзгласила за крал, Белият дом бе наречен кралски
двор. Той нямаше никакви намерения да налива още вода в тази мелница.
Днес обаче един човек се беше опитал да го убие. Нов прецедент в историята на страната. Политическо убийство.
Един акт, който бе по-подходящ за Европа и Древния Рим. Акт срещу тирани, монарси и аристократи, но не и срещу демократично избрани лидери.
13
– Знам кой стои зад това! – мрачно промърмори той, обръщайки
се към Удбъри. – Те нямат кураж да се изправят открито срещу мен и затова прибягват до услугите на някакъв
луд!
– За кого говорите?
– За предателите – отвърна Джаксън и това бяха единствените
му думи.
Но разплатата щеше да бъде жестока.
1
Ню Йорк,
събота, 8 септември, в наши дни.
6:13 ч. вечерта
Котън Малоун допусна не една, а две грешки.
Първата беше присъствието му на петнайсетия етаж на хотел „Гранд Хаят“, където се беше озовал по молба на бив-шата си шефка Стефани Нел, изпратена по имейл преди два дни. Среща в събота в Ню Йорк. Вероятно за да обсъдят
нещо на четири очи, със сигурност важно. Въпреки това той бе направил опит да я потърси в централата на отряда
„Магелан“ в Атланта, но от там бе получил кратък и категоричен отговор: „Извън офиса за шест дни, ЗК“.
Нямаше смисъл да пита къде е. ЗК означаваше „забранени
контакти“. В смисъл – чакай аз да те потърся.
Преди години и той беше същият: оперативен агент, който сам определя най-подходящия момент за появата си. Но това беше малко необичайно за ръководителя на „Магелан“.
Стефани отговаряше за всичките дванайсет агенти,
които работеха под прикритие. Контролът беше основната
ѝ задача. Трябва да се беше случило нещо много не-обичайно, за да премине в статут ЗК.
Той и Касиопея Вит решиха да прекарат заедно уикенда в Ню Йорк. След като узнаеха какво иска Стефани, щяха да вечерят някъде и да отидат на театър. За целта долетяха от Копенхаген още предишния ден и отседнаха в хотел „Сейнт Реджис“, на няколко преки северно от мястото, на което Котън се намираше в момента. Изборът беше на Касиопея, а той не възрази, защото тя поемаше разноските както обикновено. А и нямаше как да възрази на кралската об18
становка, спиращата дъха гледка и апартамента, който беше по-голям от жилището му в Копенхаген.
Бе информирал Стефани къде е отседнал и сутринта, след закуска, на рецепцията на „Сейнт Реджис“ го чакаше магнитна карта от „Гранд Хаят“ с номера на стаята и кратка
бележка:
„Ще се срещнем тази вечер, точно в 6:15 ч.“
Остана леко озадачен от думичката „точно“, но после си спомни, че бившата му шефка беше маниакално пунк-туална – нещо, което я превръщаше в отличен администратор,
но и в малък кошмар за подчинените ѝ. Освен това беше сигурен, че тя нямаше да го потърси, ако не ставаше въпрос за нещо важно.
Пренебрегвайки табелката с надпис „Моля, не безпокойте“,
Малоун пъхна магнитната карта в процепа до вратата.
Лампичката светна в зелено, електронното резе тихо изщрака.
Стаята беше огромна, с широко двойно легло, върху което
имаше няколко възглавници от тъмночервен плюш. Срещу него беше работното място, обзаведено с голямо бюро и стол с ергономична облегалка. Два прозореца гледаха
към Източна четирийсет и втора улица, а трети предлагаше
гледка на запад, към Пето Авеню. Останалата част от обзавеждането отговаряше на представата за хотел от висок клас в центъра на Манхатън.
С изключение на две неща.
Погледът му се закова на първото от тях – някаква стойка
на алуминиеви крачета, стегнати с миниатюрни болтчета.
Беше поставена пред прозореца вляво от леглото, обърната
към стъклото. Върху поставка от солидно желязо се виждаше правоъгълна кутия с размери шейсет на деветдесет
сантиметра, също от алуминий. Две от подпорите ѝ опираха в стените, а една стъпваше на пода.
Това ли беше важното нещо, което имаше предвид Стефани?
От челната част на кутията стърчеше късо дуло. Липсата
на сглобки и болтове свидетелстваше, че нямаше как да я отвори и да провери съдържанието ѝ. Отстрани на рамка19
та се виждаха метални вериги, сякаш съоръжението беше пригодено за пренасяне с тях.
Котън протегна ръка към запечатания плик. Името му беше написано отгоре. Погледна часовника си. 18:17 ч. Къ-де бе Стефани?
Отвън долетя вой на сирени. С плика в ръка Малоун пристъпи към един от прозорците и надникна надолу. Източна
четирийсет и втора улица беше опразнена от коли. Трафикът беше отклонен. На идване беше забелязал паркираните
пред хотела полицейски автомобили.
Нещо ставаше.
Високата репутация на „Чиприани“ на отсрещната страна на улицата му беше добре известна. Някога беше влизал там и все още помнеше мраморните колони, мозаечните
подове и кристалните полилеи. Някогашната банка,
днес се използваше за приеми на елита. Очевидно тази вечер беше организиран точно такъв прием, заради който бяха спрели трафика и опразнили тротоарите. Сигурно щяха да присъстват поне дузина нюйоркски знаменитости,
които в момента се бяха струпали пред елегантния вход.
От запад се появиха две полицейски коли с включени светлини на покрива, следвани от издължен черен кадилак с две знаменца – националния флаг и този на президентската
институция. След него се движеше още една кола на нюйоркската градска полиция.
Тази лимузина се използваше само от един човек. Президентът
Дани Даниълс. Кортежът спря до тротоара пред „Чиприани“. Вратите се отвориха.
Трима агенти на Сикрет Сървис изскочиха навън, огледаха
обстановката и направиха знак на колегата си в колата.
От нея слезе Дани Даниълс. Високият широкоплещест мъж беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и светлосиня вратовръзка.
До ушите на Малоун долетя тихо бръмчене. Очите му потърсиха източника. Странният уред до прозореца беше оживял. Екнаха два изстрела. Прозорецът в другия край на стаята се пръсна. Ситни късчета стъкло полетяха към тро20
тоара на трийсет метра по-надолу. В стаята нахлу студен въздух, примесен с грохота на големия град. Разнесе се жужене.
Дулото се разтегна като телескопична антена и щръкна навън от прозоречната рамка.
Малоун погледна надолу. Счупеното стъкло беше привлякло
вниманието на президентската охрана. Няколко глави се бяха вдигнали нагоре, към фасадата на „Гранд Хаят“.
Дулото на устройството се показа навън. Дум, дум, дум.
Изстрелите бяха предназначени за президента на Съ-единените щати. Агентите събориха Даниълс на тротоара и го прикриха с телата си.
Малоун пъхна плика във вътрешния си джоб, прекоси стаята с няколко скока и сграбчи алуминиевата рамка. Тя обаче не помръдна. Очите му потърсиха кабели, но не откриха
такива. Вероятно устройството се управляваше ди-станционно и продължаваше да бълва високоскоростни куршуми. Малоун видя как агентите се опитват да вкарат президента обратно в лимузината. Ако успееха, той щеше да бъде в безопасност под надеждното прикритие на дебелата
броня.
Устройството продължаваше да стреля. Малоун скочи на прозореца, опитвайки се да запази равновесие на рамката.
Свободната му ръка сграбчи алуминиевата кутия. Целта
му беше да я разклати, странично или нагоре-надолу, за да я отклони от мишената. За миг успя да отклони дулото наляво, но вътрешните механизми бързо го върнаха на предишната позиция.
Долу, възползвайки се от временното отклонение на огъня, агентите успяха да вкарат президента обратно в лимузината
и тя потегли с пронизително свирене на гумите. Тримата агенти останаха пред входа на „Чиприани“ заедно с полицаите, които вече бяха там. Всички бяха с оръжие в ръце.
Разнесоха се изстрели и Малоун осъзна втората си грешка. Полицията стреляше по него.
21
2
В открито море, край бреговете на Северна Каролина.
6:25 ч. вечерта
За Куентин Хейл нямаше нищо по-приятно от плъзгането
по пенестите вълни с издути от вятъра платна. Той беше типичен представител на хората, за които казват, че в жилите им тече не кръв, а морска вода.
Платноходите били работните коне в океана през ХVІІ и ХVІІІ век. Малки, едномачтови, с лесно разгъващи се платна, бързи и маневрени. С решаващото предимство на плиткото газене. Екипажите им били до седемдесет и пет човека, а въоръжението – 14 оръдия. Съвременното им превъплъщение беше по-голямо – с дължина 85 метра и корпус от последно поколение композитни материали вме-сто от дърво, леко и пъргаво за управление. Без тежестта на оръдия, с красив силует, този плавателен съд беше истинска
наслада за окото и душата. Бе направен с единствената
цел да пори безбрежните води на океана и бе претъпкан
с играчки. Суперлуксозните му кабини предлагаха всички удобства за дванайсет гости, а екипажът му се съ-стоеше от шестнайсет души, повечето от тях наследници на хора, които бяха служили на фамилията Хейл още от времето на Американската революция.
– Защо правиш това, Куентин? – изкрещя жертвата му. – Защо?!
Хейл погледна мъжа, който лежеше на палубата в клетка
от метални винкели. Главата и гърдите му бяха оковани. Отделни железа стягаха торса и бедрата му. Преди стотици години подобни клетки били изработвани „по поръчка“ за жертвите, но тази беше още по-усъвършенствана. Желязната
обвивка около главата на мъжа беше толкова плътна, че не позволяваше дори най-малкото помръдване на челюстите.
