Издателство Обсидиан представя:

Много често големият враг на истината е не лъжа-
та – преднамерена, обмислена, подла, – а митът: на-
стоятелен, убедителен и нереалистичен.
Джон Ф. Кенеди
Да си поиграем на убийство... или на развод.
Мерилин Монро
9
1
След известно време всичко започна да се размазва
пред погледа ми.
Имах чувството, че съм прекарал часове, ако не и
дни, проснат на пода в този хотел, с лице, прилепено до
паркета, и с широко отворени очи. Чувах единствено
свистенето на въздуха през отдушника до главата ми.
После прозвучаха затварянето на вратата, ключовете в
ключалката, стъпките по пода, които спряха в момента,
в който завъртях глава, и пред очите ми изникнаха чифт
лачени обувки. Между тях тупна горящ фас.
И в следващия момент – пистолет.
– Ставай. – Капитан Хамилтън пъхна смит-енд-уе-
съна в тила ми. – Искам да ми напишеш писмо.
Нямам спомен кога съм го направил, нито как. Трите
нембутала (или бяха четири? пет? или десет? не си
спомням) ме бяха извадили от строя. Виждах капитана
размазано, в двоен образ.
Той ми подаде химикалката, с която самата тя бе на-
писала последните си думи, и ме принуди да напиша
своите. Както седях замаян на леглото, с опрения в сле-
поочието ми пистолет, се сетих за писмата, надраскани
по салфетки, по врати, прозорци и килими, които пълне-
ха рафтовете в отдел „Писма и оръжия на самоубийци“.
Ето че сега добавях към тях и своето:
Грижи се за Макс вместо мен. Кажи му, че го оби-
10
чах. Кажи му, че каквото и да е вършил баща му, винаги
е обичал сина си.
– Така е добре, Дилайла – надвеси се над мен Хамил-
тън. – Сега добре ли се чувстваш?
Кимнах.
– Нали ти казах.
Подаде ми шишенцето.
Наведох се напред, посегнах към хапчетата, но в ръ-
ката ми се озова пистолетът. О, докторе, рамото му беше
контузено. Точно на теб това ти е добре известно.
Няма нужда да ти казвам, че го застрелях. Лежах по
гръб, с прибрани към тялото лакти. Той понечи да се на-
веде, когато пистолетът изтрещя и в гърдите му зейна
димяща черна дупка с големината на монета. Отстъпи,
опипа дупката и впери поглед в течността, заблестяла
като бензин на пръста му.
– О, знам какво е това – пророни, докато се свличаше.
Чух звука, който издаде черепът му.
Знам какво става, когато човек умре.
Въздишаш и потъркваш чело.
– Така.
Изтупваш една честърфийлд от пакета и палиш с
клечка кухненски кибрит. Дърпаш и после издишваш
дима към окачения на тавана вентилатор с крушката,
увиснала над масата, и аз забелязвам (не за пръв път)
колко лепкава, студена и пореста е кожата ти. Едър мъ-
жага си, докторе, като застаряващ футболист, имаш фи-
зиономия и фигура на ченге от малък град.
– Да повторим – казваш. Наместваш очилата си с те-
лени рамки и поглеждаш бележките, които водиш в теф-
тера, оставен до наподобяващия куфар и включен на за-
пис магнетофон „Сони“ върху бюрото. – Ти го застреля.
11
– При самозащита. Виж ми превръзките. Нали лич-
но ми даде новрил за болката.
– Помага ли?
– Засега.
Седиш в единия край на масата, аз – в другия. Между
нас са въпросният магнетофон, купчина употребявани
и нови ролки с диаметър 17,5 сантиметра, стъклен пе-
пелник, шишенце „Новрил“ и пакетът ти цигари „Чес-
търфийлд“. Освен това има и кутия с етикет, на който
пише: „Фицджералд, Бен, псих. оценка“. Вътре се съ-
държат така наречените от теб „Веществени доказател-
ства“:
(1) Пистолетът „Смит енд Уесън“
(2) Шишенце „Нембутал“
(3) Част от лист, откъснат от бележник, на който пи-
ше: „Вила 52“ и „28 юли“
(4) Изцапана картонена папка, съдържаща някол-
ко снимки формат 20х25 см
(5) „Амал и нощните посетители“
(6) Пликче пепел
(7) Нов червен дневник с надпис СПОМЕНИ
Вземаш веществено доказателство № 1.
