Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Заглавие: Издателство Обсидиан представя: Пет 22 Окт 2010 - 20:26
Бяла като мляко, червена като кръв АЛЕСАНДРО Д’АВЕНИЯ
Харизматичният преподавател по класически езици, който взриви книжния пазар в Италия и стана кумир на младите хора. Дебютният му роман, издаден през 2010 г., вече се превежда в десетки страни, а страницата му във „Фейсбук” има хиляди фенове.
Родих се в първия учебен ден, израснах и остарях само за двеста дни. Лео е на прага на зрелостта. Oбича футбола, китарата си, надбягванията с мотопеди. За него учителите са “защитен животински вид”, който той се надява да изчезне веднъж завинаги. Затова когато пристига нов учител по история и философия, Лео го посреща скептично. Но този млад учител е различен от другите – нестандартните му методи насърчават учениците да бъдат себе си и да преследват мечтите си. А Лео има мечта и тя се нарича Беатриче. Той има и реалност - по-близка и поради това по-трудно забележима. Силвия е неговата надеждна и безметежна реалност. Когато разбира, че Беатриче е неизлечимо болна, Лео трябва да докаже любовта си за краткото време, което му отпуска съдбата, да възмъжее, да се възроди и да разбере, че мечтите не умират.
Със своя драматизъм и поетичност този роман за деликатните емоции на младостта е завладяващ като световния бестселър „Любовна история” и култовия филм „Обществото на мъртвите поети”.
ДЖОН ГРИШАМ
ТЕОДОР БУУН МОМЧЕТО АДВОКАТ
Перфектно убийство. Тайнствен свидетел. Само един човек в съдебната зала знае истината… И той е на тринайсет години.
В Стратънбърг има много адвокати и макар че е само на тринайсет, Тео Буун е убеден, че е един от тях. Той познава всеки съдия, полицай и секретарка в съда – както и законите на щата. Мечтае да стане голям адвокат и да печели бляскави победи в съдебната зала. Но попада в нея по- скоро, отколкото е очаквал. Тъй като знае твърде много – може би прекалено много, – Тео се оказва в центъра на сензационен процес за убийство. Залогът е висок, но момчето адвокат няма да се спре пред нищо, докато правосъдието не възтържествува. Запознайте се с Теодор Буун и бъдете готови за невероятни приключения с любимия разказвач на Америка Джон Гришам. Нов трилър за ново поколение читатели. Теодор Буун ще е герой на цяла поредица от романи за младите читатели!
Откъс от книгата:
Spoiler:
Tеодор Буун нямаше братя и сестри и обикновено закусваше сам. Всеки ден твърде заетият му баща излизаше рано от къщи, за да се срещне с колеги адвокати в едно кафене в центъра. Виждаха се точно в седем и обсъждаха най-новите клюки. Майката на Тео, също адвокат, вече десет години се опитваше да отслабне и пиеше само кафе със сутрешния вестник. Ето защо Тео седеше без компания в кухнята и довършваше закуската си – овесени ядки и портокалов сок, – като не откъсваше очи от часовника. Домът на семейство Буун бе отрупан с часовници – красноречиво доказателство за дисциплинираността на членовете му.
В осем часа Тео изми купичката и сложи млякото и сока в хладилника. После отиде в дневната при майка си, целуна я по бузата и каза:
– Тръгвам за училище.
– Имаш ли пари за обяд? – поинтересува се тя. Задаваше му този въпрос по пет пъти на седмица.
– Разбира се.
– Написа ли си домашните?
– Да, мамо.
– Кога ще се видим?
– Ще се отбия в кантората след училище.
Тео го правеше всеки ден без изключение, но госпожа Буун винаги питаше.
– Пази се – добави тя. – И не забравяй да се усмихваш.
От две години Тео носеше шини на зъбите и отчаяно искаше да се отърве от тях. Междувременно майка му непрекъснато го подканваше да се усмихва, за да разпръсква добро настроение.
– Няма, мамо.
– Обичам те, Теди.
– И аз теб.
Тео се усмихна, въпреки че току-що го бяха нарекли „Теди“, прехвърли раницата през рамо и излезе през кухненската врата. Скочи на колелото и се спусна с висока скорост по Малард Лейн, тясна улица в най-старата част на града. Помаха на господин Нънери, който се-деше на верандата и се подготвяше за пореден път да съзерцава оскъдното движение в квартала. В следващия миг Тео прелетя покрай госпожа Гудлоу, но не я поздрави, тъй като тя бе изгубила слуха си и голяма част от своя разсъдък. Все пак той ѝ се усмихна и не получи отговор. Възрастната жена бе забравила зъбните си протези вкъщи.
В началото на април въздухът беше свеж и хладен. Тео въртеше бързо педалите, а вятърът брулеше лицето му. Часът на класния ръководител започваше в осем и половина, но той трябваше да свърши нещо важно преди училище. Сви рязко в следващата пряка, набра скорост, проправи си път сред колите и профуча край знака „стоп“. Познаваше добре маршрута, тъй като минаваше по него всеки ден. След четири преки къщите отстъпиха място на офис сгради и магазини.
Окръжният съд се помещаваше в най-голямата сграда в центъра на Стратънбърг (на второ място се нареждаше пощата, а на трето – библиотеката). Издигаше се величествено в северната част на Мейн Стрийт, между един от мостовете над реката и градския парк, който бе осеян с беседки, фонтани и паметници на загинали войници. Тео обичаше сградата на съда – тържествената атмосфера, забързаните хора, които тичаха по важни задачи, сериозните съобщения и графиците, закачени на информационните табла в коридорите. Но най-вече харесваше съдебните зали. В по-малките се уреждаха дребни спорове, без да е необходимо присъствието на съдебни заседатели, но в главната зала на втория етаж адвокатите се бореха като гладиатори, а съдиите властваха като истински крале.
Тео беше на тринайсет и все още не бе решил какъв ще стане, когато порасне. Понякога мечтаеше за кариера на известен адвокат, който печели важни дела и винаги успява да убеди съдебните заседатели. Друг път копнееше да бъде велик съдия, уважаван заради своята мъдрост и чувство за справедливост.
Любимият му съдия беше почитаемият Хенри Гантри. Тео влезе в приемната на кабинета му в осем и петнайсет.
Никой не идваше на работа толкова рано, но Тео знаеше, че Гантри отдавна е заел място зад бюрото си.
– Добро утро, Тео – поздрави го госпожа Харди, която разбъркваше кафето си и се подготвяше за деня.
– Добро утро – отвърна той и се усмихна.
– На какво дължим тази чест? – попита тя.
Госпожа Харди беше по-млада от майка му и изключително красива. Тео я харесваше най-много от всички лични асистентки. А любимата му секретарка беше Джени от Семейния съд.
– Трябва да се срещна със съдия Гантри – отговори той. – Тук ли е?
– Да, но е ужасно зает.
– Моля ви. Ще отнеме само минута.
Тя отпи от кафето и попита:
– Свързано ли е с големия процес утре?
– Да, госпожо. С моите съученици искаме да присъстваме на първия ден от процеса, но трябва да съм сигурен, че ще има места.
– Не знам, Тео – каза госпожа Харди, намръщи се и поклати глава. – Очакваме много хора. Едва ли ще има свободни места.
– Ще ме пуснете ли при съдията?
– Колко човека сте в класа?
– Шестнайсет. Можем да гледаме от балкона.
Госпожа Харди продължи да се мръщи, вдигна телефонната слушалка и натисна някакъв бутон. После каза:
– Господин съдия, Теодор Буун е тук и държи да се срещне с вас. Обясних му, че сте зает. – Госпожа Харди изчака за миг и остави слушалката. – Побързай – заяви тя и посочи вратата на кабинета.
Секунди по-късно Тео се озова пред най-голямото бюро в града. Беше покрито с купища документи и папки и символизираше огромната власт на съдия Гантри. В момента той не се усмихваше. Не изглеждаше особено щастлив от факта, че са го прекъснали. Тео обаче се усмихна широко, а металните му шини проблеснаха на светлината.
– Изложи си молбата.
Тео чуваше тази заповед не за пръв път. Неведнъж бе виждал как добри адвокати се изправят в залата и смутено търсят подходящите думи, докато съдия Гант ри ги гледа навъсено от мястото си. Сега той не се мръщеше, нито носеше черна тога, но все пак всяваше страх. Тео се изкашля и забеляза блясъка в очите на своя приятел.
– Да, сър. Учителят ни по „Държава и право“ се казва Маунт, господин Маунт. Той ще поиска разрешение от директора да гледаме откриването на процеса утре. – Тео замълча и си пое дълбоко въздух. Повтори си наум, че трябва да говори бавно и отчетливо като всички големи адвокати в съда. – Но за тази цел се нуждаем от сигурни места. Бихме могли да наблюдаваме от балкона.
– Така ли?
– Да, сър.
– Колко човека сте общо?
– Шестнайсет плюс господин Маунт.
Съдията взе една папка, отвори я и се зачете, сякаш изведнъж бе забравил, че Тео седи срещу него. Изминаха петнайсет напрегнати секунди, след което съдията внезапно заяви:
– Седемнайсет места на предния балкон вляво. Ще помоля съдебния пристав да ви настани там в девет без десет. Очаквам да се държите прилично.
– Няма проблем, сър.
– Ще кажа на госпожа Харди да изпрати имейл на директора.
– Благодаря, господин съдия.
– А сега тръгвай, Тео. Съжалявам, много съм зает.
– Разбира се, сър.
Тео се втурна към вратата, но съдията го спря с въпроса:
– Според теб господин Дъфи виновен ли е?
Момчето се обърна и без колебание отговори:
– По презумпция е невинен.
– Знам. Но какво мислиш ти?
– Смятам, че го е направил.
Съдията кимна едва забележимо, но не стана ясно дали е съгласен.
– А вие? – поинтересува се Тео.
Най-сетне Хенри Гантри се усмихна.
– Аз съм честен и неутрален съдия, Тео. Не си създавам предварително мнение за вината на подсъдимите.
– Очаквах, че ще го кажете.
– Ще се видим утре.
Госпожа Харди стоеше с ръце на кръста и наблюдаваше двама разтревожени адвокати, които настояваха да се срещнат със съдията. Всички замлъкнаха, когато Тео излезе от кабинета. Той се усмихна на госпожа Харди, докато минаваше покрай нея.
– Благодаря.
После отвори вратата и изчезна.
ЛЕКАРСТВО ПРОТИВ СЕВЕРНИЯ ВЯТЪР ДАНИЕЛ ГЛАТАУЕР
Даниел Глатауер, авторът на най-големия австрийски бестселър за последните няколко години.
Те никога не са се виждали, но не могат един без друг.
Сега е ваш ред да ми пишете, Еми. Писането е като целувка, но без устни. Писането е целувка между два интелекта.
Всичко започва съвсем случайно. В пощенската кутия на Лео Лайке погрешка попада имейл от непознатата Еми Ротнер. Недоразумението е изяснено и случаят е приключен. Девет месеца по-късно Лео получава групово поздравление по случай Нова година, тъй като автоматично е записан в контактите на Еми. Той й отговаря с ироничен имейл, който поставя началото на дълга кореспонденция между двамата. От безобидна размяна на шеговити писма след месеци се стига до пълна зависимост от електронната поща. Скрити в анонимността на виртуалното пространство, Еми и Лео си споделят неща, които премълчават в истинския си живот. С всеки следващ имейл те са все по-силно привлечени един от друг и неизбежно изниква въпросът дали ще се срещнат на живо. Но тя твърди, че е щастливо омъжена, и двамата се разкъсват между желанието да се видят и страха от последствията. Дали Еми и Лео ще напуснат пределите на защитения виртуален свят?
Драматичен, налудничав, нежен и изпълнен с емоционално напрежение роман с неочакван край. Хамбургер Абендблат
Един от най-прекрасните, остроумни и забавни любовни диалози в съвременната литература. Шпигел
СЕДМАТА ВЪЛНА ДАИЕЛ ГЛАТАУЕР
Човек трябва да се пази от седмата вълна! Защото тя е необременена, необвързана и буйна. Отмива всичко и обновява. След нея нещата се променят. Към по-добро или към по-лошо? Това могат да кажат само онези, които са се осмелили да застанат на пътя й.
Еми Ротнер и Лео Лайке никога не са се виждали, но се влюбват един в друг, след като месеци наред си разменят имейли. Тъкмо когато решават да се срещнат, съпругът на Еми разбира за виртуалната им връзка и тайно от нея пише на младия необвързан мъж. Но Еми вече знае къде живее Лео и срещата им е въпрос на дни. Ето защо той приема предложението за научно изследване в Америка и мистериозно изчезва от живота й.
След девет месеца Лео се завръща във Виена. В пощенската кутия го очаква имейл от Еми. Двамата възобновяват кореспонденцията си и осъзнават, че чувствата им не са останали в миналото. Отново започват да обмислят възможността за реална среща. Ситуацията обаче се усложнява от факта, че междувременно Лео е намерил своята половинка, а Еми все още не се е разделила със съпруга си. Дали те ще продължат да живеят така или ще застанат на пътя на седмата вълна? Необикновена любовна история, чието виртуално начало е част от емоционалната биография на все повече хора днес.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 29.10.2010 Превод: Веселин Лаптев Цена: 16 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978-954-769- 249-7 Страници: 416 стр.
Авторът на „Място за убиване”, „Един изстрел”, „Нищо за губене”, „Утре ме няма”, „61 часа”
Лоши неща се случват в привидно скучния щат Небраска. Страх и ужас сковават местните фермери, а Джак Ричър се озовава в средата на надигащата се буря. Случайността го изправя срещу членовете на клана Дънкан, които държат хората от региона в пълно подчинение. Но не те, а загадката, свързана с изчезналото преди десетилетие осемгодишно момиченце, задържа Ричър на това непознато и неприветливо място. Мъжете от клана Дънкан искат Ричър да си отиде – или да изчезне – защото се тревожат не само за миналото, но и за ценния товар, който очакват. Доставката закъснява, а клиентът им обича точността. Той е човек, който не бива да бъде ядосван. А кланът Дънкан е само брънка в началото на престъпна верига, опасваща половината свят. За Джак Ричър би било много по-добре да си тръгне веднага. Нищо от ставащото не го засяга лично. За Джак Ричър това е напълно невъзможно. Защото има неща, за които си струва да умреш. Защото идва време, в което лошите наистина трябва да бъдат наказани.
Само Лий Чайлд може да напише такъв експлозивен трилър, а само Джак Ричър може да оцелее, когато е дошло време за умиране. Върховно удоволствие очаква милионите му почитатели. И те едва ли ще го пропуснат.
ОТКЪС:
Spoiler:
На дъщеря ми Рут
1. Мобилният телефон на Елдридж Тайлър иззвъня. Тайлър се намираше на дълъг прав двупосочен път в Небраска. Беше късен следобед. Прибираше внучката си у дома, след като ѝ беше купил нови маратонки. Пикапът му беше силверадо с двойна кабина и неопределен цвят. Момиченцето лежеше по гръб на тясната задна седалка с вдигнати крака, но не спеше. Широко отворените му очи бяха заковани върху огромните бели маратонки, които се поклащаха на петдесет сантиметра над главата му. От устата му излитаха странни звуци. Беше на осем години. С леко забавено развитие според Тайлър. Телефонът му беше обикновен и без кой знае какви екст-ри, но в същото време и достатъчно сложен, за да има различни мелодии за записаните в паметта номера. Повечето от тях бяха вградени фабрично, но четири бяха настроени да издават басов сигнал за тревога – нещо средно между сирена на противопожарен автомобил и на потапяща се подводница. Именно този звук прозвуча в онзи късен следобед, докато пикапът се носеше по двупосочния път в Небраска, на петнайсет километра от голям аутлет и на трийсет от дома му. Той издърпа апарата от поставката, натисна бутона и го притисна до ухото си. – Ало? – Може би ще имаме нужда от теб – прозвуча глас насреща. – От мен? – учуди се Тайлър. – От теб и от пушката ти. Както преди. – Може би? – подхвърли Тайлър. – На този етап е само предпазна мярка. – Какво става? – Някакъв тип души наоколо. – Близо? – Трудно е да се каже. – Какво знае? – Все още не всичко. – Кой е той? – Никой. Някакъв непознат. Но е замесен. Според нас е бил в службите. Може би е бил военен полицай, който все още не е изгубил навиците си. – Кога е напуснал армията? – Отдавна. – Връзки? – Никакви, доколкото ни е известно. Няма на кого да липсва. Отнесен, прилича на скитник. Появи се изневиделица. Сега трябва да изчезне, както се е появил. – Описание? – Едър е – отвърна гласът. – Най-малко метър и деветдесет и три, около сто и двайсет килограма. За последен път е забелязан с голяма стара кафява шуба и вълнена шапка. Ходи малко сковано. Сякаш го боли нещо. – Добре – рече Тайлър. – Кога и къде? – Искаме от теб да наблюдаваш хамбара. Утре, през целия ден. Той не бива да го вижда. Поне не сега. Не го ли хванем тази вечер, най-вероятно ще разнищи работата и със сигурност ще отиде там да хвърли едно око. – И ще влезе направо, просто ей така? – Той знае, че сме четирима. Не подозира, че има и пети. – Това е добре. – Застреляй го в мига, в който го зърнеш. – Добре. – Гледай да го улучиш. – Че кога съм пропускал? – извика Тайлър, изключи телефона и го върна на поставката. В огледалото белееха новите маратонки на момиченцето. Пред него се простираше мъртво зимно поле, зад него – също. Отляво цареше мрак, отдясно залязваше зимното слънце. Хамбарът беше построен отдавна, когато скромните размери и дървената конструкция бяха подходящи за селското стопанство в Небраска. После функциите му бяха иззети от огромни метални депа, построени на далечни места, избирани единствено според изискванията на логистиката. Но старата постройка беше оцеляла, изкривяваше се бавно, гниеше бавно и ставаше все по-наклонена и паянтова. Земята наоколо беше покрита със стар асфалт, напукан от зимните студове и летните жеги. От пукнатините стърчаха бурени. Главният портал, изработен от масивни трупи, свързани с дебели железни скоби, се плъзгаше встрани. Някога металните му колела се бяха движили по желязна релса, но днес бяха блокирали заради изкривената конструкция. Единственият начин за проникване във вътрешността беше малка врата, вградена близо до средата на портала. Размерите ѝ бяха такива, че мъж със среден ръст трябваше да се наведе, за да мине през нея. Елдридж Тайлър наблюдаваше вратата през оптичес-кия мерник на пушката си. Беше заел позиция рано, доста преди разсъмване. Предпазна мярка, която смяташе за разумна. Той беше търпелив човек. Прецизен и точен. Прекара пикапа си по черния път с дълбоки коловози, оста-вени от тракторите, а после го паркира в старата барака, построена преди много години за съхранение на тор в големи чували от зебло. Земята беше замръзнала. Нямаше прах и след колата не останаха никакви следи. След като изключи мощния осемцилиндров двигател, той се наведе и опъна тънък кабел на няколко сантиметра навътре в бараката, горе-долу на височината на глезена на висок мъж. После се качи в каросерията на пикапа, стъпи на покрива на кабината и промуши пушката и брезентовата торба в тесния отвор на нещо като малък таван, скован под наклонения покрив. Набра се на мускули, пропълзя вътре и свали капака на вентилационния отвор. Дупката предлагаше отлична видимост към хамбара, намиращ се точно на сто и двайсет метра северно от бараката. Небето на изток започна да просветлява. Тук късметът не играеше никаква роля. Тайлър беше открил тази позиция преди много години, още когато четиримата му приятели поискаха помощ за пръв път. Тогава беше заковал пироните за кабела, беше измерил с крачки разстоянието до хамбара и беше махнал капака на вентилационния отвор. Сега про-сто се настани удобно в скривалището си и зачака. Опитваше се да запази топлината на тялото си, докато слънцето изгрее. Пушката му беше модел „Гранд Аласкан“, произведена от Арнолд Армс Къмпани. Използваше муниции .338 магнум, дължината на цевта ѝ беше 66 сантиметра, а резбованият ѝ приклад беше направен от качествен английски орех. Цената ѝ надвишаваше седем хиляди долара. Вършеше добра работа срещу всичко на четири крака и бе още по-добра срещу двукраки мишени. Оптиката беше оборудвана с електронен мерник за 900 долара, снабден със стандартен визьор. Тайлър го беше нагласил на две трети увеличение, което превръщаше мишената на сто и двайсет метра по-нататък в светъл кръг с диаметър три мет-ра. Бледото утринно слънце висеше ниско на хоризонта, меката му сивкава светлина се плъзгаше почти хоризонтално над замръзналата земя. По-късно щеше да се вдигне и да се измести на юг, след което бавно щеше да се стопи на запад. Всичко това беше благоприятно за изпълнение на задачата, защото означаваше, че мишената с кафява шуба цял ден щеше да изпъква добре на фона на избелелите греди на хамбара. Тайлър изхождаше от предположението, че повечето хора са десняци, следователно неговата мишена щеше да заеме позиция малко вляво от центъра, за да използва дясната си ръка за отваряне на вратата. После прецени, че човек, който накуцва и изпитва болка, най-вероятно ще застане близо до вратата, за да намали до минимум неудобните движения. Самата врата беше висока около метър и осемдесет, но поради факта, че беше вградена в големия портал, долният ѝ ръб се намираше на двайсетина сантиметра над земята. Черепът на мъж, който е висок над метър и деветдесет, ще се окаже на 185 сантиметра от повърхността на земята, което според вертикалната ос означаваше, че оптималният прицел трябваше да бъде на петнайсетина сантиметра под горната рамка на вратата. А мъж с тегло около 120 килограма положително щеше да бъде широк в раменете и в мига, в който се опиташе да отвори вратата, центърът на черепа му щеше да заеме позиция на петдесетина сантиметра вляво, което според хоризонталната ос означаваше, че прицелът трябваше да бъде на петнайсет сантиметра извън левия край на рамката. Петнайсет сантиметра надолу, петнайсет сантиметра вляво. Тайлър протегна ръка и измъкна от раницата си два пластмасови пакета с ориз. Запечатани и неотдавна закупени от магазина за хранителни стоки, те тежаха по два килограма всеки. Нагласи ги в хоризонтално положение и внимателно опря ореховия приклад върху тях. После примижа с едното си око и погледна в окуляра. Визьорът бавно се премести към горния ляв ъгъл на вратата. Ръката му притисна пакетите с ориз надолу и наляво, а пръстът му нежно докосна спусъка. Напълни гърдите си с въздух, после бавно го изпусна. Пикапът под него изстиваше с тихо пропукване. Мирисът на бензин и нагорещен ауспух бавно се смесваше с миризмата на прах и старо дърво. Навън слънцето продължаваше пътя си нагоре, светлината ставаше все по-силна. Въздухът беше влажен, тежък и студен. Подобен въздух задържаше бейзболните топки в рамките на полето. А също така подпомагаше точността на куршума, поддържайки правилната му траектория. Тайлър чакаше. Даваше си сметка, че може да чака цял ден и беше готов за това. Той беше търпелив човек. Използваше времето, за да обмисли поредицата на възможните събития. Представи си как едрият мъж с кафявата шуба се появява в обхвата на визьора, спира за момент, а после се обръща с гръб и посяга към ръчката на вратата. Сто и двайсет метра. Един-единствен високоскоростен куршум. Краят на пътя.