Устата му умишлено не беше запушена.
– Ти нормален ли си? – извика жертвата. – Това си е чисто убийство!
22
– Наказанието за предателите не е убийство – отвърна Хейл, очевидно засегнат от обвинението.
Окованият мъж отговаряше за финансите на фамилията,
също като баща си и дядо си преди това. Живееше в прекрасно имение на брега на океана във Вирджиния. Компанията „Хейл Ентърпрайсиз“ имаше представителства
по целия свят и в тях работеха над триста души. Във ведомостите на корпорацията фигурираха много счетоводители,
но специално мъжът, който лежеше на палубата, беше освободен от бюрократични формалности и отговаряше
лично пред Хейл.
– Заклевам ти се, Куентин! – изкрещя той. – Не съм им предал нищо повече от най-обща информация!
– Дано да казваш истината, защото от това зависи животът
ти – отвърна Хейл, умишлено обнадеждавайки жертвата
си. Този човек трябваше да проговори.
– Дойдоха да ми връчат призовка. Те вече знаеха отговорите
на всички въпроси. Предупредиха ме, че ако не им сътруднича, ще ми отнемат всичко и ще ме хвърлят в затвора.
Счетоводителят се разрида. Отново.
Те бяха от Данъчната служба. В едно ранно утро бяха нахлули в офисите на „Хейл Ентърпрайсиз“. По същото време други техни колеги се бяха появили в осем банки на територията на страната с искане за финансова информация
както за корпорацията, така и лично за Хейл. И банките
бяха отстъпили. Нищо чудно, защото бяха американски. В тази страна почти нямаше закони, които да защитават банковата тайна. Именно затова всички движения по сметките
във въпросните институции се придружаваха от прецизно
поддържана документация. За разлика от чужде-странните банки, най-вече швейцарските, за които тайната на влоговете отдавна се беше превърнала в национална мания.
– Те знаят за сметките в Ю Би Ес! – изкрещя счетоводителят,
опитвайки се да надвие воя на вятъра и плясъка на вълните. – Бях принуден да ги спомена, но нищо повече! Заклевам се!
23
Хейл извърна поглед към развълнуваното море. Жертвата
му лежеше на задната палуба, на крачка от джакузито и басейна, далеч от очите на случайно срещнати ветроход-ци. Досега не бяха забелязали нито един.
– Какво можех да направя? – проплака счетоводите-лят. – Банката ни предаде!
Това наистина беше вярно. След дълги и сложни преговори
с правителството на САЩ и други страни швейцарската
Ю Би Ес най-сетне бе отстъпила пред натиска и бе предоставила информация за над петдесет хиляди сметки на свои чуждестранни клиенти. За достъп до тях беше до-статъчно само едно конкретно искане от съответното правителство.
Разбира се, това се дължеше на заплахата за търсене на съдебна отговорност от нейните представители на територията на Съединените щати. Счетоводителят казваше истината – Хейл вече го беше проверил. До този момент беше конфискувана документацията единствено на Ю Би Ес. Сметките му в останалите седем чуждестранни
банки не бяха докосвани.
– За бога, Куентин! Нямах никакъв друг избор! Какво трябваше да направя според теб?
– Да удържиш клетвата си!
Всички служители на фирмата – от екипажа на яхтата до домашната прислуга и градинарите в имението, бяха дали клетва за вярност на господаря си.
– Ти се закле! – повтори Хейл. – И се подписа!
Всичко се правеше с единствената цел да се гарантира пълната лоялност на служителите. Имаше и нарушения, разбира се. Но те бяха безпощадно наказвани. Като това днес.
Хейл отново погледна към оловносивата вода. „Адвенчър“
се носеше напред, тласкан от стабилен югоизточен бриз. Намираха се на петдесет мили от брега и пътуваха на юг, отдалечавайки се от крайбрежието на Вирджиния. Ролята
на някогашното квадратно платно изпълняваха петнайсет
по-малки платна, които за разлика от преди не се въртяха около неподвижна мачта, а обратното – бяха закрепени
неподвижно върху мачти, които се въртяха според вя24
търа. Така рискованото катерене на моряците за прехвърляне
на платната вече ставаше излишно. Благодарение на модерните технологии те можеха да се разгънат с електрически
мотор в рамките на шест минути, а точното им фиксиране
спрямо вятъра се осъществяваше с помощта на компютри.
Хейл напълни гърдите си със солен въздух, главата му бързо се проясни.
– Искам да ми кажеш нещо – заяви той.
– Всичко ще ти кажа, Куентин. Само ме извади от проклетата
клетка!
– Счетоводната книга. Стана ли въпрос за нея?
– Не – поклати глава счетоводителят. – Изобщо не ме попитаха за нея. Конфискуваха документацията на Ю Би Ес и това беше всичко.
– На сигурно място ли е?
– Да. Там, където винаги сме я държали. Само ти и аз знаем къде е.
Хейл му повярва. До този момент никой не беше споменал
за счетоводната книга и това беше успокоително. Но не съвсем.
Приближаващият се ураган щеше да бъде далеч по-свиреп от тъмните облаци, които в момента се сгъстяваха на изток. Срещу него с цялата си мощ щяха да се изправят всички разузнавателни институции на Съединените щати, Данъчната служба и Министерството на правосъдието – съвременен еквивалент на някогашната флота, изпращана срещу пиратските шхуни в морето от крале и президенти с единствената задача да заловят и обесят мъжете на капитанския
мостик.
Хейл се обърна и пристъпи към нещастника в желязната
клетка.
– Моля те, Куентин, не го прави! – отчаяно проплака счетоводителят. – Никога не съм проявявал интерес към бизнеса, не съм питал за нищо. Просто съхранявах книга-та – както са го правили баща ми и дядо ми. Никой от нас не е докосвал чужди пари!
Да, това наистина беше така.
25
Но член 6 от клетвата беше категоричен: Всеки, който нанесе някаква вреда на Компанията, трябва да бъде отстранен.
А тя за пръв път се изправяше пред толкова сериозна заплаха. Хейл беше длъжен да открие ключа към тази заплаха
и да я отстрани веднъж завинаги с цената на всичко. За съжаление задълженията на капитана включват и неприятни
неща.
Той махна с ръка към моряците, които чакаха заповед на няколко крачки от него. Те хванаха клетката и я повлякоха
към фалшборда.
Окованият мъж запищя отчаяно.
– Не прави това, моля те! Познаваш ме, бяхме приятели!
Защо изведнъж се превръщаш в проклет пират?
Тримата моряци спряха и го погледнаха. Той кимна.
Клетката полетя зад борда и изчезна в морските дълбини.
Членовете на екипажа се върнаха по местата си. Хейл остана сам на палубата. Ветрецът галеше лицето му. Продължаваше
да мисли за обидата, която нещастникът беше хвърлил в лицето му.
Защо се превръщаш в проклет пират?
Морски чудовища, дяволски изчадия, обирджии, бандити,
корсари, разбойници, нарушители на всички земни и небесни закони, мръсни копелета...
Това бяха само част от епитетите, свързани с пиратите.
Нима и той беше един от тях?
– Защо не? – прошепнаха устните му. – Защо не, след като всички ме мислят за такъв?
3
Ню Йорк
Джонатан Уайът внимателно наблюдаваше сцената, която
се разиграваше пред очите му. Беше седнал на маса до прозореца в панорамния ресторант на хотел „Гранд Хаят“,
26
откъдето се разкриваше отлична гледка към Източна четирийсет
и втора улица. Видя как движението беше отклонено,
а тротоарите опразнени от минувачи, видя и появата на президентския кортеж пред главния вход на „Чиприани“. После чу трясък отгоре и видя стъклата, които се посипаха по плочника пред хотела. Последвалата стрелба беше доказателство,
че устройството работи.
Докато внимателно подбираше мястото си, Уайът забеляза,
че още двама души вършат същото. Те бяха агенти на Сикрет Сървис, които окупираха дъното на ресторанта, откъде също се разкриваше отлична гледка към улицата два етажа по-долу. Бяха оборудвани с радиостанции, а персоналът
се погрижи масите около тях да останат празни.
Оперативната процедура му беше известна.
Периметърът се контролираше чрез разположени по околните покриви снайперисти, свободни агенти и физическа
охрана, разположена плътно около държавния глава. Появата на президента в гъсто населени мегаполиси като Ню Йорк изправяше Сикрет Сървис пред огромни предизвикателства.
Долепени една до друга сгради, море от прозорци,
неизброими плоски покриви с най-различна конфигурация.
Типичен пример в това отношение беше „Гранд Хаят“ – двайсет и няколко етажа и две кули с остъклени стени.
Агентите на улицата реагираха на стрелбата, като скочиха
върху Дани Даниълс. Процедурата „прикриваш и евакуираш“ бе добре проверена във времето. Разбира се, автоматичното оръжие беше монтирано достатъчно високо,
за да стреля над автомобилите. А полицаите и останалите
агенти се бяха разбягали във всички посоки, за да се скрият от куршумите.
Улучен ли беше Даниълс? На този въпрос нямаше категоричен
отговор.
Уайът насочи вниманието си към двамата агенти в дъното
на салона, които не преставаха да играят ролята си на очи и уши, но явно бяха ядосани от факта, че са останали встрани от случващото се навън. Беше наясно, че хората на улицата също са оборудвани с радиостанции и имат отлич27
на подготовка. За съжаление действителността рядко съвпада
с предварително отработените сценарии и случващото
се на улицата беше ярко доказателство за това. Автоматично
оръжие с дистанционен контрол, насочвано от охранителни
камери? Такъв сценарий положително не бяха предвидили.
