Издателство Обсидиан представя:

7
ПЪРВА ЧАСТ
Малки войни
9
1
Слънцето грее, скорците цвърчат, палмите се полюляват
и всичко си е уж както преди. В болницата съм, но на мен ми няма нищо. Сърцето ми бие нормално. Съзнанието
ми не е замъглено, мисълта ми тече ясно. Жена ми обаче
лежи на повдигнато болнично легло, все едно спи в самолет
– с вдървено тяло и наклонена настрани глава. Ръцете
ѝ са отпуснати в скута.
– Не можем ли да я свалим? – питам аз.
– Почакай малко – казва дъщеря ми Скоти.
Тя снима майка си с полароид. После започва да си вее със снимката като с ветрило, а аз натискам копчето отстрани
на леглото, за да наведа до хоризонтално положение
тялото на жена ми.
Джоуни е в кома от двайсет и три дни и през следващите
няколко ще трябва да взема решение въз основа на заключението
на лекаря. Всъщност просто трябва да чуя какво ще каже той за състоянието ѝ. Няма да се наложи да решавам, тъй като Джоуни има медицинско завещание, в което е изразена волята ѝ относно подобни случаи. Както винаги, тя се разпорежда с живота си.
Днес е понеделник. Доктор Джонстън каза, че ще говорим
във вторник, което ме изнервя, сякаш ми предстои романтична
среща. Не зная как да се държа, какво да кажа, с какво да се облека. Репетирам отговорите и реакциите си, но съм измислил само такива, които съответстват на благоприятни
сценарии. Не съм репетирал план Б.
10
– Виж – казва Скоти.
Това не е галеното, а истинското ѝ име. Джоуни реши, че ще е страхотно да я нарече на баща си Скот. Аз имах възражения.
Поглеждам снимката, която прилича на онези шегаджийски
фотографии, които правим на спящи хора. Не зная защо ги смятаме за смешни. Много работи могат да ти се случат, докато спиш – това май е подтекстът. Виж колко си уязвим и безпомощен. И все пак на тази снимка си личи, че Джоуни не е просто една спяща жена. Тя е на системи
и в устата ѝ има ендотрахеална тръба, свързана с вентилатор, който ѝ помага да диша. Храни се през маркучи
и ѝ вливат толкова лекарства, колкото биха стигнали за цяло туземско село на островите Фиджи. Скоти документира
живота ни за своите часове по социални науки. На тази снимка Джоуни е в Кралската болница през четвъртата
си седмица в кома, която е десета степен по скалата „Глазгоу“ и трета по скалата „Ранчо Лос Амигос“. Беше участвала в състезание с моторни лодки и бе изхвърчала от своя скутер-катамаран, който летял с осемдесет мили в час, но мисля, че ще се оправи.
– Реагира инстинктивно на външни стимули по произволен
начин, но понякога реакциите ѝ са специфични, макар
и непоследователни. – Това ми казва невроложката, млада жена с лек тремор на лявото око, която говори толкова
бързо, че ми е трудно да ѝ задавам въпроси. – Рефлексите
ѝ са ограничени и често едни и същи при различни стимули – продължава тя.
Нищо от казаното не ми звучи добре, но аз съм убеден, че Джоуни няма да се предаде. Чувствам, че ще се оправи и един ден ще може да живее нормално. Обикновено не греша.
– Защо се е състезавала? – пита невроложката.
Въпросът ѝ ме обърква.
– Предполагам, че за да победи. Да стигне първа на финала.
11
* * *
Махни го! – казвам на Скоти.
Тя залепя снимката в албума си и изключва телевизора с дистанционното.
– Не, ето това – показвам към прозореца аз, към слънцето
и дърветата, и птичките по тревата, които подскачат от трохичка на трохичка. Туристите и разни откачени жени им хвърлят храна. – Скрий го. Ужасно ме дразни.
На тропиците е трудно, когато изпаднеш в униние. Обзалагам
се, че в големите градове можеш да си вървиш по улиците намръщен и никой няма да те пита какво ти е или да те окуражава да се усмихнеш, но тук всеки смята, че е голям късмет да живееш на Хаваите, рая на Земята. По дяволите
раят!
– Да, отвратително – казва Скоти и закрива гледката с плътните завеси.
Не се досеща, надявам се, че я преценявам и съм страшно притеснен от това, което виждам. Раздразнима е, държи се странно. Тя е на десет. Какво правят денем десетгодишните?
Скоти прокарва пръсти по прозореца и промърморва: „Само като ги гледам, мога да хвана птичи грип“, след което свива длан на фуния пред устата си и издава звуци на тромпет. Шантава е. Кой знае какво става в тази нейна малка глава. Като казвам глава, се сещам, че няма да е зле да се подстриже или поне да се среши. Сплъстената ѝ коса стърчи във всички посоки. Къде ли се подстригва, питам се. Стъпвала ли е изобщо във фризьорски
салон? Скоти чеше скалпа си и после оглежда ноктите си. На тениската ѝ пише: „Не съм от лошите момичета. Но мога да бъда!“ Доволен съм, че не е много красива, макар да си давам сметка, че тепърва може да се разхубави.
Поглеждам часовника си. Джоуни ми го подари.
– Стрелките светят, а циферблатът е седефен – каза гордо тя.
– Колко струваше? – попитах аз.
– Знаех си, че това ще е първата ти реакция.
12
Видях, че е засегната, след като е вложила усилия да избере нещо, което да ми хареса. Тя обича да прави подаръци
и се старае да купува такива, които ще подскажат на хората, че им е обръщала внимание, заслушвала се е в думите
им и е преценявала желанията им. Поне така изглежда.
Не биваше да питам за цената. Тя просто искаше да покаже, че ме познава.
– Колко е часът? – пита Скоти.
– Десет и половина.
– Рано е още.
– Знам – казвам.
Чудя се какво да правим. Тук сме не само за да видим Джоуни с надеждата, че през нощта е отбелязала прогрес и реагира на светлина, звуци и болезнено убождане, но и защото няма къде другаде да отидем. Скоти е на училище по цял ден, а после Естър я прибира вкъщи, но тази седмица
я спрях от занятия, почувствах, че трябва да е по-дълго тук с мен.
– Какво искаш да правим сега? – питам аз.
Тя отваря албума си, който ѝ е единственото занимание.
– Не знам. Да ядем?
– Какво правиш по това време на деня?
– На училище съм.
– А в събота? Тогава с какво си запълваш времето?
– Ходя на плажа.
Мъча се да си спомня последния път, когато съм я гледал
сам, и какво сме правили заедно. Мисля, че тогава тя беше на година и половина. Джоуни трябваше да лети до Мауи да се снима за фотосесия и не можа да намери бавачка,
а родителите ѝ бяха заети точно в този момент. Адвокат
съм и бях по средата на един съдебен процес, но си останах вкъщи. Налагаше се обаче да свърша незабавно някаква работа и сложих Скоти във ваната. Пуснах вътре един сапун и изчаках да видя какво ще се случи. Тя започна
да разплисква водата и се опита да я пие, но после видя
13
сапуна и се помъчи да го улови. Той ѝ се изплъзна от ръчичката
и тя посегна отново със смаяно изражение на малкото си личице. Измъкнах се незабелязано от банята и седнах да работя в хола с бебефона до мен. Чувах я как се смее, което значеше, че не се дави. Питам се дали това би проработило и сега – да я сложа във вана с хлъзгав сапун.
– Можем да отидем на плажа – казвам аз. – Мама щеше ли да те заведе в клуба?
– Ами естествено. Къде другаде?
– Значи имаме план. След като ѝ поговориш малко и се срещнем със сестрата, ще отскочим до вкъщи и после отиваме.
Скоти изважда една снимка от албума си, смачква я и я хвърля на пода. Чудя се коя е – дали тази на майка ѝ в това легло, защото тя може би не е най-хубавата семейна реликва.
– Иска ми се... – започва дъщеря ми. – Какво ми се иска?
Това е една от игрите ни. От време на време тя назовава някакво място, където желае да се намираме точно в този момент от живота ни.
– Иска ми се да сме на зъболекар – решава Скоти.
– И на мен. Да ни снимат устата на рентген.
– И мама да си избелва зъбите – добавя тя.
Наистина ми се ще да бяхме в кабинета на д-р Бранч, и тримата еуфорични от райския газ, който е сковал устните ни. Дори умъртвяването на зъб е песен в сравнение с тази ситуация. Но най-много ми се иска да съм си у дома и да работя. Трябва да реша кой да купи земята, която семейството
ми притежава от 1840 г. Тази продажба ще ме освободи
от всички имоти, на които съм съсобственик с роднините
ми. Налага се незабавно да проуча фактите, преди да се срещна с братовчедите ми след шест дни. Това е крайният срок. В два часа в дома на братовчеда, известен с прякора Бирата. Тогава трябва да одобрим купувача. Без14
отговорно е от моя страна, че толкова дълго отлагах да мисля
за сделката, но, изглежда, всички в рода се разтакаваме
и не решаваме нищо от доста време. Загърбили сме семейното
наследство, чакайки някой да се появи изневиделица
и да поеме бремето на имотите ни и дълговете ни.
Боя се, че ще се наложи Естър да заведе Скоти на плажа,
и се каня да го кажа. Замълчавам в последния момент, обзет от срам. Жена ми е в болница, дъщеря ми има нужда от родители, а аз искам да се отърва от нея и да работя. Пак ли ще я оставя сама във ваната?
Виждам, че се е взряла в майка си. Опряла е гръб на стената и мачка с ръка края на тениската си.
– Скоти, ако няма да ѝ говориш, тогава да тръгваме.
– Добре, да тръгваме.
– Не искаш ли да споделиш с майка си какво става в училище?
– Тя никога не се интересува какво става там.
– В такъв случай ѝ разкажи за извънкласните си занимания.
Графикът ти е по-натоварен и от на президента. Покажи ѝ албума си. Или каквото си направила в курса по стъкларство.
– Бонг.
Поглеждам я внимателно, преди да реагирам. Няма вид на дете, което съзнава, че е хвърлило бомба. Никога не разбирам дали знае какво говори.
– Интересно – казвам. – И какво е бонг?
Тя свива рамене.
– Едно момче от горните класове ме научи как се прави.
Каза, че става за чипс и доматен сос, и всякаква храна, за която си помислиш. Нещо като купичка е.
– Пазиш ли го този... бонг?
– Донякъде. Но мистър Ларсън предложи да го направя
на ваза, да сложа в него цветя и да ѝ го подаря – казва Скоти и посочва майка си.
– Страхотна идея!
Тя ми хвърля скептичен поглед.
15
– Не ме бъркай с някоя скаутка, която си умира да носи радост на болните.
– Извинявай – казвам аз.
Облягам се на стола и разглеждам всяка дупка на тавана.
Не знам защо не съм притеснен, но наистина не съм. Сигурен съм, че Джоуни ще излезе от комата, защото при нея нещата винаги се оправят рано или късно. Ще се събуди
и Скоти ще има майка, ще можем да поговорим за брака
ни и аз да разсея подозренията си. Ще продам имота и ще купя на жена си яхта – нещо, което да я смае, да я накара
да отметне назад глава и да се разсмее.
– Предишния път ти беше на легло – казва Скоти.
– Аха.
– И тогава ме излъга.
– Знам, Скоти. Прости ми.
Говори за престоя ми в болницата. Претърпях лека злополука
на мотопистата. Ударих се в друг мотоциклет, изхвърчах
над кормилото и се стоварих върху купчина червена
сгурия. Когато се прибрах, разказах на Джоуни и Скоти какво се е случило, но ги уверих, че съм добре и няма да отида в болницата. Скоти ме подложи на малки тестове, за да демонстрира, че не може да ми се вярва. И Джоуни се включи – играеха на лошото и още по-лошото ченге.
– Колко пръста виждаш? – попита дъщеря ми, вдигнала
според мен палец и кутре.
– Това са глупости! – запротестирах. Не исках да ме подлагат на такава проверка.
– Отговори ѝ! – настоя Джоуни.
– Два?
– Добре – каза внимателно Скоти. – Затвори си очите и си пипни върха на носа и застани на един крак.
– Пълни глупости, Скоти! Няма да го направя за нищо на света. Не се дръж с мен като с пиян шофьор.
– Прави каквото ти казва – изкрещя Джоуни.
Тя винаги ми крещи, не само когато е ядосана, просто
16
така разговаря с мен. Крясъците ѝ ме карат да се чувствам глупав, но обичан.
– Докосни с пръст носа си и застани на един крак.
Не помръднах в знак на протест. Знаех, че нещо не ми е наред, но не желаех да влизам в болница. Исках да оставя тялото ми да се справи само с проблема. Чудех се какво ми има. Трудно ми беше да вдигна глава.
– Добре съм.
– Искаш да минеш евтино – каза Джоуни.
Позна, разбира се.
– Права си – казах аз и си представих какво ще стане.
„Контузен сте“, ще каже докторът и ще ми вземе най-малко хиляда долара за някакви ненужни манипулации и съмнителни, много предпазливи съвети да не стигам до съд, после ще трябва да се разправям със застрахователните
компании, които нарочно ще загубят някой документ,
за да не платят, а болницата ще ме даде на фирма за събиране на вземания и има да се разправям по телефона с хора, които нямат и средно образование.
И за престоя на жена ми съм скептичен. Бъбривата невроложка
и неврохирургът казват, че трябва просто да поддържат нивото на кислород и да контролират мозъчния
оток. Звучи ми лесно: за подаването на кислород не е нужен хирург.
– Погледни се! – каза тогава Джоуни.
Взирах се в една картина на умряла риба, окачена на стената ни, и се напрягах да си спомня откъде я имаме. Помъчих се да разчета името на художника. Брейди Чъркел?
Чърчил?
– Дори не виждаш – каза тя.
– Ами тогава какво да се поглеждам?
– Млъкни, Мат! Приготвяй се и се качвай в колата.
Така и направих.
Оказа се, че ми беше засегнат четвъртият нерв, който свързва очите с мозъка. Това обясняваше защо нещата се размазваха пред очите ми.
17
– Можеше да умреш – казва сега Скоти.
– В никакъв случай. От четвъртия нерв? На кого му е притрябвал?
– Ти излъга. Каза, че си добре. Каза, че виждаш пръстите
ми.
– Не излъгах. Просто налучках верния отговор. А и не беше лошо, че те виждам двойна – все едно си имах близначки.
Тя присвива очи, преценявайки закачката ми.
Спомням си, че когато бях в болницата, Джоуни ми сипа водка в плодовото желе. После си сложи превръзката ми за очи, пъхна се в леглото и подремнахме заедно. Беше хубаво. Последното истински хубаво нещо, което сме правили заедно.
Гложди ме подозрение, че е или е била влюбена в друг мъж. Когато я приеха в болницата, прерових портмонето ѝ, за да намеря застрахователната ѝ карта, и открих бележка,
написана на малко синьо листче, което сякаш беше предназначено за тайни послания. В бележката се казваше:
Мисля за теб. Ще се видим в „Индиго“.
Можеше да е от години. Тя пази избелели сметки и разписки
от отдавнашни ваканции, визитки на фирми, които вече не съществуват, билети от прожекциите на „Воден свят“ и „Величие“. Бележката можеше да е и от някоя колежка
лесбийка. Фотомоделите постоянно си разменят глупави нежности, а и цветът на листчето беше женски – онзи нюанс на синьото, наречен „Тифани“. Тогава пропъдих
подозренията си и се опитах да игнорирам бележката, макар че напоследък се улавям как мисля за уклончивостта
и кокетството на Джоуни, за напиванията ѝ и многото вечери, в които излизаше с приятелки. Ако погледна нещата
по този начин, една авантюра ми се струва възможна,
ако не и неизбежна. Забравям, че Джоуни е със седем години по-млада от мен. Забравям, че се нуждае от постоянно
възхищение и забавления. Тя има нужда да се чувства
желана, а аз често съм твърде зает, за да ѝ се възхища18
вам, да я развличам или да я желая. И все пак не мога да си представя, че има любовна връзка. Познаваме се от двайсет
и повече години, свикнали сме един с друг. Това, което имаме, ми харесва и знам, че и на нея ѝ харесва. Подозренията
ми са неуместни точно сега.
Скоти продължава да ме гледа с присвити очи.
– Можеше да те няма вече – казва тя.
Чудя се защо се е захванала с моето произшествие. Напоследък
ми изтъква всички грешки, трикове и шеги. Сякаш
съм на прослушване за участие в някакъв филм. Аз съм резервният кандидат. Аз съм таткото. Тя и Естър се опитват да ме подготвят за главната роля, струва ми се, но искам да им кажа, че всичко е наред. Аз съм дубльорът, а звездата ще се завърне скоро.
– Какво друго искаш? – питам аз.
Скоти седи на пода, подпряла брадичка на седалката на един стол.
– Обяд – оживява се тя. – Умирам от глад. И кока-кола.
– Искаше ми се да ѝ поговориш – казвам аз. – Направи го, преди да тръгнем. Мога да ти донеса кока– кола. Ще ви оставя насаме. Няма да слушам какво ѝ споделяш.
Ставам, вдигам ръце над главата си и се протягам. Домъчнява
ми, като поглеждам Джоуни. Тя не може да помръдне.
– Диетична ли?
– Мислиш, че съм дебела?
– Не, не си дебела, но Естър те тъпче със захар и боклуци
и затова ще те подложа на лека детоксикация, ако нямаш
нищо против. Някои неща трябва да се променят.
– Какво значи „детоксикация“?
Тя вдига тънките си ръце над главата и се протяга. От известно време забелязвам, че копира нещата, които правя.
– Това трябваше да го върши сестра ти – промърморвам.
– Ей сега се връщам. Не мърдай от стаята. Говори ѝ.

7
Предговор
„Допуснах грешка“
Това не е книгата, която трябваше да прочетете. В крайна
сметка промених първоначалния си план. Преди години
започнах да работя върху изследване за връзката между щастието и икономиката. Смятах да го нарека „Да гониш опашката: как американците преследват успеха и губят душите си“. Бях разтревожен от факта, че толкова много хора около мен се стремяха да трупат богатства, плащаха колосални суми на пластични хирурзи, за да разкрасяват лицата им, и притискаха децата си да играят футбол и да вкарват голове всяка събота. Всички те гонеха опашката на камбановидната крива. Искаха да станат по-богати, по-хубави, по-известни. Разбира се, не всеки може да достигне
върха. В качеството си на съветник в Белия дом, мениджър
на хедж фонд и преподавател по икономика в Харвард,
съм присъствал на безброй коктейли с милиардери и знаменитости, чиито лица са дотолкова изпънати от пластични
операции, че създават впечатлението за неотдавнашно
навлизане в земната атмосфера. Повечето от нас обаче остават някъде в средата на камбановидната крива и не успяват да се покатерят по-нагоре. Преди бях убеден, че лошото възпитание и подвеждащите медийни образи при8
нуждават хората да пропиляват живота си, като преследват
съвсем ограничен набор от възможности. Не само аз споделях тези възгледи. Рафтовете в книжарниците почти рухваха под тежките упреци на философи, психолози, политолози
и икономисти, алармиращи за същите опасности.
Изследванията върху щастието „доказваха“, че дори силната икономика ни кара да се чувстваме зле. Финансовата
криза от 2008–2009 г. произведе достатъчно червено мастило и аз можех да напиша своята унищожителна книга
с дебели кървави букви.
Но после разбрах, че греша. Гневните анализи, които ни обвиняват в прекалено забързан начин на живот и постоянна
конкуренция, са твърде повърхностни, за да бъдат верни. Не съществуват никакви доказателства, че липсата на борба и напрежение ще ни направи по-щастливи. Твърденията
на критиците отразяват вечния стремеж на човека да се завърне в рая. Разбира се, раят се възприема като слънчево и спокойно място, а самата дума е олицетворение
на щастието. Но за нас няма връщане назад. Не разполагаме
с карта, билет за вход или каквато и да е представа как да се държим в градината на блаженството.
Взех идеята за опашката на кривата и я завъртях като кубче на Рубик. Проучих живота и идеите на Адам Смит, Микеланджело, Дарвин и Фройд. Запознах се с историята на цивилизациите и изкуството, както и с поведението на модерните икономики. По какъв начин щастието е свързано
с икономиката? Какво ще се случи с икономиката, ако се отнесем сериозно към изследванията върху щастието? Постепенно реших да изхвърля стария си ръкопис и да развия една нова, доста противоречива идея: щастието се дължи на вечното ни препускане в живота. Ние се чувстваме
по-добре, когато се стремим към върховете, дори и никога
да не ги достигнем. Ловът ни прави по-щастливи. Започнах
да пиша с невероятна скорост, обзет от усещането, че свалям фалшиви пророци, които говорят от катедри, класни стаи и постелки за йога и се опитват да всеят у сво9
ите последователи чувство на вина заради техния стремеж да извоюват някакъв успех в този хаотичен свят.
По същото време ядосах една близка приятелка, защото
се оказах по-гъвкав от нея. Тя ходеше на уроци по йога и ми обясни, че е отчаяна, тъй като не може да балансира тялото
си в поза „жерав“ (бакасана). Веднага скочих от мястото
си. „Това ли имаш предвид?“, попитах аз, опрях длани в пода и докоснах с лакти коленете си, след което вдигнах главата и краката си във въздуха. „Да“, изсъска тя, тропна с крак и извика възмутено: „Как успя? Направо е невероятно.
Та ти не разбираш нищо от йога!“ Наистина беше така. Просто бях научил позата в час по физическо в трети клас и я помнех от тогава.
Случката ме накара да се замисля. Аз самият бях възмутен.
Защо тя се ядосваше на мен? Откога йогата се бе превърнала в състезание? Защо трябваше да постигнем по-голямо дзен блаженство от съседа?
После всичко се изясни. Почти бях приключил с книгата,
когато в „Ню Йорк Таймс“ излезе статия за йогата. Но в нея не ставаше дума за добрата стара йога, а за състезателната
йога – мъже и жени в тесни клинове, които се конкурират,
за да докажат, че са най-гъвкавите в залата. Кой може да пъхне глава под дупето си и да свали най-много кръвното си налягане? Статията ми напомни за една новина
по телевизията за група медитиращи йоги, опитващи се да се възнесат във въздуха над купчина постелки. Всъщност
мъжете просто скачаха и правеха гримаси. Кой знае колко тубички обезболяващ гел са изстискали след това, за да излекуват разтегнатите си мускули.
На какво ни учи тази история? Че духът на конкуренция
и стремежът към успех са изключително силни, изключително
важни за съществуването ни. Може да обвиним
за това еволюцията, Бог, Дан Браун или конспирацията
в „Шифърът на Леонардо“. Но виещите се нишки на нашата ДНК, които ни превръщат в човешки същества, не могат да бъдат разплетени и изследвани, без да се вземе
10
предвид конкуренцията. А щастието, което търсим, едва ли ще бъде постигнато, ако полагаме безсмислени усилия да избягаме от същността си.
Дивото зове
Затегнете предпазните си колани; очаква ви голямо друсане
по неравен терен в непозната територия. Върху средновековните
карти подобен терен бил обозначаван с ярки заплашителни думи: „Тук има дракони“. Картографите се тревожели, че отвъд Англия и Испания дебнат чудовища от ада. На вас не ви предстои пътешествие до ада, но повечето места, на които ще се озовем, ще ви се сторят доста странни.
За да проследим историята на конкуренцията и човешкия
стремеж към щастието, ще се гмурнем в дарвинисткото
ни минало, ще посетим хората от Каменната епоха и предците ни от днешна Южна Америка. Налага се също да си сложим тропически каски и да изследваме развитието на световната икономика, за да видим как земеделските селища
са се насочили към търговията, а по-късно и към индустриалното
производство и технологичната революция, осеяла цялата планета със своите светещи диоди днес. Много хора са на мнение, че твърде бързият ни начин на живот води до създаването на един самоунищожаващ се свят. Подобно твърдение обаче пренебрегва хиляди години
човешка история. Вземете например продължителност-та на живота. Само в началото на ХХ век американците са живели средно до 47-годишна възраст. В по-спокойните дни, преди появата на заселниците, индианците са умирали,
едва достигнали 30. Днес въпреки негативните емоции и стреса в офиса, задълженията по кредитните карти и препълнените класни стаи продължителността на живота в развитите страни е достигнала почти 80 години. Очаква се тази цифра да се увеличава. Нима конкуренцията наистина
удължава живота ни?
11
За да направим връзка между конкуренцията и щастието,
ще прибегнем до ядреномагнитния резонанс и пози-тронно-емисионната томография. С тяхна помощ ще разбулим
тайните, криещи се зад фронталния лоб и рептилоидните
ни мозъци. Ще се разровим из бележките на Дарвин
и ще установим как неизбежната борба между видовете е помогнала за формирането на икономиката. Ще надникнем
на работното място и в домовете на хората, където ще се натъкнем на всякакви изненади: стресът е добър за вас; пенсионирането води до оглупяване; хората, работещи най-усилено, не са най-нещастните – те просто могат да си позволят повече отпуск.
Да тръгваме, нямаме време за губене.
15
Първа глава
Сбогом на рая. Завинаги
Коя е основната идея?
Ние се конкурираме, за да оцелеем
и да се чувстваме по-добре със себе си
Като млад живеех в Манхатън, получавах висока заплата
и ходех по ресторанти почти всяка вечер. Въпреки че току-що се бях оженил и се чувствах щастлив със съпругата
и приятелите си, професията ми не ме удовлетворяваше.
Беше ми скучно. Занимавах се с документи за сливане на компании и досадни икономически анализи. Освен това нямах достатъчно работа, която да запълва времето ми. Усещах, че съм заприличал на старите дами от прочутия виц, които отиват в известен курорт и се оплакват: „Храната
е ужасна, направо не се яде. И порциите са толкова малки!“
Ето защо се съгласих на доста по-ниска заплата и започнах
работа в държавния сектор. Е, последното изречение
е искрено, но малко подвеждащо. Истината е, че се съгласих
на по-ниска заплата и започнах работа в Белия дом като икономически съветник на президента на Съединените
щати. Преместих се във Вашингтон. Нямах търпение да се настаня в един от онези просторни кабинети, пред които се извиват опашки от лобисти. Още от трети клас си мечтаех да работя в Белия дом. Започнах в един понеделник
и само след седмица вече се чувствах депресиран. За-що? Защото на първото ни работно съвещание разбрах, че
16
голяма част от колегите са прекарали уикенда в кабинетите
си. Моят шеф обаче не ме беше помолил да дойда в събота
или неделя. Бързам да уточня, че не съм от онези безнадеждни
работохолици, които не напускат офиса седем дни в седмицата. И все пак исках някой да ме принуди да работя през уикенда. Исках да бъда търсен. Щастието ми не беше функция от заплатата в Белия дом, а от уважението
и себеуважението, които щях да си извоювам там. В случая не ставаше дума за банкови сметки, шопинг терапии
или власт. Исках просто да се будя сутрин с усещането,
че ще допринеса за създаването на нещо смислено и ще чуя така мечтаното: „Браво!“ Всичко друго минаваше на заден план. След няколко седмици започнах да оставам в кабинета си и през уикендите. Точно към това се стремях. Тук трябва да уточня, че не съм получавал заплащане за допълнителните часове, а единствено психическата компенсация,
към която човешките същества се стремят през последните десет хиляди години.
Открих щастието в своята работа, в мисията и ситуацията,
в които се очакваше да проявя отговорност. За съжаление
напоследък стана модерно да презираме подобно отношение,
да гледаме с лошо око на активните, вършещи добре работата си хора, сякаш са безмозъчни гризачи, тичащи
на празен ход в клетките си. Цял куп книги ще ви кажат,
че щастието се намира далеч от работата и стреса. Свещената рецепта гласи: оттегляне, покой и пеене на мантри. Хенри Дейвид Торо постави началото, като се усамоти в горите край езерото Уолдън.
