THE HOST / фен превод /

Ударите от перките на хеликоптера се чуваха в далечината. Всички стояхме неподвижно, без да дишаме, докато заглъхнаха. Брандт поклати глава, коато отново настъпи тишина. Той не проговори; просто се приближи до бюрото и вдигна стола на Док. Занесе го до шкафа с папките, тръшна го в земята, металните крака изскърцаха, когато се плъзнаха по камъка. Той се наведе напред, ръцете му бяха опрени на коленете, и се втренчи в мен. Лешояд, чакащ умиращия заек да спре да мърда. Челюстта на Док се стегна, като издаде лек пукащ звук.
- Гладис, - мрънкаше Уолтър, докато изплуваше от шеметното си състояние. – Ти си тук.
Само потупах ръката му, защото бях прекалено изнервена, за да говоря в присъствието на Брандт. Замъглените му очи търсеха лицето ми, виждайки черти, които не ми принадлежаха.
- Боли, Глади. Много боли.
- Зная, - прошепнах. – Док?
Той вече бе до мен, с брендито в ръка.
- Отвори уста, Уолтър.
Звукът от хеликоптера беше като далечен тътен, и въпреки това все още опасно близо. Док се отдръпна и няколко капки бренди паднаха върху ръката ми. беше ужасен ден. Най – лошият от живота ми на тази планета, дори ако включа първия ми ден в пещерите и последния ми горещ, сух ден в пустинята, когато ме деляха часове от смъртта. Хеликоптерът обикаляше и обикаляше. По едно време беше милнал повече от час и си мислех, че най – накрая всичко приключи. Тогава звукът се върна и аз видях лицето на Търсача в главата си, видях как изпъкналите й очи претърсваха пустинята за някаква следа от човешко присъствие. Опитах да я отведа далеч, концентрирайки се върху спомените ми за безличната пустиня, безцветна и равна, сякаш исках да се уверя, че тя няма да види нищо друго, сякаш можех да я избутам и да я накарам да си тръгне. Брандт нито веднъж не свали подозрителния си поглед от мен. Въпреки че рядко поглеждах към него, го усещах постоянно върху мен. Почувствах се малко по – добре, когато Иън се върна със закуската и обяда. Целият се бе изцапал, докато бе опаковал нещата си в случай, че се наложи дасе евакуираме – каквото и да означаваше това/. Имат ли къде другаде да отидат? Иън така че намръщи, че заприлича на Кайл, докато Брандт обясняваше с накъсани фрази защо беше тук. После Иън довлече още едно празно легло го моето, така че да може да седне пред погледа на Брандт и да блокира гледката му.
Хеликоптерът, недоверчивият поглед на Брандт – не бяха толкова лоши. В обикновен ден – ако въобще съществуваше такова понятие – и двете биха ми се сторили като агония. Днес бяха нищо. До вечерта Док беше дал на Уолтър и последното бренди. Сямо минути по – късно Уолтър се гърчеше, стенеше и се задъхваше. Пръстите му нараняваха и охлузваха моите, но само да ги отдръпнех, и стоновете му се превръщаха в пронизителни писъци. Измъкнах се само веднъж, за да отида до тоалетната; Брандт ме последва, което накара Иън да почувства, че също трябва да дойде. Докато се върнем – след като бяхме пробягали почти цялото разстояние – писъците на Уолтър звучаха нечовешки. Лицето на Док беше празно и той агонизираше. Уолтър притихна, след като му заговорих за момент, оставяйки го да си мисли, че съпругата му е наблизо. Бе лесно да излъжа, благородно. Брандт издаваше раздразнени звуци, но знаех, че не беше прав да се разстройва. Нищо нямааше значение – само болката на Уолтър.
Писъците и мятането продължиха, а Брандт крачеше наляво и надясно в края на стаята, опитвайки се да стои възможно най – далеч от звука. Джейми дойде да ме търси, и донесе достатъчно храна за четирима, когато светлината над нас стана оранжева. Нямаше да му позволя да остане; накарах Иън да го отведе в кухнята и да се нахранят там, принудих Иън да обещая, че ще го наблюдава цялата нощ, за да не се промъкне тук. Уолтър не можеше да спре да пищи, когато мятането му размърда счупения крак, и звукът бе почти непоносим. Тази нощ не трябваше да се запечатва в съзнанието на Джейми така, както щеше да се запечата в моят ум и този на Док. Може би и Брандт щеше да запамети крясъците, въпреки че правеше всичко възможно да изнорира Уолтър, като притискаше ушите си и си тананикаше някаква ужасна мелодия.
Док не се опитваше да се отдалечи от страдащия Уолтър; вместо това, той страдаше с него. Плачът на Уолтър оставяше дълбоки следи по лицето на Док, сякаш нокти раздираха кожата му. Беше доста странно да се види дълбочината на състраданието, което изпитваха хората, и по – точно Док. Нямаше да мога да го гледам със същите очи, селд като видях как живее с болката на Уолтър. Такова огромно състрадание, че имах усещането, че кърви отвътре заедно с него. Докато го наблюдавах, мисе стори невъзможна мисълта, че Док може да е жесток; човекът просто не беше роден да измъчва когото и да било. Опитвах се да си припомня коя от думите ме бе накарала да направя предположението – дали някой бе изрекъл директно обвинението? Не мисля, че това се бе случило. Просто стигнах до грешните изводи, завладяна от собствения си ужас. Съмнявах се, че отново ще изпитам недоверие към Док след кошмарния ден. Независимо от това, винаги щях да смятам болницата за ужасно място.
Когато изчезнаха последните лъчи дневна светлина, заглъхна и шума от хеликоптера. Седяхме в мрака, не се осмелявахме да запалим дори бледата синя лампа. Минах няколко часа, преди да се уверим, че претърсването е приключило. Брандт пръв прие факта; не му се стоеше повече в болницата.
- Има смисъл да се откаже, - мърмореше на път към изхода. – През нощта не се вижда нищо. Само че ще взема лампата ти с мен, Док, така че паразита – домашен любимец на Джеб да не може да се добере до нея.
Док не отвърна, дори не погледна враждебно настроения мъж, докато се отдалечаваше.
- Направи така, че да спре, Глади, нека спре! – Уолтър ме умоляваше. Попих потта от лицето му, докато той пречупваше ръката ми.
Времето сякаш забави и спря; нощта ми се струваше безкрайна. Писъците на Уолтър зачестиха, все по – мъчителни.
Мелани бе далеч, знаеше, че не може да направи нищо, което да е от полза. И аз щях дасе скрия, ако Уолтър не се нуждаеше от мен. Бях съвсем сама в собствената си глава – точно както ми се искаше преди. Но сега се чувствах изгубена. По някое време слаба сивкава светлина се процеди през отворите над главите ни. Бях на ръба да заспя, само стоновете и писъците на Уолтър ме държаха будна. Чувах Док да хърка зад мен. Бях доволна, че той успяваше да избяга от ужаса поне за малко.
Не чух Джаред да се приближава. Шепнех фалшиви обещания, почти несвързано, опитвайки се да успокоя Уолтър.
- Тук съм, тук съм, - мърморех, когато той стенеше името на жена си. – Шшш, всичко е наред. – Думите бяха безсмислени. Просто бе нещо, което казвах, и ми се струваше, че думите го успокояваха, когато болката бе непоносима.
Не бях сигурна колко дълго Джаред ме бе наблюдавал да успокоявам Уолтър, преди да осъзная, че е в стаята. Вяроятно доста. Бях сигурна, че първата му реакция щеше да е гневна, но когато го чух да говори, гласът му бе хладен.
- Док, - каза той и чух да разтърси кушетката зад мен. – Док, събуди се.
Издърпах ръката си, завъртях се дезориентирана, за да видя лицето, от което идваше гласът, който не можех да сбъркам. Погледът му бе върху мен, докато разтърсваше рамото на спящия мъж. Беше ми невъзможно да разчета изражението му на бледата светлина. Всъщност лицето му бе безизразно. Мелани се отърси от собственото си безсъзнание. Тя изучаваше чертите му, опитвайки се даразчете мислите зад маската.
- Глади! Не си отивай! Недей! – хриптенето на Уолтър накара Док да се изправи толкова бързо, че почти обърна кушетката, на която лежеше.
Отновосе обърнах към Уолтър, бутайки изтръпналата си ръка към търсещите му пръсти.
- Шш, Шшш! Уолтър, тук съм. Няма да си отида. Няма, обещавам ти.
Той се умълча, но продължи да хленчи като малко дете. Прокарах влажното парче плат по челото му; хлипането му премина във въздишка.
- за какво е това? – Джаред мърмореше зад мен.
- Тя се оказа най – доброто обезболяващо, което успях да намеря, - каза Док с уморен глас.
- Е, аз пък намерих нещо по – добро от опитомен Търсач.
Стомахът ми се преобърна, и Мелани изсъска в главата ми.
„Толкова глупав, заслепен и упорит!” ръмжеше тя. „Няма да ти повярва, дори да му кажеш, че слънцето залязва на запад”.
Но Док не се интересуваше от нанесената ми обида.
- Намерил си нещо!
- Морфин – не е много. Щях да се върна по – бързо, ако Търсачът не ме беше заклещил отвън.
Док незабавно пристъпи към действие. Чух го да рови в нещо хартиено, и тържествено да заявява:
- Джаред, ти си чудо!
- Док, само секунда…

Но Док беше вече до мен, измъченото му лице бе озарено от предвкусването какво ще стане. Ръцете му бяха заети с малка спринцовка. Той вкара малката игла в сгъвката на лакътя на Уолтър, точно в ръката, която стискаше моята. Обърнах глава настрани. Изглеждаше ми толкова ужасяващо да забива нещо в кожата му. При все, че не можех да не оценя резултата. След половин минута цялото тяло на Уолтър се отпусна, и заприлича на купчина бяла плът върху тънкия матрак. Дишането му се превърна от остро и бясно в тихо и равно. Ръката му се отлпусна също и освободи моята.
Започнах да масажирам лявата си ръка с дясната, надявайки се да успея да възстановя кръвообръщанието в пръстите си. Когато кръвта нахлу във вените ми, усетих малки боцкания по цялата кожа.
- Ъ, Док, наистина няма достатъчно за това, - Джаред измрънка.
Извърнах поглед от лицето на Уолтър, което най – после изглеждаше спокойно. Джаред бе с гръб към мен, но можех да видя изненаданото изражение на Док.
- Достатъчно за какво? Нямам намерение да пазя морфина за черни дни, Джаред. Сигурен съм, че може съвсем скоро да ни се наложи да търсим отново от лекарството, но няма да оставя Уолтър да крещи агонизирайки, докато имам възможност да му помогна!
- Не това имах предвид, - каза Джаред. Заговори по начина, по който го правеше, когато предстоеше да каже нещо тежко и непосилно. Бавно и равномерно, като дишането на Уолтър.
Док се намръщи, объркан.
- Има толкова, че да спреш болката му само три или четири дни, - поде Джаред. – Ако му го даваш на дози.
Нямах представа за какво говореше Джаред, но Док изглежда го разбра.
- Ах, - въздъхна. Обърна се да погледне отново Уолтър, и видях как съзли запълниха очите му. Отвори уста, за да говори, но не пророни нито дума.
Исках да зная за какво си говорят, но присъствието на Джаред ме караше да мълча и студенината се върна на старото си място. Не исках да изпитам същото пак.
- Не можех да го спасиш. Може само да накараш болката му да изчезне, Док.
- Зная, - каза Док. Гласът му се пречупи, сякаш се опитваше да подтисне хлипането. – Прав си.
„Какво става?” попитах аз. Докато Мелани се навърташе наоколо, поне можеше да я използвам.
„Ще убият Уолтър”, каза ми тя директно. „Има достатъчно морфин, за да му дадат свръхдоза”.
Въздишката ми прозвуча силно в тихата стая, но всъщност бе само дълбоко вдишване. Не се обърнах да видя как двамата мъже щяха да реагират. Сълзи напълниха очите ми, когато се наведох над възглавницата на Уолтър.
„Не”, помислих си. „Не още. Не.”
„Предпочиташ да умре, докато крещи от болка?”
„Аз просто…не мога да понеса…края. Толкова е окончателно. Никога повече няма да видя моя приятел.”
„Колко от другите ти приятели а ти идвали на гости, Скитнице?”
„Никога преди не съм имала такива приятели.”
Приятелите ми от другите планети се сливаха като едно цяло в главата ми; Душите толкова си приличаха, почти неразличими в някои отношения. Уолтър беше уникален сам по себе си. Когато си отидеше, нямаше да намеря някой, който да може да заеме неговото място. залюлях главата на Уолтър в ръцете си и оставих сълзите да потекат върху кожата му. Опитах да подтисна плача си, но въпреки всичко издавах пронизителни звуци.
„Зная.” Още едно нещо, което Мелани правеше за пръв път, когат в тона й прозвуча състрадание. Състрадание към мен – и това се случваше за пръв път.
- Скит? – попита Док.
Само тръснах глава, неспособна да отговоря.
- Мисля, че беше тук достатъчно дълго, - каза той. Усетих ръката му, лека и гореща, да пада на рамото ми. – Трябва да си починеш.
Поклатих глава, все още тихо стенех.
- Изтощена си, - продължи той. – Иди да се изкъпеш, да си починеш. Хапни нещо.
Втренчих се в него.
- Уолтър ще бъде ли тук, когато се върна? – продумах през сълзи.
Очите му нетърпеливо се присвиха.
- Искаш ли това?
- Искам да имам възможност да се сбогувам с него. Той ми е приятел.
Той поглади ръката ми.
- Зная, Скит, зная. Аз също. Не бързам за никъде. Вземи си малко дъх и се върни. Уолтър ще спи за известно време.
Разчетох измореното му лице и повярвах на искреното му изражение. Кимнах и внимателно поставих обратно на възглавницата главата на Уолтър. Може би ако се махна за малко от това място, ще намеря начин да се справя с цялата ситуация. Не бях сигурна как да стане – никога досега не се бях сбогувала истински с някого. Защото бях влюбена в него, независимо че бе нежелателно, трябваше да погледна към Джаред, преди да тръгна. И Мел искаше това, но й се искаше някак да ме изключи от процеса. Той се взираше в мен. Умах усещането, че очите му от доста време са върху мен. Лицето му бе сдържано, но пак се виждаха следите от изненада и подозрение. Почувствах се уморена. Какъв би бил смисълът да разигравам театър точно сега, дори и да бях толкова талантлива лъжкиня? Уолтър никога вече нямаше да се застъпи за мен. Вече нямаше как да го заблудя, дори това да бе целта ми. За една дълга секунда срещнах погледа на Джаред, после се обърнах и се разбързах по катранено черния коридор, който ми се стори по – ярък от изражението му.