Всички клиенти в ресторанта, около трийсет души, бя-ха насочили цялото си внимание към събитията на улицата.
Изтрещяха нови изстрели.
Президентът беше вкаран в лимузината. „Кадилак 1“, или „Звярът“ според терминологията на Сикрет Сървис, беше оборудван с 12-сантиметрова броня и специални гу-ми, които можеха да се движат дори спукани. Гениално произведение на „Дженеръл Мотърс“ на стойност триста хиляди долара. Уайът знаеше, че след събитията в Далас през 1963 г. този автомобил се пренасяше по въздуха до всяка дестинация, която изискваше наземен транспорт за президента. Само преди три часа той беше разтоварен на летище „Кенеди“. Разбира се, в компанията на още няколко
специализирани коли. Този път процедурата беше частично
нарушена, тъй като „Звярът“ беше долетял без обичайните
помощни автомобили, които обикновено пътуваха
заедно с него.
Уайът хвърли кос поглед към изнервените агенти в дъното.
Спокойно, рече си той. Скоро и вие ще попаднете в тигана.
После най-сетне обърна внимание на вечерята си – великолепно
изглеждаща салата „Коб“. Стомахът му нетърпеливо
къркореше. Дълго време беше чакал този миг. Вдиг-ни палатката си на брега на реката. Съветът, който беше получил преди много години, както винаги действаше безотказно.
Ако чакаш край реката достатъчно дълго, лодките на враговете рано или късно ще се появят.
Лапна нов невероятно вкусен залък и го поля със сладкото
червено вино. В устата му се появи приятен аромат на свежи плодове и дърво. Може би трябваше да прояви по-голям интерес към случващото се долу, но беше сигурен,
28
че никой не му обръща внимание. И защо да го правят? В момента стреляха по президента на Съединените щати, но клиентите с места до прозореца бяха сравнително малко. Неколцина от тях скоро щяха да се появят по Си Ен Ен или „Фокс Нюз“, превръщайки се в звезди, макар и само за няколко
мига. И би трябвало да му благодарят за този шанс.
Двамата агенти в дъното на салона повишиха тон.
Уайът погледна през прозореца в мига, в който „Кадилак
1“ се готвеше да потегли. Охранителите около входа на „Чиприани“ започнаха да се надигат. Лицата на всички бяха обърнати нагоре, към фасадата на „Гранд Хаят“. В ръцете
им се появиха пистолети, проехтяха изстрели.
Уайът доволно се усмихна. Котън Малоун беше реагирал
точно според очакванията му. Но за негово съжаление нещата щяха да станат още по-сложни.
Куршумите зазвънтяха по рамките на прозорците вляво и вдясно от Малоун. Алуминиевата кутия до прозореца продължаваше да бълва огън, въпреки че той се опитваше да я неутрализира. В един момент успя да извърти дулото на една страна, но електрониката моментално го върна на място.
Беше крайно време да отстъпи назад. Даниълс вече бе-ше в колата, която всеки момент щеше да потегли. Никакви викове нямаше да свършат работа. Едва ли някой щеше да го чуе от толкова голяма височина, особено сред стрелбата и суматохата долу.
Още един прозорец се пръсна на ситни късчета, този път в противоположния край на „Гранд Хаят“ – на трийсетина
метра от мястото, на което стърчеше Малоун.
Показа се второ дуло, доста по-широко от онова, което се опитваше да укроти. Със сигурност не беше пушка, а по-скоро нещо като миномет или ракетна установка.
Агентите и униформените полицаи забелязаха новата заплаха и насочиха вниманието си към нея. Малоун бързо осъзна, че организаторите на сложната операция са разчитали
именно на отдавна отработената тактика на прези29
дентската охрана – колкото проста, толкова и ефективна: да върнат президента в блиндираната лимузина и час по-скоро да го отдалечат от мястото на инцидента. Вече си беше задал въпроса колко точна може да бъде автоматичната
стрелба от управлявана дистанционно машина. Но едва сега разбра, че точността няма никакво значение. Идеята е била мишената да бъде вкарана в нещо доста по-обемисто.
Например голям черен кадилак.
Той знаеше, че президентската лимузина е блиндирана. Но дали бронята щеше да издържи на ракетна атака, при това на разстояние от стотина метра? Освен това нямаше представа с каква бойна глава е оборудван реактивният снаряд.
Агентите и полицаите долу се разтичаха, търсейки по-удобен ъгъл за стрелба.
Лимузината на Даниълс приближаваше пресечката между Източна четирийсет и втора улица и Лексингтън Авеню.
Ракетната установка се завъртя. Котън трябваше да направи
нещо. Оръжието в стаята продължаваше да бълва огън на всеки пет секунди. Куршумите звънтяха по фасадата
на отсрещната сграда и тротоара пред нея. Проснат върху алуминиевата кутия, той пропълзя още малко напред,
уви ръка около дулото и рязко го завъртя наляво. Системата от механизми под капака напрегнато засвистя под натиска, после дулото бавно зае позиция, успоредна на хотелската фасада.
Сега вече повечето куршуми свистяха по посока на ракетната
установка.
Малоун продължи да търси вярната траектория.
Поредният изстрелян куршум откърти парче от алуминиевата
обшивка на установката. Стената на кутията под него също беше от алуминий, тънка и мека. Още два високоскоростни
куршума улучиха целта. Третият проникна в нея.
Избухна кълбо от синкави искри. Блесна яркожълт пламък
и ракетата излетя.

9
ПРЕДГОВОР
Дейвид Балдачи
При типичния трилър читателите са завладени от таланта и въображението на един-единствен автор. В настоящото колективно начинание обаче те ще се насладят
на съвместното усилие на двайсет и шест из-явени майстори на този жанр, които създават неочаквани
сюжетни линии, топят перото в отрова и умело щракат
копчето на живота и смъртта. Това е доста рядко явление, доколкото самите автори на криминални загадки
са пословично саможиви, параноични, недружелюбни
индивиди, ревниво бранещи територията и творчеството си. Те обичат да определят без чужда намеса
развръзката. Тази абсолютна власт ги опиянява дори само заради изключителната си рядкост, особено ако са продали правата за филмиране на Холивуд и впоследствие
са открили, че властта им върху сюжета се е свила почти до нулата. От друга страна, извън непосредствената
си работа в повечето случаи те са интересни,
сладкодумни хора, около които на светски събития
винаги се събира тълпа. Самият факт, че толкова много от тях приеха да създадат по една-две или повече глави от историята, в която ви предстои да се потопите, е свидетелство колкото за умението на редакторите от сп. „Странд“ да убеждават, толкова и за отзивчивостта на творците, събрани на едно място в тази книга.
10
Трилърите понякога стават повод да се чувстваш гузен
или измамник. Някои претенциозни критици например
показват пренебрежение към жанра в публичните
си изяви, но в метрото жадно поглъщат поредната кримка, скрита в обложката на „Одисей“, и се забавляват
като деца, току-що открили Шерлок Холмс. Криминалният
жанр е единственият, при който читателят може да премери сили и ум с твореца. Ако сте достатъчно
добри, можете сами да стигнете до отговора на загадката, преди авторът да пожелае да ви го разкрие. Трилърът може да ви разплаче като трогателна любовна
история, може да ви разсмее с комичните си образи или да ви изопне нервите като роман на ужасите. В този уникален жанр можете да изпитате пълната гама от емоционални състояния, без да губите нишката на повествованието,
без да престанете да напрягате ума си в търсене на ключа към мистерията! И ако успеете да надхитрите твореца, имате възможност да влезете в „Амазон“ или в сайта на „Барнс енд Ноубъл“, или, ако щете, в личния си блог и да проглушите виртуалните небеса с хвалби за прозорливостта си.
В този случай обаче мисля, че имате достоен противник.
Списъкът от имена, участвали в заплитането на криминалната загадка, е като Сборния отбор на света,
играл на „Уембли“ срещу Англия през 1963 г. В съ-става няма слаб играч. Ще се насладите както на не-очакваните обрати в сюжетната линия, така и на таланта
на отделните автори, подаващи си щафетата. Докато всеки от тях допринася със своя характерен стил за общото
звучене на творбата, е наистина изумително как всички тези творци, някои от които мои близки приятели,
са успели да създадат фабула, която сякаш е из-лязла изпод едно перо, плод е на един ум, на едно въображение
(макар и шизофренно), и то толкова развихрено,
все едно притежателят му е вземал стимуланти, на
11
които церберите от УЕФА не биха погледнали с добро око...
Историята започва с гръм и трясък. Една убийца е екзекутирана преди десет години. Роузмари Томас е убила брутално съпруга си Кристофър Томас, натъпкала
е трупа в средновековен уред за мъчения, известен като „Желязната дева“, и го е изпратила до Германския исторически музей в Берлин. Всички знаят, че тя е извършителят,
макар да остават някои неясноти, заради които разследващият полицейски инспектор губи душевния
си мир и съпругата си. И изведнъж се случва нещо изумително. По случай десетата годишнина от екзекуцията на Роузмари се организира възпоменателна
среща. Поканени са всички обичайни заподозрени, плюс няколко души с възможен мотив за убийството. Сцената е подготвена. Няма да разкривам повече какво
става нататък, защото би било несправедливо към онези, които с такова усилие успяха да заплетат загадката.
Ще добавя само, че ако очаквате финал в стил „Агата
Кристи“, при който Поаро (или мис Марпъл) се надига
от стола си, за да изложи невъзмутимо фактите и да разкрие убиеца, ще останете разочаровани. Авторите
са ви подготвили със съвместни усилия друг вид развръзка.