– Пръстовите отпечатъци по него са твои.
– Както вече казах, застрелях го.
– Защо?
– Защо хората правят разни неща? След смъртта ѝ
всичко се промени.
– Чия смърт?
– На актрисата. Вече ти разказах.
– Разкажи ми пак.
Това и правя.
– Събуди ме чукане на вратата – подхващам. – Сед-
12
нах на леглото под неоновата светлина, пълзяща по сте-
ната срещу прозореца. До мен имаше празна кутия от му
гу гай пан – задушено пиле с гъби и зеленчуци, – която
не бях изхвърлил. Не бях сигурен дали съм сънувал, че
някой чука, или наистина бях чул звук. Нямах телефон.
– Чакай малко.
Мръщиш се. Нещо не е наред с магнетофона. Ролки-
те са спрели. Превърташ назад, после пускаш записа и
чувам гласа си.
… опипа дупката и впери поглед в течността, забле-
стяла като бензин на пръста му…
Натискаш СТОП и ме поглеждаш.
– Като бензин?
Кимвам.
– Блести като бензин, Бен?
– Нарича се сравнение.
– За кого се имаш, за Една Фърбър ли?
Но гласът ми вече не се чува на лентата. Записът е
прекъснал точно там. Чува се само стържене. Дона-
стройваш апаратурата и опитваш пак: превърташ назад,
спираш, пускаш.
Нищо. Стоварваш длан върху магнетофона.
Превърташ, спираш, пускаш.
Гласът ми:
Защо хората правят разни неща? След смъртта ѝ
всичко се промени.
Спираш лентата и ме поглеждаш.
– Продължавай от там, където спря.
– Първо ми дай цигара.
– Мислех, че си ги отказал.
– Това беше вчера.
Даваш ми цигара.
Заедно с един новрил: за болката.
След известно време всичко започва да се замъглява.
13
– Този път кажи истината – настояваш ти.
– Вече ти я казах.
– Ами повтори я.
14
П РА З Н А ! ! !
15
Неделя, 5 август
1962 г.
16
П РА З Н А ! ! !
17
2
Събуди ме чукане на вратата. Седнах на леглото под
неоновата светлина, пълзяща по стената срещу прозо-
реца. До мен имаше празна кутия от му гу гай пан – заду-
шено пиле с гъби и зеленчуци, – която не бях изхвърлил.
Не бях сигурен дали съм сънувал, че някой чука, или на-
истина бях чул звук. Нямах телефон.
– Ехо?
Пак чукане, после глас:
– Бен?
Май беше Инес.
– Идвам.
Апартаментът на седмия етаж струваше петдесет до-
лара седмично, мебелиран, под което се разбираше твър-
до легло с дългогодишна история и пружини, които сте-
неха при всяко завъртане; подплатени с найлон жълти
завеси, които воняха на цигари; килим, в който се бе на-
слоила унила безнадеждност; и табелка на вратата, коя-
то предупреждаваше: ПРЕДИ ДА ЗАСПИШ – ЗАКЛЮЧИ.
Все едно беше нужно да ми се напомня.
Малката ми спалня беше свързана с помещение, на-
речено в брошурите „холова част“, посредством кори-
дорче с тоалетна. Под „холова част“ се имаше предвид
стар диван, котлон и голи крушки, които примигваха
непрекъснато заради променливия ток. На излизане от
спалнята външната врата към стълбището ми се пада-
18
ше вляво. Надникнах през шпионката: разтеглено из-
ображение на Инес. Тя караше нощните смени в лоби
бара.
– Кой е?
– Търсят ви по телефона, сеньор Бен.
Отключих.
– Макс добре ли е?
– Не синът ви.
– Жена ми?
– Не жена ви, сеньор Бен. Работа. Идвате?
– Трябва да се облека.
Бях по боксерки, вече не съвсем бели. Нахлузих фла-
нелка и обух захвърления на пода панталон; тирантите
изплющяха на раменете ми, докато ги намествах. Хвър-
лих поглед в огледалото вляво от вратата, което бе по-
ставено в рамка като снимка: рошава черна коса, бледа
кожа, мътен поглед и синкава четина.
Спрелият стенен часовник в чупката между дивана и
кухничката показваше 2:15.
Неизменно 2:15.