Пещерите бяха тихи; слънцето още не бе изгряло. На големият площад огледалата бяха огряни в бледо сиво от настъпващото утро. Малкото ми дрехи бяха останали в стаята на Джейми и Джаред. Промъкнах се, доволна, че знаех къде се намира Джаред в момента. Джейми спеше и хъркаше, свит на топка в горния край на матрака. Обикновено не спеше така свит, но за момента имаше причина да е така. Иън се бе проснал на останалото място, ръцете и краката му висяха извън леглото, като странни израстъци от четирите страни. По някаква причина изпаднах в истерия. Трябваше да натъпча юмрука си в устата, за да заглуша напиращия смях, докато сграбчвах старите си тениска и шорти. Побързах към коридора, едва спирах пристъпа на истеричен смях.
„Зашеметена си”, каза ми Мелани. „Трябва да поспиш”.
„Ще спя по – късно. Когато…” Не можах да довърша мисълта. Отрезвих се моментално, и всичко утихна за пореден път.
Все още бързах, когато се отправих към банята. Вярвах на Док, но…Можеше да промени мнението си. Може би Джаред щеше да спори с него заради исканията ми. не можех дасе мотая целия ден. Стори ми се, че чух нещо зад мен, когато достигнах приличното на октопод разклонение, където всички спални помещения се срещаха. Погледнах назад, но не видях никого в сумрачната пещера. Хората започваха да се раздвижват. Скоро щеше да дойде време за закуска и поредният работен ден щеше да настъпи в пещерите. Ако бяха приключили със стъблата, почвата в източните полета трябваше да се обърне. Може би щях да имам време да помогна…по – късно…
Следвах познатият път към подземните реки, умът ми беше на милиони други места. Не можех да се концентрирам върху нищо конкретно. Всеки път, когато се опитвах да се фокусирам върху нещо – Уолтър, Джаред, закуска, задължения, баня – някоя друга мисъл нахлуваше в главата ми на секундата. Мелани беше права; имах нужда от сън. И нейната глава беше размътена. Мислите й се въртяха около Джаред, но не бяха свързани.
Бях свикнала с банята. Катраненото черно вече не ме притесняваше. Толкова много от местата тук бяха черни. Половината от деня си прекарвах в мрак. И освен това бях идвала тук много пъти. Никога не открих нещо, което да се спотайва под повърността на водата, чакайки да ме издърпа надолу. Знаех, че нямам много време да се кисна. Другите скоро щяха да се събудят, а някои от тях обичаха да започват деня си чисти. Първо щях да се измия, а след това да мина на дрехите си. Яростно търках тениската си, искаше ми се да мога да изтрия спомените от последните две нощи. Ръцете ми щипеха, особено потрошените стави на пръстите ми горяха най – силно. Изплакнах ги във водата, но нямаше особена разлика. Въздъхнах и се измъкнах от басейна, за да се облека. Оставих мокрите си дрехи на голите скали в задния ъгъл. Случайно ритнах един камък, достатъчно твърд, за да нарани босия ми крак, и той изтрака шумно през помещението, отскочи от стената и се приземи с пльосване и гъргорене в басейна. Звукът ме накара да подскоча, въпреки че дори не се доближаваше до тътена на горещата река във външната стая. Тъкмо напъхвах краката си в износените обувки за тенис, и моят ред мина.
- Чук, чук, - познат глас се обади откъм черния вход.
- Добро утро, Иън, - казах. – Тъкмо приключвам. Спа ли добре?
- Иън още спи, - отговори гласът на Иън. – Сигурен съм, че няма да е завинаги, така че е най – добре да приключваме с това.
Ледени шишове застопориха ставите ми на място. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Бяз забелязала преди, и после бях забравила през дългите седмици, с които Кайл отсъстваше: не само че Иън и брат му си приличаха много като външност, но – когато Кайл говореше с нормален глас, което се случваше толкова рядко – имаха и еднакви гласове. Нямаше въздух. Бях хваната в капан в черната дупка, а Кайл стоеше на вратата. Нямаше изход навън.
„Мълчи!” Мелани пищеше в главата ми.
Можех да го направя. Не можех да си поема дъх, за да се развикам.
„Слушай!”
Направих, каквото ми казваше, опитвайки се да остана фокусирана независимо от страха, който пробиваше главата ми като милиони ледени копия. Не чувах нищо. Дали Кайл чакаше отговора ми? Дали се промъкваше през стаята мълчаливо? Заслушах се внимателно, но препускането на реката заглушаваше всички останали звуци.
„Бързо, хвани парче скала!” заповяда Мелани.
„Защо?”
Видях се как разбивам груб камък в главата на Кайл.
„Не мога да го направя!”
„Тогава ще умрем!” изкрещя ми тя. „Аз мога! Позволи ми!”
„Трябва да има и друг начин”, изстенах, но принудих забучените си с ледените шишове крака да се огънат. Ръцете ми претърсваха мрака и хванаха голяма, назъбена скала и шепа камъчета.
„Бий се или бягай.”
В отчаянието си се опитах да освободя Мелани, да я пусна навън. Но не можех да намеря вратата – ръцете още принадлежаха на мен, безполезно свити около предмети, които никога нямаше да използвам като оръжия. Чух шум. Лекото плясване на нещо, което падна в потока, който отвеждаше водата от басейна към отходния канал. Само на няколко метра от мен.
„Върни ми ръцете!”
„Не зная как! Вземи си ги!”
Запълзях близо до стената към изхода. Мелани се бореше да намери начин да излезне, извън главата ми, но и тя не можеше да намери вратичката. Още един звук. Този път не до отдалечения поток. Дихание, до изхода. Замръзнах на място.
„Къде е той?”
„Не зная!”
Отново чувах единствено реката и нищо друго. Дали Кайл беше сам? Дали някой не чакаше до вратата, за да ме хване, когато той ме поведеше около басейна? Колко близо беше Кайл? Усетих как космите по краката и ръцете ми се изправиха. Във въздуха висеше напрежение, а аз усещах безшумните му движения. Вратата. Обърнах се наполовина, към посоката, от която бях дошла, далеч от мястото, откъдето се чуваше дишането.
Не можеше да чака вечно. Малкото, което изрече, ме накара да си мисля, че бързаше. Всеки момент можеше да се появи някой от другите. Независимо от това превъзходството беше в негова полза. Малцина бяха хората, които щяха да се опитат да го спрат, повечето щяха да сметнат, че действията му са за тяхно добро. И от малцината, които биха се осмелили да го спрат, едва няколко биха могли. Единствено Джеб и неговата пушка щяха да наклонят везние в моя полза. Джаред бе силен колкото Кайл, но Кайл имаше повече мотивация. В случая най – вероятно Джаред нямаше да се бие с него.
Още един шум. Стъпки ли се чуваха до вратата? Или беше плод на въображението ми? колко дълго щеше да продължи мълчаливото дебнене? Не знаех колко секунди или минути бяха изминали.
„Приготви се”. Мелани знаеше, че протакането скоро ще приклчи. Тя поиска от мен да хвана по – здраво скалата.
Аз обаче мислех първо да се опитам да избягам. Нямаше да се справя добре с борбата, дори и да успеех да се насиля да опитам. Кайл вероятно тежеше двапъти повече от мен, а и ръцете му бяха много по – дълги.
Вдигнах ръката, която държеше камъчетата, и я насочих към черния проход, водещ към тоалетната. Може би щях да го накарам да си мисли, че ще се скрия там и ще се надявам някой да ме спаси. Хвърлих пълната шепа малки камъчета и се отдръпнах от шума, който те издадоха, когато се удариха в скалната стена. Отново дишане до вратата, и звук от леки стъпки, отправили се към моята примамка. Бавно започнах да се промъквам по края на скалите, възможно най – тихо.
„Ами ако са двама?”
„Не зная”.
Почти бях стигнала изхода. Само ако можех да мина през тунела, можеше и да успея да го надбягам. Бях по – лека и по – бърза…
Чух стъпки, този път много ясни, които разрушаваха коритото на потока в задната стая. Запълзях по – бързо. Гигантски плясък наруши напрегнатото дебнене. Вода опръска кожата ми, карайки ме да се задъхам. Водата се плисна шумно в стената като огромна вълна.
„Той идва през басейна! Бягай!”
Поколебах се само секунда повече от необходимото. Големи пръсти се стегнаха около прасеца и глезена ми. дръпнай се към басейна и се опитах да се скрия. Спънах се и от инерцията успях да се изплъзна от пръстите му. Той хвана гуменката ми. изритах я, оставяйки я да виси в ръката му. Бях долу, но и той се наведе. Това ми да де достатъчно време да се хвърля напред, като раздрах коленети си в грубите камъни. Кайл изгръхтя и ме хвана за голата пета. Нямаше за какво да се хвана; подхлъзнах се. Стрелнах се напред, оттласквайки се с крака, главата ми бе наведена, всеки момент бях заплашена от ново падане, защото тялото ми се движеше почти успоредно на пода. Успявах да запазя равновесие единствено със силата на волята си.