Търсенето на блаженство несъмнено положи основите на една огромна индустрия. Постоянно ни заливат научни трудове и статии, като всички се стремят да ни посочат пъ-тя към щастието. Статистически проучвания сравняват щастието в различни части на земното кълбо – от инуитските
общности, които се хранят с китова мас, до монасите,
водещи отшелнически живот в Тибет, и океанските делфини, затворени в „Сийуърлд“. В „Антология на из17
следванията върху щастието“ са събрани емпирични и философски
наблюдения по темата, а един от „авторитетите“ в тази област нарича себе си „Индиана Джоунс на щастието“.
Харизматични фанатици карат напълно нормални хо-ра да се потят до смърт в луксозни сауни. Популярни уроци
по йога и медитация включват сложни физически
упражнения и методи на дълбоко дишане. Разбира се, би било лесно да осмеем проповедниците на щастието и техните
последователи, които посвещават голяма част от времето
си на опитите да избегнат депресията. Според известните
думи на Торо ние водим живот на „тихо отчаяние“.
Всъщност си мисля, че той не е бил прав. Повечето хора могат да бъдат достатъчно щастливи, за да стоят далече
от наркотиците и да не пропиляват дните си в един измислен свят, гледайки отдавна залезли „звезди“ в поредното
риалити шоу. Но това не е лесно и няма нищо общо с леснодостъпните формули, разпространявани от проповедниците
на щастието.
В настоящата книга смятам да защитя тезата, че популярните
съвети за постигане на щастие често са безполезни
и дори опасни. Всичко започва с невинни рецепти като медитация за възрастни и стоене в ъгъла например за деца. Щом петнайсетминутната медитация е полезна, значи трийсетминутната е още по-полезна. Седенето с кръстосани
крака в някаква зала с цел бягство от самия себе си ми се струва доста егоистично, ако човек е загрижен поне малко за околните. Буда (който дава много добри съвети) в действителност е напуснал съпругата и детето си, за да тръгне на пътешествие към себе си. Последното едва ли е пример за героизъм. Мъжките будистки манастири може и да отразяват един извисен стремеж към одухотвореност, но освен ако не сте готови да замените колата си с оранжева
монашеска роба, ще трябва да се сблъскате със сложния свят, в който живеем – свят, изпълнен със стрес, омраза, любов, привързаност, улично движение, кофеин и захарен памук. Аз мисля, че сме по-добри хора именно защото се
18
изправяме лице в лице с този свят, вместо да търсим мечтаната
Шангри-Ла.
Новият първороден грях: капитализмът
През ХХ век капитализмът се превърна в новия първороден
грях. Според мен. Така както първородният грях доведе до изгонването на човека от рая, капитализмът е новият грях, който не ни позволява да отидем отново там. Ако просто можехме да унищожим желанието си за конкуренция
и натрупване на богатство, най-накрая бихме намерили обратния път към благородното, спокойно и покрито
със зеленина място, което сме оставили в Битие. Мястото, където не сме искали нищо, нито пък сме се опит-вали да го получим. Оттук нататък ще наричам вярващите в подобна перспектива „мечтаещи за рая“. (Забележете, че дори атеистите могат да усвоят техния начин на мислене.)
Когато наберат скорост, проповедниците на щастието прилагат индивидуалните съвети върху обществото: необходимо
е да си почине не само всеки един човек, но и цялата икономика; тоест нуждаем се от нещо като икономически
еквивалент на приспивателното хапче. Нека закрием
капитализма и го заменим с кибуц за триста милио-на души. Защо? За да предотвратим завистта и да изстискаме
соковете на конкуренцията. Същите проповедници вярват, че конкуренцията е раково заболяване, което изяжда
душите ни и шансовете ни да бъдем щастливи. Отървем ли се от нея, ще постигнем лична реализация и блаженство.
Вместо да разчитаме на някаква абсурдна логика при преследване на щастието, бихме се чувствали много по-добре, ако се дегизирахме като друиди и започнехме да обикаляме камъните на Стоунхендж с надеждата, че така ще платим ипотеката си. (Да, наистина се организират такива
турове.)
19
Ако все пак искате да посетите една древна икономика, къпеща се във великолепието на Каменната епоха, непременно
трябва да заминете за Бутан. Тази малка нация, чийто
БВП на глава от населението се равнява на нетната заплата,
изкарана от едно дете в Де Мойн при продажбата на лимонада през лятото (1400 долара), е сгушена сред Хималаите
и е погълнала всички възможни еликсири на щастието.
Кралят се е отказал от показател като брутния национален
продукт и вместо това изисква от поданиците си да се стремят към „брутно национално щастие“. Той е забранил
продажбата на кока-кола и пепси (следователно конт-рабандистите ги внасят нелегално). В страната е въведена специална униформа за държавните служители, повечето сгради изглеждат еднакво, а „туристите биват водени на едни и същи места, където им сервират една и съща храна“.
Думите са на посетител, който не успял да намери „Старбъкс“ или еспресо, но в крайна сметка се добрал до безценен запас от пакетчета нескафе. Официалната религия
в Бутан е будизмът, така че никой да не се дразни от вярата на ближния. Очевидно брутното национално щастие
е свързано с голяма степен на еднообразност и правителствен
контрол, чиято цел е да ликвидират всякакъв стремеж към конкуренция.
Признавам, че сега не е подходящият момент да свържем
щастието с конкуренцията. Разбирам добре гнева на западните страни от провала на модерния начин на живот, особено в контекста на финансовата криза от 2008–2009 г. Нима безкрайно амбициозни банкери не доведоха до краха
на „Лиман Брадърс“ и „Беър Стърнс“? Нима изключително
напористи брокери за малко не изправиха целия свят пред фалит заради алчността си? Нима безкомпромисни
нефтодобивни компании не предизвикаха ужасния петролен разлив през 2010 година? Защо тогава да не се присъединим към протестите срещу глобализацията и да не започнем да хвърляме камъни по витрините на „Старбъкс“?
Може би това ще ни направи по-щастливи. Тъй ка-
20
то финансовите пазари ни притискат и ни вземат работните
места, ние се изкушаваме да обърнем гръб на модерния начин на живот. Нека се сбогуваме с пенсионните фондове,
ски ваканциите и надеждите за онова увеличение на заплатите,
което така или иначе няма да получим. Понякога се чудя дали Сара Пейлин не се хвали със способността си да стреля, защото се страхува, че скоро единствените останали
индустрии в Америка ще бъдат ловът и събирането на плодове.
Сред целия финансов хаос ние несъмнено се чувстваме излъгани от непочтени изпълнителни директори, некомпетентни
банкери и падащи си по късите продажби нераз-умни брокери. Същевременно усещаме съвсем естествен стремеж да се върнем към по-прости времена, към райската
градина от юнгианските ни спомени. Вероятно хвърлянето
на камъни ще ни напомни колко радостни сме били през Каменната епоха.
Но подобни наивни представи не вършат работа. Седенето
около метафоричния лагерен огън, държането за ръ-це и пеенето на задружни песни не правят човешките същества
щастливи. Потни? Да. Покрити с пепел? Може би. Но не и щастливи.
Повечето туристи бродят около езерото Уолдън на То-ро, за да фотографират мястото, а не за да захвърлят мобилните
си телефони или да си наберат плодове. Ние с удоволствие опитваме сок от нар, надявайки се да открием тайната на красивата кожа и ниското кръвно налягане. Никой
американец обаче няма да засади дърво или да спре да гледа телевизия. Символите на един природосъобразен живот ни се струват привлекателни, но те представляват по-скоро израз на най-съкровените ни желания, отколкото предпоставка за важни промени.
Действително ли сме егоистични лицемери, обсебени от синтетичния комерсиален свят с всичките му електронни
джаджи и тежък трафик? Книгите за щастието обикновено
ни съветват да загърбим суровите си капиталистиче21
ски стремежи, да наложим по-високи данъци на хората с големи доходи и да спрем лудата надпревара, преди целият
свят да се е превърнал в една гигантска клетка за хамстери
– пластмасова и безсмислена. Мечтаещите за рая твърдят, че ние тичаме по така наречената „хедонична бягаща
пътека“ – колкото повече притежаваме, толкова повече
искаме. Типичният съвет в случая е: „Не се тревожете, бъдете пестеливи.“ Или посегнете към опаковката с прозак.
В тази книга ще се позова на най-актуалните изследвания
в областта на неврологията и поведенческата икономика,
за да докажа обратното: самата надпревара – хаотична,
рискована и напрегната – ни носи щастие. Именно стремежът към любов, нови знания, богатство и обществено
положение вдига адреналина ни, стимулира мозъците
ни, предизвиква производството на допамин в организ-ма и разпалва страстта ни. По-нататък ще защитя тезата, че причинно-следствената връзка между конкуренцията и щастието е заложена във всеки един от нас. Някои от резултатите
ще ви изненадат. Конкуренцията прави хората по-красиви и по-високи.
Невролозите твърдят, че когато човек поема даден риск, независимо дали играе комар, или трябва да събере смелост, за да покани красиво момиче на абитуриентския бал, левият префронтален кортекс се осветява и сигнализира
за повишена активност. Алфа-вълни и обогатена на кислород кръв се качват към мозъка. Самотното медитиране
в някоя палатка не предизвиква същия ефект. По подобен
начин склонността ни да се конкурираме не може да бъде разделена от амбицията да научим повече. Колкото и да е парадоксално, онези, които осмиват състезателния дух, всъщност са най-ревностните защитници на образованието.
В техните представи Платон седи на един дънер и размишлява. Аз също подкрепям образованието, но е глупаво
да се преструваме, че нашите желания не ни карат да научим повече, да се сдобием с нови знания и така да ста22
нем по-умни. Задоволените хора не стават по-умни, само по-лениви.
Ние не сме наследили дарбата да се веселим
Предстои ни да открием, че въпреки юнгианските спомени
за рая, заложени в нашата психика, еволюционните ни предци не са ни завещали дарбата да се веселим. Радостта
не се постига лесно и естествено. Всеки представител
на хомо сапиенс, който е седял в пещерата с глупава усмивка на лицето си, навярно е бил изяждан за обяд от някоя мечка или нейния праисторически еквивалент. Една стара латинска поговорка описва човешките битки така: homo homini lupus est, „човек за човека е вълк“. Но подобно
твърдение е прекалено несправедливо към вълците. Истината е, че те действат заедно, когато хранят малките си и ловуват за препитание. Нека обаче не забравяме следното:
вълците си помагат, защото са принудени да се конкурират
с природата. Никой не им е казвал, че в миналото са обитавали рая. Тези животни не изпитват носталгия, но са развили механизми на сътрудничество, тъй като знаят, че в противен случай ще умрат от глад. По същия начин първобитният човек често е бягал от някой хищник, независимо
дали той се е явявал под формата на свирепо животно,
себеподобен или бедствие като гръмотевична буря, мусон или глад. Борбата срещу хищниците и безмилостната
планета ни е принудила да си съдействаме. Конкуренцията
е довела до сътрудничество. Тя е коренът на нашия успех, а не котвата, която ни тегли към нещастието.
Миналото ни е било борба – такова е и бъдещето. При наличието на подобна мрачна, неидилична перспектива кой би си помислил, че сме програмирани да бъдем щастливи
и създадени за всичко друго, но не и за конкуренция? Защо някой би предположил, че седенето в палатка и връщането
към „природата“ ще ни помогне да намерим „ис23
тинската си същност“, удовлетворена и безкористна? Нашата
истинска същност се е появила на Земята гола, уязвима,
гладна и търсеща начини да оцелее в студените нощи. Будистите ни съветват да спрем да се борим, но това е възможно
само ако разчитаме на слуги, които да ни завиват в леглото и да ни хранят. „Обратно към природата“ и „обрат-но към истинската ни същност“ са изрази, които нямат нищо общо със спокойствието и рая. Мечтаещите за него се опитват да слязат по една еволюционна генетична стълба,
която никога не е съществувала.
Не твърдя, че сме изцяло себични същества. Ние действително
се водим от егоистични подбуди, но те невинаги надделяват, особено когато става дума за нашите деца и роднини. Тук вродените инстинкти отново си казват думата.
Природата неслучайно ни е дарила със способността да проявяваме съпричастност и понякога дори алтруизъм към хората от най-близкото ни обкръжение. Помните ли последния път, когато сте летели със самолет и сте чули стюардесата да рецитира инструкциите за безопасност, съветвайки родителите „да сложат кислородната маска на себе си, преди да я поставят на детето си“? Защо Федералната
авиационна администрация настоява за подобно съобщение?
Защото родителите притежават защитен импулс
да помогнат първо на децата си. ФАА се опитва да блокира пътя на вродената безкористност в човешкия мозък.
И все пак не е възможно да си представим общество, в което хората се отнасят един към друг с такава всеотдайност,
каквато проявяват към собствените си деца.
Спрете да се извинявате:
животът не е среща на Анонимните алкохолици
Няма да постигнете така желаното безгрижие, ако се извинявате за своите сложни и противоречиви човешки подбуди. Животът не е среща на Анонимните алкохолици,
24
на която трябва да се изправим пред проблемите си и да признаем грешките си. Сократ е казал, че неизследваният живот не заслужава да бъде живян. Навярно е бил прав. Но прекалено изследваният живот също не заслужава да бъ-де живян. Невролозите твърдят, че допускаме огромна грешка, като се опитваме да потиснем емоционалните си подбуди в търсенето на една по-чиста и по-обективна рационалност.
Ще ви предложа изследвания, които показват, че за да може да функционира, човек се нуждае от емоционалната
си същност, дори и тя да е егоистична и подла. Заедно
ще се уверим, че инвеститорите постигат най-добри резултати не когато потискат емоциите си, а когато признават
своите предразсъдъци и страхове. Жертвите на несполучливи
мозъчни операции, които са изгубили способността
си да изпитват състрадание и любов, не могат да решат какво искат за обяд и дали трябва да отидат на работа,
въпреки че студената, рационална част от мозъците им все още е жизнена. Наскоро изнесох лекция пред клиенти от „Ю Ес Тръст“, поделение на Банк ъф Америка. В нея използвах една аналогия със „Стар Трек“. Мистър Спок е представител на чистия разум. Той е в състояние да изчисли
стойността на числото пи до милионния знак след десетичната
запетая. Капитан Кърк е човек във всяко едно отношение
– готов е да стовари яростно юмрук върху командното
табло и да се влюби в красивата лейтенантка, но същевременно може да взема трудни решения. Кой от двамата
герои искате да изпълнява длъжността „капитан“? Кой от тях бихте избрали за член на Върховния съд? А за ваш инвестиционен брокер? Дали мистър Спок щеше да се вдъхнови дотолкова от вълшебните качества на айфона, че да купи акции на „Епъл“ на десет пъти по-ниска цена от пазарната? Не твърдя, че човек не трябва да инвестира в нещо, когато очите му се насълзяват от поредната рекламна
кампания, но ще докажа, че имаме най-голям шанс да постигнем успех и щастие в живота, ако уважаваме, а не презираме своята по-добра и по-лоша природа.

7
1
Шербур, Франция
10 април 1912 г.
Тес придърпа краищата на току-що сваления от
простора чаршаф и ги напъха под дюшека. Направи
крачка назад и огледа леглото. Тук-там имаше гънки,
които икономката сигурно щеше да забележи, да из-
сумти и да я смъмри, но това вече не я плашеше.
Извърна очи към прозореца и се загледа в жената,
която вървеше по тротоара. Красива шапка с голяма
тъмнозелена панделка, яркочервено чадърче, сияещо
лице и уверена походка. Какво ли би станало, ако и тя
вървеше така наперено? Дали нямаше да я укорят, че
се държи неподобаващо за положението си? Пръстите
ѝ се свиха, сякаш обгърнали полираната дръжка на ча-
дърчето. Накъде ли се беше запътила тази жена?
Тес хвърли поглед на недооправеното легло. Край
на фантазиите. Беше време да действа.
Тръгна по дългия коридор и се спря, зърнала отра-
жението си във високото огледало в дъното. Няколко
кичура от дългата ѝ черна коса се бяха изплъзнали от
набързо завития кок, а брадичката ѝ беше леко вирна-
та – признак за често проявявано упорство. И все пак
образът в огледалото беше жалък: кльощаво момиче с
черна рокля, бяла престилка и нелепо кацнала на гла-
вата слугинска шапчица, понесло куп мръсни чарша-
фи. Въплъщение на унизително покорство. Свали
8
шапчицата и я метна към огледалото. Тя не беше слу-
гиня. Беше шивачка, добра шивачка и заслужаваше
прилично заплащане за труда си. Как само я бяха под-
лъгали да се хване на тази работа.
След като пусна чаршафите в шахтата за пране, Тес
се качи в стаята си на третия етаж. Пътем развърза
престилката. Не биваше да се колебае. Докерите твър-
дяха, че на големия кораб, който днес заминаваше за
Ню Йорк, се предлага работа. Огледа стаичката. Ника-
къв куфар – господарката щеше да се усъмни и да я
спре. Ще вземе снимката на майка си. Парите. Скиц-
ника, в който рисуваше всичките си модели. Свали
униформата и облече по-хубавата си рокля, а другата
натъпка в платнената чанта заедно с малко бельо и чо-
рапи. Загледа се в недовършената бална рокля до шев-
ната машина и в прецизно пришитите към ефирната
синя коприна мънички джуфки от бяло кадифе. Някой
трябваше да я довърши и да му бъде платено подоба-
ващо. Друго? Нищо друго.
Пое дълбоко дъх и се опита да заглуши ехото на ба-
щините си думи: „Недей да хвърчиш нависоко. Ти си
селско момиче, труди се и бъди разумна. Вземаш при-
лични пари. Внимавай да не провалиш живота си с тая
твоя дързост.“
– Няма да го проваля – прошепна Тес. – Ще го на-
правя по-хубав.
Лусил си проправяше път сред тълпата на шербур-
ското пристанище. Токчетата на ботите ѝ хлътваха
леко в прогнилите от влагата дъски. Тя заметна сре-
бърната лисица около врата си, наслаждавайки се на
пухкавата ѝ мекота, и вирна глава. Усещаше, че при-
влича погледите на много хора – някои знаеха коя е, а
други просто се възхищаваха на лъскавата ѝ червена
9
коса. Сестра ѝ си тананикаше някаква нова песен и
крачеше бързо към нея, размахвайки червено чадърче.
– Много обичаш да демонстрираш безгрижен дух –
подхвърли Лусил.
– Старая се да изглеждам приятно.
– Нямам намерение да те конкурирам. Радвай се на
хорското обожание колкото искаш.
– Престани, Луси. Знаеш, че и двете сме привлека-
телни. Много си сприхава напоследък.
– И ти щеше да си такава, ако представяше пролет-
на колекция в Ню Йорк след няколко седмици. Трево-
жа се, че жените се заплесват по тая нова мода на скъ-
сени поли и пристегнати, сплескани гърди. А на теб
това ще послужи само като фон в поредния ти роман.
Лусил и сестра ѝ се промъкваха между куфарите и
сандъците с лъскави метални панти, а полите им от тъ-
нък вълнен плат метяха наслоилата се улична кал.
– Какво да се прави, моят труд вирее навсякъде –
каза самодоволно Елинор.
– Самата истина. А аз съм принудена да предприе-
ма това пътешествие, защото няма и един достатъчно
компетентен човек, на когото да поверя ревюто. Никак
не е смешно!
Елинор затвори рязко чадърчето и погледна сестра
си, повдигнала изписаните си вежди.
– Луси, нямаш никакво чувство за хумор! Дойдох
да ти пожелая приятен път, а и да те разведря, преди да
отплаваш. Ако кажеш, ще си тръгна веднага.
Лусил въздъхна.
– Не си тръгвай. Иска ми се да можеш да дойдеш с
мен. Ще ми липсваш.
– И аз много искам да дойда, но трябва да предам ре-
дактирания ръкопис до края на седмицата. Все пак Коз-
мо е с теб, а той е чудесен, нищо че не цени поезията.
– Малък недостатък.
10
– Мил човек е. И какъв подарък ти направи – тази
титла. Господи, много грубо прозвуча. Но той наисти-
на не разбира нищо от литература. А понякога става и
досаден…
– Не е вярно.
– Вярно е, знаеш го много добре. Къде е той?
Лусил огледа тълпата, но не забеляза високия кока-
лест сър Козмо Дъф Гордън.
– Това чакане ще ме подлуди. Та като говорим за ка-
чествата на Козмо, той няма равен, когато нещо трябва
да се организира бързо и ефикасно.
– Естествено. Нали това му е работата – усмихна се
Елинор.
Лусил изгледа сестра си, която извърна очи с не-
винно изражение.
Далеч от пристанището, в една от красивите, нака-
цали по скалистия нормандски бряг тухлени къщи Тес
слизаше по стълбите. В малкия салон я очакваше гос-
подарката ѝ – надута англичанка с тънички, сякаш за-
шити устни.
– Ако обичате, искам надницата си – каза Тес, при-
кривайки торбата в гънките на полата си. Зърна плика
с парите на ъгловата маса до вратата.
– Не си довършила роклята ми за тържеството –
ядосано възрази господарката ѝ. – А синът ми едва е
намерил хавлиена кърпа в килера тази сутрин.
– Сега има достатъчно.
Кракът ѝ нямаше да стъпи горе. За нищо на света
нямаше да влезе в онзи килер, където трябваше да от-
блъсква напористите опипвания на пъпчивия досад-
ник. Пликът с нейното име беше пред очите ѝ. При-
ближи се към масичката.
– И преди си го казвала. Ще се кача да проверя. –
11
Господарката направи крачка и спря, защото видя, че
прислужницата посяга към плика. – Тес, все още не
съм ти дала парите!
– Но нали съм ги спечелила – тихо отвърна моми-
чето.
– Грубостта е признак за невъзпитание, Тес. Напо-
следък си някак потайна. Ако вземеш плика, преди да
ти го дам, смятай, че вече не си на работа тук.
Тес си пое дълбоко дъх, тръсна глава да пропъди
замайването, грабна плика и го стисна, сякаш някой се
канеше да ѝ го отнеме.
– Ами значи не съм – каза тя.
Не дочака отговор, отвори тежката външна врата,
която никога вече нямаше да лъска, и се запъти към
пристанището. След толкова много мечти и копнежи
мигът бе настъпил.
Пристанището беше хлъзгаво от водораслите. С
разтуптяно сърце Тес потъна сред врявата и хаоса и
вдиша острия солен морски въздух. Къде бяха обявите
за работа? Спря мъж в униформа с големи лъскави
копчета и го заговори на оскъдния си френски. Бързо
премина на английски, нетърпелива да попита кой от-
говаря за наемането на хора за чистене и готвене на
големия нов кораб.
– Закъсняла си, скъпа, местата за прислугата вече
са попълнени. Скоро пътниците ще започнат да се кач-
ват. Нямаш късмет.
Ами сега! Колко глупаво постъпи, че дойде в по-
следния момент. Преглътна с горчивина и се зае да об-
мисля следващия си ход. Да се огледа за семейство с
деца? Ставаше за бавачка. Нали се беше грижила за
седем по-малки братчета и сестричета. И беше готова
да замине. Оставаше да намери подходящия човек, да
12
се представи както подобава и да получи работа. Ня-
маше да остане тук, не, трябваше да се качи на кораба
на всяка цена.
Попита възрастна двойка англичани дали нямат
нужда от помощница по време на дългото пътуване,
но те я отминаха. Заговори и няколко семейства с деца,
които я изгледаха и учтиво поклатиха глави.
– Луси, виж онова момиче там! – Елинор вдигна
ръката си с лакирани нокти и посочи Тес с тънкия си
показалец. – Не е ли красива? Какви прекрасни огром-
ни очи! Изглежда доста отчаяна. Не спира да заговаря
пътниците. Сигурно иска да се качи на кораба. Може
би бяга от полицията. Или от някой мъж?
– Не мога да знам, но ти сигурно ще съчиниш някоя
интригуваща драматична история.
Луси махна на приближаващия се Козмо. Както ви-
наги, той изглеждаше напълно дистанциран от хората
наоколо – непроницаем поглед, невъзмутима осанка,
сякаш беше над всичко и всички. По петите го следва-
ше куриер.
– Лусил, боя се, че възникна един проблем…
– Знаех си аз! С Хети ли? – сви устни тя.
– Не може да дойде. Майка ѝ се разболяла – обясни
куриерът и чинно наведе глава пред разгневената Лу-
сил.
– Как може да се отмята в последния момент?! За
каква се има? Не дойде ли, да се смята за уволнена. Ка-
за ли ѝ го?
– Ами да, госпожо – осмели се да отговори той.
Привлечена от разправията, Тес спря и се загледа в
двете жени. Това не беше ли…? Да, същата красива
шапка с разкошна зелена панделка. Дамата потропва-
ше нервно с червеното чадърче.
13
– Що за глупаво оправдание! – продължи да се въз-
мущава Лусил.
Тес спря погледа си на това дребничко червенокосо
създание с ярко червило, което негодуваше заради
своеволието на прислужницата си. Каква интересна
жена! Скулестото ѝ лице излъчваше непреклонност, а
в големите ѝ очи не се долавяше и искрица топлота.
– Коя е тя? – обърна се Тес към младия мъж, който
стоеше до нея.
– Не знаете ли?
Тес забеляза, че хората спират, шепнат си и с възхи-
щение зяпат червенокосата. Къде я беше виждала…
– О, боже! Та това е Лусил Дъф Гордън.
– Точно така. Модистката. А другата е сестра ѝ
Елинор Глин, писателка от Холивуд. Някои от романи-
те ѝ са доста скандални.
Тес почти не го слушаше. Тази разгневена жена
диктуваше модата по света. Беше виждала елегантни-
те ѝ модели във вестниците. И ето че стоеше на някол-
ко метра от нея. Това беше нейният шанс. Нейният го-
лям шанс.
– Лейди Дъф Гордън, не мога да повярвам, че ви
виждам – престраши се Тес и пристъпи няколко крач-
ки напред. – Много ви се възхищавам, толкова сте та-
лантлива. Виждала съм моделите ви само на снимки,
но те ме карат да мечтая.
Даваше си сметка, че бърбори несвързано, но не
можеше да спре. Трябваше на всяка цена да привлече
вниманието ѝ. Дизайнерката мълчеше.
– Много бих искала да работя за вас. Разбирам от
платове и шия добре. Ще ви помагам за каквото тряб-
ва. – Какво друго да каже, какво? – Правя чудесни или-
ци, изобщо всичко… Моля ви.
– Казах ти, че е отчаяна – прошепна Елинор и се
засмя, нагласявайки екстравагантната си шапка.
14
– Не се ли интересуваш за каква работа става ду-
ма? – рязко попита Лусил.
Тес се стъписа.
– Нужна ми е единствено лична прислужница. Е,
да чуем какво ще кажеш!
– Това го мога. Мога всичко, всичко, само да се кача
на кораба. Да работя за лейди Лусил е невероятен
шанс за мен.
– Къде работиш сега?
– В една къща в Шербур. И шия. Клиентките ми са
много доволни от мен.
– Един вид прислужница – прошепна Елинор.
– Как се казваш? – попита Лусил.
– Тес Колинс.
– Теси. Ясно.
– Не, Тес.
– Добре, добре. Можеш ли да четеш и да пишеш?
– Разбира се – обиди се Тес.
Лейди Дъф Гордън се учуди на реакцията ѝ и по-
вдигна вежди.
– Препоръки имаш ли?
– Ще ви ги пратят по пощата. Всичко, което поис-
кате.
– И ще ги получа насред океана?
– Нали има радиотелеграми… – Тес беше чувала
думата и се надяваше, че я произнася правилно.
Лусил изгуби търпение, направи крачка към Козмо
и реши да сложи край на разговора.
– Не знам нищо за теб. Не мога да рискувам.
На Тес изведнъж ѝ хрумна нещо. Разтвори яката на
роклята си и почти извика:
– Вижте, аз съм я шила. Изрязах снимка на ваш мо-
дел и се опитах да направя същата яка. Не е толкова
хубава, знам, но…
– Добре изглежда – промърмори Елинор. Ленената
15
къдричка можеше да се носи отворена или затворена и
изискваше почти невидим шев. – Много фина изра-
ботка. За една прислужница…
Лусил огледа яката, копирана от един от най-изис-
каните ѝ модели. Момичето я беше изпипало до съ-
вършенство.