2. Едрият мъж с кафявата шуба беше Джак Ричър. За него пътят беше започнал преди шест километра с едно вечерно телефонно обаждане в мотела на кръстопътя, където го беше оставил един шофьор, след като пътищата им се бяха разделили. Земята наоколо беше тъмна, равна и безлюдна. Единствено в мотела имаше признаци на живот. Изглеж-даше построен преди четирийсет-петдесет години, по време на някакъв внезапен търговски ентусиазъм. По всяка вероятност очакванията за тези места са били големи, но не се бяха реализирали. А може би са били илюзия още от самото начало. На един от четирите парцела на кръстопътя стърчеше изоставеният скелет на бензиностанция. На съседния се виждаха излети бетонни основи, може би на голям магазин или дори на малък търговски център, които така и не бяха довършени. Третият парцел беше абсолютно гол. Но мотелът беше издържал, въпреки че изглеждаше авантюристично начинание. Приличаше на рисунка от комиксите, които Ричър обичаше да разглежда като дете – космическа колония, построена на Луната или на Марс. Основната сграда беше кръгла, с голям купол вместо покрив. Подобни куполи имаха и отделните къщички, които се извиваха встрани от централната сграда и постепенно чезнеха в далечината. Двойните стаи бяха близо до рецепцията, а единичните продължаваха след тях. Всички стени бяха боядисани в сребристо, с вертикални алуминиеви панели по вратите и прозорците. Скрити в куполите луминесцентни лампи хвърляха призрачно синя светлина. Але-ите бяха посипани със ситен чакъл и оградени с дебели греди, също в сребрист цвят. Пилонът с табелата беше обкован с боядисан шперплат във формата на ракета, стъпила върху тънък триножник. Името на мотела беше „Аполо Ин“, изписано с букви, наподобяващи циф-рите върху банков чек. Вътрешността на основната сграда представляваше огромно общо помещение, в единия край на който имаше офис и две тоалетни. Край едната стена имаше извита рецепция, а срещу нея на около трийсет метра бе разположен също така извит бар. Мястото се използваше главно за фоайе, в средата му имаше кръгъл дансинг, покрит с паркет. Наоколо се виждаха няколко масички с лампиони, абажури с пискюли и червени плюшени столове. Вътрешността на извития покрив беше оцветена в червено. Непряко осветление – главно в розово и червено, имаше още на много места. От скритите тонколони долиташе тиха музика на пиано. Обстановката беше странна, като Лас Вегас от 60-те години. Мястото беше безлюдно, ако не се брояха един мъж на бара и друг зад него. Ричър се изправи пред рецепцията и мъжът зад бара побърза да се насочи натам. Изглеждаше истински изненадан, когато чу, че гостът иска стая. Сякаш подобни желания бяха рядкост. Но мъжът бързо възвърна самообладанието си и му подаде ключ срещу трийсет долара в брой. Беше надхвърлил средната възраст, може би бе на петдесет и пет или шейсет, нито висок, ни-то слаб. Гъстата му коса беше боядисана в червеникав цвят като на французойка, надхвърлила определена възраст. Той пъхна трийсетте долара на Ричър в някакво чекмедже и забързано отбеляза нещо в служебния бележник. Приличаше на наследник на лунатиците, които бяха построили този мотел. Може би това беше единствената служба в живота му и отдавна се беше научил да съвместява длъжностите на мениджър, администратор, барман, момче за всичко и камериер. Свърши с писането, скри бележника в друго чекмедже и се насочи обратно към бара. – Предлагате ли кафе? – подхвърли след него Ричър. – Разбира се – обърна се мъжът. В гласа му се долови задоволството на човек, чиято отдавнашна мечта да пуска кафемашината всяка вечер се бе сбъднала. Ричър го последва през червения неонов сумрак и се настани на бара през три стола от единствения клиент. Той беше четирийсетгодишен, облечен в дебело сако от туид с парчета кожа на лактите. Самите лакти бяха опрени на бара, а дланите му обгръщаха висока чаша, пълна с лед и някаква кехлибарена течност. Очите му бяха заковани в нея, а нефокусираният поглед доказваше, че тя не е първата му за вечерта. Изпотеното му лице издаваше, че може би не беше третата, а дори и четвъртата. Мъжът с боядисаната коса напълни с кафе една голяма порцеланова чаша с логото на НАСА и гордо я плъзна по плота, сякаш беше някаква безценна антика. – Сметана, захар? – попита той. – Не – отказа Ричър. – Случайно ли минавате оттук? – Целта ми е да поема на изток колкото може по-бързо. – Колко далеч на изток? – Чак до края – отвърна Ричър. – Вирджиния. – В такъв случай първо трябва да се насочите на юг – мъдро рече червенокосият. – За да стигнете до междущатската магистрала. – Такъв е планът – кимна Ричър. – Откъде тръгнахте днес? – От север. – С кола ли сте? – Не, на автостоп. Мъжът с боядисаната коса не каза нищо повече, защото нямаше какво да каже. Барманите обичат да бъдат приветливи, но в този разговор приветливостта просто отсъстваше. Не е лесно да пътуваш на стоп по второстепенни пътища в разгара на зимата, и то в щат, който е едва на четирийсет и първо място по гъстота на населението. Но човекът беше твърде възпитан, за да го каже на глас. Ричър взе чашата и направи опит да я задържи стабилно. Просто един малък тест. Резултатът обаче не беше добър. Боляха го всички стави, кости и сухожилия от върховете на пръстите до гръдния кош. Течността леко се вълнуваше от микроскопичното потрепване на ръцете му. Той напрегна воля и поднесе чашата към устните си. Целта му беше да успокои вълнообразното движение на течността, но вместо това едва не разля кафето. Пияният му съсед го гледа известно време, после отмести очи. Кафето беше горещо и малко престояло, но съдържаше онова, от което той се нуждаеше – достатъчно кофеин. Пияният вдигна чашата си, отпи една глътка и я върна обратно на подложката. В очите му имаше тъга. В ъглите на леко разтворените му устни се образуваха микроскопични мехурчета. Вдигна чашата и отново отпи. Ричър последва примера му, този път по-бавно. Всички мълчаха. Пияният поиска още едно питие. „Джим Бийм“. Бърбън, поне тройна доза. Ръката на Ричър леко го отпусна. Както винаги кафето се оказа добро лекарство за болката. После телефонът иззвъня. Всъщност иззвъняха два телефона – единият на рецепцията, а другият на една лавица край бара. Съвместяването на пет длъжности едновременно. Мъжът с боядисаната коса не можеше да бъде навсякъде едновременно. Той се обърна и вдигна слушалката: – Мотел „Аполо Ин“. Изрече думите гордо и ентусиазирано, сякаш това беше първото обаждане в нощта на откриването на заведението. Послуша няколко секунди, после притисна слушалката в гърдите си и подхвърли: – Теб търсят, докторе. Ричър машинално се обърна да потърси с очи доктора зад гърба си. Но нямаше никой. – Кой е? – изломоти пияницата до него. – Мисис Дънкан – отвърна барманът. – Какъв ѝ е проблемът? – Тече ѝ кръв от носа и не спира. – Кажи ѝ, че не си ме виждал. Мъжът предаде съобщението и прекъсна връзката. Пияният се смъкна на стола си и носът му почти опря в ръба на чашата. – Лекар ли си? – попита Ричър. – Какво ти пука? – Мисис Дънкан е твоя пациентка, така ли? – Технически погледнато – да. – Но теб не те е грижа за нея, а? – Ти да не си от Комисията по професионална етика? Тече ѝ само кръв от носа. – Но не спира. Нещата могат да станат сериозни. – Тя е на трийсет и три и е здрава като кон. Няма нито хипертония, нито някакви болести на кръвта. Не употребява наркотици. Не виждам причини за безпокойство. – Мъжът отново посегна към чашата си и започна да пие на големи глътки. – Омъжена ли е? – подхвърли Ричър. – Да не искаш да кажеш, че бракът причинява кръвотечение от носа? – Понякога – отвърна Ричър. – Едно време бях военен полицай. Случваше се да ни викат в къщите на семейни двойки. Когато ги бият, жените вземат много аспирин срещу болката. Но аспиринът разрежда кръвта и при следващия удар в носа кръвотечението не може да спре. Пияният не отговори. Барманът погледна встрани. – Какво? – изгледа ги поред Ричър. – Това често ли се случва? – Само ѝ тече кръв от носа – повтори пияният. – Май те е страх да се месиш в семейни скандали, а? – подхвърли Ричър. Мълчание. – Може би има и други наранявания – добави той. – По-малко видими. Тя ти е пациентка. Мълчание. – Кръвотечението от носа не се различава от кръвотечение от други места – продължи Ричър. – Ако не спре, тя ще припадне. Все едно, че е получила рана от нож. Ти нямаше да я оставиш да стои с прорезна рана, нали? Мълчание. – Както и да е – въздъхна Ричър. – Това не ми влиза в работата. А и ти не ставаш за нищо. Дори не можеш да шофираш, за да стигнеш при нея. Поне се обади на някой друг. – Няма друг – изфъфли пияният. – Има един пункт за спешна помощ, но той е на сто километра от тук. Със си18 гурност няма да изпратят линейка за някакво кървене от носа. Ричър отпи още една глътка кафе. Пияният не посегна към чашата си. – Разбира се, че ще ми бъде трудно да шофирам – промърмори той. – Но ако стигна до там, ще бъда окей. Аз съм добър лекар. – Не мога да си представя как би изглеждал един лош лекар – процеди Ричър. – Знам какво ти е на теб например – продължи събеседникът му. – Във физически смисъл. Психическия не мога да коментирам... – Не прекалявай, приятелче – изгледа го намръщено Ричър. – Иначе какво? Ричър замълча. – Нищо и никакво кървене от носа – отново повтори докторът. – Как ще го спреш? – С малко местна упойка и памук в ноздрите. Налягането ще спре кръвотечението, независимо дали е вземала аспирин. Ричър кимна. Беше виждал да го правят по време на военната си служба. – В такъв случай да вървим, докторе – подхвърли той. – Аз ще карам.
3. Докторът едва се държеше на краката си. Походката му беше характерна за човек на няколко питиета – приведен напред, той крачеше така, сякаш изкачва стръмен баир. Но стигна без проблеми до паркинга, а студеният въздух го отрезви дотам, че почти веднага откри ключовете на колата си. Потупа джобовете си с педантична последователност, след което измъкна голям кожен ключодържател, на който с олющени златни букви пишеше Транспортна компания „Дънкан“. – Това същият Дънкан ли е? – попита Ричър. – В областта има само една фамилия Дънкан – отвърна докторът. – Всичките ли ги лекуваш? – Само снахата. Синът ходи в Денвър, а бащата и чичовците се лекуват с разни треви и билки. Колата беше субару комби. Единственият автомобил на паркинга. Сравнително нова и относително чиста. Ричър натисна бутона на дистанционното. Докторът направи цяло шоу, насочвайки се към шофьорската врата, след което промърмори нещо и смени посоката. Ричър седна зад волана, премести седалката максимално назад, запали двигателя и включи светлините. – Карай на юг – рече докторът. Ричър се закашля. – Опитай се да не дишаш срещу мен – рече той. – Нито пък към пациентката. Положи длани върху волана като човек, който иска да хване две пръчки с бейзболни ръкавици, после бавно уви пръсти около него. Така успя да намали натиска върху раменете си. Изкара колата от паркинга и пое на юг. Наоколо цареше непрогледен мрак. Не се виждаше нищо, но той знаеше, че земята е равна и плоска чак до хоризонта. – Какво расте тук? – попита той, като се опитваше да държи доктора буден. – Царевица, какво друго – изломоти докторът. – Царевица и пак царевица, докъдето ти видят очите. Шантава работа. – Ти тукашен ли си? – Роден съм в Айдахо. – Значи картофи. – По-добре картофи, отколкото царевица. – А какво те доведе в Небраска? – Жена ми. Тук е родена и израснала. Настъпи продължителна пауза. После Ричър попита: – Какво не е наред с мен? – Какво? – вдигна глава докторът. – Каза, че знаеш какво не е наред с мен. Във физически смисъл. Дай да го чуем. – Ти какво, изпитваш ли ме? – Не се прави на учуден. – Върви по дяволите. Нищо ми няма. – Докажи го. – Знам какво си направил – заяви докторът. – Не знам как, но знам какво. – Какво съм направил? – Напрегнал си до крайност всичко от flexor digiti mi-nimi brevis до quadratus lumborem. От двете страни на тялото, горе-долу симетрично. – Говори на английски, а не на латински. – Повредил си всеки мускул, става и сухожилие, които имат отношение към движението на ръцете – от кутретата чак до края на дванайсетото ребро. Изпитваш болка и не-удобство. Нарушена е работата на вазомоторните центрове, тъй като всички системи в организма ти са увредени. – Прогноза? – Ще се оправиш. – Кога? – След няколко дни. Може би седмица. Пий аспирин. Ричър продължи да шофира. Свали с два сантиметра страничното стъкло, за да излетят изпаренията на бърбъна от купето. Минаха покрай три големи къщи, построени плътно една до друга на стотина метра от двупосочния път. Бяха оградени с висока метална ограда. Стари, някога хубави и стабилни, а днес малко занемарени. Докторът извърна глава, огледа ги втренчено, после отново насочи очи към пътя. – Как го направи? – попита той. – Какво? – погледна го Ричър. – Как си увреди ръцете? – Ти си лекарят, ти ще кажеш. – Два пъти съм срещал подобни симптоми. Бях доброволец във Флорида след един от поредните урагани. Преди няколко години. Не съм чак толкова лош човек. – И? – Когато човек попадне на вятър, който се движи със сто и шейсет километра в час, той или го отнася, или човекът успява да се добере до някой заслон, използвайки силата на мускулите си. Все едно, че преодолява тежестта на тялото си, като се съпротивлява на урагана. Жесток стрес. Оттам идват и уврежданията. Но като те гледам, твоите са на ден-два, не повече. Каза, че идваш от север, но там не е имало ураган. Сега не им е сезонът. Бас държа, че през изминалата седмица не е имало ураган никъде по света. Нито един. Затова не знам как си пострадал, но ти желая бързо оздравяване. Наистина ти го желая. Ричър не каза нищо. – На следващия кръстопът вляво – добави докторът. Пет минути по-късно пристигнаха пред къщата на Дънкан. Тя разполагаше с външно осветление, включително две лампички отстрани на бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“. Общото впечатление беше, че това е една реставрирана стара ферма – скромна по размери, но в безупречно състояние. На добре поддържаната морава отпред се виждаше старинна конска каруца с големи колела с дървени спици и дълги странични канати. Правата алея свършваше пред помощна постройка, която беше достатъчно голяма за нормално действащ обор – във времето, когато по този край е имало действащи обори. Сега беше превърната в гараж. Едното крило на вратата беше отворено, сякаш някой току-що беше излязъл през него. Ричър спря пред алеята, която водеше към входната врата на къщата. – Време е за шоу, докторе – подхвърли той. – Разбира се, ако тя все още е тук. – Тук е – отвърна онзи. – Тогава да вървим. Двамата слязоха от колата.
4. Докторът взе кожената чанта, която лежеше на задната седалка, след което повтори номера със стръмното изкачване, който беше демонстрирал в бара. Този път с повече осно-вание, защото чакълът по пътеката наистина затрудняваше придвижването. Въпреки всичко той се добра без чужда помощ до входната врата – стара и солидна, боядисана в блестящо бяло. Ричър откри масивния бутон от излъскан месинг и го натисна с кокалчето на показалеца си. Отвътре долетя приглушеният звън на електрически звънец. За момент не се случи нищо, после се чуха бавни стъпки. Вратата се открехна и в процепа надникна някакво лице. Но какво лице! Бяла кожа и уплашени очи, оградени от черна коса в горната част, подгизнала от кръв носна кърпичка отдолу, плътно притисната към подпухнал триъгълен фонтан, от който бликаше алена кръв, спускаща се надолу към устата и шията. Изцапано с кръв перлено колие, подгизнала чак до талията копринена блуза. Жената отмести кърпичката. Отдолу се показаха полуразтворени устни и окървавени зъби. От носа ѝ продължаваше да тече плътна струя кръв. – Значи все пак дойде – каза тя. Докторът примигна, за да се фокусира, устата му се сви в мрачна гримаса, главата му кимна. – Трябва да я видим тая работа – промърмори той. – Пил си – отбеляза тя и вдигна глава към Ричър. – А вие кой сте? – Карам колата. – Защото той е пиян? – Ще се оправи. Не бих му позволил да извърши мозъчна операция, но със сигурност може да спре кръвотечението ви. Жената се замисли за миг, после кимна, притисна кърпичката към носа си и отвори вратата. Използваха кухнята. Докторът беше пиян до козирката, но процедурата беше проста и той успя да извърши нужните манипулации – може би благодарение на мускулната си памет. Ричър мокреше чисти парцали с топла вода и му ги подаваше. Медикът почисти лицето на жената и запълни ноздрите ѝ с дебели топки памук. За разбитите устни използва парчета марля. Упойката премахна болката и тя постепенно се отпусна в някакво полусънно съ-стояние. Беше ясно, че носът ѝ е разбиван многократно. Иначе имаше хубава кожа, изящни кости и красиви очи. Беше слаба и доста висока, добре облечена и очевидно заможна, което личеше и от обзавеждането на къщата. В кухнята беше топло. Подът беше покрит със солидни широки дъски, излъскани от десетки години добро поддържане. Всичко беше изпипано до последния детайл в па-стелни тонове. Отрупани с книги лавици, картини по стените, килими на пода. В дневната имаше голяма сватбена снимка в сребърна рамка. На нея домакинята беше по-млада и без наранявания, изправена до висок и жилав мъж в сив костюм. Той имаше тъмна коса, дълъг нос и лукави очи. Не приличаше на спортист или на човек, който си вади хляба с физически труд, но не приличаше и на учен или поет. Със сигурност не беше и фермер. По-скоро беше бизнесмен, някакъв шеф. Човек, който живее далеч от природата, деликатен и енергичен, но без живец. Ричър се върна в кухнята. Докторът си миеше ръцете на мивката, а жената се решеше без огледало. – Сега по-добре ли сте? – попита я той. – Не толкова зле – отговори бавно и носово тя. Гласът ѝ звучеше равнодушно. – Съпругът ви не е тук, така ли? – Излезе да вечеря с приятели. – Как се казва? – Сет. – А вие? – Аз се казвам Елинор. – Пиете ли аспирин, Елинор? – Да. – Защото Сет често ви причинява това? Тя дълго мълча, после бавно поклати глава. – Спънах се в килима. – Няколко пъти през последните няколко дни? Все в същия килим? – Да. – На ваше място бих го махнал. – Сигурна съм, че няма да се случи повече. Изчакаха десетина минути в кухнята, докато жената се качи да вземе душ и да се преоблече. Чуха как шурва вода, а после спира. Тя им извика от стълбището, че е добре и смята да си легне. Нямаха причина да останат повече и си тръгнаха. Входната врата меко щракна зад тях. Докторът се запрепъва към колата и тежко се тръшна на дясната седалка. Кожената чанта остана между краката му. Ричър запали двигателя и излезе на заден ход, после направи манев-ра, натисна газта и пое по обратния път. – Слава богу – обади се докторът. – Че тя се оправи? – Не, че Сет Дънкан не си беше у дома. – Видях снимката му. Нищо особено. Бас държа, че кучето му е пудел. – Те нямат куче. – Казах го фигуративно. Мога да разбера безпокойст-вото на селския лекар, който трябва да се забърка в семеен скандал, а съпругът е пияч на бира, носи тениска без ръкави и държи два бултериера в двора си, който е задръстен от боклуци и повредени коли. Но този Сет Дънкан явно не е от тях. Докторът не каза нищо. – Ти обаче се страхуваш от него – подхвърли Ричър. – Това означава, че силата му е другаде. Може би финансова или политическа. Има много хубава къща. Докторът продължаваше да мълчи. – Той ли е бил? – обърна се да го погледне Ричър. – Да. – Сигурен ли си? – Да. – Правил ли го е и преди? – Да. – Колко пъти? – Много. Включително ѝ е чупил ребрата. – Тя не е ли потърсила помощ от полицията? – Ние нямаме полиция. Най-близкото управление е на сто километра от тук. – Би могла да се обади по телефона. – Тя няма да повдигне обвинения срещу него. Никога не го правят. Позволят ли първия побой, всичко е свършено. Просто се примиряват. – Къде вечеря с приятели тип като този Дънкан? Отговор не последва и Ричър не настоя. – В бара ли се връщаме? – попита след известно време докторът. – Не, мисля да те закарам у дома. – Благодаря. Много мило от твоя страна. Но от там до мотела разстоянието е доста голямо, за да вървиш пеш. – Проблемът е твой, защото мисля да задържа колата – отвърна Ричър. – Утре сутринта ще хванеш някой да те докара и ще си я прибереш. На осем километра южно от мотела докторът отново се втренчи в трите стари къщи край пътя. След известно време извърна глава напред и започна да дава указания. Ричър зави наляво, надясно, после пак наляво. Сред тъмните и пусти ниви бавно изплува ново ранчо, разположено в центъра на парцел от два декара, ограден с мрежа. – Къде ти е ключът? – попита той. – На връзката. – Имаш ли друг? – Жена ми ще ми отвори. – Надявай се – промърмори Ричър. – Лека нощ. Изчака докторът да измине седем-осем метра по алеята пред къщата, после направи маневра и се насочи обрат-но към двупосочния път, простиращ се от север на юг. Когато се колебаеш, завий наляво, спомни си старото правило той. Това го накара да поеме на север. Измина километър- два, отби на банкета и спря. Къде би могъл да вечеря с приятели тип като Сет Дънкан?