Нямаше никой друг. Никой, който да ме хване на изхода към външната стая. Спринтирах напред, надежда и адреналин бушуваха във вените ми. Хукнах спълна скорост към помещението с реките, с единствената мисъл а достигна тунела. Чувах тежкото дишане на Кайл зад мен, но не съвсем близо. С всяка стъпка се оттласквах по – силно от пода, хвърляйки се напред. Болка прободе крака ми и той се сви конвулсивно. Тътенът от течащите реки не успя да заглуши шума от двата тежки камъка, които се удариха о земята и се търкулнаха – този, който аз стисках здраво, и този, който Кайл беше хвърлил по мен, за да ме повали. Кракът ми се огъна под мен, повлече ме към земята и в същата секунда той се озова над мен. Тежестта му блъсна главата ми върху скалата и тя издрънча, а тялото ми бе плътно приковано за пода. Нямаше начин да се измъкна.
„Крещи!”
Въздухът излезна от гърлото ми като звук на сирена и изненада и двама ни. Писъкът ми бе по – силен от този, на който се бях надявала – със сигурност някой щеше да ме чуе. Молех се този някой да е Джеб. Молех се оръжието да е у него.
- Ъах, - протестираше Кайл. Ръката му бе достатъчно голяма, така че да покрие почти цялото ми лице. Дланта му смачка устата ми, прекъсвайки крясъка ми.
В същият момент той се претърколи и ме хвана неподготвена, така че нямах възможност да използвам внезапно появилото се предимство. Докато се търкаляше, бързо минавах над него, под него и отново над него. Бях замаяна и объркана, главата ми се въртеше, но се съвзех в момента, в който лицето ми се блъсна във водата. Ръката му стисна врата ми, притискайки лицето ми към потока с хладната вода, която отиваше в банята. Беше твърде късно да задържа дъха си. Устата ми се напълни с вода. Тялото ми изпадна в паника, когато водата навлезна в дробовете ми. натискът му бе по – силен, отколкото бе предполагал. Крайниците ми се извиха и се замятаха във всички посоки, и той не успя да задържи захвата си върху врата ми. опита се да ме хване по – стабилно, и някаква инстинктивна реакция ме накара да се блъсна в него вместо да се отдалеча, както очакваше той. Придвижих се само на половин крачка към него, но помогна и брадичката ми се оказа над водата, достатъчно за да изкашлям част от водата и да си поема въздух. Той се бореше а ме натисне обратно в потока, но аз се извих и се проврях под него, така че теглото му да бъде в негова вреда. Все още усещах водата в дробовете си, кашлях и тялото ми се превиваше от постоянни спазми.
- Достатъчно! – изръмжа Кайл. – Отдръпна се от мен и аз се опитах да се отдалеча от него. – О, не, не се и пробвай! – изплю през зъби той.
Всичко свърши и бях наясно.
Нещо не беше наред с наранения ми крак. Чувствах го изтръпнал и не можех да го накарам да прави това, което искам. Можех само да се притисна към пода с ръце и със здравия си крак. Но и с товане се псравях добре, защото кашлях много силно. толкова силно, че не можех пак да се развикам. Кайл сграбчи китката ми и ме изправи от пода. Тежестта на тялото ми накара крака ми да се огъне и аз залитнах надолу.. Той хвана и двете ми китки в едната си ръка, и уви другата около кръста ми. Вдигна ме и ме придърпа към себе си, сякаш бях чувал с брашно. Извих се здравия ми крак ритна във въздуха.
- Нека приключваме с това.
Той скочи в малкия поток и ме повлече след него към най – дълбокото място. парата от горещия поток мокреше лицето ми. Той щеше да ме хвърли в тъмната, гореща дупка и да остави врящата вода да ме погълне и да ме погребе там.
- Не, не! – крещях, но гласът ми бе прекалено пресипнал и нисък, за да се чуе надалеч.
Започнах да се гърча като обезумяла. Краката ми се удариха в една от хлъзгавите скални колони и ходилото ми се уви около нея, в опита си да се отскъбна от хватката му. Той ме изблъска нетърпеливо. Най – после бях достатъчно свободна, за да направя още едно движение. Преди беше проработило, затова се пробвах и сега. Вместо да се опитвам да се освободя, се извърнах и увих краката си около кръста му, сключих глезените си, опитвайки се да пренебрегна болката и да се закрепя здраво.
- Махни се от мен, ти… - бореше се да ме изблъска, и аз измъкнах единия си юмрук от ръката му. Усуках ръката си около врата му и сграбчих гъстата му коса. Ако щях да отида в черната река, и той щеше да дойде с мен.
Кайл изсъска и спря да се опитва да отдели краката ми, но ме удари. Изпъшках от болка, но се вкопчих и с другата си ръка в косата му. Той уви и двете си ръце около мен, изглеждаше така, сякаш ме прегръщаше, а не сякаш бе заключил смъртоносната си хватка около тялото ми. В същия момент хвана кръста ми от двете стран и с цялата си сила се опита да ме изблъска и да се освободи от мен.
Кичури коса оставаха в ръцете ми, но той само пухтеше и ме блъскаше по – силно. чувах водара от потока да се разлива по – близо, точно зад мен. Парата се издигаше в плътен облак, и за минута не виждах нищо освен лицето на Кайл, изкривено от ярост, че приличаше на някой безмилистен звяр. Усетих нараненият ми крак да се отпуска. Опитах да се притисна по – близо до него, но бруталната му сила вземаше надмощие над отчаянието ми. Само момент и щеше да ме пусне, а аз щях да падна в свистящата пара и да изчезна.
„Джаред! Джейми!” мислите, агонията, бяха част и от Мелани, и от мен. Никога нямаше да разберат какво се бе случило с мен. Иън. Джеб. Док. Уолтър. Без сбогувания.
Внезапно Кайл подскочи във въздуха и се приземи с трясък. Внезапния тласък имаше ефекта, който искаше: краката ми се отпуснаха. Но преди да може да използва преимуществото, последва още един резултат. Звукът от пропукването беше оглушителен. Помислих си, че цялата пещера се срутва. Подът под нас трепереше. Кайл изахка и отскочи назад, отнасяйки ме – ръцете ми още стискаха здраво косата му – с него. Скалата под краката му – с още пукане и ръмжене, започна да се срътва. Общото ни тегло беше пропукало крехката повърхност, покриваща дупката. Докато Кайл се отдалечаваше, скалите се срутваха точно зад краката му. Процесът бе по – бърз от него. Парче от пода изчезна под петите му, и той падна тежко. Теглото ми го натискаше назад, и главата му се удари силно в камемен стълб. Ръцете му се отпуснаха безжизнено настрани.
Пропукването на пода се превърна в непрекъснато рължене. Усещах трусовете под тялото на Кайл. Стоях върху гърдите му. Краката ни бяха провесени над празното пространство и парата се кондензираше върху кожата ни под формата на милиони капчици.
- Кайл?
Не последва отговор. Страхувах се да помръдна.
„Трябва да се махнеш от него. Заедно сте прекалено тежки. Внимателно – използвай стълба. Издърпай се от дупката”.
Хленчейки от страх, прекалено ужасена за да мисля за себе си, изпълних заповедите на Мелани. Освободих пръстите си от косата на Кайл и внимателно се плъзнах по неподвижното му тяло, използвайки стълба като опора, за да се придвижа напред. Изглеждаше ми достатъчно устойчив, и въпреки това пода под нас продължаваше да стене. Издърпах се зад стълба. Земята стоеше неподвижна под ръцете и краката ми, но аз се придвижих далеч, назад към безопасния изход, водещ към тунела. Последва още едно пропукване и аз хвърлих един поглед зад гърба си. един от краката на Кайл падна надолу, след като парче скала се бе отчупило под него. Този път чух пласъка, когато строшения камък се удари в повърхността на реката отдолу. Земята трепереше под тежестта му.
„Ще падне”, осъзнах аз.
„Добре”, изсъска Мелани.
„Но…!”
„Ако падне, няма да може да ни убие. Скит. Ако не падне, ще успее.”
„Не мога просто…”
„Разбира се, че можеш. Омитай се оттук. Не искаш ли да живееш?”
Исках. Исках да живея. Кайл можеше да изчезне. И ако това станеше, имаше голяма вероятност никой повече да не опита да ме нарани. Поне не от хората, които обитаваха тези пещери. Все още трябваше да се помисли за Търсача, но може би тя щеше да се откаже един ден, и тогава щях да остана завинаги тук с хората, които обичах…
Кракът ми тупкаше. Болката бе изместила част от изтръпването. Топла течност се стичаше надолу по устните ми. прокарах език по тях, без да се замислям, и разбрах, че беше кръв.
„Върви, Скитнице. Искам да живея. Искам да имам право на избор.”
Усещах потръпванията от мястото, където се намирах. Още едно парче от пода пльосна в реката. Теглото на Кайл бе огромно и той се подхлъзна няколко сантиметра надолу към дупката.
„Остави го да падне”.
Мелани знаеше по – добре от мен за какво говори. Думите бяха нейни. Тя определяше правилата. Втренчих се в лицето на мъжа, който щеше да умре – мъжа, който ме искаше мъртва. В безсъзнание, лицето на Кайл вече не приличаше на разярено животно. Беше отпуснато, почти спокойно. Приликата с брат му бе очевидна.
„Не!” запротестира Мелани.

Пропълзях към него на четири крака – бавно, опипвайки внимателно земята, преди да се придвижа дори сантиметър напред. Страхувах се ужасно много, за да мръдна по – напред от стълба, така че увих здравия си крак около него, използвайки го като котва, и се протегнах напред, за да плъзна ръцете си под раменете на Кайл и да го хвана здраво над гърдите. Напрегнах се и почти извадих ръцете си от ставите, но той не помръдна. Чух звук, подобен да изсипването на пясъка в пясъчните часовници, и подът продължи да се раздробява на миниатюрни парченца. Дръпнах го отново, но единствения резултат бе, че изсипването се ускори. Местенето на тежкото му тяло бе причинило по – бързото разпадане на пода. Както и предполагах, голям скален къс падна право надолу в реката, и крехкия баланс на Кайл беше разрушен. Той започна да пада.
- Не! – изпищях, сирената виеше през гърлото ми. Прилепих се към колоната и успях да го притисна от другата страна, заключвайки в здрава хватка ръцете си около широките му гърди. Заболяха ме от тежестта му. – Помогнете ми! – пищях. – Някой да ми помогне!