– Казваш, че ти си я ушила?
– Да.
– Кой те научи да шиеш?
– Майка ми. Тя е много сръчна – гордо отговори
Тес. – Познават ме в цялата околия. Сама си правя шаб-
лони за кройките.
– По шаблон всеки може да крои. Вземаш ножица-
та и готово. Виж, да изработиш оригинален модел е
друго нещо.
Лусил най-безцеремонно вдигна ръката на Тес, за
да огледа кройката и шева на ръкава.
– Аз и модели рисувам, шия, всичко – не се преда-
ваше Тес.
– И плащат ли ти?
– Не и за роклите. Но аз съм добра и заслужавам да
ми се плаща. – Сама се стресна от своето самохвал-
ство и въпреки това си пое дъх и заяви: – Искам да ра-
ботя за вас. Вие сте най-добрата модистка на света и аз
имам голям късмет, че ви срещнах. Роклите ви са вдъх-
новение за мен. Моля ви, дайте ми шанс. Няма да съ-
жалявате.
Лусил я гледаше, без да мигне.
– Не ти ли се струва прекалено наперена? – пошеп-
на Елинор. – А и дали наистина е тази, за която се
представя…
– Знам ли – отговори Лусил и макар да се усмихна
леко, изражението ѝ остана непроницаемо. – Така или
иначе, ще държа бижутата си в сейфа на кораба. Имам
работа само за прислужница и нищо друго – обърна се
тя към Тес.
16
– Ще правя всичко каквото кажете. Ще работя за
вас, за да се докажа.
Беше готова да ѝ служи. Нямаше да се отплесва в
мечти, нито да оставя чаршафите неопънати, щеше да
работи, да се учи и да промени живота си. Задъхваше се
от вълнение. Сякаш чу изскърцването на врата, която се
отваряше… Или пък затваряше? Дано ме хареса, дано.
– И би вършила всичко?
– Всякаква почтена работа.
Лусил огледа Тес с окото на познавач – фигурата ѝ,
черната ѝ поразрошена коса, високите ѝ порозовели
скули, вирнатата брадичка, старите боти с прокъсани
връзки.
– Заминаваме след малко. Готова ли си да тръгнеш?
– Да. Готова съм да тръгна веднага.
Тес говореше сериозно и делово. От главата ѝ не
излизаше мисълта, че това е единственият ѝ шанс.
– Добре тогава. Ще бъдеш моя прислужница и ни-
що повече.
– Луси, не прибързваш ли? – възкликна Елинор.
Тя не отговори, вперила очи в Тес.
– Благодаря. Няма да съжалявате – промълви Тес с
треперещ глас. Втораченият поглед на Лусил я при-
тесняваше.
– Образована или не, ще носиш униформа. Ще се
обръщаш към мен с „мадам“. Трябва ти и шапчица. –
Лусил кимна към Козмо и добави: – Съпругът ми ще
се погрижи за подробностите.
Тес се усмихна сдържано на високия слаб мъж с го-
леми, добре поддържани мустаци. Той ѝ зададе някол-
ко въпроса и поговори с един от служителите на „Уайт
Стар Лайн“. Тя заминаваше като прислужница и не ѝ
беше нужен паспорт. Козмо и служителят си стиснаха
ръцете и Тес въздъхна толкова дълбоко, че ѝ се зави
свят. Най-сетне пред нея се отвори вратата към бъде-
щето.

5
Първа фаза
1
Когато той се появи в живота ѝ, Юдит почувства
остра болка, която бързо отшумя.
– Извинете – каза мъжът.
– Няма защо – отвърна тя.
– Цялата тази навалица...
– Да.
Юдит разучи лицето му така бегло, сякаш пре-
хвърляше спортните заглавия във вестника. Искаше
да разбере що за човек рита околните по петите пред
оживения щанд за сирена на Велики четвъртък. Не
се изненада от факта, че той изглежда напълно нор-
мално. Беше като всички останали тук – нито по-до-
бър, нито по-лош, нито по-оригинален. Защо ли ця-
лото население бе решило да си купи сирене за Ве-
ликден? И то по едно и също време, в един и същ
магазин?
На касата мъжът – отново той – се нареди зад нея
и постави покупките си на лентата за стоки. Тя го
позна по характерната миризма на кожа, носеща се
от кафеникавия ръкав на якето му. Вече бе забравила
чертите на лицето му; всъщност не им бе обърнала
особено внимание. Но определено ѝ харесваха сръч-
6
Д А Н И Е Л Г Л А Т А У Е Р
ните, целенасочени и все пак плавни движения на
ръцете му. Дори през ХХI век си беше истинско чудо
да видиш как някой мъж в началото на четирийсетте
пазарува със завидна обиграност.
Едва ли беше случайност, когато той ѝ задържа
вратата на излизане и реши да блесне със способ-
ността си да помни физиономии.
– Още веднъж се извинявам за преди малко –
каза.
– О, вече го бях забравила – заяви тя.
– Не, не, сигурно ви е заболяло много.
– Не беше толкова страшно.
– Радвам се.
– Да.
– Ами добре тогава. Весели празници.
– И на вас.
Юдит обичаше подобни неангажиращи разгово-
ри в супермаркета, но този бе продължил прекалено
дълго.
Преди да се срещнат на изхода, тя бе забелязала
как мъжът опакова значително количество банани –
жълта грамада от шест, седем или осем плода. Човек,
който купуваше толкова много банани, несъмнено
имаше поне две гладни деца вкъщи. Под коженото
си яке той вероятно носеше пуловер без ръкави на
големи цветни ромбове. Приличаше на отговорен
баща, който се грижи за прането на четири, пет или
шест души, простира мокрите дрехи, разпределя чо-
рапите по чифтове и не допуска никой да нарушава
системата му.
Когато се прибра вкъщи, тя залепи дебело парче
лейкопласт върху зачервената си пета. За щастие
ахилесовото сухожилие не беше засегнато. Юдит и
бездруго не се чувстваше уязвима.
7
В Е Ч Н О Т В О Й
2
Великденските празници протекоха по обичай-
ния начин. В събота сутрин Юдит отиде при майка
си.
– Как е баща ти? – попита майка ѝ.
– Не знам, ще се отбия при него по-късно – отго-
вори тя.
Следобед посети баща си.
– Как е майка ти? – попита той.
– Добре е, тази сутрин бях при нея – отвърна
Юдит.
В неделя бе поканена на обяд при брат си Али на
село.
– Как са мама и татко? – поинтересува се Али.
– Всичко е наред, вчера се видяхме – осведоми го
Юдит.
– Да не би да са се събрали отново?
В понеделник очакваше гости у дома. Трябваше
да дойдат чак за вечеря, но Юдит се залови за рабо-
та още от сутринта. Бяха общо шест души – две
двойки и двама необвързани (единият – вечен ерген,
другият – самата тя). Между отделните ястия се об-
съждаха важни теми – от запазването на витамини-
те при готвене до последните новости в борбата
срещу отлагането на винен камък. Компанията беше
хомогенна и единодушна (във възмущението си от
войната, бедността и гъшия пастет). Окаченият на-
скоро полилей в стил „Ар нуво“ озаряваше с мека
светлина развеселените лица на присъстващите. На-
строението се допълваше от музиката на „Дивайн
Комеди“ – група, която току-що бе пуснала новия си
албум на пазара.
8
Д А Н И Е Л Г Л А Т А У Е Р
Илзе дори се усмихна на съпруга си Роланд, а той
масажира дясното ѝ рамо в продължение на две се-
кунди. Двамата бяха женени от тринайсет години и
имаха две деца – идеална предпоставка за бавното
умиране на страстта помежду им. Лара и Валентин –
по-младата двойка – все още се държаха за ръце. От
време на време тя обгръщаше пръстите му с длани
сякаш за да се вкопчи колкото се може по-здраво във
връзката им. Герд, разбира се, отново беше най-заба-
вен от всички, същинската душа на компанията. Ви-
наги умееше да предразположи към разговор по-за-
творените хора. За съжаление не беше гей; в проти-
вен случай Юдит с удоволствие би се срещала с него
по-често, за да обсъжда личните си проблеми. Това
не ѝ се удаваше толкова лесно с останалите от гру-
пата, които бяха по двойки.
В края на подобни вечери, когато гостите се раз-
отиваха и единствено алкохолните изпарения напом-
няха за неотдавнашното им присъствие, Юдит се
опитваше да установи как се чувства в познатата
компания на купища мръсни съдове. За нея този на-
чин на живот определено беше за предпочитане – да
прекараш един час в кухнята, да разтвориш широко
прозорците в дневната, да си поемеш глътка чист
въздух и превантивно да изпиеш хапче против гла-
воболие. А после да прегърнеш любимата си въз-
главница и да я пуснеш чак в осем сутринта. Без-
спорно по-добре, отколкото да задълбаеш в психика-
та на един вероятно (също толкова) пиян, хронично
мълчалив, неспособен на уединение, презиращ до-
макинската работа „партньор“, за да разбереш дали
той таи надежди или опасения, че може да се стигне
до секс. Юдит бе лишена от подобен стрес. Тя усе-
щаше липсата на мъж в леглото си само в ранните
9
В Е Ч Н О Т В О Й
часове на утрото. Но въпросният избраник не бива-
ше да бъде който и да е. Трябваше да е някой специа-
лен. А за съжаление нито един от познатите ѝ не по-
падаше в тази категория.
3
Юдит ходеше с удоволствие на работа. И дори ко-
гато губеше мотивация, както се случваше почти ви-
наги след празници, тя полагаше огромни усилия да
го прикрие. В крайна сметка сама си беше шеф, ма-
кар че често мечтаеше да бъде подчинена на някой
друг, не дотолкова взискателен човек. Като напри-
мер стажантката ѝ Бианка, която можеше да прекара
часове пред огледалото и да изглежда изключително
заета. Юдит притежаваше малка фирма на Голдшлаг-
щрасе в петнайсети район. Въпреки помпозното име
на улицата бизнесът ѝ не беше особено доходоно-
сен, но тя обичаше магазина за лампи и не искаше да
го замени за нищо на света. Още в детството си смя-
таше помещенията за най-хубавите на Земята. Те бя-
ха пълни с трептящи звезди и искрящи сфери, които
грееха ярко и създаваха празнична атмосфера. В ма-
гическия музей на дядо ѝ сякаш винаги беше Коле-
да.
На петнайсет години Юдит се чувстваше като в
златна клетка. Докато пишеше домашните си, над
нея бдяха безброй лампиони, а най-съкровените ѝ
мечти биваха съпровождани от ослепителното сия-
ние на полилеите. Брат ѝ Али не обичаше светлина-
та и отрано се оттегли в тъмното си убежище. Майка
ѝ отчаяно се опитваше да се пребори с фалита и със
10
Д А Н И Е Л Г Л А Т А У Е Р
собственото си нежелание да се занимава с търгов-
ска дейност. А баща ѝ отдавна предпочиташе по-
сумрачните заведения. Родителите ѝ се бяха разде-
лили в „дух на разбирателство“ – най-отблъскващия
израз, който Юдит някога бе чувала. За нея той озна-
чаваше да плачеш с усмивка на лице, докато сълзите
ти не застинат. В даден момент обаче ъгълчетата на
устните ти натежават ужасно, спускат се надолу и
остават завинаги в тази позиция – както при майка
ѝ.
На 33-годишна възраст Юдит пое западналия ма-
газин за лампи. През последните три години светли-
ните в него отново бяха започнали да сияят. Може би
не толкова силно, колкото по времето на дядо ѝ, но
продажбите и ремонтите вървяха достатъчно добре,
за да позволят на майка ѝ да си остане у дома. Ето
как Юдит за пръв път се бе разделила с някого в дух
на разбирателство.
Вторникът след Великден протече при изключи-
телно спокойно работно темпо. Тя прекара деня в
задната стая под матовата светлина на настолната
лампа, като се занимаваше със скучни счетоводни
операции. Между осем и шестнайсет часа Бианка не
издаде нито звук; вероятно вече се гримираше. Мал-
ко преди края на работното време момичето реши да
засвидетелства присъствието си и се провикна:
– Госпооожо!
– Моля ви, не крещете така! Ако искате да ми ка-
жете нещо, елате тук.
Бианка се приближи и заяви:
– Търси ви някакъв мъж.
– Мен ли? Какво желае?
– Да ви поздрави.
– Аха.
11
В Е Ч Н О Т В О Й
Беше мъжът с бананите. Юдит го позна едва кога-
то чу думите му.
– Отбих се да ви поздравя – каза той. – Аз съм чо-
векът, който ви настъпи по петата в магазин „Мерку-
рий“ преди Великден. Днес сутринта ви видях да
влизате тук.
– И цял ден сте чакали да изляза? – пошегува се
тя и се изкикоти.
Коментарът ѝ се стори доста остроумен. Мъжът с
бананите оцени шегата и на лицето му изгря сияйна
усмивка. Около искрящите му очи се открояваха
стотици малки бръчици, а зъбите му блестяха от бе-
лота.
– Офисът ми се намира на няколко преки от тук –
обясни той. – Затова си помислих...
– ...дали да не дойдете да ме поздравите – прекъс-
на го тя. – Много мило от ваша страна. Учудвам се,
че изобщо сте ме познали.
Юдит изрече последното с напълно сериозен тон,
без най-малката следа от кокетство.
– Точно вие не бива да се учудвате.
Той я погледна особено. Лицето му беше прекале-
но развеселено за един отговорен баща с осем бана-
на. Юдит определено не знаеше как да се държи в
подобни моменти. Усети, че бузите ѝ пламват. Тряб-
ваше да проведе спешен телефонен разговор и загат-
на за своето намерение, като погледна часовника си.
– Е, май е по-добре да тръгвам – каза той.
– Да.
– Много се радвам, че се видяхме.
– Да.
– Сигурно ще се срещнем отново.
– Ако имате нужда от лампа – отвърна тя и се за-
смя, за да се измъкне от неловката ситуация.
12
Д А Н И Е Л Г Л А Т А У Е Р
Този път Бианка се появи в най-подходящия миг
и попита:
– Може ли да си ходя, госпожо?
Мъжът с бананите възприе думите ѝ като сигнал
за собственото си тръгване. Когато стигна до прага
на вратата, се обърна още веднъж и помаха на Юдит
така, сякаш се намираше на гарата. Жестът му обаче
не говореше за сбогуване, а за посрещане на някой
близък човек.
4
Същата вечер Юдит на няколко пъти си спомни
за него. Какви бяха думите му? „Не бива да се учуд-
вате.“ Или по-скоро: „Точно вие не бива да се учуд-
вате.“ Не беше ли наблегнал на „вие“? Да, опреде-
лено. „Вие“ в смисъл на „жена като вас“. Много
мило от негова страна. Навярно бе имал предвид,
че жена като нея – толкова красива, интересна и ин-
телигентна – изобщо не бива да се учудва, че са я
познали. Да, изключително мило, повтори си наум
Юдит.
Сигурно бе искал да каже, че човек среща подоб-
на жена само веднъж в живота си – например след
като я е настъпил случайно пред щанда за сирена – и
после никога не може да я забрави. Наистина много
мило от негова страна.
Юдит трябваше да спре да мисли за това. Отдав-
на не беше на двайсет години, а и познаваше мъжете
достатъчно добре, за да пренебрегне така лесно раз-
очарованието от предишните си връзки. Освен всич-
ко друго я чакаше работа – кафе машината се нужда-
13
В Е Ч Н О Т В О Й
еше от почистване. И все пак си спомни още веднъж,
макар и за кратко, казаното от него. „Точно ВИЕ не
бива да се учудвате.“ Дали бе говорил по-общо,
имайки предвид „жена като нея“ по принцип? Или
бе вложил по-конкретен смисъл? „Вие. Да, точно
ВИЕ! Само и единствено ВИЕ.“ В такъв случай бе за-
гатнал следното: „Всяка жена на света би се учуди-
ла, но не и ВИЕ, защото ВИЕ сте неповторима, като
никоя друга. Да, ВИЕ! Само и единствено ВИЕ не
бива да се учудвате, че ви познах.“ Да, наистина из-
ключително мило от негова страна. Но Юдит про-
дължаваше да не разбира защо той я бе познал. Ни-
що не можеше да промени този факт. Ето защо тя се
залови с кафе машината.
На следващия ден си помисли за него само
веднъж, и то съвсем мимолетно. Бианка обаче вне-
запно заяви:
– Госпожо, нещо ми направи впечатление.
– Така ли? Какво по-точно?
– Онзи мъж си пада по вас.
– Кой мъж? – попита с престорена почуда Юдит.
– Високият, който работи наблизо и дойде да ви
поздрави. Гледаше ви доста настоятелно.
Бианка поклати глава и извъртя красивите си тъм-
ни очи.
– Глупости, въобразявате си – възрази Юдит.
– Изобщо не си въобразявам! Страшно е хлътнал
по вас, госпожо! Не чаткате ли?
Това вече беше прекалено. Но именно Бианка мо-
жеше да си позволи да говори с нея по този начин. И
го правеше точно защото нямаше представа, че може
да си го позволи. Юдит ценеше нейната болезнена,
импулсивна искреност. В случая обаче момичето се
беше заблудило. Мъжът изобщо не си падаше по
14
Д А Н И Е Л Г Л А Т А У Е Р
нея – Бианка просто си фантазираше. Та той дори не
познаваше Юдит. Беше я настъпил по петата, нищо
повече.
5
В неделя Герд отпразнува четирийсетия си рож-
ден ден в бар „Ирис“ – сумрачно заведение, което
трябваше да го подмлади с поне десет години. Герд
беше много популярен сред приятелите си. От пет-
десетте поканени гости дойдоха осемдесет. Двайсе-
тина от тях решиха, че не е хубаво да се лишават от
приток на кислород, и въпреки уважението си към
рожденика се преместиха в съседния бар „Финикс“.
Той изглеждаше почти празен благодарение на пиа-
ниста, който свиреше на живо. Юдит се присъедини
към групата.
Особено настойчив тази вечер беше един мъж,
изгубил отдавна значението си за Юдит. Казваше се
Якоб – жалко за хубавото му име. Всички теми меж-
ду двамата отдавна бяха изчерпани (или премълча-
ни). След три години интимни отношения, които
Юдит смяташе за доста половинчати, тя се бе прину-
дила да сложи край. Причината се криеше в тежката
житейска криза на Якоб, наречена Щефани. Двамата
се ожениха скоро след това.
Въпросните събития се бяха случили преди цели
шест години. Ето защо в неделната вечер във „Фи-
никс“ Якоб реши съвсем обективно да изтъкне, че не
е виждал по-красиви устни от тези на Юдит. Същите
устни веднага оформиха въпроса какво прави Ще-
фани.
15
В Е Ч Н О Т В О Й
– Щефани ли? – учуди се Якоб.
Явно името ѝ не се вписваше добре в контекста.
– Защо не е с теб? – добави Юдит.
– Не си пада по такива празненства, затова си оста-
на вкъщи.
Тя едва ли скучаеше особено, тъй като беше в
компанията на четиригодишния Феликс и двегодиш-
ната Наташа. Юдит настоя да види снимки на деца-
та, като изтъкна, че всеки нормален баща носи таки-
ва в портфейла си. Якоб се поколеба за момент, но
все пак ѝ ги показа. После изведнъж реши, че е до-
шло време да се прибира.
Юдит тъкмо се канеше да се отправи към бара,
където се бе събрала кризисна група за борба срещу
глобалното затопляне, когато усети потупване по ра-
мото. Стори ѝ се неприятно рязко и отсечено. Тя се
обърна и подскочи. Беше зърнала лице, което изоб-
що не пасваше в обстановката.
– Каква изненада! – заяви мъжът с бананите.
– Да.
– Питах се дали сте вие, или не.
– Да – продължи объркана Юдит, с което всъщ-
ност искаше да потвърди, че наистина е тя.
Почувства се смутена и долови ударите на сърце-
то си. В случая щеше да ѝ помогне само едно – да
наруши неловкото мълчание.
– Какво правите тук? Имам предвид, какво ви води
насам? Познавате ли Герд? И вие ли сте поканен на
партито? Често ли се отбивате в този бар? Да не би да
свирите на пиано? Вие ли сте новият пианист?
Някои въпроси зададе действително, други мина-
ха само през главата ѝ. После добави:
– Може би сте видели как влизам тук и сте реши-
ли да ме поздравите?
16
Д А Н И Е Л Г Л А Т А У Е Р
Мъжът ѝ обясни, че е дошъл с две свои колеж-
ки. Те седяха на няколко метра от тях около една
кръгла маса, огрявана от жълтеникавата светлина
на монтираната прекалено ниско лампа от осемде-
сетте години. Той посочи жените, които ѝ махнаха
за поздрав, а Юдит им кимна. Несъмнено изглежда-
ха като колежки от работата. Навярно присъстваха
на ежемесечната сбирка на данъчните консултанти,
разчупили обичайната си скованост благодарение
на музиката в пиано бара.
Мъжът с бананите се казваше Ханес Бергхофер
или Бургхофер, или Бургталер, или Бергмайер. Има-
ше голяма топла длан и толкова настойчив поглед,
че Юдит усети как той пронизва тялото ѝ. Отново
почувства как бузите ѝ се сгорещяват.
– Радвам се, че се срещаме често – подметна мъ-
жът. – Очевидно живеем в еднакъв ритъм.
После ѝ предложи да седне за малко на тяхната
маса. Юдит обаче отклони поканата с обяснението,
че трябва да се върне в бар „Ирис“, където се състое-
ше истинското парти за рождения ден на нейния
приятел, или по-скоро близък познат, Герд.
– Но друг път с удоволствие – добави тя, без да
съзнава откъде ѝ е хрумнало подобно нещо. Отдавна
не беше проявявала такава решителност.
– Ако не възразявате, може да се видим на кафе –
продължи Бергхофер, Бургхофер, Бургталер или
Бергмайер.
– Да, защо не – отвърна Юдит.
Вече нямаше значение какво ще каже. Усещаше
как бузите ѝ горят и трябваше да си тръгне веднага.
– Добре тогава – заяви мъжът.
– Да.
– До скоро.

13
1
Две години по-рано,
Вашингтон, окръг Колумбия
– В Люксембург ли?
– Да.
– Люксембург?
– Именно.
Отначало Катрин не знаеше как да реагира и реши да се
прави на невежа, за да печели време.
– И къде се намира тоя Люксембург? – Още докато зада-
ваше въпроса си, се разкая за избраната тактика.
– В Западна Европа.
– Искаш да кажеш, в Германия? – Тя извърна очи от
Декстър, засрамена от капана, в който се бе набутала сама.
– Или в Швейцария?
Декстър я изгледа с празен поглед; тя забеляза усилието,
с което се възпря да каже нещо нетактично.
– Люксембург е държава – отвърна накрая той. – Велико
херцогство. – Сякаш последната подробност решаваше въ-
проса.
– Велико херцогство.
Той кимна.
– Ти шегуваш ли се?
– Единственото велико херцогство на света.
Катрин не отговори.
– Граничи с Франция, Белгия и Германия – продължи
Декстър, без някой да му е искал обяснение. – Които го зао-
бикалят.
– Не – поклати глава тя. – Не може да бъде. Сигурно
имаш предвид... и аз не знам... Елзас? Или Лотарингия? Да,
сигурно това имаш предвид. Елзас и Лотарингия.
14
– Това са части от Франция. Докато Люксембург си е от-
делна... хм, нация.
– И защо е велико херцогство?
– Защото се управлява от велик херцог.
Тя насочи вниманието си към дъската за рязане с полуна-
кълцаната глава лук, положена върху извития барплот. Той
заплашваше да се отдели окончателно от шкафа, върху който
беше монтиран, сякаш направляван от някаква скрита пър-
вична сила – вода, гравитация или и двете заедно, – с което
кухнята им от приемливо мърлява щеше да стане неприем-
ливо скапана, нехигиенична и направо опасна. Накрая щяха
да се видят принудени да я ремонтират изцяло, а подобно на-
чинание – дори да се изключеха всякакви технически изли-
шества и естетически прищевки, щеше да им струва около
четирийсет хиляди долара, каквито в момента нямаха.
Преди около два месеца Декстър беше фиксирал бар-
плота с две стяги, за да не се плъзга насам-натам. В резултат
на тази временна мярка Катрин веднъж бе счупила винена
чаша, която по невнимание бе чукнала в едното от менгеме-
тата, и веднъж се бе порязала дълбоко с ножа за зеленчуци,
след като лакътят ѝ се бе ударил в другото менгеме. Тогава
тя бе притиснала раната с мократа кърпа за чинии, но кръв-
та ѝ продължаваше да капе по мръсната изтривалка на пода,
описвайки в нея същите фигури като при онзи случай в
„Уолдорф“, когато трябваше да извърне поглед встрани, но
не го направи.
– И какво е това „велик херцог“? – Тя избърса сълзите от
лука с опакото на ръката си.
– Човек, който управлява велико херцогство.
– Измисляш си.
– Не е вярно!
На лицето му се изписа тънка усмивчица, сякаш наисти-
на се задяваше с нея. Едва ли, каза си тя, беше прекалено
тънка; по-скоро се преструваше, че се шегува, докато
вътрешно беше напълно сериозен. Този път тънката му ус-
мивчица беше имитация.
– Е, добре – каза тя. – Да речем, че ти вярвам. Защо ни е
притрябвало да се местим в Люксембург?
15
– За да изкарваме много пари и да обиколим Европа. –
Този път усмивката му беше истинска. – Както винаги сме
си мечтали. – Погледът му беше открит, поглед на човек,
който няма тайни и дори не допуска, че други могат да имат.
Катрин ценеше повече от всичко друго това качество на съ-
пруга си.
– Ще изкарваш много пари? В Люксембург?
– Да.
– Как?
– При тях имало недостиг на красиви мъже. Така че ще
ми плащат чували с пари, просто защото изглеждам стра-
хотно и съм секси.
Това беше дежурната им шегичка от поне десет години
насам. Декстър не беше нито кой знае колко красив, нито
особено секси. Беше типичен компютърджия – висок,
слаб, непохватен. Не че беше грозен; просто чертите му
бяха съвсем обикновени – невзрачна комбинация от пя-
съчноруса коса, изпъкнали скули, издадена брадичка и
кестеняви очи. С една по-хубава прическа, с малко трени-
ровки пред огледалото и евентуално доза психотерапия би
могъл да мине и за мъжествен. Но като цяло Декстър из-
лъчваше искреност и проницателен ум, а не мъжественост
и сексапил.
Именно с това бе привлякъл навремето Катрин – като
мъж беше напълно лишен от надменност, ирония, салонен
чар и склонност към позьорство. Тъкмо обратното: нейни-
ят Декстър беше открит, безхитростен, надежден и мил.
Докато мъжете от професионалните ѝ среди бяха безоглед-
ни манипулатори и суетни егоцентрици, Декстър беше пъл-
ната им противоположност и противоотрова. Един соли-
ден, порядъчен, безупречно честен и обикновен на вид
мъж.
Който при това отдавна се бе примирил с невзрачната си
външност и липса на чар. Поради което гледаше да изтъква
персоната си на компютърен маниак, като я подчертаваше с
всевъзможни стереотипни атрибути: евтини пластмасови
очила, евтини омачкани дрехи, които никога не му бяха по
мярка и не се съчетаваха добре; прическа на току-що ста-
16
нал от леглото. Пък и обичаше да се шегува с външния си
вид.
– От мен се иска просто да застана прав някъде – про-
дължи смешката си той. – А като се уморя, може и седнал.
И, нали разбираш, да блестя с красота. – Той прихна гърле-
но, радвайки се на собственото си остроумие. – Люксем-
бург е световната столица на частното банкиране.
– Е, и?
– Току-що ми предложиха извънредно изгоден договор
с една от тези банки.
– Колко изгоден?