Cveti Ognqnova
Брой мнения : 458 Join date : 26.05.2010 Age : 27 Местожителство : The world of sorrow...
От тук съм чела само " Бяла като мляко , червена кято кръв " . Книгата е наистина невероятна! Прочетох я на един дъх , много е лека и забавна Наистина си заслужава да се прочете !
Alice Cullen VIP
Брой мнения : 1284 Join date : 15.01.2009 Age : 31 Местожителство : Somewhere In Time
Някой да е чел "Седмата вълна"? Чела съм "Лекарство против северния вятър", и книгата е интересна. На практика се състои само от имейли между двамата главни герои, и накрая става едно... НИЩО. Тоест сюблимния момент е оставен за втората книга, та някой случааайно да я е чел? Иначе книгата не е за всеки. Няма действие, героите са само двама, а второстепенните са само споменати, и все пак е интересна.
Искра Администратор
Брой мнения : 3909 Join date : 14.01.2009 Age : 32
Книгата излиза на: 08.11.2010 Цена: 16 лв. Корица: мека Страници: 480 Превод: Владимир Германов
От автора на „Фатерланд”, „Сянката”, „Помпей” и „IMPERIUM”
В новия роман от трилогията си за древния Рим Робърт Харис още веднъж убедително доказва, че политиката винаги е била мръсна игра. Историята на Цицерон и на Римската република, разказана от Тирон, личния секретар на големия оратор и държавник, изобилства от яростни конфликти в сената, улични вълнения, лични вражди, коварство, интриги, предателства, убийства… И всичко в името на властта, на установяването на еднолично господство над Рим и бъдещата империя. Поддръжниците на републиката се сблъскват открито с мечтаещите за диктатура, чрез която да се домогнат до повече богатства и високи постове. В битката са въвлечени Помпей, Крас, Катилина, Катон, Лукул. Възрастният и опитен в политическите машинации консул Цицерон се изправя срещу младия и болезнено амбициозен Цезар, който няма да се спре пред нищо, за да се домогне до абсолютната власт.
Един прекрасен исторически епос, който се чете като съвременен политически трилър, напълно актуален и верен, защото прави безпощаден анализ на притегателната сила и капаните на властта, за които времето и мястото нямат значение.
Откъс:
Spoiler:
Два дни преди Марк Тулий Цицерон да встъпи в длъжност като консул на Рим, от река Тибър, недалеч от пристанището на военния флот, бе изваден труп на дете.Подобно събитие, макар и трагично, обикновено не би ангажирало вниманието на бъдещия консул. Този труп обаче изглеждаше толкова зловещо и до такава степен като че ли застрашаваше гражданския мир, че Гай Октавий – магистратът, отговорен за опазването на реда в града – изпрати вест на Цицерон и го помоли да дойде веднага. В началото Цицерон не искаше да отиде под предлог, че има много работа. Като кандидат за консул, получил най-много гласове, му предстоеше да председателства първата сесия на сената и сега пишеше речта си. Аз обаче бях наясно, че има и още нещо. Той удивително много се притесняваше от смъртта. Дори убиването на животни по време на игрите го смущаваше, а тази му слабост – защото, уви, в политиката, доброто сърце винаги се възприема като слабост – започваше да се забелязва. Първата му инстинктивна реакция бе да изпрати мен.– Разбира се, че бих отишъл – отговорих внимател-но, – но...Оставих изречението недовършено.– Но? – подкани ме той рязко. – Какво „но“? Смяташ, че ще направи лошо впечатление ли? Овладях се и продължих да преписвам речта. Мълчанието се проточи.– Е, добре – изпъшка той накрая и стана. – Октавий е досадник, но има трезва преценка. Не би ме викал за щяло и нещяло, а и бездруго трябва да глътна чист въздух. Беше краят на декември и от свъсеното сиво небе вееше остър пронизващ вятър, който спираше дъха. На ули- улицата се бяха струпали десетина молители с надеждата да разменят няколко думи с бъдещия консул и веднага щом го видяха да излиза от входната врата, се спуснаха към него.– Не сега – казах аз и ги избутах назад. – Не днес. Цицерон преметна края на наметалото си през рамо, притисна брадичката си към гърдите и тръгна забързано надолу по хълма. Изминахме около километър и половина. Прекосих-ме форума и излязохме от града през крайречната порта. Водите на Тибър бяха бързи, високи и развълнувани от жълтеникавокафяви водовъртежи и гърчещи се бързеи. Напред, срещу острова, сред кейовете и съоръженията на флота, се виждаше голяма тълпа. (Между другото, ще добиете представа колко отдавна бе това – преди повече от половин век, – като ви кажа, че все още нито един мост не свързваше острова с двата бряга.) Когато наближихме, мнозина от зяпачите разпознаха Цицерон и зашушукаха с любопитство, докато се отдръпваха, за да ни направят път. Мястото се охраняваше от кордон легионери, дошли от казармите на флота. Октавий ни чакаше.– Прощавай, че те обезпокоих – заговори той и стисна ръката на господаря ми. – Знам колко зает би трябвало да си тъкмо преди встъпването в длъжност.– Скъпи Октавий, за мен е удоволствие да те видя по всяко време. Познаваш ли секретаря ми Тирон?Октавий ми хвърли бегъл поглед. Макар че сега го помнят единствено като бащата на Август, по онова време той беше плебейски едил и мъж с бъдеще. Може би самият той щеше да стане консул, ако не беше умрял преждевременно от треска някъде около четири години след онази среща. А тогава той ни предпази от вятъра – въведе ни в една от огромните бараки, където върху дървени ролки бе извлечен скелетът на една либурна, оголена за ремонт. На пръстения под до кораба лежеше нещо продълговато, покрито с корабно платно. Без много да се церемони, Октавий дръпна покривалото и ние видяхме голото тяло на момче.Доколкото си спомням, беше на около дванайсет. Лицето му беше красиво, спокойно и по момичешки нежно, със следи от златна боя по носа и страните, с парче червена лента, завързана за влажните кестеняви къдрици. Гърлото му беше прерязано. Торсът му беше разсечен чак до чатала и вътрешностите му бяха извадени. Нямаше кръв – само продълговатата кухина, напомняща изкормена риба, пълна с речна тиня. Не знам как Цицерон успя да се овладее при тази гледка, но той само преглътна и продължи да гледа. Най-накрая отбеляза с пресипнал глас:– Какво зверство!– И това не е всичко – допълни Октавий.Клекна, улови с две ръце главата на момчето и я обърна наляво. Когато тя се раздвижи, раната на шията зей-на – безсрамно, като че ли някаква втора уста се опитваше да ни прошепне предупреждение. Октавий изглеж-даше съвършено безразличен към всичко това, но той, разбира се, беше военен и несъмнено беше свикнал с подобни гледки. Повдигна косата, откри дълбока хлътнатина точно над дясното ухо на момчето и натисна мястото с палец.– Виждате ли? Като че ли е бил ударен отзад. Мисля, че с чук.– Лицето му е боядисано. Има панделка в косата. Ударен е отзад с чук – повтори Цицерон и думите му се заба16 виха, защото си даде сметка накъде го води логиката. – Срязаното гърло. И тялото... изкормено...– Именно – кимна Октавий. – Убийците му вероятно са искали да разгледат вътрешностите му. Бил е принесен в жертва... Човешко жертвоприношение.Тези думи, изречени безстрастно в студеното, мрачно място, накараха космите на тила ми да настръхнат, защото усетих присъствието на Злото – Злото като осезаема сила, могъщо като мълния.– Чувал ли си в града да има някакви секти, които биха могли да практикуват такава мерзост? – попита Цицерон. – Не. Разбира се, има гали... говори се, че те правят подобни неща. В момента обаче в града няма много от тях, а тези, които са тук, се държат добре.– Коя е жертвата? Някой потърси ли вече момчето?– Ето я другата причина, поради която поисках да дойдеш и да погледнеш лично. – Октавий обърна трупа по корем. – На кръста има татуировка с името на господаря му, виждаш ли? Тези, които са изхвърлили трупа, може и да не са забелязали. „C.Ant.M.f.C.n.“ Значи, Гай Антоний, син на Марк, внук на Гай. Известно семейство! Бил е роб на твоя колега, консула Антоний Хибрида.Октавий се изправи, избърса дланите си в платното, после го хвърли небрежно върху трупа.– Какво смяташ да правиш?Цицерон гледаше жалката купчина на пода като хипнотизиран. – Кой знае за това?– Никой.– Хибрида?– Не.– А тълпата вън?– Носи се слух, че е било извършено някакво ритуално убийство. Ти най-добре знаеш какво нещо са тълпите. Казват, че е лош знак в навечерието на консулството ти. – Може и да са прави.– Зимата беше тежка. Имат нужда от известно успокоение. Помислих си, че бихме могли да поискаме от Колегията на понтифиците да извършат някакъв очистителен обред...– Не, не – възрази Цицерон бързо и отклони поглед от трупа. – Никакви понтифици. Присъствието на жреци само ще влоши положението.– Какво тогава да правим?– Не казвай на никого. Изгорете трупа колкото се може по-скоро. Никой да не го вижда. Забрани на тези, които са го намерили, да разкриват подробности под заплаха от затвор.– А тълпата?– Ти се погрижи за трупа. За тълпата ще се погрижа аз.Октавий сви рамене.– Както желаеш.Стори ми се незаинтересован. Оставаше му само един ден служба – сигурно се радваше, че скоро ще се отърве от проблема.Цицерон отиде до вратата и си пое няколко пъти въздух дълбоко, което върна донякъде цвета на лицето му. Видях го – както правеше често – да изправя рамене и да придава уверено изражение на лицето си. Излезе вън и се качи на купчина дървен материал, за да се обърне към тълпата.– Народе на Рим! Уверих се, че тъмните слухове, които обикалят града, са фалшиви! – При този хапещ вятър трябваше да крещи, за да бъде чут. – Приберете се у дома при семействата си и се радвайте на остатъка от празниците. – Видях трупа! – извика някакъв мъж. – Било е човешко жертвоприношение, за да се предизвика проклятие за републиката!Викът беше подет и от други: – Градът е прокълнат! Консулството ти е прокълнато! Доведи жреците!Цицерон вдигна ръце.– Да, трупът беше в ужасно състояние. Какво обаче очаквате? Горкото момче е било във водата дълго време. Рибите са гладни. Хранят се с каквото намерят. Наистина ли искате да доведа жрец? За какво? Да прокълне рибите? Да благослови рибите? – Чуха се смехове. – Откога римляните се страхуват от риби? Прибирайте се у дома. Забавлявайте се. Вдругиден ще започне нова година с нов консул и можете да сте сигурни, че той винаги ще пази благосъстоянието ви!Не беше майсторска реч според неговите разбирания, но постигна желаната цел. Дори се чуха възторжени възгласи. Цицерон скочи на земята, легионерите ни отвориха път през тълпата и ние се отправихме към града. Когато стигнахме до портата, погледнах назад. Хората от периферията вече започваха да се разотиват, за да търсят нови занимания. Обърнах се към господаря ми, за да го поздравя за въздействащите думи, но той се бе навел над крайпътната канавка и повръщаше.Това представляваше Рим непосредствено преди встъпването на Цицерон в консулска длъжност – град, сполетян от глад, слухове и тревога, пълен с осакатени ветерани и окаяни селяни, просещи на всеки ъгъл, шумни банди пияни младежи, които тероризираха търговците, и жени от добри семейства, които открито се предлагаха пред таверните; град, изнемогващ от внезапни пожари, силни бури, безлунни нощи и освирепели кучета, свърталище на фанатици, гадатели, просяци и побойници. Помпей все още не се бе прибрал – командваше легионите на изток и в негово отсъствие из улиците витаеше някакво смутно, променливо настроение, като речна мъгла, от която всички потреперваха. Цареше усещане19 то, че предстои някакво огромно събитие, но никой нямаше представа какво може да е то. Говореше се, че новите трибуни работят заедно с Цезар и Крас по голяма тайна схема за раздаване на обществена земя на градските бедняци. Цицерон се опита да научи повече по въпроса, но не успя. Патрициите със сигурност щяха да се възпротивят, каквато и да беше идеята. Продуктите бяха малко, храната оскъдна, дюкяните празни. Дори лихварите бяха престанали да дават заеми.Що се отнася до колегата на Цицерон, консула Антоний Хибрида, или по-простичко казано, Антоний Мелеза – получовек, полуживотно, – той беше едновременно див и глупав, както подобава на кандидат, състезавал се за пост в обща кандидатура със заклетия враг на Цицерон Катилина. Въпреки всичко, предвид дебнещите го отвсякъде опасности и крещящата необходимост от съюзници, Цицерон положи сериозни усилия да е в добри отношения с него. За нещастие подходът му не бе дал резултати и ще обясня защо. Според обичая двамата избрани консули трябваше да теглят жребий през октомври, за да решат кой коя провинция ще управлява след изтичане на едногодишния им мандат. Хибрида, който бе затънал в дългове, бе хвърлил око на доходоносните земи на Македония, където можеше да спечели цяло състояние. За негово разочарование обаче изтегли спокойните пасища на Цизалпийска Галия, където и полски мишки бе трудно да се намерят. Македония се падна на Цицерон и когато резултатът беше обявен в сената, на лицето на Хибрида се изписа такова детинско недоволство и изненада, че цялата зала се запревива от смях. Оттогава той и Цицерон не си говореха.Нищо чудно, че на Цицерон му беше трудно да състави встъпителната си реч и че след като се прибрахме от реката и той се опита да поднови диктовката си, непрекъснато се отнасяше нанякъде. Вторачваше се в дале-чината с отсъстващ поглед и се питаше на глас защо момчето е било убито по този начин и какво се крие във факта, че е било собственост на Хибрида. Съгласен беше с Октавий – най-вероятните виновници бяха галите. Човешките жертвоприношения определено бяха де-ло на техните култове. Цицерон изпрати писмо до своя приятел Квинт Фабий Санга, главен защитник на Галия в сената, в което го питаше поверително дали смята, че подобно безобразие е възможно. След час обаче Санга изпрати в отговор доста възмутен отговор, в който казваше „разбира се, че не“ и че галите щели да бъдат силно възмутени, ако новоизбраният консул продължава да разпространява такива вредни спекулации. Цицерон въздъхна, хвърли писмото настрана и се опита да събере нишките на мисълта си. Не успя обаче да ги вплете в нищо свързано, а малко преди залез поиска наметалото и обувките си.Смятах, че намерението му е да свие към обществените градини, недалеч от дома му, в които ходеше често, когато съчиняваше поредната си реч. Когато обаче стигнахме билото на хълма, вместо да свие вдясно, продължи към Есквилинската порта и за моя изненада разбрах, че възнамерява да премине свещената граница на града и да се отправи към мястото, където изгаряха труповете – място, което обикновено всячески избягваше. Подминахме портата и носачите с ръчни колички, чакащите работа край нея, оставихме зад гърба си и ниската официална резиденция на палача карнифекс, на когото, като обществен изпълнител на екзекуциите, бе забранено да живее в очертанията на града. Най-накрая влязохме в свещената гора на Либитина, пълна с грачещи гарги, и приближихме храма. В онези дни това беше главната квартира на погребалните предприемачи, мястото, където човек можеше да купи всичко необходимо за погребение – от съдовете, използвани при помазването на тялото, до леглото, върху което се кремира трупът. Цицерон поиска да му дам малко пари и тръгна напред, за да говори с жреца. Подаде му торбичката и се появиха две официални оплаквачки. Цицерон ми кимна.– Идваме точно навреме – каза ми той.Сигурно сме били много любопитна гледка, докато прекосявахме Есквилинското поле в колона по един – първо оплаквачките, понесли гърнета с тамян, после новия консул, после аз. Навсякъде около нас в полуздрача танцуваха пламъците на погребални клади, носеха се виковете на опечалените и лепкавата миризма на тамян – силна, но не достатъчно, за да прикрие вонята на горяща смърт. Оплаквачките ни отведоха до мястото, където куп-, куп-купчина трупове, натоварени на ръчна количка, чакаха ред да бъдат хвърлени в пламъците. Оставени без дрехи и обувки, тези непотърсени трупове бяха също толкова несретни в смъртта, колкото и в живота. Единствено трупът на убитото момче беше покрит – познах го по плащаницата от корабно платно, която сега беше здраво зашита. Когато двама слуги го хвърлиха с лекота върху металната скара, Цицерон наведе глава, а двете оплаквачки започнаха особено усърдно да ридаят и нареждат, несъмнено в очакване на добро заплащане. Пламъците се издигнаха, огънаха се на вятъра и стихнаха много бързо – момчето се отправи към съдбата, която очаква всички ни.Никога не забравих тази сцена.Несъмнено най-голямата милост, дадена ни от провидението, е, че не знаем какво ни чака в бъдещето. Представете си, че знаехме какви ще са резултатите от нашите надежди и планове или че можем да съзрем начина, по който ни е писано да умрем – колко безкрайно съсипан щеше да е животът ни! Вместо това живеем в неведение, ден за ден, като безгрижни животни. Всички неща обаче в крайна сметка трябва да се превърнат в прах. Никое човешко същество, никоя система или епоха не могат да избегнат това. Всичко, което е под звездите, ще погине. И най-коравата скала се разпада. Нищо не може да устои – освен думите. С тази утеха наум и с подновената надежда, че ще живея достатъчно дълго, за да изпълня задачата докрай, сега се заемам да разкажа удивителната история на Цицерон през годината, в която заемаше поста консул на Римската република, както и събитията, сполетели го през следващите четири години – период, който ние, смъртните, наричаме lustrum. За боговете обаче той трае колкото едно мигване.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 15.11.2010 Цена: 14 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека Страници: 256 Превод: Богдан Русев
Сбогуване с легендарния Спенсър
Майсторът на криминалния роман Робърт Паркър почина през тази година, но остави един чудесен последен роман с бостънския частен детектив Спенсър. Той и неговата любима Сюзан са култова двойка в детективския жанр – вечно спорещи, иронични, остроумни, забавни. Спенсър се съгласява да охранява професора по история на изкуството Аштън Принс, докато получава открадната от музей картина срещу откуп. „Дамата със славея” е единственото оцеляло платно на изключителен холандски художник от ХVII век. Спенсър приема случая много лично, след като професорът бива взривен пред очите му – с картината в ръце. Или може би с нейно копие. Убеден, че Принс е нещо повече от преносител на откупа, Спенсър подхваща рискована игра с крадците.