Още едно цопване. Ръцете ми изпитваха мъчителна болка, прикрепяйки тежкия Кайл.
- Скит? Скит!
- Помогни ми! Кайл! Подът! Помощ!
Лицето ми бе притиснато към камъка, очите ми се обърнха към входа на пещерата. Светлината от настъпващото утро струеше над главата ми. задържах дъха си. Ръцете ми крещяха.
- Скит! Къде си?
Иън се промуши през вратата, а пушката висеше в ръцете му, готова да бъде използвана. Лицето му бе придобило гневната маска, която обикновено носеше брат му.
- Внимавай! – извиках към него. – Подът се пропука! Няма да мога да го удържа още дълго!
Отне му две дълги секунди, за да разбере ситуацията, която съвсем не беше това, което очакваше – Кайл в опит да ме убие. Това всъщност се бе случило секунди преди Иън да се появи. Веднага хвърли оръжието на пода и се запъти към мен с широки крачки.
- Легни долу – разпредели тежестта си!
Той се свлече на пода и залази към мен, очите му горяха, осветени от лъчите на утрото.
- Не го изпускай! – предупреди ме той.
Изстенах от болка. Той прецени положението за една кратка секунда, и плъзна тялото си зад моето, притискайки ме близо до скалата. Ръцете му бяха по – дълги от моите. Дори и с мен на пътя му, той успя да ги увие около брат си.
- Едно, две, три, - ръмжеше той.
Издърпа Кайл до скалата, и го закрепи доста по – стабилно от моите опити. От движението лицето ми се размаза в стълба. Но това бе най – лошото – всъщност едва ли можех да получа повече белези от сега.
- Ще го издърпам насам! Можеш ли да се измъкнеш?
- Ще се опитам.
Отпуснах захвата си върху Кайл, раменете ми почувстваха облекчение, но първо се уверих, че Иън го държи. После пропълзях настрани, измъквайки се от пространството между Иън и скалата, като същевременно внимавах да не застана на някое от опасните места на пропукания под. плъзнах се няколко стъпки назад към вратата, готова да сграбча Иън, ако започнеше да се пързаля надолу.
Иън изтегли безжизнения си брат от едната страна на колоната, дърпайки го на тласъци, стъпка по стъпка. По – голямата част на пода се ронеше, но основата на стълба оставаше непокътната. Нова издатина се оформи на няколко стъпки от скалната колона.
Иън пълзеше назад по начина, по който аз се бях придвижила, влачейки брат си след себе си, и си личеше, че напряга не само мускулите, но и цялата си воля. След минута и тримата се озовахме в началото на коридора, Иън и аз се задъхвахме.
- Какво…по дяволите…стана?
- Теглото ни…се оказа…в повече. Подът се пропука.
- Какво правеше…на ръба на горещия поток? С Кайл?
Наведох глава и се концентрирах върху дишането.
„Ами кажи му.”
„Какво ще стане тогава?”
„Знаеш какво. Кайл наруши правилата. Джеб ще го застреля или ще го изрита оттук. Може би първо Иън ще разбие муцуната му. Ще е интересно да се види.”
Мелани не го мислеше наистина, нито пък аз. Просто още ми беше ядосана, задето рискувах живота ни, за да спася евентуалния ни убиец.
„Точно така”, казах й. „И ако изритат Кайл заради мен…или го убият…”. Трепнах. „Можеш ли да видиш липсата на логика? Той е един от вас.”
„Имаме си собствен живот тук, Скит. И ти го застрашаваш.”
„Този живот принадлежи и на мен. Аз съм…както и да е, аз съм аз.”
Мелани ръмжеше от погнуса.
- Скит? – повика ме по име Иън.
- Нищо, - избоботих.
- Не ставаш за лъжец. Нали го знаеш?
Главата ми остана наведена и продължих да дишам дълбоко.
- Какво направи той?
- Нищо, - излъгах. Безуспешно.
Иън постави ръка под брадичката ми и повдигна лицето ми.
- Носът ти кърви. – Завъртя главата ми в двете посоки. – И в косата ти има кръв.
- Аз – ударих си главата, когато подът пропадна.
- И от двете страни?
Вдигнах рамене. Иън впери поглед в мен за един дълъг момент. Мракът, витаещ в тунела, притъпяваше блясъка в очите му.
- Трябва да отведем Кайл при Док – наистина си пукна главата, когато падна.
- Защо го защитаваш? Опита се да те убие. – Той констатира фактите. Гневното изражение постепенно се притопи и на лицето му се изписа ужас. Предтсавяше си какво бе правил брат му върху нестабилната издатина – виждах го в очите му. Когато не получи отговор от мен, прошепна: - Щеше да те хвърли в реката… - Странен спазъм разтърси тялото му.
Иън държеше Кайл с една ръка – за момент изглеждаше грохнал, сякаш не можеше да помръдне. Изведнъж избута грубо настрана брат си, все още в безсъзнание, и се плъзна далеч от него отвратен. Придърпа ме близо до гърдите си – исещах дишането му, все още яростно. Чувството беше странно.
- Трябва да го търкулна обратно и сам да го бутна от ръба.
Истерично раздрусах глава и усетих пулсираща болка.
- Не!
- Ще спестя време. Джеб постави ясни правила. Ако се опиташ да нараниш някой от обитателите, ще си понесеш наказанието. Ще се състои трибунал.
Опитах да се отдръпна от него, но той само стегна прегръдката си. Не бе плашеща като сграбчването на Кайл. Но бе разстройваща и ме изкара извън равновесие.
- Не. Не може да го направиш, защото никой не е нарушил правилата. Подът се срути, това е.
- Скит…
- Той ти е брат.
- Той е бил наясно какво прави. Да, мой брат е, но стореното – сторено, а ти…ти си ми…приятелка.
- Нищо не е направил. Той е човек, - прошепнах. – Това място е негово, не мое.
- Няма отново да спорим. Твоето определение за човек не съвпада с моето. За теб носи смисъла на нещо…лошо. За мен е комплимент – а по моята дефиниция ти си човек, а той не е. Не и след това.
- Хората не са лоши същества според мен. Сега те познавам. Но Иън, той ти е брат.
- Факт, който ме кара да се срамувам.
Отблъснах се от него. Този път ме пусна. Може и да имаше нещо общо със стенанието, излезнало от устните ми, когато помръднах крака си.
- Добре ли си?
- Мисля, че да. Трябва да намерим Док, но не зная дали ще мог да се движа. Аз – аз ударих крака си, когато паднах.
Ръмженето му раздра въздуха.
- Кой крак? Дай да видя.
Насилих се да изпъна наранения си крак – десния – и изревах от болка. Ръцете му се устремиха към глезена ми, опипвайки костите, ставите. Внимателно завъртя глезена ми.
- По – високо. Тук. – Поставих ръката му отзад на бедрото ми, точно над коляното. Изстенах отново, когато той притисна болното място. – Не е счупен, не мисля, че е. Просто много боли.
- Най – малкото си се сдобила с натъртване дълбоко в мускулите, - измърмори той. – И как се случи това?
- Сигурно…съм паднала върху скала или нещо подобно.
Той въздъхна.
- Добре, нека те отведем при Док.
- Кайл има по – голяма нужда от него, отколкото аз.
- Така или иначе трябва да потърся Док или поне някаква помощ. Не мога да нося толкова надалеч Кайл, но определено мога да нося теб. Упс – почакай секунда.
Внезапно се обърна и влезна в стаята с реките. Реших, че няма смисъл да споря с него. Исках да видя Уолтър преди…Док бе обещал да ме изчака. Дали ефекта от първата доза обезболяващо щеше да отмине скоро? Главата ми се замая. Имаше много неща, за които да се тревожа, а бях толкова изморена. Адреналинът се беше оттеглил, оставяйки тялото ми празно.
Иън се върна с оръжието. Намръщих се, защото ми припомни, че съвсем скоро ми се бе приискало да е наблизо. Не ми харесваше.
- Да вървим.

Без да се замисли, пъхна пушката в ръцете ми. Оставих я да падне в отворените ми длани, но не можех да я стисна. Реших, че е подходящо наказание, да трябва да нося това нещо. Иън се подсмихна.
- Как би могъл някой да се страхува от теб… - мърмореше на себе си.
Вдигна ме без усилие и закрачи още преди да съм се наместила. Опитвах се да предпазя най – деликатните си части – тила ми и задната част на бедрото – да не се удрят прекалено силно в тялото му.
- Как така дрехите ти се измокриха толкова? – попита ме. Тъкмо минавахме под една от лампите с големина на юмрук, и можах да видя намека за зловеща усмивка върху бледите му устни.
- Не зная, - измрънках. – заради парата?
Отново се озовахме в по – тъмно място.
- Липсва едната ти обувка.
- Оо.
Преминахме под друг лъч светлина, и очите му проблясваха като сапфири. Изглеждаха сериозни, застинали на лицето ми.
- Много съм…радостен, че не си наранена, Скит. По – точно, не си лошо ранена, ако мога да се изразя така.
Не отговорих. Страхувах се да не му дам нещо, което да използва срещу Кайл.
Джеб ни откри преди да стигнем до голямата пещера. Имаше достатъчно светлина, за да видя острия проблясък на любопитство в очите му, когато ме видя в ръжете на Иън, с кървящо лице, и с оръжието настанено в отворените ми ръце.
- Оказа се прав, - Джеб налучваше. Любопитството му бе силно, но студвенината в тона му бе по – силна. Челюстта му бе стисната под рощавата брада. – Не чух изстрел. Кайл?
- В безсъзнание е, - изстрелях бързо думите. – Трябва да предипредиш останалите – част от пода в помещението с реките се срути. Не зная дали е стабилен сега. Кайл удари главата си наистина много здраво, докато се измъкваше. Има нужда от Док.
Джеб вдигна високо веждата си, и тя почти докосна избелялата лента за коса, опасваща главта му.
- Това е в общи линии, - каза Иън, опитвайки се да прикрие съмнението си. – И очевидно тя се придържа към историята.
Джеб се засмя.
- Нека да взема това, - той се обърна към мен.
С желание му подадох оръжието. Той се усмихна на изражението ми.
- Ще викна Анди и Брандт да ми помогнат за Кайл. И след това ще ви настигнем.
- Дръж го под око, когато се събуди, - каза твърдо Иън.
- Дадено.
Джеб се мотаеше, и търсеше още ръце да му помогнат. Иън побърза да ме отнесе в пещерата, пригодена за болница.
- Кайл може да е зле ранен…Джеб трябва да побърза.
- Главата на Кайл е по – твърда от всичките скали, които виждаш.
Тунелът ми се стори по – дълъг от обикновено. Дали Кайл щеше да умре, независимо от усилията ми? дали отново бе в съзнание, търсейки ме? Ами Уолтър? Спеше ли или…си бе отишъл? Дали Търсачката се бе отказала от лова, или щеше да с върне сега, когато слънцето грееше в небето?
„Дали Джаред е още при Док?” Мелани добави въпросите си към моите. „Дали ще се разгневи, когато те види? Дали ще ме познае?”
Когато достигнахме огряната от слънцето южна пещера, Джаред и Док изглеждаха така, сякаш не бяха помръднали. И двамата се бяха облегнали един до друг на самоделното бюро на Док. Когато приближихме, цареше тишина. Не говореха, само наблюдаваха спящия Уолтър. И двамата се втренчиха в нас, когато Иън ме отнесе в осветената част на помещението и ме положи на кушетката до тази на Уолтър. Той внимателно изпъна десния ми крак. Уолтър хъркаше. Звукът намали напрежението ми.
- Сега какво? – разгневено попита Док. Думите още не бяха излезли от устата му, и той вече се бе надвесил над мен, забърсвайки кръвта от бузата ми.
Лицето на Джаред замръзна изненадано. Той внимаваше да не би да направи гримаса, с коят ода издаде някоя от мислите си.
- Кайл, - отговори Иън точно в момента, в който аз казах: Подът…
Док погледна него, после мен, объркан. Иън въздъхна и завъртя очи. Разсеяно отпусна леко едната си ръка върху челото ми.
- В помещението, през която минават реките, се пропукал подът. Кайл паднал по гръб и си ударил главата в скала. Скит спасила безполезния му живот. Тя каза, че също паднала, когато пода се срутил. – Иън хвърли на Док многозначителен поглед. – НЕЩО, - той произнесе дудмата със сарказъм, - смазало задната част на крака й. – Започна да изброява. – Носът й кърви, но не е счупен, поне така мисля. Има леко мускулно нараняване тук. – Той докосна раната ми. – Коленете й са стабилно охлузени, лицето й пак е насинено, но мисля, че аз й го причиних, докато се опитвах да издърпам Кайл от дупката. Не е нещо тревожно. – Иън измърмори последната част.
- Нещо друго? – попита Док. В същият момент пръстите му, опипвайки натъртванията ми, докоснаха мястото, където Кайл ме бе ударил. Изохках.
Док надигна тениската ми и чух как Джаред и Иън изсъскаха едновременно, притеснени от видяното.
- Нека позная, - каза Иън с леден глас. – Паднала си върху скала.
- Добро предположение, - съгласих се задъхано. Док още ме опипваше и едва сдържах скимтенето, напиращо в гърдите ми.
- Може да имаш счупено ребро, не съм съвсем сигурен, - измърмори Док. – Щеше ми се да ти дам нещо за болката…
- Не се притеснявай, Док, - едва си поемах дъх. – Добре съм. Как в Уолтър? Дойде ли в съзнание?
- Не, ще му отнеме малко време, преди да отмине действието на дозата, - каза Док. Взе ръката ми и започна да сгъва и разгъва китката ми, след това лакъта ми.
- Добре съм.
Очите му излъчваха нежност, когато срещна погледа ми.
- Ще бъдеш. Просто ти трябва почивка за известно време. Ще те наглеждам. А сега завърти глава.
Направих, каквото ми каза, и трепнах, докато оглеждаше контузията ми.
- Не тук, - мърмореше Иън.
Не виждах Док, но Джаред хвърли убийствен поглед на Иън.
- Носят Кайл. Няма да ги пусна в това помещение.
Док кимна.
- Мъдро решение.
- Ще й приготвя място. Задръж Кайл тук докато…докато решим какво да правим с него.
Отворих уста, за да кажа нещо, но Иън постави пръстите си върху устните ми.
- Добре, - съгласи се Док. – Ще го завържа, ако искаш.
- Ако се налага. Има ли проблем, ако тя се движи? – Иън погледна към тунела, изглеждаше нетърпелив.
Док се поколеба.
- Не, - прошепнах, въпреки че пръстите на Иън още докосваха устата ми. – Уолтър. Искам да съм тук заради Уолтър.
- Спаси всички животи, които ти се полагаха за днес, Скит, - каза Иън с нежен глас, същевременно изпълнен с тъга.
- Искам да му кажа…да му кажа сбо-сбогом.
Иън кимна. После погледна Джаред.
- Мога ли да ти се доверя?
Лицето на Джаред почервеня от гняв. Иън вдигна ръката си.
- Не искам да я оставям тук незащитена, докато й търся безопасно място, - каза Иън. – Не зная дали Кайл ще е в съзнание, когато пристигне. Ако Джеб го застреля, тя ще се разстрои. Но ти и Док сте способни да го удържите. Иска ми се Док да не е сам, за да не предизвика Джеб.
Джаред процеди през зъби:
- Док няма да е сам.
Иън се поколеба.
- Тя мина през ада през последните няколко дни. Запомни това.
Джаред кимна веднъж, продължавайки да стиска зъби.
- Аз ще съм тук, - Док напомни на Иън.
Иън срещна погледа му.
- Добре. – Той се наведе над мен и светлите му очи се загледаха в моите. – Ще се върна скоро. Не се страхувай.
- Не се страхувам.
Той се наведе бързо и докосна челото ми с устни. Никой не бе изненадан повече от мен, при все че чух как Джаред тихо въздъхна. Устата ми остана отворена, когато Иън се завъртя на пети и почти изтича навън от стаята. Чух Док да вдиша през зъби, сякаш подсвирваше.
- Добре, - каза той.