– Триста хиляди евро годишно. Почти половин милион
долара по сегашния курс. Плюс поемане на битовите разхо-
ди. Плюс бонуси. Общо излиза някъде към седемстотин и
петдесет хиляди долара годишно.
Това определено си бяха добри пари. Повече, отколкото
изобщо някога бе очаквала, че Декстър би могъл да изкарва
когато и да било. Макар да се занимаваше с Интернет кажи-
речи от самото му изобретяване, той нямаше нито визията,
нито амбицията да бъде истински богат. През цялото време
просто седеше и чакаше да се случи нещо, докато повечето
му колеги и приятели трупаха капитал, поемаха рискове,
фалираха или продаваха акции на компаниите си, докато в
един момент се качваха на частни самолети и започваха да
обикалят света. Но не и Декстър.
– А по-нататък... кой знае? Освен това – той разпери
ръце, за да подчертае сладкия момент в цялата история –
няма дори да ми се налага да работя чак толкова.
Навремето и двамата бяха минавали за амбициозни. Но
след десет години брак, от които пет с деца, само Декстър
бе запазил част от някогашните си амбиции. От които воде-
щата понастоящем беше да работи все по-малко.
Или така поне си бе мислила тя до днес. Оказа се, обаче,
че амбицията му била да забогатее. И то в Европа.
– Откъде знаеш това? – попита тя.
– Познавам мащабите на банката, сложността на струк-
турата и вида на транзакциите, които осъществяват. По-
требностите им от защита на информацията не са толкова
17
високи като на хората, с които съм свикнал да работя. Освен
това са европейци. А, както е известно, те не се скъсват от
бачкане.
Декстър не беше богат, но печелеше прилично. А и Кат-
рин, след редовни повишения, бе достигнала доста добро
равнище на възнаграждение. През изтеклата година двама-
та бяха изкарали общо към четвърт милион. Ала с ипотека-
та и несекващите ремонти по малката им къща в така наре-
чените нови комплекси на уж подмладения район Кълъм-
бия Хайтс, плюс таксите за частно училище – в Централен
Вашингтон държавните училища не бяха разумна и безо-
пасна алтернатива, – плюс лизинга на двете коли, не остава-
ше почти нищо. А кухнята им се разпадаше.
– Значи ще бъдем разполагаме с пари – подхвана Кат-
рин. – Ще можем да пътуваме където си искаме, а ти през
цялото време ще бъдеш при мен и децата? Или пак няма да
те виждаме?
Последните два месеца Декстър беше прекарал почти
изцяло в пътуване, отсъствайки за дълги периоди от живота
на семейството си. Многобройните му командировки бяха
чест повод за търкания помежду им. Той току-що се бе вър-
нал от няколкодневно пътуване до Испания, за което я бе
осведомил едва в последния момент, принуждавайки я да
отменя запланувани ангажименти, които и без това бяха
станали толкова редки в последно време. Катрин почти не
водеше светски живот, нито пък имаше кой знае колко при-
ятели. Но не беше готова да се откаже и от малкото си раз-
влечения.
В едни отминали времена командировките на Катрин
бяха тези, които пораждаха напрежение между двамата. Но
скоро след раждането на Джейк тя бе свела пътуванията си
почти до минимум, като бе ограничила и редовното си ра-
ботно време. Но дори и при този нов режим рядко успяваше
да се прибере вкъщи преди седем. Време за децата си отде-
ляше през почивните дни, между пазаруването и чистенето
на къщата, аеробиката и всичко останало.
– Не точно – отвърна уклончиво Декстър. Но този опит
за шикалкавене не ѝ убягна.
18
– И къде ще ходиш?
– До Лондон. До Цюрих. Може би и на Балканите. Да
кажем, по веднъж в месеца. Най-много по два пъти.
– На Балканите?!
– Вероятно до Сараево. Или до Белград.
Катрин знаеше, че Сърбия е може би едно от последните
места на света, които мъжът ѝ би посетил доброволно.
– Банката развива там бизнес. – Той вдигна рамене. –
Както и да е, пътуванията не са важни. Важното е, че ще
живеем в Европа.
– На теб харесва ли ти Люксембург? – попита тя.
– Бил съм само два пъти. Не мога да кажа, че го позна-
вам чак толкова.
– А изобщо познаваш ли го? Понеже, ако зависеше от
мен, едва ли бих могла да го открия на картата. – Веднъж
подхванала тази лъжа, Катрин съзнаваше, че трябва да я
повтаря докрай. Това бе тайната на лъжите: повтаряй до из-
тръпване, не усуквай и не давай заден ход. Но с Декстър
винаги беше лесно.
– Знам, че е богата страна. С най-високия БВП на глава
от населението в света.
– Не може да бъде! – каза Катрин, макар да знаеше, че
това е самата истина. – Най-високият БВП трябва да е на
някоя петролна държава: Катар, Кувейт или Емирствата. А
не на нещо, което допреди няколко минути мислех за про-
винция в Германия.
Той вдигна рамене.
– Е, добре. Друго какво ще ми кажеш?
– Ами... че е... хм, малка.
– Колко малка?
– В цялата държава живеят около половин милион
души. Горе-долу колкото на Роуд Айланд. Само че Роуд Ай-
ланд е по-голям.
– А столицата? Сигурно има столица или не?
– Има столица. Казва се също Люксембург. Население-
то ѝ е осемдесет хиляди.
– Осемдесет хиляди?! Та това изобщо не е град. Колкото
едно университетско градче е!
19
– Да. Но красиво. В центъра на Европа. Където някой
ще ми плаща много пари. Така че не си представяй нещо
като Амхърст. Представи си университетско градче, в което
няма да се налага да си търсиш работа.
Ножът в ръката на Катрин замръзна по средата на глава-
та лук; бяха стигнали до онзи съществен момент от плана
му, който бе предвидила още преди десетина минути, кога-
то я бе попитал: „А какво ще кажеш да се преместим в Люк-
сембург?“ Онзи повратен момент, който за нея означаваше
само едно: че ще ѝ се наложи завинаги да прекъсне работа.
В краткия миг, когато мисълта за това прониза като мълния
съзнанието ѝ, тя усети мощна вълна на облекчение, както
когато видимо неразрешим проблем внезапно се разреши
от само себе си. Тя просто трябваше да напусне. Решение-
то не беше нейно – просто нямаше избор.
Катрин никога не бе казвала на съпруга си – дори и пред
себе си ѝ беше трудно да го признае, – че иска да напусне. А
сега дори нямаше да ѝ се наложи да му казва.
– Ами аз какво ще правя? – попита тя. – В тоя Люксем-
бург? Който още не съм убедена, че съществува?
Той се усмихна.
– Трябва да признаеш – продължи тя, – че звучи като
нещо измислено.
– Ще живееш в охолство и безгрижие.
– Сериозно те питам!
– Сериозно ти говоря. Ще се научиш да играеш тенис.
Ще планираш пътешествията ни. Ще подреждаш новия ни
дом. Ще учиш езици. Ще си водиш блог.
– А като ми доскучае?
– Ако ти доскучае? Можеш да си намериш работа.
– Каква например?
– Вашингтон не е единственото място на света, където
се пишат правни становища.
Катрин насочи вниманието си към полунакълцаната
глава лук, като се чудеше как да смени темата.
– Е, убеди ме – каза тя.
– Всъщност – продължи Декстър – Люксембург е една
от трите столици на Европейския съюз заедно с Брюксел и
20
Страсбург. – Сякаш рецитира пътеводителя на това ши-
бано място, помисли си тя. – Допускам, че там има доста-
тъчно неправителствени организации, които биха наели
една отракана американска юристка на тлъста заплата. –
Сега пък ми се прави на агент в бюро по труда, един от
онези насилено весели досадници, дето си гладят джинси-
те и носят мокасини на бос крак.
– И кога ще стане всичко това? – Тя наистина трябваше
да смени темата; всичко друго, но не и сегашната ѝ работа,
възможностите ѝ за кариера, бъдещето ѝ като професиона-
лист. Искаше да се скрие зад думите.
– Ами... – Въздишката му прозвуча фалшиво като на
слаб актьор, надценил способностите си. – Там е работата,
че...
И замлъкна. Това беше един от малкото лоши навици на
Декстър – принуждаваше я да му задава въпроси, вместо
просто да ѝ каже онова, което знаеше, че очаква да научи.
– Е?
– Колкото се може по-скоро – призна неохотно той, ся-
каш очакваше избухването ѝ.
– Тоест?
– До края на месеца трябва да сме се преместили. А
междувременно може да ми се наложи да пътувам един-два
пъти до там. Например, сега в понеделник.
Катрин зяпна от изумление. Всичко това се случваше не
просто изневиделица, но и с шеметна скорост. Мозъкът ѝ
работеше на пълни обороти, питаше се как би могла да си
подаде оставката с такова кратко предизвестие. Нямаше да
е лесно. Щеше да предизвика съмнения.
– Знам, знам – каза Декстър. – Всичко стана много бър-
зо. Но как да изпуснем такива пари? Искат се жертви. Пък и
каква жертва е това, да трябва да се преместим в Европа
колкото се може по-скоро? Виж и това.
Той бръкна в джоба на сакото си и разгъна лист хартия за
принтер, като го приглади с длан върху барплота. Прилича-
ше на електронна таблица, а отгоре имаше надпис: БЮ-
ДЖЕТ ЗА ЛЮКСЕМБУРГ.
– Може да се каже, че и моментът е подходящ – продъл-
21
жаваше Декстър някак гузно, вместо просто да обясни защо
се налага това бързане. Щеше да мине време, преди Катрин
да узнае истинската причина. – Защото сега е още лятна ва-
канция и ще се пренесем в Люксембург тъкмо навреме за
новата учебна година.
– Която ще бъде... къде?
– В частно английско училище. – Декстър имаше готов
отговор за всичко. Та той си беше подготвил цяла таблица с
разбивки, за бога! Какъв романтик... – За което плаща кли-
ентът.
– И училището е добро?
– Би могло да се допусне, че в световната столица на
частното банкиране, в най-богатия град на планетата, все
ще се намери поне едно прилично училище. Или две.
– Не е нужно да ме иронизираш. Зададох ти един-два
маловажни въпроса, отнасящи се до образованието на де-
цата ни и до това къде ще живеем. Нали разбираш, дребо-
лии.
– Извинявай.
Катрин остави Декстър да се гърчи няколко секунди под
гневния ѝ поглед, после отново го подхвана:
– И колко време ще живеем в Люксембург?
– Договорът е за една година. С опция за още една, при
увеличено възнаграждение.
Погледът ѝ пробяга по таблицата, намери сумата под ли-
ния: нетни спестявания близо шестстотин хиляди годишно
– евро? Долари? Каквото и да беше, не звучеше зле.
– И после какво? – попита тя, колкото за фасон.
Сумата все повече ѝ харесваше. Катрин отдавна се беше
примирила, че винаги ще си остане бедна. Изведнъж се
оказа, че и на това му се вижда краят.
– Кой знае?
– Доста неубедителен отговор.
Декстър заобиколи разпадащия се кухненски барплот и
я обгърна с ръце откъм гърба, рязко сменяйки тона и темата
на разговора.
– Това е положението, Кат – каза той. – Не е така, както
си го представяхме, но... това е положението.
22
Всъщност той открай време си мечтаеше именно за
това: да започнат нов живот в чужбина. И двамата имаха
усещането, че са пропуснали важни неща от живота, за-
трупани от грижи и обстоятелства, които не им позволиха
да се отдадат на безгрижието на младостта. Вече наближа-
ваха четирийсетте, но не спираха тайничко да копнеят
един ден да наваксат пропуснатото; все още се надяваха, че
това е възможно. Или поне никога не признаваха, че е не-
възможно.
– Ще се справим – каза тихо той, докосвайки с устни
шията ѝ.
Тя остави ножа. Сбогом на оръжията. И не за пръв път.
Бяха обсъждали тази възможност, обикновено късно
вечер. И то сериозно, доколкото беше възможно, уморени
и на бутилка вино. И неизменно бяха стигали до заключе-
нието, че ако преместването в друга държава може и да е
трудно, сбогуването с Вашингтон е най-лесното нещо на
света.
– Но защо точно в Люксембург? – попита го тя.
Далечните земи, които си бе представяла, бяха все места
като Прованс или Умбрия, Лондон или Париж, може би
Прага или Будапеща, дори Истанбул. Романтични. Места,
където те – като всеки нормален човек по света – да искат да
живеят. Докато Люксембург не беше в този списък, нито в
техния, нито на когото и да било. Никой нормален човек не
си мечтае да живее в Люксембург.
– А случайно да знаеш – попита тя – на какъв език гово-
рят в този Люксембург?
– На люксембургски. Немски диалект, примесен с френ-
ски думи.
– Това не може да е истина.
Той я целуна по шията.
– Истина е. Но говорят също и обикновен немски, както
и френски и английски. Това е много космополитна държа-
ва. Никой няма да ни кара да учим люксембургски.
– Моят език е испанският. Учила съм една година френ-
ски, но владея испански.
– Не се безпокой. Езикът няма да е проблем.
23
Той отново я целуна, като прекара длан по корема ѝ; ръ-
ката му се плъзна надолу и започна да набира полата ѝ като
завеса. Децата бяха на гости при приятели.
– Имай ми доверие.

9
ВЪВЕДЕНИЕ
Светът днес е интерактивен и взаимозависим. Съ-
щевременно за пръв път в този свят проблемите на чо-
вешкото оцеляване започват да засенчват по-традици-
онните международни конфликти. За съжаление голе-
мите сили все още не реагират адекватно на новите и
все по-тежки предизвикателства към общото благоден-
ствие – екологически, климатични, социално-иконо-
мически, свързани с изхранването или демографски. А
без геополитическа стабилност всеки опит да се по-
стигне необходимото глобално сътрудничество е обре-
чен на провал.
Всъщност променящото се разпределение на силата
в глобален план и новият феномен на масово политиче-
ско пробуждане влияят по свой начин върху неустойчи-
востта на съвременните международни отношения.
Колкото повече нараства влиянието на Китай и колкото
повече другите стремително развиващи се държави –
Русия, Индия или Бразилия например – се конкурират
помежду си за ресурси, сигурност и икономически пре-
димства, толкова повече нараства възможността за по-
грешна преценка на ситуацията и за сблъсък. На свой
ред Съединените щати трябва да се стремят да форми-
рат по-широка геополитическа основа за конструктив-
но сътрудничество на глобалната арена, съобразявайки
се същевременно с нарастващите претенции на все по-
неспокойното население по света.
10
Имайки предвид така очертаната рамка, настоящата
книга се стреми да отговори на четири големи въпро-
са:
1. Какви са последиците от променящото се разпреде-
ление на глобалната сила от Запад на Изток и какви
ефекти оказва върху нея новата реалност на полити-
ческото пробуждане на човечеството?
2. Защо избледнява глобалната привлекателност на
Америка, кои са симптомите на вътрешен и между-
народен упадък на САЩ и как Америка пропиля
уникалната възможност, появила се след мирното
приключване на Студената война? И обратно, с как-
ви компенсаторни сили разполага тя и каква геопо-
литическа преориентация е необходима за съживя-
ване на водещата ѝ роля в света?
3. Какви биха били вероятните геополитически по-
следици, ако Америка се оттегли от позицията си на
глобално превъзходство, кои биха били почти неиз-
бежните геополитически жертви на подобно оттег-
ляне, какво въздействие би имало това върху гло-
балните проблеми на ХХ в. и би ли могъл Китай да
поеме централната роля на Америка към 2025 г.?
4. Поглеждайки отвъд 2025 г., как би дефинирала една
преживяваща нов възход Америка дългосрочните
си геополитически цели и как САЩ заедно с тради-
ционните си европейски съюзници биха се опитали
да ангажират Турция и Русия в изграждането на
един по-голям и по-жизнеспособен Запад? Съще-
временно, как би могла Америка да постигне ба-
ланс между потребността от тясно сътрудничество
с Китай и факта, че една конструктивна американ-
ска роля в Азия не трябва да бъде нито изключител-
но синоцентрична, нито да предполага опасно въ-
вличане в азиатските конфликти?
11
Отговаряйки на така формулираните въпроси, кни-
гата поддържа тезата, че ролята на Америка в света
през следващите години ще продължава да бъде съ-
ществена. Всъщност непрестанните промени в разпре-
делението на силите и увеличаващите се конфликти по
света показват все по-настойчиво, че Америка не тряб-
ва да се превръща в незаинтересована от международ-
ните дела държава-крепост, нито да изпада в самодо-
волен културен хедонизъм. Подобна Америка би до-
принесла геополитическите перспективи на развива-
щия се свят – в който центърът на тежестта се измества
от Запад на Изток – да стават все по-безнадеждни. Све-
тът се нуждае от икономически жизнена, социално
привлекателна, отговорно могъща, стратегически раз-
умна Америка, която се радва на международно уваже-
ние и има исторически ясно съзнание за глобалния си
ангажимент към новия Изток.
Доколко вероятно е формирането на такава глобал-
но целеустремена Америка? Днес историческите на-
строения в САЩ са тревожни, а идеите за неизбежния
исторически упадък на страната са последният писък
на модата в интелектуалните кръгове. Подобен перио-
дично възникващ песимизъм обаче не е нито нов, нито
трябва да се схваща като сбъдващо се предсказание.
Дори убеждението, че ХХ в. е „векът на Америка“,
особено разпространено в навечерието на Втората све-
товна война, не разсейва тревогата за дългосрочното
бъдеще на Съединените щати.
Когато Съветският съюз изстрелва първия изкуст-
вен спътник по времето на президента Айзенхауер,
американците са обзети от дълбоко безпокойство от-
носно перспективите на страната както в мирната кон-
куренция, така и в областта на стратегическата военна
надпревара. И отново, когато Съединените щати не ус-
пяват да постигнат значима победа във Виетнам по
12
времето на Никсън, съветските лидери уверено
прогнозират смъртта на Америка, докато обзетите от
все по-голям исторически песимизъм американски по-
литици се стремят да постигнат намаляване на полити-
ческото напрежение срещу запазване на статуквото в
разделена Европа. Но Америка се оказва по-жилава от
очакваното и в крайна сметка съветската система става
жертва на собствената си имплозия.
Към 1991 г., след разпадането на съветския блок, а
после и на самия Съветски съюз, Съединените щати
остават единствената глобална свръхсила. Изглежда,
че не само ХХ, но и ХХІ в. ще бъде американско столе-
тие. Както Бил Клинтън, така и Джордж У. Буш правят
категорични декларации в този смисъл. Академичните
кръгове ги подкрепят със смели прогнози, че краят на
Студената война означава всъщност „край на история-
та“, поне в сферата на доктриналните дебати за отно-
сителното превъзходство на конкуриращите се соци-
ални системи. Победата на либералната демокрация е
обявена не само за решаваща, но и за необратима. Като
се има предвид, че либералната демокрация процъфтя-
ва най-напред на Запад, неизбежното следствие от това
е, че оттук нататък Западът ще определя стандартите
на развитие на света.
Този свръхоптимизъм не продължава дълго време.
Културата на хедонизъм и на дерегулация, започнала
по времето на президента Клинтън и насърчена от пре-
зидента Джордж У. Буш, води до спукване на балона на
фондовия пазар в края на ХХ в. и до мащабен финан-
сов срив десетилетие по-късно. Скъпоструващите ед-
ностранни действия на Буш-син слагат началото на де-
сетилетие на войни в Близкия изток и дерайлиране на
американската външна политика като цяло. Финансо-
вата катастрофа от 2008 г. предизвиква ужасяваща ико-
номическа депресия, която разтърсва Америка и голя-
13
ма част от Запада и показва нагледно системната им
уязвимост от неограничената алчност. Нещо повече,
една трудно смилаема амалгама от икономически ли-
берализъм и държавен капитализъм в Китай и други
азиатски държави демонстрира изненадващ потенци-
ал за икономически растеж и технически иновации.
Това на свой ред предизвиква ново безпокойство за бъ-
дещето на Америка като водещата световна сила.
Забелязват се редица обезпокоителни сходства
между Съветския съюз от годините малко преди разпа-
дането му и Съединените щати от началото на ХХІ в. С
блокиралата си система на управление, неспособна да
осъществи каквито и да било сериозни политически
корекции, Съветският съюз всъщност предизвиква
собствения си фалит, като отделя прекомерно голям
процент от своя БВП за продължилото десетилетия съ-
перничество със Съединените щати във военната об-
ласт, и влошава още повече положението си, обременя-
вайки се с допълнителни разходи за продължителна
война в стремежа си да завладее Афганистан. Съвсем
очаквано той не може да си позволи да поддържа съ-
перничество с Америка в авангардните технологии,
което довежда до значителното му изоставане в тези
сфери; икономиката му става все по-неефективна, а ка-
чеството на живот на обществото непрекъснато се вло-
шава в сравнение със Запада; управляващата комунис-
тическа класа проявява цинично безразличие към раз-
ширяващите се социални различия, лицемерно при-
кривайки собствения си привилегирован начин на жи-
вот; най-сетне, в областта на външната политика,
Съветският съюз изпада във все по-голяма изолация,
като същевременно поддържа вредна за геополитиче-
ските си интереси вражда със своя някогашен евразий-
ски съюзник, комунистически Китай.
Тези паралели, макар и до известна степен пресиле-
14
ни, засилват усещането, че Америка трябва да започне
процес на обновление, като формулира мащабна и
дългосрочна геополитическа визия, отговаряща на
предизвикателствата на променящия се исторически
контекст. Само една динамична и разполагаща с ясна
стратегическа визия Америка, заедно с обединена Ев-
ропа, може да допринесе за изграждането на по-голям
и по-жизнен Запад, способен да действа като отгово-
рен партньор на намиращия се във възход и все по-на-
стоятелен Изток. От друга страна, геополитически раз-
деленият и концентриран върху собственото си его За-
пад може да претърпи исторически упадък, напомнящ
за унизителното безсилие на Китай през ХІХ в., а пък
Изтокът може да се изкуши да тръгне по пътя на само-
разрушителните конфликти на големите сили от Евро-
па през ХХ в.
Накратко, кризата на глобалната сила е кумулатив-
но следствие от динамичното изместване на центъра
на тежестта в света от Запад на Изток, от ускореното
изплуване на повърхността на феномена на политиче-
ското пробуждане и от все по-лошите показатели на
Америка на вътрешната и на международната сцена,
откакто в началото на 90-те години на ХХ в. тя се пре-
върна в единствената световна свръхсила. Така очерта-
ната картина носи сериозни дългосрочни рискове за
оцеляването на някои застрашени държави, за сигур-
ността на населението и за глобалната стабилност като
цяло. Тази книга се опитва да очертае необходимата
стратегическа визия, отправяйки поглед отвъд 2025 г.
Збигнев Бжежински
Март 2011 г.
15
ПЪРВА ЧАСТ
ОТСТЪПВАЩИЯТ ЗАПАД
В дългосрочна перспектива вариантите на
глобална политика във все по-голяма степен ще
изключват съсредоточаването на хегемонист-
ка власт в ръцете на една отделна държава. В
този смисъл Америка е не само първата и един-
ствена действително глобална свръхсила, но ве-
роятно ще бъде и последната...
Икономическата власт също ще става все по
разпръсната. През следващите години едва ли
една отделна сила ще е в състояние да постигне
равнището на 30 % от световния БВП, поддър-
жано от Америка през по-голямата част от
този век, да не говорим за петдесетте процен-
та, постигнати от нея през 1945 г.
Голямата шахматна дъска, 1997 г., с. 238
Збигнев Бжежински
През последните десетилетия дълготрайното поли-
тическо господство на Запада над света отслабва. За
един кратък период през 90-те години на ХХ в. обаче
изглежда, сякаш Западът, независимо от двата опита
на Европа за колективно самоубийство през първата
половина на същия този век, може да осъществи исто-
рическо завръщане на световната сцена. Мирният край
16
на Студената война, достигнал своята кулминация с
разпадането на Съветския съюз, на практика бележи
последната стъпка в бързия възход на Съединените
щати като първата действително глобална свръхсила.
Господстващата в международен план Америка, заед-
но с нейния политически мотивиран и икономически
динамичен партньор, Европейския съюз, изглежда
способна не само да възстанови глобалното превъз-
ходство на Запада, но също така и сама да поеме кон-
структивна глобална роля.
Двайсет години по-късно малцина очакват Евро-
пейският съюз да се прояви като сериозен политиче-
ски глобален играч в обозримото бъдеще, а американ-
ското глобално превъзходство изглежда значително
отслабнало. Доколкото днес Западът като цяло изглеж-
да по-малко способен да действа в унисон, трайното
му политическо наследство също изглежда под все по-
голям въпрос. Преди време, макар и за кратко, се смя-
таше, че демокрацията по целия свят, международният
мир и дори един все по-приемлив социален договор
ще бъдат трайното завещание на Запада към човешкия
род. Но фундаменталните промени в разпределението
на силата, ефектът от новия политически феномен на
глобално политическо пробуждане върху упражнява-
нето на тази сила, както и негативните последици от
предприеманите в последно време ходове на амери-
канската външна политика и от нарастващото съмне-
ние относно жизнеспособността на американската сис-
тема, взети заедно, поставят под въпрос това внушава-
що надежда наследство на Запада.
17
1. ВЪЗНИКВАНЕТО
НА ГЛОБАЛНАТА СИЛА
Самата идея за глобално доминираща сила е скоро-
шен исторически феномен. Хилядолетия наред хората
живеят в изолирани общности, без да си дават сметка
за съществуването на своите по-далечни съседи. Миг-
рационните процеси и спорадичните сблъсъци с дош-
ли отвън групи се извършват в контекста на тотално
неведение за широкия свят. Едва през последните
осемстотин години едно първоначално смътно знание
за наличието на далечни „други“ започва да нахлува в
човешкото съзнание, най-напред благодарение на раз-
лични пътешествия и на картографирането на непо-
знати преди това територии, а по-късно благодарение
на колонизацията и на мащабната миграция. В крайна
сметка това знание довежда до имперски съперничест-
ва, които на свой ред провокират две разрушителни
войни за световно господство, а впоследствие и до гло-
балната системна конфронтация от времето на Студе-
ната война. В последно време изследванията на косми-
ческото пространство предизвикват ново драматично
съзнание за относителната „миниатюрност“ на земята,
а нощните снимки от Космоса подчертават експресив-
ния контраст между осветените средоточия на урбани-
зираното човечество – особено на това, което обикно-
вено се описва като Запада – и по-тъмните, технологи-
чески изостанали, но все по-населени региони на оста-
налия свят.
Държавите, разположени по западното крайбре-
жие на Атлантическия океан, първи се впускат целе-
насочено и енергично в далечни пътувания. Те са мо-
тивирани от могъща комбинация между морски тех-
нологичен напредък, мисионерска страст, визия за
монархическа и лична слава и нарастваща алчност за
18
материални блага. Отчасти в резултат от това първо-
начално предимство в продължение на почти поло-
вин хилядолетие те контролират територии далеч от
родните места. По такъв начин географската сфера на
действие на Запада се разширява – най-напред чрез
завоевания, а след това чрез заселване – от европей-
ското атлантическо крайбрежие до Западното полу-
кълбо. Португалия и Испания завладяват и колонизи-
рат Южна Америка, а Великобритания и Франция
правят същото в Северна Америка. Извоюваната от
двете Америки независимост от Европа е последвана
от мащабна европейска миграция в Западното полу-
кълбо. Междувременно западноевропейските морски
държави, граничещи с Атлантика, също достигат Ин-
дийския и Тихия океан, установяват контрол над
днешна Индия и днешна Индонезия, налагат лоялни
режими в отделни части от Китай, разпределят по-
между си почти цяла Африка и Близкия изток и завла-
дяват редица острови в Тихия и Индийския океан,
както и в Карибско море.