И по моето скромно мнение обратът е толкова неочакван, че отсега мога да ви посъветвам да не се настройвате
за хвалби в блога си как сте отгатнали края още по средата на книгата. Е, похвалете се, ако толкова държите, но всички ще знаят, че лъжете.
Ако трябва да дам експертна оценка, бих писал отличен
на всички участници в експеримента. Един взискателен
читател почти винаги може да каже дали авторът
е на ниво. Ала професионалистът е в състояние да вникне в нюансите на фабулата, да я изгледа кадър по кадър, като спортен репортаж, и действително да види
12
и оцени усилието, вложено в завършения продукт. Ние можем да си позволим да бъдем справедливи съдници помежду си, защото се опитваме да постигнем същия ефект във всяка своя книга. Понякога успяваме, понякога
не.
Не е никак лесно да се създаде онова, което са направили
авторите на тази книга. Отдайте им заслуженото.
И когато я прочетете докрай, препоръчайте я на приятелите си. Оставете ги да се позабавляват. Кажете им, че е перфектна за мозъчна гимнастика. Е, може да подхвърлите, че сте отгатнали убиеца три страници преди края, та финалът ви се е сторил, общо взето, предвидим, но добавете, че те няма да се справят. С което
ще се издигнете в очите им като човек, превъзхождащ
с няколко нива най-брилянтните умове на ФБР. И накрая всички ще са доволни от простичкото (и същевременно
така сложно) преживяване да преминат задъхани
през една великолепна мистерия.
Приятно четене!
13
ДНЕВНИКЪТ НА ДЖОН НЪН
Андрю Ф. Гъли
Август 2010 г.
Има един случай, който не ми дава покой нощем – единственият, който ми се опря. Случай, който винаги присъства в съзнанието ми и ме изяжда отвътре. Няма значение, че оттогава са минали десет години; няма значение, че той отдавна е официално приключен. Екзекутирана
бе невинна жена. И аз бях този, който спомогна
за това. В онази тъжна нощ, когато иглата се плъзна във вената ѝ, за да впръска отрова, част от моя живот си отиде заедно с нейния.
По онова време си мислех, че случаят е от ясен по-ясен, и макар че с всяко свое действие се приближавах все повече до приключването му – за Роузмари и за мен самия, съсипвайки живота ѝ и своя собствен. Мислех си, че разполагам с всички факти, с всички веществени доказателства: блузата с петна от кръв и едно липсващо копче, отпечатъците от пръстите ѝ; обърканите ѝ, взаимно
отричащи се отговори по време на следствието; публичния скандал между нея и съпруга ѝ, малко след като той бе поискал развод; пътуването ѝ до Мексико, съвпаднало с изчезването му, когато бе споделила с приятели, че не вярва някога Кристофър да се появи отново.
И, разбира се, оказала се бе права. Той не се появи повече, не и жив.
14
Трупът на Кристофър Томас бе открит след няколко седмици, полуразложен, в „Желязната дева“ в Германския
исторически музей в Берлин. Случаят изглеждаше
пределно прост – смахнат, наистина, но прост и ясен: в пристъп на ярост Роузмари Томас бе убила съпруга
си, след което бе завлякла трупа до „Девата“, понеже
бе знаела, че предстои да бъде върната в Германия.
На съдебното жури не му трябваше много време, за да я обяви за виновна.
Случаят бе приключен.
И все пак…
Нещо в цялата тази история не ми даваше мира, не звучеше логично. Наистина, заподозряната бе имала и мотив, и възможност да извърши убийството; веществените
доказателства бяха наред, но ако можехте да я срещнете, да я опознаете така, както я опознах аз…
Едва по-късно, когато имах възможност да се дръп-на крачка назад, да огледам случая от нов ъгъл, си дадох
сметка, че имаше улики, които бях пропуснал, пластове,
които не бях разровил докрай и навреме, когато това още можеше да спаси живота на Роузмари. Но тогава
аз бях твърде зает да не допусна личните ми усещания
по отношение на заподозряната да попречат на изпълнението на служебния ми дълг. Бях твърде навът-ре в нещата, за да мога да виждам всичко ясно. Може би някои от вас са гледали филма на Хичкок „Шемет“. Представете си ме като героя, който се оставя да бъде манипулиран като кукла на конци и това съсипва живота
му.
За мой късмет имах един приятел.
Когато бях загубил посоката, след като Сара ме напусна,
и бях на ръба на самоубийство, Тони Олсън ми помогна да се изправя на крака и ме взе под своя закрила,
като нито веднъж с нищо не ми показа, че съм му в
15
тежест или че ми прави услуга. Когато пиех до забрава, Тони беше този, който ме отведе в дома си, накара ме да оставя алкохола и ми даде работа: шеф на охраната в неговата фирма. И най-смахнатото в случая бе, че Тони беше приятел и на Роузмари, та… след онова, което ѝ бях причинил, имаше всички основания да ме остави да пукна като куче.
Отказах се от алкохола, но призраците продължаваха
да ме преследват; в течение на години, пиян или трезвен, аз си представях как събирам на едно място всички заподозрени – онези, които в заблудата си бях оневинил, как стигам до истината и въздавам справедливост
заради Роузмари, заради децата ѝ, заради собствения
си живот.
Отне ми време, но накрая успях да предумам Тони да ми помогне. Имах нужда да приключа най-после с този случай, да го прогоня веднъж завинаги от съзнанието
си, а това можеше да се случи само ако захапех повторно отровната ябълка. Ето защо сега, след всичките
тези години, се налага да събера основните участ-ници отново на едно място. За да мога да застана лице в лице с истинските извършители.
Ала Тони се оказа прав – ние нямаше как просто да ги помолим да дойдат, за да ми дадат още един шанс да разкрия убиеца.
Двамата говорихме надълго и нашироко как да постъпим,
за да ги съберем отново заедно, а всъщност отговорът
на този въпрос се оказа очевиден: в завещанието
си Роузмари бе посочила, че държи десетата годишнина
от смъртта ѝ да се отбележи. Онези, които се чувстваха невинни, щяха да се отзоват, за да почетат паметта ѝ. Гузните – за да не предизвикат подозрение. А те нямаха основания да се боят – Роузмари бе призната
за виновна и екзекутирана. Никой разумен прокурор нямаше да върне случая за преразглеждане. Всички
16
щяха да дойдат, не се съмнявах в това – някои надянали маската на невинност.
През целия си живот съм бил агностик. Никога не съм вярвал в нищо. Не мога да си представя един феникс
да възкръсва от пепелта. От всичко, което съм преживял
и знам за живота, пепелта си е пепел, а рано или късно всичко се разлага и изгнива. Но самата идея да ги събера заедно, за да мога най-после да изоблича виновника,
щеше да бъде моето възкресение.
Може би си мислите, че аз съм полицай, обсебен от единствения случай, който досега ми се е опрял. Грешите.
Аз просто съм длъжен да знам истината – истината
за Роузмари, истината за истинския убиец на Кристофър Томас. Разбирате ли – трябва да открия он-зи, който съсипа живота ми; онзи, който заспа спокойно,
когато Роузмари знаеше, че няма да дочака да види изгрева през студените решетки на килията.
17
ПРОЛОГ
Джонатан Сантлоуфър
23 август 2000 г.
Щатски затвор за жени „Вали“
Чаучила, Калифорния
Вече съм призрак.
Роузмари Томас гледаше втренчено дългите пръсти на ръцете си, нашарени от сенките, които хвърляха стоманените
решетки на килията ѝ. Тя вдигна едната си ръка и я огледа, сякаш беше някакъв новооткрит животински
вид; под прозрачната кожа се виждаха бледосини
вени.
Да, каза си тя, аз изчезвам. Прокара пръсти по скулите
си като слепец, опипващ лицето на непознат, но почти не усещаше допира им, докато се опитваше да осмисли реалността: Остава ми по-малко от час да живея.
– Как се случи всичко това? – прошепна на себе си.
Беше истина и тя го знаеше – знаеше, че съпругът ѝ Кристофър е убит, че е бил поставен в плътно затворен средновековен уред за мъчения, временно зает на нейния
отдел към музея, и че, така или иначе, всички улики сочеха към нея.
ОТПЕЧАТЪЦИТЕ НА СЪПРУГАТА СА ВЪРХУ
„ЖЕЛЯЗНАТА ДЕВА“
18
Едно от многото заглавия в един от многото вест-ници, отразили с най-малки подробности престъплението,
нейното престъпление, както бе доказал в съда окръжният прокурор.
Роузмари си го представи – застаряващият пуяк във вълнен костюм с жилетка, който през цялото време бе лобирал публично и гръмогласно за социално равенство:
„Никакви привилегии за богатите!“ – беше девизът
му, под който премина цялото дело, а с наближаването
на изборите не бе готов на никакви компромиси заради живота на една богата жена. Още от първия ден той бе поискал смъртта ѝ, настоявайки пред смаяните
съдия и съдебни заседатели за смъртна присъда и „нищо по-малко“.
Делото ѝ се бе превърнало в политически въпрос, в кауза и бойно поле на защитниците и противниците на смъртното наказание, които възторжено се нахвърлиха едни срещу други. Колко идиотско, помисли си Роузмари,
трябваше да я обвинят в убийство, за да привлече малко обществено внимание.
Ако годината не беше изборна, ако съдията, окръжният
прокурор и губернаторът на щата не се надяваха на преизбиране, според нейния адвокат тя щеше да получи
облекчена присъда.
Ала годината беше изборна. И Роузмари трябваше до умре.
Кога се бе случило това с нея, кога бе престанала да се надява? Когато думите на брат ѝ я осъдиха или когато
онзи полицай – Джон Нън, – на когото бе имала такова
доверие, даде уличаващи я показания пред съда?