И двамата се взираха дълго в мен. Бях ужасно изморена и всичко ме болеше, и определено не се интересувах какво си мислят в момента.
- Док… - Джаред започна да казва нещо с напрегнат глас, но крясъците, идващи откъм тунела, го прекъснаха.
Петима мъже се провряха през вратата. Джеб най – отпред, държеше левия крак на Кайл. Уес прикрепяше десния му крак, и зад тях Анди и Арън държаха тялото му. Главата на Кайл бе облегната на рамото на Анди.
- За бога, тежък е, - ръмжеше Джеб.
Джаред и Док се спуснаха да им помогнат. След няколко минути проклинане и пъшкане, Кайл лежеше на кушетка, само на няколко крачки от моята.
- От колко време е в безсъзнание, Скит? – попита ме Док. Повдигна клепачите на Кайл, оставяйки слънчевата светлина да огрее заниците му.
- Ъм… - замислих се. – Откакто съм тук, преди това около 10 минути – точно колкото Иън да ме донесе тук, и може би 5 минути при реката.
- Поне двадесет минути, кнали?
- Да. Горе – долу.
Докато се консултирахме, Джеб определи своята диагноза. Никой не му обърна внимание, когато застана до главата на Кайл. Никой не обърна внимание и когато изсипа бутилка вода върху лицето на Кайл.
- Джеб, - извика Док, отблъсквайки ръката му настрана.
Но Кайл вече плюеше и примигваше, и после изстена.
- Какво стана? Къде отиде то? – размърда се, за да се огледа. – Подът…се движи…
Гласът на Кайл накара пръстите ми да се вкопчат в кушетката и паника заля тялото ми. Кракът ме болеше. Щях ли да успея да изкуцукам надалеч? Бавно, може би…
- Всичко е наред, - някой измърмори. Не някой. Бявх способна винаги да разпозная този глас.
Джаред се придвижи и застана между моето легло и това на Кайл, с гръб към мен, погледа му се фокусира върху грамадния мъж. Кайл се мяташе наляво – надясно и стенеше.
- В безопасност си, - каза Джаред с нисък глас. Не ме погледна. – Не се страхувай.
Поех дълбоко дъх. Мелани искаше да го докосне. Ръката му бе толкова близо до моята, опряна на ръба на леглото ми.
„Моля те, недей”, казах й. „Лицето вече достатъчно ме боли!”
„Той няма да те удари.”
„Ти така мислиш. Не желая да рискувам.”
Мелани въздъхна; копнееше да се доближи до него. Нямаше да ми е трудно да го понеса, ако самата аз не горях от желание да го докосна.
„Дай му време”, умолявах я. „Нека свикне с мисълта. Изчакай, докато повярва наистина”.
Тя въздъхна пак.
- Ау, по дяволите! – боботеше Кайл. Очите ми се обърнаха към него, когато чух гласа му. Видях само горящите му очи над рамото на Джаред, фокусирани върху мен. – То не е паднало! – жалваше се той.

Джаред скочи напред, надалеч от мен. Чу се силен шум и юмрукът му се заби в лицето на Кайл. Очите на Кайл хлътнаха навътре, и устата му увисна. За няколко секунди в стаята настъпи пълно мълчание.
- Ъм, - каза Док с мек глас, - медицински погледнато, не съм сигурен, че това беше полезно за него, предвид състоянието му.
- Но АЗ се чувствам по – добре, - навъсено отговори Джаред.
Док едва се усмихна.
- Е, може би още няколко минути в безсъзнание няма да го убият.
Док отново надигаше клепачите на Кайл и отчиташе пулса му…
- Какво стана? – Уес седеше до главата ми и мърмореше.
- Кайл се опита да го убие, - Джаред отговори, преди да успея да си отворя устата. – Едва ли сме чак толкова изненадани.
- Не се е опитвал, - негодувах.
Уес погледна към Джаред.
- Алтруизмът изглежда по – естествено поведение за това нещо, отколкото опитите да лъже, - отбеляза Джаред.
- Да не би да се опитваш да бъдеш досаден? – попитах го. Търпението ми не само бе избледняло, направо се бе изпарило. Колко време бях спала? Единствено главата ме болеше повече от крака. С всяко вдишване изпитвах болка. Донякъде изненадана осъзнах, че съм в наистина лошо състояние. – Защото ако е така, бъди сигурен, че успяваш.
Джаред и Уес ме погледнаха шокирано. Бях сигурна, че ако можех да видя останалите, израженията им щяха да са абсолютно същите. Може би Джеб щеше да е изключение. Той беше цар на прикриването.
- АЗ СЪМ ЖЕНА, - оплаках се. – Използването на среден род, що се отнася до мен, започва наистина да ми лази по нервите.
Джаред замига изненадан. Миг по – късно лицето му отново придоби постоянните си сурови черти.
- Заради тялото, което си завзела ли?
Уес му хвърли бърз поглед.
- Заради МЕН самата, - изсъсках.
- По чия дефиниция?
- Какво ще кажеш за това – по вашето определение. Сред моя вид аз съм тази, която износва малките. Това достатъчно женско ли е за теб?
Думите ми го спряха за момент. Почувствах се почти самодоволна.
„Както и трябва”, Мелани даде одобрението си. „Той греши и се държи като свиня в този случай”.
„Благодаря ти”.
„Момичетата трябва да се поддържаме”.
- Това май е история, която никога не си ни разказвала, - измрънка Уес, докато Джаред се напъваше да намери доказателства, които да опровергаят казаното от мен. – кйак точно става? – Маслиненото лице на Уес потъмня, когат осъзна, че току – що изрече думите на глас. – Имам предвид, предполагам, че не се налага да отговаряш, ако съм те засегнал по някакъв начин.
Засмях се. Настроението ми диво се променяше, напълно извън контрол. „Зашеметена”, както се бе изразила Мел.
- Не ме питаш нищо…неподходящо. Ние нямаме такава сложна…физиология като вашия вид. – Засмях се пак и почувствах как лицето ми започна да пари. Припомних си много ясно какво точно вършеше човешкото тяло в случая.
„Разкарай съзнанието си от тези спомени”.
„Това е твоето съзнание”, напомних й.
- Тогава…? – попита Уес.
Въздъхнах дълбоко.
- Малка част от нас могат да бъдат…Майки. Не Майки. Така ни наричат, но всъщност това е възможността да бъдеш една от… - пак се почувствах пияна, докато си мислех за майчинството. Нямаше Майки, нямаше оцелели Майки, а само спомени за тях.
- И ти притежаваш такъв потенциал? – твърдо попита Джаред.
Знаех, че и другите слушат. Дори Док бе спрял точно в момента, в който се бе навел да долепи ухо до гърдите на Кайл. Не отговорих на въпроса му.
- Ние сме…малко наподобяваме вашите кошери с пчели или мравуняците. Мног, много безполови членове на семейството, и после кралицата…
- Кралица? – повтори Уес, като ме гледаше със странно изражение.
- Не точно такава. Просто на всеки пет до десет хиляди от моя вид се пада една Майка. Понякога дори по – малко. Няма строги правила.
- Колко са търтеите? – чудеше се Уес.
- О, не – няма търтеи. Не, казах ти, че е по – просто устроено.
Чакаха ме да обясня. Преглътнах. Не трябваше да разказвам историята. Повече не исках да говоря за това. Наистина ли беше кой знае какво, ако Джаред ме нартичаше „то”? продължаваха да чакат. Намръщих се, но после проговорих. Започнах така:
- Майките…се разделят. Всяка…клетка, както бихте могли да я наречете, въпреки че нашата структура не е като вашата, се превръща в нова Душа. Всяка нова Душа притежава частица от паметта на Майката, онази част от нея, която се запазва.
- Колко клетки имате? – любопитството на Док беше огромно. – Колко малки се възпроизвеждат от един индивид?
Вдигнах рамене.
- Милион и повече.
Очите, които можех да видя, се разшириха, изглеждайки подивели. Опитах да не се чувствам засегната, когато Уес се отдръпна от мен. Док подсвирна. Той единствен се интересуваше и искаше да продължа. Арън и Анди стояха нащрек, на лицата им бе изписана тревога. Преди не бяха ме чували да преподавам. Не бяха ме чували да говоря толкова много.
- Кога се случва? Има ли нещо, което да предизвика процеса? – разпитваше Док.
- Въпрос на избор. Доброволен избор, - отвърнах. – Това е единственият начин, при който с желание избираме да умрем. Да разменим живота си за живота на следващото поколение.
- И сега може просто така да решиш и да се разделиш на съставните си клетки?
- Не точно по този начин, но да.
- По – сложно ли е?
- Решението е. Процесът е…болезнен.
- Болезнен?
Защо изобщо се изненада? Не беше ли същото и за неговия вид?
„Мъже”, изпухтя Мел.
- Мъчително, - казах аз. – Всички помним какво е било за нашите Майки.
Док почукваше брадичкта си като омагьосан.
- Чудя се какъв точно е този еволюционен процес…при който се възпроизвежда общество с организацията на рояк пчели, и с кралици самоубийци… - мисълта му се загуби, заменена от нова.
- Алтруизъм, - мърмореше Уес.
- Хм, - каза Док. – Да, така е.
Затоврих очи, искаше ми се да бях държала устата си затворена. Почувствах се зашеметена. Бях ли само изморена или и главата ми бе наранена?
- О, - измърмори Док. – Май си спала по – малко и от мен, нали, Скит? Трябва да те оставим да си починеш.
- Добре съм, - мрънках, без да отворя очи.
- Просто страхотно, - някой мърмореше под носа си. – Имаме си проклета извънземна кралица – майка, която живее с нас. Всеки момент може да експлодира и да разпръсне наоколо милиони гадини.
- Шшш.
- Не могат да те наранят, - казах на който и да бе произнесъл думите, без да повдигна клепачи. – Без приемни тела, ще умрат много бързо. – Потръпнах, представяйки си невъобразимата мъка. Милиони миниатюрни, безпомощни Души, мънички сребърни бебета, унищожени…
Никой не ми отговори, но усещах как всички почувстваха облекчение. Бях адски изморена. Не ме интересуваше, че Кайл бе само на метър от мен. Не ме беше грижа, че двама от мъжете в стаята биха застанали на страната на Кайл, ако реши да ме нападне. Не се интересувах от нищо, освен от спане. Естествено, това продължи само до момента, в който Уолтър се събуди.
- Ъъх, - стенанието му бе почти като шепот. – Глади?
Търкулнах се към него и също изстенах. Болката в крака ме накара да се разтреперя, но не успях да извъртя тялото си. Протегнах се към него, и хванах ръката му.
- Тук съм, - прошепнах.
- Ахх, - облекчено въздъхна Уолтър.
Док изшътка на мъжете, които възразиха срещу мен.
- Скит му помага да спи и да си почива, за да не чувства болка. Ръцете й са разранени, защото го държи постоянно. Вие какво сте направили за него?
Уолтър стенеше пак. В началото звукът започна ниско и гърлено, но бързо се превърна в висок писък. Док се разтрепери.
- Арън, Анди, Уес…бихте ли, ъ, довели Шарън заради мен, моля ви?
- Всички ли да отидем?
- Махайте се, - преведе думите му Джеб.