От ХVІ до средата на ХХ в. тази комбинация от кул-
турна и политическа експанзия помага на европейски-
Карта 1.1 Земята през нощта
19
те държави от северното атлантическо крайбрежие да
установят политическо господство върху различни те-
ритории по цялото земно кълбо. (В това отношение
техните имперски владения се различават радикално
от много по-ранните, но по същество изолирани и ре-
гионални империи – като Римската, Персийската, Мо-
гулската, Монголската, Китайската или Империята на
инките, – всяка от които се преживява като център на
света, но разполага с много малко знание за света из-
вън собствените си земи). Царска Русия разширява до
внушителни размери континенталната си империя
между ХVІІ и ХІХ в., но и тя присъединява само при-
ИМПЕРИИТЕ ПО ВРЕМЕТО
НА НАЙ-ГОЛЯМАТА СИ
ТЕРИТОРИАЛНА ЕКСПАНЗИЯ
11. Британска империя (1920) 34 000 000 кв. км.
12. Монголска империя (1309) 24 000 000 кв. км.
13. Руска империя (1905) 23 000 000 кв. км.
14. Втора френска колониална
империя (1920) 15 000 000 кв. км.
15. Династия Mанчу-Цин
Китай (1800) 15 000 000 кв. км.
16. Испанска империя (1800) 14 000 000 кв. км.
17. Умаядски халифат (720) 11 000 000 кв. км.
18. Династия Юан,
Китай (1320) 11 000 000 кв. км.
19. Абасидски халифат (750) 11 000 000 кв. км.
10. Португалска империя (1815) 10 400 000 кв. км.
11. Ахаменидска империя,
Персия (480 пр.н.е.) 8 000 000 кв. км.
12. Римска империя (117) 6 500 000 кв. км.
20
лежащи територии с единственото изключение на
Аляска. Същото се отнася за експанзията на Османска-
та империя в Близкия изток и Югоизточна Европа.
Но макар европейските морски сили от атлантиче-
ското крайбрежие да завладяват света, продължител-
ните конфликти помежду им отслабват тяхната геопо-
литическа позиция в сравнение с надигащите се сили
от вътрешността на европейския континент и от Се-
верна Америка. Материалните и стратегическите раз-
ходи за продължителна война в Нидерландия и в гер-
манските провинции през ХVІ и ХVІІ в. изтощават
иберийската сила, а холандското превъзходство започ-
ва да залязва в края на ХVІІ в. за сметка на британското
превъзходство по море и на превъзходството на съсед-
на Франция по суша. Когато в средата на ХVІІІ в. ди-
мът от сраженията се разсейва, Великобритания и
Франция се утвърждават като единствените останали
претенденти в борбата за имперско господство.
Презокеанското съперничество за колониални вла-
дения между двете империи расте и се превръща в кон-
куренция за господство над самата Европа, преди в на-
чалото на ХХ в. да се превърне в коалиция срещу една
нова европейска континентална сила, която неслучай-
но влиза в глобалното колониално съперничество –
Германия. Европа излиза от последвалите две светов-
ни войни опустошена, разделена и деморализирана.
След 1945 г. голяма евразийска сухоземна сила, Съвет-
ският съюз, успешно укрепила се в географския цен-
тър на Европа, демонстрира достатъчна самоувере-
ност – подобно на Монголската империя седемстотин
години по-рано – да се впусне в експанзия дори още пò
на запад.
Междувременно, от другата страна на Атлантиче-
ския океан Съединените щати успяват да развият своя
индустриален и военен потенциал в комфортна гео-
21
графска изолация от разрушителните континентални и
имперски съперничества в Европа. Намесата на Аме-
рика в двете световни войни от първата половина на
ХХ в. е от решаващо значение, за да не се позволи на
германската сила да получи надмощие в Европа. При
това САЩ са пощадени от безпрецедентните разруше-
ния и от кръвопролитията в Европа. Завидното иконо-
мическо и геополитическо положение на Америка в
края на Втората световна война ѝ осигурява глобално
превъзходство. В резултат от това последвалата амери-
канско-съветска Студена война ускорява възникването
на един предефиниран трансатлантически Запад, зави-
сим и доминиран от Съединените американски щати.
Америка и останалите независими части от Евро-
па – обединени от общата цел да удържат агресията на
Съветска Русия и основаващи се на сходни политиче-
ски и икономически системи, а следователно и свърза-
ни с обща идеологическа ориентация – стават геопо-
литическото ядро на преначертан атлантически свят,
зает със задачата да гарантира защитата и оцеляването
си пред лицето на евразийския китайско-съветски
блок. В сферата на сигурността тази връзка е институ-
ционализирана със създаването на трансокеанския
съюз НАТО, а Западна Европа, стремейки се да ускори
следвоенното си възстановяване, се интегрира иконо-
мически чрез създаването на Европейската икономи-
ческа общност, която по-късно прераства в Европей-
ски съюз. Но въпреки всичко, продължавайки да бъде
уязвима за съветската сила, Западна Европа почти
формално се превръща в американски протекторат, а
неформално зависи изцяло от САЩ в икономически и
финансов план.
В рамките само на около четири десетилетия обаче
същият този трансатлантически и ангажиран с отбра-
ната си Запад изведнъж става глобално доминиращ.
22
Имплозията на Съветския съюз от 1991 г. – като след-
ствие от случилото се само две години преди това раз-
падане на съветския блок в Източна Европа – е причи-
нена от комбинация от социална умора, политическа
неспособност, идеологически и икономически провал
на марксизма и успешна западна външна политика на
военно сдържане и мирно идеологическо проникване.
Непосредственото следствие от това е краят на про-
дължилото половин век европейско разделение. В гло-
бално отношение краят на европейското разделение
също така е начало на възникването на Европейския
съюз като могъщ финансов и икономически (а потен-
циално дори и военен/политически) генератор сам по
себе си. Така, чрез обединението на Европа, все още
геополитически здраво свързана със САЩ – по това
време единствената световна военна свръхсила и съ-
щевременно най-иновативната и богата световна ико-
номика, – атлантическият Запад в навечерието на ХХІ в.
изглежда готов за лидерство в една нова ера на глобал-
но превъзходство.
Финансовата и икономическата рамка на това гло-
бално превъзходство вече е налице. Дори по времето на
Студената война атлантическият Запад, благодарение
на своята капиталистическа система и на изключител-
ния динамизъм на американската икономика, има изяве-
но икономическо и финансово предимство пред своя гео-
политически и идеологически антагонист – Съветския
съюз. Следователно, независимо от сериозните военни
заплахи, пред които се оказват изправени, атлантиче-
ските сили успяват да институционализират доминант-
ната си позиция в глобалните дела чрез мрежа от ново-
възникнали, сътрудничещи помежду си международни
организации, каквито са например Световната банка,
Международният валутен фонд и ООН, и така да изгра-
дят глобална рамка за трайното си превъзходство.
23
Идеологическата привлекателност на Запада също
нараства през този период. Западът успява да наложи
своята атрактивна визия за човешки права в Централна
и Източна Европа и по такъв начин да постави Съвет-
ския съюз в състояние на идеологическа отбрана. Към
края на Студената война Америка и западният свят се
свързват вече повсеместно с глобално привлекателни-
те принципи на човешко достойнство, свобода и про-
сперитет.
При все това, независимо че атрактивността на За-
пада е по-голяма от всякога, непосредствено след Вто-
рата световна война географският обсег на неговия
контрол всъщност се е свил значително. Западните им-
перски сили излизат от Втората световна война сери-
озно отслабени, докато придобилата господство Аме-
Карта 1.2 Членовете на НАТО, 2010 г.
24
рика отхвърля имперското наследство на своите евро-
пейски съюзници. Президентът Рузвелт не крие убеж-
дението си, че американският ангажимент към осво-
бождаването на Европа по време на Втората световна
война не включва възстановяване на колониалните им-
перии на Великобритания, Франция, Холандия, Белгия
или Португалия.
Принципното противопоставяне на Рузвелт срещу
колониализма обаче не му пречи да следва хищническа
американска политика, предназначена да извоюва из-
годна позиция за Америка в ключовите страни, произ-
водителки на петрол в Близкия изток. През 1943 г. пре-
зидентът Рузвелт заявява по не особено изтънчен на-
чин на британския посланик в САЩ лорд Халифакс:
„Персийският петрол е ваш, ще делим петрола на Ирак
и на Кувейт, а петролът на Саудитска Арабия остава за
нас“.1 Така започва болезненото, както се оказва впо-
следствие, въвличане на Америка в живота на този ре-
гион.
Краят на европейските империи в още по-голяма
степен е продукт на нарастващото раздвижване на ко-
лониалните им поданици. Националното самоопреде-
ление се превръща в техен боен зов, а съветската идео-
логическа и дори военна подкрепа за тези региони пра-
ви репресиите там прекалено скъпоструващи. Новата
политическа реалност диктува неизбежното разпадане
на старите колониални империи на европейския Запад.
Британците мъдро се оттеглят – преди да бъдат накара-
ни насила да го направят – от Индия и по-късно от
Близкия изток (макар и след религиозно и етническо
насилие, довело до колосална човешка трагедия в Ин-
дия и до ожесточен израелско-палестински конфликт,
който продължава да тормози Запада в Близкия изток).
1Peter Nolan, Crossroads (London, 2009), 220. Вж. също Daniel
Yergin, The Prize (New York, 1993), 401.
25
Следвайки съветите на САЩ, те напускат полудобро-
волно и своите колонии в Африка. Холандците реша-
ват да останат в Източните Индии (Индонезия) и да се
бият – и се провалят. Същото се случва и с французите
в две кървави колониални войни, първо във Виетнам, а
после и в Алжир. Португалците се оттеглят под натиск
от Мозамбик и от Ангола. По такъв начин географски-
ят периметър на Запада се свива, макар че неговото гео-
политическо и икономическо превъзходство нараства,
най-вече благодарение на разширяващия се глобален
обсег на американската културна, икономическа и по-
литическа сила.
В същото време – скрито от публичния поглед пора-
ди мъглата на Студената война – се разгръща една още
по-фундаментална промяна в глобалното разпределе-
ние на политическата и икономическата сила. В по-
следна сметка тя поражда нова йерархия в междуна-
родната система, която се проявява по-ясно за пръв път
като следствие от финансовата криза в края на 2007 г.
Тази криза отчетливо показва, че справянето с глобал-
ните икономически предизвикателства днес изисква
потенциала не само на единствената световна свръхси-
ла или на Запада като цяло, но и на държавите, които
до този момент са смятани за още неподготвени за
участие във вземането на глобални финансово-иконо-
мически решения.
Практическото адаптиране към тази нова реалност
започва през 2008 г. с приемането на новите членове
от Азия, Африка и Латинска Америка в Г-8 – до този
момент един изключително западен клуб за вземане
на икономически решения – и с трансформирането на
този тесен кръг в по-представителния в глобално от-
ношение Г-20. Символно важен за тази промяна е фак-
тът, че най-значимите лидерски роли по време на пър-
вата среща на Г-20 в Съединените щати през 2009 г.
26
са поети от президентите на две държави: Съедине-
ните американски щати и Китайската народна репуб-
лика.
Съвкупният ефект от тези събития е налагането на
една нова геополитическа реалност: системното из-
местване на центъра на тежестта на глобалната сила и
на икономическия динамизъм от Атлантика към Паси-
фика, от Запада към Изтока. Разбира се, историците на
икономиката ни напомнят, че в действителност в про-
дължение на осемнайсет столетия Азия е основният
производител на световния БНП. Към 1800 г. например
Азия осигурява 60 % от световния БНП срещу 30 % за
Европа. Само делът на Индия през 1750 г. възлиза на
25 % от глобалния продукт (според бившия финансов
министър на Индия Ясвант Сингх), което се равнява
приблизително на дела на САЩ днес. Но през ХІХ и
ХХ в., с експанзията на европейския империализъм,
подкрепян от нарастващия индустриален потенциал и
финансова мощ на Европа, азиатският дял започва
стремително да намалява. Към 1900 г. например в ре-
зултат на продължителното британско управление, де-
лът на Индия се свива до незначителните 1,6 %.
В Китай, подобно на случая с Индия, британският
империализъм върви по следите на британските търгов-
ци. Те предизвикват огромен финансов дефицит, като
купуват китайски чай, порцелан, коприна и т.н. и про-
дават от своя страна опиум на китайските вносители.
Закъснелите опити на Пекин да забрани вноса на опи-
ум и да ограничи достъпа на чужди търговци провоки-
рат две въоръжени интервенции, най-напред от страна
на британците, а след това от британски и френски си-
ли, което допринася още повече за бързия упадък на
китайската роля в глобалната икономика.
Исторически признатото китайско и индийско ико-
номическо превъзходство в миналото кара някои на-
27
блюдатели да твърдят, че настоящият икономически
възход на Азия е по същество връщане към отдавнаш-
на, но трайна нормалност. Важно е да се отбележи оба-
че, че предишното азиатско превъзходство – що се от-
нася до БНП – е постигнато в един свят на принципно
изолирани региони, който следователно е свят на твър-
де ограничено икономическо сътрудничество. Иконо-
мическите връзки между Европа и Азия включват тър-
говия, основана преди всичко на бартер и осъществя-
вана предимно в няколко пристанища (най-вече в Кал-
кута) или транспортиране на стоки с помощта на орга-
низирани кервани, преминаващи бавно по Пътя на
коприната. По онова време не съществува постоянно
интерактивна и все по-взаимозависима глобална ико-
номика.
Така статистически впечатляващият, но изолиран
икономически потенциал на Азия в миналото не дава
ефект навън. В самото начало на ХV в. Китай се анга-
жира с политика на енергично провеждана самоизола-
ция, като още преди това се отказва да експлоатира
технологичното превъзходство на търговския си флот
и на океанските си сили, и така се отказва да наложи и
глобална политическа доминация. Индия по време на
Могулската империя разполага с огромно богатство,
но е лишена от политическо единство, както и от външ-
нополитически амбиции. Всъщност единственият зна-
чим случай на агресивно налагане на азиатска полити-
ческа сила на запад се реализира по времето на мон-
голския владетел Чингиз хан, чиято конница завладява
една огромна евразийска империя. Неговите воини
обаче тръгват от страна с миниатюрен БНП, доказвай-
ки по този начин, че по онова време икономическата
слабост не е пречка за постигане на военно могъще-
ство.

7
Човешкият разум не е безпристрастен,
той е податлив на волята и емоциите –
факт, който поражда илюзорно познание;
човек предпочита да вярва в онова,
което му се иска да бъде вярно.
Франсис Бейкън, Афоризми относно тълкуването
на природата и царството на човека
Ама аз искам да знам със сигурност.
Чип Тейлър, Диво създание
11
ДОКАЗАТЕЛСТВО № 1
Езерото Уайт, щата Минесота
По-миналото лято
Отъм Семъл усеща как Бенджи Шнек проследява с
върха на пръста си горната част на бедрото ѝ, за да про-
дължи по долния ръб на боксерките ѝ, към свивката
между краката... Кожата ѝ се стяга чак до зърната на
гърдите, а катеричката ѝ отмалява като обезсилен юм-
рук. Тя отваря очи.
– Престани! – казва.
– Защо? – пита Бенджи.
Тя кимва през рамо.
– Защото Меган и Райън са ей там.
Отъм и Бенджи лежат откъм езерото Уайт, на тясна-
та, набраздена от коренища ивица земя, която го отделя
от съседното, езерото Гарнър. Меган Гочник и Райън
Крисъл са в езерото Гарнър, точно зад тях.
– Е и? – казва Бенджи. – Не пипам нищо, което не е
покрито.
– Знам точно какво правиш. Побъркваш ме.
Отъм се изправя и придърпва долнището на банския
си. Обръща се назад и поглежда към водата.
Меган и Райън са в тяхното кану, на трийсетина ме-
тра от брега. Краката на Меган са преметнати от двете
страни на тясната лодка. Между тях стърчи главата на
Райън. Водната повърхност ускорява звуците и Отъм
чува тежкото дишане на Меган, все едно е на крачка от
нея. Главата ѝ се замайва от стенанията. Тя отново се
обръща към езерото Уайт.
12
Все едно от двете страни на ивицата суша сезоните са
различни. Езерото Гарнър е широк овал под пътя на
слънцето от изток на запад. Езерото Уайт е на дъното на
назъбен каньон, който продължава на север от източния
край на езерото Гарнър. Водата в езерото Уайт е черна,
студена и неспокойна.
Истинско вълшебство. Отъм скача и се гмурва.
Всичките ѝ възприятия мигновено се изострят. Не
вижда нищо, но усеща гръдния си кош, кожата на теме-
то, пръстите на краката си. Ръцете ѝ се плъзгат покрай
гърдите, от плажното масло или от нещо, разтворено във
водата. Все едно се носи като призрак през оникс.
Направила е десетина замахвания, когато усеща как
Бенджи се бухва във водата след нея. Започва да плува
по-бързо, защото не иска той да я настигне и да я хване за
краката. Мрази да прави така: много е страшно. Отъм
изплува, за да си поеме въздух, и веднага се обръща.
Усеща хладния бриз по лицето си. Вълнението е по-
гълнало следата от преминаването ѝ. Бенджи не се виж-
да никъде.
По десния ѝ крак и в стомаха пролазва смразяваща
тръпка, когато си представя как той се приближава към
нея под водата, и тя се оттласква с ритник.
Отривистото движение ѝ подсказва идея. Щом не
вижда Бенджи, значи и той не я вижда. Тоест ако го за-
блуди, той няма да може да я хване. Отъм се насочва към
западния бряг.
И все пак ѝ се струва, че няма да може да му избяга.
Неволно повдига краката си по-високо, отколкото тряб-
ва, един по един.
Но секундите продължават да текат и за Отъм става
все по-очевидно, че Бенджи не се опитва да я изплаши.
А след това – и че той дори не е във водата заедно с нея,
каквото и да бе усетила, когато се гмурна. Сигурно е оти-
шъл в горичката на брега на езерото Гарнър, за да гледа
как се чукат Меган и Райън.
Усещането не е приятно. Отъм се ядосва, че е изоста-
13
вена и прецакана, но чувства и нещо друго: макар че обо-
жава езерото Уайт, всъщност не гори от желание да бъде
сама тук. Като че ли е място само за възрастни.
– Бенджи! – провиква се тя. – Бенджи!
Мократа ѝ коса студенее по кожата на главата и вра-
та.
Бенджи го няма.
– Бенджи, хайде, бе!
Отъм започва да плува бруст, обратно към южния
край на езерото, и в този момент Бенджи изригва от во-
дата пред нея, изскача до кръста и от устата му бликва
кървав фонтан.
А после нещо го дръпва обратно под повърхността.
И го няма. Топлината на кръвта му също е изчезнала.
Все едно Отъм си е въобразила...
Но Отъм знае, че нищо не си е въобразила. Това, кое-
то видя току-що, е нещо ужасяващо и няма да изчезне
просто така – и може би ще сполети и нея.
Тя се обръща и започва да плува с всичка сила към
скалистия бряг в основата на каньона. Кроул с макси-
мална скорост, без да си позволява да вдига глава за въз-
дух. Плуване до смърт.
Нещо я блъсва в корема, с чудовищна тежест и болка.
Когато се откъсва от тялото ѝ, тя се втурва напред, но
ето че спира да усеща ръцете си.
Опитва се да се извие настрани, за да си поеме дъх, но
сякаш е обърната в грешната посока, защото се нагълтва
с вода.
А после нещото се забива в тялото ѝ изотзад, стисва
гръдния ѝ кош като затворена книга и изцежда живота
от нея, както се изстисква водата от гъба.
Или поне така ми го описаха.
17
1
Карибско море, на 160 километра източно от Белиз
Четвъртък, 19 юли
В телеграмата пише само „ИШМАЕЛ – ОБАДИ СЕ“,
но аз съм зает с клещите – вадя зъбите на някакъв не-
щастник, – когато я пъхват под вратата, така че ще я про-
чета по-късно.
Човекът е стопроцентов индианец от племето нхам-
биквара от бразилската джунгла. Има си прическа като
на „Бийтълс“ и всичко останало, но е облечен в бялата
униформа на пералната служба.
Естествено, униформата на всяка служба е бяла.
Почуквам по съседния кътник.
– ¿Seguro? – питам аз.
– Не.
– ¿Verdad?
Все едно в Бразилия говорят испански.
– Всичко е наред.
Може би наистина е така. Но от това, което знам за зъ-
болечението – което, в интерес на истината, съм научил
от час и половина клипчета с процедури от YouTube, –
инжекцията с лидокаин в задния горен алвеоларен нерв
обезболява третия кътник при около две трети от всички
пациенти. На останалите им трябва още една инжекция,
в средния горен алвеоларен нерв, иначе ще си е вадене
на живо.
Предполагам, че всеки истински зъболекар просто
щеше да играе на сигурно и да направи и двете инжек-
ции. Но точно този начин на мислене стана причина да
изразходя всичкия лидокаин от лечебницата за екипажа,
18
както и почти всичкия, който успях да открадна от каби-
нета за пасажерите. Така че вече ми се налага да почук-
вам и да питам. А много от пациентите ми се смятат за
твърде корави или просто са твърде възпитани да си при-
знаят, че не усещат челюстта си изтръпнала.
Ами майната му. Ще запазя лидокаина за някой друг,
който от единия страх няма да излъже.
Изтръгвам кътника максимално бързо, с чисто върте-
ливо движение. Въпреки това зъбът се натрошава на
черна зърнеста маса в клещите. Успявам да уловя парче-
тата в ръкавицата си точно преди да се посипят по уни-
формата на човека.
Мисля си, че май трябва да изнеса още една лекция
по устна хигиена в склада. Последната сякаш не е дала
никакви резултати, макар че поне имаше по-малко бой с
ножове сред екипажа, докато им говорех.
Свалям ръкавиците над умивалника. Когато се обръ-
щам, по лицето на човека се стичат сълзи.
Пожарна палуба 40 представлява метална платформа
между два комина и доколкото знам, това е най-високата
част от кораба, на която може да се стъпи. Хич не ми е
ясно защо се казва „пожарна“.
Слънцето залязва и вятърът е като сешоар. На хори-
зонта се вижда стена от облаци, висока петнайсет кило-
метра и успоредна на курса на кораба. Червени и сиви
ивици се преплитат една върху друга като черва.
Мразя шибания океан. Мразя го на физиологично
равнище, както се оказва. Плаването ми прецаква съня и
ме прави сприхав и склонен към внезапни спомени. По
тази причина длъжността на младши лекар на круизен
кораб е точно това, което заслужавам.
Не че имах избор. Ако съществува друга индустрия, в
която да наемат толкова много лекари, без да им пука дали
техните дипломи по медицина – в моя случай издадена на
името на Лайънъл Азимут от университета в Зихуатане-
19
хо – са истински, или просто прекопирани от други доку-
менти за самоличност, които се продават на свободния па-
зар, поне аз не съм чувал за нея. Да не говорим за друга ин-
дустрия, в която има толкова слабо участие на мафията.1
Люкът на стената до един от комините се отваря с
трясък и навън излиза един много чернокож мъж, обле-
чен във версията с дълъг ръкав на (бялата) униформа на
младшите помощник-управители от горните палуби.
– Доктор Азимут – казва той.
– Господин Нгунде.2
Господин Нгунде ме гледа вторачено.
– Докторе, ризата ви е разкопчана.
Това е самата истина. Под нея съм облечен с бял пот-
ник, но бялата ми униформена риза с къс ръкав наистина
е разкопчана. На раменете са прикачени златни еполети,
така че когато я нося по този начин, се чувствам като
пиян пилот от гражданската авиация.
1Подобно на целия останал свят, мафията също започна да се
интересува от круизни кораби едва след премиерата на филма
„Корабът на любовта“ през 1977 г. – неподходящо избран момент,
защото точно по същото време ФБР беше предприело разследване
срещу Международната асоциация на моряците и пристанищни-
те работници и вече беше заложило подслушвателни устройства и
информатори навсякъде, където трябва. Докато мафията успее да
се организира и да предприеме нещо, в бизнеса с круизни кораби
вече имаше твърде много играчи за твърде малко клиенти.
2В екипажа на един круизен кораб има членове от средно шей-
сет различни държави. Компаниите за круизни плавания предпо-
читат да представят този факт като полезен страничен продукт на
глобализацията тип „Хайде да гледаме заедно Световното пър-
венство!“, но в действителност тази практика датира от 1981 г.,
когато преобладаващо хондураските и ямайските екипажи на два
кораба на „Карнивал Лайнс“ организират седяща стачка и кораби-
те остават на пристанището в Маями. В момента обичайната
практика е да не се допуска нито една националност да съставлява
повече от 5 процента от всеки екипаж, а възможно най-голям брой
офицери да бъдат от една и съща националност – в идеалния слу-
чай такава, че родният им език да е неразбираем за повечето чле-
нове на екипажа, например гръцки.
20
– Не мисля, че някой ще има нещо против – отгова-
рям аз, като надниквам надолу през ръба.
Погледнат от това място, корабът – два пъти по-ши-
рок и три пъти по-дълъг от „Титаник“ – се състои пре-
димно от чисто бели покриви и телекомуникационно
оборудване, макар че се виждат и няколко нещастници,
разпределени по двойки, чиято задача е да се оглеждат
за пирати. Районите за пасажерите, които мога да видя,
като залата „Нинтендо“ и най-задния полупокрит ба-
сейн, с гаранция са празни, защото във всичките пет го-
леми ресторанта на кораба започнаха да сервират вече-
рята преди един час.
Господин Нгунде не се присъединява към мен. Това ми
напомня, че се страхува от високото, и ме кара да се чувст-
вам виновен, че съм го принудил да се качи чак дотук. И за
това, че с такава лекота извършвам нарушение, за което
той щеше да бъде уволнен на място и изхвърлен на след-
ващото пристанище. Оказва се, че аз имам право да събо-
ря като кегла някой от служителите на охраната, докато
излизам от нечия пасажерска каюта, пиян и плачещ за
уволнение, а служителят на охраната трябва да ми се из-
вини. Господин Нгунде, от друга страна, освен ако не
управлява машината за чистене на пода или не изпълнява
някаква друга задача, която да го изисква, дори няма пра-
во да се намира на място, където някой от пасажерите
може да го види. Независимо как изглежда ризата му.
И като стана дума за подочистачката, аз го питам:
– Как е ръката?
– Много добре, докторе.
Това ми се струва съмнително. На лявата предмиш-
ница на господин Нгунде, скрит под ръкава на ризата му,
има голям белег от изгаряне, след като се опита да долее
хидравлична течност в подочистачката, преди двигате-
лят да изстине. Не можах да намеря инжекция против
тетанус на кораба. Нито пък съм виждал достатъчно те-
танус през живота си, за да знам колко би трябвало да ме
притеснява подобна опасност.
21
– А случаите на диария? – пита ме господин Нгунде.
– Всъщност намаляха. Само не яжте от задушеното.
– Благодаря за съвета, докторе. Имаше ли много па-
циенти този следобед?
– Доста.
– Нещо интересно?
– Не.
Това, което всъщност ме пита господин Нгунде, е
дали някой от пациентите ми е изказал достатъчно сил-
но недоволство, така че да се наложи той самият да до-
кладва за него нагоре към началниците на службите.
Има основание човекът. В някакъв момент през следва-
щите двайсет и четири часа някой по-високо от госпо-
дин Нгунде в йерархията на нисшите началници не-
брежно ще ме попита дали господин Нгунде е разгова-
рял с мен наскоро и ако да, дали самият той е казал нещо,
което заслужава внимание.
Въпреки това ми става гадно, защото ми напомня, че
в действителност и аз съм служител на круизна компа-
ния. Длъжността ми на кораба е гарнирана с привиле-
гии: имам собствена каюта, храня се безплатно в повече-
то ресторанти и – също като старшия лекар – имам запа-
зено място на „Спасителна лодка №1“, спасителната
лодка на самия капитан1. Но повечето от пациентите ми
си мечтаят никога да не бяха напускали гетата и селцата,
от които са дошли, колкото и лайнени да са били. Изкар-
ват около седем хиляди долара годишно и плащат от тях
лихви върху заемите, с които изобщо са стигнали дотук,
подкупи за материалите, които използват на работното
си място, и такси за телеграфен превод на издръжките,
които изпращат у дома, така че поне на децата им, госпо-
ди боже, никога да не се налага да работят на круизен
кораб. Дали това, което правя аз, действително подобря-
ва качеството им на живот, или просто улеснява експлоа-
тацията им, си остава нерешен въпрос.2
1Наричана още „Последно плаване... за вас, нещастници“.