Тя си представи навъсения полицай на свидетелската
скамейка, с разрошена коса, небръсната от три дни брада и тъмни кръгове под очите. Спомни си как, след като приключи с показанията си, той я погледна с такива
тъжни очи, че тя му кимна въпреки гнева си сякаш за
19
да му каже, че го разбира, че той просто си върши работата,
макар да бе дал на обвинението всичко, от което то имаше нужда, за да реши съдбата ѝ.
Роузмари въздъхна и обгърна с поглед белите стени на строго охраняваната килия, където я бяха преместили
след последното ѝ неуспешно обжалване. От две седмици насам я проверяваха на всеки час – „смъртната
вахта“, както му викаха тук, в затвора, като дежурната
надзирателка си записваше педантично в един бележник
всичко, което според нея си струваше да се до-кладва: осъдената се е преместила от леглото на стола; осъдената не си е изяла вечерята; осъдената пише в дневника си; осъдената плаче.
Да, в началото Роузмари бе плакала. Но вече не. И това го бе казала и на затворническия психиатър, и на свещеника, и на социалната работничка – всичките мили и добронамерени, но напълно безполезни. С какво
можеха те да ѝ помогнат?
Тя беше с всичкия си.
Беше се родила християнка, но сега бе станала агно-стичка.
Ала същевременно беше и състрадателна душа, готова
на саможертва.
Когато бе казала това на социалната работничка, абсурдността
на ситуацията бе накарала и двете да избухнат
в смях.
Дали това бе последният смях в живота ѝ?
Роузмари крачеше в тясната килия, като се потупваше
с длан по хълбока, усещайки прилива на адреналин във вените си. Не бе спала бог знае откога, но не беше и уморена; пред очите ѝ непрекъснато се редяха веществените
доказателства за вината ѝ: окървавената блуза, копчето, кичурите от собствената ѝ коса, скарването с Кристофър, отпечатъците от пръстите ѝ, но нищо от то-ва вече нямаше значение. Скоро тя щеше да умре.
20
Днес, през последното денонощие от живота си, тя почти се бе примирила със съдбата си. Така – като примирение
– бе описала душевното си състояние пред единствената си посетителка и близка приятелка Бел Макгуайър.
Милата Бел, толкова вярна и всеотдайна. Тя ѝ бе дала нещо, което да съхрани за децата ѝ, докато порас-нат. Но дали това щеше да има значение след десет години?
Да, за Бен и Лейла със сигурност щеше да има, и то не само след десет години, а вечно. При мисълта за двете си деца Роузмари стисна очи. Гледачката ѝ бе предложила да ги доведе, за да се сбогуват, но тя бе отказала.
Как се сбогува една майка с децата си?! Как щеше да им обясни случващото се?
Тя приседна на леглото; пръстите ѝ несъзнателно си играеха с един провиснал конец от оранжевия ѝ затворнически
гащеризон, докато го намотаха толкова стегнато
около показалеца, че той посиня. В съзнанието ѝ изплува снимката на един друг пръст – този на Кристофър
– заедно с останалите снимки на разложения му труп.
Роузмари се оттласна с длани от леглото, извървя шестте крачки до решетката, притисна лице до хладната
стомана и присви очи към часовника в дъното на коридора.
Защо го направи? За да се убеди, че последните минути на живота ѝ изтичаха?
Тя се извърна и погледна към таблата с храна в края на леглото; през хартиената салфетка бяха избили мазни
петна. Последната ѝ вечеря – чийзбъргър с пържени картофи, – поръчана на тъжно усмихнатата надзирателка,
която ѝ бе казала, че може да получи всичко, което
си поиска.
Всичко? Ново дело? Свобода? Живот?
Тя също се бе усмихнала в отговор на тъжната ѝ усмивка.
21
– Все ми е тая.
Чийзбъргърът беше приготвен алангле, когато ѝ го донесоха, под него в чинията се бе образувала локвичка кръв; дебело нарязаните пържени картофи бяха наредени
околовръст, като тлъсти пиявици, които пиеха от локвичката. Тя бе покрила храната със салфетка; самата
мисъл да сложи нещо в устата си ѝ беше противна.
Роузмари не се хранеше от седмици; преживяваше на чай и диетични бисквити, а предишната вечер хапна и няколко вишни, които Бел ѝ бе набрала от градината си и които оставиха петна като от кръв по пръстите ѝ.
По решетката премина сянка. Тя вдигна глава – бяха директорът на затвора, свещеникът и три надзирателки.
– Време е – каза едната, онази с доброто, тъжно ли-це – едра, набита жена, която Роузмари бе почувствала близка, откакто беше зад решетките.
През съзнанието ѝ като на кинолента преминаха образи:
тя, застанала до баща си, както винаги строгото му лице е извърнато настрани; тя като смутена, несръчна
дебютантка на първото си светско парти, кльощава и върлинеста; тя, цялата в бяла коприна и дантели на сватбата си, а до нея – Кристофър Томас…
Кристофър – нейният красив, славен рицар.
Кристофър – нейният изменник.
– Готова ли си? – попита надзирателката, която не смееше да срещне погледа ѝ.
Абсурден въпрос, помисли си Роузмари. Ами ако кажа „Не, не съм готова“? Какво ще стане тогава? Тя си представи как се затичва по коридора, как надзирателките
я гонят, а останалите затворнички я насърчават
с викове и дюдюкания от килиите си. После промълви:
– Готова съм.
Нямаше вериги и белезници, само по една надзира22
телка от всяка страна, свещеника с Библия в ръка и директора
на затвора начело на процесията.
Колко странно, каза си Роузмари. Не усещам… ни-що…
Надзирателката с тъжното лице я държеше за ръката,
коридорът продължаваше сякаш в безкрая. Някъде примигна неонова тръба. На Роузмари ѝ се стори, че крачат вече цяла вечност.
Преминаха през врата с овална форма и влязоха в малка осмоъгълна стая. В средата имаше болнична количка,
която заемаше половината помещение, и масичка
с игли и венозни катетри, а стените околовръст бяха само прозорци за зрители и Роузмари си даде сметка, че днес тя е главната атракция.
Пое си дъх със свито гърло. Усети как коленете ѝ омекват, залитна и за малко не падна, но надзирателката
я държеше здраво за ръката.
– Добре ли си? – попита жената.
– Добре съм – отвърна Роузмари, като си помисли: Скоро ще съм мъртва…
Въведоха ги, като опечалени в ритуална зала, през една странична врата в кръглия коридор, обграждащ отвсякъде камерата за екзекуции.
Джон Нън наблюдаваше свидетелите, които заемаха местата си срещу петте прозореца със спуснати отвът-ре завеси, като часови, вперили поглед в собствените си разкривени отражения върху стъклото. Обходи ги с поглед един по един: окръжния прокурор, обикновено шумен, но този път притихнал; съдийката, която си бе придавала невъзмутим вид пред прокурора, но сега кър-шеше нервно ръце; Питър, брата на Роузмари, който го бе ударил буквално преди секунди в лицето с алкохолния
си дъх; репортера Ханк Закарайъс. Имаше и други
23
репортери, надзирателки от затвора и представители на властта, всички със строги, непроницаеми изражения,
с изключение на Бел Макгуайър, приятелката на Роузмари, със зачервеното си, подпухнало от плач ли-це – единствената, която се бе поддала на емоции.
Нън си припомни как Роузмари се бе преструвала на невъзмутима при първата им среща и мислено ѝ пожела
да намери сили, за да си сложи и днес тази маска на равнодушие, макар собствените му сили да бяха на изчерпване.
По-рано същата вечер се бяха скарали със Сара – не за пръв път в последно време, все във връзка с делото, с извършеното престъпление – и Сара го бе обвинила, че е обсебен от това дело, че вече дори не е в състояние да отговори на обвиненията ѝ, да ги отрече, и той бе излязъл
разярен от къщи, както често му се случваше напоследък,
и я бе оставил сама, трепереща от гняв и болка. Беше прекарал остатъка от вечерта в един бар, докато затвориха, после се бе прехвърлил в друг, който работеше
цяла нощ. Питър Хюсън не беше единственият между свидетелите, който вонеше на алкохол.
„Екипът за обездвижване“ – петима едри мъже срещу
една крехка жена: по един за всеки крак и ръка и един за главата – я беше привързал към количката. Цялото
ѝ тяло беше опасано в ремъци – през гърдите, корема,
китките, глезените; острият, дерящ звук от отлепване
и залепване на велкро лентите още отекваше в ушите ѝ.
– Отпусни си главата на възглавницата – каза един от мъжете.
Да си отпусна главата? Този подиграва ли се с мен? Но тя се подчини и дори промърмори „Благодаря“, вярна
на доброто си възпитание. Сети се за майка си и за
24
пръв път през живота си се почувства благодарна, че и двамата ѝ родители не бяха между живите.
Роузмари гледаше в тавана, стените, броеше наум поотделно сивите и белите плочки, за да се разсейва, после забеляза камерата и си каза: Те записват смърт-та ми, и се помоли да си отиде с достойнство, да не пищи и тялото ѝ да не се гърчи в грозни спазми. Самата мисъл за подобен край ѝ се струваше непоносима.
– Готово – каза мъжът до главата ѝ, а онзи до левия ѝ крак докосна глезена ѝ с такава нежност и състрадание, че ѝ се доплака.
След екипа за обездвижване дойде ред на медицинския
екип – двама техници, които пристегнаха ръцете ѝ с гумени маркучи и започнаха да ги опипват за вени.
Тя зърна за миг венозните катетри и потрепери.