Единственият отговор, който последва, бяха бързите им стъпки, докато излизаха от стаята.
- Скит, - прошепна до ухото ми Док. – Той страда от болката. Не мога да го оставя да се мъчи повече.
Опитах се да дишам равномерно.
- По – добре, че ме не разпознава. Нека си мисли, че Глади е при него.
Отворих очи. Джеб стоеше до Уолтър, чието лице все още иглеждаше така ,сякаш спеше.
- Чао, Уолтър, - каза Джеб. – Ще се видим от другата страна.
Той отстъпи назад.
- Ти си добър човек. ще ни липсваш, - измърмори Джаред.
Док непохватно ровеше в торбата с морфина. Хартията шумолеше.
- Глади? – хлипаше Уолт. – Боли.
- Шшш. Няма да продължи дълго. Док ще накара болката да изчезне.
- Глади?
- Да?
- Обичам те, Глади. Обичах те през целия си живот.
- Зная, Уолтър. Аз – аз също те обичам. Знаеш колко много те обичам
Уолтър въздъхна. Затворих очи, когато Док се наведе над него със спринцовката.
- Приятни сънища, приятелю, - избоботи Док.
Пръстите на Уолтър се отпуснаха. Продължавах да ги държа – сега аз бях тази, която го стискаше. Минутите минаваха и в пълната тишина се чуваше само моето дишане. Беше накъсано, разчупено, преплетено с тихи хълцания. Някой потупа рамото ми.
- Отиде си, Скит, - каза Док с дебел глас. – Вече не го боли.
Той освободи ръката ми и ме претърколи внимателно, заменяйки неудобната ми позиция с по – малк болезнена. Но почти нямаше разлика. Сега, когато знаех, че няма как да притесня Уолтър, хлипах доста шумно. Притиснах нараненото си място, което пулсираше.
- О, давай. Няма да си щастлива другояче, - в гласа на Джаред се четеше негодувание. Опитах се да отворя очи, но не успях. Нещо убоде ръката ми. Не си спомнях да съм удряла ръката си. и то на таскова странно място, точно на прегъвката на лакъта…
„Морфин”, прошепна Мелани.
Вече се понасяхме. Исках да съм разтревожена, но не успявах. Бях много далеч…
„Никой не ни каза сбогом”, мислите ми се замъглиха. Не очаквах нищо от Джаред…но Джеб…Док…Иън не беше тук…
„Никой няма да умре”, обеща ми тя. „Просто ще поспиш…”
Когато се събудих, таванът над мен беше мъглив, огрят от светлината на звездите. Бе нощ. Имаше наистина много звезди. Зачудих се къде съм. Нямаше черни прегради, таванът не беше напукан. Имаше само звезди, и звезди, и звезди…Вятърът погали лицето ми. Миришеше на…пръст и…на нещо, в което не можех да си пъхна пръста. Разсеях се. Застоялият дъх бе изчезнал. Не се усещаше миризмата на сяра и въздухът бе сух.
- Скит? – прошепна някой, докосвайки здравата ми буза.
Очите ми засякоха лицето на Иън, огряно от звездната светлина, надвесено над мен. Ръката му, докосваща кожата ми, бе по – хладна от бриза, но въздуха бе изключително сух и вече не усещах дискомфорт. Къде бях?
- Скит? Будна ли си? Няма да чакат още дълго.
- Какво? – шептях, защото и той го правеше.
- Вече започнаха. Бях уверен, че ще искаш да присъстваш.
- Събужда ли се? – чух гласа на джеб.
- Какво е започнало? – попитах.
- Погребението на Уолтър.
Опитах се да седна, но тялото ми бе отпуснато. Ръката на Иън се премести на челото ми, притискайки ме надолу. Извърнах главата си под ръката му, исках да видя…Бях навън.
„Навън”.
От лявата ми страна, остра купчина от срутени скални късове оформяше миниатюрна планина, на върха й имаше бодливо храстче. От дясно, равнината на пустинята се разпростираше далеч, изчезвайки в мрака. Погледнах към краката си и видях струпаните хора, които изглежда се чувстваха неудобно, застанали насред откритата площ. Знаех точно как се чувстват. Незащитени. Отново се опитах да стана. Исках да съм по – близо, да виждам. Ръката на Иън ме удържаше.
- Полека, - каза той. – Не се опитвай да станеш.
- Помогни ми, - умолявах го.
- Скит?
Чух гласа на Джейми, а после го видях, косата му подскачаше, докато тичаше към мястото, на което лежах. С върха на пръстите проследих ръба на матрака под мен. Как се бях озовала тук, спяща под звездите?
- Не изчакаха, - Джейми каза на Иън. – Всичко скоро ще приключи.
- Помогни ми да стана, - казах аз.
Джейми се протегна да хване ръката ми, но Иън тръсна глава.
- Аз ще се справя с нея.
Иън плъзна ръцете си под мен, много внимателно, така че да избегне най – лошо натъртените ми неста. Вдигна ме от земята и главата ми се завъртя като кораб, който всеки момент ще се преобърне. Изстенах.
- Какво ми направи Док?
- Даде ти малко от останалия морфин, за да може да те прегледа, без да те нарани. И без това имаше нужда да поспиш.
Намръщих се неодобрително.
- Няма ли на някой да му потрябва лекарството след време?
- Шшш, - отвърна той, а аз чух ниски гласове на известно разстояние от нас. Обърнах глава.
Отново виждах групата хора. Те стояха до отвора на ниско, тъмно, отворено пространство, издълбано от вятъра под нестабилно изглеждащата купчина скални отломки. Редиците им бяха накъсани, и всички се бяха втренчили в сенчестата скална пещера. Разпознах гласа на Турди.
- Уолтър винаги виждаше светлата страна на нещата. Можеше да види светлата страна на черна дупка. Това му качество ще ми липсва.
Видях фигурата да отстъпва назад, видях как посивелите плитки се разклатиха, докато тя се движеше, и наблюдавах как Труди хвърли нещо към мрака. Пясъкът стържеше по пръстите й и падна на земята с леко свистене. Тя се обърна и застана до съпруга си. Джофри се отдалечи от нея, и направи крачка напред към черното място.
- Сега вече ще открие неговата Глади. Щастлив е там, където е. – Джофри хвърли шепа пръст.
Иън ме засене отдясно на хората, достатъчно близо, че да виждам вътре в мрачната пещера. Пред нас имаше тъмно просстранство в земята, голямо и правоъгълно, около което всчки хора бяха застанали в полукръг. Всички бяха там – без изключение. Кайл пристъпи напред. Трепнах и Иън ме притисна нежно. Кайл не погледна към нас. Видях лицето му впрофил; дясното му око бе почти затворено от отеклия клепач.
- Уолтър умря като човек, - каза Кайл. – Никой от нас не би могъл да си пожелае повече от това. – Той хвърли пълна шепа пръст в тъмната форма, изкопана в земята.
Кайл се присъедини към групата. Джаред стоеше до него. Той направи няколко къси крачки и спря на ръба на гроба на Уолтър.
- Уолтър бе добър в дъното на душата си. нямаше равен. – И той изсипа пясъка от ръката си.
Джейми пристъпи напред и Джаред го потупа по рамото, когато се разминаха.
- Уолтър беше смел, - каза Джейми. – Не се страхуваше да умре, не се страхуваше да живее, и той…не се страхуваше да повярва. Вземаше собствени решения, и повечето бяха добри. – Джейми хвърли шепа пръст. Обърна се и се отдалечи, през цялото време очите му се бяха приковали върху мен.
- Твой ред е, - прошепна ми, когато застана до мен.
Анди вече отиваше към гроба с лопата в ръцете.
- Почакай, - каза Джейми с нисък гласм който се разнесе в тишината. – Скит и Иън не са казали нищо.
Около мен се чу недоволно мърморене. Мозъкът ми се люшкаше и раздуваше в главата, сякаш искаше да излезне извън черепа ми.
- Нека проявим малко уважение, - каза Джеб по – високо от Джейми. На мен ми се стори прекалено високо.
Първоначалният ми инстинкт беше да накарам Анди да продължи и да помоля Иън да ме отнесе далеч. Скърбяха хората, не аз. Но се оказа, че и аз скръбя. И имаше нещо, което исках да кажа.
- Иън, помогни ми да взема малко пясък в ръка.
Иън коленичи долу, за да мога да напълня шепата си с част от дребните камъчета под краката ни. Той ме подпря на коляното си, за да може също да вземе малко пръст в шепата си. после се изправи и ме занесе до ръба на гроба. Не виждах нищо в дупката. Под навеса от скали беше тъмно, а игроба ми се струваше много дълбок. Иън проговори преди мен.
- Уолтър олицетворяваше всичко най – красито и най – ярко от човешката същност, - каза той и надвеси ръката си над дупката. Мина доста време, преди да чуя как пясъка се сгромолясва със свистене на дъното на дупката.
Иън сведе поглед към мен. В звездната нощ настъпи пълн мълчание. Дори и вятъра затихна. Шепнтях, но знаех, че всички чуват гласа ми.

- В сърцето ти нямаше омраза, - прошепнах. – Твоето съществуване беше доказателство, че сме сгрешили. Нямахме право да отнема света ти от теб, Уолтър. Надявам се товите приказки да са истина. Надявам се да намериш твоята Глади.
Оставих камъчетата да се изплъзнат от пръстите ми и чаках, докато не ги чух как меко тупнаха върху тялото на Уолтър, положено в дълбокия, черен гроб.
Анди се захвана за работа веднага, щом Иън се отдалечи на крачка, загребвайки от купчината светла, прашна земя, струпана на няколко стъпки встрани от пещерата. Звукът ме накар да се свия от ужас. Арън ни подмина с друга лопата. Иън бавно се обърна и ме отнесе настрани, за да им направи място. Тежкото строполясване на падащата пръст отекваше зад нас. Чуваха се ниски главосе, които дърдореха. Чух стъпки, когато хората се завлачиха и се струпаха на едно място, за да обсъдят погребението.
За пръв път истински погледнах Иън, когато той се върна при тъмния матрак, лежащ на открито, не на мястото си. Лицето му бе покрито със светъл прах, израцението му бе напрегнато. И преди бях виждала лицето му да изглежда по този начин. Не можех да определя точно кога, усетих се едва коато Иън ме положи на матрака и аз се разсеях за секунда. Какво точно се очакваше да правя под открито небе? Да спя? Док беше точно зад нас; двамата с Иън коленичиха в ясъка до мен.
- Как се чувстваш? – попита Док, докато ме побутваше леко.
Исках да седна, но Иън ме натисна за рамото, когато се опитах.
- Добре съм. Мисля си, че бих могла да вървя…
- Не е нуждо да насилваме нещата. Нека дадем няколко дни почивка на крака, става ли? – Док надигна левия ми клепач разсеяно, и насочи тънък лъч светлина към окото ми. Дясното ми око видя яркото отражение, което затанцува по лицето му. Той се отмести от пътя на светлината, и се спря на няколко сантиметра встрани. Ръката на Иън, лежаща на рамото ми, не се отдръпна. Това ме изненада.
- Хм. Това не помага много на диагнозата, нали? Как се чувства главата ти? – попита ме Док.
- Малко зашеметена. Мисля, че е от опиатите, които сте ми дали, а не от нараняванията. Не ми харесват – предпочитам да усещам болката.
Док и Иън едновременно се намръщиха.
- Какво? – поисках да разбера.
- Ще трябва отново да те упоя, Скит. Съжалявам.
- Но…защо? – прошепнах. – наистина, не съм чак толкова зле ранена. Не искам…
- Трябва отново да те вкараме вътре, - каза Иън с нисък глас, като ме прекъсна, сякаш не искаше другите да го чуят. Чувах гласовете ад нас, ехото им се разнасяше тихо между скалите. – Обещахме, че няма да си в съзнание.
- Заслепете ме отново.
Док извади малката спринцовка от джоба си. Бе почти празна, останал бе само четвърт от морфина. Обърнах главата си към Иън. Ръката му притискаше рамото ми.
- Вече познаваш добре пещерите, - мърмореше Док. – Не искат да ти се дава възможност да се досетиш…
- Но къде ще отида? – шепнех с истеричен глас. – Дори и да знаех пътя за навън? Защо ми е да си тръгвам точно сега?
- Ако ги успокоява… - каза Иън.
Док хвана китката ми и аз не му се противих. Погледнах към Иън, когато иглата прободе кожата ми. Очите му изглеждаха тъмни като среднощно небе. Присвиха се, когато забеляза, че гледам на него като на предател.
- Съжалявам, - измрънка. Бе последното нещо, което чух.