2Основният проблем е в това, че круизните оператори в общия
22
– Тогава моля да ме извините, докторе.
– Разбира се, господин Нгунде. Съжалявам.
Човекът се поти.
Когато затваря люка след себе си, аз най-сетне се се-
щам за телеграмата, която вдигнах от пода в лечебница-
та. Изваждам листа и прочитам:
„ИШМАЕЛ – ОБАДИ СЕ“.
Интересно.
„Ишмаел“ беше фалшивото ми име във Федералната
програма за защита на свидетелите, но единственият чо-
век, който наистина ме наричаше така, е професор Мар-
мосет, който поначало ми помогна да вляза в Програма-
та, а после и в медицинската академия. А по-късно, кога-
то го закъсах, ми помогна да се измъкна от Ню Йорк.
Мармосет не си пада по приказките. От него трудно
ще изкопчиш дори безобидна информация. Ако Мармо-
сет се свърже с някого, то е сигнал, че положението е се-
риозно. Може би значи, че някъде се е появила работа
като за мен. Може би дори работа като лекар.
Може би дори на твърда земя.
Но не мога да понеса проследяването на подобна ми-
съл, докато не разполагам с повече информация. Сегаш-
ната ми работа е достатъчно скапана и без да си предста-
вям как мога да работя нещо друго.
Затова се съсредоточавам върху люлеенето на кораба.
И усилието да не повърна.
Бездруго скоро ще разбера.
случай не се подчиняват на трудовото законодателство и разпо-
редбите за правата на човека, на изискванията за опазване на
околната среда и здравното осигуряване (както и на данъчните за-
кони, като стана дума), защото повечето от корабите им – дори
онези, които работят само от американски пристанища – са реги-
стрирани в Панама, Боливия или Либерия. Последният път, кога-
то някой се опита да направи нещо по този въпрос, беше по време
на управлението на президента Клинтън; стигна се до извода, че
ситуацията е прекалено утежнена от потенциални заплахи за све-
товната търговия, за да се ебават с нея.

1
Въглищният прах проникна дълбоко в дробовете на
Хауард Рийд. Едва се сдържа да не отбие встрани, за да по-
върне върху обгорялата трева край банкета. Но успя да
превъзмогне гаденето и само се изхрачи през прозореца.
После натисна газта с единственото желание час по-скоро
да се отдалечи от пътя, по който бавно се движеха самосва-
ли с въглища. От каросериите им се сипеха черни зрънца,
наподобяващи конфети. Носеше се воня на серен двуокис,
която идваше от близката купчина въглищни отпадъци. И
тя като още много други беше успяла да се самозапали.
Кислородът във въздуха превръщаше задушливия дим в
серен триокис, който се смесваше с водните молекули и
падаше на земята под формата на токсичен киселинен
дъжд. В пълен разрез с рецептите за екологична хармония.
Стиснал здраво специалния механизъм, Рийд караше
по напукания асфалт осемнайсетгодишния си форд екс-
плорър с пробит ауспух и стържещи скорости. Беше го
превърнал в пощенска кола, приспособена така, че той да
седи на мястото на пътника и да пуска пощата в кутиите,
без да се налага да слиза. Това ставаше благодарение на
изобретение, част от което наподобяваше вентилаторен
ремък, с което управляваше кормилото, педалите на газта
и спирачката от дясната седалка.
След като стана пощальон и свикна с шофирането от
„погрешната“ страна, му се прииска да отиде в Англия и да
изпробва новопридобитите си умения по тамошните пъ-
тища с ляво движение. Някъде беше чел, че то се въвело
8
през Средновековието. Повечето рицари били десняци и
естественото им желание било, докато яздят, да държат
меча или копието си колкото се може по-близо до против-
ника. Жена му обаче го нарече идиот, който най-вероятно
щял да се пребие в онази чужда страна.
Той подмина възвишението, или по-скоро онова, което
бе останало от него, след като компанията „Трент Майнинг
енд Експлорейшън“ го взриви, за да достигне до богатите
въглищни залежи. В момента околността, гола и надупче-
на от дълбоки кратери, наподобяваше лунен пейзаж. Ме-
тодът се наричаше открит въгледобив, но според Рийд по-
подходящото наименование щеше да е открито съсипване
на природата.
Но това бе Западна Вирджиния, където въгледобивът
беше основен поминък, а заплатите на миньорите – добри.
По тази причина Хауард Рийд не протестираше срещу саж-
дите, които покриваха къщата му, не се учудваше нa чер-
ната вода с миризма на развалени яйца в кладенеца си, не
се оплакваше от твърдите частици във въздуха, които ня-
маха нищо общо със здравословния начин на живот. Не
споменаваше пред никого, че е останал само с един бъб-
рек, а дробовете му са безвъзвратно увредени от различ-
ните токсини. Това би означавало да го обявят за враг на
мините, а следователно и за противник на добре платената
работа. Не искаше това допълнително бреме върху пле-
щите си.
Той свърна по пътя, който щеше да го отведе до послед-
ния му адрес за деня. Трябваше да достави там някакъв
малък пакет с обратна разписка. Изруга, когато го видя
сред днешната поща. Това означаваше да контактува с хо-
ра, а в момента всичките му мисли бяха насочени към бар
„Долар“, където в понеделник халбата бира се предлага-
ше само за двайсет и пет цента. Вече си се представяше на
обичайното място в края на махагоновия плот и гледаше
да не мисли за момента, в който жена му щеше да го поду-
ши като хрътка и три-четири часа да му опява за вредата
от алкохола.
9
Спря на алеята за коли. Някога по тези места беше хуба-
во. Но отдавна, може би преди петдесет и повече години.
Днес наоколо не се виждаше жива душа. Дворовете бяха
пусти. Сякаш беше два през нощта, а не два следобед. В
топъл и слънчев ден като този децата трябваше да са на-
вън, да тичат под пръскачките или да играят на криеница.
Но те предпочитаха да седят в стаите си с климатици и да
играят на видеоигри – някои от тях толкова жестоки и бру-
тални, че самият той беше забранил на внуците си да идват
с тях в къщата му.
Днес дворовете бяха задръстени от боклуци и мръсни
пластмасови играчки. Стари фордове и доджове ръждяс-
ваха върху бетонни блокчета, боята на къщите се лющеше,
а покривите бяха хлътнали. Тъжната гледка го накара от-
ново да си представи халбата с бира, може би защото и не-
говият квартал по нищо не се различаваше от този. Имаше
привилегировани хора, които печелеха луди пари от въгле-
добива, но нито един от тях не живееше тук, разбира се.
Рийд извади пакета от сандъчето за пощенски пратки и
тръгна към къщата – невзрачна двуетажна постройка с ви-
нилова облицовка на стените. Вратата беше бяла, от из-
подраскан шперплат. Пред нея имаше още една, изцяло
остъклена. Отстрани на стъпалата се виждаше дъсчена
рампа за инвалидна количка. Храстите пред къщата не бя-
ха подстригвани отдавна и клоните им се забиваха в меко-
то покритие на стените. Пред черния му форд бяха парки-
рани крайслер миниван и последен модел лексъс.
Японската кола предизвика възхищението на Рийд. Та-
къв автомобил със сигурност струваше повече от годиш-
ната му заплата. Протегна ръка и с благоговение докосна
синята боя металик. На огледалото за обратно виждане бя-
ха закачени чифт слънчеви очила. На задната седалка има-
ше куфарче, до което беше захвърлено зелено сако. И двете
коли бяха с номера от Вирджиния.
Рийд заобиколи рампата, изкачи трите бетонни стъпала
и натисна звънеца. Някъде отвътре долетяха мелодични
трели.
10
Изчака десет секунди, после още десет. Раздразнение-
то му нарастваше.
Отново позвъни.
Нищо.
– Ало? – подвикна той. – Препоръчана поща!
Гласът му прозвуча странно, сякаш принадлежеше на
друг човек. После си даде сметка, че от сутринта за пръв
път отваря уста. Погледна пакета в ръцете си. Към него
беше прикрепена разписката, която се нуждаеше от под-
пис.
Хайде по-бързо, да ви вземат мътните! Навън е дявол-
ски горещо, а в бара вече се питат къде се бавя!
Погледна надписа върху пакета и подвикна:
– Мистър Халвърсън?
Името му беше познато от предишни пратки, въпреки
че не беше виждал човека. Повечето провинциални поща-
льони се сприятеляваха с хората от района си, но Рийд не
беше от тях. Не се нуждаеше от разговори, а от халба сту-
дена бира.
Позвъни още веднъж, почука по стъклото и избърса
потта от зачервения си врат – професионално неудобство
за всеки, който по цял ден седи до сваленото стъкло на слу-
жебната кола и няма как да избяга от палещите слънчеви
лъчи. Подмишниците му бяха потъмнели от пот. Никога не
включваше климатика при свалено стъкло, тъй като и без-
друго горивото беше достатъчно скъпо.
– Ало, поща! – повиши глас той. – Трябва ми подпис.
Ако върна пратката, най-вероятно няма да я видите пове-
че!
Виеше му се свят от жегата. Май вече беше твърде стар
за тази работа.
Погледна двете коли. В къщата трябваше да има хора.
Отстъпи крачка назад и вдигна глава. Никой не надничаше
от прозорците на спалнята. Единият беше отворен и при-
личаше на втренчено в него око. Отново почука.
Този път долови нещо. Едновременно с това забеляза,
че дървената врата е леко открехната. Звуците се прибли-
11
жиха и утихнаха. Ако не беше зле със слуха, Рийд със си-
гурност щеше да обърне внимание на странните стъпки.
– Поща, трябва ми подпис! – отново подвикна той.
Облиза пресъхналите си устни. Буквално виждаше
халбата в ръката си. И почти усещаше вкуса ѝ.
Отвори проклетата врата!
– Искате ли си пратката?
Изобщо не ми пука за нея. Мога да я захвърля в първата
канавка, която се появи пред очите ми. Вече съм го правил.
Бялата врата най-сетне помръдна. Рийд отвори остък-
лената предна врата.
– Имате ли химикалка?
Бялата врата се открехна още малко и той с недоумение
премигна. На прага нямаше никой. Бавно сведе поглед и
срещна очите на малко коли с издължена муцуна, което го
приветстваше с размахана опашка. Явно то беше побутна-
ло вратата.
Рийд не беше типичният пощальон, защото обичаше
кучетата. В дома си отглеждаше две.
– Здравей, приятелче – рече той, приклекна и почеса
кучето зад ушите. – Има ли някой у дома? Искаш ли да се
разпишеш за тази пратка?
Ръката му напипа нещо мокро. Първата му мисъл беше,
че това е кучешка пикня, и рязко се дръпна. Но дланта му
беше червена.
Кръв.
– Ранен ли си, момчето ми?
Огледа внимателно колито. Откри още кръв, но рана
нямаше.
– Какво става, по дяволите? – промърмори той.
Изправи се, хвана топката на бравата и отново извика:
– Има ли някооой?
Озърна се. Не знаеше какво да прави. Сведе глава към
кучето, което го гледаше с меланхоличен поглед. Изобщо
не беше излаяло, което му се стори странно. При появата
на непознат човек неговите със сигурност щяха да вдигнат
врява до небето.
23
Правило номер две.
Следваха още много, но по-второстепенни правила.
Джон Пулър не беше машина, но имаше усещането, че
понякога е на ръба да се превърне в такава. Сега караше
много по-бързо, отколкото на идване. Бясното шофиране
на изток щеше да го сблъска с поредния случай за раз-
следване. Който беше добре дошъл дори само защото ще-
ше да му помогне да прогони от съзнанието си единстве-
ното нещо, което не можеше да проумее. Нито да контро-
лира.
Своето семейство.

7
ПРОЛОГ
Вдишвай, издишвай.
Анабел не беше забелязала някой да сипва бистра теч-
ност в шампанското ѝ. Нито пък беше усетила някакъв не-
обичаен вкус, когато го изпи на екс и помоли за още.
Вдишвай, издишвай.
Но когато се събуди с ужасно главоболие, нервен стомах
и смътни спомени за изминалата нощ, беше абсолютно си-
гурна, че ѝ бяха сипали нещо в питието.
Вдишвай и издишвай, внимателно.
Изобщо не беше сигурна къде се намира. Нито пък защо
е толкова тъмно. Надушваше миризма на афтършейв, извет-
ряла бира и зелен чай.
Не вдигай шум. Опитай се да мислиш. Да си спомниш.
Провери бельото си.
В съзнанието ѝ се мяркаха и изчезваха разпокъсани кар-
тини от изминалата нощ. Спомняше си, че беше на работ-
ното си място в клуба с компаньонки, наливаше питиета и
се смееше на тъпите шеги на Така. Тоест вършеше обичай-
ната си работа. Но само толкова. След това нямаше нищо.
Една голяма черна табела с надпис „Влизането забранено“.
Колко ли съм изпила?
Две бутилки вино с Така. Съвсем недостатъчно количе-
ство за пълния мрак в съзнанието ѝ. Анабел беше успяла да
се превърне в сериозен пияч и отдавна нямаше нищо общо
с момичето, което в първите дни след пристигането си в
Япония се замайваше от една чаша.
Постепенно започна да се ориентира и установи, че ле-
жи върху някакви хлъзгави възглавници. Разпери пръсти и
установи, че са от коприна, с бродерии. Някъде наблизо ми-
8
гаше червена светлина, на фона на която се виждаше синка-
вото сияние на неоновата табела на аварийния изход.
Опитай се да седнеш.
Успя да го стори, потръпна и разтри голите си крака, кои-
то усещаше като някакви замразени сладкиши. Тафтяната ѝ
вечерна рокля прошумоля като ято подплашени птици. Ус-
тата ѝ се изпълни с винена слюнка. Преглътна я бързо, усе-
щайки как сърцето ѝ ускорява ритъма си.
Спокойно, това е само роклята ти.
После рукнаха сълзите. Горещите сълзи на самосъжале-
нието. Бръкна под роклята и с облекчение установи, че бе-
льото ѝ е на мястото си.
Ставай.
Спусна ледените си крака на пода. Какво е това, по дяво-
лите? Пясък? Не, килим. Дебел килим. По дрехите ѝ няма-
ше поражения, но роклята прошумоля отново, а ръката ѝ
блъсна нещо студено, което издаде шумно бълбукане. Бу-
тилка.
Бар. Нима се намирам в хотелски бар?
Очите ѝ започнаха да свикват с мрака. Видя някакви
тъмни очертания.
Стъклена маса, тапицирани столове – като онези на ту-
ристическите кораби, бутилки шампанско и уиски „Сънто-
ри“, подредени зад стъклената витрина в дъното на поме-
щението.
В клуба съм. На местоработата си. Но какво търся
тук?
„Каламити Джейнс“ не работеше нощем. Как тогава се
бе озовала тук? Как бе припаднала, без никой да забележи?
Дали хората от персонала я бяха оставили да се свести с на-
деждата, че ще намери начин да се измъкне навън?
Тя беше наясно, че персоналът не я харесва. Може би
защото отдавна нямаше нищо общо с привлекателната мла-
да жена с розовия пластмасов куфар на колелца, която не си
позволяваше повече от два джин-тоника. По онова време
всички я наричаха Барби заради сините очи и дългата руса
коса. Днес обаче ѝ викаха „пияницата“ или „оная, дето по-
стоянно мрънка за кокаин“.
В главата ѝ нахлуха още спомени. Шот след шот в ком-
9
панията на Така, прекъсвани от кратки отскачания до тоа-
летната с цел поредната линия бял прах против смъртната
умора, която неизменно я обземаше след полунощ. Препъ-
ване в тоалетната чиния, повръщане в мивката, поредният
шоту, поднесен от нечия ръка. Именно тези няколко глътки
я превърнаха в някакво мекотело. Беше изпитала чувство-
то, че е вътре в бутилката и от там наблюдава света. Смътно
си спомняше, че някой я беше разтърсил здравата, а след
това бе настъпил мрак.
Посегна към преполовената бутилка уиски, която стое-
ше на близката стъклена масичка. Нуждаеше се от няколко
бързи глътки, за да се върне в неприятната действителност.
Но в момента, в който се готвеше да я сграбчи, до слуха ѝ
долетя тежко дишане, наподобяващо съскане на разгневена
котка.
Светкавично се отдръпна назад.
Трябва да изчезвам от тук. Веднага!
В следващия миг измършавялото ѝ тяло се стегна от
друг шум – нещо средно между бръмчене и тропот. През
остъклената врата на бара се видя как светна копчето за по-
викването на асансьора.
По това време на денонощието това беше странно. След
като „Каламити Джейнс“ е затворен, значи са затворени и
всички останали офиси в сградата. Освен ако някой не се е
сетил за нея и сега идва да я прибере. Някой с достатъчно
дрога във вените си.
Цифрите на панела над вратата светнаха и започнаха да
се сменят. Сънливостта я напусна.
Някой използваше асансьора.
Тя се изправи и тромаво тръгна напред. Едва направила
няколко крачки, колената ѝ влязоха в болезнено съприкос-
новение с ръба на друга стъклена маса. Закова се на място и
прехапа устни, за да не изкрещи. Отново долови тежко ди-
шане някъде наблизо.
Глупости, това е от дрогата.
Остана неподвижна в мрака. В главата ѝ се блъскаха
объркани мисли. Всяка сянка ѝ се струваше жива. В един
момент осъзна, че няма начин да се измъкне от клуба, без да
се сблъска с човека, който е в кабината. Може би беше чис-
10
тач или някой от поддръжката. Стори ѝ се по-разумно да
изчака тук, въпреки че се чувстваше безпомощна като мида
на сухо. Но трябваше да намери някакво скривалище, за да
разбере кой идва.
Очите ѝ бяха заковани в светещите цифри на асансьора.
Две, три...
Помисли си да пропълзи зад бара, но после се отказа.
Ако непознатият решеше да си налее питие, със сигурност
щеше да я открие.
Четири, пет...
От устните ѝ излетя уплашено стенание, краката я поне-
соха към едно от канапета. Тъмното пространство под него
изглеждаше твърде малко за тялото ѝ, но нямаше друг из-
бор. Тя си пое дъх и запълзя внимателно.
Вратите на асансьора бавно се отвориха. Някой излезе
от кабината и включи осветлението в бара миг след като
Анабел най-сетне беше успяла да се скрие. Тя успя да раз-
личи някакви сенки и дълги крака.
Мъж. Всъщност двама мъже – единият висок, другият
нисък. Не можеше да види лицата им, но в замяна, благода-
рение на запалените лампи, зърна още една фигура в бара.
Русо момиче, което лежеше в безсъзнание на канапето
на няколко метра от нея и дишаше тежко. Беше облечено в
червена вечерна рокля. Едната ръка висеше към килима.
Слабичкото тяло беше абсолютно неподвижно, но гърдите
се повдигаха и отпускаха. Анабел не можеше да види лице-
то, но червената рокля и косата ѝ се сториха познати.
Лицата на мъжете бяха скрити зад тапицираната с коп-
рина колона над главата ѝ, но тя не смееше да помръдне. От
позицията им личеше, че оглеждат клуба. Тя застина. Обзе-
маше я все по-голям ужас.
– Виждам само една – завалено рече единият от мъжете.
– Може би другата си е тръгнала, а? – Гласът на втория
мъж беше кристално ясен и очевидно трезвен.
– Лоша новина. Лоша идея. По-добре да изключим освет-
лението.
Нещо изщрака и почти всички лампи угаснаха. Остана-
ха да светят само онези над бара в дъното на помещението.
Високият тръгна натам. Анабел виждаше ръцете му и част
11
от торса, облечен в костюм. Мъжът отвори вградената вит-
рина за шампанско и плъзна длан по наредените високи бу-
тилки „Дом Периньон“. След миг пръстите му измъкнаха
плоска дървена кутия, скрита между тях.
Извади тънка пура и някакъв златист предмет с размери-
те на карта за игра, който приличаше на малка гилотина.
Анабел примижа от отблясъците му под лампичките над
бара.
Мъжът внимателно пъхна пурата в отвора, щракна гор-
ната част и на розовия килим се търкулна миниатюрно къс-
че тютюн. После тръгна към по-ниския, който стоеше до
стъклената врата.
– Клъц, клъц, време за извинения! – изръмжа той и вдиг-
на резачката за пури. – Кой пръст ще си избереш?
Стомахът на Анабел се превърна в ледена буца.
– Моля те! – прошепна другият. Гласът му ѝ се стори ад-
ски познат. – Беше грешка, но... Знаеш каква ми е работата...
Настъпи продължителна пауза. Анабел внезапно осъ-
зна, че почти е спряла да диша. От мястото си виждаше са-
мо широкия гръден кош на ниския, който бурно се повдига-
ше и отпускаше.
Русото момиче изохка и си пое дъх. Мъжете не му обър-
наха внимание. Високият запали пурата си и промърмори:
– Надявам се, че това няма да се повтори.
– Хай. Няма да се повтори.
Анабел примигна от сребристия дим, което бавно до-
стигна до скривалището ѝ.
Високият пристъпи към момичето и започна да вдига
червения плат нагоре по бедрата ѝ. Черната презрамка на
сутиена се показваше от деколтето. Другият застана зад
него. Пред очите ѝ се появи бяла плът, смътно осветена от
жълтеникавите лампички над бара. А след това...
Тя затвори очи и направи опит да прогони гледката от
съзнанието си. Пожела да се пренесе някъде другаде, но ня-
маше как да изключи звуците. Ужасни, плашещи. После
мъжете се отстраниха от момичето и започнаха да оправят
дрехите си, дишайки учестено.
– Трябва да я върнем в апартамента – каза високият и
преметна блондинката през рамо като торба с цимент.
12
Русата коса увисна надолу като някаква жълта салфетка.
Мъжът спря на прага и задържа с крак стъклената врата.
Другият забърза след него и натисна бутона за повикване на
асансьора.
Анабел тихо изскимтя.
Отиват си. Това е добре. Отиват си.
Премигна и прехапа устни, опитвайки се да прогони
картините, които се блъскаха в съзнанието ѝ. Изви врат и
видя как мъжете влизат в кабината.
Единият измъкна мобилен телефон. До слуха ѝ достиг-
наха откъслечни фрази:
– Ще я занесем... Аз трябва да...
Дишай, дишай.
После нещо прошумоля.
Помещението се завъртя и погледът на Анабел се спря
върху някакъв кафяв предмет на метър от нея. Чантичката ѝ
„Луи Вюитон“. Беше паднала до канапето. Толкова не на
място в пустия клуб с компаньонки, колкото опаковка от
бърза закуска върху табла с хирургически инструменти. И
на всичкото отгоре вибрираше.
Вдишвай, издишвай.
Вибрацията се превърна в звънене. Отначало тихо, като
почукване върху стъкло, после все по-силно и по-силно. В
тишината на затвореното помещение електронните сигна-
ли звучаха оглушително.
О, Боже. Мили Боже, моля те, помогни ми!
Звънеше нейният телефон. Тя прехапа устни още по-
силно, молейки се звъненето да спре. Но то продължаваше,
все по-оглушително и по-плашещо. Отровнобяла светлина
заля помещението. Безмилостните лъчи на фенерчетата
прогониха и последните остатъци от успокояващия мрак.
Анабел видя тялото на блондинката, проснато напряко в ка-
бината. Златистите врати на асансьора се блъскаха в него и
се дръпваха обратно.
Мъжете се върнаха.
– Казах ти, че... Трябва да я намерим...
Пауза. После високият отвори стъклената врата.
– Може би все още е тук...
Нова пауза. Някой започна да тършува по седалката над
13
главата ѝ, тапицерията се раздвижи. Тя затвори очи, после
пак ги отвори. Видя сиви крачоли.
Обсипана с лунички ръка се протегна към бутилката
уиски на масата. После бутилката изтрака обратно и сивите
крачоли се прегънаха в коленете. Стомахът на Анабел се
сви и тя затвори очи. Когато ги отвори, лицето на мъжа ви-
сеше на няколко сантиметра от нея. Очите му бяха кръвяса-
ли. Анабел почти спря да диша.
Бяха я открили!
15
1
Стеф
„Усмивката е най-добрият грим“, гласеше рекламата на
входа на метростанция „Ропонги“.
Преметнала раницата през рамо, Стеф зърна послание-
то сред морето от начервени блондинки и се усмихна. Ли-
цето ѝ между дългите боядисани в червено къдрици беше
чисто, напълно лишено от грим.
Бяха я предупредили, че „Ропонги“ е рекордьор по блон-
динки в цяла Япония и няма нищо общо с останалите части
на страната, тъй като тук властват не традициите, а парите.
Но въпреки това не мирише зле, констатира тя, докато тъл-
пата я тласкаше нагоре към шумните улици на най-извест-
ния токийски район за забавления и секс, пълен със заведе-
ния за бързо хранене, легални магазини за дрога и клубове с
наименования като „Климакс“, „Червени устни“ и „Само за
твоите очи“.
С усилие се задържа на място под бяло-зелените колони
на някаква магистрала, докато тълпата на високи токчета се
движеше като пълноводна река по задръстената от автомо-
били улица. Безброй млади жени от Запада бързаха за сре-
ща с японски мъже.
Никой не обръщаше внимание на синеоката англичан-
ка с избелели дънки, която стоеше пред „Фрешнес Бър-
гър“ и прелистваше пътеводител на Токио. Такива като
нея бяха често срещана гледка – млади момичета от Евро-
па, пристигнали в Токио с мечтата да забогатеят. Но при
по-внимателно вглеждане всеки можеше да види белезите
по ръцете ѝ и трудноподвижните пръсти, които с мъка
прелистваха страниците на пътеводителя. И вероятно да
стигне до заключението, че въпреки фотогеничното лице
16
с правилни черти Стеф не е просто поредната манекенка,
пристигнала тук с намерението да спечели лесни пари.
Обърна на последната страница на пътеводителя и про-
чете бележките, изписани с красив равен почерк.
Annabel@docomo.ne.jp беше имейл адресът на приятел-
ката ѝ Анабел в Токио.
Флин беше хазяинът на Анабел, с когото имаше среща
тук.
Каламити Джейнс пък беше клубът с компаньонки, в
който работеше другата ѝ приятелка Джулия.
В тази навалица нямаше да е лесно да открие Флин, но
щеше да мисли за клуба на Джулия и евентуална работа
там едва след като уреди квартирата си и се срещне с Ана-
бел. Ако при Джулия няма работа, щеше да се наложи да
чука от врата на врата, за да открие нещо подходящо. Ни-
щожните ѝ спестявания едва ли щяха да стигнат за повече
от седмица в най-скъпия град на света. Беше готова да ра-
боти като компаньонка, или „момиче под наем, но без секс,
ако обичате“. При това да започне веднага, ако може още
тази вечер.
– Здрасти, маце.
Зад рамото ѝ надничаше чернокос мъж с бяло лице и
червени устни, който държеше в ръце тесте рекламни бро-
шури на клуб „Оргазмик“ и имаше вид на уморен вампир.
– Не съм ти маце – отсече Стеф.
– Работа ли търсиш? – приведе се към нея мъжът. – Мо-
же би като танцьорка?
– Засега не – поклати глава тя. – Чакам хазяина си.
– Какво тогава търсиш тук?
– Нали ти казах? Опитвам се да открия новия си хазяин.
Как се казва тази улица?
– Аз да не съм ти екскурзовод? – извъртя кръвясалите си
очи онзи. – Може би търсиш работа като компаньонка?
– Може би. Да не би да знаеш някой, който наема компа-
ньонки?
– С тези неща не ставаш – промърмори мъжът и кимна
към сивата линия, която пресичаше брадичката ѝ и белези-
те по рамото и горната част на ръката ѝ – усукани и набъб-
нали като печена глина. – Имаш шанс само като танцьорка.