– Бихте ли свили ръка в юмрук? – попита един от техниците и тя се подчини, като се насилваше да мисли,
че просто ще ѝ вземат кръв, и това ѝ припомни как ѝ бяха взели кръв за изследване преди сватбата и как се бе радвала, че ще стане мисис Кристофър Томас; как бе изпълнена с надежди и как надеждите ѝ една по една бяха попарени. Сети се за нощите, които бе прекарала сама в леглото, будна и унизена, в очакване той да си дойде, с пълното съзнание, че е с друга, как бе желала смъртта му и бе искала лично да го убие.
Един от техниците пропусна вената, иглата потъна в живо месо и тя потръпна от остра болка; очите ѝ се напълниха
със сълзи.
Не плачи, не плачи! Тя стисна клепачи.
Техниците продължаваха да дупчат ръцете ѝ за вени; накрая един каза:
– Ето, влезе!
В същото време друг се мъчеше с другата ѝ ръка.
– Тези вени са се свили докрай – оплака се той.
Не вените ѝ, помисли си тя. А тези вени.

7
Първи сеанс
Смятах, че ще се справя, Надин. След всичките тези години, в които се срещахме и разговаряхме и аз се колебаех
дали трябва да намеря биологичната си майка, най-накрая се реших. Направих тази крачка. До голяма степен благодарение на теб. Исках да ти покажа какво огромно влияние имаш върху живота ми, колко много съм порас-нала и колко уравновесена и стабилна съм сега. Нали все повтаряше: „Най-важното е да има баланс.“ Но забравих да следвам другия ти съвет: „Не бързай, Сара.“
Помниш ли кoлко неудобно се чувствах на първата ни среща? Особено когато ти казах, че имам нужда от помощ.
Ти се държа непринудено и предразполагащо – изобщо
не отговаряше на представата ми за психотерапевт. Кабинетът ти беше толкова светъл и уютен, че колкото и да бях притеснена, се почувствах по-добре още когато влязох. В началото дори имаше дни, когато не исках да си тръгна.
Веднъж спомена, че когато не съм се обаждала, си знаела,
че съм добре, а когато спрях да идвам, това било знак, че си свършила работата си. Така и беше. Последните няколко
години са най-щастливите в живота ми. Мислех, че мога да се справя с всичко. Чувствах се спокойна и уравновесена.
Никога нямаше да се превърна в онова кълбо от
8
нерви, в онази развалина, която бях, когато се видяхме за пръв път.
Но тогава тя ме излъга – когато я заставих да говори, биологичната ми майка ме излъга. Излъга за баща ми. Почувствах
как дъхът ми секна – също както когато Али внезапно
ме изритваше под ребрата, когато бях бременна. Шокира ме страхът на родната ми майка. Тя се страхуваше
от мен. Сигурна съм. Само не знам защо.
Всичко започна с една статия в интернет преди около шест седмици, в края на декември. Една неделна сутрин бях станала ужасно рано – не ти трябва петел, когато имаш дете на шест години. Пиех първото кафе и отговарях на имейли. От целия остров валяха поръчки за реставриране на мебели. Гледах снимки на бюра от двайсетте години на миналия век и от време на време се разсмивах, тъй като чувах Али, която гледаше анимационни филмчета долу в хола и се караше на петнистия ни булдог Мус, защото бе-ше изпокъсал плюшеното ѝ зайче. Мус все иска да дъвче нещо. Така че никое животинче не е в безопасност.
Изведнъж на екрана изскочи реклама за виагра, която успях да изключа, но без да искам, кликнах на линк със заглавие: Осиновяване: другата страна на нещата.
Прегледах писмата в отговор на статията в „Глоуб енд Мейл“, прочетох няколко истории на биологични родители,
които се опитват с години да намерят децата си, и на такива, които пък не искат децата им да ги намерят. Имаше
и истории на осиновени деца без чувство за принадлежност
към новото семейство. Тъжни истории на затръш-нати врати. Радостни истории на майки и дъщери, братя и сестри, които се намират и живеят щастливо во веки веков.
Сърцето ми се разтуптя. Ами ако намеря майка си? Да-ли веднага ще се почувстваме близки? Ами ако не иска да
9
чуе за мен? Ами ако е умряла? Ами ако имам братя и сестри,
които не знаят за съществуването ми?
Не разбрах, че Евън е станал, докато не усетих целувката
му на врата си, както и тихичкото изръмжаване, което
имитираше Мус и с което си казвахме какво ли не – от Уф, досадно! до Много си секси!
Изключих екрана и се завъртях на стола. Евън вдигна вежди и се усмихна.
– Пак ли говореше с гаджето си?
– С кой от всичките? – ухилих се на свой ред аз.
Евън се тръшна на стола и въздъхна.
– Надявам се да има много дрехи.
Засмях се. Имах навик да нося ризите му, особено когато
заминаваше с туристи на хижата си в Тофино, на западния
бряг на остров Ванкувър, на три часа от път от къщата ни в Нанаймо. Седмици наред не свалях ризите му. Потъвах в реставрирането на някаква мебел и изпоцап-вах жестоко дрехите си с петна, а после се чудех как да умилостивя Евън да не ми се сърди.
– Не знам как да ти го кажа, скъпи, но ти си единственият
мъж в моя живот, защото никой друг не би изтърпял дивотиите ми.
Сложих крака в скута му. С черна, щръкнала във всички
посоки коса и с обичайното си поло и груби работни панталони, Евън приличаше на студент. Много хора така и не разбираха, че Евън е собственикът на хижата.
Той се усмихна.
– Сигурен съм, че ще се намери доктор с усмирителна риза, който да те хареса!
Замахнах на шега, разтрих слепоочията си и започнах да му разказвам за статията.
– Мигрената ли? – прекъсна ме Евън.
– Ще мине, не ме боли много.
Той ме изгледа укорително.
– Вчера забравих да си взема хапчето – признах аз.
10
След години лечение бях минала на бета-блокери и най-сетне пристъпите бяха почти овладени. Важното беше да вземам лекарството редовно.
Евън поклати глава и попита:
– Та за какво беше статията?
– В Онтарио отварят архивите с документите по осиновяванията
и…
Евън започна да разтрива една от точките за масаж на стъпалото ми и аз изстенах.
– И получавали много писма от хора, които са осиновени
или са дали децата си за осиновяване.
Отдолу долетя звънкият смях на Али.
– Искаш да потърсиш биологичната си майка ли?
– Не точно. Просто ми стана интересно.
Всъщност исках да я намеря. Но не бях сигурна дали съм готова за това. Винаги съм знаела, че съм осиновена, но не осъзнавах важността на този факт, докато един ден мама ме накара да седна и ми съобщи, че очаква бебе. Бях на четири години. Коремът на мама растеше, татко беше от горд по-горд, а аз се тревожех, че ще ме върнат там, откъдето
са ме взели. Усетих разликата в отношенията, когато
се прибраха от родилния дом. Татко държеше Лорън и никога няма да забравя погледа му, когато поисках да я взема. Две години след това се роди Мелани. И нея не ми разреши да подържа.
Евън, който явно не желаеше да го занимавам с това, само кимна и попита:
– Кога ще тръгнем за обяда?
– В „никога“ и петнайсет! – въздъхнах аз. – Добре че Лорън и Грег ще дойдат, защото Мелани ще доведе Кайл!
– Смела постъпка – каза Евън.
Баща ми обича Евън толкова, колкото ненавижда Кайл. И не го обвинявам. Кайл има амбицията да стане рок звезда, но доколкото ми е известно, единственият инструмент,
на който свири, е сестра ми. Татко винаги е
11
мразел гаджетата ни. Чудя се как така хареса Евън. Още след първото им ходене в хижата той се превърна в сина, който баща ми не беше имал. До ден-днешен се хвали със сьомгата, която бяха уловили тогава.
– Мелани сигурно се надява, че ако са по-често заедно,
татко ще го хареса – заявих аз.
– Внимавай какво говориш, защото Мелани го обича.
– Миналата седмица сестра ми каза да се погрижа за тена си, че щял да се слее с бялата булчинска рокля. А има още девет месеца до сватбата!
– Завижда ти. Не го приемай лично.
– Какво по-лично от това!
Али нахлу в стаята, следвана от Мус, и се хвърли в обятията ми.
– Мамо, Мус изяде овесените ядки!
– Пак ли остави купата на пода, глупаче?
Тя се разсмя и аз усетих свежото ухание на косата ѝ, която гъделичкаше носа ми. Макар че не е дете на Евън, със стегнатото си телце и тъмна кожа тя прилича повече на него. Очите ѝ обаче са зелени, като моите. Очи на котка според Евън. И косата ѝ е като моята, само че на трийсет и три моите къдрици вече са отпуснати, а нейните са все още като пружинки.
Евън стана и плесна с ръце.
– Хайде, момичета, обличайте се!
Веднага след Нова година Евън замина за хижата за няколко дни. Прочетох още няколко статии за осиновявания
и вечерта, преди да замине, му казах, че искам да потърся
биологичната си майка.
– Сигурна ли си, че трябва да го правиш точно сега? Толкова си заета покрай сватбата.
– Но то е част от сватбата. Ще се женим, а аз не знам как съм се появила на този свят.
12
– Което вероятно обяснява странностите ти…
– Ха-ха, много смешно!
Той се усмихна.
– Сара, питам те сериозно, как ще се почувстваш, ако не я намериш? Или ако не иска да те види?
Как щях да се почувствам ли? Реших да не мисля за подобни неща и свих рамене.
– Трябва някак да го приема. Но съм сигурна, че трябва
да го направя, особено ако ще имаме деца.