Изстенах. Усещах главата си замаяна и откъснаха. Стомахът ми се преобръщаше и ми се гадеше.
- Нах – после, - някой измърмори облекчено. Иън. Разбира се. – Гладна ли си?
Помислих за секунда и после неволно издадох звук, сякаш всеки момент щях да повърна.
- О. Няма значение. Съжалявам. Отново. Трябваше да го направим. Всички хора бяха обзети от…параноя, когато те изведохме навън.
- Няма проблем, - въздъхнах.
- Искаш ли вода?
- Не.
Отворих очи, опитах да фокусирам образите, скрити в мрака. Виждах само две звезди през процепите над главата ми. Нощта не бе свършила. Или бе изминала една и това бе следващата нощ?
- Къде съм? – попитах. Формата на пукнатините ми бе непозната. Можех да се закълна, че никога преди не бях се взирала в този таван.
- В твоята стая, - отговори Иън.
Потърсих лицето му в мрака, но видях само едно черно петно на мястото, където трябваше да се намира главата му. С пръсти изследвах повърхността, върху която лежах; беше истински матрак. Пог главата ми имаше възглавница. Претърсващите ми пръсти докоснаха неговите и преди да мога да ги отдръпна, той ги хвана.
- Чия всъщност е стаята?
- Твоя.
- Иън…
- Беше наша – на Кайл и на мен. Кайл ще бъде…държан в болничното крилоп, докато бъде взето решение. Мога да се преместя при Уес.
- Няма да взема стаята ти. И какво искаш да кажеш с това „докато бъде взето решение”?
- Казах ти, че ще бъде съден.
- Кога?
- Защо искаш да знаеш?
- Защото ако наистина смятате да го съдите, аз трябва да присъствам. За да обясня.
- За да излъжеш.
- Кога? – попитах пак.
- Когато първите лъчи на слънцето изгреят. Няма да те заведа.
- Тогава сама ще се замъкна. Зная, че ще мога да вървя веднага, щом главата ми спре да се върти.
- Ще го направиш, нали?
- Да. Няма да е честно, ако не ми позволите да говоря.
Иън въздъхна. Пусна ръката ми и бавно се изправи на крака. Чух как ставите му изпукаха, когато се надигна. Колко ли дълго бе стоял в тъмнината, чакайки ме да се събудя?
- Скоро ще се върна. Ти може и да не си гладна, но аз умирам от глад.
- Имал си дълга нощ.
- Да.
- Ако слънцето изгрее, няма да стоя тук и да те чакам.
Той се засмя с глас.
- Сигурен съм, че ще го направиш. Така че ще се върна преди това и ще ти помогна да идеш където и да е.
Той плъзна една от вратите, закриващи входа на неговата пещера, заобиколи я, и после я върна на мястото й. намръщих се. Можеше да ми е трудно да се справя с вратата, подскачайки на един крак. Докато го чаках, се загледах в двете звезди и оставих главата ми да стои неподвижно. Наистина не харесвах човешките опиати. Ъх. Тялото ме болеше, но люшкането в главата бе по – лошо. Времето мианваше бавно, но не заспах. Бях проспала повечето от последните двадесет и четири часа. Май и аз бях изгладняла. Но трябваше да изчакам стомаха ми да се успокои, преди да съм сигурна. Иън се върна преди първите лъчи на слънцето, точно както обеща.
- Чувстваш ли се по – добре? – попита ме, докато прекрачваше праг на стаята.
- Мисля, че да. Не съм си мърдала скоро главата.
- Мислиш ли, че ти реагираш по този начин на морфина, или усещането се дължи на реакцията на тялото на Мелани?
- Заради Мелани е. Повечето обезболяващи не й понасят. Тя разбрала за това преди десет години, когато счупила ръката си.
Той се замисли за момент.
- Доста…странно. Да се справяш едновременно с двама души.
- Странно, - съгласих се.
- Вече гладна ли си?
Усмихнах се.
- Стори ми се, че надуших хляб. Да, мисля, че стомаха ми преодоля най – лошото.
- Надявах се да го кажеш.
Сянката му се разпростря над мен. После се протегна за ръката ми, отвори пръстите ми и постави познато овално парче в дланта ми.
- Помогни ми да стана? – помолих го.
Той постави внимателно ръце около раменете ми и ме повдигна, намалявайки болката ми. чувствах нещо чуждо на нараненото място, стегнато и твърдо.
- Благодаря, - казах останала без дъх. Главата ми бавно се завъртя. Докоснах удареното място със свободната си ръка. Нещо беше залепено за кожата ми, под тениската. – Да не би ребрата ми да са счупени?
- Док не е сигурен. Прави, каквото може.
- Старае се много.
- Така е.
- Чувствам се зле, че…не го харесвах в началото, - признах си.
Иън се засмя.
- Разбира се, че не си го харесвала. Удивен съм как изобщо може да харесваш някой от нас.
- Вие преобърнахте нещата, - измрънках, и забих зъби в твърдия хляб. Дъвчех механичко и преглъщах, чакайки да разбера как ще се почувства стомаха ми, когато хляба попадне вътре.
- Не е много вкусно, знам, - каза Иън.
Свих рамене.
- Само пробвам – да видя дали гаденето е изчезнало наистина.
- Може би ако вкусиш нещо по – привлекателно…
Погледнах го любопитно, но не можех да видя лицето му. Чувах само пукане и звук, наподобяващ разкъсване…и когато успях да помириша въздуха, разбрах.
-Чийтос? – проплаках. – Наистина? За мен?
Нещо докосна устната ми и в същия момент захрупах деликатеса, който той ми предложи.
- Мечтаех си за това, - въздишах, докато дъвчех.
Реакцията ми го накара да се засмее. Бутна торбичката в ръцете ми. Бързо опразних малкото пликче от съдържанието му, и продължих с хляба, подправен от вкуса на сирене в устата ми. преди дори да попитам, ми подаде бутилка вода.
- Благодаря ти. Не само за Чийтос – ите, нали знаеш. За толкова много неща съм ти благодарна.
- Повече от добре дошла си, Скит.
Загледах се в тъмните му сини очи, опитвайки се да дешифрирам всичко, което искаше да каже с това единствено изречение – в думите му присъстваше нещо повече от учтивост. Внезапно осъзнах, че мога да видя цвета на очите на Иън; хвърлих бърз поглед към пукнатините над нас. Звездите бяха изчезнали и небето придобиваше бледо сив цвят. Зазоряваше се. Първите слънчеви лъчи.
- Сигурна ли си, че трябв да го правиш? – попита ме Иън, ръката му наполовина протегната към мен, готова да ме вдигне.
Кимнах.
- Не се налага да ме носиш. Краката ми се чувстват по – добре.
- Ще видим.
Помогна ми дастъпя на крака, като ме обгърна около кръста с едната си ръка, а моята постави около врата си.
- Внимателно. Така как е?
Куцайки, направих крачка напред. Болеше, но щях да се справя.
- Страхотно. Да вървим.
„Мисля, че Иън те харесва прекалено много”.
„Прекалено много?” – бях изненадана да чуя Мелани, и то толкова ясно. Напоследък говореше по този начин само когато Джаред бе наоколо.
„Ехо, и аз съм тук. На него изобщо пука ли му?”
„Разбира се, че го е грижа. Той ни вярва повече от всички, като оставим настрани Джеб и джейми.”
„Нямах предвид това”.
„А какво искаше да кажеш?”
Но тя бе изчезнала.

Отне ни много време. Бях изненадана колко надалеч трябваше да отидем. Мислех си, че ще отидем ан големия площад или в кухнята – обичайните места за събирания. Но ние минахме през източното поле и продължихме да се движим, докато не стигнахме голямата, черна пещера, която джеб бе нарекъл стаята за игри. Не бях идвала тук от първата си обиколка. Парешият аромат, идващ от серния поток, ме приветства. За разлика от повечето пещери тук, залата за игра бе по – широка, отколкото висока. Сега виждах това, защото слабата лампа висеше от тавана, а не бе разположена на пода. Таванът бе само на няколко стъпки над главата ми, на височината на нормален таван в къща. Обаче не виждах стените, защото бяха много отдалечени от светлината. Не виждах миризливия поток, забутан в някой от отдалечените ъгли, но чувах как капе и тече.
Кайл седеше на най – осветеното от лампата място. Дългите му ръце бяха увити около краката му. Лицето му бе застинало в непроницаема маска. Не погледна нагоре, дори когато Иън ми помагаше да докуцукам до мястото. От двете му страни седяха Джаред и Док, прави, и двамата с отпуснати отстрани на телата им ръце. Предположих, че изпълняват ролята на…пазачи. Джеб стоеше до Джаред с пушка на рамо. Изглеждаше ми спокоен, но знаех колко бързо може да промени настроението си. Джейми държеше свободната му ръка…не, Джеб държеше с ръка китката на Джейми, и Джейми не изглеждаше щастлив от факта. Когато ме видя да приближавам, се усмихна и опита да се освободи. Пое си дълбоко въздух и погледна многозначително към Джеб. Джеб пусна китката му.
Шарън седеше до Док, а леля Маги бе о тдругата и страна. Иън ме бутна напред към мрака, заобграждащ живата картина. Не бяхме сами. Виждах формите на много други хора, но не виждах лицата им. Беше ми странно; докато минавахме през пещерите, Иън ме подкрепяше и поемаше част от теглото ми с лекота. Сега сякаш се бе уморил. Ръката му около кръста ми бе отпусната. Накланях се и подскачах напред колкото далеч можех, докато не стигнах до мястото, което той ми посочи. Настани ме на пода и седна до мен.
- Ауч, - чух някой да шепне.
Обърнах се и видях само Труди. Тя се намести по – близо до нас, Джофри и Хийт я последваха.
- Изглеждаш отвратително, - поде тя. – Колко зле си наранена?
Вдигнах рамене.
- Добре съм. – Зачудих се дали Иън не ме бе оставил да се мъча така, само за да покаже колко зле съм наранена – да ме накара да свидетелствам срещу Кайл без думи. Намръщих се, като забелязах невинното му изражение.
Точно тогава пристигнаха Уес и Лили и се присъединиха към малката му група съюзници. Брандт влезна само няколко секунди след тях, зад нехо вървеше Хейди, а зад нея Адни и Пейдж. Арън бе последен.
- Това са всички, - каза той. – Лусина остана с децата си. Не иска да ги води тук – тя каза да започваме без нея.
Арън седна до Анди, и внезапно настъпи кратък момент на мълчание.
- Добре, тогава, - каза Джеб с висок глас, така че всички да го чуят. – Ето как ще протече. Мажоритарен вот. Както обикновено, ще взема собственото си решение накрая, ако имам несъгласие с мнозинството, защото това…
- Е моята къща, - няколко гласа отвърнаха в хор. Някой се изхили, но бързо се осъзна и спря.
Не беше смешно. Човек бе на съд, защото се бе опитал да убие извънземно. Денят сигурно бе ужасен за всички тях.
- Кой ще говори против Кайл? – попита Джеб.
Иън се опита да се изправи до мен.
- Не! – прошепнах, и увиснах на лакъта му.
Той ме избута настрани и се изправи на крака.
- Просто е, - каза Иън. Искаше ми се да скоча и да притисна устата му с ръце, но не смятах, че ще мога да се изправя на крака без ничия помощ. – Брат ми бе предупреден. Не се и съмняваше, че Джеб ще изпълни заканата си. Скит е част от нашата общност – същите правила и предпазни мерки важат и за нея, както и за нас. Джеб разясни на Кайл ясно, че ако не може да живее тук с нея, трябва да се премести. Кайл реши да остане. Както сега, така и тогава му бе известно какво наказание ще последва за убийство в пещерите.
- То е още живо, - изръмжа Кайл.
- Точно затова не искам смъртта ти, - Иън му отвърна на секундата. – Но повече не може да живееш тук. Не и ако си убиец в сърцето си.
Иън се загледа за момент в брат си, и отново седна на пода до мен.
- Но той може да бъде хванат, а ние дори да не узнаем, - протестираше Брандт, ставайки на крака. – Той ще ги доведе обратно в пещерите и няма да има кой да ни предупреди.
През стаята премина шепот. Кайл се обърна към Брандт.
- Никога няма да ме хванат жив.
- Тогава, в крайна сметка, присъдата е смърт, - някой каза точно в същия момент, в който Анди говореше: - Не може да го гарантираш.
- Един по един, - предупреди ги джеб.
- И преди съм оцелявал навън, - разгневено отвърна Кайл.
Друг глас дойде от мрака.
- Рисковано е. – Не можех да различа собствениците на гласовете – всички звучаха като съскане и шепот.
И още един.
- Какво грешно е сторил кайл? Нищо.
Джеб направи крачка към гласа, ръмжейки.
- Моите правила.
- Тя не е една от нас, - някой друг протестираше.
Иън отново се надигна.
- Хей! – Джаред експлодира. Гласът му бе толкова силен, че всички подскочиха. – Тук не съдим Скит! Някой има ли формулирано обвинение срещу нея – срещу самат Скит? Ако е така, поискайте да насрочим друг трибунал. Но всички сме наясно, че тя не е наранила никого тук. Всъщност, тя дори спаси живота му. – Той посочи с един пръст гърба на Кайл. Раменете на Кайл се изгърбиха, сякаш почувства сръчкването. – Сам осекунда, след като то йсе опита да я хвърли в реката, тя рискува живота си, за да го спази от грозящата го болезнена смърт, която той искаше да й причини. Тя сигурно се е досетила, че ако го бе оставила да падне, пещерите щяха да се превърнат в безопасно място за нея. И въпреки това го спаси. Някой от вас щеше ли да направи същото – да спаси врага си? Той се опита да я убие, и дори сега, дали тя ще се изправи срещу него с обвинения?
Почувствах как всички очи в тъмната стая се спряха на лицето ми, когато джаред протегна ръка към мен, с дланта нагоре и ме подкани.
- Ще свидетелстваш ли срещу него, Скит?
Втренчих се в него с широко отворени очи, зашеметена от факта, че говореше за мен, че гоовореше на мен, че използваше името ми. Мелани също изпадна в шок, разкъсана на парченца. Беше превъзбудена от добрината, изписана на лицето му, когато погледна към нас, от мекотата на очите му, която бе отсъствала толкова дълго. Но той произнесе моето име... Минаха няколко секунди, преди да мога да проговоря.
- Това е едно голямо недоразумение, - прошепнах. – И двамат паднахме, когато подът се разруши. Нищо друго не се е случило. – Надявах се, че като шептях, щяха да различат по – трудно лъжата в гласа ми, но още щом приключих, Иън се изсмя. Сръчках го с лакът, но не успях да го накарам да спре.
Всъщност и Джаред ми се усмихваше.
- Виждате ли. Дори се опитва да лъже в негова защита.
- ОПИТВА се е съществената дума, - добави Иън.
- Кой казва, че лъже? Кой може да го докаже? – Маги попита грубо, пристъпвайки към празното място до Кайл. – Кой може да докаже, че това не е чистата истина, която звучи толкова фалшито от устните на това нещо?
- Маг… - започна Джеб.
- Млъквай, Джебедая – аз говоря. Няма причина да сме тук. Няма нападнати хора. Лукавият нарушител на границите ни не желае да подаде оплакване. Това е чиста загуба на време.
- Подкрепям това, - каза Шарън с ясен и силен глас.