Откъс:
Spoiler:
Първият ми клиент за деня (и за седмицата, ако трябва да съм честен) пристигна в кантората ми във вторник след Деня на благодарността и се настани на един от столовете за посетители. Беше среден на ръст слаб мъж с костюм от кафяв туид, синя папийонка на листенца и самодоволен вид. – Вие сте Спенсър – каза той. – Точно така – потвърдих аз. – Аз съм доктор Аштън Принс – съобщи той. Мъжът ми подаде визитна картичка, която оставих на бюрото си. – Много хубаво – отговорих. – Моля? – Какво мога да направя за вас, доктор Принс? – Изправен съм пред много деликатен проблем. Кимнах. – Мога ли да разчитам на вашата дискретност? – попита той. – Много ясно – отвърнах аз. – Говоря сериозно – каза той. – Виждам. Той се намръщи леко. Не толкова неодобрително, кол-кото несигурно. – Е? Мога ли? – настоя да разбере той. – Да разчитате на моята дискретност ли? – Да! – Засега няма за какво да бъда дискретен – отговорих аз. – Но ако имаше, щях. Той ме изгледа за момент, после се усмихна. – А, разбирам – каза. – Това е опит за остроумие. – Опит? – Няма значение – каза Принс. – Но искам да бъда сигурен, че сте в състояние да се отнесете сериозно към моя проблем. – Ще бъда в по-добра позиция да преценя, ако ми кажете какъв е проблемът – отговорих аз. Той кимна. – Предупредиха ме, че сте склонен да се забавлявате по този начин. Явно няма какво да се направи. Добре, преподавам история на изкуството в университета „Уол-форд“. И консултирам съответните органи по въпроси, свързани с кражба и фалшифициране на произведения на изкуството. И съм много важен. – Изправени ли сме пред такъв въпрос? – попитах аз. Принс си пое въздух и шумно го издиша. – Да, изправени сме – потвърди той. – И въпросът изисква дискретност – казах аз. – В значителна степен. – Ще получите максималното от мен – уверих го. – Максималното? – Най-доброто за вашите интереси, което ми позволява достойнството – обясних аз. – Достойнството? – Опитвам се да не правя неща, които ще ме карат да мисля лошо за себе си. – Господи – възкликна Принс. – Искам да кажа, че то-ва е похвална цел, разбира се. Но вие сте частен детектив. – Още една причина да работя с повишено внима-ние – отговорих аз. Той отново си пое дълбоко въздух. После бавно кимна. – Има една картина от седемнайсети век, нарисувана от холандския майстор Франс Херменсзон – започна той. – „Дамата със славея“ – казах аз. – Откъде знаете, за бога? – попита Принс. – Това е единствената картина на Херменсзон, за която съм чувал. – Той е нарисувал много малко картини – обясни Принс. – Починал е на двайсет и шест години. – Млад – отбелязах аз. – Съвсем млад – съгласи се Принс. – Но „Дамата със славея“ е била шедьовър. И сега е шедьовър. Собственост е на музея „Хамънд“. Но миналата седмица беше открадната. – И крадците се обадиха? – попитах аз. – Да. – С искане за откуп – предположих. – Да. – И ако намесите полицията, те ще унищожат картината? – Именно. – Добре, какво искате от мен? – попитах. – Музеят „Хамънд“ желае въпросът да бъде приключен... хм, под сурдинка. Обърнаха се към мен, за да осъществя размяната. – Да дадете откупа и да вземете картината? – попитах аз. – Да. И, честно казано, това малко ме притеснява. Имам нужда от защита. – И избрахте мен? – попитах аз. – Помолих началника на охраната на „Уолфорд“ да се консултира с един свой приятел в Бостънското полицейско управление, който препоръча вас. – Там много ме харесват – съгласих се аз. – Ще го направите ли? – Да. – Просто така? – попита Принс. – Естествено – отговорих аз. – Каква е таксата ви? Когато чу отговора, той повдигна вежди. После каза: – Е, не се съмнявам, че те ще покрият този разход. – От музея ли? – Да – отговори той. – А ако не искат да платят цялата сума, аз ще дам разликата от джоба си. – Много щедро – отбелязах аз. – Държите се иронично – каза той. – Напротив, защитавам ви – изтъкнах. – Нали това искате? – Да. И картината. Тя не е просто изключително произведение на изкуството, макар че и това би било достатъчно. Тази картина е изражение на един далечен, трагично прекъснат човешки живот. – Ще направя всичко, което е по силите ми – обещах аз. – Доколкото разбрах, това означава много – рече Принс. Кимнах и казах: – И още как. Cюзан и Пърл бяха при мен за уикенда. В събота сутринта излязохме да се разходим в парка. Свалихме каишката на Пърл, така че да може да тича и да притеснява гълъбите. Тя се зае с това, а двамата със Сюзан я загле-дахме с известна гордост. – Значи ще направите размяната в понеделник сутрин? – попита Сюзан. – Аха. – Как се чувстваш? – поинтересува се тя. – Аз съм безстрашен, както знаеш. – В повечето случаи – каза Сюзан. – „В повечето случаи“? – повторих аз. Сюзан се усмихна и поклати глава. – Какво те притеснява? – попита тя. – Когато се прави такава размяна – обясних аз, – крад-ците искат да получат парите, преди да ти върнат картината. От своя страна, ти искаш да получиш картината, преди да им дадеш парите. От трета страна, те искат да бъдат сигурни, че след като върнат картината, няма да дойдат ченгетата да ги арестуват. – Сложна работа – отбеляза Сюзан. – Освен това те определят условията – добавих аз. – Което не ти харесва – отбеляза Сюзан. – Което не ми харесва – потвърдих аз. – Нищо чудно – каза Сюзан. – На теб не ти харесва дори да ти казват каква вратовръзка да си сложиш. – Освен ако не си ти. Сюзан се усмихна. – Разбира се – каза тя. – Аз винаги съм изключение. Едно ято гълъби кълвеше пуканки, разпръснати по земята за тях. Пърл прогони гълъбите и им изяде пуканките. Една възрастна дама в палто с леопардова шарка стана от пейката, където се бяха събрали гълъбите, и дойде при нас. – Госпожо – каза тя, – дръжте си кучето. Тези пуканки бяха за гълъбите. Сюзан се усмихна. – Оцеляват най-силните – отговори тя. Жената се намръщи и се сопна: – Не ми говори така, девойче. – Уф – измърморих аз. Сюзан бавно се обърна към нея. – Да го духате – каза тя... – госпожо. Госпожата отстъпи половин крачка назад. Лицето ѝ почервеня. Тя отвори уста, после я затвори, обърна се и се отдалечи с маршова стъпка. – На това ли ви учат в Харвард? – попитах аз. – Не – отговори Сюзан. – Това го научих от теб. Пърл обича пуканки. – Поне те нарече „девойче“ – отбелязах аз. Сюзан продължаваше да гледа лошо след дамата. – Да, по нейните стандарти. Пърл изведнъж спря да краде пуканките на гълъбите и застана неподвижно, с вирнати уши, все едно сочеше като ловно куче. Но тя не сочеше. А гледаше. Към нас се приближаваше златист лабрадор с голяма глава и широк гръден кош. Той величествено размахваше опашка, докато тичаше в тръс, все едно искаше да каже, че е адски готино куче и се гордее с това. Спря на крачка от Пърл и двамата се изгледаха. После се подушиха. После започнаха да се въртят един около друг, като продължаваха да се душат. Пърл не обичаше натрапниците, така че аз застанах по-близо до тях, за всеки случай. Пърл обаче протегна предните си лапи, отпусна гърди до земята и вирна задната си половина. Лабрадорът направи същото. Пърл скочи и се втурна в кръг. Ла-брадорът се впусна след нея. Кръгът започна да се разширява и скоро двете кучета вече се състезаваха през целия парк. От време на време спираха, за да отпуснат глави надолу и да вирнат опашките си. После отново се впускаха в бяг. Една привлекателна руса жена застана до нас и също се загледа в кучетата. – Ваш ли е лабрадорът? – попита Сюзан. – Да – потвърди тя. – Казва се Ото. – Моята е Пърл – каза Сюзан. – Явно се разбират. Жената се усмихна. – Или поне ще се разбират, ако спрат за малко. Продължихме да наблюдаваме флирта на кучетата. Те започнаха да се търкалят по земята, като се преструваха, че се хапят, и безуспешно се опитваха да се притиснат по гръб с предните си лапи. – Често ли извеждате Пърл тук? – попита майката на Ото. – Доста често – потвърди Сюзан. – Ние сме от Ню Йорк. Отседнали сме от другата страна на парка. Майката на Ото кимна към хотел „Четири сезона“. – Явно много се харесват – каза тя. – Имате ли визитна картичка? Мога да ви се обадя, за да им организираме друга среща, докато сме тук. – Да, разбира се – отговори Сюзан. – Пърл много ще се зарадва. Тя подаде визитната си картичка на жената. – Ото няма ли да има нещо против, че Пърл е стерилизирана? – попитах аз. – Ото също е кастриран – отговори майка му. – Мъже! – каза ми Сюзан. – Това е любов, а не секс. – И двете си ги бива – казах аз. Двете кучета застанаха едно срещу друго, като размахваха опашки и се гледаха в очите. – Ти би трябвало да знаеш – съгласи се Сюзан. Този път Принс беше със сив костюм от туид и папийонка на точки. – Трябва да тръгнем на запад по шосе 2 – съобщи той, когато се качих в колата му. – След това ще ми се обадят на мобилния, за да ми кажат накъде да продължим. Колата му беше волво С30, което ми беше малко тясно. – Знаят ли, че съм с теб? – попитах го аз. – Казах им, че съм взел един приятел, защото ме е страх да отида сам. – И? – Трябвало да стоиш в колата и да не се намесваш. Кимнах. – Имаш ли пистолет? – попита ме той. – Разбира се – отговорих аз. – Използвал ли си го? – Да. – За да стреляш по някого? – Най-често използвам мушката, за да си чистя зъбите – отговорих аз. Той успя да се усмихне. Продължихме на запад по „Стороу“, покрай реката. Денят беше ясен и доста студен. Гребците обаче тренираха здраво – нямаше да спрат, докато реката не се заледи. Подминахме някогашния стадион на бейзболния отбор „Брейвс“, който сега се използваше от Бостънския университет. Старият вход с мозайката си стоеше на Гафни Стрийт, а отдясно се виждаха останки от подиума за съдиите. От лявата страна на стадиона имаше железопътни релси, а над тях минаваше новата магистрала. – Когато това бил стадионът на „Брейвс“, един играч на име Дани Литуайлър ударил топката толкова силно, че тя прелетяла над лявата стена на стадиона и паднала в един товарен влак, който пътувал към Бъфало. Това се смята за най-дългият доказан удар в историята на бейзбола. – Съжалявам, но не разбирам за какво говориш – каза ми Принс. – Няма значение – казах аз. Докато се движехме на запад по шосе 2, никой не ни следеше. В противен случай трябваше да са по-добри от мен, което не ми се струваше много вероятно. Сигурно бяха поставили човек на някакво определено място и щяха да се обадят по телефона, когато той ни видеше. Оглеждах се за наблюдател, но не видях. Стигнахме до шосе 128, което в тази отсечка се смята за част от междущатската магистрала 95. Телефонът звънна. Принс вдигна и се заслуша. След известно време каза „Добре“ и се обърна към мен. – Мини по надлеза над сто двайсет и осмо, направи обратен завой от другата страна и тръгни обратно, като караш бавно. Погледнах назад. Наблюдателят сигурно беше застанал на някой от съседните надлези. Минахме над шосе 128 и навлязохме в „Линкълн“, докато намеря къде да обърна, после поехме назад. Принс притискаше мобилния телефон до ухото си. Той кимна и каза: – Да спрем под първия надлез. Добре… Аз да сляза с парите… Добре… Да се кача горе и да застана по средата на моста. Принс се обърна към мен. – Ти трябва да останеш в колата, иначе няма да има сделка. Кимнах. Стигнахме под първия надлез и аз отбих встрани. Принс шумно преглътна и излезе от колата. Протегнах се към задната седалка, където имаше куфар с пари, и му го подадох. – Успех – казах му аз. Той кимна, обърна се и бавно започна да се изкачва по рампата с големия куфар. Един куфар тежи доста, когато е пълен с пари. От моето място, точно под надлеза, дори не можех да видя размяната. Свалих прозорците, изключих двигателя и се заслушах. По шосе 2 минаваха коли. Стори ми се, че чух как една от тях спря точно над главата ми. Може би се отвори врата. След около трийсет секунди може би се чу как вратата се затвори. После колата може би потегли отново. Продължих да чакам. Тишина. Погледнах към рампата. След малко видях как Принс се спуска по нея, като носеше изненадващо малък квадратен пакет. Може би всичко щеше да бъде наред. Но не. В следващия момент пакетът експлодира и го пръсна на парчета.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 22.11.2010 Превод: Боян Дамянов Цена: 14 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека Страници: 285
СЕДЕМТЕ ПРИНЦИПА ЗА СПОКОЙСТВИЕ НА ДУХА
Д-р Бренда Шошана е практикуваш психотерапевт повече от 25 години, привърженичка на Дзен и посветила се на обединяването на Изтока и Запада. Книгите й са превеждани на 14 езика и се радват на огромен успех сред почитателите на литературата свързана с духовното.
„Често се твърди, че човек изпитва само две истински емоции: любов и страх. Изглежда парадоксално, но някои хора се боят от любовта, докато страхът ги кара да се чувстват в безопасност. Много от нас разчитат на страха и смятат, че той ни пази. Хващайки се за страха си, ние се чувстваме едва ли не по-добре. Същевременно ни се казва, че е опасно да се доверяваме, че любовта отслабва защитните ни сили. Ето как действа страхът: предизвиква объркване. Страхът се храни с лъжи. Той отслабва имунната ни система, разрушава присъщото ни чувство на увереност и вътрешен комфорт, изкарва ни от релсите, превръща ни в лесна плячка на онези, които целят да ни контролират по различни начини. Страхът, който носим в себе си, е нашият истински враг – терорист номер едно, който парализира действията ни, разбива мечтите ни, прави ни зависими от лекарства, остарели норми и обсебващи връзки. Трябва да разберем какво представлява той, как и защо възниква и как можем да го надвием. Защото страхът е малодушен тиранин: достатъчно е да се обърнем с лице към него, и той подвива опашка. Но за да го преодолеем, е нужна практика. Едно е да осмислим с разума си какво ни вреди, съвсем друго – да знаем как да се отървем от страха в живота си. Тази книга ще ви покаже как. Не е никак трудно!”
Бренда Шошана
Откъс:
Spoiler:
Предговор Онзи, който може да осмисли страха си, ще бъде винаги в безопасност. Дао Дъ Дзин Днес ние сме нация, обляна в страх. А само допреди няколко години ни се струваше, че възможностите пред нас са безкрайни. Работните ни места като цяло бяха сигурни, банките бяха стабилни, всички можехме да разчитаме на непрестанния икономически растеж на нашето общество, за да осигурим собственото си бъдеще и това на децата си. Преобладаващото усещане беше за стабилност, просперитет и надежда. И най-важното, чувствахме се неуязвими за външна атака и уверени, че нашите граници никога няма да бъдат нарушени. Шокиращите събития от 11 септември обаче възвестиха нова ера. Ние не само бяхме грубо разтърсени от една ужасяваща и трагична реалност, но и внезапно лишени от чувството на защитеност в собствената ни родина. Оттогава страхът стана неотменна част от нашето всекидневие. През месеците, последвали 11 септември, всеки ден проверявахме дали равнището на терористична заплаха е червено или само оранжево. Дали терористите няма да нанесат пореден удар? И когато това стане, дали самите ние ще бъдем в безопасност? После дойде войната в Ирак, предизвикала по-нататъшни социални трусове, страхове, обществени разногласия и усещане за загуба. Този период на турбулентност в национален и международен план продължава до ден-дне8 шен. Понастоящем много от опорите, на които някога разчитахме за своята сигурност, са ни отнети. Светът сякаш се е обърнал с главата надолу. Живеем във времена на криза. Китайският йероглиф за „криза“ обаче означава и „възможност“. Когато чувството за сигурност ни е отнето, когато не знаем накъде да се обърнем, значи моментът е пълен с неочаквани възможности за изключителен растеж, нови открития и дори личностна реализация. Сега ние сме принудени да подложим на преоценка живота си. Основните въпроси, на които трябва да си отговорим, са: „На какво всъщност мога да разчитам? Къде е моята истинска сигурност? Как да започна отначало? Какво действително ми е необходимо, за да живея така, че да се чувствам удовлетворен?“ Тези въпроси са основополагащи, те са съставките на един пълноценен живот. Когато нещата вървят добре, ние може и да не им обръщаме внимание. Но във време на криза сме длъжни да се борим с тях всеки ден. Ето защо от първостепенна важност е да спрем за момент и да намерим яснота и сила срещу страха. Защото, ако се вслушваме във фалшивите му послания, лесно можем да им се поддадем. Всъщност реалната опасност, пред която сме изправени понастоящем, не е да изгубим доходите, дома или безопасността си. Нашият истински враг – терорист номер едно – е страхът, който носим в себе си. Ние трябва да разберем какво представлява страхът, как и защо възниква той и как можем да го надвием, да се освободим от него. Ако постигнем това, ако отслабим страха, ще можем да огледаме ситуацията, в която се намираме, от най-добрата гледна точка, като мобилизираме огромните си вътрешни ресурси за справяне с всичко, което животът поднася. Ще можем да впрегнем вътрешно присъщите на всеки човек смелост, творчество и мъдрост и да се оставим да ни водят. КАКВО Е СТРАХЪТ? Твърди се, че човек изпитва само две емоции: любов и страх. Парадоксално е, че някои се боят от любовта, докато страхът ги кара да се чувстват в безопасност. Много от нас разчитат на страха и смятат, че той ни пази. Хващайки се за страха си, ние се чувстваме едва ли не по-добре. Същевременно ни се казва, че е опасно да се доверяваме, че любов-та отслабва защитните ни сили. Ето как действа страхът: предизвиква объркване. Страхът се храни с лъжи. Той отслабва имунната ни система, разрушава присъщото ни чувство на увереност и вътрешен комфорт, изкарва ни от релсите, превръща ни в лесна плячка на онези, които целят да ни обсебят или да ни нападат по различни начини. Страхът подхранва чувството на самоненавист. В своята крайна форма – параноята – страхът може да зарази всеки аспект на нашето битие, разяждайки в самата им сърцевина взаимоотношенията ни с околните и заличавайки естествената любознателност, палавост, радост и любов към живота, с които се ражда всеки от нас. КОГА И КАК ВЪЗНИКВА СТРАХЪТ Когато сме обхванати от страх, обикновено не знаем как да постъпим, не разполагаме със средства и техники за неговото преодоляване. Пристъпите на паника, всякакви натрапчиви импулси, обсебености и други форми на ирационално поведение се проявяват спонтанно. Страх възниква и при емоционални връзки – тогава, когато се чувстваме уязвими или, обратното, когато нещата вървят добре. Някои си внушават, че не заслужават да бъдат щастливи, да имат интимна връзка; боят се, че може да изгубят любовта, която са открили. Други се страхуват от болести, от смърт-та или просто от това да бъдат себе си. Животът, който во10 дим, може да ни се струва неистински и ние понасяме последиците от това по много и различни начини. Всъщност причините за огромния брой индивиди в света, развиващи зависимости от алкохол, антидепресанти и всякакви други наркотици и проявяващи склонност към саморазрушително поведение, могат да бъдат пряко отнесени към въздействието и последиците от страха. За да преодолеем страха, е нужна практика. Едно е да осмислим с разума си какво ни вреди; съвсем друго – да знаем как да се отървем от страха в живота си. Тази книга ще ви покаже как. Противно на широко разпространеното мнение то не е и никак трудно! Просто е нужна воля, за да направим стъпки в нова посока и да видим света с други очи. Истината е, че страхът е малодушен тиранин: достатъчно е да се обърнем с лице към него, и той подвива опашка. И когато постигнем готовност за действие, разбираме, че онова, което някога ни е изпълвало с ужас, лесно можем да разбием на пух и прах. СИЛАТА НА ЛЮБОВТА Наред с принципите на възникване и проявленията на страха настоящата книга изследва и неговата противоотро-ва: природата и силата на любовта. Повечето хора не знаят какво всъщност е любов. Често пъти за любов приемаме влюбването, привързаността или зависимостта от другия. От настоящата книга ще разберете как да различавате истинската от фалшивата любов. Всъщност същите упражнения, които ни помагат да преодолеем страха, позволяват и на любовта да разцъфти, докато изпитването на любов разпръсва страха. Любовта и страхът са двете страни на една и съща монета. Изследвайки естеството на любовта, ще се запознаете с нейните дела, ще се научите да упражнявате, вместо са- мо да изпитвате любов. Ще получите насоки и уникални упражнения, които способстват за едно оздравително, безстрашно житейско поведение, каквото и да се случи. Съчетаващи ученията на Изтока и Запада, настоящите страници съдържат психологически, духовни и практически съвети за активиране на вашите необятни вътрешни ресурси за ефективно справяне с всякакви видове предизвикателства. От тях ще разберете как да отключите своята вътрешна съкровищница и да живеете с изначално присъщата ви сила, кураж и добра воля. Всяка от главите, включени в Първа част, изследва един от седемте принципа за спокойствие на духа, като ви учи как да преодолявате съответната форма на страх, трансформирайки я в източник на кураж и сила. Наред с обсъжданията и представените случки от реалния живот книгата съдържа и оригинално съставени упражнения, които са едновременно прости, приятни за изпълнение и въздействащи. Ще ги откриете в отделни глави, а също и под формата на задание за самостоятелна работа в Трета част. С редовното им изпълняване тези упражнения постепенно ще се превърнат в част от вашето всекидневие и ще видите как страховете ви постепенно отслабват, докато изчезнат напълно. Важно е да изпълнявате упражненията в тази книга всеки ден, макар и за малко, за да разчупите вредящите ви поведенчески стереотипи. Тези упражнения и процедури са внимателно разработени след дългогодишни изследвания, опити и наблюдения. Техниките са предназначени да възстановят вашата вътрешна свобода, както и естествено присъщите ви мъдрост, кураж и изобретателност. Изпълнявайки ги, вие ще си възвърнете онова, което изначално ви принадлежи: вътрешното ви чувство за безопасност, душевен комфорт и вяра в себе си, в околните и в самия живот. Всяка от главите завършва с една универсална истина, която помага да се преодолее страхът и събужда куража. Тази истина, представена в едно изречение, може да бъде възприета на практика. Запомнете я, медитирайте нея, живейте с нея във всекидневието си. Когато ви сполети нещастие, припомнете си тази универсална истина и я приложете към конкретната ситуация. Оставете я да измести страха, който изпитвате. Тези истини са могъщо въздействащи максими, черпещи от мъдростта на вековете. Те изместват и най-мрачните прокоби, имунизирайки човека срещу мрачните очаквания, породени от страха. Важно е да ги изпробвате на практика във всекидневието си. От вас не се иска да им вярвате сляпо, а да изследвате живота и да се доберете до истината сами. Между многото похвати и техники, съдържащи се в тази книга, са: освобождаването, силата на избора, интуитивното познание, превръщането на болката в сила, воденето на диалог с вътрешни гласове, изтръгването от чуждия контрол, преодоляване на нуждата да контролираме другите, постигането на концентрация, внимание, а също и начините за развитие на благодарно съзнание. Предприемайки това пътуване, бъдете любознателни, целеустремени и без предразсъдъци, за да можете сами да вкусите постигнатите резултати. Нужен е кураж, за да отворите вратата, да пуснете светлина, да видите колко е лесно всъщност да прогоните мрака на страха от живота си. Нужен е кураж, за да тръгнем към непознати страни, но идва време, когато повече не можем да останем там, където сме били – под облака на страха. Идва момент, когато сърцето се бунтува, съзнанието се разтваря и вие си припомняте едно местенце вътре, където няма страх. След това изведнъж всичко става възможно. Всеки ден се превръща в едно вълнуващо приключение. Целият свят се обръща на-опаки.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 03.12.2010 Превод: Любомир Николoв Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека Страници: 448
Невинен човек ще бъде екзекутиран за убийство. Само истинският извършител може да го спаси. И това е Травис Бойет. През 1998 г. в градчето Слоун, щата Тексас, той отвлича, изнасилва и удушава седемнайсетгодишната гимназистка Никол. Заравя я на отдалечено място и въпреки че трупът така и не е открит, за предполагаемото убийство е обвинен съученикът й Донте Дръм. Минават девет години. Травис Бойет току-що е освободен от затвора в Канзас, където е лежал за друго престъпление. След четири дни в Тексас предстои екзекуцията на Донте. Травис страда от злокачествен мозъчен тумор и знае, че скоро ще умре. За пръв път в объркания си живот той взема правилното решение и прави признание пред един свещеник. Но времето тече безмилостно. Дали ще стигне за поправяне на фаталната съдебна грешка? Може ли един убиец да убеди адвокати, съдии и политици, че на свой ред ще извършат престъпление?