Докато бях бременна с Али, все се тревожех за гените, които щеше да наследи. Слава богу, тя е здрава, но заговоря
ли с Евън за дете, отново ме обзема страх.
– Повече се безпокоя за мама и татко – добавих аз.
– Не се налага да им казваш. Това засяга теб. И все пак не мисля, че моментът е подходящ.
Сигурно беше прав. Достатъчно грижи и работа имах с Али и бизнеса, а на всичкото отгоре и сватбата.
– Може да го отложа.
Евън се усмихна.
– Да бе, да… Познавам те добре, мила моя. Наумиш ли си нещо, няма сила, която да те спре.
– Обещавам да помисля – засмях се аз.
И наистина размислих. Ами ако мама разбере… Тя все казваше, че съм им много скъпа именно защото са избрали да осиновят точно мен. Когато бях на дванайсет, Мелани излезе с нейна версия – осиновили ме, защото не можели да имат бебе, но сега имали нея и вече не съм им трябвала. Мама ме завари да си приготвям куфара. Заявих, че отивам да намеря истинските си родители, и тя се разплака. После каза: „Твоите родители не можеха да се грижат за теб, но искаха да живееш във възможно най-доброто семейство. Ние се грижим за теб и те обичаме много.“ Няма да забравя болката в очите ѝ и колко смалено ми се стори тялото ѝ, когато
ме прегърна.
13
Следващия път реших да търся родителите си след завършването
на университета, после, когато разбрах, че съм бременна, и отново след седем месеца с новородената
Али в ръце. Винаги се поставях на мястото на мама и си представях как бих се почувствала, ако детето ми реши да търси биологичната си майка, колко наскърбена и упла-шена бих била и как не бих могла да го преживея. Сигурно
нямаше да се реша да го направя и този път, ако татко не се беше обадил да кани Евън на риболов.
– Татко, той замина вчера, съжалявам. Защо не отидеш
с Грег?
– Много приказва.
Горкият съпруг на Лорън… Татко мразеше Кайл, а към Грег нямаше никакво отношение. Бях виждала как го под-минава, без дори да го изслуша.
– Вкъщи ли сте си, татко? Ще взема Али от училище и ще минем да ви видим.
– Не днес. Майка ти е уморена и иска да си почине.
– Пак ли се обажда болестта ѝ?
– Просто е уморена.
– Добре, татко. Ако имаш нужда от помощ, обади се.
Здравето на мама ту се подобряваше, ту се влошаваше. Седмици наред беше добре, боядисваше стаите, шиеше пердета и печеше вкусотии. Дори татко се чувстваше почти щастлив. Веднъж ме вдигна на раменете си и аз усетих истинско опиянение от това рядко внимание. Ма-ма често се преуморяваше и тогава рухваше. Топеше се пред очите ни. Тялото ѝ не задържаше храна и дори бебешките
пюрета я караха да тича до тоалетната. Имаше болестта на Крон.
Когато мама се чувстваше така, татко се връщаше от работа и ме питаше какво съм правила цял ден, сякаш се чудеше с кого да се скара. Веднъж – бях на девет години –
14
ме завари да гледам телевизия, а мама спеше. Хвана ме за ръката и ме замъкна в кухнята, посочи купчината мръсни чинии и ме нарече мързеливо и неблагодарно момиче. На другия ден се вбеси от дрехите за пране, после от разхвърляните
играчки на Мелани на алеята пред къщи.
Огромното му тяло на строителен работник се надвесваше
над мен, гласът му трепереше от гняв, но той никога не крещеше и винаги внимаваше какво прави, за да не го чуе или види мама. Завеждаше ме в гаража и изброяваше всичките ми недостатъци, а аз гледах в краката си и треперех
да не каже, че вече не ме иска. След това не ми говореше
по цяла седмица.
Започнах да върша цялата домакинска работа, стоях вкъщи, а сестрите ми излизаха с приятели. Татко никога не одобри готвенето ми, но бях доволна, когато не се сърдеше
и ми говореше. Правех всичко само той да не мълчи и състоянието на мама да не се влоши.
Вечерта звъннах на Лорън. Тъкмо се беше върнала с момчетата от вечеря у родителите ни. По покана на татко…
– Значи само на моето дете не се разрешава да ги посети.
– Едва ли. Но Али е буйна и…
– Какво искаш да кажеш?
– Нищо. Тя е много сладка, но татко вероятно смята, че три деца ще им дойдат много.
Лорън се опитваше да ме успокои, но аз избухнах, което не ѝ беше приятно. Вбесяваше ме с това, че никога не забелязваше
– или не го признаваше – колко различно се отнася татко с мен. След като затворих телефона, реших да се обадя
на мама и да я попитам дали е добре, но се сетих как баща ми отново ме отхвърли и се почувствах като улично куче, което спи на верандата, защото може да изцапа хола. Така и не звъннах.
15
* * *
На другия ден платих петдесет долара във „Вайтъл Статистикс“ и попълних формуляра. Зачаках. Ще ми се да добавя „търпеливо“, но след първата седмица едва не се нахвърлих на пощальона. След месец пристигна и моето
ОСР – оригинално свидетелство за раждане. Държах плика и ръцете ми трепереха. Евън беше в хижата, а ми се искаше да е до мен, когато го отварям. Не можех да чакам цяла седмица. Али беше на училище и в къщата беше ти-хо. Поех въздух и разпечатах плика.
Името на родната ми майка беше Джулия Ларош, бях родена във Виктория, Британска Колумбия. Баща – неизвестен.
Прочетох няколко пъти ОСР-то и свидетелството за осиновяване. Не спирах да чувам един въпрос: Защо си ме дала?
На следващата сутрин се събудих рано и седнах на компютъра, докато Али още спеше. Можех да пиша до „Срещи на осиновени деца с родители“, но трябваше да чакам един месец за отговор. Реших да започна проучването
си сама. Търсих двайсетина минути и намерих три жени с името Джулия Ларош в Квебек и четири в Щатите, всичките на приблизително една и съща възраст. Само две живееха на острова, но и двете бяха във Виктория. Стомахът ми се преобърна. Може ли да е още там след всичкото това време? Кликнах и въздъхнах, защото първата
Джулия беше твърда млада. Вторият линк ми показа сайт за недвижими имоти във Виктория. Тази Джулия имаше кестенява коса като моята и беше на възраст да ми бъде майка. Вгледах се в лицето ѝ със страх и вълнение. Дали намерих биологичната си майка?
Оставих Али в училище, върнах се и взех телефона, който бях записала на едно листче. Ще се обадя след една минута. След още едно кафе. След като прегледам вест16
ника. След като си лакирам всеки нокът на краката в различен цвят. Накрая вдигнах слушалката.
Звънене...
Ами ако не беше тя…
Звънене….
Дали да не затворя?
– Джулия Ларош.
Отворих уста, но не можах да издам звук.
– Ало?
– Здравейте. Обаждам се… Обаждам се, защото… – Защото от глупост се надявах, че ако кажа нещо много умно, веднага ще съжалиш, че си ме дала за осиновяване, но ето че не помня и собственото си име…
– Обаждате се да продадете или да купите къща? – припряно попита тя.
– Не… – Поех си дъх и бързо изрекох: – Аз може би съм вашата дъщеря…
– Шегувате ли се? Как се казвате?
– Сара Галахър. Родена съм във Виктория и съм осиновена.
Косата ви е кестенява и сте на такава възраст, че…
– Мила моя, не бихте могли да сте моя дъщеря. Аз не мога да имам деца.
Лицето ми пламна.
– Извинете много. Мислех си…надявах се…
– Няма нищо – любезно ме успокоиха отсреща. – Късмет
в търсенето!
Тъкмо щях да затворя, когато жената каза:
– В университета има преподавателка Джулия Ларош. Понякога ми звънят вместо на нея.
– Благодаря много.
Лицето ми още гореше. Оставих телефона и отидох в ателието. Измих четките, седнах и се замислих над думите
на жената. След няколко минути поднових търсенето по интернет и в списъка на преподавателите в универси17
тета „Виктория“ се появи Джулия Ларош. Преподаваше история на изкуството – дали оттам не идваше слабостта ми към всичко старинно? Едва ли… Защо се вълнувах толкова? Та това беше само едно име. Обадих се и веднага
ме свързаха с нея.
Този път знаех какво да кажа.
– Здравейте. Казвам се Сара Галахър и търся биологичната
си майка. Да сте дали дете за осиновяване преди трийсет и три години?
Жената на телефона рязко си пое дъх.
– Ало? – казах аз.
– Повече не се обаждайте.
Тя затвори.
Плаках. Часове наред. Мигрената ми стана непоносима
и Лорън взе Али и Мус у тях. Нейните момченца са на възрастта на Али и тя обича да им гостува. Мразех да се разделям с нея дори за една нощ, но в това състояние можех
само да лежа със студен компрес на главата и да чакам
да ми мине. Евън се обади и аз му разказах всичко, като говорех бавно заради болката. На другия ден след-обед пред очите ми не се въртяха кръгове и Али и Мус си дойдоха. Евън се обади вечерта.
– По-добре ли си?
– Пак бях забравила да си взема лекарството и затова ме боля толкова. Сега се каня да се обадя на фотографите, които трябва да дойдат тази седмица, за да…
– Сара, фотографите може да почакат, докато се върна.
– Няма проблем, ще се справя.
Възхищавах се на неговото спокойствие, но през двете години съвместно съжителство бях разбрала, че „може да почака“ означава да тичам като луда в последния миг.
– Мислех си за Джулия Ларош… – продължих аз.
– Е?
18
– Дали да не ѝ напиша писмо? Ще го оставя в университета.