17
– Я се разкарай, ако обичаш! – отсече Стеф и му обърна
гръб. Раницата ѝ закачи рамото му. – Все ще намеря нещо.
Мъжът се отдалечи и започна да раздава брошурите си
на група американци с бръснати глави:
– Безплатен топлес, сър. Надолу също е голо, сър...
Стеф отново разгърна пътеводителя.
– Извинявай...
– Какво? – рязко се завъртя тя.
Мъжът, който се беше изправил на сантиметри зад гърба
ѝ, се оказа хилав пакистанец, облечен с тънка бяла риза. Ли-
цето му беше странно плоско, сякаш изгладено с ютия – не-
що, което не можеше да се каже за ризата му.
– Стефани?
– Да? – изненадано го погледна тя.
– Аз съм Флин. За апартамента.
– Ти ли си Флин? – Беше очаквала да се срещне с японец,
но това все пак беше „Ропонги“ – зоната на чужденците, ко-
ито местните наричаха гайджин. – Радвам се. Вече си мис-
лех, че никога няма да те намеря. – Протегна топлата си
ръка и стисна потната длан на пакистанеца. – Да, за апарта-
мента. Надявам се, че е някъде наблизо...
– Много наблизо, последвай ме – кимна Флин и я поведе
надолу по улицата, заобикаляйки внимателно няколко поч-
ти двуметрови блондинки, които яростно се караха на рус-
ки. – Не бях сигурен, че ще се появиш. Помислих си, че ня-
кой ти е казал... Както и да е. Как беше полетът? Уморена ли
си? Усещаш ли часовата разлика?
– Добре съм. В самолета се наспах. Как е Анабел?
Спряха на светофара пред някаква пешеходна пътека и
Флин започна да прехвърля тежестта си от единия крак на
другия и обратно.
– Първо плащаш един наем в аванс, а след това ще ти
покажа апартамента – обяви той. – Наемът е шейсет хиляди
йени, ясно?
– Какво?! – Усмивката на Стеф се стопи и белегът на
брадичката ѝ се набръчка. – Колко?!
– Шейсет хиляди йени.
На „Хийтроу“ Стеф беше сменила всичките пари, с кои-
то разполагаше – двеста и петдесет лири, срещу които по-
18
лучи петдесет хиляди йени в полиетиленов плик с пластма-
сов цип. Тези пари трябваше да ѝ стигнат поне за една сед-
мица, докато си намери работа. Но сега се оказа, че няма да
стигнат дори за депозит за жилището ѝ.
– Първо да видя апартамента – отсече тя и отскочи на-
зад, за да пропусне някакъв скутер. – След това ще говорим.
Там ли е Анабел? Ще се радвам да я видя.
– Не, не. Първо парите. После ще ти покажа апартамента.
– Не, първо апартаментът.
Настъпи пауза. Светофарът светна зелено и насреща им
се устреми тълпа.
– Добре – предаде се Флин. – Не е редно, но ще ти пока-
жа апартамента. – Прекосиха улицата и минаха под розово-
бялата тента на кафе „Алмонд“ и пъстро оцветените торти
на витрината. – Сигурен съм, че ще ти хареса. Мястото е
отлично, особено ако останеш да живееш в „Ропонги“. Ис-
каш ли да ти нося раницата?
– Не, благодаря.
Флин кривна в някаква мрачна уличка, плътно застрое-
на със сгради, до чиято вътрешност се стигаше по метални
външни стълби. Поеха по една от тях. Обувките на Стеф
звучно потракваха по стъпалата.
– Искам депозита веднага след като видиш жилището –
обади се Флин. – Шейсет хиляди йени. Банки има навсякъ-
де. С удоволствие ще те заведа до някоя от тях. Ситибанк
обикновено приема „Виза“, в универсалните магазини съ-
що можеш да смениш пари: „Фемили Март“, „Лоусънс“...
– Ще бъда откровена с теб – каза Стеф, докато той от-
ключваше очукана метална врата, която изглеждаше така,
сякаш е била атакувана от сумист. – Разполагам с петдесет
хиляди йени и това са всичките ми пари. Може ли да ти пла-
тя наема след седмица, когато ще съм си намерила работа?
Фин отключи и се обърна да я погледне.
– Нямаш работа, така ли?
– Още не.
Той бутна скърцащата врата и отсече:
– Не платиш ли депозит, няма да спиш тук.
Вратата издаде отчаян писък, сякаш оплакваше вонята и
мизерията зад нея.
19
– Както сама ще се увериш, жилището е оборудвано с
всичко необходимо – обяви Флин, пристъпвайки в нещо
като коридор, който миришеше на сирене, препечени фи-
лии и парфюм. Ръката му докосна непочистената микро-
вълнова печка, поставена на розова пластмасова лавица,
чиято ширина не надвишаваше шейсет сантиметра. – Мик-
ровълнова, баня... – Отвори някаква врата, зад която се по-
мещаваше тоалетна с размерите на тези в караваните. Над
чинията беше окачен миниатюрен душ. – Ще имаш за съ-
квартирантки наистина страхотни момичета. Специално в
твоята стая живее една рускиня, изключително чисто мо-
миче.
– Какво?! – възкликна Стеф, усетила как маратонките ѝ
залепват за пода. – За какво говориш?
Флин отвори една шперплатова врата.
– Това е спалнята ти – обяви той и се отмести встрани,
позволявайки ѝ да види двуетажното желязно легло, ни-
ския таван и пода с размери метър на метър. Срещу леглата
гъргореше древен климатик, който издаваше странни зву-
ци.
– Ще живея с Анабел, приятелката ми – каза Стеф. –
Така се бяхме разбрали.
– Анабел? – обърна се да я погледне Флин. – Не, не, тя
напусна. Изчезна, без да си плати наема. Из-чез-на! – на-
търтено разчлени думата той. – Изчезна безследно!

9
ЯМАЙКА, 1504 г.
11
ПРОЛОГ
Христофор Колумб си даваше сметка, че наближава
решителнияt момент. Вече трети ден отрядът му се прид-
вижваше на юг през гъстата тропическа гора, изкачвайки
се все по-високо и по-високо. Този остров беше най-кра-
сивия от всичките, които беше открил от октомври 1492
година насам. Каменистите брегове граничеха с тясно
плато. Планините формираха нещо като мъглив гръбнак,
който плавно се издигаше от запад на изток и свършваше
тук, сред острите върхове, които го заобикаляха отвсякъ-
де. По-голямата част от земята представляваше шуплив
варовик, покрит с червеникав пласт плодородна почва.
Сочнoзелени растения бяха избуяли под вековните дър-
вета, подхранвани от постоянните влажни ветрове.
Местните хора наричаха острова Шаймака, което в пре-
вод означаваше „Островът на изворите“. Едно много
подходящо име, тъй като вода бликаше навсякъде. Кас-
тилците бяха подменили Ш с Я, променяйки името на
Ямайка.
– Адмирале.
Колумб спря и се обърна.
– Вече сме близо – каза Де Торес и махна с ръка. –
Спускаме се по онзи склон, а след това ще излезем на
равна поляна.
Луис беше плавал с него по време на трите предишни
експедиции, включително онази през 1492 г., когато за
пръв път стъпиха на твърда земя. Двамата се разбираха
отлично и си имаха пълно доверие.
12
Това обаче не можеше да се каже за шестимата тузе-
мци, които ги съпровождаха. Бяха пълни диваци. Той
махна с ръка на двама от тях, предупреждавайки ги да
внимават с един от по-малките сандъци, които мъкнеха.
Беше изненадан от факта, че след две години дървото им
все още бяха здраво, без следа от червеите, които още ми-
налата година бяха прояли корпуса на кораба. Толкова
време беше изтекло, откакто се бяха оказали изолирани
на този остров. Но пленничеството им вече наближаваше
своя край.
– Добър избор – подхвърли на испански той.
Никой от местните не разбираше този език. Освен тях
в отряда бяха включени още трима внимателно подбрани
испанци. А туземците просто бяха подкупени с обещани-
ето да получат още ястребови звънчета – обикновени
дрънкулки, които обаче имаха хипнотизиращо въздейст-
вие върху тях – разбира се, ако отнесат трите сандъка ви-
соко в планината.
Бяха потеглили на разсъмване от една гориста поляна
на северния бряг. Край поляната се пенеше буен поток
със студена, кристално чиста вода, която подскачаше по
заоблените камъни и образуваше поредица от вирове
преди най-накрая да се влее в морето, образувайки нещо
като малък водопад. Жуженето на насекомите и птичите
песни ставаха все по-силни, по-оглушителни. Катерене-
то по стръмния, гъсто залесен склон беше дълго и умори-
телно. Всички бяха потни, дишаха тежко, дрехите им
бяха натежали от пот. Но сега вече се спускаха надолу,
към прекрасната долина. За пръв път от доста време на-
сам Колумб се почувства бодър и освежен.
Обичаше тази земя.
Беше оглавил лично първата експедиция през 1492 г.
въпреки съветите на така наречените учени хора. Осемде-
сет и седем мъже бяха потеглили към неизвестното, запле-
нени от силата на мечтите му. За финансирането на тази
експедиция се беше борил десетилетия – отначало с пор-
тугалците, а след това с испанците. Според договора от
Санта Фе, подписан между него и испанската корона, той
13
трябваше да получи благороднически статут, десет про-
цента от завладените съкровища и пълен контрол над но-
вооткритите морета. На хартия сделката изглеждаше от-
лично, но Фердинанд и Исабела не изпълниха своята част
от поетите задължения. През дванайсетте години след от-
криването на така наречения Нов свят десетки испански
кораби бяха потеглили на запад, без никой от тях да поиска
разрешението му като Адмирал на океаните и моретата.
Мръсници и лъжци. Всички до един.
– Ето го! – извика Де Торес.
Колумб се закова на място и се взря напрегнато през
хилядите червени цветя, които местните наричаха „пла-
мъците на гората“. И го видя. Гладко като стъкло езеро,
захранвано от гръмогласния планински поток.
За пръв път бе посетил Ямайка през май 1494 г., но
едва по време на втората си визита бе открил, че на север-
ния бряг живееха същите туземци, които обитаваха и съ-
седните острови. Тези обаче бяха по-враждебно настрое-
ни, може би поради близостта си с карибите от Пуерто
Рико на изток, и бяха изключително агресивни. КанибА-
ли от незапомнени времена, те разбираха само от груба
сила. Извлякъл съответните поуки, Колумб благоразум-
но изпрати на брега малка групичка гребци и авантюри-
сти, които се разправиха с местните по най-добрия начин
– убиха най-непримиримите сред тях, измъчиха до смърт
други. В резултат туземците бързо се промениха и бяха
готови на всичко, за да угодят на нашествениците.
Колумб вдигна ръка и всички спряха.
– Тук е – прошепна в ухото му Де Торес. – Това е мяс-
тото.
Колумб съзнаваше, че това е последната му експеди-
ция до Новия свят. Вече беше на петдесет и една и бе ус-
пял да си създаде достатъчно врагове от различен кали-
бър. Доказателство за това беше сегашната му, четвърта
поред експедиция, която сякаш беше прокълната още от
самото начало. Беше започнал да изследва крайбрежната
линия с убеждението, че е открил нов континент. Основа-
ние за това му даваше безкрайния бряг, простиращ се от
14
север на юг. По принцип плановете му включваха прес-
той в Куба или Испаньола за попълване на хранителните
запаси и кратка почивка на екипажите, но проядените от
червеи шхуни едва успяха да се доберат до Ямайка, къде-
то останаха да чакат помощ.
Такава обаче не дойде.
Губернаторът на Испаньола беше сред най-заклетите
му врагове и без колебание го остави да умре, заедно с
всичките 113 моряци. Което не се случи. Неколцина
смелчаци стигнаха до Испаньола с индианско кану и се
върнаха с кораб. Да, той наистина умееше да си създава
врагове.
А тези врагове от своя страна направиха всичко въз-
можно да го лишат от привилегиите, залегнали в догово-
ра с Короната. Той все пак успя да задържи благородни-
ческия си статут и адмиралската титла, но на практика те
не означаваха нищо. В един момент заселниците в Санто
Доминго успяха да го принудят да подпише едно ужасно
унизително споразумение. Преди четири тежки години
го върнаха в Испания в окови, за да бъде съден и евенту-
ално хвърлен в затвора. Спаси го неочакваната помощ на
краля и кралицата, които не само свалиха обвиненията
срещу него, но и му отпуснаха средства за четвъртата
презморска експедиция.
Често се бе питал какви биха могли да бъдат мотивите
им.
Исабела изглеждаше искрена, защото винаги беше
притежавала авантюристичен дух. Но кралят беше съв-
сем друга работа. Той никога не беше проявявал загриже-
ност за него и открито заявяваше, че всяко прекосяване
на западния океан е проява на безразсъдство. Разбира се,
тези изявления бяха направени преди големите откри-
тия.
Днес Фердинанд искаше само злато и сребро, нищо
повече. Мръсници. Лъжци. Всички до един!
Той направи знак на носачите да свалят сандъците.
Тримата моряци им се притекоха на помощ, защото бяха
наистина тежки.
15
– Ние сме тук! – извика с пълни гърди Колумб.
Хората му знаеха какво да правят. Мечовете им про-
блеснаха и туземците бяха насечени на парчета. Двама от
тях нададоха агонизиращи писъци, но бързо бяха пробо-
дени в гърдите. Убийството им не означаваше абсолютно
нищо за него – те не бяха достойни дори да дишат един и
същи въздух с европейците. Дребни, с медночервена
кожа и голи както майка ги е родила, тези диваци не по-
знаваха нито писаното слово, нито пламенната вяра. Жи-
вееха край морето и доколкото беше забелязал, не праве-
ха нищо друго, освен да отглеждат няколко вида расте-
ния. Предвождаше ги мъж, когото наричаха касик. За го-
дината изгнание той бе успял да се сприятели с него.
Именно касикът му отпусна шестима от своите хора.
Това се случи вчера, когато за последен път пуснаха кот-
ва край северния бряг.
– Малка разходка в планината – каза му той. – За ня-
колко дни.
Владееше техния език аравак напълно достатъчно, за
да формулира молбата си. Касикът го разбра и посочи с
пръст шестимата, които щяха да носят сандъците. Ко-
лумб се поклони в знак на благодарност и му предложи
няколко ястребови звънчета. Слава богу, че се беше запа-
сил добре. В Европа ги завързваха за ноктите на ловните
соколи. Евтините дрънкулки тук имаха цената на твърда
валута.
Касикът прие подаръка с дълбок поклон.
Вече беше имал случай да работи с него, дори цели
два пъти. Помежду им се породи нещо като приятелство.
Или по-скоро разбирателство, от което той се възползва
максимално.
Първото му посещение на острова през 1494 г. беше
принудително – само за ден-два, за да запушат течовете
по корпусите и да се снабдят с прясна вода. Тогава него-
вите хора забелязаха малки късчета самородно злато в
бистрите води на потоците. Колумб поразпита касика и
научи за едно място, на което златните късчета били зна-
чително по-големи – колкото бобени зърна.
16
Мястото, на което се намираше сега.
За разлика от лъжливата испанска монархия, той не се
интересуваше от злато. Целите му бяха по-високи.
Той спря поглед върху лицето на Де Торес и старият
му приятел веднага разбра какво ще последва. Насочи
меча си към единият от тримата испанци – нисък и набит,
с грубо лице.
– На колене! – заповяда Де Торес след като му отне
оръжието.
Останалите двама моряци вдигнаха мечовете си.
Пленникът се подчини.
– За толкова глупав ли ме вземаш? – обърна се към
него Колумб.
– Адмирале...
Ниският мъж млъкна, подчинявайки се на жеста му.
– Преди четири години ти ме върна в Испания с пран-
ги на краката, като ме лиши от всичко, което по право ми
принадлежеше. После обаче стана така, че то ми беше
възстановено. – Той направи кратка пауза и продължи: –
Само с няколко думи кралят и кралицата опростиха всич-
ките ми предполагаеми грехове. Нима ме помислиха за
невежа? – Ново колебание. – Очевидно да. И това беше
най-голямата обида. Години наред се молех за пари, за да
прекося океана. И години наред ми отказваха. Но след
поредното писмо до короната, изненадващо ми бяха от-
пуснати средства за тази експедиция, четвърта поред.
Дадоха ми всичко, от което се нуждая и аз веднага раз-
брах, че нещо не е наред.
Мечовете продължаваха да бляскат над главата на
пленника. Нямаше къде да отиде.
– Ти си шпионин! – изръмжа Колумб. – Изпратили са
те тук, за да докладваш всичко, което върша.
Видът на този глупак го отвращаваше. Той беше оли-
цетворение на всички мъки и страдания, които беше при-
нуден да изтърпи от ръцете на лъжливите испанци.
– Задай въпроса, който интересува благодетелите ти!
– заповяда Колумб.
Мъжът мълчеше.
17
– Задай го! – повиши глас той. – Заповядвам ти!
– Кой си ти, че да ми заповядваш? – изгледа го шпио-
нинът. – Ти дори не си християнин!
Колумб прие обидата с търпението, на което го беше
научил животът. Но неговите сънародници съвсем не
бяха толкова благоразположени.
– Тези хора също не са християни – посочи ги той.
Пленникът се изплю на земята.
– Задачата ти е да докладваш за всичко, което се случ-
ва по време на плаването, нали? Какво искат те? Сандъ-
ците, които домъкнахме дотук, или само златото?
– Ти не беше честен.
– Не съм бил честен, значи – засмя се адмиралът.
– Светата църква ще се погрижи да гориш в ада!
Едва в този момент Колумб осъзна, че човекът насре-
ща му работи за Инквизицията. За най-големия му враг.
В душата му пламна пожарът на самосъхранението. В
очите на Де Торес също проблесна тревога. Бе разбрал за
този проблем още преди две години, когато напуснаха
Испания. Дали нямат и други очи и уши? Инквизицията
беше изгорила на клада хиляди хора и той дълбоко я не-
навиждаше. Всичко, което щеше да приключи тук, беше
направено с единствената надежда да попречи на злото.
Де Торес вече го беше предупредил, че няма да риску-
ва да попадне в ръцете на инквизиторите след завръща-
нето си в Европа. Решението му беше да се установи в
Куба – един значително по-голям остров на север. Други-
те двама моряци със саби в ръце – по-млади и по-нетър-
пеливи, също бяха решили да останат. Би трябвало и той
да стори същото. Съзнаваше обаче, че колкото и да му се
иска, мястото му не беше тук.
Той сведе очи към пленника.
– Англичаните и холандците ме наричат Кълъмбъс,
французите – Колумб, а на испанците съм известен като
Колон. Но нито едно от тези имена не е това, с което съм
се родил. За твое нещастие ти никога няма да узнаеш ис-
тинското ми име, нито пък ще изпратиш доклад до свои-
те покровители, които чакат в Испания.
18
Кимна и мечът на Де Торес потъна в гърдите на плен-
ника. Светкавично, без време за реакция. Острието из-
скочи обратно със смразяващо кръвта съскане. Мъжът
рухна по очи, земята наоколо почервеня от кръвта му.
Колумб се изплю върху трупа. Останалите го послед-
ваха. Искрено се надяваше това да е последната смърт, на
която ставаше свидетел. Беше уморен да убива. Съвсем
скоро щеше да се върне на кораба и да отпътува завинаги,
а това означаваше, че касикът няма да има шанс да си
отмъсти за шестимата мъртви туземци. Разбира се, гне-
вът му щеше да се стовари върху други хора, но това не
беше негова грижа. Всички те бяха врагове, които напъл-
но заслужаваха да страдат.
Колумб се обърна и най-после започна да оглежда
околността. Не пропусна нито един детайл от това, което
му бяха описали.
– Бог ни доведе на това място, адмирале – обади се Де
Торес.
Старият му приятел беше прав. По всичко личеше, че
нещата стоят точно така.
Бъди смел като леопард, лек като орел, бърз като
сърна и силен като лъв, за да изпълниш волята на нашия
Отец в небесата.
Мъдри думи.
– Да се помолим – обърна се към останалите той. –
Нека това, което се случи днес, да остане дълго време в
тайна.

3
РОМАН
Превел от английски
БОЯН ДАМЯНОВ
ОБСИДИАН
С О Ф И Я
9
ТУНИС, 1978 г.
11
1
Жан-Марк Домал се събуди от вика на мюезина, призо-
ваващ богомолците на молитва, и от плача на собствените
си деца. Беше малко след седем в душната тунизийска ут-
рин. За момент, докато очите му се нагаждаха към слънче-
вата светлина, Домал забрави за сполетялата го житейска
катастрофа, но твърде скоро споменът за нея отново го
стисна за гърлото. Той едва не извика от отчаяние, вперил
поглед в напукания белосан таван – женен мъж на чети-
рийсет и две, оставен на милостта на разбитото си сърце.
Амилия Уелдън си бе тръгнала преди шест дни. Без
предупреждение, без причина, без дори да остави бележ-
ка. До един момент бе гледала децата му във вилата – гот-
вила им бе обяд и вечеря, чела им бе книжки, за да заспят –
и в следващия миг, просто така, бе изчезнала. В неделя
призори Селин, съпругата на Жан-Марк, бе заварила стая-
та на гувернантката празна, всичките ѝ лични вещи изне-
сени, куфарите ѝ свалени от гардероба, снимките и плака-
тите ѝ отлепени от стените. Семейният сейф в килера бе-
ше заключен, но паспортът и огърлицата на Амилия, оста-
вени на съхранение, липсваха. На пристанището нямаха
данни за двайсетгодишна англичанка, отговаряща на опи-
санието ѝ, която да се е качила на ферибота за Европа; име-
то ѝ не фигурираше и в списъците на пътниците от излете-
лите в този ден самолети. В нито един от хотелите и турис-
тическите спални в града нямаше запазена стая на нейно
име, никой от студентите и останалите млади чужденци, с
12
които сe бе сприятелила в Тунис, не знаеше нищо за место-
нахождението ѝ. Представяйки се за загрижен работода-
тел, Жан-Марк направи запитване в британското посол-
ство, изпрати телекс до агенцията за гувернантки в Париж,
чрез която я бе наел, и позвъни по телефона на брат ѝ в
Оксфорд. Сякаш никой не беше в състояние да разплете
загадката на нейното изчезване. Единствената утеха на
Жан-Марк бе, че засега не бяха открили трупа ѝ в някоя
сляпа уличка в Тунис или Картаген, нито я бяха приели в
болница със загадъчна болест, която би могла да ги разде-
ли завинаги. Иначе беше напълно съсипан. Жената, която
го бе подложила на сладкото изтезание на всепоглъщаща-
та любов, бе изчезнала от живота му като полъх на вятъра
в безлунна нощ.
Детският плач продължаваше. Жан-Марк отметна бе-
лия чаршаф – единствената му завивка – и седна, като раз-
триваше с длан кръста си. От няколко дни го болеше. От
съседната стая се чуваше гласът на Селин: „За последен
път ти казвам, Тибо, никакви филмчета, докато не си из-
ядеш закуската!“ Със сетни сили Жан-Марк се сдържа да
не скочи от леглото, за да вземе на два скока разстоянието
до кухнята и да напердаши сина си през тънкото дънце на
пижамата с щампован Астерикс. Вместо това отпи глътка
вода от полупразната чаша на нощното си шкафче, дръпна
завесите, излезе на балкона на горния етаж и се загледа
над покривите на Ла Марса. На хоризонта от запад на из-
ток бавно се движеше танкер, до Суецкия канал го чакаха
още два дни път. Дали Амилия не бе избягала с частна
яхта? Той се сети, че Гутман – богатият американски евре-
ин, онзи с многото влиятелни приятели, за когото се гово-
реше, че бил свързан с Мосад – имаше яхта, която държе-
ше на котва в Хамамет. Жан-Марк бе забелязал Гутман да
се заглежда в Амилия – този човек можеше да си позволи
всичко в този живот, а искаше да го лиши и от малкото, ко-
ето той имаше. Нима му я бе отнел? Домал нямаше никак-
ви основания да ревнува, освен ирационалния страх на
13
рогоносеца от унижение. С притъпени от недоспиване се-
тива, той приседна на пластмасовия стол на балкона; от
съседния двор до ноздрите му долетя аромат на прясно из-
печен хляб. На два метра от себе си, върху перваза на про-
зореца, забеляза полупълен пакет цигари и с решително
движение запали една, като се закашля с първото вдишва-
не на дима.
Откъм спалнята се чуха стъпки. Децата бяха млъкнали.
На балконската врата се появи Селин.
– А, ти си бил буден.
Тонът ѝ го вбеси още повече. Той долавяше, че жена му
обвинява него за случилото се. Но тя не знаеше истината.
Ако се досетеше, може би щеше дори да започне да го успо-
коява; все пак собственият ѝ баща бе преспал с десетки
жени по време на брака си. Жан-Марк се питаше защо Се-
лин чисто и просто не бе уволнила Амилия. Това поне би
му спестило сегашната болка. Сякаш съпругата му бе ре-
шила нарочно да го измъчи докрай, държейки тази жена в
къщата им.
– Да, буден съм – отвърна той, макар че Селин отдавна
я нямаше наблизо. Заключила се беше в банята за редов-
ния си студен душ и сега сигурно търкаше усърдно дефор-
мираното си от ражданията тяло, което така го отблъсква-
ше. Той смачка цигарата, върна се в спалнята, намери ха-
лата си, захвърлен на пода, и слезе в кухнята.
Фатима, едната от двете камериерки, зачислени към
домакинството на семейство Домал от работодателите му
във Франция, си слагаше престилка. Без да ѝ обръща вни-
мание, Жан-Марк отиде до машината на барплота и си на-
прави кафе с мляко. Тибо и Лола се кикотеха на нещо си в
съседната стая, но той нямаше желание да ги вижда. Вме-
сто това седна в кабинета си, на затворена врата, отпивай-
ки от кафето. Всяка стая, всяка миризма, всеки най-малък
детайл от тази вила му напомняха за Амилия. Тук, в каби-
нета му, за пръв път се бяха целунали. В основата на онези
олеандри на задната ливада, които се виждаха през прозо-
14
реца, за пръв път се бяха любили късно една нощ, докато
нищо неподозиращата Селин спеше в къщата. По-късно
Жан-Марк бе поемал невероятни рискове, измъквайки се
от семейното легло в три сутринта, за да бъде с Амилия, да
я държи в прегръдките си, да я поглъща, да докосва и
опипва тялото ѝ, което го беше омагьосало до такава сте-
пен, че сега, при спомена за него, едва не се изсмя. Каза си,
че е един романтичен, изпълнен със самосъжаление глу-
пак. Толкова пъти през последните дни бе стигал на косъм
от пълно самопризнание, толкова пъти се бе канил да раз-
каже на Селин подробности от цялата им афера: за хотел-
ските стаи в Тунис, където бе водил Амилия; за петте дни
през април, които бяха прекарали заедно в Сфакс, докато
жена му беше в Бон, Франция, с децата. Жан-Марк знае-
ше, винаги бе знаел, че да изневерява на Селин му носи
удоволствие – това беше неговото отмъщение за тегавото
еднообразие на брака му. Лъжите му бяха помогнали да
запази разсъдъка си. Амилия разбираше това. Може би об-
щата им склонност към измама беше в основата на тяхната
връзка. Той не спираше да се изумява на способността ѝ
да облича в благовидна форма всичките им забежки, да
прикрива следите им по такъв начин, че Селин нито
веднъж не се бе досетила какво всъщност става. Закачли-
вите ѝ отговори на закуска – „Благодаря, спах наистина
много добре“ – бяха съчетани със заучено безразличие
към Жан-Марк всеки път, когато двамата любовници се
озовяха в компанията на Селин. Амилия бе тази, която
предложи Жан-Марк да заплаща хотелските им стаи в
брой, за да не се отразят съмнителни транзакции в разпе-
чатките му от банката. Амилия бе престанала да ползва
парфюм, за да не се пренася уханието на „Ермес“ в брач-
ното му легло. Жан-Марк нито за миг не се съмняваше, че
тя бе извлякла максимална наслада от тези извънбрачни
игрички.