Най-блестящият роман на Джон Гришам! Уошингтън Пост
OТКЪС:
Spoiler:
1 Пазачът в „Сейнт Марк“ тъкмо бе изчистил десетсантиметровия сняг от тротоарите, когато се появи човекът с бастуна. Слънцето бе изгряло, но вятърът виеше; температурата не мърдаше от нулата. Човекът беше облечен само с тънък работен гащеризон, стара лятна риза, нечии чужди туристически обувки и тънко яке, което нямаше никакъв шанс срещу студа. Но той не изглеждаше нито притеснен, нито забързан. Крачеше, накуцвайки, поприведен наляво, към бастуна. Бавно мина по тротоара край църквата и спря пред една странична врата с тъмночервен надпис „Управа“. Не почука, а вратата не беше заключена. Прекрачи вътре точно когато поредният порив на вятъра го блъсна в гърба. Озова се в прашна, претъпкана с вехтории приемна, точно каквато можеше да се очаква в една стара църква. Табелката върху бюрото в средата обявяваше присъствието на Шарлот Джънгър, а самата Шарлот седеше точно зад името си. – Добро утро – каза с усмивка тя. – Добро утро – отвърна той. Помълча и накрая рече: – Навън е много студено. – Студеничко е – съгласи се тя и му хвърли бърз изпитателен поглед. Човекът нямаше нито палто, нито шапка и ръкавици, което беше проблем. – Предполагам, че вие сте мисис Джънгър – каза той, гледайки табелката. – Не, тя отсъства днес. Болна е от грип. Аз съм Дейна Шрьодер, съпругата на свещеника, просто я замествам. С какво можем да ви помогнем? В приемната имаше един свободен стол и човекът го погледна с надежда. – Може ли? – Разбира се – каза тя. Той седна внимателно, сякаш трябваше да обмисля всяко движение. – Тук ли е свещеникът? – попита и погледна голямата затворена врата отляво. – Да, но при него има хора. С какво можем да ви помогнем? Беше дребничка, с хубав бюст под изопнатия пуловер. Бюрото я закриваше от кръста надолу. Той винаги бе предпочитал дребните жени. Симпатично лице, големи сини очи, високи скули, приятно и мило момиче – идеална съпруга за свещеник. Много отдавна не беше докосвал жена. – Трябва да се срещна с отец Шрьодер – каза той и умолително прилепи длани. – Вчера бях в църквата, слушах проповедта му и... се нуждая от напътствие. – Днес е твърде зает – каза тя с усмивка. Имаше прекрасни зъби. – Нещата са много спешни – настоя той. Дейна бе живяла с Кийт Шрьодер достатъчно дълго, за да знае, че никой не бива да бъде отпращан от неговата приемна, независимо дали има уговорена среща, или не. Освен това беше студено понеделнишко утро, а Кийт всъщност нямаше чак толкова много работа. Няколко телефонни разговора, една среща с двама млади, които се канеха да отменят венчавката си (в момента бяха при него) и после обичайните посещения в болниците. Тя огледа бюрото, откри простичкия въпросник, който търсеше, и каза: - Добре, ще запиша някои основни данни и ще видим какво можем да направим. Химикалката вече беше в ръката ѝ. – Благодаря – каза той и се поклони леко. – Име? – Травис Бойет. – По навик той продиктува името си буква по буква. – Роден на десети октомври шейсет и трета година в Джоплин, Мисури. На четирийсет и четири години. Разведен, без деца. Без адрес. Без месторабота. Без перспективи. Дейна попиваше всичко това, докато химикалката ѝ трескаво търсеше съответните квадратчета за запълване. Отговорите му повдигаха много повече въпроси, отколкото бе предвидено да поеме малкият формуляр. – Добре, относно адреса – каза тя, продължавайки да пише. – Къде живеете сега? – Сега принадлежа на Канзаското управление на затворите. Зачислен съм към временен дом за адаптация на Седемнайсета улица, на няколко преки от тук. В момента тече изпитателният ми срок, или „реинтеграцията“, както обичат да казват. Няколко месеца в дома тук, в Топика, после съм волна птица – предсрочно освободен. Химикалката спря, но Дейна продължи да я гледа. Изведнъж бе загубила интерес. Не ѝ се искаше да разпитва повече. Но след като бе започнала, се чувстваше длъжна да продължи. Какво друго можеха да правят, докато дойде свещеникът? – Искате ли кафе? – попита тя, сигурна, че въпросът е безобиден. Мълчанието се проточи, сякаш човекът не можеше да вземе решение. – Да, благодаря. Черно, с малко захар. Дейна изтича навън да донесе кафе. Той се загледа след нея, отбелязвайки всяка подробност: заобленото дупе под всекидневните панталони, стройните крака, атлетичните рамене, дори косата, вързана на опашка. Метър и петдесет и осем, може би метър и шейсет, не повече от петдесет килограма. Тя се позабави, а когато се върна, Травис Бойет седеше точно където го бе оставила, с все тъй събрани върху коленете ръце; пръстите на дясната ръка лекичко потупваха тези на лявата. Черният бастун лежеше на бедрата му, а унесеният му поглед се взираше невиждащо в отсрещната стена. Главата му беше гладко избръсната, дребна, идеално кръгла и лъскава и докато му подаваше чашата кафе, на Дейна ѝ хрумна нелепият въпрос дали е оплешивял рано, или предпочита скинарската външност. По лявата страна на шията му пълзеше зловеща татуировка. Той пое кафето и благодари. Тя се върна на мястото си и бюрото отново ги раздели. – Лутеран ли сте? – попита тя, хващайки пак химикалката. – Не бих казал. Всъщност не съм никакъв. Никога не съм имал потребност от църква. – Но вчера дойдохте тук. Защо? Бойет държеше чашата с две ръце пред брадичката си като мишка, гризяща парченце сухар. Щом простичкият въпрос за кафето го затрудни за цели десет секунди, то въпросът за църковното посещение можеше да отнеме цял час. Той отпи, облиза устни и накрая попита: – Според вас след колко време ще мога да се видя със свещеника? Дано да е час по-скоро, помисли си Дейна. Нямаше търпение да го прехвърли на съпруга си. Погледна стенния часовник и отговори: – Вече всеки момент. – Ще може ли просто да поседим и да изчакаме мълчаливо? – попита той с подчертана любезност. Дейна схвана намека, че не желае да бъде разпитван, и веднага реши, че идеята да помълчат не е лоша. После любопитството ѝ надделя. – Само един последен въпрос. – Тя погледна формуля ра, сякаш този последен въпрос наистина беше там. – Колко време бяхте в затвора? – Половината си живот – отговори Бойет без колебание, като че ли го питаха за това по пет пъти на ден. Дейна записа нещо, после клавиатурата изведнъж привлече вниманието ѝ. Тя бързо затрака, сякаш се бе сетила за някаква неотложна задача. Съобщението ѝ по електронната поща до Кийт гласеше: „Дошъл е осъден престъпник, който казва, че трябва да разговаря с теб. Не иска да си тръгне, преди да те види. Изглежда безобиден. Пие кафе. Приключвай по-бързо.“ След пет минути вратата на пастора се отвори и отвътре изскочи млада жена. Тя бършеше очи. Последва я бившият годеник, който някак успяваше да се усмихва и мръщи едновременно. И двамата не казаха нито дума на Дейна. И двамата не забелязаха Травис Бойет. Просто изчезнаха. Когато вратата се затръшна, Дейна каза на Бойет: – Само минутка. И изтича в кабинета на съпруга си да го инструктира набързо. Отец Кийт Шрьодер беше трийсет и пет годишен, щастливо женен за Дейна вече десет години, баща на три породени момчета – разликата между първото и най-малкото беше двайсет месеца. От две години беше главен свещеник на „Сейнт Марк“; преди това бе служил в една църква в Канзас Сити. Баща му се пенсионира като лутерански свещеник и Кийт никога не бе мечтал за друга професия. Той израсна в малко градче близо до Сейнт Луис, завърши образованието си в местни училища и така и не напусна Средния запад, ако не се брояха една ученическа екскурзия до Ню Йорк и меденият месец във Флорида. В общи линии паството го приемаше добре, макар понякога да възникваха спорове. Най-острият сблъсък дойде по време на виелиците през миналата зима, когато той отвори убежище за бездомни в мазето на църквата. След като снегът се стопи, някои от бездомниците не проявиха желание да си тръгнат. Кметството издаде акт за неразрешена дейност и във вестника излязоха малко притеснителни статии. Темата на проповедта му от предишния ден беше за прошката – Божията безкрайна и всеобхватна власт да опрости греховете ни, независимо колко противни могат да бъдат. Греховете на Травис Бойет бяха гнусни, невероятни, ужасни. Престъпленията му срещу човечеството със сигурност щяха да го обрекат на смърт и вечни страдания. В този миг от своя жалък живот Травис бе убеден, че за него не може да има прошка. Но изпитваше любопитство. – При нас са идвали няколко души от дома за адапта-ция – каза Кийт. – Дори съм провеждал служби там. Двамата седяха в един ъгъл на кабинета му, настрани от бюрото – просто двама нови приятели, седнали да си побъбрят на изторбени брезентови столове. Във фалшивата камина до тях горяха фалшиви цепеници. – Мястото си го бива – каза Бойет. – Къде-къде по-добро от затвора е. Той беше слабоват и с бледата кожа на човек, който рядко е виждал слънце. Костеливите му колене се докосваха и черният бастун лежеше върху тях. Кийт държеше чаша горещ чай. – В кой затвор бяхте? – На разни места. Последните шест години в затвора в Лансинг. – И за какво бяхте осъден? – попита Кийт. Искаше да узнае повече за престъпленията, за да опо-знае и самия човек. Насилие? Наркотици? Вероятно. Но можеше да става дума за злоупотреби или данъчни измами. Със сигурност не изглеждаше способен да нарани някого. – За много лоши неща, пасторе. Не ги помня всичките. Бойет избягваше да го поглежда в очите. Килимът ся каш привличаше цялото му внимание. Кийт отпиваше от чая, гледаше внимателно посетителя и изведнъж забеляза тика. На всеки няколко секунди главата му леко се килваше наляво. Напомняше бързо кимване, следвано от по-рязко връщане към нормалното положение. След кратък период на пълно мълчание Кийт каза: – За какво искаш да поговорим, Травис? – Имам мозъчен тумор, пасторе. Злокачествен, смъртоносен, неизлечим. Ако имах пари, можех да се боря – лъчетерапия, химиотерапия, обичайните начини, които, току- виж, ми дали десетина месеца, дори година. Но става дума за глиобластом четвърта степен, а това значи, че съм мъртъв. Половин година, цяла година, всъщност няма значение. След няколко месеца си отивам. Сякаш за да потвърди думите му, туморът се обади. Бойет направи гримаса, приведе се напред и започна да разтрива слепоочията си. Дишаше тежко и мъчително и цялото му тяло се сгърчи от болка. – Много съжалявам – каза Кийт, осъзнавайки колко нелепо звучат думите му. – Проклети главоболия – промърмори Бойет, все още с плътно затворени очи. Няколко минути той продължи да се бори с болката и двамата мълчаха. Кийт гледаше безпомощно и хапеше език, за да не изтърси някоя глупост, например: „Да ти дам ли тайленол?“ После болката поотмина и Бойет се отпусна. – Извинявайте – каза той. – Кога го откриха? – попита Кийт. – Не знам. Преди месец. Главоболията започнаха в затвора в Лансинг още през лятото. Представяте си какво е здравното обслужване там, тъй че не получих помощ. След като бях освободен и изпратен тук, ме отведоха в болница „Сейнт Франсис“, направиха ми изследвания, минах на скенер и откриха в главата ми цяло яйце, точно между ушите, твърде надълбоко за операция. Той въздъхна тежко и за пръв път успя да се усмихне. Горе отляво му липсваше зъб и дупката биеше на очи. Кийт подозираше, че и зъболечението в затворите не е на ниво. – Вероятно и друг път сте срещали хора като мен – продължи Бойет. – Хора на прага на смъртта. – От време на време. Това е част от професията. – И предполагам, че тези хора почват много сериозно да размишляват за Бог, рая, ада и тъй нататък. – Да, имаш право. Такъв е човекът. Застанем ли пред собствената си смъртност, тогава се замисляме за отвъдното. А ти, Травис? Вярваш ли в Бог? – Понякога да, понякога не. Но дори когато вярвам, си оставам скептично настроен. На вас ви е лесно да вярвате в Бог, защото сте имали лек живот. С мен е друга работа. – Искаш ли да ми разкажеш? – Честно казано, не. – Тогава защо си тук, Травис? Тикът. Когато главата на Бойет пак се успокои, очите му обходиха цялата стая, после се впиха в очите на пастора. Дълго се гледаха, без да мигат. Накрая Бойет проговори: – Пасторе, вършил съм лоши неща. Наранявах невинни хора. Не съм сигурен, че искам да отнеса всичко в гроба. Това вече е нещо, помисли си Кийт. Товарът на непризнатия грях. Срамът на погребаната вина. – Ще е от полза, ако ми разкажеш за тези лоши неща. Изповедта е най-доброто начало. – И всичко остава в тайна, нали? – В повечето случаи да, но има и изключения. – Какви изключения? – Ако ми се довериш и сметна, че представляваш заплаха за себе си или за някой друг, тогава тайната отпада. Мога да предприема разумни стъпки, за да предпазя теб или другия човек. Иначе казано, мога да потърся помощ. – Звучи ми сложно. – Всъщност не е. – Вижте, пасторе. Вършил съм разни ужасни неща, но едно от тях ме тормози от години. Трябва да поговоря с някого, а нямам къде другаде да отида. Ако ви разкажа за едно страшно престъпление, което извърших преди години, ще кажете ли на някого? Дейна бързо влезе в уебсайта на Канзаското управление на затворите и след секунди се потопи в окаяния живот на Травис Дейл Бойет. Осъден през 2000 г. на десет години затвор за изнасилване. Понастоящем изтърпява наказание. – Понастоящем е в кабинета на мъжа ми – промърмори тя, продължавайки да трака по клавиатурата. Осъден през 1991 г. на дванайсет години затвор за тежко изнасилване и телесни повреди в Оклахома. Предсрочно освободен през 1998 г. Осъден през 1987 г. на осем години затвор за побой и опит за изнасилване в Мисури. Предсрочно освободен през 1990 г. Осъден през 1979 г. на двайсет години затвор за изнасилване и телесни повреди в Арканзас. Предсрочно освободен през 1985 г. Бойет беше изнасилвач, регистриран в Канзас, Мисури, Арканзас и Оклахома. – Чудовище – прошепна тя. Снимката от досието показваше много по-пълен и по-млад мъж с оредяваща черна коса. Дейна набързо обобщи данните и прати имейл на Кийт. Не се тревожеше за без-опасността на съпруга си, но искаше този изрод да напусне църквата. След половин час измъчен разговор без особен напредък Кийт започна да се изморява от срещата. Бойет не проявяваше интерес към Бога, а тъй като се занимаваше глав но с Божиите дела, Кийт не виждаше с какво може да му помогне. Не беше неврохирург. Не предлагаше работни места. Звук на старомодна камбанка обяви, че в пощата му е пристигнало съобщение. Два удара означаваха вест от когото и да било. Но трикратният звън бе знак за известие от приемната. Той се престори, че не обръща внимание, и любезно попита: – А защо ходиш с бастун? – Затворът е сурово място – отговори Бойет. – Много се биех и накрая си изпатих. Черепна травма. Сигурно тя ми докара тумора. Това му се стори забавно и той се разсмя на собствената си шега. Кийт се подсмихна от учтивост, после стана, пристъпи към бюрото и каза: – Е, нека ти дам визитката си. Не се притеснявай да звъниш по което и да е време. Винаги ще бъдеш добре дошъл тук, Травис. Кийт взе визитката от бюрото и погледна монитора. Четири, точно така, четири присъди, всичките за изнасилване. Той мина зад бюрото, подаде картичката на Травис и седна. – В затвора е особено тежко за изнасилвачите, нали, Травис? – попита Кийт. Преселваш се в нов град – длъжен си да изтичаш в участъка или съда и да се регистрираш като сексуален пре-стъпник. След двайсет години подобна рутина вече автоматично смяташ, че всички знаят. Всички те държат под око. Бойет не изглеждаше изненадан. – Много тежко – съгласи се той. – Вече не помня колко пъти са ме нападали. – Виж, Травис, не горя от желание да обсъждаме тази тема. Имам уговорени срещи. Ако искаш пак да ме посетиш, чудесно, просто се обади. И ще се радвам да те видя на църковната служба тази неделя. Кийт нямаше представа дали говори от сърце, но думите прозвучаха искрено. Бойет измъкна от джоба на якето сгънат лист хартия. – Чували ли сте някога за случая „Донте Дръм“? – попита той, докато подаваше листа на Кийт. – Не. – Чернокож хлапак от малко градче в Източен Тексас, осъден за убийство през деветдесет и девета година. Признал, че е убил бяло момиче, мажоретка от гимназията. Трупът не е открит. Кийт разгъна листа. Беше фотокопие от кратка статия, отпечатана във вчерашния неделен брой на местния вестник. Кийт я прочете набързо и се вгледа в полицейската снимка на Донте Дръм. В историята нямаше нищо особено. Поредната екзекуция в Тексас на поредния обвиняем, сега твърдящ, че е невинен. Кийт вдигна очи. – Екзекуцията е насрочена за четвъртък. – Ще ви кажа нещо, пасторе. Сбъркали са човека. Онова хлапе няма нищо общо с убийството. – Откъде знаеш? – Няма улики. Нито една. Ченгетата решили, че е той, пребили го да си признае и сега ще го убият. Това не е редно, пасторе. Не е. – Откъде знаеш толкова много? Бойет се приведе напред, сякаш се готвеше да прошепне нещо, което не е изричал никога досега. Пулсът на Кийт се ускоряваше с всяка секунда. Ала не прозвуча нито дума. В настаналото безкрайно мълчание двамата мъже се гледаха втренчено. – Тук пише, че тялото не е намерено – каза Кийт. Трябваше да го накара да проговори. – Точно така. Скалъпили са безумна история как хлапакът сграбчил онова момиче, изнасилил го, после го удушил и хвърлил тялото в Ред Ривър от моста. Пълна измислица. – Значи ти знаеш къде е тялото? Бойет вирна глава и скръсти ръце на гърдите си. Кимна. Не, беше тикът. После още един. Явно напрежението ги предизвикваше. – Ти ли я уби, Травис? – попита Кийт и сам се смая на своя въпрос. Само преди пет минути съставяше мислено списък на всички енориаши, които трябваше да посети в болниците. Мислеше си как по-деликатно да пропъди Травис от църквата. А сега говореха за убийство и скрит труп. – Не знам какво да правя – каза Бойет, докато го връхлиташе нова вълна от болка. Той се прегъна, сякаш готов да повърне, после стисна главата си с две ръце. – Умирам, разбирате ли? След няколко месеца ще съм мъртъв. Защо да умира и онзи хлапак? Той не е направил нищо. Очите му бяха влажни, лицето му се кривеше. Кийт го гледаше как трепери. Подаде му хартиена кърпичка и го изчака да избърше лицето си. – Туморът расте – каза Бойет. – С всеки ден натискът върху мозъка нараства. – Имаш ли лекарства? – Дадоха ми някакви. Не помагат. Трябва да си вървя. – Мисля, че не сме свършили. – Напротив, свършихме. – Къде е трупът, Травис? – Не ви трябва да знаете. – Трябва. Може би ще успеем да спрем екзекуцията. Бойет се разсмя. – Сериозно? В Тексас? Изобщо не се надявайте. – Той бавно се изправи и почука с бастуна по килима. – Благодаря, пасторе. Кийт не стана. Само проследи с поглед как Травис бързо тътри крака към изхода. Дейна гледаше вратата, без да се усмихва. Когато Бойет каза „благодаря“, тя намери сили за едно измъчено „довиждане“. После той отново излезе навън без палто и ръкавици, но Дейна не даваше пет пари за него. Съпругът ѝ не беше помръднал. Все още седеше безсилен, зашеметен, вперил невиждащ поглед в стената, и стискаше копието от статията. – Добре ли си? – попита Дейна. Кийт ѝ подаде статията. – Нещо не схващам – каза тя, след като я прочете. – Травис Бойет знае къде е заровен трупът. Знае, защото той я е убил. – Призна ли го? – Почти. Казва, че има неизлечим мозъчен тумор и ще умре след няколко месеца. Казва, че Донте Дръм няма нищо общо с убийството. Намекна съвсем недвусмислено, че знае къде е трупът. Дейна се свлече на канапето и потъна сред възглавничките. – И ти му вярваш? – Той е изпечен престъпник, Дейна. Непоправим. По-скоро ще излъже, отколкото да каже истината. Не може да се вярва на нито една негова дума. – Но вярваш ли му? – Мисля, че да. – Как така му вярваш? Защо? – Той страда, Дейна. И не само от тумора. Знае нещо за убийството и трупа. Знае много и искрено се тревожи от факта, че предстои да бъде екзекутиран невинен младеж. Като човек, който през повечето време изслушваше чуждите деликатни проблеми и предлагаше съвет и опора, Кийт бе разсъдлив и проницателен. Рядко грешеше. Дейна много по-бързо правеше изводи, много по-често съдеше и критикуваше – и обикновено грешеше. – И какво мислиш, пасторе? – попита тя. – Нека отделим следващия час само за проучване. Да проверим няколко неща. Наистина ли е предсрочно освободен? Ако да, кой е неговият надзорник? Лекуват ли го в „Сейнт Франсис“? Има ли мозъчен тумор? Ако да, смъртоносен ли е?