Док й хвърли поглед, в който се четеше болка. Труди скочи на крака.
- Не може да приютим убиец – и просто да чакаме един ден да успее в начинанието си.
- „Убийство” е субективен термин, - изсъска Маги. – Считам за убийство само ако някой човек бъде убит.
Почувствах ръката на Иън да се увивва около рамото ми. не осъзнавах, че треперя, докато не почувствах неподвижното му тяло до моето.
- „Човек” също е субективен термин, Магнолия, - каза Джаред, втренчен в нея. – Мислех си, че дефиницията включва поне малка част състрадание, поне мъничко милост.
- Нека гласуваме, - каза Шарън, преди майка й да успее да му отговори. – Вдигнете ръка, ако мислите, че на Кайл трябва да му бъде позволено да остане тук, без наказание за…недоразумението. – Тя хвърли поглед не точно към мен, но към Иън, седнал до мен, когато изрече думата, която аз използвах.
Хората започнаха да вдигат ръце. Наблюдавах Джаред, чертите му бяха намръщени. Насилих се да вдигна ръка, но Иън стегна захвата си около ръцете ми и изръмжа раздразнено под носа си. надигнах дланта си толкова високо, колкото можах. Но в крайна сметка моят глас не бе необходим. Джеб започна да брои на глас:
- Десет…петнадесет…двадесет…двадесет и три. Добре, това очевидно е мнозинство.
Не се огледах, за да видя кой как бе гласувал. Беше достатъчно, че в малкото ъгълче около мен всички ръце здраво бяха скръстени пред гърдите и всички очи се бяха вперили в Джеб в очакване. Джейми се отдалечи от джеб, за да се промуши между мен и Труди. Той обви ръката си около мен, под тази на Иън.
- Може би вия Душите имате право по отношение на нас, - каза той достатъчно силно, така че да може повечето от присъстващите да чуят високия му, твърд глас. – Мнозинството не са по – добри от…
- Шшт! – изсъсках му.
- Добре, - каза Джеб. Всички млъкнаха. Джеб погледна към Кайл, после към мен, а после и към Джаред. – Така, принуден съм да се съглася с мнозинството за това.
- Джеб – Джаред и Иън извикаха едновременно.
- Моята къща, моите правила, - напомни им Джеб. – Никога не го забравяйте. Чуй ме внимателно, Кайл. И мисля, че и ти трябва да ме чуеш какво ще кажа, Магнолия. Всеки, който се опита отново да нарани Скит, няма да има възможност съдбата му да се разисква на трибунал; единственото, което ще плучи, ще е погребение. – Той плясна приклада на оръжието си за по – голям ефект.
Аз подскочих. Магнолия бе вперила пълен с омраза поглед в брат си. Кайл кимна, изглежда, че приемаше условията. Джеб огледа неравномерно разпределената публика, приковавайки погледа си върху всеки един член с изключение на малката група зад мен.
- Съдът се закрива, - обяви Джеб. – Кой е навит за една игра?

Сборището се успокои, и по – ентусиазирано дърдорене премина през полукръга. Погледнах Джейми. Той стискаше устни и надигаше рамене.
- Джеб просто се опитва да върне нещата към нормалното им състояние. Последните няколко дни бяха ужасни. Погребението на Уолтър…
Трепнах. Видях, че Джеб се хилеше на Джаред. След кратка съпротива, Джаред въздъхна и завъртя очи пред странния възрастен мъж. Обърна се и се запъти бързо към изхода на пещерата.
- Джаред има нов топка? – попита някой.
- Страхотно, - отговори Уес зад мен.
- Играят си игрички, - мърмореше Труди и клатеше глава.
- Ако успокоява напрежението, - Лили й отговори тихо, като вдигна рамене.
Гласовете им бяха ниски, близо до мен, но чувах и други, по – силни гласове.
- Леко с топката този път, - Арън казваше на Кайл. Той стоеше над него, предлагайки му ръка да се изправи.
Кайл пое подадената ръка и бавно стана. Когато се изправи, главата му почти удари висящите фенери.
- Последнат топка не ставаше, - отвърна Кайл, като се ухили на по – възрастния мъж. – Структурата й бе нарушена.
- Номинирам Анди за капитан, - извика някой.
- Аз номинирам Лили, - отговори Уес, стана на крака и се протегна.
- Анди и Лили.
- Да, Анди и Лили.
- Аз искам Кайл, - бързо каза Анди.
- Тогава аз вземам Иън, - отвърна Лили.
- Джаред.
- Брандт.
Джейми се изправи на крака и застана на пръсти, опитваше се да изглежда по – висок.
- Пейдж.
- Хейди.
- Арън.
- Уес.
Избирането продължи. Джейми се опули, когато Лили избра него преди половината по – възрастни да бъдат разпределени. Дори Маги и Джеб бяха избрани в отборите. Бройките бяха равни, но тогава Лусина дойде зюаедно с Джаред, а двете й малки момчета подскачаха въодушевено. Джаред държеше в ръцете си нова лъскава топка за футбол; той я протегна напред и Исая, по – голямото от децата, заподскача, опитвайки се да я измъкне от ръцете му.
- Скит? – попита Лили.
Поклатих глава и посочих крака си.
- Вярно. Съжалявам.
„Добра съм като футболист”, ръмжеше Мелани. „Е, поне преди бях”.
„Едва вървя”, припомних й.
- Мисля, че ще пропусна тази игра, - каза Иън.
- Не, - заяви Уес. – Те имат на своя страна Кайл и Джаред. Без теб сме загубени.
- Играй, - казах му. – Аз…аз ще отбелязвам резултата.
Той ме погледна, устните му бяха свити в тънка изкривена линия.
- Всъщност не съм в настроение да играя игрички.
- Имат нужда от теб.
Той изсумтя.
- Хайде, Иън, - пришпори го Джейми.
- Искам да гледам, - казах. – Но ще е…скучно, ако единия отбор има такова голямо предимство.
- Скит. – Иън въздъхна. – Ти наистина си лнай – лошия лъжец, който някога съ мсрещал.
Въпреки това стана и започна да разгрява с Уес. Пейдж отбеляза вратите с помощта на четири фенера. Опитах да се изправя – бях точно по средата на игралното поле. Никой не ме забелязваше на приглушената светлина. Настроението на всички бе приповдигнато, примесено с одобрение за взетото решение. Джеб беше прав. Това бе нещо, от което се нуждаеха, колкото и странно да ми се струваше. Успях да застана на четири крака, и тогава преместих здравия си крак, така че бях коленичила на болния. Исках да подскачам на здравия си крак. Равновесието ми бе нарушено, благодарение на неприятната тежест в контузения крак. Силни ръце ме хванаха, преди да падна на лицето си. Погледнах нагоре, леко разкаяна, за да благодаря на Иън. Думите заседнаха в гърлото ми, когато видях, че ръцете на Джаред ме прикрепяха.
- Можеше просто да помолиш за помощ, - каза той, в настоение да говори.
- Аз… – прочистих гърлото си. – Трябваше. Но не исках…
- Да привличаш вниманието върху себе си? – изрече думите така, сякаш наистина изпитваше любопитство. В тях не се усещаше обвинение. Той ми помогна да се завлека до входа на пещерата.
Поклатих глава.
- Не исках да…карам някой да прави нещо, само от учтивост, при условие, че не иска да го прави. – Не го обясних много точно, но той исглеждаразбра какво исках да кажа.
- Не мисля, че Джейми или Иън биха недоволствали, ако им поискаш помощ.
Погледнах към тях през рамо. Заради слабата светлина още никой не бе забелязал, че съм се преместила. За сметка на това удряха топката с глави и се засмяха, когато тя се приземи върху лицето на Уес.
- Но те се забавляват. Не бих искала да ги прекъсна.
Джаред изучаваше лицето ми. осъзнах, че се усмихвам заради привързаността, която изпитвах към тях.
- Хлапето те интересува много, нали, - каза той.
- Да.
Той кимна.
- А мъжът?
- Иън е…Иън ми вярва. Пази ме. Може да бъде много мил…за човек. – Почти толкова мил, колкото една Душа може да бъде, ми се прииска да добавя. Но това нямаше да прозвучи като комплимент за тези хора.
Джаред изсумтя.
- За човек. Това явно в много по – важно различие, което досега не бях осъзнал.
Той ме спусна до ръба на входа. Мястото беше оформено като леко вдлъбната пейка, и беше много по – удобно за сядане от равния под.
- Благодаря ти, - казах му. – Джеб постъпи правилно, и ти го знаеш.
- Не съм съгласен. – Тонът на Джаред бе по – мек от думите му.
- Благодаря ти и за преди. Не трябваше да ме защитаваш.
- Всяка изречена дума беше самата истина.
Загледах се в пода.
- Вярно е, че никога не бих направила нещо, за да нараня обитателите на пещерите. Не и нарочно. Съжалявам, че те нараних, когато дойдох тук. И Джейми. Съжалявам.
Той седна точно до мен, изглеждаше замислен.
- Честно… - поколеба се. – Хлапето е по – добре, откакто ти се появи. Мога да кажа, че бях забравил как звучи смеха му.
И двамата се заслушахме в смеха му, който точно в този момент отекваше по – силно от смеха на възрастните.
- Благодаря, че ми каза това. Беше най – голямата ми…тревога. Надявам се, че не съм нанесла трайни вреди на някого или нещо.
- Защо?
Погледнах нагоре към него, объркана.
- Защо го обичаш? – попита с любопитен глас, напрежението бе изчезнало.
Прехапах устни.
- Може да ми кажеш. Аз съм…аз… - Не можеше да намери точните думи, за да обясни. – Може да ми кажеш, - повтори.
Загледах се в краката си, докато отговарях.
- Отчасти защото Мелани го обича. – Не надзърнах, за да видя дали името й ще го накара да потръпне. – Да си спомням за него по начина, по който тя си спомняше…това е нещо могъщо. И после, когато лично го срещнах… - побиха ме тръпки. – Нямаше как да не го заобичам. Това е част от моето…заложено е в цялото ми същество, т.е. на Мелани, да го обичаме. Преди не бях осъзнала колко силно влияние има приемника ми върху мен. Може би се дължи само на човешките тела. Може би причинатае единствено Мелани.
- Тя говори с теб? – запази гласа си равен, но усетих напрежението.
- Да.
- Колко често?
- Когато иска. Когато е заинтригувана от нещо.
- Ами днес?
- Не много. Тя ми е…ядосана.
Той се изсмя изненадано.
- Тя ти е ядосана? Защо?
- Заради… - Дали не бях изложена на двоен риск? – Нищо.
Той чу лъжата и направи връзка.
- О. Кайл. Искала е да си плати. – Отново се засмя. – Би могла да му отмъсти.
- Тя може да е…зла, - съгласих се с него. Усмихнах се, за да смекча нанесената обида.
За него не прозвуча като обида.
- Наистина ли? Как?
- Искаше да се отбранявам. Но аз…аз не можах да го направя. Не съм боец.
- И сам виждам. – Докосна смачканото ми лице с един пръст. – Съжалявам.
- Не. Всеки би направил същото. Предполагам какво си изпитал.
- Ти не би…
- Ако бях човек, щях. Освен това, не съм мислила по въпроса…Спомних си Търсача.
Той настръхна. Аз се усмихна и той се поотпусна малко.
- Мел искаше да я удуша. Тя наистина мрази този Търсач. И аз не мога да…я виня за това.