На котлона беше останало кафе от предишната нощ,
така че го сипах в една чаша със засъхнала утайка по
ръба. Домакинската работа не ми е сила, освен това не
обичам студено кафе. Но ми помагаше да намаля цига-
рите, което за мен си беше като опит за летене.
Знаех, че в кошчето за боклук под мивката има пакет
„Кент“. Бях го изхвърлил предишната вечер. Извадих го
заедно с наченат сандвич, за който внезапно реших, че
може да ми дойде добре. Днес би трябвало да е ден пър-
ви от живота ми без цигари, но си казах, че филтрите на
„Кент” абсорбират катрана.
Катранът е това, което те убива.
* * *
19
Телефонът беше поставен върху бюрото в слабо осве-
тения бар, свързан с овехтялото фоайе чрез двукрила
врата. Барът служеше едновременно за неофициална
рецепция на „Савой“ и... ами за бар. Имаше високи же-
лезни столове с опърпани черни кожени възглавници
отгоре, пластмасови поставки за салфетки и стени, об-
лицовани с панели от пресована ламарина. Червените
крушки придаваха на помещението вид на холандски
публичен дом.
Инес стоеше зад бара, вдигаше телефона и продава-
ше кутии цигари с пъхнати вътре талони. Събереш ли
достатъчно, можеше да си купиш тостер. Целите стени
бяха окичени със снимки на нейни любими актьори: бо-
реца Ел Санто, Кантинфлас и Долорес дел Рио, чието
име означавало (тя така твърдеше) „Тъгата на реката“.
Подаде ми телефона.
– Бен е. – Пъхнах цигарата в устата си.
– Фиц. – Беше Селдън, секретарят на отдела. – Тук е
пълна каша. Трябваш ни.
– Кое време е?
– Пет. Ела веднага.
– В службата?
– В Брентуд. Фифт Хелена Драйв № 12305.
– Я пак?
Продиктува ми адреса. Записах го.
– Имаме труп.
– Стига, бе.
– Знаменитост е.
Каза ми името. Спомних си, че бях чел разни жълти
клюки за някакъв филм, който не била довършила. Бях
си купил онзи брой на списание „Лайф“ с последното ѝ
интервю. „Може би донякъде е облекчение да приклю-
чиш – казваше там. – В смисъл, знам ли, все едно сприн-
тираш на пистата и като стигнеш до финала, си отдъх-
20
ваш – успял си! Но истината е, че никога не успяваш –
винаги се налага да започнеш отначало.“
– Не е изключено да е… Не, Били – смени тона Сел-
дън. – Тати е добре. Връщай се в леглото. – Продължи в
слушалката: – Домашни работи. Събудих децата.
– И мен ме събуди.
– Трябват ни роднини.
– Не се занимавам с роднини.
– Днес ще ти се наложи.
Бях помощник-следовател с чиновнически функ-
ции, отговарях за „Писма и оръжия на самоубийци“.
Звучи проста работа, но понякога самоубиецът оставя
бележка, надраскана на пода, на някоя врата, на огледа-
ло или направо на стената. Ако човек мине през храни-
лището за веществени доказателства на шерифството,
може да види цели врати, опрени върху етажерките и из-
писани с червило: „Скъпи Андрю. Кажи на децата, че ги
обичам.“
– Размърдай се – каза Селдън.
Постарах се. Отне ми десет минути, докато запаля
рамблъра. Беше модел 1958-а, купен на старо по частна
обява. Продавачът успя да ме убеди да избера него, кое-
то и сторих, без да си давам сметка за окаяното състоя-
ние на колата. Беше като пребита жена; и вървеше като
такава.
Потупах джобовете си за кибрит.
Ден първи се отлагаше за утре.
Зелената дървена порта пред къщата беше между зид
с гипсова мазилка, обрасъл с бугенвилии. Той скриваше
имота от улицата, но все пак успях да зърна испанските
керемиди на покрива на гаража. На пощенската кутия
нямаше име. Съвсем скромна къща. Защо ли я бе купи-
21
ла? Най-известната жена в света, с всичките пари, които
тази репутация предполага, бе предпочела едноетажна
хасиенда в Брентуд вместо голямо имение в Бевърли
Хилс.
При това точно тази едноетажна хасиенда в Брент-
уд.
Оставих колата в задънената уличка Фифт Хелена
Драйв, хвърлих угарката от третата цигара на асфалта и
понесох куфарчето си през фотографите и репортерите
с журналистически карти, забити в лентата на шапките
им като карти за игра. Да не говорим за съседките, наиз-
лезли по трикотажни пеньоари на розички.