Искра Администратор
Брой мнения : 3909 Join date : 14.01.2009 Age : 32
Книгата излиза на: 10.12.2010 Цена: 16 лв. Корица: мека Страници: 448 Превод: Веселин Лаптев Издателство: ОБСИДИАН
Изучавай миналото, за да разгадаеш бъдещето. Конфуций
Историята е девица, която можеш да облечеш с каквото пожелаеш. Китайска пословица
Гробницата на Първия император на Китай, пазена от многохилядна армия теракотени воини, стои запечатана повече от 2 200 години. И макар да се смята за едно от най-големите археологически открития в света, китайското правителство не разрешава на никого да проникне в нея. Защо? От отговора на този въпрос зависи и животът на Котън Малоун, разтърсен от полученото анонимно писмо, съдържащо непознат уеб адрес. При набирането му той с ужас вижда как измъчват до смърт старата му приятелка Касиопея Вит. Похитителите му поставят конкретно условие: „Донесете онова, което тя ви е предала за съхранение!” Проблемът е там, че Малоун няма представа за какво става дума, тъй като тя нищо не му е оставяла. Така започва най-опасното приключение на Малоун, изпълнено с изумителни исторически открития, директни сблъсъци с тайнствено древно братство и светкавични пътувания: от Дания и Белгия до Виетнам и Китай. А там рисковете са безбройни – както и тайните, който чакат да бъда разбулени.
Откъс:
Spoiler:
ПРОЛОГ Северните райони на Пакистан Петък, 18 май, 8:10 ч. Куршумът свирна покрай ушите на Котън Малоун и го принуди да се просне на каменистата земя между хилавите тополи. Касиопея Вит направи същото и двамата запълзяха сред острите камъни към по-надеждното укритие на близката скала.Стрелбата продължаваше.– Нещата стават сериозни – подхвърли Касиопея.– Мислиш ли?До този момент всичко беше спокойно. Пътеката беше заобиколена от най-непристъпните върхове на планетата. „Покривът на света“ се намираше на три хиляди километ-ра от Пекин в най-югозападната част на китайската автономна провинция Синдзян – или според гледната точка – най-северната част на Пакистан. Спорна територия между двете страни.И това обясняваше появата на войниците.– Успях да ги зърна – добави Касиопея. – Със сигурност са пакистанци.Ледници белееха между назъбените заснежени шест-хилядници, по склоновете на които тъмнееше иглолистна растителност. Тук се събираха няколко планински вериги – Хималаите, Каракум, Хиндукуш и Памир. Земята на синия мак, черните вълци, дивите кози и снежните леопарди. Земята на самодивите, беше казал някакъв възхитен пътешественик. Която може би беше вдъхновила Джеймс Хилтън за невероятната Шангри-Ла, помисли си Малоун. Рай за катерачите, алпинистите, рафтърите и скиорите. За съжаление Индия и Пакистан имаха териториални претенции за него, но Китай го беше включил в своите граници и споровете между трите страни продължаваха вече десетилетия. – Изглежда, са наясно къде отиваме – отбеляза Касиопея. – И на мен така ми се струва – кимна Малоун. – Казах ти, че този човек ще ни донесе неприятности.Бяха облечени с кожени якета, джинси и високи обувки с дебели подметки. Въздухът беше изненадващо мек, въпреки че се намираха на две хиляди и петстотин метра надморска височина. Може би девет-десет градуса, прецени Малоун. За щастие и двамата бяха въоръжени с полуавтоматични пистолети китайско производство и разполагаха с по няколко резервни пълнителя.– Трябва да се насочим натам – рече той и махна в обрат-на посока. – Войниците са прекалено близо.Той напрегна изобретателния си ум, за да открие правилното решение. Вчера, докато разглеждаше картите на района, беше открил, че това късче земя с размерите на Ню Джързи се бе казвало Хунза и в продължение на деветстотин години бе самостоятелно царство, но в крайна сметка бе изгубило независимостта си през 70-те години на миналия век. Обитателите му, със светла кожа и още по-светли очи, се смятаха за наследници на воините от армията на Александър Велики, която бе окупирала тези територии преди повече от две хилядолетия. Кой знае? Може би наистина беше та-ка, защото територията бе в пълна изолация столетия наред, до построяването на магистралата „Каракорум“ през 80-те, която свърза Китай и Пакистан.– Да се надяваме, че той ще се справи – обади се най-сетне Касиопея.– Идеята беше твоя, затова тръгваш първа – отсече Малоун. – Аз ще те прикривам.Пръстите му стиснаха ръкохватката на китайския пистолет. Нелошо оръжие. Пълнителят му побираше петнайсет патрона, стреляше сравнително точно. Затова му ха15 ресваше Касиопея – винаги предвидлива, винаги готова за неочаквани ситуации. Двамата бяха превъзходен екип.Тя се стрелна напред към хвойновите дръвчета наблизо. Малоун вдигна пистолета над ръба на скалата, готов да реагира на всяко движение. Вдясно, сред призрачната зеленина на храстите, проблесна дулото на пушка.Той се прицели и стреля.Дулото изчезна.Малоун реши да се възползва от паузата и хукна след Касиопея, като скалата остана между него и преследвачите. Настигна я и двамата продължиха да тичат, като използваха дърветата за прикритие.Зад тях се разнесе пушечен залп. Куршумите звучно зачаткаха по стволовете наоколо.Пътеката напусна горичката и се изви нагоре по стръмен, но преодолим хълм между заоблени скали. Встрани зейнаха дълбоки тъмни пропасти, до дъното на които слънцето стигаше единствено по пладне. Двамата затичаха нагоре. От дясната им страна, само на сантиметри от пътеката, започваше дълбока клисура. Отвъд нея блестяха ослепителните слънчеви лъчи, а на дъното ѝ, на трийсетина метра под краката им се пенеха сивите води на буен поток. Продължиха нагоре по пътеката.После Малоун зърна мостчето. Точно там, където трябваше да бъде.Беше тясно – клатушкащи се пръти, закрепени между камъните в двата края, и хоризонтални греди, завързани с конопено въже. – Трябва да се прехвърлим оттатък – спря на крачка от него Касиопея.Малоун не беше очарован от тази перспектива, но тя беше права. Целта им се намираше от другата страна. Нови изстрели зад тях го накараха да се обърне. Войници не се виждаха никъде и това го разтревожи. – Може би той им отвлича вниманието – подхвърли Касиопея. Недоверието му беше очевидно, но сега нямаше време да анализира ситуацията. Пъхна пистолета в джоба си и последва Касиопея, която вече беше стъпила на мостчето.Гредите вибрираха от силата на водата, която клокочеше долу. Разстоянието до отсрещния бряг беше по-малко от трийсет метра, но абсолютно голо, без никакво прикритие. Трябваше да го изминат под ярките слънчеви лъчи, далеч от всякаква сянка. Отвъд мостчето се виждаше тясна пътека, която чезнеше в рехава горичка. На скалата преди нея беше издълбана петметрова статуя на Буда, точно както ги бяха информирали.Касиопея се обърна да го погледне. Азиатските ѝ очи контрастираха с европейските черти на лицето ѝ.– Това мостче е виждало и по-добри времена – подхвърли тя.– Дано да издържи още малко.Тя протегна ръце към увисналите въжени парапети от двете страни.Той също стисна здраво грубото въже и обяви:– Аз ще мина пръв.– Защо реши така?– Защото съм по-тежък. Ако гредите издържат мен, ще издържат и теб.– Подчинявам се на логиката – кимна тя и се дръпна встрани. – Моля, заповядай.Малоун стъпи на мостчето, нагаждайки краката си към вибрациите. От преследвачите им нямаше и следа. Той ре-ши да премине бързо, без да дава време на моста да се залюлее. После над грохота на водата се появи нов звук.Хвуууп, хвуууп, хвуууп…Малоун рязко изви глава надясно и успя да улови сянката на хеликоптер върху почти отвесния склон на заснежения връх на повече от километър от тях. Достигна някъде до средата на мостчето, което се държеше, въпреки че покритите с мъх греди се огъваха под краката му. Дланите му не се отделяха от въжето отстрани, готови да се вкопчат в него при евентуално пропадане.Далечната сянка бавно нарасна, превръщайки се в характерния силует на боен хеликоптер АХ-1 „Кобра“. Американско производство, което в случая не означаваше спасение. Подобни машини бяха на въоръжение и в пакистанската армия, доставени от Вашингтон на един предполагаем съюзник в борбата срещу тероризма.„Кобрата“ се насочи директно към тях. С два пропелера и два двигателя, тя беше въоръжена с 20-милиметрови картечници, противотанкови реактивни снаряди и въздушни ракети. Хеликоптерът бе бърз като пчела и също толкова повратлив.– Този не е тук, за да ни помогне – отбеляза Касиопея.Той беше съгласен, но нямаше смисъл да изтъква, че през цялото време е бил прав. Бяха ги подмамили тук с точно определена цел.Дали мръсникът няма да…„Кобрата“ откри стрелба. В тяхна посока бяха изстреляни няколко 20-милиметрови снаряда. Малоун се просна по корем върху дъските и се затъркаля, мяркайки през краката си Касиопея, която направи същото.Хеликоптерът се носеше с пълна скорост към тях, сухият въздух свистеше в турбините му. Мостчето се разтърси от попаденията, разлетяха се трески и парчета от въжетата. Застигна ги следващият залп – този път насочен директно към трите метра, които го деляха от Касиопея.За миг Малоун зърна гневния блясък в очите ѝ, докато заставаше на колене и насочваше пистолета си в търбуха на хеликоптера. Но това беше акт на отчаяние. Машината бе бронирана отдолу, а и при скорост от двеста и петдесет километра в час шансовете за някакви щети бяха на практика нула.– Лягай долу, по дяволите! – изкрещя той.Следващият картечен залп буквално преряза мостчето между него и Касиопея. Гредите и въжените парапети се превърнаха в купчина летящи отломки. Той скочи на крака в мига, в който въженият мост започ-на да се разпада. Нямаше връщане назад. До отсрещния край имаше шест-седем метра, които той преодоля вкопчен във въжетата. Мостчето под краката му бързо пропадна. „Кобрата“ прелетя над тях, насочвайки се към близкото дефиле. Увиснало на въжетата, тялото му се люшна към насрещната скала. Другата част на прекъснатия мост се залюля в обратна посока. Той се блъсна в скалата, отскочи обратно, после успя да убие инерцията. Нямаше време до-ри да изпита ужас. Започна да се набира нагоре, бавно преодолявайки разстоянието до ръба на скалата. Ушите му се изпълниха с грохота на хеликоптера и пенещата се под краката му вода. Обърна се и се загледа с надеждата, че Касиопея беше повторила упражнението, но в обратна посока. Видя я почти веднага и сърцето му се сви. Беше се вкопчила с две ръце в останките от моста и тялото ѝ се люшкаше край отвесната скала. Нямаше как да ѝ помогне. Между тях имаше само въздух.„Кобрата“ описа широк завой над дефилето, набра височина и отново тръгна в атака.– Можеш ли да се покатериш? – изкрещя Малоун, като се опитваше да надвие грохота на водата.Тя поклати глава.– Направи го! Бързо!Главата ѝ се извърна в негова посока.– Махай се от тук!– Няма да мръдна без теб!„Кобрата“ беше на около километър от тях. Картечниците ѝ щяха да затракат всеки миг.– Хайде, давай нагоре! – изкрещя той.Едната ѝ ръка се протегна. После тялото ѝ изведнъж полетя надолу, преодоля 15-метровата бездна и изчезна в пенливите води.Малоун нямаше представа за дълбочината на потока, но стърчащите назъбени скали от двете му страни не предлагаха особени шансове. Касиопея потъна в кипящата вода, която със сигурност беше ледено студена, тъй като идваше от топящите се снегове по околните върхове.Малоун изчака с надеждата, че тя ще изплува на повърхността. Но нищо подобно не се случи.Мътната вода под краката му със сигурност влачеше ситни камъчета и остри скални късове. Първата му мисъл беше да скочи след нея, но бързо си даде сметка, че това е невъзможно. Едва ли щеше да оцелее при падането. Той остана на място. Отчаян, невярващ, безпомощен.След всичко, което бяха преживели през последните три дни, Касиопея Вит просто изчезна.
ДЕЙВИД БАЛДАЧИ ИЗБАВИ НИ ОТ ЗЛОТО Книгата излиза на: 04.01.2011 Превод: Владимир Германов Издателство: ОБСИДИАН Цена: 16 лв. Корица: мека Страници: 380 ISBN: 978-954-769-255-8
Авторът на „Абсолютна власт”, „Цялата истина”, „Собствено правосъдие”, „Първото семейство” и „Родени за ченгета”
Евън Уолър е чудовище. Под прикритието на законен бизнес в Канада е натрупал огромно богатство чрез търговия с момичета от Третия свят. Той е замислил и ново доходно начинание, което може да причини смъртта на милиони хора. Шоу, сътрудник на енигматична разузнавателна организация и главен герой в трилъра „Цялата истина”, е приел задачата да предотврати подготвяната пагубна сделка. Единственият му шанс да го направи е на най-невероятното място – живописно туристическо селище в Прованс. Но злодеянията на канадския бизнесмен са много повече от тези, които са известни на Шоу. Той няма представа, че и някой друг преследва Уолър във Франция по съвсем различни причини. Реджи Кемпиън е член на нелегална британска групировка, която раздава собствено правосъдие за престъпления към човечеството. Тя знае истинската самоличност и националност на Уолър и не възнамерява да го предаде на властите, а да го убие. Без да подозират за мисиите си, Шоу и Реджи се впускат в дуел на нерви, ум и актьорски дарби. Но дали Уолър не се досеща за целите на двамата безгрижни богати туристи?
„Избави ни от злото” е най-оригиналният трилър на Балдачи, в който читателят знае цялата истина за всички герои за разлика от самите тях.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Авторът на „Папагалът на Флобер”, „История на света в 10 ½ глави”, „Лимони на масата”, „Артър и Джордж” и „Няма нищо страшно”.
Разказите в новия сборник на един от големите автори в модерната британска литература са истории за щастливите връзки и тъжните раздели, за любовта и секса, близостта и самотата. Те са съзвучни с пулса на сърцата и сетивата на герои от различни векове и общества. Разведен агент на недвижими имоти се влюбва в чужденка и макар че е щастлив, се изкушава да надникне в миналото й и така я губи завинаги. Глухоням художник от далечна епоха рисува портрети по поръчка и въпреки че не може да чуе думите на клиентите си, изобразява на платното истинската им същност. Прочутият немски лечител Месмер успява да възвърне за кратко зрението на сляпа пианистка, която загубва способността си да свири виртуозно, щом проглежда. Гарибалди зърва с далекоглед омъжената Анита, която става негова спътница и любовта на живота му. Възрастен адвокат, загубил обонянието си, прави прощален подарък на умиращата си съпруга – купува пресни подправки и ги поднася към ноздрите й, за да ги помирише тя и да си спомни ароматите и удоволствията на живота.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Книгата излиза на: 04.02.2011 Превод: Любомир Николов Цена: 15 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978-954-769-258-9 Страници: 320
Авторът на „Жандармът” – роман № 1 за 2010 г. според Гилдията на независимите книжари в САЩ Макар и рядко, се появяват книги, които ще се помнят винаги. "Жандармът" е една от тях. През 1990 г. Емет Кон, ветеран от Първата световна война, изживява последните си дни в САЩ, където е от 70 години. Той обаче не помни кой е бил преди това. Раната в главата му при битката за Галиполи е предизвикала амнезия и е изтрила спомените му от младежките години, когато се е казвал Ахмед Хан. Някога Ахмед е бил турски жандарм и е придружавал керваните на изселваните в Сирия арменски жени и деца. В края на живота си той е споходен от сънища за онова жестоко време на етническа омраза и изтребление, което му се струва чуждо и неизживяно от него. Но образът на Аракси, екзотично красивата девойка с разноцветни очи и християнска вяра, все повече го връща към дните на първата му и единствена любов, с която го е разделила войната. Той трябва да открие нея или децата й, за да разбере истината.
Забележителен роман за историческата памет, вината и прошката. „Да си спомняш, означава да живееш. Да забравиш, както ще научи Ахмед Хан, има своята цена. Времето тече и успокоява, но ние пак се обръщаме назад, защото искаме да знаем. Понякога това знание е болезнено, неудобно или дори осъдително, но то е важно. Показва ни какви сме били или можем да бъдем.” Със своя драматизъм "Жандармът" напомня романите на Халед Хосейни.