– Сара, не знам дали е удачно…
– Като не иска да ме види, може поне да ми даде медицинска
информация. Али няма ли право да знае ? Може да имаме генетично… здравни проблеми. Високо кръвно, диабет … рак…
– Успокой се, скъпа. Защо се вживяваш толкова?
– Защото аз не съм като теб. Не мога просто така да подминавам нещата.
– Чуй ме, мило мое кукундрелче! Аз съм винаги на твоя страна!
Мълчах със затворени очи и си повтарях, че всъщност не съм ядосана на Евън.
– Сара, постъпи както намериш за добре. Знаеш, че винаги
ще бъда до теб. Но смятам, че трябва да спреш дотук.
Докато шофирах час и половина по магистралата на другия ден, се чувствах спокойна, съсредоточена и уверена,
че постъпвам правилно. Има нещо в този остров, което
ме успокоява: красивите градчета и долини, фермите, късчетата океан и планинските върхове. Когато приближих
Виктория и минах през старата гора в парка „Голдстрийм“,
се сетих за времето, когато татко ни водеше тук, за да видим как сьомгата хвърля хайвера си. Лорън се ужасяваше от чайките, които кълвяха мъртвите риби. Мразех мириса на смърт, който се просмукваше в дрехите
и ноздрите. Мразех и това, че татко обясняваше всичко на сестрите ми и пренебрегваше моите въпроси – или пренебрегваше мен.
С Евън възнамеряваме да отворим втори център – за наблюдение на китове във Виктория. Али много обича музея и уличните музиканти на пристанището, а аз обичам
старите сгради. Но засега в Нанаймо ни е добре. Ма19
кар да е вторият по големина град на острова, в него цари определено провинциална атмосфера. В един-единствен ден можеш да се разхождаш покрай дигата на пристанището,
да пазаруваш в стария квартал и да се покатериш високо в планината, където се открива зашеметяваща гледка към островите в залива. Решим ли да отидем някъде,
качваме се на ферибота или отиваме с колата на пазар във Виктория. Но ако това мое пътуване до Виктория ми донесеше разочарование, пътят обратно щеше да бъде дълъг.
Смятах да оставя писмото с молба за информация в университета. Жената на рецепцията ми каза, че Джулия Ларош имала лекция в съседната сграда. Трябваше да я видя. Тя нямаше как да ме познае.
Бавно отворих вратата на аудиторията и влязох на пръсти
с лице, извърнато към стената. Седнах отзад и се смъкнах на стола, сякаш исках да се скрия. Погледнах майка си.
– Както виждате, архитектурата в ислямските страни е различна…
В представите ми тя беше мое възрастно копие. Моята коса е кестенява и пада на буйни къдри до средата на гърба,
а нейната беше черна и елегантно подстригана до ушите. Не виждах цвета на очите ѝ, но лицето ѝ беше кръгло и фино. Аз имам високи скули и скандинавски черти. Под елегантната черна рокля се очертаваше дребна,
момчешка фигура и тънки ръце. Моето тяло е атлетично.
Тя беше под метър и шейсет, а аз съм почти метър и седемдесет. Джулия сочеше картините на екрана бавно и изискано. Когато говоря, аз размахвам ръце и бутам нещата
около себе си. Ако не бяхме говорили по телефона, щях да си помисля, че става дума за друга жена.
Слушах с едно ухо лекцията и се питах какво ли дет20
ство щях да имам с нея. На вечеря щяхме да говорим за изкуство, чиниите ни щяха да са красиви, а понякога щях-ме да палим свещите в сребърните свещници. Лятото щях-ме да разглеждаме музеи в чужбина и да потъваме в интелектуални
разговори на чаша капучино в Италия. Уикендите
щяхме да обикаляме книжарниците…
Изведнъж ме заля чувство на вина. Та аз имах майка. Милата жена, която ме отгледа, която правеше компреси от зелеви листа за главоболието ми дори когато самата тя беше зле, и която не знаеше, че съм намерила биологичната
си майка.
След края на лекцията тръгнах по стълбите към страничната
врата. Джулия ми се усмихна и ме погледна въпросително,
сякаш ме виждаше за пръв път. Един от студентите
спря да я пита нещо и аз се насочих бързо към вратата. Хвърлих поглед назад. Очите ѝ бяха кафяви.
Седнах в колата. Сърцето ми щеше да изскочи. Тя излезе
и се запъти към паркинга. Подкарах колата и видях, че се качва в бял ягуар. Последвах я.
Спри. Какво правиш! Спри.
Карахме по улица „Далас“ в един от най-скъпите квартали
покрай океана. След десетина минути Джулия зави на кръглия паркинг пред къща в стил тюдор, която гледаше
към океана. Спрях и извадих картата. Тя паркира пред мраморните стъпала и тръгна по пътечката към страничната
врата.
Не почука. Явно живееше тук.
И сега какво? Да си тръгна и да забравя всичко? Да пусна писмото в кутията пред къщата с риск някой друг да го намери? Да ѝ го дам лично?
Стоях пред тежката махагонова врата и се чувствах глупаво. Не можех да реша дали да пъхна писмото под вратата, или да хукна обратно към колата. Не почуках, не позвъних, но вратата се отвори! Стоях срещу майка си. И тя нямаше радостен вид.
21
– Какво обичате?
Изчервих се.
– Здравейте… Бях на лекцията ви.
Джулия присви очи. И погледна плика в ръцете ми.
– Написах ви писмо. – Говорех на пресекулки. – Исках да ви попитам… Оня ден ви се обадих.
Тя ме гледаше втренчено.
– Аз съм дъщеря ви.
– Вървете си.
Джулия понечи да затвори вратата. Подпрях я с крак.
– Един момент. Не искам да ви разстройвам. Искам само да ви попитам някои неща заради дъщеря ми. – Извадих
снимката на Али от портфейла си. – Това е Али, на шест години е.
Джулия не погледна снимката. Заговори припряно.
– Нямам време. Наистина…
– Пет минути. Само пет минути. И ще ви оставя на мира.
Тя погледна към телефона в коридора.
– Моля ви. Обещавам, че повече няма да ви безпокоя.
Влязохме в стая с махагоново бюро и библиотека чак до тавана. Джулия вдигна и премести котката от античния
кожен стол с висока облегалка.
Седнах и се опитах да се усмихна.
– Хималайските котки са красиви.
Тя не се усмихна. Седна и стисна ръце. Кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.
– Много красив стол – отбелязах аз. – Аз реставрирам мебели. Обичам всичко старинно. Коли, дрехи… – Прокарах
ръка по черното кадифено сако, което винаги носех с джинси.
Тя не вдигаше очи. Ръцете ѝ започнаха да треперят.
Поех дълбоко въздух и започнах.
– Искам да знам защо сте ме дали за осиновяване. Не се сърдя. Имам хубав живот. Само искам да… знам… Трябва да знам.
22
– Бях млада. – Тя говореше равно и безизразно. – Стана
случайно. Не исках деца.
– Защо тогава родихте?
– Бях католичка.
Какво ли значеше „бях“?
– А семейството ви?
– Родителите ми загинаха при катастрофа. След като родих.
Джулия изрече твърдо бързо последните думи. Чаках да продължи. Котката се отърка в краката ѝ, но тя не я докосна.
Забелязах как вената на шията ѝ пулсира силно.
– Много съжалявам. Катастрофа тук, на острова ли?
– Ние…Те живееха в Уилямс Лейк. – Лицето ѝ се зачерви.
– Името Ларош е френско, нали? От коя част на…
– Никога не съм проверявала.
– А баща ми?
– Бяхме на купон и не помня всичко. Не знам къде е сега.
Тази елегантна жена изобщо не се връзваше със случаен
пиянски секс. Бях сигурна, че лъже. Исках да ме по-гледне в очите. Но тя гледаше котката. Не знам защо, но ми идеше да я грабна и да я хвърля върху нея.
– Беше ли висок? На него ли приличам, или…
Тя стана.
– Казах ви, че не помня. Вече може да си тръгвате.
– Но…
Тропна се врата. По коридора се зададе по-възрастна жена с къдрава руса коса и розов шал около тънките рамене.
– Джулия! Добре че си тук! Може да… – Тя ме видя и се усмихна. – О, здравейте! Не знаех, че си със студентка.
Станах и подадох ръка.
– Сара. Госпожа Ларош беше така любезна да прегледа
работата ми.
23
Тя стисна ръката ми.
– Катрин. Аз съм … – Жената погледна Джулия и не довърши.
Реших да наруша неловката тишина.
– Благодаря за помощта ви – обърнах се аз към Джулия,
а тя успя да се усмихне и да кимне.
Когато седнах в колата, видях, че стоят на прага. Катрин
махаше жизнерадостно, а Джулия не помръдваше.
Сега разбираш защо исках да поговорим. Имам чувството,
че стоя върху лед и че той се пука, а аз не знам накъде
да тръгна. Да се опитам ли да разбера защо Джулия ме излъга, или да послушам съвета на Евън да зарежа всичко? Знам, ти ще кажеш, че само аз трябва да взема решение и никой друг, но те моля да ми помогнеш.
Сетих се за нашето куче. Когато беше кутренце, една събота трябваше да излезем и го оставихме в студеното перално помещение, защото пишкаше навсякъде. Али се мъчеше да му сложи памперсите на куклата си. В пералното
помещение имаше една красива ярка черга, която бяхме купили на остров Солтспринг. Мус заръфал края ѝ, после дъвкал и дърпал и когато се прибрахме, чергата бе-ше станала на парцал. Моят живот беше като красивата шарена черга – отне ми години да го изтъка. А ето че сега, дърпайки това ъгълче, има опасност да го разнищя.
Не съм сигурна, че ще мога да спра.