Телефонът иззвъня. Рядко се случваше някой да ги тър-
си преди осем сутринта; Жан-Марк беше сигурен, че Ами-
15
лия се опитва да влезе във връзка с него. Той вдигна слу-
шалката и почти проплака:
– Oui?
Чу женски глас с американски акцент:
– Джон Марк?
Беше жената на Гутман. Наследница на стара англосак-
сонска фамилия, с баща сенатор и семейно състояние, во-
дещо началото си още от кораба „Мейфлауър“.
– Джоун?
– Същата. В лош момент ли се обаждам?
Домал нямаше време дори да я упрекне мислено за на-
глостта ѝ да допуска, че всички разговори помежду им
трябва бездруго да се провеждат на английски език. Нито
Джоун, нито мъжът ѝ бяха направили опит да научат дори
най-елементарен френски, поназнайваха само малко араб-
ски.
– Не. Моментът не е лош. Тъкмо тръгвах за работа. –
Той си каза, че Джоун сигурно иска да прекара деня на
плаж с децата им. – Искаш ли да говориш със Селин?
Пауза. Когато Джоун заговори отново, гласът ѝ звуче-
ше някак делово, едва ли не тържествено.
– Всъщност, Джон Марк, исках да говоря с теб.
– С мен?!
– Става въпрос за Амилия.
Ето че Джоун знаеше. Беше научила за аферата им.
Дали щеше да го издаде?
– Какво Амилия? – Тонът му бе станал враждебен.
– Помоли ме да ти предам нещо.
– Ти си я виждала?
Сякаш бе чул, че негов роднина, смятан за починал, из-
веднъж се е оказал жив и здрав. В този момент Жан-Марк
не се съмняваше, че Амилия ще се върне при него.
– Видяхме се – каза Джоун. – Тя се безпокои за теб.
При този намек за привързаност Жан-Марк би подско-
чил и замахал с опашка като куче, ако не се налагаше да
разиграва една лъжа по телефона.
16
– Ами да, Селин и децата са много притеснени. До
един момент Амилия е тук с тях и в следващия миг я ня-
ма…
– Не, не за Селин. Нито за децата. Безпокои се за теб.
Той усети как надеждата го напуска, като полъх на вя-
търа, затръшнал врата.
– За мен? Не разбирам.
Нова, внимателно дозирана пауза. Джоун и Амилия
бяха близки приятелки. Докато Гутман не я бе запленил с
чара и парите си, тя бе гледала на Джоун като на любещата
по-голяма сестра, образец на изискана елегантност, към
който един ден Амилия би могла да се стреми.
– Мисля, че ме разбираш, Джон Марк.
Играта приключи. Аферата му беше разкрита. Всички
вече знаеха, че Жан-Марк Домал е безнадеждно и абсурд-
но влюбен в една двайсетгодишна гувернантка. Щеше да
се превърне в посмешище за имигрантската общност.
– Исках да те хвана, преди да си тръгнал на работа. Да
те уверя, че никой не знае за това. Не съм разговаряла с
Дейвид, нито имам намерение да казвам каквото и да било
на Селин.
– Благодаря ти – отвърна тихо той.
– Амилия е напуснала Тунис. Всъщност замина сно-
щи. Смята да попътува известно време. Помоли ме да ти
кажа колко съжалява за случилото се. Никога не е имала
намерение да ти причини болка или да изостави семей-
ството ти, както стана. Тя те обича много. Просто… ѝ е
дошло в повече, разбираш ли? Сърцето ѝ е объркано. Раз-
бираш ли какво ти казвам, Джон Марк?
– Да, разбирам те напълно.
– И така, можеш да кажеш на Селин, че току-що си го-
ворил с Амилия. Позвънила е от летището. А на децата
кажи, че няма да се върне.
– Ще го направя.
– Мисля, че така е най-добре, а ти? Може би и за теб е
най-добре да я забравиш.

Първа глава
Семейна хармония

В предния двор цъфтяха червени цветя. Нанасе ня-
маше представа какви са те. Тя не се интересуваше от
имената на цветята.
Домът на семейство Огата бе типична за средната
класа просторна къща с широка веранда. Нанасе натис-
на звънеца и зачака.
Кварталът бе тих, само в далечината се чуваха свир-
ките на влакове.
Отвори ѝ Сакико Огата. Жената нямаше петдесет
години, но изглеждаше доста по-стара, може би заради
твърде обикновеното кимоно, което носеше.
– Заповядай!
Едва след като Нанасе се представи, Сакико се
усмихна с видимо облекчение и я въведе в дневната.
Всички мебели бяха нови. Очевидно семейството
държеше постоянно да сменя обзавеждането с евтини
нови неща.
Сакико прочете препоръката, погледна Нанасе и от-
ново се усмихна.
– Ооо, госпожа Акияма много те хвали!
Нанасе кимна леко. Тя не я беше чела, но знаеше
какво пише в нея. Очакваше, че както обикновено, ко-
гато постъпваше при ново семейство, домакинята ще
се поинтересува защо е напуснала предишната си ра-
бота, за да прецени дали е било по нейно желание, или
8
са я уволнили. Сакико Огата обаче не я попита нищо.
Тя дори не намери за нужно да разведе новата домашна
помощница из къщата, както бе прието в такива слу-
чаи. Просто седеше срещу нея с безизразно лице и от-
несен поглед.
Нанасе се опита да отгатне мислите на Сакико. Но
това, което можа да разчете, бяха само откъслеци.
Плочките в банята започват да падат. За вечеря
ще направя задушено телешко с чушки и мисо. На-
стройката на телевизора не е в ред, ключът на килера
се е счупил. Трябва да кажа на Нанасе, че оризоварка-
та не работи и утре ще доставят нова от магазина
за електроуреди.
Сакико не бе ангажирна с други мисли освен за до-
макинството. Но дали в нейния случай можеше да се
говори за мисли или по-скоро за делнични хрумвания,
реещи се из празното пространство на съзнанието ѝ?
Дали пък жената не бягаше от нещо, търсейки убежи-
ще в рутината на ежедневието?
Нанасе се бе сблъсквала многократно с подобен тип
манталитет. Той бе присъщ на мекушавите жени от
средната класа, прехвърлили четирийсет. Макар да
бяха свикнали да ги пренебрегват и да си даваха смет-
ка, че мъжете им са загубили всякакъв интерес към тях,
те се стараеха да изтрият този факт от съзнанието си.
Сакико погледна куфара на Нанасе, помисли си кол-
ко ли е тежък и колко ли е уморена тя, след като го е
влачила нагоре по хълма, и накрая се сети да ѝ предло-
жи чай.
– Да отидем да пием чай в кухнята.
Сакико стана и отново се усмихна на Нанасе. Ус-
мивката ѝ бе безизразна. Нанасе се удиви, че в нея ня-
маше и капчица топлота, дори несъзнателна.
* * *
9
Нанасе не помнеше кога за пръв път осъзна, че при-
тежава способност да чете хорските мисли. Но нито
веднъж през осемнайсетте години на своя живот не я
бе смятала за някаква необичайна дарба. Напротив, бе
убедена, че много хора притежават такава способност,
и съдейки по себе си, си представяше, че и другите я
пазят в тайна. Приемаше я като даденост, която не бе
нито в нейна полза, нито в нейна вреда. Обясняваше си
я като още едно сетиво, подобно на слуха и зрението,
което обаче изискваше да се положи малко старание.
За да го разграничи от останалите си сетива, Нанасе
трябваше да полага известни усилия да установява ми-
словен контакт с хората или да се изолира. Както тя се
изразяваше – „да вдига и да спуска резето“. Особено
внимателно трябваше да преценява кога „да държи ре-
зето спуснато“ и кога „да го вдига“. От опит знаеше, че
ако „го вдигне“, когато не ѝ е необходимо, мислите на
събеседника ѝ ще нахлуят неудържимо и тя ще се ока-
же неспособна да разграничи словесния от мисловния
му поток. А това би я поставило в изключително опас-
на ситуация, в която скритата ѝ заложба можеше да из-
лезе наяве по непредпазливост.
Същия ден, докато Сакико обясняваше домашните
ѝ задължения, Нанасе от време на време „вдигаше ре-
зето“ и се опитваше да надзърне в мислите ѝ. Но всеки
път сякаш се натъкваше на задръстено с отпадъци бу-
нище, от което не можеше да изрови нищо по-същест-
вено – нито какво мисли Сакико за семейството си,
нито дали нещо я вълнува.
Главата на семейството Хисакуни Огата бе начал-
ник на административния отдел в корабостроителна
компания. Семейството имаше две деца. Дъщерята
Ейко бе студентка четвърти курс в девически колеж.
Синът Джуничи току-що бе постъпил в университета.
Ейко бе красавица, а Джуничи – блед и хърбав. И два-
10
мата бяха наследили хедонистичните наклонности на
баща си. Това бе всичко, което Нанасе можа да научи
от Сакико за семейството, съдейки предимно по думи-
те ѝ. Стана късно, но нито Хисакуни, нито синът и дъще-
рята се бяха прибрали. Изглежда, че това бе нещо оби-
чайно за тях, тъй като изражението на Сакико си оста-
ваше все така невъзмутимо. След леката вечеря тя не
пожела да разговаря повече. Втренчила празен поглед
в телевизора, чакаше Нанасе да ѝ поднесе чай.
Малко след единайсет часа се върна Хисакуни. На-
насе бе уморена, но се пребори със сънливостта си, за
да се запознае със своя нов работодател.
– Децата още ли не са се върнали? – попита Хисаку-
ни жена си.
Нанасе понечи да го поздрави, но той не ѝ обърна
внимание.
– Няма ги – отвърна Сакико и представи Нанасе с
обичайната си безизразна усмивка.
– Моите уважения! – поклони се Нанасе и „вдигна
резето“.
Хисакуни я погледна за миг и отвърна на поздрава ѝ
с небрежно кимване, оприличавайки я подсъзнателно
на момичетата от първокласния клуб, в чиято компа-
ния бе допреди малко. Очевидно от позицията си на ад-
министративен директор бе добил навик да наблюдава
хората.
– Ще пиеш ли нещо? – попита го Сакико.
Хисакуни погледна стенния часовник.
– Чаша чай.
В момента не му се пиеше чай, а по-скоро се безпо-
коеше за Ейко, макар да не би го признал пред себе си.
Всъщност Хисакуни си въобразяваше, че вече се е при-
мирил с недостатъците на дъщеря си и с лекомислено-
то ѝ поведение, но дълбоко в себе си се притесняваше
11
за нея. Успокояваше се едва когато я чуеше да се изви-
нява, че е закъсняла. Това му стигаше, колкото и да не
вярваше на обясненията ѝ.
Нанасе бе наясно, че реакцията му няма нищо общо
с обикновената родителска привързаност. Той просто
ревнуваше дъщеря си.
Към жена си Хисакуни не изпитваше никакви чув-
ства. За него тя бе нещо подобно на добиче, което едва
ли заслужава да му се обръща каквото и да било внима-
ние. Бяха изминали почти десет години, откакто за по-
следен път бе имал сексуален контакт с нея, все още
под въздействието на скътания някъде дълбоко в ду-
шата му спомен за красотата ѝ на младини. Отдавна бе
престанал да разговаря с жена си дори от състрадание.
Каквото и да ѝ кажеше, щеше да се издаде колко силно
я презира. Сакико усещаше това и с поведението си му
бе дала да разбере, че предпочита да бъде пренебрегва-
на, отколкото презирана.
Съзнанието на Хисакуни бе заето предимно с отно-
шенията между служителите и проблемите в компани-
ята, а на втори план с младите жени. Последните бяха
обект на пресилено внимание, само и само да поддър-
жа мъжкото си самочувствие. Надзъртайки в мислите
му, Нанасе не откриваше нищо друго освен празнота.
– Значи си на осемнайсет? – обърна се към нея Хи-
сакуни, сякаш разговаряше с някоя от компаньонките в
клуба, и побърза да приключи разговора. – Хубаво не-
що е младостта! Да, хубаво нещо е! – каза той, покла-
щайки глава.
В клуба, който посещаваше, имаше едно момиче
почти на възрастта на Нанасе. Той спеше с нея. Казва-
ше се Сецуко. Беше доста сексапилна.
– Да, наистина! – съгласи се с него по навик жена
му. Както обикновено тя се бе загледала в късното шоу
по телевизията.
12
Ейко се върна пийнала. Приятелят ѝ я бе почерпил,
завел я бе в един мотел и след това я бе изпратил с кола
до къщи. Тя погледна Нанасе и реши, че в присъствие-
то на момичето не е нужно да се извинява за закъснени-
ето си. Съобрази обаче, че все пак е добре да обясни
нещо.
– Йошие не дойде тази вечер. Ако бяхме заедно, ще-
ше да ме изпрати с колата си и да се върна по-рано. За-
това се наложи да изчакам Китани да ме изпрати. На
него му се танцуваше още, но си тръгна специално за-
ради мен.
– О, чудесно! – кимна с усмивка Хисакуни.
– Колко е мил Китани! – добави Сакико.
След като поиска да ѝ донесат чай, Ейко реши да по-
бъбри с новата прислужница.
– Казваш се Нанасе, нали така? Мога ли да те нари-
чам Нана? Ама наистина ти завиждам, че си на осем-
найсет! Как ми се иска и аз да съм отново на осемнай-
сет!
На Ейко дори не ѝ минаваше през ум да си направи
сама чай. Тя смяташе, че това е задължение на майка ѝ.
Сакико от своя страна бе свикнала да изпълнява жела-
нията на дъщеря си. А Хисакуни пък нямаше нищо
против техните отношения. Именно заради безропот-
ното си поведение Сакико нямаше никакъв авторитет
пред дъщеря си.
Докато разговаряше с Нанасе, Ейко преживяваше
отново секса с Китани, с когото току-що се бе раздели-
ла. Споменът я изпълваше със сладострастие. А Нана-
се, която все още нямаше опит с мъжете, следеше с
особен интерес какво се случва в главата на това моми-
че.
Превъзбудената Ейко започна да занимава семейна-
та аудитория с разни истории за ухажорите си.
– В един момент Китани нарочно настъпи Такада.
13
И тогава Такада престана да ми хвърля странни погле-
ди...
Подозрително свободното държане на Ейко на-
веждаше Хисакуни на мисълта, че забавленията на
дъщеря му не са чак толкова безобидни. „Опитва се да
ми замаже очите“, помисли си той и във въображени-
ето му изплуваха огъващите се похотливо голи тела
на Ейко и студента Китани, когото бе виждал само
веднъж. Нанасе се възползва от имагинерната версия
на сексуалните преживявания на Ейко, за да проник-
не още по-дълбоко в мислите на Хисакуни. Въобра-
жението му продължаваше да чертае силуети, този
път на дъщеря му и на любовницата му Сецуко, и да
ги налага един върху друг. Той правеше това не толко-
ва за да потисне яда си, колкото да се зарежда с емо-
ции. И продължаваше да слуша дъщеря си с благо-
склонна усмивка.
Когато разказваше за флиртовете си, Ейко долавя-
ше с женската си интуиция похотливи нотки в усмив-
ката на баща си. Усещането, че той задоволява сексуал-
ните си желания чрез нея, я изпълваше с отвращение.
Тя не можеше да му прости и за това, че се унижава да
приема покани от клиенти на компанията, за да яде и
пие за чужда сметка в скъпи клубове. Ейко обаче няма-
ше представа, че баща ѝ си има любовница – компа-
ньонка в нощен клуб, осигурена му от подизпълнител-
ска фирма.
Нанасе бе изненадана, че макар току-що да се бе по-
явила в дома на Огата, семейството се държеше както
обикновено. Най-вероятно това се дължеше на факта,
че всички в този дом бяха чужди един на друг. Тя се
съмняваше, че появата на сина Джуничи ще промени
атмосферата.
Късното телевизионно шоу свърши, но Джуничи не
се беше върнал. Никой не показваше безпокойство за
14
момчето. По всичко личеше, че дори не се сещат за
него.
– Време е да лягаме! – рече Хисакуни и стана, щом
телевизорът угасна.
Нанасе усети, че не словоохотливостта на Ейко, а
по-скоро звукът от телевизора служеше за фон на при-
видната семейна хармония тази вечер. Щом телевизо-
рът замлъкна, в къщата се възцари тягостна тишина.
В момента, когато излизаше от дневната, Хисакуни
внезапно спря. Хрумна му, че с нищо не е показал не-
одобрение към закъснението на дъщеря си. Дали не бе
редно все пак да ѝ каже нещо, преди да легнат? Това бе
негово родителско задължение, било то и формално, а
и така щеше да продължи да се вписва както подобава в
ролята на любящ баща на сцената на семейния мир и
сговор.
– Отсега нататък искам да се прибираш по-рано! –
рече Хисакуни с колкото се може по-мек тон.
– Добре, съжалявам!
Ейко вече имаше готов отговор, защото знаеше как-
во ще каже баща ѝ в момента, в който се спря. Това оба-
че не изчерпваше разговора. Тя също трябваше да вле-
зе в ролята си на непокорна дъщеря и не смяташе да му
отстъпва.
– Не съм очаквала, че баща ми ще се върне по-рано
от мен в събота вечер – подсмихна се тя.
Хисакуни също се подсмихна. Почувства се нелов-
ко. И Сакико се позасмя с изкривена физиономия. Са-
мо Нанасе не реагираше, преструвайки се, че разтреб-
ва масата. Всъщност за нея този смях не изличаваше
напрежението, а по-скоро изваждаше на показ празно-
тата в семейството.
Когато всички си легнаха, Джуничи още не се бе
прибрал.
Нанасе бе настанена в стаичка от шест-седем квад-
15
ратни метра. Беше откъм улицата и бученето на мина-
ващите коли често я будеше. На разсъмване, към чети-
ри-пет часа, в гаража до входа заглъхна ревящият мо-
тор на спортна кола. Нанасе знаеше, че Джуничи има
ключ, и затова не стана да му отвори.
Беше неделя и всички спаха до късно. Сакико се из-
лежава до към десет часа. След като вече имаха при-
служница, можеше да си го позволи.
По обед, минавайки покрай стаята на Джуничи, На-
насе дочу силно боботене. Спря се и се заослушва оза-
дачена, но не ѝ мина през ум, че някой бълнува. Точно в
този момент се появи Ейко, която току-що бе станала.
– Той често приказва насън. Не му обръщай внима-
ние. Но който го чуе за пръв път, се стряска – засмя се тя.
Към два часа се появи Джуничи и още сънен изсър-
ба една паница супа от мисо – проверено средство про-
тив махмурлук. През нощта бе изпил половин бутилка
уиски в апартамента на едно момиче. Тя бе негова съ-
ученичка от прогимназията, която работеше като ком-
паньонка в нощен клуб. Казваше се Сецуко. Беше до-
ста сексапилна.
Оказваше се, че баща и син са в интимни отношения
с една и съща жена. Нещо повече, Джуничи знаеше това.
Нанасе се взираше изпитателно в младежа. Пред-
ставяше си го как с чаша уиски в леглото на Сецуко се
присмива на баща си, като по този начин се разтоварва-
ше от омразата си към него.
– Какво си ме зяпнала? Май ти изглеждам интере-
сен, а? – погледна я Джуничи и захвърли празната па-
ница върху масата. Възползвайки се от това, че са сами
в кухнята, той искаше да я подразни.
Смутена, Нанасе отмести поглед и отвърна:
– А, не... нищо особено...
Поради нарцистичната си натура Джуничи изпита
удоволствие от това, че я притесни.
16
Този ден Нанасе „държеше резето спуснато“, дока-
то дойде време за вечеря. Тя бе силно шокирана, когато
откри, че и Джуничи има връзка с въпросната Сецуко.
От десет и повече години насам четеше хорските мис-
ли и едва ли нещо можеше да я учуди, но този път бе
потресена.
„Ужас! Досега не съм попадала на толкова против-
но семейство!“, помисли си тя.
Огата имаха негласно правило да прекарват неделя-
та у дома. Това бе денят, в който всички парадираха, че
държат на семейството, може би за да го опазят от пъ-
лен разпад.
Тази неделя бе слънчева и Хисакуни цял ден се за-
нимаваше с градинска работа. Останалите гледаха те-
левизия или се бяха затворили в стаите си. От време на
време сновяха из къщата, а когато се разминаваха по
коридорите, си разменяха плоски шеги, смееха се или
подвикваха от верандата безобидни закачки към Хиса-
куни.
– Ей, сестра ми, задникът ти е станал много голям!
– Интересно ми е как успя да намериш вратата сно-
щи?
– Мамо, пак вървиш прегърбена!
– Виж какъв ужасен пуловер е навлякъл баща ни!
Няма вкус този човек!
– Татко, по-добре свали шапката, утре в службата
ти да помислят, че си хванал тен на голф игрището!
– Я какво коремче си заформил, Джуничи!
– О, мамо! Имаш бял косъм. Ето го! Дай да го откъс-
на!
За разлика от другите Сакико не отвръщаше на ше-
гите. Реагираше както винаги с дежурната си усмивка.
Всички в семейството бяха свикнали с ролите си.
17
Обикаляха из къщата с прикрита враждебност, избяг-
ваха всякакъв физически контакт, общуваха с добре
заучени от телевизионните сапунки жестове.
Нанасе се задушаваше в тази обстановка. Още пре-
дишната вечер усети, че няма да се задържи дълго тук.
Точно в седем часа, когато вечерята бе готова и за-
почваха новините по телевизията, всички се събираха
в дневната. Това бе друго, също така негласно правило,
на което се крепеше семейството.
– Ще пиеш ли уиски? – попита Сакико мъжа си.
Сакето почти се е свършило. Дано да поиска уиски.
– Предпочитам малко саке – отвърна Хисакуни.
А, всичко е ясно. Нали в клуба не сервират саке и
там не може да пие. Ама че досаден дъртак! Ще му
дам да се разбере.
– На мене сипи уиски – обади се Джуничи, но усе-
тил предизвикателния си тон, побърза да обясни: –
Утре трябва да стана рано. Имам нужда от едно питие,
за да ме приспи.
– И за да си избиеш махмурлука – подметна Ейко.
Независимо от разликата в половете сестрата и бра-
тът имаха еднакъв метаболизъм.
Джуничи се засмя и не каза нищо. Той смяташе сест-
ра си за глупачка, също като майка им. Но това, с което
не можеше да се примири, бе, че за разлика от майка им
Ейко не се признаваше за глупачка. Напротив, смята-
ше се дори за по-умна от останалите жени.
Безнадежден случай!
Още по-дразнещо бе, че Ейко гледа да изкопчи кол-
кото се може повече от семейния бюджет, за да си купу-
ва дрехи.
За какъв дявол ще пилее парите на баща ни, като в
крайна сметка ще се ожени? Ако ѝ поискаш обяснение
обаче, ще каже, че се нуждае от пари, за да поддържа
хубавата си външност.
18
– Нана, донеси уиски и саке! – поръча Сакико.
Нанасе отиде в кухнята и започна да се суети в кой
съд да затопли сакето и кои чаши да използва. Способ-
ността ѝ да разбира какво мисли Сакико я улесняваше
да се ориентира бързо в домакинството. Още повече че
Сакико не мислеше за нищо друго освен за дреболии
от този род. Но и това криеше своите опасности. Нана-
се си даваше сметка, че ако изпълнява всичко така, как-
то Сакико би искала, ще събуди подозрение. В такива
случаи умишлено се правеше на несъобразителна.
Този път нарочно избра неподходящи чаши, за кое-
то Ейко доста тактично ѝ направи забележка.
– О, нима няма по-малки чаши за уиски? Тези са за
шампанско.
Ама че малоумница! Селянка!
У Ейко отново заговори нетърпимостта към всички
останали от женското съсловие.
– Няма значение! Предпочитам в по-голяма чаша –
прекъсна я Джуничи.
Я не се вземай толкова на сериозно, Ейко! Нахална
кучка!
На лицето на Ейко се изписа саркастична усмивка.
Този нещастник се прави на интересен! Алкохолик!
Хисакуни също се усмихна иронично.
– Джуничи, ти май хареса Нана?
Аха, това ли те заинтригува толкова? Развратник
стар!
– Падам си по всички момичета.
Включително по твоята любовница! Изкуфял не-
годник!
– Я виж ти! – Хисакуни нямаше какво друго да каже.
Той бе по своему чувствителен на тема младост.
Причина за това бе, че в повечето случаи проблемите
сред персонала на компанията възникваха заради не-
търпимостта на младите служители към висшесто-
19
ящите. Той недоумяваше откъде се взема тази скандал-
на твърдоглавост. И си внушаваше как, ако собствени-
ят му син Джуничи му се опъне за нещо, слабостта и
объркването му ще го издадат и това ще е краят на ро-
дителския му авторитет. Подобни притеснения го из-
нервяха.
Нанасе вече имаше впечатления от Джуничи и без-
покойството на баща му ѝ се струваше неоправдано.
На Джуничи му липсваше смелост, макар да се праве-
ше на нахакан. Стигаше баща му да повиши тон, и ще-
ше да подвие опашка. Самият Джуничи не го съзнава-
ше и се репчеше, за да прикрие страха и чувството си за
вина, но и най-малкият повод бе достатъчен да извади
на показ уязвимостта му.
– Джуничи, колкото и да се умилкваш на Нана, няма
да я омаеш. Тя вече те чу как бълнуваш – подхвърли Ей-
ко на брат си.
Така ти се пада!
Джуничи реши да се прави на клоун, опули очи сре-
щу Нанасе и с престорено притеснение подвикна:
– И какво толкова съм казал насън?
„Не издържам повече тук! – помисли си Нанасе. –
Как не можах да попадна на нормално семейство, ако
ще и постоянно да спорят, да се карат и дори да се
обиждат. Наистина щеше да е по-добре.“ Изведнъж я
обзе желание да сложи край на фалшивата им семейна
идилия.
– Ами име на жена – отвърна тя и се подсмихна.
Джуничи зяпна от изненада. Ейко със затаен дъх об-
лизваше устни.
– Ооо! Име на жена! – обърна се Хисакуни към На-
насе с леко приповдигнат тон. Вживявайки се в хеге-
монната си роля на глава на семейството, той се чувст-
ваше длъжен да се произнася дори по незначителни
поводи.
20
– Кое име каза?
– Каза „Сецуко“ – отвърна Нанасе, без да ѝ мигне
окото.
Лицето на Хисакуни пламна мигновено.
Джуничи се стъписа.
Ето че се случи! По дяволите! Бъбрива кучка!
Ейко усети промяната в настроението на баща си и
брат си. Нещо не беше наред.
Странно. Аз също го чух и съм сигурна, че не споме-
на никакво женско име.
„Как можах да се изпусна!“, започна да се укорява
Нанасе. Тя не предполагаше, че Ейко е чула какво бъл-
нува Джуничи. Трябваше незабавно да я разсее, като
насочи вниманието ѝ към създалото се напрежение
между баща и син и да се възползва от подозрителност-
та помежду им.
– И след това... – Нанасе се престори, че напряга па-
метта си. Всъщност тя се опитваше да открие в мисли-
те на Хисакуни и Джуничи името на клуба, в който ра-
ботеше Сецуко, но безуспешно.
Вниманието на Джуничи бе насочено към баща му.
Той следеше неговото изражение и реакция. А Хисаку-
ни се питаше дали става дума за една и съща Сецуко,
дали е възможно синът му да я познава.
– Е, и какво след това? Нещо друго каза ли? – про-
дължи Хисакуни.
– О, Нана! Хайде стига толкова, имай милост към
мен! – обади се отново с престорено шеговит тон Джу-
ничи.
Нанасе си даваше сметка, че става център на внима-
ние, а това бе опасно. Затова реши, че ще бъде неразум-
но да разкрие името на клуба. Честта на фамилията и
този път остана ненакърнена.
Последва напрегната тишина. След малко Хисаку-
ни избухна в еуфоричен смях.