Трейлърът на книгата в ютюб
ОТКЪС ОТ КНИГАТА
Spoiler:
9 Свестявам се сред шептене в някаква линейка. Хората от екипа са се привели над мен, някой отдръпва ръка в гумена ръкавица. Споменът бавно изплува: смазващото главоболие, мракът. Сега ми е студено. Лицето ми е изтръпнало. – Чувате ли ме? Главата ми... – Как се казвате? Говорът се възвръща мъчително бавно. На английски? Най-сетне отронвам: – Ем... Ем... Емет Кон. – Къде живеете? Замислям се. – На Уистерия Корт 2315. В Уейдсбъро, Джорджия. Думите вече текат малко по-гладко. – Кога сте роден? Колебая се, защото наистина не знам. – През 1898 година. – Отдавна казвам така. – Сега съм на деветдесет и две. В очите ми блести светлина, усилваща бавния натиск на главоболието. Усещам мирис на спирт. Наблизо трептят метални гласове. Сирената се усилва – не 1 10 МАРК МУСТЯН съм ли я чул досега? После мрак и тишина, нарушавана само от бръмчащ звук. Наляга ме дрямка. Това ли е краят? Внезапен студен полъх, сетне нищо. Събуждам се. Хладна тръпка ме разтърсва и отминава, мощен полъх прелита край мен. Главоболието се е съсредоточило в една точка, може би в едно-единствено нервно окончание. Докосвам лицето си. Някъде, може би в друга стая, работи телевизор. Не виждам нито прозорец, нито естествена светлина. Къде... къде съм? До мен шумоли някакъв неразбираем звук. Пред очите ми постепенно се оформят очертания на жена, чувам глас. – Събудихте се. За момент имам чувството, че съм отново там – ранен. Пленник. Безименен пациент номер А-17. – Как се чувствате? Затварям очи. Бях войник. Раняването ми отне паметта за войната и много неща, станали преди нея. – Един съсед ви е видял да падате – прошепва жената. – Получили сте пристъп. Сега ще ви направят изследвания. Опитвам се да се успокоя, дори да укротя пулса си. – Какви? Тя не отговаря веднага. – За инфаркт. Или... нещо с мозъка. Мъча се да се усмихна, защото наистина е забавно. Нещо с мозъка. Завъртам се към жената и главоболието тутакси ме прорязва. – Аз съм стар. 11 ЖАНДАРМЪТ – Повикаха дъщеря ви – казва тя. Дъщеря ми, която не иска да ме вижда. Жената – медицинска сестра? – придърпва чаршафа. – Откъде сте? Въздъхвам. Чужденец съм – познала го е от няколко кратки срички. Въпреки всичките години, въпреки всичките ми усилия да овладея английския. – Американец съм – казвам аз. Жената кимва. – Ще ви направим ядрено-магнитен резонанс. Казва и още нещо, но ме наляга умора. Ръцете се превръщат в лакти, лактите в стави, в пластмасови тръби. Мисля си: Как можах да живея толкова дълго? Заспивам. Отново студ и вятър. Този път виждам – просторна ветровита равнина и влак, старинен парен локомотив, който бълва облаци черен пушек и поривите на вятъра го отвяват настрани. Пушекът има гнусна, тежка миризма – не сладкия аромат на горящо дърво, а нещо по-грубо, по-първобитно. Странно е да усещам мирис в съня си и това ме дразни. Влакът се люшка. Не познавам околностите. Изглежда, че е късен следобед, може би през про-летта или лятото. Вятърът се носи през голата равнина, където няма нищо освен влака и няколко прашни дървета. Влакът пъпли едва-едва; всъщност аз сякаш се движа в същата посока, но по-бързо и главата ми подскача като корабна мачта. Далеч наляво, в самия край на равнината, червено-виолетови планини се сли-ват с хоризонта. Слънцето е от дясната ми страна и ся12 М А Р К М У С Т Я Н каш залязва, значи вървя в южна посока. Не чувам нищо, от което цялата сцена става някак сюрреалистична, дори неземна. Всъщност не – чувам влака, а след това хората. Черна колона от неколкостотин дребни човешки фигури пъпли в същата посока като влака. Питам се защо не съм ги забелязал преди – може би заради тяхната изнурена крачка или пък защото се сливат със сенките. Приличат на поклонници, облечени предимно в черно, с вдигнати яки и шалове, като хора, търсещи утеха от миналото. Някои яздят мулета, тук-там волска каруца нарушава монотонната линия на шествието, което е много по-дълго, отколкото ми се стори в началото – колона от хиляди хора, чезнеща отвъд хоризонта. Край тях като овчарски кучета около стадо се движат конници, изпънати върху седлата си. Посягам надолу и осъ-знавам, че аз също яздя, затова подскачам така. Ръката ми докосва твърдината на метал и дърво, издължената форма на пушка. За момент това ми се струва безкрайно познато. После всичко отминава като студен вихър, хладната тръпка се свива до точка както след първото главоболие. И изчезва. Колелцата на носилката се търкалят по лъскавия под. Черна стрелка и надпис ХИРУРГИЯ. Още една стрелка – РЕАНИМАЦИЯ. Тих тътен, въртене, бавно движение. Минават разговарящи хора. Онкология, стрелка. Радиология, стрелка. Последен завой, движението се забавя. Едра медицинска сестра приглажда червеникавата си коса. – Можете ли да седнете? 13 Ж А Н Д А Р М Ъ Т Светлините трептят и примигват. Главоболието поч-ти е изчезнало, вместо него остава само дразнещо изтръпване като на ударено място. Боли ме само ако рязко размърдам глава или ако се вгледам в светлината над мен. Затова се движа бавно и предпазливо. Вдигам ръка към лицето си. Сестрата ме прехвърля на друга носилка, свързана с някаква голяма машина. – Легнете тук с глава върху тази подпора. Подчинявам се, но съвсем предпазливо – имам чувството, че главата ми е станала крехка като яйчена черупка. Отново си мисля – просто не мога да се въздържа – за една друга болница. Преди седем десетилетия. Трябваше ми почти година, за да си спомня името си. Трябваше да умра тогава. И щях, ако не беше Керъл. – Хайде сега да ви пораздвижим. От болницата нататък спомените ми са ясни, но преди нея все още тегне мрак, осеян само тук-там с точици светлина. Не помня почти нищо за войната, Първата световна война. – Лежете колкото се може по-неподвижно. – Гласът долита от слушалка. Поставят в ръката ми пластмасов предмет. – Ако се наложи, използвайте паник бутона. Носилката, върху която лежа, плъзва навътре в машината. Апаратурата тихо фучи и прещраква. Машината се ускорява с бръмчене, после започва да дрънчи мъчително гръмко. Запушалките в ушите ми вибрират и пукат. Отново се питам какъв смисъл има всичко то-ва – да добави към живота ми още няколко мига? Керъл е мъртва от три години. Аз съм жив. Минаха деветдесет и две години – за какво? За какво? Напипвам паник бутона. После лекичко го натискам. 14 Конят се люшка под мен, вятърът отново брули лицето ми. Тъмно е. Отдясно примигва светлината на лагерен огън. По вятъра долитат звуци – болезнени крясъци, гърлено пъшкане и стонове. Сипят се отсечени думи: заповеди за тишина, команди за ставане. Чувам тихо ридание, което се засилва, после отслабва, заглъхва. Пред мен изригва думата гяур, хвърлена като обвинение. Бакшиш. Цигара. Групички от съгласни и гласни, гърлени звуци и сумтене, нанизани като символ, като общуване. Озъбен човешки разговор. Дори и в дълбините на съня изведнъж проумявам, че знам този език. Знам го открай време. Странно е да сънуваш и да разбираш това, да висиш нейде отвъд видимото като бдителен призрак или божество. За момент се виждам върху коня, загърнат с петносано вълнено одеяло заради вятъра. Лицето ми е мръсно, с набола брада, косата дълга и разпиляна. Млад съм, може би на седемнайсет, слаб и строен, с тъмни очи и гъсти вежди. После всичко се завърта като филмова лента, докато отново виждам себе си върху крачещото добиче. Ту го пришпорвам, ту дърпам юздите и се взирам през мрака в сивкавите форми под мен. 2 15 Ж А Н Д А Р М Ъ Т Някакъв мъж е възседнал просната фигура и разголеният му задник се вижда в мътната светлина. Когато наближавам, той вдига глава, познава ме, усмихва се, става и протяга ръка към фигурата. Долу лежи младо момиче с кални петна по лицето. Поклащам глава, наблюдавайки беззъбата му усмивка, мръсната му брада и все още вирнатия камъш. Името му е Иззет – срещал съм го някъде и преди. После отново възсяда жертвата си, момичето хленчи, пляскането на плът върху плът се смесва с воя на вятъра. За момент се питам защо съм тук, защо ми се струва, че едновременно познавам и не познавам това място, защо разбирам този език, а не знам какъв е. Усещам миризмата на лагерния огън, чувам виковете, пъшкането и шумоленето. Чувствам вятъра. Докосвам устата си. Обзема ме увереност, че съм бил тук и преди, яздил съм този кон, изричал съм тези думи, бил съм безмълвен свидетел – наблюдаващ и чакащ. После усещането изчезва, остават само мракът, студът и вятърът. Загръщам се по-плътно с одеялото и продължавам напред в нощта. Непознат мъж опипва лицето ми. Не знам нито кой съм, нито къде се намирам. Някъде капе течност върху твърда повърхност, трополи метал, носи се мирис на лекарства – все познати и все пак странни неща. Сред врагове ли съм? Ръцете ми треперят, тялото ми тревожно се стяга, докато изведнъж разпознавам кръглото гладко лице на доктор Хари Уон и всичко си идва на мястото като ключ, хлътнал в ключалката. Разпознавам ярките светлини на болницата, съобщенията по радиоуредбата, миризмите на пластмаса и урина. Аз съм Емет Кон. Намирам се в Съединените щати. Сега е април 1990 г. 16 М А Р К М У С Т Я Н – Как сте днес? Сънят все още ме тегли назад, към студа и вятъра. Усещам миризмата на конска пот. – Разбирате ли какво ви говоря? Можете да кимнете за „да“ или да поклатите глава за „не“. Кимвам. Главата ми се подчинява мудно, като чужда. – Добре! Спомням си, че доктор Уон вечно е весел, склонен към церемониални поклони и възгласи „великолепно“. Двамата с него сме ротарианци – едно от нещата, към които ме тласна Керъл, за да се аклиматизирам в Уейдс-бъро. Нищо не излезе от цялата работа, но си оставам член. Другите привикнаха с мен, или в най-добрия случай се преструват на безразлични. Аз съм външен човек, натрапник, чужденец. Присадка. Старец. – Изглежда, че имате мозъчен тумор, мистър Кон. – Докторът се усмихва, сякаш съм спечелил голяма награда. – Глиома. Колкото грахово зърно, разположена в основата на левия теменен дял. Ще направим биопсия, за да изберем най-правилното лечение. Може да пробваме лъчетерапия. Това е нов метод. Той млъква, изчаквайки да осъзная чутото. Дъщеря ми Вайълет се привежда напред. Навъсеното ѝ лице е изкривено в някакво подобие на усмивка. Подвива ъгълчетата на устните също като майка си Керъл. Не съм я виждал от... месеци? Вината е моя – отдавна имаме разногласия. А в някои отношения толкова си приличаме. Радвам се, че сега е дошла, дори и при тези обстоятелства. – Доктор Уон, на моята възраст... – Тихо. – Вайълет разперва дългите си пръсти. – Вече разговарях с него. Доктор Уон казва, че си във фантастична форма. Казва, че и други, по-възрастни от 17 Ж А Н Д А Р М Ъ Т теб, са били излекувани и водят пълноценен живот. Той е лидер в това направление. Поклащам глава, но си мисля: Не бързат да се отърват от мен. Да. Тя се привежда още по-близо и усмивката разкрива тъмните ѝ венци. Дали се е бояла от този ден? Трябва да се грижи за мен, да ме утешава. – Татко. Моля те. Кимвам объркано. В гласа ѝ звучи нетърпение. Дали е казала на сестра си? А на сина си Уилфред? За момент отново е 1932 г. и аз работя, работя. Както лежа, осъзнавам, че езикът от съня ми е турски. Докторът пристъпва по-близо и започва да обяснява с тих глас. Има протоколи, възможности. Злокачествени образувания, метастази, лъчетерапия, хирургия. Очите ми овлажняват и аз се боря с прииждащите сълзи; напоследък се разплаквам толкова лесно, а по-рано никога не съм плакал. Лечението, за което говори, изглежда много модерно и никак не ме привлича. Сякаш се виждам отстрани: „Най-старият пациент на света получава нова процедура“. Снимка на доктор Уон във вестниците. Мисля си за разноските и застраховките. Дали някой ще се погрижи за котарака ми Султан? Но всичко това е далеч. По някакъв странен начин все още съм в съня – ранен, умиращ или вече мъртъв. – Добре – казвам аз. Усмивки, въздишки на облекчение. – Някога сте били ранен в главата, нали, мистър Кон? – Да, през войната. Сигурно Вайълет му е казала. Хиляда деветстотин и петнайсета. Първата световна война, не Втората. Тя доведе до брака ми, до идването в Америка. До нещата, които си спомням. До целия ми живот. 18 М А Р К М У С Т Я Н – Имате ли спомени? Поглеждам Вайълет. – Да. Той ме гледа изпитателно. – За Щатите ли воювахте? Поклащам глава. – Не. Главоболието набира сила като връхлитаща буря. Доктор Уон продължава да ме гледа с лъчезарна усмивка. – Великолепно! – възкликва той и напуска стаята. Зората наближава с мека сивкава светлина. В далечината се носи мъжка глъч, вятърът заглушава думите и кратките изблици на груб смях. Нов огън припламва и пръска искри, но аз съм откъснат от всичко това. Вятърът шушне в короните на дърветата, закриващи звездното небе. Седя облегнат на гладкия дънер, гледам и слушам. Листата провисват и стихват. Чуруликат птици, една се спуска надолу и почва да кълве в полумрака. Гледам я как движи глава и трепка с опашка. Вдига човка, за да преглътне храната. Дали изпитва удоволствие? Знае ли що е болка? Птичката ме поглежда с едно око. После отлита. Завъртам глава към огъня и черните силуети пред него. Оттатък лежат другите, на които е забранено да палят огън, които спят на студената гола земя и сънуват родния дом или смъртта. Някои няма да се събудят призори, други може да се надигнат, но ще паднат, безсилни да продължат. Някои ще се предадат – старците, децата или онези, които са загубили почти всичко. Други19 те ще продължат да се тътрят към следващия лагер, където ще рухнат, за да станат отново на другия ден. Отначало някои плачеха, жалваха се и молеха за вода, но повечето от тях вече ги няма. Остават само най-издръжливите и онези, които все още имат нещо ценно за подкуп. Може би седемстотин души от първоначалните две хиляди. Пъплят, вървят, ден след ден. Мисля си как се озовах тук, но умората замъглява паметта ми, тъй че късчета спомени изплуват почти неохотно. Името ми – Ахмед. Името на баща ми – Мехмед. Увереността, че следващият град не е далеч. Необходимостта да докладвам на властите в Катма. Колко дни ще ми трябват за обратния път. Фактът, че баща ми е мъртъв, че смъртта му ме прати тук. Че трябва да изпълня тази задача, за да бъда приет в армията. Всичко това се върти като прашна вихрушка, после избледнява, потъва в мъглата на изтощението от неясните сънища и спомени. Главата ми клюмва. Трябва да се събудя. Имам задължения, отговорности. Изправям се и бръквам в панталоните си. Урината ми шумоли по сухите листа. Към това се примесва друг звук или може би мирис. Завъртам се рязко и виждам неподвижна фигура в полумрака. Продължавам да се облекчавам с едната ръка, с другата грабвам пушката. Оправям дрехите си. Фигурата отстъпва назад. – Кой е? – питам аз и се прицелвам. Фигурата продължава да се оттегля. – Стой! Фигурата спира. Приближавам се с насочена пушка, листата хрущят под краката ми. Вече съм близо до дърветата. Жена е. Една от тях – торбести черни дрехи, сплетена коса, големи очи. Опитва се да избяга или може би да убие някой пазач. Чувал съм за такива неща. Засега моите подопечни са сравнително кротки, докарани до тъпо покорство от лишенията и благоразумното отделяне на мъжете. Но все пак трябва да внимавам. Опирам цевта на пушката под брадичката и повдигам лицето ѝ. Принуждавам я да отстъпи назад към примигващото сияние на огъня. Лицето ѝ спира надигащите се в гърлото ми думи. Тя има различни очи, едното тъмно, другото светло, сякаш майка ѝ не е могла да отхвърли един от двата съвършени гена. Отначало приписвам това на звездната светлина. Дори я карам да се завърти в пълен кръг, за да я огледам отблизо. Хрумва ми, че светлото око е сляпо, но знам, че не е вярно, защото и двете очи са живи и отразяват просветляващото небе. Стоя мълчалив, поразен от тази странност, и се питам как не съм я забелязал преди, как е оцеляла в дългия поход, без да се възползват от нея. Красотата ѝ е нещо повече от екзотична. Все още е девойка, може би някъде около петнайсет и малките възвишения на гърдите ѝ си личат под възголемите дрехи. – Какво правиш? – питам аз и гласът ми всеки миг ще затрепери. Ако поискам, мога да я поваля още сега на земята. Очите отвръщат на погледа ми, без да мигат, сякаш са отделени от тялото. Напомнят някак безжизнените очи на труп – празни, почти невиждащи. Отново се питам дали не е наранена. Опипвам пушката. Устата ми пресъхва. – Събирах евкалиптови листа – тихо казва тя. Посочва торбичката в ръката си. Не изглежда уплашена като другите, нито изпълнена с омраза, нито особено покорна. Когато докосвам лицето ѝ, тя не трепва и не заплаква. Кожата ѝ е мека, охладена от полъха на вятъра. Отпускам ръка. Известно време стоим така, докато се отдръпвам да ѝ направя път. После се чувствам объркан защо постъпих точно така, защо не се опитах да я обладая. Втълпявам си, че просто я оставям за после, както човек си пази сладкишите за след обяда. Преди да изчезне между дърветата, аз се обръщам и питам: – Как се казваш? Тя не отговаря или ако е отговорила, името ѝ потъва в листата.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
СКОТ МАРИАНИ ИЗГУБЕНАТА РЕЛИКВА Книгата излиза на: 18.01.2011 Превод: Богдан Русев Цена: 15 лв. Издателство: ОБСИДИАН Корица: мека ISBN: 978-954-769-255-8 Страници: 352
Авторът на „Ръкописът на Фулканели”, „Конспирацията „Моцарт” и „Пророчеството”
Бен Хоуп е в Италия на гости на стар приятел. Случайна среща отвежда бившия майор от британските специални части в известна галерия близо до Рим, където за минути се разиграва истинска драма. Маскирани убийци са готови на всичко, за да се сдобият с открита наскоро творба на Гоя. А Бен е изправен пред най-опасната си мисия досега – да спаси заложниците и да отблъсне похитителите. След кръвопролитието пресата го възхвалява като герой, но… не за дълго. Несправедливо обвинен за убийството на италиански политик, Бен се превръща в беглец, преследван от полицията в цяла Европа. В един свят, в който нищо не е каквото изглежда, той трябва да стигне до организаторите на конспирация с невероятни размери. В нейната основа е тайната на изгубената „Черна Медуза” – една история за обречена любов и смърт от времето на последния руски цар. Сега Бен се бори не само за справедливост, но и за собствената си свобода. Ще му помогне ли амбициозната Дарси Кейн, изпратена от правителството да го залови?
Чудесен трилър! Задължително четиво за почитателите на Лий Чайлд и Дейвид Балдачи.
wentlee Администратор
Брой мнения : 5125 Join date : 26.02.2009 Age : 42 Местожителство : Sliven
Да умреш е лесно. Трудно е да живееш. Това беше пределно ясно на Джейкъб Страйкър, инспектор от отдел „Убийства”. Макар че по-подходящо би билo „да оцелееш”… Последните две години бяха жестоки. Съпругата му умря. Дъщеря му изпадна в дълбока емоционална криза. А сега, само час след началото на първото дежурство след шест месеца отпуска, денят се превръщаше в кошмар.
Пет минути след влизането в училището на дъщеря му инспектор Страйкър попада в извънредна ситуация – трима маскирани мъже стрелят привидно безразборно по децата. Страйкър реагира моментално и след няколко мига двама от нападателите са мъртви. Третият успява да избяга. За извършените убийства няма мотиви. Няма и заподозрени. Инспектор Страйкър започва свое собствено разследване, което го отвежда до мрачните лабиринти на подземния свят на Ванкувър. Колкото повече се доближава до истината, толкова по-опасен става и противникът. Докато накрая и самият той се превръща в мишена.
Като полицай Шон Слейтър познава престъпния свят по-добре от всеки друг автор на трилъри. „Сървайвър” е страхотен дебют от един истински професионалист!