Слънцето скоро щеше да изгрее. От Юта и Невада
нахлуваха фронтове на ниско налягане и южен вятър:
така съобщиха по радиото. Очакваше ни поредният зно-
ен ден.
Пред вратата стояха двама полицаи.
– Добро утро, господа полицаи. Бен Фицджералд.
Помощник-следовател.
– Вече сте вътре.
– Моля?
– Представител на вашата служба вече пристигна.
– Не е вярно.
– Напротив. Прави снимки. Жена е.
– Жена? Поискахте ли ѝ документите?
– Не.
Размахах своите.
– Тук какво пише?
– Господин Бенджамин Фицджералд, помощник-
следовател, Следствена служба, окръг Лос Анджелис.
– Благодаря.
– Забавна професия.
– Дума да няма.
Прекосих дневната и се озовах в коридор към малка
22
спалня – твърде тясна за всичките хора, наблъскани вът-
ре. Не помня колко точно бяха; непрекъснато влизаха и
излизаха. Петима ли преброих? После се увеличиха на
шест-седем. Намаляха до двама-трима; след което пак
станаха седем. Един мъж си подаде главата през вратата
и извика на някой си Дон да отиде в кухнята, а въпрос-
ният Дон вдигна четката от скрина, който обработваше
за отпечатъци, и настъпи плоча на Синатра.
Навсякъде по пода имаше големи пликове и кутии от
луксозни магазини като „Ай Магнин“ и „Бълокс“ на бу-
левард „Уилшър”. Щракаха фотоапарати „Лайка“ и за-
снемаха кадри, които на другия ден нямаше да същест-
вуват. Полицаи чертаеха с тебешир и покриваха пода с
платнище. Очите ми отскочиха от полицейския инспек-
тор, който ръсеше черен прах върху парчета стъкло, към
броя на „Хортикълчър“ под леглото, към гумените ръка-
вици, опръскани с течност, и хапчетата, забити между
влакната на килима, но всичко това – изобщо всичко –
застина, щом видях актрисата.
Тя лежеше по корем на леглото, стиснала телефон.
Беше покрита с чаршаф до раменете. Виждаше се пепе-
ляворусата ѝ коса, изтощена от твърде много манипула-
ции. Кабелът се виеше под тялото. Ноктите ѝ бяха сини.
Причината за смъртта изглеждаше очевидна: свръхдо-
за. Само че…
Само че трупът беше във войнишка поза: краката из-
пънати, главата надолу.
– Няма нужда да ти обяснявам какво означава това,
докторе – казвам.
– Напротив – отвръщаш. – Има нужда.
– Ами приличаше ми на постановка.
– Моля?
– Постановка – повтарям. – Хората, поели свръхдо-
за, не се унасят безметежно и щастливо. Обикновено
23
имат конвулсии. Повръщат. Умират в гърчове. А тя стис-
каше телефона.
– Е, и?
– При свръхдоза барбитурати не би умряла, стискай-
ки телефон.
Отидох до леглото и огледах наоколо. Нямаше по-
връщано.
На нощната масичка имаше лампа, покрита с носна
кърпа, под която се виждаха няколко шишенца с лекар-
ства. На едното имаше етикет на аптека „Сан Висенте“:
Мерилин Монро. Енгелбърг… 25.07.62… 0,5 г… преди
лягане.
Същото шишенце, което виждаме пред себе си в мо-
мента – едно от твоите „веществени доказателства“,
докторе: веществено доказателство № 2.
Под масата имаше мексиканско керамично гърненце
с разместено капаче; купчини книги и вестници, бур-
канче крем за лице... и празна водна чаша.
Запомни чашата. Тя става важна.
Глас зад мен:
– Страшна работа.
Обърнах се и видях на прага да стои Джак Клемънс.
Лицето му беше толкова червено, че изглеждаше като
сурово месо, а косата му беше с цвят на разредена горчи-
ца. Представляваше Западната лосанджелиска поли-
ция: дежурният в западния участък при получаване на
обаждането сутринта.
– На какво дължа удоволствието, Фиц?
– Трябва да търся най-близките ѝ роднини.
– Няма никакви роднини тук. Само майка в „Рокхей-
вън“.
– Не съм и чувал за „Рокхейвън“.
– Ще чуеш.
– Какво е ставало тук? – попитах.