ОТКЪС:
Spoiler:
7 СРЯДА 8 ПРАЗНА!!! 9 1 Да умреш е лесно. Трудно е да живееш. Това беше пределно ясно на Джейкъб Страйкър, инспектор от отдел „Убийства“. Макар че по-подходящо би било – „да оцелееш“. Друго не би могло и да бъде. Последните две години бяха жестоки за него. Съпругата му умря. Дъщеря му изпадна в дълбока емоционална криза. А сега, само час след началото на първото дежурство след шест месеца отпуск поради силния стрес, денят се превръщаше в кошмар. Директорката Майърс му бе звъннала още в девет без десет. Отново заради дъщеря му. Никак не му се щеше да зареже дежурството и да тръгне към училището заедно с партньорката си Фелисия Сантос, но директорката беше много настоятелна. Страйкър нямаше представа какво бе прегрешила този път Кортни. И какво наказание заслужава. Но при всички случаи нещата не вървяха на добре. Докато крачеше по коридора с махагонова ламперия под златните грифони и знамето на гимназията „Сейнт Патрик“ към кабинета на Каролайн – да, те се бяха опо-знали достатъчно, за да се обръщат един към друг с малките си имена, – той се подготви за още лоши новини. Наоколо вилнееха призраци и таласъми, клоуни и бат-мани – множество зловещи духове, очакващи празненст-вата. Повечето ученици се бяха възползвали от шанса да облекат празнични дрехи, но имаше и такива, които бяха останали с униформите си. Хлапетата на възраст между тринайсет и седемнайсет бяха шумни и възбудени. Висо10 ките им гласове се сливаха в неразбираема глъч, която отекваше във високите тавани. Вълнението беше осезаемо, можеше да се пипне с ръ-ка. Наближаваше Хелоуин. Страйкър спря и се обърна да погледне партньорката си, която крачеше след него. Беше ядосан, че отново го викат тук, но реши да разведри обстановката. – Виждаш ли го онзи младеж с хокейната маска? – подхвърли той. – Много прилича на последното ти гадже! Фелисия отметна няколко непокорни кичура кестенява коса и се усмихна иронично. – Доколкото си спомням, последното ми гадже беше ти – отвърна тя. – Именно затова онзи младеж изглежда толкова доб-ре – кимна Страйкър. Фелисия се засмя, а той отново се почувства неудобно. Както през последните месеци след раздялата им. Избег-на втренчения ѝ поглед и започна да си пробива път през тълпата гимназисти. Директорката Майърс го чакаше в кабинета си. Елегантният кремав костюм изглеждаше малко не на място, също като обувките и очилата с цвят на бутилка кока-ко-ла – една идея по-червеникави от късата къдрава коса. В ръцете си държеше голям и доста дебел кафяв плик, който без съмнение съдържаше ученическото досие на Кортни. На лицето ѝ се появи пресилена усмивка. – Чух, че си търсиш покани за Полицейския бал – подхвърли Страйкър, но тя не се засмя и той смени тона: – За бога, Каролайн, какво е направила този път? – А ти какво мислиш? – изгледа го директорката. – Пак избяга. За пети път този месец! Страйкър усети как челюстите му се стягат. – Имаш ли представа къде е? Или с кого? Преди жената да отговори, отвън долетя серия силни гърмежи. Откъм общата зала или кафенето. Лицето на директорката Майърс се изпъна, сякаш някой я беше зашлевил. – Боже, кога ще отмине проклетият Хелоуин! – про11 стена тя. – Не знам какво ще се случи през двата дни, които остават до него! Писна ми от тези пиратки! Думите ѝ потънаха в нова серия експлозии, които разтърсиха кабинета. Този път беше ред на Страйкър да из-опне лице. Къси, но резки гърмежи, като плющене на камшик. ДУМ-ДУМ. ДУМ-ДУМ-ДУМ. Обърна се в мига, в който Фелисия се втурна към вратата. Един поглед му беше достатъчен, за да се увери, че не е сбъркал. Това не бяха пиратки. Беше стрелба. Стрелба от автоматично оръжие. 2 – Господи, някой стреля! – извика Страйкър и се обърна към директорката. – Викай полиция! Веднага! Майърс продължаваше да стои неподвижно. На лицето ѝ се беше изписало дълбоко удивление. Страйкър грабна телефона, набра 911 и тикна слушалката в ръцете ѝ. – Кажи им, че в училището е проникнал въоръжен нападател! Той бръкна под сакото си и стисна ръкохватката на служебния пистолет. „ЗИГ Зауер“, 40-и калибър. Дванайсет патрона в пълнителя и един в цевта. Погледна Фелисия и установи, че тя вече беше извадила пистолета си. – Аз съм пръв – рече той. – Добре, тръгвай. Страйкър изскочи от кабинета, следван от партньорката си. Огледа дългия коридор, залепи се за стената и пое надясно. Пистолетът му сочеше към пода. За кратък миг се възцари дълбока тишина. Без стрелба, без експлозии и пронизителни писъци. Нищо, с изключение на едно странно, почти сюрреалистично усещане. В 12 съзнанието му нахлуха кошмарните спомени от предишни ситуации, които всеки беше гледал стотици пъти по телевизията. Дънблейн. Политехническият институт във Вирджиния. Но гимназията „Сейнт Патрик“?! Някак не се връзваше с този спокоен район. За миг той дори се запита дали не му се е причуло. Все пак беше първият му работен ден след половин година отпуск. Може би не беше във форма. Малко поръждясал. Може би... Съмненията му се стопиха в мига, в който проеча следващият изстрел. Могъщ и басов, проникващ чак до костите. Изстрел от бойна карабина. Най-лошият кошмар за всяко ченге в затворено пространство. Прозвуча съвсем наблизо. Страйкър погледна към Фелисия и прошепна: – Стреляй на месо! – Тръгни наляво, а аз – надясно – отвърна тя. Поеха напред, проверявайки стаите една по една. Малко преди да стигнат ъгъла, до ушите им долетяха писъци и стенания. Отпред, вляво. Кафенето. Страйкър вдигна пистолета и го насочи към двойната врата. Дървена, с прозорчета от армирано стъкло, боядисана с евтин син латекс. Миг по-късно крилата ѝ се разтвориха и коридорът се изпълни с бягащи тийнейджъри, облечени като Айрънмен и Джак Спароу, като мажоретки и принцеси. Пищяха и плачеха, обзети от пълна истерия. Едно дребно русо момиче на петнайсетина години се за-препъва към тях. Бялата му униформена блуза беше изцапана с кръв, краката му бяха мокри от урина. Направи няколко тромави крачки, закова се на място, ужасените му очи се спряха върху лицето на Страйкър. – Те стрелят! – изхълца момичето. – Убиват всички! Лявото ѝ коляно се подгъна, тялото ѝ се свлече по очи на бежовите плочки. Страйкър с ужас видя на гърба ѝ огром-ните дупки с разкъсани краища на изходящи рани. Куршуми „Хидра-Шок“. – Мили боже! – ахна Фелисия, понечи да се втурне към 13 момичето, но стрелбата се възобнови и тя се закова на място. Страйкър силно я блъсна в гърба. Армираните прозорчета на вратата се пръснаха на хиляди късчета. – Долу! – изкрещя той. Секунда по-късно, възползвайки се от краткото затишие, той хвана Фелисия за рамото и кимна към далечното крило на вратата. Заеха позиция от двете ѝ страни. Страйкър стисна пистолета, бутна по-близкото крило и надник-на. Очите му потърсиха стрелеца. И с ужас установи, че не е един, а са трима. 3 Във въздуха се стелеше дим на тънки пластове. Сив, вонящ на изгорял барут. И пропит с миризмата на кръв, урина и изпражнения. Вонята на страха. Страйкър прецени ситуацията с един-единствен поглед. Яката на ризата му овлажня от пот, очите му машинално потърсиха други източници на заплаха, а после се фокусираха върху онези, които вече бе идентифицирал. Трима нападатели. Слаби, средни на ръст. Инстинктът му сочеше, че са мъже, въпреки че нямаше как да бъде сигурен. И тримата бяха облечени с черни торбести панталони, черни качулки. Лицата им бяха скрити зад хокейни маски – бяла, черна и червена. Страйкър беше очаквал един стрелец, най-много двама. Но със сигурност не и трима. Погледна встрани. Кафенето беше пълно с ученици. Проснати на пода, свити на топка под масите и гишетата за сервиране. Много от тях бяха вече мъртви. Или умираха. На крачка от вратата лежеше момиче, облечено като фея. Около него всичко бе почервеняло от кръв. Страйкър трепна. Момичето много приличаше на Кортни. Дълга права кестенява коса, млечнобяла кожа, стройна фигура. 14 Изгубил контрол и забравил всичко научено в практиката, той напусна укритието си и хукна към нея. После спря, осенен от внезапно прозрение. Колкото внезапно, толкова и облекчаващо. Днес дъщеря му не беше на училище. Момичето беше дъщеря на някой друг и със сигурност бе-ше мъртво, след като бе изгубило толкова много кръв. Но то изведнъж се размърда и вдигна глава. Празният му поглед се закова в лицето му. – Помогни ми! – прошепнаха устните му. Лежеше точно между него и нападателите. Страйкър усети как му се повдига, но успя да се овладее. Всяка изгубена секунда означаваше още едно мъртво дете. Очите му с усилие се изместиха от момичето и спряха на най-близкия нападател – онзи с черната хокейна маска. Беше приклещил някакво момче в ъгъла, до вратата за служебните помещения. Автоматът му беше насочен към главата му. Крещеше нещо, което Страйкър не можеше да разбере. После изведнъж млъкна, погледна към него и автоматът започна да се извърта. – Долу, долу! – изкрещя Страйкър, без да поглежда към Фелисия. – Въоръжен е с автомат! Самият той се преви на две и се стрелна надясно към близката стена. Автоматичният откос отекна гръмко в затвореното помещение. Страйкър вече знаеше какво трябва да направи. Изчака неизбежната след откоса пауза, над-никна през вратата и засече позицията на Черната маска... После натисна спусъка. Три изстрела в бърза последователност. Черната хокейна маска се пръсна на парчета, главата на нападателя отскочи назад. Стената зад него се обагри от кръв, примесена с костици и косми. Автоматът излетя от ръцете му и падна някъде зад плота. В момента, в който безжизненото му тяло започна да се свлича, Страйкър извъртя пистолета си към втория нападател. Бялата маска. Предупреден от кратката престрелка, той бе вдигнал оръжието си. Разнесе се оглушителен трясък. В стената зад тях се появи дълбока пукнатина, разлетяха се мазилка и парченца от тухли, боядисани в бяло. 15 – Мамка му! – извика Фелисия иззад прикритието си. – Тоя стреля с четирийсет и пети калибър! Страйкър си приведе и хукна наляво, заемайки позиция зад най-близката редица шкафчета. Неподходящо укри-тие, което не можеше да спре куршуми четирийсет и пети калибър. Бялата маска продължаваше да стреля. Първият куршум се заби в дебелата врата зад гърба му, а вторият проби тънката ламарина на шкафчетата и рикошира с грозен писък някъде над главата му. – Лягай долу! – изкрещя Фелисия. В следващия миг тя се озова до него, прикривайки го с интензивна стрелба. Страйкър се отпусна на коляно и се прицели за втори път. Първите три куршума пропуснаха целта, свирейки във въздуха над главата на нападателя, но четвъртият попадна където трябва – точно между ключиците, в основата на шията. Бялата маска изкрещя. Пистолетът остана между сгърчените му пръсти, а тялото му се просна по очи като на марионетка с отрязани конци. – Двама елиминирани! – извика Страйкър. В дъното на помещението Червената маска нададе гневен вик и насочи оръжието си към тях. Страйкър сграбчи ръката на Фелисия и я дръпна надясно към кухненските помещения. Миг преди да се строполят на земята, въздухът се разтресе от оглушителен трясък. – Ранена ли си? – попита той, но Фелисия вече се търкаляше вляво и сменяше пълнителя си. Страйкър я пусна и последва примера ѝ. Претърколи се надясно и надникна през отворената врата на кухнята. Червената маска напредваше срещу тях. Разстоянието помежду им не беше повече от трийсет метра. Имаше достатъчно време за презареждане. Страйкър натисна копчето за освобождаване на пълнителя. Отбеляза някакво движение в момента, в който понечи да щракне новия на мястото му. Вдигна глава и се вцепени от изненада, като видя какво прави стрелецът. Презареждайки в движение, Червената маска изтича към колегата си с бялата маска, изправи се над него и на16 сочи едноцевката си надолу. Два куршума размазаха лицето му, а следващите два бяха насочени в ръцете му. – Какво прави този, по дяволите? – долетя гласът на Фелисия. В същия миг Червената маска обърна пушката си към тях и натисна спусъка. Страйкър отскочи назад. Куршумът пръсна луминесцентната тръба над главата му, помещението се изпълни с прах и дим. В устата му имаше вкус на кръв. Децата продължаваха да пищят. Надникна точно навреме, за да види как Червената маска изчезва през двойната врата в далечния край. – Той бяга, прикривай ме! – извика Страйкър, скочи и се понесе покрай двамата мъртви нападатели и замръзналите от ужас ученици. Стигна до прозореца и надникна навън. Прозорецът гледаше към главния вход на училището. Видя как Червената маска влиза в малка зелена кола. Хонда сивик от средата на 90-те, една от многото подобни на паркинга. Двигателят изръмжа и колата се понесе по алеята. – Има си превоз – обяви на глас Страйкър, а после се обърна и хукна навън, следван по петите от Фелисия. Хондата излезе на главния път и пое на север. Стъпил на алеята, Страйкър се прицели и откри огън. Задното стъкло на хондата се пръсна. Колата започна да криволичи по пътя. В един момент колелата ѝ попаднаха в канавката на Пайн Стрийт, но после успяха да излязат обратно. Двигателят изрева и хондата бързо ускори, отдалечавайки се на север. Страйкър тичаше след нея, продължавайки да стреля. Колата се смаляваше все повече и повече, табелата ѝ се превърна в бяло петно. Накрая изчезна зад смърчовете и елите на природния резерват. Патроните му свършиха, но пръстът му остана на спусъка. Във въздуха се разнесе острото прищракване на ударника. После кошмарът свърши. Точно толкова внезапно, колкото беше започнал. Във въздуха се възцари тежка тишина. Страйкър несъзнателно освободи празния пълнител и 17 той изтрака на мокрия асфалт. Сложи нов и се огледа. Лицето му блестеше от пот, сгорещеното му тяло изпускаше пара във влажния октомврийски въздух. Избяга, помисли си той. Господи Исусе, мръсникът избяга! Подобно желание за живот беше доста странно за човек, тръгнал да убива наред. За Джейкъб Страйкър, инспектор в отдел „Убийства“ с десетгодишен стаж, това бе-ше далеч по-страшно от всичко. И потвърждаваше най-мрачните му опасения. Кошмарът едва започваше. 4 През разбитите прозорци на хондата нахлуваше влажен вятър, който виеше високо и жално като разстреляните деца. Но вниманието на Червената маска беше насочено към пътя. Черното му памучно яке беше подгизнало от кръвта, която се стичаше от раната на лявото му рамо и пълнеше черната кожена ръкавица. Опитваше се да извие тялото си, така че да не позволи на кръвта да стигне до седалката. Той откри онова, което му трябваше, едва когато навлезе в южното платно на Девето Авеню – тясна пресечка, претъпкана с паркирани коли и контейнери за смет. От едната ѝ страна имаше зелени дворове с огънати от вятъра дървета. Нави волана и стисна зъби от болката, пронизала рамото му. Задницата се разтресе от съприкосновението с дълга редица контейнери за смет. Челото му беше оросено от капчици пот въпреки студеното време. Някъде зад гърба му се разнесе протяжен вой на сирени. Те идваха. Скоро щяха да бъдат тук. Червената маска продължи надолу по уличката. Някъде към средата откри леко разширение на платното, над 18 което се издигаше висока върба с голи клони, които изглеждаха черни на фона на синьото небе. Умиращо дърво. Той прогони тази мисъл от главата си, откъсна поглед от мрачната гледка и включи на заден. Колата навлезе в празното пространство и задницата ѝ опря в дънера. Главата му гореше, ушите му пищяха от незаглъхващото ехо на изстрелите. Дори сърцето му блъскаше в слепо-очията като чук върху лист ламарина. Опита се да се успокои и да мисли, но до слуха му достигна остро механично скърцане. Съседната гаражна врата бавно се вдигаше нагоре. Ръката на Червената маска се пресегна към глока на дясната седалка. После той с мъка се измъкна от хондата и зае позиция зад дънера на върбата. Наблюдаваше и чакаше. От вътрешността на гаража долетя стърженето на стартер, после се показа задницата на черен лексус. Скъп модел. Златисти хромирани части, затъмнени задни стъкла, лъскава боя металик. Зад волана седеше дребен възрастен мъж, който не забеляза присъствието му, зает да нагласява огледалото за обратно виждане. Червената маска изскочи на пътя му и вдигна ръка. – Спри на място! – изкрещя той. Старецът вдигна глава. В очите му се мярна объркване. Нападателят не му остави време да мисли, изправи се пред страничното стъкло и насочи пистолета. Възрастният човек вдигна ръце. Бавно и внимателно, с дланите напред. На сбръчканата му китка проблесна златен часовник. – Спокойно, синко – обади се объркано той. – Спокойно... – Излизай от колата! Мъжът прехапа устни и сбърчи лице. После бавно изпълни заповедта. Изправен до лексуса, той изглеждаше още по-дребен и безпомощен. Беше облечен в скъп тъмнозелен костюм, който висеше като на закачалка върху мършавата му фигура. Дишаше учестено. – Само се успокой, синко – повтори той. – Недей да правиш... 19 – Стига приказки! – сряза го Червената маска, направи му знак да влезе в хондата и да я вкара в гаража. Заповедта му беше изпълнена. – Изключи двигателя! – извика той. Старецът се подчини. – Дай ми ключовете! Възрастният човек му подаде връзката с трепереща ръка. Червената маска бръкна в джоба си и извади смачкан пакет цигари „Плейърс Лайт“, който подхвърли в кухината между седалките. После направи крачка назад и вдигна пистолета. В очите на стареца се появи молба. – Моля те, синко – прошепна той. – Аз имам пари, много пари... Червената маска го застреля в лицето. – Тук не става въпрос за пари – мрачно процеди той. 5 – Трябваше да останем в училището! – подвикна Фелисия, докато пътуваха на север по Импириъл Роуд. Казваше го за трети път през последните пет минути и думите ѝ се забиваха като пирони в съзнанието на Страйкър. – Трябва да го преследваме – отвърна той. – Там умират деца, Джейкъб! Те се нуждаят от помощ-та ни! Страйкър стисна волана с такава сила, че кокалчетата му побеляха. – Ако мръсникът се измъкне, ще продължи да убива деца! В някое друго училище, на друго място. Знае ли някой колко нападения ще извърши, преди да го залови полицията? – Той я погледна мрачно. – Мисли, Фелис! Ние се оказахме там по щастлива случайност. И благодарение на нея спасихме живота на петдесетина деца! 20 – Не знаем дали ще продължи да убива, но там има ранени деца – поклати глава Фелисия. – Тежко ранени, умиращи. Тях можем да спасим, Джейкъб! – Там вече са пристигнали други екипи. – Но едва ли са достатъчни. Страйкър стисна зъби. Партньорката му беше права и той го знаеше. Напускайки гимназията „Сейнт Патрик“, за да преследват Червената маска, те бяха обрекли на смърт поне няколко деца. Но ако онзи мръсник се измъкне, никой не можеше да каже още колко деца ще умрат. Затова трябваше да го спрат на всяка цена. И двете решения бяха погрешни. Намираха се в безизходна ситуация. Последиците щяха да бъдат тежки независимо от онова, което щяха да предприемат. Действията му несъмнено щяха да бъдат поставени под въпрос. Главоболието му се усилваше от сладникавия парфюм на Фелисия. Страйкър натисна копчето на страничното стъкло и в купето нахлу влажен въздух. – Джейкъб – отново започна Фелисия. – Преследваме стрелеца и толкова! – отсече той. – Добре – примири се тя. – Стрелец номер три. – Наричай го Червената маска. Фелисия се намръщи, но не възрази. Страйкър караше по най-вероятния маршрут на беглеца. Шофирането се затрудняваше от падналата слана, която правеше пътищата хлъзгави. Полицейската кола без отличителни знаци поднесе на завоя на Импириъл Роуд. Далеч на хоризонта се виждаха голите назъбени върхове на планината Норт Шоър. Най-високите от тях имаха бе-ли шапки, но небето над тях беше синьо. Гледка, която предполагаше измамно спокойствие. На практика наближаваше буря. Страйкър усещаше статичното електричество във въздуха. Продължи напред, бавно и методично. Очите му внимателно опипаха пресечката вляво. Нямаше отворени гаражи, нямаше подходящи места за зарязване на кола. – Отляво е чисто – обяви на глас той. – Отдясно също – добави Фелисия. 21 Продължиха напред. От бягството на Червената маска бяха изтекли по-малко от десет минути, но споменът за него стана някак нереален. Адреналинът напускаше кръвоносната система на Страйкър, отстъпвайки място на тръпките. Дланите му се изпотиха, устата му пресъхна, гърдите му хлътнаха. Очите му бяха заковани в картата, появила се на дисплея на джипиеса. – Къде са квадрантите? – попита той. Фелисия говореше по радиостанцията с Контролния център и настояваше да изпратят още дежурни коли в гимназията. Включително линейки, пожарна и екип криминалисти. После съобщи вероятната посока, в която бе-ше изчезнал оцелелият нападател. След като свърши, тя изключи микрофона, обърна се към колегата си и промърмори: – Слаба работа. Разполагаме само с шест екипа, пръснати между Шестнайсета улица и Трийсет и трето Авеню, между Бланка Стрийт и „Дънбар“. – Голяма площ – кимна Страйкър. – Мобилни? – Два. – Два ли? Но това означава само осем коли! – Всички свободни екипи са насочени към училище-то – безпомощно сви рамене Фелисия. – Колко са? – Четири. – Значи общата бройка е едва дванайсет. Къде, по дяволите, са останалите? Фелисия изкара на екрана разположението на силите и се намръщи. – На юг. Прибират се обратно. – Защо са толкова далеч? – Преди по-малко от час са се отзовали на повикване за въоръжен инцидент в „Оукридж“. За съжаление не би-ха могли да бъдат по-далеч. Страйкър изруга. Това повикване беше прекалено удобно за онези тримата в гимназията. Може би бе предварително избрана тактика за отвличане на вниманието.
Заглавие: Издателство Обсидиан представя: 
Пет 22 Окт 2010 - 20:26
Наистина си заслужава да се прочете ! 
Тоест сюблимния момент е оставен за втората книга, та някой случааайно да я е чел? 
